Пръстенът на Медичите

Глава четвърта

Когато се събудих на следващата сутрин, от Дамарис нямаше нито следа. През пердетата се процеждаше бледа светлина. В къщата бе извънредно топло и се почувствах много отпаднала. Не бях свикнала на такива температури. Запитах се дали през нощта съм разговаряла наистина с Дамарис, или съм сънувала.

Сподавени шумове от цялата къща проникваха до мен през дебелите завеси и килими. Облякох се и излязох в коридора. През стъкления покрив в залата нахлуваше ярка слънчева светлина. Вратата на Дамарис беше заключена. Спретнатата камериерка премина през залата и когато ме видя да слизам, направи реверанс.

— Добро утро, мис. Закуската ви очаква на шкафа в трапезарията.

— Мис Дамарис стана ли вече?

— Тя идва тук едва към обяд. Сънят й не е добър, мис. — Очевидно момичето се канеше да завърже разговор с мен, а и на мен ми се искаше да я поразпитам за Дамарис. За съжаление обаче не бе редно да действам по този начин; затова я отпратих и се запътих умислена към трапезарията. На шкафа под гоблена бе приготвена богата закуска. От сребърна кана се виеше пара, а до нея бяха подредени сребърни купи и широки стилни чинии — изобщо твърде много неща за малкото обитатели на дома. До шкафа стоеше някакъв мъж, който тъкмо си пълнеше чинията. Отначало си помислих, че е Рос Калхън и ме обзе необичайно за мен смущение. Когато обаче се извърна и ми се усмихна, се учудих как съм могла да се заблудя дори и за миг. Защото мъжът пред мен бе значително по-нисък и освен това не изглеждаше толкова строг.

— Добро утро! Препоръчвам ви най-горещо да опитате наденичките. Кафето е съвсем нормално, но за чая човек трябва да е направен от желязо, защото е ирландски, ще рече, тройно преварен английски чай.

Очевидно този човек се чувстваше тук като у дома си. Седна на масата и започна да се храни с апетит. Аз от своя страна се обслужих мълчаливо и тайничко се упреквах, че не съм разпитала Дамарис за хората, който живеят в този дом. За мен бе ясно, че той не е част от семейството — Дамарис нямаше други родственици, освен баща си и леля си. Аз не съм много общителен човек и съжалих, че Дамарис не е до мен, за да ми представи този мъж. Събеседникът ми обаче явно не страдаше от подобни скрупули. Когато се обърнах към масата, той скочи от мястото си и ме покани да седна до него. Не исках да проявя невъзпитание и последвах поканата му.

— В този дом всеки, който стане от сън в разумен час, трябва някак си да се оправя сам. В началото е малко неприятно, но после се свиква. Марина напуска будоара си обикновено към обед, а малката сигурно пак е спала зле. А вие, мис Стантън, как прекарахте вие първата си нощ в двореца Калхън?

Втренчих се смаяна в него.

— Вие знаете името ми?

— О, извинете ме. — Той сне церемониално несъществуващата шапка от главата си и се представи с насмешлив блясък в очите. — Уорън Слоун, ваш покорен слуга. Най-охотно бих ви връчил визитната си картичка, но в дома на цар Мидас такива жестове се смятат за проява на лош вкус.

— Вие… вие родственик ли сте, мистър Слоун?

— О, не, не! Макар че тази идея звучи доста примамливо. Аз съм просто от онези люде, които в света на богатите се наричат „почтен бедняк“, с други думи, издържам се със собствения си труд. Всъщност съм консултант и уредник на един нюйоркски музей, но понастоящем съм нает тук за временно ползване. Занимавам се с каталогизирането на колекцията Калхън. И тъй като вие пребивавате на това място по същата причина, бихме могли да станем добри приятели, нали? Ще си вземете ли още наденички, мис Стантън? Малко кафе, моля? — Още преди да отговоря, той доля чашата ми. — Видяхте ли вече прочутата огърлица? Трябва да накарате Калхън да ви я покаже. Това е точно във вашата област.

— Изглежда знаете цял куп работи за мен — вметнах тихо.

— Аз знам цял куп неща за какво ли не на този свят — отвърна той съвсем спокойно. — Поне за всичко онова, което има връзка с ренесансовата сбирка, намерила подслон под този покрив. Не ми изглеждате никак глупава и си мисля, че няма да мине много време и вие също ще сте наясно с всичко относно тази колекция.

Думите му ме подразниха и си замълчах. Реших, че Уорън Слоун е извънредно дързък младеж. Странно, всъщност той не бе чак толкова млад — можеха да му се дадат около тридесет години. Имаше обаче от този тип лица, които цял живот изглеждат млади. Правеше впечатление на веселяк, очевидно обичаше да се усмихва, а кафявите му очи проблясваха шеговито. Косата му беше със златистокафяв отенък и върху очите падаше дълъг перчем. Ефектът бе преднамерен, но със сигурност будеше симпатии сред околните. Мисля, че съм човек без предразсъдъци и затова се учудих от самата себе си, установявайки, че изпитвам недоверие към доброжелателното поведение на този човек.

— Виждам, че не съм ви симпатичен — отбеляза Слоун весело. Обаче това няма никакво значение. Поначало съм известен като човек, когото другите започват да ценят едва след време. Готова ли сте вече? Защо не вземете купата със сметаната в стаята си, за да попоглезите малко вашата котка? Марина няма да научи, следователно няма да има и за какво да се ядосва.

— Мис Стантън. — Дребничката камериерка отново направи своя реверанс. — Мис Дамарис моли след закуска да идете в стаята й.

Откликнах с готовност на тази покана и леко замаяна от разговора с Уорън Слоун, напуснах трапезарията.

Стаята на Дамарис бе тапицирана отгоре до долу с блестяща коприна и дантели и приличаше на вътрешността на осветена раковина. Дамарис седеше бледа в леглото си, облегната на цяла купчина везани възглавници. Съзирайки ме, тя радостно протегна ръце към мен.

— Моля те, извини ме. Имах ужасно главоболие и болката едва сега се поуталожи малко. Наистина съжалявам! Това ти е първата сутрин в нашия дом, а стана така, че закусва сама. Знам, че татко вече е излязъл. Той става винаги извънредно рано и се появява в кантората си три часа преди своите служители. Често твърди, че в душата си е останал старият усърден работник, нещо, което винаги вбесява леля Марина.

Тя ме привлече към себе си, разсмя се задъхано, а очите й заискриха щастливо. Усмихнах се и напрежението, което усещах преди това, незабелязано отлетя. Спомних си странния нощен разговор и ме обзе неувереност. Дамарис обаче не пророни нито дума по този въпрос; сякаш се бе изличил напълно от паметта й. Разбира се, аз също си замълчах.

— Не се упреквай за закуската — успокоих я аз. — Не бях сама.

— А, Уорън — досети се Дамарис. Гласът й някак се промени. Изгледах я право в очите.

— Кой е този човек, Дамарис?

Тя посрещна погледа ми с широко разтворени, невинни очи.

— Мистър Слоун ли? Експерт по италианския Ренесанс. Точно като теб. Вини. Вие двамата имате множество общи интереси.

— И той спомена същото — вметнах. — Но се съмнявам дали интересите ни си приличат чак толкова.

— Мистър Слоун е доста хитър човек. Освен това притежава и една рядка дарба — всичко му се удава твърде лесно.

— Добре, но какво прави тук? Той… — Не продължих. Не беше уместно да твърдя, че мястото му не е тук — в края на краищата имах ли точно аз право да играя ролята на сноб.

— Той ще помага на татко в каталогизирането на колекцията, а после и когато я изложат — отговори Дамарис. — Разбира се, ако татко му разреши. Той също не го харесва много. Леля Марина го открила в един нюйоркски музей. Тя иска от татко да организира празненство за бостънския музей, посветено на ренесансовото изкуство.

— Чудесно, но защо… след като не иска…

— Защото е необходимо за нашето обществено признание. — Гласът на Дамарис придоби метална нотка. — Тя е решила аз да стана дебютантката на сезона. Само не ме питай, моля те, защо не се съпротивлявам. Просто не съм в състояние.

— Защо да не можеш? — Видях сенките под очите й и почувствах как несъзнателно в мен се надига неприязън срещу тази амбициозна жена, маркизата. Да изложи Дамарис на цялата тази тълпа бе все едно да хвърли невинно агънце на глутница вълци. — Трябва ли да се измъчваш, щом не ти е по сърце? Баща ти сигурно също е противник на това решение.

— Татко и градът Бостън са в състояние на война — отвърна Дамарис сърдито. — По отношение на местните хора той храни единствено презрение и прави всичко възможно, за да ги ядоса. Въпреки това обаче се засяга ужасно, когато проявят пренебрежение към него. Тази е причината, поради която леля Марина и аз поехме кръста върху себе си, независимо от цената, която ще платим. Никой няма право да се отнася по този начин с баща ми.

Ето това бе вече онази Дамарис, която познавах от по-рано.

— Добре — вметнах, — това го разбирам. Но е напълно безсмислено, ако преди това се разболееш от притеснение.

— Няма да се разболея. Поне никой няма да го забележи… ако ти ми помогнеш. Човек лесно може да заблуди татко и леля — те и бездруго никога не са приемали сериозно моите болежки. А Уорън… — Дамарис леко поруменя. — Мистър Слоун винаги се е отнасял добре с мен. Той… той проявява разбиране към моите глупави пристъпи — точно като теб, Вини. Винаги, когато съм имала нужда от някого, той е бил при мен. Но на баловете… — тя не продължи и поруменя още по-силно.

— Искаш да кажеш, че един служител в никакъв случаи не може да бъде твой кавалер на бала, така ли? — казах аз брутално.

— Погледът на Дамарис се стрелна покрай мен и тя отвърна с треперещ глас:

— Искам да кажа само, че леля Марина не се държа много любезно с него.

— В такъв случай се питам как изобщо ме търпи. В светското общество ти не можеш да разчиташ на моята подкрепа, тъй като аз съм също толкова неприемлива кандидатура, колкото и той.

Дамарис седна изправена в леглото, а лицето й побеля като вар.

— Не говори такива неща, не смей дори и да си ги помисляш! Нещата с мистър Слоун стоят съвсем другояче. На мен не ми подхожда да… но ти си моя гостенка, моя приятелка. Не ще допусна да се отнасят с теб пренебрежително. Сега разбра ли?

— Добре, добре, успокой се. Няма никакъв смисъл да се вълнуваш излишно — побързах да я прекъсна. Изблиците на Дамарис ме тревожеха истински. Тя забеляза израза на лицето ми, разсмя се и отново се облегна на възглавниците.

— Извини ме, не исках да те тревожа. Но аз съм ирландка и освен това имам родствена връзка с Борджиите. Просто търпя известно време, но когато ме предизвикат прекалено много, не мога да се овладея и избухвам. При тези думи се разсмях и аз.

— Ако си в такова настроение, не бих искала да съм на мястото на дамите, които днес следобед ще дойдат на чай при леля ти.

— О, Боже, съвсем ги забравих! — Лицето й потъмня. — Моля те, Вини, бъди така добра и ми помогни да се облека. После ще се разходим, за да се поосвежим малко, преди да се изправим пред лъвиците. Или по-скоро преди те да се изправят пред нас.

Предложението й не ми допадна особено, тъй като нейното състояние будеше тревога. За щастие обаче се появи Меги и взе нещата в свои ръце.

— Чудесно, малката ми, поразходи се малко, та да ти дойде апетит за обяда. Готвачът днес ще приготви вкусни пържолки. Моля ви, мис Стантън, погрижете се да походи повечко. Ще й бъде от полза. — След тези думи тя облече Дамарис като малко дете.

Не след дълго вече се разхождахме по Марлбру Стрийт сред елегантните къщи и високи дървета. Металносивото небе подчертаваше още повече есенните багри на падналите листа, а върхарите на дърветата, оцветени в оранжево, червено и златистожълто, заискриха като чудно хубави, редки накити. Дамарис потрепери от студ и се загъна плътно с пелерината си.

— В Италия сега е лято.

Замълчах. Според мен не бе уместно да насърчавам копнежа й по отминали времена. Потънали в собствените си мисли, се отправихме към градския парк. През плетеницата от клони пред нас проблясваше куполът на парламента. Тук-там по земята бяха застинали гълъби с настръхнала перушина. Мразовитият вятър завъртя сухата шума във въздуха и прогони тежките мисли от ума ми. Почувствах как жизнените сокове отново потичат по жилите ми.

Явно разходките бяха на мода в Бостън. От време навреме покрай нас преминаваше някоя и друга каляска. Дамарис се поздравяваше вежливо с добре облечени минувачи, улични хлапета изпълваха въздуха с крясъците си, а богаташките деца си играеха с обръчи под надзора на надути, тромави гувернантки или разхождаха куклите си напред — назад по настилката. Забелязах, че Дамарис се развесели и страните й поруменяха. Успокоих се и аз.

— Разкажи ми какво очакваш от днешното посещение на дамите.

Дамарис се усмихна накриво.

— В случая става въпрос по-скоро за разпра, отколкото за гостуване. Дамският комитет на спонсорите на музея идва, за да обсъди галаприема. Татко обаче категорично отказва да даде някакви по-конкретни сведения и по този начин поставя леля Марина в крайно трудно и неудобно положение.

— Не разбирам точно какво означава думата „галаприем“.

— Съвсем същото биха искали да узнаят и дамите — отвърна Дамарис и ми намигна дяволито. — Доколкото знам, ще бъде нещо средно между бал, прием и празненството, организирано по случай третия брак на Лукреция Борджия. Всичко ще бъде безкрайно изискано и всеки ще се опитва да измести най-добрите си приятели, за да попадне в центъра на събитията. Според предварителния сценарий върхът на вечерта ще бъде представянето на колекцията.

— А баща ти какво мисли по този въпрос?

— Според него експлоатацията на художествените произведения наподобява експлоатацията на човек от човека.

Споделях същата гледна точка и неочаквано почувствах, че опърничавият Рос Калхън започва да ми става симпатичен.

Следобедният чай с дамите отговаряше съвсем точно на очакванията ми — беше изискан, екзотичен и изтощителен. Участниците се събраха в големия салон, обзаведен, както и останалите гостни помещения, в изящно — семплия стил на Ренесанса. Салонът излъчваше хлад и недружелюбност, независимо от кремавия цвят на стените, пращящия огън в камината и непривичната жега. По всяка вероятност обаче това впечатление се дължеше по-скоро на присъстващите, отколкото на обзавеждането. Носех най-хубавите си дрехи от черна коприна и си седях на стола незабележима и съвършено излишна.

Гостенките олицетворяваха висшето бостънско общество; или с други думи — носеха безвкусно и демодирано облекло. Този факт не ме учуди никак, тъй като в техните очи „да се докарваш“ беше проява на вулгарен вкус. Роклята на Марина — истинско съновидение от свободно стелещ се кашмир в тъмнолилаво и кремаво — не им направи особено впечатление; в замяна на това обаче чаеният сервиз от тежко, старинно сребро произведе необходимият ефект. Една от матроните например просто го поглъщаше с поглед — истински мистър Блайдън, но с фуста и къдри. До нея се бе разположила съратничката й, могъщ боен кораб със стоманеносива коса и тежкотоварна гръд, пристегната в свръхтесен корсет. Двете преследваха три точно определени цели: да лицесъзрат колекцията Калхън, да наложат най-сетне точно определена дата за празненството и най-накрая да си тръгнат. Бях силно впечатлена от умението, с което Марина прикриваше слабостта на позицията си по време на преговорите.

— Няма ли да вземете още малко чай? Сместа е нещо съвсем специално. Скъпа мисис Кабът, трябва непременно да опитате тези чудесни меденки.

Не бе нужна кой знае каква проницателност, за да установя, че ксенофобията на бостънските дами по никакъв начин не се отразяваше на апетита им.

Очевидно Марина правеше всичко възможно, за да отдалечи момента на сбогуване. Дали не очакваше Рос Калхън все пак да се появи в последния миг? Лично аз не вярвах, че ще дойде, но не го и упреквах. Марина помоли Дамарис да донесе арфата.

— Свири възхитително. На празненството ще ни изсвири няколко италиански балади. Естествено облечена в автентични одежди от колекцията. А дъщеря ви, мисис Кабът? Чух, че има прекрасен глас.

Дъщерята, повехнала стара мома, се усмихна видимо поласкана, изражението на мисис Кабът също поомекна. Дамарис бе пребледняла. След първата италианска песен тя отметна глава и притвори очи:

Пееше „Павана за две сестри“. Разбирах добре, че по този начин Дамарис се стреми да докаже своята независимост и самостоятелност. Марина също бе наясно с намерението на племенницата си, но осъзнаваше също така, че тази история е твърде дръзка и свободна за закостенелия, благонравен Бостън. Ситуацията бе спасена обаче тъкмо от немногословната до момента мис Кабът.

— Това е онази легенда, нали? От вестника? Легендата за двете сестри! Вярно ли е, че мистър Калхън притежава картината и накита? В цял Бостън се носят какви ли не слухове. Скъпа маркизо, нека ги погледнем поне за малко, моля ви!

Мис Кабът се държеше направо невъзможно, но въпреки всичко й бях благодарна за настойчивостта, с която преследваше целите си. Марина я дари с пленителна усмивка.

— Разбира се — отвърна тя и поведе дамите към библиотеката. Всички ние се подредихме чинно в редица и заразглеждахме портрета над камината.

— Колието — започна мисис Кабът с решителен глас. — Колието съществува наистина, нали? Според нас то трябва да бъде венецът на изложбата. Или може би него го има точно толкова, колкото и точната дата на галаприема.

В този миг се възхитих от самообладанието на Марина. Тя успя да потисне надигащия се гняв и съвършено спокойно рече:

— Дамарис, покажи на мисис Кабът огърлицата на майка си.

Очите на Дамарис припламнаха.

— Лельо Марина…

— Моля те, Дамарис. Един ден тя ще бъде твоя, следователно имаш право да я показваш. Баща ти сигурно ще те разбере.

Да, вероятно наистина щеше да я разбере, както и за много други неща. Дамарис отиде мълчаливо към дървената ламперия до камината, натисна някакво скрито копче и неочаквано една от вратичките на шкафа се отвори. Пресегна се и извади кутия, облечена в тъмносиньо кадифе. После се отправи към мисис Кабът, но внезапно се закова на място като ударена от гръм и се вторачи във входа. Проследих погледа й.

На вратата бе застанал Рос Калхън. Съвсем тихичко той произнесе само една дума: „Дамарис!“. Тя отиде при него като наказана ученичка и му предаде кутията. Без да каже нито дума, той я постави обратно в шкафа и заключи вратичката.

— Когато те въведат в обществото — изрече той сухо, — можеш да носиш колието на майка си, колкото искаш. Разбира се, ако наистина държиш да участваш в целия този маскарад. Дотогава обаче то си остава под ключ. — При тези думи напусна залата, без да поздрави никого.

— Моля ви да проявите разбиране — обади се Марина с благ глас. — Огърлицата е на покойната ми сестра.

Възхитих се от интелигентността на тази жена. Не толкова с думи, колкото с това, което премълча, тя хвърли романтично було върху случилото се. Очите на дамите се навлажниха, а лицата им приеха сантиментално изражение. В този момент Марина предложи да пийнат още чай в салона и изведе гостенките от библиотеката.

— Извинете ни, моля — обади се Дамарис. Тя понечи да се хване за стомаха, но в последния момент успя да се овладее. Забелязах, че лицето й внезапно се изкриви от болка. Сбогувах се набързо с гостенките и придружих приятелката си до горния етаж. Тя не позволи да я подкрепям; едва след като стигна стаята си и заключи вратата зад себе си, се строполи на кушетката и на лицето й се изписа болка.

Приведох се над нея.

— Какво да направя за теб?

— Нищо. Ей — сега ще премине. — Дамарис се вкопчи в ръката ми и по челото й избиха ситни капчици пот. Миг по-късно обаче напрежението в тялото й спадна и тя се отпусна със затворени очи върху възглавниците.

— Тези жени те подразниха, нали? Искаш ли да поговорим за тях? — Попих с кърпа потта от челото й.

— Не, не искам. Но ти остани при мен, моля те. — В този миг през свързващата врата при нас се прокрадна Леонардо. Той скочи на кушетката и се сгуши в Дамарис. Тя зарови лице в козината му и с едва доловима усмивка се обърна към него: — Ти, миличък, си ми най-добрата утеха.

Леонардо се сви на кравай до нея и запреде доволно.

— Какви бандити само — проговори бавно Дамарис.

Бях потресена от омразата, стаена в думите й. Не допусках, че е способна на такива чувства. Тя продължи да гали Леонардо, но съвсем ясно личеше, че все още е напрегната.

— Разказвала съм ти, че отношението на тези хора към майка ми беше направо гнусно. А сега, когато е вече мъртва, всичко около нея започва да им се струва романтично.

Тя извади изпод елека си миниатюра от слонова кост, закрепена на златна верижка. Досетих се коя е изобразената жена и я заразглеждах с интерес. Бях удивена от огромната прилика между нея и портрета в библиотеката.

— Когато бях малка — започна Дамарис, отгатвайки мислите ми, — реших, че мама е позирала за портрета на Бианка. Не знаех, че картината е творение на стар майстор. Но Бианка наистина е наша предтеча и вероятно това обяснява приликата… о, Боже, Вини, дръж ме, ще падна…! — Болката се бе появила отново. Притиснах я до себе си и в този миг отнякъде изникна вездесъщата Меги. За щастие тя бе наясно, че присъствието ми оказва благотворно влияние върху Дамарис и затова двете веднага се съюзихме. Със съвместни усилия съблякохме дрехите й, положихме я в леглото и й наляхме малко коняк в устата. Седнах до нея и я хванах за ръката. Постепенно пулсът й се забави и болката утихна.

— Заспива вече — обади се Меги. — Господарят направо позлати тези некадърници, лекарите, а те само едно си знаят: „В този случай не може да се направи нищо“. Обаче вие, мис Стантън, вие знаете как да се отнасяте с нея. — Думите й ме зарадваха — бях спечелила първия си надежден съюзник в този дом.

Дамарис не се появи за вечеря. Изпитах удовлетворение, че и Рос Калхън също не дойде. Присъстваше обаче Уорън Слоун. Между него и маркизата се разрази оживен словесен дуел. Тяхното остроумие и красноречие бяха направо възхитителни. След кафето в библиотеката аз се оттеглих под предлог, че трябва отново да навестя приятелката си. Но тя спеше дълбоко и затова се прибрах направо в моята стая. Прекарах чудесна вечер насаме с Леонардо. Стигнах до извода, че да си гостенин в този дом е значително по-натоварващо, отколкото очаквах.

Разтворих дневника си и се заех да подредя разбърканите си впечатления. Бях удивена от факта, че в записките ми сякаш се прокрадва свръх емоционалност и дори боязън. Несъмнено причина за състоянието ми бяха и последните дни в Ню Йорк, изпълнени с трескава дейност. Освен това бях разтревожена и от страданията, които изпитваше Дамарис. Но така или иначе, все още ми предстоеше да разкрия кое е причина и кое — следствие.

Спрях да пиша, прочетох още няколко страници от любимия ми Милтън, след което свежа и отпочинала се пъхнах в леглото.

След няколко часа Дамарис ме разбуди както предната нощ, но този път, без да почука на вратата. Тя пристъпи пипнешком в стаята и се вкопчи в мен. Явно я измъчваха страхотни болки. Взех я бързо в леглото си и я подпрях на няколко високи възглавници.

— Да повикам ли Меги? — попитах изплашена.

— Не! Не викай никого! Просто ме дръж така! Само това помага.

— Какво ще кажеш за малко топло мляко…

— Вечерта Марина ми донесе мляко. Но и то не помогна — изтръгна се от устата й. — Нищо не помага. О, Боже. Вини… — Тялото й се вцепени и тя затрепери цялата от студ и страх, точно както и в предишната нощ. Реших да не я тревожа с въпросите си.

Започнах да масажирам болезнените места докато накрая успях със силата на волята си да облекча страданието й — тялото й се отпусна и тя се успокои.

От този ден нататък нощните посещения се превърнаха в нещо обичайно. Просто на следващия ден нито една от нас не ги споменаваше, все едно че не ги е имало изобщо.