Пророчеството Венеция

ДВА ДНИ ПО-КЪСНО

31

В НАШИ ДНИ

МОРГАТА НА БОЛНИЦА „САН ЛАДЗАРО“, ВЕНЕЦИЯ

В голямото строго охранявано помещение встрани от главния корпус на моргата, са монтирани допълнителни охладителни и филтриращи системи и районът е разчистен от всякаква ненужна екипировка.

Телесните части са разопаковани. Внимателно се води протокол кой къс от кой чувал е взет и кой чувал – от коя част на лагуната. Данните се вкарват в компютъра и местата се означават на карта, закачена на стената. Силвио Монтезано и хората му внимателно вземат проби на телесни течности от всеки чувал. По същия начин се събират и проби от планктон и други частици, етикетират се и веднага се изпращат за анализ в лабораторията на карабинерите. Вътрешните тъкани, особено оскъдните останки от бял дроб и стомах, ще бъдат изследвани отделно. Ноктите – ако изобщо бъдат намерени такива – ще бъдат остъргани. Останките от дрехите на жертвите са прострени, изсушени и след като се определи на кое от телата са били, също ще бъдат изпратени за анализ. Всеки в екипа на Монтезано е наясно със задачата си и начина, по който се очаква да я изпълни. Ако професорът имаше прякор, щеше да е „Прецизния“.

Двойното посмъртно изследване е изтощителен труд. Необходими са херкулесови усилия за разпознаването на двете жертви и за откриването на микроулики, които биха могли да разкрият мястото, където са били убити, и човека – или хората, които са извършили деянието.

За всеки освен за патолога това е ужасно изживяване; за шейсет и две годишния медик то е един от най-вълнуващите и предизвикателни моменти в кариерата му. Две различни тела, изхвърлени на едно място, опаковани по един и същи начин. Няма съмнение с какво си има работа.

Нещо, с което досега не се е сблъсквал.

Никога в дългата си и впечатляваща кариера като съдебен патоанатом професорът не се е срещал с най-смъртоносното същество, известно на човечеството и науката.

Сериен убиец.

Тримата му помощници се трудят като роби, за да подготвят и подредят няколкото отрязани крайника. Тук е Изабела Ломбардели, следовател от ОНИК – Отдел за научни изследвания към Корпуса на карабинерите, която служи като офицер за свръзка между лабораторията, моргата и отдел „Убийства“.

Монтезано се дръпва назад и със задоволство установява, че работата върви с пълна сила. Като добре смазана научна машина. Машина, която няма да пропусне нищо.

Скоро ще стане интересно.

Скоро ще почисти всички кости с обикновен домашен препарат за миене и ще изследва отблизо как са били отрязани и обезобразени, какво е използвано за разчленяването им. Но още сега труповете имат какво да разкажат.

И двете жертви са мъже: единият – между двайсет и пет и трийсетгодишен. Другият – поне два пъти по-стар, най-вероятно наближаващ седемдесетте.

Трупът на по-възрастния е в по-напреднал стадий на разлагане, престоял е с месеци повече от другия. Между двете убийства обаче има ясни прилики. Костите и на двата трупа са прерязани с трион. Не немарливо разсечени или строшени. От личния си опит патологът знае, че това е необичаен начин за разчленяване на труп. Повечето убийци от практиката му просто хвърлят и бягат, като разумно предпочитат да не се бавят много дълго около жертвата след смъртта ѝ от страх, че това увеличава риска да бъдат заловени. Прорезите се правят почти винаги на едни и същи места: врат, мишници, бедрени стави. Пет класически точки за разчленяване.

Убийците на мафията отрязват и китките. Много често се правят разрези през задната част на коленете и лактите, за да се намали дължината на парчетата – за по-удобно пакетиране, пренасяне и изхвърляне, без да се привлича внимание. Единайсет места за прерязване. Понякога тринайсет или петнайсет, ако раменната и бедрената кост са прерязани през средата, но това се случва много по-рядко.

Тук обаче, при тези тела от лагуната, има нещо друго.

Нещо странно.

При първата жертва, по-възрастния мъж, всички пръсти на ръцете и краката са отрязани – двайсет разреза.

Освен това торсът е прерязан между ребрата на минимум шест места.

Крайниците са разфасовани в стила на мафиотските убийства – още единайсет разреза.

Монтезано не е преброил всички разрези, но предполага, че са няколко десетки.

Над петдесет индивидуални разчленявания.

При втората жертва, по-младия мъж, положението не е толкова тежко. Но пак има разчленяване в стила на мафията.

Единайсет разреза – включително китките и торса.

В този случай обаче гръдният кош също е отворен – прерязан през средата на гръдната кост. Има необичайни прорези през средата на раменните и бедрените кости. Изглежда, убиецът е бил по-спокоен, не е бързал. Бил е по-обигран.

Или нещо друго?

Монтезано се пита дали убиецът се е опитал да направи нещо с първата жертва, но не е успял. Може би представите му не са се реализирали особено добре на практика.

Или е друго?

Какво?

Професорът сваля очилата и гумените ръкавици и излиза от хладилното помещение. Има нужда да постои на светло. На свеж въздух. Трябва му време и пространство, за да избистри ужасяващите мисли, които се въртят в главата му.

Сяда на една каменна стеничка на шарена сянка в двора на болницата и дневната топлина сгрява смразените му кости и прояснява ума му.

Постепенно отговорът се оформя в главата му.

Убиецът се е опитвал да нареже жертвата си на стотици парчета. На шестстотин шейсет и шест, за да бъдем по-точни. Но не е успял.

Само хирург, месар – или може би самият Монтезано – би могъл да се справи с такава задача.

На патоанатома му хрумва нещо, което го кара да потрепери.

Нещо липсва.

Нещо, от което е сигурен, че водолазите и лаборантите му няма да намерят никаква следа. Нещо, което разложението може да е замаскирало, но не би могло да е разградило напълно.

Черният дроб на жертвите.

Той знае, че ги няма. Кръвта в слепоочията му започва да пулсира.

Защо?

Защо му е на някого да прави такова нещо?

Capitolo XXVI

666 Г. ПР. ХР.

ХРАМЪТ, АТМАНТА

Събрали са се от цялата страна: от бреговете на Тиренско море, от двете страни на река По, от Спина, Мантуа, Фелсина и Атрия. Единственото място, откъдето не е дошъл никой, е Рим. Най-богатите и могъщи мъже на Етрурия влизат в новия храм на Атманта. Но сред тях няма нито един римлянин.

Песна и Кави се отделят от набъбващата тълпа, от перчещите се големци и церемониалните музиканти, свирещи на двойни флейти и многострунни цитри.

– Проклятие! – Магистратът е толкова разгневен, че не го свърта на едно място. – Тези проклети римляни са трън в петата. Отсъствието им е по-вредно, отколкото можеше да е всичко, което биха направили, ако са тук. Мълчанието им е по-оскърбително от надменните им и целомъдрени поучения. Сега ми се иска да бях достатъчно предвидлив и изобщо да не ги бях канил.

Кави посочва към храма:

– Време е да влизаме. Казал ли си на някого, че си поканил римляните, а те не са дошли?

– Не. – Песна овладява гнева си. – Единствените, които знаят за поканата, сте ти и вестоносецът.

– Момчето няма да продума. Аз ще се погрижа за това.

В горичката зад храма Ларция донаглася закривената конична шапка, която е ушила за сина си. Той е облечен с новите си одежди: красива черна мантия с ресни по ръба и дълга черна туника. Бос е и е изходил и запомнил наизуст всяка стъпка, която трябва да направи по време на церемонията.

Майка му е развълнувана:

– Тевкър, чувам флейтите и тръбите. – Целува го и гласът ѝ тъжно потреперва, защото той не може да види гордостта в очите ѝ. – Обичам те, синко. Много се гордея с теб.

Целувката на майка му още не е изсъхнала на бузата му, когато Тетия го прегръща и му пожелава успех:

– Ето, ето тук.

Поставя дясната му ръка на един кол, забит в твърдата земя. Това е началната точка. От тук нататък трябва да се справи сам. Един пропуск, една малка грешка, едно неправилно изчисление и службата ще се превърне в цирк.

Венти извиква от храма. Звучи неспокойно. Разтревожен баща, който би предпочел синът му да не се подлага на подобно изпитание:

– Всички са готови. Чакат те.

Музиката свири. Тъжни струни. Протяжен плач от флейтите. Четиримата помощници на гадателя, забулени с качулки, са застанали на местата си – двама пред и двама зад него. Те ще му помогнат да заколи жертвените овце на новите олтари извън храма, построени така, че кръвта да попива направо в пръстта, за да бъде изпита от божествата на земята.

Тевкър чувства ритъма на музиката. Използва го, за да нагласи своето темпо. Синхронът е изключително важен.

Десет стъпки напред. Обръща се надясно.

Петдесет стъпки покрай стената на храма. Отново надясно в основата на широкото стълбище.

Шест стъпала. Помощниците се разделят настрани. Тевкър застава на централната платформа.

Тълпата аристократи притихва. Той чувства погледите им върху себе си.

Косъмчетата на врата му настръхват. Усеща шестте огромни колони около себе си, стърчащи като гигантски богове. Обръща се с лице към хората. Усеща слънцето върху кожата си. Топло. Зареждащо с енергия. Укрепващо увереността му.

Тевкър разперва ръцете си широко и заговаря:

– В името на свещената троица – в чест на Уни, Тиния и Менрва – смирено обявявам, че аз, нецвисът на Атманта, съм слуга на всички божества. Днес в присъствието на най-благородните смъртни гости от всички краища на Етрурия посвещаваме този храм на вас, славни богове, които толкова милостиво оформяте бъдещето ни в този живот и в отвъдния, който очаква най-достойните сред нас. Всемогъщи богове, които властвате над Вселената и ни съдите, смирено и с тържествено почитание се прекланяме пред вас и ви даряваме тази къща като свидетелство за любовта и верността си. – Тевкър притиска по един пръст върху всяко око. – Моето зрение бе отнето, за да виждам по-ясно. Благодарен съм ви за мъдростта, с която сторихте това, и ви моля сега да напътствате краката и ръцете ми, за да въведа народа и нашите гости във вашия дом и да осветя стаите му като дар за вас.

Тевкър се обръща и наметалото му се поклаща. Влиза уверено между колоните и през двете крила на огромната врата.

Прекрачва прага и с едно движение на дясната ръка хваща новия литуус, който Тетия е изработила за него и е оставила на точно определено място до стената.

Песна и аристократите първи влизат след него. Нареждат се покрай дългата маса от прясно отсечен кипарис по средата на главното помещение. Отрупана е с безкръвни дарове от всякакъв вид. Бронзови и златни статуетки. Вази, урни, купи, керамични изделия с всякаква форма и размери.

Тевкър вдига жезъла си с две ръце. Бавно и величествено го прокарва във въздуха от дясно наляво.

– Тези скъпоценни дарове, изработени специално в чест на всяко божество, са символи на нашата любов, на верността и живота, който ви посвещаваме. Благославям ги във ваше име и ви ги предавам, за да запомните тях и нас, вашите слуги, сега и завинаги...

Песна поглежда крадешком лицата на гостите. Очевидно са впечатлени. Той също. Гадателят ги хипнотизира. Слепотата му придава някаква неочаквана и незабравима аура. На никого дори не му хрумва за отсъстващите римляни.

Всичко върви по план.

Песна знае, че богатите и влиятелни люде ще бъдат още по-привързани към него след пиршествата и речта, която е замислил да произнесе.

Всичко е идеално.

Погледът му се плъзва по масата към централната част, където гордо са разположени солидните сребърни „Порти на Съдбата“, в очакване да бъдат осветени.

Само че ги няма. Дъхът му секва.

Изчезнали са.

Capitolo XXVII

В края на церемонията за освещаване слънцето е започнало да се спуска зад западния скат на новия покрив на храма.

Песна стои в прохладната сянка на един навес и приема поздравленията на аристократите, изнизващи се отвътре, като се опитва да не се разсейва от мисълта за кражбата на най-ценното си притежание.

– Забележителна служба...

– За мен беше истинска чест да присъствам...

– Колко талантлив млад гадател...

Комплиментите се сипят с лекота. Но „Портите на Съдбата“ са единственото, за което Песна е способен да мисли.

Кой би могъл да ги открадне?

Кави говори с няколко перузианци. Може би той? Ларт чака нетърпеливо при колесницата си. Или той? Целе флиртува с Херха, играе си с един кичур от косата ѝ. Той? Тя? Или двамата заедно?

Скулпторката Тетия води задълбочен разговор с Лартуза. Тя? Той?

Да не забравяме нецвиса, осакатения гадател, който днес проведе службата на живота си. Представянето му беше толкова безупречно, че човек не би повярвал, че е сляп. Той?

Кави се приближава до Песна и махва към Ларт и чакащата колесница:

– Трябва да побързаме. Ще бъде от голяма полза, ако изпреварим гостите и ги посрещнем при мината.

Магистратът го поглежда нервно:

– Даровете готови ли са?

– Да. Има достатъчно богат избор за всички. Дори най-алчните ще бъдат задоволени.

Песна отново поглежда Тевкър:

– Претърсете нецвиса. Щателно! Съблечете го гол.

– Защо? – недоумява Кави.

– „Портите на Съдбата“ са изчезнали.

– Какво?

– Няма ги! Лично ги поставих на масата с даровете, за да ги благослови.

Кави се оглежда. Не вижда нищо подозрително.

– Кога са изчезнали?

– Броени мигове преди началото на церемонията. Храмът беше празен, строго охраняван отвън, и само аз имах достъп. Сигурно ги е скрил по време на службата и сега без съмнение възнамерява да ги открадне и да ги продаде някъде далеч, за да започне нов живот с проклетата си скулпторка.

– Ще накарам хората на Ларт да го направят веднага. Ще заповядам и целият храм да бъде претърсен, в случай че са скрити там.

Когато Ларт се връща, след като е дал указания на хората си да претърсят Тевкър, Кави и Песна вече са в колесницата.

– Побързай! – изкрещява магистратът. – Ще бъде признак на неуважение, ако не сме там преди благородните гости.

Кочияшът шибва конете и в момента, в който Ларт скача в колесницата, тя потегля сред облак прах.

– Мини напряко през декумана – заповядва. – По-неудобно е, но е много по-бързо.

Скоро излизат на път, издълбан на коловози. Ларт се забавлява от мисълта как разглезеният му работодател се друса, докато зъбите му затракат.

Не след дълго Кави измрънква:

– Внимавай! Тук отзад все едно има земетресение.

Гърленият смях на Ларт не се чува от тропота на копитата.

И тогава се случва.

Десният преден кон се препъва. Кочияшът дръпва юздите. Другите три животни губят синхрон. Едното колело се удря в камък. Ларт изпада от капрата. Срутва се с главата надолу върху купчина чакъл и по-едри камъни.

Облакът прах се вие около тях в зловеща тишина.

Песна бавно се изправя от преобърнатата колесница, невредим, но бесен. Поглежда гневно Ларт и кочияша, които се надигат от земята, разкървавени и натъртени.

– Идиоти! Малоумници! – Изритва кочияша в бъбреците, после се обръща към Ларт. – Гледай! Гледай! Спиците са счупени. Не става за нищо! – Побутва със сандала си счупеното колело. – Как ще стигна до мината, като колесницата ми е на парчета?

Кави се навежда, за да помогне на Ларт да се изправи.

– Дай да видя окото ти, Ларт. Стой мирно, половината прах от пътя е вътре.

Ларт махва с ръка:

– Нищо ми няма. Чакай да видя колесницата.

Прескача няколко камъка и излиза на неравния път. Един поглед му е достатъчен, за да прецени, че колелото не може да се поправи – трябва да се смени.

– Вземи конете, господарю – казва той и се обръща към вцепенения от страх кочияш. – Разпрегни ги. Дай двата задни, които са по-добри. Действай, че инак няма да се отървеш само с ритници! – Поглежда Кави и Песна. – Ще пратя този стар глупак за ново колело. Когато оправя колесницата, ще я докарам в имението.

Кави се обръща към магистрата:

– Ларт е прав. Оттук ще стигнем до мината за броени минути на кон. Трябва да отидем.

Песна все още е бесен. Счупената колесница е засилила гнева му заради изчезналия сребърен релеф. Зашлевява плесница през окървавеното лице на Ларт.

– Безмозъчно говедо такова! От теб се искаше само да държиш четири коня под контрол. Има проститутки, които биха се справили по-добре.

Отново замахва към лицето му, но мъжагата улавя ръката му във въздуха като муха.

Ларт се втренчва в него. Немигащите му очи святкат заплашително. Може да го убие в този миг – иска да го направи.

Опасявайки се от най-лошото, Кави застава между двамата.

– Ларт, приятелю, спомни си положението си. Овладей се.

По лицето на Ларт се стича кръв. Той пуска смачканата от хватката ръка на Песна.

– Добър съвет, Кави. Благодаря ти. – Взема юздите и ги подава на магистрата. – Поднасям ти извиненията си, магистрате, и те моля да ми простиш. Дано пътуването ти завърши благополучно.

Песна не казва нищо. Дръпва юздите от ръката му, възсяда коня и отпрашва в галоп към хоризонта. Ларт остава загледан в издигащия се към небето прашен облак и се поздравява за самообладанието. Ще дойде моментът на разплатата с Песна. Но не сега.

Все още не.

Но скоро.

32

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

За Вито, Валентина и останалите от отдел „Убийства“ това е най-дългото денонощие в кариерата им.

Само работа. Животът им се е превърнал в безкрайна серия съвещания, срещи и нови местопрестъпления. Отново се събират на заседание в стаята до тази, която вече се е превърнала във втори дом за Карвальо и хората му. По средата на дългата маса са наредени метални кани с кафе, стари бели чашки и чинийки, мътни стъклени водни чаши и бутилки минерална вода, които приличат на небостъргачи в макет на град от урок по трудово обучение.

Майор Вито Карвальо проверява дали всички са тук. Силвио Монтезано и двама от сътрудниците му седят в другия край на масата. Отляво са Роко Балдони и Валентина Мораси. На Вито му се иска тя да не бе идвала. Караше я да си вземе почивка, да поскърби, но тя е убедена, че най-добрата терапия е да се вглъби в работата. Ако имаше време да поговорят насаме, би ѝ обяснил колко пагубна може да е подобна философия.

Специалистите от лабораторията – Изабела Ломбардели и асистентът ѝ Гавино Греко, седят отдясно на патоанатома и в момента водят задълбочен разговор с него за нещо от папката, разтворена пред тях.

Другите столове са заети от командири на екипи, началници на различни смени и онези, които ръководят разпитите на свидетели или отговарят за контактите с прокуратурата.

Последният участник е Том Шаман. Вито дълго мисли дали и доколко да ангажира американеца. Да го използва като съветник експерт беше едно, съвсем друго е да го допуснат до участие в оперативно заседание. В крайна сметка майорът послуша интуицията си и стария принцип, че при разследване за убийство, особено ако става дума за сериен убиец, всеки допълнителен чифт ръце и всеки допълнителен мозък са от полза.

– Благодаря, че дойдохте. Да започваме. – Вито прави пауза, за да изчака разговорите около масата да спрат. – Лейтенант Балдони ще ни запознае накратко със ситуацията. Роко...

Дребният детектив дръпва назад стола си и отива до дъската, на която е закачен голям бял лист с надпис ЖЕРТВИ.

– Засега има трима убити. – Протяга се и маха горния лист. – Жертва номер едно – тийнейджърката Моника Видич. Жертва номер две – разчленен мъж около шейсетте, с все още неустановена самоличност. Жертва номер три – разчленен мъж около двайсетте, с все още неустановена самоличност. Двамата неидентифицирани мъже са открити в чували в лагуната... – Балдони избягва погледа на Валентина. – ... близо до мястото, където бе намерено тялото на колегата ни Антонио Павароти. – Махва към патоанатома. – Професор Монтезано ще разпространи нов доклад в края на заседанието. За момента, професоре, имате ли да кажете нещо за времето на смъртта?

Силвио Монтезано се покашля и обяснява:

– Използвайки стронций, желязо и полоний, проведохме серия от изследвания, за да определим концентрацията на полутежки радиоизотопи с кратък период на полуразпад в човешките кости. С този метод установихме, че по-възрастният мъж е престоял във водата приблизително осемнайсет месеца, а по-младият е бил изхвърлен в лагуната преди около година. Това означава, че периодът между двете убийства е около шест месеца.

Балдони отгръща следващия лист и продължава:

– В обобщение, имаме три тела. Най-възрастната жертва, мъж около шейсетте, е изхвърлен преди около година и половина. Средната жертва, мъж около двайсетте, е изхвърлен преди около година. А третата жертва, петнайсетгодишно момиче, беше намерена този месец. – Обръща се към експертката от лабораторията: – Изабела, можеш ли да ни помогнеш да затвърдим тази зависимост?

Ломбардели е облечена семпло – син пуловер с поло яка и дънки, но привлича вниманието на всички мъже в стаята още преди да заговори.

– Професор Монтезано и екипът му са изолирали костни срези от двете тела, открити в лагуната. – Отваря една папка и изважда няколко снимки, разпечатани върху прозрачно фолио. – Изследвахме костите със сканиращ електронен микроскоп, което ни позволи да различим множество драскотини и други следи, оставени от триона. Високото увеличение ни даде възможност да определим със сигурност, че за разчленяването и на двата мъжки трупа е използван моторен трион.

Един от командирите на екипи – мъж, наближаващ четиридесетте, с тъмна набола брада – вдига ръка. Изабела се усмихва любезно:

– Да?

– Моторните триони са трудни за пренасяне. Почти невъзможно е да ги скриеш и вдигат много шум. Няма ли вероятност да е използвал бичкия? Аз имам една голяма, професионална, с която режа дърва.

Усмивката ѝ става по-широка:

– В такъв случай продължавай да я използваш за дърва, защото няма да ти послужи, ако решиш да режеш трупове. Ръчните триони, професионални или не, не могат да прережат човешка кост – заради разположението на зъбците.

– Grazie – казва мъжът с известна ирония.

Изабела продължава оттам, откъдето я прекъснаха:

– И двата мъжки трупа са разрязани с един и същи трион, най-вероятно мощен бензинов модел, с петдесетсантиметрова верига. – Поглежда мъжа, който ѝ зададе въпроса за бичкията. – Този инструмент вероятно има 50-кубиков двигател, колкото на малък мотопед. Извършителят едва ли се е опитвал да се крие, докато го е използвал.

Вито не се сдържа и се намесва:

– За да сме наясно, искаш да кажеш, че двамата мъже са били нарязани с един и същи трион, така ли?

– Да – отвръща тя след кратко колебание.

Монтезано се включва, като се обръща към целия екип:

– Моля да обърнете внимание. Основната дума тук е „нарязани“. Трионът е използван за разчленяването, но не за убийството им.

– Професорът е абсолютно прав – добавя криминалистката. – Изобщо не твърдя, че деянието е извършено от един човек. Не казвам и че е извършено от няколко. Това ще установите вие. Казвам само, че за разчленяването е използван един и същи инструмент.

Това е най-категоричното твърдение, което Изабела би могла да направи при сегашните обстоятелства. Благодари на всички и отново дава думата на Роко Балдони. Той прехвърля следващия лист и продължава:

– Трябва да се имат предвид още няколко фактора. Трите трупа са открити в рамките на десет километра един от друг. Двата от лагуната са силно разложени, затова не е сто процента сигурно, че черният им дроб е изваден, но можем да кажем, че в телата не са намерени органи. Тъй като Моника не е разчленена и затова няма следи от трион, това изваждане на органите е основната връзка между трите убийства. Професор Монтезано ни каза, че по-възрастният мъж е имал множество наранявания в задната част на черепа, свидетелстващи за ожесточено нападение отзад с тъп предмет като камък или чук. Въпреки напредналия стадий на разлагане при по-младия мъж има индикации, че е бил прободен с нож отстрани на врата. Спомнете си, че Моника Видич е била отвлечена и вързана от много самоуверен и спокоен убиец. Прерязал е гърлото ѝ, докато я е гледал в очите, тоест не е бил нито плах, нито неопитен и е искал да я гледа. Говорих с нашия психолог и той смята, че имаме работа с убиец, който действа самостоятелно и се развива. Първото нападение, откъм гърба, е прибързано и страхливо – знак, че не е бил уверен в себе си. Второто нападение вероятно е било отстрани с нож – индикация, че убиецът е скъсил дистанцията и е станал по-смел в действията си. Последното нападение е смело отвличане и екзекуция, в която той напълно е владеел положението. Това означава, че убиецът усъвършенства методите си.

Валентина вдига ръка:

– Моника е била прободена над шестстотин пъти, а тялото ѝ изобщо не е разчленявано. Това изглежда коренно различно от предишните два трупа.

– Права си, така изглежда – намесва се Вито. – Но следите от нож по костите на мъжете и изваждането на черния дроб са основните свързващи фактори.

– Добре, но как ще обясните разликите? – настоява тя.

Вито си дава сметка, че младата му колежка иска да разбере повече за психиката на мъжа, когото търсят.

– Мисля, че убиецът се е упражнявал върху първите две жертви – обяснява той. – Опитвал се е да измисли ритуален начин за убийство. При по-възрастната жертва е оплескал всичко; с втората се е опитал да бъде по-прецизен; а при Моника е постигнал желания резултат.

– Ако вече е постигнал желания резултат, какво ще прави сега? – обажда се Том.

Вито, Валентина и Монтезано отговарят в един глас:

– Ще убие отново.

Capitolo XXVIII

666 Г. ПР. ХР.

АТМАНТА

Арнза и Мазу изпълняват заповедта на Ларт с огромно удоволствие. Отскоро работят за него и той почти не им обръща внимание, камо ли да им повери някаква важна задача. Сегашната е още по-приятна, защото лично имат зъб на гадателя. Изчакват, докато якият баща на Тевкър се отдалечи и се присъедини към другите хора, излизащи от храма. Тогава действат бързо.

Арнза, по-дребният от двамата, казва:

– По заповед на магистрата Песна, трябва да дойдеш с нас.

Преди гадателят да възрази, двамата го хващат за лактите и го повличат покрай източната стена на храма.

– Каква е целта? – протестира Тевкър. – Защо толкова бързо, та да не мога да изпратя хората както трябва?

– Имаме заповед да те претърсим. – Двамата стражи се споглеждат и се подсмихват. – Каквато и сила да се наложи да употребим.

– Защо? Защо трябва да ме претърсвате?

Мазу изчаква, докато се отдалечат от храма и стигнат в един храсталак отзад. Навежда се и Тевкър усеща воня на старо месо в дъха му.

– Ти май не се сещаш кои сме, а, нецвисе?

Тевкър едва запазва равновесие, когато го пускат. Най-сетне паметта му се прояснява. Сега разпознава гласовете, дори миризмата им.

Изнасилвачите! Мъжете, които насилиха жена му!

– Събличай се, гадателю! – Арнза изважда меча си. – Сваляй тези дрехи, докато си припомним как ме рани и как уби приятеля ни.

– Не разбирам за какво говорите. Аз съм един слепец. Божи човек.

– Знаем кой си и какъв си. – С върха на меча Арнза го подтиква да вдигне по-бързо мантията си. – Хайде, сваляй!

От храстите се чува шум. Стражът поставя острието на гърлото на гадателя и предупреждава:

– Една дума и ще ти прережа гърлото.

Кимва на Мазу да провери какво става.

Мъжагата изважда меча си внимателно, да не изшуми при излизането от ножницата. Тръгва предпазливо между сплетените висящи къпини. Под краката му изпращява съчка.

– Приятелят ти се движи с грацията на слон – отбелязва Тевкър, без да се опитва да шепне.

Арнза притиска меча до гърлото му.

– Тихо!

– Боговете не ми казват да мълча. Заповядват ми да говоря.

Стражът притиска по-силно острието и порязва врата на гадателя. Тънка струйка кръв потича по кожата му.

– Сега не си толкова смел, колкото когато уби Раск и наряза лицето ми.

От храстите отново се чува шум. Арнза се завърта. Тази частица от секундата е достатъчна на Тетия. Тя изскача зад него и забива един от церемониалните ножове на Тевкър във врата му. Задържа оръжието. Натиска силно, докато той се опитва да се освободи. Арнза посяга с двете си ръце, опитва се да я изрита. Тя продължава да натиска, докато той пада на земята, като гъргори и се дави в собствената си кръв.

Тетия изтичва при мъжа си.

– Тевкър, добре ли си?

Той пълзи на четири крака и опипва земята, като се опитва да намери стража.

– Тетия! Слава на боговете, че си тук. Дай ми меча му. Другият е наблизо.

33

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

След края на съвещанието, когато командирите на отряди, криминалистите и хората на патоанатома си тръгват, Валентина Мораси изпраща Том навън. Отначало той не осъзнава, че полицайката иска да го попита нещо. Нещо лично.

Едва когато вижда, че тя продължава да върви с него и след входните стълби на участъка, пасторският му инстинкт се събужда.

– Валентина, има ли нещо, с което мога да помогна?

Тя се поколебава, несигурна как да изрази мислите, които я влудяват.

– Имаш ли нещо против да се разходя с теб? Трябва да прочистя мислите си.

– Нямам нищо против. Дори ще ми е приятно в твоята компания. Можеш да ми бъдеш водач. Минавал съм по този път до хотела, но нямам добра ориентация и може пак да се загубя.

Тя се засмива:

– Говори се, че единственият начин да опознаеш Венеция е, като се загубиш.

– Значи скоро ще бъда специалист по този град.

Вървят известно време и си говорят по работа, включително за задачите, които Вито им даде. Том трябва да разучи повече за ритуалите, култовете и символизма, свързани с черния дроб. Той се шегува, че това му е домашното по религия, история и биология, но Валентина едва успява да насили учтива усмивка.

Небето е пълно с облаци, които Том нарича „бабешки“ – сива пелена, която като че ли е в тон с тъгата в лицето на спътничката му. След като пресичат още два моста, той се опитва да налучка причината за безпокойството ѝ:

– Възхищавам се на силата ти, Валентина. Толкова си отдадена и задълбочена в работата след смъртта на братовчед ти. Дори не мога да си представя колко ти е трудно.

– Grazie. – Тя срамежливо свежда очи. – Работата помага. Тя е добре дошло разсейване. Помага ми да не мисля за него.

Том разбира; виждал е твърде много хора, скърбящи за близък човек.

– С приближаването на погребението мъката ще се засили – предупреждава я той. – Вероятно вече изпитваш известна обърканост, може би дори гняв.

Тя прокарва пръсти през косата си.

– Да, чувствам всичко това.

– Нормално е. Това е част от процеса на скърбене. Когато загубиш толкова близък човек, чувството е смазващо, влудяващо. Нужно е известно време човек да се съвземе.

Тя мрачно се усмихва:

– Да, все едно да си в някой объркан непознат град като Венеция например?

– Хубаво е, че го приемаш с чувство за хумор. – Том прави няколко крачки, после се обръща и я поглежда добродушно. – Твърдо съм убеден, че човек трябва да се загуби, за да намери новото си „аз“. Особено когато се налага да преодолееш скръбта за някой, който е бил важна част от живота ти.

Тя го поглежда и сега лицето ѝ е напълно сериозно:

– Какво става, когато умрем? – Присвива очи и в тях проблясва искрица гняв. – Искам да кажа това ли е краят? Само прах ли остава от нас? Пепел при пепелта?

Том спира. Този въпрос му е задаван много пъти.

– Мисля, че не. Сигурен съм, че има нещо повече от разложението.

– Повече? Какво повече може да има?

– Повече от смъртното ни пребиваване на земята. – Той я поглежда в очите. – Вярвам, че духът ни остава да живее, след като ние изчезнем.

Доскоро тя би се изсмяла на такова твърдение. Но вече не. Не и след смъртта на Антонио.

– Надявам се, че си прав, но не знам какво е това дух и ако имам такъв, къде ще отиде след смъртта ми.

Заболява я дори от самото споменаване на думата „смърт“ – дума, която използва ежедневно от постъпването си в полицията, но едва сега разбира значението ѝ.

Той я хваща за ръката.

– Повярвай ми, имаш дух. И макар че не познавах добре Антонио, съм сигурен, че и той е имал дух – добър дух.

Валентина примигва. Не плаче, но сълзите всеки момент ще потекат.

– Обичах го страшно много. Не ми беше просто братовчед, беше най-добрият ми приятел, по-голям брат, какъвто никога не съм имала. – Сълзите рукват. – По дяволите!

Тя бръква бързо в джоба си за кърпичка. Том я прегръща с една ръка и за момент я притиска до себе си. Зад нея вижда лабиринта от канали, водещи към мястото на убийството на Моника. Той потупва Валентина по рамото.

– Нещата ще се подредят. Ще е нужно време, но най-тежката мъка ще отмине.

Валентина внимателно се освобождава от прегръдката му и продължава по улицата.

– Извинявай, обичам да се уединявам в такива моменти.

– Няма нужда да се извиняваш.

Мобилният ѝ телефон изпиуква – пропуснато повикване. Тя го изважда от джоба на якето и поглежда. Обаждането е от Карвальо.

– Някак всичко ми напомня за Антонио. Поглеждам телефона си и очаквам следващото съобщение да е от него, той винаги ми се обаждаше да ми иска една или друга услуга. Когато реша да звънна на някого, виждам неговото име в списъка, а просто не мога да се насиля да го изтрия от паметта. – Поклаща глава. – Вкъщи на телефонния секретар още имам съобщения от него.

– Всичко това е нормално. Още не е дошло време да спреш да мислиш за него.

– Кога ще дойде?

– Трудно е да се каже. – Той отново я прегръща. – Може би след погребението. Ще си дадеш сметка, че е време да продължиш напред. Трябва да го преодолееш. Стъпка по стъпка.

Валентина поглежда над рамото му.

– Ето го хотела. Доведох те благополучно.

– Grazie – казва Том, една от малкото италиански думи, които е достатъчно уверен да използва. – Искаш ли да влезеш? Имам среща с Тина. Може да пийнем тримата в бара, ако имаш нужда от компания.

Валентина вдига телефона и му показва съобщението за пропуснато повикване.

– Благодаря, но трябва да се връщам. Шефът ще изпрати отряд да ме търси, ако не се появя скоро.

Том се усмихва съчувствено. Иска му се да може да ѝ помогне повече.

– Добре, пази се. И ако искаш да поговорим, обади ми се – по всяко време.

– Ciao – казва Валентина, като вдига ръка.

Обръща се и тръгва обратно към участъка. От една страна, съжалява, че не прие поканата. Вероятно щеше да се възползва, ако я нямаше Тина.

Понечва да се обади на шефа си. Отключва клавиатурата, но в следващия момент решава да направи друго. Преглежда указателя и намира името Антонио. Поема си дъх, избира „Опции“ и после натиска „Изтрий“.

Capitolo XXIX

666 Г. ПР. ХР.

АТМАНТА

Мазу изскача от храсталака и вижда приятеля си Арнза мъртъв. Слепият нецвис е коленичил и рови в пръстта около тялото.

Това, което пропуска, е Тетия.

Тя замахва с меча на Арнза зад гърба му с изненадваща сила.

Мазу усеща опасността и се обръща, когато острието се стоварва върху него. Вместо да го улучи в гърба, го посича отстрани. Дълбока рана, но не достатъчно сериозна, за да го спре. Тетия отстъпва назад, като държи меча с две ръце.

Мазу прави няколко крачки към нея. Преструва се, че замахва надясно, но рязко сменя ъгъла.

Тетия дори не усеща порязването. Но разбира, че е ранена. Много преди да усети болката, изражението на лицето му ѝ подсказва, че острието я е улучило.

От ръката ѝ, точно над лакътя, потича кръв. Изведнъж болка пронизва цялото ѝ тяло. Мечът се изплъзва от дланта ѝ и всичко пред очите ѝ започва да се върти.

Мазу знае, че тя е безсилна. Поглежда гадателя – мъжа, помогнал за убийството на приятеля му – и вече предвкусва отмъщението. Замахва с меча към врата и рамото на Тевкър.

От прерязаната вена руква кръв.

Мазу сменя позицията си и замахва напред. Ухилва се, когато острието пронизва корема на нецвиса и излиза от гърба му. Ударът е смъртоносен.

В съзнанието си Тевкър вижда Тетия каквато бе в деня на първата им среща – срамежлива и красива. Копнее да хване лицето ѝ и да я целуне.

Един ритник в рамото го поваля на земята. Вече не може да си поеме дъх. Не чувства нищо.

Вижда сватбената си нощ. Дрехата на жена му се свлича от раменете ѝ. Голото ѝ тяло е осветено от пламъците в огнището. Тя го чака.

Студеният връх на меча пронизва сърцето на Тевкър. Всичко потъва в мрак.

Мрак, по-тъмен от слепотата му.

Тетия мърда устни, докато му се врича, но той не я чува. Звуците са изчезнали.

В мекия като памук мрак пред полуотворената врата към отвъдния живот до него долита демоничен писък. Плач на новородено.

Детето, което той никога няма да види.

Семето, което изнасилвачът пося в утробата на жена му.

Парализирана на едно място от загубата на кръв, Тетия може само да гледа как Мазу избърсва кръвта на Тевкър от ръцете си. Той вдига меча и се ухилва, като показва жълтите си зъби:

– Да те убия, може да се окаже дори по-приятно, отколкото да те изнасиля.

Тетия мъчително взема меча на Арнза. Заради раната е невъзможно да замахне с него.

Мазу вижда немощта ѝ и прави половин крачка напред. Това ще бъде изключително приятно занимание. Ще я реже на парченца, докато животът бавно я напуска.

Замахва. Но мечът му не довършва траекторията си.

Мечът на Тетия се вдига рязко нагоре и се забива в гърлото му. Пронизва гръкляна и излиза откъм тила.

Докато пада, в главата му проблясва един въпрос: Как една умираща жена е способна на такава бързина и сила?

Тетия също недоумява. Експлозивната, могъща сила, която я бе обхванала, е изчезнала. В утробата ѝ тупти силна болка, сякаш енергията е дошла от детето. Тетия изпуска меча и се свлича на земята до съпруга си.

Мракът идва към нея. Галопира като черен жребец в гръмотевична буря. Тя се завлича до Тевкър и поставя ръце върху гърдите му. Пръстите ѝ напипват наквасената с кръв връвчица на керамичен амулет – подарък от нея в деня на сватбата им. Спомня си как изработи предмета за него, как го целуна, преди да го върже на врата му. Стиска амулета, като едва си поема дъх.

Приближават хора.

Тя е решена да се държи, да продължава да диша, да запази детето на всяка цена.

Чува стъпки покрай стената на храма. Гласове отляво и отдясно.

С премрежени от пот и кръв очи вижда ужасеното лице на Венти, който я вдига.

Capitolo XXX

ИЗТОЧНАТА СРЕБЪРНА МИНА, ЕТРУРИЯ

Песна и Кави слизат при вратата на мината. Няколко дрипави, голи до кръста момчета изтичват да поемат конете. Магистратът изтупва туниката си от прахта и изсъсква:

– Когато това свърши, Ларт трябва да бъде отстранен колкото може по-бързо. Нямам доверие на този човек.

Кави се изненадва:

– Отстранен? Тоест убит? Или да получи висок пост и някоя далечна провинция, която да управлява?

– Този нещастник не може да управлява даже собствените си черва, камо ли нещо значимо. Амбициите надвишават интелекта му и заради това всички ставаме за смях.

– Това, което искаш, няма да е лесно.

– Но все пак е постижимо. – Песна спира и се обръща към помощника си. – Нали видя как ми се опълчи. В очите му имаше предателство.

Кави се опитва да омаловажи проблема:

– Почувства се унижен, нищо повече. Ларт е горд мъж, бивш войник. Обидно е да му се караш пред един прост кочияш.

– Няма значение. Погрижи се да бъде отстранен.

– Добре – замислено се съгласява Кави, – но ще имам нужда от много, наистина много верни мъже, за да се отърва от звяр като Ларт.

– Намери ги. Този човек е вреден, Кави, а влизаме в период, когато не можем да си позволим пречки.

Двамата стигат до първата и най-голяма от шестте свързани помежду си сребърни мини. Повечето добита руда е навън, в големи кратери в земята, заградени и охранявани от въоръжени до зъби стражи. Някои от миньорите са под повърхността и копаят солидната скала с тежки железни кирки в мускулестите си ръце.

Арантур, главният надзирател, стои пред входа, закрил очите си с ръка, за да ги предпази от слънцето и прахта. Той е дребен, плешив и дебел. Три дебели сребърни ланеца украсяват врата му над кремавата туника. На всеки пръст има сребърен пръстен и накитите му нервно подрънкват, когато се приближава, за да поздрави двамата аристократи.

– Боговете да бъдат с теб, господарю. Всичко е готово.

– Хубаво! – изръмжава Песна. – Закъсняваме. Заведи ни вътре и ни покажи даровете.

Арантур се бе надявал Песна да му обърне повече внимание. Може би в края на успешния ден ще има възможност да му изложи молбата си за повече власт и влияние при управлението на мината. Но сега усеща лошото настроение на магистрата, затова не посмява да го задържи и отваря очуканата входна врата.

– Заповядайте! Насам.

Кави поглежда назад в ослепителната светлина на снижаващото се слънце и отбелязва:

– Първите ни гости идват. Трябва да побързаме.

Влизат в голяма външна постройка, която се използва от работниците за преобличане, миене и спане. В средата има маса, на която робите обикновено ядат мизерните си порции. Сега тя е отрупана със сребърни чинии, чаши, гривни, пръстени, верижки.

– Прекрасно! – Песна прокарва ръка върху блестящите дарове. – Ще оставим прасетата да напъхат зурлите си в коритото, което още повече ще изостри апетита им.

Арантур вижда своя шанс:

– След като ти мъдро подобри методите ни, добивите се увеличиха три пъти. Убеден съм, че имам честта да управлявам най-производителната сребърна мина в цяла Етрурия.

Песна възнаграждава блюдолизеца с първата си искрена усмивка за деня:

– Браво. По-късно ще говорим за това. Сега се погрижи гостите ни да се освежат, преди да ги разведем из мината. Покажи им рудата и ги остави да напълнят джобовете си.

Главният надзирател бързо се измъква през вратата. Кави посочва среброто:

– Чувствам се неудобно при толкова много богатство на едно място.

Оглежда се.

Песна го потупва по рамото:

– Не се безпокой. Няма да бъде тук за дълго. Освен това нали постави допълнителни стражи да пазят мините и отвън, и отвътре.

– Да – отвръща Кави, като прехапва устни. – Но предвид последния ни разговор, може би не е зле да си спомним, че Ларт е този, който надзираваше тази задача. Ларт е човекът, който винаги се грижи за тези неща.

Усмивката на Песна помръква.

34

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Когато Том се връща в стаята на Тина, мислите му са заети със скръбта на Валентина.

Тина вижда, че е разсеян. Откакто влезе, почти не е продумал. Това със сигурност не е настроението, в което се надяваше да го види; настроението, в което трябва да е за разговора, планиран от нея.

– Контролна кула до майор Том. Още ли сте в моята орбита?

Той я поглежда от креслото, в което се е настанил още с влизането си.

– Извинявай. Мисля за разни неща по разследването.

Усеща, че не споменава Валентина, сам не знае защо. Тина се приближава и обгръща врата му с ръце.

– Използвай лаптопа ми. Потърси в Гугъл каквото те тормози и го изчисти от мислите си. Аз ще си взема душ преди вечеря.

– Добра идея. Благодаря. Има ли някаква парола или нещо такова?

– Не. – Тя се усмихва и посочва бюрото, преди да тръгне към банята. – Включен е. Сипи ми само чаша вино, докато съм в банята.

– Добре. Бяло ли?

– Да, ако обичаш. В минибара има бутилка „Совиньон блан“. Поглези ме и с две бучки лед.

– Разбира се.

Том отива първо при компютъра. От факултета по теология има основни познания за религията на етруските. Вече знае какво значение са отдавали на черния дроб и че са били невероятно организирано и напреднало общество. От около 900 г. пр. Хр. са вярвали в предначертаността на съдбата – в това, че всеки аспект на човешкия живот е в ръцете на боговете. За да просперира, човек трябвало да спечели благоразположението им, да следи предсказанията и да прави жертвоприношения, за да омилостивява гневните божества или да си издейства облаги. За тази цел етруските се уповавали на гадатели, известни като нецвиси или, по-късно в римската епоха, като харуспекси. Както ранната римска църква, така и католическата са възприели етруски ритуали и атрибути; закривеният жезъл на съвременните епископи произлиза от литууса – церемониалния прът, използван от нецвисите.

Докато Тина пее под душа, Том се задълбочава в древното изкуство за гадаене по черния дроб. Един научен труд описва как органът се разделял на множество участъци, всеки от които олицетворявал определено божество и положението, което то заемало в небето. Ако например участъкът, свързван с Тиния, етруския бог на гръмотевиците и бурите, бил разкъсан или увреден по някакъв начин, гадателят можел да го тълкува като предвещание за силна буря, която ще опустоши посевите или ще разбие рибарските лодки.

– Излизам от душа! – извиква Тина. – Ще ми помогнеш ли да се изсуша?

Том не я чува. Вглъбен е в една снимка на „Черният дроб от Пиаченца“ – безценен бронзов модел на овчи черен дроб в естествена големина, изработен около три века преди Христа. Открит е в Госоленго, близо до Пиаченца, към края на деветнайсети век и се смята, че е служил като пособие за обучение на нецвисите. Като гледа означенията върху него, Том се пита какви послания са дешифрирали с учението си древните гадатели.

Тина застава до него.

– Добре, не ми помогна да се избърша, това мога да го преживея – недоволства тя. – Но да не ми сипеш вино...

– Извинявай. – Том скача на крака. – Увлякох се.

Забързва към хладилника и сипва две чаши бяло вино.

– Намери ли каквото търсеше? – пита тя.

– Може да се каже.

Поглежда я – вече истински, за първи път, откакто е влязъл.

Облечена е в мека бяла хавлия и е вързала мократа си коса с кърпа. Когато забелязва, че Том я гледа, се усмихва:

– Какво? Грозна ли съм без грим и с мокра коса?

– Точно обратното. Дори си по-красива.

Том се приближава. Целува я леко. Докосването на мократа ѝ коса, свежестта, нежните ѝ устни му действат възбуждащо. Той я прегръща през кръста и започва да развързва колана на хавлията.

Тина се дръпва и оставя чашата на тоалетното шкафче.

– Ела седни с мен на леглото за минутка. Имам да ти кажа нещо.

– Ох, това не звучи добре.

Тина го хваща за ръката и двамата сядат.

– Трябва да замина, Том.

Той я поглежда, сякаш не разбира.

– Появи се нова задача и трябва да тръгна спешно – добавя тя. – Много спешно.

Той се намръщва:

– Каква задача?

– Съжалявам... – Тя се извръща и се опитва да скрие неудобството си. – Не мога да ти кажа. Става дума за специален материал, а списанието има строга политика на поверителност. Надявам се, че разбираш.

– Не, не разбирам. Мислех, че между нас има нещо по-важно от една статия? Но явно съм твърде наивен?

– Не си наивен. – Тя го поглежда раздразнено. – Том, това е работа. Работата си е работа. Ако все още беше свещеник, нямаше да ми кажеш какво ти е споделил някой в изповедалнята, нали?

– Не говори абсурдни неща! Как можа да го кажеш? Ако бях още свещеник, нямаше да правим секс, нали?

– Ох, като че ли католическите свещеници не правят секс – сопва се тя. Несъзнателно пристяга хавлията. – Аз съм професионалистка и имам принципи. Предполагам, че можеш да проявиш уважение към това.

– Добре – примирява се Том, като се надява гневът и разочарованието му да не са проличали. – Да не спорим. Извинявай. Кога трябва да заминеш?

– Утре. – Лицето ѝ остава сурово. – Рано сутринта.

Capitolo XXXI

666 Г. ПР. ХР.

ИЗТОЧНАТА СРЕБЪРНА МИНА, ЕТРУРИЯ

Благородниците влизат. Вратата се затваря. Всичко върви по плана на Песна.

Мъжът, който мечатае да стане цар на новите територии на Етрурия, застава в края на отрупаната със сребро маса. Мястото е избрано така, че ако започнат да се разсейват, погледите им неизбежно да се спрат върху богатствата, натрупани пред него.

– Благородни приятели, за мен е привилегия да ви посрещна тук. Отново благодаря, че отделихте от скъпоценното си време и ме удостоихте с честта да бъда ваш домакин.

– Честта е наша! – избоботва един червендалест дебелак, чийто корем опира в масата. – А още по-голяма чест ще бъде, когато ни позволиш да напълним джобовете си с тези прекрасни произведения.

В помещението отеква бурен смях. Песна дава знак да запазят мълчание.

– И това ще стане. Всяко нещо с времето си, драги приятели. – Прокарва ръка над масата, като подхваща няколко верижки и гривни. – И не само днес, не само с тези дребни дарове, но надявам се, до края на дните ви.

Аристократите отново се разсмиват.

– След пиршеството ще ви разкажа как заедно можем да построим нови градове, да отворим нови мини и да пожънем богатства, далеч по-изобилни от скромните дрънкулки върху тази маса.

Слушателите му надават радостни викове.

Чува се далечен грохот и земята потреперва. Песна вижда безпокойство на лицата им.

– Не се тревожете, приятели. Арантур, обясни на гостите на какво се дължи този лек трус.

На лицето на главния надзирател се изписва самодоволството на човек, който обича да е център на вниманието, но рядко получава такава възможност.

– Сътресението беше от подземна експлозия – обяснява той. – Наклаждаме големи огньове под определен участък от скалата, където знаем, че има от скъпоценната руда. Скалата се загрява до невъобразима температура, после я заливаме с леденостудена вода, която доставяме по канали от повърхността. – Арантур притиска ръце и имитира разцепване. – В резултат скалата се разцепва и се получава свличане на камъни, руда и пръст. После работниците влизат и изкопават среброто.

Един възрастен благородник от Велзна изглежда обезпокоен:

– Колко от робите ви загиват?

– Някои – спокойно отговаря Песна. – Работата е опасна. – Махва над масата. – Но рискът се възнаграждава щедро и си струва да се лиша от няколко роби. Тази мина е първата и най-голямата от шестте, които имам.

Благородниците зашушукват помежду си – споделят повече теории за богатството на магистрата, отколкото тревоги за живота на робите.

– Моля ви! – Главният надзирател се опитва отново да привлече вниманието им. – Моля ви, ако благоволите, да ме последвате в този край на залата. – Отива при недодяланите маси, поставени в дъното. – Тук ще видите проби от последната руда, която сме изкопали. Вижте колко е богата на жилки.

Арантур се дръпва встрани, за да могат гостите да огледат добре скъпоценния метал.

– Част от среброто се извлича лесно. – Той отива при друга, по-малка маса. – Робите просто го изкопават с лопати, промиват го и го отделят от пръстта. Тези лесни за добиване богатства обаче са най-малкият дял. – Вдига една ядка с големината на нокът. – Едва когато проникнем по-дълбоко в земните недра, достигаме до по-големите ценности.

Втора експлозия разтърсва земята. Всички погледи се насочват към Песна. Той се усмихва успокоително:

– Това е звук от боговете, които аплодират най-новата ни находка. Елате сега, стига сме слушали отегчителните уроци на Арантур. Нека да раздадем прекрасните произведения, на които се възхищавахте. Поръчал съм специални подаръци за всеки от вас. Кави има списък кой предмет за кого е.

Отново се чува тътен.

Този път на никого не му мигва окото. Всички са твърде съсредоточени върху подаръците.

Кави започва с по-дребните дарове за по-маловажните гости:

– За мен е чест да ви раздам тези подаръци. Първо, на стария ми приятел Арте от Тархна дарявам този пръстен с печат, с изящна гравюра на инициалите му...

Гостите ръкопляскат и Арте отива да получи пръстена.

Но не успява да го вземе.

Цялата дървена конструкция на постройката изскърцва и се разтриса. Части от покрива падат. В помещението прониква слънчева светлина. Ръкопляскането секва и всички се вцепеняват, със зинали от ужас уста.

Поглеждат нагоре и в този момент целият покрив се срутва. Аристократите вдигат ръце, опитвайки се да се предпазят от падащите греди и метални елементи.

Подът внезапно се продънва. Изчезва под краката им. Като зейнала врата към ада.

Някои се вкопчват в ръба на отворилата се пропаст. Отчаяно дерат с нокти, но меката почва поддава и те се изхлузват. От бездната ехтят писъци. Аристократите се търкалят в убийствен порой от разбити скали.

В целия комплекс на шестте мини избухва огнено кълбо от метан, възпламенен от огньовете за разбиване на скалата.

Тези, които оцеляват при падането, изгарят живи в адските пламъци.

От наблюдателницата си на хълма Ларт гледа облака прах и черен дим, който се издига високо в следобедното небе. Хората му са се справили добре с огньовете – разположили са ги по идеалния начин, за да предизвикат верижна реакция, която да възпламени подземните камери, пълни с пагубни газове.

Облегнат на счупеното колело на колесницата, той поглежда трите безценни сребърни плочки в ръцете си и на лицето му се изписва усмивка, на която и самият Песна би му завидил. Плочките са разковничето за велики събития. Трябва да ги съхрани. Да ги пази като зеницата на окото си. Да ги защитава, докато новият му господар е готов за тях.

Capitolo XXXII

КЪЩАТА НА ЛАРТУЗА, АТМАНТА

Когато Венти я занася в колибата на лечителя, Тетия вече е в безсъзнание. Старецът се бои от най-лошото. След такава загуба на кръв тя е на ръба на смъртта.

Около колибата се струпват помагачи и доброжелатели. Венти хуква да помогне на сина си. Лартуза поставя Тетия върху грубото легло и бързо взема парцали и котлето с вода, която постоянно ври на огъня.

– Благодаря! Благодаря! Сега се дръпнете. Освободете ми място. Трябва ми пространство, за да работя.

Той плясва с ръце, за да пропъди зяпачите, сякаш са ято любопитни гъски. Кафатия, една шивачка от селото на годините на Тетия, остава, за да бърше челото ѝ.

Старецът оглежда подутия корем, от който на тласъци изтича кръв. Макар че мечът не е улучил матката, той разбира, че шансът да спаси майката и бебето е нищожен.

– Бърши! Бърши тук! – нарежда на Кафатия, докато преглежда набързо другата рана, дълбок разрез в дясната ръка на Тетия. – Боговете да са ни на помощ! Това е непосилно за обикновени смъртни.

Знахарят стяга ръката на Тетия с конопено въже, за да спре кръвотечението, докато Кафатия я съблича и избърсва раната на корема ѝ. Сега той я вижда ясно.

Раната е дълбока.

Прекалено дълбока, за да я спаси. Лартуза поставя сбръчканата си ръка пред устата на Тетия и проверява дишането ѝ.

Едва доловимо.

Някакъв шум и промяна в светлината го накарват да се обърне. Венти стои на вратата. Държи мъртвия си син.

– Той е жив, Лартуза. Тевкър е още жив! Излекувай го бързо!

Оставя гадателя до Тетия. На Лартуза му е достатъчен един поглед.

– Мъртъв е, Венти. Остави ме да се опитам да спася Тетия.

– Не! Спаси него, Лартуза, спаси милото ми момче.

Знахарят се опитва да го усмири с тих, внимателен глас:

– Мъртъв е. Вече е при боговете, на които толкова предано служеше.

Лицето на Венти е обляно от сълзи.

– Поне го прегледай! Умолявам те!

Лартуза го хваща за ръката.

– Не е нужно да го преглеждам, Венти. Мъртъв е! Съжалявам, но не мога да направя нищо. Остави ме да помогна на жената и детето.

Тетия отваря очи. Силна болка пронизва тялото ѝ и тя посяга със здравата си ръка към лечителя.

Лартуза разкъсва последните остатъци от наквасената ѝ с кръв туника. Навежда се и раздалечава треперещите ѝ бледи колене. Мислено отправя молитва към Тална, богинята на родилките, да му помогне. Поглежда Венти и се усмихва леко:

– Виждам главичката на детето. Виждам бебето.

Очите на Тетия се изцъклят. Тя изревава като ранено животно. Лартуза се опитва внимателно да подхване с пръсти меката главичка на бебето.

Тетия едва диша. Поема си въздух на малки глътки, но е готова да използва последните си сили, за да роди детето си.

Знахарят я поглежда. Лицето ѝ е мъртвешки бледо. Очите ѝ са замъглени като тези на слепия ѝ съпруг. Лартуза напипва мъничките раменца. След малко – деликатните кости на гърба и ребрата на детето.

Тетия надава нечовешки рев.

Главата ѝ се отпуска назад.

Краката ѝ омекват.

Мъртва е.

За секунда всички в стаята спират, вцепенени от внезапната ѝ смърт. Лартуза ги изкарва от замайването:

– Венти, вдигни краката ѝ! Бързо! Хвани ги под коленете и ги вдигни.

Едрият мъж изпълнява нареждането.

Знахарят пипа бързо. Подхваща детето под мишниците и бавно го издърпва.

Бебето излиза от тялото на мъртвата си майка. Пъпната връв се източва като кървава змия.

Всички са се втренчили в детето.

В мълчаливото, недишащо момченце.

Венти вижда, че на знахаря му трябва повече място. Изважда ножа си, прерязва пъпната връв и издърпва Тетия встрани. Нежно полага студеното ѝ тяло до това на сина си.

Лартуза връзва пъпната връв. Опира лицето на бебето в дланта си и пъха един от кокалестите си пръсти в устата му. Подутото му телце се изпъва до спукване. И тогава...

От устата и носа му пръсва тъмна течност и слуз.

Но то не проплаква. Само леко си поема въздух като душещо животно.

Лартуза се усмихва:

– Вече си дядо, Венти. Това малко човече диша.

– Дай да го подържа. – Венти протяга ръце. – Той е единствената кръв, която ще живее след мен.

Лартуза внимателно му подава детето.

– Внимавай, много е крехко. Ще взема нещо да го повия.

Венти целува внука си. Бебето изглежда съвършено. Само малко рождено петно с форма на сълза под лявото око загрозява личицето му. Венти го целува, после поставя ръката на Тевкър около тялото на Тетия и слага бебето между тях.

– Това са родителите ти, дете мое. Макар че няма да ги видиш, аз ще се погрижа да не ги забравиш никога, а ти ще направиш така, че поколенията след теб да ги помнят вечно.