Пръстенов свят

Глава двадесета МЕСО

Несус бе кацнал на дъното, за да го изследва. Лишен от интерком, Луис се опита да проследи действията на кукловода. След малко се отказа.

Доста по-късно чу стъпки. Този път — без звънчета.

Постави длани до устата си и изкрещя надолу.

— Несус!

Викът му, отскачащ от стената, страхотно се усили в основата на конуса. Кукловодът трепна, качи се на велосипеда и се понесе нагоре. Всъщност, просто изключи двигателя си, за да не противодейства на силовото поле. Плавно се издигна.

Вече бе на дрейф сред металните парчетии, когато стъпките някъде над главите им престанаха да се чуват.

— Какво ли, тандж да го вземе, прави сега? — каза с шепот Луис.

— Спокойно. Едва ли си очаквал да стане зависима от таспа само след един сеанс, и то на малка мощност.

— Ще ти кажа нещо, което те моля да се опиташ да разбереш с дебелите си безмозъчни глави. Не мога да се задържам до безкрайност върху велосипеда!

— Трябва да можеш. Как да ти помогна?

— С вода — изрече Луис, изплезил два ярда дълъг език.

— А, жаден си. Как обаче да ти подам водата? Как ще я поемеш, без да нарушиш равновесието си?

— Прав си. Забравих го.

Луис потрепери. Беше странно, че именно той, космонавтът Луис Ву, се страхува от височината.

— Как е Говорещия с животни?

— Страх ме е за него, Луис. От доста време е в безсъзнание.

— Тандж да го вземе!

Стъпки.

„Трябва да се е побъркала на тема дрехи“ — помисли си Луис. Сега бе в облекло от припокриващи се оранжеви и зелени люспи. Също както и предишните одежда тази не помагаше да се разбере каква е фигурата й. Коленичи на края на платформата и впери в тях хладен поглед. Луис се притисна към металния си сал и зачака да види какво ще се случи по-нататък.

Стори му се, че изразът й омекна. В очите й се появи мечтателност. Кранчетата на малката уста се извърнаха нагоре. Несус проговори.

Тя не реагира веднага. Отвърна му нещо, което можеше да се приеме и за отговор. След това си отиде.

— Е?

— Ще почакаме.

— Омръзна ми да чакам.

Изведнъж велосипедът на кукловода се стрелна нагоре. Нагоре и напред. Удари се в ръба на наблюдателната площадка със звук, наподобяващ причинения от лодка, блъснала се в кея.

Несус бодро стъпи на брега.

Жената бе дошла да го посрещне. В лявата си ръка държеше предмет, който не можеше да не е оръжие. С дясната докосна една от главите на кукловода, за миг сякаш се поколеба, а след това го погали по гърба. Несус издаде звук, показващ задоволство. Тя внезапно се обърна и тръгна нагоре по стълбите. Нито веднъж не погледна назад. Очевидно бе решила, че Несус ще я последва като куче. Той точно това и направи.

„Много добре — помисли си Луис. — Дръж се така. Спечели доверието й.“

Когато обаче странно несъвпадащите стъпки на жената и кукловода престанаха да се чуват, той самият се почувства като в огромен гроб.

Говорителя, плаващ в Саргасовото море от метални отпадъци, бе на около тридесет фута от него. От зелените защитни балони се подаваха четири дебели черни пръста и частица от оранжево лице. Кзинтът може би вече беше мъртъв.

Сред белите кости, осеяли дъното, имаше поне една дузина черепи. Кости, древност, ръждясал метал и мълчание. Луис Ву се бе прилепил върху велосипеда си в очакване силите му да се изчерпят.

Задряма, но само след няколко минути нещо се промени. Наклони се.

Животът на Луис сега зависеше от умението му да запазва равновесие. От мигновеното трепване изпадна в паника. Огледа се със страх наоколо, движейки само очите си.

Металните транспортни средства около него бяха неподвижни. Нещо обаче се движеше.

Една от колите се понесе нагоре със звук на разкъсван метал.

Какво всъщност ставаше!

С шум и трясък, една по една, колите и реактивните раници докосваха повърхността и изчезваха от погледа му.

Всъщност, те оставаха върху стесняващите се концентрични кръгове от килии. Цялото Саргасово море плавно потъваше надолу.

Велосипедът на Луис се удари силно в бетона, изви се в турбулентното електромагнитно поле и накрая се преобърна. Луис го пусна и се изтърколи.

Опита се веднага да се изправи, но не успя. Не можеше да се задържи на краката си. Ръцете му се бяха превърнали в лапи, сковани от болка и безполезни. Остана да лежи на едната си страна и да пъшка. Навярно беше вече твърде късно. Велосипедът на Говорителя сигурно бе паднал върху пилота си.

Велосипедът на Говорителя, лесно отличим от другите, се бе приземил малко над Луис. За щастие, Говорителя не бе под него. Сигурно се беше оказал там непосредствено преди падането, но дори и тогава балоните го бяха защитили донякъде. Луис пълзешком се насочи към кзинта. Беше жив и дишаше, но продължаваше да е в безсъзнание. Тежестта на велосипеда очевидно не бе строшила врата му, може би защото той нямаше врат в същинския смисъл на думата. Луис измъкна от пояса си лазерното фенерче и с помощта на стеснения му зелен лъч избави Говорителя от балоните. А сега какво?

Спомни си, че умира от жажда. Като че ли вече не му се виеше свят. Изправи се и с треперещи крака се запъти към единствения надежден водоизточник, за който успя да се сети.

Килиите бяха наредени в концентрични стъпаловидни кръгове, като всяко стъпало представляваше пръстен, образуван от покривите на по-долните. Говорителя се бе приземил на четвъртия пръстен, броено от центъра.

На покрива на този кръг Луис откри велосипед със спукани защитни балони. Имаше и още един, в близост до самия център, с кресло, явно направено за човек. Колкото до третия…

Велосипедът на Несус се бе приземил на един ред под този на Говорителя.

Луис отиде до него. От скока краката го заболяха. Мускулите ми бяха твърде уморени, за да пружинират при удара.

Поклати глава, като видя таблото. Очевидно, никой нямаше да успее да открадне велосипеда на Несус. Контролното табло бе неописуемо сложно. Веднага обаче откри източника на вода.

Беше топла и с блудкав вкус, сякаш дестилирана, и в същото време — неописуемо вкусна.

След като уталожи жаждата си, той извади и една тухла от портативната кухня. Имаше много странен вкус. Реши, в крайна сметка, да не я изяжда. В нея можеше да има и съставки, опасни за човешката обмяна на веществата. Най-добре първо да попита Несус.

Занесе вода на Говорителя в обувката си, тъй като не успя да се сети за друг съд. Изля я в устата на кзинта, който я погълна, без да се събужда, и се усмихна в съня си. Луис понечи да му донесе още една порция, но силите му се изчерпаха, преди да достигне повторно велосипеда на кукловода.

Легна върху плоската пластмасова повърхност и затвори очи.

Вече бе в безопасност.

След всичко, което преживя, беше редно да заспи веднага. Нещо обаче не му позволяваше да го направи. Мускулната умора, болката в ръцете и бедрата, страхът да не падне, от който не можеше да се освободи дори и сега… И още нещо. Надигна се и седна.

— Няма справедливост… — промърмори.

Какво ли ставаше с Говорителя? Кзинтът спеше, свит на кълбо, с плътно прилепнали към главата му уши, така здраво притиснал дезинтегратора до корема си, че от оръжието се подаваше само края на двойната цев. Дишането му беше равномерно, но много учестено. Дали това бе добър знак?

Несус щеше да каже. Реши да не буди Говорителя.

— Няма справедливост — повтори тихичко той.

Беше изоставен и самотен, без при това да се чувства като отпускар. Отговаряше за другите. Собственият му живот и здраве сега зависеха от умението на Несус да се разбере със смахнатата полуплешива жена, която ги държеше в плен. Нищо чудно, че не можеше да заспи.

И все пак…

Очите му най-сетне го откриха и се фокусираха върху него. Върху собствения му велосипед.

Беше със спукани защитни балони. Този на Несус също. Както и на Говорителя. Имаше и още един велосипед с човешко кресло и без защитни балони. Общо четири.

Полудял от жажда, първия път не бе съобразил какво точно вижда. Сега разбра, че това е велосипедът на Тила. Навярно преди не го бе забелязал, изгубен сред множеството други превозни средства. Нямаше защитни балони. Никакви.

А дали те не се бяха разкъсали поради свръхзвуковата скорост?

Какво бе казал Несус? „На нейния късмет не може да се разчита.“ А Говорителя? „Ако късметът й бе изневерил само веднъж, щеше да е мъртва.“

Беше мъртва. Не можеше да не е мъртва.

„Дойдох с теб, защото те обичам.“

— Лош късмет — каза Луис Ву. — Лош късмет извади, когато ме срещна.

Легна върху плоската повърхност и заспа.

Много по-късно се събуди внезапно от това, че беше усетил погледа на Говорещия с животни върху лицето си. Козината на главата на кзинта се бе превърнала в оранжева маска, очите му изглеждаха два пъти по-големи. Бяха изпълнени с копнеж.

— Можеш ли да ядеш храната на тревопасния? — попита го Говорителя. — Струва ми се, че от трима ни само аз съм останал без препитание…

Ах, този поглед! Космите по врата на Луис настръхнаха.

— Знаеш, че и за теб има храна. Въпросът е дали ще я използваш.

— В никакъв случай, Луис. Щом чувството за чест ми налага да не се докосвам до храна, дори и да е под носа ми, по-скоро ще умра от глад.

— Много добре — рече Луис и се престори, че отново иска да заспи.

Когато след няколко часа се събуди, разбра, че наистина е спал. Очевидно изпитваше пълно доверие към честната дума на Говорителя. Щом кзинтът бе заявил, че по-скоро ще умре от глад, наистина щеше да го направи.

Пикочният му мехур бе издут, с обонянието си усещаше воня и мускулите го боляха повече от преди. Единия от проблемите си реши веднага, после се позачисти от повърнатото с вода от велосипеда на кукловода След това закуцука към собствения си велосипед, за да използва аптечката му.

Тя не бе просто набор от лекарства. Сама поставяше диагнози и имаше собствено устройство за дозиране. Сложна машина, напълно унищожена при падането. Светлината отслабваше.

Килиите имаха врати в горната си част и малки прозрачни отвори наоколо. Луис легна по корем, за да надникне в една от тях. Видя креват, тоалетна чиния със странна форма и дневна светлина, проникваща през прозореца.

— Говорителю! — извика той.

Използваха дезинтегратора, за да влезнат в килията. Прозорецът бе голям и правоъгълен — твърде странен лукс за затворническа обител. От стъклото бяха останали само няколко остри парчета.

С каква цел бе направен прозорецът? Да дразни пленника, като му напомня за свободата?

Гледаше в посока на пристана. Денят си отиваше и сянката на терминатора се спускаше от посоката на въртенето като тъмна завеса. Пред очите им се простираше пристанище: сгради, подобни на кубове, които навярно са били складове, пристанищни кранове с изящна опростена конструкция и един грамаден кораб. Всичките се бяха превърнали в покрити с червена ръжда скелети.

Отляво и отдясно се виждаше дълги мили криволичещо крайбрежие. Ивица плаж, след това ивица докове, сетне пак ивица плаж… Това редуване навярно бе предвидено още при самото оформяне на крайбрежието. Плитководие като на Уайкики, после дълбоките води, необходими за пристанището, след това отново плитководие.

Океанът зад брега изглеждаше всеобхватен и чезнеше в безкрайния хоризонт. Опитай се да обхванеш с поглед Атлантическия океан!

Здрачът се спускаше като завеса, теглена отдясно наляво. Оцелялото осветление на административния център продължаваше да сияе, докато доковете и океанът потъваха в мрак. В обратната посока все още се виждаше златистата светлина на деня.

Говорещия с животни се бе наместил на овалното легло в килията.

Луис се усмихна. Спящият кзинт имаше много миролюбив вид. Може би се опитваше чрез съня да избяга от раните си. Или пък да убие усещането за глад?

Луис го остави.

В полумрака на затвора откри велосипеда на Несус. Бе толкова гладен, че погълна една хранителна тухла, предназначена за стомаха на кукловода, без да се замисли и да обръща внимание на особения й вкус. Сумракът бе започнал да го дразни, така че включи фаровете на кукловодския велосипед, след това издири останалите и пусна и техните фарове. Помещението стана доста по-светло и се изпълни със странни сенки.

Защо се бавеше Несус?

В древния плаващ затвор нямаше кой знае колко забавления. Можеше да се спи само известно време и Луис вече бе използвал своята квота от него. Естествено, същото това време можеше да се оползотвори в размисли какво, по дяволите, прави кукловодът и в подозрения дали не е на път да сключи някаква сделка в твой ущърб.

В края на краищата, Несус не бе просто извънземно създание. Той бе кукловод от Пирсън, с безкрайно дълъг опит в манипулирането на човешки същества за собствени цели. Ако успееше да се спогоди с някакъв предполагаем Строител на пръстеновия свят, нямаше причини да не изостави Луис и Говорителя, и то веднага. Един кукловод нямаше защо да не направи това. И обратно, съществуваха поне две основателни причини да го направи.

Говорещия с животни почти сигурно щеше да предприеме нов опит да открадне „Далечният изстрел“ от Луис Ву, за да може расата му да се възползва от новия квантов хипердвигател. Съществуваше вероятност кукловодът да пострада при схватката. Е, нямаше ли да е по-безопасно за него да изостави Говорителя сега, а едновременно с него и Луис Ву, който и без това не би могъл да противодейства на такава операция.

Освен това и двамата вече знаеха твърде много. След смъртта на Тила единствено Говорителя и Луис можеха да разкажат някому за експериментите, които кукловодите бяха правили в моделирането на чужди еволюции. Може би на Несус е било наредено да даде информация на спътниците си относно примамването на звездни семена и законите на фертилитета с единствената цел да се запознае с реакциите им. Вероятно му е било заповядано, също така, по някое време да ги изостави.

Мислите на Луис всъщност не бяха нови. Той бе нащрек в очакване на някакви действия от страна на Несус още от момента, когато кукловодът си призна, че с помощта на примамки бе насочил кораб на Аутсайдерите към Процион. Подозренията му имаха основания, но така или иначе не бе в състояние да направи нищо, с което да противодейства.

За да се освободи от тази натрапчива мисъл, Луис влезе в друга килия. С лазерното си фенерче сряза предполагаемата брава на една врата и след четвъртия напън я отвори.

Оттам се разнесе ужасна воня. Луис задържа дъха си и насочи фенерчето в отвора, за да разбере нейния произход. След отказа на вентилационната система някой бе умрял тук. Трупът, с масивна наглед кана за вода в ръка, се бе свлякъл до прозореца. Каната бе счупена. На прозореца нищо му нямаше. Съседната килия се оказа празна и Луис я зае.

Намираше се в помещение с изглед към звездите. Ураганът, през който бяха преминали, блестеше право пред очите му. Изглеждаше внушителен дори от разстояние две хиляди и петстотин мили. Голямо и зловещо синьо око.

В обратната посока се виждаше висока и тясна, плаваща във въздуха сграда с размерите на звездолет. За един кратък миг Луис си внуши, че това наистина е звездолет, скрит нарочно тук; и че за да напуснат пръстеновия свят е необходимо единствено да… Разбра, че по този начин само се разсейва. Направи опит да запамети плана на града. Реши, че впоследствие това може да се окаже важно. Все пак, бе първият град с все още функционираща цивилизация, който бяха открили.

След час разнообрази заниманията си. Седнал върху мръсното овално легло, наблюдаваше окото, докато забеляза доста встрани от него малко яркокафяво триъгълниче.

Бе едва забележимо в сивобелия хаос на безкрайния хоризонт. Следователно, там все още беше ден. Отиде да потърси бинокъла си. С негова помощ всички детайли придобиха остротата и релефността на лунните кратери. Видя неравен триъгълник, червенокафяв в основата си и с блясък на мръсен сняг на върха. Божия юмрук се бе оказал много по-висок, отколкото предполагаха. За да може да се вижда от такова разстояние, би трябвало по-голямата част от него да се извисява над атмосферата.

След катастрофата велосипедите бяха прелетели около сто и петдесет хиляди мили. Планината сигурно беше висока поне хиляда.

Луис подсвирна и отново вдигна бинокъла към очите си.

Седейки в полумрака, чу някакъв шум над главата си.

Подаде се от килията.

— Добре дошъл, Луис! — изрева Говорещия с животни.

Приветства го, размахвайки червен на цвят и наполовина изяден труп на животно с размерите на коза. След това отхапа от него парче, голямо колкото бифтек а ла Шатобриан, и още едно, и още едно… Зъбите му бяха създадени за разкъсване, не за дъвчене.

Присегна се и хвана окървавен заден крак, на който все още имаше кожа и копито.

— Оставих и за теб, Луис! Няколко часа са изминали, откакто е убито, но нейсе. Трябва да побързаме, защото тревопасният не иска да ни гледа как се храним. Сега изследва околностите от моята килия.

— Да видим какво ще каже, след като ги види от моя прозорец — рече Луис Ву. — Сгрешихме с оценката си за Божия юмрук, Говорителю. Трябва да е висок поне хиляда мили. А онова, което се забелязва на върха, не е сняг, а…

— Яж, Луис!

Той усети, как устата му се напълва със слюнка.

— Това сигурно би могло да се поизпече…

Оказа се, че наистина може. Помоли Говорителя да одере кожата, след това залости крака на животното в едно пукнато стъпало и го изпече с помощта на лазерното си фенерче, фокусирано по необходимия начин.

— Вярно е, че месото не е съвсем прясно — рече Говорителя с кисел глас, — но не виждам защо трябва да го кремираш.

— Как е Несус? Пленник ли е, или контролира положението?

— Според мен, контролира го частично. Погледни нагоре.

Жената, седнала на площадката, приличаше на малка кукла, провесила крака в пустотата. Лицето и главата й изглеждаха бели.

— Забеляза ли, че вече не го изпуска от погледа си?

Луис реши, че месото е изпечено. Остана с чувството, че Говорителя го наблюдава нетърпеливо и се дразни от бавното преглъщане на хапките. Той пък мислеше, че твърде бързо поглъща храната. Наистина беше гладен.

По молба на кукловода, изхвърлиха оглозганите кости през счупения прозорец направо върху града. След това се събраха край велосипеда на Несус.

— Наистина е под частичен контрол — каза Несус. Имаше затруднения с дишането, причинени може би от миризмата на печено месо. — Научих доста неща от нея.

— Разбра ли защо ни хвана в капана?

— И това, и много други работи. Имам късмет. Тя е космонавт. Била е член на екипажа на космически кораб.

— Чудесно! — отвърна Луис Ву.