Прокрадващ се в сенките

Глава 19 Нощ в двореца

Късметът напоследък по най-груб начин ми беше обърнал гръб. Затова изобщо не бях изненадан, че в последната нощ, когато имах възможност да си отспя в нормална постеля (кога друг път ще ми се предостави такъв великолепен шанс?), така и не ми позволиха. Тихо застенах, проклинайки всички и всичко, и като се обърнах по гръб, се втренчих в тавана. Плахият сън избяга от мен като здрав от прокажен. Какво ме беше събудило?

Първоначално реших, че съм жертва на поредния номер на гоблина. Но малкият клоун не беше наоколо, той спеше младенчески сън някъде в стаята си, изтормозил се достатъчно с мен през деня. Шега ли е, да преподаваш на Гарет урок по езда, а също така, за да се отърва от досадното му хленчене по повод неизбраната ризница, трябваше да отстъпя на искането му и да си избера желязна риза от кралската оръжейница. Шутът остана доволен и с триумфална усмивка отиде да спи.

Ето пак! В спалнята, намираща се на втория етаж на кралския дворец, проникнаха звуците, които ме бяха събудили, или по-скоро крясъците. Но този път бяха доста по-силни. Премесваха се със звън на оръжия, а това вече беше съвсем лошо. Все още сънен, помислих нарушителите на спокойствието си за понапили се момчета, връщащи се, например, от купона, организиран от малкия син на Сталкон. Въпреки това беше явно, че в коридорите на двореца се води схватка. Само че кой, с кого и защо се бие?

Размишлявах в движение, докато се опитвах да улуча крачолите си и едновременно с това да напипам оставения на стола арбалет и чантата с болтове. Зад прозорците затръбиха рогове, вдигайки по тревога гвардията. Отначало един, после втори, а след кратък промеждутък от време и трети сигнал за тревога прозвучаха из целия кралски дворец.

Най-накрая се справих с непокорните панталони и като грабнах арбалета и болтовете, се втурнах към прозореца. Изобщо не си и помислих да паля свещ. Щях да загубя прекалено много време. Наложи се да зареждам арбалета на светлината на звездите. Е, аз мога да го заредя и в пълен мрак, но като нищо можех да объркам обикновен болт с някой от магическите и след като го изстрелям, да се окажа опечен…

— Тревога! Тревога! — тръбяха роговете.

По улиците бягаха хора със запалени факли — по някаква причина не светеше нито един от вълшебните фенери, разположени на територията на двореца.

Точно под прозореца ми притичаха няколко гвардейци, двама носеха на ръце ранен. Малко по-нататък, насочил се в противоположна посока, крачеше още един отряд воини — върховете на копията им страховито проблясваха в потрепващата светлина на факлите.

Две човешки сенки изскочиха някъде от двореца и се втурнаха да бягат навътре в градината. Един от гвардейците от първия отряд забеляза бегълците. Оставяйки двама да пазят ранения, останалите воини се хвърлиха да преследват бегълците.

Единият от бегълците спря и вдигна ръце. После човекът по незнайна причина започна да се върти и едновременно с това да се клатушка насам-натам. Гвардейците преминаха от бяг на ходом и предпазливо пристъпиха към бегълците, без да схващат какво прави този луд и дали не иска да се превърне в дърво. Отговорът се разкри твърде късно за войниците на краля. Мъжът прекрати безумството си и рязко насочи ръка в тяхна посока. Приближаважите го гвардейци са разхвърчаха в различни посоки като сламени кукли.

О, Мрак! Та това беше съвсем истински шаман!

И веднага в отговор на магията на шамана някъде от горните етажи на двореца удари сребриста мълния. От изненада се свих надве, опитвайки се да прогоня разноцветните искри, избухнали в очите ми. Когато отново бях в състояние да виждам нормално, бегълците вече не съществуваха. На мястото, където стояха допреди миг, се виждаше огромен черен кръг обгорена земя. По краищата му тревата още гореше. Магът на Ордена здраво ги беше треснал. От злосторниците не беше останало нищо. Във всеки случай оттук телата им не се виждаха. Вторият отряд гвардейци вече бързаше на помощ на ранените си другари.

Отново прозвучаха роговете, обявяващи тревога.

Шумът пред вратата стана невъобразим, боят вече беше в началото на коридора, в който се намираше моята спалня. Значи нападателите бяха доста повече, иначе защо не се чуваха победните викове на многочислените гвардейци?

— За краля! За Сталкон! За Валиостр! — раздаде се бойният вик на кралската гвардия.

— За Неназовимия! Мъст! — чу се отговор.

Ето значи кой се е решил на такава стъпка! Поддръжници на Неназовимия! Тези гадини бяха навсякъде. В симпатия към Неназовимия вече можеше да подозираш и любимия си безобиден чичо, който в обикновения живот и не мравката път прави. И колкото по-силен ставаше разбунтувалия се маг, толкова повече привърженици привличаше сред човешкия род. Не ги разбирах тези хора. Какво ги мотивираше? На какво се надяваха, стъпвайки на пътя на предателството?

Някой започна здраво да блъска по вратата.

— Кой е? — извиках, без да бързам да отварям, като за всеки случай насочих арбалета към нея.

— Гарет, аз съм, Кли-кли! Отвори ми по-бързо!

Гласът приличаше на този на кралския шут, но нямах време да го подлагам на проверка, схватката бързо се приближаваше и ако зад вратата беше малкият гоблин, той можеше да попадне в много трудната ситуация между чука и наковалнята.

Изтичах към вратата и бързо я отключих.

— Не съм сам, не стреляй — като малка мишка се шмугна в спалнята Кли-кли.

Веднага го последваха още две сенки, малко по-големи от гоблина, но значително по-малки от мен.

— Затвори вратата — подсказа добра идея Кли-кли. — Делер, запали огъня.

Затворих вратата и завъртях ключа.

Пламна малко огънче, а след това и факла, която освети лицата на моите гости.

Шутът се оказа без шапката си със звънчета, физиономията му беше необичайно сериозна и съсредоточена. На дясната му буза като тънък червен косъм изпъкваше недълбока драскотина. В двете си ръце Кли-кли здраво стискаше брадва, вероятно свалена от стена. В двореца имаше предостатъчно такива оръжейни боклуци, както вече бях успял да се уверя. Брадвата, по мое мнение, беше прекалено тежка за гоблина.

До шута стоеше Делер, стискайки в едната ръка факла, а в другата — двуостра секира, зъбеща ми се с хищнически извитите си остриета. За разлика от гоблина, джуджето не изглеждаше раздърпан. Дори шапката с тясна периферия, кой знае защо напомняща ми на походно котле, стоеше като излята на главата на джуджето.

Третият ми гост беше Халас. Без да ми обръща никакво внимание, сякаш се намираше в Стоманените си шахти, той изтича до прозореца и заоглежда улицата. Бойната си мотика джуджето небрежно облегна на стената.

— Това е майстор Гарет — представи ме на воините Кли-кли.

Делер учтиво свали шапка, гномът само кимна.

— Какво става, Кли-кли? — обърнах се към гоблина аз.

— Какво, какво — нападение! Към краля се промъкваха, но гвардейците заподозряха нещо и веселбата започна!

— И колко са нагли, гадините! — избоботи Делер. — Сложили си гвардейски униформи!

— Кои са те?

— Раци — изплю гномът, без да се откъсва от прозореца. — Отрасли в Рачешкото херцогство! А и други поддръжници на Неназовимия, вероятно от вашите граждани!

Гномът сви вежди, показвайки, че отношението му към градските жители беше не по-добро, отколкото към гхоли.

— Като цяло ситуацията е следната, Гарет — делово занарежда шутът. — В момента един от техните отряди е в коридора отвън. Хората на Алистан го удържат, но така или иначе отстъпват, силите са твърде неравни. Затова сме длъжни да им помогнем.

Зад прозорците се разнесе глъчка не по-слаба, отколкото пред вратата.

— Онези се навоюваха — засмя се Халас и в изблик на чувства стовари юмрук върху перваза на прозореца. — Гвардейците са ги избили всичките!

— Махай се от прозореца, чудо брадато! — не издържа джуджето. — Сега трябва да помагаме на другите!

— Стига си мрънкал — изсумтя гномът към спътника си, но все пак пристъпи към нас, грабвайки пътьом мотиката.

— Как ще им помогнем, Кли-кли? — попитах аз, докато си навличах ризата.

Четирима срещу колко? С отчитане на факта, че реално двама от нас и оръжие не знаят как се държи. Или джуджето и гнома са толкова добри, че ние с гоблина изобщо не им трябваме?

— Гвардейците отстъпват, гадовете са след тях и когато минат покрай нашата врата, гърбовете им ще са открити. Точно тогава ще ги ударим.

— Вече са близо — обади се гномът, притиснал ухо към вратата.

Явно на лицето ми се беше изписало твърде скептично отношение към безумния план на гоблина, защото Кли-кли добави:

— Гарет, мисли с главата си! Нали имаш огнени болтове. Здраво ще ги треснем в гръб!

— А ти откъде знаеш, че имам? — вече измъквах обикновените болтове от арбалета и зареждах два огнени.

Поколебах се за миг, после преметнах чантата с другите заряди през рамо.

— Порових се в нещата, които твоето джудже-търговец донесе заедно с пръстена на Сталкон — без изобщо да се смути, отвърна Кли-кли.

— Още съвсем малко! — Делер се присъедини към Халас и застина пред вратата, стиснал секирата и факела в готовност.

— Господа, не бързайте да излизате — предупредих Дивите аз. — Да не пострадате от моите болтове.

— Магия — направи презрителна гримаса гномът.

— Не ми се прави на много умен — изтърси Делер. — Както кажете, майстор Гарет. А ако този умник направи нещо, ще му откъсна брадата!

— Къси са ти ръцете — парира гномът. — Сега ще ти тресна една мотика!

— Ох, ще се разберем с тебе, мотикаджия такъв — Делер свирепо присви очи. — Такъв стол ще ти стоваря само! Хукнеш ли напред, ще се изпържиш! Помни ми думата!

— Делер одеве разби главата на един от ония със стол — гордо каза шутът, сякаш заслугата беше негова, а не на джуджето. — Ние тъкмо си празнувахме, когато те се появиха и развалиха целия празник. Гадове!

Какво са си празнували не успях да попитам, защото гномът ревна:

— Сега!

После разтвори широко вратата и заедно с джуджето изскочиха в коридора. Ние с Кли-кли веднага ги последвахме. Успях да прошепна кратка молитва да нямам близка среща с острието на нечий меч.

Гвардейците се биеха отчаяно, но отстъпваха. Изтласкваха ги към двадесет и пет души в абсолютно същите сиво-сини униформи, но с бели ленти на ръкавите. За щастие коридорът беше доста тесен, така че гвардейците криво-ляво успяваха да удържат нападателите, които не можеха да се възползват от по-големия си брой. В допълнение копията в ръцете на малобройните привърженици на краля даваха леко предимство над врага. Нападателите се придвижваха в две редици. Задната не участваше в боя. Воините просто крачеха след другите. Гърбовете им се оказаха незащитени…

От това трябваше да се възползваме колкото се може по-бързо, за да помогнем на гвардейците. Преданите на краля, както мнозина наричаха сиво-сините, с последни сили удържаха натиска на противника.

— Какво чакаш?! — извика Кли-кли, възбудено размахвайки брадвата, като едва не удари в главата нетърпеливо тъпчещия на място гном. — Стреляй!

Щрак! И огнената ивица разсече коридора.

Болтът попадна в тълпата настъпващи към гвардейците заговорници и се взриви. Гръм, трясък, някой изкрещя от ужас и болка. Най-малко петима убийци се отправиха в мрака. От човека, когото улучих, останаха само въглени.

Но трябва да се отдаде дължимото на нападателите — бързо се ориентираха какво се случва и седем от тях се отделиха от групата, продължаваща битката с обнадеждените гвардейци. Момчетата нямаше да отстъпват повече и щяха да се сражават до смърт.

В същото време към нас настъпваха седем души.

Ръмжейки, гномът се втурна срещу тичащите към нас воини, но Делер хвърли факела в бягащите, а с освободената ръка успя да сграбчи Халас за брадата и рязко да го дръпне надолу. Халас изрева и падна на пода. Делер и Кли-кли го последваха, знаейки какво следва.

Стрелях втори път, целейки се в якия младеж, носещ се към мен с бодрите подскоци на пощурял от радост шопар.

Още веднъж грохотът на освободения от магическия капан огън се стовари в ушите ми, а горещите езици облизаха лицето ми. Този път всичко се случи много по-близо и аз като по чудо не пострадах от огъня.

Младежът, както и следваше да се очаква, се разпадна на две, а на други двама, бягащи от двете му страни, крйниците им бяха откъснати. Останалите замаяно тресяха глави, търкаха очи и крещяха вкупом. Особено човекът, на когото косите му бяха изгорели, а сега огънят бързо обхващаше дрехите му.

Халас каза нещо в смисъл да имаме търпение и че той после ще се добере до животното, посмяло да го хване за брадата, а след това започна да коси с мотиката още неотърсилите се от последствията от изстрела врагове. Делер реши да не оставя цялото забавление само за гнома, вдигна факлата от пода и секирата му запя в унисон с бойната мотика на гнома. Един от противниците се опита да разсече джуджето с меча си отгоре надолу, но рижия Делер се гмурна под падащото острие и отряза двата крака на напористия нападател. Последният рухна на пода, но там безмилостно го довърши гномът, стоварвайки мотиката си върху главата му.

Буквално за половин минута от напетата седморка, или по-скоро четворка, оцеляла след моя изстрел, не беше останал никой. Джуджето и гномът действаха като добре смазана машина.

— Сталкон и Самотния великан! — изкрещя Халас и като размаха мотиката, хукна към останалите нападатели, които в същото време се сражаваха с въодушевените от неочаквано появилата се помощ гвардейци.

Делер, все още стискайки факела в ръка, го тикна в нечие лице, после замахна косо със секирата и с крясък я стовари върху друг. Сега шансовете вече бяха на наша страна и гвардейците с дружен рев смачкаха последната съпротива.

— Как само ги попиляхме! — въодушевено възкликна Кли-кли.

Гоблинът стоеше широко разкрачен на късите си крачка, а брадвата, изглеждаща огромна в неговите ръце, докосваше с острието си мраморния под. Шутът забеляза скептичния ми поглед.

— Добре, добре, Гарет! Ти ги попиля — миролюбиво се съгласи. — Но ако не те бях пазил…

— Ти ли си ме пазил? — възмутих се аз, докато същевременно презареждах арбалета, този път с най-обикновени болтове.

— Аз! — да смутиш шута беше сложна задача. — Е, дори ТИ да не си съгласен, че те спасих, то така или иначе моята заслуга заслужава всички съкровища на Сиала. Нали аз измислих целия този гениален план да атакуваме нищо неподозиращите нападатели.

— Гледай да не умреш от самохвалство — отвърнах на Кли-кли, докато гледах как последният нападател пада пронизан от гвардейски меч.

— Отзад, Гарет! — изпищя гоблинът и аз рязко се обърнах.

От другата страна на коридора приближаваха цял отряд войници, но беше трудно да се разбере дали са гвардейци или преоблечени в гвардейски униформи врагове.

Виждайки, че насочвам арбалет към тях, те извикаха:

— Сталкон и Пролетен Жасмин!

— Гарет, от нашите са! — извика шутът, страхувайки се, че по невнимание мога да застрелям малкия син на царя, получил прозвището Пролетен Жасмин в случай, че…

Но това е вече друга история, надявам се, че и за нея все някога ще се намери и време, и място, и благодарни слушатели.

Многочисленият отряд гвардейци под командването на Сталкон-Жасмин приближи до нас.

— Виждам, Кли-кли, че ти също воюваш — усмихна се принцът.

Той беше само на осемнайсет, но вече съвсем уверено държеше меча, а господа гвардейците бяха готови да скочат и в огъня за бъдещия крал.

В младия Сталкон потеклото се усещаше. Той не приличаше на своя баща и на по-големия си брат — Сталкон Лишения от короната. Стройният и гъвкав принц беше взел много от майка си, втората жена на Сталкон Девети.

— Нашият славен шут всички ще победи — засмя се вече познатият ми от срещата пред портите гвардеец-барон.

— Ех, че хубаво! — към нас се приближи Халас, цялата му мотика, заедно с дръжката, беше в кръв.

Започнаха да се присъединяват и гвардейците, на които помогнахме да оцелеят.

— Мой принце! — куртката на лейтенант Изми беше напоена с кръв, но той стоеше здраво, без да обръща внимание на досадната драскотина. — Радвам се, че дойдохте да ни помогнете!

— Ей, не той дойде — шутът нямаше намерение да бъде изместен и смяташе да получи своя дял слава и признание. — Ако не бях измислил гениален план, майстор Гарет не беше изстрелял магически болтове, а славните господа Делер и Халас не бяха развъртели железата, вие, лейтенант, сега щяхте да лежите на пода заедно с хората си.

— Непременно ще те наградя с орден, скъпи Кли-кли — принцът се постара да запази сериозно изражение на лицето си.

— И маршалски жезъл — малко омекнал, изръмжа гоблинът.

— Ще си помисля — не издържа накрая принцът и се усмихна.

Някои гвардейци направо избухнаха в смях. Сякаш не е имало никаква битка. Браво, умееха момчетата да разпускат по всяко време!

Отново се чуха рогове, но този път в гласовете им нямаше тревожни нотки, и веднага към принца притича незнайно откъде появил се гвардеец.

— Мой принце — той едва-едва се поклони и занарежда като в скоропоговорка: — Северното и Западното крило на двореца са напълно освободени, в Източното има отделни схватки, но милорд Алистан с неговите хора ще се справят с негодниците сами. На третия етаж в Южното крило има битка, гадовете добре са се укрепили в залата и не можем да ги изкараме.

— А баща ми? — рязко попита принцът.

— Кралят е в безопасност и заедно с три отряда напредва към милорд Маркауз. Той ви моли да проникнете в Южното крило през Перлените стълби, а Алистан ще влезе през Залата на цветята.

— Хайде, да притиснем мръсниците! — кресна принцът.

Гвардейците се хвърлиха след бъдещия крал. Гномът и джуджето се присъединиха, при това крачеха в първата редица и едва ли не изпреварваха младия Сталкон. Наистина дай им само да воюват на тези джуджета и гноми!

— Да вървим, Гарет — Кли-кли ме дръпна за разкопчаната риза. — Арбалетът ти пак може да потрябва!

— Аз съм крадец, а не войник — възразих. — А и тук има достатъчно хора с арбалети.

Наистина, сред гвардейците преброих поне осем, носещи тежки армейски арбалети, чийто болтове можеха да минат през войник в доспехи.

Но въпреки това тръгнах с другите, просто така, без да разбера какво точно ме подтикна към толкова безумна постъпка. После щях да умувам за собствените си мотиви. Ако това после изобщо някога настъпеше.

Следите от битката бяха навсякъде. Търкалящи се оръжия, счупени вази, скъсани гоблени, кръв и трупове. На земята имаше и гвардейци, и самозванци. На сутринта някой ще трябва да се лиши от главата си. В двореца бяха проникнали не петдесет и дори не сто бойци. Бройката клонеше към няколко стотин, и тези хора нямаха никакъв шанс да се вмъкнат без чужда помощ. Така че в двореца имаше предатели и, страхувам се, дори в редиците на гвардията. На Кралските пясъчници им предстоеше много работа по разобличаване на злодеите.

По време на придвижването ни през коридори, стълбища и зали към нас се присъединяваха гвардейци. Понякога това беше един човек, а понякога цели двайсет наведнъж. Боят приключи, критичната точка на битката, когато се решава на чия страна ще бъде днес Сагра, отмина. Ние издържахме. Врагът си мислеше, че сиво-сините ще бъдат хванати неподготвени, и си плати за това. Каквато и цел да си бяха поставили привържениците на Неназовимия, този път не им се получи, а следващ път, убеден съм, няма да има. Във всеки случай поне не и такова дръзко нападение. Милорд Плъха ще положи всички усилия, така че и мишка да не може да се промъкне, камо ли над триста убийци.

— Изми, вземи четири десетици и се вмъкни в Южното крило през градината — заповяда принцът. — Да хлопнем капана!

— Маркиз Вартек, вашите хора готови ли са? — обърна се Сталкон към беловлас гвардеец.

— Да! — още един мой познат от срещата пред портите сега беше изключително съсредоточен.

— По северния коридор, притиснете ги към стената, останалите — след мен!

— Гарет, ние сме с маркиза! — Кли-кли пое изцяло контрола над бъдещите ми действия.

Междувременно останалите гвардейци вече бяха заминали след принца в поредния коридор.

— Един арбалет повече никога не е излишен — кимна Вартек, приемайки компанията ни в малкия си отряд.

— Както и секира! — в разгара на битката Делер все пак беше успял да загуби шапката си.

— Както и мотика! — включи се и гномът, навирайки окървавеното си оръжие под носа на джуджето.

Аз тихо простенах в очакване на поредния спор, но Вартек с осемте си арбалетчика вече се изкачваше по стълбите, така че Делер само се изплю на пода и побърза след войниците. Халас реши да не изостава от партньора си, метна мотиката на рамо и с пъхтене също се заизкачва по стълбите. Аз и шутът завършвахме шествието, при това Кли-кли изглеждаше толкова войнствен, че ако сега пред нас изкочеше Х’сан’кор, не се знае какво щеше да му се случи от страх.

— Не ти ли тежи? — попитах загрижено гоблина. — Хвърли брадвичката.

— Ти гледай себе си — процеди шутът, но въпреки това още щом се натъкнахме на последиците от поредната дворцова схватка, той хвърли тежката брадва и си взе дълъг нож с листообразно острие.

Шутът размаха оръжието няколко пъти, като едва не си отряза ухото, но остана напълно доволен от новата си придобивка.

Свихме в широк тъмен коридор, където нямаше нито факли, нито фенери. Или ги бяха изгасили, или просто не бяха успели да ги запалят. Светлина имаше на стотина крачки пред нас. Така че трябваше да вървим почти опипом. За щастие, никой не падна, само Делер избухна в стенания и съскане, когато някой го настъпи в тъмното. Но джуджето запази клетвите си за друг път и само измърмори под нос нещо на гномски език, стараейки се повече да не попада под краката на човеци.

Четири коридора се събираха на едно място и отвеждаха пътниците в огромна зала с огледални стени. Разбира се, не беше чак толкова голяма, колкото тронната, но все пак достатъчно, за да побере последните поддръжници на Неназовимия. Те се бяха скупчили в центъра на залата с извадено оръжие и просто чакаха. Приблизително четиридесет души, наредени в кръг. Зад гърбовете им имаше нещо голямо и тъмно, покрито отгоре с някаква дрипа. Не можех да видя какво точно е. Гърбовете на отбраняващите се го скриваха доста добре.

Всички коридори бяха блокирани, нападателите просто нямаше къде да отидат. От една страна беше принцът с гвардейците, от друга — отрядът на Изми, от трета — Алистан Маркауз, успял вече да сложи любимата си броня. Той и копиеносците бавно пристъпваха напред, свивайки обръча около нападателите. От четвъртата страна бяхме ние, петима гвардейци и Дивите.

— Появихте се най-сетне — подхвърли Чичо, оглеждайки неодобрително гнома и джуджето. — Къде бяхте досега?

— Забавлявахме се — Делер небрежно избърса острието на секирата с парцал.

— Давай, Вартек! — извика Изми от другия край на залата.

Осем арбалетчици пристъпиха напред и армейските склоти36 замряха в хищно очакване, готови при първа заповед да изстрелят болтовете по целите.

— Ей, вие! — извика Маркауз. Гласът изпод шлема му, толкова приличащ на миша глава, звучеше приглушено. — Предайте се и кралят ви обещава справедлив съд!

От редиците на привържениците на Неназовимия долетя ответно предложение, съветващо краля какво да направи със своя най-справедлив съд и къде може да го навре. Хората бяха извършили най-малко три престъпления срещу короната, така че нямаха никакви основания да разчитат на кралската милост. При всички случаи можеха да се считат за покойници.

Маркауз леко кимна и се раздаде дружен звън на тетиви. Осем болта просто минаха през незащитените от ризници хора. Три от болтовете, след като поразиха своите цели, продължиха и убиха стоящите зад тях. Капитанът на гвардията нямаше намерение да рискува хората си. По-лесно е да разстреляш враговете си отдалеч.

— Презареди! — раздаде се заповедта на Вартек.

Гвардейците опряха арбалети в земята, поставиха крак на специалната стъпенка и яростно започнаха да въртят механизма, отговарящ за натягането на тетивата. Да… Това не ти е моята играчка, тук нещата бяха по-сериозни.

Докато гвардейците подготвяха арбалетите си за нов изстрел, от редиците на враговете ни излезе човек. Той мълчаливо вдигна ръце нагоре, после бавно започна да се върти и едновременно с това да се клати насам-натам, сякаш беше дърво, борещо се с поривите на есенния вятър. Правеше абсолютно същото като шамана в кралската градина, преди да го изпепели мълнията на маг от Ордена.

Осъзнах, че всички тук ще имаме голям проблем и ако не предприемем нещо в следващите няколко секунди, върху гърбовете ни ще се стовари оргското шаманство.

— Алистан! — закрещях аз. — Алистан, той е шаман!

Арбалетчиците тъкмо бяха приключили с натягането на тетивите и сега слагаха болтовете, но закъсняваха. Безнадеждно закъсняваха.

Стрелях. Първо единия болт, после и другия. И пропуснах. Или ръцете ми прекалено трепереха, или смъртта този път беше решила да заобиколи шамана, но болтовете минаха покрай него, само втория едва-едва докосна сиво-синия гвардейски мундир.

Всички нас ни спаси един от гвардейците на Изми, хвърляйки копие в шамана. Дали шаманът беше глупак, или недоучен, но той дори не успя да постави преграда пред себе си. Тежкото оръжие се стрелна като лястовица през цялата зала и с мляскащ звук се заби в корема на магьосника, отхвърляйки го обратно в групата последователи на Неназовимия.

И тогава се случи. Не разбрах защо започна да действа точно сега — дали го беше ядосала смъртта на шамана, дали е бил под контрола на магьосника или дали просто му беше писнало да чака. Но залата се огласи от яростен рев, и като разблъска последните оцелели нападатели, пред очите ни се появи този, който до преди малко се криеше под купчината парцали, или по-скоро под смъкнатата отнякъде от стените на двореца черна драперия.

— Огр! — закрещяха гвардейците.

В гласовете им звучеше неприкрит ужас.

Гледах съществото, което досега бях виждал единствено на картинка, с опулени очи. Тези негодници бяха успели да вмъкнат в двореца истински жив огр! Това племе не беше стъпвало в земите на Валиостр в продължение на няколко хиляди години! Въпреки че в Рачешкото херцогство имаше няколко кораба, напълно способни да рискуват и да пренесат тази твар на наша земя през Морето на бурите, заобикаляйки по този начин Самотния великан.

Неосведомените трудно биха повярвали, че огрите се явяват роднини на орки и елфи. Високи два и половина ярда, със синьо-черна ахатова кожа, с муцуна, където приликата с елфи и орки се заключаваше само в черните устни, с огромни глиги, стърчащи от долната устна, и пепелносива коса. Малки черни зеници, почти сливащи се с ириса на фона на синята очна ябълка, свинска зурла и огромни заострени уши, всяко с размера на голяма чиния. Мощно, почти квадратно тяло, покрито единствено с кожа на бяла мечка, под която играеха стоманени мускули. Врат огрът изобщо нямаше, изглеждаше, сякаш главата започва направо от раменете. Като добавка към всички неприятности в ръката си чудовището стискаше масивна брадва. При добро желание от негова страна, назъбеното й острие без проблем щеше да разруши колоните, крепящи фасадата на Кралската библиотека. Не се шегувам.

— Всички назад! — изрева Медения. — До стените! Арбалетчици, действайте!

Гвардейците дружно отскочиха към стените или отстъпиха в коридорите. Арбалетчиците изстреляха поредния залп. По закона за всемирната гадост улучи само един. Болтът се вряза в горната дясна част на гърдите на огра, принуждавайки го да направи неволна крачка назад и… И всъщност нямаше нищо друго. Това беше целият ефект. Според слуховете тези същества имаха две сърца и за да си свършиш работата, трябва да ги улучиш и двете. Да не говорим, че болтът може и да не е засегнал никакви жизненоважни органи.

— Мармот, отдясно! Гръмогласен, мини в гръб! Сега ще го счупим този орех! — Медения вече крачеше към огра, развъртайки над главата си страшния огр-шач37.

Веригата, свързваща дръжката с горната част на оръжието, гневно свистеше.

Мармота и Гръмогласния вече обхождаха огра, стиснали с две ръце огромни мечове. Огрът изръмжа, рязко се извърна и стовари брадвата си върху Гръмогласния. Последният отскочи настрани и брадвата удари в пода, разбивайки изящните плочки. Във всички посоки се разлетяха дребни парченца.

Мармота се възползва от разсейването на огра и като подскочи към него, му нанесе удар в крака. Дори не точно удар, просто небрежно го клъцна, прерязвайки сухожилието зад коляното. Огрът изнесе дръжката на брадвата назад, мушкайки Мармота в гърдите, и последният отлетя на няколко ярда, плъзгайки се по гръб по хлъзгавия под.

— Штихс! — изруга Халас, здраво стиснал мотиката, но не бързаше да се включи в битката. Да се включи сега означаваше да попречи на своите хора.

— Котка, помогни му — заповяда Чичото и дебелакът се претърколи напред, заставайки пред опитващия да се изправи Мармот, за да го предпази от евентуална опасност.

В същото време оцелелите врагове се опомниха. Осъзнавайки, че докато всички са заети с огра, на тях им се предоставя последен шанс да се измъкнат, мерзавците започнаха да се придвижват към коридора, до който бяха хората на Изми. Ако войниците на Алистан не се бяха втурнали да им попречат, без да обръщат внимание на опасността да привлекат вниманието на огра, копелетата щяха да се измъкнат.

В залата се завърза бой. Арбалетчиците стреляха отново, основателно предполагайки, че Дивите и сами ще се справят с огра, а техните болтове няма да са излишни на биещите се колеги-гвардейци. Осем натрапника паднаха, пронизани от болтовете. Останалите без работа Диви също се притекоха на помощ на гвардейците. В коридора останахме само аз и шутът.

— Гарет, не се пъхай там, и без теб ще се справят — подсказа ми прекрасна идея Кли-кли.

Така и направих, като предпочетох да наблюдавам схватката отдалеч.

Междувременно огрът се разгорещи не на шега. Пред него имаше само една цел — проклетия русокос мъж, въртящ над главата си тежкия огролом. Огрът накуцваше с десния крак и размахваше като вятърна мелница брадвата пред себе си, надявайки се да закачи Медения. Медения, с две глави по-нисък от огра, изчакваше подходящ момент, отстъпвайки постепенно — добре, че залата беше голяма и огрът не успяваше да притисне Дивия към стената.

И Медения дочака. Забравеният от всички Гръмогласен подскочи отзад към огра и с крива усмивка на лице порази с меча и другия му крак. Огрът падна на колене и изненадано се извъртя. Гръмогласния вече беше отскочил на безопасно разстояние и с интерес наблюдаваше как огроломът, извършвайки последния си полет, с хрущящ звук пробива главата на обърналия гръб на Медения огр. Създанието се свлече на пода и замря.

— Страхотно! — Гръмогласния пристъпи към огра и го ритна.

— Пфу-у — издиша Медения и изтри с ръкав потта от челото си. — Докато свалиш една гадина, половин живот губиш!

— Да вървим да помогнем на другите — Гръмогласния се почеса по носа.

— Какво да помагаме? — приближи към тях държащият се за гърдите Мармот. — Всичко приключи.

Наистина, всичко беше приключило. И последният нападател беше напуснал нашия свят, а гвардейците уморено седяха на пода. Не бяха успели да заловят жив нито един поддръжник на Неназовимия, всички бяха предпочели да загинат в битка.

— Гарет, да вървим! — шутът се промъкна покрай войниците и се качи на тялото на огра. — Ах, ти!

— Ето ти „ах, ти“! — изплю се Фенерджията, този път не беше с огромния биргризен и се беше наложило да се сражава с обикновен меч. — Сякаш не ми стига да се бия с огри в Безлюдните земи!

— Хей! Хей! — запротестира Арнх. — Мрънкането е любимо занимание на Гръмогласния, не твое!

Постепенно около тялото на огра започнаха да се събират гвардейци. Те шокирано мълчаха, разглеждайки трупа на чудовището.

— Ама че е голям! — с нотка на възхищение в гласа каза гоблинът, измервайки тялото на огра с малките си крачки.

— Слез от него, Кли-кли — Алистан Маркауз беше свалил шлема и сега навъсено гледаше гоблина. — Всъщност какво изобщо правиш тук?

— Воювам — и в потвърждение на думите си шутът размаха кинжала. — Заедно с Гарет. Ето, принцът ще потвърди.

— Трябва да се провери всяка стая и всеки коридор. Може да има оцелели — вместо потвърждение каза принцът.

— Веднага ще се разпоредя — кимна Алистан.

Стараех се да не съм в първите редици и ако може, да се измъкна колкото се може по-незабязано, но да се връщам сам в спалнята се боях. Ами ако изведнъж се натъкна на някой? И общо взето нямаше значение на кого, на оцелели нападатели или на ревностни гвардейци, готови на момента да нанижат на копие всеки. Просто така, за бройката. И после да уточняват враг ли съм или приятел.

— Хайде, Гарет, да вървим, тук не ни ценят — приближи се Кли-кли.

— И къде отиваме?

— Ами например да пийнем нещо!

— А, не! Сутринта ще тръгвам на път и смятам да поспя.

— Уф, винаги си толкова скучен! — разстрои се гоблинът, но въпреки това тръгна с мен да ме придружи към вратата.

Към нас се присъединиха Делер и Халас. Делер смяташе да потърси любимата си шапка, загубена в разгара на боя, а джуджето — да прави компания на Кли-кли в пиенето.

— Как е Мармота? — се обърна шутът малко по-късно към джуджето.

— Добре е, дори ребрата му са цели — Делер се почеса по врата. — Нашият Мармот си беше сложил броня.

— Е, ако огрът беше цапнал с дръвчето Котката… — проточи гномът.

Мда, Котката по принцип се биеше само по гащи.

— Делер, ще се присъединиш ли към нас? — Кли-кли прекрачи през проснатото тяло на гвардеец в сиво-синя униформа, но с бяла лента на ръкава.

— И още как! — нямаше нужда два пъти да каниш джуджето да си накваси гърлото.

— Видя ли, Гарет — подкачи ме шутът. — Не всички са такива дървени като теб.

Хвърлих кисел поглед на гоблина и той млъкна, осъзнавайки, че днес на крадеца не му е до шеги.

Гномът измърмори нещо под нос и като мушна мотиката под мишница, започна да прегъва пръстите на двете си ръце. Оказа се, че пресмята колко врагове е успял да убие днес. По неговата сметка излизаше, че са четиридесет и пет. Чувайки цифрата, Делер се препъна от възмущение и подхвърли, че самомнението на някои гноми е по-дълго от брадата им.

— Какво се заяждаш? — недоволно попита Халас. — Колко тогава мислиш, че съм убил?

— Девет — каза джуджето и вдигна от пода смачканата си шапка.

— Колко? — възмути се гномът. — Ние, гномите, воюваме…

— Да бе, воювате — прекъсна го Делер. — Навоювахте се на Полето на бурените. Знаем, знаем.

— Кой се е навоювал?! — гномът беше готов за бой. — Сритахме ви задниците!

— На нас?! — джуджето спря и стисна юмруци. — Сритали сте ни задниците?! Че на вас не ви остана нито един маг след тази битка!

— Не се притеснявай, тепърва ще си имаме магове!

— Да бе! Ще си имате! — джуджето размаха юмрук под носа на гнома. — Всичките ви магически книги останаха при нас! Елате и си ги вземете, мотичници проклети!

— Ще дойдем! И ще си ги вземем! — пръскаше слюнка Халас. — За нула време ще изравним Планината на джуджетата със земята! Само да дотъркаляме оръдията…

По-нататък не слушах, влязох в спалнята и плътно затворих вратата зад себе си. Никаква свада между джуджето и гнома нямаше да ме откъсне от най-важното занимание — да спя.

Стори ми се, че едва бях успял да докосна възглавницата с глава, а досадният и вездесъщ Кли-кли вече ме разтърсваше за рамото:

— Гарет, ставай! Събуди се!

Тихо изръмжах и със затворени очи се опитах да напипам нещо тежко, за да цапна досадния гоблин.

— Кли-кли — простенах. — Имай страх от боговете! Остави ме да поспя до сутринта! Върви да пиеш с новите си приятели!

— Вече е утро, крадецо — възрази ми гоблинът. — След половин час тръгвате.

Тези съвсем нерадостни думи ме накараха да скоча от леглото. Тръснах замаяно глава и погледнах през прозореца. Нощното небе на изток постепенно избледняваше в очакване на новия изгрев. Към четири сутринта, не повече.

— Алистан трябва съвсем да е полудял, ако е решил, че ще тръгваме толкова рано? — попитах седналия на стола гоблин.

— А ти да не искаш да те изпращат с фанфари? — захили се шутът. — През деня има прекалено много очи. Ще тръгнат слухове.

— Всички, които са искали, вече са научили за нашето малко пътешествие — резонно възразих аз.

Шутът само изсумтя и премълча.

— Между другото! — сетих се аз. — Как така се вмъкна в заключената стая?

— Не си само ти, Гарет, който можеш да отваряш ключалки — сините очища на гоблина весело блестяха. — Тук има таен проход… Готов ли си?

— Сега, нека само да си събера нещата — изръмжах.

— Всичко вече отдавна е събрано и натоварено в дисагите на Пчеличка. Позволих си да се погрижа за най-добрия си приятел.

— Кой е най-добрият ти приятел?

Шутът, както и преди, остави ироничния ми въпрос без отговор.

По пътя срещнахме Халас и Делер. Тази неразделна двойка също крачеше към конюшнята, оживено спорейки по пътя. Както се казва, на гърбавия гърбицата ще изправят. Изненадващо, но и двамата бяха живи и здрави, явно така и не се бяха сбили. Дивите се присъединиха към нас и останалата част от пътя изминахме заедно.

— Ти по-добре ми кажи къде ходи през нощта? — обидено мърмореше Делер.

— При роднини в града — невъзмутимо отговори Халас.

— Да бе, как не — засмя се джуджето. — Притрябвал си им в два през нощта. Само тебе чакат. Сигурно пак по жени?

— Дори и по жени да е! — ядоса се Халас. — На теб какво ти влиза в работата?

— И някаква торба домъкна — продължи да мърмори Делер.

Наистина, на гърба на гнома имаше платнена торба. Такива торби носеха миньорите и търсачите на скъпоценни камъни в Стоманените шахти.

— И какво от това? — Халас започна да пали лулата си и Делер презрително сбърчи нос.

— Какво мъкнеш в торбата? — полюбопитства джуджето.

— Аз не те питам какво имаш в бъчонката — гномът с всички сили се стремеше да смени темата на разговора.

— Че какво има да питаш? — леко изненадан попита Делер и разклати обемистото буренце, което той, пухтейки, носеше с две ръце.

Буренцето, трябва да се отбележи, беше наполовина по-голямо от джуджето, и в него нещо радостно забълбука.

— Вино има в него, вино.

— И откъде си успял да се добереш до такава ценност? — захили се Халас, изпускайки кръгчета тютюнев дим.

— Кли-кли ми помогна — щастливо се усмихна джуджето. — От сталконовските запаси.

— И какво ще правиш с него?

— Ще го пия! Мотика имаш, не глава! — изрева джуджето. — Какво се прави с вино? Ще го сложа на коня и кротко ще си го пия.

Последната фраза Делер произнесе със замечтан израз на лицето.

— Току-виж си си докарал неприятности! Ще научи Чичо… — промърмори гномът.

Влязохме в конюшнята. Първото, което се набиваше на очи, бяха оседланите коне и въоръжените мъже. Тук бяха вече познатите ми Диви, само че сега за нетренирано око би било трудно да познае, че това са Диви сърца, а не най-обикновени войници от пограничен гарнизон. Знаменитите нашивки на зъбати сърца безжалостно бяха съдрани от износените кожени куртки. Дръжката на огромния меч на Фенерджията, както забелязах, беше увита с лента черен плат, скриваща златното дъбово листо на майстора. Още една предпазна мярка или начин колкото се може по-малко да се привличат чуждите погледи. Любимата си играчка, биргризена, Мумр като по чудо беше прикрепил до дисагите и очевидно беше уплашил до смърт нещастното пъстро конче с оръжието. Горкото уплашено въртеше уши и хвърляше подозрителни погледи към Фенерджията, седнал отгоре му. Едва тогава осъзнах от какво се страхуваше кончето. Мумр с най-замислен вид въртеше свирката в ръце, очевидно се чудеше: да посвири или не? Музиката на Фенерджията плашеше не само хората, но и животните. Надявам се никога повече да не чуя тази гадна свирка.

— Гарет, време е — каза шутът.

Значи прощални речи и напътствия от страна на краля и Арцивус не се очакваха. Те дори не бяха дошли. Наистина, тъжно е да изпращаш някого на смърт, а и след нощното нападение работа имаше предостатъчно. Кой да си спомни за малкия отряд!

Пристъпих към коня, потупах го приятелски по шията, чух в отговор доволно пръхтене и скочих на седлото.

— Моя школа! — доволно се усмихна гоблинът, обръщайки се към всички с надеждата да получи одобрение.

Всички бяха твърде заети, за да обръщат внимание на досадния шут. Само Змиорката ни хвърли насмешлив поглед и провери лесно ли излизат от ножниците „братът“ и „сестрата“. Кли-кли изобщо не се разстрои от такова явно незачитане на неговата личност и като вирна глава нагоре, каза:

— А ето и последните ти спътници — шутът посочи елфите до Миралисса. — Ел от дома на Черната роза и Еграсса от дома на Черната луна.

Хвърлих любопитен поглед към елфите. Ел, с гъста пепелявосива коса и бретон, спускащ се почти до кехлибарените очи, тъкмо слагаше шлема си, който изцяло скри лицето му.

Еграсса, елф със сребърен обръч на главата, явно някакъв отличителен знак, тихо си шепнеше нещо с Миралисса. В ръцете си държеше точно същия шлем като на Ел.

— Те да не са роднини с нея? — попитах Кли-кли, наклонен колкото се може по-ниско към него.

— Хм, мисля, че е братовчед. Но че е роднина и че е от кралския род — това е сигурно! А и ти сам можеш да го разбереш по това тъпо „сса“ в името. Е, ще отида да се сбогувам с джуджето и гнома — промърмори гоблинът и изчезна.

Миралисса усети погледа ми и се обърна. Мимолетна усмивка при разпознаването ми и леко кимване. Нейният събеседник също ми кимна вежливо. Каквото и да е, но от учтивост елфите не можеш ги отказа. Първо ти пожелават приятен ден, а вече после ти прерязват гърлото. Културни, лешоядите!

Миралисса, честно казано, първоначално не я познах. Елегантната мирануехска рокля беше отишла в забвение. Беше заменена от обикновени мъжки, макар и елфийски, дрехи. Високата сложна прическа също беше изчезнала, превръщайки се в дебела плитка, спускаща се чак до кръста. На гърба на елфийката, както и при нейните спътници, висеше елфийски меч — с’каш38, до него се виждаше страховит лък и колчан, пълен с тежки стрели с черно оперение.

Елфите подхождаха консервативно към оръжието, не като хората, и обикновено ползваха само извити мечове или лъкове. Други оръжия — само ако нямаха избор.

Затова пък десеторката на Чичо имаше какви ли не смъртоносни железа! Като се започне от обикновени мечове, арбалети, прикрепени към дисагите, и се завърши с огр-шачи, бойни мотики, брадви и биргризени. И това без да броим кръглите щитове на всеки втори. Внушителен арсенал и внушителна компания.

Вярно, милорд Алистан, който даваше последни инструкции на оставащия да го замества лейтенант Изми, доста ме изненада. Върху себе си нямаше любимите си доспехи. Бяха заменени от същата, като на другите Диви, куртка с пришити по нея метални пластини. Да, не бих се изненадал, ако е натоварил на някой товарен кон доспехите или нещо по-тежко, както впрочем и Дивите, но самия факт, че Плъха тръгва на път без доспехи, които му бяха като втора кожа…

Междувременно Алистан приключи с инструктажа на Изми и с един скок се озова на седлото на огромен черен кон. Оръжията по бедното животно биха стигнали за разпръскването на поне стотина орки: масивен триъгълен щит без герб, копие, чийто по-голям брат беше самият ленс39, бронекол40, склот с болтове. И всичко това без да броим батарния меч от Рубинова кръв.

Чакай сега! Защо изобщо се притеснявах? В такава компания? Под защитата на мечовете ме очаква само една приятна разходка и, може би, малко прекрасно приключение.

След това се появи Кли-кли и за сбогуване устрои малък спектакъл.

— Гарет! — шутът ридаеше като за последно. — Гарет! Не ме оставяй, Гарет!

Проклетата гадинка заслужаваше незабавна и максимално мъчителна смърт! Вече всички започваха да ни гледат. Гвардейците, проверяващи багажа по товарните коне, открито се кикотеха, гледайки развихрилия се кралски шут.

— Гарет! — хленчеше шутът, подскачайки около Пчеличка. — Кой сега ще ти бърше сополите?

Кли-кли измъкна от джоба си ярък шарен плат с големина на малко бойно знаме и шумно си издуха носа.

— Напред! — граф Маркауз заби пети в коня си.

— Успех, Танцуващ в сенките! — вече с абсолютно нормален глас ми прошепна шутът на прощаване.

Х’сан’кор да ме убие! В крайна сметка все пак тръгнахме, да ни помагат всички богове на Сиала!