Прокълната нощ

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Мадокс усети обкръжението си с разтърсване. Мъртъв в един миг, напълно в съзнание в следващия. Ашлин спеше в извивката на ръката му, гъвкавото ù тяло беше сгушено около него.

Погледна надолу към себе си. Тя сигурно го беше почистила и дори беше успяла да смени чаршафите, въпреки веригите му, защото кръвта я нямаше. Коричките се бяха върнали и се простираха върху корема и ребрата му.

Меката коса на Ашлин с цвят на мед гъделичкаше брадичката му. Топлият ù дъх галеше кожата му. Жива и тук. С него. Не си го беше представял. „От ада, направо в рая.“

Сутрин обикновено изпитваше нужда да унищожи нещо. Да се бие. Да забрави пламъците и болката, като се отдаде на вкочанеността и мрака на духа. Сега не беше така.

Чувстваше се (смееше ли да повярва?) – спокоен.

Ашлин изглеждаше толкова отпусната, че той не искаше да я буди. Не, не беше отпусната, осъзна той след по-внимателен оглед. Петна от сълзи личаха по бузите ù и следи от зъби загрозяваха сочните ù устни, сякаш ги беше прехапвала силно и често.

Той копнееше да погали с пръст извивката на бузата ù, но не можеше. Проклети вериги!

– Ашлин! Прекрасна. Събуди се, моля те!

Тих стон отвори устните ù.

Слънчевата светлина я галеше така, както той копнееше да направи сам, къпейки светлата ù кожа и отдавайки ù абсолютна почит. Миглите ù бяха като пера, все още мокри от сълзите, като панделки, покрити с роса.

Беше плакала заради неговото страдание. Кога за последно някой беше плакал за него?

– Ашлин.

Тя изстена.

Той наведе глава и целуна върха на носа ù. Както винаги в него се забиха електрически копия. Тя сигурно ги беше усетила, защото извика името му и скочи. Завивката падна до кръста ù, разкривайки торбестата тениска, която носеше. Неговата тениска. Харесваше я в неговите дрехи, харесваше му, че е покрита с материя, която някога е покривала него. Къдриците ù паднаха по раменете и гърба ù.

Когато погледът ù спря върху него, тя изхълца разтреперано и се хвърли в широко отворените му обятия.

– Ти си жив. Върна се от мъртвите отново.

– Отключи ме, прекрасна!

– Нямам ключ.

– Под матрака е. – Лушън беше спрял да носи ключа преди години, когато Мадокс успя да го грабне от веригата около врата му. – Защо не те отведоха?

– Торин ме скри. О! – Тя забързано зарови под матрака, намери ключа и освободи Мадокс. Веднага се сгуши до него, а аромата на кожата ù отвличаше мислите му от това защо Торин би направил нещо такова. – Радвам се, че се върна при мен.

Той обви ръце около кръста ù, прокарвайки длани нагоре-надолу по гърба ù успокоително. Ставите му протестираха, но той не спря.

– Върнах се. Винаги се връщам.

– Не разбирам – каза тя с треперещ глас. Тялото ù трепереше. – Защо продължават да ти причиняват това?

– Още едно проклятие – гласът му се пречупи от вълнение. – Убих жена и сега трябва да умирам така, както умря тя. – Не искаше Ашлин да знае какво е направил, но не беше честно да я държи в неведение, след като тя му беше разкрила всички свои тайни.

Ашлин го пристисна.

– Коя беше тя? Защо я уби?

– Жената, за която ти разказах. Воинът, на когото беше дадена задачата, която исках за себе си. Пандора.

Очите ù се разшириха.

– Онази Пандора?

– Да.

– Това е кутията, която сте отворили? Боже мой, не знам защо не съобразих това преди. Защо боговете просто не върнаха демоните обратно в кутията?

– Наказание. Но по-лошото е, че кутията беше изчезнала без възможнаст да бъде пресъздадена.

– Как уби…

– Демонът ми ме беше обзел и… – проговори с мъка и се зачуди какво ли мисли Ашлин. – Изгубих контрол. Отдадох се изцяло на Насилие и мечът ми ù нанесе непоправима рана. Оттогава съжалявам за деянието, не се съмнявай!

– Но безсмъртните не могат да бъдат убити завинаги. Нали? Искам да кажа, че ти си доказателство за това.

– Повечето могат да бъдат убити. Не е лесно, но е възможно.

– Всеки прави грешки, а ти си платил за твоите – каза тя. Състраданието и това, че тя го разбира, го изненада. Стопли го. Повали го. – Направо ми се иска да беше убил и онези богове, които са те проклели, защото те са долни, отвратителни…

Той трепна и сложи ръка върху устните ù, пресичайки думите ù.

– Тя не искаше да го каже – каза той, и погледна нагоре. – Доброволно ще поема всяко наказание за нея върху себе си.

Не ги удари мълния. Земята не изтътна.

Не изпълзяха скакалци, за да изгризат плътта им. Мадокс бавно се отпусна.

– Никога не проклинай боговете! Те чуват всичко – за съжаление.

Тя неохотно кимна и той дръпна ръката си.

– Аз не съм Стръв – каза тя.

– Знам, че не си.

– Наистина ли? – каза тя с надежда. Наклони глава и го загледа.

– Наистина.

Чертите ù омекнаха и тя дори се усмихна.

– Какво те убеди?

– Ти. – Той я погледна учудено, защото за него все още беше изненада. – Твоята сладост, твоята способност. Твоята девственост.

– Значи ти… ме искаше? – попита тя вече несигурна. – Не защото си искал отговори от мен, а защото…

– А защото – увери я той – ти ме караш да горя.

В очите ù проблесна щастие като слънчеви лъчи, стъпкващи нощта. Тя се сгуши още по-плътно в него, гърдите ù притискаха гръдта му.

– Радвам се, че от моя Институт ме доведоха в Будапеща.

Тялото му беше започнало да се раздвижва, да се подготвя и да желае повече. Докато не беше споменат Институтът. Насилие изръмжа.

– Няма да се върнеш при тях.

– Ти и твоите настоявания! – Без да осъзнава внезапния му смут, тя продължи безгрижно: – Знаеш ли, чувала съм откъслечни разкази за кутията на Пандора. Казах ли ти, че Институтът винаги е търсил свръхестествени реликви, споменавани в историята, в митове и легенди?

Той се вцепени.

– Ще ми кажеш ли какво си чула за кутията?

– Да видим! – Тя потупа брадичката си. – Чух, че кутията е скрита. Къде – не знам. Но се предполага, че е пазена от Аргус и дори самите богове не могат да стигнат до нея.

Мадокс прие новината с шок. Аргус беше огромен звяр с повече от сто очи, които му позволяваха да види всичко по всяко време. Легендите твърдяха, че е бил убит от Хермес, но легендите често бяха лъжа, разказана от боговете, за да заблудят смъртните.

– Чух също и противоречива история – продължи Ашлин, – че кутията всъщност е пазена от Хидра, не от Аргус. Общото в двете истории обаче е, че… – тя ахна отново.

– Какво?

– Ако кутията се появи, демоните ще бъдат засмукани обратно вътре. Това е добре, нали?

Той поклати глава.

– За света, може би, но не и за мен. Без демона, ще умра.

– Как е възможно да го знаеш? Искам да кажа…

– Знам го – прекъсна я той, размишлявайки върху казаното от нея. Хидра. Отровна змия с много глави. Ако това беше истина, кутията беше погребана дълбоко в океана. Но на коя история да повярва? На едната? На двете? Или на никоя? Ако можеше да се вярва и на останалата част от това, което беше чула, а именно, че демоните могат да бъдат засмукани обратно, ако кутията се намери…

– Бих могла, не знам, да направя по-щателно проучване за кутията. Да си поставя това за основна задача.

– Не! – Това щеше да я накара да напусне крепостта и да я изложи на опасност. – Знам, че ти казах да ми кажеш всичко, но сега трябва да изберем по-малко опасна тема. – Насилие дебнеше в ума му, все по-възбуден с всяка дума. Мадокс вече вярваше, че демонът не иска да нарани Ашлин, но нямаше желание да рискува. Щеше да говори за цветя и лунни лъчи (той се присви), ако това беше нужно, за да задържи възхитителния вътрешен мир.

– Има ли начин да развалим смъртното ти проклятие? – попита Ашлин. Дотук с цветята и с лунните лъчи.

– Не – той поклати глава. – Няма начин.

– Но…

– Не. – Той нямаше да ù позволи да се опита да се пазари с боговете, надявайки се да намери начин да го спаси. Той не можеше да бъде спасен. Още повече, че той не си струваше усилието. Той беше повече чудовище, отколкото мъж, въпреки че понякога се опитваше да се убеди в противоположното. – Най-добре да изоставим и тази тема.

Ашлин прокара пръст по гръдната му кост. Възхитително топлият ù дъх го обгърна.

– На каква тема можем да говорим тогава?

Мадокс разпери пръсти върху задника ù и го стисна.

– Чувала ли си още гласове по време на престоя си тук?

– За съжаление, не. – Тя се изви леко, почти неусетно, в опит да бъде по-близо до него. – Чух всяка дума, изречена от онези четири жени. Които, между другото, трябва да бъдат освободени незабавно.

– Те остават.

– Защо?

– Това не мога да ти кажа.

Тя забарабани с пръсти.

– Поне ми кажи какво планирате да правите с тях! Те са мили. Невинни са. И са уплашени.

– Знам, красива. Знам.

– Значи няма да ги нараните? – настоя тя.

– Не. Аз няма да ги нараня.

Тя отпусна длан точно над сърцето му.

– Това означава ли, че някой друг ще го направи?

Кръвта му кипна еротично, прогаряйки вените му.

– Ще направя всичко по силите си, за да се уверя, че няма да пострадат. Става ли?

Устните ù се притиснаха към врата му и езикът ù се стрелна по пулсиращото място.

– Добре, но и аз ще направя всичко по моите сили, за да съм сигурна, че няма.

Той мразеше да ù отказва нещо, затова стисна брадичката ù, повдигна лицето ù и ù каза:

– Съжалявам, че е трябвало да слушаш разговора им. Никога повече няма да те оставям в стая, където е имало хора.

– Не беше толкова зле този път. – Пръстите ù се свиха около китката му меки и нежни. – И не чувам нищо, когато ти си наоколо, независимо кой е говорил.

– Чудя се защо. Не се оплаквам, радвам се. Просто съм любопитен.

– Може би гласовете се страхуват от теб.

Той едва не се ухили.

– Всъщност, чудя се защо не мога да чуя никой от предишните разговори на приятелите ти. А винаги съм могла да чувам други свръхестествени същества.

– Може би функционираме на по-високо ниво на съществуване.

Тя обаче се засмя.

– Но ще се погрижа винаги да съм около теб – каза той и щеше да е удоволствие за него. – Така гласовете никога повече няма да те тормозят – „Ами когато си мъртъв?“ Мисълта го накара да се стегне. Нямаше кой да я пази тогава. Нямаше кой да я защитава.

Усетила гнева му, тя се намръщи.

– Какво не е наред?

– Нищо. – Сега нямаше да мисли за идващата смърт. Държеше Ашлин в ръцете си и щеше да ù се радва, щеше да се наслади на малкото време, което имаха заедно. – Без повече приказки за жените или за проклятия.

– Така сложи край на повечето ни общи теми. – Погледът ù се спусна върху устните му. Тя потрепери. – Пътувала съм по целия свят по работа на Института, но не съм и мечтала, че ще срещна някой като теб.

– Силен?

Тя се изкиска.

– Да.

– Красив?

– Разбира се.

– Остроумен и опитен с меча?

– Абсолютно. – Изкиска се отново. – Но имам предвид мъж… приятел… някой… О, не знам как да те наричам.

Той се наслади на веселото ù настроение и на искреността в думите ù.

– Просто ме наричай твой. Само това искам да бъда.

Тя се разнежи.

– Разкажи ми нещо за себе си! – Тя отдръпна лицето си от дланите му и отново се сгуши в скута му. Но не махна ръцете си от китките му, а ги плъзна нагоре по неговите и около врата му, сякаш се страхуваше да го пусне дори за секунда. Той се страхуваше от същото. Искаше я отчаяно. И щеше да я има, закле се той, след като се изкъпеха и премахнеха всички следи от кръв и смърт. – Нещо, което не си разказвал на никого.

Можеше да ù каже, че харесва повече класическа музика, отколкото рока, който приятелите му предпочитаха, но на тази информация ù липсваше дълбокият личен елемент, за който Ашлин очевидно копнееше. И Мадокс откри, че иска тя да го познава по-добре от всеки друг на света.

Чувството му за мир – истински мир – се задълбочи. Само защото тя беше тук с него. Защото беше плакала за него и беше загрижена за него. Защото не го съдеше за миналите му грехове и не го хокаше. Защото и тя искаше да научи всичко за него. Защото само той облекчаваше нейното мъчение.

Защото, когато го погледнеше, не виждаше Насилие. Той подозираше, че тя вижда мъж. Нейният мъж. Опияняваща мисъл. Упойваща. Шокираща. Достатъчна, за да спечели вечната му преданост.

– Няколко пъти през годините ми се искаше да съм човек. И да имам жена и… – той преглътна и призна – …деца. – Никога не беше казвал на приятелите си, които щяха да се смеят. Той също щеше да се смее на такава нелепа мисъл.

Насилие? Близо до деца?

Ашлин не се смя, не му се скара.

– Това е красива мечта – каза тя и в гласа ù имаше тъжна нотка. – Ти ще бъдеш чудесен баща. Свиреп и грижовен.

Въпреки че никога нямаше да му бъде дадена възможност да докаже думите ù, той беше покорен от изявлението и. Мадокс очерта кръгове около всеки от гръбначните ù прешлени.

– Кажи ми една от твоите тайни сега!

Тя потрепери и прокара пръст по върха на зърното му. Членът му потрепна в отговор, а кръвта му закипя. Вече не беше просто сгорещена, а сякаш идваше направо от ада. Но дори сега той не я целуна, не се претърколи върху нея. Колкото и да го болеше тялото, сега беше време за разговор.

– Научих се да чета едва миналата година – призна тя засрамено. – Дотогава трябваше да давам докладите си устно, вместо да ги пиша и всички знаеха защо. Просто не можех да се концентрирам достатъчно дълго, за да разчета думите. Гласовете винаги бяха там и ме смущаваха. Когато бях дете, шефът ми четеше приказки, толкова вълшебни, че можех почти да блокирам шепотите. Тогава твърдо реших да се науча сама. Но ми отне много време, за да го постигна.

Него не го интересуваше много дали тя може да чете, или не. Но нея я интересуваше, затова той искаше да я утеши.

– Това, че си се научила изобщо, е достойно за гордост.

Тя го дари с лъчиста усмивка.

– Благодаря.

– Аз се научих да чета едва стотици години, след като бях обладан, и дори тогава го направих единствено защото не ми харесваше другите да знаят нещо, което аз не знам. Виждаш ли? Вече си по-напред от мен.

Тя се усмихна и се отпусна още.

– След като се научих, поръчах онлайн всеки любовен роман, който успях да намеря. Те са приказки за възрастни. Доставяха ги до вратата ми и аз ги поглъщах толкова бързо, колкото можех.

– Ще накарам Парис да ти купи от града. Цял кашон.

– Това би било прекрасно. Благодаря – каза тя и отново му се усмихна.

Гърдите го боляха, когато целуна главата ù.

– Виждал съм няколко любовни романа. – Парис беше оставил няколко да се търкалят из крепостта и Мадокс ги беше (вероятно никога нямаше да го признае гласно) прибрал. – Ако ги бях прочел – кхм, кхм, – вероятно щях да мисля, че са – (секси, забавни, поучителни) – интересни.

Благодарната ù усмивка доби порочен вид.

– Вероятно… вероятно можем да прочетем някой заедно.

– Би ми харесало.

Колкото и да жадуваше за тялото ù, Мадокс откри, че е удивително приятно да прекарва времето си в разговори с нея. Тя му разказа как беше прекарала част от детството си в лаборатория и как са я подлагали на изследвания (понякога болезнени, което означаваше, че сега той имаше списък с учени, които възнамеряваше да убие) и как все още прекарваше по-голяма част от времето си сама, просто за да избегне шума. Сподели с него, че никога не е била част от семейство. Само един мъж някога се беше отнасял с нея като с нещо повече от животно и Мадокс се почувства задължен на този мъж.

Но Мадокс кипеше от желание да прогони тези спомени и да ги замени с по-добри и по-щастливи. Нещо повече – той кипеше от желание да отмъсти за нея.

– Заслужавала си нещо по-добро – каза той, а Насилие най-накрая протегна ръце и се прозя.

– Не възразявах срещу начина на отглеждане – каза тя. – През повечето време. Винаги чувах разни неща, така че самотата беше добре дошла.

Но ù липсваше играта, липсваше ù да бъде докосвана и обичана. Той долови това в гласа ù – нужда, която тя не можеше да скрие съвсем. Познаваш я толкова добре, така ли? Да, помисли той. Познаваше я. Част от него, която беше заровена толкова дълбоко, че не беше осъзнал съществуването ù, докато Ашлин не се появи в живота му, я беше познавала от самото начало.

Тя беше негова. Неговата жена. Неговото… всичко.

Той погали рамота ù и усети малка и твърда неестествена буца. Намръщи се и погледна надолу.

– Какво е това?

– Контрол върху раждаемостта – каза тя, а бузите ù се сгорещиха до тъмнорозово. – Стандартна процедура на агенцията. Преди време една жена беше изнасилена от побеснял таласъм по време на работа. Забременя, а детето беше… ненормално. Сега Институтът ни обучава на самоотбрана и дава на жените служителки възможност да поставят импланта.

Насилие изви гръб и отвори очите си напълно събуден. Мисълта тази нежна красота да бъде насилена беше омразна и за двамата – и за мъжа, и за духа. Тя беше девствена, но това не означаваше, че е била оставена на мира.

– Била ли си ранявана някога?

– Не – увери го тя. – Но знам, че ако гласовете ме обземат, няма да съм в състояние да се защитавам.

Насилие не се успокои.

– Разкажи ми за твоето детство! – каза тя. Пръстът ù отново докосваше леко зърното му. Ашлин се отри в Мадокс, усети какво прави и спря.

Кожата му пламна от усещането. Нейната също, бе сигурен в това. От самото начало той сякаш знаеше кога е възбудена. А точно сега жената определено беше възбудена.

– Не съм имал детство. Бях създаден като мъж, винаги съм бил войник.

– Съжалявам – каза тя тихо. – Забравих.

„Искам я толкова силно.“ Последния път се беше въздържал и не я беше обладал напълно, защото тя беше девствена. Той беше същият мъж като вчера, все още не беше имал девственица и все още не беше сигурен какъв е най-добрият начин да го направи, но това нямаше значение. Едва не я беше загубил. Едва не му беше отнета.

Нямаше да чака дори миг повече.

Щеше да бъде толкова нежен с нея, колкото му беше възможно. И ако духът искаше да се натрапи, той щеше да позволи на Ашлин да го окове.

– Искам да правя любов с теб, Ашлин.

Дъхът спря в гърлото ù. Тя спусна ръката си по мускулите на корема му. Пръстите ù се спряха на коричките, а после на пъпа и направиха кръг. След това се спуснаха още сантиметър по-надолу. И спряха отново.

– Така ли?

„Искам я, нуждая се от нея, искам, нуждая се…“ Скоро… сега… Мадокс мислеше, че тя може би иска да го докосне по-долу, да хване члена му, но още не се осмеляваше. „Да, да.“ Той може би щеше да се усмихне, но двамата с демона бяха твърде възбудени.

Колкото повече Ашлин го докосваше, толкова повече той – те – я искаха. Омайващият ù аромат дразнеше ноздрите му, карайки кръвта му да кипи. Тази сладост се процеди чак до костите му и запали всякакви желания.

– О, да.

– И аз те искам – прошепна тя с треперещ глас. – Но…

„Без повече чакане. Трябва да я имам, трябва да я имам, трябва да я имам.“ Диво чувство се разгоря в него. Тя е наша – каза духът. „Тя е моя“ – поправи го Мадокс.

– Искам да бъда в теб. Без повече чакане.

Тя застина и дъхът ù излезе с хриптене.

– Искам да разбереш, че ще те задържа. Ще останеш тук с мен и аз ще те защитавам. Заедно ще научим как да спрем гласовете завинаги.

– М-Мадокс. – Каквото и да мислеше, то остана неизказано, когато тя стисна устни.

„Да. Трябва да я задържа.“

– Няма да те нараня – каза той най-вече на себе си и на духа, отколкото на нея.

– Знам, че няма да ме нараниш. Но аз имам живот и работа.

„Ще я задържа!“

– Ще остана толкова, колкото искам, но трябва да ми обещаеш, че няма да ме заключваш повече. Когато приятелите ти дойдат, за да – тя преглътна – те убият, искам да бъда с теб. Кълна се, че няма да ги нападна, въпреки че ще искам, но трябва да държа ръката ти. Не мога да понеса мисълта да умираш сам.

В този миг Мадокс се влюби в нея напълно, абсолютно и безвъзвратно.

„Моя, моя, моя.“ Тя беше по-важна от дишането, по-нужна от храна, вода или заслон. След хиляди години война, насилие и ярост тя му даде доброта. Спокойствие. Състрадание. Доверие. Проклет да бъде всеки, бил той Повелител на ада или бог, който се опита да я нарани. Беше го мислил и преди, но сега това се превърна в кървава клетва. Който и да се опиташе да я нарани от този миг нататък, щеше да умре в краката на Мадокс.

Лушън и Рейес не я бяха взели предишната нощ, както бяха заявили, и това спаси мизерните им кожи. Почти. Но щяха да платят. Да, те щяха да платят. Насилие се нуждаеше от някакъв вид възмездие, преди да може да забрави.

– Не искам да гледаш. Няма да съм сам, скъпа. Болка и Смърт ще са с мен.

– Да, но те няма да те прегърнат.

Той все още беше намръщен.

– Ти си моя, жено. И аз съм твой. Преди теб животът ми беше пуст. Аз съществувах, но не живеех истински. Сега живея, дори в смъртта си. – Думите бяха толкова близо до брачна клетва, колкото беше възможно, той беше сигурен. Ашлин винаги щеше да бъде негова и той винаги щеше да бъде неин.

Сълзи изпълниха кехлибарените ù очи.

– Това е най-красивото нещо, което съм чувала.

– Искам само да помислиш за това, което искаш. – Ако той трябваше да гледа как тя умира отново и отново… Той усети гадене. – Кръвта, ужасът…

– Знам какво искам – каза тя решително. – Все още искам да остана с теб.

Желанието отново замени всичко друго.

– Ще си вземеш душ. Парис казва, че човешките жени обожават да се къпят и че това им помага да се отпуснат и успокоят. – Той седна и я придърпа към себе си. „Най-после, най-после!“

Не, още не. Скоро. Щеше да направи така, че първата им истинска интимна среща да бъде специална за Ашлин, дори ако това го убиеше.

Тя усука краищата на косата около пръста си.

– Ще се присъединиш ли към мен и този път?

Мадокс се насили да поклати глава и духът изрева от ярост. Защо не?

– Ако се къпя с теб, ще те обладая. Докрай.

Горещият ù поглед се спусна към него и той усети силата на погледа ù как го наелектризирва.

– Както ти казах, знам какво искам – прошепна тя.

Богове, той искаше да я целуне. Но ако я целунеше, нямаше да спре да я целува, докато не проникне в нея.

– Има нещо, което трябва да направя преди това.

– А след това… – тя не довърши изречението си, но пък нямаше нужда.

– След това – обеща той. Да. След това.

Духът се усмихна бавно. За втори път за два дни мъж и демон бяха в съвършено съгласие.