Пръстенът на Медичите

Глава шеста

Животът ми в Бостън навлезе в своя обичаен ход и аз успях да привикна бързо с него. Събуждах се рано, често пъти дори преди идването на Меги, дърпах завесите и в стаята нахлуваше утринната дрезгавина. Обикновено в тези случаи Дамарис вече не беше при мен, а в стаята си; появяваше се едва по обяд. Тя идваше при мен почти всяка нощ, но посещенията й вече не се дължаха на пристъпи. Вярно, че все още се оплакваше от болки в гръдта и краката, но се чувстваше несравнимо по-добре, отколкото в началото.

Междувременно Маги ме снабди с малък спиртник, на който си варяхме чай през нощта, в последно време обаче, кой знае защо, Дамарис се отвращаваше от топлата напитка, която винаги я очакваше край леглото. Рано сутрин си приготвях чаша чай по английски и се наслаждавах на спокойните, тихи часове — всички все още спяха, утринната здрачевина проникваше колебливо през лилавите стъкла на прозорците, а Леонардо се изтягаше доволно в скута ми и мъркаше. Четях, шиех или просто размишлявах до момента, в който от долния етаж до слуха ми достигаха първите шумове. След това се обличах и отивах да закуся. Обикновено бях първа на масата.

Понякога Слоун също пристигаше рано и ми правеше компания. С времето помежду ни възникна мило, ненатрапчиво приятелство. Отвреме — навреме присъстваше и Рос Калхън, но тогава във въздуха витаеше някакво напрежение, чиито причини не ми бяха известни. В повечето случаи обаче той закусваше преди нас, след което се вглъбяваше в работата си. До този момент нямах и понятие, че заможните хора могат да се трудят толкова съвестно и интензивно. Разбрах обаче още едно нещо — Рос не вършеше нищо като любител. Понякога той пребиваваше по цели дни в своята градска кантора или пък се заключваше в библиотеката и не я напускаше дори за обяд.

Аз от своя страна прекарвах предобедите в зимната градина, работейки там рамо до рамо с Уорън Слоун, понякога се увличах дотолкова, че дори забравях за присъствието му. Бях изцяло обсебена от магията на колекцията Калхън, която щеше да ме преследва още дълги години. И до ден — днешен самото й споменаване или видът на някоя искряща чаша от злато ме карат да губя представа за времето и съживяват в мен спомена за аромата на туберози или кристално ясния плисък на фонтана. В тези случаи сякаш отново се озовавам сред вълшебния свят на зимната градина, вперила неподвижен поглед в преливащите отблясъци на съкровището. Колекцията Калхън. Бях чувала, разбира се, че богатството или възвишеното изкуство оказват хипнотично въздействие върху наблюдателя, но не предполагах, че тази магия ще се всели и в мен. Зимната градина ме изпълваше с екстаз; едва при биенето на обедния гонг със замаяна глава и разтуптяно сърце успявах да се отскубна от това вълшебство.

Марина бе погълната от подготовката на дебюта. Дамарис също. Поради това разполагах с повече време и в ранните следобедни часове се връщах в зимната градина и продължавах работата си по изготвянето на каталога. Извън стъклените стени бе вече зима; вътре обаче цареше вечно тропическо лято.

Веднъж работих целия следобед сама. Неочаквано главата ме заболя, изправих схванатия си гръб и погледнах навън. Сухите клони на голямото дърво в задната част на градината стърчаха към небето и в ума ми неочаквано изплува споменът за сивите ноемврийски дни по Уошингтън Скуеър в Ню Йорк. В някои следобеди, когато в магазина нямаше посетители, а Джъстис Робинсън подремваше пред камината, аз предприемах кратки разходки в парка и с настъпването на вечерта се завръщах с пламнали страни и разведрена душа. В този миг в мен отново се обади болката, която смятах вече за преодоляна, и от очите ми бликнаха сълзи. Снех импулсивно престилката и я захвърлих встрани.

— Излизам. Ще ми подейства добре. — Все още не познавах добре Бостън, но пък градският парк се намираше само на пет преки от нас.

Трябва да призная със срам, че се прокраднах на пръсти покрай вратата на Дамарис. Този път не ми се водеха задушевни разговори, дори и самото й присъствие щеше да ме обремени излишно. Облякох палтото, взех мантона и се измъкнах незабелязано през големия портал. В лицето ме блъсна студен зимен вятър. Прозорците и тесните железни балкони по къщите по Комънуелт Авеню бяха хванали тънка ледена корица, а в отвърстията на украсените покриви черни птици търсеха подслон. Художествено изпълнените покриви на тези сгради ми напомняха френски дворци, а чудатите клони на възлестите тъмни дървета в градския парк изглеждаха досущ като фигури от стародавни времена или от старинни гравюри. За мое учудване тези мрачни образи не ме потискаха ни най-малко, те по-скоро внесоха необходимия порядък в мислите ми.

Скоро се почувствах по-освежена и поех обратно към дома.

Отвори ми Хопкинс, икономът, който се загледа леко шокиран в разрошената ми коса.

— Моля ви, Хопкинс — обърнах се приятелски към него, докато ми помагаше да снема палтото. — Кажете, закъснях ли много за чая?

Явно, че начинът, по който се принизих до него, му допадна и ледът по физиономията му се разтопи.

— О, не, мис Стантън, в никакъв случай. Незабавно ще изпратя Сара горе с пресен чай. Мис Дамарис нареди да ви кажа, че ви очаква в будоара си.

Качих се горе и намерих приятелката си в превъзходно настроение.

— Тайничко си се измъкнала оттук, а? — започна тя. — Засрами се! Казвай веднага, Вини, случи ли ти се нещо интересно? Някое приключение? Очите ти блестят много особено.

— Е, и ти не приличаш на човек, прекарал безутешен следобед.

— Позна. Уорън… мистър Слоун… беше тук. Дойде малко след твоето излизане и ми донесе скиците за цветната украса — знаеш, във връзка с дебюта. Той притежава изключителен усет за тези неща. Всичко ще бъде просто божествено! — Внезапно обаче очите й потъмняха. — Бедничката ми леля Марина — продължи тя унило. — Тя очаква толкова много от това празненство, а аз… аз сигурно ще я разочаровам.

— Говориш безсмислици — прекъснах я с категоричен глас.

— Вини, бъди честна към мен. Ти виждаш нещата такива, каквито са, така че нека не се заблуждаваме. — При тези думи Дамарис ме изгледа открито. — Празненството преследва няколко цели: На първо място то е моят дебют в обществото, на второ място представлява генерална репетиция за галаприема и най-накрая, грубо казано, е замислено като плесница в лицето на местните величия. Кажи ми откровено, Вини, вярваш ли наистина, че мога да се справя с тази отговорност? Майка ми или, например, ти щяхте да бъдете изключителни. Защото вие двете сте омесени от друго тесто.

— Защо не обясниш на леля си какво ти е на душата?

Дамарис отмина с мълчание моя предизвикателен въпрос.

— За щастие, никой и не очаква от мен да се впусна презглава в удоволствията. Никой няма и да забележи, ако изчезна по някое време. Странно. Трябва да ти разкажа някой път за нашите предци и младежките години на татко. Очевидно в жилите ми тече разводнена кръв. Клетият татко!

Реших да сменя темата, но в този миг вратата се отвори и Дамарис възкликна с видимо облекчение:

— А, ето го и нашият чай.

Тя се зае с поднасянето на напитката и най-накрая Сара напусна недоволна стаята като затръшна вратата зад гърба си.

Дамарис изпръхтя с презрение.

— Какво момиче, а? Работи извънредно съвестно, но това любопитство ще й изяде главата. Като капак на всичко сестра й служи при мисис Кабът, знам го от Меги. Можеш да си представиш как само ни одумват онези кози.

— Леля ти знае ли?

— Не, от мен също няма да го научи. И бездруго си има предостатъчно проблеми. А и какво от това? Няма какво да крием от тези провинциалисти тук. — Тя вирна горделиво глава, но порцелановата чашка затрепери в ръката й и побързах отново да сменя темата.

— Кога ще дойдеш в зимната градина да видиш какво сме направили? Трябва да ти призная, че всеки път, когато се озова на това място, съм готова да престъпя десетата Божа заповед. Съкровищата на баща ти буквално ме опияняват.

Дамарис се разсмя.

— Имай предвид, че все още не си видяла всичко. Освен предмети от злато и сребро, има и произведения от текстил. Гоблени… на един от тях е изобразена легендата за двете сестри, разказвах ти за тях. Но откакто се върнахме, не съм го виждала. Старинна църковна утвар, везмо й най-накрая — дантелите! Когато ги видиш, направо ще онемееш, Вини! — На това място гласът й се сниши. Спомням си, че веднъж, когато бях съвсем малка, мама си сложи от тези дантели. Роклята й беше бяла, от рипсена коприна, с широк кринолин и гарнитура от венецианска коприна с втъкани сребърни нишки. Един път, преди да излязат някъде с татко, тя дойде в стаята ми с тази рокля, приличаше на принцеса от приказките.

След тези думи тя се умълча и продължи да отпива от чая си.

Понякога се питах дали изобщо съществува безопасна тема в общуването ми с Дамарис. Реших да заговоря за нещо друго.

— Разкажи ми за скиците, които е донесъл мистър Слоун.

Лицето й светна.

— Това ще бъде един вид подготовка за галапразненството… ако татко си даде разрешението, разбира се. Между нас казано, Вини, страхувам се, че може и да не позволи. Заинати ли се, става непреклонен като Макиавели. О, Вини, трябва да видиш скиците на Уорън! Той, милият, е провел истинско научно изследване, само и само да ни достави радост. Лилии и бръшлян, зюмбюли и бели теменужки… за него цветята ще бъдат символи, като на старите гоблени. А за случая единственият възможен цвят, разбира се, е невинното бяло.

— Всичко се нарежда много удобно — няма да се налага да търсите дълго лилии и зюмбюли — казах сухо. Ако Слоун останеше верен на тази символика и избереше единствено цветя, подходящи за въвеждането на младо момиче в светското общество, той би трябвало да се спре главно на пролетни цветя и на някои ненатрапчиви растения, които иначе никога не се използват за украса на по-големи празненства. — Дамарис! Няма ли да е по-удачно тържеството да се проведе направо в зимната градина?

— Не! — Дамарис се изправи рязко в леглото, лицето й се напълни с кръв, а после пребледня като платно. Забелязвайки моето удивление, тя се овладя и прокара ръка по челото. — Не обичам зимната градина — прошепна. От тежкия дъх винаги ме заболява главата. Толкова много цветя на едно място ми действат потискащо.

— Как тогава ще ги понесеш на бала?

— Може пък да послужат на добра цел — отвърна Дамарис дяволито. — Ще ги използвам като претекст, когато ми се прииска да изчезна. Не ме гледай така неодобрително, Вини, ще видиш, че ще издържа. Та нали ти си ми моралната опора. Уорън също. За щастие Марина реши да забрави факта, че той е само един прост служител. По този начин ще си имам поне надежден кавалер. — Очите ни се срещнаха, тя поруменя и отмести поглед встрани. — Мистър Слоун — рече предпазливо, — се отнася много добре с мен.

Какво ли й става, запитах се. След което непоколебим, но отхвърлих от себе си налагащия се от само себе извод.

На следващия ден се опитах да се държа резервирано със Слоун, но не постигнах особен успех. Естественото му държане ме обезоръжаваше, а освен това и двамата зависехме един от друг. В крайна сметка той по нищо не приличаше нито на авантюрист, нито пък на зестрогонец. Бе само интелигентен млад мъж от средното съсловие, който компетентно и усърдно си върши любимата работа. И въпреки всичко в него сякаш се таеше нещо зловещо и нечисто.

От този ден нататък всеки следобед излизах в градския парк. Разходките ме освежаваха и пропъждаха от мен силния и потискащ аромат на туберози и гардении. Студеният зимен вятър ме отрезвяваше и с един замах изтриваше всички фантазии и видения, които цъфтяха и избуяваха сред тежкия парников въздух. Може би този въздух наистина бе отровен, но не в биологическия смисъл на думата, а защото просто бе изкуствен. В зимната градина фантазиите и виденията придобиваха огромни размери — точно както и цветята. Мислите ми, и без това изпълнени със сюжети от класиката и с ренесансови интриги, избуяваха подобно на клеомите в техните лехи. Но студеният, сив бостънски климат ме връщаше неумолимо и безотказно обратно на земята.

В средата на ноември въздухът беше доста студен; след дългите разходки из парка и пътя по Марлбру Стрийт обикновено се чувствах не само освежена и ободрена, а и доста премръзнала. По тази причина започнах да се отбивам в новия музей. Макар че по стените все още имаше много голи петна, човек можеше вече да си представи колко красиво ще стане тук един ден. Обикновено сядах на някое кадифено кресло и разглеждах съсредоточено произведенията на старите майстори — тайнствени, тъмни, проблясващи в позлатените си рамки. Понякога се хващах как разполагам мислено по стените един или друг експонат от колекцията Калхън. В тези мигове сякаш разбирах по-добре мисис Кабът и алчността, изписана в очите й.

Мисис Кабът бе председателка на дамския комитет към този музей и носеше титлата си като папска тиара. В един от споменатите следобеди тя влезе в музея през една от засводените порти, следвана на буксир от мишеподобната си щерка, и се насочи към мен. Точно в този миг се извърнах най-сетне от платното на моя любим Тинторето и понечих да им кимна, но се спрях навреме, тъй като мисис Кабът ме отмина, без да поздрави. Не мисля, че е искала да ме обиди; тя просто не ме забеляза, така както не виждаме мебелите, покрай които се движим. Срещнах погледа на дъщерята и тя го отклони встрани, плувайки в килватера на майка си като незначителна спасителна лодка зад могъщ презокеански параход.

Лицето ми буквално пламна. Та това е просто смешно, зауспокоявах се наум. В качеството си на платена компаньонка аз може и да не съществувам за тази жена, но този факт по никакъв начин не може да промени същинското ми място в семейството. Отново се обърнах към картината на Тинторето, мъчейки се възвърна самообладанието си.

В този миг иззад гърба ми долетя глас:

— Кажете, не е ли направо неповторима?

Обърнах се. Пред мен широко усмихнат стоеше Уорън Слоун с ръце, скръстени на гърба.

— Имам предвид Мадоната — добави той с лека ирония. Дали бе забелязал безмълвната сцена? Аз във всеки случай нямаше да го попитам.

Спомних си, че Дамарис смяташе този човек за извънредно тактичен. Права бе — той просто продължи да говори дружелюбно, оглеждайки внимателно платното; очевидно ми отпускаше време да се овладея.

— Една от любимите ми картини. Често идвам тук и след това се чувствам истински обогатен. Тази творба те кара да прозреш собственото си несъвършенство.

Той изрази с думи точно онова, което си помислих малко по-рано!

— Успяхте ли да разгледате вече онзи Тициан до нас? Разкошна творба! — При тези думи той се поклони, и за свое голямо учудване, аз го хванах под ръка. Тръгнахме из залите, развълнувани от допира с изкуството. Слоун имаше връзки в музеите и затова за него бяха достъпни и онези експонати, които все още не бяха изложени официално. Колкото и да обичах да общувам сама с изкуството, все пак почувствах, че разговорът със специалист ми доставя наслада и ме обогатява. Внезапно Слоун замълча, след което се усмихна.

— Точната дума е наслада. Дали пък да не си позволим едно малко удоволствие? Какво ще кажете за шоколад и сладкиши?

— Защо не? Ще ми бъде много приятно! — отвърнах аз незабавно и без всякакво колебание.

Слоун ме заведе в малка сладкарница наблизо. Тук го познаваха; собственикът, дребен мустакат виенчанин, се забърза насреща ни и с широк жест ни посочи една от най-добрите маси. Той тъкмо наместваше стола ми, кога то вдигнах поглед и на една от страничните маси съзрях дамите Кабът. Дъщерята усети, че я гледам и сведе смутено очи.

За момент почувствах как кръвта нахлува в главата ми, но се овладях и се изправих на стола си. Това бе моят свят, свят на изкуството и следобедните разходки, в който, разбира се, имаше място и за следобедни срещи с колега — мъже. За мен бе повече от ясно, че независимо от богатството и дарителските си напъни, дамите отсреща не представляват нищо повече от едни невежи дилетантки. В този свят Слоун и аз ги превъзхождахме. Освен това, обади се дяволчето в мен, той е безспорно привлекателен мъж и този факт едва ли е убягнал от вниманието им.

В този миг направих нещо, от което би трябвало да се срамувам. Изобщо не ми и минаваше през ума, че използвам Уорън като инструмент за осъществяването на замислите си, просто всичко тръгна сякаш от само себе си. Положих небрежно ръка на масата и рубинът ми заблестя ослепително. Наместих стола си така, че дамите да виждат нашите лица съвсем ясно, приведох се напред и безогледно зафлиртувах с Уорън.

За момент Слоун сякаш се сепна, но за момент погледът му се спря на страничните маси, веждите му се вдигнаха в комично учудване и той незабавно се включи в играта. Разговаряхме весело, тихият ни смях изпълни залата, очите ни заблестяха въодушевено, покрай нас затанцуваха келнери, а мустакатият собственик направо засия. Той сметна нашия етюд за истински флирт и дори ни изпрати циганин с цигулка да ни посвири „на ухо“. Когато изпълнението приключи, Слоун с щедър жест му пъхна бакшиш, пое нежно ръката ми с пръстена и я поднесе устните си.

— Мисля, че за финална сцена беше добре — промърмори той.

— Тръгваме ли? — Помогна ми да си облека палтото, подаде ми маншона и двамата демонстративно напуснахме заведението.

Малко по-късно стигнахме до не тъй изисканата част на парка. Спряхме на едно място, погледнахме се един — друг в очите и като по даден сигнал избухнахме в гръмогласен смях. Слоун сне шапката от главата си и я взе под мишница.

— Нужна ми е малко почивка след цялото това представление! — Хвана ме за ръка и се затичахме като щастливи малки ученици, избягали от училище. Най-накрая, останали без дъх, се отпуснахме на една пейка.

— Боже мили! — възкликнах и с ръка избърсах потта от челото си. — Би трябвало да се засрамим, но аз не мога. Длъжна съм да ви съобщя, мистър, че изиграхте ролята си просто великолепно.

— А аз пък се налага да призная, мис, че с очарователна партньорка като вас това не представлява никакъв проблем. — После ме погледна прямо. — Бяхте направо пленителна.

— Сега обаче трябва да тръгвам. Дамарис сигурно вече ме очаква за чая.

Слоун също се изправи на крака.

— Ще ви поизпратя донякъде, поне до ъгъла. Вече се стъмва.

Той обаче ме придружи не до ъгъла, а чак до градинския портал. Там се поклони, после сякаш се поколеба за миг, усмихна се дяволито и поднесе ръката ми към устните си както в сладкарницата.

— Наистина ли сте толкова сигурна, че съм играл роля? — прошепна той и изчезна като вятър.

Не го изпратих с поглед. Внезапно множество неочаквани въпроси затрупаха мозъка ми.