Прокълната нощ

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Проклятие, проклятие, проклятие!

Времето му се беше изплъзнало. Мадокс беше напълно погълнат, докато поставяше капани по хълма – ями, в които да падат нарушителите, опънати телове и мрежи. Трябваше да го направят много отдавна, но не искаха да наранят някой от доставчиците, които носеха провизии или жените, които идваха да търсят Парис.

Всеки път, щом Мадокс помислеше, че е свършил, Лушън му даваше нова задача.

Вече беше единайсет и половина и нямаше време да види Ашлин. Нямаше време да я целуне или да я държи в обятията си. „Ако решеше да я види отново – помисли си мрачно, – след избухването си днес, щеше да е глупак да приближи такава невинност отново.“ Но все пак искаше да е близо до нея. Копнееше за това. Със сигурност имаше начин. Досега се беше контролирал, когато беше с нея.

Но какво щеше да се случи, когато тя го притиснеше отвъд границата на разума? Когато, не ако. Какво щеше да направи той, когато духът избухнеше, както щеше да стане неизбежно?

– Дано боговете ни се усмихнат тази нощ! – измърмори Лушън.

Мадокс, Рейес и Лушън бързаха през заплетените коридори на крепостта към стаята на Мадокс. Винаги беше по-добре да го оковат рано. Така имаше по-малка вероятност за разрушение. Стомахът вече го болеше.

Рейес беше взел меча – същия този меч, който Мадокс беше използвал, за да убие Пандора преди толкова години. Той висеше на кръста на воина и проблясваше на лунната светлина, която се процеждаше през прозореца и сякаш се присмиваше на Мадокс.

Той подмина стаята на Лушън и прокара пръсти по вратата. Ашлин беше вътре. Какво ли правеше? Мислеше ли за него?

Завиха зад един ъгъл, по-близо… по-близо… Не съм готов – изхленчи духът. За първи път. Досега жаждата за кръв винаги го засищаше. Мадокс също не беше готов да умре. Не и този път.

Стъпките отекваха като злокобен военен ритъм.

Минаха покрай последния прозорец в коридора – най-големия. Той гледаше към хълма, надолу към покритите със сняг дървета. Какво ли не би дал да тича през тези дървета, да усеща как снегът докосва кожата му. Какво ли не би дал, да заведе Ашлин там точно сега и да прави любов с нея на студената твърда земя, където щеше да е окъпана в лунна светлина като горска нимфа. Без насилие. Само страст.

– Вероятно можем да убедим тези Титани да те освободят от проклятието – каза Лушън, изтръгвайки го от мислите му.

За първи път от стотици години насам той усети вълнението от надеждата. Може би, въпреки всичко, Титаните щяха да го освободят, ако ги помолеше. Някога бяха копнели за мир и хармония по света. Със сигурност те… „Не се заблуждавай!“ Виж какво поискаха от Аерон!

Надеждата на Мадокс започна да го напуска малко по малко, като малки листенца, падащи от есенно дърво. Титаните вече бяха доказали, че са по-гадни, отколкото гърците някога са били.

– Не искам да рискувам.

– Може би има алтернатива на боговете – каза Рейес.

Ако беше така, щяха да са я открили досега, но той не го каза гласно. След няколко секунди триото влезе в стаята му, избутвайки дебелата дървена врата.

Страх разгорещи кръвта на Мадокс, докато се качваше на леглото и лягаше. Чистите памучни чаршафи бяха студени, без миризма и не пазеха и следа от присъствието на Ашлин. Но той пазеше спомена.

Последния път, когато беше лежал тук, я беше държал в обятията си и я беше утешавал. Беше я вдишвал. Беше планирал да прави любов с нея. Беше се наслаждавал на вкуса ù в устата си.

Страхът му се усили, когато Рейес окова китките му, а Лушън глезените.

– Когато това свърши – каза той, – проверете Ашлин! Ако е добре, я оставете в стаята с другите жени! Ако не е, я заключете в друга стая и аз ще се погрижа за нея на сутринта! Но без повече тъмници! Без повече жестокост! Нахранете я, но не ù давайте вино! Разбрано?

Двамата мъже отново си размениха напрегнати погледи и се отдалечиха от леглото.

– Рейес – каза Мадокс предупредително. – Лушън – добави като проклятие. – Какво става?

– Колкото до жената – започна Лушън, отказвайки да го погледне. Последва отровно мълчание.

– Опитвам се да остана спокоен – каза Мадокс, въпреки черната мъгла, която започваше да пада пред очите му. – Кажете ми, че не сте ù направили нищо!

– Не сме.

Мадокс издиша и зрението му се върна към нормалното.

– Не сме ù направили нищо – продължи Лушън, – но ще направим.

Обещанието зашлеви Мадокс, после миг по-късно се вряза в ума му. Той се изви във веригите.

– Освободете ме! Веднага!

– Тя е Стръв, Мадокс – каза Рейес тихо.

– Не. Не е. – Усещайки паника, сякаш беше впримчен в кошмар, от който не можеше да се събуди, той им разказа за способността ù и за неговите подозрения, че е била проследена, без да знае. – Тя също е прокълната като нас. Прокълната да чува древни разговори.

Лушън поклати глава.

– Ти си твърде увлечен по нея, за да признаеш истината. Това, че тя може да има странна способност, само затвърждава вярата ми, че е Стръв, точно както гласа, който си чул днес в главата си. Как по-добре да научи за нас? Как по-добре да научи най-добрия начин да ни победи?

Мадокс опъна врата си напред, като едва не скъса сухожилията си.

– Наранете я и ще ви убия. Това не е заплаха, а клетва. Ще прекарам остатъка от дните си, да видя мъчението ви и смъртта ви.

Рейес заплете ръка в косата си и черните къдрици застанаха нагоре като шипове.

– Не мислиш ясно сега, но един ден ще ни благодариш. Ще я заведем в града. Ще я използваме, за да изкараме Лов­ците. Не ти споменахме за тази част от плана.

Копелета. Предатели. Никога не беше подозирал, че приятелите му, същите воини, които споделяха нещастието му, бяха способни на това.

– Защо ми казвате сега? Защо го правите?

Рейес извърна поглед, но не отговори.

– Ще направим всичко по силите си, да я върнем в същото състояние, в което напусне.

Мадокс отново се изви в дебелите вериги, използвайки цялата си сила. Не успя да счупи силните брънки (самите богове бяха направили тези вериги), но изкриви металната табла на леглото. Ярост избухна в него, толкова жарка и зловеща, че не можеше да вижда, не можеше да диша. Трябваше да стигне до Ашлин. Трябваше да я защити. Тя беше невинна, крехка и нямаше да оцелее, ако се разгореше битка.

А ако я хванеше врагът…

Той се метна, изрева и отново се изви.

– Ашлин! – извика той. – Ашлин!

– Не мога да разбера как може да е толкова ожесточен за една жена – чу той Лушън да казва тихо.

– Такава отдаденост е опасна – отвърна Рейес.

Той прекъсна разговора им.

– Ашлин! – ако го чуеше, тя можеше да изтича при него, да го отключи и той щеше да я защити. Той можеше… не. Тя беше заключена в стаята на Лушън и той я беше сложил там. Беше се погрижил да не може да избяга. И дори да стигнеше до тук, щяха ли двамата мъже, които той някога смяташе за приятели, да я нападнат?

Мадокс стисна устни и захапа езика си. Бореше се тихо часове (минути? секунди?), за да се освободи, но се провали. Лушън и Рейес гледаха без дума, но и без да отстъпят. Той ги проклинаше с очи и обещаваше възмездие.

„Помогнете на Ашлин да се скрие! – молеше се той. – Нека остане скрита, докато се върна при нея!“

Прониза го остра болка.

Полунощ най-после беше настъпила.

Той изстена. Духът кипеше вътре в него като отровна градушка, като купчина светкавици, като буря от разрушение. Мъж и демон се обединиха от обща цел. Да преживеят предстоящото, за да могат да защитят своята жена.

Но Рейес се издигна над него с меч в ръка. Лицето му беше лишено от емоция.

– Съжалявам – прошепна той.

Когато острието се заби в стомаха на Мадокс, срязвайки кожа, органи и кост, той вече не можеше да сдържа писъците си.

* * *

Вратата на стаята изскърца и се отвори бавно. Всички, освен Ашлин и Даника се свиха, колкото можеха по-далеч. Двете стиснаха ръцете си. Цяла вечер Ашлин кипеше от желание да се изправи срещу Мадокс. Даника искаше да се изправи срещу Рейес. Вместо това бяха споделили една с друга собствените си истории.

Вместо да уплаши Даника, миналото на Ашлин изглежда успокои подозренията на момичето. В замяна Ашлин беше вбесена от отвличането на Даника. Колко странно бе да мисли, че на това място на смърт и страх Ашлин беше открила не само първия си вероятен любовник, но също и първата си истинска приятелка.

В стаята влезе ангел.

Сребърната коса създаваше ореол около главата му, а зелените му очи блестяха като изумруди. Един демон не трябваше да е толкова красив. Но той беше покрит с черно, както Ашлин можеше да очаква, с черна риза, черни панталони и черни ръкавици. Лошото беше, че държеше пистолет в една от протегнатите си ръце.

Беше го видяла преди в стаята на Мадокс. Снощи (едва снощи ли беше?), когато Мадокс беше намушкан. Този мъж не беше участвал, но беше гледал. И не се беше опитал да помогне.

– Ашлин – каза той и очите му я затърсиха.

Страх стегна гърлото ù. Той знаеше името ù? Защо не беше дошъл Мадокс? Беше ли си измил ръцете от нея вече? Искаше ли я мъртва?

Опитвайки се да не хленчи, тя избута Даника зад себе си.

– Тук съм – успя да проговори тя. Тя очакваше да бъде застреляна на секундата.

Не беше.

Мъжът остана на място, въпреки че погледът му обходи стаята покрай леглото и тоалетката, докато не се срещна с нейния.

– Ела с мен!

Тя се усети като вкоренена в пода, вледенена.

– Защо?

Той хвърли разтревожен поглед през рамо.

– Ще ти обясня по пътя. Сега побързай! Ако те видят, няма да мога да те спася.

Даника внезапно се озова пред нея като вързоп ярост.

– Тя няма да дойде с теб. Никоя от нас няма да го направи, независимо колко оръжия ще насочиш към нас. Ти и твоите другарчета можете да идете да се шибате!

– Може би по-късно – отговори той студено, задържайки погледа си върху Ашлин. – Моля те! Нямаме много време. Искаш ли да видиш Мадокс, или не?

Мадокс. Само като чу името му, пулсът ù се ускори. „Сигурно съм най-тъпата жена на света.“ Тя прегърна Даника и ù прошепна:

– Всичко ще бъде наред. – Надяваше се.

– Но…

– Довери ми се! – Тя се освободи от прегръдката и тръгна напред. Белокосият ангел отстъпи от нея, сякаш беше пръчка динамит.

– Никой друг да не мърда! – каза той, като едва не се преметна настрани в бързината си да запази разстоянието между тях. – Първо ще стрелям, а после ще задавам въпроси. – Той спря в коридора, като още я гледаше.

Когато Ашлин застана до него, той добави:

– Не ме докосвай! Случват се лоши неща, когато хората ме докосват. Дори не приближавай така, че да паднеш върху мен, ако се спънеш! – видът му беше смърто сериозен, а гласът му беше равен.

– Добре – каза тя объркана. Но затъкна ръце зад гърба си, в случай че забрави и изчака той да я поведе.

Той направи широк кръг около нея, оставяйки пистолета насочен право напред, а после затвори и заключи вратата. Ашлин не се опита да му избяга. Страхът отново я държеше закована на място.

– Какви лоши неща? – Тя не можеше да се въздържи да не попита, когато той се обърна отново към нея.

Той тръгна бързо и подхвърли през рамо:

– Болест. Агония. Смърт. – Прибра пистолета на кръста си. – Кожата ми не може да докосва кожата на друго живо същество, без да причини епидемия.

Боже мой! Независимо дали беше вярно или не, самата идея беше достатъчна, за да я задържи далеч от него. Но тя подозираше, че той говори истината. Всеки път, когато го беше виждала, той се беше старал да остане далеч от всички около него. Това не беше поведение на зъл човек, а на по-загрижен за другите, отколкото за себе си. Сърцето ù омекна към него. „Тъпа идиотка!“

– Как се казваш?

– Торин – каза той, очевидно изненадан, че я интересува.

– Ти не планираш да ме убиеш, нали, Торин?

Той изсумтя.

– Едва ли. Ако го направя, Мадокс би ми изтръгнал сърцето и би го изпържил за закуска.

– Добре, това беше малко повече информация, отколкото ми трябваше – каза тя, но почувства глупав ученически прилив на щастие. Дали това значеше, че Мадокс беше загрижен за нея? Поне малко? Ако беше така, къде беше той? Защо не беше дошъл за нея?

Торин я водеше по коридорите тихо, дори стъпките му бяха заглушени. Няколко пъти спираше и се ослушваше, после ù кимаше да се скрие в сенките.

– Говори тихо! – каза ù той, когато тя отвори уста да зададе въпрос.

– Когато си готов да говориш, аз съм готова да чуя какво става – прошепна тя.

Той не обърна внимание на думите ù.

– Почти стигнахме.

– Къде? – Колкото повече вървяха, толкова повече тя мислеше, че чува… какво беше това?

Секунда по-късно знаеше.

Стомахът ù се сви. Звукът ставаше твърде ясен. Писъци. Изпълнени с болка, агонизиращи писъци. Беше чула това мъчително страдание само веднъж преди и ù беше достатъчно.

– Мадокс – ахна тя. Не отново!

Тя беше вече толкова близо, че можеше да разпознае дълбокия тембър на гласа му. Чуваше и другия глас, който понякога се промъкваше – и двата бяха отчаяни и разбити. Прииска ù се да повърне. Искаше да побърза. Едва не изтича пред пазача си, но се задържа, уплашена той да не се пресегне да я спре.

– Побързай, Торин! Моля те, побързай! Трябва да му помогна. Трябва да ги спрем.

– Тук вътре! – каза той, отвори една врата и отстъпи. Тя се втурна в стаята, като вече търсеше Мадокс. Видя антикварен сандък, меча кожа и легло с балдахин, но Мадокс не беше там. Объркана и със засилваща се тревога, тя се завъртя наоколо.

– Къде е той? – Тя трябваше да стигне до него. Нямаше значение какво ù беше направил или какво чувстваше към нея.

Не трябваше да страда така.

– Не се тревожи за Мадокс! Знаеш, че ще бъде добре. Тревожи се за себе си! Щяха да те отведат в града, а не можех да им позволя. Мадокс щеше да ни убие всички в леглата ни. Така че, заради моя живот, ако не заради твоя, бъди тиха! Те нямат много време да те търсят. Дръж се добре и може да оцелееш! – и той тихо затвори вратата в лицето ù.

Чу се прещракване, когато ключът се превъртя.

Ужас, страх и несигурност се бореха за надмощие в нея. Тя не знаеше дали Торин казва истината, а и не я интересуваше. Трябваше да стигне до Мадокс. Още един писък разцепи въздуха и сякаш премина през мазилката и се вряза в Ашлин.

Сълзи опариха очите ù. Тя изтича до вратата и се опита да завърти бравата с трепереща ръка. Не поддаде. Проклятие! Тя щеше да е тиха, но нямаше да стои в тази стая.

Ашлин се завъртя и отново проучи помещението, опит­вайки се да го види с очите на крадец. Прах покриваше всичко, сякаш стаята е била забравена от години. Нямаше и украшения. Нищо, което да използва, за да разбие ключалката.

Тя отиде до прозореца и дръпна завесите. Пред нея се разкри гледка на планината – бяла и величествена. Един балкон водеше… тя погледна и ахна. Надолу, надолу, надолу. „Ами ако паднеш.“ Слава Богу, двойният прозорец се отвори лесно. Не обърна внимание на внезапния вихър на леден въздух и надзърна надясно, после наляво. На няколко стъпки имаше друг балкон.

Мадокс изкрещя силно и дълго.

С потящи се длани тя изтича до леглото. Тя вече имаше идея. Опасна идея. Глупава идея. „Единствената идея“ – промърмори тя, издърпвайки покривките и чаршафите от леглото.

Носът и устата ù се изпълниха с прах, но тя не забави движенията си. Завърза края на чаршафа за единия край на юргана.

– Правили са го във филмите. Ще се справиш. – Може би. Актьорите имаха мрежи и каскадьори. Тя нямаше.

Още един крясък.

Стомахът ù се бунтуваше, когато се върна до прозореца. Огромната тениска и анцуг не правеха нищо, за да я предпазят от стихията, но тя излезе на балкона без никакво колебание и пое въздух. Камъкът беше леденостуден под босите ù крака, а вятърът хапеше.

Пръстите ù трепереха и дъхът ù излизаше на облачета, но тя върза края на импровизираното въже за парапета на балкона. Двоен възел. Троен. Дръпна.

Удържа.

Но дали щеше да удържи тежестта ù? След като си изповръща червата, беше олекнала с няколко килограма и това беше в нейна полза.

Треперейки още по-силно, тя се покатери по металните решетки. Ръждата остави мръсна следа по дрехите ù. Тя задържа погледа си напред.

– Няма за какво да се тревожиш. Няма падане от милиони метри.

Спусна се по одеялото. Скърцане. Тракане. Сърцето ù почти спря.

– Мадокс се нуждае от теб. Може дори да си пада по теб. Или може да мисли, че си лъжкиня и убийца, може дори да не те харесва и може да се е опитал да те прелъсти, за да получи отговори от теб, но дори така да е, не заслужава това. Ти си единствената в това място, която мисли така, затова е твой ред. Ти си единствената му надежда.

„Боже! Звуча като принцесата от „Междузвездни войни“.“

Но тя отчаяно искаше да запълни тишината, която толкова ценеше. Иначе щеше да мисли за падане и смърт или по-лошо – за провал.

– Справяш се добре. Продължавай!

Гласът ù секна, когато увисна свободно. В гърлото ù се оформи буца. „Моля те, Боже! Не позволявай да падна! Не позволявай на ръцете ми да се изпотят повече, отколкото вече са!“

Тя се наведе напред, разклащайки чаршафа… сантиметър. Проклятие! Наведе се назад. Сантиметър. Напред, назад. Напред, назад. Скоро се залюляла добре. Но чаршафът се изплъзна малко (или може би тя) и Ашлин изпищя.

„Само още малко! Мога да го направя.“ Тя продължи да се люлее напред и назад, набирайки скорост. Накрая се озова достатъчно близо до втория балкон, за да се пресегне и да сграбчи… проклятие! Изпусна.

На следващото залюляване напред тя се пресегна отново. Пръстите ù удариха парапета, но не успяха да се захванат. Тя отлетя назад, изплъзвайки се още малко.

„Концентрирай се, Дароу!“ Тя се пресегна отново и този път успя да захване парапета с пръстите си здраво, без да пуска, дори когато въжето се опита да я дръпне назад. Ашлин изпъшка и прехвърли цялата си тежест напред, като сграбчи перилата с другата си ръка и пусна чаршафа. После направи грешката да погледне надолу.

Долната половина на тялото ù висеше от петнайсет метра над нащърбени скали.

Тя не можа да се спре и изпищя отново.

Няколко изпълнени с напрежение мига тя риташе с крака и се опитваше да ги обвие около парапета, както беше направила с пръстите си. Изплъзваха се… изплъзваха се… Най-после коляното ù се закачи.

Напрегна до краен прадел мускулите си и успя да се издърпа нагоре. Навън беше студено, да, но тя се потеше. Краката ù трепереха, когато се опита да отвори прозореца, който водеше в новата стая. Запъна се. Няколко минути минаха в удряне и ритане, преди да успее. Покатери се вът­ре и едва не се срина от облекчение.

Стаята беше тъмна и прашна, точно като другата, но тя отново чуваше стенанията и борбата на Мадокс. „Моля те, нека не съм закъсняла!“ Вече беше по-близо… толкова близо…

Тя отиде на пръсти до вратата и я открехна. В коридора нямаше никой. Внезапно гласът на Мадокс утихна. Тя покри устата си с ръка, за да не извика. Чу се шепот…

– …не трябваше да му казваме.

– Нуждаеше се от време, да се успокои. Сега го има.

– Може никога да не се успокои.

– Няма значение. Постъпихме правилно – мълчание. Въздишка. – Нямам търпение да свършим с това и да премахнем поне една тежест от живота си. Да вземем момичето и да вървим!

Разтреперана, тя се притисна към стената и се скри в сянката. Отекнаха стъпки. Врата изскърца и се отвори, после се затвори. Още стъпки, но този път те се отдалечаваха от нея.

Ашлин тихо запристъпва. Изтича в коридора, зърна двамата мъже, които завиваха вече зад ъгъла, и отвори вратата на стаята на Мадокс.

Едва не повърна.

Той лежеше в леглото, на което я беше държал толкова нежно едва преди няколко часа, и плуваше в кръв. Гърдите му бяха голи и тя виждаше шест зеещи рани, където го беше пронизал мечът. Виждаше вътрешностите му. О, Боже! Тя покри уста с ръцете си.

Като в транс тръгна към него. „Не отново!“ – помисли тя. – Не отново!“ Жестокостта беше поразителна.

Защо тези копелета продължаваха да му причиняват това? Той беше демон, те бяха демони, но това не беше достатъчна причина.

– Няма достатъчно добра причина – изхълца тя. Жестоки и безсърдечни, такива бяха те.

Тя бавно се пресегна и постави ръка върху челото на Мадокс. Очите му бяха затворени. Кръв беше напръскала лицето му в произволна шарка. Не, не беше произволна. Ашлин помисли, че може би вижда формата на пеперуда.

Кръв течеше дори от китките и глезените му, където беше опъвал веригите си.

Още един хлип се надигна в гърлото ù и преля. Коленете ù поддадоха и тя внезапно се озова коленичила до него.

– Мадокс! – прошепна тя на пресекулки. – Тук съм. Няма да те оставя. – Тя се огледа за ключ, с който да го освободи, но не намери.

Пресегна се и стисна безжизнената му ръка. Той беше безсмъртен. Беше се събудил от това веднъж. Можеше да го направи отново. Нали?

* * *

Пламъците го облизваха. Горяха като киселина. Толкова горещи. Стопяваха го, унищожаваха го парче по парче. Въздухът беше тежък, черен и гъст, докато тялото му се разпадаше. Имаше толкова много болка.

– Мадокс!

Той чу гласа, познат и сладък, и спря да се гърчи, внезапно забравил жегата.

– Ашлин? – Той огледа дълбините на ада, в който се беше върнал, но видя единствено пещери от пламък. Чу единствено хленчене и крясъци. Беше ли умряла Ашлин? Беше ли пратена и тя тук, за да страда?

Това можеше да означава само, че Лушън и Рейес са я убили.

– Копелета! – изрева Мадокс. Бяха я убили и сега той трябваше да убие тях. С удоволствие – изръмжа духът.

– Тук съм – каза тя. – Няма да те оставя – този път тя плачеше.

– Ашлин! – извика той. Щеше да се пазари с жестоките нови богове. Щеше да я измъкне от тук.

Каквото трябваше. Дори щеше да се съгласи да остане тук завинаги. Всичко, за да я освободи.

– Няма да те оставя. Ще бъда тук, когато се събудиш. Ако се събудиш. О, Боже!

Веждите му се свиха в недоумение, преди отново да потъне в ада. Гласът ù не беше ехо вътре в ада. Беше ехо в ума му. Но в това нямаше смисъл. Не беше възможно.

– Как можаха да ти причинят това? Как?

Беше ли тя… с тялото му? Да, осъзна той миг по-късно. Да, беше. Почти усещаше ръката ù да стиска неговата и топлите ù сълзи да капят върху отворените му гърди. Почти усещаше нейния аромат на сладък пчелен мед.

Докато овъглената му плът гореше и се преобразяваше, гореше и се преобразяваше, Ашлин му шептеше и го успокояваше:

– Събуди се отново, Мадокс! Събуди се заради мен! Имаш много да обясняваш и няма да те оставя, докато не ми кажеш истината.

Той искаше да се подчини и се помъчи да избяга от дълбоката дупка, в която се намираше, направи всичко по силите си, за да прати духа си обратно в тялото си. Искаше да я види, да я държи и да я пази. Но огънят го обгърна в тлееща прегръдка. Мадокс стисна зъби и се забори отново и отново. Щеше да се бори цяла нощ, ако трябваше. Щеше да се бори, докато Лушън дойде за него.

Щеше отново да бъде с Ашлин.

Връзката му с нея беше твърде силна, твърде дълбока и твърде вкоренена, за да бъде пренебрегната или отречена. За такъв кратък срок тя някак си беше станала център на неговата вселена. Единствената му причина да живее. Сякаш тя му принадлежеше. Сякаш беше родена само за него.

Сега, след като я беше намерил, нищо нямаше да застане между тях.

– Ще остана тук цяла нощ – каза тя. – Няма да те оставя.

Той се усмихваше, когато пламъците го погълнаха отново.