Пръстенов свят

Глава четиринадесета ИНТЕРЛЮДИЯ СЪС СЛЪНЧОГЛЕДИ

Недалеч пред тях имаше планини.

Луис бе пилотирал цяла нощ и малко от сутринта. Сам не знаеше колко. Неподвижното обедно слънце бе психологически капан. Или разтягаше, или свиваше времето, и Луис не бе сигурен кое от двете е по-близо до истината.

Що се отнася до душевното му настроение, чувстваше се като отпускар. Почти бе забравил за останалите велосипеди. Самотният полет над безкрайната и непрестанно изменяща се повърхност не се различаваше от шетането в едноместен космически кораб отвъд известните звезди. Луис Ву бе останал насаме с вселената и тя бе играчка за Луис Ву. Сега най-важният въпрос във вселената бе дали Луис Ву все още е доволен от себе си.

Внезапната поява на космато оранжево лице на таблото го смути.

— Сигурно вече си уморен — каза кзинтът. — Искаш ли аз да пилотирам?

— По-скоро бих кацнал. Уморен съм.

— Ами кацай, тогава. Ти контролираш ситуацията.

— Не искам да натрапвам компанията си на никого — каза Луис и се усети, че е искрен. Вече се бе върнал към отпускарската си нагласа.

— Чувстваш ли, че Тила те избягва? Тя и с мен не ще да разговаря, макар и аз да бях унизен по същия начин.

— Много навътре приемаш нещата. Почакай, не бързай да изключваш.

— Искам да остана насаме със себе си, Луис. Тревопасният ужасно ме унизи.

— Та това беше толкова отдавна! Не изключвай, моля те, смили се над един самотен старец. Успя ли да разгледаш пейзажа?

— Да.

— Обърна ли внимание на оголените райони?

— Видях ги. Има места, където ерозията е унищожила и скалната основа. Сигурно течението на ветровете е било нарушено много, много отдавна. Такива ерозионни процеси не се развиват за една нощ, Луис. Даже и на пръстеновия свят.

— Съгласен съм.

— Кажи ми, как ще обясниш гибелта на цивилизация с такава мощ?

— Нямам представа. Нека погледнем истината в очите — не сме в състояние даже и да предположим как е станало това. Дори и кукловодите не са достигнали технологическото ниво на пръстеновия свят. Как можем тогава да разберем какво го е върнало на равнището на каменната брадва?

— Трябва да научим нещо повече за туземците — каза Говорещия с животни. — Тези, които видяхме, очевидно не могат да помръднат повредения „Лъжец“. Трябва да открием други, които са в състояние да направят това.

Точно на такова разчупване на мълчанието се бе надявал Луис.

— Имам някои идеи по въпроса. Дойде ми наум един ефикасен начин за установяване на контакт с туземците винаги, когато пожелаем.

— Опиши ми го.

— Бих предпочел да направя това, след като кацнем.

— Кацай тогава.

Планините бяха образували стена от високи зъбери, препречващи пътя на велосипедите. Върховете им и проходите между тях излъчваха вече добре познатия на Луис бисерен блясък. Виещите ветрове бяха ерозирали дори скалите и навсякъде прозираше основата на пръстеновия свят.

Луис плавно снижи велосипедите в посока към приятно заоблен хълм. Реши да се приземи в близост до един сребърен поток, извиращ от планините и изчезваш в безкрайна гора, покриваща основата като зелена козина.

— Какво правиш? — попита го Тила.

— Кацам. Уморих се от летене. Не изключвай. Бих искал да ти се извиня.

Тя изключи.

„На повече не можеше и да се надявам“ — каза си Луис, без да е съвсем убеден. Все пак, след като вече знаеше, че предстои да й си извинява, Тила щеше да бъде по-склонна да го изслуша.

— Нали веднъж вече играхме ролята на богове? — каза Луис. За съжаление, разговаряше само с кзинта. Тила, след като слезе от велосипеда, го бе стрелнала с изпепеляващ поглед и се бе скрила в гората.

Говорещия с животни кимна с кръглата си оранжева глава. Ушите му трептяха като малки китайски ветрила, държани от нервни пръсти.

— В този свят се намираме в безопасност — каза Луис, — докато сме във въздуха. Няма съмнения в това, че можем да стигнем до местоназначението си. По всяка вероятност, можем да достигнем стената без въобще да кацаме. Или пък бихме могли да кацаме само там, където се е оголила основата на пръстена. Нито една хищна твар няма шансове да оцелее върху такава повърхност.

— Ако не кацаме обаче — продължи той замислено, — няма да научим почти нищо. Всички искаме да се измъкнем от тази огромна играчка и за това ще ни трябва помощта на туземците. Така или иначе, ще се наложи някой да вземе на буксир „Лъжецът“ и да го придвижи на четиристотин хиляди мили разстояние.

— Говори по същество, Луис. Ще ми се да се разкърша.

— Когато стигнем до стената, ще поискаме да научим за обитателите на пръстеновия свят много повече от това, което знаем сега.

— Без съмнение.

— Тогава, защо да не играем ролята на богове?

Говорещия с животни се поколеба.

— Сериозно ли го предлагаш?

— Да. Спокойно могат да ни вземат за конструктори на пръстеновия свят. Не притежаваме тяхното могъщество, но и това, което ни е по силите, очевидно изглежда божествено в очите на туземците. Ти би могъл да играеш ролята на бог…

— Благодаря ти.

— …а Тила и аз ще бъдем жреци. Несус ще се превъплъти без особени усилия в ролята на пленения демон.

Ноктите на кзинта се оголиха.

— Несус не е при нас и няма да бъде при нас.

— Точно там е работата. Несус…

— Това решение не подлежи на обсъждане, Луис.

— Жалко, чудесно би се справил с тази роля.

— В такъв случай, отпиши я.

Луис все още не беше наясно с оголването на ноктите на кзинта. Рефлекторно ли е, или вследствие на волево усилие? Така или иначе, подаваха се. Ако този разговор се бе водил по интеркома, Говорителя досега вероятно щеше да го е изключил.

Именно затова Луис бе настоял да кацнат.

— Опитай се да оцениш интелектуалната красота на това превъплъщение. От човешка гледна точка ти би бил страшно внушителен. Разбира се, трябва да приемеш думите ми на доверие.

— За какво ни е Несус?

— Заради таспа. За да можем да награждаваме и наказваме. Наказанието оставям на теб: ще разкъсваш неверниците на парчета и ще ги изяждаш. А за награда ще използваме таспа на кукловода.

— Не можем ли да се оправим и без таспа?

— Та това ще бъде прекрасен начин да се възнаграждават верующите! Помисли си, ще получат удар от чисто блаженство право в мозъка. Без странични ефекти. Без махмурлук. За таспа казват, че причинява по-приятни усещания от секса.

— Не мога да приема етиката на такова поведение, даже и когато става дума за човеци. Не бих искал да се превръщат в таспомани. По-милостиво е направо да ги убия — каза кзинтът. — Освен това, таспът на кукловода може да въздейства само върху кзинтски мозъци не и върху човешки.

— Струва ми се, че не си прав.

— Луис, знам, че този тасп е настроен за въздействие върху кзинтски мозъчни структури. Почувствах го. В едно си точен: усещането може да се сравни само с религиозен екстаз. Дяволско изживяване.

— Не знаем дали таспът не въздейства и върху човешкия мозък. Според мен, да! Познавам Несус. Или може да въздейства и на двама ни, или има два таспа. Аз нямаше да съм тук, ако той не умееше по някакъв начин да контролира човешките същества.

— Това са само догадки.

— Не е ли по-добре да го извикаме и да го попитаме дали е така?

— Не.

— Че какво лошо има?

— Просто не виждам смисъл.

— Забравих, че не изпитваш никакво любопитство — каза Луис. Наистина, маймуноподобното любопитство не бе силно изявено при повечето разумни раси.

— Ти май на това разчиташе, а, Луис? Опита се по този начин да въздействаш върху решението ми. Нека кукловодът сам да намери пътя към стената. И пак така сам да пътува.

Преди Луис да отговори, кзинтът се извърна и се скри в гората. По този начин прекрати спора не по-малко успешно, отколкото чрез изключване на интеркома. Тила Браун мразеше целия свят. В пристъп на самосъжаление, тя хълцаше жаловито и нещастно. Бе открила чудесно място за оплакване на съдбата си.

Най-вече — благодарение на тъмнозеления цвят. Растителността около нея се сгъстяваше в горната си част и не пропускаше прякото преминаване на слънчеви лъчи. В основата си тя бе разредена и улесняваше желаещите да се разходят из нея. Един донякъде мрачен рай за любителите на природата.

Плоски и вертикално разположени скалисти стени, постоянно овлажнявани от водопад, обграждаха дълбок вир с прозрачна вода. Тила бе във вира. Падащата течност почти напълно заглушаваше хленча й, но затова пък каменните стени действаха като усилвател. Цялата майка природа плачеше заедно с Тила.

Тя не бе забелязала Луис Ву.

В този чужд свят дори Тила не се бе осмелила да броди без комплекта си за оказване на първа помощ. Той представляваше малка плоска кутия, прикрепена на пояса и непрестанно излъчваща сигнал, по който при необходимост да бъде открито местонахождението на притежателя му. Луис, ориентирал се по сигнала, се бе оказал при дрехите на Тила, безразборно нахвърляни върху плоска гранитна скала до брега на вира.

Тъмнозелено осветление, рев на водопад и ехо от плач. Тила, разположила се под водопада, навярно бе седнала върху нещо, защото раменете й се подаваха над водата. Беше свела глава така, че тъмната коса покриваше лицето й.

Нямаше смисъл да чака тя да дойде при него. Луис се съблече и остави дрехите си до тези на Тила. Намръщи се, като усети студения въздух, и се гмурна във вира.

Веднага разбра грешката си.

По време на отпуск той рядко попадаше на светове, неприличащи на Земята. По-точно, посещаваше само такива, които бяха поне толкова цивилизовани, колкото нея. Луис не беше глупак. Ако се беше сетил предварително да помисли каква температура би могла да има тази вода…

Но не се беше сетил.

Водата се бе образувала от разтапянето на снега, покриващ високите планини, и бе леденостудена. Той дори не можа да извика от изненада, защото главата му вече бе под повърхността. Съобрази, че в това положение няма как да си поеме дъх.

Главата му се подаде над водата. Изохка и вдъхна глътка въздух.

След малко обаче започна да изпитва удоволствие.

Знаеше как да се справя с нея, макар да бе научил това във вирове, по-топли от този. Отпусна се, движейки ритмично крака, като се наслаждаваше на пръските на водопада.

Тила го бе забелязала. Остана да го чака под падащата вода. Той се насочи към нея.

Щеше да му се наложи да крещи, ако искаше тя да го чуе. Можеше да приеме извиненията му за любовни излияния. Предпочете просто да я докосне.

Тя не се отдръпна. Наведе глава и косата й отново падна върху лицето. Реакцията й на отблъскване бе почти инстинктивна.

Луис го разбра.

Поплува из вира, за да раздвижи мускулите си, схванати от осемнадесетчасовото седене в креслото. Водата бе чудесна. Постепенно обаче освежаващото въздействие на студа се превърна в болка и Луис сериозно се замисли дали няма да хване пневмония.

Докосна ръката на Тила и посочи брега. Този път тя кимна и го последва.

Лежаха на брега прегърнати и треперещи. Бяха постлали термокомбинезоните си като одеяла. След малко започнаха да поемат топлината им.

— Съжалявам, че се засмях.

Тя кимна, давайки му да разбере, че приема самия факт на извинението, без това да е равнозначно на прошка.

— Съгласи се, че е забавно: кукловодите, най-големите страхливци във Вселената, да се отнесат към хората и към кзинтите като към говеда от две различни породи. Не може да не са знаели какво рискуват — Луис разбираше, че става прекалено словоохотлив, но търсеше начин да обясни поведението си и да го оправдае. — И виж какво се е получило. Да се създаде един порядъчен кзинт не е лоша идея. Знам нещичко за войните ни с кзинтите и ми е известно, че са били доста свирепи. Прадедите на Говорителя щяха да направят Зигнамукликлик на прах и пепел. Говорителя не стори това.

— Но да развъждат хора с късмет… Не смяташ ли, че са направили грешка, като са ме превърнали в това, което съм?

— Тандж да го вземе, нима мислиш, че искам да те обидя? Опитвам се просто да кажа, че ми се вижда забавно. Още по-забавно е, защото е дело на кукловоди. Затова се засмях.

— Ти какво очакваш? И аз да почна да се хиля?

— Не, това би било прекалено.

— Добре е, ако наистина смяташ така…

Не го бе намразила заради смеха му. Сега търсеше успокоение, а не отмъщение. От топлината на комбинезоните идваше такова успокоение, също и от топлината на двете прегърнати тела.

Луис започна да гали Тила по гърба. Тя се отпусна.

— Бих искал отново да събера експедицията — каза той и усети, как при тези думи тялото й се напрегна. — Ти май не харесваш тази идея.

— Никак.

— Заради Несус ли?

— Мразя го! Ненавиждам го! Отнесъл се е с прадедите ми като с добитък!

След малко обаче Тила пак се успокои.

— Говорителя ще му види сметката веднага, ако реши да се появи, така че всичко е наред.

— А ако предположим, че аз успея да убедя Говорителя да позволи на Несус да се върне при нас?

— Как би могъл да постигнеш това?

— Допусни, че успея.

— Защо трябва да го правиш?

— Несус все още е собственик на „Далечният изстрел“. А „Далечният изстрел“ е единственото средство, с което човешкият род може да се придвижи до Магелановите облаци за по-малко от векове. Ако напуснем пръстеновия свят без Несус, няма да получим „Далечният изстрел“.

— Колко елементарно разсъждаваш, Луис!

— Виж какво, ти сама призна, че ако кукловодите не бяха въздействали по този начин на кзинтите, всички щяхме да бъдем кзинтски роби. Вярно е. Но ако кукловодите не бяха изменили законите за фертилитета, ти въобще нямаше да се родиш.

Тялото и все още продължаваше да е стегнато. Мислите й сякаш бяха изписани върху лицето. Очите й оставаха плътно затворени.

Луис не прекрати усилията си.

— Каквото и да са сторили кукловодите, било е много отдавна. Не умееш ли да забравяш и да прощаваш?

— Не!

Тя се отдръпна от него и от одеялата и влезе отново в ледената вода. Луис малко се поколеба, но я последва. Отново студен шок, отново изплуване на повърхността. Тила бе заела мястото си под водопада.

С усмивка го подкани да отиде при нея. Как можеше да променя така често настроението си?

— Твърде очарователен начин да кажеш на един мъж да млъкне! — засмя се той. Тила нямаше как да го чуе. Луис сам не можеше да чуе собствения си глас, заглушен от шума на водопада. Тя обаче също така беззвучно отвърна на смеха му и му подаде ръка.

— Доводите ти бяха глупави! — извика той.

Водата беше много студена. Единственият източник на топлина бе тялото на Тила. Коленичиха и се прегърнаха на скалата, почти достигаща повърхността.

Любовта бе прекрасна смесица от топлина и хлад. Любенето успокояваше. Не решаваше никакви проблеми, но помагаше да се избяга от тях.

Треперейки от студ, се върнаха при велосипедите. Луис не говореше. Бе разбрал нещо ново за Тила Браун.

Тя никога не се бе учила да отказва. Не умееше да дава отрицателен отговор и да държи на него. Не знаеше, подобно на други жени, как да отправя добре претеглени укори, шеговити или язвителни. В общуването си с хората Тила не се бе напатила достатъчно, за да се научи на тези неща.

Луис можеше да се държи надменно с нея и тя нямаше да знае как да му се противопостави. Щеше обаче по всяка вероятност да го намрази. Поради това той не каза нищо. Поради това и заради още една причина.

Не искаше да й причинява болка.

Хванати за ръце, вървяха мълчаливо, като закачливо се гъделичкаха с пръсти.

— Добре — обади се тя внезапно. — Ако можеш да убедиш Говорителя, нека Несус се върне.

— Благодаря — отвърна Луис, без да скрие изненадата си.

— Правя го само заради „Далечният изстрел“. Освен това мисля, че няма да успееш.

След малко и Говорещия с животни се върна при велосипедите. Този път устата му не бе окървавена. Когато стигна до своето превозно средство, не взе хапче против алергия, а „тухла“ с вкуса на топъл черен дроб.

„Могъщият ловец се завръща“ — помисли си Луис, но не изрече нищо на глас.

При кацането им небето бе мрачно. Сега, когато излетяха, продължаваше да е оловносиво. Луис започна да излага доводите си отново, този път по интеркома.

— Било е толкова отдавна!

— За накърнената чест няма давност, Луис, макар че, разбира се, ти не можеш да осъзнаеш това. А и от последиците най-много пострадахме ние. Защо Несус си подбра кзинт, който да пътува с него?

— Той вече ни каза.

— Защо се спря на Тила Браун? Сигурно Най-задния го е инструктирал да провери дали човеците вече притежават късмет като наследствено качество. И дали кзинтите са станали кротки. Спря се на мен, защото, в качеството ми на посланик при една особено арогантна раса, е смятал, че ще открие най-лесно кротостта, търсена от неговия народ.

— И за това съм мислил — каза Луис. Всъщност, той бе отишъл още по-далеч в предположенията си. Дали Несус не бе започнал разговора за примамките за звездни семена, за да сондира реакцията на Говорителя?

— Така или иначе, то няма значение. Заявявам, че не съм укротен.

— Няма ли да престанеш да използваш тази дума? Тя изкривява мисленето ти.

— Луис, защо вземаш страната на кукловода? Защо се стремиш към неговата компания?

„Уместни въпроси“ — помисли Луис. Кукловодът наистина заслужаваше малко да се поизпоти. Но ако едно негово подозрение се окажеше вярно, за Несус нямаше да има никаква опасност.

Дали всичко не се дължеше на симпатията, която Луис изпитваше към извънземните?

Или пък ставаше дума за нещо по-голямо? Кукловодът бе различен, а разликата е важно нещо. Човек на възрастта на Луис Ву щеше да изпита отегчение от живота, ако в този живот нямаше разнообразие. За него другаруването с извънземни бе жизнена необходимост.

Велосипедите се издигнаха, следвайки профила на планината.

— Необходимо ни е разнообразие на гледните точки — каза Луис Ву. — Намираме се в непозната обстановка, по-странна от всичко, което са виждали и хората, и кзинтите. Необходими са ни колкото се може повече гледни точки, за да можем да разберем какво става.

Тила беззвучно му изръкопляска. Добре казано! Луис й смигна в отговор. Много човешки начин на общуване, Говорителя положително нямаше да го схване.

— За да разбера света, не са ми нужни обясненията на кукловод — каза кзинтът. — Достатъчни ми са собствените очи, нос и уши.

— По това може да се поспори. Но така или иначе „Далечният изстрел“ е необходим и на вас. От техниката, монтирана на този кораб, се нуждаем всички.

— Говориш за изгода. Недостоен мотив.

— Тандж да го вземе, не си прав! От „Далечният изстрел“ се нуждае цялата човешка раса. А и цялата кзинтска.

— Игра на думи. Макар изгодата да не е само за теб, пак в крайна сметка продаваш честта си заради нея.

— Честта ми не е застрашена — отвърна хладно Луис.

— Аз мисля, че е — каза Говорещия с животни и изключи интеркома.

— Тази малка ръчка е много удобна — отбеляза Тила лукаво. — Знаех си, че ще я използва.

— И аз знаех. Трудно е да го убедиш в нещо.

Отвъд планините се простираше безкраен килим от пухести облаци, посивяващи в посока към невидимия хоризонт. Велосипедите летяха над този килим и под светлосиньото небе, в което дъгата бе едва забележим контур.

Планините останаха зад тях. Луис изпита бегло съжаление за горския вир и водопада. Повече нямаше да ги види.

След малко забеляза, че са следвани от буреносни облаци, движещи се зад тях. Чуха се три гръмотевици. Само едно нарушаваше монотонността на безкрайния хоризонт пред очите им. Луис реши, че е планина или средоточие на други буреносни облаци, огромно и далечно. Имаше размерите на главата на карфица, държана в протегната пред лицето ръка. Говорителя наруши мълчанието.

— Пробив в облачната покривка, Луис. Напред и в посока на въртенето.

Краищата на отвора в покривката сияеха много ярко. Дали не летяха над материала, от който бе изградена основата на пръстена?

— Виждаш ли колко е силна светлината? Голяма част от нея се отразява от повърхността. Искам да я огледам по-отблизо.

— Добре — каза Луис.

Видя как люспата — велосипедът на Говорителя — рязко изви в посока на въртенето. При скорост, два пъти надвишаваща звуковата, кзинтът едва ли щеше да види много.

А той самият? Какво да наблюдава? Люспата или малкото оранжево котешко лице на екрана? Едното бе реално, другото — прекалено дребно. И двете предлагаха информация, но от различно естество.

По начало нито един от вариантите нямаше да го удовлетвори. Затова реши да наблюдава и двата образа.

Видя, че Говорителя се оказа в отвора…

Интеркомът усили внезапния писък на кзинта. Сребърната люспа изведнъж бе станала по-светла, а лицето на Говорителя — обляно от бяла светлина. Очите му бяха плътно стиснати, а от отворената му уста излизаше вой.

Образът стана по-неясен. Говорителя бе прекосил отвора. Закриваше лицето си с ръка. Козината му бе почерняла и димеше.

В облака под велосипеда на кзинта се появи светло петно, сякаш някой го следеше отдолу с фенерче.

— Говорителю! — извика Тила. — Можеш ли да виждаш?

Говорещия с животни я чу и свали ръката си. Оранжевата козина около очите му бе незасегната. Навсякъде другаде тя имаше чернопепеляв цвят. Кзинтът отвори очи, затвори ги и отново ги отвори.

— Сляп съм — каза той.

— Разбирам, но можеш ли да виждаш?

Разтревожен за него, Луис не схвана абсурдността на този въпрос. Ала нещо в тона, с който той бе зададен, привлече вниманието му. Тила сякаш загатваше, че Говорителя бе дал погрешен отговор и трябваше да му се предостави възможност да каже истината. Не разполагаха обаче с много време.

— Говорителю! — извика Луис. — Включи велосипеда си към моя. Трябва да се скрием някъде.

Ръцете на Говорещия с животни зашариха по таблото.

— Готово — каза той след малко. — За какво скриване говориш?

— Мисля да се върнем към планините.

— Не, Луис, ще загубим много време. Знам какво ме нападна. Ако съм прав, можем да се чувстваме в безопасност, докато има облаци.

— Така ли?

— Ще трябва да провериш.

— Най-напред ще ти окажем първа помощ.

— Не, първо трябва да намерим сигурно място за кацане. Трябва да се приземиш там, където облаците са най-гъсти.

Под облаците не беше тъмно. Пробиваха ги лъчи, достатъчни, за да осветят наоколо.

Повърхността тук бе леко хълмиста равнина, покрита с почва и растителност. Материалът на основата не прозираше никъде.

Луис снижи още велосипеда си и зърна неприятно проблясване, от което започна да мига.

Почвата до самия хоризонт бе осеяна с един-единствен растителен вид. Всяко растение имаше само по едно цвете и това цвете се обръщаше към снижаващия се Луис Ву. Всички цветя направиха това. Огромна публика, мълчалива и очакваща.

Луис приземи велосипеда и се доближи до едно от тях.

Имаше яко, зелено, еднофутово стебло. Чашката му беше с размерите на лицето на възрастен човек. В задната си част бе грапаво, сякаш осеяно с вени или жилки. Лицевата му част обаче представляваше гладко вдлъбнато огледало. В центъра й стърчеше късо стебълце с тъмнозелена луковица.

Всички цветя го наблюдаваха и той бе облян в отразената от тях светлина. Знаеше, че се опитват да го убият, и затова се чувстваше неспокоен. Облаците обаче го защищаваха.

— Прав беше — каза той в интеркома. — Това са слънчогледи от Слейвър. Ако не бяха облаците, щяхме да сме мъртви веднага след прекосяването на планините.

— Има ли къде да се скрием от тях? Пещера или нещо от този род?

— Мисля, че не. Повърхността е прекалено равна. Те не могат да фокусират точно лъчите си, но все пак ме осветяват доста силно.

В разговора се включи Тила.

— За бога, какво правите вие двамата? Луис, трябва да кацнем! Говорителя изпитва болка!

— Вярно е, Луис. Наистина ме боли.

— В такъв случай, предлагам да рискуваме. Кацайте и двамата. Да се надяваме, че облачната покривка няма да се разсее.

— Добре.

Образът на Тила се задвижи на екрана.

Луис прекара минута или две сред цветята. Всичко бе точно така, както той предполагаше. В царството на слънчогледите не бе оцеляло нито едно живо същество. Нямаше и по-малки растения. Нищо не летеше. Нищо не шаваше под пепелявата почва. Върху самите стебла не личаха никакви следи от гъби, паразити или болести. Разболееше ли се някое от цветята, другите сами го унищожаваха.

Цветът на слънчогледа бе ужасно оръжие. По начало служеше за фокусиране на светлината върху зелената фотосинтезираща луковица, разположена в центъра му. Можеше обаче да я насочва и по такъв начин, че да убие всякакво растителноядно животно или насекомо.

Слънчогледите изпепеляваха всичките си врагове, а врагове им бяха всички живи същества. Изпепеляваха ги, за да ги превърнат в тор.

„Как обаче са дошли тук?“ — зачуди се Луис. Слънчогледите не можеха да съжителстват с по-малко екзотични от тях растителни видове. Бяха прекалено могъщи. Изключено бе да са се появили сами върху пръстеновия свят.

Навярно конструкторите на този свят бяха обиколили всички близки звездни системи, за да си набавят оттам полезни и декоративни растения. Нищо чудно да бяха посетили и Силвърайз, в частта на космоса, контролирана от човечеството. И да бяха решили, че слънчогледите са декоративни растения.

„Трябвало е обаче да ги оградят, дявол да го вземе! Дори идиот би се сетил за това“ — каза си Луис. Ако им бяха поставили ограда от материала, от който бе направена основата на пръстена, нямаше как да се измъкнат оттам.

„Но не са успели. Някое от семената се е промъкнало и полека-лека те са завладели местността“. Луис потрепери. Навярно това бе причината за светлото петно, което преди известно време бяха забелязали пред тях. Докъдето стигаше погледът му, се простираха само слънчогледи.

След време, ако някой или нещо не ги спреше, щяха да завладеят целия пръстенов свят.

Това обаче нямаше да стане скоро. Пръстеновият свят бе просторен. Твърде просторен за каквото и да било.