Пророчеството Венеция

Capitolo LV

1778 Г.

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Ужасяващата история на малкия остров е надвиснала в нощта като невидим облак от отровни изпарения.

Ладзарето Векио е най-голямото гробище на Венеция, дом на покосените от чумата.

Близо век и половина по-рано болестта е опустошила града. Над една трета от населението – около пет хиляди души – са умрели. При такава смъртност се наложило да освободят затворниците, за да пренасят мъртвите и умиращите в лазарета, първия карантинен остров в Италия. По онова време бил известен с не толкова зловещото име Санта Мария ди Назарет, но името на светицата постепенно било забравено под купчините от трупове. Лекарите в болницата правели всичко възможно, за да лекуват нелечимото, но тя много скоро се превърнала просто в разпределителен пункт на мъртвите и умиращите.

Оттогава островът е необитаем. Или поне така си мислят хората.

Когато Томазо стъпва на брега, нервите му са опънати до крайност. Много добре си спомня историите за острова, които е чувал в манастира – за масови гробове, изкопани набързо, за да поберат трупащите се в града разложени тела. Знае, че сега върви по някогашния маршрут на каруците, натоварени с похабен живот – с трупове на мъже, жени и деца, превозвани към общите ями, в които да бъдат изгорени.

Гребците, с фенери в ръка, застават отпред и отзад на групичката и всички тръгват към вътрешността на острова, където се вижда гъста гора.

Въздухът е леденостуден; почвата под земята – твърда и хлъзгава. Някой отпред се спъва и фенерите изгасват. Някоя от жените изкрещява – Лидия, както изглежда.

Нещо удря главата на Томазо отстрани. Той си мисли, че се е блъснал в нисък клон.

Следва нов удар. Този път много по-силен. Достатъчно силен да го повали и да не остави никакво съмнение, че го нападат. Той се обръща върху твърдата, хлъзгава земя и закрива лицето си с ръце, за да се предпази.

Силна болка пронизва дясното му рамо. После – страната и бедрото му.

Дъжд от удари се изсипва върху главата, краката и ръцете му. Някой затиска корема му с коляно. Нападателят застава върху него. Томазо подушва миризмата му.

Алкохол. Чесън. Странен парфюм.

Удрят го с юмрук в лицето. Със смазваща сила. Устата му се пълни с кръв и счупени зъби. Той ги изплюва и се дави.

Нападателите сграбчват ръцете и краката му. Завива му се свят. Прилошава му.

Нещо грубо притиска лицето му. Въже.

Последното, което усеща, преди да изпадне в безсъзнание, са миризмата и примката, която се плъзва по разкървавения нос и стяга гърлото му.

61

В НАШИ ДНИ

ВЕНЕЦИЯ

Том е бил в безсъзнание толкова дълго, че няма представа колко време е минало. Със сигурност двайсет и четири часа. Може би повече. Много повече.

Чувства се така, сякаш е изгубил способността да преценява каквото и да било. Не знае дали е ден или нощ.

Дали е сляп, или очите му все още са превързани.

Понякога дори не може да каже дали е буден или заспал.

Върху сивия екран на ума му преминават познати сцени. Убийството на Моника Видич. Убийствата от Дисниленд. Смъртта на Антонио Павароти.

Главните актьори са все едни и същи: Вито Карвальо, Валентина Мораси и Ларс Бейл. Второстепенните също са му познати: Тина Ричи, Мера Тийл, Силвио Монтезано и Алфи Джордано.

Но всичко е объркано.

В тази смесица от сюжети и подсюжети, причинени от упойващите вещества, Том е отредил на Вито ролята на сатанински върховен жрец, Джордано е убиецът на Антонио Павароти, а Валентина – тайната собственичка на „Портите на Съдбата“. Такъв е ефектът на опиатите. Разширяват съзнанието, карат те да мислиш различно, но изкривяват всичко.

Въпреки че не знае колко дълго са го държали в плен, Том е наясно, че са минали дни, не просто часове. Осъзнава го, защото започва да привиква към медикамента, който му инжектират. Промеждутъците между пълното потапяне в безкрайния наркотичен свят на безпаметност и постепенното връщане в действителността се скъсяват. Този, който му инжектира приспивателното, явно не е достатъчно опитен.

Опитен или не, той идва.

Забива поредната игла в надупченото като мишена за дартс бедро на Том.

Пълното опиянение не настъпва веднага, но Том усеща, че се задава. Като голям влак, натоварен с черни въглища. Приближава с бучене от дълбоките тунели на съзнанието му.

Скоро ще е тук.

Ще го смачка. Ще го размаже по колелата си. Ще го остави на парчета върху релсите.

Филмите отново започват.

Нова порция объркани сценарии – сатанисти със сребристи качулки държат „Портите на Съдбата“. Този път обаче нямат нищо общо с Италия.

Южна Америка.

Незнайно защо невидимият режисьор в съзнанието на Том поставя действието във Венецуела.

Влакът идва. Приближава. Само на няколко метра от него.

Венецуела.

Думата се запечатва в съзнанието му.

Венецуела. Малката Венеция.

Огромният черен локомотив го връхлита. Разбива новородените му мисли. Смачква ги с рев и съскане в мрака.

62

2 ЮНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ

На Вито Карвальо отдавна не му се е случвало да тормози така подчинените си. Очакваше Венеция да е безметежна службица, а не главоломна надпревара със сатанисти и ритуални убийства.

Накара Франческа Тоти да досажда на Ватикана – толкова настойчиво, че сигурно душата ѝ никога няма да бъде допусната в рая. Веднага след рязкото прекъсване на разговора с Алфи Вито ѝ заповяда да се обади в римската централа на карабинерите и да им каже незабавно да изпратят отряд да го търси. Не мина добре. Ватиканът и папата се охраняват от швейцарските гвардейци, които използват всяка възможност да изтъкнат, че Ил Стато дела Чита дел Ватикано не само е суверенен град държава, а има и независима юрисдикция от Италия и от централната власт на Римокатолическата църква – накратко, че там полицейските значки и съдебните заповеди не струват пет пари. Карабинерите обаче могат да бъдат много убедителни. След цял ден спорове Вито беше прибегнал до скрити заплахи. След скритите използва и някои по-явни. В резултат от това отец Алфредо Джордано бе освободен и всеки момент трябва да пристигне в участъка на карабинерите във Венеция.

Докато чакат Алфи, по поръчка на Вито Валентина притиска ФБР за всички данни около Ларс Бейл и последователите на калифорнийската му секта. Роко Балдони също печели лоша международна слава, като звъни по полицейските служби за защита на произведенията на изкуството и антиките с настояване да издирят Плочите от Атманта. Почти толкова упорито Нунчо ди Алберто претърсва базите данни за всичко, което е написано за Марио Фабианели, веригата му от компании по свята и странната хипарска комуна на частния му остров. А самият Вито постоянно следи и ръководи действията, като командва и издирването на Том Шаман. Накратко, екипът му е натоварен до крайност.

Кървавият образ на „Портите на Ада“ и зловещата цифра шест отдолу постоянно са пред очите му. Не може да забрави и фактът, че символът бе нарисуван преди два дни. Времето изтича. Ако свещеникът от Ватикана е прав, остават само четири денонощия до решаващата дата.

Но какво ще се случи тогава?

Нещо лошо, това е сигурно.

Когато хората от екипа се събират в кабинета му, той вижда изтощението, гравирано върху лицата им. Особено върху това на Валентина. Трябваше да я отстрани от разследването. Но вече е невъзможно. Той има нужда от нея. Има нужда всички да напрегнат усилия, дори това да съсипе здравето им.

– Така, какво имаме?

Вито протяга ръце над главата си и гърбът му изпуква. Валентина проговаря първа:

– Ларс Бейл – затворникът, когото Том Шаман познава от „Сан Куентин“ повече от десет години и с когото е говорил преди няколко дни.

Вито я прекъсва рязко:

– Защо не знаехме за това?

– Защото не ни беше казал. Сигурно е идвал да ни съобщи, когато изчезна.

Вито вдига ръце в знак, че се извинява.

– Бейл наближава петдесетте – продължава тя. – След четири дни трябва да бъде екзекутиран.

– Това ли са нашите четири дни? – измърморва Вито.

– Не знам. Преди двайсетина години Бейл е имал малка, но вярна група последователи, които смятали, че той е един вид модерен сексапилен антихрист. Накратко, имитирал Чарлз Менсън, избивал невинни хора и с кръвта им рисувал символи и пишел послания.

– Като нашите символи ли? – пита майорът, предчувствайки някакъв пробив.

– Като нашите. Макар че разследващите навремето не са осъзнали, че значат нещо. Веднъж един патрулен полицай от Лос Анджелис стъпил върху символите и напълно ги заличил.

– И никой не се е запитал какво означават знаците, защото са го заловили, така ли?

– Точно така. От ФБР казаха, че ще изпратят психолози да го разпитат.

– По-добре късно, отколкото никога.

Валентина поглежда шефа си мрачно. Все още има да му се реваншира. И ще го направи. Когато му дойде времето.

– След арестуването на Бейл са иззети всякакви сатанински атрибути, намерени в къщата, която обитавал с последователите си, главно жени. Имало сатанинска библия, томовете на Алистър Кроли и текстове от Черната литургия на латински, френски и английски.

– Не много подходящи четива за преди лягане – шеговито отбелязва Вито.

– Никак – Валентина изважда няколко снимки, всички с грифа на ФБР. – Освен това открили тези...

Вито разперва снимките като ветрило. На тях се виждат различни картини.

– Не е зле – отбелязва той. – За луд изглежда доста талантлив. – Преглежда цветните фотографии на модернистични картини, смесени с черно-бели скици, на които се виждат фигури, подобни на магьосници, и пустини. – Това да не е някой от древните етруски гадатели, за които слушаме напоследък? Нецвис?

Показва една снимка.

– Може би – отговаря Валентина, – макар че го помислих за Дъмбълдор или за оня старец от „Властелина на пръстените“, чието име все забравям.

– Гандалф – казва Вито, като оставя снимката. – Добре, какво ни говори всичко това?

– Не е всичко. Виж последните три снимки.

Вито ги поглежда. Рисунките са абстрактни, почти кубистки, много примитивни и не му говорят нищо.

Валентина се усмихва:

– Наобратно. Обърни ги и ги постави една до друга.

Още преди да го направи, Вито се досеща какво ще види. Сред ъглестите фигури и мацаниците с червена и черна боя се открояват познати образи.

Демон. Жрец. Двама влюбени и тяхното дяволско дете.

Capitolo LVI

1778 Г.

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Когато идва в съзнание, Томазо установява, че той не е единственият пребит и вързан.

Танина и Ермано седят на пода срещу него, с гръб към влажната тухлена стена, и между тях гори дебела черна свещ.

Младият монах предполага, че се намират в бившата болница за чумави. Място, на което хиляди хора са вдишали последната си глътка въздух. Ермано е неподвижен.

Мъртъв? Заспал?

Или просто в безсъзнание?

Томазо не е сигурен. Лицето на евреина е разкървавено и насинено, лявото му око е толкова подуто, че ако е жив, едва ли ще вижда с него.

Танина е като вцепенена. Но освен че лицето ѝ е омазано с пръст и сълзи, изглежда невредима.

Краката на Томазо го болят, особено дясното коляно. Глезените му са вързани, китките – също, зад гърба. Танина вижда, че се е свестил.

– Томазо, добре ли си?

Той разбира, че трябва да прояви кураж, затова отговаря:

– Да, така мисля. А ти?

Тя кимва:

– Да. Но Ернесто постоянно губи съзнание. Страх ме е за него.

Присвива очи, но не заплаква.

Свещта на пода почти изгасва. Някакво течение от отворена врата духва пламъчето.

Досега Томазо не е виждал мъжа, който влиза. Танина обаче го познава.

Лауро Гатусо вече не носи елегантния панталон, ленената риза и бродирания жакет, с които посреща клиентите в магазина си. Облечен е с черно расо с качулка – сатанинската дреха, известна като алба.

– Танина! Виждам, че си изненадана. – Той разперва ръце точно както правеше, когато тя бе още малка. – За теб днес ще бъде денят на прозрението. – Обръща се към Томазо: – Също и за теб, братко. – Приближава се и се вглежда в лицето му. – Имаш доста сериозни рани. Ако решим да живееш, ще трябва да се погрижим за тях.

Гатусо казва още нещо, но Томазо не го слуша. Твърде съсредоточен е в старанието да разбере какво се случва. Без съмнение е свързано с етруската реликва. Вече е сигурен в невинността на Танина и Ермано, но отсъствието на Ефран е показателно. Той сигурно е отишъл сам в манастира, без тяхно знание, подпалил е пожара, откраднал е плочката и я е продал на Гатусо.

Отвън се чуват силни гласове. Влиза Лидия.

Тя носи същото облекло като Гатусо и има триумфално изражение. Приближава се до Танина. След нея влизат двама забулени мъже. Влачат нещо.

Трупа на Ефран.

Оставят го и излизат.

Логиката на Томазо започва да се пропуква. И Ефран ли е бил невинен? Или са го убили, защото е изпълнил задачата си?

Лидия докосва приятелката си по бузата.

– Мила Танина, изглеждаш толкова смаяна. Безполезният ти живот на проста продавачка най-сетне ще придобие някакъв смисъл.

Поглежда Гатусо, който поставя ръка върху рамото на Томазо.

– Братко, запознай се със сестра си Танина. Вие сте деца на една презряна предателка – но сте и плът и кръв на един от най-почитаните ни върховни жреци.

63

3 ЮНИ

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

Остават три дни. Седемдесет и два часа. Четири хиляди триста и двайсет минути. Малко над четвърт милион секунди – когато това е времето до екзекуцията ти, броиш всяка от тях.

Ларс Бейл трябва да се премести от килията, която е била негов дом през повече от една четвърт от живота му. Завличат го безцеремонно в отделението за екзекуции, само на една крачка от стаята със смъртоносните инжекции.

Бейл няма да страда за тясната килия. Дори не му тежи, че вече не му позволяват да рисува.

Делото му тук е завършено.

Време е за по-велики неща.

Картините му бяха конфискувани, дарени по силата на предсмъртното му желание на благотворителна организация, която ще ги продаде за събиране на средства. Дори е изпратил списък на творбите си до пресата и директора на затвора, за да е сигурен, че надзирателите няма да откраднат платната му, за да ги продадат на колекционери. Така ще стане най-известният художник в света.

Бейл оглежда новия си – и много временен – дом. Единично легло. Заковано за пода.

Дюшек. Мръсен. Възглавница. Нова.

Одеяло. Грубо. Радио. Старо.

Телевизор. Малък. Панталон. Сив.

Бельо. Старо и сиво. Чорапи. Избелялочерни.

Ризи. Бели. Пантофи. Удобни.

И още нещо.

Надзирател. Намусен и неотлъчен. Стои зад решетките като немигащ бухал – зяпа го, двайсет и четири часа в денонощието. Постоянно гледа, но не вижда.

Ако знаеше какво става в главата на Бейл, вече щеше да натиска паник бутона. Остават три дни.

Бейл сяда на твърдия нар и се усмихва доволно.

Capitolo LVII

1778 Г.

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Танина и Томазо още не могат да осъзнаят това, което току-що им каза Гатусо.

– Нека да обясня – продължава той така, сякаш трупът на Ефран не съществува. – Баща ви и неговият баща преди това бяха изтъкнати членове на сатанинското братство. Той беше верен пазител на една от Плочите от Атманта. Съдбата отреди така, че след смъртта на един друг брат баща ви да получи на съхранение и втората плочка – много необичайна и нежелателна практика. – Гатусо се приближава до Танина и хваща брадичката ѝ с лявата си ръка. – И така, той се ожени за майка ви и един ден, докато чистела, тя намерила двете плочки, скрити в спалнята. Вярна на любопитната си женска натура, поискала да узнае повече за тайната. Започнала да подслушва разговорите му и малко по малко сглобила всичко. – Гатусо пуска главата на Танина и отива при Томазо. – Така клетата объркана жена видя шанса си да се измъкне от брак, в който явно не е била щастлива, и бързо изчезна с вас двамата, безполезни парчета месо, и нашите скъпоценни плочки.

Томазо не може да отмести очи от Танина. Вижда само лека прилика между себе си и нея. Може би в очите. Може би и двамата имат очите на майка си.

Гатусо го шляпва по главата.

– Хайде, разкажи на сестра си какво е станало с теб.

– Майка ми... – започва Томазо, като присвива мъчително очи, – нашата майка, ме е оставила в манастира „Сан Джорджо“. Оставила е също плочката, която ти видя, и писмо.

Думите пресядат на гърлото му. При мисълта за посланието на майка им очите му се изпълват със сълзи. Тя го умоляваше да не търси сестра си, а той не изпълни молбата ѝ. Гатусо пак го удря по главата и изръмжава:

– Продължавай!

– В писмото казваше, че имам сестра – по-голяма от мен, – на която също е оставила плочка. – Томазо навежда засрамено глава. – Молеше ме да не се опитвам да я намеря, защото плочките не трябва да се събират никога.

Танина го поглежда уплашено. Тревогата ѝ развеселява Гатусо.

– Горкото дете – засмива се той. – Ти така и не си видяла своята плочка и писмото от майка си. Аз обаче ги видях. Преди двайсет години една монахиня дойде и ми продаде среброто. Каква юда. Разказа, че един ден при нея дошла маскирана куртизанка и ѝ оставила плочката, заедно с малко дете и известна сума пари. – Навежда се и нежно докосва бузата ѝ. – Това дете беше ти, моя малка гълъбице. За съжаление, майка ти е потърсила помощ от неподходяща божия служителка. Монахинята, на която те е дала, също беше бременна и виждаше в продажбата на сребърната плочка възможност да започне нов живот. – Отдалечава се от Танина и със задоволство съобщава развръзката. – Очакванията ѝ бяха напълно оправдани. Аз ѝ платих богато – много богато. Освен това се съгласих да взема детето. Но защо – о, защо ми беше да те вземам?

Поглежда към Лидия, която се включва:

– Защото, хитра лисицо, си прочел писмото – махва към приятелката си Лидия. – И си знаел, че майката е оставила друго бебе, с другата плочка. Осъзнал си, че е неизбежно неизвестният брат да потърси неизвестната си сестра. – Лидия поглежда Томазо. – Краткият ни разговор, докато бяхме вкъщи, ми достави такова удоволствие. Колко мило беше да ми се довериш!

Младият монах изпитва непознат пристъп на гняв. Как можа да се хване на лъжите на Лидия, че щяла да изпрати слугите си да претърсят женските манастири за сестра му.

Гатусо изръкоплясква:

– Bravissimo! – Отново се обръща към Томазо. – И така, всички се събрахме. Отне ни малко повече време, отколкото очаквах. Но все пак ето ни тук. Ще се изненадаш колко много манастири има в тази част на света и колко е трудно да накараш монасите да говорят. – Засмива се. – Разбира се, при тези обети за мълчание не може да се очаква, че ще са много приказливи! Но няма значение – всички се събрахме и трите плочки отново са у нас. – Приближава се до монаха и се навежда, тъй че погледите им да се срещнат. – Да, братко, казах трите. Защото освен тази, която взех от сестра ти, и тази, която откраднах от манастира ти, моят род съхранява третата от векове.

Гатусо бръква в джоба на наметалото си и изважда първата плочка – от полирано сребро, с релеф на рогат демон. Вдига грижовно – мътният сивкав метал се отразява в зениците му.

– Сега нашият бог – истинският бог – може да бъде почетен подобаващо. Когато съберем трите плочки, когато ги осветим с кървав ритуал и жертвоприношение, той ще ни даде велика сила. Сила да вършим делата си, без да се страхуваме от наказание. А вие – ти и сестра ти – вие ще бъдете кръвта и жертвите, които са ни нужни.

64

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ

Алфредо Джордано изобщо не изглежда така, както си го бе представял Вито. Майорът очакваше да види дребен човечец с вид на монах, може би пооплешивял и с мъдро лице и очилца с телени рамки. Алфредо обаче е висок над метър и осемдесет, широкоплещест като ръгбист и с буйна пясъчноруса коса.

На Алфи му е необходим повече от час, за да обясни за дългото си търсене в тайния архив по молба на Том.

– Нямах време да ви кажа по телефона, но легендите за Плочите от Атманта се разказват от векове. Католическата църква ги свързва с някои от най-трагичните събития в историята на човечеството. – Той отпива глътка кафе и продължава: – Смята се, че за първи път са използвани при подземната минна експлозия в Атманта, при която загинали мнозина аристократи от цяла Италия – първото документирано масово убийство в света. След това се свързват с редица други събития: изригването на Везувий през 79 година; най-смъртоносното земетресение в Китай през ХVI век; потъването на „Титаник“; наводненията в Холандия, при които са загинали над сто хиляди души; тайфуни в Пакистан; Чернобилската авария в Съветския съюз; нападенията на 11 септември в Ню Йорк и дори последното цунами в Азия.

– Накратко, всички най-катастрофални събития – обобщава Вито.

Алфи кимва:

– Много е удобно да се обвиняват Плочите. Злото е навсякъде, а тези плочки са просто един негов символ.

– Наричате ги „плочи“ – уточнява Валентина, – а не „Портите на Ада“.

– Получили са алтернативните си названия сравнително късно, някъде през ХVII или ХVIII век. Затова е по-уместно да ги наричаме Плочите от Атманта.

– Отче, мислите ли, че сатанистите биха убили, за да се сдобият с тях?

– Майоре, дори в самата Църква има хора, които биха убили за тях.

– Тук бяха убити няколко души – споделя Валентина, като поглежда шефа си, за да се увери, че може да продължи. – Едната жертва беше петнайсетгодишно момиче, чийто черен дроб бе изваден. Може ли това да е свързано по някакъв начин с плочите?

– Може би – замислено отговаря Алфи. – Тетия, жената на Тевкър, е била още в юношеска възраст – може би около петнайсет, когато е родила детето им. За това дете сатанистите вярват, че е синът на Луцифер. Принасянето в жертва на момиче около тази възраст би имало ритуално значение.

– Ами черният дроб? – настоява Вито.

– Според легендата Тетия извадила черния дроб на мъжа, който я изнасилил. Затова, като повтарят символично действията ѝ, изваждайки нечий черен дроб, те може би си представят, че възстановяват духовния баланс и постигат възмездие.

Валентина задава следващия въпрос малко колебливо:

– А кръвта или черният дроб на свещенослужител биха ли имали някакво ритуално значение?

– Разбира се – малко троснато отговаря Алфи. – Проливането на кръвта на някой Христов воин винаги е триумф за тези хора. Имайки предвид, че самият Тевкър е бил нецвис – един вид жрец – сами разбирате, че това също би могло да бъде важно за тях, особено в церемония по случай събирането на всички плочки и отварянето на портите към ада.

– Някой бивш свещеник би ли им послужил?

– Да – отвръща Алфи и се намръщва.

Вито е убеден, че следващият въпрос на свещеника ще е защо го питат такива неща, но в този момент вратата се отваря и Нунчо ди Алберто подава глава в стаята.

– Scusi! Майоре, извинявайте, но трябва да ви кажа нещо спешно.

Вито излиза. Нунчо държи някакви листове. Изглежда развълнуван.

– Мисля, че открих кой е собственикът на една от плочките – казва той.

Вито го поглежда изненадано.

– Кураторът на „Скуола гранде дела мизерикордия“ във Венеция каза, че чул за сребърна етруска реликва с образа на млад жрец, която била продадена преди пет години в Австрия или Германия.

– Това е средната плочка – възкликва Вито, след като напряга паметта си.

– Да. Това е добра следа. Вижте...

Нунчо му показва фотокопие от брошурата за търга, на която е нарисувана сребърна плочка.

Вито дръпва листа от ръката му и очите му светват.

– Браво! Отлично си се справил. Чакай да го покажа на свещеника от Ватикана.

Връща се в стаята.

– Отче, погледнете! – Подава му фотокопието. – Какво ще кажете за това?

Алфи веднага я познава:

– Това е средната плочка – онази, на която е изобразен нецвисът Тевкър. Къде...

Алфи не успява да довърши въпроса, защото Вито вече е навън. Връща листа на Нунчо.

– Свещеникът потвърди, че е една от плочките. Кой е собственикът?

Нунчо не смята да съкращава историята. Иска да опише подробно всички усилия, с които е постигнал успеха си.

– Кураторът се оказа прав. Открих, че е била продадена в Доротеума във Виена – една от най-старите аукционни къщи за произведения на изкуството в света, известна с дискретността си.

– Кой? – нетърпеливо повтаря Вито.

– Купена е анонимно от германски колекционер за хубавата сума от 1,1 милиона долара. След покупката следите малко се губят. Оказва се, че анонимният купувач я е продал още на другия ден, този път на купувач от Америка. Той, на свой ред, също я е продал – в рамките на седмица от първата продажба. При всяка следваща продажба цената се вдига точно с двайсет процента, сякаш става дума за предварително договорена комисиона. Тези продажби не са направени през аукционни къщи.

Вито няма търпение да научи името на притежателя, но разбира защо последователността е важна; човекът, даващ парите, не е искал просто да запази самоличността си в тайна – предприел е систематични стъпки, за да я укрие.

– И така, собственикът! – обявява Нунчо и очите му грейват. – Накрая плочката е купена не от частно лице, а от офшорна компания на Каймановите острови. – Подава един лист на шефа си. – И собственик на компанията е нашият приятел на хипитата, милиардерът Марио Фабианели.

С разтуптяно сърце Вито взема копията от банковия трансфер и регистрацията на офшорната фирма. Потупва листовете с ръка.

– Сигурен ли си за последователността? Сигурен ли си, че тези плащания имат доказана връзка със собствеността на плочката?

– Да – малко нервно отговаря Нунчо. – Сигурен съм.

– Va bene. Нека приключа с човека от Ватикана. После ще издадем заповед за арест на Марио Фабианели и безгрижните хипита от комуната му.

65

Когато се събужда отново, Том вижда само плашещ мрак.

Вързали са очите му.

Освен това са му сложили белезници. Но са оставили краката му развързани.

Главата адски го боли. Умът му обаче е бистър. По-бистър, отколкото е бил от седмици.

Отново са го преместили.

Нещата са различни.

Въздухът е по-свеж. Подушва миризми. Трева. Див чесън. Коча трева.

Освен това чува различни неща. Птички. Шумолене на листа.

Усеща, че все още е легнал.

По гръб. На нещо твърдо. Някъде на открито.

Но къде?

И защо?

Защо са го преместили от онази стая?

В главата му като фигурки от тетрис се подреждат различни възможности и страхове.

Мера Тийл – Ларс Бейл – „Портите на Съдбата“ – Моника Видич – шести юни – Венецуела – Малката Венеция.

Изведнъж го вдигат.

Поставили са го на носилка. Няколко души го носят. Ако съди по стъпките им – по-скоро четирима, а не двама.

Пренасят го на известно разстояние, после пак го оставят на земята.

Шепнат си на италиански.

Не!

Не е италиански. Латински. Мърморят си нещо на латински.

Литургия?

Отново вдигат носилката. Тя се разклаща. Някой я подпира с рамо.

– Сатанус...

Том чува ясно. Това са сатанисти – преговарят някаква церемония.

Подготвят се – подготвят и него – за ритуал, който ще се състои скоро.

Ритуал за жертвоприношение.

И Том е почти сигурен кой ще бъде принесен в жертва.

Въпросът е кога.

Носилката пак тръгва. Въздухът се променя. Отново влизат на закрито.

Значи няма да е сега.

Все още е рано.

Слава Богу!

Оставят го на място, което не е виждал, но отлично познава.

Връщат го в неговата стая.

Шепнат си, докато се отдалечават.

Туп-туп, туп-туп, туп-туп, туп-туп, туп-туп.

Десет крачки.

Шшш-щтрак.

Една ключалка. Стара и бавно задействаща се. Не е подсилена. Няма допълнително резе.

Стъпките на похитителите му се отдалечават по коридора. Вдясно от него, откъм краката му.

Том получава някаква представа за разположението на нещата. Съставя си въображаема карта за посоката, от която дойдоха и в която се отдалечиха.

Започват да стават непредпазливи.

Само три секунди ще му бъдат достатъчни, за да достигне коридора. Ключалката е паянтова – с еднократно заключване и лесна за разбиване.

Том се опитва да седне и осъзнава още нещо.

Не може.

Твърде слаб е дори да убие муха, камо ли да бяга.

Capitolo LVIII

1778 Г.

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

– Изправете ги!

При тази команда на Гатусо забулените му помощници се показват от сенките.

Един як мъж се навежда и вдига трупа на Ефран. Увисналата глава на младежа се отърква в скута на Танина, но тя е твърде уплашена, за да изпищи. Някаква жена я вдига и я повлича нанякъде.

– Ермано! – извиква момичето; погледът ѝ среща този на Лидия. – Моля те, не го наранявайте!

– Колко трогателно! Каква загриженост за любимия – възкликва саркастично Гатусо. – Кой би помислил, че един евреин ще възбуди такива емоции. – Опира подметката си в гърдите на безжизнения младеж и го изритва. – Изнесете го навън. Можем да го използваме за нещо.

Докато гледа всичко това, Томазо още се опитва да преодолее тройния шок, който преживя този ден.

– Ставай, братко – ухилва се Гатусо. – Ти ще бъдеш главният герой в днешното представление. Трябва да те подготвим подобаващо.

– Ще гориш във вечен огън, Гатусо – заканва се монахът, докато се изправя. – Деянията ти надхвърлят всяко зло. Ще страдаш вечно за греховете си.

– Леле, леле! Какъв гняв! – Гатусо подигравателно потупва раменете му, сякаш оправя дрехите му, после махва на двама от помощниците си. – Накарайте го да гледа всичко. Отворете насила очите му, ако трябва. Искам да стане очевидец за любимия си и всемогъщ Бог. – Пак поглежда Томазо и се ухилва. – Искаш ли да се помолиш, братко? Можеш да коленичиш, ако искаш. Хайде. Нямаме нищо против. Спокойно призови великия си Исус да те спаси.

Томазо не казва нищо. Вече няма сили – нито физически, нито религиозни.

– Добро решение – отбелязва Гатусо. – Няма смисъл да си хабиш дъха. Не ти остава много.

Лидия и другите сектанти отвеждат младия монах.

Навън той вижда мястото, старателно подготвено за церемонията.

На земята е разчертан идеален правоъгълник, разделен на три, и във всяка от третините има издигнат жертвен олтар от сурово дърво.

Три места, на които ще се пролее прясна кръв.

Ермано вече е вързан на единия олтар.

Танина стои права до другия.

Третият е празен. Той очевидно е предназначен за Томазо.

До всеки олтар застават двама сектанти.

Запалват факли около правоъгълника.

В центъра има сребърна поставка. На нея са трите Плочи от Атманта. Портите на ада чакат да бъдат отключени.

Лидия застава близо до Гатусо. Томазо забелязва, че черните им наметала с червена подплата са с различна кройка от тези на другите сектанти. Явно двамата са водачи на сборището.

Той поглежда Танина.

Тя също го гледа.

Очите ѝ задават толкова много въпроси. Казват толкова много. Приисква му се да имат време да се опознаят. Да си поговорят за майка си, за живота, за чувствата си.

Тя се усмихва. Сякаш се досеща какво мисли той. Сякаш разбира.

Гатусо вижда, че се гледат, че осъществяват духовна връзка и скъсяват пропастта, която ги е разделяла.

Той отива при Танина. Поглежда Томазо:

– Братко, противоположно на това, което учи католическата църква, моят повелител Сатаната е милостив бог. И макар че съм призован да пролея кръвта ви в негова възхвала, аз мога да ти доставя голяма радост и щастие. – Хваща Танина за косата. – Имам едно предложение за теб. Мога да пожаля сестра ти. Но в замяна искам да се откажеш от своя бог – от бога, който очевидно те изостави, от бога, на който дори не виждаш смисъл да се молиш. Отречи се от него, отречи се от така наречената Света Троица. Обяви, че кръщението ти е било богохулство срещу истинския повелител, Сатаната. – Докосва лицето на младия монах. – Томазо, ако коленичиш и се закълнеш във вярност към Сатаната, истинския бог на всичко, ще я пожаля.

Отива при един от подчинените си, взема от един сребърен поднос тънък нож – като онези, с които скулпторите оформят глината – и отива до първия олтар.

– И още едно условие. Искам да отнемеш живота на любимия ѝ. Ти ще го отнемеш, братко, и в замяна аз ще ти дам живота на сестра ти. – Гатусо обръща ножа с дръжката към Томазо. – Какво решаваш? Сестра ти или един мъж, който не ти е никакъв?

66

4 ЮНИ

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

Главен агент Стив Лърнър от ФБР и партньорът му Хилари Бабкок вървят след един надзирател по коридорите на затвора към стаята за разпити, където, окован и с оранжева униформа, ги чака Ларс Бейл.

Лърнър е дребен, хилав мъж с женствена външност и грижливо подстригана прошарена брадица, която постоянно поглажда. Бабкок е пълна противоположност. Тя е висока, със святкащи очи, коса, приличаща на раздърпан черен парцал за миене на под, и изпепеляващ език.

– Спомням си тоя шибаняк още от постъпването ми „Куонтико“ – казва тя. – Превъртял надут мръсник от най-чиста проба. На шести юни ще си изключа лампите, та да имат малко повече ток да опекат това копеле.

– Добра идея, Хилари – иронично отбелязва Лърнър, – но няма да е необходимо. В „Сан Куентин“ не екзекутират с електрически ток.

– Тоя боклук заслужава да го пържат дълго. Сигурна съм, че на близките на жертвите му ще им хареса. А не както сега, да си тръгне по най-хуманния начин – вкусна последна гощавка и после леко боцване в ръката, преди да си заспи.

Двамата продължават да си бъбрят до входа на стаичката, където надзирателят им припомня мерките за безопасност:

– На масата има паник бутон; до вратата – още един. Натиснете някой от тях, ако има проблеми, или когато свършите, и ще ви изведа.

Лърнър и Бабкок сядат на завинтените за пода столове до завинтената за пода маса.

– Господин Бейл, аз съм агент Стив Лърнър, а това е агент Хилари Бабкок от ФБР. Работим в Отдела за психологическо профилиране и бихме искали да ви зададем някои въпроси. Съгласен ли сте?

– Питайте колкото искате – казва Бейл, като се втренчва в Бабкок, – но ще ви отговоря само ако ми стане интересно.

– Разбирам – учтиво казва Лърнър.

Разкопчава сакото си и изважда малък кафяв бележник и жълта химикалка. Бавно сваля капачката и започва да драска на една страница, докато химикалката пропише.

– Побързай, господинчо – изсмива се Бейл. – Както се туткаш, може да ме екзекутират, преди да започнем.

Лърнър продължава, сякаш не е чул забележката:

– Вие сте художник, доколкото разбрах. Много добър при това. Кой ви вдъхнови да рисувате?

– Смъртта на Христос и избиването на невинни хора – отговаря Бейл и очите му проблясват насмешливо. – И двете са много мотивиращи и вълнуващи.

– Имах предвид художник. Кой художник ви вдъхнови да рисувате? Пикасо? Дада? Дали?

– Ааа, разбрах – презрително изсумтява Бейл. – Използвате стария трик с търсене на общи интереси, за да предразположите разпитвания да проговори. Колко умно и находчиво.

– А вашият отговор?

– Пикабия – изстрелва Бейл, сякаш се изплюва. – Пикабия. Ще го кажа бавно и ясно, за да не объркате, когато го записвате. Пи-ка-би-я. Той ме вдъхнови. Това върши ли ви работа? Или нямате представа за кого говоря?

Агентът прилежно записва името, после замислено поглажда брадата си. Поглежда разсеяно към тавана, сякаш се опитва да се сети. След малко поглежда Бейл и се усмихва:

– Франсис Мари Мартинес Пикабия. Трябваше да се досетя. Неговата „Хера“ от 1929 г. използва подобна образност като във вашите картини.

Бейл изръкоплясква, доколкото му позволяват белезниците:

– Браво! Значи не сте такъв тъпак, каквито обикновено са ченгетата. – Изпухтява подигравателно. – Повечето педали в професии като вашата са чувствителни и умни. Заради интровертността е. Търсили ли сте утеха в изкуството, агент Лърнър? Обръщахте ли се към него за успокоение, докато криехте сексуалността си от своите мъжествени колеги?

Лърнър отговаря с небрежен тон, граничещ с безразличие:

– Вероятно. Изобразително изкуство и поезия. Вие чели ли сте някога поезия, господин Бейл?

Затворникът се озъбва:

– Моите престъпления са моята поезия. Кръвта на жертвите ми е моето мастило. Гробовете им са страниците, които съм оставил в историята.

– Зловещо – подигравателно отбелязва Лърнър, като записва нещо в бележника. – Евтино и мелодраматично, но въпреки това интересно и зловещо.

Бабкок не е толкова въздържана:

– Поезия ще бъде след няколко дни, когато те напомпат с отрова и отърват света от мръсния ти задник.

– Искате ли да ми го излижете, агент Бабкок? Защото аз искам да ви лижа – той завърта език срещу нея.

Лърнър хваща партньорката си за ръката за всеки случай, ако изпадне в някой от ония редки моменти – както веднъж в Канзас, когато реши, че няма нищо нередно, ако прескочи масата и започне да налага с юмруци затворника.

Бейл забелязва всичко.

– Тая кучка май иска да хапе, агент Лърнър. Усмирете домашния си любимец, защото не ми се иска да омацам с кръвта ѝ тази хубава чиста килия.

– Почти свършихме. – Лърнър слага капачката на химикалката и я завърта така, че оребренията им да се изравнят идеално. – Много благодаря за отделеното време. Знам колко малко ви остава и колко ви е ценно.

Натиска бутона, за да извика надзирателя.

Бейл се изправя на крака. Дори с оковани ръце и крака изглежда смъртно опасен. Лърнър не прибира химикалката, а я насочва напред, за да я използва като оръжие, ако се наложи. Ако я забиеш в окото на нападателя, може да бъде изненадващо ефективна.

Надзирателят отключва множеството електронни ключалки и двамата агенти се оттеглят в коридора, без да изпускат затворника от поглед.

– Откачалка! – измърморва Бабкок. – Трябваше да ме оставиш да го фрасна.

– Щеше да те убие. Мен също. Идеята не беше добра.

– А това малоумно бърборене добра идея ли беше? Изглежда ми пълна загуба на скапаното ми време.

– Не беше загуба на време.

– Как така?

– Пикабия е част от течението сексион д’ор, или „златното сечение“ от френски.

– Това да не би да е важно?

Тя се подписва и за двамата в книгата на посетителите.

– Търпение, Хилари. Търпение. – Лърнър присвива очи под ярката светлина, докато отиват към колата. – „Златното сечение“ получава името си от „Трактат за живописта“ на Леонардо да Винчи, преведен на френски през 1910 г. от Жозефен Пеладан.

– Стига, шефе, знаеш, че съм гола вода в тия работи. Чета „Ю Ес Ей тудей“ и гледам „Шоуто на Опра“. Не съм зубър и писарушка като теб.

– Начетен човек, Хилари. Думата, която се опитваш да си спомниш, е „начетен“.

– Добре, не съм начетена като теб. Сега би ли ми казал това, което моят неначетен мозък пропуска?

– Ще стигнем и дотам. – Лърнър въздъхва за повече тежест. – Пеладан е придавал мистично значение на златното сечение и на други геометрични конфигурации.

– Изведнъж нагазихме в геометрията.

– Това е повече от геометрия, Хилари. В математиката и изобразителното изкуство има една велика формула, която се нарича златно сечение. Ако паметта не ме лъже, то се означава с гръцката буква фи. Накратко а плюс b върху а е равно на а върху b, което е равно на фи.

– Мамка му, нищо не разбрах! Чакай да си включа сателитната навигация, за да ти следя мисълта.

Стигат до лексуса на Лърнър и той отключва с дистанционното.

– Съчувствам ти – казва той. – Това всъщност е една ирационална математическа константа. Точно затова е толкова специална, почти магическа. Може би ще го разбереш по-лесно, ако ти кажа следното: златното сечение стои в основата на пирамидата, пентаграма и петоъгълника. В световната история то оказва влияние върху архитектурата, астрономията и всички изкуства. Виж например илюстрациите на Леонардо да Винчи от De Divina Proportione1 и ще разбереш как използва така наречения „златен правоъгълник“, за да прави геометрични илюстрации на човешкото лице.

Двамата се качват в колата.

– Правоъгълници ли? – отбелязва облекчено Хилари. – Като символа, който видяхме в рисунките на Бейл?

– Ето че и ти започна да загряваш. Не се бях замислил за тези неща, докато Бейл не спомена Пикабия. Тогава всичко си дойде на мястото. Ако погледнеш златния правоъгълник, ще видиш, че в основата му стои идеален квадрат, разтеглен в съгласие със златното сечение – очертанията му оформят правоъгълника и той е разделен на три абсолютно еднакви части.

Хилари започва да проявява някакъв ентусиазъм:

– Добре, значи нашият откачен е добър художник, повлиян от този стар френски майстор, който е част от някаква мистична група интелектуалци, наричащи себе си „златното не-знам-си-какво“, но – извинявай – с какво тази шибания може да помогне на колегите в Италия?

Лърнър отчаяно вдига очи към тавана.

– Какво правят картините, Хилари?

Тя го поглежда смутено:

– Висят на стената?

– По-дълбоко? Разрови се по-дълбоко в този празен мозък. Какво целят художниците с картините си?

– Да предадат някаква идея? Да изразят вътрешните си прозрения или някакви лайна? Да отправят някакво смахнато послание?

Лърнър я поглежда и я възнаграждава с усмивка:

– Дори критик от „Ню Йорк таймс“ не би могъл да го каже по-добре. Изкуството е средство, чрез което творецът предава вижданията и посланията си на публиката. И подобно на Пикабия, Ларс Бейл кодира в правоъгълните си картини мистични послания.

– Тук обаче идва голямата разлика. Милиони кретени по целия свят са виждали смахнатите мацаници на Пикабия, а никой извън този затвор не е скивал творенията на психопата Бейл.

Лърнър се обръща към нея с най-широката си усмивка за деня:

– Напротив, Хилари, виждали са ги. Повярвай ми, виждали са ги.

1 „Божествената пропорция“ – книга, написана от Лука Пачоли и илюстрирана от Леонардо да Винчи, в която се разглеждат златното сечение, употребата на перспектива, стереометричните тела и др. – б. р.

67

5 ЮНИ

ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

Идват призори.

На пясъчния плаж акостират бързи моторници. Войници хукват нагоре по брега. Изваждат оръжия.

Ръце размахват съдебни заповеди и чукове.

Още преди охранителите, наблюдаващи камерите, да успеят да оставят чашите си с кафе и да се изправят, хората на Вито Карвальо нахълтват през страничните входове.

Вътре са.

Валентина и Роко изтичват с един отряд до хангара за лодки.

Разхвърчават се трески.

Всичко вътре се изследва и прибира като веществени доказателства.

В къщата пребледнели мъже и жени се размърдват в леглата си. Някои сънено се довличат до долния етаж по величественото дъбово стълбище, за да видят какво става. Други едва надигат глава от възглавницата.

Нунчо ди Алберто показва легитимацията си и заповедта за претърсване.

– Това е полицейска акция! Връщайте се в стаите веднага!

Няма нужда да им повтаря.

Из цялото имение се чува шуртене на вода в тоалетните. Наркотици за хиляди евро потичат в канализацията.

Марио Фабианели се появява бос, по скъсани на коленете дънки и разкопчана бяла риза, под която се показва мускулестият му, загорял от слънцето корем.

– Buongiorno, майоре. – На лицето му се появява спокойна усмивка. – Можехте просто да позвъните. Винаги сте добре дошли тук.

На Вито не му е до любезности:

– Не е приятелско посещение, синьор Фабианели. Ще ви бъда благодарен, ако повикате адвоката си и двамата ме придружите до участъка, за да отговорите на някои въпроси.

Марио се намръщва:

– Преди закуска? Не искам.

Вито се усмихва:

– Настоявам.

– Предполагам, че имате съдебна заповед, която оправдава това нахлуване – казва Марио, като прокарва пръсти през несресаната си коса.

Вито му дава документа.

– Va bene. Препоръчвам ви да ме изчакате в южния салон. Гледката към градината е най-хубава оттам. Трябва да се облека.

– Ще изчакам тук. – Вито махва към един униформен полицай. – Младият ми колега ще ви придружи до спалнята.

– Както искате. – Лицето на Марио губи увереност. – Но преди да продължим, какво е основанието на съдебната ви заповед, майоре?

– Убийство, синьоре – отвръща Вито, като наблюдава лицето му внимателно. – И това е само за начало.

Capitolo LIX

1778 Г.

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Поляната, на която са се събрали сатанистите, е забулена в дим от факлите.

Гатусо гледа втренчено ужасените очи на Томазо – толкова пронизващ поглед, че сякаш вижда в душата му.

– Попитах те нещо, братко. Дадох ти шанс да си поиграеш на Господ и да спасиш живота на сестра си, като отнемеш друг живот със собствените си ръце. Какво решаваш?

Томазо продължава да гледа безизразно.

Върховният жрец поклаща глава:

– В такъв случай нека да започваме.

Завърта се. Черната му алба се развява и течението, създадено от нея, кара синьо-оранжевите пламъци на факлите да затанцуват.

Гатусо вдига ръце и започва да нарежда:

– In nomine magni dei nostri Satanаs Introibo ad altare Domini Inferi.

Сектантите отговарят:

– Ad deum qui laetificat juventutem meam.

В мрака над лагуната проехтява звънче, което някой размахва с ръка.

Един сектант поклаща ритуално кандило, изпускащо дим от отровни треви.

– Domine Satanas. Tua est terra...

Томазо престава да слуша думите на Гатусо. Затваря очи и облекчава напрегнатите си нерви, като изпада в медитативното състояние, с което се успокоява от дете.

Времето сякаш се втечнява. Изтича като разлята сметана. Той си представя лицето на майка си; ръцете ѝ, протегнати към него и сестра му.

Танина изпищява. Не във въображаемото му детство. В сегашния реален момент.

Виковете ѝ са толкова пронизителни, че дори Гатусо се сепва.

Лидия е забила церемониалния нож в корема на Ефран и започва да го разпаря.

Кръв и вътрешности се изсипват върху дървения жертвен олтар.

Другите сектанти поднасят сребърни чаши под аления фонтан.

От зеещата дупка Лидия изважда шепа кървава плът.

Черният дроб на Ефран.

Сектантите запяват:

– Аве Сатанас! Аве Сатанас! Аве Сатанас!

Звънчето позвънява още три пъти.

Лидия вдига черния дроб с две ръце и го подава на Гатусо.

Той го поема в сребърно ковчеже и го поставя по средата на големия правоъгълник, заграждащ трите олтара.

Точно както преди малко не успя да продума, сега Томазо не може да мълчи. Думите сами излизат от устата му:

– Deus, in nomine tuo salvum me fac, et virtúte tua age causam meam.

Гатусо застива като вцепенен.

– Deus, audi oratiónem meam: áuribus pércipe verba oris mei.

Това е молитва за прогонване на зли сили.

– Nam supérbi insurréxunt contra me, et violénti quasiérunt vitam meam; non proposuérunt Deum ante óclus suos.

– Накарайте го да млъкне! – изкрещява Гатусо.

Лидия се хвърля към Томазо.

Инстинктивно той се извръща. Вдига коляно, за да се предпази.

Тя се блъска в него.

Отскача назад и пада. Изправя се на крака. Очите ѝ святкат от гняв.

Вдига високо ножа.

Размахва ръце... и надава писък.

Отначало всички мислят, че ще го прободе. Ще убие монаха твърде рано.

Но после виждат.

Тя гори.

Блъснала се е във факла и сега дрехите ѝ са в пламъци.

Томазо използва шанса си.

Все още със завързани ръце, той скача напред и грабва една факла. Изтичва при сектантите около Танина и запалва дрехите на няколко от тях.

Настъпва суматоха.

През пламъците той вижда Гатусо, парализиран по средата на церемонията – ритуалът забранява да напуска магическия правоъгълник, очертан около олтарите.

Няколко сектанти се нахвърлят върху Томазо.

Той поглежда сестра си и изкрещява:

– Бягай, Танина, бягай!

Тя се колебае.

– Бягай!

Танина съзнава, че няма избор. Няма шанс да спаси Ермано. Нито дори Томазо.

Тя хуква с всички сили.

Право през правоъгълника. Право през столетия на вяра и черна магия.

Гатусо е само на няколко крачки от нея – но от грешната страна на жертвения олтар.

Пред ужасения му поглед тя грабва Плочите от Атманта и изчезва в нощта. Той е безсилен да я спре.

68

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Марио Фабианели не настоява да извика адвоката си. Не възразява разпитът да бъде записан. И услужливо дава кръв, ДНК и проби от ръцете си.

Милиардерът изтръсква белия си ленен панталон, настанява се на един стол в стаята за разпити и поглежда червената лампичка на цифровия диктофон.

– Майоре, ще ви помогна по всякакъв начин, по който мога. Казах ви, че нямам какво да крия и не знам нищо за смъртта на младия ви колега, който е работил в моята охрана.

– Антонио Павароти. – Вито го поглежда гневно. – Младият ми колега имаше име. На някои от нас ни беше скъп.

– Разбира се. Всеки човешки живот е ценен.

– Да, но неговият ценен живот бе прекъснат само на няколко километра от вашия остров, по време, когато е работел за вас.

– Не е точно така – възразява Фабианели. – Бил е нает от охранителната фирма, чиито услуги използваме. По закон отговорността е само тяхна.

– Лодката на Антонио е била заредена с експлозив...

– Това вече ми го казахте, майоре. Отлично знаех всичко това, когато ви позволих да вземете проби от ръцете ми. Много съжалявам – много, много съжалявам за колегата ви, но нямам нищо общо със смъртта му.

– Нито с изчезването на Том Шаман или Тина Ричи?

– Шаман е онзи свещеник, нали?

– Да, той е.

– Значи нямам нищо общо с него, нито с жената, която споменахте. Това е тази, която свещеникът мислеше, че е видял в имението ми, нали?

Вито започва да губи търпение.

– Имате две отделни системи за наблюдение. Защо?

– Много просто – отговаря спокойно Фабианели. – Не искам хората ми да научават кога излизам и кога се прибирам. Както вече ви казах, майоре, аз много внимавам да не ме отвлекат. Само най-близките ми подчинени имат достъп до хангара за лодки и охранителните монитори.

Вито решава, че е време да пробва друг подход:

– Вашата асистентка Мера Тийл е казала на Шаман, че в имението ви се провеждат сатанински служби. Вярно ли е?

– Вероятно – развеселено отвръща Фабианели. – Имаме хора с всякакви религии: квакери, езичници, католици, мормони, мюсюлмани. Тъй че предполагам, има и сатанисти. И ако има, със сигурност танцуват голи около свещи, правят оргии и други неща, които по принцип правят сатанистите.

– И какво друго мислите, че правят?

Милиардерът свива рамене:

– Нямам ни най-малка представа. Смисълът на комуната е всеки да си намери своето кътче и да се изявява по какъвто иска начин. Аз имам свое място и не общувам почти с никого.

– Като заговорихме за вас, бихте ли ми казали каква е вашата религия?

– Ахааа. – Фабианели се замисля за момент. – Моята Света Троица са Пари, Изкуство и Секс, майоре. Не ме интересува кой бог ми ги дава, затова почитам всички божества. Сега свършихме ли с налудничавите въпроси?

Вито поклаща глава:

– Не, не сме свършили. Далеч сме от свършване. Синьор Фабианели, познавате ли човек на име Ларс Бейл?

Милиардерът се заглежда замислено в нищото. След малко отговаря:

– Не. Не мисля. – Пак поглежда Вито. – Защо? Кой е той?

– Американец. Доста известен при това. Сигурен ли сте, че не го познавате?

– Паметта ми не е безупречна, но съм сигурен, че не го познавам.

– Ето негова снимка. Изпратена от ФБР.

Марио бързо поклаща глава.

– Моля ви, погледнете я по-добре – настоява Вито. – Сигурен ли сте, че не го познавате и не знаете нищо за него?

Фабианели взема снимката и я поглежда.

– Не. Съжалявам, но не ми е познат.

– Тук има татуировка. Миниатюрна татуировка с формата на сълза под лявото око.

Марио забелязва татуировката.

– Важна ли е?

– Мера Тийл има абсолютно същата татуировка на същото място. Как ще го обясните?

Марио се изсмива:

– Няма защо да го обяснявам. Можете да я попитате. Вглеждали ли сте се внимателно в Мера? Тя е цялата в татуировки. Има стотици.

– Мислите ли, че има и други, които са еднакви с татуировките на сериен убиец сатанист, който чака изпълнението на смъртната си присъда?

– Майоре, не знам такива неща. – Фабианели за първи път показва признаци на изнервяне. – Можете да разпитате Мера, когато поискате. Сигурен съм, че ще бъде искрена с вас и ще даде отговори на всичките ви въпроси.

– Ще я разпитаме. Бъдете сигурен в това. – Вито подава на милиардера фотокопие от каталога на аукционната къща, което му даде Нунчо. – Това говори ли ви нещо?

– А трябва ли? – Марио дори не докосва листа. – Какво е това?

– Сребърен предмет от времето на етруските. Много ценен.

Милиардерът дори не поглежда фотокопието.

– Не. Не ми е познато.

– Сигурен ли сте? – настоява Вито.

Марио го поглежда подозрително:

– Майоре, започвате да ме отегчавате. Сигурен съм, че не съм виждал този предмет. Притежавам много произведения на изкуството. Много скулптури. Но съм модернист и познавам всяка вещ от колекцията си.

Вито посочва снимката и заявява:

– Вие сте собственик на това нещо.

Марио поклаща глава.

– Проследихме собствеността до една ваша компания на Каймановите острови. Платили сте повече от един милион долара за този предмет.

– Уверявам ви, че не съм го купувал – искрено изненадан заявява Фабианели.

– Имате ли компания, която се казва МФА – „Марио Фабианели артисти“?

Милиардерът отново поклаща глава:

– Не. Не знам за такава фирма. Кой я управлява?

Вито му подава още един лист.

– Вие и вашият адвокат синьор Анчелоти. Имената ви са изписани тук. – Изведнъж му хрумва нещо. – Между другото, къде е малкият ви ротвайлер?

Марио разглежда листа, преди да отговори:

– Не знам, майоре. Не съм виждал Дино Анчелоти от няколко дни. – Връща му документа. – Наистина не знам за такава фирма. Ако този документ е истински, не съм участвал в създаването ѝ.

Вито се обляга назад и поглежда подозрително милиардера.

– И не знаете къде е собственият ви адвокат?

Марио се засмива:

– Къде е главният ви прокурор в момента?

– На работа, вероятно е в кабинета си или в нечий чужд кабинет.

– Va bene. Дино вероятно също е на работа в нечий кабинет – може би в данъчното, може би в някоя банка. Не знам обаче в кой кабинет и къде, пък и не ме интересува. Имам много други интересни неща в живота, за да се занимавам с местонахождението на адвоката си.

– Може ли да ви накарам да му се обадите и да го попитате за собствеността на въпросната фирма и на предмета, който споменах?

Марио се усмихва:

– Може. Но не тук и не сега. – Посочва диктофона. – Искам да ви съдействам, майоре, но не искам да се проявя като глупак. Ако някой, който работи за мен, е допуснал грешка, това е лично негов проблем и бих искал да го изясня лично.

– Нека да ви напомня, че това е повече от личен проблем – той е и законов. Разследваме няколко убийства, включително това на Антонио Павароти, който е бил ваш пряк подчинен.

Фабианели изгубва търпение.

– Нека и аз да ви напомня – сопва се той, – че не сте ме обвинили в нищо и нямате никакви основания да ме обвините в каквото и да било. Ако имахте, щяхте да сте го направили вече. Нямам нужда от адвокат, за да разбера, че пипате насляпо и се надявате да закачите нещо случайно. Затова, ако обичате, бих искал да се прибера вкъщи, откъдето, обещавам ви, ще се обадя на адвоката си. И ако сметна за уместно, ще ви осведомя за фирмата и предмета, които споменахте.

Вито няма какво повече да направи. Триковете му свършиха. Въпросите му се изчерпаха. Няма смисъл да продължава с разпита. Той изключва диктофона и мрачно изпраща с поглед Марио Фабианели, който взема кремавото си ленено сако за хиляда долара от облегалката на стола и излиза.

69

Антикварният стенен часовник в кабинета на Вито Карвальо шумно отмерва секундите, оставащи до полунощ. Прави странно бавно изщракване, сякаш си взема кратка почивка, преди официално да започне новия ден.

Вито и Валентина седят на масата в кабинета му с бутилка коняк – от най-долното чекмедже – и две чаши, които изглеждат, сякаш не са мити от последното им използване. Той накланя бутилката „Векио“ и се заслушва в бълбукането на медено-златистата течност.

– Много се надявах Нунчо да е попаднал на нещо съществено с информацията за тази фирма и ръководството ѝ.

– Това е съществено – настоява Валентина. – Знаем, че Мера Тийл и адвокат Анчелоти са изчезнали. Освен това името му фигурира във фирмата, която е купила плочката. Това са сериозни улики.

– Но няма нищо противозаконно. В никое от тези действия няма престъпление. – Вито изгълтва коняка си наведнъж и въздъхва дълбоко. – Трябваше да забележим, че Тийл е изчезнала, когато доведохме Фабианели за разпит. – Отново напълва чашата си. – Сега и тя, и адвокатът са в неизвестност. Том изчезна. Оная курва, репортерката, с която той спеше, също я няма никъде. – Вито трясва чашата върху масата и течността опръсква пръстите му. – Какво става, Валентина? Да не са пропаднали в някоя черна дупка? Или в Бермудския триъгълник? Как може всички тези хора просто да изчезнат?

Тя кимва към оперативната карта на стената:

– В известен смисъл има нещо такова. Заобиколени сме от над сто островчета. Това е нашата черна дупка. Можем да ги търсим цяла вечност.

– Нямаме цяла вечност.

– А може дори да не са в околността.

– Тина Ричи не е излизала от страната. Проверих граничните сводки.

– Всички патрули са уведомени, че издирваме Анчелоти и Тийл – добавя Валентина. – Не са засечени да пътуват под истинските си имена.

Вито си спомня нещо:

– Провери ли за връзка между Тийл и Ларс Бейл?

– Да, проверих – отговаря Валентина малко раздразнена, че шефът ѝ я пита такова нещо. – Няма нищо очевидно. Не са роднини, няма връзка с жертвите или с другите членове на сектата му. Единственото, което ги свързва е, че и двамата са от Лос Анджелис. Но да не забравяме, че в този град живеят тринайсет милиона души.

– Възможно ли е да се познават?

– Едва ли. Тийл е на двайсет и шест, а Бейл – на четиридесет и девет. От осемнайсет години е в затвора, значи, когато са го арестували, е бил на трийсет или трийсет и една, а тя е била на осем. Промеждутъкът е голям.

– Дали не го е посещавала в затвора?

– Питах за това. В „Сан Куентин“ пазят информация за всички посещения. Името на Тийл не се появява никъде. Питах и ФБР.

Телефонът на Вито иззвънява. Той се премества от малката маса на бюрото си и вдига. Поглежда Валентина и съобщава:

– ФБР. Сякаш разбраха, че говорим за тях.

– Телепатия – измърморва тя и отпива глътка коняк.

Вито не говори почти нищо, само слуша.

– Momento – казва след малко, – ще включа на високоговорител, за да може да чува и колежката ми.

Натиска едно копче и оставя слушалката. В кабинета се чува гласът на специален агент Стив Лърнър:

– Ларс Бейл е плодовит художник. Питаше какво става с картините му. Изглежда, ги е дарил на някаква благотворителна организация, която събира пари за финансиране на борбата срещу смъртното наказание. Интересно, че благотворителната организация ги продава.

– Как точно? – пита Вито.

– Имате ли компютър наблизо?

– Да.

– Тогава изпишете адрес www.deathrolltalents.com.

Вито кимва на Валентина. Тя се настанява пред компютъра и отваря сайта.

Очите ѝ светват.

– Отворихте ли го? – пита Лърнър.

– Да – отвръща Вито, като поглежда на рамото на Валентина.

– Сега напишете името „Ларс Бейл“ в полето за търсене и ще излезе виртуалната му галерия.

Вито и Валентина с удивление се вглеждат в снимката на Бейл на фона на няколко десетки негови картини.

– Изненадахте ли се? Добре дошли в Америка, където дори серийните убийци имат право да се изявяват и да стават известни.

Вито е искрено удивен:

– Има стотици, буквално стотици картини.

– Преместете страницата надолу, изберете си някоя и щракнете два пъти с мишката върху нея. Ще я видите в цял размер и ще можете да увеличавате детайли. На компютъра можете да ги разгледате по-добре, отколкото в реални условия.

– Значи, Бейл рисува нещо, в което има скрито послание – казва Валентина, докато навигира с мишката. – Дарява го на благотворителната организация. Оттам, без да подозират, качват картината в интернет, където последователите му я виждат и дешифрират указанията.

– Точно така – потвърждава Лърнър. – Звучи много просто, когато знаеш как става.

– Не е ли така с всичко? – измърморва Вито. Погледът му се заковава в долната част на екрана. – Има една картина, която е публикувана преди шест дни. Видяхте ли я?

– Разбира се – отговаря Лърнър. – Говори ли ви нещо?

Capitolo LX

1778 Г.

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Ритуалът е провален.

Гатусо вече не се бои да прекрачи магическите очертания на правоъгълника. Той хуква след Танина.

Томазо успява да му препречи пътя.

Двамата се стоварват на земята. Томазо изпуска факлата – единственото си оръжие.

Сектантите се нахвърлят върху него като глутница гладни псета. Жестоки удари заваляват върху лицето му, юмруци разкървавяват бузите му.

През цялото време Томазо отчаяно стиска глезена на Гатусо. За нищо на света не иска да го пусне. Може да не умее да се бие, но е готов да стиска – да стиска до последния си дъх.

Някой го изритва в ръката. Силна болка пронизва нервите му, но той не пуска. Всяка секунда, която успее да издържи, е една спечелена крачка за Танина към спасението.

Нещо дървено – някаква сопа – го фрасва по китката. Ръката му изгубва чувствителност. Пръстите му се разтварят.

Гатусо понечва да се изправи.

Томазо скача напред. Затиска краката му. Жрецът замахва към него.

Сопата отново се стоварва върху младежа.

Улучва точно.

Главата му се сцепва.

Болка пронизва очите и слепоочията му. Обгръща го мрак. С лице, заровено във вонящата пръст, Томазо се моли Танина да се спаси.

Не усеща следващия удар. Нито другите след това.

Вече е мъртъв.

Гатусо се измъква изпод трупа на монаха. Последователите му го вдигат и той поглежда Лидия. Огънят я е изпепелил. От нея е останала само купчина овъглени кости.

Обръща се към останалите сатанисти:

– Трябва да намерим момичето. Разпръснете се. – Посочва: – Вие двамата натам. Други двама към брега. Останалите – след мен.

Далеч от сатанинското сборище, Танина не знае къде се намира. Няма представа накъде бяга. Но бяга. По-бързо от който е да друг път в живота си.

Препъват я невидими къпини. Тя пада. Удря се в нисък клон. Изпуска една от плочките.

Тя се търкулва. Изчезва. Изгубва се някъде сред високата трева, буренака, къпините и буците изорана пръст.

Танина спира.

Трескаво започва да търси плочката. Да я намери, сега ѝ се струва по-важно, отколкото да се спаси. Напипва нещо.

Клони.

Хвърля ги настрани.

Не са клони. Кости са!

Човешки кости.

Плочката е паднала в плитък гроб. Един от десетките на острова. Печални купчини мъртъвци, жертви на чумата.

Танина чува шумолене зад себе си.

Те идват.

Плочката с демонското лице е паднала някъде в гроба.

Тя преглъща и забива двете си ръце в окопа, пълен с кости и прах. Не за да търси плочката, а за да се скрие.

Навсякъде наоколо пращят клонки под краката на преследвачите. Факли осветяват дългите черни клони на голите дървета. Гласовете се приближават.

Танина лежи на дъното на масовия гроб, покрита с гниещо одеяло от черепи, ребра и крайници.

Гласовете са точно над нея. Тя не смее да издаде звук или да помръдне.

Кожата ѝ се покрива с личинки и червеи, събудени от миризмата на прясна плът. Чувства как пълзят по врата ѝ, търпеливо напредват към сочните ѝ очи и топлите отвори на лицето ѝ.

Тя обаче не помръдва.

Косата ѝ вече гъмжи от буболечки, главата я засърбява нетърпимо и тя почти изпада в паника, когато се налага да издуха някакво същество от устните си.

Но изтърпява всичко. Търпи със стоицизъм, с който майка ѝ би се гордяла. Изтърпява всичко до зори.

На разсъмване бавно се размърдва.

Напряга слуха си за движение или гласове в гората. Не чува нищо.

В безопасност е.

Сяда, разхвърля избелелите кости около себе си и си поема въздух.

Почти истерично заравя пръсти в косата си, разчесва покритата си с гадини глава, изтръсква се ожесточено.

Сърцето ѝ бие толкова силно, че се страхува да не се пръсне.

Танина вижда лагуната и ѝ се приисква да хукне натам. Вместо това се насилва да се върне в гроба и да потърси изгубената плочка.

Намира я точно на дъното на рова, сред скелетите на безброй покойни венецианци.

Цялата е в пот. Кожата ѝ е възпалена от ухапванията и мръсотията. Въпреки всичко трите плочки са при нея. Това ѝ напомня заръката на майка ѝ да ги държи винаги разделени – никога да не ги събира.

Така да бъде.

Веднага щом избяга, ще ги скрие. Някъде, където никой няма да ги намери. Някъде далеч от това място.

Оглежда се. Има вода, но няма лодка, а знае, че не може да рискува да търси. Не може и да се върне във Венеция. Тя събира гнили дъски около гроба, намира още дървен материал на брега.

Бързо навлиза в тъмната лагуна, потапя главата си под студената вода. Показва се и изтръсква косата си, доволна, че поне за момент се е отървала от пръстта и сърбежа. Започва да къса ивици от мократа си рокля, за да закрепи една за друга дъските в паянтов сал. Завързва плочките за най-голямата дъска с няколко ивици плат.

Внимателно влиза отново във водата. Приспособлението ѝ плува и изглежда стабилно.

Тя отправя кратка молитва към Бог – отчасти за майка си, но главно за брат си, който, макар да не се познаваха, жертва живота си за нея.

Поема си дълбоко въздух и се отблъсква от брега.

Ако стигне до другата страна, ще тръгне на юг. Може би към Рим. Ще започне нов живот на място, където никой няма да може да я открие.