Пръстенът на Медичите

Глава втора

Ще спомена съвсем накратко последните си дни в Ню Йорк, както и пътуването до Бостън, тъй като колкото по-малко мисля за тях, толкова по-добре. Опаковах малкото си лични вещи и се помъчих бързо да напусна дома на Минета Стрийт, тъй като свръхвъзбудените ми нерви едва ли щяха да понесат някое дълго и сантиментално сбогуване. Погалих инкрустирания шкаф, вдигнах куфара и кошчето с Леонардо, след което за последен път се спуснах по тясното каменно стълбище. Изобщо не обърнах глава.

От пътуването до Бостън си спомням главно претъпканите студени вагони, оскъдната храна и самодоволните, свръхуверени в себе си търговски пътници. Пътувах в туристическата класа — цената на луксозния вагон надхвърляше скромните ми възможности. Пристигнах в Бостън премръзнала, цялото тяло ме болеше от тръскането, а отгоре на всичко и Леонардо беше в отвратително настроение. Когато слязох на неприветливата сива гара, вече се смрачаваше. Покрай мен на перона търговските пътници се сбогуваха весело един с друг, за да се намерят секунди след това в обятията на семействата си. Стоях сама и може би за пръв път от началото на цялата тази история се почувствах самотна и обезкуражена. Не биваше обаче да се отпускам и затова се загънах плътно в дрехата си, вдигнах глава и се заех да потърся кола.

Никога дотогава не бях пътувала в нает екипаж и затова се заоглеждах напълно безпомощно. В този момент пред мен неочаквано се изправи кочияш в безупречна ливрея.

— Мис Стантън? — Той сне учтиво шапка и по веселото му ирландско лице се появи усмивка. — Маркиза Орсини ме изпрати, за да ви отведа. Ще бъдете ли тъй любезни да ме последвате? — Вероятно погледът ми е издавал изненада и объркване, защото той добави дружелюбно: — Колата на семейство Калхън, госпожице.

— О да, разбира се. — Последвах го с тягостно чувство до елегантния екипаж. Маркиза Орсини… това сигурно беше лелята. Дамарис не споменаваше в писмото си, че родственицата й е от благородно потекло. Нещо повече, дотогава изобщо не знаех, че има леля. Странно защо, но се почувствах малко излъгана.

— Дайте ми, моля, бележката за багажа. Ще се погрижа за куфарите ви. — Подадох му мълчаливо поисканата квитанция, той ми помогна да се кача във файтона и изчезна. Момчето правеше много добро впечатление. Колко глупаво от моя страна, помислих си, да се надявам, че на гарата ще ме очакват Дамарис, може би леля й и дори баща й. Та нали идвах тук не като гост, а като служител. Не биваше никога да забравям този факт. Седнах вдървена върху плюшената тапицерия и просто зачаках. Не след дълго кочияшът се върна, натовари куфарите ми, седна на капрата и потегли.

Каляската имаше еластични ресори и вдлъбнатините на настилката почти не се усещаха. С носната си кърпичка избърсах замъглените прозорци и се взрях навън. Единственото, което успях да различа, бяха редицата черни сгради покрай пътя и потрепващата светлина на обгърнатите в мъгла улични фенери. Минахме покрай дълга желязна решетеста ограда, заобиколена от високи, надвиснали дървета. Предположих, че това е Пъблик Гардън, градския парк. Колко слабо познавам Бостън, помислих си и изведнъж планът да започна тук своите издирвания ми се стори направо авантюристичен. Пригладих меките си кожени ръкавици и под дясната усетих рубинения пръстен.

Колата спря. Кочияшът отвори вратата и ми помогна да се измъкна навън. Пред очите ми се изправи елегантна къща. От всички страни я заобикаляше ограда от ковано желязо. В тъмнината не бе възможно да се забележат детайли, но очевидно ставаше въпрос за стабилна, архитектурно съразмерна постройка. Входната врата представляваше арка, оградена с рамка от люнети и стъкла, поставени в оловен обков. От двете страни, както на партера, така и на първия етаж, имаше симетрично разположени еркерни прозорци. Загледах се по-продължително в тях и дъхът ми спря. Защото в светлината, струяща отвътре, успях да различа, че квадратните стъкла не са гладки. Направени бяха от неравно старинно оловно стъкло с лилав отенък.

Градинската порта зееше и внезапно над каменните стъпала се разтвори черната входна врата. Успях да съзра и част от осветената вътрешност на къщата. Зад мен кочияшът вече снемаше багажа ми. Той пристъпи до мен и прошепна едва доловимо:

— Вие сте желан гост тук, мис. Младата господарка много държи да знаете това.

Какъв сърдечен жест, помислих си. Понечих да му благодаря, но той вече се занимаваше със своите си работи. На входа ме очакваше някаква фигура с доста строг вид. Вдигнах глава, нощният вятър раздвижи перата на шапката и те докоснаха тила ми. После се заизкачвах с твърди стъпки по стъпалата на вила „Калхън“.

Икономът имаше вид на персонаж, излязъл от книгите на Оливър Голдсмит. Покани ме в хола и ми посочи твърд стол, облечен в сатен. Почувствах се някак неловко. Огледах се — помещението бе просторно, с блестящ паркет, а по стените висяха старинни картини в златни рамки, които се губеха в здрача. На следващия ден тук щеше да нахлуе светлина. На горните етажи имаше коридори, свързани помежду си с вито стълбище. Те обграждаха хола като галерии. Един — единствен миг бе достатъчен, за да поема в себе си всички тези впечатления. Внезапно някаква врата се отвори, една дама пристъпи в помещението и аз начаса забравих всичко около себе си.

Като дете наблюдавах веднъж как някакъв молец танцува привидно безгрижно на фона на светлината. Той изглеждаше целият от злато, а светлината покрай него сякаш помътня. Когато пред мен се изправи маркиза Орсини, си припомних тъкмо тази гледка.

— Мис Стантън? Аз съм Марина Орсини. Радвам се, че дойдохте при нас.

Гласът на тази жена притежаваше богатството и пълнозвучието на църковен орган. Освен това бе и добродушен. Стори ми се, че се смалявам и ставам съвсем незначителна.

Маркиза Орсини бе сякаш цялата от злато. Като коприните и кадифените драперии в картините на старите италиански майстори. Червеникаво — златисти къдрици обрамчваха класическото чело. Кадифената одежда в златистокафяв цвят бе с безупречна кройка, а тежките обици хармонираха с тъмната топазена брошка, придържаща шалчето от фини дантели на врата й. Изправих се, трудно сподавяйки детинския импулс да направя реверанс, както ме бяха учили в училище.

— Сигурно сте уморена от пътуването и искате да си отдъхнете. Слугата веднага ще занесе куфарите ви горе. Madonna santa! — В този миг тя пребледня и отскочи рязко назад, сякаш някой я е ударил. Идеше ми да потъна в земята от неудобство.

Леонардо бе изскочил от коша си и по стар обичай се бе настанил върху кадифения шлейф на маркизата. Очевидно искаше да покаже на целия свят, че не е изтърпял всички тези трудности, за да го пренебрегват след това. Като добра домакиня тя би трябвало да го утеши с мляко и хляб, а дори и с глътка коняк — любимото му питие. Моят котарак изглеждаше фантастично на фона на кафявото кадифе и безспорно осъзнаваше този факт. Колкото и да бях объркана, гротескното в тази ситуация, както и странното поведение на маркизата, достигнаха до съзнанието ми. Защото я обзе не гняв — нещо, което бих разбрала — а чист страх.

Вдигнах на ръце Леонардо, който съскаше и дращеше, хванах здраво лапичките му и се опитах недотам свързано да обясня защо съм взела животното със себе си.

— Наистина съжалявам много, че ви изплаши — бяха думите, с които завърших оправданията си.

— Не ме е изплашил. Просто Дамарис не бива да влиза в съприкосновение с котки. Разболява се от тях. — След тези думи тя ме освободи с небрежен жест. — Вие, разбира се, няма да пускате животното от стаята си. Наредила съм да ви настанят в синята стая на третия етаж. Шивалнята е точно до вас и, както виждате, всичко се нарежда отлично.

Така, сега вече положението ми в този дом бе повече от ясно — не съвсем гостенка, но в замяна на това малко повече от слугиня. Задишах тежко, стараейки се да сдържам езика си. В този момент някъде от горните етажи до нас достигна топъл, златист лъч светлина и един задъхан глас извика:

— Вини, скъпа!

С развяна нощница Дамарис се спусна надолу по стъпалата, като се подпираше с две ръце за перилата. Все още си беше такава мъничка и нежна, а светлата й коса се стелеше по раменете. Стори ми се, че времето е спряло и ние двете сме все още в пансиона. Тя се втурна насреща ми с разтворени ръце и аз я притиснах нежно в прегръдката си.

Вгледах се внимателно във фините черти на лицето й и забелязах, че вече не е дете. В нейните очи се таеше познание, присъщо по-скоро на възрастните. Клепачите й бяха натежали от сълзи, но цялото й лице сияеше. Самата тя се смееше задъхано, точно както някога.

— Вини, скъпа Вини, толкова е хубаво, че си тук. Прости ми, че не те посрещнах на гарата, но наистина не се чувствах добре. Боже, каква хубава котка имаш! Може ли да я погаля? — Леонардо не се възпротиви на ласките и замърка от благодарност. — Сигурно си много изморена. Ела с мен. Ще живееш до моята стая. Между двете стаи има свързваща врата, ще я оставяме отворена и ще си приказваме до късно през нощта.

— Вече настаних мис Стантън в синята стая — обади се маркиза Орсини с благ глас.

При тези думи Дамарис пребледня. Докоснах леко ръката й, но тя изобщо не ми обърна внимание. Покачи се на най-долното стъпало, така че очите й да бъдат на едно и също равнище с тези на леля й и я загледа втренчено.

— Лавиния ще живее до мен, лельо Марина. — В тишината гласът й звънна като сребърна камбанка и маркизата отстъпи.

— Добре, мила, както пожелаеш — отвърна тя равнодушно и се отдалечи.

— Разбира се! Имаме да си казваме толкова много неща! Ела, Вини, ще сервират чая горе. После ще се преоблечеш, защото се храним в седем часа. Надявам се, че татко ще бъде тук, за да те поздрави. — Очевидно по време на престоя си в чужбина Дамарис се бе научила да се владее. Докато ме водеше нагоре по стълбището и по коридора, думите се лееха като река от устата й.

— Стаята ми е разположена в края на коридора, а до нея е и съблекалнята. А тук ще живееш ти. Прозорците гледат към Марлбру Стрийт, виждаш, нали? — Дамарис прекоси помещението и разтвори тежките виолетови завеси. През това време затворих вратата и поставих Леонардо върху цветния килим. Той незабавно се зае да изследва помещението, в което преобладаваха виолетовият, маслиненозеленият и златистожълтият цвят. Снех шапката от главата си, поставих я скрина и едва тогава забелязах, че Дамарис е пребледняла като платно и трепери цялата.

Спуснах се към нея.

— Дамарис, какво има? Болна ли си?

Дамарис поклати рязко глава и впи нокти в дланите си.

— Не, не съм болна. Просто съм вбесена и се срамувам. Лавиния, ужасно съжалявам.

— За какво съжаляваш? — Но още в мига, в който зададох този въпрос, до съзнанието ми достигна смисълът на нейните думи и лицето ми поруменя. Взех тънките й ръце в своите. — Това няма никакво значение. Не го приемай толкова дълбоко!

— Не, не, разбира се, че има значение. Това бе изключително неучтиво и обидно от нейна страна. Та ти си моя гостенка! Моля те обаче да забравиш този случай. Заради мен.

— Разбира се, Дамарис. — Не можех да й кажа, че нуждата и личният ми интерес ме принуждават да преглътна тази и други обиди. Някой ден щях да й разкажа поне отчасти своята история, но подходящият момент все още не бе настъпил.

Дамарис се отпусна на кушетката от зелено кадифе — сякаш с отшумяването на гнева я напуснаха и силите.

— Леля Марина не е лош човек. Но е европейка и… вижда нещата по различен начин. В Европа обръщат внимание най-вече на семейните традиции и парите, а тя е притежавала и двете. В Америка обаче имат значение единствено предците, дошли тук на борда на „Мейфлауър“. Откакто се настанихме в тази къща, са ни посетили вече някои от най-изтъкнатите семейства в града. От любопитство, разбира се, и защото се надяват татко да открие музей с парите си. Някои от тях са бедни като църковни мишки, а по времето, когато в нашия род е имало графове и князе, прадедите им са били прости селяни. Всичко това обаче не им пречи да гледат на нас като на жалки итало-ирландски емигранти.

Дамарис спря за момент и приглади с ръка пискюлите на сатенената възглавница до себе си. Погледът й бе забит в пода.

— Бяхме в Италия и там изобщо не мислехме за тези неща. Леля Марина… тя се чувства засегната. Разбираш ли? — Погледите ни се срещнаха, но после отново се отделиха един от друг. Да, разбирах я отлично.

Леонардо скочи на кушетката и се разположи между нас. Той замърка доволно; стори ми се, че това прекъсване на разговора бе добре дошло и за двете ни. Дамарис го почеса зад ушите.

— Разбира се, че ще може да ходи навсякъде и няма да стои само в твоята стая. Татко сигурно ще се съгласи. Той обича котки. За единадесетия ми рожден ден ми подари котенце, но то умря. — При тези думи тя загали Леонардо по-бавно и гласът й замря.

— Да, но щом присъствието на котка не ти действа добре…

— Не, не е вярно — прекъсна ме Дамарис с категоричен глас. — Леля Марина се бои съвсем безпричинно от котки, но не иска да си признае. Татко казва, че човек трябва да е наясно със страховете си, за да се пребори с тях. Моля те, нито дума вече по този въпрос. Вини, толкова съм щастлива, че дойде.

Беше изключително мило от твоя страна да ме поканиш.

— Откакто се завърнахме, мисля често за теб, но не знаех как да те открия. Когато татко научи за смъртта на чичо ти, приех този факт като знак на съдбата. — Ръцете на Дамарис се движеха неспокойно и според мен тя се канеше да ми издаде някаква тайна, но сякаш все още не можеше да набере смелост. — Извини ме, моля те. Това прозвуча ужасно. Но след като вече си тук, ще поостанеш за по-дълго време, нали. Татко също мисли така. А спрямо леля Марина ще трябва да проявиш малко повече… снизходителност, нищо повече.

Само че в този случай именно Марина бе искрена. Названието „гостенка“ не отговаряше на действителността. Внезапно ме обзе силното желание да поговоря открито по този въпрос с Дамарис.

— Дамарис — започнах аз внимателно, — нека не се заблуждаваме една друга, моля те. Много добре знам защо си ме поканила.

Нейната бурна реакция ме свари неподготвена. Изправи рязко глава, а в очите й се появи блясък, който познавах отлично, защото само няколко дни по-рано се чувствах по същия начин: В очите на Дамарис се четеше сляпа паника. Тя задиша тежко и аз блъснах Леонардо от скута си — за негово огромно разочарование. После прегърнах приятелката си и извих тялото й напред, както го правех някога в интерната. За щастие пристъпът бе от леките — не мина много време и тя полегна на кушетката стихнала и изтощена.

— Леля ти е права. Мястото на Леонардо не е тук.

При тези думи Дамарис поклати глава в несъгласие.

— Той няма нищо общо с това. Причината е… о, ето го и чаят! — В този миг в стаята пристъпи спретнато облечена камериерка с пълен поднос в ръце и приятелката ми се изправи на леглото видимо успокоена. Дамарис се вживя в ролята на домакиня и се зае с каната, а аз свалих връхните дрехи и ръкавиците си. Погледът й падна върху рубинения пръстен, тя присви вежди и попита:

— Този пръстен ми се струва някак познат, но не знам откъде. В училище носила ли си го?

Поклатих глава.

— Преди известно време го получих като подарък за рождения си ден. Семейна скъпоценност. — Погледнах Дамарис, сгушена като малко момиченце сред възглавниците, и внезапно между нас отново се възвърна някогашното доверие. Понечих да й разкажа за своите авантюристични планове, но неочаквано вратата се отвори и моментът отлетя.

На прага застана една жена, напъхала телесата си в слугински дрехи. От думите й обаче можеше да се заключи, че е доверено лице в семейството. С посивялата си коса, румени бузи и свежо ирландско лице пред нас стоеше една типична представителка на това, което в добрите семейства по традиция се нарича „момиче за всичко“.

— Мис Дамарис, минава шест часа, а вие все още не сте започнали да се обличате! Какво ли ще си каже баща ви, ако го накарате да чака.

Дамарис скочи на крака.

— Нима татко ще дойде на вечеря, Меги?

Жената изпръхтя презрително.

— Че откъде да знам? Маркизата разпореди да се сложи маса за четирима. Следователно ни остава само да гадаем, дали ще дойде баща ви или пък отново онзи мистър Слоун, за трети път през тази седмица. Вие обаче трябва да побързате, госпожичке. — При тези думи тя постави съд с вряла вода на масичката и излезе. Дамарис я послуша и през свързващата врата се завтече в стаята си. В същия този момент един от слугите внесе моя куфар и аз се заех със собствения си тоалет.

Маркизата не изглеждаше особено въодушевена, когато Дамарис обяви, че ще седя на масата заедно с останалите. Нейната реакция не ме развълнува никак. Защото не бях зависима от тази жена. В порив на злоба извадих от куфара любимата си копринена рокля. Цветът й — тъмнолилав — бе съвсем обикновен, дори малко слугински, кройката обаче — не. Полите бяха набрани отзад и множество гънки се спускаха надолу. Преди време бях обвезала дълбокото остро деколте и тесните ръкави с множество отделни късове от скъпоценна старинна дантела — чичо Джъстис ги откри навремето в някаква стара ракла. Меги, която тъкмо закопчаваше роклята отзад, одобри моя избор.

— Маркизата не може да носи този цвят, защото така бледността на лицето й изпъква още повече. А вие, госпожице, не позволявайте да ви се качват на главата! Не забравяйте никога, че тук вие сте желан гост! — Думите й буквално повториха поздрава на кочияша. Очевидно слугите стояха зад мен… или зад Дамарис. Предположението ми, че Меги е най-приближената прислужница на семейството, се оказа вярно. Някога била бавачка на Дамарис, но я пенсионирали, когато семейството отпътувало от страната. Всичко това научих от непрестанното й бърборене, придружаващо работата й. Тя закопча всички кукички и копчета по роклята, среса косите ми и ми помогна да ги прихвана. Припомних си разкошните къдрици на Марина и взех решение да прибера косите си на плитки. Това не беше модерно, но пък плитките ми стояха добре. Освободих Меги, седнах до огъня и зачаках гонга, оповестяващ началото на вечерята. Сърцето ми се разтуптя силно и пулсът ми се ускори.

За да се поразтуша, взех някаква книга от масичката до мен. Бе от пергамент и сахтиянова кожа. Първоначално обърнах повече внимание на подвързията, отколкото на съдържанието. После обаче разтворих книгата напосоки и прочетох следното:

В ръцете си държах „Изгубения рай“ на Милтън.

Макар и да не бе съвсем неуместно да се позамисля върху греха, наречен „гордост“, все пак в момента съвсем не ми беше до него. Погледът ми се спря механично на пожълтелите страници.

В този миг от долната част на къщата долетя удар на гонг и Дамарис дойде при мен през свързващата врата.

— Вини! Готова ли си вече? Боже, колко си хубава! — Тя взе ръцете ми в своите, изправи ме на крака и двете заедно се отправихме към залата на долния етаж. Дамарис бе облечена в елегантна вечерна рокля, скроена според изискванията на най-новата мода за млади девойки, които съвсем скоро ще бъдат въведени официално в светското общество. Стори ми се обаче, че пищната одежда просто я задушава. Изглеждаше по-малка, по-крехка и пребледняла от когато и да било. Стигнахме до вратата на библиотеката и отвътре до нас достигнаха гласове. Дамарис буквално се скри зад моя гръб. Нейната зависимост укрепи самочувствието ми и аз пристъпих прага с високо вдигната глава.

Влязохме и разговорът начаса замря. Усетих настъпилата тишина буквално с кожата на тялото си, но едновременно с това осъзнах, че не хората, а самата зала излъчва уют и тишина. Помещението бе тъкмо по мой вкус. Винаги си бях мечтала точно за такава стая — съчетание между флорентински и веронски стил от петнадесето столетие. Висока, квадратна и тъмна, залата внушаваше едновременно усещане за простор и покой. На различни места бяха разположени единични столове с високи облегалки, както и дивани, тапицирани с венециански платове в меки тонове — червено, синьо и златисто. По стените се издигаха лавици, които стигаха до тавана. Място бе оставено единствено за няколкото старинни картини в тежки рамки. Над камината висеше портрет на млада жена, облечена в бяло. Косата й, навита на плитки като моята, бе украсена с лилии. Нейните тъмни очи гледаха замислено някъде надалеч, сякаш съзираше неща, скрити за погледа на останалите. Носеше странна огърлица — колие от мрежесто злато, усукано около оста му.

С нежелание откъснах очи от старинния портрет и вниманието ми се насочи към живите същества, обитаващи залата. В дълбоко кресло седеше Марина Орсини, облечена отгоре до долу в коприна с цвят на кехлибар. Накитите й искряха на светлината на свещите, разположени в позлатени стенни ниши. Погледът ми обаче се спря на високия, строен мъж до камината, който се бе навел безгрижно над пламъците и изучаваше внимателно парче планински кристал. Той въртеше минерала между пръстите си и при всяко обръщане светъл лъч отразена светлина заслепяваше очите ми.

— Татко! — извика Дамарис радостно.

Рос Калхън се изправи бавно и се обърна към нея. Първото, което забелязах, бе безупречният черен костюм, както и ризата от фин бял лен. Самият мъж обаче бе значително по-интересен — интересен, но и смущаващ, сама не разбирах защо. Косата му бе буквално синьо — черна, а кожата имаше цвят тъмен и заедно с това блед. Лицето обаче… за малко щях да изкрещя, когато се вгледах в него. Несъмнено прочетеното в стаята ми е оказало влияние, но бях готова да се обзаложа, че пред мен се е изправил самият низвергнат ангел от поемата на Милтън. Фините, изваяни черти, черните мигли и очите, разположени дълбоко в орбитите, ме накараха за миг да си помисля, че виждам самото въплъщение на смъртта.

А после, подтикнат от възклицанието на дъщеря си, той се обърна изцяло към мен. Очите му бяха зелени като смарагди. И също толкова студени.