Пророчеството Венеция

1

В НАШИ ДНИ

КОМПТЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Полунощ. През свалените прозорци на лъскавия черен буик дъни хип-хоп. Минувачите по все още мокрия от дъжда тротоар се обръщат да видят колата. Но Том Шаман не вижда и не чува нищо. Той е в транс. Вглъбен в мислите си.

Около метър и деветдесет висок, Том има сиви буреносни очи и гъста черна коса. Благодарение на работата, която му позволява да тренира по два часа всеки ден, телосложението му е на боксьор тежка категория.

В момента обаче и двегодишно дете може да го победи.

Току-що е излязъл от мизерния апартамент под наем на булевард „Алондра“, където една италианска емигрантка издъхна от рак пред очите му. Преди броени часове Розана Романо навърши сто години. Нямаше поздравителни картички и подаръци. Никой не дойде да ѝ честити. Единствените ѝ посетители бяха лекарят, Том, а сега и съдебният патолог. Тъжен начин да завършиш едно столетие на земята.

Отчаян вик от отсрещния тротоар изкарва Том от мрачните размисли.

В уличката до една закусвалня за пържени пилета група мъже вдигат повече шум, отколкото е здравословно. Том е на средата на платното, когато осъзнава, че пресича.

– Ей! Какво става там?

Викът му привлича вниманието и едно лице се обръща към него в сумрака. Едър мъжага, облечен като ОГ – „оригинален гангстер“.

– Не се меси, пич! Това не ти влиза в работата. – Мъжагата стиска юмрук, за да му покаже, че говори сериозно. – Ако ти е мил животът, изчезвай.

Изчезването не е в стила на Том Шаман. Когато гангстерът се вмъква в тъмната уличка, Том тръгва след него. Там трима пребиват един. И някакъв дебелак с голяма уста държи нож.

Том се приближава и с добре прицелен ритник избива ножа от ръката му.

Биячите се вцепеняват от изненада. Само след секунда и тримата се нахвърлят върху Том.

Някой го фрасва по главата. Друг го изритва в бедрото. Не му пука – вече подскача на пръсти, а кръвта му кипи от адреналин. Прикляква, за да избегне един месест десен юмрук, след което с един удар нокаутира дебелака с ножа. Кроше като това може да спре цял камион и да пробие радиатора му.

Татуирани ръце стискат гърлото му в нескопосана хватка. Той вдига нападателя върху дясното си рамо и го стоварва върху близката стена.

Третият бандит се опитва да го изрита. Непохватно и слабо. Ударът няма достатъчно сила. Том хваща обувката му, натиска изпънатия крак и усеща как коляното поддава. Нападателят пада скимтейки на земята, но онзи с татуировките на ръцете отново е скочил на крака, превъзбуден от адреналина. Сега той държи нож.

Размахва го наляво-надясно, както правят злодеите във филмите.

Грешка.

Голяма грешка.

Том прави крачка напред. Премества тежестта си. И нанася страничен ритник в главата на бандита.

Двама обезвредени. Остава един. И този един не смята да се пробва повече.

– Копеле! – изкрещява, докато се отдалечава с куцукане, стискайки изкълченото си коляно. – Знаем кой си, побъркан кучи син!

Свива пръстите на едната си ръка, сякаш държи пистолет, и ги насочва към Том.

– Ще те открием и ще ти гръмнем коленцата!

Том не обръща внимание на заканите. Навежда се над жертвата и се опитва да прецени състоянието ѝ.

Младо момиче, на петнайсет, максимум седемнайсет. Дрехите ѝ са разкъсани и е повече от очевидно какво се е случило. На бледата светлина Том вижда кръв и рана на главата, което обяснява защо е в безсъзнание.

Обажда се на 911 и казва да изпратят линейка и полицейски патрул. Затваря и проверява дишането на момичето. Съвсем слабо е. Не смее да я мести, в случай че има травми на врата. Покрива я с якето си. Дано линейката да дойде скоро.

Едрият бандит лежи неподвижно. Нищо чудно. Това кроше беше най-доброто, което някога е нанасял. Късметлийски удар. Другият нападател също не мърда. Двамата са около трийсетте, гангстери ветерани, с провиснали дънки, футболни фланелки и червени кърпи на главата – цветовете на „Кървавите“, местната негърска банда на Комптън.

Том ги обръща по гръб. Мъртви са.

Това откритие го шокира. Дори не е необходимо да проверява пулса им. Ножът стърчи от корема на дебелака и половината му черва са навън.

Другият младеж няма нито една рана, но главата му е грозно изкривена на една страна, а очите – отворени и мътни.

Том Шаман – енорийският свещеник, отец Томас Антъни Шаман – е виждал много трупове, но досега само ги е благославял, никога не е ставал причина за смъртта.

В далечината се чува вой на полицейска сирена и свирене на гуми зад ъгъла, виждат се мигащи бели и сини светлини. Линейката кара точно зад полицията, с по-слаба сирена като непохватно приближаващ се слон.

За Том всичко продължава като насън. Без звуци. Без емоции. Той кляка на тротоара и повръща.

На неоновата светлина кръвта по ръцете му изглежда черна. Черна като грях.

Полицейската кола спира.

Затръшват се врати. Пращят радиостанции. Полицаите заграждат местопроизшествието и шепнат помежду си.

Линейката най-сетне пристига и на тротоара изтраква количка.

Мислите на Том са другаде. В главата му всичко е объркано. Мъртвата старица на булевард „Алондра“; момичето, което не успя да спаси от изнасилване; бандитите, които уби; и онзи, който се измъкна. Всичко се смесва.

Един полицай му говори нещо. Помага му да се изправи. Той се чувства кух.

Сам.

Изгубен във вътрешния си ад.

Сякаш Бог току-що го е изоставил.

2

КОМПТЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

Сутринта след нощта, в която си убил човек, е най-лошата сутрин, която можеш да си представиш.

Няма махмурлук, няма тежка нощ в казино, няма срамна секс авантюра, която дори да се доближава до начина, по който се чувстваш. В най-черния си ден Том Шаман седи по сив потник и къси панталони на края на тясното си легло. Чувства се като нищожество.

Не може да спи. Няма апетит. Няма желание да се моли.

Не е в състояние да прави каквото и да било.

Отдолу се чуват гласове. Икономката. Двамата свещеници, с които е съквартирант. Един служител от пресслужбата на епархията. Представител на полицията. Пият чай и кафе, обменят впечатления и съчувствие. Планират живота му, без да се интересуват от неговото мнение. Единствената добра новина, изглежда, е тази, че момичето е живо. Изплашено до смърт, но живо. Травмирано и в шок от изнасилването, но все пак живо.

Том вече даде показания в участъка. Пуснаха го, без да му повдигнат обвинения, но го предупредиха, че когато новината се разчуе, целият ад ще се отприщи.

И стана точно така.

Медийните демони изпълзяха от свърталищата си и вече дебнат около къщата му. Бродят на глутници около църквата и енорийската канцелария. Микробусите им са спрели край улицата, сателитните чинии се въртят, търсейки сигнал. Самият шум, който вдигат, е мъчение. Той запушва ушите си с ръце и се опитва да заглуши непрестанните звуци от звън на мобилни телефони, пращене на радиостанции и гласове на репортери, репетиращи какво ще кажат пред камерата.

Когато излизаше от участъка точно преди зазоряване, Том наивно мислеше, че може просто да се прибере вкъщи и да постави нещата под контрол. Да прецени дали Бог е създал ужасния сценарий от изминалата нощ като лично изпитание за него. Едно изнасилване и три смъртни случая – една крехка вдовица и две улични хлапета, изгубили правилния път. Жесток сценарий. Може би Бог знае, че във всяка трагедия, разиграваща се в Лос Анджелис, трябва да има холивудски съспенс.

А може би няма никакъв Бог!

Съмнението го разтърсва.

О, стига, Том, ти отдавна се съмняваш. Глад. Земетресения. Наводнения. Безброй невинни хора, умиращи от глад, удавени, затрупани живи. Не се прави, че тези „Божии дела“ не са разклащали вярата ти.

Някой чука на вратата. Открехва я. Отец Джон О’Хара пъха рунтавата си червена коса и луничавото си, шейсетгодишно лице през пролуката.

– Чудех се дали си заспал. Искаш ли да ти правя компания?

Том се усмихва:

– Не ми се спи. Засега.

– Да ти изпратя ли нещо за хапване? Може би яйца и топло кафе?

Отец Джон махва към чашата изстинало кафе до леглото.

– Още не, благодаря. Ще си взема един душ, ще се избръсна и ще се опитам да се свестя след минутка.

– Добре, давай – усмихва се одобрително отец Джон и затваря вратата след себе си.

Том поглежда часовника. Още няма 11, а вече му се иска денят да свършва. От 6 часа новинарските емисии от източния до западния бряг разказват за случилото се през нощта. Очите на цяла Америка са вперени в него и това не му харесва. Изобщо не му харесва. Той е срамежлив човек – добронамерен и силен, но се страхува, когато трябва да влезе в стая, пълна с непознати, и да се представи. Не е от хората, които обичат да дават интервюта по телевизията. Репортерите вече пъхат под вратата на църковната канцелария чекове и бележки с молби за ексклузивни интервюта, опитват се да купят всяка частица от него.

Том едва се добира до банята, преди отново да повърне. Пуска студената вода, пълни шепи и започва да плиска лицето си, докато накрая усеща студа.

Поглежда огледалото над умивалника.

Лице на убиец, Том. Погледни се. Виж колко си се променил. Не се преструвай, че не виждаш. Ти си убиец. Двоен убиец, за да сме по-точни.

Как се почувства, когато ги уби, отче? Хайде, бъди честен.

Беше възбуждащо, нали? Признай.

Том извръща поглед. Взема една кърпа и се връща в спалнята.

На пода до леглото има стара картичка. Картичката, която Розана държеше забодена с кабърче на стената в стаята си. Картичката, която поиска, когато Том дойде да се моли за нея миналата нощ. Розана целуна картичката и му я даде в знак на признателност.

– Per lei.

За вас. Той взема картичката. Забелязва, че е станала крехка с годините, с намачкани и мръсни ъгълчета. Около мястото, където е било забито кабърчето, има ръждиво кръгче на бял фон. Том за първи път я разглежда внимателно. Доста е избеляла, но личи, че е репродукция на някоя велика италианска картина. Може би Каналето. През мръсотията успява да различи очертанията на църковен купол и дълги, тъмни петна, които приличат на морски кончета, но е по-вероятно да са гондоли. Рисунка на място, отдалечено на хиляди километри, създадена преди стотици години.

Том се усмихва за първи път през този ден.

Венеция, родният град на Розана Романо, му дава лъч надежда.

Capitolo I

666 Г. ПР. ХР.

АТМАНТА, СЕВЕРНА ЕТРУРИЯ

Пенещите се адриатически вълни с шепот обливат бледопрасковения пясък. Върху насечения североизточен бряг тъкмо е приключила тържествена гадателска церемония. Разтревожени селяни излизат в колона от свещената горичка, сгушена между маслиновите насаждения и лозята. Събитието не е обнадеждаващо.

Ясновидецът им ги разочарова.

Тевкър – даровит навремето гадател – отново не бе успял да види благоприятни съдбини в тяхното бъдеще.

Младият нецвис е разстроен. Не разбира защо боговете са го изоставили. Гладува три дни преди днешното жертвоприношение, носеше чисти дрехи, остана трезвен и спази всичко, описано в свещените книги.

Боговете обаче не му дадоха нищо ободряващо.

Селяните мърморят. Той чува мрънкането им. Някои предлагат да го сменят.

Две цели луни вече минаха – може би повече – от последния път, когато гадателят съобщи добра новина на жителите на Атманта, и Тевкър знае, че търпението им се изчерпва.

Скоро ще забравят, че неговите ясновидски способности им помогнаха да се заселят сред богатите на руда североизточни планини. Че с неговата благословия бе изработен медният плуг, който разора земята и очерта свещените граници на града. Какви неблагодарници. Беше дошъл в свещената горичка веднага след смъртта на една старица. Стара робиня – от робските бараки при помийните ями. Умря от обсебване – демоните ревяха и се кискаха между ребрата ѝ, разкъсваха белите ѝ дробове, караха я да плюе големи парцали съсирена кръв и плът.

Застанал сам по средата на свещения кръг Тевкър се замисля за нея. Той сам очерта кръга с литууса си, заострения кипарисов кол с леко закривен край. Издялала го бе Тетия, неговата половинка – жената, с която бе дал обет да прекара вечността.

Оглежда се. Всички са тръгнали. Време е и той да се прибира.

Не у дома. Все още не.

Срамът от неуспеха е твърде голям, за да се върне при жена си в леглото. Тевкър сваля коничната си церемониална шапка на нецвис и решава да се усамоти някъде и да се отдаде на размисъл. В някое спокойно кътче, където ще призове Менрва, богинята на мъдростта, да му помогне в съмненията.

Тевкър събира свещените съдове и обикаля остатъците на днешното жертвоприношение – сурово яйце, което помощниците му дадоха да счупи и да гадае по него.

Жълтъкът беше развален. Оцветен в червено с кръвта на неизлюпеното пиленце. Знак за надвиснала смърт. Но чия?

Тевкър излиза от свещената горичка на близката поляна. Тук се строи селският храм. Но вече цяла вечност не могат да го завършат.

Стените са от кирпич и дърво. Над величествената фасада има триъгълен фронтон. Широкият, нисък двускатен покрив скоро ще бъде покрит с теракотени керемиди. Когато сградата бъде завършена, Тевкър ще благослови олтарите и боговете ще бъдат доволни.

Всичко отново ще бъде наред.

Той обаче не знае кога ще стане това. Всички работници са в местната мина да копаят сребро. Религията е изместена от търговията.

Отива в задната част на храма, зад трите помещения, посветени на главните божества: Тиния, Уни и Менрва. Когато жена му завърши бронзовите статуи на свещения пантеон, той ще ги благослови и ще ги постави в наречените им ниши.

Тази мисъл го успокоява, но не му вдъхва достатъчно увереност, за да се върне вкъщи.

Все още натъжен, Тевкър тръгва криволичейки сред високата трева и влиза в гъстата горичка от липи и дъбове.

Чува ги много преди да ги види. Младежи от близкото селище. Тичат. Гонят се. Крещят. Трима са и като че ли играят някаква игра с яздене. Когато приближава, Тевкър вече не е толкова сигурен в невинността им.

Слънцето свети в очите му, но той забелязва, че са повалили на земята някакво момче.

Единият от младежите стиска главата на момчето между краката си – като овца, когато я стрижат. Другите двама са вдигнали туниката му. Момчето е голо от кръста надолу и най-едрият от тримата нападатели го изнасилва.

Тевкър остава настрани. Той е висок и жилав, но знае, че не може да се справи с такива диваци.

Пред слънцето минава облак и сега той успява да види по-ясно.

Слабичката жертва на младежите не е момче. Тетия е.

Вече няма колебание. Тевкър хуква, като едва докосва земята с крака. Изважда дългия нож за свещените жертвоприношения, острието, с което изкормва животни.

Забива острието в гърба на изнасилвача.

Варваринът изкрещява и поваля Тетия при падането си. Тевкър замахва срещу оня, който я държи, и разрязва лицето му.

Някой го сграбчва за врата. Третият е скочил върху него. Души го. Опитва се да го повали.

Двамата се стоварват на земята. На Тевкър му се завива свят. Ударил е главата си, причернява му.

Но преди да изгуби съзнание, усеща още нещо. Ножа. Някой го изтръгва от ръката му.

Capitolo II

– Тевкър!

Гадателят си мисли, че сънува.

– Тевкър! Събуди се!

Той отваря очи. Болят го. Тетия стои над него, но той не вижда лицето ѝ, защото слънцето свети силно зад нея.

Трябва да е било сън. Но изражението ѝ подсказва, че не е. Кръвта по ръцете ѝ показва, че не е.

Той се обръща настрани и бавно се надига. Оглежда се. Не вижда нищо. Изправя се и се подпира с треперещи ръце на нея.

– Добре ли си?

На лицето ѝ се чете ужас. Тя гледа нещо зад него. Тевкър се обръща.

Не може да повярва на това, което вижда.

Истина е било. Истина.

Трупът на изнасилвача още е там. Проснат на земята. Лицето и тялото му са нарязани на парчета. Мъжът, чието лице поряза, и другият му съучастник са избягали.

Тевкър поглежда жена си. Тя е опръскана с кръв. Не се налага да я пита какво е станало – очевидно е. Докато той е бил в безсъзнание, тя е взела ножа от ръката му и е накълцала нападателя. Забивала е ножа, забивала е и е забивала, докато не е останало съмнение, че е мъртъв.

И не е спряла.

Тевкър стои като онемял. Не може да погледне жена си.

Изкормила е нападателя.

Забила е ножа дълбоко в тялото му и го е разрязала. Вътрешностите са навсякъде. Сърцето. Един бъбрек. Черният дроб. Разфасовала го е като коза.

Накрая Тевкър се обръща към нея. Гласът му е напрегнат и изпълнен с тревога.

– Тетия? Какво си направила?

Лицето ѝ става сурово.

– Той ме изнасили. – Посочва останките. – Тази свиня ме изнасили!

В очите ѝ проблясват сълзи. Той я хваща за ръката и усеща как трепери, докато се мъчи да обясни.

– Мъртъв е и се радвам, че е така. Нарязах го, за да не се пресели никога в отвъдния живот.

Накланя глава към парчетата от тялото му, към органите като онези, които е виждала съпругът ѝ да изтръгва от труповете на животните, принесени в жертва на боговете.

– Взех черния му дроб, та Аита да отнесе душата му.

Думите ѝ го вцепеняват. Аита – владетелят на отвъдния свят. Крадецът на души. Името, което никой нецвис не дръзва да изрече. Краката на Тевкър лепнат от кръвта на убития от жена му – на мъжа, който го унижи и омърси почти толкова, колкото нея. Започва да му се гади. Той оглежда кръвопролитието. Удивително е. Никога не е подозирал, че Тетия е способна на такава сила, камо ли на такъв гняв. Постепенно Тевкър се опомня.

– Трябва да вървим. Трябва да отидем при магистрата и да му кажем какво се е случило. Как са те нападнали и си се защитила. Всичко.

– Ха! – Тетия разперва ръце, като се изсмива нервно. – Ами за това какво ще кажем? – Завърта се в кръг, за да посочи кървавата баня. – Трябва ли да търпя подигравките на хората до края на живота си? „Вижте я! Тази жена! Изнасилиха я и тя изгуби разсъдъка си.“

Тевкър се опитва да я успокои:

– Хората ще разберат.

Тя се дръпва.

– Не! – Вдига кървавите ръце пред лицето си. – Не, Тевкър! Няма!

Той я хваща за китките, опитва се да дръпне ръцете ѝ надолу, но не може. Вместо това я издърпва към себе си и я прегръща силно. Тя трепери. Той притиска лице до косата ѝ и я целува нежно. Знае, че това, за което си мисли, не е правилно. Знае, че не бива. Но знае и че то е единственото, което могат да направят.

Тевкър прави крачка втрани, като още държи жена си за раменете.

– Тогава ще отидем и ще се измием в реката. Ще се приберем вкъщи и ще изгорим тези дрехи. И ако някой ни попита, цяла нощ сме си били заедно вкъщи.

На лицето ѝ се изписва облекчение.

– И никога няма да споменаваме нищо на никого. Разбираш ли?

Тетия кимва. Притиска се в него и вече се чувства в безопасност. Освен това обаче се чувства различна. Различна по начин, който ще промени живота им завинаги.

ОСЕМ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

В НАШИ ДНИ

3

ПОЛЕТ UA 716

ДЕСТИНАЦИЯ ВЕНЕЦИЯ

Над Атлантическия океан Том Шаман отново поглежда пощенската картичка от Розана Романо.

Сега знае, че художникът е Джовани Каналето, а пейзажът – от Големия канал и базиликата „Санта Мария дела Салуте“ във Венеция през осемнайсети век. Знае, защото цял ден търси в интернет. Точно тази картичка и изгледът от нея го убедиха, че най-правилното, което може да направи, е да напусне Лос Анджелис. И то не за кратко. Не за ваканция. Завинаги.

От момента, в който вдигна картичката от пода до леглото, разбра, че дните му като свещеник са свършили. Ръцете, стиснали пейзажа на Каналето, бяха осквернени от смъртоносен грях. Ръце на убиец. Не могат да раздават нафора никога повече. Не могат да кръщават. Не могат да бракосъчетават. Не могат да освещават.

Странно, но има чувството, че и той, и Господ са доволни от това. Том все още не може да разбере защо, но сега решението му се струва точно толкова правилно, колкото това да стане свещеник веднага след завършването на колежа.

Полицаите казаха, че изнасиленото момиче се побъркало. Разбрало, че е бременно. Не излизало от стаята си. Седяло на тъмно по цял ден и имало нужда майка му да бъде постоянно до него. Сърцето на Том прокърви, когато чу новината. Няколко пъти се опита да посети девойката, но тя не искаше да го види. Беше му изпратила по полицаите бележка, че е нечиста и омърсена и той трябвало да стои далеч от нея.

Горкото дете.

Том още се обвинява. Ако беше по-бдителен, ако се бе намесил по-рано, ако беше по-решителен, можеше да я спаси. Можеше да ѝ спести цялата болка.

Тези мисли още го измъчват, когато самолетът започва да се снишава над летище „Марко Поло“.

Докато се спускат през мекия облак към свежата ясна утрин, Том зърва смайваща гледка към Доломитите и искрящите води на Адриатическо море. После вижда Понте дела либерта – дългия виадукт, свързващ Венеция с континентална Италия. Накрая пред него се разкриват контурите на камбанарията „Сан Марко“ и криволичещата линия на Големия канал. Този воден път не изглежда особено променен от времето на Каналето.

Пистата на летище „Марко Поло“ е разположена успоредно на смайващо красивия бряг и – освен ако не сте самият пилот – гледката не допринася много за разсейване на опасенията, че ще кацнете насред лагуната. В кабината се усеща облекчение и гръмват аплодисменти, когато машината докосва асфалта и спирачките се задействат.

На главния терминал всеки бърза да си намери място. Безумието достига кулминация в залата за получаване на багажа.

Багажът на Том липсва.

Всичките му вещи, натъпкани в един голям стар куфар, са изчезнали.

Любезните служители от авиационната компания обещават да ги потърсят, но Том е чувал такива обещания и преди, обикновено от хора, които коленичат пред него, за да признаят греховете си, а после редят молитви, сякаш поръчват бургери и кока-кола.

Когато излиза на ярката слънчева светлина, Том вижда забавната страна на проблема. Може би е добре да започне новия си живот без нищо друго освен дрехите на гърба си.

4

ВЕНЕЦИЯ

– Пиацале Рома – изкрещява шофьорът почти като псувня. – Finito. Grazie1.

Дребният смугъл мъж изскача от автобуса и пали цигара още преди пътниците да започнат да слизат. Том премята малкия си сак през рамо и пита за посоката:

– Scusi, dove l’hotel Rotoletti?2

Шофьорът издишва дим. Черните му очички оглеждат изпитателно гладко избръснатия американец с малък английско-италиански разговорник в ръка.

– Не далечи е тука – казва на английски и посочва с цигарата към другия край на площада. – Завий ляво на ъгъл и в дъно видиш отел.

Човекът има право, изобщо „не далечи“ – Том стига за секунди. Жената зад евтиното дървено бюро на рецепцията е учтива, но не може да се нарече радушна. Показва му тясната стая, обзаведена безвкусно в кървавочервено и избледнялосиньо. Прозорчето, разположено срещу климатика, не се отваря. Том оставя сака си и бърза да се върне на улицата.

След половин час ходене стига до площад „Сан Марко“, като избягва милионите гълъби и витрините на магазини за дрехи, които бързо открива, че не може да си позволи. Една копринена вратовръзка струва повече, отколкото би дал за цяла купчина ризи и панталони в някой американски хипермаркет. Дано куфарът му да се появи скоро. Ароматът на прясносмляно кафе и бърборенето и смехът на туристите го привличат във „Флорин“. Поръчва си капучино и салата „Нисоаз“. С изключение на една блондинка около трийсетте, която чете книга на съседната маса, всички други клиенти са двойки или семейства с деца. Британец на средна възраст, седнал насреща, разказва на твърде гримираната и твърде необлечената си приятелка, че преди векове кафенето е било луксозен публичен дом и реномиран музикален клуб. Както Том, така и блондинката наострят уши да подслушат този монолог за Венеция през осемнайсети век, Казанова и разюзданите нрави.

– Май сме закъснели с триста години – прошепва блондинката дрезгаво и поглежда към Том.

Той загребва с лъжичка пяната на капучиното.

– Не съм убеден – отбелязва. – Имам си достатъчно проблеми и в съвременното общество, какво остава за върха на венецианския разврат. – Усмихва се спокойно и за първи път оглежда по-внимателно жената. – Впрочем как разбрахте, че говоря английски?

Тя отмята кичур руса коса от проблясващите си ясносини очи.

– Не се засягайте, но не сте облечен като италианец. – Замълчава за момент. – Всъщност не знам като какъв сте облечен. – Засмива се леко; не насмешливо, а уверено и добродушно. – Но според мен нещото, което най-много ви издава, е това, че пиете капучино следобед и го гребете с лъжичка. – Кимва към мъжа на средна възраст срещу тях. – Британците са може би единствените европейци с достатъчно лош вкус да пият капучино след закуска. Затова прецених, че и вие като мен сте американец, а съдейки по тена – от Западното крайбрежие.

Том кимва:

– Ако бяхте заложили, щяхте да спечелите. – Преценява по акцента ѝ, че е от Манхатън. Горен. – Вие каква сте? Полицай?

Тя пак се засмива – по-силно и по-продължително този път, още по-приятно за слуха.

– Аз ли? Не. Нищо подобно. Аз съм пътуващ писател. На свободна практика. Пиша за различни клиенти, от „Лоунли планет“ до „Конде Наст“. – Блондинката се пресяга през масите. – Тина. Тина Ричи.

– Приятно ми е, Тина.

Том стиска ръката ѝ.

Тя гледа топлите му кафяви очи и чака неговия ход. Чака да я покани на своята маса. Чака поредицата от действия, която е сигурна, че ще последва.

Това не се случва. Том не казва нищо. Става му неловко и той поглежда на другата страна; сърцето му бие, сякаш току-що е завършил трети рунд на боксовия ринг в Комптън. Все още чувства погледа ѝ върху себе си. Камбаната оповестява края на мача и за първи път в живота си той е притиснат в ъгъла на ринга и не знае какво да прави.

1 Край. Благодаря. (ит.) – б. пр.

2 Извинете, къде е хотел „Ротолети“? (ит.) – б. пр.

5

В НАШИ ДНИ

ВЕНЕЦИЯ

Непознатият изглежда по съвсем друг начин сега.

Вече не е добрият самарянин, който ѝ помогна да се ориентира в лабиринта от мрачни улички.

Не е услужливият местен, готов да помогне на една объркана и разтревожена тийнейджърка, избягала от къщи след скарване с баща си.

Сега и облеклото му е различно. Носи дълго черно расо и лицето му е скрито зад зловеща сребърна маска.

Момичето присвива очи от болка, докато мъжът влачи вързаното ѝ тяло по хлъзгавите дъски на платформата. Влачи я към свещеното си място. Към жертвения олтар. Мястото, откъдето кръвта ѝ ще подхрани водата.

Той извива главата ѝ през ръба. Оставя я да виси в свръхестественото пространство между небето и земята. Преддверието на ада. Мястото, където ще открадне душата ѝ.

Започва едва когато тя го поглежда в очите.

Разрез до лявото ѝ ухо. Дълга червена линия под сладката ѝ малка брадичка.

От тънкото ѝ гърло се чува тих звук като отпушване на тапа.

Гумената топка, с която е запушена устата ѝ, се отпуска.

Избликва червен фонтан. После продължава да пръска по-слабо. Кръвожадната черна вода пие, докато в жертвата не остава и капка.

Той пуска главата ѝ и тя издумква глухо върху дървената платформа; после разопакова инструментите, които му трябват, за да завърши кървавия ритуал.

Коленичи и започва да се моли.

Това е доктрина, съхранена през вековете. Непоклатима вяра, предавана от уста на уста.

Той чува шепот в главата си. Надигащ се хор от гласове. Съвместни молитви на онези, които са живели и убивали преди него. Песнопенията на вярващите достигат своята кулминация, когато мъжът завършва церемонията.

Той увива лепкавото тяло на грешницата в черни найлони, пъха я под покривалото на гондолата и зачаква настъпването на нощта.

Най-сетне по дъските на хангара за лодки затрептяват ивици млечнобяла лунна светлина. Продължителна, мъртвешка празнота забучава в ушите му и засъсква в кръвта му.

Той я вдишва. Попива мрака. Чувства как той го променя.

Неосветената черна гондола се плъзва невидимо по градските канали към лагуната.

Това е началото на края.

Край, замислен шестстотин години преди раждането на Христа.

6

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН

ВЕНЕЦИЯ

Улиците са студени, тъмни и пусти. Часът е малко след 5. Том е буден от час и се разхожда по величествените мостове на града. Местните казват, че най-добрият начин да опознаеш Венеция е, като се загубиш, и той почти го е постигнал. Единствената представа, която има за местоположението си, е, че върви на зигзаг към моста „Риалто“. Може би дългогодишният навик да става рано го е изкарал от леглото или пресичането на часови зони е разстроило биологичния му часовник. А може би причината да излезе толкова рано е това, че все още недоумява защо вчера не покани Тина (Дали това беше пълното ѝ име, или нещо по-дълго, например Кристина?) на още едно питие или може би на вечеря. Думите, които тогава го изоставиха като смутен тийнейджър, сега идват толкова лесно.

Той се навежда над парапета на едно мостче и се заглежда във водата. Мислите препускат през главата му. Всъщност какво очакваше да се получи от един кратък разговор с непозната жена в кафене?

Часът е подходящ, за да прочисти ума си и да разгледа града. Всички забележителности са запазени само за него, като частно посещение в музей. А Венеция несъмнено има смайващи експонати. Сто и петдесет канала, кръстосани от четиристотин моста. Сто и седемнайсет отделни островчета. Триста улички.

Том вдига глава. Чува някакъв шум.

Може би някой отива на работа. Първите зъбни колела на венецианското ежедневие се задвижват. Може би някой свещеник е тръгнал към църквата за сутрешната служба.

Той вдига ръце от студения железен парапет. Оглежда се. Шумът се чува отново – този път звучи повече като вик. Мъжки глас вика нещо на италиански.

Том се качва на най-високата точка на моста и се ослушва по-внимателно. Опитва се да се ориентира. Установява, че звукът идва точно пред него и малко надясно.

Изтичва от другата страна.

Улиците миришат на влажни камъни и гнили зеленчуци. Тук настилката е от павета и подметките му от гьон се пързалят по гладката им повърхност.

Пресича още две мостчета. Спира.

– Хей! Хей, има ли някой?

– Насам! Насам!

Том пак хуква. Може би още два моста надясно? Когато доближава гърбицата на втория, вижда възрастен мъж.

Бяла риза, бяла коса, намачкани тъмни панталони.

Коленичил е на ръба на водата, сякаш е паднал или се опитва да издърпа нещо от канала.

Вероятно малка лодка.

Може би чанта, която е изпуснал.

– Дръжте се, ще ви помогна.

Том се приближава бързо. Лицето на стареца е напрегнато. Пръстите му са побелели от стискане и дърпане.

Сега Том вижда какво държи.

За парапета е вързано корабно въже и старецът се опитва да издърпа нещо от водата.

– Не се напъвайте. Дайте на мен.

Старецът се дръпва назад. Чува се изплискване. Той удря кокалестия си гръб в паважа. Закрива лице с набръчканите си ръце и заплаква.

Том го потупва по рамото, стиска го успокоително, после отива при края на водата и поглежда в канала.

Изведнъж разбира шока на стареца.

На въжето е вързано голо, обезобразено тяло на млада жена.

ОСЕМ ЛУНИ ПО-КЪСНО

666 Г. ПР. ХР.

Capitolo III

АТМАНТА

Тевкър и Тетия седят един до друг пред колибата си и наблюдават есенната зора, която постепенно осветява красивия етруски хоризонт. Огненооранжево, бледо лимоновожълто и наситено черешовочервено обагрят далечните гори.

Вече никой от двамата не спи добре.

Повечето сутрини седят тук, хванати за ръце, облегнати на стената на скромната си къщичка, която Тевкър бе построил от груби греди, тръстика за покрива, сплетени клони и теракотена каша.

Все пак не могат да се оплачат.

Бяха се измъкнали.

Нещото, за което никога не говорят – сигурни са, че са се измъкнали.

Тетия обляга глава на рамото на мъжа си:

– Съвсем скоро ще седим тук с детето си и ще му показваме красотата на света.

Поставя ръката му на корема си, като се надява и той да почувства магията от ритането на бебето вътре.

Тевкър се усмихва. Но това не е изражение на развълнуван бъдещ баща. То е изражение на съпруг, който се опитва да бъде смел – който се тревожи, че нероденото дете може и да не е негово, а на мъжа, който я е изнасилил.

Тетия стиска ръката му.

– Виж, само боровете в свещената горичка са запазили зеления си цвят. Всичко друго е пламнало от огъня на боговете.

Той проследява погледа ѝ към дърветата и се опитва да потисне нарастващата си омраза към детето в утробата.

– Сезонните пожари прочистват земята за бъдещите посеви.

– Такова видение ли си имал, съпруже?

Той се усмихва:

– Това не е ясновидство, това е факт.

Тя го прегръща и замълчава. Мълчанието често е най-доброто за тях в тези дни. По някакъв начин то като че ли ги сплотява, лекува раните, за които не смеят да говорят.

Слънцето излива в долината златна светлина – сладкия сироп на една съвършена утрин. На склона на отсрещния хълм се появява тъмна сянка. Търкаля се като канара.

Тевкър я вижда първи. Вглежда се напрегнато. Примигва. Моли се да греши. Може би е голяма птица или дива котка, чиято черна сянка преминава по обагрената в сламеножълто земя.

Не греши.

Устата му пресъхва.

Тетия изпъва гръб, отмята дългата си черна коса от очите и се взира в ярката светлина.

От другата страна на хълма има само една къща. Само един човек, който би изпратил конник оттам толкова рано сутринта.

Тъмният силует расте. Спира в дъното на долината.

Тевкър знае, че конникът гледа тях. Готви се за тях.

Идва за тях.

Capitolo IV

Конникът в подножието на хълма е Ларт. Ларт Палача. Ларт – човекът, всяващ най-много страх в Атманта.

Има много причини да се боиш от тази планина от мускули, изпълняваща заповедите на господаря си – магистрата Песна. Първо, Ларт убива. Екзекутира хладнокръвно в името на местното правосъдие. Второ, изтезава, пак по заповед на господаря си. Трето, и може би най-плашещо, всяка зловеща задача от неговата работа му носи удоволствие.

Обзет от такива мисли, Тевкър се подчинява на мрачното нареждане на Ларт, оседлава коня си и тръгва с него. Младият нецвис се замисля и за магистрата Песна. Този човек е млад и мразен. Богатството му идва от наскоро разработените сребърни мини и древното изкуство на политическите интриги. Както всички политици и той не е такъв, какъвто изглежда. Външно е благороден човек, търговец и стълб на обществото. В действителност е продажен, развратен звяр, алчен за власт.

Влизат в оградената с каменни зидове градина на Песна и Ларт завежда Тевкър в огромна зала с под, покрит със странни млечнобели каменни плочи. Палачът го оставя с някакъв роб, толкова млад, че изглежда на сто луни от деня, когато ще му се наложи за първи път да се обръсне. Сърцето на Тевкър тупти тревожно, коленете му треперят. Толкова време след случилото се той е сигурен, че никой не е заподозрял нито него, нито Тетия за убийството в свещената горичка. Опитва се да се успокои, като оглежда разкоша, с който е заобиколен. Мебелите са изящно изработени от различни видове дърво, някои са избелени и покрити с дебели кожи, други са боядисани в червено и кафяво с извлеци от различни горски плодове и растения като брош. Покрай стените са подредени бронзови статуи в естествен размер, изобразяващи оратори, работници и роби. Стаята е оживена със стенописи на танцьорки, музиканти и гуляйджии. Във всеки ъгъл има огромни амфори, гледжосани в черно и изрисувани със златни орнаменти във формата на листа. Двама роби отварят голямата украсена с мрежа от дърворезби двойна врата и бързо влизат в залата. Сърцето на Тевкър се разтуптява двойно по-бързо. Робите се засуетяват да оправят кожите и възглавничките върху едно голямо дървено кресло с висока облегалка, където ще седне магистратът.

Песна влиза.

Той е висок и красив мъж и носи дълга тога от блестяща материя, непозната за Тевкър. Дрехата е закрепена на едното рамо с тока, напомняща стисната женска ръка. Краката му са обути в изящни кожени сандали със сребърни закопчалки.

Песна поглежда Тевкър, после – с неодобрение, бронзовото огледало, което носи в изпънатата си ръка.

– Имаш добър тен – отбелязва. – Слънцето не е милостиво към моята кожа. Изсушава я, зачервява я и я кара да сърби. Но с бледа кожа човек изглежда така, сякаш белият дух на смъртта ще го отнесе в гроба всеки момент. – Магистратът сяда на креслото. – Ти как мислиш, гадателю?

Тевкър се опитва да си придаде спокоен тон:

– Боговете са ни сътворили такива, каквито сме. Нашата външност не се нуждае от други промени освен от онези, на които те решат да ни подложат.

– Така е. – Песна поглежда още веднъж огледалото и кимва на единия роб. – Тази вечер се погрижи това да бъде добре излъскано с кост от сепия и пемза. Искам утре да се видя в по-добра светлина.

Робът се оттегля бързо и магистратът отново насочва вниманието си към младия гадател, който се възхищава на една бронзова статуя.

– Според моите придворни аз притежавам най-богатата колекция от произведения на изкуството извън Гърция. Мисля, че бих могъл веднъж годишно да я показвам на поданиците си. Как смяташ? Дали този жест ще ми спечели благоволението на боговете?

Тевкър е отвратен от суетността на този човек, но знае, че трябва да внимава какво говори.

– Покровителят на изкуствата дарява светлина не само на своите съвременници, а и на онези, които ще наследят земите ни в бъдеще. Следователно за такова благоволение боговете биха те възнаградили в отвъдния живот.

– Хубаво. Това исках да чуя.

– Същевременно, господарю, ако позволиш дързостта да добавя... – Тевкър оглежда залата. – ... би било разумно да събереш и произведения, посветени на самите богове, а не само такива, изобразяващи смъртни.

– Ще потърся такива творби – измърморва замислено Песна. – Благодаря за съвета.

Тевкър добива достатъчно самоувереност, за да изпробва късмета си:

– Жена ми е скулпторка. С удоволствие би те посъветвала или изпълнила някоя твоя поръчка.

– Ами, прати ми я тогава – сопва се раздразнено Песна. – Но не съм те повикал, за да ми натрапваш услугите на жена си, а за нещо по-сериозно.

Магистратът заобикаля нецвиса в полукръг, като се вглежда изпитателно в лицето му. Стомахът на Тевкър се свива.

– Имам проблем, гадателю, и се нуждая от съвета ти и от одобрението на боговете.

– Ще положа всички усилия да помогна, господарю.

Песна се приближава и се втренчва заплашително в очите му.

– Хубаво е да положиш всички усилия. Дано да са достатъчно.

Замълчава и оглежда изпитателно лицето на младия гадател. Тевкър се надява господарят да не види страха в очите му. За Песна страхът е по-важен от уважението.

– Етрурия се разраства – продължава магистратът. – Към нея се присъединяват все нови и нови владения и населението наближава една трета от милиона. Имам нужда от нови земи, нови предизвикателства, иначе Атманта ще си остане тръстика на речния бряг, а трябва да бъде гора, простираща се докъдето поглед стига. – Отново се втренчва в Тевкър. – Разбираш ли нуждите и амбициите ми, предаността ми към идните поколения?

Тевкър кимва.

Магистратът продължава с по-доверителен тон:

– Преди няколко луни бе извършено едно много обезпокоително убийство. Всички говорят за това и има опасност да се разчуе из цялата страна.

Сърцето на Тевкър прескача един удар. Тъкмо си мислеше, че е вън от опасност.

– Жертвата бе зрял мъж. Беше заклан като животно. Червата му бяха извадени, черният дроб – изхвърлен. Предполагам, си чул за това.

Тевкър кимва.

– Двамата с теб, гадателю, знаем, че черният дроб е домът на душата. Ако бъде изваден, мъртвият не може да премине в отвъдния свят. – Песна прави пауза и вижда съгласие в лицето на Тевкър. – Такива деяния могат да хвърлят в смут общност като нашата. – За първи път магистратът издава някакво безпокойство. Опитва се да потисне страха в гласа си. – Един старейшина ми каза, че това убийство може да е дело на Аита, господаря на подземния свят. Възможно ли е това?

Тевкър вижда възможност да отклони вината от себе си:

– Не е изключено. Аита има чудовищна мощ, отнася душите по всеки възможен начин. По-обичайно е да изпрати сукуб, който да съблазни мъжа и да отвлече духа му по време на еякулация, но...

– Да не дават боговете! – прекъсва го Песна, като се замисля за собствените си развратни удоволствия и уязвимост. – В името на добрите богове, не говори такива неща! – Замълчава, докато прогони тревожните образи от съзнанието си, и после се връща към молбата си. – Гадателю, нека говорим по същество. Предстои да предприема изключително важен поход. Не мога да го направя, ако сме прокълнати или ако хората си мислят, че сме прокълнати. Разбираш ли?

Тевкър не е много сигурен, че разбира.

– Какво искаш от мен, господарю?

Магистратът плясва с ръце:

– Принеси нещо в жертва. Направи някое заклинание, за да възстановиш спокойствието в нашите селища и да разсееш слуховете. Не мога да допусна плановете ми да бъдат смутени от недоброжелателни богове или дори само от приказки за такива. Ясно ли се изразих?

– Какво да принеса в жертва и за кого? Може би три различни животни в чест на тримата главни богове Уни, Тиния и Менрва?

Песна изпуска нервите си. Хваща гадателя за туниката и го разтърсва.

– В името на всички богове, просто си свърши работата, човече! Аз ли да мисля вместо теб? Жертвай жени и деца, ако искаш – не ме интересува, стига да действа. – Блъсва го назад. – Не ме разочаровай. Предупреждавам те, следващия път, когато ти изпратя Ларт, ще е, за да даде израз на неудовлетворението ми върху жалкото ти тяло.

7

В НАШИ ДНИ

РИО ДИ САН ДЖАКОМО ДЕЛ ОРИО, ВЕНЕЦИЯ

Карабинерите идват с лодка, тихо и тържествено под утринното небе с цвят на телешко карпачо.

Спретнати млади полицаи слагат островърхите си фуражки и нагласят пистолетите „Берета“ в белите кобури, преди да слязат на брега. Разпъват найлонова лента за ограждане на местопрестъплението, водят си записки, вършат това, което в такива случаи правят колегите им по целия свят. В Комптън Том често е гледал как след поредната престрелка лосанджелиската полиция разчиства останките от нарковойни и пропаднали съдби.

Старецът, който е открил трупа, се казва Луиджи. Той е пенсиониран продавач на риба около седемдесетте, страдащ от безсъние и лош английски. След като остави Том при трупа, почти бе изкъртил вратата на близката къща, докато накара някого да извика полиция и линейка.

Том коленичи до убитата и се прекръства. Това е рефлекс. Въпреки че вече няма право да дава последно причастие, думите все още звучат в главата му.

Чрез това свещено помазване нека Бог в любовта и милостта си да ти помогне с благоволението на Светия Дух. Нека Бог, който те освобождава от греха, да те спаси и възвиси.

Целува сключените си палец и показалец и леко описва кръст над челото на жертвата.

Изглежда на около седемнайсет. Трудно е да се каже с по-голяма точност. Някой се е постарал да я накълца. Има десетки, може би дори хиляди порязвания по цялото ѝ тяло. Липсват парчета плът. Лицето ѝ е обезобразено от смъртта. Наличието на толкова много рани е странно. Твърде много са. Изглеждат нанесени напосоки – но несъмнено всичките са част от някаква схема в съзнанието на убиеца.

– Синьоре, бихте ли дошли с нас, ако обичате?

Гласът е твърд – заповед, не молба, изречена на добър английски от млад полицай с радиостанция в ръката. Том го чува, сякаш му говори от другия край на тунел, все още е съсредоточен върху злодеянието пред себе си.

– Синьоре, моля ви!

Някой хваща Том за лакътя. Помага му да се изправи. Или вземат мерки да не побегне? Тази мисъл го стряска.

– Къде отиваме?

– В централата на карабинерите. Не е далеч. Близо до „Риалто“. Искаме пълни показания.

– Не можем ли да го направим тук?

Том се завърта, търсейки някой по-висш офицер, с когото да говори.

– Господине, моля ви. Няма да отнеме дълго.

Ръката стиска лакътя му още по-силно. Професионално приложен натиск. Убедителен. Непоклатим.

– Хей! – Том се дръпва от пръстите в бяла ръкавица. – Няма нужда да ме държите. – Изтръсква се, сякаш почиства ръкава на скъп костюм. – Ще дойда с вас, искам да помогна.

Всички очи са втренчени в него. Един малко по-възрастен полицай прави няколко стъпки към тях, като разкопчава кобура си. Някой повдига трептящата от вятъра пластмасова лента.

Том Шаман вече съжалява, че тази сутрин не бе останал в леглото си. Дори му се иска изобщо да не беше идвал във Венеция.

8

Майор Вито Карвальо изчаква, докато хората му отведат американеца. Това убийство е последното, което петдесетгодишният полицай би искал. Премести се във Венеция именно за да не се занимава с такива гадости. Премести се, за да си почине, а не да става нашумял детектив с купчина досиета и неразгадани случаи на бюрото.

– Какво имаме? – извиква на двамата млади лейтенанти при ръба на канала.

Валентина Мораси и Антонио Павароти са братовчеди – от онези, които произхождат от големи фамилии и са близки още от възрастта, на която децата престават да смятат, че всички момичета смърдят или всички момчета са свине. В участъка има свободно място за капитан и всеки от тях е подходящ кандидат.

Вито плясва с ръце, за да привлече вниманието им.

– Хайде, спрете за малко със семейните клюки! Казвайте бързо, не искам да провалям целия си ден.

Те се обръщат към него и се дръпват встрани. Жертвата е просната на черен найлон. Купчина осакатена плът, изпускаща мръсна вода и буболечки от всяка рана и отверстие.

– Жена, между петнайсет- и двайсетгодишна, наръгана твърде много пъти, за да ги броим – прочита Антонио от бележника си.

Наближаващ трийсетте, той е дребен, хилав и в момента – брадясал. Изобщо не прилича на полицай. Съвсем съзнателно. Обикновено работи под прикритие и до следващата му задача остава само ден.

Вито поглежда мъртвото момиче. Поставя ръка върху рамото на лейтенанта.

– Добре ли си, Валентина?

– Si. Grazie¹, майоре. – Двайсет и шест годишната полицайка закрива устата си и се опитва да не повърне. – Просто... – Поглежда очите на момичето, частично изядени от ракообразните и рибите. – ... никога не бях виждала такова нещо.

Вито усеща болката ѝ. Спомня си своя първи случай с намерен в морето труп. Свиването в стомаха. Бясното препускане на смесени емоции в главата и сърцето.

– Никой от нас не е виждал такова нещо преди. Връщай се в участъка, Валентина. Подготви доклад. Опитай се да разбереш кое е убитото момиче.

Когато тя се обръща, Антонио докосва утешително ръката ѝ. Хваща я малко срам, че няма достатъчно опит, за да преживее шока и да си свърши работата.

– Grazie – извиква, докато се отдалечава.

Оттегля се с достойнство. С големи крачки. С вдигната глава. С изпънати рамене. За всеки случай, ако шефът ѝ гледа. Знае, че той гледа.

– Сестра ѝ е приблизително на възрастта на жертвата – обяснява Антонио. – Затова го приема малко лично.

Вито си слага гумени ръкавици и кляка до трупа.

– Нормално е да го приемаш лично, Антонио. Няма нищо по-лично от това, някой да отнеме чужд живот.

– Да.

Вито оглежда раните. Десетки са.

– Cazzo²! – изругава. – Какво, по дяволите, е станало тук?

– Патологът всеки момент ще се появи. Докато дойдете, преброих над триста прободни рани и спрях. – Лейтенантът го поглежда смутено. – Честно казано, не помня докъде бях стигнал. Не знам откъде да продължа.

Вито се усмихва:

– Не се притеснявай. Ще пишем „множество пробождания“.

Антонио казва още нещо, но майорът не го чува. Момичето е било красиво, преди някой изверг да го накълца така. Дъщеря, каквато той и жена му биха били щастливи да имат, ако Бог ги бе благословил с деца.

– Изчакай пет минути, после се обади на Валентина и се погрижи криминалистите да си свършат работата. Провери самолетните резервации за излитащите от Венеция полети. Прати хора на гарите и автогарите. Да търсят мъже, пътуващи сами; всеки, който изглежда неспокоен. Някой да се обади в хотелите и да провери за гости, които са си тръгнали рано сутринта.

Антонио записва в бележника си.

– Вече изпратихме отряди да търсят изцапани с кръв дрехи и ножа. – Кимва към канала. – Какво да правим с водата?

– Изпрати екипи да направят оглед на всяко място, откъдето може да е хвърлена. – Вито се изправя. – Както вече казах, приемам всяко убийство лично.

¹ Да. Благодаря. (ит.) – б. пр.

² Cazzo (итал.) – пенис, думата често се използва като ругатня и участва в много нецензурни изрази на италиански. – б. р.

9

Когато Валентина Мораси стига в участъка, бащата на убитото момиче вече чака в студената приемна. Подал е сигнал за изчезването на дъщеря си и още не знае ужасяващата истина.

Валентина бързо научава, че жертвата е петнайсетгодишната Моника Видич – хърватска ученичка, дошла във Венеция с баща си на нещо като сплотяваща семейството екскурзия. Разводът на родителите нанесъл тежък удар на момичето и Горан се е надявал, че пътуването ще ѝ помогне да се съвземе.

Отишли заедно до „Сан Марко“, но след вечерята тя си тръгнала ядосана, след като се скарали с кого ще прекарва уикендите. Баща ѝ мислел, че ще я намери в хотела, но тя не се появила. Малко след полунощ с помощта на нощния пазач проверил баровете, клубовете и гарата. Документацията на бюрото на Валентина показва, че е подал сигнал за изчезването ѝ в полицията, но тялото ѝ е намерено, преди да бъде обявена за издирване на сутрешния брифинг.

Валентина изпраща Горан в моргата заедно с двама свои колеги, мъж и жена, макар че снимката, която той ѝ даде, не оставя съмнение, че накълцаното момиче, намерено в канала, и усмихнатото дете, показващо вдигнатия си палец, докато се вози на въртележка, са едно и също лице. След разпознаването ще го заведат в хотела. Ще останат при него, докато телефонира на бившата си съпруга, после ще видят дали има нужда да говори с психолог и ще му помогнат за преодоляване на бюрократичните затруднения, съпътстващи всеки смъртен случай в чужда страна.

Според записките, които Валентина намира на бюрото си, колегите ѝ вече са разпитали пенсионирания продавач на риба, който е открил трупа. Прочита показанията на Луиджи Грациузо, докато отива към стаята за разпити, където чака свидетелят. Старецът разказва, че излязъл да разходи кучето си и видял момичето, закачено за въжето. Отначало си помислил, че се е подхлъзнала и се е хванала, за да не потъне, затова извикал за помощ. Едва след като пресипнал от крещене и дърпал няколко минути, осъзнал, че е мъртва.

След малко дотичал младият американец. Той останал при трупа, а Луиджи изтичал до близката сграда, за да потърси някой, който да се обади на карабинерите. Валентина спира за момент пред стаята и поглежда през замреженото прозорче американеца – Том Шаман. Турист без постоянно местопребиваване. Странно. Тя го наблюдава внимателно известно време. Обикновено свидетелите, които са открили човешки труп, не изглеждат толкова спокойни. Обикновено проявяват външни признаци на смущение. Напрегнатост. Потиснатост. Седят с наведена глава, дълбоко замислени. Но този тип не се държи така. Изглежда безгрижен. Спокоен. Дори отегчен.

Тя отваря вратата и американецът поглежда към нея. Бляскави кафяви очи. Естествено топли. Висок, когато се изправя. Един от онези мъже, които те посрещат със смачкващо дланта ръкостискане.

– Buongiorno³, аз съм лейтенант Валентина Мораси. – Тя поглежда записките си. – А вие сте Том, Том Шаман, нали?

– Да.

– Извинявайте, че ви накарах да чакате. Моля, седнете. Говорите ли италиански?

Той се усмихва. Хубава усмивка. Небрежна. Може би заучена.

– Не достатъчно, за да проведем този разговор.

– Добре. Тогава моля да ме извините за лошия английски.

Том не вижда голямо основание за извинение. Полицайката изглежда интелигентна. Малка умница, както казваше майка му.

– Говорите перфектно. В училище ли сте учили английски, или сте живели в чужбина?

Тя демонстративно отминава въпроса му, без да отговори.

– Бихте ли ми разказали какво се случи тази сутрин? Как се натъкнахте на младата жена във водата?

Дава му да разбере, че държи на краткостта.

– Разхождах се и чух някой да вика. Пресякох няколко моста и видях стареца, който се опитваше да изтегли момичето от канала. Имаше някакво кученце, което лаеше и тичаше в кръг. Сигурно е било негово.

– Да. Териер.

Том се зачудва За момент Том се замисля какво е станало с кученцето. Сигурно се е прибрало вкъщи.

– Старецът не можеше да изтегли момичето, въпреки че дърпаше с всички сили. Май си мислеше, че е още жива.

– А вие?

На лицето му се изписва лека тъга.

– Не.

– После какво стана?

– Издърпах я на брега. През това време старецът отиде да повика помощ. Седях при него, докато вашите хора се появиха и ме поканиха да дойда тук. – Том поглежда часовника си. – Това беше преди около три часа и една чаша гадно кафе.

Валентина се намръщва:

– Съжалявам, прав сте, кафето не е хубаво. Но съм сигурна, че ще ни разберете – в момента сме заети с по-важни неща от приготвянето на напитки.

– Радвам се да го чуя.

Остроумните му отговори правят впечатление на Валентина. Обикновено харесва това качество у един мъж. Но не и в стаята за разпити.

– Казали сте на колегите, че сте американец. Живеете в Лос Анджелис и сте тук на екскурзия.

Том поклаща глава:

– Не им казах точно това. Наистина съм американец. Но вече не живея в Лос Анджелис и не съм на екскурзия, само минавам.

– На път закъде? – Въпросът прозвучава малко по-агресивно, отколкото е възнамерявала.

Том се изкушава да ѝ каже, че не ѝ влиза в работата. Да ѝ обясни, че наскоро е преживял истински ад и сега просто иска да се върне в хотела и да си вземе продължителна вана.

Валентина повтаря въпроса:

– Къде? На път закъде?

– Все още не знам. Може би за Лондон. Може би за Париж. Не съм виждал голяма част от света и реших да поправя тази грешка.

Подобно обяснение би подхождало на бивш затворник, току-що излязъл на свобода. Валентина си записва да се върне на темата по-късно.

– Кажете нещо повече за Лос Анджелис. Вече не живеете там, така ли?

– Не.

– Къде тогава?

– Днес и през следващите седем дни съм тук. После ще видя.

– В какъв смисъл?

– Буквален. Домът – както се казва в една песен – е там, където оставя шапката си.

Изражението ѝ подсказва, че не е в настроение за песни.

– Защо напуснахте Лос Анджелис, господин Шаман?

Том се обляга назад. Трудно е за обяснение, макар да очакваше, че ще му се наложи. Беше неизбежно. И ако съди по изражението в очите ѝ, няма да повярва на нищо друго освен на подлежаща на проверка истина. Затова той решава да ѝ я каже. Поне по-голямата част.

– Защото преди няколко месеца убих човек.

Опитва се да звучи спокойно, но във всяка негова сричка се усеща чувство за вина.

– Всъщност не, убих двама души.

³ Добър ден (ит.) – б. р.

Capitolo V

666 Г. ПР. ХР.

СВЕЩЕНАТА ГОРИЧКА, АТМАНТА

На връщане към къщи Тевкър е обзет от различни мисли. Изпитва облекчение, че истината за него и Тетия не е разкрита. Истината, че са убийци. Още по-голямо е облекчението, че не бе изпитал жестокостта на Ларт. Разбира се, мисли и за това какво да направи, за да изпълни желанието на магистрата Песна. Но най-вече мисли за Тетия.

Тревожи се за връзката им и за нероденото им дете. Между тях се е отворила пропаст. Той чувства отчуждението. Ден след ден, малко по малко то се засилва. Тевкър знае, че е безумно, но има чувството, че вината е на детето. Колкото повече расте то, толкова повече отслабва любовта между него и жена му. Сякаш плодът изсмуква привързаността ѝ.

Иска му се онзи съдбовен ден преди осем луни да не се е случвал. Той промени толкова много неща. Оттогава Тетия не го допуска до себе си. Преоблича се и се къпе скрита от него. Вече не го гледа по начина, който кара кръвта му да кипи и подклажда желанията му. Травмирана е от изнасилването. Чувства се мръсна. Употребена. Покварена. Всяко негово усилие за близост, като че ли събужда мъчителните спомени.

Гадателят болезнено си представя образа на онзи мъж, наведен над обичаната му съпруга, сношаващ се с нея, с разкривено от удоволствие лице. Сега пак би го пронизал с ножа. С радост. Би го насякъл дори на по-дребни парченца от Тетия и би нахранил с тях прасетата.

Остава и проблемът с детето.

Бебето, за което и двамата копнееха. Последната частица, с която семейството им трябваше да стане пълно.

Но чие е то? Негово?

Или на изнасилвача?

Тевкър мисли, че знае отговора. Подозира, че и Тетия го знае. Самият факт, че тя не иска да обсъжда въпроса с него, му го подсказва. Нещо повече – има знаци, ясни знаци и той притежава силата да ги познае. Тетия се вълнува, когато то рита. Моли мъжа си да почувства движенията му. Но когато той постави ръка на корема ѝ, детето престава да мърда, сякаш го е страх. Хрумва му греховна мисъл: Ами ако тя го изгуби? Ако боговете в мъдростта си решат да се роди мъртво? Няма ли да бъде благословия?

Тевкър спира коня си в повяхналата горичка сред равнината и се опитва да пропъди лошите мисли от главата си. Есенният ден вече клони към розов залез и въздухът е прохладен като планински ручей. Изпитва вина, докато води животното нагоре по склона към колибата, представяйки си как Тетия се грижи за златния огън, горящ в огнището им непрестанно. Точно пред това огнище се ожениха преди няколко медени луни, веднага след слънцестоенето, когато медът бе станал на прекрасна церемониална медовина, благословена от Фуфлунс, бога на виното. Тетия изглеждаше толкова красива, докато баща ѝ я водеше към огнището на Тевкър. Съвършена.

Той завързва коня и влиза в къщата.

– Тетия, върнах се.

Тя е като онемяла. Седи до огнището. Огънят е изгаснал. Тевкър коленичи. Духва силно пепелта. От сухите клони хвръкват сребристи парцалчета. И двамата знаят, че никога не бива да допускат огънят да угасне. Божеството, което живее там, забранява.

Тя поставя ръка на гърба му.

– Не знам как стана. Прости ми.

Тевкър изважда пресните клони, които не са се запалили. Поставя длан върху пепелта. Студена е. Няколко часа са минали, откакто е била обгърната от топъл пламък.

Огънят е мъртъв.

Това е поличба – зловеща поличба. Това неуважение и пренебрежение към домашното божество ще бъде наказано. Няма съмнение.

Capitolo VI

Новият ден донася нова зора и нов огън в огнището на Тевкър.

Но не и ново начало.

Днес с Тетия не седнаха да гледат изгрева заедно. През нощта дори не спаха един до друг. Цяла нощ ясновидецът поддържа огъня, пъхаше дърва в гладната пещ на божеството, като молеше за прошка и се опитваше да пропъди мрачните мисли.

Сега поглежда жена си, заспала между кожите, с които е покрито леглото им. Дългата ѝ черна коса е разпиляна като счупени криле на паднал гарван. Спокойствието ѝ го привлича и му напомня за любовта им. Той пъха още съчки в огъня и се приближава до леглото. Вмъква се при нея и я прегръща откъм гърба. Ръцете му докосват издутия корем. Той устоява на отвращението и на желанието да ги дръпне.

– Тетия, Тетия, будна ли си?

Тя сънено измърморва нещо неразбираемо.

– Трябва да поговорим.

– Какво? – пита тя, без да отваря очи.

Тевкър отмята с ръка косата от лицето ѝ.

– Кажи ми – няма да ти се сърдя – детето мое ли е?

Тя потръпва:

– Твое е. Мое е. И е наше.

Дръпва се от ръката му.

– Нямах предвид това. Знаеш какво те питам. – Тевкър чува въздишката ѝ. – Трябва да поговорим за това. Детето на изнасилвача ли носиш?

Тя не казва нищо. Събира кожите и сяда изправена. Опира стройния си гръб в студената стена. Косата ѝ се посипва като дъжд върху раменете.

– Не знам, Тевкър. – Звучи изтощена. – Знам само, че ще имаме дете, и се моля на боговете да е от теб и да е здраво.

Той се отдръпва от нея. Очите му горят предизвикателно.

– А ако не съм бащата?

– Тогава не си бащата – раздразнено отвръща тя.

Отмества очи и поглежда светлите лъчи, проникващи през дупките на стените от плет. Отново се обръща към него и протяга ръка.

– Тевкър, въпреки всичко това е нашето дете. Ние пак ще го обичаме, ще го отгледаме и ще го направим свое.

В очите му блясва омраза:

– Няма да отгледам детето на звяра, който изнасили жена ми! – Дръпва се от леглото. – Което идва от злото, носи само зло. Ако в теб расте семето на злото, не трябва да му позволяваме да живее.

На лицето ѝ се изписва ужас. Тя инстинктивно притиска корема си с ръка. Детето се размърдва, несъмнено почувствало страха ѝ.

– Съпруже, ти си разгневен. Не говори такива неща.

Намята една кожа върху раменете си, изправя се и се приближава до него.

Тевкър не помръдва. Ненавижда се заради мислите си, заради онова, което току-що изрече, и заради начина, по който се чувства. Но знае, че е прав. Тетия замята кожата около него, тъй че и двамата да са загърнати.

– Ела, легни до мен. Прегърни ме и ме вземи. Да опитаме да се намерим отново.

Въпреки целия си гняв, той го прави. Ляга при жена си и я оставя да го целува и милва, да поеме члена му. Позволява ѝ да го направи, защото копнее за нея, копнее за това, което е било и се надява отново да бъде. Притиска я по-силно, отколкото го е правил някога. Целува я толкова страстно, че и двамата едва поемат дъх. И когато свършва в нея, удоволствието е по-върховно отвсякога.

Проснати в блажено замайване след съвкуплението, те мълчаливо решават да не обсъждат повече темата. Тетия не споменава за най-ужасните си страхове. Най-дълбоките и мрачни тревоги, че мъжът ѝ може би е прав; че в утробата ѝ може да расте нещо истински зло. Тевкър не споменава нищо за решението, което е взел. За онова, което смята да предприеме. Да убие детето им веднага щом се роди.

10

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Валентина изслушва разказа на Том, като го прекъсва само два-три пъти за въпроси, после го оставя сам в стаята за разпити.

Историята му не е за вярване.

Заради разликата в часовите пояси ще се наложи да почака, докато провери дали Шаман наистина е този, за когото се представя, и дали наистина е извършил онова, което казва.

За по-бързо проверява в Гугъл.

– Шефе, няма да повярваш! – Тя пресича оперативната зала с разпечатките в ръце, за да отиде при началника си. – Нашият свидетел, мъжът в стая 3, е бивш свещеник и е убил двама души.

– Свещеник убиец?

– Не, не точно. Герой.

Вито Карвальо се изсмива с глас:

– Свещеник–убиец–герой! Не си спомням да съм чувал друг път тези три думи, произнесени заедно.

– Ето че сега ги чуваш. Виж това. – Тя му подава листата. – Натъкнал се на някаква улична сцена. Трима срещу един. Не успял да спаси момичето от изнасилване, но убил двама от нападателите. Той ми разказа основното, но исках да проверя, преди да ти кажа.

– Странен отец, така да се бие с улични бандити – измърморва Вито, след като взема листата. – Как изглежда?

Тя вдига очи, опитва се да звучи делово:

– Около метър и деветдесет висок, бих казала деветдесет килограма, може би малко повече – едър мъж. Сух и мускулест. Около трийсетте.

Вито я поглежда над листовете:

– Ей, не забравяй, че е свещеник и свидетел на убийство. Не е потенциално гадже.

– Бивш свещеник.

– Но все още свидетел. – Вито я поглежда бащински. – И все още не е потенциално гадже. Между другото, интернет не е надежден източник. Погрижи се да провериш всички тези подробности и онова, което ти е разказал, по каналния ред. Накарай Мария Сантани да го направи, тя е старателна.

– Si.

Валентина изважда телефона си.

– Остави това за по-късно – прекъсва я началникът. – Нека първо да поговорим с твоя свещеник–убиец–герой.

– Бивш свещеник! – отново изтъква Валентина и тръгва след него.

Вито Карвальо не спира пред стаята за разпити, както бe направила полицайката. Влиза директно. С максимален шум. Максимална изненада. За да провери колко е нервен мъжът от другата страна на вратата.

Том Шаман седи присвит на ниския твърд стол, с брадичка, спокойно опряна на сключените му пръсти. При шумното нахълтване поглежда към вратата и проследява Карвальо с очи. Изправя се на стола едва след като вижда Валентина. В знак на уважение, нищо повече. Лицето ѝ издава, че вече го е проверила. Това не го изненадва. Може да се очаква от полицай. Дано сега да го освободят.

– Здравейте отново – казва на Валентина.

– Това е началникът ми, майор Карвальо. – Тя махва към шефа си, докато двамата сядат от другата страна на сивата маса. – Той води разследването за смъртта на Моника.

– Коя е Моника?

Майорът го осветлява за подробностите:

– Моника Видич. Баща ѝ я разпозна. Петнайсетгодишна хърватка.

– Горкият човек. Сигурно му е много тежко.

Том за момент си спомня ужаса, който изпита, когато вадеше момичето от канала. Карвальо наблюдава всеки негов жест, всяка бръчица на лицето му, всяко движение на устните.

– Защо не ни казахте веднага, че сте свещеник? Че съвсем наскоро сте напуснали църквата?

Том се размърдва на стола.

– Защо да ви казвам? Какво значение има за вас дали съм свещеник или ракетен инженер?

– Може би няма никакво значение – измърморва Карвальо, като забарабанява с пръсти по масата, – но свещеник, който е напуснал олтара след преживяването, през което вие сте преминали... може да представлява някакъв интерес, не мислите ли?

– Не ми се стори важно, за да ви го казвам. И сега не мисля, че има значение.

Карвальо се опитва да го атакува от друг ъгъл:

– Откакто съм полицай, не вярвам в съвпадения. Твърдения като „Просто бях там и се натъкнах на трупа“ отдавна не ми звучат убедително. И ми е трудно да повярвам, че сте оставили два трупа в Лос Анджелис, долетели сте тук и по чиста случайност точно вие измъкнахте трето тяло от каналите на Венеция. Разбирате ли какво искам да кажа?

Том се усмихва:

– Разбирам. Много добре разбирам какво искате да кажете. Обаче, с риск да ви подразня, ще ви кажа, че наистина се озовах там случайно. Попитайте стареца, който първи откри момичето – Моника.

– Той я е открил – намесва се Валентина. – Но може би вие сте я оставили там. Убийците обичат да се връщат на местопрестъплението, когато жертвата бъде намерена.

Том поклаща глава:

– Сама не вярвате в това, което казвате. Нито за секунда. Знам, че е част от работата ви да проверите и тази версия. Но не вярвате в нея.

– Добре, хайде да поразсъждаваме малко. – Майорът се навежда напред и опира ръце на масата. – Какъв човек според вас би могъл да убие млада жена по такъв начин?

– Някой много объркан. Или изпаднал в моментна лудост. Или по-лошо – може би е обладан от силите на злото.

– Силите на злото? – подигравателно повтаря Карвальо.

Нещо в тона на майора подразва Том.

– Виждал съм много убити хора – казва той. – Може би повече, отколкото сте видели вие. Слушал съм изповедите на много серийни убийци, педофили и изнасилвачи. И ви уверявам, че това, с което си имате работа, е дело на дявола. Неговите ръце са напътствали острието така точно, сякаш самият той е стоял там на козите си копита и лично я е убил.

Том поглежда през масата и вижда засилващ се скептицизъм в очите на слушателите си, затова добавя:

– Добре де, това с козите копита може би беше малко преувеличено. Но за останалото съм сигурен. Абсолютно сигурен.

11

Пускат Том да си ходи в ранния следобед. Той вече умира от глад. Има чувството, че ще припадне, ако не хапне нещо.

Венеция не предлага евтини възможности за хранене като църквата му в Лос Анджелис и Том установява, че петнайсетте евро, които предварително си е определил за обяд, не стигат за нищо. Тръгва да търси евтина пица, но очевидно ресторант „Канале гранде“ на улица „Валаресо“ не е най-подходящото място.

Той излиза на елегантната тераса над водата и се заглежда в келнерите, които се плъзгат между масите като изтънчени кулинарни балетисти. От менюто, поставено в стъклена рамка, му потичат слюнки. Ако имаше достатъчно пари, щеше да започне със сьомга и риба меч със сос тартар, лимон и босилек. Може би чаша местно вино „Бароло“ с основното ястие от агнешко с пресни зеленчуци.

– Анджелина Джоли и Брат Пит са хапвали тук – казва познат женски глас.

Той се обръща и вижда Тина – пътуващата писателка, с която се запозна във „Флорин“.

– Ресторантът е известен с морските си деликатеси – добавя тя, като повдига модерните си черни очила с огромни стъкла. – А също с цените си. – Сините ѝ очи проблясват игриво.

– Тук сте права. – Том почуква по стъклото на менюто. – От всичко тук мога да си позволя само кафе.

– Още ли не сте яли?

– Не. От снощи. Можете ли да ми препоръчате друго място, по-подходящо за по-скромен – всъщност за много по-скромен бюджет?

Тя го оглежда от глава до пети и се усмихва:

– Знаете ли... хайде да седнем тук. Вие ще черпите кафето – казахте, че можете да си го позволите, – а пък аз ще черпя обяда.

– О, не – възкликва ужасено Том, – не мога да позволя...

Тина обаче вече маха на един от танцуващите келнери и не изглежда склонна да приеме отказа му.

– Lei ha una tavola per due, per favore?⁴

Облеченият в бяла ливрея балетен виртуоз, наближаващ шейсетте, се усмихва:

– Sì, signorina, certo.⁵

Адски засрамен, Том тръгва след тях към една маса в ъгъла. Още преди келнерът да му поднесе стола и да постави бяла колосана кърпа в скута му, американецът преценява, че гледката е прекрасна, а обядът със сигурност ще бъде паметен.

– Страшно сте щедра. Наистина адски ме е срам. Ако знаех колко е скъпо във Венеция, вероятно изобщо нямаше да дойда.

– Би било жалко. – Тя се вглежда в лицето му и вижда напрежението и смущението му. – Вижте, и без това щях да седна тук. Пътуващият писател е принуден да се храни както в евтини заведения, така и на абсурдно скъпи места като „Канале гранде“, затова приемете, че сте просто обект на моето изследване.

– „Обект“ ли? Досега не ме бяха наричали така.

Чарът му спечелва продължително проблясване на безупречните ѝ зъби.

– В замяна трябва да ми разкажете историята си. Кой сте, защо сте тук, какво харесвате и какво не харесвате във Венеция... това са нещата, които ме интересуват, когато изследвам другите пътешественици, които срещам.

– Добре – казва Том, – споразумяхме се.

Келнерът се приближава, балансирайки две менюта, листа с вината, чинийка маслини и сребърна кошничка с хляб.

– Обаче – добавя Том – тази история не е за публикуване.

⁴ Имате ли маса за двама, моля? – б. пр.

⁵ Да, госпожо, разбира се. – б. пр.

12

Синьо-бялата полицейска моторница закарва Вито и Валентина в моргата на болница „Сан Ладзаро“. Слънцето пече и каналът мирише на вкиснато зеле. Две ивици от бяла пяна зад тях очертават пътя им през шоколадовокафявата вода. Това напомня на Валентина за айскафето, което възнамеряваше да си вземе още преди час.

Акостират при градската болница до редица водни линейки, леко блъскащи се в старите дървени колове. На стълбите при кея седят фелдшери с черни очила. Свалили са електриковооранжевите си униформи до кръста, пушат и си приказват мързеливо. Затишие пред буря.

– Ей! – подвиква братовчедът на Валентина, Антонио Павароти, който идва пеша от другата посока. – Чакайте!

Настига ги задъхан. Едва когато влизат в сенчестия лабиринт на болницата, успява да успокои дишането си, за да докладва:

– Водолазите не намериха нищо. Освен да източим канала, нищо друго не можем да направим.

– Нищо ли? – сопва се Вито. Прекарал е голяма част от кариерата си в обясняване пред младите си колеги, че... няма такова нещо като „нищо“. Ако има нищо, това трябва да означава нещо.

Антонио, който е чувал тази лекция множество пъти, се поправя:

– Само чифт фалшиви черни очила „Гучи“, вероятно от сергиите около „Риалто“, купчина мокри боклуци, изхвърлени от проклетите туристи и счупен часовник „Суоч“, както изглежда детски.

Вито поклаща глава. Това момче никога няма да се научи.

– Всичко тези находки са нещо. Не са нищо. Проверете ги. Покажете ги на търговците на пазара, на бижутери, може да имаме късмет.

Майорът повежда подчинените си към врата в задната част на болницата с табелка: Anatomia Patologica, Laboratorio Analisi, Mortuarie.⁶

– Криминалистите откриха ли нещо?

– На стената до мястото, където е била вързана Моника, има следи от боя. Изглеждат пресни. Може да са от лодката, с която я е пренесъл. Боята обаче е черна – цветът на всяка проклета гондола във Венеция.

– Пратени ли са вече проби в лабораторията?

– Разбира се.

– Добре, Антонио. Ще съжаляваме, когато ни напуснеш. Кога започваш новата работа?

– Утре, майоре. – Антонио поглежда шефа си притеснено. – Искаш ли да попитам началника дали не може да намери друг?

Трогнат от лоялността на служителя си, Вито отговаря:

– Не, не. Знам, че обичаш да работиш под прикритие. Ще се справим и без теб. Нали, Валентина?

Тя се усмихва:

– Някак, не знам как, но ще избутаме.

– Ще те внедрят в онази хипарска комуна, нали? – пита реторично Вито. – Няколко месеца секс, наркотици, рокендрол и един луд милиардер, който си мисли, че прави революция.

Антонио се ухилва:

– Трудна задача, но някой трябва да я свърши.

Валентина го плясва закачливо по ръката, но когато влизат в моргата, и въздухът, и настроението им охладняват.

Вито отива при възрастен мъж с плешива бяла глава, която не е разумно да излага незащитена под венецианското слънце.

– Колеги, това е професор Силвио Монтезано. Професоре, лейтенанти Валентина Мораси и Антонио Павароти. За първи път влизат в морга.

– За мен е чест. Много ми е приятно да се запознаем. – Монтезано се покланя, очилата с телени рамки се хлъзват на върха на носа му.

– Елате в хладилната камера.

Петнайсетгодишната жертва е поставена върху стоманена маса на колелца; тялото изглежда снежнобяло под лампите, раните са с цвета на развалено телешко. Антонио не се впечатлява особено, но Валентина притиска към устата си парфюмирана кърпичка.

– Тялото е в забележително добро състояние – отбелязва Монтезано. – Колкото и странно да звучи, престоят във вода забавя гниенето. Докарахме я много бързо, затова разложението не е толкова напреднало, колкото би могло да бъде.

Вито кимва и патоанатомът започва доклада си – със скорост, която двамата лейтенанти да могат да следят.

– След като го докарахме, трупът мина през компютърнотомографски скенер в рентгеновото отделение. Сканирахме през 0,5 милиметра, направихме дву- и триизмерни реконструкции и имаме много точни данни за раните. – Монтезано се приближава до тялото. – В този случай има две удивително необичайни особености. Първата е смъртоносна рана в гърлото. Дълбоко в брахиоцефалната артерия. – Посочва от дясната страна на врата на Моника. – Тя се разклонява от сънната и подключичната артерия и носи кръв към тази част на гръдния кош, ръката, врата и главата.

Антонио махва към множеството други рани:

– Значи всички тези пробождания и наранявания – не е имало нужда от тях?

– За отнемането на живота на момичето ли? Не, изобщо не са били нужни. Раната във врата е била достатъчна, за да я убие. – Патоанатомът понечва да продължи, но не издържа на изкушението да сподели част от познанията си. – Този вид рана е изключително необичайна. Брахиоцефалната артерия се улучва много трудно. Обикновено е защитена от гръдната кост и ключиците. По принцип при наръгване с нож в гърлото се засяга лявата или дясната сънна артерия.

Това привлича интереса на Вито:

– Но резултатът е същият, нали? Жертвата умира от кръвозагуба.

– В повечето случаи не. – Монтезано намества очилата си. – Жертвите обикновено умират от въздушна емболия. – Поглежда Валентина и пояснява с желание да образова, а не да травмира: – Ако главата и вратът на жертвата са над нивото на сърцето, в тялото се всмуква въздух – забележете, във вените, а не в артериите. Той навлиза в дясната сърдечна камера и там образува пенеста маса, която блокира сърцето.

– Но това е бърза и безболезнена смърт, нали? – намесва се Вито, опитвайки се да намали ефекта от това образно описание върху младата лейтенантка.

– Боя се, че не – равнодушно отговаря Монтезано. – Смъртта далеч не е мигновена. Може да настъпи за няколко минути.

Валентина е пребледняла като платно, но успява да зададе въпроса, който е намислила:

– Убиецът нормален нож ли е използвал?

Монтезано отново посочва гърлото на момичето.

– Зависи какво приемате за нормално. Оръжието на убийството е имало здраво, късо острие, като професионален макетен нож. Смъртоносният разрез преминава от дясно наляво по начин, който подсказва, че извършителят е стоял пред и над жертвата.

Вито имитира движение с нож над главата на Моника, като отбелязва:

– Значи вероятно е била вързана на земята под него. И ако разрезът преминава от дясно наляво, има всички основания да приемем, че убиецът е левичар, нали?

Монтезано го поглежда развеселено:

– Майоре, достатъчно отдавна сте в полицията, за да знаете, че не трябва да приемаме нищо.

– Добре, поправям се. – Вито се усмихва и се обръща към лейтенантите си: – Без да приемаме нищо, нека просто да го вземем предвид, а също и факта, че 87% от населението е света си служи по-добре с дясната ръка. Ако се появи някой левичар, не е зле да го проверим.

Монтезано използва случая, за да добави:

– Имайте предвид също, че левичарството е по-разпространено при мъжете – особено при еднояйчните близнаци – и при хората с неврологични разстройства.

– Кои например? – пита Антонио.

– Епилепсия, синдром на Даун, аутизъм, умствено изоставане и дори дислексия.

– Ще го имаме предвид – казва Вито. – Благодаря.

– За мен е удоволствие.

Нетърпелив да насочи разговора към област, която разбира повече, майорът пита:

– Професоре, открихте ли нещо, което да подсказва къде е била жертвата, когато е умряла?

– Да. Стомашното съдържимо показва, че последно е яла пица с морски дарове – много доматено пюре и малко дарове. Сигурно е някоя евтина туристическа закусвалня. Бих казал, че храната е била консумирана около два часа преди настъпването на смъртта.

– Да се провери – нарежда Вито на Валентина.

Тя вдига вежди. Списъкът с неща, които трябва да провери, скоро ще бъде по-дълъг от Големия канал.

Антонио свива ръката на фуния и прошепва в ухото ѝ:

– Аз мога да свърша тази работа. Новата задача започва чак утре на обед. – Обръща се към патолога. – Можете ли да ни кажете приблизителния час на смъртта?

Монтезано го поглежда раздразнено:

– Младежо, гледате прекалено много филми или четете прекалено много евтини трилъри. Патологът не може да определи момента на смъртта само като погледне трупа, както циганките гледат на чаени листа. В такива случаи е изключително трудно да се установи с точност часът на смъртта.

Вито спестява по-нататъшните унижения на Антонио, като се обръща към Валентина и пита:

– В колко часа я е намерил пенсионерът?

– Около 5,30.

– Това е отправна точка, по която можем да започнем да възстановяваме събитията във времето. Антонио, намери къде е яла пица, провери пак показанията на бащата за часа, в който са се разделили, и ще получиш времевия прозорец, в който е настъпила смъртта. – Вито отново се обръща към професора: – Казахте, че в този случай има две странно необичайни особености. Коя е втората?

Монтезано почесва носа си под очилата, преди да отговори:

– Черният ѝ дроб липсва.

– Какво?

Патологът повтаря изречението по-бавно:

– Черният – ѝ – дроб – липсва.

– Сигурен ли сте.

– Майоре, разбира се, че съм сигурен. – Патологът поглежда Вито с най­-оскърбеното изражение на света. – Много добре знам как изглежда черният дроб и ви уверявам, че няма грешка – няма го. Изваден е.

⁶ Патоанатомия. Лаборатория за анализи. Морга – б. пр.

13

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

От прекалено многото вино на Том му се вие свят и крайниците му са приятно омекнали. Напрежението от последните дванайсет часа бързо се разсейва, както и съмненията, ако е имал такива, за мястото, където се намира – легнал по гръб на легло, по-голямо, по-меко и по-скъпо от всяко, което е виждал досега.

В стаята ухае на цветя. От двете страни на огромното легло са поставени малки вази с лилии. Отнякъде се чува шуртене на вода. Не от чешма, а от душ. Пуснат е силно и струята шумно се стича по мраморните стени на душ кабината. Когато шуртенето спира, Том сяда в леглото и вижда Тина да се приближава към него в хавлия, която изглежда твърде голяма за нея. Тя тръсва русата си коса, за да я освободи от кърпата, с която я е вързала, и става още по-прекрасна. Очите ѝ са изпълнени с нежност, която стопява всичките му задръжки.

– Хайде! Ела да те изтъркаме.

Тя го дръпва за ръката и го повежда към банята. Стаята като че ли се разклаща. Светлината е прекалено ярка. Тина сръчно натиска ключа и изгася лампите на тавана; оставя само мекото сияние на електрическите свещи над умивалника. Том започва да разкопчава ризата си. Тина го целува по врата и бутва ръцете му встрани. Разкопчава копчетата и дрехата пада от раменете му. Устните ѝ докосват неговите. Том усеща как ръцете ѝ разкопчават катарамата на колана му и панталонът се свлича по стегнатите му бедра. Ръката ѝ се плъзга по краката му и мускулите му се стягат и потрепват като змии под коприна. Сърцето на Том бие силно, сякаш изстрелва нетърпението му към нейното тяло. Тя пъха палци под ластика на боксерките му. Ръцете му разтварят хавлията ѝ. Ароматът, топлината и докосването на кожата ѝ го наелектризират. Тина се дръпва и го целува. Кратки страстни целувки, които възпламеняват устните му. Задържа го на разстояние – така, че зърната ѝ съблазнително да го докосват. Том хваща гърдите ѝ, задържа ги в дланите си, сякаш му е дала нещо свещено. Не разбира тези нови усещания – не иска да ги разбере. Дори кожата ѝ го обърква – нежна, но и стегната. Всичко е водовъртеж на противоречия. Нерепетиран танц.

Тина оставя хавлията да се свлече на земята и го прегръща, докато той се освобождава от оплетените панталон, бельо, чорапи и обувки. Двамата влизат в изпълнената с пара кабина. Горещата вода облива косата и кожата му.

Том понечва да каже нещо, но тя поставя пръст на устните му и го кара да замълчи. Отново го целува. Този път по-страстно.

Танцът се забързва. С непознато за него темпо. Такт, който Том не може – и няма – да забави.

Тя протяга ръка между краката му и го гали.

Той я прегръща през кръста, поколебава се за момент на границата между два свята – онзи, който току-що е напуснал, и този, в който се кани да се гмурне – и в този момент тя го поставя в себе си.

Тина обгръща тялото му със своето и пренася ума му в пространство и време, за които дълго се е старал да не мисли, дори да не сънува. Тялото му се разтърсва, докато тя се движи срещу него, притиска го и го прегръща.

Усеща биенето на сърцето ѝ с гърдите си, чувства члена си твърд, дълбоко в нея. Ръцете ѝ обхождат широкия му гръб, пръстите ѝ се забиват в кожата му и тя се разтреперва, почти се превива на две.

Том сграбчва краката ѝ и я вдига. Коленете ѝ се стягат като менгеме през кръста му. Тя увисва на врата му и вълни от оргазъм преминават през тялото ѝ.

Том я притиска до стената на душкабината. Телата им се извиват ритмично. Устните им остават притиснати, сякаш от страх, че могат да пропуснат нещо важно, ако си поемат въздух.

И в следващия момент се случва.

За първи път в живота си в края на това изпълнено с противоречия и удоволствие изживяване Том Шаман се отдава – неконтролирано и изцяло – на жена.

Capitolo VII

666 Г. ПР. ХР.

СВЕЩЕНАТА ГОРИЧКА, АТМАНТА

Два дни след срещата с Песна Тевкър най-сетне се заема със задачата, поставена му от магистрата. Съмнява се, че боговете ще бъдат доволни. Все пак той е един обикновен убиец. Бъдещ баща на дете, заченато от изнасилвач. Въпреки това още веднъж ще ги помоли за прошка и ще се опита да види знаци дали в близките месеци Атманта ще бъде споходена от благоволение.

Тетия отива с него в свещената горичка. Тревата е мокра от росата и единственият шум идва от стъпките им и от пърхането на птиците сред голите клони на дърветата.

Този път Тевкър няма да направи обикновено жертвоприношение. Не би било достатъчно. За да изкупи греха си и този на жена си, ще е необходимо повече от заколването на жертвено животно.

Церемонията, която той е замислил, е на лично пречистване. Със заострената дръжка на литиуса гадателят очертава свещен кръг. Този път огражда не само себе си, а и Тетия. После нанася с ножа малки разрези върху връхчетата на пръстите на лявата си ръка. Прави същото с ръката на Тетия и вдига очи към небето.

– Мъж и жена, съединени в деянията си, съединени с чуждата кръв, която проляхме, и с нашата, която проливаме сега.

Хваща разкървавената ръка на жена си и пръстите им се допират. Тевкър бавно тръгва в едната посока по края на свещената окръжност, а Тетия – в другата, докато не се срещат отново.

Двамата коленичат и изкопават дупка, в която Тевкър запалва огън – буйни пламъци, които ще бъдат лепта за боговете и пътеводна светлина в пътуването на разкаяние през мрака. Застават от двете страни на огъня и гадателят развива парчето плат със свещени билки и храна за боговете. Хвърля стрък черен блян⁷ в огъня, а през това време Тетия подрежда амфорите с вода, вино и масла, които трябва да бъдат благословени, заедно с черните глинени паници букеро, които е изработила специално за ритуала.

Изгряващото слънце се скрива зад облак – обезпокоителна поличба, изпратена от Апулу, бога на слънцето и светлината, и смразяващо напомняне за огъня, който Тетия допусна да изгасне в огнището им. Двамата отпиват глътка вино, после Тевкър очертава линии от север на юг и от изток на запад в небето и на земята.

– Това е лицето ми, това е гърбът ми... – Разперва ръце. – Това е лявата, а това е дясната ми страна...

Разделението на небето е необходимо, за да установи местата на шестнайсетте небесни дома на боговете.

Накрая младият гадател се обръща на изток и коленичи:

– Аз съм Тевкър, син на Венти и Ларция; аз съм вашият глас и вашите очи за света. Велики богове на Изтока, най-благосклонни от всички божества, призовавам ви да ми простите, да простите на жена ми, да изтриете деянията ни от своята божествена памет и да закриляте добрите жители на Атманта. – Поглежда през пламъците към Тетия. – И смирено ви благодаря, че двамата пак ще бъдем заедно, свободни и щастливи.

Тетия усеща побутване в корема си.

Навежда се и поставя ръка върху него. Детето рита. Прави го по-силно и по-учестено от всеки друг път. Тя затваря очи и се моли болката бързо да отмине. Тевкър е вглъбен в церемонията и не я забелязва.

В притъмнялото утринно небе отеква тътен. Не гръм, който оповестява важно събитие, нито небесно предупреждение. Това е гневът на боговете. От короните на дърветата с крясъци се вдигат черни врани.

Блясва мълния.

Назъбена ярка линия разсича облаците. Удар право от ръцете на Тиния, повелителя на боговете. Мълния, благословена от Dii consentes – върховните богове, и от Dii involuti – скритите богове. Изглежда, цялото небе е обзето от гняв.

Тевкър и жена му стоят като заковани на местата си в свещената горичка. Той полага усилия да не загуби самообладание. Не може да го допусне, не и сега, когато толкова много неща зависят от него.

Гадателят хвърля в огъня още черен блян. Изсушените листа се превръщат в хиляди искри и бързо изгасват. Той вдишва ароматния дим и усеща как напрежението напуска слепоочията, челото и раменете му. Болката в корема на Тетия се засилва, но тя продължава да изпълнява съвестно задачата си: с трепереща ръка сипва вода в една керамична купа. Тевкър натопява пръсти в нея и поръсва капчици върху огъня.

Над хоризонта като зли духове преминават черни облаци. Силен вятър разклаща изсъхналите листа по клоните на околните дървета. Тевкър сипва вино в керамичен киликс с високо столче.

Описва с ръката си знак, отразяващ четирите свещени посоки на небето, и отпива от тъмночервения елексир. Червен като кръвта, която течеше от раните на изнасилвача.

– Богове на небето, благородни властелини на жалкия ни живот, призовавам ви да проявите милостивата си воля.

С разтреперани ръце гадателят сипва валерианово масло – силно наркотично вещество – във виното. Това ще го успокои. Ще отвори вратите на възприятията му. Той изпива виното и хвърля още дърва в огъня.

Пак се чува тътен, по-силен и по-зловещ. Може би от страх, може би инстинктивно, Тевкър се обръща на запад, към дома на по-враждебните богове. Затваря очи и зачаква.

Тогава се случва. От мрака в душата му извира вихър от ревящи демони.

Аита, владетелят на подземния свят, с шлем от вълчи череп.

Харун, със синя кожа и пернати криле. Ферписнеи, кралицата на подземния свят.

Те политат около него. Минават през него. Разклащат куража и разсъдъка му.

Гръм като експлозия удря хълма зад него. Разклонена мълния прорязва почернялото небе. С един-единствен пронизителен писък демоните изчезват в следа от кървавочервена пара. Но след тях остава нещо.

Остава това, от което избягаха – нещо много по-страшно от тях.

⁷ Известен и като черна попадийка, черният блян е тревисто растение, което съдържа отровни алкалоиди. Някогашните гърци са вярвали, че този, който яде от него, може да види бъдещето. – б. р.

Capitolo VIII

Огънят в свещения кръг достига кулминацията си. Огромни оранжеви пламъци се издигат към небето. От едната страна на огъня Тевкър се държи като човек, обладан от демони. От другата Тетия лежи неподвижно на земята. Не може да стои права. Болката в корема ѝ е непоносима, детето беснее в утробата ѝ като демонично създание. Това е най-точното определение, което ѝ хрумва. Колкото повече болка ѝ причинява детето, толкова повече се сгъстяват облаците и се усилват гръмотевиците.

Тевкър крещи и трескаво започва да сече и да пробожда земята с церемониалния си нож, сякаш се опитва да убие нещо.

Тя поглежда гъстата червена глина в краката му, очаквайки да види безразборно разровена кал. Вместо това там има символ – точно очертан с дълбоки линии. Правоъгълник, разделен на три части, покрит със стотици белези от ножа като гърчещи се змии. Тетия се надига на колене. Тя съзнава, че съпругът ѝ е в опасност. Нещо дълбоко в нея ѝ подсказва, че когато свърши с това, което прави, ще дойде и краят на живота му.

Детето.

Тази мисъл я ужасява. Но детето е единственото обяснение за онова, което се случва. То иска Тевкър да умре.

През пламъците Тетия вижда блясъка на острието. Лицето на мъжа ѝ е разкривено от болка, сякаш всеки негов нерв изгаря. Богът, който прогони демоните, се разкрива пред него, показва му волята си.

Тевкър не издържа.

Бебето рита силно. Толкова силно, че Тетия изпищява. Дъхът ѝ секва. Тевкър се изправя. Олюлява се, вдига ръце и започва да удря с юмруци по слепоочията, сякаш иска да избие от главата си някакво ужасно видение. Болката обаче не спира.

Той поглежда зловещия символ, който е начертал в пръстта, прави една крачка и отново се удря в лицето.

Сърцето на Тетия се разкъсва от мъка за него. Иска ѝ се да го прегърне, да го обича, да го закриля.

Ново изритване в корема ѝ. Толкова жестоко, че тя повръща. Може единствено да гледа как Тевкър пада на колене. Движенията на детето изглеждат почти синхронизирани с тези на мъжа ѝ, сякаш чрез нея то изпраща болка към него.

Призовал последните си остатъци свободна воля, Тевкър отново се изправя. Тръгва към свещения огън като удавник, който се опитва да докопа спасително въже.

Внезапно адска болка пронизва гърба на Тетия – болка, каквато никога досега не е изпитвала.

Тевкър се олюлява назад, нещо го дръпва от пламъците.

Тетия едва диша. Детето ѝ причинява болка навсякъде – в ребрата, корема, в гръбнака.

Тевкър изревава.

С разперени ръце и широко отворени очи, той се хвърля в нажежената до бяло среда на бушуващия огън.