Пръстенов свят

Глава единадесета НЕБЕСНАТА ДЪГА

В отслабващата дневна светлина се издигнаха едновременно четири велосипеда, подредени във форма на диамант. Основата на пръстена започна да се отдалечава от тях.

Несус им бе показал как да използват координиращите връзки. Всички велосипеди бяха програмирани така, че да повтарят извършваното от Луис. Той всъщност ги пилотираше едновременно. Наместил се в седлото, наподобяващо кресло за масажиране, но без масажиращо устройство, Луис кормуваше с помощта на лост и педали.

Над контролния пулт светеха призрачно, подобно на привидения, четири миниатюрни глави. Красива тъмнокоса сирена, същество със свиреп вид, наподобяващо тигър с много зорки очи, и два глуповато изглеждащи еднооки питона. Координиращите връзки работеха съвършено.

Докато велосипедите се издигаха над склоновете от черна лава, Луис следеше реакциите на другите.

Първа беше Тила. Погледът й изведнъж съзря безкрайността там, където доскоро се бе сблъсквал с препятствия. Очите й станаха големи и кръгли, а лицето й изведнъж засия като слънчев лъч, пробил буреносни облаци.

— О, Луис.

— Ама че голяма планина! — възкликна Говорещия с животни.

Несус не каза нищо. Главите му нервно оглеждаха света във всички посоки.

Мракът настъпи бързо. Черна сянка внезапно покри гигантската планина. След няколко секунди и самата тя изчезна. Слънцето се бе превърнало в малка златна люспа почти изцяло скрита от тъмнината. А в бездънното небе възникна нещо. Една огромна дъга.

Контурите й се избистриха за много кратко време.

Докато земята и небето потъмняваха, на фона на нощта се открои истинската красота на небесата в пръстеновия свят.

Дъгата бе образувана от светлосини ивици, примесени с бели облаци и почти черни петна. В основата си беше много широка, като бързо се стесняваше във височина. В близост до зенита тя представляваше просто една начупена, сияеща, синьобяла линия. На самия си зенит се прекъсваше от иначе невидимия пръстен на засенчващите плоскости.

Велосипедите се издигаха бързо и тихо. Звукоизолацията им бе съвършена, така че Луис не чуваше дори движението на вятъра. Затова се изненада, когато неговото лично пространствено мехурче бе изпълнено от вълни оркестрова музика.

Ефектът наподобяваше експлозия на орган.

Звукът бе болезнено силен и Луис запуши ушите си с ръце. От изненада не разбра веднага какво се е случило. След това завъртя контролния бутон на интеркома и образът на Несус изчезна като призрак призори. Ревът, причинен сякаш от църковен хор, изгарян едновременно на клада, чувствително отслабна. Все още обаче продължаваше да го чува, макар и вторично, чрез интеркомите на кзинта и на Тила.

— Защо направи това? — възкликна удивено Тила.

— Защото е ужасен. Няма да му е лесно да свикне.

— Да свикне с какво?

— Аз поемам командването — възвести шумно Говорещия с животни. — Тревопасният е неспособен да взема решения. Обявявам тази мисия за военна и поемам командването.

За миг Луис претегли другата алтернатива — да поиска самият той мястото на водача. Кой обаче желае да се разправя с кзинт? Пък и Говорителя безспорно щеше да бъде по-добър в тази роля.

Велосипедите бяха вече на половин миля височина. Небето и земята тъмнееха, но върху земния мрак падаха още по-черни сенки. Небето бе осеяно със звезди и украсено от изумителната дъга.

За свое учудване Луис разбра, че мисли за „Божествената комедия“. Вселената на Данте също бе сложно устроена, а ангелите и човешките души бяха показани като прецизно изработени части от една голяма структура. И пръстеновият свят бе изкуствено съоръжение, нещо направено. Не можеше да забрави това даже и за миг, независимо от издигащата се над главите им огромна и пъстра дъга, изникваща сякаш отвъд безкрая.

Нищо чудно, че Несус не бе могъл да понесе гледката. Твърде много се страхуваше или просто бе твърде голям реалист. Може би до него достигаше красотата на видяното, а може би и не. Така или иначе, сигурно си даваше сметка, че всички те се бяха оказали корабокрушенци върху едно изкуствено съоръжение, по-голямо по площ от световете на бившата империя на кукловодите, взети заедно.

— Струва ми се, че мога да видя светлините на ръба — каза Говорещия с животни.

Луис отмести погледа си от дъгата към „пристанището“ и „звездите“ и сърцето му трепна.

Наляво, в посока към пристанището, краят на стената се открояваше като едва видима линия, синьочерна на синьочерен фон. Не можеше да се прецени каква е височината й, а основа въобще не се забелязваше. Виждаше се само горният й край, а когато той се втренчи в него, контурът му изчезна. Линията беше там, където по тяхно предположение трябваше да се намира хоризонтът, така че с еднакъв успех можеше да бъде едновременно основа или връх на нещо.

Надясно, в посока към „звездите“, другият ръб бе еднакъв. Същата височина, същият контур, същата склонност на линията да изчезва при втренчване в нея.

Очевидно „Лъжецът“ се бе приземил съвсем близо до средата на пръстена, затова стените изглеждаха еднакво отдалечени… на близо половин милион мили разстояние.

— Какво ще кажеш, Говорителю? — попита Луис.

— Стената откъм пристанището ми се вижда малко по-висока.

— Добре, тогава. — Луис зави наляво. Останалите велосипеди, все още включени към него, автоматично го последваха.

Луис включи интеркома, за да види Несус. Кукловодът притискаше седлото с трите си крака. Главите му бяха скрити между тялото и седлото. Летеше слепешком.

— Сигурен ли си в това, Говорителю? — попита Тила.

— Разбира се, че съм сигурен — отвърна кзинтът. — Стената откъм пристанището е очевидно по-голяма.

Луис се усмихна. Никога не бе преминавал през военно обучение, но поназнайваше нещо за войната. Преди време една революция на Ундерленд го бе заварила далеч от кораба му и той се беше бил като партизанин три месеца, преди да се добере до него.

„Добрият офицер може да се познае — спомни си той — по способността му бързо да взема решения.“ Ако тези решения се окажеха правилни, още по-добре.

Летяха над тъмната земя в посока към пристанището. Светлината на пръстена бе много по-силна от лунната, но не помагаше особено за разглеждането на ландшафта от въздуха. Браздата, издълбана от „Лъжецът“ върху повърхността, се бе превърнала в сребърна нишка зад гърба им, която постепенно потъна в мрака.

Велосипедите неотстъпно и безшумно набираха скорост. Малко преди да достигнат звуковата бариера, през противозвуковия екран проникна бучене. Достигна максимума си и след това внезапно изчезна. Противозвуковият екран бе променил своята форма и отново бе настъпила тишина.

Малко след като велосипедите постигнаха оптималната си скорост, Луис се отпусна в креслото. Прецени, че в него ще престои не по-малко от месец и заради това трябва да свикне с новото си превозно средство.

Тъй като само той пилотираше и не трябваше да заспива, започна да проверява възможностите на летателния апарат.

Тоалетната бе проста, удобна и лесна за използване. Липсваше й обаче изящество.

Опита се да провре ръката си през противозвуковия екран. Екранът бе силово поле, мрежа от противозвукови вектори, целящи да отклоняват въздушните течения от пространството, заемано от велосипеда. Не бе замислено като стъклена стена. Луис го почувства подобно на силен вятър, насочил се към него от всички посоки. Намираше се в мехурче, защитено от движещ се вятър.

Екранът изглежда бе направен така, че да не можеш по невнимание да го изключиш.

Реши да провери това, като извади една салфетка и я пусна на пода. Салфетката полетя към долната му част и спря там, бясно вибрираща. Луис бе склонен да повярва, че ако и той паднеше от креслото, което нямаше да е лесно, щеше да бъде задържан от екрана и оставен да се върне на мястото си.

Сигурно би било така. Кукловодите му бяха ясни.

От крана можеше да си налее дестилирана вода. От процепа за храната излизаха плоски червеникавокафяви тухли. Шест пъти си поръча по една „тухла“, отхапваше къс от нея и след това я пускаше обратно в регенератора. И шестте имаха различен вкус, неизменно приятен.

Поне нямаше да страда от еднообразна храна. Най-малкото — скоро.

Ако обаче не откриеха растения и вода, които да поставят в регенератора, той можеше да спре да подава.

Поръча си и седма тухла и я изяде.

Беше неприятно да си даваш сметка колко далеч се намират онези, които могат да ти окажат помощ. Земята бе на двеста светлинни години оттук. Флотът на кукловодите, макар и само на две, продължаваше да се отдалечава от тях с почти светлинна скорост. Даже и наполовина изпарилият се „Лъжец“ бе станал невидим още от самото начало на полета. И браздата, изорана от него, също не се виждаше. А дали нямаше да изгубят кораба си?

„Почти невъзможно е“ — реши Луис. Той се намираше в близост до най-голямата планина, видяна от човешки очи. Едва ли на пръстеновия свят имаше такова изобилие от свръхвулкани. За да открият „Лъжецът“, трябваше да отидат до планината и оттам да обикалят в радиус от няколко хиляди мили.

Над главите им обаче продължаваше да сияе дъгата на пръстеновия свят, триста милиона пъти по-голям по площ от Земята. В този свят имаше достатъчно пространство, в което да се изгубиш напълно.

Несус бе започнал да шава. Изпод туловището на кукловода се подаде първо една глава, после и другата. Сетне той проговори.

— Луис, можем ли да поприказваме насаме?

Образите на Тила и кзинта сякаш дремеха и Луис ги изключи от интеркома.

— Кажи.

— Какво стана?

— Ти не чу ли?

— Моите уши се намират на ръцете ми. Слухът ми бе изключен.

— Сега как се чувстваш?

— Много изгубен се чувствам, Луис. Може би ще се върна към кататонично състояние.

— И аз се чувствам изгубен. Какво да ти кажа, през последните три часа изминахме две хиляди и двеста мили. Щяха да са и повече, ако разполагахме с пътни кабини или с вашите дискове.

— Конструкторите ни не можаха да ни осигурят дискове — главите на кукловода за миг се спогледаха. Това продължи наистина само миг и Луис се сети, че и по-рано го бе виждал в тази поза.

Реши до разбере, дали може да я приеме като усмивка. Би ли могъл един луд кукловод да развие в себе си чувство за хумор?

— Движим се към пристанището — продължи Луис. — Говорителя реши, че стената в тази посока е по-близо до нас. Ако питаш мен, с хвърляне на монета щяхме да постигнем по-голяма точност. Сега обаче той е началник. Пое командването, докато ти бе в кататонично състояние.

— Жалко. Велосипедът му е извън обсега на моя тасп. Би трябвало…

— Почакай малко. Защо да не остане водач?

— Обаче…

— Помисли си. С таспа ти винаги можеш да наложиш вето върху заповедите му. Ако не му дадеш тази длъжност, той сам ще я поема всеки път, когато излизаш извън строя. Важно е да имаме безспорен водач.

— Предполагам, че това няма да ни навреди — пропя кукловодът. — Моето ръководство не би увеличило шансовете ни.

— Това имах предвид. А сега се обади на Говорителя и му кажи, че той е Най-заден.

Луис се включи към интеркома на кзинта, за да чуе диалога. Всеки, който би очаквал ругатни, щеше да остане разочарован. Говорителя и кукловодът си размениха няколко съскащи звуци на кзинтски. След това кзинтът се изключи от интеркома.

— Трябва да се извиня — каза Несус. — Причина за нещастията ни е моята глупост.

— Не се тревожи — успокои го Луис. — Просто сега си в депресивна фаза на цикъла си.

— Аз съм разумно същество и мога да виждам фактите такива, каквито са. Ужасно сгреших с Тила Браун.

— Вярно е, но ти не си виновен за това.

— Виновен съм, Луис Ву. Трябваше да разбера навреме защо ми е трудно да намеря други кандидати, освен Тила Браун.

— Не схващам какво искаш да кажеш.

— Просто имаха късмет. Бяха достатъчно големи късметлии, за да не се обвържат с един така опасен проект като нашия. Лотарията ви наистина е превърнала късмета в наследствено качество. Аз обаче нямах късмет. Когато се опитах да се свържа с потомците на тези семейства, попаднах само на Тила Браун.

— Чуй ме…

— С другите не можах да установя връзка, просто защото бяха твърде големи късметлии. Успях да се свържа с Тила Браун и да я въвлека в тази злощастна експедиция единствено защото тя не бе наследила гена за късмет. Именно заради това се извинявам, Луис.

— Я по-добре се опитай да поспиш.

— Трябва да се извиня и на Тила.

— Не. Тук пропускът е мой. Аз можех да я спра.

— Наистина ли?

— Впрочем, не съм сигурен. Действително не съм сигурен. Опитай се да заспиш.

— Не мога.

— Тогава пилотирай, а аз ще поспя.

Така и стана. Преди да се унесе, Луис с изненада констатира, че велосипедът лети много плавно. Кукловодът бе превъзходен пилот.

Събуди се на развиделяване.

Не беше свикнал да спи в условията на гравитация. Никога през живота си не бе прекарвал цяла нощ седнал. Когато се прозина и направи опит да се изтегне, мускулите и костите му започнаха да пукат от напрежение. Разтри очите си и се огледа наоколо.

Сенките бяха забавни. Светлината също бе забавна. Луис погледна нагоре и видя обедното слънце. „Глупаво е“ — каза си, изчаквайки да спре сълзенето на очите му. Явно рефлексите му бяха по-бързи от мозъка.

От лявата му страна имаше мрак, сгъстяващ се в далечината. На мястото на липсващия хоризонт лежеше тъмнина, породена от смесицата на нощ и хаос, и разположена под тъмносиньо небе, по което се виждаше слабото сияние на контурите на пръстеновия свят.

От дясната му страна бе настъпил денят.

Тук дори зазоряването бе различно.

Вече се виждаше краят на пустинята. Криволичещите й граници се простираха вляво и вдясно. Зад велосипедите се стелеше самата тя — светла, жълтобяла и безплодна. Голямата планина все още закриваше внушителна част от небето. Пред тях се появиха миниатюрни поради разстоянието реки и езера, разделени помежду си от зелени и кафяви ивици.

Велосипедите бяха запазили реда си и от това разстояние наподобяваха малки сребърни буболечки. На челния бе Луис. Спомни си, че велосипедът на Говорителя е разположен в посока на въртенето, на кукловода — в обратната, а най-отзад бе Тила.

В близост до планината, по посока на въртенето, се виждаше застинал във въздуха димен шлейф, подобен на причинявания от земните джипове, прекосяващи някоя пустиня, само че по-голям. Не можеше да не бъде по-голям от това разстояние, макар и да изглеждаше като конец.

— Буден ли си, Луис?

— Добро утро, Несус. Още ли пилотираш?

— Преди няколко часа прехвърлих управлението на Говорителя. Сигурно си забелязал, че вече сме изминали около седем хиляди мили.

— Да.

Това обаче бе само цифра, нищожна част от разстоянието, което им предстоеше да преодолеят. Луис, използвал цял живот системата на пътните кабини, бе изгубил представата си за разстояние.

— Я виж какво има зад нас. Забелязваш ли този димен шлейф? Знаеш ли какво може да го е предизвикало?

— Разбира се. По всяка вероятност са скалите, превърнали се в пара вследствие на нашето метеоритно кацане и сега кондензиращи се в атмосферата. Такъв голям обем маса няма скоро да улегне.

— Да, разбира се. Аз пък бях решил, че са пясъчни бури. Виж обаче колко далеч сме се плъзнали!

Димният шлейф би трябвало да е дълъг почти две хиляди мили, ако се намираше на същото разстояние от тях, на което бе и корабът.

Небето и земята представляваха гигантски плоскости, притиснати една о друга, а хората — микроби, промъкващи се между тях.

— Въздушното налягане се увеличи.

Луис отмести погледа си от изчезващия шлейф.

— Какво каза?

— Погледни индикатора. При кацането си сме били поне две мили по-високо от сегашното равнище.

Луис си поръча закуска.

— Според тебе това важно ли е?

— В една непозната обстановка трябва да следим всичко. Не можем да знаем кой факт ще се окаже от съдбоносно значение. Например планината, която избрахме за ориентир, продължава да изпълва панорамата зад нас. Може да е много по-голяма, отколкото си представяме. Кажи ми, освен това, какво мислиш за онази сребриста точка?

— Къде е?

— Почти на хипотетичната линия на хоризонта, Луис. Право пред нас.

Със същия успех можеше да се търси нещо на карта, разположена на равнището на очите. Луис все пак я откри — малка сребриста точица, сияеща с огледаден блясък.

— Това е отразена слънчева светлина. Какво друго може да бъде? Стъклен град?

— Малко вероятно е.

Луис се засмя.

— Твърде учтив си. Има размерите на стъклен град. Или на огледала с площ един акър3. А може и да е голям телескоп от рефлекторен тип.

— В такъв случай, по всяка вероятност е бил изоставен.

— Как така?

— Вече решихме, че тази цивилизация се е върнала към дивачеството. Иначе едва ли би позволила огромни територии да се превърнат в пустиня.

Преди време Луис прие този довод. Сега обаче…

— Може би опростяваш нещата. Пръстеновият свят се оказа много по-голям, отколкото предполагахме. Мисля, че в него има място и за дивачество, и за цивилизация, и за всичко останало помежду им.

— Цивилизацията проявява тенденция към експанзия, Луис.

— Ъхъ.

Така или иначе, щяха да разберат какво представлява блестящата точка. Беше точно на пътя им.

Нямаше кранче за кафе.

Луис тъкмо поглъщаше последния залък от закуската си, когато забеляза две големи светлинки на командния пулт. Това го озадачи до момента, в който се сети, че бе изключил Тила и Говорещия с животни от интеркома. Включи ги отново.

— Добро утро, Луис — каза Говорещия с животни. — Видя ли зората? Действа вдъхновяващо.

— Видях я. Добро утро, Тила.

Тя не отговори.

Луис се вгледа по-отблизо в екрана. Тила изглеждаше като омагьосана. Имаше вид на човек, достигнал върховен екстаз.

— Несус, ти да не си използвал таспа върху Тила?

— Не, Луис, защо би трябвало да го правя?

— От колко време е в такова състояние?

— В какво състояние? — не разбра Говорителя. — През последните часове не е дотам общителна, ако имаш предвид това.

— Имам предвид изражението на лицето й, тандж да го вземе!

От таблото на Луис лицето на Тила гледаше към безкрая. Изглеждаше спокойна и напълно щастлива.

— Струва ми се разтоварена и в добро настроение — каза кзинтът. — Признавам, че нюансите на човешкото…

— Остави това! Моля те, приземи ни. Изпаднала е в транс.

— Не разбирам.

— Приземи ни.

Започнаха снижаване от една миля височина. Луис изтърпя няколко секунди безтегловност, преди кзинтът отново да стабилизира височината. Опита се да открие промяна в изражението на Тила, но не успя. Видът й продължаваше да е спокоен и несмущаван от нищо. Само дето краищата на устните й леко се присвиха.

Доброто му настроение се бе изпарило. Малкото, което поназнайваше за хипнозата, беше информация, натрупана от двестагодишно гледане на триизмерна телевизия. Ако само можеше да си спомни…

Зелените и кафяви ивици се превърнаха в поле и поточе, пресичащо гора. Пейзажът под тях показваше девствена природа. Именно такава природа мечтаеха да открият земните заселници на други планети.

— Опитай се да кацнеш в някоя долина — помоли Луис. — Не бих искал тя да може да вижда хоризонта.

— Добре. Предлагам ти и Несус да изключите автопилота и да ме последвате на режим на ръчно управление. Аз ще приземя Тила.

Диамантеният строй на велосипедите се наруши. Говорителят взе курс „пристанище — посока на въртенето“ към потока, който Луис бе забелязал малко преди това. Другите го последваха.

Все още се спускаха, когато пресякоха потока. Кзинтът ловко смени курса и след малко се оказаха непосредствено над върховете на дърветата. Потърсиха свободно от растителност пространство.

— Растенията много приличат на земните — каза Луис. Другите се съгласиха с него.

Заобиколиха някаква извивка на потока.

Туземците се намираха точно в средата на едно негово уширение. Ловяха риба с мрежа. Когато велосипедите се оказаха в полезрението им, насочиха погледи към тях. В един продължил доста време миг те не направиха нищо друго, освен да изпуснат мрежата си и да продължават да зяпат към небето.

Луис, кзинтът и Несус реагираха почти инстинктивно. Веднага набраха височина и туземците се превърнаха в точици, а потокът в сребърна нишка. Дивата гора отново заприлича на кафявозелено петно.

— Включете се на автопилот — заповяда Говорещия с животни с тон на родѐн командир. — Ще ви приземя другаде.

„Сигурно специално се е учил на този тон“ — реши Луис. Тон, предназначен изключително за общуване с хора. Задълженията на един посланик са доста разнообразни.

Тила очевидно не бе забелязала нищо.

— Е? — попита Луис.

— Това бяха хора — отвърна Несус.

— Нали? А на мен ми се стори, че имам халюцинации. Откъде биха могли да се вземат хора тук?