Пророчеството Венеция

XVIII ВЕК, ВЕНЕЦИЯ

Capitolo XXXIII

26 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

ПЛОЩАД „САН МАРКО“, ВЕНЕЦИЯ

Изгревът превръща канала „Сан Марко“ в безкрайно море от разлято кианти.

Маскирани куртизанки предпазливо слизат от лодките си, за да упражняват професията си по улиците на града. Жадни очи гледат иззад меките кадифени маски „Морета“, повечето от които се придържат с вързано на връвчица копче, което се притиска между зъбите.

Някои от жените са млади и красиви. Други са стари и болни. Богати жени се обличат като просякини. Бедните вземат назаем костюми, с които да прекарат нощта като аристократки.

Във Венеция всеки може да бъде всякакъв. Всичко е възможно.

Нищо не е сигурно.

Днес е денят след Коледа. Денят на свети Стефан. Началото на Карнавала.

Най-развратният фестивал в историята на света е само на няколко часа и сега гръмогласно като новородено обявява идването си на света.

Ражда се шестмесечна традиция на разюзданост и разврат.

Музика. Изкуства. Секс.

И още по-упадъчни неща.

Тъмни, смъртоносни, неща.

Площад „Сан Марко“ вече е дансинг. Бродирани палта, карнавални пелерини и бляскави нови костюми се въртят в щипещия зимен въздух, танцьорите се смесват и под музиката на струнните инструменти започват флиртове. Вивалди е вече покойник, но музиката на Червения поп е по-модерна, отколкото когато беше жив. В едно кафене цигуларки свирят „Морската буря“ и за няколко мига група мъже спират и се заслушват, преди да продължат към „Ридото“ – държавното казино на улица „Сан Моизе“, където ще оставят повечето си пари.

Иззад дългоносата си мъртвешки бледа маска един мъж наблюдава всички. Наричат го Лодкаря. Той е в центъра на събитието, но не е част от него.

Площад „Сан Марко“ е магнитът на разврата, епицентър на европейския сексуален туризъм. Това е мястото, на което, както пише поетът Бафо, се събират кучки от всякакви породи, за да си навирят опашките.

В другия край на площада уличен театър дава представление на издигната сцена. Широкоплещест актьор играе ролята на авантюриста капитан Скарамуш. Носи шапка с перо, голямо черно наметало и дебел колан със стоманена сабя. Иззад малка сребриста маска с дълъг кремав нос той весели вече пияната си публика с истории как разгромил турската армия и избягал, отмъквайки брадата на султана.

Лодкаря се отдалечава от кикотещата се тълпа и тръгва по тесните улички, като вдишва сексуалния аромат на ранната вечер.

Решава да хапне добре.

Питателна доматена супа и вкусно печено агнешко бутче. Но няма да пие вино. Засега. Умът му трябва да е бистър.

По-късно ще пирува, преди това трябва да си свърши работата.

Тръгва на североизток по криволичещите улички и каменните мостове към публичния дом на „Санта Мария Формоза“. От там ще продължи към по-богатия квартал „Дорсодуро“.

Закопчава палтото си, за да се защити от хапещия студен вятър, който идва от канала, и чува някой да казва, че заради бурята приливът ще бъде по-висок. Той не мисли така. Повечето прогностици са глупаци. Нямат достатъчно ум да предскажат, че след деня идва нощ. Лодкаря знае за природните стихии повече от всеки друг.

Въпреки това ще внимава. Ще бъде нащрек. Както винаги.

Две куртизанки – и двете със сребристи котешки маски – се приближават крадешком към него. По-дребната издава едно силно „Мяуууу!“, после започва да мърка и да се умилква около бедрото ми.

Лодкаря се преструва на погнусен. Почти отскача встрани от пътя им. Куртизанките се изхилват и се затътрят нататък с обувките си на платформи. Не подозират в кого са се отъркали. Нямат представа колко голям е късметът им. Изгубили са един от деветте си живота.

Тази нощ във Венеция двете котки и други десет хиляди жени като тях ще се сношават с десетки хиляди непознати мъже, дошли от цяла Европа. Лодкаря няма да е сред тях.

Удоволствието, което той търси, не е толкова мимолетно – много по-трайно е.

35

В НАШИ ДНИ

ВЕНЕЦИЯ

Два дни след заминаването на Тина Том мисли за нея много повече, отколкото е очаквал.

Когато не е в участъка на карабинерите – закъдето се е запътил в момента – той обикаля улиците. Готов е на всичко, само да не седи и да не мисли за нея. Може би е било глупост да си представя, че срещата им е нещо повече от екзотично забавление за нея.

Веднага щом тя замина, Том се премести в стария си хотел. Нямаше как да остане в „Луна Балиони“ при постоянно намаляващия си бюджет. Предложението на полицаите да поемат сметката му плюс дневни, докато работи за тях, беше приятна изненада.

Сега спира на средата на едно мостче и поглежда преминаващите отдолу гондоли и водни таксита, отиващи към Големия канал. Наслаждава се на гледката и докато разсеяно размишлява какво ще прави, след като ченгетата решат случая, в главата му изплува спомен. Бръква в джоба на палтото от Тина и изважда пощенската картичка, която Розана Романо му даде, преди да умре. Два подаръка от две жени, които почти не познава и които никога няма да се срещнат, но и двете са оставили незаличим белег в живота му. Том не знае дали да го нарече съдба, съвпадение или просто Божия воля. Поглежда базиликата „Санта Мария дела Салуте“ и разбира защо Каналето е изпитал такова желание да я нарисува и защо картичката на Розана го накара да дойде във Венеция. На живо църквата е много по-голяма и по-красива, отколкото художникът би могъл да я пресъздаде върху платното. Изкушаващо близо е до хотела му и той решава задължително да я посети. Но няма да е днес. Вече има опасност да закъснее за брифинга при карабинерите.

Все още замислен и тъжен, Том пристига с пет минути закъснение, което, както вече знае, по венецианските стандарти е все едно да дойдеш двайсет минути по-рано. Младият полицай от пропуска го води в кабинета на Вито Карвальо. Майорът също изглежда омърлушен.

– Ciao, Том. Моля, седни.

– Grazie! – Том използва възможността да упражни познанията си по италиански, възлизащи на десетина думи. – Buongiorno, майоре.

Валентина Мораси влиза и двамата разменят кратка целувка – прекрасната двойна целувка, в която италианците нямат равни по целия свят. Когато тя сяда до бюрото на шефа си, Том разбира, че нещо не е наред.

Карвальо взема няколко разпечатки от факс, защипани с телбод, и му ги подава.

– От „Нешънал инкуайърър“. ФБР ни ги изпрати тази сутрин.

Том взема документа. От листа го гледа собственото му лице. Не някоя стара снимка. Не от снимките в статиите, които се появиха след груповото изнасилване в Лос Анджелис. На тази снимка той е само по кърпа и седи до прозореца в хотелската стая на Тина. Снимката е направена с мобилен телефон. С телефона на Тина. Той със страх поглежда множеството колони текст отдолу и заглавието: „Свещеник герой открива любов и смърт във Венеция“.

Карвальо и Валентина му дават време. И двамата са изчели статията вече няколко пъти и на драго сърце биха заключили Тина Ричи зад решетките до края на живота ѝ. Цветистото описание на горещите ѝ любовни сеанси с бившия свещеник само по-себе си е достатъчно зле, но има и нещо непростимо – подробно описание на това как той помага на венецианската полиция в разследването за убийства.

Том оставя листата на бюрото.

– Съжалявам. Не знам какво да кажа. – Издишва дълбоко. – Не мога да повярвам, че го е направила.

– И ние не можем – хладно отговаря Валентина. – Журналистите са специалисти по измамите.

– Ти не си първият омаян от красива репортерка, нито последният – отбелязва Карвальо с малко повече съчувствие. – Но тази статия е изключително вредна за нас. Началникът ми е pazzo – направо полудя. Телефоните ни прегряха от обаждания на журналисти, а големите клечки в Рим искат пълен доклад.

Том отново преглежда страниците. Изпитва мъчителна смесица от гняв и срам.

– Искрено съжалявам. Мислех, че пътуващите писатели са по-различни от обикновените репортери. Явно съм сгрешил. Какво мога да направя, за да улесня вас и разследването?

Карвальо се усмихва:

– Освен да ни помогнеш да хванем убиеца? Вероятно нищо. – Поглежда часовника на стената. – Време е да сляза при началника за поредното конско. Остани, моля те, докато се върна. Трябва да изготвим общо становище за пред италианската преса.

Том се усмихва виновно. Карвальо взема една папка и тръгва.

– Не се тревожи – казва Валентина, като успокоително поставя длан върху ръката му. – Италианците са много великодушни, когато става дума за любовни проблеми. Все пак президентът ни има повече любовници, отколкото са гондолите във Венеция. Искаш ли кафе?

Том събира сили да се засмее:

– Да, благодаря. Като зашеметен съм.

– Така се чувства жената, когато разбере, че мъжът ѝ изневерява. – Тя го поглежда в очите. – Това е предателство, Том. Чувството не е хубаво. Не е добре да подлагаш човек на подобно изпитание.

Том се досеща, че тя говори от личен опит.

– Не, не е – съгласява се. Бутва статията на масата. – Знаеш ли, нямам против, че това ме кара да страдам. Приемам го като един от многото емоционални уроци, които трябва да науча. Но страшно съжалявам, че по този начин затруднявам работата ви с Вито.

– След всичко, което ми се случи напоследък, мога да ти кажа – това не е нищо. – Тя се усмихва; топла усмивка, която по някаква ирония му напомня за Тина. – Отивам за кафе.

Когато остава сам, Том се замисля. Пита се дали Тина се е преструвала през цялото време; дали всичко казано и направено от нея е било само театър, начин да извади от него добър журналистически материал.

Нещо по-обезпокоително, пита се дали изобщо някога ще може отново да се довери на някоя жена.

Capitolo XXXIV

26 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

СЕСТИЕРЕ ДИ ДОРСОДУРО¹, ВЕНЕЦИЯ

Никой от двамата непознати мъже, които правиха платен секс с Луиза Косига, не видя лицето ѝ. Въпреки молбите им за интимност, тя остана с шитата си по поръчка маска през цялото време на жалките им опити да задоволят нагона си.

Така е по-добре.

Винаги е по-добре така.

Луиза отдавна се е убедила, че човешкото лице е най-издайническо по време на секс. Пътят към оргазма изважда всичко, което е в ума, природата на сърцето, състоянието на душата. Все неща, които тя няма намерение да разкрива пред непознати, особено пред такива, които я оценяват в пари.

Първият за тази вечер поне имаше любезността да бъде бърз. При тази скорост това бяха може би най-изгодните три минути от годината. Имаше хубави очи. Добри очи. Точно заради тях – повече от всичко друго – тя реши да не избира него.

Голям късметлия.

Избра втория.

Беше грубиян. От онези, които бият жените и децата си, тормозят прислугата и мамят търговските си партньори. Когато се съблече, замириса на печено прасе. Дори грухтеше и се сношаваше като свиня. Луиза потръпва, когато си спомня косматите бели тестиси, които се клатеха между краката ѝ.

Амон, така се представи. Казва, че е египетско име с мистично значение. Луиза го намира за забавно. Може би дори иронично. Сега мистериозният мъж мие члена си в нейния умивалник и крещи, че иска вино.

Тя се облича и отбелязва:

– Едни приятели организират бал тази нощ. Тайно празненство само за отбрани. Празник на удоволствието – събитие, което само изтънчен мъж като теб може да оцени.

– Колко?

– За теб ли? Безплатно. Вече ми плати достатъчно. Ще има по пет жени на всеки мъж, достатъчно дори за твоя неутолим апетит.

Амон се оглежда за кърпа, но не намира. Избърсва се в чаршафа.

– Ти ще бъдеш ли там?

Тя го поглежда и се преструва на възбудена от отпуснатото му голо тяло.

– Как бих могла да не отида? Разбира се, че ще съм там. И тази нощ, наред с всички други удоволствия, ще видиш истинското ми лице.

Тя почуква по сребърната маска волто, пришита върху меко черно кадифе.

Очите му проблясват алчно.

– Искам сега. Свали я сега и ще ти дам каквото пожелаеаш. – Той бръква в мантията си, закачена на дръжката на вратата, и подрънква с шепа златни дзекини. – Кажи си цената.

Тя махва небрежно:

– Запази си парите... – поглежда надолу – и възбудата. Довечера всичко, което поискаш, ще бъде твое – безплатно. – Усмихва се дяволито. – Но ако не дойдеш тази нощ, никога няма да имаш това, което желаеш. Изборът е твой.

Той мълчаливо облича бялата си риза. Обещанията ѝ не му правят впечатление и той се чуди дали просто да не я натисне и да вземе каквото иска. Може би дори да я понабие, да ѝ покаже къде ѝ е мястото.

В крайна сметка тайнствеността и изкушението за още по-развратни забавления се оказват неустоими.

– Както искаш. Нека да е тази нощ. Къде е балът? Тук ли да дойда?

– Не, любов моя – отвръща тя, като му помага да се закопчее. – Ще те посрещна. Ела на Понте дела Палия след три часа. Мястото на бала е на няколко минути с лодка оттам.

– Добре.

Той взема наметалото си, обръща ѝ гръб и излиза, без да си губи времето с любезности.

Луиза заключва вратата, сваля маската и разпуска дългата си тъмна коса. Потърква с пръсти къдриците си. Хубаво е свежият въздух да охлади лицето ти. Множеството гуми – меки циреи, причинени от сифилиса – сърбят ужасно.

Тя сяда на едно столче и се поглежда в огледалото. Вглежда се в очите си – прозорците към душата. Уверена е, че е взела правилното решение. Лодкаря ще бъде доволен от избора ѝ. Другите също.

¹ Sestiere (ит.) – квартал – б. р.

36

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Вито Карвальо се усмихва, когато се връща в кабинета си. Том го приема за добър знак.

– Е, какво? Ще ме депортирате ли? Или ще ме хвърлите на лъвовете на площад „Сан Марко“?

– По-лошо. – Майорът сяда зад бюрото си. – Ще те хвърлим на италианската преса.

– Пресата ли?

– Клин клин избива. Ще има пълно медийно отразяване. Началникът смята, че най-добрият начин да се измъкнем от кашата е, като съберем всички журналисти заедно и разкрием всичко наведнъж.

– Добра идея – съгласява се Валентина. Така поне ще имаме някакъв контрол върху глупостите, които ще напишат за разследването.

Том не успява да скрие ужаса си:

– Дойдох тук, за да избягам от пресата. Ако го обявите, ще довтасат не само местните лешояди, ами и Си Ен Ен, „Фокс“ и Ти Ем Зи.

– Тогава трябва да побързаме – казва Карвальо. – Да го направим и да замажем нещата, преди чуждестранните писарушки да почнат да врънкат редакторите си за неколкодневна разходка до Венеция. – Поглежда Валентина. – Ще го уредиш ли с пресцентъра? Ще го направим в главната зала в пет тази вечер.

– Дадено.

Тя се усмихва на Том, преди да излезе.

– Какво очаквате да кажа? – пита той.

– Истината. Разкрий за себе си толкова, колкото си готов. Относно разследването Валентина и говорителят ни ще подготвят становище, което ще представя аз. Да се надяваме, че ще успеем да използваме ситуацията, за да призовем гражданите за повече информация.

– За какво?

– За всичко. Първото правило при разследване за убийство е, че винаги има някой, който знае повече, отколкото убиецът подозира. Трябва да намерим тези хора. Докато криминалистите не открият някоя следа, тъпчем на едно място.

Том се замисля за организацията:

– Как ще го направим? Имам предвид, че нито говоря, нито разбирам италиански.

– Не се безпокой, имаме преводачка. Ще ѝ се обадим предварително и ще ѝ обясним как стоят нещата. – Карвальо поглежда статията в „Нешънал инкуайърър“. – Имаш ли представа къде е в момента синьорина Ричи?

– Никаква. – Том поглежда купчината разпечатки. – По собствените ѝ думи тя е пътуващ писател, така че сигурно пътува някъде.

– Не сте ли се чували, откакто е заминала?

– Не. Звънях ѝ няколко пъти на мобилния, но ми се включва гласова поща. Явно ме отбягва.

– Сигурно си е сменила номера. – Вито се почесва по тила. – Искаш ли да открия къде точно се намира и кой е новият ѝ номер? Мога да се обадя на един приятел в „Полиция ди стато“ – граничната полиция, сигурно има данни кога е напуснала хотела и ако е излязла от страната, къде е отишла. За другото е достатъчно да завъртя два телефона...

Вътрешният глас на Том му подсказва, че трябва да обърне другата буза; да прости и да забрави.

– Не, няма нужда. Благодаря все пак.

– Сигурен ли си? – Карвальо вдига телефона. – Няма ли да е трогателно, ако ѝ се обадиш неочаквано?

Идеята звучи примамливо за Том. Със сигурност има няколко неподходящи за свещеник думи, които би се изкушил да ѝ каже:

– Сигурен съм – казва, докато се изправя. – Ще отида за малко до тоалетната. Кафето ми дойде в повече.

– Разбира се. Знаеш къде е.

Карвальо изчаква американецът да излезе. Решава все пак да проведе обажданията. Дори ако Том не иска да говори с кучката, майорът би желал да ѝ сподели някои свои мисли и да се поинтересува какво е следващото нещо, за което смята да пише.

Capitolo XXXV

26 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

ПОНТЕ ДЕЛА ПАЛИЯ, ВЕНЕЦИЯ

Амон Бадауи прекарва остатъка от вечерта в игра на хазарт и пиене. Дошъл е във Венеция, за да купува и продава разнообразни стоки, най-вече турски и египетски килими.

Чувства се нестабилен като юнга при първото си пътуване в открито море, и то още преди да се качи в лодката, която ще го откара на тайната оргия. На ъгъла, точно преди „Понте дела палия“, се обляга на една стена и повръща.

Още почиства палтото си от повръщаното, когато вижда Луиза на кея. Сребърната ѝ маска свети на лунната светлина, а от устата ѝ излизат облачета пара, докато говори с един маскиран лодкар на ръба на водата. Най-сетне го забелязва и му махва:

– Амон! Ела, побързай. Закъсняваме!

– Идвам.

Той се оригва мощно и изплюва остатъчния вкус от мазното агнешко, което е ял.

Когато се приближава, вижда малка, но стабилна лодка, завързана за един стълб. Лодкарят му подава кокалестата си ръка.

– Да ви помогна да се качите, господине.

– И сам мога.

Амон го блъсва настрани и почти пада в лодката. Олюлява я и наоколо се разплисква вода. Разклащането е още по-силно, докато сяда.

– Дано да си струва. Да се клатушкам с лодка в този студ! По-добре да бях платил на истинска куртизанка, а не на някаква евтина уличница с желание за среднощно плуване.

Луиза деликатно се качва в лодката. Поставя ръка върху рамото на Амон и сяда до него.

– Скоро ще забравиш това неудобство. Сега ме стопли и развихри въображението си за удоволствията, които ни предстоят.

Лодкарят подкарва лодката. По канала „Сан Марко“ нахлува режещ вятър, когато се насочват на юг.

– Под седалката ще намериш бутилка празничен коняк и маската на нашия гост – казва лодкарят на Луиза.

Амон поставя ръка върху бедрото ѝ. Макар и пиян, се възбужда, когато я докосва. Притиска пръсти между краката ѝ.

– Искам да те чукам тук. Сега. В тази лодка. Стопли члена ми с ненаситната си уста.

Луиза отблъсква ръката му и се опитва да не звучи ядосано:

– Още не. Страх ме е от водата. – Бръква в торбата. – Ето, нека да пийнем.

Амон отпива голяма глътка от сребърната манерка, която тя му подава.

– Почти празна е – измърморва, като я разтръсква презрително.

– Изпий всичко – великодушно отвръща тя.

Амон допива остатъка от огнената течност. Обръща се към лодкаря:

– Трябва да търгуваш с този еликсир. Моите работници биха продали душите си за такъв грог.

Лодкарят се усмихва зад дългоносата бяла маска. Луиза изважда мека вълнена качулка за спътника си.

– Трябва да сложиш това за бала.

Амон взема маската и я разгъва непохватно.

– Кое е отпред? Не виждам дупки за очите и устата.

Тя взема качулката, разгъва я и започва да я нахлузва на голямата му глава.

– Няма дупки.

Той вдига ръце да я махне, но Луиза го стиска за китките.

– Не трябва да виждаш къде те водим – обяснява. – Това е първото правило на празненството, както и при карнавала – анонимността. Ако не го спазим, нямам право да те заведа. Сложи качулката или се връщаме.

Амон се замисля дали да не се възпротиви, но качулката топли, а конякът също си е свършил работата. С възбуда и удоволствие той се подчинява на Луиза, която притиска главата му в скута си.

– Колко остава? – подвиква тя на лодкаря.

Морето е черно като катран, само луната, с размера на нокътче, свети в небето. Лодкарят обаче се ориентира по звездите.

– Завиваме по Канале дела Грацие. Малко остава.

– Добре. – Луиза потреперва и леко разклаща голямата глава в скута си. – Амон. Амон!

Той не помръдва.

Приспивателното е подействало. В безсъзнание е.

37

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Том Шаман никога не се е чувствал толкова неспокоен.

Поглежда през мрежата на малкото прозорче и вижда, че в главната зала вече се събират журналисти, бърборещи като картечница на италиански.

Покрай стените на стоманени конзоли са подредени телевизионни прожектори и помещението е осветено в свръхестествено бяло. Пред двете катедри, сгъчкани една до друга на издигнатия подиум, е посадена гора от микрофони.

Майор Карвальо потупва Том по рамото.

– Ще се справиш – окуражава го. – Вярвай ми.

Обръща се към двайсет и осем годишната преводачка на службата, Орсета Кристофанини, и я пита на италиански дали е наясно какво ще говори Том.

– Да. Ще им каже, че дълбоко съжалява, че синьорина Ричи е огласила интимната им връзка. И също че в интерес на настоящето разследване смята да се въздържи от допълнителни коментари.

– Va bene. Да се надяваме, че ще се получи. – Вито се съмнява, че Том ще се отърве толкова лесно. Оглежда се. – Къде е лейтенант Мораси?

Преводачката свива рамене:

– Може би вече е в залата.

Вито няма време да проверява. Говорителката на карабинерите Бела Ламбони отваря вратата и обявява:

– Трябва да започваме, майоре. Вече закъсняваме с десет минути и хората нервничат.

Той знае колко е важно да не настройваш журналистите срещу себе си.

– Добре, хайде.

Том влиза в залата и се качва на подиума. Нервите му са изпънати. Ламбони, четиридесетгодишна медийна ветеранка, задвижва нещата, като обяснява как ще протече пресконференцията. Накрая посочва, че след края на изказванията ще бъде разпространено писмено изявление за пресата. После представя Вито.

Майорът присвива очи под горещите ярки прожектори и започва:

– Донесохте лятото в нашата студена зала, за което ви благодаря. – Журналистите леко се подсмихват. – И ви благодаря за присъствието днес. – Полага усилие да си придаде сериозен вид. – Имам нужда от помощта ви, приятели. Разследваме жестоко убийство на петнайсетгодишно момиче. Някои от вас вече са написали важни статии за това.

Докато говори, Ламбони показва голяма снимка на момичето.

– Това е Моника Видич. Сега трябваше да си е у дома в Хърватия. Вместо това лежи в нашата морга. Обезобразеното ѝ тяло беше открито под моста на канал „Сан Джакомо дел’Орио“ от местен гражданин и Том Шаман, който е бивш свещеник от Лос Анджелис. – Вито кимва към Том и се усмихва с най-любезната си усмивка. – Синьор Шаман вече е добре известен на мнозина от вас. Името му е било на заглавните страници на вестниците, след като е рискувал живота си, за да спаси една млада жена в Америка. Отскоро той помага и на нас. Защо потърсихме съдействието му? Първо, защото е бил на местопрестъплението при откриването на трупа, и второ, защото от практиката си в Калифорния е натрупал опит, който ни е полезен.

Вито се надява с това да е изчерпал обясненията, но един брадат телевизионен репортер извиква:

– Екзорсист ли е? Чухме, че е ловец на демони и сте по следите на сериен убиец сатанист.

Карвальо подигравателно поставя ръка на ухото си и се навежда напред, сякаш не е чул:

– Scusi? Правилно ли чух? Сатанисти, екзорсисти, серийни убийци? Мисля, че сте сбъркали пресконференцията. Тази вечер бих искал да използваме помощта ви, за да привлечем вниманието върху случая „Моника Видич“. – Вито вдига една черно-бяла снимка. – Попитайте читателите и зрителите си дали някой ще разпознае това момиче. Ако са я видели някъде, с някого, нека да съобщят. Всяка информация ще ни бъде от полза. Някой може да я е видял с убиеца.

Една радиорепортерка към четиридесетте се изправя.

– Моите уважения, майоре, но не отговорихте на въпроса за синьор Шаман. По какъв точно начин ви помага? – Обръща се настрани, за да погледне Том и всички виждат дяволития блясък в очите ѝ. – И верни ли са еротичните истории за любовните му подвизи?

Последната забележка предизвиква силен смях и дори ръкопляскане от залата.

Когато Орсета му превежда, Том усеща как лицето му почервенява като домат.

Карвальо вдига ръка:

– Няма да удостоя последния ви въпрос с отговор. Относно предишния, помолихме Том да ни помогне във връзка с някои религиозни аспекти, които биха могли да са свързани, но биха могли и да не са, с убийството на Моника. Това е, което исках да ви кажа. Няма да даваме повече подробности, затова не си хабете усилията да питате.

Един млад репортер от предния ред иска думата:

– Знаем, че наскоро в лагуната са били открити няколко трупа. Установихте ли самоличността на жертвите и свързани ли са с Моника Видич?

Вито отговаря спокойно:

– Бяха намерени два мъжки трупа. Досега не сме успели да установим самоличността им, но работим усилено по въпроса. Докато близките им не бъдат информирани, мисля, че не е уместно да се правят други коментари. Следващия въпрос, моля.

Докато той гледа за вдигнати ръце, Валентина Мораси влиза през задната врата.

– Чудесно. Ако няма повече въпроси, нека синьор Шаман да каже няколко думи. Италианският му е дори по-лош от моя английски – и несъмнено от английския на мнозина от вас, затова осигурихме преводач.

Вито слиза от подиума и за секунди Валентина застава до него. Прошепва на ухото му:

– На олтара на „Санта Мария дела Салуте“ е намерен забит с пирон човешки черен дроб.

– Мили боже! – възкликва и Вито закрива лицето си с ръка.

Capitolo XXXVI

26 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

ВЕНЕЦИЯ

Когато се събужда, Амон установява, че е гол. Прав. Трепери от студ.

Вързан е за груб дървен кръст.

Вятърът, който усеща, му подсказва, че се намира някъде на открито. В градина? На полето? Няма представа. Главата го боли. Зрението му е замъглено.

Качулката я няма. Поне може да диша.

Главата му гори, но тялото му е смразено до кости от студа.

Шум.

Пред него лумват пламъци. Огън.

Сега вижда лица. Маски и наметала. Дълги, красиво бродирани. Оргията в рая, която му бяха обещали! Той изпитва облекчение.

– Луиза? – крещи с пресъхнало гърло.

Никой не отговаря.

Маскираните непознати започват да обикалят около него. Четирима? Шестима? Може би осем? Или са все същите четирима? Трудно е да прецени, защото постоянно обикалят.

Маските са необичайни. Непознати персонажи. Изглеждат по-стари. Ръчно изработени. Вероятно предавани от поколение на поколение.

Смущението му се сменя с гняв.

– Луиза!

Опитва се да завърти глава, но не може. Нещо притиска врата му.

Шал?

Не, не е шал. Въже.

Стяга се като змия. Започва до го души. Втора змия от плат пропълзява в устата му – кърпа, която му пречи да вика. Други змии се увиват около бицепсите и прасците му, започват да го прежулват.

През пламъците той вижда мъж с дълъг, закривен жезъл. Носи висока островръха шапка и сребърна маска, закриваща цялото му лице. Прилича на някакъв жрец. За секунда Амон изпитва надежда – може би това е някакъв манастир, където монасите и монахините обичат да палуват. Чувал е за такива места. Всеки е чувал. Жрецът проговаря:

– Събрали сме се тук в тази свещена горичка, докато слабите още се кланят на детето Христос, за да почетем истинския бог. Да призовем мощта му и чрез това жертвоприношение да засвидетелстваме предаността си.

Жертвоприношение.

Думата сякаш опарва съзнанието на Амон. Какви са тези глупости? Куртизанката говореше за сексуални забавления. Несъмнено това е част от тях. Смел, разюздан, нестандартен начин за възбуждане на сетивата. Сигурно е това! Страхът – върховният афродизиак. Жените го обожават. Личи върху лицата им, когато ги обладаваш. Амон си спомня, че е чувал за някакъв френски маркиз, който се кълнял в това – колкото повече болка, толкова по-добре.

Непознатите започват да пеят. Амон не разбира какво. Или слухът му е повреден, или те мърморят под носа си.

Може да е на латински.

Пред него се появяват два силуета. Разтварят наметалата. Жени са. Голи. На светлината от пламъците кожата им е като златна. Амон усеща приятно потрепване между краката си. Вероятно двете ще му го лапат. Развратните кучки ще му го лапат и после ще се редуват да се сношават с него. Прекрасно. Ще участва с удоволствие. Амон Бадауи не се смущава от публика.

Една от жените стяга въже около левия му бицепс. Амон усеща докосването на срамните ѝ косми като божествена милувка върху бедрото му.

Вържи ме здраво, курво – мисли си той, – защото така диво ще те яздя, че тези жалки греди ще се счупят като съчки.

Не вижда другата жена, но усеща близостта ѝ – животинските му инстинкти са по-изострени отвсякога. Амон присвива очи.

Тя го порязва!

Не е просто боцкане. Не е нещо сексуално и възбуждащо. Истинско порязване. Дълбоко и болезнено.

Острието разрязва кожата точно под мускула му и продължава до самия лакът. Виковете на Амон са заглушени от превръзката през устата. Само изцъклените му очи и ритащите крака издават ужас.

Песента се усилва. Доминус нещо си.

Те поднасят купа под ръката му. Събират кръвта.

Нова болка прорязва другата му ръка.

Доминус. Сатанус.

Той вече различава думите. Още две жени започват да го режат.

Още кръв. Още купи. Още песнопения.

Той чувства вятъра върху кръвта по кожата си. Усеща как изтича от вените му.

Зрителното му поле е ограничено, но вижда как се приближават. Идват една по една. Лижат кървящите му рани, после се скриват.

Нов шум. Пламва нов огън.

Този път зад него. Достатъчно близо, за да почувства горещината.

За щастие, не толкова, че да го изгори.

Амон се отпуска малко. Адреналинът потиска болката. Огънят му действа успокоително.

Пред него се появява нова маска. Луиза!

Той познава дегизировката ѝ. Вика я с очите си. Разпознава го, това се вижда. В тъмните ѝ зеници проблясва искра.

Топла ръка хваща тестисите му.

Сега всичко ще се оправи. След болката идва удоволствието. Той разбира. Странно е, но вече е готов да играе тази игра – сега, когато разбира.

Луиза разтваря наметалото си и го докосва с голото си тяло. Божествено усещане. Твърдите ѝ зърна се опират в гърдите му.

Тя обхваща с пръсти члена му и Амон усеща как ерекцията му расте в дланта ѝ. Тя стиска и го гали, прави го твърд като желязо.

Амон затваря очи. Отдава се на насладата.

Прав беше. Странно е. Дори плашещо. Но е точно това, което тя му обеща.

Сексуален рай.

Луиза започва да го търка с двете си ръце. Пръстите ѝ са като намазани с мазнина. Иска му се да притисне уста в нейната. Да изследва устните ѝ, да почувства гърдите ѝ, да ѝ го вкара и да ѝ даде добър урок.

Краката му омекват.

Гняв. Възбуда. Болка. Страх. Очакване. В съзнанието му е буря от емоции.

Луиза погалва с нокти члена му по цялата дължина. Амон потреперва от удоволствие. Разтреперва се толкова силно, че мисли, че ще свърши. Въздържа се. Не иска да изгуби контрол пред всички, не и преди да изчука тази проклета уличница така, както никой не я чукал в живота ѝ.

Няма защо да се тревожи.

Друго момиче се присъединява към куртизанката. Поставя нещо студено под пулсиращия му член. Той усеща гладката студена повърхност – като каменна плоча. Усеща гъделичкане.

Втората жена се отдръпва. Внезапно проблясва стоманено острие.

Чува се издрънчаване на метал върху мрамор.

Амон стисва зъби толкова силно, че ги счупва.

Луиза пуска отрязания му пенис в една купа в краката му. Букеро – като всички останали – древен съд, запазен само за жертвоприношения.

38

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Заключителната част от пресконференцията минава като сън. Том се опитва да се придържа към сценария и накрая се налага да излезе бързо, за да избяга от фотографите.

Говорителката го прикрива, като закачва друга снимка на Моника и писмен призив за помощ към гражданите, в чието съставяне е взел участие не само майор Карвальо, а и бащата на момичето.

Щом излизат от залата, Роко Балдони пъха палтото на Том в ръцете му.

– Отиваме в „Салуте“ – обяснява ниският полицай. – Майорът и Валентина вече тръгнаха. Професор Монтезано също.

Том не разбира:

– „Салуте“ ли? Какво е станало? Нов труп?

– Не точно. Ще ти разкажа по пътя.

Една патрулна моторница на карабинерите чака отпред, изпуска облаци дим от двигателя. Носът се вдига леко и тя потегля с пълна скорост, вдигайки бели вълни по извивките на Големия канал, минава под Моста на Академията и стига до последното възвишение на „Дорсодуро“.

Базиликата е затворена и се охранява от карабинерите. Балдони показва документите си и двамата с американеца влизат в храма.

Това не е начинът, по който Том искаше да посети „Санта Мария дела Салуте“, прочутата църква, изобразена на картичката, която му даде Розана Романо. Картичката, която го привлече във Венеция. По навик той се прекръства. Странно му е отново да подуши църковния въздух, неповторимия аромат, създаден от горящите свещи и студения камък. Вижда Карвальо, Монтезано и Мораси коленичили пред главния олтар между две гигантски колони. Изглеждат така, сякаш се молят. Ако не бяха белите им гащеризони „Тайвек“, предпазните обувки и гумените ръкавици, човек би могъл да ги помисли за предани богомолци.

Стъпките на Том проехтяват като пърхане на прилепи в големия купол над главата му. Той знае, че всяка стъпка го приближава до нещо по-зло от всичко, с което се е сблъсквал досега.

Един криминалист с бележник ги спира. Балдони записва имената им във ведомостта. Обяснява на Том, че трябва да облече предпазен костюм, за да влезе в защитения район.

Докато се облича, американецът разглежда величествения бароков олтар, проектиран от венецианския архитект Балдасаре Лонгена. По-красив е дори от снимките в интернет. В него е приютена смайваща византийска „Богородица с Младенеца“ и Том е сигурен, че при всяка друга ситуация атмосферата би била изключително възвишена. Но не и днес.

След като се облича, той се приближава до олтара.

Вече го вижда.

В самата среда на свещения камък на предното стъпало на олтара има човешки орган. Забит е в мрамора с голям зидарски гвоздей – метален шиш, толкова ужасен, колкото тези, пронизали Христовата плът.

Том се прекръства и прошепва:

– In nomine patris, et filii et spiritus sancti.²

Чува карабинерите наблизо да говорят на италиански. Тихи гласове. Мрачен тон. Балдони отива при тях.

Има още нещо.

Нещо червено, размазано върху пода на олтара. Не е боя.

Кръв.

Валентина първа забелязва Том. Изправя се и отива да го посрещне.

– Благодаря, че дойде. – Вижда, че погледът му е втренчен в закования орган. – Монтезано мисли, че е човешки черен дроб. Изабела Ломбардели, от лабораторията, идва насам. Тя ще провери дали тъканта е от някой от намерените трупове.

Том посочва линиите размазана кръв на пода при олтара:

– Какво е това?

– Не знаем. Майор Карвальо очакваше ти да имаш някаква идея.

Том колебливо се приближава до кръвта. Майорът го поглежда, изправя се и отива при него.

– Не е направено случайно – отбелязва. – Не е просто разплискана кръв.

Том преглъща и се опитва да запази спокойствие. Напрежението, което чувства, му е познато. Изпитвал го е при екзорсизъм. Изпитвал го е, когато е посещавал затворници преди изпълнението на смъртното им наказание. Изпитвал го е при съдбовното улично сбиване в Лос Анджелис.

Това е близостта на злото.

– Прилича на книга – казва той, съзнавайки, че гласът му звучи неспокойно. Навежда се леко, за да огледа странните следи. – Ако бяхме в Лос Анджелис, щях да помисля, че е подпис на някоя улична банда, графити, нещо подобно.

Отново го обхващат спомени от сбиването – ритниците и ударите, с които уби двамата младежи; разкървавеното лице на момичето, което не успя да спаси от изнасилване. Главата го заболява, сякаш някой я стиска с менгеме. Силна болка пробожда сърцето му. Той с мъка си налага да диша нормално, да се успокои, да се отпусне.

Валентина пристъпва към него, но Вито я хваща за ръката и я дръпва назад.

Сега Том вижда, че кървавите следи не са очертания на книга.

Оформят правоъгълник.

Разделен на три абсолютно еднакви части.

Размазаната кръв върху тях прилича на река от гърчещи се змии.

² В името на Отца и Сина и Светия Дух – б. пр.

Capitolo XXXVII

26 ДЕКЕМВРИ

ВЕНЕЦИЯ

Амон Бадауи е полумъртъв от загуба на кръв. Луиза връзва още един турникет. Усмихва се и го оставя да виси и да кърви. Другите жени свалят превръзката от устата му, набутват вътре отрязания му пенис и пак връзват кърпата.

Да преглътне или да се задуши. Негов избор.

– Ave Satanus.

Поклонниците потапят пръсти в купите с кръвта му и се помазват един друг.

– Dominus Satanus.

Започва трескава оргия. Демоничната раса трябва да достигне оргазъм, преди жертвата да умре.

Никой няма да бъде пропуснат. Всеки ще се съвкупи с някого.

С изключение на върховния жрец. Негово Демонично Превъзходителство спазва въздържание.

Нищо не бива да го разсейва от задълженията. Без да се впечатлява от гърченето и пъшкането на последователите си, той вдига покритите си с наметало ръце.

– Време е, братя и сестри мои! Помощници, извършете жертвоприношението.

Телата се разделят. Поклонниците грабват наметалата и оправят маските си.

Върховният жрец отива при бледото тяло на Амон.

– Царю на царете, боже на боговете, принасяме ти тази жертва в името на славата ти. – Вдига лявата си ръка, в която държи малък нож. – Дай ни своята мъдрост и благословия.

Забива острието в темето на Амон.

– Дай ни прозорливост.

Забива го в челото му.

Амон изпуска последната си глътка въздух през ноздрите.

– Дай ни водачи.

Ножът се забива в гърлото му.

Амон почти не го усеща. Мозъкът му вече умира.

– Дай ни любов и разбирателство.

Ножът се забива между ребрата на Амон и пробожда сърцето му.

– Дай ни твърдост и сила на духа.

Червата се изливат през новата рана в корема на египтянина.

– Дай ни удоволствия, разврат и плодовитост.

Жрецът хваща остатъка от пениса на Амон и го отрязва. Обръща ножа в ръката си.

Вдига острието вертикално и пъха ръката си зад мъртвия мъж, при края на гръбначния му стълб над седалището.

– И накрая, господарю на световете, дай ни спасение.

Жрецът бавно прави грозен U-образен разрез по цялата дължина на скротума на Амон.

– Ave Satanus.

Жрецът се отдалечава от обезобразената жертва.

– Ave Satanus.

Две последователки се приближават с подобни на неговия церемониални ножове.

– Ave Satanus.

Започват да предават ножовете на останалите богомолци. Раните се броят. Шестстотин шейсет и шест.

Земята е наквасена с кръв. Тялото виси като разфасовано добиче в кланица.

– Свалете го – изкрещява жрецът. – Сложете го върху олтарния камък.

Поставят Амон върху плоча от червеножилен мрамор, открадната от капака на саркофаг.

– Донесете ми инструментите.

Една сектантка донася сребърно етрускско ковчеже. Друга – купа букеро. Трета – скулпторски нож за моделиране на глина. Четвърта – малък правоъгълен предмет, увит в коприна. Дори най-преданите последователи на сектата правят гримаса на отвращение, когато жрецът се заема със зловещата задача да извади черния дроб на Амон.

С шум, напомнящ въздишка, през дълбоката рана се освобождават газове. През дупката като змии се подават още черва.

Жрецът отрязва нежеланите тъкани, оголва черния дроб. Орязва вени, мастна тъкан и други остатъци и поставя органа в ковчежето.

– Деца, направете дара.

Хвърлят още дърва в двата огъня, докато ги превръщат в една огромна пращяща клада. Под оранжевата светлина на бушуващите пламъци четвъртата послушничка развива копринения плат и изважда скъпоценна сребърна плочка.

Една трета от „Портите на Съдбата“.

Демонът от гравюрата сякаш се втренчва във върховния жрец.

Той целува върховете на показалеца си и бавно погалва с него рогатото божество и змиите, покриващи скъпоценната плочка. Вдига я над главата си.

– Вижте истинския бог Луцифер, гравиран върху собствения си скъпоценен метал шест столетия преди детето Христос. Велики Сатана, ние се прекланяме пред теб. Принасяме този дар за твоята слава и нашето спасение.

Свежда глава и протяга плочката към накълцаното тяло на Амон Бадауи. Четирима сектанти хващат мъртвия мъж за ръцете и краката, залюляват го и го хвърлят в буйните пламъци.

39

В НАШИ ДНИ

ПИАЦАЛЕ РОМА, ВЕНЕЦИЯ

Въпреки че „Санта Мария дела Салуте“ е съвсем близо до хотела му, Том Шаман има нужда от дълга разходка, преди да се почувства готов да се върне в самотата на тясната стая.

Кървавият символ до олтара излъчваше усещане за зло, толкова силно, колкото не си бе представял, че ще почувства извън сеанс за прогонване на зли духове. В интерес на истината беше се оказал неподготвен. Наивно бе мислил, че след като се отказа от свещеническото расо, е оставил тези срещи в миналото. Явно грешеше.

Едва когато краката го заболяват, гърлото му пресъхва, а главата му се избистря, той се завлича в стаята.

Събува обувките и бързо допива една полупразна пластмасова бутилка топла вода. Карабинерите са му дали назаем стар лаптоп и евтин джиесем и той се възползва максимално и от двете. Влиза в интернет, отваря електронната си поща и намира номера, който му трябва.

Алфредо Джордано – Алфи за приятелите – е нюйоркчанин, наследник на италиански емигранти и негов стар и доверен приятел.

Том набира номера и чака цяла вечност, докато от другата страна намерят Джордано. Мястото, където Алфи прекарва дългите си дни и нощи, е огромно. То е на повече от пет века и е една от най-строго охраняваните сгради на планетата: Светия престол, библиотеката на Ватикана.

– Pronto. Джордано – обажда се той, като закрепва непохватно телефона между ухото и рамото си.

– Не трябва ли да спиш по това време?

Алфи замълчава за секунда – не е сигурен дали слухът не му върти номера.

– Том?

– Здравей, Алфи. Извинявай, че звъня толкова късно. Предполагам, че си тръгнал за вечерната литургия или даже за леглото.

– Няма проблем. Радвам се, че те чувам. – Замълчава, после предпазливо добавя: – Или?

На Том му трябват близо десет минути, за да разкаже на Алфи какво се е случило от последния път, когато се чуха – малко след уличното сбиване в Лос Анджелис. Двамата са приятели отдавна, от студентските години, когато Алфи редовно се напиваше и съответно пропускаше половината лекции, като разчиташе Том да го измъква.

Джордано си спомня старите времена, докато отива от богато украсената Сикстинска капела към апартамента си. Молбата на Том със сигурност е странна, но мисли, че може да му помогне. Алфи има изключително право на достъп до библиотеката, която съдържа над седемдесет и пет хиляди ръкописа и близо два милиона книги, без да споменаваме музея, посветен на етруските. Почти е сигурен, че ще намери онова, което търси. Освен ако – и тази възможност го тревожи – освен ако то не се намира в секретния архив, близо осемдесет километра рафтове, натъпкани с поверителна информация, достъпна само за очите на най-посветените.

Capitolo XXXVIII

27 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

ВЕНЕЦИЯ

Бледа розова светлина облива лагуната и тънка гробищна мъгла увисва призрачно над тихата вода. Върховният жрец отива в свещената горичка и събира останките от жертвената клада.

Той живее в мир със себе си. Служи вярно на господаря си. Сега бърза да заличи всички следи от жертвоприношението. След като изпълни тази зловеща задача, ще отиде да се увери, че последователите му знаят как да се държат. Първо, всички трябва да научат общата версия за случилото се. Ако близките им ги разпитват твърде много за дългото отсъствие, ще кажат, че са вечеряли заедно, били са на един вид празненство. Ако се появят подозрения, ще признаят, че са били с любовници. Всеки има измислено алиби. Всеки е готов да изтърпи дребно лично неудобство, вместо да бъде хвърлен в тъмницата под Двореца на дожите.

Сатанистът отново е с бедните дрехи на лодкар. Наквасените с кръв богослужебни одежди са накиснати в корито и той лично ще ги изпере и изсуши. Педантично събира всички кости на убития в един чувал. Брои внимателно, докато ги прибира – малък пищял, голям пищял, капачка – знае всяка кост, всеки мускул и сухожилие.

В друг чувал събира овъглените парчета дърво, покрити с восъчен налеп от подкожната мазнина на жертвата. Ще качи двата чувала в лодката, а по-късно ще накара подчинените си да прекопаят мястото, докато заличат всички следи от жертвоприношението.

Слънцето се е издигнало едва на половината на небето, когато лодката, докарала Амон Бадауи при смъртта, потегля към гроба му на дъното на лагуната.

Твърде рано е рибарските лодки и другите плавателни съдове да започнат да сноват из мрежата от канали, разпростираща се на юг от града, но това не притъпява вниманието на жреца – той зорко следи водата.

През мъглата вижда Джудека на запад и Изола ди Сан Джоржо Маджоре на изток. Това е знак да спре. За момент се замисля за острова – убежище на Козимо ди Медичи след бягството му от Флоренция и мястото, където е погребан дожът Пиетро Дзиани. Толкова много прочути тела – мъртви и живи – са минали през този участък на лагуната.

Сатанистът слага по един тежък камък във всеки от чувалите и връзва отворите им с въже. Лодката се разклаща от неочаквано голяма вълна, която я удря странично. Той бързо сяда.

Когато водата се успокоява, жрецът се изправя и хвърля първия чувал през борда.

Задоволително пльосване.

Той кляка и се заглежда в мехурчетата, излизащи от мътната вода. Лодката отново се разклаща. Висока вълна удря кърмата. Жрецът отново сяда. Изчаква търпеливо, после хвърля втория чувал. Успокоително е да гледа как потъва. Концентричните вълнички намаляват, разреждат се и изчезват.

– Buongiorno!

Гласът го стряска. Той се оглежда наляво и надясно. Нищо.

След малко различава силует. Точно пред него.

Млад монах с червено лице гребе с малка лодка. Забавя, когато го доближава.

– Много лоша мъгла тази сутрин. Проблем ли имате? – Монахът се вглежда във водата, сякаш е видял нещо да пада от другата страна. – Имате ли нужда от помощ?

Сатанистът не успява да скрие изненадата си. Хваща греблата.

– No grazie.

Мълчаливо се проклина. Беше сигурен, че наоколо няма никого!

Монахът спира да гребе и оставя лодката да се приближи по инерция. Във въздуха увисва подозрение, тягостно като мъглата. Жрецът се опитва да се усмихне:

– От манастира „Сан Джорджо“ ли сте?

Монахът кимва:

– Да. – Лодките им се допират. – Излизам да погреба всяка сутрин. След литургията и преди закуска. – Поглежда във водата. – Изпуснахте ли нещо? Стори ми се, че чух плисък. Разтревожих се да не би някой да е паднал.

– Не. Както виждате, всичко е наред. Сух съм. Сигурно ви се е причуло. – Сатанистът показва греблото си. – Може би от спускането на веслото във водата.

Вглежда се в мъглата и проверява ъгъла на издигащото се слънце. Монахът сигурно не е видял нищо. Той се усмихва:

– Трябва да тръгвам. Arrivederci.

Младият монах хваща греблата и завърта едното във водата.

– Arrivederci.

След две загребвания изчезва в мъглата.

По целия път обратно към манастира той се чуди какво имаше в двата големи чувала, които непознатият хвърли във водата, и защо го излъга.

40

В НАШИ ДНИ

„РИАЛТО“, ВЕНЕЦИЯ

Малцина са тези, които биват приети в Полка на кирациерите към Корпуса на карабинерите – елитната почетна гвардия, охраняваща италианския президент. Освен суровите военни изисквания кандидатите трябва да са високи над 190 сантиметра. Голямо предизвикателство за средностатистическия италианец. Умберто Кастели е един от малкото, покрили всички критерии с отличен.

Двайсет години по-късно изключителните му качества му печелят поста на началник отряд за работа под прикритие, уважаван в цялата страна.

Умберто прави всичко, за да държи самоличността си в тайна, включително да не стъпва в участъка на карабинерите. Урежда всичките си работни срещи на несъбуждащи подозрението места.

Брадат и облечен повече като пътуващ музикант, отколкото като майор, той се среща с Вито Карвальо в едно кафене из уличките на „Риалто“. Почти връстници и свързани с взаимно уважение, двамата са близки приятели.

Високият битник поръчва две двойни кафета и сгъва краката си под масата.

– Как е Мария?

Като че ли всеки държи да зададе този въпрос на Карвальо.

– Горе-долу – отговаря той. – Физически няма влошаване. Изследванията дори изглеждат по-добре. Но е много потисната.

– Съжалявам да го чуя.

– Grazie. Скоро ще ходим на почивка. Това ще я ободри.

– Супер. Дано.

Кастели изчаква младият келнер с бяла престилка да остави горещите кафета и да се отдалечи. После изважда найлонов пазарски плик. Вътре има папка с поверителна информация.

– Искам да поговорим за Антонио Павароти.

– Бог да го прости. – Вито се прекръства. – Нали знаеш, че братовчедка му е лейтенант при мен?

– Мораси, нали? Как го приема?

– Държи се мъжки. Опитва се да преодолее скръбта, като се товари с работа. – Вито вдига очи към тавана. – Но в един момент мъката ще се отприщи като скъсана язовирна стена.

Кастели потърква брадата си и отбелязва:

– Снощи получих доклада. Изглежда, че е убийство, а не нещастен случай.

Вито се намръщва:

– Убийство ли? Инженерите, които извикахме след изваждането на останките, казаха, че по всяка вероятност е газова експлозия. Газовата печка е гръмнала.

– Да, така мислеха. – Кастели отваря папката и я подава на колегата си. – Обаче в лабораторията са намерили следи от С4.

Вито настръхва, сякаш някой е пуснал парче лед в деколтето му.

– Пластичен експлозив? Но как? Къде?

– Не е много ясно. От лодката не беше останало много. Предполагаме, че е бил заложен в двигателя. Техниците намериха следи от пластично и свързващо вещество в моторния блок.

– Хитро. – Вито замислено разклаща чашата си. – При детонацията експлозивът се превръща в газ под налягане. Който го е заложил, си е мислил, че ще заблуди разследващите.

– Можеше и да успее, ако ударната вълна не беше прекалено силна, за да е предизвикана от обикновена газова бутилка. Лодката беше разбита на парчета.

Вито си представя Антонио при руля. Представя си родителите му, когато научиха за смъртта му. Представя си Валентина в кабинета му – твърде горда, твърде смела, за да заплаче пред него.

– Не съм очаквал такова нещо – признава той. – По каква задача работеше, по дяволите? Нещо свързано с мафията или камората?

Кастели поклаща глава:

– Нищо подобно. Или поне ние не подозирахме връзка с мафията. – Оглежда се, преди да продължи. – Беше задача под прикритие с нисък риск. Малка примамка. Нали знаеш за комуната на Изола Марио?

Вито колебливо поклаща глава.

– Организира я милиардерът Марио Фабианели.

Вито си спомня нещо:

– Интернет геният? Натрупа цяло състояние, а после профука по-голямата част.

– Същият.

– Островът е кръстен на него, нали?

– Да. Сигурно е хубаво да си толкова богат, че да можеш да си купиш цял остров. Както и да е, сигурно е шмъркал прекалено много кокаин, защото превърна имението в комуна за безразборен секс, наречена „Хевън“; само че го изписва странно – уж на английски, но без „а“ и с тройки вместо „е“.

Вито се намръщва неразбиращо.

– H-3-V-3-N. Спомни си U2 – нещо като запазена марка. Дори имат собствен уебсайт, от който продават стихотворения, картини, керамика и украшения, изработени от хипарите.

– Значи там е работил Антонио – измърморва Вито, като избърсва устни с хартиена салфетка. – Следил е хипитата, за да види какви наркотици използват на райския остров на Марио.

Кастели кимва:

– Получихме сигнал, че имат солидна екипировка. Получават доставки. Не само хашиш, а и сериозни количества екстази, може би кокаин и дори хероин. Имайки предвид историята на собственика, решихме да проучим. Изпратих специално Антонио, защото се справи безупречно с онази задача в болницата. Беше способно момче.

– Беше. Определено беше. – Вито навежда глава. – Открил ли е нещо?

– Не. Или поне не е имал шанс да докладва.

Двамата замълчават за минута. Вито знае какво се върти в главата на колегата му – Валентина. Дълго време е необходимо, за да прежалиш някого, който е загинал при нещастен случай. Един цял живот не стига, за да прежалиш някого, за когото знаеш, че е убит.

– Най-добре да ѝ кажа – казва Карвальо и става.

Кастели не казва нищо, просто го потупва по ръката, преди приятелят му да се отдалечи.

Capitolo XXXIX

27 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ

Брат Томазо Фрасколи не може да избие от главата си мислите за непознатия мъж, когото видя да изхвърля някакви неща от лодката. През цялото време на лекцио дивина – свещеното четене, вниманието му постоянно се отклонява от светите писания.

Още повече го притеснява фактът, че лодкарят го излъга и че няма представа откъде беше дошъл. Томазо се движеше на юг, непознатият в мъглата трябва да е идвал от север. Но доколкото знае, в тази посока има само два острова, разположени на разстояние, преодолимо с гребане, а те не са населени.

Томазо за момент се замисля дали непознатият не е бил видение. Призрак или демон, изпратен да го изпита. Бързо отхвърля тази теория, като си припомня – както постоянно му повтаря абатът – да не развихря прекалено фантазията си и да не се отдава на егоцентрични размисли.

Незаконно дете на куртизанка, той знае за семейството си само онова, което му е казал абатът. Томазо и сестра му били предадени на църквата скоро след раждането им. Тя отишла в метох, но избягала оттам още като послушничка. Не знае името на баща им. Майка им, Кармела Франческа Фрасколи, не дала на свещеника никакви устни обяснения, само няколко монети заедно с бележка и дървена кутийка, които помолила да бъдат дадени на детето ѝ, когато стане мъж. Томазо пази двата предмета под леглото си. Досега не ги е отварял.

Това е начинът му да се справи с болката от факта, че е бил изоставен. Като не мисли за това, си създава илюзията, че не страда от липсата на майка и баща. Досега Бог му осигурява всички родителски грижи, от които има нужда.

Освен напоследък. Напоследък се появяват съмнения.

И понякога, когато съмненията станат нетърпими, единственото, което отвлича мислите му от мъката, е гребането – не молитвите. Излиза да гребе. Гребе, докато белите му дробове пламнат и лодката започне да се плъзга като плосък камък, хвърлен по водната повърхност.

Сам в килията си преди вечерните молитви, Томазо чувства, че сърцето му бие силно като при усиленото гребане с манастирската лодка. И с основание. Днес е особен ден.

Рожденият му ден. Двайсет и първият.

Подходящ момент да се срещне лице в лице със своите демони.

Той развързва стегнатия възел. Счупва печата. Отваря кутията, оставена от майка му, и... не може да повярва на очите си.

41

В НАШИ ДНИ

ДВОРЕЦЪТ НА ДОЖИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Прохладен утринен ветрец подухва от венецианската лагуна – воден басейн, образуван преди около седем хиляди години, когато топящите се ледници наводнили горната крайбрежна равнина на Адриатика. Вито Карвальо стои до гондолиерския пристан при Двореца на дожите и гледа безкрайните сиви вълни. Мисли за това, което Умберто Кастели му каза току-що.

Убийство.

Смъртта на Антонио Павароти не е нещастен случай. Бил е убит.

Лицето на младия лейтенант изплува в съзнанието му. Свеж и красив. Винаги усмихнат. Внимателни очи, каквито жените забелязват.

Каква загуба.

Каква проклета загуба.

Вито допушва цигарата си, втора за деня, и тръгва пеша към участъка. Върви бавно. Има нужда от време и въздух, за да проясни мислите си. Бюрото му е затрупано с три разследвания за убийство – Моника Видич и двамата мъже, открити в лагуната. Сега се появява четвърто – Антонио. Като някакво утешение, има и още нещо – бледа следа, сламка, за която да се хване. Вярно, не е много, но това, което Кастели му каза за Изола Марио, си струва да се провери. Наркотиците често са мотив за тежки престъпления.

Други неща също го тревожат. Има огромен недостиг на работна сила, а хората му изнемогват. Кастели му обеща двама лейтенанти от своя отдел за операции под прикритие, но преди да се види с тях, Вито има друга, по-трудна среща.

Точно в 10 Валентина Мораси нахълтва в кабинета на шефа си с чаша кафе в деликатната си ръка.

– Buongiorno! Нося ти сутрешното лекарство, майоре.

– Graziе.

Той взема картонената чашка и я чака да седне. Въпреки всичко, което се случва през последните дни, тя изглежда прекрасно. Наистина, сложила е малко повече грим, за да замаскира подпухналото под очите си, но при все това момичето проявява достойна за възхищение твърдост.

– Чувала ли си се с бившия свещеник след посещението в „Салуте“?

Валентина сваля капачето на чашата си, издухва парата и отговаря:

– Не, мислех да отида при него веднага след като говорим.

– Обади му се да дойде. Трябва да говоря с него тук. Вчера наблюдавах лицето му – видях нещо. Когато погледна петната от кръв, личеше, че му говорят нещо.

На Вито му се иска да поговори още за случая или за странната хипарска комуна на Изола Марио, вместо да ѝ съобщи ужасната новина. Свежда поглед към ръцете си. Ноктите му са пожълтели от цигарите. Отдавна не ги е виждал така. Той потърква жълтото, после вдига очи и забелязва, че Валентина го гледа. Чака. Не може да отлага повече.

– Говорих с Кастели. Екипът, който разследва взрива на лодката на Антонио, вече не мисли, че е било нещастен случай...

Вглежда се в лицето ѝ, търсейки следи от шок. Не вижда такива. Само професионално въпросително изражение в очакване на повече подробности.

– В лабораторията са намерили пластичен експлозив сред останките – добавя той.

Валентина си поема въздух. Раменете ѝ леко потреперват.

– Сигурно знаеш, че работеше под прикритие на Изола Марио – продължава той, – острова, собственост на онзи ексцентричен интернет милиардер.

Тя кимва:

– И сега какво?

Безчувствената ѝ реакция го смайва.

– Scusi?

– Как ще протече разследването? Кой ще го води?

– Аз. Майор Кастели предложи да ми даде от хората си да помагат и много скоро ще...

Тя го прекъсва:

– Искам да участвам. – Очите ѝ проблясват. – Включи ме.

Карвальо понечва да откаже:

– Имаш твърде много работа по убийството на Видич, труповете в лагуната, разследването в църквата...

– Всичко е свързано, майоре. – Тя го поглежда предизвикателно. – Сигурна съм, че има връзка. Чувствам го. Какъвто и екип да вземеш, ще трябва да работи и по трите случая.

Двамата се втренчват един в друг, сякаш водят мълчалив разговор. Няма доказателства, свързващи случаите, но Вито е сигурен, че е права. По някакъв начин всичко е свързано. Той се предава:

– Поисках разрешение за претърсване. Предполагам, че имаме основания да разпитаме колегите на Антонио и „работодателя“ му.

– Милиардера ли?

– Да. – Вито не изглежда ентусиазиран. – Ние сме полицаи, не вярваме в съвпадения, но да свържем всичко и да го обясним, ще бъде трудна задача.

Тя го поглежда решително:

– Готова съм – напълно готова съм за трудната задача, ако така ще разкрием убиеца на Антонио.

– Добре. Но ако почувстваш, че напрежението е прекалено голямо, искам да ми кажеш. – Той вдига показалец и го размахва бащински. – Сериозно говоря, Валентина, искам да ми кажеш, ако ти дойде твърде много. Последното, което искам, е работата да вгорчи още повече живота ти.

– Няма накъде повече. Повярвай ми, няма начин да се почувствам по-зле отсега.

Capitolo XL

1777 Г.

РИАЛТО, ВЕНЕЦИЯ

За построяването на моста „Риалто“ са били необходими три години и има дни, когато ти се струва, че същото време е необходимо и за да го пресечеш.

Днес е такъв ден.

Венеция се е превърнала в търговската врата на света и на Танина Перота ѝ се струва, че към прочутия мост на Да Понте се стичат хора от всяка народност на света едновременно. Младата жена работи като продавачка от южната му страна, в „Гатусо“, един от най-старите и престижни магазини за произведения на изкуството и антикварни вещи. Търговията процъфтява. Всеки ден Танина продава картини и предмети на смайващи цени. Работата ѝ е изморителна и сега тя си мечтае да бъде от другата страна на моста с Ермано, любовта на живота ѝ.

Най-сетне Лауро, добродушният ѝ работодател, слага табелата „Затворено“ на вратата и спуска щорите.

– Finito. Върви! Върви! Постоянно надничаш през прозореца, сякаш очакваш самият дож да дойде. Наистина ли е толкова досадно да работиш при мен?

Тя грабва пелерината си от закачалката зад пердето.

– Знаете, че за мен е удоволствие да работя за вас, синьоре. Просто имам среща с един приятел, а преди това трябва да свърша нещо.

– Приятел? – Той я поглежда бащински. – Този приятел да не би да е еврейчето от „Бухбиндер“?

Кръглото лице на Танина се изчервява и тя смутено подръпва една сламеноруса къдрица зад ухото си.

– Знаете, че е той. С Ермано сме заедно от близо две години.

Гатусо изцъква с език.

– Той е добро момче! – настоява Танина.

– Единственото добро нещо в него е това, че тоя мошеник баща му е проявил достатъчно здрав разум да му даде християнско име.

– Синьоре!

– Танина, много добре знаеш, че ако скъпите ти родители бяха живи, щяха да ти забранят да имаш каквото и да било общо с него.

Тя поставя ръце на кръста си и го поглежда предизвикателно:

– Но уви, не са живи, а аз съм достатъчно голяма, за да решавам сама такива неща.

Двамата се втренчват един в друг. И на двамата им прикипява. Лауро Гатусо е фундаментът на нейната независимост; без неговата подкрепа тя ще остане без работа, без дом и вероятно дори без Ермано. По ирония на съдбата, се бяха запознали точно покрай Гатусо. Срещнаха се, когато Ермано доставяше стока, която шефът ѝ бе купил от стария евреин търговец в гетото.

– Извинявай – казва след малко Гатусо. – Просто бащата на момчето е циничен грубиян. Измет. Измамник от космически мащаб. Старият Тадух търгува произведения на изкуството със съмнителен произход, а предците му са просто strazzaria – търговци на мръсни черги.

Танина се усмихва и се промъква покрай него към вратата. Двамата търговци имат делови отношения от години – традиционно приятелски, но последната им сделка свърши зле.

– И аз съжалявам. Вие сте много добър към мен и аз уважавам закрилата и съветите ви. Просто...

Той махва небрежно:

– Знам, знам – ти просто го обичаш. Любов! Любов! Любов! – Гатусо я избутва през вратата, като се усмихва. – Чао, Танина. Пази се и се погрижи еврейчето да те изпрати благополучно до дома.

Тя повдига полата си и се затичва. Вече започва да се стъмва и става студено. Художниците са вдигнали стативите си от брега на канала и повечето улични търговци са се прибрали. Тя минава по моста и влиза в кривите улички. Първо на изток, после северозападно настрани от криволичещия Голям канал към един от най-северните острови.

Танина познава еврейското гето – първото в Европа, откакто се помни. Католиците за малко не разрушиха квартала. За евреите има всякакви рестрикции. Търговията, правата, общественото положение, дори движението на хората е ограничено зад високите стени. Все пак, ако не броим някои акции за затягане на реда, стражата обикновено си затваря очите за онези, които се отнасят добре с тях, и така животът си върви.

Танина влиза в гетото и атмосферата му веднага я изпълва с вълнение. Мястото кипи като котел от движение и пазарлъци, улиците гъмжат от търговци и лихвари. Кожи, дрехи и килими се внасят и изнасят от магазините. Въпреки късния час шивачи, бижутери и бръснари работят неуморно. Танина едва се дръпва от пътя на двама продавачи на вода, които бързат, нарамили тежък товар от частния кладенец на господаря си. Тук ѝ харесва. Харесва ѝ енергията, опасността, чувството, че прави нещо забранено. Спира пред магазинче до една работилница за ковчези, за да купи някои скромни провизии: чесън, лук, пилешко и хляб.

Жилището на родителите на Ермано в Новото гето се състои от няколко стаи в една пренаселена пететажна сграда, обвита в постоянна сянка и в задушлива миризма от намиращата се в съседство медна леярна. От лоялност към семейството той е отказал няколко по-добри предложения за работа при конкурентите в другия край на квартала – Старото гето.

Танина заварва любимия си както винаги приведен над книгите.

Велики текстове и рисунки от Египет, Константинопол, древна Италия, Германия и Франция са натрупани по разкривеното му легло и по прашния дървен под, на който е седнал. В книгите са описани с подробности съкровища от всички велики епохи и империи на света.

– Bonsoir, ma chérie! – поздравява я на френски, когато тя влиза. Повтаря същото на сносен английски: – Good evening, my darling! – Изправя се, освобождава ръцете ѝ от покупките и завършва на немски: – Guten Abend, mein Liebling.³

После я целува по устата.

Тина се освобождава от прегръдката му, за да си поеме въздух. Очите ѝ заблестяват от възбуда. Тя се вглежда продължително в него. С всяка изминала минута ѝ се струва по-красив. Мургав, строен, мускулест, с очи, които я карат да се усмихва и разтапят сърцето ѝ. Танина разкопчава тежката вълнена пелерина.

– Сега ли да сготвя или по-късно?

Ермано поставя ръце върху яката на блузата ѝ, пронизва я с поглед и разкопчава първото копче.

– По-късно. Много по-късно.

³ Добър вечер, мила моя! – б. пр.

42

В НАШИ ДНИ

ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

Убиецът на Моника Видич знае кои са. Нямаше да е по-сигурен дори ако развяваха знамето на карабинерите. Глупостта им го забавлява. Напушва го смях при мисълта, че си въобразяват, че ще го хванат неподготвен, ако дойдат с няколко лодки без отличителни знаци.

Абсурд.

Наблюдава на мониторите как слизат на брега като непохватни туристи след първо пътуване с гондола. Глупаци!

Камерите с висока разделителна способност оглеждат водната повърхност в далечината и засичат синьо-белите корпуси на стандартните катери на карабинерите. Мислят се за невидими. Колко смешно. При сегашните технологии нищо не е невидимо. Все още с усмивка на лице убиецът весело минава от хангара в основната постройка. Спира да поприказва с двама нови членове на комуната, после отива в задния салон, за да е заедно с другите, когато дойдат да ги „изненадат“.

Старите медни звънчета на входната врата на имението зазвъняват.

Настъпва суматоха.

На лицата на няколко от висшите охранители се изписва тревога. Плешив мъж, който вероятно винаги изглежда сериозен, се представя на висок глас. Карвальо – майор Карвальо. Държи заповед за претърсване високо над главата си и нахълтва като инспектор Клузо от „Розовата пантера“. Убиецът на Моника се пита кога този палячо ще се спъне и ще си счупи нещо. Зад него влиза армия от цивилни полицаи, въоръжени с торбички за веществени доказателства и сериозни физиономии. За убиеца на Моника гледката е толкова смешна, че не може да се опише.

Широкоплещест мъж с бузесто лице препречва пътя на Вито.

– Аз съм синьор Анчелоти, адвокат на Марио и на комуната. Дайте да видя заповедта.

Протяга дебелата си ръка с добре оформен маникюр.

Карвальо пъха документа в розовата му длан.

– Уверявам ви, че всичко е наред.

Дино Анчелоти поставя очилата си с дебели лещи и черни рамки и настоява:

– Кажете на хората си да спрат веднага. Да не правят нищо, докато не проверя това. – Отдалечава се, като разглежда внимателно документа. – Ако има дори една правописна грешка, бъдете сигурни, че ще ви съдим.

Всички гледат Карвальо. Типично за него, той предпочита да бъде предпазлив:

– Изчакайте!

Полицаите мигновено спират, сякаш играят на замръзванка.

– Изчакайте адвокатът да провери всичко. Имаме достатъчно време.

Докато чакат, една жена със сини дънкови шорти и синьо горнище на бански се приближава към тях по мраморния под. Цифровият апарат в ръката ѝ избръмчава, изщраква и блясва със светкавица.

– Чудесно! – възкликва тя на английски с американски акцент. – Прасета в двореца! Нямам търпение да пусна снимките в нета! – Спира пред Валентина. – Леле каква красавица! Малко кисела, но Исусе, каква великолепна костна структура имаш. Снимала ли си се в порно, мила?

Валентина се опитва да овладее яростта си.

– Не ме снимайте повече.

Жената пред нея се ухилва предизвикателно. Покрита е с татуировки – навсякъде, дори върху лицето ѝ, и лейтенант Мораси не успява да устои на подтика да ги разгледа.

– Ето, ти ми направи снимка тогава. Виждам, че ти се иска – дразни я татуираната фотографка.

Анчелоти се връща, преди да се стигне до ексцесии. Подава заповедта на Карвальо.

– Истинска е. Забавлявайте се, но предупредете децата си да не чупят нищо – тук има много оригинални произведения на изкуството.

Майорът кимва и претърсването започва.

Марио Фабианели наблюдава от върха на стълбите. Научил е, че когато си милиардер, няма закъде да бързаш. Можеш да си позволиш да изчакваш – да си позволиш дори някои дребни загуби, ако е необходимо. Ченгетата ще открият малко марихуана и следи от други леки наркотици. Но да установят кой е притежателят им, виж, това е съвсем друга работа.

Марио слиза по стълбите и подава ръка на доста решителния на външен вид майор на карабинерите:

– Buongiorno, аз съм Марио. – Прави пауза. Нека ченгето осъзнае, че стои пред човек с неограничено богатство и влияние. – Какво ще кажете да поговорим в някоя по-тиха стая? Сигурен съм, че имате въпроси. Нека само да поръчам напитки.

Анчелоти се лепва за шефа си.

– Не сте длъжен да казвате нищо, Марио – предупреждава адвокатът. – Оставете ги да си изгубят времето и да си ходят.

Милиардерът се усмихва:

– Ама аз искам да поговоря с тях, Дино. Скучно ми е, а това обещава да е забавно. Освен това, ако карабинерите имат нужда от помощ, искам да им съдействам по всякакъв начин.

Карвальо го поглежда втренчено. Няма завист. Няма омраза. Само решителност.

– Нещо за пийване и да си побъбрим, би било добре – казва полицаят. – Обичам кафето чисто, а разговорите – честни.

Capitolo XLI

1777 Г.

ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ

На трептящата прасковена светлина на свещта в монашеската килия Томазо Фрасколи се опитва да овладее емоциите си, докато чете писмото, написано от майка му преди две десетилетия.

От монашеското обучение знае много за текстовете. Изборът на хартия, мастилото, писецът, дори предпочетеният шрифт говорят много за автора.

Първото, което му прави впечатление, е това, че материалът, на който е написано писмото, не е евтин. Скъп кремав пергамент, не много по-различен от важните документи, вързани с червена копринена лента, които стоят на величественото бюро на абата.

Второто, което го впечатлява, е това, че текстът е украсен с резки, дебели линии и красиви камшичета, изписани над и под въображаемите, невероятно прави редове, които буквите следват. Стилът е труден за определяне; буквите b, d, h и l са изящно изписани и му напомнят за курсивния шрифт „Бастарда“ от шестнайсети век. Но пък личи и маниеризъм, характерен за стегнатия „Канчелареска“.

Томазо осъзнава, че се вглъбява прекалено много във външния вид за сметка на съдържанието. Трябва да преодолее любопитството си, за да вникне в значението на текста, преди да научи повече за авторката. Накланя пергамента в светлината на свещта и започва да изучава преливащите се букви от черно като пръст мастило, натиска на тънкия, но здрав писец. Това е почерк на изтънчена ръка. Не на обикновена уличница, работеща на пристанището. Майка му сигурно е била една от интелигентните куртизанки, които – както твърдят слуховете – умеят да свирят като ангели и да рисуват като Каналето. А може би се заблуждава. Да, Томазо добре съзнава, че от самото начало му се иска да мисли само най-хубавото за авторката на писмото.

Той изглажда пергамента върху масичката, където са поставени Библията и свещта, и най-сетне го прочита:

Мило мое дете,

Помолих добрите монаси да те кръстят Томазо. Това не е името на баща ти, просто винаги съм си мечтала да нарека детето си така, ако имам син.

Когато пиша тези редове, ти си на два месеца и знам, че няма да доживея дори до момента, когато ще пропълзиш, камо ли да проговориш. Ако не носех болестта, която лекарите казват, че със сигурност ще ме убие, както чумата отнесе мнозина от нашето семейство, никога нямаше да те изоставя.

Млякото ми все още не е засъхнало по устните ти и целувките по главицата ти, когато те оставям при светите братя. Повярвай ми, те са добри хора. Обичам те с цялото си сърце и винаги ще те обичам.

Нашата раздяла ще ти причини голяма мъка, в това съм сигурна. Но като го уредя сега, поне ще си в безопасност и в добри ръце. Ако бях чакала смъртта да ме отнесе ненадейно, нямаше да знам какво ще се случи с теб.

Един ден, Томазо, ще разбереш защо трябваше да се погрижа ти и сестра ти да бъдете оставени под грижите на Всевишния. Оставям ти и едно ковчеже – в него ще намериш нещо, което трябва да пазиш не само на цената на живота си, а и на душата си. Значението му е твърде голямо и твърде сложно, за да бъде обяснено в едно обикновено писмо. Никога не се отделяй от този предмет.

Сестра ти е с една година по-голяма от теб и я оставих на грижите на монахините. Подобна кутия и задължение съм поверила и на нея.

Дете мое, разделих ви с пълно основание. Колкото и мъчително да е за вас, повярвай ми, най-добре е (за теб, за нея и за всички) да не правиш опити да я намериш.

Отговорността, която оставям на двама ви, ще бъде по-лека, ако никога не се срещнете.

Шансовете ви за дълготрайна любов, щастие и спасение зависят от това, никога да не се съберете.

Томазо, обичам те с цялото си сърце. Моля те, прости ми за това, което правя, и разбери, че нямах друг избор.

Миличък, на смъртното си легло ще се моля за теб и сестра ти. Дава ми сили убедеността, че ще станете такива, каквито съм мечтала да бъдете, и с благоволението на Бог и тримата ще се съберем един ден.

С цялата ми любов, завинаги,

Мама

Стомахът на Томазо се свива. Едва се сдържа да не заплаче. Последните ѝ думи го трогват най-много: С цялата ми любов, завинаги, мама. Чувства се така, сякаш всеки миг ще се разпадне на прах.

Какво ли би било, ако я познаваше? Ако бе изпитал тази любов?

Той отново вдига пергамента. Притиска го до сърцето си и се втренчва в каменната стена на килията. Как ли е изглеждала майка му? Каква болест я е покосила? Ужасният сифилис? Тази страховита френска зараза? Или едра шарка?

Замисля се за сестра си – пита се дали някога са лежали един до друг при майка си. Дали са се гледали в очите. Дали тя все още е жива и здрава. Едва след стотици други мисли и съмнения Томазо поглежда в обикновената дървена кутия до скромното му легло. Бръква вътре.

Изважда малък пакет.

Нещо увито в голяма копринена кърпа. Сребърно, както изглежда. Семейно наследство? Подарък за куртизанката от богат и щедър клиент? Или може би компенсация от мъжа, който я е заразил?

Има нещо написано на език, който той не разбира, може би египетски.

Томазо завърта плочката.

Вижда лице на свещеник, на древен гадател с конична шапка, подобна на епископска митра. Той е млад, строен и висок, прилича на него самия.

Космите на врата му настръхват.

Камбаната за повикване поехтява долу. Време е за общата вечеря. Скоро другите монаси ще се заредят покрай килията, ще занадничат през вратата му, ще го питат дали иска да слезе с тях.

Томазо увива всичко, отново го прибира в кутията и я пъха под леглото си.

Слиза с бързи крачки за вечеря. Животът му е променен завинаги.

43

В НАШИ ДНИ

ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

Том Шаман е последният член на екипа, който влиза в хипарската комуна на Марио Фабианели. Вмъква се зад двама млади униформени полицаи и изчезва към западното крило. Указанията на Вито са ясни:

– Не се набивай на очи. Постарай се да си невидим.

Цялата сграда го безпокои. Със самото прекрачване на прага почувства неприятна атмосфера. Просторните студени помещения са му абсолютно непознати, но когато минава от стая в стая, му се струва, че знае точно какво ще намери по-нататък. С всяка крачка чувството се засилва.

Том минава покрай спалните помещения на приземния етаж, залите за събиране на общността, мястото, където чистачите държат нещата си. Вижда как полицаите откъртват дъски и панели от тавана. Минава покрай декари скъпа дъбова ламперия и тъпче цели планини от древен мрамор.

Отваря една врата и влиза в тъмна стаичка без прозорци. Вътре е топло и той подушва позната миризма. Много позната. Миризма на свещи.

Свещи – но и нещо друго. Том се опитва да напипа ключа за лампата.

Изведнъж се досеща.

Още преди лампата да светне, той вижда покапалия черен восък върху дъбовия перваз и разбира какво е ставало в тази стая.

Литургия.

Но не християнска литургия. Въздухът вони отровно.

Миризма на низост.

Оскверняване. Разврат. Може би дори кръв.

Черна литургия.

Всеки нерв на тялото му е изопнат.

На пода има следи. Драскотини от тътренето на нещо.

Маса. Платформа за публично оскверняване.

Видял е достатъчно. Обръща се и посяга да изгаси лампата.

– Сатанисти – казва женски глас зад него, толкова близо, че той подскача.

Том се обръща. Жената вдига вежди, сякаш го предизвиква:

– Позволяваме им да използват помещението. Предполагам, че като бивш свещеник знаете много за тях.

Том има чувството, че темето му е свързано с невидими конци, които някой дърпа. Същото чувство, както в „Санта Мария дела Салуте“, когато се наложи да се опре на ръце и колене пред странната кървава рисунка до олтара.

В лицето му блясва светкавица на фотоапарат.

Сърцето му затуптява. Дланите му се потят.

В заслепяващата белота от светкавицата му се привижда обезобразеното тяло на Моника Видич, наръгана шестстотин шейсет и шест пъти.

Том се опитва да запази спокойствие. Поема си бавно въздух.

– Аз съм с карабинерите.

Посочва към белезникавата светлина в основния корпус на сградата.

– Разбира се, че сте с тях – казва фотографката. – Аз съм Мера Тийл. Гаджето на Марио. Имам визитна картичка, на която пише „личен асистент“, но всъщност му служа единствено за секс.

Зрението на Том се прояснява и той вижда протегната към него татуирана ръка. Стиска я и се заглежда във върволицата изрисувани фигури, танцуващи по кожата ѝ.

Тя се ухилва похотливо; забавлява се от шокираното му изражение. А той наистина е шокиран – от това, че го разкриха и фотографираха, и от екзотичната ѝ външност.

– Извинете, трябва да намеря останалите.

Том се опитва да мине покрай нея, но тя му препречва пътя.

Лицето ѝ излъчва сексуално предизвикателство. С тези очи и с устните, блестящи от някакъв гел, сякаш го приканва да отиде с нея в леглото.

– Знам кой сте, отче Том – казва игриво. – Знам какво обичате. Какво искате.

Той се вглежда в нея; пита се дали я е виждал някъде. Със сигурност му изглежда позната. Има мъничка сълза, татуирана при ъгълчето на окото. На лявото око – страната на злото. Знак, който е сигурен, че е виждал и преди.

Виждал го е на пет хиляди мили и цял един живот разстояние.

Capitolo XLII

1777 Г.

НОВОТО ГЕТО, ВЕНЕЦИЯ

Нито евреинът Ермано, нито католичката Танина вярват в някакъв Бог, но и двамата се молят да не ги види никой, докато той я изпраща до дома ѝ близо до „Риалто“. Венеция може да се смята за най-развратния град в света, но там все още има силна дискриминация срещу евреите и ограничения за свободното им движение извън гетото. Младежите, имащи неблагоразумието да следват повика на сърцата си извън стените, рискуват да бъдат глобени, арестувани или пребити.

Минава полунощ и за първи път от седмици нощното небе е ясно и звездите изглеждат току-що лъснати. Влюбените се притискат един до друг, с качулки на главите, хванати за ръка, топлейки се взаимно.

Когато наближават дома ѝ, Ермано изпитва нуждата да сподели нещо:

– Приятелят ми Ефран е посредник. Урежда доставки от турците. Семейството му се занимава с такива неща отдавна – търгуват с палта от камилска вълна и кашмир.

Танина се намръщва.

– Знам, че си прекалено изтънчена, за да носиш такива груби дрехи, но чуй ме, не е това основното, което искам да ти кажа.

– Кое е основното?

– Той познава много куртизанки.

– Еврейки ли?

Ермано се засмива:

– Разбира се, че еврейки. Има много еврейски курви, които задоволяват католиците и необрязаните им пениси. Мислех, че знаеш.

Тя поклаща глава и свежда очи.

– Не съм мислила за това. Знам, че майка ми е била куртизанка, и в метоха, където съм отраснала, имаше много други момичета, родени от леки жени. Всичките обаче бяха католички. Или поне така си мислех.

– Танина, била си млада и заслепена от предразсъдъци. Някои със сигурност са били еврейки. Но това няма значение. Нямах това предвид.

Тя се обръща и го поглежда. Лицето ѝ е светло като луната, с развеселено, дяволито изражение.

– В такъв случай, любезни господине, недейте да отлагате. Какво искате да ми кажете?

– Гатусо държи куртизанки. Много куртизанки. Ефран се вижда с тях.

Танина занемява. Тя познава работодателя си и жена му Бенедета от близо десет години. Те ѝ дадоха работа и подслон след бягството ѝ от метоха. Бенедета я насърчаваше да рисува, а Гатусо винаги се е грижил да получава достатъчно пари и да има достатъчно храна и дрехи.

– Не вярвам – заявява тя, като поклаща глава.

– Вярно е.

Тя кипва:

– Дори не съм виждала този Ефран, тъй че защо да вярвам на това, което казва? И не виждам откъде той може да познава работодателя ми.

– Имал е отношения с една от куртизанките на Гатусо. Тя му е казала.

– Една от тях? – Тя спира и го поглежда гневно. – Казваш „една от тях“, сякаш има цял легион. Сякаш управлява куртизанките като... като търговия.

Тази мисъл я шокира. Дълбоко в съзнанието ѝ изплуват фрагменти от стари събития. Неща, които навремето не са ѝ направили впечатление, но сега някак се подреждат. Една евтина маска, която веднъж намери в склада. Изцапано дамско бельо в боклука. Празно шишенце от парфюм, различен от този, който ползва госпожа Гатусо.

Ермано пак хваща ръката ѝ.

– Съжалявам, любов моя. Реших, че трябва да знаеш. Не исках да те разстройвам. Помислих си, че трябва да те предупредя, в случай че той по някакъв начин ти намекне нещо.

– Това е абсурдно! – Тя дръпва ръката си. – Гатусо ми е като роден баща.

Двамата неловко и мълчаливо стигат до вратата ѝ. Думите на Ермано развалиха настроението ѝ и когато двамата си вземат довиждане, в целувката им няма страст.

Танина освобождава косата си от качулката, когато влиза в къщата. Поглежда назад.

– Ермано, никога повече не ми говори за синьор Гатусо. Той е добър човек и не искам да чувам никакви глупости за куртизанки.

Той кимва и си тръгва. От това, което е чувал, Лауро Гатусо изобщо не изглежда добър човек. Всъщност „добър“ е последното определение, което би дал за него.

44

В НАШИ ДНИ

ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

Вито Карвальо седи срещу милиардера на антикварно кресло, за което предполага, че струва повече от годишната му заплата. Опитва се да прецени домакина, но не му се удава. Марио Фабианели далеч не изглежда пристрастен към наркотиците и агресивен. Точно обратното – прилича на манекен от корицата на „Менс хелт“ и може дори да се каже, че е чаровен.

Двамата пият еспресо и студена вода близо до голям прозорец с гледка към вътрешната част на имението. Дино Анчелоти, верният като куче пазач адвокат на Марио, се е свил на крайчеца на един стол и няма търпение да се захване за работа.

Разговарят на различни теми. За целта на комуната, за целта на полицейското посещение. Марио обяснява, че „Хевън“ – или H3V3N, изписано на английски – е културен център. И то доста луксозен. Пълен е със скъпи скулптури и картини, а обзавеждането е по хотелски стандарти. Четири звезди най-малко. Със сигурност не е типичното хипарско свърталище.

– Всички тук живеят безплатно – казва домакинът. – Единственото, което искам от тях, е да рисуват, да пишат или да свирят всеки ден.

– Защо?

– В миналото Венеция е била световноизвестна в тази област. Била е водещо средище за културни начинания и забавления. Искам отново да поеме тази си роля.

Вито не може да обвинява Марио за идеализма. Все пак, когато напусна отдел „Убийства“ в Милано, самият майор имаше доста наивни планове за оттеглянето си. Той оставя чашата и изважда една снимка от сакото си.

– Познавате ли този човек?

Марио поглежда.

– Не мисля. – Връща снимката на полицая. – Предполагам, че е мъртъв, така ли е? Обикновено, когато някой полицай ти показва снимка, човекът на нея или е загинал, или е изчезнал.

– Загинал. – Вито прибира снимката. – Антонио Павароти. Същата фамилия като тенора. Загина в лагуната. Недалеч от тук.

– Съжалявам. – Марио показва съчувствие. – Какво е станало и как мога да ви помогна?

– Лодката му беше взривена. В двигателя е имало пластичен експлозив. Знаехте ли, че работи за вас?

– Не. – Марио изглежда искрено изненадан. – Като какъв?

– Охранител. Идвал е насам, за да застъпи на смяна, когато е бил убит.

Анчелоти се провиква от другия край на стаята:

– Клиентът ми не познава хората от охраната. Тези услуги се осигуряват от външна фирма, с която контактувам аз. Марио има да се занимава с по-важни неща от наемането на персонал.

Вито се усмихва:

– Не се съмнявам. – Поглежда милиардера. – Защо всъщност използвате охрана? От загриженост за живота ви? Или заради хората от комуната?

– И двете. Много ме е страх да не бъда отвлечен. – Марио докосва ухото си. – Не искам приятелят ми Дино да получава части от тялото ми по пощата с искания за няколко милиона в замяна на останалото. Освен това мисля, че съм длъжен да осигуря безопасността на тези, които са дошли да живеят при мен.

Майорът поглежда часовника си и се приготвя да излиза.

– Разбирам. Благодаря за информацията. И за напитките. – Обръща се към адвоката. – Сега бих искал да говоря с началника на охраната, ако не е проблем.

Анчелоти кимва, докато другите двама мъже си стискат ръцете. В коридора, на път към изхода, виждат Том и Мера Тийл. Татуираната жена ги спира.

– Дино, това е Том Шаман – отецът ебач от вестниците.

Марио и Дино я поглеждат неразбиращо.

– Мистър Шаман – добавя тя – е „със“ карабинерите, но не е от тях, ако разбирате какво искам да кажа.

Вито побързва да се намеси:

– Той е цивилен, който ни помага в разследването. Един вид експерт.

– Експерт по сексуалните въпроси – изкисква се Тийл, като поглежда Том. – Поне така беше представен в пресата – добавя, като намигва.

Анчелоти се изпъчва и заявява:

– Синьор Шаман не е споменат в заповедта за претърсване. Можете да избирате, майоре: или си тръгва, или ще анулираме заповедта и всички се махате.

Вито поглежда сърдито адвоката, после се обръща виновно към Том:

– Съжалявам, трябва да си тръгнеш. Може да слезеш да изчакаш в лодката или да се върнеш в града. Както пожелаеш.

Тийл се усмихва широко и заявява:

– С удоволствие ще се погрижа да не се изгуби.

Том изобщо не е разочарован, че го карат да си тръгне. По пътя към кея задава на приказливата лична асистентка на Марио въпроса, който го измъчва през цялото време:

– Имате татуировка при окото. – Посочва на лицето си. – Къде си я направихте?

– Във Вегас.

– Защо?

– Нали знаете старата поговорка? – Тя потърква носа си. – Каквото се случи във Вегас, остава във Вегас.

– Изповедта е полезна за душата.

Тя се засмива:

– Беше петък тринайсети, когато всички студиа правят по една татуировка подарък, за да отпразнуват случая.

– Да отпразнуват фаталния ден? – изненадва се Том.

– Философията на татуираните е да правиш точно обратното на това, което правят обикновените хора.

Той поглежда над рамото ѝ. Нещо на близкия хълм привлича вниманието му. Бавно движещ се силует. С походка, която му е позната.

Сърцето му прескача. Кръвта му сякаш закипява. Тина!

Сигурен е, че това е Тина.

Том хуква към нея. Тя върви с някакъв мъж. Двамата влизат през малка врата, водеща вероятно към някаква кухня или килер. Когато Том стига дотам, вратата е заключена. Той започва да блъска с юмрук.

– Тина! Тина, аз съм Том!

Никой не отговаря.

Изтичва при един прозорец. Събира ръце около лицето си, за да засенчи стъклото, и се взира вътре.

Празно е.

Обръща се и вижда Мера Тийл да говори разтревожено по една радиостанция, като гледа към него.

Дали си фантазира? Дали умът му играе номера? Или Тина наистина е там?

Capitolo XLIII

1777 Г.

ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ

Зората се разлива като моминска руменина върху бледото лице на църквата „Сан Джорджо“ в Паладио. След няколко часа, когато слънцето се вдигне високо над острова, прекрасната фасада с колоните ще заблести и ще флиртува за вниманието на онези, които гледат от Пиацетата. Сега обаче е просто блед силует, очертаващ се в утринната мараня. Томазо я гледа от лодката.

При нормални обстоятелства щеше да се носи с пълна скорост по спокойната повърхност, гребейки с всички сили. Днес обаче няма намерение да стига до канала.

Вместо това е сам в хангара и скрит зад лодката, разглежда студената сребърна плочка в ръката си. Защо е била у майка му? Защо е била толкова важна за нея? Защо е толкова важно в какви ръце ще попадне?

Размишлява над всички тези въпроси, докато с молив прави груба скица на предмета върху лист хартия, който е взел от килията си. На дължина плочката достига от китката до върха на средния му пръст. На широчина е малко повече от четири пръста. Гърбът ѝ е гладък и с надпис на език, който Томазо не е виждал досега. Той знае латински, еврейски и малко египетски, но никоя от буквите не е от тези азбуки. Някои приличат на гръцки. При други обстоятелства би отишъл направо при абата и би го попитал за мнението му, но нещо го спира.

Томазо обръща плочката от другата страна. Тежка е и очевидно – скъпа. Може би това е причината майка му толкова да я цени. Пословичното семейно сребро. Да бъде съхранено на всяка цена. Никога да не излиза от притежание на семейството. Да се продава само в най-краен случай.

Гравюрата отпред е много красива. Сложна и смайваща. Героят очевидно е божи човек. Закривеният жезъл на който е набучен, прилича на онези, които носят епископите. Томазо се пита дали образът не е арабски или исаврийски. Колкото повече гледа, толкова повече мъжът му прилича на скиците на жреци и гадатели, които римляните са наричали харуспекси, а етруските – нецвиси. Ако е нецвис, надписът е на етруски и това обяснява защо някои букви са като гръцки, а други са му непознати. Зад човешката фигура има порта от хоризонтално и вертикално разположени преплетени змии. Той знае, че змията е символ на Сатаната и предполага, че това изобразява битката на жреца със злото. Змиите, като че ли изливат от двете страни на плочката, което подсказва, че тя може би не е единствена по рода си. Отново си спомня думите на майка си: Сестра ти е с една година по-голяма от теб и я оставих на грижите на монахините. Подобна кутия и задължение съм поверила и на нея.

Томазо се пита как ли изглежда сестра му, къде е, какво е станало с нея и какво е направила с поверената ѝ кутия. Замисля се и за майка си – чувство, което е потискал дълги години, сега – с откриването на плочката и бележката, мъчително изплува в съзнанието му. Притиска сребърния предмет до тялото си и тръгва обратно към манастира, съзнавайки, че между него и плочката се е създала някаква връзка. За миг си представя майка, която дава на детето си първата му играчка, и мисълта го успокоява.

Много прозорци са осветени от мъждукащи свещи. Братята са заети със задълженията си преди закуска, с учене или писане на лични документи. Докато Томазо изкачва хладното стълбище и минава по свещените коридори, предупреждението на майка му звучи в главата му:

Колкото и мъчително да е за вас, повярвай ми, най-добре е (за теб, за нея и за всички) да не правиш опити да я намериш. Отговорността, която оставям на двама ви, ще бъде по-лека, ако никога не се срещнете.

Томазо решава да направи това, което знае, че е трябвало да стори от самото начало. Отива в кабинета на абата. Със свито сърце почуква на масивната дъбова врата.

– Да. Влез.

Младежът натиска черната дръжка от ковано желязо и влиза. Абатът е закръглен мъж към шейсетте, с катраненочерна остра коса и рунтави прошарени вежди. Седи с наведена глава зад голямото бюро под масивно златно разпятие, от двете страни на което има два високи месингови свещника.

Абатът очевидно пише някакво официално писмо – на бяла хартия с воден знак във формата на гълъб. Сигурно е предназначено за епископския двор или за канцлерството. Пише с ръчно обработено гъше перо и черно мастило – цветът, определен от протокола за човек с неговия ранг.

Най-сетне абатът оставя перото и поглежда.

– Да, братко? Как мога да ти помогна?

Томазо се приближава до бюрото.

– Когато ме е донесла тук, майка ми е оставила една кутия за мен. Току-що я отворих и ето какво намерих вътре.

Вдига ръце и поставя сребърната плочка на бюрото.

Абатът се обляга назад. Скръства ръце и поглежда Томазо по начин, който го подтиква да разкаже цялата история.

– Украшението изглежда сребърно. Някакво семейно наследство. Но има странен надпис и гравюра на нещо, което прилича на древен жрец или харуспекс. Бих искал да науча повече за този предмет и защо майка ми го е оставила.

Абатът се пресяга над попивателната и издърпва плочката пред себе си.

– Остави ми я, братко. Аз ще проуча нещата вместо теб.

Томазо си спомня думите на майка си: Никога не се отделяй от този предмет.

– Моите уважения, отче, но желанието на майка ми е никога да не се отделям от този предмет.

Абатът се усмихва успокоително:

– При мен е в безопасност, синко. Едва ли бих могъл да намеря отговора, който търсиш, ако продължиш да го притискаш до гърдите си, нали?

Томазо се засрамва, но не се отказва:

– С удоволствие ви го показах, но не съм съгласен да го оставя. Не е ли достатъчно само да го огледате?

– Братко, къде е вярата ти? – сопва се ядосано абатът. Поглежда го предизвикателно. – Липсата на доверие към мен е липса на вяра в Бога. Това нещо те развращава. Дай ми го веднага.

Томазо още се колебае.

Абатът става от стола и заобикаля бюрото. Двамата мъже застават лице в лице.

– Идваш и ме молиш да ти помогна, а после ме оскърбяваш с арогантност и недоверие. Дай ми предмета или ще ти наложа наказание до неделя.

Томазо все още е готов да спори. Иска да запази плочката и да излезе с нея. Но не смее да не се подчини на абата. Оставя сребърния предмет в протегнатата пред него ръка и сърцето му се свива.

Абатът се обръща и се връща зад бюрото.

– Сега отивай да изпълняваш задълженията си. Приятен ден.

Томазо кимва, обръща се и излиза. Знае, че е допуснал грешка. Не е оправдал доверието на майка си.

Знае също, че трябва да стори нещо, за да я поправи.

45

В НАШИ ДНИ

ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

„Срещата“ на Том Шаман с Тина Ричи в хипарската комуна за известно време заплашва да провали цялата акция. Накрая – за забавление на мнозина около него – той приема, че може да я е объркал с много красивата и много глупава художничка Лиза, която по това време била дежурна в кухнята.

Адвокатът на Марио – Анчелоти, не им спестява нищо. Не спира да натяква на Вито и Валентина, докато майорът не се принуждава да се извини на Марио и да изведе основната част от екипа си от имението. Остават само Валентина и хората ѝ. Тя разговаря с Франко Дзандзото, началника на охраната, и разговорът не е от най-приятните. Точно това е целта на Франко.

Той мрази ченгетата. Мрази ги, откакто се помни. Още от дете те са неговият заклет враг и сега не е по-различно. Дзандзото демонстративно оглежда лейтенант Мораси. Тя вижда как погледът му обхожда цялото ѝ тяло – от тънките глезени до деликатния врат, сякаш е последният сладолед, който се продава в пустинята.

Валентина се опитва да не обръща внимание на погледите му, докато вървят по дългия коридор. Има по-важни неща, за които да мисли.

Стигат до края на коридора. До огромна двойна дъбова врата.

– Отключете, ако обичате.

Дзандзото се усмихва лъчезарно:

– С удоволствие.

Взема един от тежката връзка ключове и отваря голям катинар в горната част на двойната порта. Дръпва няколко железни резета и завърта друг ключ в месинговата ключалка.

Размерите на хангара впечатляват Валентина. Огромен е.

– Чакайте! – спира го тя. – Първо фотографът.

Стройна жена, по-дребна от Валентина, с къса черна коса и дръзки кафяви очи, отваря метален куфар и изважда апарат „Никон“. Дзандзото се отърква във Валентина и прошепва:

– Теб искам да снимам. Ще ти направя незабравими снимки.

Тя не скрива отвращението си:

– Сигурна съм. – Присъствието му я прави нетърпелива. – Хайде, Марта. Трябваше вече да си го подготвила!

Фотографката я поглежда смутено.

Началникът на охраната отново се допира до Валентина:

– Хайде след като свършиш тук, да те заведа вкъщи. Ти ще ми позираш, после аз на теб.

Тя се извръща, за да не усеща миришещия му на чесън дъх.

– А какво ще кажеш да млъкнеш и да ме оставиш да си върша работата, за да не те арестувам за възпрепятстване.

Той се намръщва, но се отдръпва. Кучка. Фригидна полицейска кучка. Валентина отива при мониторите. Изключени са.

– Какво е това? Какво става тук?

Дзандзото свива рамене.

Тя поглежда под масата и включва щепселите в контактите. На екраните се появява образ.

– Снимай и тези, Мария. Обща снимка на всичките, после по една от всеки монитор.

Валентина продължава огледа. Пита се за какво е необходим охранителен център с камери в хангар за лодки. Да, логично е да има камера, следяща вътрешността на хангара. Но защо трябва да има контролен център вътре? Обикаля помещението. Има множество намотани въжета, туби с гориво и сгъваеми метални кутии за инструменти. На едната стена е закачена специална дъска, на която висят различни размери гаечни ключове. Отдолу има работна маса, а върху нея – сърцето ѝ прескача – моторна резачка. Валентина си спомня разчленените тела от лагуната. Оглежда се за някой от криминалистите.

– Приберете и опишете всичко, особено резачката. Внимавайте да не пипате веригата.

Един млад полицай се заема със задачата, а тя се опитва да се успокои, да не се въодушевява прекалено.

Във водата има множество плавателни съдове. Моторница, която сигурно струва десет пъти колкото апартамента ѝ – уникалната по рода си „Зиърс Ем Кей Уан“, задвижвана със соларна енергия. Гумена лодка с външен мотор, достатъчно мощен, за да изпрати ракета до Венера. Дървена гребна лодка, вероятно за риболов.

Играчки за богатите и известните.

От отсрещната страна на водния канал нещо друго привлича вниманието ѝ. Нещо по-интересно.

Гондола.

Лъскав, черен, мълчалив плавателен съд като расов жребец. Не по-малко красив от моторниците, но странно различен от останалите в колекцията. Валентина дава знак на един криминалист:

– Започнете с това. Когато Мария свърши с проклетите снимки, изследвайте гондолата за всичко: кръв, влакна, ДНК, косми, пръстови отпечатъци. Щателен оглед.

Capitolo XLIV

1777 Г.

ЛАГУНА ВЕНЕТА, ВЕНЕЦИЯ

Пътуването през древните сиви води на лагуната е неспокойно и трудно. Лодката, с която се придвижват повечето монаси, е малко по-голяма от тази, която Томазо използва за сутрешните си разходки. Това е вторият плавателен съд на манастира – малко, кърпено на много места брагоцо – плоскодънна рибарска лодка, дарена им преди близо пет години.

Въпреки че е венецианец и клони към петдесетте брат Маурицио не понася добре пътуването по вода. Пребледнява и започва да му се гади дори при кратката разходка до града.

Томазо не обръща внимание на страданията на спътника си; мислите му са заети единствено с абата и плочката. Пита се дали ще я види отново. Опасява се, че е изгубил единствената физическа връзка с покойната си майка и изчезналата си сестра, и мъката му расте.

Той насочва лодката на север и леко на изток към устието на Рио дел’Арсенале, който води до корабостроителниците. Там кипи трескава работа. Ежемесечно се произвежда смайващият брой от двеста кораба и към небето стърчи гора от мачти.

Право напред са главният подстъп към работилниците и великолепните укрепени кули и гигантските гръцки лъвове на „Порта магна“. Томазо различава издължения силует на една почти завършена полака. Този плавателен съд, подходящ за открито море, вероятно е предназначен за армията – патрулен кораб, който да обикаля търговските пътища и да защитава венецианските съдове от турски и далматински пирати. Огромните му мачти са толкова високи, сякаш могат да прободат облаците. По-натам един трабаколо, с три платна, се е насочил към морето; на кърмата гордо се развява червеният флаг с крилатия лъв на Серенисима Република Венета.

Докато се наслаждава на кипящия неуморен труд, Томазо помага на пребледнелия Маурицио да слезе от лодката.

– Сигурен ли си, че си достатъчно добре, за да дойдеш, братко? Ако искаш, остани тук. Мога сам да отида да взема доставката.

Другарят му го поглежда с облекчение:

– Томазо, ще ти бъда благодарен, ако ме оставиш за малко сам. Мисля да се поразходя, докато ми мине морската болест.

– Разбира се.

Двамата се разделят, като се разбират да се срещнат пак след два часа на едно площадче наблизо. На Маурицио редовно му прилошава, когато идват до града, и почти винаги има нужда да остане сам, докато се оправи. Възстановяването му обикновено включва посещение в една близка кръчма, чийто съдържател мисли, че може да си осигури мястото на небето, като гощава монаха до пръсване.

Томазо бързо тръгва да изпълни задачите. В корабостроителницата се помещават канторите на различни частни и военноморски предприемачи, както и магазините на множество по-дребни търговци, въжари и доставчици на дървен материал. Младежът няма представа колко души работят тук, но знае, че са над десет хиляди. За щастие, има достатъчно добри християни, готови да помогнат на един беден монах да си набави необходимите стоки. Днешният списък за пазаруване включва пирони с различни размери, няколко добре просъхнали дъски, буренце със смола за импрегниране и мачтови въжета, които ще бъдат използвани за различни цели, включително за поправка на брагоцото.

Тъй като му остава малко свободно време, решава да потърси някаква информация за предмета, оставен от майка му. Със скицата в джоба Томазо се насочва на запад покрай църквата „Сан Франческо дела Виня“ и бързо започва да обикаля художествените галерии.

Нищо.

Никой не знае нищо.

Томазо разпитва бижутерите и художниците между „Скуола гранде ди Сан Марко“ и църквата „Санта Мария Формоза“. Всеки е готов със съвет:

– Питай в „Бонфанте“.

– Покажи го на стария Карацони на моста.

– Иди при Лука, майстора на сребърни изделия, на площада зад базиликата.

Усилията му са безуспешни.

Обезсърчен и изморен, той се връща при Арсенала. От Маурицио няма и следа.

Томазо сяда на една стеничка до кладенеца, при който са се разбрали да се чакат. Венеция е заобиколена от морска вода, затова, по ирония, прясната вода е безценна. Не би било възпитано обаче сам да си вземе да пие. От прозорците на сградите по всичките четири страни на площада зяпат хора. Млада жена, която простира пране, му се усмихва. Една бабичка протяга ръка и затваря зелените дървени капаци на прозореца си, разкривени и избелели от слънцето. Най-сетне се появява мургав младеж и издърпва от кладенеца кофа и метално канче на връвчица.

– Искаш ли вода, братко? Изглеждаш в нужда.

Облекчение на Томазо ясно проличава на лицето му.

– Много мило. Grazie mille!

Монахът изпива водата от канчето и без да чака подканване, младежът отново го напълва.

– Казвам се Ефран – представя се. – Живея тук. Мога ли да ти помогна, да ти покажа пътя?

– Аз съм брат Томазо от манастира на остров Сан Джорджо – казва монахът, като избърсва устата си с ръка. – Благодарен съм ти, но не съм се изгубил. Само търся отговор на една лична загадка. За съжаление, досега никой не успя да ми помогне.

Ефран се засмива:

– Мислех, че затова хората се посвещават на Бог. За да търсят отговори.

– Така е, но изглежда, Всевишният иска да реша тази загадка сам. – Томазо изважда скицата от джоба на расото си и я разгъва. – Венеция е прочут център на изкуствата, но намирам само търговци, а ми трябва учен. Търся някой, който би могъл да знае нещо за предмети или древни украшения като това.

Ефран сяда и опира гръб в стената, докато разглежда схемата.

– Колко голямо е това нещо? Малко като огърлица или по-голямо?

Томазо вдига лявата си ръка и показва:

– От върха на пръстите ми до китката и около четири пръста широко.

– Сериозна работа – впечатлява се Ефран. – От църквата ли го взе, от някой олтар?

– Казах ти, че става дума за личен, семеен въпрос – малко засегнато отговаря монахът. – Предметът ми е наследство.

– Извинявам се, братко. Не исках да те обидя. Опитвам се само да установя произхода му.

– Не съм се обидил. Уверявам те, това е моя собственост, а не на църквата.

Ефран се замисля.

– Имам един приятел в гетото... – Поглежда младия монах. – ... евреин, много начетен. Той и семейството му търгуват с чуждоземни антики и необичайни предмети – много от които му доставям оттук, от доковете. – Посочва скицата. – Ермано може да знае нещо за тази странна плочка. От сребро ли казваш, че е направена?

– Така смятам. Но не мисля, че е уместно един християнски монах да търси помощ от евреин търговец.

Ефран завърта очи:

– Не сме ли най-напред венецианци и чак след това християни или евреи?

В другия край на площада, осветен на фона на сенките в една странична уличка, Томазо вижда закръгления силует на Маурицио, който бавно се търкаля към тях. Импулсивно младият монах затваря пръстите на Ефран върху скицата.

– Тогава ще ти бъда благодарен, ако покажеш рисунката на приятеля си евреин. Но моля те, нека да остане между нас. – Поглежда Маурицио, който вече върви през площада. – Това е един брат от манастира. Моля те, не споменавай нищо пред него.

Ефран прибира скицата в джоба си и убедително насочва вниманието си към кофата и канчето.

– В такъв случай ще ти пожелая приятен ден и безопасно пътуване, братко Томазо. – Посочва един прозорец. – Жилището ми е на втория етаж, единственият прозорец с един кафяв капак. Другият е счупен и все се каня да го поправя. Ако минеш насам, потърси ме и пак ще утоля жаждата ти.

Ефран си тръгва, преди Маурицио да стигне до кладенеца. Томазо завежда добре нахранения си приятел обратно при лодката, съзнавайки отлично, че недоверието му към абата го кара да се заплита в лепкавата мрежа на измамата.

46

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Кабинетът на Карвальо е зареден с пици и бира за хората от екипа, които се събират за вечерен брифинг. Атмосферата е наелектризирана като пред гръмотевична буря.

Всеки иска да се изкаже първи.

Всеки има ново предчувствие, нова теория, глождещо съмнение, което иска да сподели.

Валентина разстила на бюрото снимките от вътрешността на хангара.

– Вижте тези лодки. Това е „Зиърс“. Корпус от карбонови нишки. Двигател със слънчево захранване. Развива трийсет възела.

Вито се намръщва:

– И го споменаваш, защото...?

– Връзва се. Това искам да подчертая. Напълно логично е един милиардер да има моторница със соларен двигател. – Валентина показва още няколко снимки. – Логично е също да има лодка като тази – рибарската, а също и като тази приличаща на НЛО спортна моторница. Обаче това не ми се връзва... – Тя поставя на бюрото снимката на лъскава черна гондола. – Това няма как да се обясни.

– Защо пък не? – Роко Балдони завърта снимката към себе си. – Много богати венецианци реставрират гондоли и ги държат, за да ги показват. Дори садят цветя в тях.

– Глупости – сопва се Валентина. – Марио не е някой хипар градинар.

– Точно такъв е – намесва се Вито. – Чист хипар. Нали за това е целият остров?

Тя плясва раздразнено с ръце:

– Да, ама в тази лодка няма посадени цветя, нали? – Гласът ѝ е наситен със сарказъм. – Тази гондола е абсолютно годна за използване. Стегната и готова за плаване.

– И мисълта ти е... каква? – пита Вито, като все още се преструва, че не разбира. – Че използва гондолата, за да се движи незабелязано из града? Че я е използвал, за да се промъкне до лодката на Антонио и да заложи експлозива? Или за да убива туристи и да ги превозва до Острова на мечтите, където да ги разфасова? – Поглежда я бащински и въздъхва уморено. – Твърде смела теория, Валентина. Спомни си, че Антонио бе изпратен под прикритие във връзка с разследване за наркотици. Може и да намерим следи от дрога в гондолата, но се съмнявам.

Роко се намесва:

– При този милионен поток от туристи във Венеция би било странно, ако не намерим следи от наркотици.

Валентина отново се сопва:

– Това не е туристическа лодка, глупако! Това е частна гондола.

– Стига! – изкрещява Вито.

Почесва се по главата и изчаква в стаята да настъпи спокойствие. Всички са уморени и стресирани. Вижда го в очите им. Замисля се за жена си и болестта ѝ, за страха ѝ да остава сама. Чувства се виновен, че не е с нея.

– Достатъчно за днес, да приключваме. Погрижете се всичко, което трябва да бъде в лабораторията, да отиде в лабораторията и се прибирайте да се наспите.

Валентина като че ли не го чува, нито забелязва, че шефът ѝ прибра химикалката в джоба си и започна да си търси ключовете.

– Ами тези монитори? – Изважда още снимки. – Монитори вътре в хангара. Не са свързани с главната система за охрана. Но са част от система за следене, каквато могат да си позволят само Джак Бауер и Отрядът за борба с тероризма.

– За бога, Валентина, този човек е милиардер! – избухва Вито и веднага съжалява за това. Добавя с по-спокоен тон: – Трябва да вземе мерки да не го отвлекат. На негово място и аз щях да сложа камери и монитори навсякъде. Дори до тоалетната нямаше да ходя без охрана. Хайде, време е да се прибираш!

Вито тръгва към вратата, но спира и пак се обръща. Осъзнава, че е бил твърде рязък.

– Има добри косвени улики, Валентина, дори повече отколкото очаквах, но все пак са косвени, нищо повече. Следи от наркотици в леглата на няколко хипита. Хашиш, екстази, амилнитрат и амфетамини. Нищо, заради което да вкараме някого в затвора, но достатъчно, за да оправдаем ново посещение на острова, ако решим. Гондолата е интересна, но има някакво значение само ако докажем връзка с някоя от жертвите, а за момента нямаме такива доказателства.

Майорът поглежда хората от екипа си и осъзнава, че не може просто да излезе. Те не са свършили. Изобщо не са. Мария трябва да почака.

– Добре, ще отделя още десет минути. – Той се връща на бюрото си. – Том, повтори пак това, което ми каза, на връщане. За сатанистите.

Том изпуква кокалчетата на пръстите си, докато подреди мислите си – навик, за който навремето икономката на църквата много му се караше.

– Мера Тийл – татуираната дама, която се представя за лична асистентка на Марио, ми каза, че оставят сатанистите да практикуват ритуалите си. Аз ѝ вярвам. Стаята, която видях, със сигурност е използвана за черни литургии.

Вито го прекъсва:

– Как можеш да го докажеш?

– Тя каза.

– Това не означава нищо. Как ще го докажеш?

– По первазите има черен восък от свещи.

Вито се изсмива:

– Стига, Том! Не можеш да докажеш присъствието на Антихриста с няколко капки черен восък. Стотици хиляди хора купуват цветни свещи, дори черни. Имаме нужда от твърди научни доказателства, свързващи хората с реални престъпления.

– Науката не е всичко – остро отбелязва Том.

– Сериозно? – Вито прозвучава раздразнено. – Предполагам, че религията повече ще ни помогне. – Вдига телефона си. – О, чакай да се обадим на Бог. На добрия Господ, който по принцип не би трябвало да позволява всички тези неща да се случват. Същият Бог, който е спал, когато Моника и Антонио са били убити. Същият Бог, който ме кара да си губя времето с идиотски спорове, когато болната ми жена се чуди къде съм?

Вито сам не може да повярва, че е изрекал тези думи, особено последната част. Явно е по-уморен и напрегнат, отколкото си е мислил. Хваща главата си с ръце и бавно започва да разтрива слепоочията си, смутен от смаяното мълчание, което настъпва в стаята.

Том проговаря първи:

– Разбирам гнева ти. И нуждата да се съсредоточиш върху фактите. И със сигурност разбирам защо в момента обвиняваш Бог. Но точно сега, въпреки че фактите не са научно доказани, те са по-ясни от ДНК тест. – Започва да изброява на пръсти. – Първо, Моника Видич е наръгана шестстотин шейсет и шест пъти – много красноречиво и символично число. Второ, тялото ѝ е пренесено през системата от канали незабелязано – при наличието на хиляди гондоли във водата, кой би обърнал внимание на още една? Трето, имаме сатанинско оскверняване в „Санта Мария дела Салуте“ и признанието на Тийл, че в комуната има сатанисти.

– Съвпадения – уморено отговаря Вито.

– Поне трябва да установим кои са сатанистите и да ги разпитаме – казва Роко.

– Разбира се, че трябва – изръмжава майорът. – Но не и преди да получим резултатите от криминалистите. – Обръща се пак към Том: – Довърши словото си, справяш се добре.

Том поглежда Валентина. Надява се, че това, което ще каже сега, няма да я разстрои.

– И последно, когато е убит, Антонио Павароти е работел под прикритие по разследване за наркотици на острова на Марио. Защо? Смъртта му сигурно има общо със случващото се в имението – място, където се извършват сатанински ритуали.

Вито се заглежда с нефокусиран поглед в нищото. Нарича тези моменти „състояние Джордж Буш“ – външно изглежда, че главата му е празна, но всъщност трескаво обработва информацията, опитва се да осмисли всичко.

– Имам един приятел във Ватикана – продължава Том. – Търси информация за етруските и...

– Стига! – прекъсва го Вито, като вдига ръка. – Не искам никакви етруски, поне тази вечер.

Том прави примирена физиономия – вижда, че майорът е изтощен. Вито пъха стола си под бюрото.

– Тази нощ Изола Марио е под наблюдение. От далеч и от близо. Никой на острова не може да се изплюе в лагуната, без някой от хората ни да вземе проба. Утре ще получим данните от криминалистите. Всички доклади. – Поглежда Роко, Валентина и Том. – После пак ще се съберем и можете да си говорите за етруските колкото искате и да задоволите любопитството си, като намерите тези сатанисти и проверите дали са безобидни палячовци или сериозни играчи. Дотогава нека да поспим.

Capitolo XLV

1777 Г.

НОВОТО ГЕТО, ВЕНЕЦИЯ

С блеснали очи Ермано разпъва скицата на сребърната плочка върху семейната маса.

– Монах ли казваш? Един обикновен брат ти е дал това?

Ефран съблича новото си зелено палто, с фини бродерии на златни орнаменти от яката до долния край, и грижливо го поставя на облегалката на един стол, по-стар от него самия.

– Бенедиктинец – отговаря. – С черно расо и изражение на самата невинност. Дойде от Сан Джорджо.

Приятелят му погалва рисунката, сякаш докосването ѝ ще го улесни да разгадае мистерията.

– Възхитително. Мислиш ли, че този предмет наистина е негов? Или го е откраднал и иска да го продаде?

Ефран свива кокалестите си рамене:

– Каза, че е негов, но кой знае. Важното е, че това е ценна вещ и ние можем да я придобием.

Нарисуваното лице на набучения на кол нецвис ги гледа от масата.

– Но дали искам да я придобием? – закачливо пита Ермано. – Някои гръцки и египетски предмети са прокълнати. Извадени са от гробници и би трябвало да принадлежат на мъртвите в отвъдния живот. Ако откраднеш такова нещо, може цял легион духове да тръгне да те гони.

– Единствените духове, в които вярвам, са тези, които освобождаваш, когато надигнеш бутилката. Колкото до отвъдния живот, повечето от нас нямат дори настоящ, който да си струва да живеят.

Ефран продължава да бърбори, но Ермано престава да го слуша. Съсредоточава се върху буквите.

– Мисля, че е на етруски. Прилича на етруско писмо.

– Още преди Рим?

– Позна. Много преди Рим и осем-девет столетия преди Христос. Точно този предмет обаче не е чак толкова стар. Писмото изглежда от по-късно време.

Ефран потърква ръце и отбелязва:

– Много образователно. Но по-важният въпрос е колко струва.

– Филистинец! Невъзможно е да преценя, без да го видя. Монахът каза ли дали е от масивно сребро?

Ефран се опитва да си спомни.

– Не – измърморва, – струва ми се, че не. Каза само сребро. – Разперва пръстите си. – Горе-долу с размерите на дланта ми.

– Етруските са добивали сребро. В Италия няма златни мини, макар че с годините златото е станало предпочитан метал за дарове към боговете.

На Ефран му доскучава. Иска само да разбере колко струва проклетото нещо и после да измисли как да убеди монаха да се раздели с него. Изправя се и бавно облича палтото си.

– Ще ти оставя скицата. Кажи ми, ако изясниш тайната на плочката – и цената ѝ.

Ермано дори не забелязва кога си тръгва приятелят му. Навежда се над рисунката и скоро се заобикаля с всички книги за древно изкуство и религиозни предмети, които притежава.

Членовете на семейството му влизат и излизат, минават около него като река около скала. Обядват, вечерят и накрая си лягат, развеселени от вглъбението му.

Постепенно, от книга в книга, той проследява дирите на плочката.

Сигурен е, че буквите са етруски. Открива една примерна азбука, съставена от древни учени, но не намира смисъл в никоя от изброените от тях думи. Когато очите му започват да се уморяват, вече му става ясно, че експертите си противоречат взаимно за основата на езика. Някои, като доминиканския монах Анио да Витербо, твърдят, че има общи корени с еврейския; други го свързват с гръцкия, а мнозина считат, че произхожда от Лидия, на изток.

Никоя от тези теории не помага на уморения Ермано. Той оставя проблемния надпис на една страна и преглежда книга след книга за рисунки, сходни с тези, които монахът е скицирал на рисунката. Не след дълго се убеждава, че първоначалното му предположение е било правилно – това е ясновидец, жрец, харуспекс, нецвис.

Когато първите лъчи на новия ден проникват през мръсните прозорци в дома на Бухбиндерови, очите на Ермано са червени като сурово месо. Вратът го боли и той отчаяно се нуждае да се изпъне в леглото и да си почине добре.

Уморено прелиства последната от древните си книги. Изведнъж вижда това, което търси.

В една прашна, намачкана книга с митове и легенди попада на Плочите от Атманта – легендата за ослепелия гадател Тевкър и жена му – скулпторката Тетия.

47

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ВЕНЕЦИЯ

Два през нощта.

Силно думкане по вратата събужда Том от дълбокия сън.

Той скача от леглото с разтуптяно от шока сърце.

– Кой е?

Никой не отговаря.

Отново се чува думкане.

Том вече е нащрек. На пръсти. Съвсем разсънен. Животът в Комптън го е подготвил за такива изненади. Отваря рязко вратата, готов да се разправи с натрапника, който и да е той.

Валентина Мораси пада през прага в стаята.

Залита напред и Том едва успява да я хване навреме.

Лъха на алкохол. Бяло вино, ако се съди по миризмата. Косата ѝ е безумно разрошена, а гримът – толкова размазан, че около очите ѝ има тъмни кръгове като на панда.

– Спокойно. Внимавай.

Той ѝ помага да се изправи и с крак затваря вратата зад себе си. Тя измрънква нещо неразбираемо и се довлича до леглото.

Том я придържа внимателно, притеснен да не падне. Изведнъж осъзнава, че не носи нищо друго освен черните боксерки от Тина.

– Извинявай.

Оставя я на леглото и бързо взема панталона си от облегалката на един стол. След като се обува, отново я поглежда:

– Добре ли си?

Тя вяло се усмихва. Очевидно е, че изобщо не е добре. Том бързо отива за чаша вода и ѝ я подава.

– Ето, изпий това. Ще ти стане по-добре.

Валентина отпива съвсем леко, после просто държи чашата във въздуха.

– Съжалявам – много извинявай, че те събудих. Просто не мога да остана сама тази нощ.

Изведнъж му се струва по-объркана и смутена, отколкото пияна.

Том се приближава и вдига чашата към устните ѝ.

– Няма проблем – успокоява я. – Хайде, изпий водата. Нямам кафе, тъй че само с това мога да ти помогна да изтрезнееш.

Тя блъсва ръката му.

– Не искам да изтрезнявам. – Поглежда го жално. – Полудявам, Том. Болката е прекалено силна. Имам чувството, че ще се счупя, просто ще се разпадна на милион парчета.

Той взема чашата, оставя я на пода и прегръща Валентина. Тя опира лице на голото му рамо, сякаш самото докосване на друг човек ѝ носи облекчение. Том я притиска до себе си и изчаква да излее чувствата си.

Всичко започва с лекичка въздишка – като първия шепот на новороден бриз, после бързо прераства в мощна, продължителна буря от хлипане. Валентина се притиска в него толкова силно и плаче толкова безутешно, че всичките мускули започват да я болят от напрягането.

Когато свършва, той кавалерски ѝ отстъпва леглото си и излиза да се поразходи, за да я остави известно време насаме. Небето е катраненочерно. Шепа звезди блещукат като диаманти върху черно кадифе. Улиците са призрачно пусти и в дълбоката тишина Венеция прилича на изоставен филмов декор. Том размишлява известно време за мъката на Валентина и опасностите, които ѝ предстоят, докато се научи да приема, че в кариерата си ще се сблъсква с много смърт и зло. Замисля се за момент за Тина: за предателството ѝ към него и – за да бъде честен – за това колко му липсва и как умът му изигра шега, като си въобрази, че я вижда на Изола Марио. Мисли и за една друга жена.

Мера Тийл, нахаканата лична асистентка на милиардера.

Когато Том се промъква на пръсти в стаята, Валентина вече спи. Той я загръща със завивката, изключва лампата, взема телефона си и пак излиза.

Мера Тийл, приказливката с татуировка на сълза, каквато Том е виждал преди повече от десетилетие на лицето на друг човек – един осъден на смърт затворник в „Сан Куентин“.

Бяха го разквартирували в затвора за два месеца да помага на изгубените души, попаднали в чистилището на процеса за обжалване, което поддържаше надеждата им до последния момент, преди екзекуторът да навие ръкава и да инжектира във вените им подготвената фатална доза калиев хлорид.

Един силно агресивен, но по странен начин харизматичен младеж имаше татуирана сълза като тази на Тийл.

Ларс Бейл.

Бейл беше талантлив и запален художник. Веднъж, като наказание, че не е спазил някакво дребно затворническо правило, надзирателите бяха претърсили килията му и бяха конфискували всичките му картини и материали за рисуване. Бейл си бе отмъстил, като бе нарисувал на стената портрет на директора на затвора със собствените си екскременти.

Том беше ходил при Бейл общо двайсетина пъти. Въпреки че според правилото не трябваше да разпитва за престъпленията на затворника, Том знаеше. Надзирателят, който го придружаваше при едно от посещенията, описа Бейл като втория Чарли Менсън. Бил полудял от вземане на ЛСД и водел секта, която отвличала туристи от увеселителни паркове и ги убивала – пресата ги наричаше „Убийства от Дисниленд“.

След като убиели жертвата, Бейл и последователите му омазвали с кръвта олтара на някоя църква в Лос Анджелис.

48

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

Джери Макфоул, директорът на затвора „Сан Куентин“, тъкмо се кани да тръгва за голф игрището, когато му съобщават, че го търси някой си Том Шаман.

Макфоул се усмихва и казва на секретарката да го свърже. Той добре си спомня Том – дръзкия млад свещеник, който обикаляше затворниците и споделяше любовта му към бокса. Директорът дори му позволяваше да изиграе някой и друг рунд с по-надеждните затворници. Освен това Том се оказа много полезен.

– Директор Макфоул на телефона.

– Господин директор, извинявам се, че ви безпокоя. Том Шаман се обажда, или отец Том, както бях навремето. Не знам дали ме помните. Аз...

– Разбира се, че те помня. Оня точен ляв удар, направляван от самия Бог! С какво мога да ти помогна, Том?

– Имате ли все още затворник на име Ларс Бейл?

– Да. – На директора не му се налага да проверява. – При нас е. Но за щастие, няма да е за дълго. Заповедта му дойде.

Том никога не е приемал смъртното наказание и небрежното държане на директора го стъписва за момент.

– Там ли си, Том? Не те чувам. Ало!

– Тук съм. – Том отново мобилизира мислите си. – Бейл още ли рисува?

Директорът поглежда часовника си и изключва компютъра.

– Като луд. Има картини за цяла галерия. Сигурно ще се наложи да му вземем четката със сила, преди да го отведем към стаята за екзекуции.

– Има ли право на разговори? Можете ли да уредите да говоря с него?

В гласа на Макфоул се появява подозрителност:

– За какво става дума, Том? Всичките му молби за обжалване бяха отхвърлени.

Том не е много сигурен как да отговори. За какво всъщност става дума? За някаква странна връзка, която e нaправил между серия убийства в Лос Анджелис преди близо петнайсет години и няколко съвременни убийства във Венеция, в които явно се преплитат сатанински мотиви? Звучи твърде безумно, за да го каже.

– Господин директор, намирам се във Венеция, в Италия. Помагам на карабинерите в разследването на едно убийство. Мисля, че Бейл може да ни бъде полезен.

Макфоул отново поглежда часовника си. Вече закъснява. Ако се опита да уреди разговора тази вечер, със сигурност ще пропусне голфа.

– Утре, Том. Обади ми се утре в 18,00 ваше време. Ще видя какво може да се направи.

– Благодаря. – Том се кани да затвори, но изведнъж му хрумва още един въпрос. – Извинявайте, господин директор, още нещо. Казахте, че вече има дата за изпълнение на смъртната присъда.

– Да.

– Кога? Колко време остава?

Макфоул не успява да се сдържи и се изкисква:

– Не знам дали писарушките в министерството са го направили нарочно, но копеленцето ще се срещне със създателя си в шест сутринта на шести юни. Шест, шест, шест. Само след шест дни. Какво иронично съвпадение, дано да му хареса.

Capitolo XLVI

„ТЕРА САН ВИО“, ВЕНЕЦИЯ

Танина седи в обзаведения с плюш апартамент на една приятелка в „Сестиере ди Дорсодуро“. Разклаща бялото вино в синкавозелена чаша от муранско стъкло с форма на лале и ѝ се приисква и тя да беше независима жена, която се издържа сама.

Въпреки това не завижда на Лидия Фратели нито за една лира.

Огненокосата Лидия е по-голямата сестра, която винаги е искала да има – най-близката ѝ приятелка и единствената, на която може да каже всичко. Тази вечер Танина ѝ разказва от игла до конец всичко за трудната си връзка с Ермано.

– Честно ти казвам, станал е невъзможен клюкар! Миналата седмица ми разказваше злобни – и сигурна съм неверни – слухове за синьор Гатусо.

Приятелката ѝ навежда тяло напред, на лицето ѝ се изписва любопитство.

– Какви слухове? От доста време не съм чувала нищо пикантно.

– Не е забавно. Ермано обвини Гатусо – без никакво основание, държа да добавя – че държал множество куртизанки.

Лидия се разсмива.

На Танина не ѝ е смешно.

– Ермано няма никакво приличие, държи се като квартална клюкарка. Това ли е човекът, за когото мисля да се омъжа? Не смятам.

Възмутено отпива глътка вино.

– Мила моя приятелко, Ермано е ангел. Имаш страшен късмет с това момче. Трябва да простиш и да забравиш безумните му приказки, както би простила на малко дете, ако си изпусне езика.

– Ама той не е малко дете! Или поне не би трябвало да бъде.

Приятелката ѝ завърта очи.

– Той е дете. Всички мъже са деца. Външно може да остаряват и да погрозняват, но завинаги си остават деца. Като менструацията мъжката незрялост е едно от неизбежните проклятия, които жената трябва да изстрада.

Танина се засмива и сяда върху стъпалата си.

– Ами Гатусо? Моят развратен работодател и провалената бащинска фигура в живота ми, и той ли е малко дете? И върху него ли трябва да разпростра безграничната си готовност да прощавам?

– Трябва. Познавам Лауро Гатусо почти толкова дълго, колкото и ти. Той е привлекателен, сладък флиртаджия и при такава скучна жена мисля, че има пълно право да търси удоволствие извън леглото ѝ.

Танина се намръщва:

– Синьора Гатусо не е скучна! – Замълчава замислено за секунди, после изражението ѝ се смекчава. – Е, добре де, може би е мъничко досадна. Но защо мъжете винаги мислят с пенисите си? Защо една жена не им е достатъчна?

Лидия отмята една къдрица, паднала върху лицето ѝ.

– Ох, стига! Мъжете не са толкова различни от нас. И ние започваме да се отегчаваме с някой любовник и лягаме със следващия, като понякога забравяме да се разделим със стария, преди да сме сигурни, че искаме да бъдем с новия.

– Говори за себе си. – Възмущава се Танина. – Аз със сигурност не правя така. – Отпива глътка вино, но все пак не успява да сдържи усмивката си. – Да, знам, че преди и аз бях такава – малко. Но вече не съм. Или поне се надявам, че не съм. Ако Ермано поправи грешката в поведението си, той е единственият мъж, с когото искам да бъда.

Лидия заръкоплясква иронично.

– Тогава или приеми поведението му за добро и вече поправено, или за невъзвратимо погрешно, Танина! Трябва да продължиш напред и да престанеш да мислиш за тези глупости.

– Не и докато не се извини.

– Ама той не се ли извини?

– Не го е направил и не иска.

– Ти поиска ли да се извини?

– Разбира се. Срещахме се няколко пъти след необмисленото му изявление и той нито веднъж не е показал по никакъв начин, че съжалява, нито е представил някакви доказателства за клеветата срещу човека, който не само е мой работодател, а и се грижи за мен като роден баща.

– Защо?

– Казва, че нямало за какво да се извинява – отговаря Танина, видимо ядосана. – Каза ми да забравя за този случай. Освен това сега е толкова вглъбен в „проучването“ си, че не мога да го накарам да разговаряме почти за нищо, камо ли да обсъждаме връзката и бъдещето си.

– Проучване ли? Какво проучване?

Танина поставя празната чаша до краката си и обяснява:

– Заровил се е в книгите си. Опитва се да проследи произхода на някакъв предмет. От време на време се вманиачава да изследва историята на някоя картина или скулптура. Сега се занимава с някаква религиозна реликва.

– Еврейска сигурно. Какво е? Някоя менора? Те се намират под път и над път.

– Не, не. Не е еврейска. Нещо доста интересно всъщност. Мисли, че е от етруските. Не съм сигурна – аз разбирам от картини, не от скулптури, – но тази определено изглежда много стара.

– Етруска реликва? Едва ли. Твърде малко са се запазили до наши дни.

Танина поглежда развеселено приятелката си:

– Ти откъде знаеш? Знам, че имаш доста богати познания... – намигва лукаво – включително относно мъжете, но не подозирах, че разбираш и от древни предмети и етруската култура.

– Не разбирам. Просто имах един любовник, който колекционираше всякакви боклуци с някаква стойност. Спомням си, че говореше за етруските. Не ми беше много интересно. Какво ѝ е толкова специалното на реликвата на Ермано?

– Ами... реликвата всъщност не е у него. Не е негова – поне засега. Има само нейна скица. На някакъв монах от Сан Джорджо е. Представлява сребърна плочка, изобразяваща някакъв гадател, прободен със собствения му жезъл.

Лидия се намръщва, сякаш е отхапала лимон:

– Гадост!

– Ермано мисли, че е част от нещо, наречено „Портите на Съдбата“.

– О, така ли? Дано да изкара от тази реликва достатъчно пари за себе си, за теб и за лудия монах, който иска да я продава.

– И за Ефран. Той също иска дял.

Танина вдига празната чаша от земята и я разклаща пред очите на домакинята си. Лидия отива да донесе бутилката.

– Този мошеник винаги гледа да извлече изгода – измърморва. – Вярно, лани ми продаде много красиво бижу. Перли. Прекрасен гердан, който идеално отива на синия копринен корсаж, който си ших. – Напълва двете чаши, после отива до елегантната тоалетка под дълго венецианско огледало. – Какво мислиш за тези?

Вдига две ръчно изработени карнавални маски. И двете са елегантни и богато украсени. Първата е трапунто уомо – мъжко лице в червеникаво-златисто. Втората е трапунто дона – женска, в кремаво и сребристо.

Танина ги разглежда с присвити очи и отбелязва:

– Женската повече ми харесва. Мъжката е твърде агресивна за вкуса ми.

Лидия слага мъжката маска пред лицето си.

– Тази определено ми отива повече. Ти можеш да вземеш кротката женичка. – Усмихва се и подава маската на приятелката си. – Хайде да допием това вино и да отиваме на карнавала. Тази вечер в Санта Кроче има бал. Разюздан. Трябва да излизаш и да научиш повече за лудориите на мъжете. А пък аз спешно се нуждая от един от тях между краката си.

Capitolo XLVII

1778 Г.

КАНАЛЕ ГРАНДЕ, ВЕНЕЦИЯ

Маскирани гуляйджии танцуват и флиртуват под звуците на музиката на цял симфоничен оркестър в красивата бална зала на най-новото палацо4 край Големия канал. Пищно обзаведеният дом е един от многото имоти на търговеца Джовани Манино. Джио, както го наричат, е от Мурано и е наследник на стара стъкларска фамилия. Предците му били принудени да се заселят на острова, когато властите забранили занаята му на територията на Венеция от страх, че пещите им ще изпепелят града. Сега той е един от новобогаташите, замогнали се от банкови заеми и чуждестранни сделки за всякакви изделия – от мъниста до полилеи. Както казва жена му Джада, семейството им има толкова много пари, че не могат да ги изхарчат, дори да живеят хиляда години. Джио обаче се опитва. Опитва се упорито.

Танина е взела от Лидия не само маската, но и блестяща златиста рокля и златисти обувки с високи токчета, с които прилича на куртизанка много повече, отколкото ѝ се иска. Въпреки това се радва, че е тук. Така ще разсее меланхолията, породена от Ермано и ужасното му поведение.

Някакъв дребосък с маска на Казанова, се присламчва до нея. Дръпва за миг маската и зад нея се показва красиво младо лице с дълбоки кафяви очи.

– Ще ми окажете ли честта за този танц? И да науча името на красавицата, с която ще го споделя?

– А вашето име, господине? Доколкото съм чувала Казанова е два пъти по-възрастен от вас, два пъти по-висок и все още е извън страната, така че със сигурност не сте вие.

– Казвам се Клаудио Бонети и сте напълно права, не съм Казанова. Въпреки че доколкото знам, сипаничавият стар мошеник се е завърнал във Венеция след близо осемнайсет години в чужбина. Затова внимателно проверявайте дали зад маската не се крие истинският герой.

Тя почуква по маската му и той сваля дегизировката от папие маше пред гърдите си.

– Взех я назаем от един приятел. Беше единствената, която можеше да ми даде. По някакъв импулс в последната минути му хрумна да дойдем.

– И моята е взета назаем. Също от импулсивна приятелка. – Тя сваля своята маска и се усмихва. – Аз съм Танина Чинголи и с удоволствие ще танцувам с вас.

Клаудио я хваща за ръката.

В другия край на залата Лидия също си намира кавалер. Новата ѝ мъжка маска, перленият гердан от Ефран и дългата кремава копринена рокля с турнюр5, под който може да се скрие малко дете, привличат вниманието на много мъже, включително на един добър неин познат.

– Лидия, изглеждаш прекрасно. Вълшебно! Не знам коя част от мен е по-възбудена от срещата ни – сърцето или мъжкото ми достойнство.

Лидия се засмива:

– Няма съмнение – похотливият ти стар пенис. Ти нямаш сърце.

– Колко си жестока! – възкликва той, като се разсмива с пресипнал глас. – Циничният ти език ме наранява.

– Тогава ела по-близо, за да го усетиш. Ще те излекувам така, както лъвицата лекува с езика си раните на своя лъв.

Мъжът оглежда танцуващите двойки, за да провери къде е бдителната му и основателно ревнива съпруга.

– Позволи ми да потанцувам веднъж със... знаеш с кого и съм твой.

– Добре. – Тя леко докосва с ръка бедрото му. – Защото имам новина за теб. Нещо по-невероятно дори от най-разюзданите ти сънища.

– Не се и съмнявам в това.

Тя се накланя и доближава лицето си достатъчно, за да го целуне по ухото.

– Не говоря за секс – прошепва. – Става дума за нещо, за което толкова копнееш, че би дал живота си – или отнел живот – за да го притежаваш.

Това завладява цялото му внимание. Мъжът отново се оглежда. Жена му е застанала с гръб.

– Не ме мъчи повече. Ела да намерим празна стая на горния етаж.

4 Palazzo (ит.) – дворец – б. р.

5 Възглавничка, която служи като подложка под гърба на много разкроени и декорирани поли. – б. р.

49

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ВЕНЕЦИЯ

Валентина е в малката душ кабина на Том, като се опитва да преодолее едновременно махмурлука и срама от това, че се появи на вратата му толкова късно през нощта. Въпреки неговите упорити уверения, че няма от какво да се притеснява, тя се чувства ужасно неловко заради постъпката си.

Том тъкмо се кани да излезе за кафе и нещо сладко, когато телефонът му иззвънява.

– Алфи е. Удобно ли е?

Обаждането на приятеля му е изненада за Том, но приятна.

– Да, разбира се. Радвам се, че се обаждаш. Откри ли нещо?

– Не толкова, колкото очаквах. – Алфи звучи напрегнато. – Използвах компютърната ни търсачка, за да намеря всичко, съдържащо ключовите думи „етруски“, „символични квадрати“, „правоъгълник“, „змии“, „ритуали“, „жреци“...

– Звучи като сериозно търсене.

– Такова беше. – Алфи замълчава за момент, сякаш се оглежда, за да се увери, че никой не го наблюдава. – Том, ще ти кажа нещо много обезпокоително.

– Слушам те.

– Етруският е мъртъв език, няма еталони за сравнение, няма еднозначни източници, но попаднах на една легенда, която е повод за сериозни тревоги в Църквата.

– Алфи, тази тайнственост ме убива.

– Нали си чувал за „Черният дроб от Пиаченца“?

– Бронзовата скулптура, която е използвана да обучават жреците да гадаят по черния дроб, нали?

– Точно така. Счита се, че това е най-старият и добре запазен предмет от етруските, но според някои има друг, който е още по-древен.

– Друг метален модел на черен дроб?

– Не. Нещо по-ценно. Така наречените Плочи от Атманта. Представляват три сребърни плочки, които, ако се сглобят, образуват правоъгълен релеф. Смята се, че датират няколкостотин години преди раждането на Христос.

Том усеща, че пулсът му се забързва.

– Продължавай.

– Счита се, че плочките изобразяват видението на един гадател на име Тевкър. Той ослепял – дали по време на гадаенето, или веднага след това, не мога да разбера – но жена му, скулпторка на име Тетия, запечатала видението му на въпросните плочи. Счита се, че средната изобразява Тевкър; на другата били изобразени той и жена му с детето им, което никой от двамата не доживял да види. Последната плочка според легендата изобразява божество, непознато дотогава в етруския пантеон, но напомнящо демоничния бог Аита, властелина на подземния свят.

– Ами змиите, споменава ли се нещо за тях?

– За малко да забравя: Плочите от Атманта са наречени „Портите на Съдбата“?

– Порти ли?

– Да. На плочите има гравирани стотици змии. Разположени са хоризонтално и вертикално, припокриват се и образуват нещо, напомнящо врата. – Алфи замълчава за момент. – Предполагам, че това са портите към отвъдното.

– Чудесно, Алфи. Много ми помогна. – Том чува Валентина да се движи в спалнята. – Защо толкова се притесняваше да ми кажеш?

Следва кратка пауза, преди Алфредо Джордано отново да заговори.

– Не това, което ти казах, ме притеснява, Том. Тревожи ме това, което още не съм ти казал. Информацията е непълна. Част от нея е с ограничен достъп. Каквото и да има в засекретените файлове, то се държи заключено в тайния архив на Ватикана.

Capitolo XLVIII

1778 Г.

ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ

Томазо вече е сигурен, че абатът го избягва умишлено. Младежът неколкократно ходи до кабинета на отеца, който всеки път го отпраща все по-грубо. Сега пред вратата седи друг монах, оставен да дреме и да отпраща посетителите.

Томазо подозира, че той е единственият, когото отпращат. Обзет от все по-голямо недоверие, той още веднъж намира време да отиде на площадчето с кладенеца и да потърси жилището само с един кафяв капак на прозореца, където живее търговецът Ефран.

Младежът открехва вратата и изглежда изненадан, когато вижда закачуления монах. Бързо се дръпва назад и отваря.

– Братко, братко! Влизай. Каква изненада! Заповядай вътре.

Томазо кимва за благодарност и влиза в стаичка, миришеща на нещо варено. Доволен е, че успя да дойде незабелязано. Ако бъде разкрит, това ще му навлече сериозни неприятности в манастира.

Ефран бързо разчиства разни разхвърляни ризи, бельо и едно дебело вълнено палто от дивана си.

– Заповядай, седни. Имам новини за теб.

– Надявах се, че ще имаш.

– Да, имам. Много добри новини. Но трябва да изтичам да доведа приятеля ми Ермано. Той ще ти разкаже всичко.

– Евреинът ли?

– Да. Търговецът на антики от гетото. Нали си спомняш, че ти споменах за него?

– Спомням си.

Ефран сипва вода от една кана в най-хубавата си чаша – многоцветна, оребрена, украсена с vetro di trina⁶. Подава я на монаха.

– Сипи си още. Колкото искаш. – Посочва към кухненския кът. – Има също хляб и вино. Ей сега се връщам.

След тези думи излиза.

Томазо се пита дали постъпва правилно. Тайната среща с непознат евреин в дома на съмнителен търговец едва ли е нещо, което абатът би одобрил.

Докато чака, той се замисля за действията си и за много други неща. Съдържанието на кутията, която пазеше под леглото си, отключи порой от емоции, свързани с майка му и сестра му. Чувства, които са били скрити толкова дълбоко, че дори не бе подозирал за съществуването им. Досега.

Скръб. Загуба. Отхвърляне. Тъга. Самота.

Извън тези примитивни и фундаментални чувства, картината се усложнява от търсенето на истината за семейството му.

Вина. Измама. Съмнение. Неувереност.

Затова не е чудно, че се чувства потиснат и започва сериозно да се опасява за вярата си. Дълбоко в себе си Томазо се надява, че след като разкрие тайната на плочката, убежденията му отново ще се възстановят.

Входната врата се отваря.

Ефран влиза задъхан, следван от слаб, гладко избръснат младеж и млада жена с лице, олицетворяващо самата невинност и изразяващо огромно любопитство.

– Това са Ермано – нетърпеливо казва Ефран – и приятелката му Танина. Тя работи при един колекционер на произведения на изкуството близо до „Риалто“.

Танина прави реверанс:

– Приятно ми е да се запознаем, братко.

Томазо се изправя, за да ги поздрави. Изобщо не си е представял, че толкова много непознати ще се намесят в личния му семеен проблем, и понечва да възрази, но Ефран, предусетил това, го прекъсва:

– Не се безпокой, братко. Ние сме почтени хора, а приятелите ми само искат да ти помогнат.

Ермано носи няколко книги. Въодушевено ги поставя на масата и ги отваря на предварително означени страници.

– Моля, седни до мен, за да ти покажа какво открих.

Томазо сяда. Веднага забелязва черно-бяла схема на сребърна плочка, идентична на неговата. Пулсът му се ускорява, но той решава да не казва нищо, докато не узнае нещо повече за тези непознати.

Ермано почуква върху схемата и обяснява:

– Това е една от трите плочи. Били са отлети от сребро шест столетия преди Христа.

Томазо го прекъсва:

– Етруски ли са?

Ермано кимва:

– Да. Изработени са в Северна Етрурия. Легендата разказва, че една скулпторка запечатала на глина видението, което съпругът ѝ – етруски гадател – получил точно преди да ослепее по време на свещен ритуал. Керамичните плочки били купени от влиятелен аристократ, който ги използвал като калъп за отливане на сребърното произведение, станало известно като Плочите от Атманта.

Томазо е доволен, че най-сетне има отговор.

– Значи тази реликва е известна, така ли?

Ермано поклаща глава:

– Не, не е. Аз имам десетки книги, в които не се споменава нищо за нея, а в някои дори съществуването ѝ се отрича. Скоро след създаването им плочките били откраднати. После попаднали в други ръце и...

Ефран го прекъсва, преди да довърши разказа си:

– Колко струват?

Ермано свива рамене:

– Много. Ако някой вече притежава другите две плочки, истинските колекционери ще са готови да дадат цяло състояние за третата.

Томазо не проявява интерес към това:

– Не мога да я продам. Това е наследство от майка ми. Единственото, което ми е оставила. Писмо, плочката и малка дървена кутия – само това ми е останало като спомен от нея.

Ефран се намръщва. Такива емоционални привързаности не предвещават нищо добро за търговията. Той решава да използва най-убедителния си аргумент:

– Братко, ако успеем да продадем тази плочка, сигурен съм, че това ще донесе големи богатства за манастира и за теб самия. Това богатство може да се използва, за да увековечиш спомена за майка си за идните поколения, дълго след като си отидеш от този свят.

– Трябва да си вървя – заявява Томазо и обръща гръб на масата.

Ермано настоява:

– Братко, ще пазим тайна. Никой няма да узнае за нашето или за твоето участие. – Кимва към приятелката си. – Танина може да накара работодателя си да продаде плочката. Или пък баща ми може да я продаде в гетото. Макар че съм сигурен, че синьор Гатусо ще намери по-платежоспособен клиент.

Томазо въздъхва дълбоко:

– Синьори, благодарен съм ви за помощта – и на вас също, синьора. Ще се постарая по някакъв начин да ви възнаградя за усилията и добрината. Но наистина, не съм склонен да се разделя с този предмет.

– Може ли да видим плочката? Да се уверим, че е оригинална? – Ермано посочва няколко големи абзаца в една от книгите. – Има много истории за фалшификати и лъжлива собственост. Знам подробности, с чиято помощ можем да установим дали е автентична.

Томазо поглежда текста, но евреинът го закрива с ръка, като добавя:

– Има написани и разни глупости, братко. Но не бива да обръщаш внимание на всичко, което пише.

– Кажи ми какво пише – настоява Томазо, – или всичко приключва.

Ермано се споглежда с Ефран, после вдига ръце.

– Добре, както искаш. – Подава му книгата. – Според някои легенди плочките са били откраднати от един изключително зъл човек – убиец и изтезател, който ги използвал с окултни цели. – Изчаква Томазо да обърне страницата и продължава: – Това са другите две плочки. Едната изобразява прегърнати мъж и жена с детето им. Смята се, че това са гадателят, скулпторката и тяхното бебе. Другата изобразява демон. Но демонът не е от етруската митология или поне не са го познавали по онова време.

Поглежда Томазо и се питва дали да не спре тук, но монахът очевидно иска да знае всичко, което е известно.

– Легендата гласи, че този демон е Сатаната и че бебето е негов син, а не на гадателя. Плочките са известни като „Портите на Съдбата“ или „Портите на Ада“. Сигурно си забелязал, че змиите върху плочката, която е у теб...

Лицето на Томазо е пребледняло като платно. Изобщо не е подозирал подобно значение.

– Не може да бъде – прошепва.

– Братко, това са пълни глупости. Приказки на стари баби, които нямат по-полезно занимание от това да си фантазират. Не им обръщай внимание.

Томазо обаче знае, че не може да пренебрегне толкова лесно тази информация. Как може майка му да му завещае предмет с толкова зловеща история? Изведнъж му се приисква да остане сам. Той затваря книгата.

– Съвместното ни начинание приключи. Grazie.

Без да каже нищо друго, тръгва към вратата, оставяйки другите да гледат гърба му.

– Каква загуба на време – отбелязва раздразнено Ефран. – Мисля, че повече няма да го видим.

– Не мисля така – казва Ермано, като се усмихва мрачно. – Наистина не мисля. Занаятът ме е научил, че човек, който показва толкова емоция и интерес към определен предмет, винаги се връща.

⁶ Дантелено стъкло (ит.) – б. пр.

50

В НАШИ ДНИ

ПИАЦАЛЕ РОМА, ВЕНЕЦИЯ

Том и Валентина излизат да закусят навън. Тя го завежда в малко нетуристическо кафене, където явно ходят само гондолиери и полицаи. Том не казва нищо за обаждането до „Сан Куентин“ – изглежда му най-разумно да изчака, докато говори с Бейл. Но ѝ разказва какво е научил от Алфи за Плочите от Атманта. Тя явно го приема като нещо без особено значение, някаква стара легенда. Все пак се обажда на Карвальо и му предава информацията.

– Какво каза той? – пита Том, след като тя затваря телефона.

– Нищо особено. Получил е някои резултати от криминалистите – той винаги се впечатлява от това. За него, когато става дума за разследвания на убийства, науката стои над всичко. След един час ще има брифинг. Иска и ние да сме там.

Том допълва чашата ѝ. Тя се усмихва при спомена за последния път, когато ѝ даде вода.

– Имаш ли роднини, при които можеш да отидеш тази нощ? – пита той. – Ще ти се отрази добре, ако имаш компания.

– Родителите и сестра ми са в Рим. Но ще се справя. Снощи емоциите просто ми дойдоха в повече. След като бяхме на онзи остров, след като пресякох участъка от лагуната, в който е бил убит Антонио... А после срещата с всички онези непознати хора, когато се питах дали някой от тях не е убиецът... Всичко това ми опъна нервите.

– Внимавай. Излагаш се на невъобразимо силен стрес. – Том замълчава, преди да добави това, за което си мисли. – Сигурен съм, че майор Карвальо и колегите ти ще разберат, ако си вземеш няколко дни отпуск. Трябва да си починеш.

Суровият ѝ поглед му дава да разбере, че това няма да се случи. Валентина се усмихва пресилено и отива на касата да плати.

Вървят към участъка, без да бързат, и разговарят за всичко друго освен за Антонио и разследването. Валентина живо се интересува от живота на Том и това, което го е накарало да стане свещеник. Той няма желание да обсъжда лични въпроси, но все пак споделя някои подробности за миналото си:

– Още при първото ми посещение на литургия нямах усещането, че съм в църква. Почувствах се като в собствения си дом – сякаш това бе мястото, където можех да се отпусна и да бъда себе си.

Ако имаха време, Валентина би му задала още много въпроси. Може би дори би го попитала за Тина Ричи и за това какво смята да прави по-нататък. Без да усетят обаче, стигат до участъка на карабинерите.

Заседателната зала мирише на кафе и е огласена от оживени разговори. Валентина и Том влизат заедно, но се разделят и сядат далеч един от друг – несъзнателна реакция и при двамата. Психологическа необходимост да се дистанцират и да възстановят личното си пространство. Вито Карвальо го забелязва, но вероятно е единственият, на когото прави впечатление. Поглежда Валентина и вижда, че е напрегната, на ръба на криза, но все още се държи. Скоро от двете ѝ страни сядат Роко Балдони и едно от новите попълнения – лейтенант Франческа Тоти от отряда за работа под прикритие на майор Кастели.

Осветлението намалява и Вито кани криминалистката Изабела Ломбардели да започне брифинга. На екрана пред тях се появява първият диапозитив – от вътрешността на „Санта Мария дела Салуте“. Ломбардели съобщава последното си шокиращо откритие:

– Кръвта, използвана за начертаването на този странен символ върху пода при олтара, е от Моника Видич.

Замълчава, за да им даде време да обмислят значението на този факт.

Вито е първият, който осъзнава какво означава това. Убиецът е по-методичен, по-привързан към ритуала и по-опасен, отколкото са си представяли. Планирал е убийствата с много време напред и е пазил кръвта на жертвите, подготвяйки се за нещо. По-мащабен план или ритуал, който все още не се е състоял.

На екрана се появява вторият диапозитив. Показва две хоризонтални ивици, напомнящи баркодове. Изабела обяснява какво означават:

– Пуснахме ДНК профил. Горната ивица е контролна проба от кръвта на жертвата. Долната е от кръвта в „Салуте“. Както виждате, съвпадението е сто процента. Кръвта в църквата безспорно е от Моника.

Сменя диапозитивите.

– Една лоша новина: резачката, която намерихме в хангара за лодки, не отговаря на раните на никоя от жертвите и по нея няма кръв, нито микрочастици.

Искрата на оптимизма изчезва от очите на Вито.

– Дали не са сменили веригата? – пита той.

Изабела показва контурите на триона.

– Размерът е друг. Само трийсет сантиметра. – Увеличава снимката. – Освен това този модел не е достатъчно мощен. Това е „Ефко“, добра италианска марка, но само 30 кубика. Съжалявам.

Вито поклаща глава. Една стъпка напред, една назад, така се случва при всяко разследване.

– А другите кръвни проби?

Изабела показва друг диапозитив.

– В хангара има някои следи. – Поглежда майора. – Бих се учудила, ако нямаше. Това е място за поддръжка, което означава ожулвания, остри предмети и трудови злополуки. Никоя от пробите обаче няма съвпадение с Моника Видич или с двамата мъже, които извадихме от лагуната.

Вито прелиства една страница на бележника и се обръща към колегите си:

– Рано тази сутрин се получи обаждане от отдела за издирване на изчезнали. По снимките, кръвните проби и резултатите от ДНК най-сетне са открили име. По-възрастната жертва е французинът Натаниел Лашкар, седемдесет и две годишен вдовец. За първи път от десет години отива на екскурзия в чужбина. Изглежда, че преди половин век се е оженил във Венеция и е решил да дойде да я види още веднъж, преди да умре.

– Нещо за по-младия мъж? – пита Валентина.

– Още не. Но предполагам, че и той ще се окаже случайна жертва.

– Случайна жертва?

Майорът я поглежда изненадано:

– Така ли казах? Имах предвид чуждестранна жертва, не случайна.

– Така и аз си помислих. Затова ми направи впечатление. Ти винаги си казвал, че няма такова нещо като случайни жертви. Винаги има причина убиецът да избере някого.

Вито не разбира много добре какво има предвид лейтенант Мораси:

– И какво?

– Църквата. Може би тя е общата. Натаниел е дошъл да види църквата, в която се е оженил. Моника Видич и баща са отишли да разгледат някаква църква, преди да вечерят и да се скарат. Може би убиецът избира жертвите си около една или две конкретни църкви.

Роко продължава в същия ход на мисли:

– Седнал в църквата, серийният убиец има достатъчно време да избере своята жертва. Освен това така можем да обясним и оскверняването на „Салуте“.

Вито кимва предпазливо:

– Роко, потърси възможни връзки между жертвите и някоя църква, както и между църквите и всяко име, което имаме в системата – включително на хората от Изола Марио.

За момент всички забравят Изабела. Тя явно няма нищо против. Когато Вито отново я поглежда, криминалистката чака търпеливо, със скръстени ръце и наблюдава с удоволствие кухнята на кипящото разследване. Как нищо се превръща в нещо. Този процес винаги я е очаровал. Майорът ѝ кимва и тя продължава:

– Така. Сега е време за лошата новина. Люспите от черна боя, намерени върху тялото на Моника, бяха сравнени с проби от гондолата в хангара. Не съвпадат. Боята от тялото обаче е доста необичайна. Не е обикновена евтина боя. Опитваме се да открием производител, партида, източник и така нататък. Ще ви дам подробности, щом получим нещо.

До този момент лейтенант Франческа Тоти слуша мълчаливо. Тя е невзрачна жена, не красавица като Валентина, и лесно може да я пропуснеш. Когато преодолее срамежливостта си и заговори обаче, професионализмът ѝ блясва:

– Намерихте ли някакви интересни отпечатъци върху моторния трион и гондолата? Има ли някакви закономерности на употреба, които да личат от отпечатъците по и около мониторите?

Валентина се вцепенява. Вито я поглежда. Всички осъзнават, че е станала издънка. Валентина поклаща глава:

– Трябва да сме го направили. Сигурна съм, че взехме отпечатъци отвсякъде.

Израженията на всички очевидно показват, че не са го направили.

– Закономерностите на употреба биха показали кой контролира и използва най-често системата за наблюдение – безмилостно изтъква Франческа. – Така бихме могли да установим и кой най-често използва гондолата и другите лодки.

– Знам! – сопва се Валентина.

Карвальо я поглежда мрачно. Вече осъзнава грешката си. Не биваше да я оставя да работи по това разследване.

Capitolo XLIX

1778 Г.

ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ

Монашеската килия на Томазо е твърде тясна дори да се изтегне, без главата му да опира в едната стена, а краката – в другата. Той живее в най-лошия кошмар на страдащия от клаустрофобия. Но няма значение. Точно сега това му се струва най-удобното място на света.

Разкритията на евреина Ермано го потресоха. Разтърсиха го до дъното на душата му. Килията му се струва единственото безопасно място, където да се свие и да размишлява.

И той размишлява.

Все още му се струва подозрителен начинът, по който евреинът и другите двама се опитваха да изкопчат повече информация за плочката. Търговци! Нямаха търпение да го подмамят да им я продаде – несъмнено за нищожна част от истинската ѝ стойност, за да предложат част от семейната му история за продан из цяла Европа, докато намерят онзи, който е готов да даде най-висока цена. Освен гняв Томазо изпитва разочарование и тъга. Надяваше се търсенето му да доведе до някакви отговори. Вместо това възникнаха още въпроси. И то обезпокоителни.

Дали майка му е била свързана по някакъв начин с окултното?

Надява се, че не е. Той отново си спомня думите в писмото: нещо, което трябва да пазиш не само с цената на живота си, а и на душата си. Значението му е твърде голямо и твърде сложно, за да бъде обяснено в едно обикновено писмо. Изглежда, че е знаела, че плочката има връзка със злото, дори със Сатаната, но дали е действала с добри намерения? Той болезнено присвива очи, когато си спомня заръката ѝ: Никога не се отделяй от този предмет.

Верни ли са легендите от книгата на евреина? Дали наистина неговата плочка има някаква свръхестествена сила, която ще се освободи, ако бъде събрана с другите две?

Неговата плочка. Той осъзнава, че мисли за нея като за своя собственост. Безспорно тя му принадлежи. Принадлежала е на семейството му поколения наред. А сега не е при него. Той не оправда доверието на майка си. Единственото, което тя го помоли, а той не направи.

Томазо изпитва чувство за вина и нарастващ гняв към абата, задето му я отне.

Опитва се да се успокои с мисълта, че ако тя има потенциал да бъде инструмент на злото, може би е по-безопасно да стои при абата и в ръцете на Светата католическа църква, а не при него.

Но пък тъмниците и стаите за изтезания на инквизицията са пълни с продажни свещеници.

Той бръква под леглото, за да извади кутията и пак да прочете писмото. Може би в посланието на майка му има други неща, които ще бъдат по-разбираеми.

Ръката му напипва само прах. Застава на колене и започва да рови под леглото. Няма нищо.

Килията е толкова тясна, че са нужни едва няколко секунди, за да разбере, че кутията и писмото са изчезнали. Без съмнение са взети по нареждане на абата.

Но защо?

Томазо има чувството, че ще се пръсне. Утре ще отиде при абата и ще си поиска вещите обратно. Ще го направи, каквото и да се случи после. Независимо от последствията. Главата го заболява от напрежение. Той духва единствената свещица в килията, ляга в мрака и си пожелава да заспи.

Въпреки вътрешните си терзания, Томазо е изтощен и скоро дрямката го отнася – тъмна и дълбока, като вълните, през които обича да гребе.

Изведнъж чува шум. Гласове.

Думкане.

Блъскат се врати. Тичат хора. Настава паника. Томазо става от скърцащото легло и отваря вратата.

– Пожар! Пожар!

Един от монасите притичва покрай него; лицето му издава паника.

Бос, Томазо хуква след него. Отвън хангарът за лодки гори. Оранжеви и червени пламъци поглъщат черните греди, поправени собственоръчно от него. Кофите с катран, които е свалил от лодката, горят като факли; съдържанието им несъмнено е разлято из цялата сграда.

Няколко монаси хвърлят вода в пламъците. Напразно. Хангарът не може да се спаси. Най-доброто, което могат да направят, е да ограничат огъня.

– Братя! Братя! Елате с мен.

Томазо завежда няколкото готови да помогнат до купчината с компост. Започват да карат с колички вонящите гнили листа до границата на огъня и изграждат мокра черна стена, която го спира. Томазо е доволен от успеха.

– Сега да докараме още. Гребете с лопатите пръст и от най-мократа част на компоста и хвърляйте срещу пламъците, за да ги потушим.

Братята работят всеотдайно под негово командване, правят щафета; копаят, пълнят колички, тичат да изсипят гниещия компост и се връщат за още.

До изгрев слънце огънят е потушен.

Със зачервено лице, скъсано расо и изтощен до крайност, Томазо ляга на тревата пред манастира. Гърбът го боли от копането; гърлото му дращи от дима и от викането.

– Брат Томазо!

Гласът се чува зад него. Той се обръща и вижда абата.

Изправя се с мъка. С началника на манастира има още двама братя. Лицето на абата е сериозно.

– В канцеларията ми, братко. Веднага! – заповядва той.

51

В НАШИ ДНИ

ТАЙНИЯТ АРХИВ НА ВАТИКАНА

Алфредо Джордано изобщо не бе изненадан, когато Том Шаман го помоли да проникне – само веднъж – във влажното подземие на тайния архив.

Това, което го озадачи, е, че се съгласи. Убеди го аргументът, че макар в наши дни архивът да е по-скоро частен, отколкото таен, ако карабинерите поискат право на достъп по официалния ред, Ватиканът ще ги размотава с бюрократщини до Второ пришествие.

И така сега Алфи отива към входа на архива до Музея на Ватикана през „Порта ди Санта Ана“ на улица „Порта Анджелика“. Навлиза в студените коридори и гърлото му се свива от страх. Знае, че когато бъде разкрита двойната му игра – защото той съзнава, че дори днес да успее, ще трябва да се изповяда за действията си – ще бъде наказан строго, може би дори уволнен.

За негов късмет, познава добре безкрайните коридори и зали, а също и някои от служителите там. Като библиотекар Алфи често контактува с архиварите, предава им за съхранение нови документи и книги и дори се е виждал с главния архивар, кардинал Марк ван Беркел.

Когато наближава целта си, той отново се замисля за главния проблем, пред който е изправен. Хората с достъп до архива трябва да спазват строги ограничения, като главното от тях е, че дори упълномощените посетители нямат право да ровят по рафтовете и да търсят каквото поискат и е абсолютно забранено да се изнася каквото и да било. С други думи, Алфи трябва да знае точно коя книга или документ иска – а той не знае – и трябва да изчака някой да му ги донесе.

Стиснал тетрадка с емблемата на Ватикана и няколко каталожни папки от общата библиотека на Светия престол, той се приближава до млад стажант с люспеста кожа и рибешки очи на натовареното главно гише.

– Аз съм отец Алфредо. Идвам от главната библиотека и трябва да проверя един документ.

Рибешкия поглед поставя пръстите си върху компютърната клавиатура пред себе си.

– Имате ли каталожния номер?

Алфи отваря тетрадката и разлиства няколко страници, после я обръща към колегата си, за да препише номера.

Компютърът почегъртва, докато търси. Архиварят присвива очи и се вглежда в монитора.

– Чакайте да пробвам друго търсене. За какво става дума?

– Един етруски документ, който подсказва, че външният вид на ранните църковни олтари може да е бил повлиян от един древен предмет.

Рибешкия поглед изсумтява и пак затраква по клавиатурата.

– Съжалявам, не мога да го намеря. Кога го изпратихте?

И така, в продължение на половин час Алфи измъчва младия архивар. После, когато преценява, че моментът е дошъл, удря с ръка по плота като човек, чието търпение се е изчерпало.

– Това е безобразие – заявява на висок глас. – Трябва да говоря с кардинала. Не може така да се губят документи.

Архиварят го поглежда уплашено. Плахо посяга към вътрешния телефонен указател.

– Чакайте! – прекъсва го Алфи, като се опитва да звучи ядосан, но разумен. – Не искам да създавам проблеми, нито на вас, нито на себе си. Нека да говоря с архиваря, който подрежда тази част от хранилището. Ако му опиша документа, сигурно ще си го спомни. – Посочва компютъра. – Понякога тия машини не вършат много работа.

След пет минути Алфи е зад бариерите, между рафтовете, на които се пазят счетоводни отчети, документи за дарения, дипломатическа кореспонденция с чужди правителства и хиляди други тайни.

Няма никакво намерение да се среща с новия си приятел архивар отец Карло. Вместо това намира мястото, където би трябвало да се срещнат, и се скрива зад една колона. След няколко минути се появява слаб млад свещеник и започва нервно да крачи напред-назад. Явно е много отговорен, защото остава доста дълго време, преди да се откаже и да се оттегли към работното си място зад една масивна странична врата. Алфи тръгва само няколко крачки зад него.

Скоро става ясно, че отделът на Карло е дълъг колкото цяла улица – безкраен коридор, от двете страни на който се издигат метални етажерки от пода до тавана.

Добрата новина за Алфи е, че е намерил правилния отдел, успял е да влезе, има много малък шанс да бъде забелязан и разполага с добро оправдание, ако го разкрият.

Лошата е, че дори не знае откъде да започне да търси.

Capitolo L

1778 Г.

ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ

Украсеният със стъклописи прозорец на абатската канцелария е плътно затворен с външните капаци. Навсякъде са разпръснати сини, зелени, златисти и бели стъклени отломки. Всички чекмеджета на бюрото са извадени и изпразнени на земята. Заключените шкафове са разбити. По пода са разхвърляни празни листа и официални документи, като всички нарочно са залети с мастило.

Абатът отпраща двамата си помощници и заключва вратата. След като остава сам с Томазо, посочва бъркотията.

– Изглежда, пожарът в хангара за лодки е бил само за отвличане на вниманието, братко.

Томазо очаква най-лошото:

– Подаръкът на майка ми е бил откраднат?

– Да – отговаря абатът, все още несигурен дали монахът няма нещо общо с грабежа. – Изчезнали са. – Вглежда се внимателно в лицето на младежа, после посочва останките от една дъбова плоскост в ламперията. – Бяха заключени в таен шкаф отзад. – Вдига една верижка от кръста си. – Само аз имах ключ. Разкажи ми всичко, което успя да научиш за плочката.

Томазо не казва нищо.

– Братко, знам, че си разпитвал из Венеция.

Младият монах смутено отмества очи. Целият гняв, който очакваше да излее върху абата, е потушен от срама, след като тайните му проучвания са разкрити.

– Плочките са общо три. Заедно са известни като Плочите от Атманта и датират от времето на етруските.

Нарочно не споменава другите имена, с които са известни.

Абатът мълчаливо се вглежда в него. Вътрешно се ядосва на предшественика си, че не е взел предпазни мерки просто да отвори кутията, когато момчето е било оставено в манастира. Ако го беше направил, сега нямаше да имат тези проблеми. Пита се също дали Томазо има нещо общо с кражбата. Сребърната плочка може да бъде продадена за малко състояние – богатство, способно да преобрази живота на един беден монах.

– С кого си говорил? Кажи ми точно пред кого спомена за плочката.

Томазо разказва накратко всичко, като споменава само Ернесто и Ефран. Решава, че е по-добре да не казва за жената – тя изглеждаше толкова невинна, че му се струва неуместно да петни името ѝ, като я поставя в един кюп с двамата търговци.

– Ефран изглеждаше много компетентен. Начетен и услужлив. Сега се чувствам като глупак.

– Професионални измамници. Хубаво ще е да си спомняш този урок, докато изтърпяваш наказанието за наивността си.

Томазо смирено свежда глава.

– Да, отче. – Нервно опипва броеницата и разпятието на врата си, после пак вдига глава. – Отче, ще ми разрешите ли дързостта да задам и аз няколко въпроса?

Абатът кимва неохотно.

– Когато ви показах плочката, знаехте ли какво представлява?

– Имах подозрения – отговаря абатът, досещайки се накъде отива разговорът. – Считах обаче, че има голяма вероятност да греша, затова не споделих мислите си.

– Защо не бяхте сигурен?

– Изглеждаше малко вероятно толкова важен предмет да се появи тук, сред мизерните вещи на едно изоставено дете. Единствената логика беше в това, че според мнозина плочките са били създадени недалеч от мястото, където сега се намира нашият манастир.

– Писмото на майка ми ли ви убеди?

– Отчасти. В интерес на истината, имах съмнения допреди кражбата. Но фактът, че някой е готов да си направи труда да проникне тук и да открадне плочката, доказва, че това е оригиналът. Извиках експерт от Ватикана. Беше болен, иначе щеше да дойде по-рано.

Томазо поглежда абата обидено:

– Отче, щях на драго сърце да ви покажа писмото, ако бяхте поискали. Нямаше нужда да пращате някого да го вземa тайно от килията ми.

– Съжалявам за това. – Изражението на абата се смекчава. – Но, Томазо, трябва да разбереш, че не бях сигурен за много неща – включително за теб.

Монахът се изчервява засрамено. Не е изненадващо, че абатът се съмнява в него.

– Ами писмото? – Той свежда очи към пода. – Тук ли е някъде. – Коленичва и започва да рови из изсипаните на земята неща, после поглежда счупения шкаф. – Или и то е откраднато?

Абатът се приближава, внимателно го хваща за ръката и го кара да се изправи.

– Братко, със съжаление трябва да ти кажа, че е изчезнало. Крадецът на плочката е взел и кутията, и писмото, оставени от майка ти.

Порой от мисли изпълва главата на Томазо. Подаръкът на майка му е изчезнал. Дори почеркът ѝ – единственото свидетелство за нейния характер – е изгубен. Нещо по-лошо – този, който е откраднал плочката, сега знае, че другата е у сестра му.

Тя е в голяма опасност.

Томазо освобождава ръката си от пръстите на абата.

– Простете ми, отче, но моите дни при вас свършиха. Искам да си тръгна веднага.

На лицето му е изписана твърда решителност. Абатът я вижда. Осъзнава предизвикателството.

– Няма да го сториш, братко. Ако стъпиш извън манастира, тутакси ще изпратя инквизиторите да те заловят.

52

В НАШИ ДНИ

„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ

В щатския затвор „Сан Куентин“ излежават присъдите си над пет хиляди затворници, включително най-многолюдната популация от осъдени на смърт в Америка.

Всеки ден става някакъв инцидент. Днес не прави изключение. Надзирателите отварят прозорчето на килията на Ларс Бейл и с ужас го виждат проснат на земята.

Лицето му е мъртвешки бледо. От очите, носа и ушите му тече кръв. Устните, брадичката и вратът му са омазани с повръщано.

Задействат алармата. Викат лекар. Бързо отключват вратата на килията.

Надзирателят Джим Тифани влиза пръв. Навежда се и проверява пулса на затворника. Осъденият на смърт изстенва тихо.

– Жив е!

Тифани коленичи и понечва да му направи изкуствено дишане, но в този момент затворникът внезапно се разтриса – от смях.

– Боже мили! Какво става?

Тифани се дръпва. Колегата му, надзирател Пит Хачър, за малко не изпуска радиостанцията си. Бейл се изправя, кикотейки се като малко дете, което е чуло мръсен виц.

Надзирателите изведнъж осъзнават какво се е случило.

Лудият мръсник е боядисал лицето си, за да изглежда умрял.

Бейл се ухилва:

– Шегичка, момчета. Реших да ви направя малка демонстрация на последния ми ден. Скоро ще дойде краят на земния ми живот. Но не плачете за мен, ще се върна. Ох, как само ще се върна!

– Побъркан изрод! – Тифани се втренчва в лицето му. – Светът ще си отдъхне, когато умреш и те заровят, боклук такъв!

Бейл се ококорва. Разперва широко ръце, озъбва се и изсъсква като змия.

– Кучи син!

Тифани го блъсва в стената, а Хачър скача да сложи окови на ръцете и краката му. Държат се адски грубо с него, но той продължава да се кикоти и да съска.

– Млъкни бе, кретен! – изкрещява Тифани в лицето му. – Директорът иска да говориш с един човек по телефона. Ако нямахме заповед да те заведем и да те принудим да говориш, до обяд щеше да си плюеш зъбите в медицинския център.

Изблъскват го от килията и го карат да върви толкова бързо с оковите, че той едва успява да ги следва, без да се спъне.

В помещението за телефонни разговори го избутват в един ъгъл да чака, докато осъществят връзката.

Бейл и Тифани се гледат свирепо. Надзирателят явно в уплашен, но се държи мъжки. Бейл се усмихва и заговаря с най-приятелския си глас:

– Надзирател Тифани, може ли да ти кажа нещо?

– Няма да ми казваш нищо, скапаняк!

– Жена ти Сюзан – може би още не знаеш, но има рак в путката. Ще умре от него. Бавно и мъчително.

Тифани изпуска нервите си. Не знае откъде Бейл знае името на жена му. Но и не се интересува. Удря го толкова силно с юмрук в корема, че затворникът се превива на две и пада. Замахва с крак да го изрита в главата, но Хачър го възпира:

– Джим! За бога!

Телефонът на стената иззвънява и всички се сепват и го поглеждат. Прозвучава като звънец за края на боксов рунд. Хачър взема стол, стоварва останалия без въздух Бейл на него, като не изпуска от поглед все още вбесения Тифани. Вдига телефона и като закрива слушалката, се обръща към затворника:

– Да не си продумал и думичка за това, което се случи току-що, Бейл. – Поглежда го заплашително и казва в слушалката. – Да. Да, тук е. Ще ви го дам.

Подава я на затворника и изчаква той да вдигне стегнатите си с белезници ръце от корема си.

Бейл едва успява да говори.

– Ларс? Ларс Бейл?

Затворникът успява да си поеме дъх.

– Да.

– Ларс, аз съм Том Шаман. Срещали сме се преди години, когато бях свещеник.

– Ааа, отец Том! – лицето на Бейл светва. – Чудех се кого ли ще прати Бог, за да му свърши мръсната работа.

Capitolo LI

1778 Г.

КАНАЛЕ ГРАНДЕ, ВЕНЕЦИЯ

Бледата пълна луна виси в утринното небе като пътник, който е изпуснал последния рейс и сега трябва да чака цял ден до следващия.

При обичайни обстоятелства Томазо би спрял да погледа, докато изчезне и последната бледа светлина.

Не и днес.

Той бърза. Бърза повече откогато и да е през живота си.

От мига, в който излезе от манастира, съзнава, че това е състезание на живот и смърт. Състезание не само с времето, а и с крадците на плочката, и с цялата мощ на католическата църква.

Заплахата на абата да уведоми държавните инквизитори го смразява до мозъка на костите. Ермано и Ефран със сигурност ще бъдат арестувани като еретици и изтезавани до смърт. Самият Томазо ще бъде съден за вероотстъпничество, но може да извади късмет да се спаси.

Когато притичва до хангара и приближава водата, го обхваща паника. Моли се паметта да не го е излъгала. Не е.

Само една от лодките е изгоряла при пожара. По-малката – онази, с която всяка сутрин гребе около острова, е изтеглена встрани от пламъците от някой съобразителен монах.

Томазо я пуска във водата и се качва. Няколко други монаси изскачат от манастира и хукват надолу по склона към него. На главния вход се вижда строгият, неподвижен силует на абата.

Има отлив и монахът скоро се отдалечава от брега, оставяйки зад себе си единствените хора, с които е споделял живота си. Когато островът се превръща в смаляващо се петънце зад него, от лагуната излиза прохладен ветрец и тревогата му започва да отслабва. Ще изминат поне няколко часа, преди някой да дойде на останалия без нито една лодка остров, с малко късмет може да мине цял ден – има добра преднина. Освен, разбира се, ако експертът от Ватикана не пристигне точно днес. Тогава ще имат на разположение лодка и инквизиторите ще бъдат предупредени.

Тази мисъл отново възбужда паниката му и той се отказва от първоначалния план да спре открито при Двореца на дожите. Вместо това се насочва на запад по Големия канал. Когато пред него се открива базиликата „Санта Мария дела Салуте“, съмненията го заливат с още по-голяма сила, но той продължава да гребе задъхано. Насочва се на север, докато накрая едва не припада от южната страна на моста „Риалто“, където завързва лодката на един малък кей.

Уморен и обезводнен, бързо пресича мост след мост, улица след улица, докато намира това, което търси.

Вижда табела над един магазин за произведения на изкуството – „Гатусо“.

Томазо допира омазаното си със сажди лице в измитата витрина. Танина вдига очи от малкия пейзаж с маслени бои, който тъкмо опакова. Когато го вижда, се стряска, но бързо се овладява. Веднага след като завършва продажбата, излиза под претекст, че иска да изпрати клиента.

Приближава се до Томазо. Тя е единствената му връзка с мъжете, които вероятно са откраднали подаръка на майка му; първата брънка от верига с неясната последователност, която той се надява, че ще му помогне да намери другите плочки и сестра си. Танина затваря вратата след себе си.

– Братко?

Томазо се опитва да звучи спокойно:

– Дете мое, намираш се в голяма опасност. Абатът знае за кражбата, извършена от приятелите ти, и скоро за това ще научат и инквизиторите.

Танина е объркана:

– Не разбирам за какво говориш, братко.

– Приятелят ти и онзи Ефран влязоха с взлом в абатството и откраднаха предмета, за който говорихме вчера.

– Глупости! – възразява тя. – Ермано и Ефран не са крадци! Няма причина инквизицията да се интересува от нас.

Томазо я хваща за ръката.

– Няма време за лъжи и глупави шеги! – Оглежда се. – Снощи приятелите ти влязоха в канцеларията на абата и откраднаха сребърната плочка, която ми принадлежи.

Танина се дръпва и възкликва:

– Не! Не е вярно.

– Опасявам се, че е. Казах на абата имената на приятеля ти и помагача му, но не и твоето. Ако тръгнеш с мен, има шанс да се спасиш.

Танина поглежда назад през витрината. Дългото ѝ отсъствие е накарало Гатусо да тръгне да я търси. Тя го вижда да наднича през прозореца при щанда за опаковане.

– Братко, допускаш ужасна грешка. Снощи Ермано беше с мен. Цялата нощ. А Ефран може да е всякакъв, но не е крадец.

Томазо вижда само истина в очите ѝ, но все още е скептичен.

– Дете мое, може да си права, а може и да грешиш. Но и в двата случая трябва да тръгнеш веднага.

Танина осъзнава, че е прав. Страховитите съдии на инквизицията няма да се поколебаят да ги измъчват, дори да са невинни.

– Изчакай малко.

Тя влиза в магазина. Лицето на Лауро Гатусо издава безпокойство.

– Какво има, Танина? Какво е станало?

Тя грабва пелерината си и се опитва да измисли някакво обяснение:

– Една съседка е много болна. Добрият брат отвън се грижи за нея и тя е поискала да ме види. – Намята пелерината на раменете си. – Нали нямаш нищо против да отида? Ще се върна възможно най-скоро.

– Разбира се. Върви. И без това нямаме много работа. – Той поглежда джобния си часовник. – Трябва да отида до банката след два часа. Моля те, върни се дотогава.

Тя му се усмихва и след секунда звънчето над вратата оповестява излизането ѝ на улицата.

Гатусо я познава от дете. Тя никога не е умеела да лъже. Нито навремето. Нито сега. Отива при витрината и я вижда да се отдалечава с разтревожения млад монах. Едва ли някой ще покани брат от островния манастир да се грижи за болен енориаш в града.

Търговецът взема палтото си и завърта табелката на вратата на Chiuso. Затворено.

53

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ВЕНЕЦИЯ

Свещениците не са като полицаите.

Те инстинктивно усещат нещата. Забелязват леки промени. Колебания в говора. Предпазливост в отговорите. Всичко, което им помага да разкрият истината. Въпреки че с Бейл ги делят хиляди километри, Том забелязва достатъчно подробности – не на последно място сред които е фактът, че затворникът звучи коренно различно от последния път, когато се срещнаха преди десетина година. Гласът му е напрегнат. Гърлен. Сякаш в корема му обикаля и ръмжи диво животно.

Има обаче и друго. Нещо обезпокоително необичайно за човек, който съвсем скоро ще умре.

Звучи спокоен.

Том се връща на една предишна реплика на затворника:

– Ларс, какво имаше предвид, като каза, че си се чудил кого ще изпрати Бог?

Бейл се изкисква, сякаш се сеща някаква шега, която само той знае:

– Ти си избран, Том, точно като мен. Обади ми се, защото знаеш, че всичко е свързано с мен. Всичко, което ще се случи, ще бъде резултат от мен.

Том се стъписва. Този начин на изразяване е толкова егоистично двусмислен, че може да означава много неща.

– Какво имаш предвид? Все още не разбирам.

– О, мисля, че разбираш. Ти си във Венеция, преследваш духове. Духове в лагуната, призраци в църквата – заявява Бейл и се разкисква весело.

Том не може да си обясни откъде затворникът знае за местонахождението му. Може би директорът на затвора му е казал. Може би телефонният код се вижда на някакъв дисплей. Иска му се да вярва, че има разумно обяснение – всичко друго, само да не е това, което изглежда очевидно.

– Писано е пътищата ни да се кръстосат, Том. Предречено е столетия, преди да се роди вашето заченато без чукане дете Христос.

Том няма време да поправя богохулството му. Решава да говори направо:

– Спомням си една от многото ти татуировки. Нали имаш една под лявото око – нещо като сълза?

Бейл се преструва, че не е чул въпроса:

– Кажи ми, отче, мислеше ли за Бог, когато я изчука първия път? Когато напъха дебелия си член в сладката Тина, призова ли Исус?

Тръпки побиват Том. Тина? Откъде знае името ѝ? После си спомня статията в списанието и предполага, че е стигнала по някакъв начин в затвора – или по-лошо, че други вестници разпространяват историята.

– Ларс, попитах те нещо. Имаш ли татуировка на сълза?

– Знаеш, че имам. – Бейл звучи така, сякаш му е забавно. – Сега ти ми кажи нещо. Какво те надървяше, когато попският ти член търсеше влажните устни на вагината ѝ? Мислите за Бог или мислите за нейната плът и за собственото ти удоволствие?

Том запазва самообладание.

– Тази татуировка емблема на някаква банда ли е, Ларс? Другите членове на сектата ти и те ли имаха такива?

Убиецът отново игнорира въпроса му; гласът му е тих и похотлив:

– Какво изкрещя, когато почувства, че ще свършиш, отче Том? Когато трескаво изпразни всички тези години на въздържание в нея, извика ли името на своя бог, спомена ли напразно името Господне?

Том се опитва да прогони образите от съзнанието си. Устните на Тина, гърдите ѝ, ароматната ѝ кожа.

– Събуждаш ли спомените, Том? Сигурен съм, че да. – Бейл симулира страст в гласа си: – О, боже! О, шибан Исусе! Ще свърша!

Изхилва се смразяващо. Том се сопва:

– Отговори ми! Какво означава тази татуировка?

Ларс сподавя зловещия си смях. Гласът му става дълбок и по телефона звучи като ръмжене, излизащо от яма с разтопен катран:

– Не е сълза, глупако. Никога ли не си поглеждал картините ми? Никога ли не си обръщал внимание на изкуството ми? Скапан невежа!

Нервите на Том са обтегнати. Умът му започва отчаяно мисловно пътуване назад в годините, търси архивирани в паметта му картини. Неясни образи от килията на Бейл минават пред очите му – сивите чаршафи, закованото за пода легло, липсата на семейни снимки, миризмата на маслени бои, куп платна, натрупани до стоманената тоалетна чиния... но нищо друго.

– Ти си глупак, отче Том, както всички други кретени в църквите и полицейските участъци по целия свят.

Бейл пуска слушалката и я оставя да се люлее на металната жица. Надзирателите Тифани и Хачър се приближават. Той изкрещява към клатещата се слушалка:

– Ще се видим в ада, отче Том! Ще видя глупавия ти шибан задник в ада!

Capitolo LII

1778 Г.

МОСТЪТ „РИАЛТО“, ВЕНЕЦИЯ

Танина и Томазо бързат сред сутрешната тълпа. Той се опитва да ѝ каже за сестра си, но тя явно не го слуша. Единственото, за което Танина е в състояние да мисли, са инквизиторите, които вече може да са по петите ѝ, затова завежда монаха не вкъщи, а у приятелката си на „Тера Сан Вио“.

Икономът на Лидия, Джузепе, отваря и ги настанява в салона, докато уведоми господарката си. Томазо опира лакти на коленете и глава на дланите си. В живота му е пълен хаос.

Господарката на дома идва след няколко минути, силно заинтригувана от неочакваното посещение на приятелката си и разтревожения монах.

– Каква изненада, Танина. Не си ли на работа?

– Бях. – Танина се изправя и хваща Лидия за двете ръце. – Да ти кажа нещо насаме. – Обръща се към Томазо. – Scusi!

Той кимва и зачаква търпеливо. Все още не е сигурен дали Танина му казва истината. Може да го лъже и да е замесена в кражбата заедно с двамата си приятели. А може би казва истината и Ермано е бил с нея, което означава, че Ефран е този, който е откраднал плочката. В главата на Томазо е буря от мисли – може би и тримата са невинни и той е допуснал ужасна грешка в преценката си.

Двойната врата се отваря. Показва се Танина.

– Ела, ако обичаш – поканва го.

Томазо влиза в голяма дневна с мраморен под на кремави жилки, който отразява два величествени тумбести полилея от муранско стъкло.

– Лидия, това е брат Томазо.

– Вече не съм монах. Преди няколко часа напуснах манастира. – Той се усмихва мрачно. – Вече съм просто Томазо.

– Не си просто Томазо, братко – казва Лидия и очите ѝ проблясват. – Заповядай, седни. Танина ми каза, че имаш нужда от помощ.

Томазо поглежда с упрек другата жена и Танина започва да се оправдава:

– Лидия е най-близката ми приятелка. Моята довереничка. Разказах ѝ всичко. Казах ѝ, че всички сме в опасност.

– Да, така е.

– Имам останали дрехи от един бивш любовник – казва Лидия, като преценява с поглед Томазо. – Изглеждаш с неговия ръст. – Очите ѝ отново заблестяват. – Мисля, че ако ходиш с тях, ще биеш по-малко на очи, отколкото с това старо черно расо.

Томазо осъзнава, че никога не е носил нищо друго освен манастирските одежди. Тази мисъл го смущава.

– Благодаря за помощта.

– Докато ти се преоблечеш, аз ще отида при Ермано и Ефран – казва Танина, като се изправя. – После ще решим какво да правим. – Вижда, че Томазо няма доверие на двамата мъже. Обръща се към Лидия: – Знам, че не можем да останем тук. Ще си тръгнем веднага щом направим план.

Лидия докосва успокоително ръката ѝ:

– Не се тревожи. Имам много влиятелни приятели. Хората на инквизитора няма да дойдат да тропат на вратата ми. – Намигва палаво. – Сега тръгвай и ме остави сама с този непорочен младеж и спешните му нужди.

54

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ПИАЦАЛЕ РОМА, ВЕНЕЦИЯ

Вечерта е залепила петно мокра светлина върху прозореца на евтината хотелска стая на Том, а той е потънал в мисли, седнал от другата страна на стъклото. От страстните му нощи с Тина сред лукса на „Балиони“ сякаш е минала цяла вечност. Но той не страда за това. Тази вечер е зает с други мисли.

Не е сълза.

Думите на Ларс Бейл не му дават мира, мислите за еднаквите татуировки на един осъден на смърт и Мера Тийл – също.

Какво е? Попова лъжичка? Запетайка? Охлюв?

Вглъбен в тези размишления, той се опитва да нарисува татуировката на хартия. В този момент телефонът иззвънява.

– Том Шаман.

– Том, Валентина се обажда. Извинявай, че толкова късно...

– Няма проблем. Как си?

Той бутва скиците встрани. Въпросът звучи небрежно, но тя знае, че означава много.

– Добре съм. Моля те, не се притеснявай. Сега съм затрупана с работа в службата и няма опасност да поставя никого от двамата в неудобно положение, като се изтърся пияна на вратата ти.

– О, стига глупости, за какво са приятелите и техните врати!

Тя се засмива, но личи, че ѝ е неловко.

– Вито би искал да дойдеш утре сутринта и да ни разкажеш за проучванията си. В десет и половина добре ли е?

– Идеално. Имам информация, част от която може да бъде полезна. Записал съм всичко и тъкмо мислех да ти се обадя.

Вратата на Валентина се открехва и на процепа се показва една секретарка.

– Един момент, Том. – Валентина закрива слушалката с длан и се обръща към момичето. – Да?

– Майор Карвальо иска да ви види. Възможно най-скоро.

– Благодаря. Идвам след минутка. – Валентина отново се обажда на Том. – Извинявай, трябва да тръгвам. Шефът ме вика.

– Добре. Но преди да изчезнеш, трябва да ти кажа, че говорих с Ларс Бейл, който очаква смъртното си наказание в затвора „Сан Куентин“. Беше водач на секта – с последователите си убиваха туристи и размазваха кръвта им в църкви из цял...

Валентина го прекъсва:

– Том, ще ми разкажеш утре. Трябва да тръгвам.

– Добре – измърморва раздразнено Том. – Но това може да се окаже важно. Бейл има същата татуировка като Мера Тийл. Нещо като сълза точно под лявото око. Ако намерите снимката му от затвора, ще...

– Том, наистина трябва да тръгвам. Лейтенантите не карат майорите да чакат. Съжалявам.

– Валентина!

В слушалката се чува сигнал „Свободно“.

Когато затръшва телефона, Том осъзнава, че грешката е негова. Трябваше да държи полицайката в течение на това, което прави, да ѝ разкаже повече за подозренията си. Той се изправя и започва да крачи из стаята. Поглежда скиците и нещо му прещраква. Когато поглежда рисунката наобратно, най-сетне разбира какво има предвид Бейл. Не е сълза.

Шестица е.

Или пък си въобразява? Може би си фантазира? Може би само си представя библейския символ на звяра?

Грабва якето си и решава да отиде направо в участъка на карабинерите. Дори да греши, трябва да каже на Вито и Валентина. По-добре рано, отколкото късно.

Докато върви натам, се замисля дали Бейл и Тийл се познават. И двамата са американци, но тя е много по-млада от него. Разбира се, Венеция е пълна с американци, така че може да е съвпадение. Ами татуировката? Дали сълзата се среща толкова често, колкото усмихнатото личице и знака за мир? Или е символ на съвременните сатанисти? Може би някъде другаде по тялото ѝ има други две татуирани сълзи и шестиците стават три. Том познава толкова много улични банди от Лос Анджелис и е виждал толкова много сектантски татуировки, че оценява подтика да инвестираш в символичното маркиране на тялото си, за да афишираш убежденията си, истинските си цветове.

Той тръгва на изток към моста „Тре понт“, минава на югоизток по „Фондамента дел гафаро“, после намира няколко по-преки улички към сградата на карабинерите от северната страна на „Риалто“. Точно когато наближава „Кампо деи фрари“, някакъв мъж с червена тениска и черни дънки го поглежда в очите и му се усмихва. Том още се чуди дали го познава, когато мъжът вдига дясната си ръка, сякаш се кани да погледне часовника си.

Някаква течност опръсква лицето на Том и то започва да гори.

Лютив спрей!

Том закрива лицето си с ръце, за да попречи на нападателя да го напръска отново. Завърта се с гръб, не виждайки нищо, и усеща остро пробождане във врата.

Инжекция.

Олюлява се, усеща леко гъделичкане, което се разпространява по цялото му тяло, после се стоварва болезнено като отсечено дърво.

55

В лютящата болезнена мъгла, която е пред очите му, Том чува да приказват бързо на италиански.

Очите му горят от екстракта от люти чушки в спрея. Сега нещо друго оплисква лицето му. Вода от лагуната. Намира се в някаква лодка, карат го нанякъде.

– Attenzione!⁷ – изкрещява някой.

Похитителите забелязват, че се е събудил. Преди Том да успее да затвори очи и да се престори, че е в безсъзнание, нова порция лютив спрей опръсква лицето му. Едва усеща паренето, защото във врата му се забива нова игла. Крайниците му омекват като желе и той отново потъва в спокойното море на мрака.

Размърдва се едва когато го вдигат от лодката.

Първото, което му прави впечатление, е, че въздухът е по-различен. Не е толкова свеж. По-хладен е. Леко влажен.

Вероятно са го внесли в някакво помещение.

Около него приглушено разговарят мъжки гласове. Том чувства топлината и близостта на телата им. Не ги вижда, но си представя, че го гледат и говорят за него.

Крайниците му бавно възвръщат чувствителността си. Очите му смъдят. Той разбира в каква опасност е попаднал.

Ръцете и краката му са вързани. Стегнати здраво. Похитителите, които и да са те, са се постарали да не може да избяга.

⁷ Внимание! (ит.) – б. пр.

56

Вито Карвальо влиза в кабинета си още преди слънцето на новата утрин да се е издигнало в небето.

Застава до отворения прозорец на последния етаж и издиша облак дим над сградите и каналите отдолу. Снощи почти не е спал. Сега се тревожи как Валентина ще приеме новината за решението му да я изключи от екипа. Трябваше да го направи отдавна, веднага след смъртта на братовчед ѝ. Тя нямаше възможност да се възстанови. Нямаше време да поскърби.

Допушва цигарата и обръща гръб на прозореца. Дори сега се колебае. Валентина се крепи за работата. Тя е единственото сигурно нещо, което ѝ помага да не рухне психически. Той поклаща глава. Гафът с отпечатъците в хангара за лодки промени всичко. Той просто не може да допусне повече грешки. Трябва да постави разследването над личните ѝ нужди.

Вито сяда на бюрото и започва да проверява докладите, получени до този момент от началниците на екипи. Постепенно кабинетите около него започват да се пълнят и след броени минути Валентина също ще се появи.

Той все още размишлява как да ѝ каже новината, когато получава обаждането. Обаждане, което го кара незабавно да изпрати всичките си хора на новото местопрестъпление – свещената сграда, която местните наричат „Киеза д’Оро“, Златната църква.

Мнозина биха платили, за да видят базиликата „Сан Марко“ без тълпите от туристи. Но не и днес.

Никой не се любува на блестящите мозайки, с които е украсен таванът. Никой не обръща внимание на прекрасната византийска архитектура и на огромните куполи. Единствените, които стъпват върху мраморните мозайки в църквата, са полицаи. Единственият обект на вниманието им е далеч от свещен.

Пребледнял, главният куратор Джовани Басети седи на най-задната пейка в състояние на шок и смут. Като отговорник не само за реставрацията на базиликата, но и за поддръжката и охраната, той не е изпълнил задълженията си. Историята няма да го запомни с грижите, които е полагал за емблематичната камбанария или за четирите коня на Триумфалната квадрига – ще си спомня само варварството, което се е случило под носа му.

Вито Карвальо минава покрай него по централната пътека и се насочва право към познатия силует на Роко Балдони. Някъде отстрани изщраква фотоапарат и звукът проехтява в празната катедрала. Майорът отива до издигнатия олтар и несъзнателно изпитва усещането, че прави нещо нередно, като влиза в този район, запазен само за духовенството, а сега гъмжащ от полицаи. Това е мястото, където почиват тленните останки на свети Марк, откраднати от венециански търговци от Александрия през девети век. Сега то е сцена на смразяващо кръвта светотатство. В задната част на олтара се намира изящната „Пала д’Оро“ – Златната плащаница. Върху нея с кръв е нарисуван същият правоъгълен символ, който намериха в „Санта Мария дела Салуте“, а отдолу – цифрата 6.

Вито поклаща глава при вида на това чудовищно светотатство. В този момент идва Валентина, която току-що е дала задачи на екипите, натоварени с огледа и търсенето на свидетели. Прекръства се, коленичи за момент, после се приближава до шефа си, като стъпва на една от изолиращите дъски, поставени от криминалистите, за да не се замърсява местопрестъплението.

– Това ли е? – пита тя. – Няма ли друго?

Вито си припомня, че сега би трябвало да е в кабинета си и да ѝ съобщава, че е отстранена от разследването.

– Засега намерихме само това – отговаря. – Няма черен дроб, ако това имаш предвид. – Накланя глава, за да види по-добре кръвта, и се обръща към една криминалистка. – С четка ли е нарисувано?

Тъмнокосата млада жена с ръкавици и гащеризон, коленичила на пода, вдига глава и отговаря:

– Да. Намерихме два-три косъма от четка. – Кимва към една бутилка с накрайник за пръскане. – Нарисувано е с кръв, не с боя.

– Значи убиецът е взел кръв – в бутилка – и е дошъл, за да нарисува това богохулствено послание върху религиозното сърце на Венеция. Но коя е жертвата? Мъртва ли е, или още жива? – Вито вдига очи към тавана, сякаш чака отговор от Бог. – Позната ли ни е, или тепърва ще научим коя е?

Роко идва при тях в издигнатата изолирана зона.

– Обадиха се от контролната зала – съобщава той. – Пресата е надушила, че става нещо. Какво да правим?

– Не искам хората да четат във вестниците за това – заявява Вито, като почервенява от гняв. – Не искам пресата да разбира нищо. Никакви статии, никакви снимки, никакви слухове. Нищо не трябва да изтича. Разбирате ли?

Роко съобщава лошата новина:

– Късно е. – Обръща се и кимва към задната пейка. – Кураторът каза, че вече е идвал някакъв фотограф. Принудил се е да го пусне.

Майорът едва се спира да не изпсува.

– Някакви следи на входа? – обръща се към Валентина.

– Нищо явно. Пратих хора да проверят.

Вито се оглежда и вижда стоманено скеле, няколко кофи мазилка, мистрии и дъски в единия ъгъл.

– Извършителят не е проникнал с взлом – отбелязва. – Сигурно се е дегизирал като строител или реставратор и се е скрил някъде, докато всички си тръгнат.

Слиза от дъската на криминалистите и се отдалечава от олтара. Липсата на черен дроб на местопрестъплението го тревожи. Започва да разбира какво може да означава това.

– Все пак е трябвало да излезе по някакъв начин – отбелязва Роко, като тръгва след него. – Било е хазарт. Рискът да бъде забелязан на излизане е бил по-голям, отколкото на влизане.

– Тогава намерете свидетели – сопва се Вито. – Нямам време да обсъждам очевидни неща.

Валентина поглежда за последен път символа, преди да слезе от дъската.

– Вече разпитахме работниците – обяснява. – Попитахме ги дали са забелязали някой да си тръгва по-рано. Ще разпитаме и туристите, може някой да си спомни. Разбира се, тях трудно ще ги открием.

Вито хваща главата си с ръце, затваря очи и възкликва:

– О, Боже, милостиви Боже, дано да греша!

Валентина и Роко се споглеждат смутено.

Вито споделя мислите, които го тревожат:

– Няма черен дроб, защото жертвата още е жива. – Посочва кървавия знак. – Но съм сигурен, че много скоро ще умре.

Всички се втренчват мълчаливо в оскверняващия знак и се опитват да се поставят в ума на извършителя, да отгатнат мотивите и крайната цел. Вито посочва числото под символа:

– Какво е това? Това число? Какво мислите, че означава?

– Числата се използват за броене – изказва предположението си Валентина. – Да не би да е някакво обратно броене?

– Точно така смятам. Но дали става дума за часове, за дни или за седмици? – Вито рязко се обръща към нея. – Намери проклетия бивш свещеник. Открий го бързо и се моли да може да ни каже какво, по дяволите, означава това, преди още някой да умре.

Capitolo LIII

1778 Г.

РИО ТЕРА САН ВИО, ВЕНЕЦИЯ

Томазо разбира защо Танина има доверие на Лидия. Тя е един от онези рядко срещани хора, които умеят да те слушат, без да те прекъсват. Търпеливо и внимателно изслушва младия свещеник, докато той ѝ обяснява как наскоро е научил, че е бил разделен от сестра си още в ранно детство и се надява да я открие, и то бързо.

– Провери ли в женските манастири? – пита тя. – Монахините водят дневници. Така може да съставиш списък на момиченцата сираци на подходящата възраст.

– Това мислех да направя, когато напуснах абатството, но сега нямам време. Освен това ме е страх, че ако се покажа на такова място, абатът и инквизицията веднага ще научат.

– Сигурно си прав. – Лидия кимва в знак на съгласие и се усмихва оптимистично. – След няколко дни ще изпратя някой от слугите си да поразпита дискретно вместо теб. В района няма много женски манастири и задачата няма да е трудна.

Точно когато Томазо започва да ѝ благодари, Танина се връща с Ермано и Ефран.

– Какви си ги приказвал, по дяволите? – нахвърля се евреинът върху монаха. – Глупак!

Ефран застава между тях.

– Знаем какво е приказвал. Успокой се. – Избутва Ермано назад, втренчва се в него, докато той се успокои, после се обръща към Томазо. – Ние не сме просяци и крадци, синьоре. Искахме да сключим сделка. Взаимно изгодна сделка. – Кимва към Ермано. – Нито аз, нито приятелят ми знаем нещо за кражбата на твоята собственост и за нас е огромна обида да смяташ, че сме способни на такова нещо.

– Моля да ме извините – казва Лидия, като се изправя. – Трябва да свърша някои неща. След малко се връщам. Ще поръчам да ви приготвят и нещо за хапване. – Обръща се към Танина. – Опасявам се, че това ще бъде последното сносно ядене, което ще опитате в близките дни.

Ермано изчаква тя да излезе и да затвори двойната врата с красива месингова дръжка след себе си, и отново избухва:

– Имаш ли представа какво ще ни сторят инквизиторите? Чувал ли си за Канала на сираците, където изхвърлят телата на екзекутираните в техните тъмници?

Томазо виновно свежда глава. Не знае какво да каже. През последните няколко часа го сполетяха куп нещастия – изгуби най-ценното си притежание, отказа се от монашеското си призвание и остана без дом.

Танина вижда, че е уплашен. Сяда до него и успокоително докосва ръката му.

– Братко, сигурна съм, че можем да поправим нещата. Макар че признавам, положението изглежда доста лошо.

Той поглежда мъжете срещу себе си:

– Наистина ли не знаете нищо за кражбата? Заклевате ли се?

Ермано поклаща глава:

– Не знаем нищичко. И двамата се заклеваме. Повярвай ми, наследството ти не е у нас.

– Тогава кой го е направил? – пита Танина. – Кой би я откраднал?

Тримата приятели се споглеждат. Томазо вижда, че са смутени.

– На кого другиго казахте? – пита той. – В човешката природа е да споделяме такива неща. На кого?

– Семейството ми знае – виновно признава Ермано. – Сестричката ми, но тя е само на девет. Също майка ми и баща ми. – Поглежда Томазо. – Татко е търговец на антики в гетото. Но не е крадец.

– Вярвам ти. Но ако е казал на други хора, може някой от тях да е крадецът.

Ефран въздъхва и поглежда Ермано:

– Аз казах на теб. Само на теб и на никого другиго.

Всички погледи се насочват към Танина.

– Аз казах на Лидия. А тя със сигурност не е крадла. Иначе съм говорила за плочката само с Ермано. Всъщност в последно време това е почти единственото, за което говорим.

Той вдига дебелите си вежди:

– Какво означава това?

– Нищо – сопва се тя. – Осен че беше обсебен от това нещо.

– Искаш да кажеш, че аз съм го откраднал, така ли?

– Нищо подобно не искам да кажа! Знам, че не си ти, нали бяхме заедно цяла нощ. Искам да кажа само, че ми се искаше да не си толкова вглъбен в изучаването на произхода на проклетата плоча, а да обръщаше повече внимание на мен.

В този момент двойната врата се отваря, Лидия влиза стремително и обявява:

– Масата е сложена, скоро ще дойде и храната. Изпратих един слуга до дома на мой приятел. Той има къща, в която можете да се скриете.

– Благодаря ти – казва Танина. – Не знам как ще ти се отблагодарим за гостоприемството и помощта.

– Стига глупости! – Лидия се усмихва широко. – Всичко това е страшно вълнуващо. Истинско приключение! – Хваща Танина с едната ръка, Томазо с другата и ги повежда към вратата. – Елате сега. Да пийнем и да видим с какво мога да ви развеселя.

57

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ

– Никаква следа от Шаман. – Валентина звучи разтревожено. – Обадих се в хотела му. Казаха, че излязъл веднага след моето обаждане и оттогава не са го виждали.

– Ти кога му се обади? – пита Вито, като поглежда часовника на стената.

– Около девет и половина. Все още бяхме тук, работихме до късно.

Вито поглежда Роко:

– Поискай разпечатка от мобилния му телефон. Виж дали след това му се е обаждал някой. – Обръща се към Валентина. – Прати хората да разпитат в ресторантите, баровете и болниците, да видим дали не е пиян, пострадал или болен. Дайте описанието му на пешеходните и на водните патрули.

– Лейтенант Тоти вече работи по телефонните разпечатки. Тя ще ни помогне.

– Хубаво – разсеяно измърморва Вито. Изведнъж му хрумва немислимото. – Прати криминалистите в стаята на Том. Да потърсят косми по възглавницата му, кърпите, дрехите, навсякъде.

Валентина се стъписва:

– ДНК? Искаш проба от ДНК?

Вито се намръщва. Знае, че тя харесва бившия свещеник, може би дори вижда в него заместител на братовчед си.

– Като предпазна мярка, Валентина. Хайде, тръгвайте по задачите.

Тя изведнъж се досеща:

– Мислиш, че кръвта в базиликата е негова, така ли?

– Не мисля нищо подобно – опитва се да избегне въпроса Вито. – Искам само да бъда подготвен.

– Възможно е – измърморва Роко. – Сатанистите с голямо удоволствие биха размазали свещеническа кръв върху олтара на „Сан Марко“.

Валентина го поглежда смразяващо. Още не може да му прости, че я остави да обере сама упреците за пропуснатите отпечатъци в хипарската комуна, и шегата му не я настройва благосклонно.

– При последния ни разговор с Том той започна да ми казва за някакъв сериен убиец в Калифорния, който пишел послания в църквите с кръвта на жертвите си. Канеше се да дойде да ни разкаже за него днес.

– Чарлз Менсън? – пита Вито.

Тя поклаща глава:

– Не, не. Някакъв, за който не бях чувала... Йейл ли беше? Или Кейл? Някакво такова име. – Валентина напряга паметта си. – Бейл! Точно така. Сигурна съм, че е Бейл – Ларс Бейл. Том каза, че го е срещал преди повече от десет години от „Сан Куентин“.

Майорът поглежда Роко:

– Обади се на ФБР, кажи им да преровят базите данни и да ни пратят всичко, което може да ни послужи. Обади се в лосанджелиската полиция и виж какво знаят за Бейл. Разбери къде е сега и къде са всичките му известни съмишленици.

Валентина го изчаква да си поеме въздух и добавя:

– Том каза, че Бейл имал татуирана сълза под лявото око. Същата, каквато има Мера Тийл.

– Личната асистентка на Марио Фабианели ли? – Вито си я спомня като излязла от комиксите. – И тя е американка.

– Да.

Роко кимва:

– Знам, знам. И нея ще проверим.

– Мера Тийл е млада – разсъждава на глас Валентина. – Двайсет и пет-шест, не повече. Ако е познавала Бейл преди десет-дванайсет години, трябва да е била много млада, още дете.

– Не ме интересува – заявява Вито. – Татуировката ги свързва, а може би има и още много неща. Струва си да поровим!

На таблото в ъгъла на стаята има рисунка на правоъгълния символ от базиликата. Вито не се концентрира толкова върху фигурата, колкото върху числото шест, висящо под нея. Както каза Валентина вчера, числата се използват за броене, тъй че има вероятност кървавото послание да е обратно броене.

Но до какво?

И с какви единици борави авторът? Шест месеца – шест седмици – шест дни – или шест часа?

Това трябва да разберат. И то бързо.

Едно нещо обаче е сигурно – нечий живот зависи от това.

Capitolo LIV

1778 Г.

СЕСТИЕРЕ ДИ ДОРСОДУРО, ВЕНЕЦИЯ

Ермано, Ефран, Танина и Томазо гледат облачетата пара, излизащи от устите им в хладния нощен въздух, докато чакат файтона. Томазо изглежда особено премръзнал, макар Танина да подозира, че трепери колкото от студ, толкова и от страх. Тя изпитва облекчение, че и приятелката им идва с тях. Макар че ѝ се иска Лидия да не се отнася към изпитанието им като към някое тривиално приключение от рода на екскурзия до Рим.

Супата, прясната риба и агнешкото, които хапнаха, повдигнаха настроението им, а ароматното червено и бяло вино притъпиха тревогите.

Файтонът, поръчан от Лидия, идва и бързо ги закарва до кея на Академията. Сградата, завършена само няколко години по-рано, се откроява на бледата светлина и сред пищните орнаменти се спотайват тъмни сенки.

Улиците са пълни с напористи куртизанки, които флиртуват и се умилкват около маскираните гуляйджии. Ефран потърква длани и духва в тях, за да ги стопли.

– Боже, колко е студено! Нямам търпение да дойде пролетта.

– Да се надяваме, че ще я доживеем – измърморва Ермано, като го потупва по рамото.

Лидия върви на няколко крачки пред тях, слиза по едно мостче и се насочва към лодка, вързана между наредените покрай кея гондоли.

Томазо се движи близо до Танина. Той все още няма доверие на мъжете и се пита дали просто да не се измъкне, да намери лодката си и под прикритието на мрака да тръгне да търси нов живот другаде.

Ермано ги настига и хваща Танина подръка.

– Лидия каза, че в къщата ѝ ще сме в безопасност, нали? – отбелязва той. – Защо тогава бягаме като кучета?

– Толкова си несъобразителен! – упреква го тя, подразнена от забележката му. – Лидия поема огромен риск заради нас. Не е честно да очакваме, че ще ни приюти. – Навежда се към него, тъй че Томазо да не чуе. – Всичко е заради теб. Сега страдаме заради вманиачеността ти по онази глупава сребърна плочка.

Ермано понечва да ѝ обясни колко ценна може да е плочката, как би могла да им помогне да осигурят бъдещето си, но решава да не налива масло в огъня.

Стигат до лодката и Лидия подава ръка на Танина.

– Внимавай, има дупка.

Томазо забелязва, че има двама гребци – отпред и отзад. Малко излишно, но явно това е от нещата, с които жените със заможно положение като Лидия несъмнено са свикнали. В духа на карнавала петимата носят наметала и маски, закриващи цялото лице. Томазо очаква, че при обичайния вятър в лагуната ще бъдат благодарни за тази защита.

Мълчаливо потеглят в мрака. Танина се сгушва в Ермано, за да се стопли, а Лидия безсрамно се притиска до Ефран. Томазо се замисля за морала ѝ. Изглежда, възприема живота като игра – възможност да търси все нови удоволствия и връзки.

Дали и майка му е била такава? Тази мисъл го потриса.

Вероятно е била. Неомъжена куртизанка, която се е възползвала от всичко, от което е могла, при всеки възможен случай, с всеки възможен мъж.

Малките фарове в лагуната помагат на Томазо да следи маршрута, по който се движи лодката. Излизат от Големия канал на изток, през неспокойните вливания на Канале дела Джудека и Канале ди Сан Марко, после на юг по Канале дела Грацие, заобикалят от запад Изола ди Сан Джорджо Маджоре. В съзнанието му се събуждат горчиво-сладки спомени от сутрешните литургии, от молитвите и песнопенията. Той изпитва чувство за вина, когато гледа църквата и манастира, местата, където е прекарал по-голямата част от живота си – местата, на които никога повече няма да стъпи.

След километър и нещо на юг стигат мястото, където в онази мъглива утрин Томазо видя непознатия мъж да изхвърля два чувала от лодката си. Танина и Лидия вече зъзнат, зъбите им тракат; мъжете до тях разтриват раменете им, за да ги стоплят поне малко.

Луната е премрежена от сиви облачета. От някакъв остров наблизо към небето като черни пръсти се протягат голи клони.

Това ли е мястото, откъдето бе дошъл непознатият?

Лодката се насочва към острова. Към насечения бряг, за който рядко се говори.

Ладзарето Векио – Чумавият остров.

58

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ

Лейтенант Франческа Тоти най-сетне попада на нещо съществено в разпечатката с разговорите от мобилния телефон на Том Шаман. Повечето обаждания са до хора, които вече са ѝ известни – служебните телефони на Вито и Валентина в сградата на карабинерите, но един човек в списъка на Том се оказва толкова важен, че тя го моли да остане на линия, докато установи конферентна връзка с майора.

Вито се обляга на скърцащото кресло в кабинета си и включва високоговорителя, а Валентина и Роко бързо се скупчват зад него, за да чуват по-добре.

Франческа представя събеседника си:

– Майоре, това е Алфредо Джордано, главен библиотекар във Ватикана. Отче Джордано, майор Вито Карвальо и колегите ми, лейтенанти Валентина Мораси и Роко Балдони, ви слушат.

Алфи се покашля и започва с малко неспокоен глас:

– Здравейте. Май трябва да повторя част от нещата, които току-що разказах на лейтенант Тоти. – Отново се покашля и овладява нервите си. – Аз, ъъъ... познавам отец Шаман... тоест Том – трудно ми е да приема, че вече не е свещеник – познавам го от десетина години. Том е добър човек, добър човек и мой много близък приятел. Когато ми разказа за вашето разследване, само за малка част от него, реших, че мога да помогна.

– Как точно му помагате, отче? – пита Вито.

– Том ме помоли да потърся в библиотеката на Ватикана информация за Плочите от Атманта. Нали знаете за този древен предмет? Той спомена ли ви за него?

Вито поглежда Валентина, която изглежда изненадана и поклаща глава.

– Не – казва Вито по микрофона. – Не е казвал. Какво представляват?

– Три сребърни плочи, датиращи от времето на етруските. Ако се съберат една до друга, образуват невероятно ценно произведение с размер колкото лист А4.

Валентина несъзнателно започва да скицира правоъгълния символ, който на два пъти намериха начертан с кръв във Венеция.

– Всяка плочка изобразява отделна сцена – продължава Алфредо. – Легендата гласи, че това били видения на един млад етруски гадател. Когато се съберат, образуват цялостна картина, която първоначално е наричана „Портите на Съдбата“, но с течение на годините в средите на католическата църква е станала известна като „Портите на Ада“.

Франческа Тоти го подканва:

– Отче, кажете, моля ви, онова, което споделихте пред мен за значението на плочките.

– Да, разбира се. – Алфредо понижава глас, тонът му става по-поверителен. – На плочките са изобразени множество змии – шестстотин шейсет и шест, за да сме точни – преплетени една с друга и образуващи решетките на портата. Има също изображение на могъщ бог, който ги пази. Това божество не е било част от етруския пантеон и Плочите са единственият предмет, на който е изобразено. В тайния архив намерих документи, в които Светият престол потвърждава, че това е първото признато от католическата църква изображение на Сатаната.

Всички в кабинета на Вито мълчат – опитват да си представят точно с какво лице и тяло е гравиран демонът.

– Не съм много сигурен дали разбирам значението на този предмет – продължава Алфи с още по-сериозен тон. – Това изображение на Сатаната предшества раждането на Христос. В онези години католицизмът дори не е съществувал като понятие.

– Точно кои години са „онези“ години? – пита Вито. – За кой период говорим?

– Шестстотин години преди Христа. – Или по-точно, 666-а година. Църквата счита, че Плочите от Атманта са нещо като свидетелство за раждането на Сатаната. Документ за първия ден, в който е стъпил на земята в човешки образ, и причина числото 666 да се превърне в толкова мощен символ на злото.

59

ВЕНЕЦИЯ

Том иска да избяга, да се бори, но е толкова натъпкан с упоителни, че не може дори да помръдне.

Кожата му е странно изтръпнала, като наелектризирана – усещане, което го кара да предположи, че са му инжектирали нещо като пропофол или диприван.

Правил е достатъчно наблюдения по болници и психиатрични клиники, за да е наясно, че известно време ще бъде абсолютно безсилен. Безпомощен като котенце. Може би дори ще изпада в безсъзнание. Освен това ще бъде уязвим на хипноза и вероятно ще получава халюцинации.

Опитва се да използва сетивата, които все още са му останали, за да се ориентира къде се намира. Във въздуха не се усеща никакво свежо течение. Само влага. Очите му още смъдят от лютивия спрей, затова не вижда нищо. Върху тях има някаква превръзка, но той усеща, че похитителите не са промили достатъчно добре клепачите му и лютивото вещество е проникнало през порите.

Някой го блъска – или блъска леглото или носилката, на която е сложен.

Том чува мърморене съвсем близо до себе си и осъзнава, че само след няколко секунди ще потъне в дълбините на съня.

Какво облекчение.

Имайки предвид целите на похитителите му, сънят изглежда милостив начин да го държат в плен.

Освен ако...

В оставащите секунди през ума на Том преминават хиляди възможни причини да го държат упоен.

За да не може да избяга.

За да не вдига шум и да не ги нападне. За да се гаврят с него.

За да го убият. Да го принесат в жертва.

Може би похитителите планират да извадят черния му дроб и да го закачат на олтара в някоя венецианска църква.

От такива мисли може да полудее. Слава Богу, че скоро ще заспи. Том обмисля всички възможности спокойно – като дете с кутия шоколадови бонбони, което се колебае дали да избере нуга или карамел.

Гласовете около него стават неразбираеми. Той вече не различава мъжките от женските, камо ли да разбере кой командва и какво са намислили.

Мракът го обгръща и го завлича в лепкавите си дълбини. Последната бледа надежда на Том е, че няма да е завинаги. Все още им трябва жив. Засега.

60

ВАТИКАНЪТ, РИМ

С всяка изминала минута от разговора с карабинерите Алфредо Джордано става все по-неспокоен. Наведен над слушалката в един кабинет, затворен за ремонт, той говори с тих и уплашен глас.

Валентина и Роко си водят записки, а Вито задава въпроси:

– Има ли някакви специални следи или символи на Плочите, отче?

Алфи отговаря, като постоянно поглежда към затворената врата и замълчава всеки път когато чуе някакъв шум – стъпки, отваряне и затръшване на врати. Прави пауза, докато се почувства отново в безопасност да продължи.

– Има различни тълкувания: според някои ватикански експерти релефите изобразяват свещеници, които се отказват от църквата заради съмнения. Сатанистите виждат в тях предвещание за края на католицизма... Последната плочка, най-дясната от трите, изобразява Тевкър и Тетия мъртви на земята с новороденото дете до тях. Тази картина също има различни интерпретации. Смъртта на майката при раждане, разбира се, е била често срещано събитие, затова скептиците смятат, че тази сцена просто изобразява тъжния край на едно младо семейство в древността.

Ново движение в коридора кара Алфи да замълчи. Той закрива слушалката, за да не се чуе шум от нея, и изчаква стъпките да се отдалечат.

– В тайния архив обаче има документи, описващи как Сатаната обладал тялото на един мъж, който изнасилил Тетия, жената на гадателя. Ако повярваме на това, детето от последната плочка е синът на Дявола.

От другата страна на линията никой не казва нищо и Алфи се досеща, че събеседниците му се опитват да осмислят пълното значение на думите му.

– Има теория, че Сатаната е разпространил злото в ДНК на човечеството, че е инфектирал трайно генетичната ни информация. Католическата църква от векове изследва изнасилванията и някои учени са убедени, че изнасилвачите разпространяват сатанинското семе.

Валентина не се сдържа и го прекъсва:

– За да могат жените жертви на изнасилване да бъдат заклеймени като майки на сатанинските деца, така ли? – Едва успява да сдържи гнева си. – Отче, нямате представа как се чувства една жена, която е била изнасилена, и колко по-лошо става, ако трябва да слуша такива глупости. Това е абсурдно...

– Валентина! – скастря я Вито. – Отче, продължете, ако обичате.

– Синьорина, съгласен съм с вас – казва Алфи. – Казвам ви само какво смятат някои хора в Църквата. Спомнете си, че е имало периоди, в които са изтезавали хората до смърт, ако почитат друга вяра освен католическата. Ние сме велика институция – добавя той иронично – с богат опит в преследването на жени, в забраните да членуват в религиозни ордени и дори в заклеймяването им като вещици и давенето им, за да докажат невинността си.

Алфи замълчава, за да им даде време да осмислят признанията му.

– И така остава първата плочка – онази, на която е изобразен рогатият демон, за когото се смята, че е Сатаната пред портата от змии. Счита се, че тази е най-важната от трите плочи. Когато се постави на оригиналното си място, най-отляво на композицията, тя обявява Сатаната – а не Бог – за създател на света. Следователно, когато преминем през портите на този живот в отвъдния, срещаме Сатаната. Освен това Плочите подсказват, че Сатаната, а не Бог, е създал мъжа и жената и е дал право на всички да развратничат както си искат. Средната плочка се тълкува като предупреждение, че някои хора са започнали да вярват в лъжливи богове – затова нецвисът е набучен на кола на съмнението. А последната плочка изобразява гнева на Сатаната. Той толкова се е ядосал, че е изпратил своя дух на земята, за да приеме човешки облик и да накаже гадателя, като изнасили жена му и я накара да забременее.

Вито Карвальо въздъхва тежко. Това са сериозни неща. Със сигурност от онзи тип религиозни глупости, които привличат фанатиците и злодеите.

– Отче, знаете ли къде се намират тези плочки или поне част от тях?

– Не – отговаря Алфи. – През вековете църквата е придобивала една или две от тях, но никога и трите наведнъж. Според документите, които открих – а не изключвам в архива да има още – сатанистите са успели да съберат трите, но само за кратък период.

– Какво става, когато трите се съберат? – пита Валентина. – Организират някакъв сатанински фестивал?

Сега Алфи е този, който въздъхва.

– Нали знаете как хората постоянно питат църквата защо, ако има Бог, той позволява да се случват ужасни неща като земетресения, наводнения или епидемии? И знаете как, когато говорят за терористични нападения със стотици жертви, световните лидери казват, че за злодея е достатъчно да има късмет само веднъж, докато всички останали трябва да имат късмет всеки ден? Е, има хора в Църквата, които вярват, че когато Плочите от Атманта – или „Портите на Ада“, както е по-уместно да се наричат – се съберат, те създават възможност за действие на дявола. Съединени, отварят прозорец в пространството и времето, в който Бог е безсилен и най-жестоките деяния не могат да бъдат предотвратени.

– Възможност за дявола? – смаяно повтаря Валентина.

– Точно така.

Вито едва се престрашава да зададе следващия въпрос:

– Отче, намерихме един символ, начертан с кръв върху олтарите на две църкви във Венеция.

– Правоъгълник, разделен на части?

– Да.

– Правоъгълникът е символ на Плочите, знакът на поклонниците на Сатаната. Тяхното движение произлиза от Северна Италия, от времето на Тевкър и Тетия, много преди основаването на първите селища в мочурливия район, където сега се намира Венеция.

Вито, Валентина и Роко се споглеждат многозначително.

– Под последния символ имаше число – продължава Вито. – Това дали има някакво значение?

– Шестица ли? Предполагам, че е шестица.

– Да.

Вратата на малкия кабинет, от който се обажда Алфи, се отваря с трясък. Нахълтват двама униформени ватикански стражи.

– Шест дни – извиква той, преди да изтръгнат телефона от ръцете му. – Имате шест дни, преди да направят последното си и най-значимо жертвоприношение. След това портите на ада ще се отворят и ще бъдем безсилни срещу злото, което ще се освободи.