Прокълната нощ

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Хотел „Таверна“, Будапеща

Сейбин – пазителят на Съмнение, лежеше в леглото си и се взираше в снежнобелия таван. Бяха пристигнали от Ню Йорк в Будапеща с една цел – да намерят кутията на Пандора и да я унищожат. Добре де, с две цели. Дотук нямаха късмет. Но трябваше да намери воините, които ги бяха изоставили преди хиляди години. Мъже, до които някога се беше бил. Мъже, които някога беше обичал.

Мъже, които сега го мразеха.

Той въздъхна. От пристигането си преди три дни беше зървал Парис тук и там, но не беше издал присъствието си, защото не беше сигурен как ще го приемат. Щеше ли да бъде нападнат на мига, или прегърнат като блудния син?

Проклятие! Той се страхуваше да разбере. Почти беше обезглавил Аерон, когато воинът се беше опитал да го спре да изгори Атина до основи, в усилието си да измъкне Лов­ците, отговорни за смъртта на приятеля им Баден.

Няколко пъти, откакто беше дошъл тук, Сейбин се беше опитвал тайно да се промъкне сред тях, за да научи всичко, което може, за тези воини, които някога смяташе за братя, но които сега бяха непознати за него. Не беше разкрил нищо. Затова отделяше внимание на хората, които ги обграждаха. Само един го беше чул. Жена. И тя не му беше дала никаква нова информация.

Той знаеше само, че шестимата воини бяха живи и здрави в онази масивна крепост на хълма и че са въоръжени до зъби.

Това вече го беше научил от Ловец, когото беше разпитал преди месец. Самият Ловец му беше казал с голяма неохота за търсенето на кутията на Пандора. Според него намирането ù означаваше край на Повелителите на ада, защото демоните щяха да бъдат засмукани обратно в кутията, а воините нямаше да бъдат в състояние да оцелеят без тях.

Очевидно още преди седмици Ловците бяха планирали да нападнат крепостта и да заловят воините вътре, но още не бяха намерили начин да влязат. Фактът, че искаха да ги заловят, вместо да ги унищожат, заливаше Сейбин с въпроси. Дали воините знаеха къде е кутията? Дали им пукаше? Какво изпитваха към Ловците напоследък? Веднъж се бяха отказали от битка. Щяха ли да го направят отново?

Той въздъхна отново. Щеше да има време да мисли за това по-късно. Точно сега трябваше да разгадае още една мистерия. Смяната на караула, така да се каже. От безгрижните гърци до вманиачените на тема контрол Титани – тревога, която го беше обсебила.

Не познаваше тези нови богове, но не мислеше, че ги харесва. Из целите небеса се носеха слухове за война и господство, когато го бяха призовали, принуждавайки го да застане в средата на кръг от непознати лица и да отговаря на въпросите им.

Каква е крайната ти цел?

Какво си готов да направиш, за да я постигнеш?

Боиш ли се да умреш?

Той не знаеше защо бяха призовали него, а не другите. Не знаеше нищо всъщност. Вече не. Дори не беше сигурен, че Мадокс ще каже на приятелите си да отидат на гробището.

Надяваше се да го направят. Беше дошло времето да обяви присъствието си, но просто искаше да има предимство, когато го направеше.

„Само ако можех да излъжа…“ Щеше да направи нещата много по-лесни.

Но Сейбин не можеше да лъже. Ако опиташе, демонът му полудяваше и Сейбин припадаше. Странна реакция на злото, но не можеше да я спре. Това, което можеше да направи, беше да проектира мислите си в ума на друг и да го изпълни с недоверие и тревога, докато плетеше паяжина на съмнение чрез въпроси и наблюдения.

Нито въпросите, нито наблюденията бяха лъжи, нали?

Докато се опитваше да настани демона на съмнението в нечий ум, Сейбин беше чул Мадокс да се моли за човешкото момиче и се беше вмъкнал, задълбочавайки съмнението дали тя ще оцелее без помощта на бог. Това, че беше оцеляла, беше в полза на Сейбин и му позволяваше да настоява за отплата.

Имаше малка вероятност воините да пристигнат (при това беше сигурен, че щяха да бъдат въоръжени, въпреки заповедта му). Сейбин и неговите хора щяха да бъдат там и да ги чакат. Да се надяват. Как щяха да реагират на неочакваното събиране?

С омраза, най-вероятно.

– Млъкни, по дяволите! – каза той на духа. Нямаше нищо против да използва силата му срещу други, но мразеше, когато глупавото нещо се опитваше да отслаби него.

Вратата на апартамента му се отвори.

Той сграбчи ножа, закрепен на врата му, готов да удари. Когато видя гостите си, се успокои.

– Що за посрещане е това? – попита Кейн.

Камео, Амън и Гидиън бяха до него. Бяха заедно от смъртта на Баден, когато се бяха отдали на демоните си, и направиха всичко по силите си, за да накажат тези, които бяха отнели живота на един от техните.

Разрушението, което бяха причинили, хората, които бяха ранени… Сейбин потрепери при спомена. Беше отнело много време да намерят себе си отново, но вече беше твърде късно. Никога нямаше да могат да се впишат в общество, никога нямаше да могат да са нещо друго, освен воини.

Ловците нямаше да им позволят.

Те бяха погубили не само Баден. Бяха убили всеки човек, когото воините бяха подкрепяли, и бяха унищожили всеки дом, който те бяха съградили. За това Сейбин щеше да се бие с тях до края на дните си. Тоест, вечно. Щеше да се бие, докато и последният от тях падне победен.

Сейбин се надигна на лакти и се облегна на таблата на леглото.

– Научихте ли нещо?

– Много – каза Гидиън.

– Нищо – възрази Кейн и извъртя очи.

Гидиън беше обсебен от духа на Лъжа. За разлика от Сейбин, мъжът не можеше да изрече и една истина.

Всички в стаята знаеха, че трябва да вярват на обратното на това, което той кажеше.

Сейбин закова Гидиън с поглед, който красноречиво казваше: „следващия път просто си дръж устата затворена“. Мъжът вдигна рамене, сякаш казваше, че ще прави каквото иска и когато иска. Не „сякаш“, а наистина Гидиън правеше това, което искаше. Винаги. В кръвта му течеше недоволство.

Беше висок воин, като Сейбин. Но с това приликите свършваха. Докато Сейбин имаше кестенява коса, кафяви очи и грубо изсечено лице, Гидиън беше чист пънк, прегърнал модерния готически вид, хвърлил малко гръндж и смесил всичко заедно с усета на филмова звезда.

Беше боядисал косата си в ярко металическо синьо. Каза, че го е направил, защото така очите му да изпъквали. Разбира се, това беше лъжа. Вероятно беше си придал този вид като предупреждение към хората. „Приближавате на свой риск!“

Имаше татуировки и пиърсинг по цялото тяло. Обличаше се единствено в черно и никога не излизаше от дома си без пълен арсенал, окачен по тялото му.

Всъщност никой от тях не го правеше.

– Къде е Страйдър? – попита Сейбин.

Гидиън отвори уста да отговори – с лъжа, но Кейн, притежател на Бедствие го прекъсна.

– Не можа да приеме поражението. Все още търси.

Разбира се. Сейбин трябваше да се сети. Страйдър трябваше да спечели независимо какво правеше (война, карти, тенис на маса), защото държеше Поражение вътре в себе си. В противен случай страдаше физически, неспособен да се помръдне от леглото с дни.

Сейбин беше казал на хората си да говорят с местните, за да научат новини за Повелителите или за кутията, затова Страйдър нямаше да се върне, докато не откриеше нещо.

Камео, единствената жена в прокълнатата им група, се тръсна на плюшеното канапе срещу него. Някога тя също беше безсмъртен воин на боговете. И също като другите беше обидена, когато Пандора беше избрана да пази димУниак. Но за разлика от тях, тя негодуваше не от факта, че е била избрана жена, а само че избраната жена не е самата тя. Той още помнеше широката ù усмивка в деня, в който бяха решили да съборят Пандора. Беше последната усмивка, която Сейбин беше видял на лицето ù.

– Местните нямат желание да ни дават информация – каза тя. – По някаква причина те смятат воините – само чуй! – за ангели и не искат да ги предадат.

На Сейбин му беше трудно да я слуша. Тя беше най-тъжната жена, която беше виждал.

О, не беше грозна. Далеч не беше грозна. Беше дребна и нежна с черна коса и удивително ярки сиви очи. Но сега тя държеше духа на Нещастие в себе си, така че смехът, лекомислието и радостта не бяха част от нейния живот.

Сейбин се беше опитвал стотици години да я развесели. Независимо какво казваше или правеше той, тя винаги изглеждаше готова да се самоубие. Сякаш цялата печал на света плуваше в тези сребристи очи и се наслояваше в гласа ù. Винаги се беше чудил как устоява, без да полудее.

Той разтри брадичката си, докато погледът му търсеше Амън.

– Ти научи ли нещо?

Амън се беше облегнал на стената – той контрастираше с чистата белота на стаята. Тъмна кожа, тъмни очи, у него всичко беше тъмно. Амън можеше да усеща тайни – дълбоки, дълбоки тайни, когато беше съвсем близо до някого.

Сигурно беше бреме да знае най-грозните тайни на тези около себе си.

Може би затова Амън рядко говореше. Боеше се да не изпусне някоя немислима истина. Боеше се да не стане причина за широко разпространяване на паника.

– Нищо, което да помогне на нашата кауза – отговори Камео вместо него с онзи неин студен като смъртта тон. – Освен жените, които са спали с Парис и Мадокс и които знаят само размера на пенисите им, жителите на града винаги са се държали на разстояние от воините и не знаят достатъчно, за да може Амън да надуши тайна.

Добре. Сериозно. Тя го караше да иска да забие нож в сърцето ù тук и сега, вместо да я чака да го направи сама. Би направил всичко, за да спре тъгата ù.

Преди да може да каже каквото и да било, вратата се отвори втори път и Страйдър влезе, приковавайки вниманието на всички.

Светлата му коса беше сплъстена около лицето, а сините му очи блестяха. Кал се стичаше по острите му скули, а брадичката му беше опръскана с кръв. Но крачката му беше равна и Сейбин знаеше, че мъжът е открил нещо.

Сейбин се изправи рязко.

– Кажи ни!

Страйдър спря в центъра на стаята и се ухили.

– Както подозирахме, Ловците са вече тук.

Камео се премести с грациозно и елегантно движение, в пълен контраст със самоубийственото ù изражение.

– Да ги хванем и да ги разпитаме! Така ще разберем дали знаят повече от нас.

– Няма нужда – каза Страйдър. – Вече задържах един.

– И? – попита Сейбин възбудено.

– Както ти каза онзи Ловец миналия месец, те са тук, за да заловят Повелителите на хълма. Имат човек вътре.

– Възхитен съм да го чуя – каза Гидиън.

Страйдър го пренебрегна. Както и останалите.

– Не спомена ли нещо за кутията? – попита Кейн. Докато говореше, една крушка изгоря в лампата зад него, пръскайки искри във всички посоки.

– Нищо.

Лампата се катурна и улучи Кейн по главата.

Сейбин поклати глава. Мъжът винаги носеше бедствие със себе си. Буквално. Когато Кейн влезеше в стая, нещата отиваха по дяволите доста бързо. Сейбин очакваше таванът да се срути всеки момент. Да, беше се случвало преди.

Кейн забърса малките пламъчета от косата си и разтри слепоочието си, а лешниковите му очи не показваха никаква емоция. Без нито дума той се отдалечи от опасната лампа и се отпусна на пода толкова далеч от всички, колкото можеше да отиде.

Сейбин хвърли поглед към френските прозорци, които се отваряха към удобен балкон с романтична гледка към града. Не че в живота му имаше място за романтика.

Жените бягаха с писъци от него. Ако той не избягаше пръв.

Той нямаше такова намерение, но ги караше да се съмняват в себе си по всеки въобразим начин. В избора им в живота, във външния вид, във всичко. Те плачеха. Винаги. Понякога се опитваха да се самоубият. И той просто не можеше да поема повече. Не можеше да поеме вината, която следваше действията му. Затова сега стоеше далеч. Много, много далеч.

Сейбин потисна чувството на съжаление. Нощта беше паднала и той виждаше примигващите градски светлини. Луната беше пълна, ярка и ясна. Златен маяк в черното кадифено небе. Студен въздух нахлу в стаята и белите завеси затанцуваха до стената.

Нощ за любовници.

Или за смърт.

– Къде са Ловците сега? – попита той.

– Срещат се в един клуб според моя източник. Вече го проверих. На около пет минути оттук е – каза Страйдър.

Сейбин искаше да е в гробището, а сега искаше да е и в клуба. За съжаление не можеше да е на двете места. Като ехо от избора, пред който беше изправен преди векове, той отново се озова разкъсван между Ловците и старите си приятели.

Той отново огледа стаята, сякаш отговорът се криеше някъде в сенките.

– Нуждая се един от вас да отиде на гробището тази нощ. Напълно въоръжен. Направих каквото можах, за да привлека воините там. Този, който отиде там, може да реши какво да прави, когато ги види. Останалите ще посетим клуба.

– Аз ще поема гробището – каза Кейн. Не изглеждаше въодушевен. По-скоро изглеждаше примирен. – Клубът може да се срине, ако отида.

Вярно.

Парче мазилка избра точно този момент, за да се откърти от стената и да се забие в черепа на Кейн. Добре че мъжът имаше грива от гъста прошарена коса, която да омекоти удара. Дори така той трепна.

Сейбин въздъхна.

– Ако всичко мине добре, може да получим отговорите, които чакахме, и най-после веднъж завинаги да успеем да унищожим кутията на Пандора. – „Преди Ловците да я намерят и да засмучат нашите демони обратно вътре с което да ни убият.“ – Сега да излизаме!