Прокълната нощ

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Мадокс не можеше да повярва на очите си. Халюцинация? Кошмар? Беше оставил ранените воини, за да провери стаята на Торин и да разбере дали се е върнал. За негова тревога, намери кръв, размазана по коридорите. Сега стоеше на вратата на стаята. Торин наистина се беше върнал. Лежеше на пода в локва гъста и тъмна кръв. Толкова тъмна, че изглеждаше черна. Дори сребристата му коса беше обагрена с тази смъртоносна червено-черна течност.

Дъбока рана зееше на врата му.

Някой се беше опитал да отдели главата от тялото му и се беше провалил или го беше ранил, за да го забави… и беше успял. Очите на Торин бяха затворени, но гърдите му се повдигаха на всеки няколко секунди. Все още беше жив. Но за колко дълго?

В гърлото на Мадокс се надигна жлъч… жлъч и ярост, и решителност. Дали Торин беше допълзял дотук от гробището, след като това беше станало? Или някой се беше промъкнал в крепостта и го беше нападнал в гръб в коридора? Кейн ли го беше направил? Или Ловец? Мадокс огледа стаята, а страхът му се усили. Нямаше следа от Ловци, нито от Кейн.

Той изкрещя към приятелите си, докато обмисляше възможностите си. Торин му беше като брат. Не можеше да го остави да страда така. Но и не можеше да го докосне. Самият Мадокс нямаше да се разболее, но несъмнено щеше да предаде заразата на Ашлин.

Ашлин. Дали виновникът за случилото се беше хванал и нея? Не. Не! „Помогни на Торин и я намери!“

Той отново извика воините.

Не можеше да рискува контакт с кожата на Торин. Трябваше да сложи ръкавици. Мадокс изтича до килера и извади един от многото чифтове черни ръкавици, които Торин беше складирал там. Бързо ги измъкна от запечатания пакет и ги нахлузи на ръцете си, преди да увие една черна тениска около врата си, за да защити кожата си и там.

Наведе се и вдигна ранения мъж на ръце. Отнесе го на леглото и уви тениска около кървящия му врат, като я притисна силно, за да спре кървенето. Беше странно да бъде толкова близо до него след векове, в които беше стоял на разстояние.

Клепачите на Торин бавно се отвориха и Мадокс се взря в зелените му очи, излъчващи болка. Насилие вече се приготвяше за битка, остреше ноктите си и настояваше за действие.

– Ловци – изклокочи Торин. Думата едва се чуваше. – На хълма. Идват тук. Битка. Искат кутията. Докоснаха ме. Взеха Кейн. – След това припадна и ръката му безжизнено се отпусна на пода.

Проклятие! След като направи всичко, което можеше, Мадокс изтича от стаята с намерението да намери Ашлин и другите. „Запази спокойствие! Тя е добре.“ Но мисълта тя да е ранена или по-лошо…

– Ашлин! – Ако Ловците я бяха хванали, след като бяха докоснали Торин, тя можеше да умре от болест.

Позната черна мъгла се спусна върху зрението му.

Тя не беше в стаята му и не изглеждаше въобще да е влизалаа там. Кърпите бяха недокоснати. Не беше и в стаята на жените. Всъщност никоя от жените не беше там. Не! Не!

С ъгъла на окото си зърна отблясъка на сребро.

Изтича до балкона, като едва не разби стъклените врати, за да излезе. За парапета беше вързано алпинистко въже, което висеше чак до земята.

Мъж и демон изреваха в унисон. Нямаше следа от Лов­ците на хълма, което значеше, че вече са се отдалечили значително. Богове, Ловците я бяха взели. Ловците бяха докоснали Торин, а после бяха докоснали Ашлин.

Болен от тревога, той затича към стаята за развлечения. Махна ръкавиците и допълителната тениска по пътя, като просто ги пускаше на пода.

– Кърпи? – попита Лушън, когато го забеляза. Очевидно не беше чул виковете на Мадокс за помощ. Но видя изражението на приятеля си и се намръщи.

Мадокс разказа на групата какво беше открил – отчаяно, паникьосано признание. Всеки от воините застана нащрек и го заобиколиха. Всеки от тях пребледня.

– Разбили ли са стените ни? – попита Парис.

– Да. – Мадокс се обърна с гняв към Сейбин. – Ти ли им помогна?

Мъжът вдигна ръце с раздразнение.

– Аз също бях взривен на парчета, забрави ли? А и целта ми винаги е била тяхното унищожение.

– Ами Даника? – попита грубо Рейес.

– Няма я.

Клепачите на Рейес се затвориха.

– Торин се нуждае от медицинска помощ – каза Парис. – Как ще се справим с това?

– Ще трябва да се изцери сам. Богове, ще плъзне зараза – каза мрачно Лушън. – Вече не можем да я спрем.

Ръцете на Мадокс се свиха в юмруци.

– Не ми пука дали ще има зараза или не. Моята жена е там. Ще направя каквото е нужно, за да я спася.

Страйдър излезе напред.

– Кейн беше на гробището с Торин. Може да го е последвал. Видя ли го?

– Торин каза, че е имало битка на хълма. Кейн е бил заловен.

– Мамка му! – изръмжа Сейбин и заби юмрук в стената.

Как този ден, толкова изпълнен с обещание, се беше възпламенил толкова бързо?

– Ще дойда в града с теб – каза му Рейес. Беше изчистил част от саждите от лицето си, но краката му все още бяха овъглени и боси.

– Ще претърся останалата част от крепостта – в различните по цвят очи на Лушън гореше огън. Аерон някога беше заявил, че Лушън е способен на гняв, много по-мрачен от най-яростната буря. Мадокс не беше повярвал тогава. Сега вярваше. – Ще проверя дали не се крият още тук.

Алпинисткото въже, което Мадокс беше видял, подсказваше друго.

– Пет минути – каза той на Рейес, преди да изтича в стаята си и да се зареди с оръжия. Ножове, пистолети и звезди за мятане.

Ловците щяха да кървят тази вечер.

* * *

Рейес гледаше Мадокс шокиран.

Бяха вървели по улиците на Будапеща, докато накрая се натъкнали на група от четирима Ловци. Сега бяха в гората, обкръжени от дървета и далеч от любопитните очи на хората. Нощта беше паднала и светли лунни лъчи се плъзгаха по природа, звяр и човек.

Мадокс беше нападнал без предупреждение.

Носеше воала на Насилие, който вече не беше просто сянка. Беше покрил лицето му напълно – скелетно лице, излязло направо от кошмарите. Той (демонът) бързо беше убил двама от Ловците. С просто посичане на острието той сряза гърлата им така, както беше срязано гърлото на Торин. И двамата паднаха мъртви на мига.

Рейес остана на място. Не беше сигурен, че Мадокс е наясно с обкръжението си, още повече с кого се бие. И ако Рейес се намесеше, подозираше, че също ще бъде посечен.

Яростта му беше толкова свирепа, колкото тази на Мадокс. По някаква причина се чувстваше отговорен за Даника и беше разгневен, че му е била отнета. И какво като вече беше белязана да умре?

– Къде е водачът ви? – попита тихо Мадокс, докато крачеше около двамата Ловци, които още дишаха.

– Н-не знам – каза един от тях, хленчейки.

– Къде са жените?

– Моля ви! – изплака другият. – Моля ви! Моля ви, не ни убивайте!

Мадокс не показа милост. Опипа с пръст окървавеното острие и прокара език по зъбите си. Кръвта беше опръскала това скелетно лице и го правеше още по-зловещо.

– Къде бяха отведени?

– Н-…

– Кажи го и ще ти отрежа езика. А ти ще гледаш как го изяждам – предупреди Мадокс.

Рейес не познаваше този глас. Беше по-нисък и по-суров, отколкото беше чувал Мадокс някога да говори. Беше изцяло глас на звяр, без следа от този на мъжа.

– Искам да знам къде са.

– Не…

Мъжът не успя да довърши изречението. Мадокс се завъртя с вдигната ръка и посече надолу. В един миг мъжът беше жив. В следващия беше мъртъв и кръвта шуртеше от врата му.

Оцелелият Ловец изскимтя. Закашля се.

– Ще попитам само още веднъж – каза Мадокс и Ловецът се закашля отново. – Къде ги отведоха?

– Макинтош не ни каза – беше треперещият отговор. – Само каза да наблюдаваме града и да се обадим по радиото, ако видим някой от Повелителите. В крепостта не трябваше да има други жени, освен госпожица Дароу. Моля ви! Те искаха само момичето и кутията. Планираха да се вмъкнат вътре, да грабнат жената и да потърсят кутията. Това е.

Рейес приближи и взе радиото, което беше закачено за колана на един от труповете. Закачи го отзад на колана си, планирайки да слуша и да научи нещо. Точно сега радиото мълчеше.

Мадокс погледна към Рейес и той му кимна. Без дума за предупреждение, Мадокс се пресегна и сряза врата на мъжа, оставяйки го да падне върху приятелите си. Не можеха да му позволят да живее. Беше Ловец. Беше заразен. И беше съдействал за изчезването на Ашлин.

– Какво ще правим сега? – Рейес се взираше в небесата, сякаш се надяваше, че отговорът ще падне от звездите.

– Не знам. – Мадокс се чувстваше почти полудял от тревога, докато повтаряше думите на злощастните Ловци. Насилие го беше обзел и го контролираше напълно, но въп­реки това беше нащрек. Ако не намереше скоро Ашлин, трябваше да чака до сутринта, когато щеше да се върне от мъртвите. А ако трябваше да чака… Ако Ашлин трябваше да прекара нощта с Ловците…

Искаше да убие всички.

– Нека потърсим в града още веднъж! Трябва да има следа – каза Рейес. – Сигурно сме пропуснали нещо.

Закрачиха обратно към града рамо до рамо. Малко хора бяха навън, но тези, които бяха, стояха настрана от тях. Бомбата вероятно беше развалила илюзията, че са ангели. Тя и фактът, че кръв беше оплискала ръцете и лицето на Мадокс.

Когато двамата с Рейес застанаха в една уличка – мръсно, миришещо на урина място, което се затваряше над него като ковчег, той спря и погледна към кадифените небеса, както беше направил Рейес. Заля го вълна от безпомощност – лош другар за гнева и мрачните пориви, които вече изпитваше.

Ашлин беше неговата причина да живее.

Той я обичаше. Беше го знаел преди, но вече беше сигурен. Тя беше нежност и светлина. Беше страст и спокойствие. Надежда и живот. Невинност и… всичко. Тя беше всичко за него.

Сега, след като я беше открил, не можеше да си представи живота без нея. Сякаш тя беше липсващото звено, последният елемент от сътворението му, единственото нещо, което го завършваше.

Беше ù обещал, че винаги ще я пази.

Беше се провалил.

Изрева и удари стената зад себе си. Усещаше се разкъсан отвътре.

Един вестник танцуваше в глезените на Рейес и воинът се наведе, сграбчи го и го сви на топка, преди да го хвърли настрани.

– Времето ни свършва.

– Знам.

„Мисли!“

– Ловците не биха извели жените от града. По-скоро биха фокусирали цялата си енергия в търсенето на кутията и сигурно мислят, че е у нас, за да влязат в крепостта така.

– Да.

– Най-вероятно са още тук в града. Крият се.

– Не се съмнявам, че са се надявали да използват жените и да ги разменят за кутията – каза Рейес. – Трябва да го уредим.

От тона му Мадокс разбра, че приятелят му нямаше предвид честна размяна. Щяха да вземат жените и да оставят само кръвопролитие след себе си.

– Как?

Рейес вдигна радиото. Слушаха го няколко дълги, агонизиращи минути, но то не предложи нищо, освен статичен шум, дори когато те поискаха среща.

– Проклятие! Не искам да се върна в крепостта с празни ръце, но не знам какво още да направя – Рейес звучеше измъчен от мисълта. – Полунощ наближава.

Мадокс знаеше само, че Ашлин трябваше да е в безопасност и невредима в неговите ръце. С поглед, все още вперен в небесата, той разтвори широко ръце.

– Помогнете ни! – извикаха той и духът като един. – Помогнете ни! Молим ви?

Нищо. Небесата не се отвориха и не изляха вълна от дъжд. Не удари светкавица. Всичко остана така, както беше. Звездите трепкаха от мастилените си гнезда. Очите му се присвиха. Когато това свършеше, той и тези безгрижни, егоистични богове щяха да си уредят сметките. Хилядократно.

– Нека обиколим района още веднъж!

Рейес кимна.

Петнайсет минути по-късно Рейес и Мадокс излизаха от една църква, която бяха претърсили тихо, когато забелязаха един старец отсреща на улицата. Беше мръсен, развлечен и носеше само тънко, проядено от молци палто. Старецът кашляше. Дълбока до кости, разкъсваща дробовете кашлица.

Мадокс си спомни нощта, когато Торин беше дошъл в този същия град – град, много по-различен отколкото беше днес. С колиби вместо сгради. И с кални улици вместо паваж. Но хората бяха същите. Крехки, слаби и неподозиращи.

Торин беше свалил ръкавицата си и беше погалил бузата на жена, която умоляваше за докосването му. Жена, за която беше копнял отдалеч с години. Съпротивата му се беше сринала и той се беше надявал поне веднъж някой да оцелее. Беше се надявал, че любовта може да победи всичко.

Час по-късно жената беше започнала да кашля. Точно като стареца сега.

Още час по-късно останалите жители на селото я бяха последвали. В следващите дни повечето хора бяха умрели от ужасна смърт – кожата им беше станала сипаничава, а всеки отвор на телата им беше започнал да кърви.

Мадокс изруга под нос. Ашлин беше някъде там със същите Ловци, които бяха причинили тази нова епидемия, защото това беше епидемия.

Насилие потъна напълно в сенките на ума му, сякаш уважаваше факта, че Мадокс трябва да поеме командването. Мадокс и Рейес пресякоха улицата с тежки стъпки, намалявайки разстоянието между тях и стареца.

Мястото беше пусто – хората се бяха прибрали на сигурно място в домовете си. Утре нямаше да бъдат в безопасност дори там.

– Трябва да говоря с теб – извика Мадокс на стареца.

Кашляйки, старецът спря. Очите му бяха трескави, когато се опули към Мадокс. Стресна се, когато видя воина.

– Ти си един от тях. – Той се преви на две от нова кашлица. – Ангелите. Родителите ми са ми разказвали приказки за вас. Исках да ви срещна през целия си живот.

Мадокс едва го чу.

– Може да си бил в контакт с група мъже. Чужденци. Може да са бързали и да са имали татуировки на китките. Може с тях да е имало пет жени. – Той се опита да укроти гласа си, да запази яростта, загриженоста и отчаянието си. Нямаше да е добре, ако уплаши стареца и му докара инфаркт.

Въпреки че това щеше да е милостиво. Смъртта, която скоро щеше да го отнесе, нямаше да е любезна. Да, Лушън щеше да е много зает.

Рейес описа Ловците, които беше видял в клуба, после описа жените.

– Видях малката блондинка, за която говориш – каза мъжът. Кашлица. – Имаше три жени с нея, но не си спомням как изглеждаха.

Значи Даника. Но кой е бил с нея? Семейството ù, най-вероятно. Това означаваше, че Ашлин беше… не. Не! Тя беше жива. Беше добре.

– Къде отидоха? – попита той през зъби, неспособен да укроти реакцията си този път. Трябваше да бърза. – Кажи ми! Моля те!

По сбръчканото лице на стария човек премина объркване, той се олюля и едва не падна. Закашля се.

– Тичаха по улицата, гонени от някого. Висок мъж – той посочи и се закашля. – Едва не ме събори.

– В коя посока заминаха? – настоя Рейес.

– Север.

– Благодаря – каза Рейес. – Благодаря.

Старецът се закашля и се срина на земята. Мадокс мразеше да губи време, но клекна до него.

– Спи! Ние… те благославяме.

Човекът умря с усмивка – нещо, което никога не се беше случвало на Мадокс. „Ашлин – тихо извика той. – Идвам за теб.“