Пръстенът на Медичите

Глава дванадесета

Всичко стана толкова бързо, че впоследствие изобщо не можех да си спомня как съм изскочила от стаята. Стоях до леглото с Леонардо под мишница, загледана втренчено в тъмния гоблен. В следващия миг се озовах в коридора и се затичах към Дамарис. Писъците, идващи първоначално от нейния будоар, се пренесоха в спалнята ми. Стигнах до стаята и тя се втурна срещу ми. Зад нас се заотваряха различни врати, забързани стъпки закънтяха по коридорите. С наметнати халати Рос и Марина се завтекоха към Дамарис.

— Не! — Тя отстъпи с разширени от ужас очи. С едната ръка се хвана за главата, другата се насочи разтреперана към лицето на Марина.

Марина се задушаваше.

— Malocchio. Тя не може да ни познае.

— Сънува кошмари — отвърна Рос угнетен. Той сграбчи. Дамарис за раменете и я разтърси грубо, гласът му обаче бе нежен. — Всичко е наред, скъпа. Ти си в безопасност, у дома.

— Не! Не у дома, не съм в безопасност… никога… тя е тук… иска да ме отведе със себе си! Нали ви казах…

Безцеремонните действия на Рос сякаш започнаха да дават резултат. Дамарис се събуди от кошмара си и заговори по-разумно, макар и с детински, уморен глас. Тя се откъсна от баща си и се приведе с пъшкане над парапета.

— Направих каквото можах, татко. Моля те, прости ми за всичко.

— Казах ти, че не е правилно да я връщаш тук! — Марина се приближи към Дамарис и извърна към Рос лицето си, по което бе изписан величествен гняв. — Бедната bambina, ужасните спомени я преследват. Загубила си е ума от ужас. Ти чу сам, нали, Рос? Мисли си, че Изабела й се явява през нощта. Предсказах всичко това. Мястото й е в Италия; там ще забрави всичко. — В произношението й по-ясно от всеки друг път пролича, че е италианка. Тя протегна ръце към Дамарис, но момичето се изплъзна от прегръдката й.

— Не! Не ме пипай! Никой от вас не ми вярва! — При тези думи се облегна на мен, търсейки закрила.

Тя затрепери толкова силно, че се наложи да се намеся, макар и да разбирах, че нямам това право.

— Мисля, че трябва да си легне! Ще остана при нея! Не може ли тези въпроси да се обсъдят утре?

— Права сте. Да тръгваме, Марина. — Не бе възможно да се отгатне какво мисли Рос в момента. Повече думи не бяха нужни и последвах Дамарис, която тръгна, олюлявайки се, към стаята ми.

Заключих вратата и спуснах резето. Запалих свещта и камината, след което завих приятелката си в одеяла и сложих Леонардо в скута й като мъркаща грейка. Понечих да запаля газената лампа, но тя поклати буйно глава и ми направи знак да се откажа от намерението си. Седнах до нея, започнах да масажирам китките й, заговорих й успокоително и накрая пулсът й се нормализира. Помълчах малко и накрая попитах тихо:

— Какво те изплаши, Дамарис?

В началото изобщо не искаше да отвърне на въпроса ми, но когато най-сетне заговори, гласът й вече не звучеше истерично, а по-скоро примирено.

— Тя дойде отново. Майка ми. Бог ми е свидетел, Лавиния, видях я. Та аз не съм луда.

Ето от какво произтичаше страхът й.

— Не си, разбира се — отвърнах живо. — После, когато се успокоиш, пак ще поговорим, ако искаш. Сега обаче трябва да поспиш.

— Но не в моята стая. Няма да се върна там. — В гласа й отново се появи истерична нотка.

— В такъв случай ще останеш при мен — успокоих я аз.

— Остави свещта да гори. И сложи резето на вратите. — Затвори очи, едва когато се увери, че и двете резета са спуснати. Седнах до нея, Леонардо мъркаше, но все пак трябваше да мине известно време, докато успее да заспи.

Сутринта станах от леглото с болки в гърба. Разтрих болезнените места и неочаквано погледът ми падна на скъсаното парче плат върху леглото. Спомних си, че беше в ръката ми, когато Дамарис изписка; явно никой не го бе забелязал в настъпилата суматоха. Трябваше веднага да го занеса там, откъдето го взех, но се страхувах да оставя Дамарис сама. Не, истината бе, че изпитвах огромно любопитство. За свой срам трябва да призная, че в този случай инстинктът на антикваря надделя над правилата на благоприличието. Разгънах тихо и внимателно гоблена на леглото, като внимавах да не разбудя Дамарис.

Вече бях виждала нещо подобно на бала. Тъмният му фон приличаше на нощно небе, по което цветята бяха разпръснати като искрящи звезди. В мрака се движеха множество фигури — фигурки, събрани на групи, които танцуват, свирят и се шегуват, в средата бяха скупчени обаче по-големите фигури. В красива последователност от сцени бе изобразена легендата за двете сестри, точно като в песента на Дамарис. Преглътнах мъчително при тази гледка. Съзрях двама мъже, както и две жени със златисторуси коси. Едната от тях бе скръстила свенливо ръце пред гърдите си, точно на мястото, където златната огърлица докосваше разголеното деколте. През патината на четири столетия втъканите златни нишки блестяха насреща ми като огън.

Свещта все още гореше до кушетката, точно според желанието на Дамарис. Взех я и я приближих към гоблена, за да го разгледам по-отблизо. В този миг съзрях нещо, което не бях забелязала дотогава и свещта затрепери застрашително в ръката ми: Част от гоблена бе повредена — през централните фигури преминаваха три прореза, а на други места някой бе издърпал множество златни и вълнени нишки.

В първия момент реших, че виновникът е Леонардо. После обаче отново се вгледах внимателно и забелязах, че съм се лъгала. Нишките не бяха изтеглени, не, някой ги бе срязал сякаш с нож.

Понякога се питам дали събитията нямаше да се развият съвсем другояче, ако, без да казвам никому, бях отнесла повредения гоблен обратно в неизползваната спалня. Всеки разумен човек би постъпил точно по този начин, но аз бях антиквар и реставратор и не можех да оставя нещата така. Смятайки, че Лео е разкъсал гоблена, реших импулсивно да закърпя повредените места. Това желание не ме напусна, дори и когато установих, че виновникът не е той. Умеех добре да реставрирам старинни вещи и така сигурно щях да доставя удоволствие на Рос Калхън за Коледа. В случая обаче в мен говореше не толкова антикварят, колкото жената, попаднала в орбитата На Луцифер.

Когато се събудих на следващата сутрин, видях, че Дамарис се е свила на кушетката и ме наблюдава със сериозен, разумен поглед.

— Пак се случи, нали? — попита тя със сподавен глас. Опитах се да си внуша, че е било само кошмар, но сега; като те гледам, съм убедена, че съм се заблуждавала.

— Какво искаш да кажеш? — попитах я предпазливо.

— Не искам да се самозалъгвам — отвърна тя. — Вече не. Татко също знае. — Тя замълча за момент. Опитах се да повярвам, че всичко това са съновидения, както твърда леля Марина, помъчих се да бъда храбра, както иска татко, само че, Лавиния, до гуша ми е дошло да се преструвам. Аз видях мама, сигурна съм, и тя… тя ме докосна. Бях будна, не може да става и дума за някакво кошмарно съновидение. Следователно или съм болна, или полудявам.

— Съществуват две възможности — намесих се с твърд глас. — Едната от тях е, че майка ти все още е жива…

Дамарис поклати само глава.

— Присъствах, когато умря. — При тези думи през тялото й премина тръпка, но очите останаха бистри.

— … или си видяла някого, когото си сметнала за майка си. — Съществуваха още две предположения, които обаче реших да й спестя: Едното бе, че майка й е жива, но по неизвестни причини държи този факт в тайна, а другото, още по-неразбираемо и страшно, гласеше, че някой съзнателно внушава на Дамарис мисълта, че я посещава майка й. Неочаквано си спомних какво преживях предната нощ в празната стая — усещането за нечие присъствие. За момент сърцето ми заби лудо.

— Или пък наистина съм ненормална — добави Дамарис твърдоглаво. — В такъв случай кръгът се затваря докрай. — При тези думи тя въздъхна. — Понякога ми се иска наистина да е така. Тогава животът ми щеше да е… по-лек. Несигурността е тази, която ме съсипва.

За мен е ясно едно — докато съм тук или ти ще спиш в стаята ми, или пък аз в твоята. Ако отново се случи нещо подобно, ще мога и аз да го видя със собствените си очи.

Очите на Дамарис се разшириха.

— При това положение няма да си тръгваш, нали?

— Може би заминаването ми наистина ще е най-доброто решение. Не е изключено също баща ти да отстъпи и да те върне в Италия.

— Не ми се вярва. Не, не, това никога няма да стане. А освен това няма да издържа тук сама. — Дамарис се изправи в леглото и заговори в онзи принудено весел тон, който обикновено означаваше, че отново крои нещо. — Нека повече не говорим по този въпрос. Моля те, позвъни за закуската, Вини. Ще кажем на Сара, че съм дошла в твоята стая, за да пием заедно кафе. Меги може и да се досети, но няма да каже никому; имам й пълно доверие, а следобед ще излезем на разходка и ще ми покажеш всички онези неща, които те привличат в музея.

Каквото и да се криеше зад думите й, бях много доволна, че я виждам тъй весела. Все пак по-добре да ме поревнува малко заради отношенията ми с Уорън Слоун, отколкото в среднощен час да й се явяват духове на покойници.

Надявах се предобед да се позанимая по-подробно с гоблена, а може би дори и да се заема с реставрирането му, но събитията се развиха по друг начин. Угризенията, който изпитвах, сякаш понамаляха малко, когато по-късно натиснах дръжката на вратата от отсрещната врата на коридора и тя се оказа заключена. Тръгнах надолу, но някой от прислугата ме пресрещна, за да ми съобщи, че маркизата моли да я навестя в стаята й.

Марина изглеждаше ужасно. Като изключим нощното премеждие, не я бях виждала от бала. Беше коренно променена. Косата й висеше, под очите й се очертаваха тъмни кръгове и за пръв път забелязах бръчки по бледото й, измъчено лице. Въпреки състоянието си обаче тя ме поздрави с някакво подобие на стария си блясък. Бях донякъде развълнувана от поведението й, тъй като до този момент отношението й към мен не беше твърде дружелюбно.

— Моля ви, седнете, мис Стантън. Простете, че ви приемам легнала, но бремето, което носим, ми се отрази по-зле, отколкото очаквах.

— Бремето ли, милостива госпожо?

— Състоянието на Дамарис. — Марина ме изгледа открито. — Досещате се какво имам предвид, нали? Ако е така, сигурно разбирате и причините за моето… негостоприемство. Когато човек обича някого, той не желае да разголва уязвимите му места пред другите. Опитвах се да скрия душевното объркване на Дамарис от външни хора. Може и да е било грешка… не знам. — Тя вдигна примирено рамене. — Освен това се надявах баща й най-сетне да разбере, че животът на Дамарис в тази къща е направо непоносим. Исках да получа от него разрешение да я заведа в Италия, където тя ще се почувства по-добре. В такъв смисъл вашето присъствие тук не съответстваше на плановете ми. Но мъжът на сестра ми, мис Стантън, е крайно твърдоглав човек. Той не отстъпва от решението си, макар че вижда колко страда бедната bambina. Затова, скъпа Лавиния — нали мога да ви наричам така — след като вече знаете истината за Дамарис, ви моля да ми помогнете. Както чувам, вече мислите да ни напуснете. Искам да ви помоля — заради Дамарис, да промените решението си.

Значи Марина бе разговаряла за мен с Рос. Запитах се дали той не е поставил моето оставане в къщата като ответно условие за провеждането на галапразненството.

— Може би — казах решително, — ще ми обясните какво по-точно имате предвид с думите „истината за Дамарис“.

Очите на Марина се разтвориха широко.

— Болезнените спомени, които крие тази къща, смущават душата на клетото дете. След смъртта на Изабела тя изпадна в истинско умопомрачение. Заминах с нея в чужбина, където състоянието й се подобри… защото забрави всичко. Той обаче я довлече обратно тук и тя старите видения я връхлетяха отново. Внушава си, че майка й идва, за да я накаже.

Думата ми се стори необичайна.

— Да я накаже ли?

— Моля ви, Лавиния, не ме измъчвайте с повече въпроси. Като дете обожавах сестра си. За мен нейната смърт бе ужасно потресение, което и до ден-днешен не съм преодоляла напълно. Представяте ли си обаче какво е изпитала Дамарис, която е присъствала? Заради нея в този дом всички спазват неписаното правило да не се говори за подробностите около смъртоносния инцидент. Можете да ми повярвате — тези обстоятелства бяха повече от достатъчни, за да доведат бедното дете до умопомрачение. — Изтощена от сериозността на изреченото, тя се отпусна на възглавниците си. В този момент приликата между нея и Дамарис бе огромна. Никога дотогава не я бях чувствала толкова близка, но и никога мненията ни не бяха се различавали толкова много.

— Просто не знам какво да ви кажа — отвърнах накрая. — Що се отнася до престоя ми тук, все още не съм решила кое е най-доброто. Мога само да ви уверя, че когато настъпи моментът, ще обсъдя този въпрос предварително с вас.

Напуснах покоите на маркизата, потънала в размисъл. Защото имаше още нещо, което не можех да споделя с никого — нарастващото влечение, което изпитвах към Рос Калхън.

Този следобед душата ми се разкъсваше от противоборството на две сили — чувството за дълг и себелюбието. Беше ми ясно, че Дамарис се нуждае от развлечения и разнообразие и приех със задоволство предложението й да досетим музея. Въпреки всичко вътрешно се надявах, че ще го забрави. Това обаче не стана и за съжаление по време на разходката бях доста разсеяна, нещо, което не подобава на една приятелка и придружителка. Исках да бъда сама, необходимо ми бе време за размисъл.

Всъщност не биваше да се учудвам, че сърцето и чувствата ми неизбежно и стъпка по стъпка ме влекат в точно определена посока — та нали още първата нощ аз четох „Загубения рай“ и сънувах низвергнатия ангел. Опитвах се постоянно да прогоня от себе си тези чувства, но напразно — те просто съществуваха! Нещата сигурно нямаше да се задълбочат чак толкова, ако в нощта след бала Рос Калхън, под въздействието на алкохола, не бе ми разказал историята на своя живот. Нощта, в която Дамарис — питах се какво ли знае тя — ме изпрати при него. Можех да се противопоставя на последния представител на клана Калхън, на бащата на Дамарис, на любовника на Марина (както предполагах от онази вечер)… да, на този човек можех да противостоя. Но пред самотния малък ирландски вестникопродавец, поел по света, за да спечели състояние, пред този любящ син, не успял да осъществи мечтата си, пред него бях съвършено беззащитна. Това момче прегърнах аз в онази нощ и той го разбра, независимо че не смееше да го признае пред себе си. Ясно осъзнавах, че в онази нощ пред камината ние сключихме здрав съюз.

Точно този следобед не бях в настроение да се възхищавам на класическата красота на музея и, вглъбена в себе си, отговарях съвсем разсеяно на въпросите на Дамарис.

— Лавиния. — Измъченият глас на Дамарис ме изтръгна от мечтанията ми. Погледнах я изпитателно. Лицето й бе пребледняло като платно, а на челото избиха капки пот. Тя сграбчи ръката ми и се опря на мен.

— Зле ли си? — попитах я загрижено. — Кажи, какво чувстваш в момента?

— Не знам… краката ми… болят ме… И тук също — При тези думи тя притисна корема си с ръце и се запревива от болки. — Помогни ми, Вини.

— Седни за малко. — Понечих да я заведа до една от вейките, но тя поклати глава.

— Не, не, заведи ме у дома. Бързо! — Решението й бе правилно. Когато стигнахме до изхода, тя вече почти не можеше да се придвижва. Спрях една кола и успях някак си да я настаня вътре. Отпусна се безсилна на тапицерията и застена. Снех й шапката и разкопчах горните копчета на жилетката; тя обаче изобщо не осъзнаваше какво става, тъй като бе припаднала. Пътят до къщата бе кратък, но ми се стори, че е изминала цяла вечност. Още с пристигането ни изпратих кочияша да извика Хопкинс. Той се появи незабавно, с един поглед схвана сериозността на положението, занесе Дамарис на ръце до стаята й и внимателно я положи на леглото.

— С ваше позволение, мис, ще платя на кочияша и ще изпратя да извикат лекар.

— Не! — Въпреки болките Дамарис се изправи на леглото. — Както винаги, Хопкинс! Никакви лекари! Искам да дойде Меги… да останат само Меги и Вини. На семейството да не се казва нищо.

Икономът се поколеба за миг, но бе свикнал да се подчинява на заповедите й. Аз също не бях склонна да й противореча, тъй като бе извънредно развълнувана.

— И доведете Меги — наредих категорично, когато Хопкинс се отправи към вратата.

В мига, в който останахме сами, пръстите на Дамарис се сключиха около китката ми.

— Излъгах те… там, в музея. Знам каква е причината. Изабела… тя иска да ме отрови. Останалите не ми вярват, не искат да ме изслушат… ти трябва да ми помогнеш, Вини. Горчица, сол, топла вода, олио и масло. Маги знае какво да се прави. Побързай, моля те.

— Донесла съм всичко необходимо, малката ми. — Меги изникна ненадейно зад гърба ми. Със съвместни усилия наляхме предписаната течност в гърлото на Дамарис и тя започна да повръща дълго и обилно. Най-накрая се отпусна изтощена назад, съблякохме я и я сложихме в леглото. Имаше висока температура, сърцето й туптеше бясно и цялото й тяло се гърчеше от непоносими болки. Мина ми през ум, че може да е остра апендиситна атака, но Меги опипа мястото с опитни пръсти и поклати глава.

— Болката не е там. Сигурно е това, от което се опасява клетото ангелче. В този дом стават чудновати неща, мис. Стойте по-добре настрана и само й помагайте, когато има нужда от вас — Тя излезе от стаята, за да донесе топла вода с горчица.

— Казах им долу, че вие и мис Дамарис ще се храните във вашите стаи — обясни тя, когато се върна, гледайки ме право в очите. — Те не могат да разберат онова, което става тук. Ето, идваха дори и учени доктори; поискаха да пресекат спазмите — най-лошото, което може да се направи в случая. Не, не, двете с вас сме тези, които ще се погрижат за нея. Само да не сме закъснели.

Накарахме Дамарис да поеме още известно количество от сместа и тя повърна отново. После я измихме и се опитахме да свалим температурата й. Дамарис се гърчете, стенеше, пищеше. Нощта отмина и навън заваля — отначало съвсем слабо, след това дъждът се засили, а накрая премина в градушка и едри ледени зърна зачукаха по прозорците. Меги бе седнала на другия край на леглото и тихо се молеше с броеница в ръце. Постепенно стаята започна да просветлява и двете с Меги стигнахме до извода, че дори Дамарис да е била отровена, в тялото й не може да е останала каквато и да било отрова.

— Сигурно е изцедено докрай, клетото ми детенце — обади се Меги в присъщия й грубоват маниер. — Ще донеса кисела луга и хлороформ, за да спрем напъните. А за вас, детето ми, силен чай. Изглеждате направо като умряла.

Прокарах ръка по челото си.

— Важното е, че мис Дамарис се възстановява. Сигурна ли сте, че опасността е отминала, Меги? Може би сега трябва вече да повикаме лекар?

— Ами, лекар! — възкликна тя с презрение. — Идвали са тук на пълчища, но си нямат и хабер от тези работи. За тях всичко идвало от нервите. Не ми е за пръв път да я вдигам на крака; лошото е обаче, че няма да ми е и за последен. Сега трябва да спи много и след няколко дни ще се оправи.

— Да, но все пак…

Маги ме изгледа раздразнена.

— Какво „все пак“, мис? Да повикаме лекар и той да си свърши работата като кучето на нивата, така ли? Или да разправяме наляво и надясно лъжи за малката? Не разбирате ли, че ще стане голям скандал? А тя не го иска. Вие и аз ще се грижим за нея — това е много по-добре, отколкото наоколо да ми се въртят дузина лекари. — Изричайки тези думи, тя напусна шумно стаята. Не след дълго обаче се завърна, носейки за мен чай и бисквити, а за Дамарис нещо, което ухаеше на портокали.

Отпих глътка и се загледах втренчено в загасващия огън. Вече нямаше непосредствена опасност за живота на Дамарис и аз трябваше да помисля дали да се подчиня на желанието й, или да осведомя баща й. Каквото и да си мислеше Рос за нейните пристъпи, състоянието на дъщеря му беше сериозно и той трябваше да узнае истината. Още не бях взела решение по въпроса, когато забелязах, че Дамарис се е събудила и ме наблюдава с трескав поглед.

— Обещай ми — промълви тя и аз кимнах утвърдително, противно на истинското си убеждение. Едва по-късно ми мина през ум, че всъщност отстъпвам твърде лесно на желанията й. Осъзнах, че постепенно и аз съм станала пленничка на нейната магия.

Не след дълго установих, че не представлява никаква трудност да скрием от света болестта на Дамарис. Никой не ни и очакваше, никой не зададе дори и един въпрос. Очевидно обитателите на къщата смятаха, че Дамарис отново, за кой ли път, страда от поредното си нервно разстройство. Марина се бе скрила в покоите си; не се учудих, тъй като помнех в какво състояние я видях последния път. В следващите два дни забелязах Уорън Слоун няколко пъти да влиза и излиза от къщата, но явно някой го извести за пристъпите на Дамарис и той не се обади. През по-голямата част от времето Рос Калхън също си беше у дома, но така и не се показваше никому. Запитах се какво ли си мисли в момента… може би за кражбата на медальона? Или за нощта в библиотеката, когато не успя да овладее своите чувства?

В последвалите разговори той внимателно заобикаляше всеки намек за случилото се. Струваше ми се обаче, че е забелязал моята реакция — независимо от изпития алкохол. Минаваше време и постоянно очаквах нещо да се случи. Постепенно мисълта за нова среща с него ми ставаше все по-тягостна.

Вечерта на втория ден ми съобщиха, че той ме очаква в библиотеката. Сърцето ми се разтуптя. Не си спомням точно на какво съм се надявала, но във всеки случай изобщо не очаквах гледката, която се разкри пред очите ми: Рос Калхън, застанал зад огромното си писалище, впил в мен мрачен и студен поглед, точно както в деня на моето пристигане.

— Аз ви се доверих за някои неща и макар да не съм ви молил изрично, все пак очаквах и вие да ми се доверите, мис Стантън; поне за нещата, свързани с моето семейство.

— Какво имате предвид?

— Научавам от персонала, че през последните два дни дъщеря ми е била тежко болна. Изглежда, че Хопкинс е по-наясно с правата на един баща, отколкото вие. Моля ви да забравите всякакви фалшиви скрупули, с които се опитвате да предпазите околните от реалния свят. Настоявам за обяснение, Лавиния, каквото и да е то.

В живота се срещат ситуации, в които потребностите на другия придобиват по-голяма значимост от собствената порядъчност.

— Някой е дал отрова на Дамарис — отвърнах без колебание.

Бях подготвена за най-различни реакции от негова страна — шок, страх и дори гняв, че са го държали в неведение. Но се случи нещо неочаквано. Той ме изгледа хладно с вдигната вежда и отвърна с подчертано саркастичен тон:

— Вие това със сигурност ли го знаете или просто правите някакви си свои заключения?

— Резултат на наблюдения — отвърнах рязко. — Бяхме в музея и Дамарис не можеше да се движи. Тя пребледня, започна да се превива, стана й лошо, зави й се свят и почувства остри болки в корема. Наехме кола и я закарах до дома. Тук тя продължи да се гърчи, окъпана в пот, и след това загуби за малко съзнание. Заведох я в стаята си, тъй като, според собствените й думи, това е единственото място, където се чувства в безопасност.

— А не помислихте ли да извикате лекар?

— Дамарис поиска да й обещая, че няма да казвам на никого. — Не сметнах за нужно да въвличам в тази история и старата Меги. — Тя ми каза, че я тровят. Аз й съблякох дрехите, дадох й да изпие съответното средство, което предложи самата тя, и накрая й се удаде да… се освободи от всички вредни субстанции. Цялата нощ прекарах до леглото й — измъчваха я ужасни спазми и болки, но на заранта настъпи подобрение, макар че се чувстваше все още твърде слаба. Трябваше да обещая още веднъж, че ще си мълча за случилото се и няма да казвам на никого.

— И вие й обещахте, така ли?

— С оглед на нейното психическо и физическо състояние ми се стори уместно да го сторя. — Изправих се на крака и се опитах да придам на гласа си съвсем ежедневно звучене: — След това предприех някои проучвания и открих, че както симптомите, така и лечението съответстват на отравяне с арсеник.

— И как, според вас — запита Рос, — и е дадена отровата?

— По този въпрос съм в пълно неведение.

— А какво каза Дамарис? Не подозира ли някого от този дом или пък външен човек? Това не ви ли се струва малко странно?

Не отговорих. Паническият страх в очите на Дамарис, нейното отчаяно „Никой не иска да ми повярва“, всичко това бяха неща, които по различни причини не можех да му кажа. Мълчанието ми очевидно бе възприето като признание и затова добавих:

— Първата ми грижа бе нейното здраве. Всякакви излишни въпроси щяха само да я изнервят допълнително.

Рос смени темата и аз изпитах облекчение.

— Казахте, че сте предприели някои проучвания. Не ви ли дойде наум, че дъщеря ми може да е сторила същото?

— О, сигурна съм, че е така. Защото начините за лечение са й известни.

— Съществува и друго обяснение, до което щяхте със сигурност да стигнете и сама, ако сляпата лоялност не беше помрачила способността ви да разсъждавате аналитично. Никога ли не ви е хрумвало, че Дамарис може собственоръчно да е взимала отровата?

Изгледах го недоумяващо.

— Много дами от бостънското светско общество вземат арсен върху захар; така били придобивали твърде интересен блед тен.

— Дамарис не е толкова луда.

— Дамарис изобщо не е луда — възрази той спокойно. — Но е самотна, истерична и я измъчват кошмари. Освен това е и много интелигентна. Преди известно време вие загатнахте, че може и да не останете повече при нас. Не помогнаха и молбите на Дамарис. Сега обаче вие й отделяте цялото си внимание, обичате я и се грижите за нея като истинска майка. С други думи, сега тя притежава вече това, от което се нуждае най-много, това, за което може би има смисъл да си рискуваш живота.

Налице бе обаче една очевидна истина. Каквито и да бяха причините за привидно безсмислените инциденти, хората в този дом имаха нужда от мен.