Пророчеството Венеция

70

6 ЮНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Последната картина на Ларс Бейл се оказва най-объркващата и сложна творба на серийния убиец.

На зазоряване Вито се отказва да гадае значението ѝ и заповядва на хората си да открият експерт.

Намират го в лицето на четирийсет и две годишната Глория Кучи, бивш декан на художествения факултет в университета „Ка’ Фоскари“ във Венеция, а сега – собственик на реномираната галерия „Кучи“.

– Картината наистина е много сложна – казва тя, като обикаля около голямата цветна репродукция на безименната рисунка, поставена върху дълга стъклена маса. – Аз лично считам, че е ужасна, абсолютна миазма. В безобразността ѝ обаче има истинска красота и гениални хрумвания, напомнящи за Пикасо и Пикабия. – Почуква с пръст върху разпечатката. – Тези груби кубове символизират сила. Изобразяват широкоплещести мъжаги, които вдигат някакви неща, може би титани на промишлеността, финансите или търговията, строящи град. – Вдига ръбчето на листа с формат А4 и се усмихва. – Тази ъглеста камея тук е удивителна. Прилича на водопад в Големия канал, но художникът я е нарисувал да излива кръв, не вода. Колко провокативно! – Дръпва се назад, поглежда от друга перспектива, отърсва се от предположенията и предразсъдъците си и се приближава отново. – Като се вгледаш по-внимателно, личат заемки от стила и същината на много художници. Със сигурност от Дали, в смисъл че има многобройни огледални образи и варварски сюрреализъм. Със сигурност и от Пикабия – има лица, които се въртят като демони в мъгла. – Навежда се над масата като дълговрата птица, канеща се да клъвне някое зрънце. – Но зад всичко това най-силно се усеща влиянието на Джовани Канал. – Усмихва се самодоволно. – По-известен като Каналето. Баща му, Бернардо, също бил художник, оттам и прякорът Каналето – малкият Канал. Сега, ако дойдете от другата страна, ще видите нещата малко по-ясно.

Валентина и Вито я следват, като се чудят защо просто не завърти рисунката.

– Трябва да се вгледате зад най-изпъкналите образи и да видите фона. Първото, което художникът е нарисувал на платното, е копие на „Канале гранде и църквата Салуте“ на Джовани от 1730 г. Това е може би най-известната му творба – нейни репродукции на снимки и пощенски картички могат да се намерят навсякъде по света.

Глория Кучи се навежда ниско като инспектор, проверяващ измервателен уред.

– Много добро. Всъщност отлично копие. – Прокарва пръст по разпечатката. – Вижте – това е устието на канала, на преден план се виждат гондоли, но ако се вгледате внимателно в тях, ще забележите, че са образувани от почернели трупове. Без съмнение това е алюзия за чумата. Отдясно се виждат къщите покрай канала, отляво е куполът на „Салуте“ – като очертание на бледа женска гърда, може би умиращата Майка Венеция.

На Вито това сравнение не му харесва. Иска му се жената да не беше толкова безгрижна и неделикатна.

– Ами тези неща? – пита той. – Какво означават всички тези кубове и правоъгълници, надраскани върху всичко?

– Насилие. Страст. Агресия. Това означават. Някаква експлозия, освобождаване на напрежение и гняв. От тази картина направо се излива сила.

Валентина си спомня част от продължителната консултация, която получиха от ФБР.

– Тези фигури имат ли нещо общо с Да Винчи и... – Замълчава за миг от страх да не прозвучи глупаво. – ... златните сечения и златни правоъгълници?

Глория я поглежда впечатлено. Накланя глава ту напред, ту назад, за да огледа внимателно картината. Отново проследява някакви очертания с пръст, но толкова бързо, че никой от присъстващите не успява да различи какви.

– Абсолютно сте права. Колко находчиво. – Хваща Валентина за ръката и използва пръста ѝ като показалка. – Вижте тук! – Бавно проследява един профил на мъжко лице. – Това е знаменитата черно-бяла илюстрация на Да Винчи от „Божествената пропорция“ – заради представеното тук наслагване на правоъгълници, показващо симетрията на лицето, учените предполагат, че омагьосващата сила на „Мона Лиза“ се дължи именно на използваните от Леонардо златни пропорции. – Глория поглежда обърканите детективи, като се надява да са разбрали достатъчно от наблюденията ѝ, за да им бъдат от полза. – Дали със сигурност ги е използвал във всичките си картини, особено в „Тайнството на тайната вечеря“, и ако се вгледате тук, ще видите елементи и от тази творба.

Вито и Валентина отново се напрягат да видят какво има предвид. Глория поставя пръста на лейтенантката върху мястото.

– Тук, точно в средата, виждаме протегнатите ръце и гърдите на мъж, който се носи във въздуха над пейзажа на Каналето, сякаш слиза от небето. Тази божествена фигура е от „Тайната вечеря“. – Издърпва ръката на Валентина от левия до десния край на картината. – А тук и тук виждате фигури, напомнящи обърнати пентаграми; те също са от фона на „Вечерята“.

Глория се вглежда и вижда нещо ново. Лицето ѝ грейва като на дете, което е открило последния подарък, скрит под елхата.

– О, колко находчиво! Умно и в същото време ужасно недодялано. – Обръща се към Вито. – Вашият художник е очертал тънка златна рамка по ръба на платното. Не се вижда добре на разпечатката, но съм сигурна, че в оригинала се набива на очи. Това е не особено деликатно заявление, че цялата картина е идеален правоъгълник – златен правоъгълник, както спомена лейтенантката ви.

Глория се усмихва на Валентина и стиска ръката ѝ в обезпокоителен израз на привързаност.

– Сега, да видя... – Навежда се толкова ниско, че почти опира нос в картината. – Да! Да! Ето... – Бавно плъзва пръста на Валентина по листа. – Разделил е творбата си точно по начина, който налага златната пропорция. Създал е три индивидуални сцени, но взети заедно, те формират цялостен сюжет. – Този път Глория докосва картината със собствения си пръст и я завърта странично. – Изобретателен. Този човек е изключително изобретателен. Първата сцена съдържа множество символи, класическо лице на рогат демон, тъй че можем да предположим, че това е лошата му страна. На втората се вижда някакъв магьосник, не съм много сигурна какъв, а третата е класическа семейна сцена, с влюбени мъж и жена, спокойно почиващи до детето си. – Вглежда се право в очите на Валентина. – Художникът изтъква доброто и лошото във всеки от нас, светлината и мрака, които ни управляват, може би също опасностите, пред които е изправено традиционното семейство в наши дни.

Преди Вито и Валентина да успеят да кажат нещо, Глория обръща листа надолу с главата.

– Ахааа, точно както си мислех, обработвал е платното и от другата страна. Това е много икономично и доста престижно изпълнение.

Валентина успява да освободи ръката си, когато специалистката се навежда и се вглежда в някакъв едва забележим детайл.

– Това вече е странно. Много странно. Изглежда, че е означил всеки участък с римски цифри. Защо ли го е направил?

Поглежда другите за предложения, но те гледат тъпо. Тя изтъква:

– Вижте, на първата сцена е изписал числата XXIV и VII. На втората – XVI и XI. А на третата – V и VII.

– Какво означават? – пита Вито. – Имат ли някакво художествено значение?

Глория поклаща бавно глава:

– Никакво. Не и доколкото знам. Много странно. Може би това е някаква лична ирония. Художниците често рисуват скрити закачки в картините си, така има по-голяма тръпка.

По лицата им личи, че тази идея не ги въодушевява. Глория поглежда часовника си.

– Извинете ме, време е да тръгвам. Надявам се, че кратката ми оценка ще ви бъде полезна. – Поглежда втренчено Валентина. – Обадете ми се, ако пак имате нужда от помощ. Или ако искате да пийнем по нещо, или да разгледаме някоя галерия.

Вито се намесва, за да предотврати конфузната ситуация:

– Страшно ни помогнахте. Много сме ви благодарни. Благодаря ви за отделеното време. Grazie.

Изпраща я до вратата и оставя Валентина да съзерцава разпечатката. Тя не е експерт като Глория, но вижда, че картината е замислена повече като абстрактно табло за обяви, отколкото като произведение на изкуството.

– Е, какво мислиш, че означават тези числа? – пита Вито, когато се връща.

– Това не са просто числа – отвръща тя, като се вглежда внимателно в тях. – Това е шифър.

– Не се учудвам, че има шифър – вяло измърморва Вито, – но какво означава и за кого е предназначен?

– Искаш прекалено много от мен. Ще препиша числата и ще ги изпратя за криптоанализ в Рим. – Валентина се дръпва назад от картината. – С малко късмет, можем да получим отговор преди края на века.

71

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

През бронираното стъкло той гледа как си предават смяната. Двамата надзиратели поглеждат едновременно часовниците си и обръщат глави към килията. Какви кретени. Нямат грам индивидуалност.

Точно полунощ е.

Първата секунда на новия ден минава. Шестият ден на шестия месец. Денят на екзекуцията му. Последният му ден на земята.

В такъв момент всеки затворник би се насрал от страх.

Не и Бейл.

Ларс Бейл се чувства отлично. Застанал по униформени сиви гащи по средата на килията, току-що изкъпан, под никога незагасващата светлина с цвят на хлор, той дори изглежда като олицетворение на перфектното здраве.

Бейл се усмихва на отстъпващия от смяна надзирател, който сигурно ще се прибере у дома при малоумната си жена, седнала в леглото и четяща книга, докато го чака. Ще ѝ разкаже за трудностите през този скучен ден, после ще се опита небрежно да се похвали с най-значимия момент в безполезния си живот – как е пазил Ларс Бейл вечерта преди екзекуцията му. Ще разказва тази история до края на живота си – в евтини закусвални, на скучни семейни сбирки, в мизерни барове. Ще я разказва на приятелите си и на напълно непознати хора – и всеки път ще я разкрасява все повече и повече.

Бейл протяга ръце, изпъва се и усеща прилив на сила.

Неговият час наближава.

Вече вижда и чувства защитната аура, която го обгръща. Тя е виолетова, преминава в бяло, после – в златисто. Цветовете на божествения му разум. Цветовете на пътя му към безсмъртие и заслуженото му място до неговия баща.

Извън килията закипява усилена подготовка.

Закачват табели „Влизането забранено“ на вратите. Заключват отделните крила.

Подписват се във ведомости. Леле, колко обичат тези формалности. Скоро хората от екипа за екзекуции ще тръгнат от домовете си след неспокойна нощ със своите близки. Ще дойдат на работа със старите си коли, като слушат радио по пътя и карат със свалени стъкла на прозорците и с една ръка на волана. Ще мислят за живота, който трябва да отнемат, и как ще успокояват съвестта си след това. За някои ще е лесно. За други – по-трудно. В един момент ще се съберат и ще седнат с каменни лица в някоя стаичка преди инструктажа от директора на затвора и неговия заместник. После всички като добри малки скаути ще положат клетва да изпълнят конституционното си задължение – да го убият.

На някои ще им достави удоволствие. Други ще се измъчват.

Той ще се погрижи никой от тях да не го забрави.

Нещастници – нямат представа в какво се забъркват. Не подозират какъв исторически ден ще бъде днес.

72

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Заради болест, планиран отпуск и отсъствие по уважителни семейни причини в отдела за криптоанализ в Рим Вито и Валентина се принудени да чакат до другата сутрин, докато получат разкодирания шифър.

Валентина влиза в кабинета на шефа си с лист в ръка и усмивка, широка колкото купола на „Сан Марко“.

– Страшно е просто – обявява тя. – Малоумно просто! – Заобикаля бюрото откъм страната на Вито и енергично пльосва листа пред него. – Посланието е „Венеция“.

– Венеция ли? – Той се вглежда в поредицата от числа: XXIV-VII-XVI-XI-V-VII. – Откъде накъде Венеция?

– Само че е изписано на английски. Гледай! – въодушевено възкликва Валентина. – V е равно на XXIV. Е е равно на VII. N е равно на XVI. I равно на XI. С равно на V. И пак Е, равно на VII. Venice означава „Венеция“.

Валентина за малко не избухва в смях.

– О, колко удивително просто – подиграва ѝ се Вито. – Защо не се досетихме веднага, щом е така?

– Добре де, не е чак толкова просто – признава тя. – За нас не, но криптоаналитиците сигурно са си умрели от смях.

– Смях в криптата, колко весело.

– Ха-ха, много си духовит. Явно става въпрос за груб вариант на Цезаровия шифър.

– На Цезар ли?

– Да, на самия Гай Юлий. Той пишел посланията до армиите си на прост код, в който всяка буква се представяла с друга буква или с цифра. Например буквата А се представя с буквата В – това е шифър с двойно изместване.

Вито прокарва пръст върху кода и превода, даден от анализаторите, и отбелязва:

– Обаче това не са букви. Това са римски цифри.

– Знам. Бейл е измислил собствен вариант. Дал е на всяка буква числова стойност според поредността ѝ в азбуката. После е приложил класическото Цезарово кодиране с изместване две позиции напред. Затова А не се представя с числото 1, а с 3. Изписал е числата с римски цифри и така 3 става III.

Сега Вито оценява простотата на шифъра:

– Значи Е, не се представя като 5, а като 5 плюс 2, което в римски цифри е VII.

– Точно така. И понеже е американец, разбира се, е написал Венеция на английски.

На вратата се почуква и те поглеждат натам. Влиза Нунчо ди Алберто с изражение, почти толкова доволно, колкото на Валентина.

– Марио Фабианели може би казва истината – обявява той. – Възможно е да не знае за фирмата си на Каймановите острови и за покупката на сребърната плочка.

– Как така?

– Подписът му на фирмените документи е много добре фалшифициран, но не идеално. Дадохме го на графолозите да го сравнят с други документи, които иззехме от дома му. Различни са.

– Подписът му е фалшифициран? Сигурни ли са?

– Сто процента. Има и още нещо. Ако Фабианели не е знаел за фирмата и покупката, личната му асистентка със сигурност е знаела. – Нунчо подава на шефа си лист хартия. – Това е копие на полицата за застраховка на стойност два милиона долара, която Мера Тийл е сключила за реликвата. Тийл прави всички застраховки за произведенията на изкуството, които Марио колекционира, затова не ѝ се е налагало да фалшифицира нищо. В този случай дори би изглеждало странно, ако не беше подписала тя.

– Bene. Това е голям напредък, но все още нямаме представа къде се намират нито тя, нито адвокат Анчелоти или Том – измърморва Вито, като поглежда с надежда Нунчо.

– По този въпрос няма нищо ново – отговаря полицаят. – Роко и Франческа ми казаха, че са проверили отново в полицията, но и там не знаят нищо.

– Том не може да изчезне просто така от лицето на земята – намесва се Валентина.

– Може – мрачно предрича Вито. – Ако е вече мъртъв.

73

Том е наблъскан с толкова приспивателни, че можеха да заредят цяла аптека.

Но не го направиха както трябва. Организмът му отхвърли огромната доза и той повърна голяма част от медикаментите. В резултат ефектът на приспивателното премина много по-бързо отпреди.

Все още е отпаднал, но осъзнава много по-добре какво се случва около него.

Гърлото му стърже. Коремът му ръмжи като уплашено куче. Мускулите са схванати и го болят. Под превръзката има чувството, че върху очите и клепачите му има нажежен пясък.

Иначе всичко е наред.

При тази мисъл Том едва не се разсмива. Наред. Всичко е наред. Той отдава необикновеното си спокойствие на успокоителните. Всяко зло за добро.

Проснат по гръб, има предостатъчно време за размишления. Явно Ларс Бейл има последователи по целия свят, които са готови да отбележат екзекуцията му с масово насилие, което би накарало самия Сатана да танцува от радост.

Ще има кървава баня.

Толкова зрелищна и ужасна, че след смъртта си Бейл несъмнено ще стане още по-известен, отколкото беше приживе.

Черен светец.

Том чува изщракване на ключове.

Трябва да вземе решение.

Дали е достатъчно силен?

Може ли да си позволи да чака още?

Има ли избор?

Вратата се отваря широко.

После се затваря. Посетителят явно не иска да рискува.

Кратка пауза.

Ключът влиза в ключалката от вътрешната страна.

Щрак-щрак – заключено. По всичко правила за безопасност.

Мъжът се покашля два пъти. Прави няколко крачки.

Троп-троп, троп-троп.

Само един чифт крака. Сам е.

Сърцето на Том затуптява силно. Трябва да реши.

Троп-троп, троп-троп.

Още четири крачки.

Мъжът е само на две крачки от него. Ако Том си спомня правилно, сега трябва да е на една стъпка напред и наляво.

Троп-троп.

Том изчаква една секунда. Чува тракане на метал и стъкло до себе си.

Спринцовка с нова доза приспивателни в металната купичка отстрани.

След още една секунда мъжът ще му забие иглата.

Ползата от двестате коремни преси всеки божи ден в продължение на петнайсет години най-сетне проличава.

Том се вдига рязко.

Овързаната му глава се удря в нещо твърдо.

Пред него се чува сподавен стон от болка. Улучил е мъжа в лицето, сигурен е в това.

Следва шум. Изтъркулва се от леглото. Пада наляво. Едното му коляно се удря в пода, другото – в корема на мъжа, проснат на земята.

Отново замахва с глава.

Напразно.

Челото му се удря в гърдите на мъжа.

Противникът го фрасва с юмрук в слепоочието. Тялото на Том се изпълва с адреналин.

Точно това му трябва. Адреналинът неутрализира приспивателните. Пръстите му възвръщат чувствителността си, сетивата му се изострят.

Нов удар с юмрук го улучва отстрани и ухото му запищява.

Том не смее да се изправи. Мъжът ще се измъкне и ще избяга.

Американецът замахва със стегнатите си с белезници ръце в ъпъркът към мястото, където би трябвало да се намират тестисите на другия мъж.

Бинго! Някъде под него се чува рязко издишане.

Том нанася още няколко удара с две ръце между краката на похитителя си – безмилостна груба сила, която оставя другия мъж без дъх и го кара да се свие на кълбо. Обездвижен е. Но ще се съвземе.

Убий го, Том.

Знаеш, че трябва.

Знаеш, че искаш.

Том се поколебава.

Гласовете в главата му са разумни. Убий, за да не бъдеш убит. Но демоните винаги дават разумни съвети, много са добри в това.

Нараненият похитител се размърдва. Сега ще извика за помощ.

Том инстинктивно следва шума и притиска с дясната си предмишница гърлото му. Сега няма как да вика. Противникът започва да рита и да се мята като диво животно, но Том натиска силно. С целите си деветдесет килограма.

Ритането секва.

Том се подпира на другата си ръка и се измества от противника. Удря глава в пода, но няма време да усети болка, нито дори да си поеме въздух. Вдига ръцете си с белезниците. Пъхва палците си под бинтовете на лицето си и ги дръпва нагоре. Това е истинска борба. Превръзките се врязват в устата му, разкървавяват носа му. Най-сетне се обелват като лучени люспи.

Том все още не вижда нищо.

Ярката светлина го заслепява. Болката е по-силна, отколкото от удар. Той се премества странично, извива главата си встрани, към пода.

Така е по-добре.

Явно не е ослепял, просто очите му са болезнено чувствителни към светлината.

Помещението няма прозорци. Ярката светлина идва от неонова лампа на тавана, толкова високо, че той дори не чува бръмченето ѝ.

За по-малко от секунда Том оглежда стаята.

Голи тухли. Напукан каменен под. Една масивна врата без прозорец и само с една обикновена ключалка.

Прилича на бивша болнична стая.

Тясна и мизерна. Мирише на плесен. Има мухъл. Боята и замазката се ронят от влажните напукани стени.

Зрението му се възвръща.

Мъжът на пода хрипливо си поема въздух и размърдва краката си.

Том го поглежда. Непознатият не е много як, но е достатъчно добре сложен, за да има куража да дойде да го инжектира без чужда помощ.

Приспивателното.

Том грабва спринцовката от металната паничка и я забива във врата на проснатия на земята мъж. Инжектира цялото ѝ съдържание в кръвта му.

Вече може да е спокоен.

Похитителят е извън строя, а тялото му се оказва истинска съкровищница: колан, швейцарско ножче и най-ценното от всичко – мобилен телефон.

Том отваря ножчето и – като на няколко пъти за малко не пробожда вените си, успява да пререже пластмасовите белезници. Разтърква китките си, за да си възвърне чувствителността, и грабва телефона. Бързо набира номера на Валентина.

Няма сигнал!

По дяволите!

Трябва да излезе от стаята. Да се опита да избяга.

Той закопчава колана на другия мъж около кръста си и едва сега забелязва, че са го преоблекли.

Сложили са му нещо като расо. Дълго. Без ръкави. Черно.

Сега разбира.

Жертвена роба.

Днес е денят. Денят, в който смятат да го убият.

74

Стените на оперативната зала до кабинета на Вито Карвальо са покрити с копия на последните картини на Бейл. Творенията на серийния убиец са с всякакви форми и размери – от големи колкото постер на някоя момчешка група в стаята на тийнейджърка до малки колкото пощенска марка. Няма минута, в която някой от екипа да не ги гледа, опитвайки се да разгадае какви послания и заплахи са закодирани в тях.

Има и три големи табла, всяко от които е посветено на различна плочка от „Портите на Ада“. Сега всеки може да се опита да нарисува нецвис, рогат дявол или легнали мъж и жена с бебе в краката им. Думата VENICE – Венеция на английски – е написана с главни букви върху огромен лист, закачен над таблата, а отдолу са изписани римските цифри от закодираното послание.

Вито използва стратегията на най-логичните предположения. Кубистките рисунки, за които Глория Кучи предположи, че олицетворяват промишлени магнати, строящи град – го накараха да постави допълнителна охрана около банките и другите финансови институции в града. Заради импресионистичния водопад от кръв на Бейл и репродукцията му на изгледа към Големия канал от картината на Каналето майорът изпрати допълнителни патрулни катери по канали на града. В момента всички сили на карабинерите са мобилизирани.

Разбира се, може тълкуванията да са грешни. И страхът, че може да се окаже така, не им дава спокойствие – до такава степен, че Вито e натоварил няколко души да ровят трескаво в интернет, за да търсят произведения на различни художници – стари и нови – които биха могли да ги наведат на някакви други изводи за картините на Бейл.

Разпределили задачите и загърбили напразните си надежди, двамата с Валентина седят в дъното на стаята с купчина листове и няколко бутилки вода пред себе си.

– Знаем, че ще е днес и че ще бъде някакво нападение във Венеция – казва майорът.

– Знаем, че вероятно ще участват Тийл и Анчелоти – добавя Валентина.

– И Том.

– Да, и Том.

– Ако е в района, сигурно ще изберат някои от по-отдалечените островчета, може би под земята, скрито.

– Може би в някое старо имение.

– Това ни връща при Фабианели. – Вито посочва една снимка на имението в другия край на стаята. – Обърнахме това място надолу с главата и не открихме нищо.

Франческа Тоти се приближава, изглежда изтощена.

– Мислеше си, че работата под прикритие е уморителна, а? – усмихва се Вито. – Да видиш дали ни е лесно в отдел „Убийства“.

Франческа се опитва да се усмихне. Подава му някаква разпечатка.

– Писмо от ФБР в Калифорния до лейтенант Мораси. От „Сан Куентин“ най-накрая дадоха информация за всички посетители на Бейл. Има няколко снимки на Мера Тийл, въпреки че се е представила под друго име.

– Какво? – развълнувано пита Валентина.

– Лурд ди Анатас. – Франческа отмята един дълъг кичур от немитата си коса и за момент се замечтава за горещ душ. – Използвала е фалшива шофьорска книжка, регистрирана на несъществуващ адрес. Посещавала го е три пъти, първият – преди пет години.

– Ди Анатас звучи на испански – отбелязва Валентина. – Сигурно се е досетила, че системата е пълна с латиноси и така ще мине незабелязано.

– Не бъди расистка – смъмря я Вито. – Освен това не е на испански. Лурд е загатване за Бог и света Богородица, а също за едно селце във Франция, където се е явила. Колкото до „Анатас“... нашата Мера определено се подиграва с всички. Това е „Сатана“ наобратно.

Валентина става и започва да крачи нервно.

– Всичко това е игра, нали? Някаква извратена игра, която тези изверги си играят с нас – измърморва и гневно задърпва косата си. – Бога ми, ще полудея вече.

– Разбирам те отлично – успокоява я Вито. – Ако имах коса, сигурно и аз щях да постъпя като теб.

Двете с Франческа се засмиват.

В този момент един от натоварените с търсенето в интернет се провиква от компютъра:

– Майоре! Елате да погледнете!

Вито отива при него, следван неотлъчно от двете дами.

Младият полицай с кръвясали очи посочва монитора:

– Това е Салто Анхел – Ангелския водопад във Венецуела.

– И какво? – не разбира Вито.

Младежът посочва една снимка на стената:

– Има го на картината.

Вито се намръщва и се вглежда във водопада на Бейл.

– Да, прилича. Много прилича.

Валентина започва да чете от монитора:

– Водопадът Анхел във Венецуела е най-високият в света.

– Какво общо има Венецуела? – недоумява Франческа.

– Там има села, наречени палафитос, които са построени върху вода, точно като Венеция – обяснява Вито, който вече започва да вижда връзката. – Затова италианският изследовател Америго Веспучи е нарекъл мястото „Венесуела“, от „Венеция“ и испанската наставка – „суела“, която означава нещо малко.

– Значи какво? – пита Валентина, като се вглежда в картината. – Нещо ще се случи там, а не тук, така ли.

– Или и на двете места? И там, и тук – добавя Франческа.

Вито се приближава до картината. Вглежда се в хаоса от символи и шифри.

– Три плочки – казва след малко. – Вече знаем две места и двете, свързани с Венеция и водопад от кръв. Трябва да има и трето място. Къде, по дяволите, ще е то?

75

Краката на Том се подгъват и треперят като на елен, опитващ се да ходи върху лед.

Той съблича похитителя и облича дрехите му. Обувките са прекалено малки, затова тръгва бос.

Заключва вратата на килията след себе си. Тръгва по стар тухлен коридор с изпочупени керамични плочи, които нарязват стъпалата му. Върви плътно покрай стената, отчасти за да се подпира, отчасти за да избегне ярката светлина от неоновите лампи на тавана. Очите му смъдят. Зрението му е замъглено от светлите отблясъци.

Отляво има врата. Същата като на килията му.

Друга болнична стая.

Той минава покрай нея и продължава покрай стената.

Спира.

Вратата е затворена.

Защо?

Нещо го кара да провери. Връща се. Ако вратата е заключена, зад нея може би е затворен още някой. Някой, за когото е отредена същата съдба като неговата.

Том се надява парчето стомана, което стиска, да е някакъв универсален ключ за сградата.

Пъхва го в ключалката.

Не се завърта.

Пъха го по-навътре и пак пробва.

Ключалката изщраква и металното езиче най-сетне се прибира.

Том внимателно отваря вратата.

Стаята е същата като неговата. Дори мирише по същия начин. Вътре има грубо болнично легло. И на него лежи някой.

В безсъзнание или заспал?

Той се приближава и сърцето му се разтуптява лудо.

Тина!

Сочните, влажни устни, които е целувал, сега са сухи и напукани. Бликащите ѝ от енергия очи са насинени и затворени. Той я разтърсва.

Нищо.

Мъртва ли е?

Навежда се над нея. Диша.

Слава Богу.

Знае, че няма сили да я носи. Трябва да я остави. Да я остави, да потърси помощ и да се върне.

Поглежда мобилния телефон, който взе от пазача.

Още няма сигнал.

Тръгва бавно. Отново заключва вратата отвън. Моли се да не се появи някой, докато той е в коридора.

Срещата с Тина му вдъхва сили. Решителност. Надежда.

Може би има някакво обяснение за предателството ѝ.

В дъното на коридора Том завива надясно.

Пред него се открива друг дълъг коридор. Сърцето му се свива.

Метална врата.

Пътят му към свободата е преграден с желязна двойна врата от стена до стена, която опира в тавана. Няма шанс ключът му да я отвори. Няма нужда да опитва, за да види, че ключалката е много по-голяма.

Само на няколко метра преди металната порта отдясно има врата. Това е единственият му шанс.

След пет крачки е при нея.

Вратата не е заключена.

Том влиза и я затваря след себе си. Отново проверява телефона.

Все още няма сигнал.

Стаята е боядисана в бледозелено, цялата е в паяжини и е празна. Стените са опасани с три големи рафта. В миналото сигурно е служила за склад. Има прозорче, но е запречено с решетки отвън. През мръсотията се виждат дървета.

Том предполага, че се намира в бивш килер или перално помещение на втория или третия етаж. Място за складиране на мръсни завивки и разпределяне на чисти чаршафи и кърпи.

Един поглед под долния рафт е достатъчен, за да потвърди предположението му.

Има шахта за мръсно пране.

Не знае къде води или дали изобщо ще успее да се пъхне в нея.

Капакът е закован с пирони. Големи.

Том се свива под рафта и се опитва да повдигне края на капака. Спомня си за швейцарското ножче от пазача. То е достатъчно остро, за да изчегърта дървото около главата на пирона. Сгъваемата отвертка е достатъчно здрава, за да я използва като лост.

Трудно е.

Но той успява. Пиронът в горния ъгъл излиза. Том пъхва три пръста под капака и задърпва.

Талашитът бавно се огъва; сцепва се диагонално през средата. Том хвърля настрани отчупеното парче и задърпва останалата част. В пръстите му се забиват трески. Острите ръбчета нараняват кожата му, но той не се отказва.

Капакът се откъртва и Том пада по гръб.

Отвън се чуват гласове. Желязната врата изтраква. Стъпки.

Пред него зее черна дупка.

Без да се колебае, Том се пъха в нея. Не знае накъде води, не знае дали ще може да мине през шахтата и да достигне дъното.

Спускането изобщо не е, както си го представяше.

Стръмно.

Дълбоко.

И свършва за секунди.

Това, което го спасява от сериозни травми, е фактът, че шахтата е закована и от долния край.

В непрогледния мрак краката му се удрят в долния капак. Глезените и коленете му се набиват, но талашитът омекотява падането.

Бедрата му се надират от треските, когато пропада през дупката и се стоварва от един метър височина върху купчина боклук.

Остава да лежи неподвижно за секунда. Опитва се да оцени пораженията.

Всичко го боли.

Никоя част от тялото му не се е отървала невредима от изненадващия сблъсък с талашитения капак.

Том се изправя. Закуцуква. Десният глезен го боли. Навехнат е. Или изкълчен. Но не е счупен.

Зрението му още е размазано. Не е много ясно, но се подобрява.

Помещението е голямо и открито. Има два прозореца. И двата с решетки, точно като тези в стаята, където го държаха затворен.

В дъното има врата. Затворена. Може би заключена. Може би не.

Том поглежда телефона. Изпуснал го е при падането. Дано да не се е счупил.

Той се навежда и веднага вижда...

Има сигнал!

Грабва го и веднага набира Валентина.

Грешен номер!

Опитва се да го изчисти и да набере отново.

На дисплея се появява меню на италиански: камера, игри, текстови съобщения, календар, десетки ненужни функции. Том се опитва да намери най-обикновената опция за набиране.

Отваря се интернет браузър.

Интернет на скапания телефон!

Най-сетне набира Валентина.

Тя вдига на третото позвъняване.

– Пронто!

Звучи предпазливо, защото не познава номера, от който ѝ звънят.

– Валентина, аз съм Том.

– Том?

– Нямам много време. Дори не знам къде съм. Отвлякоха ме и ме държаха в плен.

– Чакай, Том! Чакай! – Тя поглежда Франческа в другия край на стаята. – Засечете телефона му. Бързо! Мобилен. Незабавно го локализирайте по спътника.

Отвън се чува шум и Том се дръпва в ъгъла на помещението.

Чува гласове. Знае, че всеки момент ще го намерят. Не може да говори повече.

Оставя телефона на пода, за да освободи ръцете си, но не прекъсва връзката.

Вратата се отваря с трясък.

Нахълтват двама души.

Единият му е познат и държи пистолет, насочен към главата му.

76

Мера Тийл носи церемониални сатанински одежди.

Дори Кристиан Лакроа не би могъл да създаде по-елегантна дреха от черната ѝ алба със сребриста подплата. Само глокът в ръката ѝ не е много подходящ за моден аксесоар. Том забелязва, че го държи с лявата. За миг си спомня предположението на Карвальо в моргата, че Моника е убита от левичар.

Придружителят на Тийл прави крачка към Том.

– Дай си ръцете!

Без да изпуска оръжието от поглед, Том изпълнява заповедта.

Мъжът с черна качулка увива около китките му пластмасови белезници и понечва да пъхне края в халката за стягане.

Това моментно разсейване е достатъчно за Том. Той дръпва ръцете си настрани, сграбчва сектанта и го запраща като олимпийски чук към Тийл.

Проехтява оглушителен гърмеж.

Кръв опръсква лицето на Том. Прозорецът зад него се пръсва на парченца.

Куршумът на Тийл е пронизал съмишленика ѝ право в гърдите.

Том се хвърля на земята и изритва с левия си крак коляното на Тийл.

Тя пада като прекършена тръстика.

Пистолетът се удря в пода. Том го грабва. Поглежда запречения с решетки прозорец. Има някакъв шанс, много малък шанс, да ги избие с тежестта на тялото си.

Без да се колебае нито за миг, Том се затичва. Блъсва се в средата на прозореца с оглушителен трясък. Старата дървена рамка се огъва. Централната желязна пречка го удря в рамото и силна болка пронизва главата му отстрани.

Засилването и тежестта на тялото му са изкъртили горния край на пречката от рамката, но долният е закрепен здраво.

Том е заклещен.

В безизходица.

Наполовина вътре, наполовина отвън.

Поглежда назад. В стаята нахълтват още двама души с черни качулки и пистолети.

Том вдига глока на Тийл и дръпва спусъка.

Стреля напосоки. Куршумите рикошират от стените, но не улучват никого. Все пак му печелят достатъчно време, за да се извърти покрай металната пречка и да я натисне с всички сили.

Тя се разклаща, огъва се и най-сетне поддава.

Том пада през прозореца по гръб и се стоварва на земята с удар, който го оставя без въздух.

В лицето му има забити стъкълца. Рамото му е ранено и кърви.

И е изпуснал пистолета.

Тревата наоколо е висока и няма време да търси оръжието.

Трябва да го остави.

77

Засичането на местонахождението на Том по сателитната система отнема цяла вечност. Винаги става така. Само във филмите техниците работят със светлинна скорост. В реалния живот времето се влачи като ранено животно.

Вито остава в оперативната зала, а Валентина, Роко и Нунчо хукват навън. Когато Франческа Тоти най-сетне съобщава позицията на Том, майорът вече мобилизира отрядите и раздава оръжия.

– Ладзарето Векио? – повтаря той като ругатня. – А аз се занимавах с Изола Марио през цялото време. Проклет да съм!

Валентина още чува гласа му по телефона, когато патрулната моторница разпенва водите на канала и с рев се отделя от кея. Въпреки обаждането на Том тя не спира да мисли за картината на Бейл.

Всеки детайл е като запечатан в съзнанието ѝ.

Това, което я тревожи, е използването на римски цифри за кодирането на думата Venice във всичките три сцени на картината. Двамата с Вито са сигурни, че злодеянието, замислено от Бейл – каквото и да е то – ще се стовари върху три места – включително в самата Венеция. Най-вероятното предположение за втората мишена е Венецуела. Но коя е третата?

Моторницата прави ляв завой и Валентина рязко се залюлява надясно. Стряскането ѝ помага. Като средство против хълцане. Хаотичните ѝ мисли се подреждат и тя се сеща за третата цел: Масъл Бийч, Венис – прочуто място в Калифорния, където се провеждат тренировки и състезания по културизъм. Тя се навежда, за да заглуши шума от вятъра и двигателя, закрива телефона в шепите си и изкрещява:

– Майоре, третата мишена не е тук. В Калифорния е, сигурна съм. Масъл Бийч, Венис. Това означават големите кубове в картината на Бейл – това са културисти, които правят грамадни мускули, а не грамадни сгради.

– Разбрах! – потвърждава Вито Карвальо, като изпитва прилив на адреналин.

Оставя телефона и дава заповед да го свържат с ФБР. С малко късмет ще успеят да евакуират всички от плажовете край Венис. Венецуелските власти също са уведомени и районът около водопада Анхел е опразнен. Във Венеция цялата полиция е мобилизирана да оглежда улиците и каналите за всичко подозрително. Обединени, правозащитните служби по целия свят печелят битката срещу Бейл. Но може би твърде бавно.

Вито поглежда часовника си.

Почти пладне е.

В Калифорния е 3.

До екзекуцията на Бейл остават сто и осемдесет минути.

Само три часа, докато разберат дали тревогата е фалшива, или най-лошите им кошмари са напът да се сбъднат.

78

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Том едва вижда.

Слънцето е толкова безмилостно ослепително, че той не може да вдигне поглед от земята. Глезенът му се подува бързо и се криви при всеки опит да тича.

Накуцвайки, Том се отдалечава от сградата и се опитва да се добере възможно най-бързо до гората. Знае, че не може да надбяга преследвачите си, затова постоянно сменя посоката, като се надява да ги заблуди.

Вода!

Пред него се открива обширно водно пространство. Няма накъде да бяга. Лагуната се простира накъдето му поглед стига. До брега има малка лодка, но той не смее да рискува да го хванат в нея или да остане безпомощен в открито море.

Затова прави рязък завой в друга посока. Вмъква се в горичка стройни кипариси, толкова високи, че изглеждат така, сякаш смучат слънчева светлина направо от небето. Стиска зъби и закуцуква към най-големия от тях. Хваща се за един нисък клон и успява да се издърпа сред короната на дървото.

Кипарисът е истински гигант. Дебелите му клони стърчат навсякъде и не след дълго Том се покачва толкова високо, че вече не вижда земята.

От другата страна на лагуната в трептящата мараня вижда гондоли, кръстосващи каналите, и далечните куполи на древни сгради. На около километър от брега водната повърхност е прорязана от белите дири на полицейски моторници. Кавалерията идва.

От едната му страна се чува изпукване на клон.

Чува гърмеж.

Видели са го.

Том се покатерва по-високо.

Спомня си един момент от гръцката митология – кипарисът бил символ на смърт и скръб. Римляните и мюсюлманите също ги посаждали в гробищата си. Каква случайност да се скрие точно на такова дърво.

Проехтява нов изстрел.

Куршумът се забива в ствола точно под крака му.

Близко попадение. Твърде близко.

Друг куршум профучава през гъстата зеленина. Едно клонче отляво се счупва. Мерникът им става по-точен. Въпрос на време е някой да го улучи.

Том се залюлява от другата страна на ствола. Вижда как карабинерите слизат на острова. Хукват като малки мравки към сградата, където го държаха сатанистите. Той се покатерва до самия връх на дървото и сега вижда ясно затвора си. Държали са го в някаква стара болница. Порутена и изоставена. Отстрани на сградата има купчина, която прилича на събрани съчки за лагерен огън.

Само че е друго.

Това е клада.

Жертвена клада.

Зрението на Том отново се замъглява. Въпреки че слънцето сега е зад него, небето е твърде ярко и дразни очите му. Той примигва и се опитва пак да фокусира.

Някой запалва кладата.

Завличат нещо към купчината изпускащи пушек дърва.

Човек.

В гората проехтяват автоматичен огън и единични изстрели от пистолет. Том се спуска няколко клона по-надолу.

Под него двама карабинери водят престрелка със стрелци в черни роби.

Полицаите са в неизгодна позиция. Стрелят с обикновени пистолети „Берета“ срещу автомати „Узи“, изстрелващи по шестстотин куршума в минута.

Единият млад карабинер е улучен в лицето.

Другият сваля стрелеца с един изстрел и се изтъркулва встрани точно навреме, преди пръстта около него да закипи от куршуми.

Остават двама един срещу друг. Но автоматът винаги побеждава.

Том се спуска на по-долен клон. Вижда всичко от птичи поглед, но не може да помогне с нищо. Няма пистолет, стиска само желязната пречка от решетката на прозореца, през който се измъкна.

Сектантът с автомата сменя позицията си и започва да обикаля бавно в кръг, за да се промъкне зад полицая.

Карабинерът чува нещо. Застава на коляно и се обръща настрани.

Том се стъписва.

Това е Валентина.

Сектантът се показва от храстите в основата на кипариса.

Ще направи Валентина на решето.

Тя не усеща убиеца, който е само на метри от нея. Изправя се, вдига пистолета и тръгва бавно напред.

Сектантът вдига автомата и се прицелва в гърба ѝ.

Само след секунда ще е мъртва.

Том хвърля железния прът като копие. Желязото фрасва сектанта по главата и автоматичният откос отива нахалост.

Валентина се завърта рязко. Стреля няколко пъти по нападателя. Приближава се с насочен напред пистолет. Още един куршум – и тялото му се разтриса. Не иска да рискува.

Том се спуска на по-долните клони.

– Валентина! Не стреляй!

Тя задържа пистолета на нивото на рамото си, оглежда се във всички посоки.

Том слиза на земята и глезенът му отново се подгъва.

Тя го вижда, но не казва нищо. Действа на автопилот. Все още е в режим за убиване. Неспособна да прекрати програмата на обучението си. Предпазливо се приближава до убития нападател и взема автомата.

Том се навежда и вдига ръждясалото си желязно оръжие.

– Има други – казва, като избърсва пречката в тревата. – Събрали са се зад болницата. Запалили са клада, не видях добре заради дима, но мисля, че се канят да изгорят някого.

– Стой тук. Аз ще се погрижа. – Валентина прибира пистолета и изважда радиостанцията. – Ще извикам подкрепление, после ще дойда да те взема.

79

Лейтенант Франческа Тоти влиза с тричленния си екип в старата Чумна болница.

Завършила история, тя много добре познава страховитото минало на сградата. Поне трима от предците ѝ са умрели тук. Други петима или шестима не са преживели краткото пътуване през лагуната до Ладзарето.

След като получи сигнала на Валентина, Франческа връща радиостанцията на колана си. Хората ѝ методично проверяват стаите на долния етаж. Други два екипа поемат горните.

В източния край на коридора Франческа чува гласове. Тъмни силуети се движат в двора зад мръсните прозорци. Тя вдига ръка, за да даде знак на хората си да се движат бавно и да не вдигат шум.

Приклякват и виждат трима души с черни качулки до метална болнична носилка, извадена от някоя стая.

Нещо става.

Франческа забелязва отражението на голяма клада, която не се вижда от мястото ѝ в момента.

Сатанистите носят сребърни венециански маски. Стъпват върху килим от мъртви цветя. Декламират молитви.

Франческа не вижда ножове. Не вижда никакво оръжие. Въпреки скорошното идване на карабинерите сектантите не показват никакви признаци на паника.

Всичко е прекалено спокойно.

Сякаш са закъснели.

Франческа дава знак на един от хората си към вратата вдясно; на друг – към една арка вляво.

По неин сигнал всички изскачат на двора.

С вдигнати пистолети.

Сатанистите моментално вдигат ръце в знак, че се предават.

Отново няма паника. Атмосферата е по-скоро комична, отколкото напрегната.

Франческа се приближава до носилката между тях.

Празна е.

Тя смъква маските на сектантите.

Три жени.

Изглеждат развеселени.

Ужас обхваща Франческа. Кладата!

Изтичва до огъня, уплашена от мисълта какво може да завари.

Дърва. Стари дъски и градински отпадъци.

В огъня няма нищо човешко. По средата се виждат тлеещите останки на чучело, със стари дрехи и маска.

Трите жени зад Франческа прихват.

Било е само примамка.

80

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

Синоптикът по телевизията казва, че денят ще бъде горещ – близо трийсет градуса в района на Сан Рафаел, където най-старият затвор в Калифорния се подготвя за поредната екзекуция.

Дванайсет официални свидетели вървят към стаята за наблюдение по студените коридори на „Сан Куентин“, като неуспешно се опитват да поддържат разговор. Повечето са родители, приятелки, съпрузи и деца на хора, убити от Бейл. Има двама активисти за отмяна на смъртното наказание.

Някои от свидетелите смятат веднага след екзекуцията да отидат на църква – направо във величествената „Сан Рафаел“, чийто златен кръст блести на фона на синьото небе и далечните зелени планини. Други ще се видят с приятели и ще се опитат да изтрият от съзнанието си сцената, която ще наблюдават, с помощта на алкохола. Трети ще се разходят до Милър крийк или в гората и ще размишляват над видяното.

От другата страна идват седемнайсет представители на медиите. Те не изглеждат толкова загрижени. С професионални очи алчно поглъщат всеки детайл, цвят, фон – всичко, което би им помогнало да напишат повече думи в статиите. Новината, че Бейл се е отказал от последното хранене и вместо това е поискал кристална чаша, от която да пие собствената си урина, вече се предава от десетките телевизионни каравани, натъпкани на паркинга.

В крилото за екзекуции осем от най-старшите надзиратели в затвора вече са на позиции, за да не допуснат да се случи нищо непредвидено.

От страна на Бейл няма никого.

Няма роднини.

Няма приятели.

Няма адвокат.

И разбира се, няма духовен съветник.

Той е поискал така.

Неговите хора имат по-важни задачи.

И точно сега би трябвало да ги изпълняват.

Той се приближава до стъклото и посочва китката си.

Надзирателят от другата страна вдига два пръста.

Два.

Остават само два часа.

81

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Дори с изкълчен глезен, Том Шаман не е човек, който ще седи и ще чака безучастно.

Той слиза до старата лодка, която видя от дървото, и навлиза в лагуната.

Островът е обрасъл с гъсти храсталаци и горички и болницата не се вижда през по-голямата част от плаването му.

Най-сетне се показват помощните сгради.

Порутен хангар за лодки.

Тъмнозелената боя, опечена и напукана от слънцето, се бели от старата разсъхнала се врата.

Обхваща го паника.

Той познава това място. Познава го, сякаш го е посещавал в кошмарите си. Тук се помещава злото, което Том усети по-рано в „Санта Мария дела Салуте“.

От сегашната му позиция паянтовата сграда прилича на десетки други, които е виждал из Венеция. Но това място е различно.

То е най-нечестивото място в света.

Лявата ръка го боли, особено около китката. Отначало си мислеше, че е прежулена от пластмасовите белезници. Сега обаче вижда причината.

Вените му са прободени на няколко места.

Несъмнено това са дупките, през които са му инжектирали пропофол или друго подобно вещество. Изглежда също, сякаш някой е смукал кръвта му през тях. Страх го е да си помисли за какво би могла да им послужи.

Том безшумно се приближава към грамадната двойна врата. Затворена е плътно.

Той спира лодката до тревясалия бряг и се спуска в студената вода, като взема импровизираното си оръжие. Изглежда смешно в ръцете му.

Тръгва бавно напред, като държи носа си над повърхността. Стига до вратата и опипва долния ѝ край.

Поема си дълбоко въздух и се гмурва в тъмната вода.

Показва се от другата страна много бавно.

Толкова бавно, че повърхността почти не се набраздява.

Отначало не вижда нищо.

Мръсната вода от лагуната щипе очите му и остава като мътна завеса пред тях.

Постепенно зрението му се избистря.

Целият хангар е осветен от свещи. Черни свещи. Изглежда така, сякаш съзерцава нощното небе.

Дълга черна гондола се поклаща на повърхността от дясната страна на Том. Прилича на тази в хангара на Фабианели, чиито снимки му показа Валентина, но е малко по-различна. По-стара е и има малка кабина. Зад лодката се вижда двуетажна платформа.

Долното ниво е от сковани груби дъски. По неизвестна причина напомня на Том за касапска маса.

Отзад стои върховният жрец. Той и двамата помощници до него носят сребърни маски.

Том бавно се гмурва и се премества към кърмата на гондолата.

Когато отново изплува, чува и вижда повече неща.

– In nomine magni dei nostri Satanаs. Introibo ad altare Domini Inferi.

Зад жреца има обърнат кръст. Сега Том разбира – двамата сатанисти до жреца не са обикновени помощници, а дякон и дяконеса.

– Ad deum qui laetificat meum.

Жрецът започва да кади тамян над олтара и над голата, дрогирана жена, просната отгоре.

Тина!

Том знае, че каденето с тамян се прави три пъти.

После нещата ще станат кървави.

Смъртоносно кървави.

– Domine Satanas, tu conversus vivificabis nos.

Том се премества зад гондолата и се опитва бавно да излезе от водата. Дрехите му са подгизнали и го теглят надолу. Краят на платформата е по-високо, отколкото му се иска, и той съзнава, че трудно ще се издърпа върху нея, без да вдигне шум. Поставя първо железния прът. Напряга се. За секунда си мисли, че ще падне обратно във водата и плисъкът ще го издаде.

Мускулите му намират някаква скрита сила и го изтласкват нагоре.

Остава приведен зад платформата. Неподвижен като статуя. Изчаква водата да се оттече от дрехите му, образувайки локвичка около босите му крака.

– Oostende nobis, Domine Satanas, potentiam tuam.

Жрецът оставя кадилницата и взема от дякона сребърен поднос.

На подноса има две лъскави сребърни плочки.

Умът на Том заработва трескаво. Това са „Портите на Съдбата“. Реликвата, която Алфи му описа. След всички приказки за легенди реалното им присъствие е като шок за него.

Жрецът поставя двете плочки върху тялото на Тина: едната върху гърдите ѝ, другата – над вагината. Но къде е третата? Том има достатъчно познания за тези ритуали и се досеща, че използват Тина като жив олтар. След броени минути върховният жрец ще я насили като част от жертвоприношението.

Том поглежда зад жреца. Дяконът държи стара сребърна чаша, пълна със – както изглежда – кръв. Лявата китка на Том го засърбява, сякаш разпознава собствеността си.

Дяконесата се показва.

Държи третата плочка пред лицето си. Целува я. Вдига я.

Сатанистите поглеждат към Том. Сигурно е издал шум.

Дяконесата внезапно се нахвърля върху него. Пръстите ѝ са извити като нокти на хищник. Готови да раздерат очите и плътта му.

Том я фрасва с металния прът, както би поразил ниско прелитаща птица.

Чува издрънчаването на плочката върху платформата и силен плисък зад гърба си от падането на сатанистката във водата.

Дяконът грабва церемониалния нож от олтара. Острието е със странна форма, като инструмент на скулптор или дърворезбар.

Том стиска железния прът с две ръце, премества тежестта си от единия на другия крак, заклаща се, за да обърка сатаниста.

Приготвя се за неизбежното замахване.

Фрасва с пръта дякона в китката, после замахва ниско с достатъчна сила, за да счупи коляното му. Дяконът се свива на кълбо на земята и заскимтява от болка. Том го прескача.

Чува гърмеж.

Чува го, но не може да разбере откъде идва. Цялото помещение заехтява. Том се разтреперва целият.

Жрецът държи пистолет.

Том вижда, че дулото пуши, а от лицето на стрелеца личи, че очаква американецът да падне.

Прострелян е.

Знае го, но още не го е почувствал.

Поглежда надолу. Върху дъските капе кръв. Но той още не усеща раната.

Изведнъж болката го пронизва.

Гореща и жестока. Мъчителна и силна. Куршумът е минал през лявата му ръка, през плътта между палеца и показалеца.

Жрецът стреля втори път.

Куршумът профучава над лявото му рамо. Том се втурва срещу пушещото дуло, като замахва с железния прът. Улучва сатаниста в ребрата, но той успява да го изблъска в края на дървения олтар.

Том се спъва, пада и удря главата си в дъските.

Жрецът насочва пистолета към него.

Проехтява нов гърмеж.

Още един.

Преди Том да успее да се изправи, жрецът се стоварва до него. Мъртъв.

Един куршум в главата. Точно по средата на челото. Втори – в сърцето.

Валентина Мораси сваля оръжието си.

Том изпълзява встрани от трупа на жреца и с мъка се приближава до Тина.

Тя е в безсъзнание. Натъпкана с приспивателни.

Целият хангар се напълва с карабинери. Един парамедик го избутва настрани и проверява дишането и пулса на Тина. Валентина прибира пистолета си в кобура и се приближава до Том.

– Казах ти да чакаш в гората – смъмря го.

Той се усмихва:

– Съветът ти беше добър. Трябваше да те послушам.

Двама полицаи отвеждат дякона, вече със свалена маска – дребен търговец от града.

Други вдигат Тина и я изнасят от хангара.

– Ще се оправи ли? – пита Том.

– Не знам – отвръща Валентина. – В моторниците има медицинска апаратура. Веднага ще се погрижат за нея.

Том поглежда ранената си ръка, от която още капе кръв. Посочва мъртвия жрец, проснат по гръб и с паднала маска.

– Това не е всичко, да знаеш. Който и да е този тип, той е само част от нещо по-голямо. Ларс Бейл има по-сериозен план.

– Знам кой е – казва Валентина, като поглежда мъжа, когото уби преди малко. – Това е Дино Анчелоти, адвокатът на Фабианели. – Кимва към ръката на Том. – А това трябва да се зашие.

Том понечва да каже нещо храбро, но в този момент двама карабинери извличат дяконесата покрай тях.

– Чакайте! – извиква Валентина. – Искам да говоря с тази вещица.

82

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

Единственото, което Ларс Бейл вижда от крилото за изпълнение на смъртни присъди, е собствената му тясна килия. Нея и грозната физиономия на надзирателя, който трупа извънреден труд, като го пази двайсет и четири часа без прекъсване.

Скрити от погледа му са още петнайсет помещения, включително самата стая за екзекуции, помещението за съхранение на трупа, наблюдателната стая за журналистите, помещения за персонала и екипировката, наблюдателната стая за близките на жертвите, а от другата страна – тази за близките на осъдения.

Зад кулисите кипи усилен труд – цяла армия хора планира как да го убие и какво да прави с добрите, лошите и грозните, които са дошли да гледат как умира.

През последния час полицай Джими Тифани е обходил всеки метър от комплекса, за да провери всичко. Той е един от малкото надзиратели, които доброволно участват в екипа за екзекуцията. След спречкванията с Бейл приема нещата лично.

Днес е денят на възмездието.

Тифани изпитва приятно вълнение, когато подвиква през заключената врата:

– Ставай, Бейл. Обърни се с гръб. Ръцете отзад.

Затворникът бавно изпълнява заповедта, като подава ръцете си през пролуката между решетките.

Тифани и други двама надзиратели му слагат белезници, отварят вратата, после слагат вериги на краката му и го завеждат в стаята за преглед.

– Обърни се. Ще ти свалим белезниците и искаме да се съблечеш за медицински преглед.

– Каква ирония – с уморен и отегчен глас измърморва Бейл. – Законът ви задължава да ме прегледате, за да се уверите, че съм в достатъчно добро здраве, за да умра.

– Млъквай и изпълнявай, умнико.

Докато Бейл се съблича, надзирателят извиква в стаята млад, силно смутен на вид лекар. Той си слага призрачно бели гумени ръкавици и започва да измерва пулса и кръвното на осъдения, като – по съвет на директора на затвора – избягва всячески да го поглежда в очите.

– Какво правиш, докторче? – пита Бейл, докато лекарят опипва вътрешната страна на подмишницата му.

– Търси вена, Бейл – отговаря Тифани вместо медика. – Опитва се да намери най-подходящото място, в което да ти инжектира смъртоносния разтвор.

Младият лекар се обръща и поглежда с ужас надзирателя. После преглежда дланите, стъпалата, глезените и прасците на Бейл. Записва си нещо, кимва на надзирателите и се оттегля в задната част на стаята. Изпълнява задълженията си мълчаливо – иска да свърши час по-скоро. Цялото това нещо кара кожата му да настръхва. Той сваля ръкавиците, хвърля ги в кошчето и зачаква да отворят електронно заключващата се врата, за да излезе.

– Сложете му пак белезниците – нарежда Тифани. – Сега ще го върнем в килията. – Едрият надзирател се ухилва в лицето на Бейл. – Ако зависеше от мен, още сега бих забил иглата в окото ти и бих те мъчил с малки дози от химикалите от днес до Деня на благодарността. – Поглежда часовника си. – Един час, нещастнико. Остава ти един час.

83

ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ

Мера Тийл вече нито изглежда, нито се чувства толкова секси, колкото преди няколко часа. Сатанинската дяконеса е окървавена, насинена и прогизнала от падането във водата в хангара за лодки – мястото, където двамата с Дино Анчелоти бяха отнели живота на толкова много невинни.

Валентина няма време да провежда разпит, съобразен с изискванията на закона. Тя извежда Тийл от хангара с белезници на ръцете и я дръпва далеч от погледите на колегите си.

– Ето какви са условията ми. Или ще ми разкажеш всичко, или ще ти пръсна черепа и ще наглася нещата като опит за бягство.

Тийл се ухилва:

– Ти наистина си адски секси, когато се ядосаш. Жалко, че фотоапаратът не е у мен.

Валентина я хваща за раменете и с добре прицелен ритник я сваля на колене. За части от секундата изважда пистолета си и напъхва дулото в устата на сатанистката.

– Кълна се в Христос, че ще те убия, ако не започнеш да ми съдействаш.

Дали от вкуса на метал, или заради неподправената ярост в очите на Валентина, Тийл се пречупва. Погледът ѝ издава готовност да говори.

Валентина я изправя и прибира пистолета.

– Говори!

– Не знам почти нищо – отговаря Тийл, без следа от предишната си арогантност. – Знам само, че има бомби.

– Бомби ли?

– Една при Понте дела либерта. Една при водопада Анхел във Венецуела. И една в Америка. В хотел „Венишън“ в Лас Вегас. – На устните ѝ се изписва усмивка, която напомня за старата Тийл. – Късно е да ги спрете.

Валентина е в шок. Допуснала е ужасна грешка. Мишената не е Масъл Бийч във Венис. Тя се обажда в контролната зала, като се моли да успеят да предупредят американците навреме.

84

Заповедта на Карвальо за евакуиране и затваряне на Понте дела либерта е предадена със светлинна скорост.

Италианците обаче нямат навика да правят нищо бързо.

Когато майорът стига на мястото, пътят е претъпкан с хора. Колкото по-настойчиво полицаите се опитват да ги изгонят, толкова повече се изнервят туристите, свирят клаксони и движението спира.

Мостът, открит от Мусолини през 1933 г., е дълъг над три километра и няма аварийно платно. Той е единствената връзка на Венеция с градчето Местре и с континента. На италиански името му означава „Мост на свободата“ и Вито предполага, че Бейл го е избрал, защото символизира скорошното му освобождение от затвора.

Вито поглежда идеално правия мост с обща площ 888 декара. Спомня си от училище, че съоръжението е специално проектирано да може да се взриви при нужда, за да се спре настъплението на вражески войски. Няма как да прецени какви поражения ще нанесат експлозивите на Бейл. Осъзнава, че нямат време да претърсват всички подпори.

Екипите му са съсредоточени в двата края – местата, където е най-вероятно да са заложени взривовете.

Майорът е в северния край, на входа откъм Сан Джулиано, точно преди републиканско шосе 11 да се раздели на шосе 14 надясно и Виа дела либерта наляво.

Роко Балдони се показва от една малка лодка. Изглежда скован от ужас. Крачолите на сивия му панталон са мокри.

– Намерихме експлозивите! – съобщава той. – Под третата арка са, точно на границата с водата. Има часовников механизъм.

Карвальо не отмества поглед от дългата колона коли.

– Какво е положението?

– Сложно. Бомбата е запечатана, има цифров часовник и ръчен спусък.

– Сензори за движение? Превключватели? Жици?

– Може би, но не видях нищо такова – отвръща Роко, като избърсва потта от челото си. – Бомбата е професионална изработка. Изглежда е там от доста време.

– И тиктака?

– Тиктака. Дисплеят показваше петнайсет минути, вече са по-малко.

– Къде са сапьорите?

– Идват насам. Обаче, шефе, тръгнали са от Падуа. Няма да стигнат навреме.

Вито поглежда часовника си: 14,45. Това означава 5,45 в Калифорния. Петнайсет минути до екзекуцията на Бейл.

– Разбираш ли от обезвреждане на бомби?

Роко се усмихва:

– Само каквото съм гледал по телевизията.

През главата на майора преминават трескави мисли. Може ли да разчита, че мостът ще бъде евакуиран достатъчно бързо? Че устройството ще дефектира? Или че сапьорите ще пристигнат навреме и ще спасят положението?

Знае, че не може да рискува.

– Покажи ми я, Роко. Покажи ми проклетата бомба.

85

КРИЛОТО ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА СМЪРТНИ НАКАЗАНИЯ

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

Идват бързо в килията му.

Бейл не казва нищо.

Не се бои от нищо.

Очаква ги.

Големи груби ръце го опипват за последен път.

Металните белезници щракват на китките му. Около кръста му шумно се заключва ограничаваща верига. Окови стягат глезените му. Мъжете около него вонят на бира и тютюн – една тайно изпушена цигара и глътка алкохол за кураж, преди да изпълнят задълженията си.

– Преместете затворника.

Гласът не е на някой от надзирателите, а на самия директор Макфоул.

Бейл му се усмихва, когато минава покрай него.

Усмихва се на всяка крачка до Г-образната подготвителна стая в съседство с камерата за екзекуции. И ще продължава да се усмихва през всяка от последните си минути на този свят.

Калифорния – 05.50.00 ― 10 минути ― Венеция – 14.50.00

– Porcа Madonna!¹ – изругава Вито Карвальо. Никога не е виждал толкова сложно технически взривно устройство. – Няма как да стигнем до жиците. Запечатано е.

– Иска парола – отбелязва очевидното Роко.

– О, така ли? – саркастично измърморва Вито. – Случайно да знаеш коя е?

– Предполагам, че трябва да налучкаме.

– Предполагаш, че трябва да налучкаме? Благодаря за гениалната идея. А какво ще стане, ако сгрешим?

– Умираме. Или получаваме право на втори опит.

– Благодаря.

Вито сваля якето си и запретва ръкави. Ризата му вече е мокра под мишниците. По лицето не Роко също се стича пот. Той се втренчва в устройството и отбелязва:

– Електронните ключалки обикновено разрешават няколко опита. Сигурно има възможност не само за активиране, а и за дезактивиране. Дори бомбаджиите понякога се отказват.

Цифровият дисплей показва шест минути до детонацията.

Екранчето над клавиатурата позволява въвеждането на пет букви или цифри.

Вито мълчаливо натиска 66666 и сърцето му затуптява като чук в гърдите.

Дисплеят светва ГРЕШКА и пак изгасва.

Вито пробва със САТАН.

ГРЕШКА.

Устройството изпиуква. Включва се червена лампичка.

Вито си поема дълбоко въздух и поглежда Роко:

– Какво мислиш, че означава това?

– Вероятно, че имаш право само на още един опит – отвръща полицаят, като избърсва потта от челото си.

Един. Никога толкова малко число не е изправяло Вито пред такъв голям проблем.

Двамата мъже преглъщат тежко.

Дисплеят показва пет минути.

– Или може би, че нямаш право на повече опити – добавя Роко.

Вито се втренчва в цифрите на дисплея.

Побиват го тръпки.

В безизходица е.

Няма никаква идея.

От тук насетне, каквото и да направи, ще е на късмет.

Калифорния – 05.55.00 ― 5 минути ― Венеция – 14.55.00

Дори да се стъписва от сцената, Бейл не го показва.

Болничната носилка.

Двете блюда със спринцовки.

Нетърпеливо чакащите членове на специално избрания екип за инжектирането.

Свидетелите зад стъклото – като риби в аквариум, които безмълвно отварят уста.

Бейл само се усмихва.

Вкарват го в подготвителната стая и той сяда на носилката. Вдига крака, сякаш е на посещение при зъболекар, после ляга, без да се съпротивлява.

Връзват го с каиши за китките и глезените. Чувства се така, сякаш го слагат на хоризонтално разпятие.

Някой разтрива предмишницата му, за да накара вените му да изпъкнат.

Като сини змии те предателски се измъкват от розовото си легло, жадни да изпият отровата.

Екзекуторите сръчно разкопчават затворническата му риза.

Залепват за гърдите му електрокардиографски вендузи, намазани с гел. Свързват ги с монитор.

С бързина на илюзионисти изваждат спринцовки и катетри.

Осем спринцовки.

Има последователност, която трябва да се спази стриктно.

Бейл оценява необходимостта от установен ред. Редът и ритуалите винаги са били важни за него, особено когато той отнемаше човешки живот.

Свързват го към система с физиологичен разтвор.

Мониторът изпиуква.

Хартията за електрокардиограми изшумолява.

Някой се покашля.

Краят започва.

Новото начало е само след няколко минути.

Калифорния – 05.59.30 ― Остават 30 сек. ― Венеция – 14.59.30

Таймерът на детонатора показва трийсет секунди.

Вито Карвальо напъва мозъка си да измисли друга парола.

Инстинктивно се абстрахира от маловажните неща.

Елиминира ненужното.

Съсредоточава се върху същественото.

Таймерът показва двайсет и пет секунди.

Ако сбърка, двамата с Роко и още стотици хора ще умрат.

Той въвежда първия символ.

Моля те, Боже, грижи се за Мария. Ако загина, моля те, направи така, че да има кой да се грижи за нея и да я обича.

Втори символ.

В колите горе има родители с деца – моля те, пожали ги.

Трети символ.

Дребосъци в бебешки седалки, деца с айподи на ушите – защити ги, Господи.

Четвърти символ.

Боже, прости греховете ми. Ако съм грешил, направил съм го неволно, не от зла умисъл. Прости ми за провалите, както аз съм прощавал на другите.

Петият символ.

Сигурно е грешка!

Устройството изтраква. На дисплея се появяват пет наклонени черти.

/ / / / /

На брояча се изписват десет секунди – после изведнъж се сменя на нула.

Вито преглъща.

Дисплеят премигва. И за първи път показва какво е въвел:

H3V3N

Отново изгасва.

Лампичките – също.

Таймерът се изключва.

Бомбата е обезвредена.

Вито въздъхва с облекчение. После изведнъж се замисля за другите бомби.

Калифорния – 06.00.00 ― Венеция – 15.00.00

Закарват Бейл от стаята за подготовка в камерата за екзекуции.

Джим Тифани намига на осъдения, докато фиксира количката. Отдръпва се.

Завесите на стаите за наблюдение се дръпват.

Директорът Макфоул дава сигнал.

Един от екзекуторите кимва.

Спринцовка едно: 1,5 грама натриев тиопентал.

Бейл чувства как химикалът прониква в организма му.

Време е да говори – да каже словото си, преди барбитуратите да му отнемат тази възможност.

– Аз съм воин на Луцифер, Владетеля на мрака и Носител на светлината. Създателя на истинската свобода.

Всички са се втренчили в него. С ококорени очи. Десетки очи. Зяпат от стаичките за наблюдение като риби от аквариуми.

– Аз съм Пътят. И Светлината. И Истината.

Бейл замълчава за момент. Поема си въздух. Вече с мъка пълни белите си дробове.

– Гледайте ме в победния ми миг, когато изпълнявам повелите му и отварям Портите на Ада. Гледайте триумфалното ми възнасяне при него и прекрасното унищожение, което оставям като завещание за него.

Сръчни ръце инжектират още една доза натриев тиопентал и една спринцовка физиологичен разтвор.

Макфоул и заместникът му се споглеждат.

Бейл вече би трябвало да е в безсъзнание, дори мъртъв.

Но не е.

Нещо не е наред.

Калифорния – 06.00.00 ― Венеция – 15.00.00

ЛАС ВЕГАС

Бомбата избухва.

Разбива прозорците на новия апартамент „Медичи“ на шестия етаж в хотел „Венеция“ в центъра на града.

Парчета от римската вана, мебелировката и петдесетинчовия плазмен телевизор се посипват навън като конфети.

Стаята е единствената, която според рекламите има площ от 666 квадратни фута и предлага всевъзможен лукс.

Въпреки възраженията на хотелската управа ФБР успя да евакуира сградата за нула време. Бяха изпратили роботи, за да монтират бронирани метални плоскости и така да контролират експлозията.

Бомбата е разрушила целия етаж на хотела. Казиното може да е затворено в момента, но най-големият залог в историята на Вегас е спечелен – няма пострадали.

Калифорния – 06.03.00 ― Венеция – 15.03.00

„САН КУЕНТИН“

Спринцовка четири – панкурониев бромид. Инжектирана.

Ръцете в ръкавици работят бързо.

Пета спринцовка – физиологичен разтвор. Инжектирана.

Бейл все още е в съзнание.

И говори.

– На зяпачите зад стъклото ще кажа: гледайте ме, както аз ще ви гледам, защото един ден аз ще ви съдя всичките, както вие съдите мен. – Устата му пресъхва и е нужно да положи огромно усилие дори и само за да оближе устните си. – Аз ще бъда там след смъртта ви, за да претегля душите ви и да разбера колко струвате.

Шеста спринцовка – калиев хлорид. Инжектирана.

Един от екзекуторите проверява системите, иска да се увери, че смъртоносните вещества влизат в организма му.

Седма спринцовка – още калиев хлорид.

Осма спринцовка – още физиологичен разтвор.

Гласът на Бейл вече е само тихо ръмжене:

– Аз съм един от многото. Ние ще заразим телата ви, ще омърсим децата ви. Ще заразим с рак внуците ви.

Невероятно, но Бейл повдига глава. С изцъклени очи се втренчва в наблюдаващите го журналисти.

– Когато сте на смъртното си легло, спомнете си това – аз ще ви чакам в ада.

Зад стъклото една жена скача на крака и разплакана, хуква към изхода.

Началникът на екипа за екзекуцията поглежда Макфоул:

– Табла А свърши, господин директор.

Кимва към електрокардиографа, който все още показва силна сърдечна дейност.

– Повторете протокола – заповядва Макфоул, който не вярва на очите си. – Използвайте табла Б и резервните катетри. И побързайте!

Калифорния – 06.03.00 ― Венеция – 15.03.00 ― Каракас – 08.33.00

ВОДОПАДЪТ АНХЕЛ, ВЕНЕЦУЕЛА

Експлозията се чува от километри.

Облакът от взрива се вижда далеч отвъд отдавна евакуирания национален парк „Канайма“, където е поставена бомбата.

На любимото за туристите място за наблюдение, откъдето милиони фотоапарати са заснели това, което местните наричат parakupa-vena, kerepakupai merú – най-високия пад, зейва кратер.

Бомбата е заредена от предната вечер.

Избухва в 8,33 местно време или 6,03 калифорнийско. Заложена от фанатик, който е забравил да си свери часовника.

Прашният облак се издига в синьото небе, но никой не е пострадал.

Дори дивите животни.

В далечината най-високият водопад в света продължава да се извисява в омагьосващата си красота, невпечатлен нито на йота от събитията наоколо.

Калифорния – 06.12.00

„САН КУЕНТИН“

Още осем спринцовки.

Бейл вече е в безсъзнание.

Всички са вперили погледи в електрокардиографския апарат.

Мастилото продължава да тече.

Рисува ниски планинки върху хартията.

Той скоро ще умре.

Но все още е жив.

Никоя екзекуция не е продължавала толкова дълго. Никой убиец не е бил толкова труден за убиване.

Апаратът изпиуква.

– Равна линия – обявява един от медиците.

Членовете на екипа за екзекуции не успяват да сдържат усмивките на облекчение.

Макфоул вижда, че хората в аквариума ръкопляскат и се радват. Налага се да мобилизира цялата си воля, за да прояви професионализъм и да не се присъедини към тях.

Независим медик влиза в стаята, за да потвърди смъртта.

Хората от екипа разкачват мониторите и кабелите.

Лекарят си слага стетоскоп и преслушва голите гърди на Бейл.

Течностите в трупа все още се движат и издават шум – странни подземни звуци на настъпващата химична смърт.

От червата се чува продължително къркорене.

За момент прозвучава като човешки глас. Като зловещ шепот на чужд език. Езика на смъртта.

Лекарят леко потреперва, после вдига очи и обявява:

– Затворникът е мъртъв. Време на смъртта – 6,13.

¹ Ругатня с името на Божията майка, която италианците използват, когато са изключително ядосани – б. р.