Прокрадващ се в сенките

Глава 15 Отговори

Моля за извинение за глупавата и като цяло остаряла игра на думи, но улица Спящото куче беше потънала в сън. Тя поразително се различаваше от своята сестра — Спящата котка, както по къщите, намиращи се тук, така и по размери. Спящото куче беше доволно къса и криволичеща уличка, на която се намираха различни евтини магазинчета, стари къщи и няколко ресторанта с не особено добра слава сред жителите на града. Точно до един от тях се намирах в момента. Огромната табела във формата на нож и брадва висеше над главата ми, заплашвайки всеки момент да плюе на предназначението си да привлича посетители и да рухне върху главата на някой нещастен минувач.

„Нож и брадва“, както и предполагах, беше потънал в сън. Фор ми беше казал, че Гозмо в един момент затворил малкото си заведение без никаква видима причина. Доста странно, особено ако знаеш какви пари губи по този начин.

Вратите и капаците бяха затворени, макар че нито едното, нито другото представляваха някаква сериозна преграда за мен. Бях твърдо решил да посетя заведението на Гозмо тази нощ и заключените врати не можеха да ме спрат. Между мен и стария ми приятел назря сериозен разговор, а нощта беше най-удобното време да изненадам кръчмаря. В три сутринта той спеше като труп и нямаше да е подготвен за съпротива.

Нощта си близна малко от пълната луна и жълтият кръг започна да намаля. Първа нощ на юли, първа нощ без досадната мъгла, поглъщаща звуците и скриваща всичко под щита на невидимостта. От една страна, мъглата беше добре — можеш да се скриеш, но от друга — в нея можеше да се скрие и всеки друг.

Първоначално смятах най-безцеремонно да отворя централната врата и да премина като собственик през цялата кръчма на Гозмо, но обуздах порива си и решиш да се промъкна в спалнята му през прозореца. Много по-лесно, а и избягвах проблемите с ключалки и резета, по време на които най-малкото можеше да те изненада всеки страдащ от безсъние.

Прозорецът на спалнята на Гозмо беше краен и се намираше на втория етаж. Изобщо нямаше да се изненадам, ако в стаята на стария мошеник има таен изход, водещ към по-безопасно място, така че появата ми през вратата тактически нямаше да бъде много правилна. Ако Гозмо не спи, като нищо можеше да се измъкне.

С паяжината в ръце да се добера до прозореца беше въпрос на минута. Много повече време ми отне ключалката, особено като се има в предвид, че висях на такава височина. Да я отключа, без да вдигам шум, също се оказа не проста задача, но аз не случайно бях такъв, какъвто бях — свърших всичко перфектно. Гозмо изобщо не мръдна в постелята, а продължи да хърка звучно и да извива трели. Да скоча от прозореца на пода се оказа по-трудно, на пътя ми се изпречиха две порцеланови вази с цветя, които едва не съборих на пода. Наложи се да прилагам чудеса от циркова еквилибристика, за да избегна срещата с порцелановото препятствие.

Изглежда Гозмо беше потънал в петия си или дори седми сън. Спеше като невинно дете и аз възхитено поклатих глава. Ето какво означава липсата на съвест и абсолютно спокойствие за собствената ти кожа!

Промъкнах се на пръсти до леглото и внимателно пъхнах ръка под възглавницата. Така си и мислех. Пръстите ми се натъкнаха на нещо студено. Приятелчето Гозмо не беше толкова глупав и спокоен, колкото изглеждаше, щом държеше под възглавницата си такова парче желязо! С него се спеше доста неудобно, но пък спокойно, това беше сигурно. Е, нямах намерение да го използвам, можеше само проблеми да докара, а ползи — никакви. А и не мислех, че кръчмарят ще тръгне да прави глупости.

Пак така тихо се отдалечих от спящия и като махнах някакви парцали от креслото, седнах. Вмъкването на Гарет в леговището на Гозмо трябваше да бъде ефектно, кръчмарят го заслужаваше, а и исках да измисля как да си върна на проклетия предател — поне малко да се компенсирам. Тук Сагот ми подхвърли налудничавата мисъл, че много отдавна, преди около пет години, когато бях в стаята на Гозмо (но тогава влязох през вратата), на една от стените висеше тежък ловен рог, инкрустиран със сребро. Доста радваща очите вещ. А и не само очите. За джоба също не беше лоша, тъй като цената на това нещо беше малко над четиридесет жълтици. Станах, приближих до стената и по метода на пробата и грешката скоро напипах злополучния рог, удостоен с честта да играе главна роля в сцената със събуждането на Гозмо.

Уау! Оказа се доста тежък.

Пристъпих до креслото, измъкнах арбалета, уверих се, че е зареден, и седнах, слагайки оръжието на колене. Честно казано, едва се сдържах да не избухна в смях, защото вече си представях физиономията на Гозмо, събуден от звука на рога. Не се притеснявах, че ще събудя и някой друг. Гозмо не даваше стаи под наем за през нощта, така че гости нямаше, а биячите след работа се прибираха вкъщи. В кръчмата бяхме сами, а що се отнася до съседите, те през живота си бяха виждали много по-фрапиращи работи. И по-точно, чували.

Добре, време беше да започвам. Вдигнах рога към устните си, поех си дълбоко дъх и го надух. Ама че звук! Дори и аз не очаквах такъв ефект! Ревът на зараждаща се лавина, вплетен с вопъла на изпаднал в ужас великан, се замята из стаята, отразявайки се в стените, и закънтя в ушите с многогласния звън на разгневени богове!

Гозмо прекъсна хъркането и подскочи цял ярд във въздуха заедно с одеялото. Приземявайки се, започна отчаяно да върти глава, без да може да разбере какво става. Насладих се на мига и после весело се разкикотих.

— Кой е там? — гракна Гозмо, който още не можеше да се ориентира в тъмнината и затова виждаше единствено отворения прозорец.

Ръката му се плъзна под възглавницата.

— Гарет.

— Гарет, ти ли си? — Гозмо очевидно не можеше да повярва на ушите си и замръзна, без дори да се опитва да изтегли ножа изпод възглавницата.

— Да, аз съм. А ти си изкарай ръката. Няма да те изям. И запали свещ.

Ръцете на кръчмаря трепереха, така че светлината се появи не веднага, а след като се появи, освети основно не мен, а стария разбойник, седящ и премигващ на леглото. За него представлявах само сянка на стола, размит контур на границата между светлината и тъмнината. Светлината на свещта просто не стигаше до мен, тъмнината я поглъщаше още на половината път.

— Е, съвзе ли се?

— Гарет, наистина си ти! Само човек като теб може да направи всичко това!

— Радвам се, че ме позна, а сега да поговорим.

— За какво? — Гозмо изглеждаше едновременно ядосан и ошашавен.

— Ами има една работа тук. Много мислих…

— Ще ти е от полза — прекъсна ме кръчмарят.

Тетивата звънна и като изсвистя през стаята, болтът удари в таблата на леглото съвсем близо до Гозмо. Той подскочи от изненада:

— Ти да не си полудял?

Стори ли ми се или в гласа му наистина се прокрадна нотка на страх?

— Не ме прекъсвай, Гозмо, днес имах тежка нощ, така че млъквай и внимателно слушай това, което ще ти кажа.

Кръчмарят последва съвета ми и млъкна, само тънките му устни забележимо побеляха. Той не виждаше арбалета, но с всяка фибра на тялото си усещаше, че точно в този момент е насочен право към него.

— Значи така — продължих аз. — Мислих много. За онзи наш разговор, а и за много други, така да се каже, случайни неща. Защо един ТАКЪВ негодник като теб изведнъж реши да се извинява? Тогава много бързах и си помислих, че си имал предвид гаринча в дома на херцога, за когото наглата ти мутра уж забравила да ме предупреди. Ти се хвана като удавник за тази сламка, защото си помисли, че не знам абсолютно нищо, и така ценният ти живот с нищо няма да е застрашен. Но всъщност не ставаше дума за гаринча? Нали така, Гозмо?

Кръчмарят отвори уста да каже нещо, но промени решението си и само облиза пресъхнали устни. В нашия малък свят за номерата, особено за такива, каквито извъртя Гозмо, обикновено прерязват гърлото. И на Гозмо, естествено, това беше много добре известно. Затова и мълчеше, оставяйки се на милостта на случая, съдбата, Сагот и добротата на Гарет, на когото съвсем не навреме всичко му стана известно.

— Е, виждам, че не греша. И това ме радва. Да започнем от това, че си знаел кой ти е дал поръчката за статуетката на херцога, но не ми каза нито дума.

— Аз не знаех…

— Но си се досещал, което на практика е същото — безразлично свих рамене аз.

Очертаваше се първопричината за проблемите ми да е Гозмо, благодарение на когото се забърках в тези неприятности с Рога. Затова нямах намерение да се церемоня с бившия крадец.

— Сагот вижда, Гарет! Не исках да те набутвам така!

— Но нали го направи? — на това нямаше какво да възрази. — Когато видя, че Фраго Лантен лично дойде в твоята дупка и ме отведе със себе си, ти престана да се досещаш и всичко ти стана ясно. Почти. Помисли си, че ще ме затворят в Сивите камъни и много се изненада, когато на другия ден ме видя на улицата. Предположил си, че знам всичко, и си решил да се подсигуриш. Не се учудвам, че Маркун е изиграл важна роля тук.

Гозмо звучно хлъцна от страх. Бях подхвърлил последната фраза за по-голям ефект и да опипам почвата, изобщо не очаквах да предизвика такава реакция.

— Маркун пък защо, той не е в тази… — Гозмо млъкна.

— Не е в тази работа? — веднага се хванах за думата аз. — Вярвам ти! Наистина ти вярвам! Още повече, че според мен в набутването ми с тази Поръчка ти не си чак толкова виновен.

Гозмо облекчено въздъхна, осъзнавайки, че може и да не го режат.

— Но ще променя мнението си, ако не ми разкажеш за далаверите на Маркун.

— Неназовимия да те отнесе дано — уморено прошепна Гозмо. — Добре, Гарет, направих глупост. И в първия, и във втория случай. За първия няма какво да се оплакваш, получи си златото за статуетката, а и недоразуменията с Лантен, както виждам, си ги уредил. Същата вечер, когато ти си тръгна с оранжевочерните, в кръчмата дойде Маркун с неговите момчета… И сякаш случайно изтърва, че ти си казал, че в крайна сметка си решил да влезеш в гилдията и той трябва спешно да говори с теб. Аз му казах, че теб сега те чакат Сивите камъни и няма как да влезеш в гилдията, но Маркун настояваше. Знаеш колко настоятелен може да бъде.

Знаех. Момчетата на Маркун бяха известни с любезното си отношение към мълчаливците, така че бях сигурен, че на Гозмо и през ум не му е минало да се съпротивлява.

— И си му казал къде живея — утвърдително казах аз.

— Да! Но си мислех, че ти няма да си там!

— Но доралисците, които ми изпрати Маркун, не мислеха така, защото същата нощ ме очакваше топло посрещане. Благодаря ти, Гозмо. Голяма услуга ми направи. При това цели два пъти.

Кръчмарят се наежи, очаквайки от мен всякаква гадост. Ако му светя маслото, всички биха ме подкрепили и биха казали, че съм абсолютно прав. За такова насаждане на пачи яйца, пък било то и случайно, в нашата общност наказанието беше сериозно.

— Приятелю Гозмо! — с радостен глас започнах аз и моят събеседник още повече посърна от тази необоснована радост. — Готов съм да забравя всички наши недоразумения и дори да не споменавам за поведението ти из града, но срещу няколко услуги в замяна.

— Всичко, което мога! — бързо отговори Гозмо, разбирайки, че няколко услуги са нищо в сравнение с живота и репутацията!

— Първо напърво ми разкажи за убийството на мага от Филанд и за изчезването на една вещ.

Гозмо замислено прехапа устни, потърка брадичка, а после заговори:

— Хората на Маркун. Шниг и Славей, доколкото чух. Тяхна работа е. Те са добри крадци.

— Добри и мъртви — допълних аз.

— Ти си ги… — очите на Гозмо удивено се разшириха.

Чудесно! Нека си мисли, че аз съм ги уредил с дървени костюми. Така ще е по-приказлив и отстъпчив.

— Е, знаех си, че все някой ден ще ви стане тясно в Авендум.

— Не се отклонявай от темата.

— Добре. Значи изпипали са всичко перфектно, дори маговете не са се усетили. Откраднали някаква доралиска чудесия за Маркун. Явно е много ценно нещо, щом Маркун се е решил да убие мага.

— А за да си замаже следите, този плужек, недостоен да се нарече крадец, ме е подхвърлил на доралисците! Иначе защо вече втори ден ще искат да се доберат до мен?

— А-ха. Маркун те е натопил пред доралисците, а самият той се е оттеглил на сянка и чака или купувач, или клиента си.

— Чудесно! Ето и втората услуга. Ти нали продаваш стоки? Познаваш всеки, който иска да си купи нещо горещо, нали?

— Е, познавам някои…

— Утре сутринта ще се срещнеш с главата на гилдията на крадците и ще му кажеш, че се е появил човек, който е готов да купи тази вещ за, да речем… двадесет хиляди жълтици.

— Но това ще е лъжа!

Тук се засмях. Искрено и от сърце.

— Гозмо! Само не ми казвай, че си праведник и никога не лъжеш! Аз лично за нищо не бих ти повярвал!

— Но Маркун и неговите момчета ще ме хвърлят под кейовете за храна на рибите!

— Къде е Маркун, къде съм аз? Толкова е просто! Но ти не се притеснявай, кълна се в Сагот, че след цялата тази работа Маркун ще те забрави за дълги години. Така че ще кажеш ли?

— Ще кажа — измърмори Гозмо.

— Кажи му. Десет минути преди полунощ — в кръчмата. Утре. По-точно вече днес. А, можеш също да му поискаш аванс за сделката — като компенсация за погрома в кръчмата ти.

— Какъв погром?!

— Просто така си говоря. Нека Маркун да е при теб утре вечер с хората си, някъде около десет минути преди полунощ, и нека вземе стоката. Кажи му, че купувачът може да дойде само и единствено утре, тоест днес, или никога. Маркун е прекалено алчен, така че непременно ще дойде. И да не забрави да вземе стоката.

— А погрома? — на Гозмо тази дума не му хареса особено.

— Нищо няма да се случи. Както ти казах, просто така си говоря — отговорих на кръчмаря с най-честния си глас аз.

— Не знам какво там си намислил, Гарет, но изобщо не ми харесва.

— Съгласи се, че това е много по-добре, отколкото да се сбогуваш с живота си — засякох го аз.

— Добре, време е да тръгвам — станах от стола. — Беше ми приятно да се видим. Значи ще ми направиш тази малка услуга?

— Да, Гарет. Ще направя това, което искаш, но ти от своя страна ще забравиш за тези малки неприятности, в които те забърках, без да влагам нищо лично.

— Разбира се. Излишно е да казвам — излъгах аз.

Не ми се искаше да излизам през прозореца, повече ме привличаше нормалния начин, макар да се наложи да отстъпвам с гръб към вратата, защото старият Гозмо се славеше с това, че майсторски мята дори и тежки ножове. Доверие към Гозмо имах не повече, отколкото към рачешки херцог, а животът е твърде приятно нещо, за да го рискувам толкова глупаво, като обърна гръб на кръчмаря.

Изобщо не се съмнявах, че Гозмо ще направи точно както му казах. Той наистина нямаше избор. Достатъчно беше само да се разприказвам из града или да предам нощния ни разговор на Маркун. Но първото беше невъзможно — щеше да се наложи да забравя за любимия си ресторант, а второто… Вие бихте ли се съюзили с кръвожадна змия, когато сте абсолютно сигурен, че в най-неочаквания момент тя ще ви ухапе по крака? Във всеки един момент. И Гозмо също го знаеше. По-добре да се довери на Гарет, а и парички от гилдията ще се постарае да заработи, надявайки се всичко да се размине.

Махнах резето от входната врата и излязох на улицата. Беше ми абсолютно безразлично дали Гозмо ще заключи след мен или ще остави кръчмата на волята на боговете и нощните минувачи.