Пръстенов свят

Глава втора ПЪСТРАТА ДРУЖИНА

Луис Ву познаваше хора, които си затварят очите, преди да влязат в пътна кабина. Завивало им се свят, казваха. Той знаеше, че това са глупости. Някои от приятелите му обаче вършеха още по-големи чудатости.

Набра номера с отворени очи и след малко наблюдаващите го извънземни изчезнаха.

— Ето го! Върна се! — извика възбуден глас. Около вратата се образува тълпа и на Луис му се наложи да си пробива път през нея.

— Абе, глупаци, още ли сте тук? Не се ли сети поне един от вас да се прибере? — простря ръце, уж за да ги прегърне, а след това ги повлече като булдозер. — Разчистете пътя, скапаняци, че още гости се задават.

— Страшен е! — чу друг глас до самото си ухо. След това нечии ръце хванаха неговата и насила мушнаха между пръстите му пълна чаша. Луис прегърна наведнъж седем-осем от своите приятели и се усмихна, доволен от посрещането.

Гледан отдалеч, той приличаше на човек от Изтока, с бледожълта кожа и дълга бяла коса. Синьото му одеяние бе облечено небрежно, така че можеше да се предполага, че ще затруднява движенията му. Но не ги затрудняваше.

Видяна отблизо, мистификацията ставаше ясна. Кожата му не беше бледожълта, а хромова, като цвета на кожата на един някогашен герой от комиксите — Фу Манчу. Плитката му бе прекалено гъста и белотата й не бе предизвикана от годините. Беше бяла с примес от бледосин цвят, цветът на светлината, излъчвана от слънцата-джуджета. Окраската на Луис Ву, както и на всички жители на планетата, бе от синтетично естество.

Това, че беше жител на планетата, се разбираше веднага. Не беше бял, монголоид или негроид, макар че в него се забелязваха признаци и на трите раси. Такава равномерна смесица на кръвта се получаваше само след доста столетия. За човек, живеещ при гравитация от 9.98 метра в секунда, стойката му бе естествена. Взе чашата, подобна на луковица, и се усмихна на гостите си.

Така се случи, че усмивката му се отрази в чифт сребърни очи, разположени само на инч от неговите.

Тила Браун се бе доближила до него толкова много, че носовете и гърдите им се опираха. Кожата й бе синя на цвят, с изящна мрежа от сребърни нишки. Косата й напомняше бенгалски огън, очите й — изпъкнали огледала. Беше двадесетгодишна и Луис я беше срещал и по-рано. Думите й бяха плитки, наситени с клишета и глуповат ентусиазъм. Затова пък бе много хубава.

— През цялото време исках да те попитам — рече му тя задъхано — как успя да докараш тук един тринок?

— Само не ми казвай, че още е тук.

— А, не е. Свърши му въздухът и си тръгна.

— Пошегувал се е — информира я Луис. — Зареден тринокски преобразовател на въздуха може да ти служи дълго. Ако искаш да знаеш, точно този тринок преди време беше мой гостенин и пленник едновременно цели две седмици. Корабът му, заедно с екипажа, срещнал гибелта си в граничния слой на известното пространство и ми се наложи да го взема на буксир до Маргрейв, където му построиха специална кабина, годна за обитаване.

В очите на момичето се появи приятно удивление. На Луис пък му стана драго, че те се оказаха на едно равнище със собствените му очи. Крехката красота на Тила Браун я караше да изглежда по-дребна, отколкото всъщност беше. Погледът й се премести зад рамото му и очите й се разтвориха още повече. Луис се усмихна, когато се обърна.

От пътната кабина излизаше с тръс Несус кукловодът.

Той бе предвидил всичко това още в ресторанта на Крушенко. Беше се опитал да убеди Несус да им разкаже нещо за предстоящата мисия. Кукловодът обаче се страхуваше от шпионски инсталации.

— Тогава ела у дома — предложи му Луис.

— Нали там е пълно с гости?

— В кабинета ми гости няма, а той е напълно обезопасен. Освен това, помисли какъв фурор ще предизвикаш! Стига, разбира се, гостите ми да не са си отишли.

Фурор наистина имаше. По едно време в стаята се чуваше само тропотът на копитцата на кукловода. След него се яви и Говорещия с животни. Кзинтът огледа морето от човешки лица около себе си и и след това бавно започна да се озъбва.

Някой разля напитката си върху саксия с палма. На един от клоните й подобно на орхидея създание от Гъмиджи затрака сърдито със зъби. Хората се отдалечиха от пътната кабина и започнаха да коментират.

— Да, да, не си пиян, и аз ги виждам.

— Хапчета за изтрезняване? Чакай да погледна в чантата си.

— Голям купон направи Луис. Бива си го.

— Та как, казваш, му викат на това нещо?

Не знаеха как да реагират на присъствието на Несус. Повечето си даваха вид, че не му обръщат внимание, и избягваха да говорят за него, да не би да ги вземат за глупаци. Още по-странна бе реакцията им спрямо Говорещия с животни. Кзинтът, някога най-страшният враг на човека, сега се превърна в обект на почитание, сякаш бе герой.

— Върви след мен — каза Луис на кукловода. Ако имаше късмет, кзинтът щеше да ги настигне.

— Извинявайте — повтаряше Луис, пробивайки си път в тълпата. На множеството любопитни въпроси, които междувременно му бяха зададени, реагира единствено със загадъчна усмивка.

Оказал се в кабинета си, той залости вратата и включи неутрализиращата инсталация.

— Ха сега кажете кой какво ще пие.

— Ако имаш малко греян бърбън — каза кзинтът, — ще го изпия. Ако не е греян, пак мога да го изпия.

— А ти, Несус?

— Мен ме оправя какъвто и да е растителен сок. Намира ли ти се топъл сок от моркови?

— Сега ще видя — отвърна Луис и инструктира бара да приготви луковици с топъл морковен сок.

Докато Несус си почиваше, отпуснал се върху задния си крак, кзинтът седна върху едно надуваемо столче. Нищо чудно, ако се пукнеше като балон под тежестта му. Някогашният страшен враг на човека имаше чудат и донякъде смехотворен вид, седнал на стол, който бе твърде малък за него.

Войните, водени между хората и кзинтите, бяха много и ужасни. Ако извънземните бяха спечелили първата от тях, човечеството до края на дните си щеше да се превърне в доставчик на роби и месо. Кзинтите обаче пострадаха доста в тези войни, тъй като им бяха чужди понятия като търпение, великодушие и ограничени бойни действия. От всяка битка губеха значителна част от населението си, плюс конфискацията на една-две населени с техни сънародници планети.

Цели двеста и петдесет години кзинтите не нападнаха нито една част от човешкия космос. Нямаха с какво. Цели двеста и петдесет години хората не нападнаха световете на кзинтите и кзинтите не можаха да разберат причините за това. Хората бяха ужасно странни същества.

Кзинтите бяха смели и жестоки, а Несус, предполагаем страхливец, си бе позволил да обиди едновременно четирима пълнолетни, и то на публично място, в ресторант.

— Я ми разкажи отново за пословичната предпазливост на кукловодите — каза Луис, — че започнах да забравям.

— Може би не бях съвсем искрен с теб, Луис. Не ти казах, че моите сънародници ме смятат за луд.

— Чудесно — отвърна Луис и отпи от луковицата, подадена му от анонимна доброжелателна ръка. В луковицата имаше водка, боровинков сок и настърган лед.

Кзинтът бе започнал да размахва нетърпеливо опашката си.

— Защо ни е да тръгваме на път с доказан луд? Ти наистина трябва да си по-луд от останалите, щом си решил да пътуваш в компанията ми.

— Много лесно се разтревожвате — рече Несус с мекия си, убеждаващ и нетърпимо чувствен глас. — Хората досега никога не са се срещали с кукловод, който да не е бил смятан за луд от своите събратя. Нито едно чуждо същество никога не е виждало света на кукловодите и нито един кукловод с всичкия си не би поверил своя живот на несигурната жизнеподдържаща система в космическия кораб, или пък на неизвестните и може би смъртоносни опасности, криещи се в някой чужд свят.

— Досега се събрахме един луд кукловод, един кзинт в разцвета на силите си и аз. Може би ще е добре четвъртият член на екипажа да бъде психиатър.

— Не, Луис, нито един от нашите кандидати не е психиатър.

— Тъй ли? Защо?

— Изборът ми не е случаен — рече кукловодът, като с една уста отпиваше от луковицата си, а с другата поддържаше разговора. — Нека да обясня първо за себе си. Целта на нашето пътуване предполагаше да бъде облагодетелстван моят вид, следователно, той трябваше да присъства в експедицията. От неговия представител се очаква да е достатъчно луд, за да дръзне да се срещне лице в лице с един неизвестен свят, и достатъчно нормален, за да може чрез разума си да оцелее. Оказа се, че аз съм на граничната линия между тези две изисквания.

— Имахме причина да включим в експедицията и кзинт. Говорещи с животни, сега ще ти разкрия една тайна. От много отдавна наблюдаваме вашия свят. Бяхте ни известни още преди да нападнете човечеството.

— Направили сте добре, че не сте ни разкрили съществуването си — изръмжа кзинтът.

— Напълно си прав. Първоначално решихме, че кзинтите са едновременно безполезни и опасни. Започнахме да проучваме дали не би било разумно вашият вид тихичко да бъде изтребен.

— Ей сега ще ти вържа двете шии на моряшки възел.

— Няма да си позволяваш никакво насилие.

Кзинтът се изправи.

— Той е прав — каза Луис, — седни на мястото си, Говорителю. От убийството на един кукловод няма да имаш никаква полза.

Кзинтът отново седна. Надуваемото столче отново оцеля.

— Отказахме се от това намерение — продължи Несус, — защото видяхме, че войните на кзинтите с човечеството съществено ограничиха тяхната експанзия и намалиха опасността, произтичаща от самите тях. Продължихме да ви наблюдаваме. Само за няколко века нападнахте човечеството шест пъти. Претърпяхте шест поражения, като във всяка от войните губехте приблизително две трети от мъжкото си население. Трябва ли според теб да давам оценка за равнището на разумност, което показахте? Не трябва, нали? Така или иначе, никога не сте били реално заплашени от пълно изтребление. Самките ви общо взето не пострадаха от войните, тъй че след едно поколение попълвахте липсите. Загубихте обаче империята, която бяхте изграждали хиляди години. За нас стана очевидно, че кзинтите еволюират със страшна скорост.

— Еволюират?

Несус каза нещо кратко на езика на кзинта. Луис подскочи от удивление. Не беше подозирал, че кукловодът може да произнася с гърлата си и такива звуци.

— Да — отвърна Говорещия с животни. — Мисля, че те разбрах правилно. Не ми стана ясно обаче какъв смисъл влагаш в тази дума.

— Еволюцията води до оцеляването на най-жизнеспособните. В течение на няколкостотин кзинтски години най-жизнеспособни от вашия вид се оказаха тези, които проявиха предвидливостта и съобразителността да не водят войни срещу човешките същества. Резултатите са видими за всички. Вече близо две столетия между хората и кзинтите цари мир.

— Войната щеше да бъде безсмислена! Нямаше да е възможно да я спечелим.

— Това не попречи на твоите прадеди да я започнат.

Говорещия с животни отпи от топлия си бърбън. Опашката му, безкосмена и розова като на плъх, показваше смущение.

— Твоят вид понесе много жестоки удари — каза кукловодът. — Всички днешни кзинти са потомци на тези, които избегнаха смъртта във войните с хората. Някои от нас вече сериозно обсъждат възможността кзинтите да са развили в себе си сдържаност, необходима за общуването с раси, различни от тяхната.

— Така че си готов да рискуваш живота си, като пътуваш в компанията на кзинт?

— Готов съм — отвърна Несус и потръпна. — Мотивацията ми е много силна. Беше ми намекнато, че ако успея да докажа смелостта си, правейки важна услуга на своята раса, може и да ми се разреши да продължа рода си.

— Не оставам с чувството да ти е категорично обещано — каза Луис.

— Има и още една причина да включа кзинт в екипажа. Ще се озовем в странни светове, изпълнени с неизвестни опасности. Кой ще бъде в състояние да им се противопостави по-добре от един кзинт? Да ме защити?

— Да защитя един кукловод?

— Това нелепо ли ти звучи?

— Да — каза Говорещия с животни. — И гъделичка чувството ми за хумор. А какво ще речеш за този човек, за Луис Ву?

— Сътрудничеството ни с хората винаги е доказвало взаимна полза. Освен това, Луис Ву притежава умението да оцелява, макар понякога да изглежда лекомислен и безгрижен.

— Което е вярно, вярно си е. Лекомислен и безгрижен е. Предизвика ме на единоборство.

— Щеше ли да го приемеш, ако отсъстваше Хрот? Щеше ли да сториш зло на Луис?

— За какво? За да ме върнат в къщи разжалван ли, задето съм предизвикал крупен междурасов инцидент? Работата не е в това, нали?

— А може и да е. Луис и сега си е жив. А пък ти разбра, че не трябва да насилваш волята му чрез страх. Не вярваш ли в резултатите?

Луис дискретно замълча. Ако кукловодът бе решил да го похвали за неговото хладнокръвие, той лично нямаше нищо против.

— Ти ми описа собствените си мотиви — каза Говорещия с животни. — Кажи ми сега какви биха могли да бъдат моите. Кажи ми каква полза ще имам от съвместното пътуване с теб.

Деловият разговор започна.

Даже и за кукловодите хиперскоростната совалка „Квантум-2“ беше чудесия. Тя наистина бе в състояние да измине светлинна година за минута и четвърт, разстояние, за което на конвенционален апарат му бяха необходими три дни. Конвенционалните кораби обаче имаха и багажно отделение.

— Вградихме двигателя в корпус образец номер четири, най-големия, който се произвежда в нашите корабостроителници. След като обаче нашите учени и инженери си свършиха работата, оказа се, че хиперскоростните устройства запълниха цялото пространство. Така че по време на пътуването можем да се почувстваме малко притеснени.

— Експериментален кораб, значи — рече кзинтът. — Поне дали сте го изпробвали както трябва?

— Корабът извърши пътуване да граничния слой на галактиката и се върна обратно.

Оказа се, обаче, че това е единственият му полет досега. Кукловодите нямаше как да го изпробват сами или да помолят други раси да свършат това, тъй като вече бяха започнали своята миграция. Корабът не можеше да носи практически никакъв товар, макар диаметърът му да надвишаваше една миля. Освен това, беше в състояние да намалява скоростта си само когато се върнеше в нормалното пространство.

— На нас такъв кораб не ни трябва — каза Несус, — но на вас ще свърши работа. След като приключим мисията си, ще предадем кораба на екипажа заедно с техническата документация. Без съмнение, вие ще сте в състояние да го усъвършенствате.

— С този кораб ще си купя име — каза кзинтът. — Име. Трябва да го видя в действие.

— Ще го видиш в действие, когато отпътуваме.

— За такъв кораб Патриархът ще ми даде име. Сигурен съм, че ще го направи. Какво ли име да си избера? Как ти се вижда… — кзинтът измяучи нещо с много висок тон.

Кукловодът му отвърна на същия език.

На Луис му стана неприятно от това, че не може да следи разговора. Реши да ги остави да продължат, но след това се сети за нещо по-умно. Измъкна холограмата от джоба си, пресече стаята и хвърли снимката върху косматия скут на кзинта.

Кзинтът нежно я пое с меките си черни пръсти.

— Прилича на звезда с пръстен — каза, — а така ли е всъщност?

— Свързана е с нашето пътуване — отвърна кукловодът. — Засега не мога да ти кажа нищо повече.

— Много си тайнствен. Добре, кога тръгваме?

— До няколко дни, предполагам. Агентите ми продължават да търсят добре подготвен четвърти член на нашия екип.

— Ще почакаме, щом трябва. Луис, ще се присъединим ли към гостите ти?

Луис стана и се протегна.

— Разбира се, нека малко да им повдигнем тонуса. Говорителю, имам едно предложение. Отсега те моля да не го приемаш като посегателство срещу твоето достойнство. Виж какво ще направим…

Групата на гостите се бе разпаднала на подгрупи любители на триизмерна телевизия, играчи на бридж и покер, любовни двойки и по-многочислени дружинки разказвачи на вицове, жертви на скуката. Навън, на полянката, под едно бледо утринно слънце се бе устроила смесена компания от жертви на скуката и ксенофили. В нея влизаха Несус и Говорещия с животни. Също Луис Ву, Тила Браун и един преуморен барман.

Полянката бе оформена съгласно древната британска формула — сей тревата и я подстригвай петстотин години. За едно достолепно аристократично семейство петстотинте години бяха приключили с борсов крах и внезапно безпаричие, от което пък Луис Ву точно тогава не се оплакваше. Тревата бе зелена и лъскава и очевидно неувредена от генетични експерименти, целящи съмнителни подобрения. В дъното се виждаше тенис корт, където малки фигурки търчаха, подскачаха и размахваха много енергично не по мярка големи ракети.

— Прекрасно нещо е спортът — каза Луис. — По цял ден бих могъл да го наблюдавам.

Последвалият смях на Тила го изненада. Помисли си бегло за милионите вицове, които тя никога не бе чувала, за старите вицове, които никой вече не разказваше. От милионите, които Луис Ву знаеше наизуст, поне 99 на сто бяха стари. Миналото и настоящето понякога не се смесват особено удачно. Барманът, леко наклонен, доплува до Луис, чиято глава бе в скута на Тила, и единствено желанието му да не променя позата си бе причина за наклона. Поръча по клавиатурата две луковици, улови ги, когато излизаха от процепа, и подаде едната на Тила.

— Приличаш на една моя много стара позната — каза й. — Говори ли ти нещо името Паула Черенкова?

— Карикатуристката? Родена в Бостън?

— Да. Днес живее на Ние Го Направихме.

— Пада ми се пра-пра-пра-прабаба. Веднъж й ходих на гости.

— Преди много-много време изпитвах сърдечен трепет по нея. Човек би казал, че сте близначки.

Смехът на Тила предизвика вибрации, които Луис усети с удоволствие по гръбнака си.

— Обещавам ти да не предизвиквам у теб такъв трепет, стига да можеш да ми обясниш какво представлява.

Луис се замисли над думите й. Изразът беше негов, сам го бе измислил, за да опише какво е почувствал. Отдавна обаче не бе го използвал, а и не му се беше налагало да го обяснява някому. Винаги разбираха какво иска да каже.

Утрото бе тихо и спокойно. Ако си легнеше сега, щеше да спи поне дванадесет часа. От отровите, насъбрали се в тялото му поради умората, се чувстваше изтощен. Главата му си почиваше удобно в скута на Тила. Половината от гостите бяха жени, много от които преди години бе опознал като съпруги или любовници. В първата фаза на празненството бе чествал рождения си ден поотделно с три различни жени. Три жени, които преди време бяха означавали много за него, както и той за тях.

Три ли бяха или четири? Три бяха. И май вече е имунизиран срещу трепети на сърцето. За двеста години успя доста да закоравее. И ето, сега се беше отпуснал тихо и удобно в скута на една непозната, която си приличаше като две капки вода с Паула Черенкова.

— Спомням си как се влюбих в нея — започна да разказва. — Бяхме се познавали дълго време, години. Даже и срещи бяхме имали. Една нощ изведнъж започнахме да водим някакъв дълъг разговор — и хоп — влюбих се! Мисля, че и тя бе влюбена в мен. Онази вечер не спахме заедно, имам пред вид вечерта, когато я помолих да се ожени за мен. Отказа ми. Тогава градеше кариера. Обясни ми, че няма време за сватба. Решихме обаче да прекараме една седмица заедно в националния парк Амазонас, да си организираме нещо като седмичен заместител на медения месец… Тази седмица не се получи нищо. Купих билети и резервирах хотел. Имало ли е случай да хлътнеш така по някого, та да решиш че не го заслужаваш?

— Не.

— Бях млад. Два дена убеждавах себе си, че заслужавам Паула Черенкова. А и наистина я заслужавах. Тя ми се обади и ми каза да отменя пътуването. Даже не си спомням по каква причина. Сигурно е имала причина. За сметка на това пък през седмицата я поканих два пъти на вечеря. Стараех се да не остава с впечатлението, че я насилвам. Едва ли е разбрала тогава как съм се чувствал. А се чувствах зле. Тя обаче разведри обстановката. Даде ми да разбера, че ме харесва. Повеселихме се заедно. Би трябвало да сме останали добри приятели.

— Не бях нейният тип — добави Луис. — Мислех, че и двамата сме влюбени. Може би и тя е мислила същото, поне онази седмица. Не беше жестока, просто не разбираше какво ми е.

— А какво представлява този трепет?

Погледите им се срещнаха и Луис съзря пустота в сребристите очи на Тила Браун. Явно, не бе разбрала и дума от казаното.

Той често бе общувал с извънземни. С помощта на своя инстинкт и опит се бе научил да усеща кога дадено понятие, изразено от него, не може да бъде разбрано и осмислено от събеседника му. Ето, и сега се бе получило огромно, непреводимо разминаване в понятията.

Трябваше ли да е толкова чудовищно голяма пропастта, отделяща Луис Ву от едно двадесетгодишно момиче? Нима наистина беше чак толкова стар? В такъв случай, можеше ли да възприема самия себе си като човешко същество?

Тила, с пуст поглед, продължаваше да чака обяснението.

— Тандж! — изруга Луис и се изправи. Калните петна, образували се върху дрехите му, се плъзнаха по тях и паднаха на земята.

Несус кукловодът изнасяше беседа на тема етика. Прекъсна се, в съвсем буквалния смисъл на думата, тъй като за голямо удоволствие на гостите говореше едновременно с двете си усти, за да отвърне на въпроса, зададен му от Луис. Не, не беше получил все още никаква вест от агентите си.

Говорещия с животни, също в дамско обкръжение, се бе опнал върху тревата и приличаше на голям оранжев хълм. Две жени чешеха козината зад ушите му. Странните кзинтски уши, които можеха да се разперят като розови китайски чадъри или да прилепнат плътно до главата, сега бяха широко разгънати. Луис можеше да види рисунките, татуирани от вътрешната им страна.

— Е, какво? — попита го Луис. — Не бях ли блестящ?

— Беше — промърмори кзинтът, без да помръдне.

Луис се засмя наум. Известно е, че кзинтът е страховит звяр, нали? Кой обаче може да се страхува от кзинт, който позволява да му чешат ушите. По този начин и гостите на Луис, и самият кзинт се чувстваха удобно. Всяка божия твар, по-голяма от полска мишка, обича да я чешат по ушите.

— Редуват се — измърка сънливо кзинтът. — Някой самец, като види как самката ме чеше, й казва, че и той би се радвал на такова внимание. След това се уединяват, а самката я замества друга. Сигурно е много интересно да принадлежиш към раса, при която и двата пола са разумни.

— Понякога това страшно усложнява нещата.

— Тъй ли?

Момичето откъм лявото рамо на кзинта, с кожа като черния цвят на космоса, украсена със звезди и галактики, и със снежнобяла коса, подобна на опашката на комета, повдигна очи.

— Тила, ела да ме смениш — каза то весело. — Гладна съм.

Тила охотно се наведе над голямата оранжева глава. Луис се зае да я представя.

— Тила Браун, запознай се с Говорещия с животни. Надявам се…

Съвсем наблизо се чу фалшиво изпята мелодия.

— …запознанството да ви бъде приятно. А това пък какво беше? А, Несус. Какво става?

Музиката бе излязла от забележителните гърла на кукловода. Несус тромаво се шмугна между Луис и момичето.

— Ти ли си Тила Яндрова Браун? Номер на самоличност ИКЛУГГТИН?

Момичето бе леко смутено, но не и уплашено.

— Наистина се казвам така. Номера си не помня. Какво има?

— От една седмица те търсим по цялата планета, а те откривам на едно празненство, където попаднах случайно. Ще трябва да се поскарам на моите агенти.

— Недей — каза меко Луис.

Тила сякаш се чувстваше неловко.

— Че аз не съм се крила. Нито от теб, нито от който и да е… извънземен. Кажи какво има? — Почакай! — Луис застана между Несус и момичето — Несус, Тила очевидно не става за изследовател. Потърси някой друг.

— Луис, остави тревопасният сам да си избере екип — обади се кзинтът.

— Ама я я виж!

— Я виж по-добре себе си, Луис. Нямаш и два метра височина и си твърде мършав даже за човек. Ти ставаш ли за изследовател? Несус става ли за изследовател?

— Какво мъдрувате, тандж го взел? — попита Тила.

Несус започна да говори бързо.

— Луис, дай по-добре да отидем всичките в кабинета ти. Тила Браун, имаме предложение към теб. Не си длъжна да го приемаш и дори да го изслушаш, но може да ти се стори интересно.

Споровете продължиха в кабинета на Луис.

— Отговаря на моите изисквания — настояваше Несус. — Трябва да разгледаме нейната кандидатура.

— Не може на цялата Земя само тя да е подходяща!

— Не е, Луис. Не е само тя. Не успяхме обаче да открием другите.

— А мен за каква ме смятате?

Кукловодът започна да й обяснява. Оказа се, че Тила Браун не се интересуваше от космоса и не бе пътувала по-далеч от Луната. Не възнамеряваше да излиза и извън границите на известното пространство. Хипердвигателят не събуди любопитството й. Когато видът й стана прекалено объркан, Луис отново се намеси.

— Несус, на какви условия, все пак, Тила отговаря толкова добре?

— Моите агенти бяха започнали да издирват потомците на хора, спечелили на лотарията за право на род.

— Сега разбрах. Напълно си откачил.

— Не, Луис, заповедта е издадена лично от Най-задния сред нас, от този, който е наш водач. Неговата нормалност не може да бъде поставяна под въпрос. Позволявате ли сега да обясня?

За човешкия род проблемът за контрол над раждаемостта отдавна се беше превърнал в нещо съвършено просто за решаване. Под кожата на ръката на пациента се вкарваше мъничък кристал, за чието пълно разтваряне бе необходима една година. През тази година пациентът не можеше да създаде дете. В предишните векове бяха използвали доста по-примитивни методи.

В средата на XXI век човешката популация бе постигнала устойчивост. Съветът по фертилитета1, помощна структура към ООН, изработваше законите за контрол над раждаемостта и осигуряваше спазването им. Близо половин хилядолетие тези закони бяха останали неизменни: по две деца на двойка след одобрение на Съвета. Съветът решаваше кой колко пъти да бъде родител. Съветът можеше да отпусне допълнителна бройка за деца на дадена двойка, а на друга въобще да ги откаже, обосновавайки се с доводи от генетично естество.

— Невероятно — каза кзинтът.

— Че защо? Земята доста се бе постеснила от присъствието на осемнайсет милиарда души, владеещи примитивни технологии.

— Ако Патриаршията се беше опитала да ни наложи такъв закон на нас, кзинтите, заради наглостта й щяхме да я изтребим.

Хората обаче не бяха кзинти. Половин хилядолетие законът им бе служил вярно. Но преди около двеста години се бяха разнесли слухове за корупция в Съвета.

Последвалият скандал в крайна сметка доведе до драстични промени в законите за контрол над раждаемостта.

Всеки човек придоби правото да стане родител веднъж, независимо от състоянието на гените си. Освен това, правото на второ и трето дете можеше да следва и автоматически: като награда за доказан висок коефициент на интелигентност, за установени полезни психически способности, като например всевиждащ поглед и абсолютно чувство за ориентация, за наличието на гени, увеличаващи възможността за оцеляване, предразполагащи към телепатия или естествено дълголетие, или осигуряващи съвършени зъби.

Човек можеше да си закупи и правото на родителство за милион звезди парчето. Умението да се правят пари също бе доказан и всепризнат фактор за оцеляване. Освен това, по този начин се подрязваха и корените на корупцията.

Ако не бе използвал първото си право на родителство, човек можеше да го заложи или да се бори за него. Победителите печелеха право на първо, второ и трето родителство. Победените се разплащаха с правото си на първо родителство и с живота си. Крайният сбор винаги водеше до равновесие.

— Наблюдавал съм такива битки по вашите развлекателни програми — каза Говорещия с животни. — Досега си бях мислил, че това е само зрелище.

— Съвсем сериозна работа е — каза Луис.

Тила се изкиска.

— А лотарията?

— Накратко — каза Несус, — колкото и да бе забавен процесът на стареенето у хората, всяка година броят на смъртите надвишава броя на ражданията…

И така, всяка година Съветът сумираше броя на умрелите и емигриралите, изваждаше от тази сума броя на родените и имигриралите и залагаше годишния резултат като определен брой печалби от Новогодишната лотария.

Всеки можеше да участва в нея. Ако извадеше късмет, би могъл да получи правото да създаде десет или двадесет деца, ако това изобщо се приема за късмет. Даже и престъпниците в затвора не можеха да бъдат отстранявани от лотарията.

— Самият аз имам четири деца — каза Луис Ву. — Едното го създадох благодарение на лотарията. Да бяхте дошли дванадесет часа по-рано, щях да ви запозная с три от рожбите ми.

— Много странно и сложно ми се вижда всичко това. В Кзин, когато числеността на населението нарасна прекомерно, ние…

— Вие нападате най-близкия свят на хората.

— Съвсем не, Луис. Бием се помежду си. Колкото повече кзинтове се съберем, толкова повече се увеличава възможността за единоборства, така че въпросът с народонаселението се решава от само себе си. Никога не сме постигали вашата гъстота.

— Май започвам да разбирам — каза Тила Браун. — И двамата ми родители са печелили на тази лотария. Иначе нямаше да се родя — засмя се тя нервно. — А и дядо ми като че ли…

— Всички твои прадеди от пет поколения преди теб насам са се раждали благодарение на печалби от Новогодишни лотарии.

— Наистина ли? Не знаех това.

— Документацията ни е безупречна — увери я Несус.

— На въпроса обаче все още не е даден отговор — каза Луис Ву.

— Командирите на флота на кукловодите разсъждават дали хората не са започнали да се възпроизвеждат благодарение на късмета.

— Уф!

Тила Браун се наведе, изпълнена с любопитство. Досега определено не бе виждала луд кукловод.

— Помисли си за лотарията, Луис. Помисли си за еволюцията. Седемстотин години размножаването на вашето племе се е регламентирало от цифри: две родителства на човек, две деца на двойка. Е, някои се сдобивали с право на трето дете, на други пък им било отказвано и едно заради генетична предразположеност към диабет или нещо от този род. Повечето хора обаче имали по две. После законът бил изменен. През последните два века между десет и тринадесет на сто от хората от всяко едно човешко поколение се раждат благодарение на печеливши лотарийни билети. И какво се оказва, че е определящо за оцеляването и живота? Късметът.

— А Тила Браун — обобщи кукловодът — е потомка на шест поколения хора, извадили късмет от лотарията.