Пръстенът на Медичите

Глава седемнадесет

Прегърнала колене, седях вцепенена на ръба на кушетката и неудържимо треперех, независимо от жегата в стаята.

Убийство. Или най-малкото опит за убийство. Очевидно отровата е била сипана в личните ми запаси, нямаше друго обяснение за изчезването им. И ако това беше вярно… При тази мисъл стомахът ми се сви. Който и да бе сипал отровата, изобщо не се е интересувал, че и аз може да умра. Защото нощем често пиехме заедно с Дамарис някоя от нейните напитки. Или е трябвало да умра и аз… Но защо? Може би защото знаех много?

Но какво знаех всъщност? Отчаяно се опитвах да си припомня всички факти, разполагах ги по един или друг начин и ги подреждах като експонатите на колекцията, сякаш така щях да спра треперенето си и да внеса порядък в разбърканите си мисли.

Дамарис се страхуваше. Това бе изходната точка. Майка й бе покойница. Дамарис бе отпътувала, след това се върнала от Италия и от този момент започнала да се страхува.

Бостън. Мястото, където гордите и древни родове на Орсини и Калхън бяха смятани за досадни новобогаташи и пришълци, които трябва да се изолират от светското общество. Мястото, където майката на Рос Калхън бе починала в бедност и което той обвиняваше за смъртта й. Където майката на Дамарис бе умряла по страховит начин и Дамарис хвърляше цялата вина върху себе си. А Рос? Кого обвиняваше Рос?

Колекцията Калхън. Колекцията, дебютът на Дамарис, планираната галавечер — всички те замислени, за да унизят и посрамят Бостън. Защото градът се е отнесъл несправедливо към майката и жената на Рос Калхън.

Уорън Слоун, пристигнал от Ню Йорк, за да състави опис на сбирката — презиран от Рос Калхън и обичан от дъщеря му. Аз, Лавиния Стантън, специалист — антиквар, дъщеря на неизвестен баща. Питомница на Джъстис Росън, прочут познавач на изкуствата, свързан по някакъв начин с Рос Калхън. Аз, довереница на Дамарис, посветена в страховитите й кошмари. Сънища. Страхове. Видения. Дамарис, която вярваше, майка й я посещава нощем. Суеверната и вярна Меги, която вярваше на фантазиите й. Отново Дамарис, убедена, че я тровят. Рос обаче смяташе, че се трови сама. Аз, изложена на гибелната атмосфера в този обикновен дом — въобразявах ли си или наистина зад това се криеше някакъв по-дълбок смисъл? Дали той ме наблюдаваше в необитаемата стая, когато търсих Лео и открих изчезналия гоблен? Изчезнал портрет. Повреден гоблен, фалшифициран медальон, фалшифицирана сребърна табакера.

И интриги. Интриги, изобразени на гоблени, интриги на ниво. Предпазливо и двусмислено преплетени нишки в „Павана на две сестри“. Две красиви сестри, едната добра, а другата зла; може би Изабела и Марина? И още — някакъв чужденец и познавач на изкуствата. „И накрая смъртта, този дом се случиха лоши неща, мис“, бе казала Меги, спомена също и дявола и прелюбодейката. Марина беше любовница на Рос Калхън. „Но аз изобщо нямаше да ти преча“, спомена Дамарис покрай другото. Говореше за мен и Рос. Тогава не обърнах внимание на тези думи, но в момент се изчервих. Следователно Дамарис бе в течение на нещата. Затова ли се опитваха да я отровят?

Интриги. Уорън, ухажващ тайно Дамарис. Подбудите — състрадание, истинска привързаност и себичност. Дамарис, която го окуражава, макар и прозряла замислите му. Уорън — вероятно влюбен в мен. Той знаеше прекрасно, че небрежната, иронична дружелюбност беше ответната форма на близост, която можех да приема. Уорън, разкрил тайната на пръстена сякаш така, между другото. Уорън, смръщил вежди, промърморва: „Странно“. Струва ми се, че съм виждал някъде тази змийска глава. Повреденият гоблен, смятан дълго време за изгубен, единствената брънка, свързваща огърлицата на Калхън и пръстена на мама.

Интриги. Тайнственият разговор в зимната градина. Гласът на Марина. Какво ли изразяваше? Заплаха? Предупреждение? Тя знаеше за кражбите и спомена също за някаква опасност.

Нямаше смисъл да продължавам, изобщо не бях в състояние да стигна до някакъв приемлив извод. И все пак нещо ми казваше, че съм съвсем близо до решението на проблема и че ми е нужен един — единствен детайл, който ще обясни всичко. Не знаех обаче в каква посока да търся. Внезапно този въпрос престана да ме интересува. Рос и Марина, например, бяха убедени, че болестта на Дамарис се дължи на самата нея, на нейната неуравновесеност, на вътрешната й потребност да се самонаказва, на импулсивния й стремеж да ни привърже към себе си. Можех да възприема тази теза и да предоставя на тях двамата да разрешат този проблем. Та нали те носеха отговорност за нея? Марина буквално запокити истината в лицето ми: Откакто пребивавах в този дом, в него се случваха единствено беди и нещастия.

Не биваше да идвам на това място. И то по много причини. Осъзнавах това от известно време. Вторачих се в неизмеримите глъбини на пръстена, а рубинът заискри насреща ми като бликнала кръв. В този миг пръстите на другата ми ръка инстинктивно посегнаха към змийската глава и натиснаха издаденото езиче надолу, точно както ми показа Уорън в сладкарницата. Камъкът отново отскочи и освободи малко, плоско отвърстие.

Но ако предния път по ъгълчетата на отвора бяха останали единствено следи от някакво средство за почистване на благородния метал, то в този момент той бе пълен до половината с белезникав прашец. Обзе ме някакъв безименен ужас, задъхах се и бързо натиснах камъка обратно. Може и да прибързвах с изводите си, но в този момент едва ли имаше сила на този свят, която да ме накара да последвам привичното си любопитство и да опитам този прах. Постепенно твърде неясните ми предчувствия и подозрения кристализираха в точно определено твърдо убеждение.

Дори и да се бе отровила сама, Дамарис никога нямаше да сипе прашеца в пръстена ми, за да отклони подозренията към мен. Поискаше ли да ме обвини, тя можеше просто да огласи предположенията си пред останалите. Ако вземаше периодично арсен, тя идеше да е наясно с дозировката и нямаше да поеме смъртоносно количество. Освен ако наистина не е искала да се самоубие. Но защо ще иска? На Бъдни вечер тя бе щастлива, направо извън себе си от щастие. Бях твърдо убедена в извода ся, и то не само поради страстната прегръдка, на която бях свидетел; достатъчно бе да си припомня израза на лицето й след среднощната литургия и задъхания й глас: „Толкова съм щастлива! Трябва да ти доверя една тайна, Вини…“ В онзи миг цялото й същество сияеше. Какво ли бе станало с нея след това? Имаше ли нещо, което да я накара да посегне на живота си?

Но всъщност нали бях свидетел на сцената в зимната градина? Недоумението в очите й, когато я връхлетя споменът, след това ужасът, а най-накрая мълчание и равнодушие. Така и не ми каза нищо за сладката си тайна. Помъчих се да си припомня всички подробности. Какво точно се случи онази вечер в зимната градина? Всъщност някой знае какво. Само едва доловими стъпки и усещането, че зад растенията има някой, нещо, което извика в паметта ми един друг случай. А след това бръшлянът внезапно се разтвори и пред нас изникна Уорън Слоун. Откъде ли идваше точно? От вътрешността на къщата ли? Или отвън, през вратата, която не можах да открия? И Слоун ли бе човекът, с когото Марина се срещна тайно онзи следобед?

Внезапно в съзнанието ми се оформи страшна догадка — и то не само заради Дамарис, а и заради мен самата. Нима Уорън Слоун се бе опитал да отрови Дамарис? Не можех да повярвам. Виж, ако бяха женени, прошепна някакъв глас в мен, той щеше да я наследи и тогава може би… Отново думите на Дамарис: „Уорън Слоун е влюбен в колекцията Калхън, той буквално се е поболял по нея и жадува за нейната красота. Би пожертвал дори и живота си за тази красота. След което добави: Аз също съм експонат от колекцията Калхън.“ Следователно по отношение на него тя не хранеше никакви илюзии, но пък му вярваше. Нуждаеше се от него. Дали крушението на това доверие е било достатъчно силен мотив, за да посегне на живота си? Да.

Обвинението срещу мен обаче не съответстваше на характера й. Ако наистина е искала да умре, тя щеше ясно и категорично да обяви намерението си; независимо от това какво ще си помислят околните за нея. Опрях глава в ръцете си. Не, не бях постигнала нищо — решението на загадката все още ми убягваше.

В следващите дни животът в къщата продължи по обичайния си начин и дните се нижеха със скоростта на охлюв. Междувременно махнаха коледното дърво от зимната градина. Помъчих се да се съсредоточа върху работата си с гоблените и дантелите, но мислите ми постоянно витаеха някъде другаде. Разхождах се всеки ден, но тъй като не исках да срещам никого, грижливо избягвах обичайния си маршрут и обикалях само онези квартали на Бостън, които не познавах. С Марина и Рос се засичахме в трапезарията, заради прислугата и аз се включвах в незначителните разговори на масата. Марина изглеждаше ужасно. Както винаги лицето на Рос си оставаше безизразно. До леглото на Дамарис денонощно дежуреха медицински сестри. Единствено Меги имаше правото да я навестява от време навреме. Що се отнася до останалите, лекарят ни осведоми, че болната не иска да вижда никого.

— Несъмнено става дума за болестен симптом. Обаче не бива да се тревожите. В момента я измъчват странни халюцинации, но скоро те ще изчезнат.

Рос кимна хладно, но жилата на слепоочието му започна да пулсира.

— В момента, в който се възстанови, ще отпътуваме обратно за Италия. Снаха ми се оказа права. Доведох дъщеря си тук, като се надявах, че ще се научи да вижда действителността такава, каквато е. Вместо това обаче за малко не я убих.

Реших, че трябва да се държа здраво за Меги, ако искам да науча новини за Дамарис. Милата ми, вярна, сърдечна, свадлива Меги — какво ли щях да правя без нея? Меги бе тази, която чуваше клюките в слугинските стаи, както и откъслеци от разговорите на медицинските сестри. Именно тя наблюдаваше по своя си хитроват начин какво става в стаята и като нямаше с кого другиго да го сподели, идваше при мен.

— Онези вътре говорят, че тя самичка си е сипала отровата. Не, моето момиче никога няма да стори такова нещо! Та тя много добре знае, че това е смъртен грях.

— А щеше ли да е смъртен грях, ако тя не е била на себе си.

— Това, което казвате, мис, е само едно от всичките лоши неща, които се разправят за нея — отвърна Меги мрачно. — Едно ще ви кажа обаче: Ако моето детенце наистина не е на себе си, то е само защото сатаната иска да я погуби!

В друг разговор тя пък сподели следното:

— Клетото момиче бълнува постоянно, но докторът пръста си не помръдва, за да й помогне! А онзи там, мистър Слоун, той й изпрати много хубав букет. Тя обаче, макар и много да обича цветята, не ги иска в стаята. Решила е, че те й носят нещастие.

Този път болестта на Дамарис се проточи много дълго. Никой не знаеше защо е точно така. Може би всичко се дължеше на нервната треска, на арсена или просто на цялостното й лошо здравословно състояние. Обединени от общата тревога, ние се въоръжихме с търпение и зачакахме. А навън снегът не преставаше да вали.

Един ден — бе 31 декември, следобед — Хопкинс дойде в стаята ми.

— Долу на входа ви очакват с писмо, мис. Той настоява да ви го предаде лично.

Слязох и съзрях някакъв дребосък на неопределена възраст.

— Вие ли сте мис Виния Стантън?

— Да. За мен ли носиш писмо? — Протегнах ръка, а малкият кимна удовлетворен.

— Да, наистина сте вие. Той каза, че ще ви позная по пръстена. — С тези думи момчето ми пъхна в ръцете някакъв омазан, изпомачкан плик и за миг изчезна зад гъстата снежна пелена.

Качих се бързо в стаята си, заключих вратата и разкъсах нетърпеливо плика. Адресът бе зацапан и нечетлив, но познах почерка веднага, независимо че обръщението и подписът липсваха.

Направо съм полудял от притеснение, а онзи цербер на вратата не ми казва нито дума. Трябва да знам какво става там. Можете ли да дойдете при мен? Знам, че не уредно, но поне може да сте сигурни, че няма да ви види никой.

Накрая бе написан адресът, малка улица до Бейкън.

Облякох се топло и излязох. Заоправдавах се пред самата себе си, че съм длъжна непременно да разкрия „тайната“, за която спомена Дамарис. Въоръжена с огромна доза недоверие, се отправих на път. Не минах, както обикновено, през парка, а скъсих разстоянието, като минах бързо покрай мръсната и бавна река. Не след дълго свих в някаква стръмна, павирана уличка. От двете страни се точеха еднообразни тухлени къщи, широки колкото една стая, с черни капаци по прозорците и лъскави чукчета от месинг на вратите… Намирах се в стария град, в Бостън от колониалната епоха. За момент всички тревоги отлетяха от главата ми и започнах да се наслаждавам на красивата гледка. Гъстият сняг веднага засипваше стъпките ми. На улицата не се мяркаше жива душа; само зад някои от прозорците гореше бледа домашна светлина. Най-сетне стигнах до улицата, на която живееше Слоун и затърсих номера на къщата. Намирах се вече в по-обикновен квартал. Тук жилищата бяха изградени върху бивши обори и обеднели вдовици даваха стаи под наем, за да свържат някак двата края. Къщата, която търсех, бе загубила своя цвят, но пък чукчето на вратата блестеше.

Уорън ми отвори веднага и ме затегли нагоре по стъпалата.

— Благодаря ви, Лавиния, вие сте истински ангел. Съблечете си палтото и свалете ботушите, стига предложението ми да не ви шокира; сигурно съвсем са прогизнали от влагата. — После ме настани в удобен люлеещ се стол до малка запалена камина. — Казвайте сега, за Бога, какво става в мавзолея на Марлбру Стрийт.

— Дамарис щеше замалко да умре — отвърнах направо. — От свръхдоза арсен, както вероятно знаете вече.

— Да, това бе единственото, което успях да изкопча от онзи цербер, Хопкинс. Казва, че било от небрежност.

— Дамарис твърди, че сама е взела отровата. Знаете ли за това?

— Изключено! — Изненадата му бе неподправена. — Не й вярвам.

— Често сте споменавали, че в този дом има намесена отрова. Не е ли малко странна тази ваша… далновидност.

Уорън ме изгледа недоумяващ.

— Какво, за Бога, искате да кажете с тези думи?

— Само това, което твърдите и вие — че в този дом става нещо недобро. Не знам защо, но понякога ми се струва, че ме използват като някакъв вид посредник и това никак, ама никак не ми се нрави. — Произнасяйки последните думи, се разтреперих цялата, но все пак успях да придам спокойно звучене на гласа си.

— И вие си мислите, че аз участвам в това… начинание?

— Да, така мисля. На Бъдни вечер Дамарис бе извън себе си от щастие. Затова не ми се вярва, че е искала да посегне на живота си. Тя има опит с арсен и затова е изключено да е взела свръхдоза. Освен това крие някаква тайна, но така и не ми я издаде. Струва ми се обаче, че тази тайна ми е известна, макар и да нямам доказателства. Именно по тази причина дойдох при вас.

Погледите ни се срещнаха.

— Все пак съм длъжна да кажа — добавих, — че на Бъдни вечер случайно се озовах в балната зала.

— О — възкликна Уорън и приглади косата си с пръсти. Той помълча малко и продължи: — Колко съм недосетлив! Сигурно искате вече чай. — Той отиде до печката и се зае с някаква димяща кана от месинг. По всичко личеше, че се е подготвил извънредно грижливо за моето посещение: резенчета лимон с карамфил, кекс и печени ябълки, които се задушаваха върху печката. Стаята му бе малка, но обзаведена с вкус — няколко красиви мебели, няколко красиви литографии на стената. — Вторият ми дом — обади се той и ми подаде чаша. — Но едва ли ще остана още дълго тук. Моят нюйоркски музей не ми удължава отпуска.

Уорън се разположи срещу мен и ме загледа някак неопределено.

— Вие сте права, разбира се — изрече накрая. — Аз… как да се изразя… аз положих сърцето си в краката на Дамарис и тя ми оказа честта да приеме моето предложение. — Той вдигна предупредително ръка. — Не казвайте нищо. Знам прекрасно как ще реагира нейният любящ татко. За това и двамата мълчим като гробове. — Опитът му да придаде на думите си хумористичен отенък пропадна. — Може и да се заблуждаваме, твърде е възможно и нищо да не излезе от тази работа. Но си казвам: Нека да опитаме, щом като това я прави щастлива!

— Да разбирам ли, че намеренията ви не са сериозни?

— Как можете да си помислите такова нещо? — отвърна той остро. — Напротив, съвсем сериозни са. Но аз съм човек — реалист и осъзнавам съвсем ясно, че по един или друг начин някой ще се опита да предотврати един такъв брак.

— Всъщност, какво точно искате да кажете?

— На Дамарис е поднесена отрова — продължи Уорън открито. — Оттогава не ме допускат при нея. Тя връща писмата и цветята, които й изпращам. Бог знае какво й се разправя по мой адрес.

Той всъщност все още не бе наясно, че спрямо него тя не храни никакви илюзии. А освен това… — Причината сигурно е друга — започнах аз. — Тя направи едно откритие, което я накара да се замисли. Наблюдавах лицето й в зимната градина. Вие се появихте иззад бръшляна, но сякаш преди това стояхте там скрит известно време, нали? Като в засада. Очевидно видяното е събудило някакви спомени в нея.

Дамарис, чиито мисли постоянно кръжаха около зимната градина; и Уорън, който всъщност често говореше за неща, които не би трябвало да знае…

— Вие… вие бил ли сте на това място и преди? — запитах аз, следвайки интуицията си. — Искам да кажа, преди семейството да отпътува за Италия, преди смъртта на Изабела? Впрочем, познавахте ли лично майката на Дамарис?

Зададох този въпрос напосоки, но изведнъж Уорън стана много сериозен и се замисли. След малко той изпусна въздух през устата си — прозвуча като безкрайно дълбока въздишка.

— Да, това е възможно обяснение за поведението й спрямо мен — изговори той бавно. — Може би дори — Бог да ми е на помощ — за отровата, в случай, че си е направила неверни изводи или ако… — Той преглътна тежко. — Да, познавах майка й. Бях млад оптимист, събуден и жаден за знания, влюбен в един свят, който не бях в състояние да си позволя. По това време бях, така да се каже, чирак на един реставратор. Изпратиха ме на работа в една бостънска галерия, едновременно с това имах задачата да открия ценни произведения на изкуството за своя истински работодател. И един ден тя дойде в галерията.

— Кой, майката на Дамарис ли?

Той кимна утвърдително.

— Стоях на върха на една стълба и си правех тайно записки за една точно определена картина — в каталога на галерията тя бе записана като незначителна творба, но аз имах основания да смятам, че става въпрос за много важно откритие. Точно в този момент ме извика един глас. Тя бе застанала в основата на стълбата и гледаше нагоре. Нареди ми веднага да сляза, за да се качи тя и да разгледа картината. Бе облечена от глава до пети в бяло, любимия й цвят. Изкачи се по мръсната стълба, но по роклята й не полепна нито прашинка. Когато заслиза обратно, ме помоли да я подкрепям за ръката.

— Как изглеждаше? — попитах тихо. — Опишете ми я.

— Кой, Изабела ли? — В гласа на Уорън се прокрадна топла нотка. — Тя бе като чисто злато. Всичко в нея, дори косата и тъмните й очи, бе увенчано от златно сияние. И тя, както и сестра й, притежаваше способността да печели хората, но беше, как да кажа, много добра по душа. Забелязах това й качество още първия ден. Каза, че оценката ми е вярна и картината представлява голяма ценност. Мъжът й непременно щял да я купи, а аз трябвало да получа своя дял и нямало нужда да казвам каквото и да било на работодателя си. Тя продължи и след това да се интересува от моето развитие и понякога ми уреждаше една или друга сделка. Бе истинска дама и й бях благодарен. Нищо повече. Не бих се осмелил никога. А ако Дамарис си е помислила нещо друго, значи се заблуждава ужасно.

— Бяхте ли там по време на инцидента? Тя спомня ли си за вас?

— Разбира се. Та нали тя ме повика. — Очевидно имаше предвид Изабела. — Изабела притежаваше сведения за някаква сделка, от която щях да спечеля. Не биваше да се показвам никому, за да не се разнесе слухът, че проявява предпочитание към някой от търговците. И така, откликнах на поканата й, но още с пристигането си разбрах, че в зимната градина има и други хора. Скрих се зад бръшляна и зачаках търпеливо. Внезапно отекна писък…

Той затвори очи, след което продължи сухо:

— Ето защо мога да разбера по-добре от останалите какво е преживяла Дамарис. Защото аз само чух какво става, тя обаче е била непосредствен свидетел на нещастието!

В стаята се възцари тишина, единствено огънят в камината пращеше тихо.

— Разнесе се миризма на изгорял плат — изрече той бавно. — И освен това се чуваше нещо като цвърчене на разтопена мазнина, което продължи дълго след като затихнаха виковете. Не се наложи да погледна натам, но гледката, все едно, ме преследва до ден — днешен… това красиво, мило лице… Не ме забеляза никой. Спазми тресяха тялото ми, но все пак успях да се отдалеча бързо. Вече нямах никакво желание да оставам в Бостън. Върнах се в Ню Йорк, съсредоточих се върху работата си и успехът ме споходи.

Тази зима музеят в Ню Йорк ме изпрати служебно в Бостън — маркизата търсела специалист, който да окаже помощ за представянето на колекцията Калхън. Знаех с какво се занимава Изабела в Бостън. Струваше ми се, че… е, добре, за да бъда съвсем честен, ще кажа, че намеренията ми до голяма степен съвпаднаха с тези на великия Калхън. Работата по колекцията ми даде възможност да увековеча спомена за Изабела и да поставя на колене тези, които я бяха унизили толкова много. Нямах никакви проблеми, тъй като бях непознат в този дом. И така, дойдох тук.

— Да. И на това място се запознахте с Дамарис.

Уорън кимна.

— Запознах се с Дамарис. Сравнени, двете с майка си са като цветна пъпка и разцъфтяла роза. Розова пъпка, която онези двама горделиви идиоти систематично се мъчат да унищожат. Заради майка й бях решен да не допускам това престъпление.

— Аха, заради това значи сте й предложили женитба.

Не вложих ирония в думите си, но изглежда е прозвучало точно по този начин, защото Уорън ме изгледа с подозрение.

— Също заради Дамарис и, разбира се, заради самия себе си. Аз наистина я обичам, Лавиния.

Повярвах му. Но за мен бе ясно и още нещо. Независимо от уверенията му, че й се е възхищавал чисто платонически, Уорън Слоун е бил и дори все още бе влюбен до уши в Изабела Калхън.

— И какво ще правим отсега нататък?

— Сега — рече Уорън решително, — сме длъжни по някакъв начин да предпазим Дамарис. Мен не ме допускат при нея. А освен това тя няма и да ме изслуша. Ако е вярно това, което казвате. Не можете ли да я вземете със себе си в Ню Йорк и дори, ако се наложи, да я отвлечете?

— Не мога да се върна в Ню Йорк. Аз… не притежавам нищо там, нито семейство, нито каквото и да било имущество. Просто бях на работа в този град, но закриха мястото.

— Съжалявам, мислех си, че… Но няма значение, най-важното в момента е някак си да скрием Дамарис на сигурно място. Струва ми се обаче, че е време да си тръгвате, Лавиния. Може да открият отсъствието ви. Все ще ни хрумне нещо в следващите дни.

— Мислите ли наистина — попитах бавно, — че споменът за този страшен ден може да накарал Дамарис да изпие сама отровата?

— Съществува и още една възможност. — При тези думи Уорън ме изгледа много особено. — Никога ли не ви е идвала наум? Дамарис е убедена, че носи отговорност за смъртта на майка си. А Рос буквално обожаваше жена си… със страст, граничеща с лудост.

Тази идея ме смути толкова дълбоко, че едва по пътя към дома си спомних нещо, за което исках да попитам Уорън: Дали той е бил онази тайнствена личност, с която разговаря Марина в градината.

Рос. Помъчих се да прогоня от себе си версията, за която загатна Уорън, но тази мисъл се настани трайно в мен като червей в зряла ябълка.

Въпреки снежната виелица успях най-сетне да се добера до Марлбру Стрийт. Прозорците на къщата светеха до един, а в библиотеката можах да съзра Рос, застанал неподвижно пред камината. Можех ли да мисля за него като за низвергнат ангел? Да, разбира се, но в поемата на Милтън се говореше и за други неща, например за сключени съюзи, които после се разпадат. Внезапно там, сред студа и снежната буря, ме озари прозрение: Който и да бе той, каквито и качества да притежаваше Рос Калхън, той и аз бяхме сключили безмълвен, но нерушим съюз.