Прокълната нощ

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Мадокс прегръщаше любимата си както изглежда цяла вечност. Искаше тя да се събуди. Не можеше да поне мисълта за живот без нея. Предпочиташе сам да умре.

Лушън и Рейес застанаха зад него мълчаливо.

– Вземете моя дух в ада за цяла вечност! – извика той на небесата. – Всичко, само не това. Върнете я! Нека аз заема мястото ù на портата на смъртта!

Цяла вечност? – измърка глас. Този път в главата му не говореше Сейбин, а жена. – Ето това е обвързване.

Мадокс не се поколеба.

– Да. Да! Завинаги. Цяла вечност. Не мога да живея без нея. Тя е всичко за мен.

Харесвам те, каубой. Наистина.

– И ти ли чуваш женски глас в главата си? – попита Лушън явно шокиран.

– Да – каза Рейес със същото объркване. – Коя си ти?

Новата ти най-добра приятелка, захарче.

– Помогни ми тогава! – помоли се Мадокс.

Глупав безсмъртен. От дни нарушавам правилата, което ми е нещо като хоби, за да ви помогна. Но не съм сигурна, че искам да продължавам. Ти и твоята жена поглъщате сериозно количество време.

– Моля те! Помогни ù и никога повече няма да губя твоето време! Кълна се. Само ми я върни! Моля те! Моля те!

Ти обиди големите кучета миналата седмица, Насилие, и на мен това наистина ми хареса. Накара ме да седна и да си взема бележка, честно казано. Малко хора са достатъчно смели да излязат от калъпа вече, да знаеш. А когато го прави един Повелител… Това е трепач! Знаеш ли защо?

– Не. – И не му пукаше.

Супер! Време е за урок.

– Ашлин…

Няма да иде никъде. Сега мълчи! Трябва да ви обясня някои неща, за да разберете точно какво рискувам заради вас.

Мадокс продължи да люлее Ашлин в ръцете си и само стисна устни, борейки се с отчаянието си.

И така, Титаните поеха контрола, копелетата, и планират да върнат света към състоянието, в което беше по време на техния разцвет. Място на мир, място на хармония, дрън-дрън-дрън, място, на което хората им се кланят и им принасят жертви, и разни такива лайна. След няколко дни от морето внезапно ще изплуват два храма. Само чакайте! Това ще бъде началото на края, със сигурност. – Тя направи драматична пауза. – Не знам дали Титаните искат да умрете или не в голямата схема на нещата, но знам, че планират да ви използват, за да получат това, което искат.

– Жените. Даника – каза Рейес.

Бинго! Нещо за нейната кръвна линия, може би пророчество. Ще трябва да проуча това по-сериозно, досега удрям на камък. Но можете да видите моята дилема, нали? Като ви помагам, аз наистина ще вбеся новата управа.

– Искаш ли да ги убия вместо теб? – изстреля Мадокс. – Ще го направя. Наистина. – Колкото и време да отнеме, каквото и да трябваше да направи. Щеше да намери начин.

– Мадокс – предупреди го Лушън. – Спри! Преди да привлечеш по-лошо проклятие върху дома ни! Тя ще ни помогне. Само се преструва, че се пазари. Нали, богиньо?

О, какъв си ми умник! – измърка тя. – Но си секси, признавам ти го – тя изпусна още една въздишка, този път замечтана, преди да стане отново сериозна. – Няма време за това. За съжаление. Както казвах преди, малката женичка наистина ме впечатли. Не мислех, че ще го направи, честно казано. Какво шоу обаче, а? – Усмивка. – Ако имах телесни функции, мисля, че щях да се напикая.

– Богиньо! Съсредоточи се! Моля те!

– Мадокс! – предупреди го Лушън отново.

Аня. Името ми е Аня. И технически не съм богиня, просто съм дъщеря на такава, затова спри да ме слагаш в същата категория, в която са тези задници! – Последва ядосана въздишка.

– Какво мога да направя? Кажи ми! Ще направя всичко. – Мадокс мислеше, че Аня може би смуче бонбон, защото се чуваха звуци като от смучене и се носеше дъх на ягоди и сметана.

Твоята жена жертва живота си за твоя. Готов ли си да направиш същото? Защото трябва да знаеш, че силите ми са зависими от действията на другите и не мога да сторя нищо, освен ако ти не ми помогнеш. О, и онзи малък въпрос с плащането.

– Да. Ще пожертвам всичко за нея – каза Мадокс отново без колебание. – Ще платя каквото искаш.

Последва още една пауза, изпълнена със смучене и мляскане.

Добре, ето я и вратичката. Титаните ме гонят. Не питайте защо! Дълга история. Все едно, те ме гонят като шибано животно и това е от дни. Ако някога дойда при вас за помощ, ще ми я дадете. Разбрано?

– Да. Разбрано.

Не само ти, сладурче. Всички вие.

За момент нито Лушън, нито Рейес отговориха. Мадокс за малко не скочи и не сряза гърлата и на двамата. После и двамата казаха в унисон:

– Да.

Добре тогава. Сделката е сключена. Твоята жена ще се събуди и ще бъде обвързана с теб. Ще живее толкова дълго, колкото и ти. Не е лоша сделка за смъртна, наистина. Но ако някой от вас умре, и двамата умирате. Ясно?

– Да. Да.

Ако се опиташ да се отметнеш, знай, че ще те убия, а това ще убие нея – гласът ù премина в захаросано мъркане. – Ще ви отрежа главите и ще ги поднеса на боговете на сребърен поднос.

– Разбирам. Приемам – каза той мигновено.

Мина едно тупване на сърце. Още едно. После се чу доволно мъркане и Мадокс внезапно се озова във вихрушка. Ашлин беше откъсната от окървавените му ръце и той изрева, посягайки към нея.

Тя все още лежеше неподвижна, но кръвта ù изглежда течеше обратно в тялото ù.

Мадокс беше хвърлен обратно на леглото и веригите отново бяха стегнати около него, китките и глезените му заздравяха за секунди. Рейес и Лушън отидоха до центъра на стаята, но този път вървяха назад.

Времето се връщаше на бързи обороти, осъзна Мадокс шокиран. Беше преживял много по време на дългия си живот, но никога не беше виждал подобно нещо.

Рейес стоеше пред Ашлин и издърпваше меча от нея, вместо да го забива. Вместо да пада, тя се изправи.

Вихрушката спря така внезапно, както беше започнала. Всички се оглеждаха объркано.

– Какво стана? – попита Ашлин шокирана. – Бях мъртва. – Тя вдигна ръце и ги огледа, после опипа корема си, търсейки рани. – Знам, че бях. Все още усещам как мечът пронизваше… Боже мой! Мадокс, какво си направил? И проклятието ли се върна?

– Това беше… Нямам думи – каза Рейес намръщено. – Аз я намушках.

Всички бяха запазили спомените си, но сякаш събитието не се беше състояло наистина.

– Освободете ме! – извика Мадокс. – Веригите!

Лушън се подчини с объркано изражение.

Мадокс скочи на крака и дръпна Ашлин в обятията си. Целуваше лицето ù и я притискаше толкова силно, колкото можеше, без да я смаже. Тя се засмя, после се дръпна назад и го огледа.

– Но смъртното проклятие…

– Е развалено. Кълна се. Вече не чувствам връзките му.

Забавлявайте се, момчета, защото сега вие също сте свободни от проклятието на Мадокс – гласът на Аня внезапно пропя. – Но не се тревожете! Сигурна съм, че демоните ви ще ви държат доста нещастни. Само не забравяйте сделката ни. Това е засега.

Тялото на Рейес се разтърси, а главата на Лушън се отметна назад. Те потрепериха, коленете им поддадоха и те се сринаха на земята. И двамата останаха там дълго време, дишайки тежко. Погледнаха едновременно нагоре и очите им се срещнаха.

– Вече не трябва да убивам Мадокс – каза Рейес зашеметен. – Придърпването на Смъртта му го няма. Няма го!

– Смъртното проклятие наистина е развалено – каза Лушън. Мадокс не беше чувал никога толкова радостни нотки в гласа му. – Благодаря ти, Ашлин. Благодаря! Ти си забележителен човек.

– Бих искала да кажа, че удоволствието е мое – подразни го тя с усмивка.

– Ти умря заради мен. – Мадокс съсредоточи цялото си внимание върху Ашлин. Само тя имаше значение сега. А той беше шокиран, завладян и ядосан. – Ти умря заради мен – изръмжа той.

– Бих го направила отново – каза тя. – Обичам те.

Той я завъртя и тя изписка щастливо.

– Никога повече, жено! Никога повече няма да ме напускаш.

– Никога.

– Рейес, Лушън. Вие ще напуснете тази стая веднага – каза той, без да откъсва очи от Ашлин.

Те излязоха от стаята тихо, оставяйки него и Ашлин насаме. Мадокс я съблече и целуна корема ù там, където беше намушкана.

– Нуждая се от теб – въздъхна тя.

И той се нуждаеше от нея. Сега и завинаги. Проникна в нея, неспособен да спре и изстена от удоволствие.

– Обичам те – каза ù той, бавно движейки се в нея.

– Аз също те обичам – въздъхна тя.

– Благодаря ти. За това, което направи. Благодаря! – Никой никога не беше жертвал толкова много за него. – Само… никога повече не позволявай да бъдеш убита! Разбра ли?

Тя се засмя, но той я погали дълбоко точно там, където ù харесваше, и смехът ù премина в стон.

– Тогава не се оставяй да бъдеш прокълнат отново, мой сладък принце!

– Прокълнат? Любов, аз бях благословен с неизмерима награда.

– Аз също, Мадокс – каза тя и двамата едновременно стигнаха до върха. – Аз също.

* * *

На следващия следобед Лушън свика среща.

Ашлин седеше в скута на Мадокс по-щастлива, отколкото някога е била. Всичките ù мечти се бяха сбъднали. Можеше да контролира способността си с мисли за Мадокс, а той можеше да спре гласовете изцяло. Истинската любов наистина побеждаваше всичко.

Тя вече имаше дори семейство. Истинско семейство, където спореха, караха се, но и се обичаха. Двете групи бяха сковани, а мъжете бяха дистанцирани един с друг, въпреки че бяха толкова учтиви, колкото беше възможно да бъдат демони. Тя беше решена да премахне тази пропаст, като сестра, каквато усещаше, че е.

След (обърнатото) намушкване повечето от воините се отнасяха с нея с уважение и привързаност. Разрошваха косата ù, когато я видеха, и се шегуваха, че е залепнала за Мадокс завинаги. Освен Болест, който все още се възстановяваше от раните си. Торин наистина ù намигна обаче. Ашлин знаеше, че мъжът сигурно се чувстваше ужасно, за това, че неволно беше отприщил болест в града. Ефектът беше унищожителен, да, но модерната медицина беше помогнала да бъде спряна заразата. Вероятно той можеше да се утеши с това. И когато оздравееше, щеше да помогне на воините да възстановят клуб „Дестини“ и да дадат нещо на града.

Животът беше хубав. Много по-хубав, отколкото някога си го беше представяла. Усмихна се.

Лушън застана пред всички и каза:

– Говорих със Сейбин, както знаете, и мисля, че трябва да му помогнем да намери кутията. Време е проклетото нещо да бъде намерено. Докато е някъде там, има опасност демоните ни да бъдат засмукани вътре. Което означава, че има опасност ние да умрем.

– Проклети Ловци! – каза Ашлин и Мадокс притисна с ръце кръста ù.

– Те са мъртви, убити от Болест – посочи Рейес.

Ашлин поклати глава, не ù харесваше, че трябва да го поправи.

– Вие сте убили част от тях. Но не всички. Макинтош беше просто вицепрезидент на Института. Никога не съм срещала президента през всичките години, докато работех там. Казаха ми, че никога не се появява на публични места. Не бях се замисляла преди, но сега това ми звучи съмнително. Има още много служители, пръснати по целия свят. И може би други Ловци, които дори не са свързани с Института.

Последва мърморене сред групата.

– Надявахме се кутията да е тук, в Будапеща – каза Сейбин. Той застана до Лушън и се намръщи, когато воинът се напрегна, сякаш очакваше нападение. – Разпитът на един Ловец ни доведе тук. Но…

– Не са открили и следа от кутията – довърши Лушън вместо него. – И искат помощта ни.

– Ако искате да помагам да търсите тази кутия, ще трябва да ми дадете някаква насока – каза Рейес. Беше на ръба на нервна криза и Ашлин знаеше, че това е, защото Даника се беше измъкнала от крепостта онази сутрин без да се сбогува. Никой не беше тръгнал след нея. Ашлин изпитваше тъга заради това, че загуби първата си приятелка, но знаеше, че така е по-добре.

По някое време трябваше да освободят Аерон.

Мадокс беше разказал на Ашлин за него и затова, че изпитва нужда да убие Даника и семейството ù. Това беше единственото тъмно петно в живота на Ашлин. Но Мадокс също така беше споменал, че Рейес е решен да защитава жената.

Ашлин предпочиташе да мисли, че Аня накрая ще помогне на Даника така, както беше помогнала на нея. Ако Аня можеше да помогне. Мадокс ù беше казал също, че Аня е признала, че Титаните я преследват. Аня беше някакво свръхестествено същество, което можеше да се появява и изчезва от сгради, да остава невидимо и да връща времето, но се страхуваше да не бъде нападната. Което значеше, че може да бъде нападната.

– Внимавай с тона, Болка! – каза Камео, заставайки от другата страна на Лушън. – Разваляш морала.

Добре, две тъмни петна, помисли Ашлин. Камео караше сърцето ù да плаче всеки път, когато погледнеше към тази тъжна жена. Тя се нуждаеше от любов. Обаче дотук никой от мъжете не изглеждаше заслепен от нея, колкото и красива да беше. Всички страняха, сякаш се страхуваха, че ще убият жената (или себе си), ако се приближат. Е, не бяха единствените мъже на света. Със сигурност някой можеше да се влюби в Нещастие.

– Ашлин е чула противоречиви истории – каза Мадокс. – Ще им кажеш ли?

Тя кимна.

– Според едната, кутията се пази от Аргус. Според другата, е скрита дълбоко в морето, пазена от Хидра, но не знам къде.

Всички изстенаха.

– Някаква идея откъде да започнем? – попита я Лушън.

Тя поклати глава.

– Аня спомена, че ще изплуват два храма – каза Мадокс. – Тези храмове вероятно са били използвани от боговете и не са били замърсени или плячкосани от хора. В мига, в който изплуват, някой от нас трябва да ги претърси. Може би ще намерим нещо, което да ни изведе на верния път.

– Чудесно. – Кимна Лушън. – Някой трябва да остане тук с Аерон и Торин и да пази крепостта.

– Двамата с Ашлин ще останем. Ще четем древни текстове.

– А аз ще слушам за следи в града – добави тя.

Мадокс я притисна по-близо до себе си и ù прошепна:

– Нуждая се от теб толкова силно.

– Добре. Защото планирам да се погрижа за всичките ти желания – каза му тя прелъстително.

Той се усмихна и сведе поглед към устните ù.

– Точно сега си те представям в черен кожен костюм с меч отстрани. Накарах Парис да купи такъв от града по-рано, защото знам колко харесваш секси дрехи.

Тя се разнежи до него, толкова изпълнена с любов, че чувството сякаш извираше от нея като поток.

– Когато го облека, ще се бия, за да защитя моята добродетел или ще се бия, за да отнема твоята?

– За да отнемеш моята, разбира се.

Възбудата затрептя и оживя в нея и Ашлин потрепери.

– Искаш ли да се чупим от срещата и да отидем в стаята ни? Ще ни разкажат по-късно.

– С огромно желание.

Станаха. И мъжът с най-мрачната склонност към насилие в целия свят подгони Ашлин със смях от стаята, оставяйки всички да се взират в тях, да се чудят и завиждат.

Може би и тяхното време щеше да дойде.

Кръвта на Лушън се сгорещи.

Всичко в Аня го зовеше, привличаше го. И ако не внимаваше, тя щеше да го плени. Беше толкова… обаятелна. Красива загадка.

Докато я гледаше, острата болка се върна в гърдите му и внезапно му стана трудно да си поеме въздух. В момента Аня изглеждаше спокойна, не приличаше на изкусителката в клуба. Седеше на люлка и слънцето я къпеше в златен ореол. Тя се люлееше леко напред и назад.

Изглеждаше унесена в мисли. Главата ù почиваше върху веригата, която държеше люлката за лоста. Копринената сребриста коса падаше по ръцете ù и галеше палавото ù лице на всеки няколко секунди.

Лушън беше поразен от почти неумолимия порив да я вземе в ръцете си и просто да я държи.

Дали някоя жена е изглеждала някога толкова уязвима? Дали някоя жена е изглеждала толкова самотна, докато ближе една от близалките, които е купила? Близалка, която можеше да открадне, но беше избрала да плати. Странно. Той би очаквал точно обратното от Анархия.

Розовият връх на езика ù се стрелна навън, обикаляйки розовата близалка. Коремът му се стегна в отговор. „Не. Никакви такива!“ Но заповедта не можа да намали желанието му.

Колкото и време да отнеме, каквото и да се наложи да направиш, но ми донеси тялото ù! – беше казал Кронос. – Или всички, които обичаш, ще страдат…

Лушън усети искра на гняв да минава през него, но бързо я стъпка. Без гняв. Без емоции. Той беше Смърт. Точно сега нямаше друга цел. Емоциите само щяха да го затруднят.

Колкото и време да отнеме… Гласът на Кронос отново отекна в ума му.

За миг, само за миг, Лушън се забавлява с възможността тази задача да му отнеме много време. Цяла вечност. „Знаеш какво става, когато се колебаеш. Този, който е предопределен да умре, страда от много по-лоша съдба, отколкото първоначално е предвидено.“

Той решително пристъпи напред. Под ботушите му изскърца чакъл и Аня повдигна рязко главата си. Погледите им моментално се срещнаха. Кристалните ù очи се разшириха, изпълнени с толкова наситена страст и с такъв копнеж, че сякаш го призоваваха.

Устните ù се отвориха шокирано, когато скочи на крака.

– Лушън!

Сладостта на гласа ù се смеси с аромата на ягоди и сметана, който тя излъчваше. Тялото му се напрегна, а решителността му отслабна. Отново. „Остани силен, проклет да си!“

Без да осъзнава в каква опасност се намира, тя остана на място, все още взирайки се в него през гъстия щит на миглите си.

– Как ме намери?

– Винаги ще бъда в състояние да те намирам – предупреди той, отговаряйки ù половинчато.

Тя го огледа от горе до долу с поглед, толкова горещ, че Лушън помисли, че може би мислено съблича дрехите му. Жените просто не го гледаха така. Вече не. А това, че тази го правеше… Той имаше проблеми да поддържа разстоянието и да контролира реакциите си. Ставаше все по-твърд с всяка изминала секунда.

– Значи си дошъл да довършим това, което започнахме, нали, Цветенце? – Тя изглеждаше нетърпелива.

– Не – каза той с равен тон. „Няма друг начин. Трябва да свършиш деянието.“

Сочните ù червени устни се нацупиха.

– Тогава защо… – Тя ахна и сложи едната си ръка на извития си хълбок. – Да не си дошъл да ме обидиш още повече? Защото трябва да знаеш, че няма да го понеса. Аз не съм безполезна.

– Не за това дойдох – каза той и този път добави: – Съжалявам, Аня, дойдох, да те убия.