Пророчеството Венеция

14

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Да правиш секс за първи път, е странно преживяване. Да се събудиш сутринта до жената, с която си го направил, е още по-странно.

Легнал по гръб на огромното легло в стаята на Тина Ричи, Том Шаман се опитва да свикне с тези странности.

В главата му е каша. Пълна каша.

Спешно има нужда от свеж въздух и време, за да обмисли всичко, което се случва.

Докато Тина спи, той занася дрехите си в банята и се облича на светлината на лампата над огледалото. Взема ключа от стаята, тихо затваря вратата на спалнята и излиза на улицата за първи път, откакто намери тялото на Моника Видич.

Часът е 9 и той не помни кога за последно си е лягал толкова рано и се е събуждал толкова късно.

Утринната светлина е с кехлибарен цвят като медена пита. Температурата е приятна, около 18 градуса. Накъдето и да погледне, Том вижда влюбени двойки, които пият кафе, хапват кроасани и четат вестници в уличните кафененца. Наистина изглежда, че светът е за двама.

Той се разхожда по брега зад „Сан Марко“, откъдето се разкрива може би най-красивата гледка към канала. Плавателни съдове с всякаква форма и размери се съревновават за място във водния басейн – гондоли, фериботи, търговски кораби, един катер на карабинерите и пътнически корабчета.

Докато Том се кани да продължи към Моста на въздишките, минава една плаваща катафалка, бавно пореща водната повърхност към историческото гробище на остров Сан Микеле. Покритият с цветя плавателен съд съживява спомените за Моника и изверга, който я е убил.

Не иска да мисли за това сега.

Връща мислите си към Тина. Само допреди няколко дни изобщо не подозираше за съществуването ѝ, а сега тя играе централна роля в живота му.

Това е първата жена, с която прави секс. Сигурен е, че за нея не е било нищо особено. За Том обаче това е паметно събитие. Само че все още му е трудно да определи точно какво.

Дали такова, от което трябва да се гордее? Или да се срамува?

Не знае. Дългогодишната преданост към католическата вяра има подобен ефект. Кара те да се чувстваш неуверен за всичко, което ти доставя удоволствие, особено за секса.

Като повечето свещеници навремето Том бе полагал усилия дори да не помисля за интимна близост с жена. И като повечето си колеги в много случаи не беше успявал.

В тези моменти си представяше, че такава връзка започва бавно – с топло приятелство – и после постепенно прераства в нещо по-дълбоко и страстно. Никога не е сънувал, че ще се държи като отчаян тийнейджър и ще изгуби девствеността си пиян след случайно запознанство.

Е – ако трябва да е честен към себе си – не беше толкова пиян. Замаян – да. Без задръжки – със сигурност. Но толкова пиян, че да не може да се спре? Не, в никакъв случай.

А сега? В ярката светлина на зората Том се пита какво да прави сега.

Да си остане секс за една нощ? Това ли иска тя? Какво иска той?

Не може да отговори на нито един от тези въпроси. Всичко му изглежда толкова объркано. А години наред бе съветвал двойките от паството за семейните им проблеми! Тази мисъл го кара да се усмихне. Колко безнадеждно неквалифициран е бил за това.

Въпреки всичко няма угризения. Никакви. Каквото и да му се случи, ще е част от новия човек, в който се превръща. Човек, който за една нощ допусна в живота си напълно непозната жена. И като ѝ даде най-ценното, което му беше останало, я направи главен герой в битието си.

За колко дълго обаче?

Въпросът го гложди през целия криволичещ път обратно към хотела.

15

Увита в пашкул от завивки, Тина Ричи поглежда полуотворената врата с присвити, сънени очи.

Том се промъква вътре.

– Извинявай, опитвах се да не те събудя.

– Ъъъ... здравей – заваляно проговаря тя. – Мислих, че си си тръгнал.

Той колебливо се приближава до леглото.

– Не знаех, че това се очаква от мен.

– Не се очаква – казва тя. После бърза да добави: – Освен ако ти не го искаш, разбира се.

– Не искам.

– Тогава ела тук. – Тина потупва изстиналата половина на матрака. – Дай ми шанс да ти покажа истинското сутрешно обслужване по стаите.

Том вдига намачканото хартиено пликче, което носи:

– Взех кафе и кроасани. Малка компенсация за вчерашния обяд.

– Чудесно. – Тя оправя възглавниците и леко се изправя. – Но те предупреждавам – гладна съм като вълк. Снощи не вечеряхме и изгорихме много калории, така че това, което носиш, няма да ми стигне.

– Ясно.

Том изважда кафетата, отваря пакета с кроасаните и разстила хартията, за да не падат трохи. Лицето му издава, че непохватно се кани да смени темата и да каже нещо, свързано с изминалата нощ.

– Виж, тези неща са доста нови за мен, затова извинявай, ако съм непохватен или говоря неподходящи неща. – Изглежда засрамен. – Или по-скоро, ако не говоря подходящите.

– Том, няма правила. – Тя взема едното кафе от ръката му. – Говори каквото искаш. Всичко, което ти се иска да кажеш.

Точно в момента да говори това, което му се иска, се оказва по-трудно, отколкото си е представял.

– Добре. Тогава ми помогни. Ти как се чувстваш?

– Мисля, че си сладък. И необикновен. Не защото си бил свещеник и се изчукахме. – За момент изглежда ужасена. – Извинявай! Не исках да кажа „чукане“, имам предвид... – Сега тя изглежда смутена. – Слушай, ти си необикновен, защото си добър човек. Честен човек. Внимателен. И мисля, че ще е прекрасно да те опозная – да те опозная истински.

Той я поглежда напрегнато:

– Благодаря, надявам се да имаме време за това.

– Ами ти? – Очите ѝ проблясват дяволито. – Няма да се измъкнеш, без да отговориш. Кажи ти как се чувстваш.

Слънцето свети ярко през прозореца. От улицата се чува бърборене на италиански и смях. Светът изглежда съвършен.

– Завършен – отговаря след малко. – Караш ме да се чувствам завършен и това е прекрасно.

Capitolo IX

666 Г. ПР. ХР.

СВЕЩЕНАТА ГОРИЧКА, АТМАНТА

Тетия извлича Тевкър от огъня.

Лицето му е обгоряло и тя се страхува, че може да е ослепял. Изтръсква въглените от плътта му и го извежда от горичката, като крещи за помощ.

Баща му, Венти, дотичва от хълма.

– Какво има? Какво е станало?

Коленете ѝ се огъват под тежестта на мъжа ѝ и тя едва отговаря:

– Той... падна... в свещения огън... гадаехме... за магистрата Песна. Виж очите му!

Венти се навежда. Ужасни мехури са покрили бузите, челото и клепачите на сина му. Той подхваща Тевкър и го понася – с висящи крака – сякаш е дете, което е ожулило коляното си.

Домът на Лартуза Лечителя е съвсем близо. Старецът стои пред вратата си, пие вино и гледа как животът тече около него, когато ги вижда да се приближават.

– Занеси го отзад – заповядва веднага. – Сложи го на леглото до огнището.

Венти се навежда, за да мине през вратата. Тетия влиза след него. Никой не знае с точност възрастта на Лартуза, но мнозина вярват, че боговете са удължили земния му престой заради лечителските му способности.

– Сипи ми вода, Тетия. Отвън има кани и паници. Бързо! – излайва той с беззъбата си уста още преди да стигне до мястото, където лежи Тевкър. Младият гадател притиска лицето си с ръце и стене. – Тевкър, Тевкър, дай да ти помогна. Остави да дръпна пръстите ти и да те излекувам.

Когато вижда, че лечителят се опитва да дръпне ръцете на младежа, Венти също се намесва. Коленичи и ги притиска – нещо, което не е правил от детските години на сина си. Навежда се до ухото на Тевкър и казва:

– Лартуза ще ти помогне, сине. Имай му доверие. Изпълнявай каквото ти казва и го остави да извърши магията си.

Лечителят се засуетява из стаята, взема парцали от един ъгъл, после – масла и билки от друг. Измива ръцете си с водата, която Тетия му носи, после ги избърсва в парче обикновен груб плат, като през цялото време реди молитви към боговете.

Натърква челото на Тевкър с извлек от корен на змиярник, за да облекчи болката и да му помогне да се успокои. Налага компрес от мокра сурова вълна върху лицето му и обяснява на Тетия как да поддържа превръзката:

– Щом стане топла на пипане, махни я. Изстискай я, накисни я в чиста вода и пак я наложи върху лицето му.

Тя примерно спазва указанията, докато той търси тънките си сребърни инструменти, благословени не само от Тевкър, а и от много гадатели преди него. Полиците в къщата са заредени със сол, чесън, листа от седефче, миризлива смрика и други билки, но инструментите ги няма. Напоследък старецът много забравя.

– Раните издават бяс – обяснява Лартуза на Венти, защото е обичай главата на семейството да бъде запознат с действията на лечителя и да ги одобри. – Трябва и ти да отправиш молитва за прошка към боговете, за да помогнеш да прогоним беса от лицето му.

Най-сетне Лартуза намира това, което търси. Дървена кутийка, пълна със сребърни сонди, скалпели и щипци.

– Тетия, остави тоя компрес и сипи горещата вода от огнището! В някоя метална купа. – Слага инструментите в купата и нарежда на Тетия да ги изплакне с вода. – След като свършиш, излей водата и ми ги дай.

Бавно вдига десния клепач на Тевкър. Зеницата е зацапана с пепел, пробита от овъглени трески. Лартуза отправя молитва към боговете да напътстват ръцете му, докато изважда парченцата с пинсета. Тевкър присвива очи от болка.

– Момче, стой неподвижно! Венти, дръж му главата! Тук не бива да става грешка.

Големите ръце на бащата стискат деликатната глава на Тевкър. Краката му потреперват от болка, докато Лартуза вади треските от обгорените му очи. До смрачаване задачата е изпълнена. Лартуза полага още няколко слоя хладна и влажна вълна върху увреденото лице на гадателя. После го кара да изпие отвара от валериана и нар. И лечителят, и болният са изтощени.

– Сега ще заспи – и ще спи дълго – прошепва Лартуза на Тетия. – Ще остане тук, а ти можеш да стоиш при него. През цялата нощ трябва да сменяш компресите, разбра ли?

– Знам задълженията си. Няма да ги забравя и няма да заспя, докато не ги изпълня.

– Добро дете. – Лечителят поглежда бащата на Тевкър. – Призори ще му направя лапа от вратига и ароматни масла. После вечерта ще ти дам масло от вълча ябълка, което трябва да се втрие в кожата му. Ако след това бесът му е преминал, можеш да си го вземеш вкъщи.

Венти е седнал до сина си, със свити колене и гръб, опрян в стената. Сега се изправя и старите му стави изскърцват.

– Благодарен съм ти за труда и ще ти донеса отплата на заранта – казва на лечителя.

Лартуза махва небрежно:

– Няма нужда. Искам само младият Тевкър да оздравее. И той като мене е избран да служи.

Върху суровото лице на Венти се изписва тревога.

– Кажи ми, в името на Туран, великата богиня на здравето и любовта, синът ми ще прогледне ли отново?

– Стари приятелю, това зависи от нея и другите божества. Аз направих каквото можах. Сега остава само да се молим и да принасяме дарове. Зрението му е единствено в техните ръце.

Capitolo X

ДВОРЕЦЪТ НА АТМАНТА

След дълго пируване Песна и най-близките му другари отиват в банята, където куртизанки и роби мият и помазват телата им с ароматни масла. Повечето приближени на магистрата са глупци, но той ги търпи, защото са красиви глупци. Някои – като Ларт, са смъртоносни глупци. Липсата на мъдрост у Ларт е компенсирана от жестокост. Като началник на стражата на Песна той умее безмилостно да изпълнява всяко наказание, измислено от магистрата.

Умните като Кави са рядкост. Винаги мълчалив, винаги замислен, рядко бъркащ в съветите си, той обикновено страни от тълпата. Пие по-малко от другите и се къпе в противоположния ъгъл на банята, обслужван от двама от най-красивите пажове на служба при Песна.

– Ако не организирам повече пиршества – заявява магистратът, – има опасност след смъртта си да съм събрал толкова много богатство, че да не мога да го изхарча и в отвъдния живот.

Приближените му се разсмиват угоднически.

– Може би има отвъден живот след отвъдния – казва Херха, местна жена, която напоследък редовно споделя леглото му. Робините са сплели косата ѝ на плитка и тя постоянно си играе с нея, докато говори. – Ако съм права, няма да е зле да задържиш част от богатството си, за да можеш за вечни времена да живееш по начина, с който си свикнал.

Песна съблича тогата си и се потапя в изпускащата пара вода до Кави.

– Кога съм позволил на една проста жена да ме съветва? Пази устата си да ми доставяше удоволствие с нея, а не публично да прокламираш глупостта си. – Кимва на една робиня: – Момиче, донеси ми вино. Студено вино от избата в подземието. И внимавай да не се е стоплило, че ще накарам Ларт да ти съдере кожата с камшика.

Голата жена тръгва да изпълни заповедта, а Ларт я плясва с голямата си ръка по задника, когато минава покрай него. Кави отпраща момчето, което го къпе, и като обръща гръб към другите гуляйджии, отбелязва:

– Чувам за проблеми на юг.

– В Рим ли? – наостря уши Песна, като прокарва ръка по водната повърхност.

– Не във Рим. По-скоро от Рим.

– Не разбрах.

– Самите им царе започват да се боят от Рим. Градът привлича много хора с власт и амбиция. Още е рано да се каже със сигурност, но арогантните местни аристократи започват да говорят за разширяване на владенията си. Може да е заплаха за собствените ти амбиции за повече власт.

Това обезпокоява Песна.

– Рим не е нещо повече от нас, но някак като магнит привлича алчните. Тамошните заселници са откърмени с кръв, а не с мляко. Един ден ще имат повече мощ и този ден чука на вратата ни.

– Мъдър си, господарю. Може би трябва да използваме сегашния страх от Рим, за да осъществим плановете за разширяване на земите и властта ни на север.

Песна игриво смъмря приятеля си:

– Моята власт, Кави. Не забравяй мястото си в цялата картина.

Кави се намръщва засегнато.

– Хайде стига, шегувам се. – Песна го поглежда успокоително. – Прав си. Страхът е добра основа за създаване на съюзи.

– Имаш ли вести от Целе?

Магистратът се усмихва:

– Скоро ще дойде. Нашият приятел мореплавател носи достатъчно сребро, че да купя света, какво остава за малкото парченце, което съм си харесал. – Поставя ръка върху рамото на Кави. – Можеш ли да ми напишеш убедителни послания, които да разпратя на влиятелните мъже в другите градове?

– Черновите ще са готови до зазоряване.

– Чудесно. Сега, добри ми Кави, гърлото ми копнее за още вино, а членът ми – за нежните устни на някоя красива проститутка. Имаш ли да ми кажеш още нещо, преди да задоволя тези два изключително важни органа?

– Само още едно.

Песна поглежда приятеля си неспокойно:

– И то е...?

– Един от старейшините ми каза, че твоят гадател е ослепял.

Магистратът поклаща смаяно глава:

– Ослепял? Ясновидец, който не вижда? Това е шега на боговете. Каква съдба го е сполетяла?

– Говори се, че отишъл да гадае в изпълнение на заповедите ти и бил ослепен от свещения огън.

Когато вижда робинята да приближава с виното, Песна се сопва:

– Остави го и се махай. – Изчаква я да излезе. – Това не е добра поличба. Казах на гадателя да помоли боговете да заглушат злите езици, а не да подклажда нови клюки и смут. Боговете да го прокълнат за глупостта! Какво да правя с него?

– Или го подкрепи, или го убий. Няма нива за оран между тези две дървета.

Песна си сипва вино и се замисля за двете възможни решения.

– Добре. Ще реша съдбата му утре, когато главата ми е бистра, а топките ми – празни. Сега, приятелю, моля те, замълчи. Не искам да слушам повече новини. – Магистратът кимва към робинята, чакаща при вратата. – Чака ме разврат.

Capitolo XI

КОЛИБАТА НА ЛАРТУЗА, АТМАНТА

В трескавия си сън Тевтър вика и пищи. Мята се отчаяно и назовава имената на демони, непознати за Тетия и Лартуза. Тялото му се раздира от болка, изгаряща като огън и остра като игла, пробождаща окото му. Лартуза го хваща и с помощта на Тетия му дава да пийне още валерианова отвара. Притискат раменете му към леглото, докато лекарството подейства и умът му премине в по-спокойните води на безсъзнанието.

Проверяват отново състоянието му след зазоряване. Лечителят изглежда доволен от напредъка през последните няколко часа:

– Боговете отнеха беса от раните. Ще му останат белези, но не по-големи от одраскване от животно.

– Ами зрението му?

– Красива Тетия, твърде рано е да говорим за това. В очите му са влезли нагорещена пепел и горящи трески. Ако небесните божества искат да прогледне, ще стане. – Хваща нежните ѝ гладки ръце в кокалестите си стари пръсти. – Твоята любов към него ще впечатли боговете и ще му даде сила. Не задържай нищо. Използвай най-женските сили, за да му дадеш утеха и изцеление по всеки възможен начин. Тялото му е наранено, но духът и душата му също са наранени.

Тетия кимва:

– Ще ти бъда вечно задължена за помощта.

Той се изправя и я прегръща.

– Тогава се надявам да бъда възнаграден с възможността да доживея да видя как детето ти идва на белия свят.

Тя инстинктивно поставя ръка върху корема си.

– И не забравяй, че трябва да се грижиш не само за съпруга си, а и за себе си и за това бебе – добавя Лартуза, преди да започне да приготвя нова отвара от вратига.

– Няма да забравя. – Тетия сбърчва нос. Отварата вони по-зле от серните бани, които майка ѝ толкова обича. – Надявам се лечебният ефект на това чудо да е толкова силен, колкото миризмата. Как действа?

Лартуза се засмива:

– Може да те накара да повърнеш, толкова е противно. Но освен това ще отнеме огъня от изгарянията на Тевкър. Не смея да му давам повече валериана и тези компреси ще го държат в лечителните завивки на съня. – Старецът маха компресите от вълна и внимателно налага лапата върху очите на гадателя. – Раните на Тевкър са подобни на тези, които воините получават на бойното поле. Когато е ранено, тялото създава собствени лекарства, силни вещества, които се разпространяват с кръвта и убиват болката, но само за кратко. Когато веществата на тялото се изчерпят, се появява ужасна болка. Вратигата ще я прогони от съзнанието на Тевкър.

– Дано да подейства – измърморва Тетия, като продължава да се мръщи на миризмата.

– Ще подейства, дете мое. Сега трябва да вървя. Предстои раждане и обещах на семейството да присъствам.

Тетия докосва нежно ръката му.

– Благодаря ти още веднъж.

– За мен е удоволствие. Сега легни при съпруга си и поспи. – Лартуза се навежда към нея и добавя шепнешком: – Бебето също има нужда от сън.

Старецът излиза и Тетия се усмихва. Да, наистина има нужда да поспи. И ще трябва да изтърпи гадната миризма на компреса. Тя избърсва челото на Тевкър и навлажнява с вода пресъхналите му устни, после ляга до него и нежно го целува. Затваря очи и се моли за бързото му възстановяване.

Постепенно се унася в магическото пространство между дрямката и истинския сън и изведнъж...

Тевкър я сграбчва за гърлото.

Стиска я толкова силно, че тя не може да си поеме дъх.

Тетия започва да рита, но не може да се освободи. Стиска го за китките, но няма сили да дръпне ръцете му.

– Махай се! Махай се! – крещи той. – Зъл демон без име, ще те победя!

Тетия отчаяно се опитва да си поеме въздух.

– Ще те убия! Трябва да те убия!

Пръстите му се стягат с убийствена сила.

Тетия рита. Улучва нещо месесто. Започва да се мята по-силно. Изритва огъня на Лартуза и на пода се разпиляват въгленчета.

Причернява ѝ.

Започва да губи съзнание.

С премреженото си зрение вижда протегнатата ръка на Тевкър, осеяното му с мехури лице и кремавия компрес, закриващ очите му.

И после изгубва съзнание.

16

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Когато свършват да се любят, кафето не става за пиене, а кроасаните са твърде малки, за да утолят вълчия им глад. Том и Тина бързо си вземат душ и се обличат. Долу, в пищната зала „Канова“, убеждават персонала да ги допусне до остатъците от сутрешната шведска маса.

Том се наслаждава на великолепието на огромните стари картини, окачени на красивите, облицовани с дъб стени, докато двамата се тъпчат с пресни плодове, пушена сьомга с бъркани яйца и поглъщат такива количества сок, които вероятно биха били достатъчни да напълнят лагуната под прозореца.

– Е, прекрасна писателко, какво ще ми разкажеш за Венеция?

Тина го поглежда над чашата с кафе.

– Не прочете ли някой туристически пътеводител, преди да дойдеш?

– Пишеше някакви глупости.

– Хей, писането на пътеводители не е „глупост“. С това си изкарвам прехраната.

– Извинявай, забравих. Разкажи ми все пак, заведи ме на въображаема разходка.

– Добре. След Рим Венеция е любимото ми място на земята. La Serrenista – „Светейшата“ – ни е дала много: Марко Поло, Каналето, Казанова, Вивалди – Рижия поп... – Тина се засмива. – Списъкът на прочутите венецианци е безкраен! Това е мястото, от което сме взели множество прекрасни думи, като „мандолина“ или „чао“, но и много ужасни – като „гето“ и ‚арсенал“. Но най-много от всичко обичам това, че във Венеция времето е спряло – няма коли по улиците, няма въздушни електрически кабели, нито тия отвратителни антени на мобилните оператори. Тук човек се връща стотици години назад.

– Да пием за връщането във времето – обявява Том и вдига чашата със сок.

– За връщането във времето.

Чукват се. Тя отпива. След малко пита:

– Спомняш ли си някои от глупостите, които си прочел?

Том се замисля.

– Някои. Едно време тук е имало само вода и блата, паянтови рибарски пристанища и други такива неща. Около средата на I век се появили хуните на Атила и местните жители избягали от нашествениците по островите наоколо.

– Колко острова има? – пита Тина като учителка, която го изпитва.

– Много.

Тя се смee:

– Мисля, че са сто и осемнайсет или сто и двайсет. Дори венецианците не знаят с точност.

– Както казах, много са.

– Основният район на първоначалното заселване е бил Торчело. Самата Венеция придобива влияние едва след като Торчело е обезлюден от малария и населението се премества в квартала, който сега наричаме „Риалто“.

– Седми век?

– Осми. Венецианците избират първия си дож – странен вид демократично избран полурелигиозен губернатор – и създават самостоятелно регионално управление около 720 г. Мощта им не престава да расте до голямата чумна епидемия. Тя ги изкарва от равновесие. През този период всички стават силно религиозни, а после като типични италианци се отдават на разврат. Най-сетне – в края на осемнайсети век, Наполеон слага брутален край на безкрайните им пиршества и оргии.

– Впечатляващо. Ако някога ти писне да пътуваш и да пишеш, можеш да си намериш работа като екскурзовод.

– Благодаря. – Тина избърсва устни с бяла памучна салфетка. – Хайде сега да сменим темата. Ще ме извиниш, защото е малко лично... но знаеш ли, че си човекът с най-лошия вкус на обличане, когото познавам?

Том се засмива и вдига ръце в знак, че се предава:

– Mea culpa¹! Нямам извинение. Мога да се оправдая, че куфарът ми се изгуби при полета от Лос Анджелис – което е самата истина, – но въпреки това си абсолютно права. В него нямаше нищо, с което бих могъл да те убедя, че съм достоен за модния подиум.

– Не харесваш ли дрехите?

– Разбира се, че ги харесвам – харесва ми да са удобни, по мярка, чисти, трайни. Но иначе, предполагам, не им отдавам особено значение.

– Боже мой, какъв езичник! Да обикаляш из Италия облечен така! Мисля, че дори могат да те депортират заради такива възгледи.

Двамата се смеят – безгрижен смях, който сближава.

– Добре, чуй ме, сега ще те покръстя. Ще се погрижа да осъзнаеш греховете си.

– Можеш ли да го направиш за петстотин евро? Защото това е сумата, която мога да похарча за дрехи.

Тина поставя ръка на брадичката си и се преструва на замислена и сериозна.

– Хм... нека да помисля. С толкова можеш да си купиш хубава вратовръзка „Версаче“ или „Хермес“. Живо си те представям облечен по този начин – само по вратовръзка. Но няма да е много удобно, когато излезеш от спалнята ми.

До масата се приближава мъж със строго лице, тъмен костюм и вратовръзка.

– Buongiorno. Scusi, signorina! – Поглежда госта на Тина. – Signor, вие ли сте Том Шаман?

– Да, аз съм. Защо?

Служителят на хотела кимва към вратата:

– На рецепцията има двама карабинери. Искат да говорят с вас.

¹ Моя грешка (лат.) – б. р.

Capitolo XII

666 Г. ПР. ХР.

КЪЩАТА НА ЛАРТУЗА, АТМАНТА

Тевкър се събужда в импровизирано легло на пода. Дезориентиран е. Чувства топлината от огъня на знахаря върху лицето си, но не вижда нищо. Цялото му лице гори от болка, като от коприва, втрита в открити рани. Постепенно разбира, че върху очите му е наложен смрадлив компрес.

Обхваща го паника.

В потискащия мрак той бавно си спомня всичко. Жертвения кръг, продълговатата фигура, която беше издълбал в глината, странните змии и силуети, които бе нарисувал с ножа.

Виденията.

И после – огъня. Буйния огън, който бе направил в чест на боговете и в който сам се хвърли.

Споменът го изпълва с ужас.

– Тетия! Тетия, тук ли си?

Жена му лежи свита под една овча кожа в далечния ъгъл на колибата. Все още не може да се отърси от ужаса, след като любимият ѝ я задуши до безсъзнание. Прекалено уплашена е, за да му отговори. Тя притиска ръце върху корема и нероденото си дете. Наистина ли Тевкър искаше да ги убие?

– Тетия!

Може би агресивността му е била резултат от треската и отчаяната му борба да оцелее? Тевкър никога досега не се е опитвал да я нарани. С такива мисли тя се мъчи да се успокои.

– Тетия. Тук ли си?

Тя се отърсва от овчата кожа – и от страховете – и се приближава.

– Тук съм. Идвам.

Тевкър разперва ръце. Тя плахо поставя дланта си върху изпънатите му пръсти.

– Чакай. Ще ти донеса вода да пийнеш.

Той стиска ръката ѝ.

– Не! Не ме оставяй. Имам нужда от теб. Трябва да ти кажа нещо.

Тетия се опитва да потисне страха си. Мъжът ѝ е променен. Може би е полудял. И вероятно повече няма да прогледне.

Тевкър усеща безпокойството ѝ и стиска по-силно ръката ѝ.

– Трябва да ми помогнеш, Тетия. Трябва да унищожиш знака, който направих в гората.

– Защо? – озадачава се тя. – Кое толкова те тревожи?

– Знаците са демонични. Предричат идването на нещо по-ужасно, отколкото някога сме си представяли.

Тетия вижда колко е уплашен и поставя ръце върху обезобразеното му лице.

– Разкажи ми какво видя. Говори. Сподели с мен и ме остави да ти помогна.

Тевкър счита, че е израз на слабост да не запази тревогите за себе си, но слепотата го плаши и нежното докосване на Тетия разколебава волята му.

– Някакъв демоничен бог ми проговори. Разкри ми три видения, които ще определят съдбата ни, съдбата на Атманта и на идните поколения.

– Какви видения?

Тевкър се връща мислено в свещената горичка, когато демоните танцуваха около него.

– И трите се случиха при някаква порта – грамадна порта, цялата от змии.

– Змии ли?

– Някои висяха... – Тевкър показва с ръце. – ... някои бяха настрани. Всичките сплетени една в друга, бълваха огън и показваха отровните си зъби.

Тетия се опитва да го успокои:

– Няма нужда да говориш за това, ако е прекалено мъчително.

– Ще ти разкажа всичко. – Тевкър преглъща на сухо. – Сега осъзнах каква е била тази порта – това са Портите на Съдбата, които свързват нашия свят с отвъдното. В първото видение на стража пред нея стоеше непознат демон със страховита мощ. Наполовина човек, наполовина козел. Имаше рога и огнени очи и носеше тризъбец, от който капеше човешка плът.

– Може да е бил Аита или минотавърът, а пък ти си го помислил...

Тевкър я спира:

– Моля те, Тетия, не ме прекъсвай. Мога да разкажа виденията само веднъж, а ти не бива да казваш на никого. Заклеваш ли се?

Тетия поглежда ръката му, отчаяно вкопчена в нейната.

– Заклевам се.

Той продължава пресипнало и почти шепнешком:

– Не беше Аита. Нито чудовищният бик. Сигурен съм. – Опитва се да преодолее спомена от болката в горичката. – Той е властелин на мрака и много по-висш от Аита. Демоните и откраднатите души от подземния свят го боготворят. Той е началото на всяко зло, източникът на всичко лошо.

Тетия слуша, изпълнена от ужас. Детето в корема ѝ се размърдва тромаво, сякаш е усетило страха ѝ.

– Във второто видение при портата стоеше нецвис. Беше изпълнен със съмнение, лишен от вяра, както съм аз сега, и прободен със собствения си литуус.

Тевкър вдига ръка към превързаните си очи и Тетия се пита дали под мръсния плат мъжът ѝ плаче.

Поставя ръка на челото му. Има треска и може би – надява се Тетия – халюцинира. Ужасяващото му бълнуване може би е резултат от несвързани кошмари.

Но може и да не е.

Може би наистина му се е явил някой нов бог. Един-единствен вселенски властелин, по-могъщ от всеки друг, известен на човечеството.

– Каза, че си имал три видения, Тевкър. Третото – какво беше третото?

Той опипва за ръцете ѝ. Едва след като намира и двете, дръзва да продължи:

– Видях двама влюбени. Голи. Телата им са преплетени, опрени в портата. В краката им спи малко дете.

Тя погалва ръката му и се замисля за момент за нероденото им бебе.

– Това не е лошо видение. Отдавна имам идея да направя такава статуя на двама влюбени. И дете, плодът на утробата – това сигурно е раят.

Тевкър дръпва ръцете си от нейните.

– Сега тичай да унищожиш знаците, както ти казах. Никой не бива да ги види.

Замълчава и сключва в скута си треперещите си ръце.

Тетия го прегръща.

– Шшшт... шшшт!

Притиска главата му силно до себе си.

В прегръдката ѝ Тевкър се отпуска и притихва. Остава да лежи притиснат до нея, неспособен да ѝ разкаже всичко.

Не може да го изрече.

Влюбените във видението му бяха двамата с Тетия. И бяха мъртви.

Детето в краката им беше тяхното и вече нямаше съмнение кой е бащата.

То беше отроче на звяра. Изпратено на земята да подготви света за момента, когато баща му ще се яви и ще вземе онова, което му се полага.

17

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Валентина Мораси и колегата ѝ Роко Балдони чакат нетърпеливо на рецепцията на най-стария хотел във Венеция. След като е работила с братовчед си Антонио, Валентина е потресена от поведението на Роко. Той няма чувство за хумор, прави се на мъжкар и въпреки че е доста невзрачен, живее с убеждението, че е истински божи дар за жените. Валентина поглежда Том Шаман, който бавно се приближава от площадката на горния етаж. Разговаря непринудено с елегантна блондинка и се движи доста пъргаво за мъж с неговия ръст и мускулатура. Бившият свещеник има някакво особено качество, известна резервираност – енигма, която вероятно го прави интересен и привлекателен за жените.

Валентина става от плюшеното кресло, когато двамата чужденци слизат във фоайето и се насочват към тях.

– Buongiorno, Signor Shama! Това е моят колега лейтенант Балдони. Извинявайте, че ви безпокоим.

Роко едва стига до брадичката на Том. Лицето му е кръгло, а очите – толкова големи, че изглеждат като нарисувани от дете, което все още няма усет за пропорции. Поглежда въпросително жената с Том.

– Това е Тина Ричи, моя приятелка – представя я американецът, като гледа Валентина. – Но ми се струва, че това вече ви е известно.

– Синьоре, ние сме детективи – контрира полицайката. – Може би не толкова добре екипирани, колкото лосанджелиската полиция или ФБР, но не беше трудно да се обадим в хотела, в който сте отседнали, и да покажем снимката ви на няколко келнери и портиери, докато ви открием. Венеция е малък град.

Том не скрива раздразнението си:

– Добре, какво искате? Не се сещам за нищо, което мога да добавя към това, което вече ви казах.

Валентина поглежда за момент Тина, после – пак него.

– Предпочитам да ви обясня на четири очи. – Отново се обръща към Тина. – Няма да ви го отнема за дълго, синьорина. Ще ви го изпратим навреме, за да оправи възглавниците.

Том почервенява.

– Мога ли да откажа?

– Да. – Валентина се опитва да симулира разбиране. – За момента ви молим за помощ. Би било много любезно от ваша страна, ако ни я окажете доброволно и ни спестите необходимостта да прибягваме до принудителни мерки.

– Добре – примирява се той. – Да вървим.

Полицаите тръгват към вратата. Том целува Тина.

– Ще ти се обадя, когато свърша.

Тя изглежда повече разтревожена, отколкото подразнена.

– Искаш ли да потърся адвокат? – предлага.

Том се усмихва небрежно:

– Не, положението не е чак толкова сериозно. Ще се върна скоро.

След няколко минути американецът се качва в моторницата на карабинерите, която чака точно пред хотела.

Никой не казва почти нищо, докато порят металносивите води по краткия път до участъка. Постройката е двуетажна, грижливо реставрирана и достроена, боядисана с цвета на филе от сьомга, с кафяви капаци, охранителни камери и врата с електронно отваряне. Кабинетът на Валентина, както и този на майора, гледа към канала и двора на някакъв музей, където две момченца ритат топка върху проскубаната трева.

– Кафе? – предлага Валентина, когато сядат на твърдите пластмасови столове до евтината маса, затрупана с документи.

Том сяда, като кръстосва ръце и опъва крака.

– Предпочитам обяснение вместо кафе.

– Скоро ще го получите. От колко време се познавате с вашата приятелка Тина?

– Моля?

– Писателката Тина Ричи. От колко време я познавате?

Том поглежда враждебно полицайката, ядосан от все по-грубата намеса в личния му живот. Валентина го гледа в очите, готова да чака безкрайно дълго отговора му.

В крайна сметка, той се предава:

– Запознахме се тук, във Венеция. Преди няколко дни. Преди това не я познавах. Това съществено ли е?

– И вече сте толкова близки, че спите заедно?

– Това не ви влиза в работата.

Том се изправя рязко, като събаря стола. Балдони неспокойно му препречва пътя към вратата.

– Моля ви. – Посочва падналия стол. – Можем да поискаме съдебно разрешение и да направим разпита официално и по много по-неприятен начин.

Том вдига стола.

– Не мога да разбера какво искате от мен! Опитах се да помогна на един човек, който намери мъртво момиче в проклетия ви канал. По този случай ме накарахте да ви разкажа целия си живот, а сега ме разпитвате за всеки, когото познавам.

Валентина завърта празния стол и го подканва:

– Моля ви, седнете и се опитайте да погледнете нещата през нашите очи.

Той въздъхва ядосано и сяда.

– Дълги години сте били свещеник, вършели сте си работата, водили сте, предполагам, тих, спокоен и непорочен живот. После изведнъж убивате двама души, отказвате се от обетите си, отивате на друг континент и се озовавате във Венеция, където – съвсем случайно – откривате трупа на момиче. После... – Валентина си придава изражение на крайно недоумение. – ... за капак на всичко, ви намираме в любовна връзка с ваша сънародничка американка, с която, изглежда, не сте се познавали преди. Може всичко това да са съвпадения. Но нашата работа е да проверим. Дори да се наложи часове наред да ви задаваме неудобни въпроси, докато задоволите любопитството ни.

– Чудесно! – отговаря Том, като едва сдържа гнева си. – Сега погледнете нещата от моята гледна точка: опитвам се да направя едно добро дело, като пресичам улицата, за да защитя една жена. Но въпреки усилията ми тя бива изнасилена почти пред очите ми.

Споменът го кара да замълчи. За момент се пита какво ли става сега с горкото момиче, което не успя да спаси, и как ли се справя с разбития си живот.

– Впоследствие се налага да защитавам живота си, при което убивам двама души.

Отново замълчава, обзет от още мъчителни спомени: лицето на мъртвия младеж, бледо и издължено... Кръвта върху фланелката му, двама мъртви мъже – мъже, които предпочита да беше възпрял, а не да убива...

– Сега вие ми кажете какво бихте мислели за себе си в такава ситуация. Че сте постъпили правилно или сте извършили зло? Че Бог одобрява стореното, или е разгневен от пълната каша, която сте забъркали? – Мълчанието на двамата полицаи му подсказва, че ги е накарал да се замислят. – Да... може би тогава и вие щяхте да се почувствате като мен – травмирани, объркани, щяхте да искате отчаяно да избягате от всичко това.

Валентина и Роко изчакват мълчаливо, докато Том си сипва вода от пластмасовата бутилка на масата. Чашата е зацапана, но това не го интересува.

– Колкото до Тина... – Тук гневът му достига връхната си точка. – Това наистина не ви влиза в работата, но въпреки това ще ви кажа. Да, не се познаваме. И сме интимно близки. Може би ще отида в ада заради това, въпреки че се съмнявам, но точно сега връзката ми с нея е почти единственото хубаво нещо, което ми се случва.

– Съжалявам – казва Валентина.

Поглежда го изпитателно за момент; страстта му изглежда искрена – повече от искрена, впечатляваща, трогателна. Карвальо ѝ бе казал, че трябва да бъде сигурна в него – абсолютно сигурна – преди да даде ход на плана им. Тя отново се вглежда в очите му. Валентина умее да преценява хората, а този човек дори не мигва. Очевидно е, че не крие нищо. Тя махва на колегата си:

– Покажи му документите, Роко.

Балдони подава една папка на Том:

– Това е докладът на съдебния лекар.

Том се намръщва:

– Ако не е от значение, предпочитам да не го гледам. Сигурен съм, че вътре няма нищо приятно. Искам да си вървя.

Валентина взема папката и я отваря.

– Обикновено не даваме на цивилни да гледат такива неща, но трябва да ви ги покажем. – Обръща я и я поставя на масата пред Том. – Прав сте, не е приятно. Съжалявам за това. Но точно в момента никой в тази стая не може да си позволи да прави само приятни неща. Колкото и да не ни харесва, всички сме свързани със смъртта на момичето.

Том поглежда документа. Не е това, което очакваше. Няма кървави снимки на тялото. Вместо това вижда компютърна скица на трупа на Моника. Всички рани, нанесени от убиеца, са означени със стрелки, номерирани и описани. Том обръща листа и го бутва обратно на полицайката.

– Съжалявам. Все още не разбирам. Трябва ли това да ми говори нещо?

Валентина се изправя и отива от другата страна на масата. Сяда на ръба до Том. Достатъчно близо, за да почувства леко напрежение от това, че е навлязла в личното му пространство.

– При първата ви среща с мен и майор Карвальо казахте нещо, което ни направи голямо впечатление. Казахте, цитирам: „Това е дело на дявола“. Спомняте ли си?

Той поглежда схемата на масата.

– Да, спомням си.

– Е, може би сте прав. – Валентина отново бутва медицинския доклад към него. – В долния ъгъл ще видите пълния брой рани, нанесени на Моника. Съдебният лекар ги преброи; шефът ми ги преброи; дори Роко ги преброи. Те са шестстотин шейсет и шест, господин Шаман. Шест-шест-шест. Предполагаме, че това число означава за вас повече, отколкото за нас.

18

Донасят табличка с кафе като знак за помирение. Том вдига чашата еспресо и го изгълтва като шот водка. Погледът му е прикован към подробната схема на шестстотин шейсет и шестте рани на момичето. Лейтенант Валентина Мораси го изчаква да избърше устните си.

– Отче, потърсихме помощта ви, защото имате спиритически познания, а с намирането на трупа на Моника вече сте участник в разследването. Това ви дава уникален поглед върху нещата. Освен това по този начин не рискуваме да разкажете на други хора за работата ни. Тук дори църковните служители не умеят да си държат устата затворена.

– Извинявайте, че трябва да ви поправя, но вече не съм „отче“. Сега съм просто Том. Том Шаман.

– Scusi. – Извинява се лейтенант Мораси, като вдига ръце. – Добре, Том, откъде да започнем? Какво е значението на шестстотин шейсет и шестте рани?

– Добре – отговаря Том, като оставя празната си чаша. – Трябва да се върнем към книгата „Откровение“. Глава тринайсет, стихове седемнайсет и осемнайсет. Има много преводи, които се различават с по една-две думи, но общото значение е следното: „Този белег е името на звяра или числото на неговото име. Който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е шестстотин шестдесет и шест“.

Валентина го поглежда смутено:

– Какво означава това? Да не би да търсим убиец – или убийци – с татуирано 666?

– Възможно е, но едва ли. Не мисля, че убиецът е някакъв луд сатанист. Нанасянето на толкова точен брой рани и после оставянето на трупа на публично място подсказват, че това е човек, който планира много добре нещата, и поради това най-вероятно внимателно прикрива сатанинските си убеждения.

Валентина изглежда впечатлена:

– Наричаме ги организирани престъпници. Започвам да подозирам, че като „просто Том Шаман“ от вас може да стане много добър криминален психолог.

– Ще се опитам да го приема като комплимент. И така, 666 е изключително важно число за сатанистите. Като нанася точно този брой рани, сатанистът, принася дар, прави жертвоприношение. Освен това мисля, че това е начин да привлече вашето внимание върху това, което е направил. Затова го разглеждайте като декларация, демонстрация на сила и заявление за намеренията му.

Отговорът е повече, отколкото Валентина бе очаквала.

– Вярно е, че напоследък има повече сатанински убийства, отколкото преди. Не само в Италия, но и в цяла Европа, също и в Америка.

Том кимва. Това не е новина за него.

– През последните десет години има разрастване на сатанинските престъпления. Някои са дело на маниаци, които търсят сексуална възбуда или публичност за новата си рок банда. Други – като нападението над това бедно момиче, са по-зловещи.

Роко го поглежда изненадано:

– Църквата знае ли за зачестяването на тези престъпления?

– Ватиканът следи този тип новини със същото внимание, с което ФБР анализира терористичните атаки. Много екзорсисти твърдят, че слугите на Сатаната работят за някаква цел; нарочно зачестяват активността на сборищата си и стават все по-смели при церемониите и жертвоприношенията си.

Валентина сипва няколко лъжички захар в почти изстиналото си еспресо.

– Извадих един случай от Ярославъл в Русия, на около четиристотин и петдесет километра от Москва. Две млади момичета са били наръгани 666 пъти и обезглавени. Убийците облели с кръвта им тялото на друго момиче, което посвещавали в култа.

Том кимва:

– Спомням си за тези убийства. На другия ден бандата убила други две деца и закопала телата им в гробове, означени с обърнати кръстове. Запалили и огньове, нали?

– Да – потвърждава Валентина. – В момента имаме само общата информация, но руснаците ще ни пратят повече подробности. Но да, имало е жертвени клади и част от косата на жертвите е била изгорена.

– Логично. Имало е и канибализъм, нали?

– Да. Пили от кръвта и пекли парчета месо в огъня.

– Мислите ли, че има връзка с тукашното убийство?

Валентина поклаща глава:

– В Русия има арестувани, затова едва ли има пряка връзка. Може би съществуват елементи на имитаторство. В Италия има и други случаи. Наскоро в Милано бе разкрита сатанинска секта след ритуалното убийство на един млад рок певец и две жени.

Том кимва:

– При съвременните сатанински ритуали много често се срещат тройни убийства. Това е техният начин да осквернят Светата Троица – три тела, за да поругаят Отца, Сина и Светия Дух и да покажат на християните, че Исус е безсилен в неспирната си борба против Сатаната.

Валентина полага всички усилия да скрие опасенията, че Моника Видич може би е само началото на поредица от убийства.

– Том, много съжалявам, че развалихме екскурзията ви до Венеция и романтичната ви връзка. Ще ви закараме в хотела възможно най-скоро. Бихте ли ни направили още една услуга?

– Ще се опитам.

– Услугата е голяма. Майорът иска да направи един вид оперативка с вас и патоанатома, професор Монтезано... – Тя замълчава за момент. – ... в моргата.

На Том не му мигва окото, но реакцията му подсказва, че предпочита да не участва в такава среща.

– Ако го направя, ще ме оставите ли на мира? Ще сложим ли край на всичко?

Валентина поглежда Роко, после – американеца.

– Добре, няма да ви търсим повече.

Надява се лицето ѝ да не издава, че лъже. Все още е рано да споменава какво е направил убиецът с тялото на Моника.

Capitolo XIII

666 Г. ПР. ХР.

АТМАНТА

Две тежки S-образни железни куки висят в единия край на градската стена.

Ръждясали са от времето. Грозни кафяви наслагвания са изцапали кехлибареножълтия камък.

Никой никога не пита за предназначението на куките. Всички знаят за какво са.

Знаят, защото когато се използват, цялата общност тръпне от страх.

Куките са на Ларт. Окачва разни неща на тях. Живи неща.

Веднъж окачи кучето на един селянин за задния крак. Животното бе имало неблагоразумието да се нахвърли да го лае. Ларт почти счупи врата му с голи ръце, но това не му се видя достатъчно. Затова го окачи на куките и накара собственика и шестгодишния му син да седят под него, докато умре под изгарящото слънце. Мина повече от денонощие, преди животното да изскимти за последен път. Ларт изрично предупреди собственика, че дори само да го докосне, камо ли да се опита да го успокоява или да му даде вода, ще окачи и него. Когато кучето умря, той накара детето да го свали и да го погребе извън градските стени.

Под куките има множество размазани петна и засъхнали локвички. От кръв, пот и сълзи. Повечето – човешки. Повечето – мъжки.

Но не се заблуждавайте – Ларт не се свени да окачва и жени, ако обстоятелствата го налагат.

Наскоро една курва от друг град, която отказа на негов приятел, бе провесена на куките гола от зори до залез. Следобеда той я обърна с лице към стената, за да могат някои от болните и сакати бездомници, спящи на открито около гробището, да се позабавляват.

Куките имат остри върхове и се забиват жестоко в меката стена, когато около тях се увие въже и на него увисне някой. Ларт ги е изработил сам. Нажежи ги до бяло и после ги удря с чука, докато им придаде необходимия ъгъл. Изработени са с любов.

Той си спомня всеки удар с чука и хвърчащите бели искри, докато отива с помощниците си към стената, известна сред местните като Стена на наказанието. Обича да я наричат така. Това означава, че разбират значението ѝ, мястото ѝ в своя живот.

Днешната жертва, старец на име Телтий, е чисто гол. Извършил е кражба. Навремето, когато имаха работа, родителите на Ларт често го оставяха при Телтий и жена му да се грижат за него. Палачът за момент си спомня тези дни и как на игра обичаше да дърпа дългата брада и коса на стареца. Спомените отлитат, щом помощниците му вдигат Телтий на платформата.

Той увисва за китките си, с гръб към стената, и лицето му се изкривява от болка.

Гняв обхваща Ларт. Страданието на крадеца възпламенява в него някаква искра. Нещо възбуждащо. Нещо, което го кара да се чувства по-могъщ и завършен, отколкото във всеки друг момент.

Телтий го отвращава. Дългата му брада е бяла. Бели косми стърчат от носа, ушите, мишниците му, дори около члена му. Бялото е гнусно. Старецът е гнусен. Престъплението му е гнусно. Хванали са го да краде от сребърната мина на Песна, където работи. Магистратът отсъди да бъде публично наказан. Да получи урок. Добър урок. Урок, който всички ще запомнят.

Ларт взема един пламтящ факел от помощниците си.

– Отвори очи! Отвори ги, крадецо!

Добрият старец, който навремето го приспиваше в следобедната жега, поглежда с присвити очи бившия си храненик. Ларт насочва горящата факла между краката му и се ухилва.

Белите срамни косми пламват.

Ларт се разсмива – гърлен рев, който полита над градините. Телтий започва да се гърчи от болка.

Помощниците на Палача извръщат очи. Замирисва на изгорели косми и плът.

Ларт вдишва миризмата като девойка, която се наслаждава на розов парфюм.

– Ти открадна от господаря си. Предаде доверието му. Посрами доброто му име. Наказвам те за тези деяния с цялата справедливост на закона, за да разберат всички грешките ти и да уважават избраните.

Приближава факлата към космите, които покриват гърдите и ръцете на стареца. Телтий започва да пищи от болка.

Мъчителят внимава да не прекали. Оставя огъня само да опърли крадеца. Колкото да го боли, но не да го убие. Не е забавно да гориш труп. Или поне не толкова забавно, колкото да гориш жив човек.

Докато Ларт пърли цялата коса и окосмяването на тялото му, Телтий изгубва съзнание.

– Свалете го – изкрещява палачът на помощниците си. – Дайте го на тази курва жена му да си го гали и лекува.

Помощниците му се качват на платформата. По-младият пита с треперещ глас:

– В името на боговете, колко сребро е откраднал този глупак?

– Шшшт! – предупреждава го другарят му, уплашен да не би някой да ги чуе. – Не сребро. Дори не са отломки от рудата. Взел е само храна. Стар хляб, чиято липса си мислил, че никой няма да забележи. И го е направил само защото жена му била болна и не могла да омеси.

В края на стената Ларт хвърля факлата в прахта. Забързва да намери проститутка, върху която да изразходи остатъка от прекрасната злоба, която още гори в него.

Capitolo XIV

СВЕЩЕНАТА ГОРИЧКА, АТМАНТА

Тетия се чувства странно неспокойна по пътя надолу към дърветата в околностите на градската стена.

От храма в съседната горичка се чуват удари с чук. Като примижава на слънцето, Тетия вижда силуетите на роби, които се движат като криви раци върху покрива и подреждат керемиди върху летвите.

Беше чакала с нетърпение деня, когато съпругът ѝ ще освети храма пред родителите ѝ и всички други селяни. Сега за първи път я обхваща страх.

Дали Тевкър ще прогледне дотогава? Изобщо ще прогледне ли някога? Дали старейшините, аристократите и магистратите ще го приемат за свой гадател?

Тетия вижда свещения кръг. Без Тевкър вече не изглежда свещен. Тя тръгва да го обикаля отвън и мислите ѝ се повличат след нея като дълъг воал. Тревата е отъпкана навсякъде. От огъня, който отне зрението на съпруга ѝ, е останала само черна дупка. Трескавите резки, надраскани по земята от литууса на Тевкър, още се виждат – както и малкият, но ясно различим правоъгълник, който той очерта в глината в западния край на кръга.

Тетия усеща нещо. Нещо близо до нея. Зад нея. Обръща се.

Нищо.

Няма никого.

Бебето започва да рита, когато тя пресича очертанието на свещения кръг, сякаш в последния момент си спомня какво се е случило при последното им идване. Тетия вижда ясно малкия участък гола глина, в който мъжът ѝ надраска знаците с ножа си. Тя носи от своите скулпторски инструменти, за да заличи тези следи, но не устоява на изкушението да ги огледа с окото си на художник.

Удивителни са.

Толкова точни, толкова подробни и сложни. Никога не е очаквала, че Тевкър е способен да създаде такава красота.

Тетия коленичи и бебето в корема ѝ я кара да изстене.

– Невероятно – казва на себе си.

Змиите са толкова реалистични, сякаш всеки момент ще плъзнат. Злият демон не ѝ изглежда толкова зъл, в него дори има известно величие. Тя се усмихва: гадателят малко прилича на Тевкър. Навежда се да огледа последното видение. Прекрасно е. Мъжът и жената изглеждат толкова спокойни, толкова щастливи. А бебето – със сигурност отговаря на всичките ѝ надежди за нейния син.

Тетия от месеци не се е чувствала по-щастлива. Прокарва фините си пръсти на скулпторка върху резките. Дори допирът до тях е приятен.

Развива плата с инструментите, които носи. Избира един широк нож. Поема си дълбоко въздух и грижливо започва работа.

Само че вече не възнамерява да унищожи знаците. Решила е да ги запази. Да ги вдигне от земята и да ги съхрани завинаги.

Capitolo XV

Тетия изнася плочата спечена глина от горичката, сякаш е най-ценното нещо в живота ѝ. Отива направо в работната стаичка зад къщата си – вместо в дома на Лартуза, където се възстановява мъжът ѝ. Тази тайна и егоистична постъпка я кара да изпитва вина, но тя преодолява усещането, щом поглежда красивия предмет в ръцете си, гравюрата „Портите на Съдбата“.

След като понавлажнява глината, Тетия изглажда грубите нарези, направени от Тевкър, с помощта на фините си длета и ножчета. Много скоро се вглъбява в работата. Напълно се потапя в нея. Обладана е. Времето минава неусетно.

Движенията ѝ са смели, с размах, прецизни, резки, решителни. Сякаш нещо напътства ръката ѝ. Глината все повече се втвърдява, става трудна за оформяне. Тетия поръсва вода на повърхността ѝ, за да улесни работата, бърше в туниката си частиците, полепващи по работното острие при всеки прорез. Вглъбена в гравирането, не забелязва кога се е свечерило. Сивите призраци на нощта започват да се събират.

По едно време чува шумолене. Стъпки на непознат мъж.

Тетия вдига очи.

– Аз съм Кави, благороден другар на магистрата Песна. Идваме за съпруга ти, Тевкър.

Тетия замята косата си назад и поглежда тъмнокосия, строен непознат.

– Тевкър не е тук. Лежи в къщата на Лартуза Лечителя.

Забелязва, че Кави не е сам. Магистратът стои зад него. Тя се изправя и изтупва туниката си.

Песна кимва:

– Аха, скулпторката. Какво майсториш?

Тя се опитва да скрие релефа от него.

– Нищо особено. Нахвърлям някои груби щрихи. Не е достойно за благородния ти поглед.

– Остави аз да преценя това.

Тетия не се отмества.

– Имам много красиви вази, релефи, статуи, урни. Подредени са отзад, при пещта. За мен ще бъде чест да ти ги покажа.

– Искам да ми покажеш това, което се опитваш да скриеш. – Песна я избутва настрани. – Кое произведение на изкуството е толкова важно, че работиш върху него, докато мъжът ти лежи на пода в колибата на лечителя? Коя муза е толкова могъща, че те кара да твориш, когато трябва да бъдеш до него?

Магистратът се навежда да погледне. Вижда пищните форми на релефа и коленичи.

– Я гледай, колко е красиво! – Протяга ръка. – Много красиво!

– Не пипай! – Тетия веднага осъзнава, че поведението ѝ не подобава на нейното положение. – Моля те, господарю, умолявам те! Не е завършено още. Ще се счупи, ако го вдигнеш, а искам да бъде изненада за съпруга ми.

Песна не докосва релефа, но го оглежда от всички ъгли.

– Рядка изработка. Може би уникална. Ти имаш талант, момиче. – Вдига глава и поглежда Тетия в очите. – Забелязвам много сюжети в това интуитивно произведение. Обясни ми какво изразява.

Тетия се подвоумява.

– Хайде, момиче, нямам цял ден на разположение.

– Това са видения.

– Видения ли? – Това явно го заинтригува. – Невероятно. Завърши го. И нека е готово скоро.

Кави се навежда да види по-добре. Той не споделя любовта на приятеля си към изкуството и не вижда нищо впечатляващо.

– Не съм специалист – отбелязва той, – но не мисля, че това е най-жизнерадостният подарък, който можеш да направиш на съпруга си.

– Така е – съгласява се Песна, като се изправя и изтръсква коленете си. – Не е подходящо за болен човек. Когато го завършиш, аз ще го купя.

– Не мога да ти го продам – възразява Тетия. Сърцето ѝ затуптява тревожно. – Съжалявам. Не е правилно да продавам нещо, което съм направила за мъжа си. Какво биха си помислили за мен боговете?

Песна плясва с ръка скритото под скъпите дрехи рамо на Кави.

– Умно момиче, как мислиш? – Обръща се пак към Тетия: – Дойдох да кажа на съпруга ти, че вече не е пригоден да бъде наш нецвис. Че ослепяването му е знак за неблагоразположението на боговете и че след завършването на храма той и жена му – тоест ти – трябва да потърсят пасбища извън границите на нашето селище. Но това – посочва глинената плочка – е най-удивителното произведение на изкуството, което съм виждал. Домът ми е пълен с красиви, оригинални и куриозни неща – най-редките произведения от гръцки и етруски майстори – и мястото на този релеф е там. Самият ти съпруг ме посъветва да се сдобия с повече произведения с духовни сюжети. – Песна отново се навежда, за да хвърли финален поглед на релефа. – За мен това е положителен знак от боговете – знак, че създателката му и нейният съпруг трябва да останат близо до мен. Под моята закрила. Под мое покровителство.

Пристъпва по-близо до Тетия. Достатъчно близо, та тя да усети миризмата на старо месо и долнопробно вино в дъха му. Достатъчно близо, за да хване брадичката ѝ с палеца и показалеца си, от което на челото ѝ избиват капчици пот.

– Тъй че какво решаваш, млада Тетия? Ще се помириш ли с боговете и с моя нецвис? И утре – когато предполагам, че ще си готова с това божествено произведение – ще ми го донесеш ли? Или ще вземеш слепия си и негоден за нищо съпруг и завинаги ще напуснеш тези земи?

19

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

– Зловещо! – Тина излиза от банята по халат и сяда до тоалетното шкафче. – Никога не съм била в морга. Всъщност никога не съм виждала труп. Освен в „Два метра под земята“. Мислиш ли, че ако се обадиш на твоите нови приятели полицаи, ще разрешат и аз да дойда?

Том поглежда отражението ѝ в голямото огледало с дъбова рамка на тоалетката.

– Шегуваш се, нали?

– Не. Не се шегувам. Любопитно ми е. Не искам да прозвучи като неуважение, но би било страшно интересно да напиша статия за разследване на убийство във Венеция.

Тя взема една четка и започва да разресва косата си.

– Мислех, че пишеш само пътеводители.

– Така е, но съм преди всичко писател. И журналист. Мога да пиша за всичко: кухня, спорт, мода – дори за убийства, ако ми предложат достатъчно голям хонорар.

Без да се замисли, Том застава зад нея и започва да гали косата ѝ, наслаждава се на допира.

– Охо, значи това е възможност да спечелиш пари, така ли?

– Да, разбира се. – Тя се усмихва в огледалото и докосва ръката му, поставена върху рамото ѝ. – Това е начинът, по който ние, простосмъртните, клетите души от външната страна на църковните стени, си изкарваме препитанието. Правим разни неща и после някой ни плаща за тях.

Том дръпва ръце от косата ѝ и я поглежда изпитателно:

– Мислиш, че ние, свещениците, не работим, така ли. Изобщо нямаш представа. Средностатистическият енорийски свещеник работи близо сто часа седмично. Аз бях на разположение на хората денонощно, без почивен ден.

Тина оставя четката.

– И какво правеше?

Той я поглежда раздразнено.

– Не, хайде, кажи ми – настоява тя. – Интересно ми е. Какво толкова имате да правите, освен да мънкате молитви и да си дерете гърлата на долнокачествено караоке... пардон – да пеете химни, като в замяна подавате паничката за бакшиши в края на всяко представление.

– Нарочно ме провокираш, нали?

Тя се усмихва:

– Да. Започваш да схващаш. Така правим ние жените, особено злите журналистки. Обичаме да провокираме.

– Но съм прав, като предполагам, че не си религиозна. Не си вярваща, нали?

– Съжалявам. Не, не съм. Прости ми, отче, защото съгреших. Живея на този свят от трийсет и две години и признавам, че не вярвам в нито една дума на шибаните попове. Мисля, че всички църкви са пълни с мошеници. Религията е бизнес. И всички проклети телевизионни проповедници, които искат парите ми, трябва да бъдат заключени в една голяма килия, където да се тормозят един друг, докато бавно и мъчително умрат от скука.

– С последното съм съгласен. За останалото... трябва да приемем, че ще сме на различно мнение.

Тина се поколебава за секунда. Знае, че е по-добре да замълчи. Но журналистът в нея надделява:

– Как може да защитаваш религията, след като си ѝ обърнал гръб? Хвърлил си кърпата и си казал: „Махам се, не вярвам повече“. – Тина го поглежда в огледалото и вижда, че е засегнала чувствителна струна. – Виж, мисля, че си направил добре. Иначе нямаше да си тук, в стаята ми, но...

Той я прекъсва:

– Тина, аз не съм престанал да вярвам в Бог. Престанах да вярвам в себе си. Има разлика.

– Тогава вярвай повече в себе си. – Тя се завърта настрани, за да го види по-добре. – Аз лично вярвам повече в теб, отколкото бих повярвала в кой да е бог. – Хваща го за ръцете. – Хайде да не спорим за тези неща. Животът е твърде кратък.

Той я целува по главата.

– Извинявай. Малко съм изнервен. Знаеш, че дойдох тук, за да се махна от някои неща. От смъртта, за да бъда по-точен. Дойдох във Венеция, за да избягам от смъртта. А какво стана – ето ме затънал до гуша в разследване за убийство.

Тина се изправя и застава до него.

– Том, това е добре. Ти помагаш. Постъпваш правилно. Това те кара да се чувстваш по-добре, нали?

– Разбира се – отговаря той, като се усмихва мрачно, – но не мога да забравя, че именно желанието да „постъпя правилно“ е причината да загазя толкова.

Тина се замисля защо мъжете – всички мъже, дори бившите свещеници, са такива песимисти по отношение на личните си проблеми.

– Слушай, ти имаш избор. Кажи „не“ на проклетите карабинери и не ходи на скапаното им шоу на ужасите в моргата. – Тя посочва телефона до леглото. – Обади им се и им кажи: „Съжалявам, но няма да стане“.

– Не мога така.

Тя го прегръща през кръста.

– Знам, че не можеш.

– Защо тогава го предлагаш? – развеселено пита той.

– Защото... – Тина не сдържа смеха си, – защото така жените карат мъжете да осъзнаят, че постъпват правилно.

Той се намръщва леко:

– Наистина ли жените са толкова коварни?

– Ох, скъпи, толкова много неща има още да учиш.

Той повдига влажната ѝ коса, целува я леко по устата и пъхва ръце под халата ѝ.

– Добре. Тогава ме научи.

Capitolo XVI

666 Г. ПР. ХР.

КЪЩАТА НА ЛАРТУЗА, АТМАНТА

Лартуза Лечителя не е най-добрият пример за добро здраве.

Днес той усеща бремето на всичките си години. Кокалите го болят, главата му тежи и ръцете треперят. На всичкото отгоре паметта му вече не е това, което беше.

– Къде е?

Лартуза ядосано почесва раздърпаната си като птиче гнездо бяла коса, плавно преминаваща в дълга сплъстена брада. Размества разни делви, големи и малки, някои – толкова стари, че не си спомня какво е сложил в тях.

– Ааа! Сетих се!

Беззъбата му уста се разтегля в усмивка. На по-малко от крачка от мястото, където седят родителите на Тевкър, дошли да бдят над сина си, има малка, тясна амфора. Едната ѝ дръжка е счупена. Няма никаква украса, но явно се използва често и е покрита с мазни отпечатъци от пръсти.

– Сега си спомням, тук я сложих – близо до Тевкър, за да не я объркам с другите лекарства.

– Жалко, че нямаш отвара срещу забравяне – шегува се Венти.

Жена му дяволито го сръгва с лакът:

– Тогава, мъжо, щеше да вземеш от Лартуза голяма делва за себе си.

Старият знахар вдига амфората, сякаш е съкровище с олимпийско значение.

– Това е най-хубавото масло от вълча ябълка. – Поглежда към полиците с мехлеми, отвари и билки. – Последното, което имам... мисля.

Подава амфората в набръчканите ръце на Ларция – кръглолика, топчеста жена с коса, почти толкова бяла, колкото неговата.

– Маслото трябва да се втрива изключително нежно, като с перце. Разстилай го върху раните, после го избърсвай по-леко, отколкото слънцето целува облачетата.

Венти се оглежда.

– Лартуза, знаеш ли къде е Тетия?

Знахарят поклаща глава:

– Каза, че трябвало да свърши някаква работа.

– В дома на съпруга си е – отговаря непознат глас. – Извинявайте за безпокойството, аз съм Кави, съветник на благородния Песна.

Магистратът влиза веднага след него и заявява:

– Идваме да видим нашия гадател. Да му пожелаем скорошно оздравяване.

Венти се изправя като стена. Той е с цяла глава и повече по-висок от всеки друг в стаята. Бивш етруски воин, той е отвоювал земите и свободата си с храброст. Сега интуицията му подсказва, че новодошлите са по-скоро врагове, отколкото съюзници.

– Много сте милостиви, благородни приятели – казва той. – Но би било достатъчно, ако просто бяхте пратили някого. Боя се, че синът ми е прекалено болен, за да оцени посещението ви подобаващо.

– Добре съм, татко – промълвява Тевкър от импровизираното легло.

Кави поглежда Венти предизвикателно:

– С твое позволение, може ли да поговорим насаме с нашия гадател?

Бащата на Тевкър се обръща към Песна:

– Защо в такъв момент толкова спешно искате да говорите със сина ми? Не виждате ли, че има нужда от почивка?

– Няма да се бавим. – Магистратът пристъпва една крачка към него. – Имаме неотложна работа, която трябва да обсъдим – за съвсем кратко и насаме. – Усмихва се любезно и потупва стареца по ръката. – Колкото по-бързо започнем, толкова по-скоро ще си тръгнем.

Лартуза се покашля и махва на родителите на Тевкър към вратата:

– Може да ми помогнете да набера билки от градината. Трябват ми мащерка, огнивче и корен от тинтява, за да направя чай, който ще ускори излекуването му.

Венти и Ларция излизат неохотно. Кави и Песна се настаняват от двете страни на Тевкър. Магистратът проговаря първи:

– Е, млади гадателю, как се случи да пострадаш толкова тежко? Носят се слухове, че си се ослепил в свещената горичка. Такива приказки сериозно вредят на репутацията ти и на задачата, която ти поставих.

Тевкър подбира думите си внимателно:

– Хората никога не се интересуват от цялата истина. Вярно е, че в свещената горичка пострадах от огъня, който накладох. Но нараняванията ми са единствено по волята на боговете.

Кави и Песна се споглеждат тревожно.

– Но хората не знаят – продължава Тевкър, – че отидох там, за да изпълня твоята заповед, и че преди да бъда наказан, ми бе разкрито защо трябва да изстрадам тази болка.

– Какво говориш, младежо? – Песна се навежда над него. – Не съм човек, който обича загадките. Ако имаш божествено послание към мен, кажи го веднага.

Тевкър отговаря с равномерен глас:

– Преди една могъща сила да ме повали в пламъците, боговете насочиха очите ми към храма. Казаха ми, че са разгневени, защото си спрял работата за завършване на техния дом, за да увеличиш добива в мините. Причиниха ми това, за да ме накажат за твоята недалновидност.

Песна поглежда Кави и вижда тревога в очите му.

– Прощавам ти за наглото поведение само защото си болен – казва той на гадателя. – Ако това е дело на боговете и те предават желанията си чрез теб, кажи ми какво трябва да направя, за да ги умилостивя.

Тевкър успява да се усмихне леко:

– Храмът трябва да бъде завършен и да им бъде засвидетелствана полагащата им се почит под формата на дарове и жертвоприношения. Ако задоволиш боговете по този начин, те ще ме възнаградят, като ми върнат зрението, и ще ти осигурят мира и благоденствието, които толкова много искаш.

– Ами ако не бъдат задоволени? – пита Кави.

Тевкър не вижда двамата мъже, но усеща тревогата им.

– Ако боговете не бъдат задоволени, аз ще остана сляп. И върху теб и всичко, което ти е скъпо, ще се стовари най-ужасното отмъщение.

20

В НАШИ ДНИ

ВЕНЕЦИЯ

Том и Тина вечерят в ресторантче, известно само на местните жители – от онези, които авторите на туристически пътеводители запазват в тайна от читателите си. Тя изчаква келнерът да се отдалечи, преди да продължи:

– Е... – усмихва се гузно, – надявам се, не ти е неприятно, че говоря за това, но наистина ли аз съм ти първата?

Той вдига поглед от спагетите с миди и се преструва, че не разбира:

– Първата каква?

– Знаеш... – Тя разрязва своя стек пицайола и прошепва малко по-силно, отколкото е необходимо. – Първото ти пълно сексуално причастие?

Том отпива глътка изстудено бяло вино и я поглежда неодобрително:

– „Секс“ и „причастие“ са думи, които изобщо не си подхождат.

Тя вдига вежди:

– О, не знам, представям си те с дълго пурпурно расо, без нищо отдолу, а аз коленича пред теб и...

– Престани! – Той вдига предупредително ръка. – Дори не си го и помисляй. Ти си много извратено момиче.

– Господинчо, дори не подозираш колко! Аз съм журналистка, извратена съм по рождение – оправдава се тя, като се усмихва леко. – Но ти не отговори на въпроса ми.

Том смутено разклаща чашата.

– Да. – Поглежда я. – Ти беше първата.

– Хм. – Тя одобрително накланя глава.

– Това хубаво „хм“ ли беше, или лошо „хм“?

– По-скоро „ехааа, хм“.

– Ехааа, хм? Никога не са ми казвали „ехааа, хм“ досега.

– Сигурно защото досега не си правил секс.

– Ааа, ясно.

– Е, опиши го. Как беше като за първи път?

Том оставя приборите с престорено раздразнение.

– Еее, стига! Не ме мъчи. Нали и ти си имала първи път. Знаеш как е!

– Беше много отдавна. – Тя се подсмихва, вдига чашата си, като я държи с два пръста за столчето, и златистата течност проблясва на лампите. – Всъщност сега си спомням – беше ужасно. Адски болеше и си мислех, че няма да го правя никога повече.

Том я поглежда смаяно.

Тя отново се усмихва:

– Надявам се, че за теб не беше толкова лошо.

– Не. Не беше никак лошо.

Тя се преструва на засегната:

– Очарователно. Досега не ми бяха казвали „не беше лошо“.

Той най-сетне разбира. Тук става дума за емоция. За чувства. За общуване. За изграждане на връзка. За духовната страна. Единственото нещо, от което той би трябвало да разбира, а сега направи гаф.

– Извинявай. Предполагам, че съм адски зле в тези неща. – Замълчава и я поглежда, за да се увери, че и тя го гледа; взира се в очите ѝ, прозореца към душата. – Тази нощ с теб... Сексът с теб... това е нещо, което никога, никога няма да забравя.

– Разбира се, че няма. Всеки помни първия си път.

– Не. Не защото ми беше за първи път, нямах това предвид. Когато напуснах църквата, не съм си казал: „Ура, вече мога да правя секс“. Не беше така.

Тя се стъписва. Посяга към чашата с вода, не към виното.

– Никога няма да забравя тази нощ – продължава той, – защото в този момент се почувствах по-близък с теб, отколкото съм се чувствал с което и да е друго човешко същество. Не говоря за трепета, за адреналина, за желанието. Всичко това го имаше. И още много. Благодарен съм на Бог за тези силни усещания. Но имаше още нещо.

Тина изпитва смущение. Повдигна темата на шега, за да го подразни, да внесе пикантност във вечерта. А ето че разговорът придоби неочакван обрат.

– Извинявай – измънква. – Не исках да съм груба.

Том се усмихва. Тя явно няма намерение да го мъчи повече.

– Не беше груба. – Той отпива глътка вино, този път по-спокойно. – Хубаво беше, че поговорихме за това. Добре стана. И сега какво? Какво следва занапред?

Занапред? Тина не се е замисляла за това. Прикрива изненадата си, като поглежда настрани. След малко посяга към чашата с вино, като се надява паниката да не е проличала на лицето ѝ.

– Недей да имаш прекалено големи очаквания, Том. Моля те, недей. Имам ужасния навик да разочаровам хората.

21

ИЗОЛА МАРИО², ВЕНЕЦИЯ

Историческото имение на частния остров, собственост на потайния милионер Марио Фабианели, привлича вниманието на медиите по най-неподходящите причини.

Бившето уважавано седалище на венецианския хайлайф, сега е хипарска комуна. Добре поддържаните навремето морави са буренясали и запуснати. Единственият намек за богатство са охранителите с черни униформи, които патрулират в имението.

Те завършват смяната и се прибират в грозната сива кабина, заобиколена от кипариси в задната част на имението. Изглеждат в добро настроение.

– Още един ден мина – още един чек в банката – отбелязва Антонио Матераци. Подпира се на вратата и пали цигара.

Четиримата мъже в съблекалнята, включително началникът им, го мислят за останал без работа рекетьор от Ливорно. Никой не подозира, че истинското му име е Павароти и е полицай. Лука, прекият му началник, който му даде работата, е добродушен здравеняк и явно го хареса – може би вижда в мускулестия младеж нещо от себе си на млади години.

– Антонио, ела да хапнеш с нас – провиква се той, докато се мъчи да си върже обувките, приведен над голямото си провиснало шкембе, което сега няма търпение да напълни. – Спумони прави най-хубавите тортелини във Венеция. Ела с нас.

Антонио издишва цигарения дим и махва леко:

– Някой друг път. Благодаря за поканата, но днес обещах на новата ми приятелка да се видим...

Марко, мъж с лице на невестулка – вторият в йерархията на отряда, размахва дългия си показалец и се ухилва:

– Ахааа! Знам много добре какво си ѝ обещал! – Свива татуираната си длан в юмрук и я стоварва под бицепса на другата ръка, която изправя нагоре – познат жест. – Защо ти е притрябвало да ядеш паста със стари песове като нас, когато можеш да хапнеш младо ярешко?

– Стига, Марко! Свиня такава. – Лука му хвърля суров командирски поглед. Обръща се пак към Павароти и изражението му става бащинско. – Друг път тогава, Тонио. Запомни, до края на седмицата смяната ти е сутрин – дванайсет часа работа, дванайсет часа почивка. Ясно?

– Si. Va bene³. Ще запомня.

Антонио вдига палец, за да покаже, че всичко ще е точно, и насочва вниманието си към цигарата, докато другите се изнизват към чакащото водно такси.

Комуната е разположена в средата на острова и има четири основни кея за лодки, като главният е близо до постройката на охраната. Водата от лагуната е вкарана в няколко канала около и през острова. Множество мостове с изящни дъги кръстосват тези канали, водейки към пътеки и горички, садени преди столетия.

Полицаят под прикритие изчаква водното такси да се отдалечи, хвърля фаса в металната кофа и тръгва небрежно покрай северната стена на имението. Ако е преценил правилно, Фернандо, пазачът от нощната смяна, сега е точно в противоположния край на острова. Има около половин час за разучаване, преди двамата да се срещнат.

Антонио вече е забелязал, че стените са снабдени с нощни камери срещу вандали и дневни камери с приспособления против слънчеви отблясъци. Учебната смяна, която му организираха, за да се запознае с функционирането на системата за наблюдение и архива от видеофайлове, му бе достатъчна да забележи няколко пропуска. Не фабрични дефекти – нищо подобно. Прецизната германска система „Моботикс Ай Пи“ е една от най-добрите в света. Грешката, която Антонио забелязва, е човешка. Хората на Марио не са нагласили добре всички ъгли. Четирийсет камери с припокриващи се видими полета следят четирите дълги стени и околните външни и вътрешни райони. Видеосистемата на южната стена обаче, точно срещу комплекса на охраната, изглежда зле организирана за експертното му око. Тя не покрива голям участък от територията на имението. По-точно, пропуска не самото имение, а достъпа до него по вода и сградата зад него – района, в който изрично са му забранили да стъпва – хангара за яхти.

Антонио върви близо до стената. Толкова близо, че почти се отърква в бръшляна, който е впил розови стъбла в бялата мазилка. Хангарът е първи в списъка му с неща, които трябва да провери. Ако през острова се прекарват наркотици, сградата сигурно е в центъра на тази дейност.

Когато стига до рампата, осъзнава, че да се разхожда из имението, няма да му е толкова лесно, колкото си мислеше по-рано. Той поглежда стените. Нощните камери не се виждат. Идеално. Ако той не ги вижда, значи и те не го виждат.

Не това обаче е проблемът. Каменната стена завършва с висока телена ограда с остра бодлива тел на върха.

Той се опитва да прецени. Дори ако успее да се покачи и да опази мъжкото си достойнство от острите като зъби на акула шипове, от другата страна ще му се наложи да скочи поне от три метра във водата. Опасно е. Най-малкото, може да си счупи глезена. Или по-лошо.

Да заобиколи не е по-лесно. За целта трябва да върви около километър до края на острова, после да се гмурне и да плува до рампата под вода, без да вижда нищо отгоре. С водолазен костюм и съответната подготовка, би го направил с удоволствие. Но не и с обикновени дрехи, неподготвен и в момент, когато очаква да се появи колегата му от охраната.

Антонио оглежда голямата дървена врата на хангара.

Със сигурност е заключена.

Дори да успее да стигне до нея, тези масивни дървени плоскости ще му създадат проблеми. Отвън има катинар, а отвътре вероятно са залостени с резе. Безнадеждна ситуация. Абсолютно безнадеждна.

Антонио се обръща и тръгва обратно в сгъстяващия се сумрак. Вече различава силуета на Фернандо в далечината – характерните криви крака, бавната и небрежна походка. Остава още около час, докато си отиде всяка дневна светлина и се наложи да прави обиколките с фенерче.

Високо над острата бодлива тел и изтърканата дървена врата един ръждясал ветропоказател се завърта леко, съживен от усилващия се западен вятър. Ако Антонио се беше вгледал по-внимателно, може би с бинокъл, би забелязал, че желязната глава на петлето е камера за двайсет и четири часово наблюдение, с филтър за нощно виждане, свързана не с контролната зала на системата „Моботикс“, а към по-малко и с по-ограничен достъп табло с монитори и записващи устройства в задната част на хангара. Монитори, пред които седи убиецът на Моника Видич.

² Isola (ит.) – остров – б. р.

³ Да. Добре (ит.) – б. пр.

Capitolo XVII

666 Г. ПР. ХР.

РАВНИНАТА НА АТМАНТА

Кави и Песна са в лошо настроение, когато излизат от колибата на лечителя и се качват в чакащата отпред колесница. Ларт забелязва мрачното им държане, когато сяда до кочияша и удря с камшика гърбовете на четири от най-расовите жребци на Етрурия.

Колесницата е нова, но магистратът не е отбелязал този факт дори с една дума на одобрение. Ларт я е проектирал сам и лично е надзиравал построяването ѝ. Двойни оси, четири усилени колела с по девет спици и бронзов обков от всички страни. По-добра е от всичко, което бащата на баща му е мечтал да създаде.

Ларт поглежда назад и вижда двамата мъже, вглъбени в поверителен разговор. От онези разговори, в които той не е допуснат. Разговори, които го унижават.

Приемат го като част от оборудването си. Третират го като инструмент за причиняване на болка. Е, той има и други достойнства. Много повече, отколкото подозират. Повече, отколкото който и да е от тях някога ще има.

Колесницата се носи бързо сред нивя от ечемик и пшеница и Ларт се потапя в чувствата на ненавист и презрение. Всичко, докъдето ти поглед стигне, принадлежи на Песна. Под земята се намира богато сребърно находище, което магистратът разработва и превръща в скъпи украшения.

Колесницата спира и кочияшът слиза, мърморейки, за да отвори портата в оградата между нивите.

Ларт се напряга да подслуша разговора на двамата мъже отзад.

Кави звучи оптимистично:

– Това е замаскирана благословия.

Песна е скептичен:

– Как така?

– Нашата покана към аристократите, магистратите и старейшините сега може да включва и покана за освещаването на новия храм. Кой ще откаже да участва в такова свещенодействие?

Песна не изглежда убеден:

– Благословия от един сляп нецвис? Как ще се приеме това?

– Може да не е сляп.

– Ами ако е?

Двамата замълчават. Ларт почти си представя как зъбните колела в лукавия ум на Кави чегъртат, преди, както винаги, той да измисли правилния отговор:

– Ще го представим като куриоз. Ще разпространим легенда, че Тевкър самоотвержено е пожертвал зрението си, за да не бъде смущаван от земните неща и да може да чува по-добре боговете. Цяла Етрурия ще ти завижда, че имаш такъв предан нецвис.

Песна се изсмива:

– Понякога, приятелю, си мисля, че дори боговете не могат да се мерят по дар слово с теб.

Кави се усмихва угоднически:

– Много щедра похвала, господарю.

– Нали не си изпратил още поканите?

– Подготвени са на чернова, но не са изпратени. Тази вечер мога да внеса поправки и да ги пратя по вестоносците на заранта.

– Чудесно. В такъв случай кога? Кога ще поканим тези могъщи и влиятелни мъже на нашата скромна церемония за освещаване на храма?

Кави вдига ръка и изпъва пръстите си:

– След шест дни.

Двамата замълчават, когато кочияшът се връща. Той измърморва нещо, качва се на капрата и тръсва юздите. Ларт не му обръща внимание.

Шест дни. Чудесно. Шест е любимото му число.

22

В НАШИ ДНИ

ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

Убиецът на Моника Видич продължава да гледа мониторите дълго след като Антонио се е скрил от поглед. Завърта камерите за наблюдение наляво и надясно, накланя ги, увеличава и намалява образа. От шпионина няма следа.

Не е чак толкова необичайно някой от охраната да се отклони от маршрута за патрулиране и да навлезе в петметровата забранена зона около хангара. Това обаче е друго. Младият охранител не изглеждаше воден от чисто любопитство. Никак даже. Изглеждаше целеустремен.

Нарушител.

Явно е дошъл с намерение да проникне в забранената зона. Убиецът пуска записите отново и се усмихва. Да, наистина. Глупавият младеж очевидно беше обмислял да прескочи оградата – щеше да е интересно да види как го прави, може би дори се е замислил за възможността да доплува до вратата на хангара.

Защо му е на един охранител да прави нещо такова?

И по-важно – как трябва да се постъпи с охранител, който иска да го направи?

Убиецът имаше планове за тази нощ. Големи планове. Но сега ще се наложи да ги отложи.

На другата стена с монитори, свързани с главната система за наблюдение, той вижда как Антонио и Фернандо си пожелават лека нощ, поздравяват се, като докосват кокалчетата на юмруците си, и тръгват в различни посоки. Колко е хубаво, когато колегите се разбират. Той поглежда друг таен монитор, получаващ картина от камери, скрити в грозните бели куполи на стените, които повечето хора погрешно вземат за обикновени лампи. Нощният пазач се връща в стаичката на охраната и отваря шкафчето си, за да извади застоялите сандвичи и клисавото парче торта, които жена му е завила преди половин денонощие. Шпионинът слиза на понтонния кей и отвързва една стара моторна лодка.

Много стара лодка, както изглежда. Убиецът вижда регистрационния ѝ номер отстрани и бързо си го записва. Името ѝ, Spirito di Vita – „Духът на живота“ – е заличено, но буквите са стояли толкова дълго, че очертанията им още личат върху борда.

На един лаптоп върху стоманената маса до системата за охрана, убиецът отваря файл, озаглавен: „Персонал“. След няколко щраквания с мишката изважда цялата информация за Антонио Матераци – несъмнено фалшиво име – заедно с адреса, където би трябвало да живее, и професионалната му история.

Препоръките и данните от проверките изглеждат добре. Той обаче все още има лошо предчувствие за младия охранител. Много лошо предчувствие.

В рамките на един час подозренията му се потвърждават. Номерът на лодката и името Spirito di Vita не съвпадат. Регистрацията наистина е на човек с името Матераци, но лодката има съвсем друга история и друг номер. Започнала е съществуването си като играчка на бизнесмен на име Франческо ди Еспозито от Неапол. После била купена от бившия болничен работник Анджело Павароти и сега очевидно принадлежи на сина му, Антонио. Антонио Матераци почти със сигурност е Антонио Павароти. Най-вероятно агент под прикритие на местната полиция или на карабинерите. Ченгетата често се представят с истинското си малко име, в случай че някой познат ги извика на улицата; така, дори някой да ги познае, няма да събудят подозрения.

Убиецът на Моника затваря лаптопа и се връща в безопасния район на комуната. На лицето му се изписва усмивка. Колко иронично, че бащата на Антонио, Анджело – име, което означава „ангел, Божествен вестоносец“, му даде информацията, която ще му позволи да убие сина му.

Capitolo XVIII

666 Г. ПР. ХР.

КЪЩАТА НА ТЕВКЪР И ТЕТИЯ В АТМАНТА

Слънцето изгрява над Адриатическо море. Обагрено в ягодово и ванилово, небето отразява гладката като огледало морска шир. Лек бриз лъхва Тетия и развява назад дългата ѝ черна коса.

Плочката е опечена и готова.

Тетия се замисля за произведението и измамата, свързана със завършването му. Снощи докараха Тевкър, за да се възстановява вкъщи. Тетия предано се грижи за него, докато той заспа. После се върна при глинената плочка, внимателно я изпече в новата пещ, която сама изкопа в земята и напълни с изсушени фъшкии, дърва, морска сол и сухи листа. Когато огънят се засили, тя го покри с греди и глинени чирепи, за да запази високата температура, като прецени времето така, че да може да извади изпечената творба при първите лъчи на зората.

Изпита голямо облекчение, че не се е напукала. Въпреки че при внимателно вглеждане се виждат стотици миниатюрни цепнатини, сякаш змиите, които издяла, тайно са пълзели по повърхността.

Глината не беше чиста. В нея има отровни отложения и нежелани минерали. В един момент Тетия беше убедена, че наслагванията ще разцепят плочката по време на печенето. Не се случи. И като го поглежда сега, скулпторката се убеждава, че произведението ѝ е станало точно такова, каквото очакваше магистратът Песна.

Прекрасно е.

Най-красивата от всичките ѝ творби. Става ѝ жал, че трябва да я даде.

Тетия бавно почиства плочката. Слага я в задната част на колибата и усеща странно чувство в корема. Къркорене. Като глад. Само че по-различно.

Слага ръка върху корема си. Ако не греши, дори детето изглежда доволно, че е завършила релефа.

Тя покрива плочката с плат и започва да реже плодове за закуска. Замисля се за обичая, когато в селото някой се разболее, съседите да идват с малки подаръци като израз на подкрепа и пожелание за бързо оздравяване. Носят плодове, сокове, дори малки талисмани. Никой обаче не донесе нищо за Тевкър. Никой не мина да го види.

Ярки снопове слънчеви лъчи проникват в колибата и огряват лицето на Тевкър.

Топлината го събужда.

Той сяда в леглото и протяга ръце в търсене на жена си.

– Тетия!

В гласа му има нотка на паника.

– Тук съм. – Тя се приближава и погалва сплъстената му коса. – По-добре ли си? Тази нощ спа дълго и дълбоко. Ако не издаваше звуци като мечешко ръмжене, щях да те помисля за мъртъв.

Той се усмихва и вдига ръце към главата си, близо до мястото, където тя го докосва.

– Чувствам се укрепнал. – Превръзките му са се разхлабили и компресът е паднал. – Но очите ми щипят, сякаш са пълни с пясък.

Тетия вижда, че превръзката се е разместила и зениците му са открити. Той гледа право към нея.

Но не вижда нищо!

Тя се приближава. Търси знак, че я е познал. Нищо.

Тевкър усеща нещо. Може би мълчанието ѝ. Може би някак прочита мислите ѝ.

– Какво правиш?

– Нищо, мили – отговаря тя, като преглъща гузно. – Превръзката се е разместила. Легни да я наглася.

Тевкър се подпира на лакът и ляга.

Тетия сипва вода в една купа и с парче вълна внимателно избърсва коричките от клепачите и очите му. Възсяда бедрото му и за момент и двамата си спомнят последния път, когато правиха любов. Той се усмихва и Тетия усеща как членът му се втвърдява под нея. Той протяга ръка и докосва висящата като завеси коса.

– Благодаря ти, мила моя. Благодаря, че си до мен и не ме изостави. Онзи ден си помислих, че си решила, че щом боговете са ме зарязали, и ти трябва да го направиш.

– Шшшт! – Тя поставя пръст пред устата си. – Не говори така.

Тевкър замлъква. Пръстите му замръзват като ледени висулки във водопада на косата ѝ.

Тя се навежда и целува пресъхналите му устни. Навлажнява ги с езика си и той тихо изстенва.

Тетия бавно съблича дрехите си и започва да целува гърдите и пениса му. Сега ще се люби с него. Бавно. Нежно. А после ще му каже. Ще му каже, че трябва да отиде при Песна.

23

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ПИАЦАЛЕ РОМА, ВЕНЕЦИЯ

Лейтенант Валентина Мораси взема Том от хотела му малко след 8 часа. Миналата вечер му остави съобщение там, а също и в „Луна Балиони“.

Времето е хладно и тя носи черни дънки „Армани“, късо яке от мека червена италианска кожа, сив кашмирен пуловер и бяла блуза с висока яка. Дрехите са ѝ слабост. Харчи за тях повече, отколкото за храна, което вероятно е хубаво, защото ако беше обратното, нямаше да може да се набута в никое от нещата, които обича да носи. Затова, когато вижда Том, веднага забелязва, че е със същите дънки, сива фланелка и сив суичър с качулка, както при първата им среща.

– Buongiorno! – бодро поздравява той и неохотно се качва в моторницата на карабинерите. – Опасявам се, че не съм голям мореплавател. Краката ми предпочитат да са стъпили на тера фирма.

– И сте от Лос Анджелис? – подкача го Валентина, като му помага да отиде към кърмата на лодката, където прохладният бриз ветрее италианското знаме. – Представях си ви като калифорниец, който е прекарал юношеските си години в океана.

– Грешите, лейтенант. Истината е, че почти не мога да плувам. Дори имам нещо като фобия от водата.

Тя го поглежда изпитателно, сякаш подозира, че я будалка.

– Елате вътре, направила съм кафе.

Том е принуден да се сгъне почти на две, за да влезе след нея през вратичката на дългата тясна кабина.

– Когато бях малък, най-добрият ми приятел беше премазан от джет в Малибу. Бях във водата с него.

– Моите съболезнования.

– Благодаря. Много ли ще пътуваме?

– Пет минути. Или десет. Зависи от трафика.

Валентина отваря един термос и сипва кафе в две чаши.

Идеята за улично задръстване във водата развеселява Том. Но когато започват да си проправят път между водните таксита, гондолите и работните лодки, разбира какво е имала предвид полицайката.

– Майор Карвальо и патологът, професор Монтезано, ще ни чакат там. – Тя се изкушава да коментира дрехите му, особено липсата на чисти, но се спира. – Били ли сте друг път в морга?

Том кимва:

– За съжаление, няколко пъти. Не във връзка с криминални разследвания, а за компания на роднини на починали. Няколко пъти за разпознаване на мъртви бандити или клошари, които никой не е потърсил.

– Съжалявам. Моргата не е най-доброто място за започване на деня.

Том свива рамене:

– Предпочитам да не я посещавам, но ако се налага, по-добре да е в началото на деня, а не в края.

Двайсет минути по-късно му се иска да не беше казвал тези думи. С болнична престилка, застанал до бледото тяло на петнайсетгодишната Моника Видич, той се чувства почти толкова потиснат, колкото в нощта, когато уби двамата улични бандити в Лос Анджелис.

Чу много добре всичко, което каза майор Карвальо преди малко. Разбра го ясно. Но пак изпитва нужда да повтори:

– Някой е извадил черния ѝ дроб?

Валентина го поглежда гузно:

– Да. Съжалявам, че не ви казах преди. Стори ми се по-уместно да изчакам, докато дойдете тук.

– Добре ли сте, синьоре? – загрижва се патологът, когато вижда страданието на лицето му. – Ако искате, да направим почивка.

Том поклаща глава:

– Не. Не. Добре съм. Хайде да свършваме.

Поглежда Валентина, която свежда виновно поглед, сякаш се досеща, че той си спомня думите ѝ, че след тази среща карабинерите повече няма да го търсят – за нищо. Сега не му изглежда така. Изобщо не изглежда така. Том има чувството, че тепърва започват.

24

„САН БИАДЖО“, ВЕНЕЦИЯ

Един облак закрива утринното слънце, когато Антонио Павароти запалва мотора на старата семейна лодка, вързана близо до „Сан Биаджо“, и потегля към Изола Марио. Поглежда часовника си и преценява, че ще пристигне двайсетина минути по-рано – достатъчно, за да се отклони малко и да огледа хангара откъм водата. Дава малко повече газ, когато навлиза в един от добре очертаните плавателни канали на лагуната.

Баща му Анджело беше купил старата деветметрова лодка преди двайсет години и я подари на сина си за двайсет и първия му рожден ден. Беше поддържана добре през всичките тези десетилетия, а в последните години Антонио ѝ направи почти основен ремонт. Последното, което направи с много любов, бе да смени прозорците и да поправи надеждния стар дизелов мотор. Следващата точка в списъка е да пребоядиса вечно нуждаещия се от освежаване син нос, който сега започва да се клати твърде силно нагоре-надолу между неравните вълни. Антонио скоро вижда причината. Точно пред него се движи воден автобус номер 41, от гарата за Мурано. Да попаднеш в следата на някое от тези корабчета, е почти толкова неприятно, колкото да те влачат гол за краката през прясноизорана нива.

Антонио отваря манерката с чай, която носи, и я поставя на една поставка в предната част на контролната кабина. Всичко тук е изящно реставрирано, с гладко лакирани дъски и безупречно лъснати месингови части. Той отваря вратата към голямата бордова кухня, обзаведена със своенравна газова фурна и два котлона, които са участвали в приготвянето на много от вкусните гозби на майка му. Отзад има пътнически отсек, където могат да спят един-двама души.

През водните пръски и изтъняващата мъгла пред него се показва Изола ди Сан Микеле – но сега Антонио е далеч от мислите за дядовците, бабите и другите души, почиващи в гробището на острова. Спомня си щастливите моменти, които е преживял на тази лодка. Първото плаване с майка си и баща си. Риболовните екскурзии с приятели. Прекрасните вечери насаме с гаджетата, преди да се изнесе от апартамента на родителите си и да заживее самостоятелно.

Последният спомен го кара да се засмее, докато натиска копчето на котлона, за да запали първата си цигара за деня. Скоро ще ги откаже. Може би след като свърши тази мисия под прикритие. Майка му ще бъде много доволна, когато спре цигарите.

За частица от секундата усеща, че нещо не е наред.

Изведнъж въздухът в кабината сякаш изчезва. Като изсмукан през гигантска невидима сламка.

Болка пронизва тъпанчетата му и тялото му се разтриса. Метални отломки от печката се забиват като шрапнели в лицето му.

Той вижда всичко на забавен каданс – миг на осъзнаване, в който разбира какво се случва и че не може да направи нищо.

Антонио е заслепен и замаян. Оглушителният гръм на газовата експлозия отеква в откритото море.

Той усеща плискането на вълните върху лицето си, но не вижда нищо.

Туристите в задната част на водния автобус гледат със зяпнали усти, все още неосъзнали целия ужас на случващото се.

Ярко оранжево кълбо пронизва сивата мъгла, последвано от гъст облак дим.

Дъски и пластмасови отломки хвръкват във въздуха и се посипват във водата.

Минаващите плавателни съдове изключват двигателите. В зловещата тишина свидетелите на взрива гледат ужасено и се питат дали е безопасно да продължат.

Пламъците стихват.

Сред лъщящите мазни петна и отломките от разбитата лодка тялото на Антонио Павароти бавно се поклаща във вълните.

Capitolo XIX

666 Г. ПР. ХР.

ДОМЪТ НА ПЕСНА, АТМАНТА

Тетия се чувства виновно, че излъга Тевкър.

Каза му, че отива при Песна, защото магистратът искал да ѝ даде поръчка за своята гробница. Тевкър беше толкова уморен и изнемощял, след като се любиха, че не възрази.

Тази лъжа е последната от поредицата, започнала, когато Тетия увери съпруга си, че е унищожила глинената рисунка, издълбана от него в свещената горичка – поредица, която я довежда в пищните покои на Песна, за да подари на магистрата керамичната гравюра, която е сътворила от насечената глина.

Херха влиза в стаята, където чака Тетия. Поглежда подигравателно бледата дребногърда жена и отбелязва:

– Не си негов тип. Бременна, ниска и мръсна. Със сигурност не.

Скулпторката не ѝ обръща внимание. Тя се възхищава на безбройните прекрасни керамични съдове. Гръцки вази със закривени дръжки, криволинейни шарки и причудливи образи на горгони, грифони, сфинксове и сирени. Широки гърнета с фигури в червено и златисто на лъскав черен фон.

– Чу ли? – Херха се приближава. – Песна предпочита изтънчени жени с пищни форми. Не дрипли.

Тетия накланя глава и се навежда ниско, за да огледа две елегантни бутилки от алабастър, с високи гърла и без дръжки, украсени с екзотични пъстри птици на матов фон. Очите ѝ се разширяват от почуда, когато вижда няколко по-стари произведения: гръцки канички за зехтин с кръгли дръжки и дълги цилиндрични тела, изящно прищипнати в основата. Приказно украсените кратери⁴ с къси като свински ушички дръжки, изработени от лъскав метал, за който е сигурна, че е сребро, са истински празник за очите. Херха се измъква от стаята, мърморейки:

– Не стига, че е дебела и глупава, ами сигурно е глуха и няма. Определено не приляга на един аристократ.

Тетия дори не забелязва, че е излязла. Свежда очи към покрития с парче плат релеф в ръцете си. В присъствието на всички тези прекрасни шедьоври той вече не ѝ изглежда одухотворено произведение на изкуството, а груба буца пръст, одялана от непохватните ръце на аматьор.

Песна влиза.

Той е бос и носи туника, изработена от същия кремав плат като тази на Херха. Мирише на секс и яде печена пилешка кълка от очукан сребърен поднос.

– Хареса ли си нещо?

– Всичко! – възкликва смаяно Тетия. – Тук няма нищо, което да не е празник за очите.

– И мен ли включваш в това число?

Той се приближава с безшумни стъпки, като гладен вълк, готов да остави месото на една жертва и да заръфа друга.

Тетия усеща опасността и отстъпва назад.

– Господарю, донесох ти това. – Тя му подава вързопа от парцали. – Завърших го и смятах, че е достоен подарък, но сега, след като видях всички тези чудеса, се съмнявам, че ще ти хареса.

Песна изгубва интерес към нея. Разопакова с поглед пакета в ръцете ѝ.

– Както ти казах при последната ни среща, остави аз да преценя това. – Отива от дясната страна на стаята, където има дълга дъбова маса, долепена до стената. – Донеси го тук. Трябва да си избърша ръцете.

Излиза през една странична врата, а Тетия изпълнява заповедта. В бързината старите ѝ сандали се закачват на една неравност в пода. Тя се препъва и полита напред. Керамичната плоча не пада на пода, но се стоварва тежко върху масата. Много по-силно, отколкото е здравословно за нея.

Тя се изправя. Обхваща я страх, че се е случило най-лошото.

Колебливо развива най-великото произведение на живота си. Сърцето ѝ се свива.

Плочата се е счупила.

Още преди да развие целия релеф, тя разбира какво се е случило. Пукнал се е. Пропукал се е точно по двете дълбоки линии, с които Тевкър бе разделил божествената фигура на три части.

За неин ужас Песна влиза в този момент. Оставил е подноса с пилешкото и бърше ръце в дебела ленена кърпа.

– Дай да видим сега това чудесно произведение.

– Съжалявам. – Тя отгъва последния слой грубо платно и се дръпва назад. – Ужасно съжалявам.

Песна мълчи. Отдръпва се леко и се втренчва в релефа.

– Милостива майко на Менвра! – Той почти скача върху плочката. – Това е удивително! – Изблъсква Тетия настрани. – Суровата глина, върху която работеше, изглеждаше обещаващо, но изобщо не съм очаквал това. Създала си три еднотипни и самостоятелни сцени, всяка от които изглежда прекрасно сама по себе си, но трите заедно оформят възхитителна картина.

Тетия поглежда и вижда, че той има право. Виденията на Тевкър са подредени едно до друго, разделени от нейната небрежност, но лесно могат да бъдат долепени и мозайката – сглобена.

Песна събира парчетата с изражение на истинска наслада.

– Това е вдъхновено и фантастично произведение. То мами окото и освобождава въображението. Припомни ми, как си го нарекла?

Тетия се поколебава. Ненадейно думите на Тевкър сами излизат от устата ѝ:

– Това са „Портите на Съдбата“.

– Разбира се. – Името на произведението сякаш още повече го ентусиазира. Отдръпва се и на лицето му се изписва възхищение. Вдига ръце. – Но талантлива млада Тетия, това не е съвсем завършено.

– Какво имаш предвид, господарю?

Той се усмихва многозначително:

– Сребро.

Тя се намръщва.

– За да отдадем дължимото на това произведение – на таланта ти – искам да поработиш с моя ковач и да запечатате красотата на творението ти в сребро за вечни времена.

– Но...

Магистратът я прекъсва, като вдига ръка:

– Мамарс е най-добрият в цяла Етрурия. Ще направи калъпи от твоята глина и ще покрием видението ти с най-чистото сребро, което можем да добием. Ще накарам Ларт веднага да го уреди.

Тетия започва да се тревожи. Беше достатъчно рисковано, че се принуди да подари релефа на магистрата, но ако сега той го обезсмърти в сребро, веднага ще тръгнат слухове, които неминуемо ще стигнат до съпруга ѝ.

– Господарю, какво ще правите с него, когато бъде завършено? Тук при останалите си съкровища ли ще го държите?

– Още не знам. – Очите на Песна светват. – Първо, мъжът ти ще го благослови при откриването на новия храм. После ще реша. Може би ще го оставя там за известно време като благодарност към боговете.

Тетия навежда глава. Вече вижда как измамата и лъжите я застигат.

– Господарю, размислих. Наистина мисля, че е най-редно да подаря това на съпруга си. Ще направя за теб нещо много по-красиво и по-величествено.

Тя се опитва да завие отново релефа с плата.

– Стой! – изревава Песна. – Как смееш! – Очите му запламтяват. – Ще правиш това, което аз кажа и когато кажа.

Силна болка изведнъж прерязва корема ѝ и единият ѝ крак се подгъва. Тя се опира на стената и дълбоко си поема въздух. Песна не обръща внимание на страданието ѝ. Лицето му е мораво, очите му – изцъклени и гневни.

– Казах ти да се примириш. Това е положението. Сега се махай! Изчезвай, преди да заповядам ти и онзи безполезен гадател да бъдете изкормени и вътрешностите ви хвърлени на свинете.

⁴ Характерни за Древна Гърция керамични съдове за смесване на вино и вода. – б. р.

25

В НАШИ ДНИ

БОЛНИЦА „САН ЛАДЗАРО“, ВЕНЕЦИЯ

Студеният стерилен въздух в моргата кара Валентина да разтърка ръцете си, за да ги стопли. Том не чувства хладината, а професор Монтезано изглежда свикнал. Майор Карвальо прокарва език по зъбите си, сякаш иска да се отърве от лош вкус в устата или може би да изчисти думите, преди да ги изрече:

– Питахме се дали изваждането на черния дроб на Моника има някакво религиозно значение.

Том стои втренчен в тялото на момичето. Положено е на металната маса като парче месо на сребърен поднос.

– Може би имате предвид сатанинско значение?

– Si.

– Преди векове много общества са отдавали по-голямо значение на черния дроб, отколкото на сърцето. – Том поглежда Монтезано. – Предполагам, че причината е отчасти свързана с медицината.

– Така е – съгласява се медикът. – Черният дроб е най-голямата жлеза и вътрешен орган в тялото и както човек не може без сърце, така не може и без дроб. Той е възхитително творение на природата. Върши на практика всичко: обезврежда отровни вещества, синтезира протеини, участва в храносмилането. Освен това е доста тежък – достига до килограм и половина. При възрастен човек има размерите на топка за американски футбол.

Том приема последното като знак да продължи:

– Но освен медицинските съображения, на черния дроб и на сърцето отдавна се приписват свръхестествени свойства. Съществуват сведения чак от далечна Коста Рика за сатанисти, използващи кози, овчи и дори конски сърца и черни дробове в черните си литургии и церемонии за посвещаване. И те не са единствените, които придават символично значение на тези органи. Древните египтяни са балсамирали сърцето отделно от тялото, за да бъде претеглено в деня на Страшния съд. Ако сърцето е натежало от грях – или е било вече отстранено от тялото – покойникът нямало да бъде допуснат в отвъдния живот. Етруските, вашите предци, са вярвали, че черният дроб е дори по-важен от сърцето. Считали са, че при човека той е мястото, където се помещава душата, а при животните бил свещеният орган, с чиято помощ гадаели за благоразположението на боговете.

Вито се почесва по върха на носа – нервен тик, който се появява, когато е замислен.

– Защо му е на някого да вади черния дроб на Моника? – пита той.

– Сатанистите отдават голямо значение на различни телесни части както сексуално, така и символично. Обикновено сексуалното фиксиране носи непосредствено лично удовлетворение, но когато се съсредоточат върху други части, като очи, уши или вътрешни органи, това е свързано с по-стари, произхождащи от много дълбока древност ритуали и оскверняване.

Том отново поглежда раните върху голото тяло на Моника. Беше си представял, че след аутопсията патологът ще я зашие, но очевидно не става така. Вътрешностите ѝ все още са изложени на показ. Гледката е покъртителна. Тялото сега е само обвивка, загубила всякаква връзка с човека, с духа и личността му.

– Отнемането на млада душа е върховното оскърбление за Бог – продължава американецът. – Ако убиецът има връзка със сатанизма, като изважда черния дроб, той се подиграва на Бог, като осквернява човешкото му творение. Може да се предположи също, че е искал да вземе дроба за някой извратен личен или групов ритуал.

Настъпва тишина. Всички гледат Моника. Единствените шумове са бръмченето на хладилната система и пращенето на мухите, умиращи върху електрическите мрежи срещу насекоми, поставени на различни места в помещението.

Майор Карвальо сваля гумените ръкавици и казва:

– Том, знам, че Валентина ви е обещала, че тази среща ще е последната, за която ви молим...

Лицето му подсказва края на изречението. Том се досеща:

– Но не е.

Майорът се усмихва:

– Не, не е. Имаме нужда от помощта ви. Както за религиозните страни на разследването, така и за всичко, което можете да откриете от времето на етруските и би могло да ни е от полза.

– За колко време?

– Не за дълго. Седмица. Или две.

– Не съм сигурен, че ще съм ви полезен.

– Уви, мисля, че ще бъдете. – Карвальо поглежда трупа на масата. – Заради нея трябва да ни помогнете.

Том кимва. Майорът стиска ръката му, после се обръща към Монтезано:

– Професоре, grazie mille. – Хвърля последен поглед към трупа: – Grazie, Monica. Che Dio ti benedica⁵.

⁵ Благодаря, Моника. Бог да те благослови. – б. пр.

26

„САН БИАДЖО“, ВЕНЕЦИЯ

Вито Карвальо получава обаждане по мобилния телефон точно когато излиза от моргата. Заповядва да не съобщават новината на никой друг, особено на Валентина.

Когато пристига на местопроизшествието, водолазните екипи вече претърсват неспокойните води на лагуната за останките от старата семейна лодка на Антонио. Гледката е шокираща. Въпреки целия си полицейски опит Карвальо трудно запазва самообладание. Смъртта е поносима, стига да не те засяга лично. Антонио беше негов любимец. Майорът се гордееше с него. Понякога го чувстваше като роден син.

Карвальо сяда на кея и се опитва да осмисли информацията. Антонио е мъртъв. Експлозия на лодката. Засега никой не знае каква е причината. Да, сигурни са, че е той. Да, Вито може лично да види трупа. Не, никой не е казал на семейство Павароти. А на Валентина? И на нея никой още не е казал или поне не би трябвало да са ѝ казали. Но новината неминуемо ще се разчуе. Скоро, много скоро.

Все още замаян, Вито следва младия полицай, който го води до бялата палатка, където е сложено тялото.

Антонио е. Няма грешка.

Вито не казва нищо, само кимва утвърдително и преглъща тежко. Каква загуба! Каква ужасна загуба!

Той се прекръства и се отдалечава. Вероятно ще им е необходим целият днешен ден, а може би и голяма част от утрешния, докато съберат двигателя, електрическата инсталация и всичко друго, което би могло да им подскаже какво се е случило. Пожарите в морето са много редки, експлозиите – още повече, но Вито не вижда основание да подозира, че смъртта на младия полицай е причинена от друго освен от нещастна случайност.

Решава лично да съобщи вестта на родителите на Антонио. Не иска да я научат от чужд човек. Не иска друг да бъде до тях в най-лошия момент от живота им.

Въпреки целия си опит Вито спира пред вратата на апартамента им и си поема въздух.

Телевизорът работи. Натиска звънеца и отвътре се чува мъжки глас. През матовото стъкло вижда женски силует, който се приближава.

Майката на Антонио отваря вратата и наднича да види кой звъни. При други обстоятелства Вито би я посъветвал да сложи предпазна верига.

– Синьора Павароти?

– Да?

Тя го поглежда разтревожено. Усетила е, че нещо не е наред.

– Казвам се Вито Карвальо. Майор Карвальо.

Той показва служебната си карта. За секунда на лицето ѝ се изписва облекчение, сякаш се успокоява, че това не е посещението, от което цял живот се е страхувала. После обаче се намръщва, прочита лицето му – изражението му казва всичко.

Краката на Камила Павароти се подкосяват.

Вито я улавя, преди да падне. Оказва се по-тежка, отколкото е очаквал.

– Aiuto! Signore! Aiutami!⁶

Анджело Павароти дотичва за секунди. На лицето му се изписва тревога, когато вижда непознат мъж да държи припадналата му жена. Вито му показва картата, която все още държи, и се представя.

Внасят Камила в дневната и я поставят на едно кресло.

Майорът сяда насреща и изчаква търпеливо, докато Анджело донася вода и коленичи до жена си, за да я свести. Тя отпива колебливо. Изглежда изнемощяла и бледа. Вито се извръща, докато Анджело избърсва устата ѝ.

Навсякъде има снимки на Антонио. С липсващи предни зъбчета и в първата си ученическа униформа. С рошава коса като юноша. Спретнат в униформата на карабинерите. Майорът поглежда отново към креслото. Двамата старци го гледат.

Моментът настъпва.

– Вашият син, Антонио... Съжалявам – мъртъв е. Нещастен случай. Моторната лодка, с която е плавал през лагуната, се е взривила. Все още не знаем причината.

Бащата изглежда почти развеселен. Не може да повярва. Това е абсурд. На лицето му се появява мрачна усмивка, сякаш е сигурен, че е станала грешка.

– Не може да бъде. Сигурен ли сте, че е нашето момче? Антонио Павароти. Той...

– Абсолютно сигурен, синьоре. Аз лично го разпознах.

Двамата родители се споглеждат. Изненадата преминава в шок.

– Много съжалявам. Ужасно съжалявам. – Карвальо знае, че трябва да очертае ясна граница. Да съобщи ужасяващите факти и да замълчи. – Антонио беше добро момче. Отличен полицай и колегите му много го обичаха.

Анджело кимва храбро. Думите на майора може да му помогнат, могат дори да го накарат да се почувства горд. Но точно сега нямат значение.

– Някой от колегите ми ще дойде утре. Ще уреди да видите тялото, ако искате. – Карвальо вижда болката на лицата им. – Ще дойдат и разследващи. Ще ви разпитат за Антонио, къде е ходил, с кого се е виждал и разбира се, за лодката.

Камила стиска ръката на Анджело и изглежда така, сякаш отново ще припадне.

– Валентина? Как е тя?

– Още не знае. – Карвальо се намръщва. – Никой не ѝ е казал. Дойдох направо от местопроизшествието. Вие сте първите, които научават.

– Вие ли ще ѝ кажете? Лично? – Това е повече молба, отколкото въпрос.

Карвальо закопчава якето си.

– Разбира се – уверява ги. – Ще я видя веднага щом се върна.

Двамата понечват да се изправят.

– Недейте, моля ви. Сам ще изляза. – Вито изчаква секунда, докато отново седнат. – Още веднъж – искрени съболезнования за загубата ви.

Те кимват и се притискат един в друг. Нежелана прегръдка.

Вито оставя визитната си картичка върху масичката пред тях и излиза тихо от стаята като черна мъгла.

⁶ Помощ! Господине! Помогнете ми! (ит.) – б. пр.

Capitolo XX

666 Г. ПР. ХР.

АТМАНТА

Тетия реже билки пред колибата, когато той идва. Палачът слиза от големия си бял жребец и се приближава. По гърба ѝ преминават тръпки като от лед, топящ се по стената на пещера.

Не е очаквала, че ще дойде толкова скоро. От срещата ѝ с Песна е изминал само ден.

Ларт държи юздите уверено и потупва животното по главата.

– Идвам да те заведа при Мамарс, ковача на сребро.

– Моментът не е подходящ. – Тетия посочва колибата. – Трябва да се грижа за мъжа си.

– Точно сега е моментът. Щом съм дошъл, тръгваш с мен.

Погледът му я предупреждава, че няма намерение да спори.

Тетия кимва:

– Трябва да му кажа. Да уредя някой да се грижи за него.

Ларт накланя глава към коритото с вода:

– Давам ти време, докато напоя коня. Не повече.

Тетия влиза бързо в къщата. Тевкър спи. Тя коленичи и поставя длан върху лицето му.

– Мъжо – отначало шепне, после казва по-силно: – Тевкър, чуваш ли, мили?

Кожата му е топла и грапава. Устните му най-сетне се размърдват и за миг очите му се отварят. Там, където навремето горяха искри, възпламеняващи чувствата ѝ, сега се вижда само мъртвешка млечна белота. Сърцето ѝ се къса да го гледа така.

– Тевкър, чуваш ли ме?

Той се усмихва сънливо.

– Аз съм сляп, не глух. Пак бях заспал. Сега, когато не виждам, умът ми като че ли по-често търси утехата на съня.

– Магистратът Песна изпрати човек да ме заведе при него. Чака отвън, трябва да тръгвам. Ще се забавя известно време.

На лицето му се изписва тревога.

– Защо? Магистратът знае за състоянието ми. Уменията ти ще са по-необходими за моята гробница, отколкото за неговата.

– Не говори така! – Паника стяга гърдите ѝ. – Ти си този, който му разказа за занаята ми. Вчера ми каза, че ще си помисли какво иска. Предполагам, че праща да ме заведат, защото е решил. – Тя се опитва да звучи въодушевено. – Това е голям шанс за нас, Тевкър. И двамата ще имаме полза, ако угодим на магистрата.

Тевкър не казва нищо. Чувства, че вече нищо не зависи от него. Превърнал се е в предмет, който хората местят насам-натам, както им е угодно.

– Ще помоля майка ти да се грижи за теб – Тетия стиска ръката му. – Скоро ще се върна. Пожелай ми късмет.

Целува го по челото.

На Тевкър му се иска да беше по устните. Иска му се да бяха само той и жена му, без онзи ужас, който расте в корема ѝ; без срамната тайна, която се опитват да забравят.

– Нека съдбата да е благосклонна към теб.

Тя не го чува в бързината да излезе и за малко не се сблъсква с Ларт, който очевидно се кани да влезе в къщата, за да я вземе.

Тетия изтичва покрай мъжагата.

– Трябва да се обадя на майка му и после съм готова – извиква тя, не смеейки да се обърне.

Като провокира търпението на Ларт, човек рискува да освободи ярост, пред която и най-големите смелчаци треперят. Тетия е готова за гневния му рев, за юмрука или за ботуша му, но извергът явно владее гнева си. Въпреки това тя не се бави и щом Ларция ѝ обещава да се грижи за Тевкър, изтичва обратно при Ларт, като държи събрана роклята си, за да не се оплете в старите кожени сандали, и в същото време се стреми да не се разголва прекалено, за да не събуди похотта му.

Той възсяда коня и я издърпва с една ръка при себе си. Още преди Тетия да се настани съвсем, животното хуква в галоп и тя се принуждава да се вкопчи в кръста на Ларт, за да не падне. Насочват се на север с бясна скорост. Първо по кардото на града, после по декумана – пътят, преминаващ в посока изток – запад. Кръстовището на двете улици е специално място, тържествено определено от Тевкър при основаването на селището, и къщите са разположени покрай тези две главни артерии. Препускат, докато стигат сребърните мини на Песна.

– Работилницата на Мамарс е отчасти под земята – обяснява Ларт, докато завързва коня за един стълб и сваля Тетия. – Ще ти покажа къде е, но няма да сляза с теб.

Тетия го поглежда изненадано:

– Защо? Да не те е страх?

– Не ме е страх от нищо земно. – Той я хваща за лакътя и я повежда бързо. – Разходките под земята са за гризачите, а аз не търпя компанията на плъхове.

Постройките на мината са разположени зигзагообразно, отчасти вкопани в скалата, като външните части сключват четиридесет и пет градусов ъгъл, преди да изчезнат под земята.

Ларт отваря една очукана врата, зад която се разкрива мрачен влажен коридор, осветен с факли. Пламъците им потрепват от течението.

– Ще те чакам тук – казва Ларт. – Когато свършите, Мамарс ще изпрати да ме извикат.

Capitolo XXI

ИЗТОЧНАТА СРЕБЪРНА МИНА, АТМАНТА

Вратата се тръшва зад нея.

Тетия минава по късия коридор, после влиза през друга врата отдясно. Попада в зала, в която може да се събере цяло село и мирише по-зле от сярна яма. Мъже на всякаква възраст трескаво пренасят нажежени до бяло железни тигели от едно работно място до друго. Изглеждат като крадци, отмъкващи парченца от слънцето.

Помещението кънти от оглушителни удари на чук върху наковалня. Огромни огньове бушуват в каменни пещи, достигащи до самия таван. Горещината е нетърпима. Тетия усеща струйки пот по гърба и между гърдите си. Тръгва напред, като внимава да не се блъсне в някой от минаващите мъже и да не се изгори на нажежените им съкровища.

Внезапно силно съскане я кара да подскочи. Един мъж потапя тигел с разтопен метал в огромно корито с вода. Тетия си поема дъх и продължава нататък.

Вижда редица полуголи деца, седнали като наниз мръсни перли, опрели гръб в грапавата скала. Ровят в големи делви, които държат между коленете си, вадят частици сребро от счуканата руда, покритите им с мазоли разкървавени ръце отстраняват нескъпоценните метали, солите и шлаката.

Друга врата води към втора огромна зала. Охранява се от двама грамадни мъже с бръснати глави и дебели кожени колани, от които висят вериги и ножове. Пазачите изглеждат еднакво, само единият има белег на лявата буза и на дясната предмишница – ясна следа от удар с меч.

– Аз съм Тетия, жена на Тевкър, гадателя. Ларт, слугата на господаря Песна, ме доведе, за да се видя с Мамарс.

Тетия зачаква да ѝ отговорят, но мъжете не проронват дума. Оглеждат я внимателно, после онзи с големия червен белег се дръпва и отваря вратата.

В това помещение е по-прохладно. Светлината е по-равномерна.

Едно момче, малко по-голямо от другите, седи с кръстосани крака в далечния ъгъл и предпазливо поглежда гостенката. Мамарс не вдига очи от това, което работи. Изглежда на възрастта на бащата на Тевкър, но много различен във всяко друго отношение. Хилав като клечка, дребен, съсухрен, с проскубана бяла коса и рунтава сива брада. Седи прегънат на две над широка работна маса, каквато Тетия никога не е виждала. Масата е отчасти дървена, отчасти желязна. От краищата ѝ стърчат различни по размер метални челюсти като усти на гладни кучета, лаещи за някоя огризка.

Мамарс проговаря с бавен тих глас, сякаш заглушен от буйните косми около устата му.

– Седни. Не мога да спра. Металът почти се втвърди, а още не съм готов.

Тетия сяда на едно паянтово дървено столче срещу него и оглежда обстановката. Масата между тях е покрита с ножове, пили и чукове, много напомнящи нейните инструменти, но по-малки и фини. Странен продълговат камък привлича погледа ѝ; изглежда намазан с различни разцветки на нещо лъскаво. Тя се досеща, че е лидийски камък – инструмент, който се използва за сравняване на проби от най-висококачественото сребро с нови, чието качество още не е определено.

– Готово! – триумфално обявява Мамарс и най-сетне вдига поглед. – Значи ти си тайнствената скулпторка. Виж ти, виж ти!

Слиза от високия дървен стол и става толкова малък, че почти се скрива под масата.

Тетия се изправя и отива от другата страна при него. Той едва стига до раменете ѝ.

– Аз съм Тетия, жена на Тевкър, дъщеря на...

Той махва пренебрежително:

– Знам коя си и изобщо не ме интересува кои са съпругът и баща ти. Дай да те погледна. Покажи ми ръцете си.

Тя ги протяга, с дланите надолу.

– Не, не. Не така, дете. Така не виждам нищо. – Мамарс завърта дланите ѝ и я хваща за китките. – Ааа! Ръце на художник. Добре, добре. Имаш дарба от самата Менрва.

Усмихва се добронамерено и Тетия веднага изпитва топли чувства към него.

– Благодаря.

Мамарс прокарва хилавия си кокалест пръст хоризонтално по лявата ѝ длан.

– Гърците вярват, че всички тези линии са пророчества за живота на човека. Пръстите ти са първият свят – светът, който съществува в ума ти. Средната част на дланта е вторият свят – той управлява материалните неща, които притежаваш и правиш в този живот на земята. – Прокарва нокти от върха на палеца до средата на китката. – А това е третият – скритият ти, стихиен свят.

Тетия е възхитена:

– Разбираш ли от тези неща? Ясновидец ли си?

Мамарс се усмихва загадъчно:

– Всички хора на изкуството са ясновидци. Те виждат повече от чисто земните неща. Забелязвам, че и в твоето произведение има фантастични елементи. Трябва да ми ги обясниш.

Тетия свежда очи, притеснена, че ковачът ще се опита да я притисне. Мамарс усеща това и добавя:

– Е, може би по-късно, когато се опознаем по-добре. Ела първо да ти покажа какво направихме със скулптурата ти. – Издърпва друг висок стол и я кани да седне до него. – Взех произведението ти и Вулка – посочва с кокалестия си пръст момчето – го отпечата на калъпи от прясна глина. После изляхме в калъпите от най-чистото ни сребро и ги запечатахме плътно с плочки от кост на сепия. – Мамарс посяга надясно и издърпва към себе си нещо, увито с брезент. – Ето ги сега. Трябва да се полират, но и в сегашния си вид са невероятни. Готова ли си да ги видиш?

Тетия си поема плахо дъх:

– Готова съм.

Ковачът разгръща брезента и сбръчканото му лице се озарява от широка усмивка.

Трите солидни сребърни плочки заблестяват. Сърцето на Тетия се разтуптява. От една страна, красотата им я смайва; от друга – е изпълнена от ужас, защото знае, че съзнателно не се е подчинила на Тевкър и на практика е помогнала за обезсмъртяването на нещо, което той искаше да унищожи.

Мамарс бутва плочките към нея, за да ги види по-добре.

– В краищата са малко грапави. Трябва да бъдат внимателно изпилени и полирани. Освен това може да задълбочиш някои линии, да ги направиш по-изразени.

Тетия погалва среброто. Хладно и лъскаво; като лед, който никога няма да се стопи.

– Толкова са гладки. Толкова красиви. Приличат на късчета от небето.

Мамарс се усмихва; спомня си първия път, когато майсторът му позволи да докосне скъпоценния метал.

Тетия е като хипнотизирана. Песна постъпи мъдро. Произведението ѝ наистина не беше завършено, когато тя го представи пред магистрата. Среброто като че ли е вдъхнало живот на всяка фигура, на всяка сцена. Тя се вглежда внимателно в релефа. Лицето на гадателя изразява много повече съмнение, отколкото си спомня. Непознатият демон е по-голям и по-заплашителен. В прегръдката на влюбените има толкова много отчаяние и безвъзвратност, че тя потреперва. Има само един недостатък. Грапавините на калъпа са оставили три миниатюрни резки върху лицето на бебето в краката на влюбените: едната прилича на сълза, а другите две на рогца. Тетия поставя ръка върху корема си, за да успокои потръпването му.

С мъдрите си стари очи Мамарс наблюдава всяко нейно движение. Почесва брадата си, като се чуди дали може да я убеди да сподели с него тайната на „Портите на съдбата“ в замяна на онова, което той видя върху дланта ѝ, без да го казва.

Нейното бъдеще. Кърваво, но съдбоносно.

27

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

От момента, в който влиза в прохладната полицейска сграда, Валентина усеща, че нещо не е наред. Всички шепнат. Сякаш нещо е изсмукало смеха и доброто настроение от коридорите.

Може би има посещение на някой голям началник. Или по-лошо – дошла е новина за ново орязване на бюджета.

Тя се качва на горния етаж и тръгва към кабинета си. Дежурният на етажа Рафаеле ди Скала я пресреща.

– Карвальо иска да те види.

– Защо?

Валентина сваля чантата от рамото си. Ди Скала не я поглежда, опасявайки се, че лицето му ще издаде нещо от ужасните слухове, които се чуват в оперативната зала.

– Иди да говориш с него.

Тя оставя чантата и поглежда мобилния си телефон. По дяволите! Три пропуснати повиквания от шефа.

Вратата на майора е отворена. Тя влиза, като му показва телефона си:

– Много съжалявам. Изключих звука, докато бяхме в моргата, и съм забравила да го включа.

Той я поглежда иззад разхвърляното бюро. Уморени очи. Дълбоки бръчки върху челото. Три пластмасови чашки за кафе, едната – използвана за пепелник. Валентина си мислеше, че е отказал цигарите още преди години. Явно новината е по-лоша, отколкото очаква.

Той ѝ махва към един стол.

– Седни. Ако обичаш.

Сърцето ѝ затуптява силно. Дали е оплескала нещо – сериозно оплескала?

Карвальо започва да гризе нокътя на палеца си и я поглежда замислено.

– Антонио е загинал. Братовчед ти е мъртъв. Ужасно съжалявам, че трябва да ти го съобщя.

Валентина мислено си повтаря думите, за да ги осмисли.

– Моля?

– Инцидент с лодката. Отивал е от кея на „Сан Биаджо“ навътре към лагуната.

Валентина се втренчва в стената зад главата на шефа си. Чувала е, че понякога чувствата на хората са притъпени в такива моменти, но никога не е знаела какво означава това.

Вече знае.

– Не разбирам. Какво се е случило?

– Все още не знаем със сигурност. Изглежда, че газовата печка в каютата е избухнала. Така мислят. – Вито замълчава, за да цензурира думите си; да премълчи факта, че взривът е разкъсал тялото на Антонио. – Криминалистите и специалистите по двигатели оглеждат останките. Ще има пълно разследване.

Тя прехапва устни. Дълбоко в себе си усеща първото пробождане на болката.

– Антонио? Сигурен ли си? Да няма грешка?

Изражението му е красноречиво, но той все пак отговаря:

– Няма грешка. Лично видях трупа.

Шокът я обхваща. Тя занемява. Карвальо наблюдава терзанията ѝ.

– Да ти донеса ли нещо за пиене?

Започва да търси вода и кърпички.

Валентина излиза от вцепенението си:

– Говори ли... говори ли с родителите на Антонио?

– Току-що идвам оттам.

– Добре ли са? Майка му добре ли е?

Вито въздъхва:

– Не, не е. Нито баща му. Нито ти, както се вижда. – Заобикаля бюрото и я прегръща през раменете. – Ще уредя да те закарат вкъщи. Или при чичо ти и леля ти, ако предпочиташ.

Валентина присвива очи. Състрадателното му докосване по някаква причина отприщва бента на емоциите ѝ. Болката е мъчителна, но тя няма намерение да я показва.

– Не, добре съм, благодаря. Сама ще се закарам.

Знае, че той вижда сълзите ѝ, но е решена да бъде силна. Да се държи професионално.

– А за погребението? – пита, като изважда кърпичка за всеки случай.

– Какво? – Вито звучи смаян.

– Погребението. Трябва да кажа на родителите му и на другите роднини за погребението, кога ще бъде освободено тялото, какво може да се организира.

– По-късно, Валентина. Това може да почака. – Вито замълчава, докато тя издухва носа си. – От „Личен състав“ ще се погрижат. Те ще помогнат. Службата на Антонио ще отдаде подобаващото се уважение и почит.

Последните му думи я плашат. Тя си представя униформи, почетна гвардия, салюти – струва ѝ се ужасно официално. Невъзвратимо.

– Сигурна ли си, че не искаш да изпратя някого да те закара у вас? – повтаря той, докато я изпраща до вратата.

– Да, сигурна съм. Ще се справя. Наистина мога и сама. Grazie mille. – Тя се дръпва от него и го поглежда в очите. – Благодаря, че ми каза лично, насаме. Много предвидливо от твоя страна.

Излиза, като се надява да не е прозвучала грубо или неблагодарно. Задържа дъха си, докато стигне до края на коридора, и за малко не пада, когато хуква надолу по стълбите. Едва когато стига гаража, дава воля на сълзите и има чувството, че никога няма да спрат.

Capitolo XXII

666 Г. ПР. ХР.

ИЗТОЧНАТА СРЕБЪРНА МИНА, ЕТРУРИЯ

Когато изтощената Тетия излиза от ковашката работилница, навън започва да се съмва. Въпреки че изпълни задачата си, чувства, че Мамарс искаше да остане. Че между тях остана нещо недоизказано.

Ларт мълчи, докато яздят в разсейващия се сумрак, и тя задрямва облегната на широкия му гръб. Пътуването ѝ дава време да помисли.

Песна ще бъде доволен от завършените плочки. Те ще засенчат с великолепието си всичките му съкровища и ще накарат скулпторите в цяла Етрурия да ѝ завиждат.

Остава обаче проблемът с Тевкър. Скоро ще ѝ се наложи да признае, че не е изпълнила нареждането му. Благодарение на нея зловещите му видения бяха съживени и обезсмъртени в сребърни релефи, които сега магистратът ще поиска той да освети.

Дълбочината на измамата ѝ я натъжава. Жизнените им пътища започват да се разминават.

Ларт спира коня.

– Стигнахме.

Тетия не помръдва. Продължава да мисли за „Портите на Съдбата“. Това е най-великото нещо, което е създавала, но и най-голямото ѝ предателство – да излъже и да измени на съпруга си, когато той има най-голяма нужда от нея.

– Казах, че стигнахме. Слизай от коня. Уморен съм, а трябва да се връщам.

Тетия слиза. Толкова е изтощена – отчасти от работа, отчасти от бременността, че коленете ѝ се огъват и тя се свлича на земята.

Ларт я поглежда. Дръпва юздите на коня, обръща се и се отдалечава, без да продума.

Тревата е мокра, но Тетия остава да лежи. Вижда как копитата на едрия жребец разбиват земята и около тях се разхвърчава пръст. Белите облачета пара от ноздрите му се открояват на фона на розовия изгрев. Ездачът седи наведен напред, с напрегнати от дърпането на юздите мускули и с развята коса.

Все още мислейки за това колко красив и в същото време жесток е Ларт, Тетия се изправя и колебливо влиза в колибата. Подушва огъня, преди да го види. Тевкър е седнал с кръстосани крака и пламъците осветяват лицето му. Накланя глава, когато я чува да влиза. Проговаря с мек глас, без следа от гняв:

– Магистратът Песна изисква твърде много от жена ми. Много дълго те нямаше. Започнах да се притеснявам.

Тетия спира и го поглежда виновно, пак ще се наложи да излъже.

– Извинявай, накара ме да направя разни неща, докато бях там. Един вид изпитание, струва ми се.

Тевкър не иска да се карат; опитва се да симулира интерес и да не издава раздразнението си:

– Какви неща?

– О, нищо особено. Разни дреболии. После ме прати да работя с ковача на сребро и старецът промени всичко, което бях изработила. Дори не мога да опиша как изглеждаха нещата, когато ги завърши.

Тевкър усеща напрежението в гласа ѝ.

– Надявам се, че щедростта на Песна, когато ти плаща, ще бъде толкова голяма, колкото алчността му, когато отнема от времето ти.

– И аз се надявам, Тевкър. – Тя тръгва да търси кана вода. – Чувствам се като пребита, а детето рита като магаре в корема ми. Хайде да не говорим повече за магистрата.

Думите ѝ го нараняват. Чакал я е да се прибере цяла вечност и сега се страхува, че ще я разсърди.

– Както искаш.

Изведнъж ѝ хрумва една мисъл:

– Ти как разбра, че съм аз?

Тевкър се усмихва чистосърдечно:

– Вече познавам звуците, които издаваш. Стъпките ти са ситни, но дишането ти е бавно. Стъпките на баща ми са като гръмотевици – и постоянно охка заради коленете си.

Тетия се засмива. За първи път нещата ѝ изглеждат такива, каквито бяха – те са двама влюбени, шегуващи се с неща, които само те разбират.

– А пък майка ми шумоли припряно като кутре, което се опитва да захапе опашката си. Колкото до Лартуза – не можеш да чуеш стъпките му, защото постоянно мърмори като планински ручей.

– Значи дори в мрака откриваш нови начини да виждаш – отбелязва тя, когато най-сетне намира каната.

– Повече, отколкото подозираш. Ела легни при мен.

– Тъкмо взех вода. Искаш ли?

– Не, не съм жаден.

Той се заслушва в климбуцането на каната, когато жена му отпива жадно няколко глътки. Тя се приближава и го целува по бузата. Устните ѝ са студени и влажни. Тази малко неприятна изненада го кара да се усмихне и за момент развеселява и нея.

– Извинявай, че се забавих толкова. Наистина. Как се чувстваш?

– Болката почти премина, но още ме е страх – отговаря той, като вдига ръка и докосва косата ѝ. – Днес ще дойде Песна и ще свалят превръзките ми. Какво ще правя, ако остана завинаги сляп?

Тя го прегръща успокоително.

– Лартуза каза, че ще е необходимо време, за да възвърнеш зрението си.

– Ами ако не го възвърна?

– Ще се справим някак. Знам, че ще се справим.

– Песна ще иска друг нецвис. Разбираемо е. Единственото, на което се надявам, е да ме остави жив и двамата с теб да можем да се изхранваме.

Тетия си поема дълбоко дъх. Време е да му каже истината. Или поне част.

Но точно когато понечва да изплюе камъчето, осъзнава, че ако Тевкър остане сляп, проблемът ѝ ще се реши от само себе си. Той никога няма да види какво е изработила за Песна и няма да осъзнае какво го карат да освети. Нещо по-важно – няма да е в състояние да нарани детето, растящо в утробата ѝ.

Capitolo XXIII

СЕВЕРНА ЕТРУРИЯ

Целе, син на Сетър и Ария, мисли за далечния бряг, който току-що се откри пред очите му над искрящата водна повърхност. Представя си пясъка под краката си и готова да го задоволи жена между тях. При благоприятен вятър до вечерта ще има и двете.

Четири месеца в открито море са прекалено много за млад мъж с неговите нужди. Той плава на юг през Адриатическо море, на северозапад през Тиренско до Пуплуна и после, за удивление на екипажа, заповяда да подминат родната Атманта и да обиколят на изток през устието на Адриатика, преди окончателно да се завърнат у дома.

Пътуването беше богато на събития. Сражаваха се с лигурийски пирати, слизаха на брега и търгуваха с египтяните и гърците. Изгубиха четирима добри мъже – двама в буря и двама от болест.

Все пак Хинтиал – „Духът“ – се представи отлично. Въпреки името си той е един от най-големите търговски кораби на Етрурия. Ниският му корпус изглежда грозен на фона на по-малките и изпипани плавателни съдове, отиващи към пристанището, но е построен така, че да носи максимално натоварване. Обикновено товарът му се състои от различни видове зехтин и вино в грамадни амфори, закрепени за колоните с въжета, преминаващи пред дръжките им. В последно време обаче пренася и други неща. По-малки и много по-ценни товари, осигурени от стария му приятел Песна. Магистратът изнася среброто както на груби кюлчета, така и в завършени произведения, оформени като едни от най-фините накити на света. Подаръци, достойни за принцове и принцеси, царе и царици. Този товар е достатъчно ценен, за да накара собствените ти моряци да те убият, ако заподозрат какво е съдържанието на трюма.

Вятърът утихва и двете огромни квадратни платна увисват тъжно. Това не е проблем. „Хинтиал“ е достатъчно близо до сушата и Целе вече предвкусва медовината с устните си. Заповядва гребците веднага да заемат местата си, за да закарат кораба до брега. Но едва постигнали ритъм, той вижда някакви неща във водата.

Носят се на повърхността. Поклащат се. Чували за жито.

Пет, шест, седем...

Съдейки по плаваемостта им, очевидно не са пълни с овес, ориз или ечемик.

Какво тогава?

Може би нещо много по-ценно.

Целе подвиква на капитана и посочва чувалите в морето:

– Прати някой да ги извади. Качете ги на палубата. Може да е плячка, изхвърлена от бягащи пирати. Чували с такъв размер няма да попаднат случайно толкова близо до брега.

Бързо спускат малка лодка във водата и няколко роби, бързащи да угодят на господаря си, скачат във водата, за да изтеглят чувалите. Целе отива на кърмата и сяда до грамадния котвен камък, увит с въжета, на който е изписано името му. Именно неговите сънародници бяха изобретили котвата и при последните няколко пътувания той продаде над двайсет такива.

Робите усърдно движат големите гребла. Потят се и се напрягат още повече, когато виждат собственика на кораба достатъчно близо, че да ги наложи с камшика.

Капитанът се приближава с буреносно лице.

– Боговете не ти донесоха богатство – обявява той. – В чувалите няма нищо.

Целе поклаща глава:

– Не съществува такова нещо като „нищо“. Колко пъти съм ти казвал? Ако наистина намериш „нищо“, то със сигурност ще струва „нещо“. Тъй че кажи ми, какво открихте?

– Човек. Или по-скоро части от човек. Накълцан за храна на морските демони. Натъпкан в чували и хвърлен на великия Тритон за вечеря.

– Тритон е гръцки бог на морето, глупако. Вече сме в Етрурия. Не бъркай този, когото почиташ. Тук великият Нетунс определя съдбата ни.

– В такъв случай той е определил да ти се поднесе изненадата от разфасовано човешко тяло.

Целе поглежда мокрите чували и заповядва:

– Провери дали сред плътта няма нещо ценно.

Капитанът понечва да се отдалечи.

– Чакай! Може би тази находка е поличба. Известие, че смъртта ще ни навести под някаква форма. Накарай хората да останат в малката лодка и да претърсят водата. Не искам да пропуснат нищо. Ако наистина боговете ни пращат знак, не искам той да бъде разтълкуван грешно заради немарливостта на робите. Хайде сега, закарай ни до брега със скоростта на боговете и се погрижи никой да не споменава на никого за това, което видяхме.

28

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Гондолите се поклащат като огромни бебешки люлки в осветените от луната канали, благословени с нежната топлина на съвършената лятна вечер. Из цяла Венеция класически музиканти изкарват лодките си и хвърлят музикални мрежи за пасажите от романтични туристи, разхождащи се по брега.

Тина гледа всичко това от прозореца на хотелската стая и усеща, че Том не е в настроение да се присъедини към нея.

Тази сутрин беше излязла скоро след закуската, а той забрави ключа, който му беше оставила. Забрави номера на мобилния телефон, който тя написа на листче и пъхна в ръката му. Изглежда, че е забравил абсолютно всичко освен трупа на петнайсетгодишното момиче, което е видял на металната маса в моргата.

Тина бе намислила специална изненада, за да повдигне настроението му, когато се върне, но той отиде направо на бюрото в дъното на стаята и оттогава не е мръднал оттам. Няма смисъл да го сюрпризира, докато е в такова настроение. Тези неща трябва да се поднасят в най-подходящия момент, иначе няма смисъл.

Превключва на Си Ен Ен. Дават някакъв политически спор за икономическата политика на Обама. Тя поглежда намръщено екрана и оставя Том да пише нещо на хотелското тефтерче на бюрото.

– Проклети републиканци и демократи. Кога ще спрат да се карат и ще заработят заедно, за да ни изкарат от тези лайна?

Той изръмжава нещо неразбираемо.

– Ей, забравих да ти кажа. Утре или вдруги ден искам да отида да послушам Вивалди. Ще дойдеш ли? Или не си падаш по това?

Той спира да пише и я поглежда:

– Разбира се, че ще дойда. Повече си падам по „Никълбек“, отколкото по Вивалди, но с удоволствие ще ти правя компания. Малко да разширя кръгозора си.

Тина намалява телевизора, взема една брошура и я занася на бюрото, като обяснява:

– Взех я от рецепцията. Портиерът има приятел в „Атенео ди Сан Басо“, който му намира хубави билети. Свири камерният оркестър „Сан Марко“, който се слави като най-добрия.

Том бегло поглежда брошурата. Вивалди бил работил като учител по цигулка във Венеция, после започнал да пише музика – над шейсет произведения, и бил директор на оперния театър „Сант Анджело“. Том оставя листовката, като отбелязва:

– Знам само „Четирите годишни времена“ и доста дълго мислех, че това е хотелска верига.

Тина се засмива:

– Тогава е време да се образоваш. Какво толкова пишеш?

– Нахвърлям някои мисли. Едно от нещата, които полицаят каза в моргата, започна да ме гложди.

Тя застава зад него и разтърква рамото му.

– Може би наистина щеше да е по-добре, ако беше отишъл в Париж или Лондон.

– Не ми говори.

– И какво точно се върти в прекрасната ти глава?

Той написва няколко букви и ги подчертава:

– С-Е-К-Т-А. Мисля, че си имаме работа с религиозна секта. Отчасти сатанинска, отчасти кореняща се в древната предхристиянска религия и митология.

– Нова секта или стара?

Той я поглежда:

– Уместен въпрос. Това трябва да открият карабинерите. – Обгръща кръста ѝ с ръка и я придърпва да седне в скута му. – Виж, съжалявам, че днес не съм приятна компания. Това нещо не ми дава мира.

– Знам. – Тя го целува. – Разбирам. Хубаво е, че си готов да помогнеш. – Изправя се, хваща ръката му и го кара да се изправи. – Хайде, размърдай си жалкия задник и ела да ти покажа нещо.

Издърпва го през стаята, покрай телевизора, тоалетката и оправеното легло, което няма търпение да разтури отново.

– Затвори очи.

Том ги затваря. Чувства се глупаво.

– Закрий ги с ръце. Не надничай.

Тина е твърде дребничка, за да провери дали той наистина не гледа. Изправя се на пръсти, за да се опита, отново го хваща за ръката и го завежда още няколко крачки наляво.

– Добре. Сега можеш да погледнеш.

Той поглежда.

Пред него е отвореният гардероб, пълен с дрехи: блузи, поли, рокли, панталони, обувки. Много обувки!

– Наляво, глупчо!

С две ръце тя го хваща за раменете и го завърта.

Сега Том разбира.

Там има още дрехи. Мъжки. Нови дрехи за него. Само за него.

– Не съм ти купила свещеническо расо – казва тя и веднага съжалява за тази неуместна забележка. – Мисля, че дори куфарът ти да се появи, вече няма да ти е необходим.

Щедростта ѝ го кара да занемее. Той прокарва ръка по закачалките: два леки панталона, три нови памучни ризи, два вълнени пуловера с V-образни деколтета и черно вълнено сако със сребриста подплата, подходящо както за официални, така и за ежедневни ситуации.

Том се обръща, за да ѝ благодари – може би дори да ѝ признае, че от смъртта на майка му никой не му е купувал дрехи. Но Тина не е там.

Тя е при леглото, разпънала между палците си боксерки „Калвин Клайн“.

– Ела тук. Искам да видя дали жалкият ти, но идеално стегнат задник ще влезе в тези.

Capitolo XXIV

666 Г. ПР. ХР.

АТМАНТА

Това е моментът, от който Тевкър най-много се страхува. Моментът на истината. Свалянето на превръзките. Моментът, когато ще разбере дали ще остане сляп завинаги.

Тетия и родителите му са се събрали в колибата на знахаря; лицата им са мрачни и напрегнати от очакване.

Магистратът е изпратил като свой представител Ларт, който седи на столче до леглото, на което лежи Тевкър.

– Песна поръча да те осведомя, че храмът е готов. Премести роби от мините и те работиха ден и нощ, за да го завършат навреме. Свещените зали блестят като злато и очакват жертвоприношенията и благословиите ти.

Тевкър се съмнява, че Песна е прехвърлил много роби, и подозира, че изпълнението е некачествено.

– Боговете ще бъдат поласкани – отбелязва саркастично.

Ларт го хваща за ръката.

– Не ми се подигравай, нецвис. Ако можеше да ме видиш, нямаше да имаш глупостта да ме гълчиш като малко дете.

Венти пристъпва напред, за да се намеси, но Тевкър, предусетил жеста му, го спира:

– Татко, моля те, не прави нищо. Не съм в опасност. – Хваща желязната ръка на Ларт и добавя: – Страннико, нямам нужда от очи, за да те видя. Знам, че си изпълнител на наказания, мъчител и че амбицията и ядът кипят в еднаква степен в теб. Ако не искаш боговете да те прокълнат, махни ръката си от мен.

Ларт отпуска хватката си. Тевкър усеща, че пръстите на Палача са оставили синини върху кожата му. Лартуза се приближава.

– Легни, ако обичаш. – Лечителят го притиска с ръце върху леглото. – Закрий прозореца, Тетия. Ярката светлина не бива да попада върху зениците му.

Тетия затваря грубите капаци от вътрешната страна, като с мъка закрепва кукичката – дървото се е разсъхнало и вече не приляга в рамката.

Лартуза запалва свещ и я поставя до леглото.

– Тевкър, не искам да отваряш очи. Изчакай, докато ти кажа.

Тетия се промъква и застава до него. Хваща ръката на съпруга си, докато Лартуза развива превръзките. Те са залепнали от потта на лицето му и оставят бели следи върху розовата кожа. Знахарят потапя вълна в дървена паница с вода и почиства клепачите му. Подсушава лицето и произнася молитва:

– Призовавам Туран, великата богиня на любовта, здравето и плодородието, да подкрепи Тевкър в това време на нужда. Умолявам всички велики богове, известни и все още неразкрили се пред нас, да проявят доброта и любов, като позволят зрението на Тевкър да се върне. – Целува върховете на пръстите си и леко погалва веждите на гадателя. – Сега отвори очи.

Тевкър не помръдва.

– Благодаря, Лартуза. Преди да се поставя на това изпитание, имам да кажа някои неща и искам вие, които сте се събрали тук, да бъдете свидетели на думите ми. Говоря като нецвис, а не като обикновен човек. В този свят на тъмнина видях повече неща, отколкото през всичките си години в светлината.

Венти поставя ръка на рамото му.

– Внимавай, синко.

– Етрурия е в опасност. Богатствата ѝ се умножават с всеки изминал час, но я очаква голяма загуба. Съдба, която боговете са безсилни да предотвратят.

Венти се навежда и прошепва на ухото му:

– Стига толкова, Тевкър. Не трябва да говориш за такива неща пред непознати.

Тевкър вдига ръка, за да го накара да замълчи.

– Видях демон, който е вперил взор в Атманта. Божество, толкова могъщо, че пред него Аита и неговите духове се разбягват като деца.

– Стига! – Венти се обръща към Ларт. – Синът ми не е много добре. Билките на знахаря сигурно са размътили ума му.

– Умът ми е абсолютно бистър, татко.

Тевкър отваря очи. Всички се навеждат и се вглеждат в лицето му. Никой не казва нищо. Тетия разбира веднага.

Майка му също.

– Съдейки по мълчанието ви, всички разбирате, че не виждам. И никога няма да прогледна отново.

Лартуза поднася свещта към очите му. Гадателят се намръщва:

– Моля те, Лартуза, ще ме запалиш с тази свещ. Може да не я виждам, но усещам топлината ѝ.

Знахарят се дръпва назад.

Тевкър кимва:

– Така, страннико със силните ръце, предполагам, че не си дошъл само в качеството на вестоносец. Помогни ми да се изправя и ме заведи при магистрата Песна, за да му разкажа за това проклятие. Трябва да се вземат спешни мерки.

29

В НАШИ ДНИ

ВЕНЕЦИЯ

Мария Карвальо, четиридесет и две годишната жена на майора на карабинерите, си ляга с помощта на сестра си Фелиция. Когато Вито се прибира, тя вече спи. Мария има множествена склероза. Новината се бе стоварила като гръм от ясно небе една сряда сутрин преди единайсет години, когато личният лекар им даде обяснението, което преобърна съдбата им – за треперенето, за проблемите с равновесието и за замъгленото зрение.

Болестта на Мария е причината съпругът ѝ да напусне работата си в Милано.

Като водещ детектив в отдел „Убийства“ Вито бе получил предложение за повишение, но вместо това предпочете по-спокойната служба във Венеция. Не каза на Мария от какво се е отказал. Обясни, че имало съкращения, преустройство на отдела и че бил изпаднал в немилост. Преместването щяло да му се отрази добре. Щял да започне начисто.

Работата и Мария са двете най-важни неща в живота му, но не в този ред. И нито за секунда не съжалява, че е напуснал Милано.

Тази вечер обаче се чувства скован. Тромав.

Убито петнайсетгодишно момиче.

Убиец на свобода.

Тези неща сами по себе си са достатъчни. Но мъртъв колега. Младеж, когото Вито е закрилял и е приемал като собствен син. Това вече му идва в повече.

Отваря едната врата на евтината секция от тиково дърво и взема бутилка коняк и чаша. Това ще е компанията му тази вечер. Стари приятели.

Майорът отпива голяма глътка „Векио 76“. Течността щипе устните му. Изтича като гореща лава в стомаха му.

Апартаментът е малък. В дневната цари почти пълна тишина. Скръбта като че ли усилва всеки звук. Часовникът на камината тиктака. Лекото мърдане на Мария в леглото на горния етаж кара дъските на пода да скърцат. Дори когато отпива от коняка, преглъщането му звучи като оттичане на канализационни тръби.

Вито оставя чашата и поглежда към тавана. Опитва се да не си представя лицата на родителите на Антонио, когато научиха новината. Опитва се да не си спомня опитите на Валентина да се държи храбро пред него.

Постепенно алкохолът го хваща и той започва да се отпуска. Дори може да заспи, така, както е седнал на масата, ако мобилният му телефон не иззвънява.

Майорът вдига бързо, за да не събуди Мария.

– Pronto!

Обажда се Нунчо ди Алберто, млад полицай, дежурен в отдел „Убийства“. Вито слуша внимателно. Новината го кара да изтрезнее на мига.

Ситуацията става все по-лоша.

– Сигурен ли си? Да няма грешка?

Нунчо казва, че по-сигурен не може да бъде:

– Обаждах се на лейтенант Мораси, но тя не вдига телефона, господин майор.

– Недей да я безпокоиш. Ще ѝ кажем сутринта.

Вито поглежда часовника. Полунощ е. Работният му ден би трябвало да е приключил, но явно едва сега започва.

Capitolo XXV

666 Г. ПР. ХР.

ДОМЪТ НА ПЕСНА, АТМАНТА

Огромната карта, която магистратът разглежда на пода в кабинета си, е начертана върху ленено платно, не върху папирус. Като много етруски Песна обича да документира творенията си по коренно различен начин от този на гърците. Техните летописи са на свитъци и се съхраняват завити; Песна и другите аристократи в Етрурия предпочитат да използват ленено платно и да сгъват завършените произведения. Етруската азбука, която се пише от дясно наляво, вече се различава от гръцката и Песна е убеден, че до края на жизнения му път няма да остане нито един грък, умеещ да я чете.

Целе е до него, отпочинал и освежен след почивката и жадувания секс с чуждестранните проститутки, които го изкъпаха. Кави, от другата страна, е напрегнат, нащрек и съсредоточен. Мореплавателят очертава с пръст обширна нова област на изток от Атманта към най-северния край на Адриатическо море:

– Сега притежаваш всички тези блата. Както ми поръча, разузнахме и не видях никакви значими селища.

Кави вдига очи от картата и го поглежда:

– Но все пак е имало някакви хора?

– Вече няма. – Изражението на Целе е красноречиво. – Земята е на Песна.

– Ами тук? – Песна очертава с пръст група островчета близо до новопридобитата земя.

– Не мисля, че има смисъл да притежаваш този участък. Това са блата и земята е толкова наводнена, че не може да се строи върху нея.

Песна го поглежда скептично. Сякаш подозира, че мореплавателят не казва цялата истина.

Целе тръсва глава:

– Признавам, че не се приближих достатъчно от страх корабът да не заседне. Чух обаче, че това са пустинни острови, населени с диваци, които ядат само риба, а вероятно и собствените си деца.

– Тази жалка територия и жителите ѝ могат да бъдат завладени без проблем по-късно – отбелязва Кави, като вдига чаша с вино. – Да го отпразнуваме, Песна. Имаш земя за новия си град. Това е исторически момент.

Тримата се чукват и изпиват виното до дъно. Магистратът отива при дълга маса, където са поставени още кани.

– Сгъни картата, Кави. Да седнем при прозореца и да обсъдим предстоящото събрание на аристократите.

Тримата отново пълнят чашите си и се настаняват в ниша с възглавнички и изглед към градината. Песна събира тогата около краката си, кръстосва ги и се намества удобно.

– Целта е проста: да направим така, че градските големци да ме приемат не просто като равен, а като свой бъдещ водач – човек, който ще им помогне да осъществят амбиции, за които не са си помисляли дори в най-смелите си мечти...

Целе докосва ръката му и добавя:

– И да постигнат богатства, надхвърлящи и най-алчните им фантазии.

Песна кимва:

– Точно така. Ако изключим силата и страха – а трябва да ги изключим, защото нямаме могъща армия на наше разположение, остават само два начина да държиш в подчинение влиятелните мъже – за топките или за кесията. След церемонията в храма и преди пиршеството и курвите ще заведем многоуважаемите ни гости в сребърните мини и ще ги отрупаме със скъпи дарове. Ковачите ми работят и в момента. Така ще си осигурим подкрепата им за новите градове, които ще построим на изток от река По.

Някой почуква и те замълчават. Ларт се показва на вратата:

– Водя ти гадателя, както заповяда. Чака вън.

Песна се измъква от меките възглавници.

– Доведи го.

– Още е сляп, господарю.

– Значи ще си имам куриоз – Поомекнал от виното, Песна поглежда Кави. – Дано да се окаже толкова ценен, колкото предрече.

Ларт въвежда Тевкър. Гадателят е задъхан – или от усилие, или от страх. Целе измърморва:

– Прилича на изгубено псе.

– Да се надяваме, че още има скрити номера за господаря си – измърморва Кави, като се усмихва самодоволно.

Тевкър притиска слепоочията си с пръсти и проговаря:

– В тази стая има четирима души. Двама от тях не са ми познати – седят в южния край до отворения прозорец и си шепнат. Мъжът, който ме доведе, все още стои зад мен, до вратата, несигурен каква ще е ролята му в тази сбирка. – Прави една крачка вляво, една напред, протяга ръка и се покланя. – Господарю Песна, приветствам те. Изгубих зрението си, но сега виждам много повече, отколкото преди.

Песна стиска ръката му със своите.

– Много съжалявам да науча, че слепотата ти е трайна. Поканихме много благородници за освещаването на храма и се надявахме да проведеш церемонията.

– Все още съм в състояние да изпълнявам задълженията си.

Песна се усмихва подигравателно и се обръща към приятелите си:

– Смел отговор, друже. Кажи ми, моля те, въпреки нещастието ти, още ли си убеден, че боговете искат да бъдеш наш гадател.

– Вярата ми в това е по-непоклатима отпреди – отговаря спокойно Тевкър.

Песна отново поглежда приятелите си:

– Бих искал да остана насаме с гадателя си.

Те се споглеждат, после мълчаливо излизат. Песна се приближава до Тевкър и го оглежда изпитателно.

– Жена ти е талантлива скулпторка. Каза ли ти какво направи за мен?

– Каза, че е помагала на ковача ти да изработи дарове за всяко помещение в храма и искаш аз да ги осветя.

– Дааа! – Песна развеселено си дава сметка, че скулпторката е колкото талантлива, толкова и досетлива. – Жена ти те е осведомила добре. Наистина ще ти бъда благодарен, ако осветиш тези дарове заедно с други, които държа тук, в съседната стая.

– Може ли да докосна произведенията на жена си, за да се запозная с тях?

Въпросът заинтригува Песна.

– Изпитваш ме, нецвисе. Не знам защо, но имам чувството, че си наумил нещо, което се разминава с намеренията ми.

– Може ли?

Песна понечва да откаже, но му хрумва идея. С елемент на забавление.

– Ела с мен – заповядва той. – Ще ти освободя пътя.

Тевкър му позволява да го преведе през две врати. Песна спира и обявява:

– Това е стаята с даровете. Има над двайсет ценни предмета, които лично съм поръчал и ще принеса в дар пред боговете. – Завежда гадателя по средата на стаята. – Сега си в средата. Да видим дали боговете още са благосклонни към теб.

Хваща Тевкър за раменете и леко го завърта, докато главата му се замае.

– Ако откриеш произведението на жена си, ще останеш мой нецвис и ще осветиш храма. Ако ли не, ще накарам Ларт да изпита издръжливостта ти, като те овеси на куките.

Магистратът го пуска. Тевкър се олюлява и почти изгубва равновесие.

– О, за малко да забравя – добавя Песна. – Има и друго правило: можеш да пипнеш само шест предмета. Затова избирай внимателно, млади гадателю.

Тевкър възвръща баланса си. Потиска разсейващия трепет в сърцето си. Успокоява дишането си.

Чува шума от елегантните кожени сандали на Песна на запад от себе си и се досеща, че магистратът е застанал близо до сребърните творения. Не точно до тях. Може би срещу тях, за да наблюдава по-добре търсенето. Изострените сетива на Тевкър му подсказват, че в стаята няма прозорец – несъмнено предпазна мярка срещу крадци. Единственият свеж въздух, който усеща – леко течение през отворените му сандали – идва от вратата, през която току-що влязоха.

Той се замисля. Песна го завъртя и после се отдалечи. Спомня си шляпането на кожените подметки по пода. Не повече от три крачки. Максимум четири.

Това е достатъчно за Тевкър да се ориентира.

Опитва се да си спомни разказа на Тетия за нейното посещение. Тя спомена стена с етажерки, пълни с вази, а срещу нея – дълга дъбова маса, покрита с най-ценните произведения на изкуството, които е виждала.

Гадателят протяга дясната си ръка и внимателно прави крачка встрани.

Песна се изкисква приглушено.

Тевкър докосва с крак основата на голяма ваза букеро. Сърцето му се свива. Избрал е грешната посока.

– Ще бъда благосклонен и няма да броя това – дразни го Песна.

Тевкър преглъща. Успокоява се. Завърта се в противоположната посока. Протяга другата си ръка и прави крачка. Ако не греши, масата трябва да е там.

Нищо.

Прави още една крачка. Нищо.

Още една.

Чува приглушен смях и си представя как Песна е закрил устата си с ръка, за да овладее веселието си.

Десният хълбок на Тевкър се блъсва в нещо. Нещо солидно. Масата.

Обхваща го вълнение.

Той сваля ръка и напипва ръба. Хваща се за него. Прокарва пръсти по дървото, докато намира ъгъла.

Песна се умълчава. Пита се дали в блуждаенето на гадателя има някаква целенасоченост.

Тевкър започва да се движи като рак, без да отделя ръка от масата. Достига другия край и спира в момента, в който пръстите му остават във въздуха.

Двайсет крачки дължина. Скъпа маса.

Връща се по същия път. Десет крачки.

Спира.

По средата.

Тевкър колебливо протяга двете си ръце. Събаря една ваза отляво.

– Един предмет – отброява Песна.

Дясната ръка на Тевкър се спира в нещо, което изглежда направено от дърво.

– Две!

Тевкър отново преглъща. Ако е прав, плочките би трябвало да са точно под пръстите му.

Сваля ръце. Нищо.

Песна застава зад него. Наднича зад гърба му. Тевкър усеща топлината му.

Назад или напред? Нагоре или надолу? В коя посока.

Той премества ръце към предната част на масата. Накити.

– Три!

Посяга пак назад. Купи!

– Четири! Чувам как Ларт дрънка с куките.

Тевкър застива. Предположението му е било неправилно.

Къде би поставил Песна най-ценните предмети. Със сигурност по средата на масата. Но не отпред, където могат да паднат. Отзад би било най-безопасно. Може би дори издигнати на някакъв дървен пиедестал, за да се виждат по-добре от алчните му очи.

Тевкър решава да провери предчувствието си. Посяга.

Лакътят му събаря някаква ваза и той я чува да се катурва.

Песна пристъпва към масата и я хваща, преди да падне на земята.

– Пет! Остана ти един опит.

Тевкър се протяга, гръбнакът му изпуква, бедрата му се опират силно в ръба на масата.

Посяга надолу.

Напипва нещо студено. Сребро. Сигурен е.

Аплодисменти.

Песна силно пляска с ръце:

– Bravissimo! Браво! Удивен съм!

Потупва Тевкър по гърба. Но гадателят не го усеща. Цялото му тяло се е вцепенило.

Ужасна болка стяга главата му. Пронизване като онова, което го накара да падне на колене в свещената горичка.

За секунда му се струва, че чува гласове. Кънтящи гласове от някакво черно място отвъд този свят. Виденията се явяват отново. Видения за бога демон и собствената му гибел.

И нещо по-лошо.

Нещо неясно, размазано.

Детето.

Тевкър пада на земята, като все още стиска трите плочи. Пред очите му стои образът на нероденото дете, детето на изнасилвача. Расте. Променя се. Превръща се в точно подобие на бога демон от видението. В източник на злото.

30

В НАШИ ДНИ

ФОНДАМЕНТЕ НУОВЕ, ВЕНЕЦИЯ

Вито Карвальо изкрънква една цигара от войника, пазещ местопрестъплението, и си припомня информацията, която му дадоха по телефона малко преди полунощ: Тялото е разчленено. Частите са сложени в дебели найлонови чували, после напъхани в големи платнени торби заедно със стари тухли за тежест. Всичко е изхвърлено в северния край на лагуната, далеч от обичайните маршрути на водните таксита и на корабчетата.

Вито издишва облаче дим и поглежда черната вода. Ако не бяха водолазите, претърсващи тинестото дъно на канала за останки от лодката на Антонио Павароти, разчлененото тяло нямаше да бъде открито. Полицейските прожектори осветяват кея с бяла светлина като във филм на ужасите. Майорът минава покрай водолазите и криминалистите, които надничат в купчини смрадливи наноси и лигави водорасли.

В ярката светлина той вижда Нунчо ди Алберто с лице, по-бледо от луната, да говори с един от водолазите. Гмуркачът е навил неопреновия си костюм до кръста и тялото му изпуска пара в студения нощен въздух.

Гласът на професор Монтезано се чува от бяла найлонова палатка. Вито разбира с кого говори още преди да дръпне входното платнище и да стъпи на дъските, поставени от криминалистите, за да намалят риска от замърсяване на уликите.

– Здравейте – казва майорът с лек сарказъм. – Не се обиждайте, но нямах желание да виждам никой от вас двамата толкова скоро.

Монтезано вдига ръка за поздрав. Валентина Мораси остава сериозна:

– Здравей, майоре!

Напрежението от деня е гравирало бръчки около подпухналите ѝ очи.

– Не трябваше да си тук. Ще говорим по-късно – казва Вито императивно.

Досеща се, че тя е върнала обаждането на Нунчо и го е изнудила да ѝ каже какво става.

Карвальо взема чифт прозрачни ръкавици от една кутия.

– Какво имаме тук, професоре?

Монтезано свива рамене и си поема въздух бавно и продължително – знак, че новините няма да са добри.

– Имаме пихтия.

– Пихтия ли? Каква пихтия?

– Мъжка пихтия. Разложена пихтия от възрастен мъж. Само това мога да кажа засега. Отворихме няколко чувала и намерихме различни телесни части. По очевидни причини не искам да разопаковам всичко тук заради риска да загубим доказателства.

Валентина посочва купчината мокри чували:

– Говорих с командира на водолазния отряд малко преди да си тръгне. Има още чували, но хората му не могат да ги извадят преди десет сутринта.

– Десет ли? Какво командва тоя – университетско барче? Не могат ли да започнат още на разсъмване? Хайде малко да задействаме нещата.

– Не е заради светлината, майоре. Те работят цял ден на тъмно долу. На много места видимостта е нулева – все едно да работиш с вързани очи в пълна с вода бъчва. Всичко, което извадиха, е намерено с опипване.

– Знам го! – сопва се Карвальо и в следващия миг съжалява, че е бил толкова рязък.

Валентина също повишава тон:

– Не могат да започнат по-рано от десет, защото имат твърде малко хора и твърде много работа.

Майорът трудно овладява нервите си:

– Бюджетни ограничения! Съкращения! Тия политици не разбират ли, че престъпниците не си вземат почивка само защото хората вече не са толкова богати? Cazzo! – Обръща се към патолога: – Извинете ме за избухването, Силвио. Знам, че и вие мразите тези неща. Можете ли да кажете приблизително колко време тялото е престояло във водата? Някаква груба преценка на колко години е жертвата? Нещо – каквото и да е, което да ми помогне да започна разследване.

Монтезано не обича да прибързва със заключенията – неверните предположения могат да отклонят разследването в грешна посока. Знае обаче, че приятелят му нямаше да пита, ако не е под напрежение.

– По-голямата част от кожата... – Замълчава и се поправя: – По-голямата част от кожата, която съм видял досега, е отделена от намиращата се отдолу мастна и мека тъкан. Това е напреднал стадий на разлагане. – Обръща се към купчината чували. – Без данните за температурата на водата и времето през последните няколко седмици, не мога да бъда по-точен.

Карвальо вижда пролука:

– Дни, седмици или месеци?

– Месеци. Не години.

– Възраст на жертвата?

– Не, Вито! Съжалявам. Докато не огледам всичко, което бъде извадено, не мога да кажа нищо повече.

Майорът се примирява:

– Va bene. Molte grazie. Валентина, ела навън. Да оставим нашия приятел да работи. Тази адски неприятна работа.

Валентина носи червено шушлеково яке, сив пуловер, дънки и ниски боти, но въпреки това започва да трепери, когато излиза.

– Не е толкова студено – казва Карвальо. – Изморена си и дори не е необходимо да си тук. Но сигурно го знаеш.

Тя полага усилия да не се държи като сърдито момиченце:

– Искам да работя. Когато Нунчо ми каза, че е намерен друг труп близо до мястото, където е станало нещастието с Антонио, трябваше да дойда. Разбираш, нали?

Карвальо разбира. Той се чувства по същия начин. Въпреки че с идването си в този час не е постигнал нищо, което не би могло да почака до сутринта.

– Искаш ли да пием по кафе, преди да се прибереш? – предлага на Валентина. – Един приятел има ресторант наблизо и никога не затваря преди три.

Тя се усмихва насила:

– Grazie. С удоволствие.

Правят само няколко крачки, когато викът на Монтезано, застанал на входа на палатката, ги кара да спрат:

– Вито, два са – два трупа, не един. Намерих втори череп.