Пръстенът на Медичите

Глава пета

На следващата сутрин закусвах сама — нямаше да ми е за пръв път. Първо хвърлих поглед в стаята на Дамарис, но тя изобщо не помръдваше.

Явно, че в ранните сутрешни часове се е върнала в леглото си и в този миг спеше сред лъскавите коприни като невинно детенце, загубило се във вълшебната страна на кралица Маб. В детството ми европейските приказки, гъмжащи от мрачни образи, вещици и магьосници, ме изпълваха с безименен ужас, споменът за тях все още отекваше в душата ми. Овладях се. Каквото и да изпитваше Дамарис, в нейния случай не ставаше въпрос за магия, а за съвсем реално страдание. Щях да й направя лоша услуга, ако позволях да ме обземе нейната истерия и паника.

На шкафа отново бе наредена обилна закуска. Малката камериерка влезе, весело направи поредния си реверанс и ме изгледа любопитно със светлите си очи. Искаше да ме обслужи, но не ми се щеше да се храня сама под погледа й.

— Маркизата не е ли слязла още?

— Не, мис Стантън, закуската винаги й се поднася в будоара. Как се чувства мис Дамарис? Стори ни се, че отново се разхождаше напред-назад тази сутрин.

Тонът й бе изпълнен с уважение, но очите гледаха предизвикателно. Очевидно не бе съвсем наясно към кое стъпало на домашната йерархия да ме причисли. Реших веднъж завинаги да я поставя на мястото й.

— Можете да ми долеете още малко кафе, след което няма да имам повече нужда от вас, Сара — изрекох с решителен глас.

Момичето сведе поглед.

— Да, мис Стантън. Наредено ми е обаче да ви предам още нещо. Когато приключите със закуската, трябва да отидете в зимната градина. Там ще работите по колекцията.

Очевидно в този дом всеки, който имаше, макар и само косвена връзка със сбирката, просто я наричаше „колекцията“. Независимо от заповедния тон на тази покана, все пак ще призная, че с голямо усилие запазих спокойния си вид под изучаващия поглед на Сара и изпразних бавно втората чаша кафе. Беше ме яд на самата себе си, тъй като се вълнувах като ученичка преди първата си професионална среща с Рос Калхън.

Та той е само бащата на Дамарис, внушавах си строго; и независимо от богатството му, не е нищо повече от един арогантен парвеню. Бях тук заради Дамарис, а не заради колекцията Калхън. Но тъй като жаждата за сензации, пък и любопитството съставляват неотменим дял от човешката природа, то докато следвах Сара по коридора, осъзнах ясно, че, уви, мислите ми са заети не с малката ми приятелка, а със съкровището на парвенюто.

Сара ме поведе по някакъв безкраен коридор към част от къщата, която в последните двадесет години очевидно е била пристроена към гърба на сградата. Тук всичко бе издържано в псевдоантичен стил, а над главите ни имаше засводен стъклен покрив, през който проникваше бледото зимно слънце. Сара отстъпи встрани и ми направи път, лъхна ме вълна от застоял, влажен, тежък и сладникав парников въздух. Просторното помещение, запълнено почти изключително с цветя, силно напомняше на градина от южните страни — явно семейството изпитваше носталгия по Италия. Навсякъде бяха разположени градински мебели от ковано желязо и плетени столове, които сякаш те приканваха да поседнеш за по-дълго време. Покрай тях имаше няколко масички от римска и китайска керамика, създадени за безгрижните часове на чаша чай и бисквити. Атмосферата на това място бе едновременно екзотична и някак много позната и близка. Когато тръгнах по тесен коридор между растенията и мустачките на една клеома погалиха страните ми, внезапно се досетих защо всичко ми се струва тъй познато: Та аз бях попаднала в градината на Рапацини, отровната градина от разказа на Хюторн, в която растяха отровни цветя, смъртоносни за всекиго, вдишал техния аромат; единствено крехкото, нежно момиче можеше да живее тук, тъй като бе отраснало на това място. То обаче не можеше да понесе здравословния въздух на външния свят.

Успях с усилие на волята да сподавя въображението си и решително закрачих нататък. Завих зад някакъв ъгъл и пред очите ми се изпречиха широки мъжки рамене. Те обаче бяха облечени в туид, а не в черна вълна и принадлежаха не на мистър Калхън, а на Уорън Слоун.

— Добро утро — поздрави ме той дружелюбно. — Вече се питах кога ли ще се появите.

— Идвам, когато мога — отвърнах студено. — Всъщност не знаех, че вие сте този, който е изпратил да ме повикат.

Слоун се ухили.

— Извинете ме, ако съм ви разочаровал… или подразнил. Ядът ви вероятно е оправдан, защото доколкото познавам Сара, смисълът на молбата ми сигурно е претърпял промени при превода. Работата е там, че вече получих разрешение да се заема със съставянето на описа. Честно казано, щеше ми се да си имам и свидетел. А също, разбира се, и удоволствието да споделя своите открития с колега. Затова ви помолих да работите заедно с мен.

Той ми направи учтиво път и поуспокоена, се отправих по тази от пътечките сред цветята, която ми посочи. Стигнахме до едно разширение и пред мен се откри гледка, която ме накара начаса да забравя дребнавото си раздразнение.

— Грандиозно, нали? — обади се Слоун зад гърба ми с тих глас.

За пръв път думата „грандиозно“ ми прозвуча слабо. Бях си въобразила, че притежавам знания, че представлявам нещо, след като за кратко време съм била асистентка на антиквар; колко жалко ми се стори внезапно всичко! Аз почувствах това, което човек изпитва в присъствието на истинското изкуство: боязън и страхопочитание. Тези работи на неизвестни ренесансови майстори по свой си начин бяха равностойни на творбите на един Микеланджело или на Да Винчи. На работните маси в оранжерията безредно бяха разпръснати бокали, съдове, плочи, ножове, ритуални предмети и свещници, които заслепяваха взора. Пред себе си виждах съкровище, събрано с изключителна култура и вкус. При вида му би завидял и самият Мидас.

— Сега разбирате ли какво имах предвид, когато казах, че атмосферата на това място може да доведе до промени на психиката — обади се Слоун. — Сякаш нещо те приковава тук и вече никога не можеш да излезеш навън, сред белия свят.

С думи той изрази точно онова, което изпитвах в душата си. Гневът ми отлетя за миг. Изгледах го с удивление. Очаквах от този човек да говори суховато като експерт и да се държи мазно, обзет вероятно от алчност.

Преценката ми обаче се оказа прибързана и ме хвана яд на самата себе си.

— Човек се чувства съвсем малък, нали? — прозвуча отново разбиращият глас на Слоун.

— Споменахте нещо за някакъв опис.

— Да, можем да опростим работата си, като първо сортираме отделните неща. Кой от критериите ще препоръчате, класификация по категории, по произход или пък хронологичния принцип?

— Най-разумен ми се струва категориалният принцип плюс хронологична класификация.

Стана така, че за голяма моя изненада прекарах цял един интересен и извънредно приятен предобед в съвместна дейност с Уорън Слоун. Очевидно той ме възприемаше безрезервно като равноправен колега и отношението му представляваше направо балсам за накърненото ми самолюбие. Освен това ни свързваше любовта към предметите, с които работехме. Когато удари гонгът за обяд, бяхме подредили вече всичко и обсъждахме приятелски някои възможни датировки, и двамата открихме с удивление, че времето е минало извънредно бързо.

— Началото бе добро — започна Слоун със задоволство в гласа. — Естествено, най-ценните експонати от сбирката все още са под ключ. С нетърпение очаквам обаче да разбера дали Марина ще ги извади на показ и ако това стане, кога ще видят бял свят.

Не отвърнах. Малко ме смущаваше фамилиарният тон, с който говореше за маркизата, както и липсата на страхопочитание по отношение на великолепните премети, минали през ръцете ни. Неприятното бе, че той изтълкува съвсем вярно мълчанието ми.

— Виждам, че сте шокирана! Но вие, мис Стантън, вие не сте като всички тези префърцунени бостънски квачки. Вие сте делова жена и ви уверявам, че в момента обсъждам професионални въпроси с колега и нищо повече. Вярно, че предците ми не са пристигнали в Америка на борда на Мейфлауър, но надявам се, не сте си помислили, че ще взема да клюкарствам по адрес на работодателите си в присъствието на външни лица, нали?

Лицето ми пламна. Тръгнах бързо по коридора към предната част на къщата. На пътя ми обаче внезапно се появи маркизата, облечена елегантно; от нея се излъчваше европейски чар. Тя начаса хвана колегата ми под ръка, не оставяйки и следа от съмнение, както, че той ще присъства на обяда, така и че е много по-желан гост от мен. Едно беше ясно — обедите и вечерите с моите домакини потвърждаваха равноправното ми положение сред тесния семеен кръг, заедно с това обаче те ме обременяваха. Помислих си, че ако състоянието на Дамарис не се подобри, може би от този момент нататък щяхме да обядваме двете в стаята й.

Съзрях Дамарис в трапезарията и изпитах облекчение. Носеше синьо-сива домашна роба, която подчертаваше още повече нейната бледност, на страните й обаче пламтяха две яркочервени петна. Тя обърна поглед към нас и ни поздрави весело.

— Вини! Разбрах от Сара, че вече са те съблазнили със скъпоценната плячка на татко и си си загубила ума по нея. Това е несъмнено вълнуващо преживяване, но моля те, недей да прекаляваш. Без теб тази сутрин се почувствах много зле в самотната си кула.

— Защо не прати да ме повикат? — Обзе ме нещо като разкаяние — не бях вече съвсем наясно кои от моите задължения стоят на преден план. В този момент обаче съзрях трескавия блясък в очите й и се изплаших. — Дамарис, добре ли си?

— О, да, чувствам се като новородена! Не бива да изпитваш угризения на съвестта заради мен. Целия предобед Леонардо ми прави компания, беше чудесно. — Гласът на Дамарис звучеше пресилено весело, но в погледа й се таеше някаква трезвост, нямаща нищо общо с бодряшкото й държане.

Запитах се дали мога да говоря за заболяването й в присъствието на останалите. В крайна сметка обаче си замълчах и само отвърнах на погледа й.

Разговорът на масата премина извънредно оживено, с всички атаки и отстъпления, обичайни за бостънския стил на общуване. Постепенно започнах да си съставям представа за многостранните връзки между трите личности, седнали на масата. Все още не бях прозряла безспорно съществуващата система, но контурите като че ли се проясняваха. Сложното кълбо от взаимоотношения включваше не само момичето, което щяха да въвеждат в светското общество, не само маркизата и уредника на музея, а безспорно и празния стол на края на масата, запазен за главата на семейството.

След обяда Дамарис се оттегли с обяснението, че иска да си почине, след което ще се поупражнява на арфата.

— Може би по-късно ще ти изпея нова песен. Вземи Леонардо и ела после на чай в стаята ми — рече тя и се отправи нагоре. Марина изчезна без предизвестие, а двамата със Слоун се разбрахме безмълвно да се върнем в зимната градина при колекцията Калхън.

Колекцията Калхън. Питам се как да я опиша така, че за нея да добият точна представа дори и онези, които никога не са я виждали. Дамарис назова състоянието ми с точната дума — аз бях съблазнена. И днес си спомням за този следобед, а и за още много други, които го последваха. Отново усещам задушната парникова атмосфера, сладникавия, тежък аромат на туберози и зюмбюли, топлия влажен въздух. Пред вътрешния ми взор преминава хладното, тежко ковано сребро, блясъкът на безценното обработено злато. И сега, както тогава сякаш някаква сила ме пренася в Италия на Медичите и Изабела Д’Есте. В един свят, който противно на всякаква логика и на ученото в училище, внася покой и порядък в разбърканите ми, хаотични мисли. Забравена бе незначителната свада с Уорън Слоун. Дори до мен да стоеше и низвергнатият ангел, нямаше да му обърна никакво внимание. След час или два до слуха ми долетя задъхан, развълнуван вик:

— Вини, ела!

— В зимната градина съм — отвърнах аз, но Дамарис не се появи и затова се запътих насреща й по тесните пътеки между лехите.

Съзрях я да тича насреща по коридора, започващ от залата. Внезапно обаче спря пред входа на зимната градина тя сякаш се бе сблъскала с невидима стена. Лицето й се наля с кръв, а след това пребеля, очите й заблестя развълнувано, но гласът й си оставаше непроменен — в него се долавяше трескавата веселост, която помнех от обяда на същия ден.

— Вини, ела бързо! Татко е взел билети за следобедния концерт. Леля Марина иска да побързаш.

Бързо отвързах престилката, която ми даде Слоун.

— Защо не дойдеш за малко да видиш какво сме свършили?

— Не — отвърна Дамарис привидно равнодушно, след което сякаш, за да коригира фалшивия тон в гласа си, ме хвана под ръка и каза благо:

— Моля те, ела. Нямаме време.

В този момент забелязах, че приятелката ми е облечена отгоре до долу в тежка коприна. Хвана ме за ръцете и е завлече в стаята. Навлякох тъмновиолетовата рокля и си подредих набързо косата, а през това време Дамарис ме чакаше с Леонардо на скута.

Спуснахме се бързо по стълбите. Долу вече ни очаквате Рос Калхън. Той ни помогна да се качим в каляската, но докато пътувахме по Бейкън Хил, не беше твърде словоохотлив. Запитах се какво ли е накарало този саможивец да ни покани на концерт. Марина естествено не бе особено огорчена от мълчанието му. Беше елегантна както винаги и почти не ме удостои с вниманието си. Стигнахме осветената концертна зала. Зрителите бяха облекли най-доброто, което имаха добре, че послушах Дамарис и си сложих тъмновиолетовата рокля. Бях прекарала почти целия си живот в Ню Йорк, но в този момент се държах като непохватна провинциалистка. Рос Калхън беше наел ложа, откъдето човек можеше прекрасно както да наблюдава, така и да бъде наблюдаван. Марина, например, оглеждаше залата с бинокъл и се наслаждаваше на факта, че е в центъра на вниманието. В този миг музиката засвири и забравих всичко и всички около себе си.

Питала съм се дали баща ми е имал нещо общо с музиката; защото я слушам с огромно удоволствие, макар и да не съм познавач. Слушахме италиански мелодии, изпълнени от струнен квартет. За втори път през този ден се озовах в прекрасния свят на Ренесанса и това чудо стори музиката. След края на първата част от програмата блесналата светлина и настъпилият шум ме върнаха грубо на земята.

Добрият бостънски тон налагаше по време на почивките хората да се посещават едни — други в ложите си. Стана ясно обаче, че никой не желае да ни посети, независимо от вниманието, с което ни удостояваха цялата вечер. Точно срещу нас седяха мисис Кабът и дъщерите й. Те забелязаха поздрава на Марина и му отвърнаха, но нито ни поканиха да отидем при тях, нито пък те дойдоха при нас. Видях, че Рос Калхън следи погледите на Марина и стиска ядовито устни. После обаче се зачете в програмата и престана да й обръща внимание.

През това време Марина наблюдаваше редовете на балкона с бинокъла си и внезапно извика весело:

— Я виж ти!

Някъде около горните места към нас си проправяше път една фигура, облечена в туид. До мен Дамарис въздъхна дълбоко.

В най-добро разположение на духа Уорън Слоун влезе в ложата ни със своето не съвсем подходящо за случая облекло и се поклони учтиво над ръцете на всяка една от дамите.

— Маркизо, мистър Калхън, каква приятна изненада. В този миг се сетих, че Уорън също бе в зимната градина, когато Дамарис дойде да ме вземе.

Той ни покани да се поразходим с него и да хапнем сладолед. Марина се изправи и го взе под ръка, а останалите отказаха. Дамарис пребледня, а когато видя двамата да излизат, цялата поруменя. Не след дълго се изправи и тя.

— Ще изляза за малко във фоайето, там въздухът е по-чист. Не, Вини, не ме придружавай, предпочитам да бъда сама.

Останах в ложата, хвърлих поглед в програмата, отново се размислих за приятелката си и най-накрая ми се прииска антрактът най-сетне да свърши. Усетих, че Рос Калхън ме гледа и вдигнах очи.

— Виждам, че концертът ви доставя удоволствие, нали? — Гласът му прозвуча топло и сърдечно и аз отвърнах, без да се замисля:

— Музиката… музиката е неописуема.

Той забеляза неволното повторение на думата „музика“

— Музиката да, но не и цялата тази глупотевина покрай нас, нали? — Той вдигна поглед към хаотичното движение на човешката маса. — Вие притежавате вкус. Също и разум. Слава Богу, дъщеря ми също е разумен човек. Или поне беше такава до момента, в който разреши на леля си да се заеме с целия този маскарад, наречен „въвеждане на девойката в обществото“.

Не пожелах да разкрия, че мненията ни по този въпрос съвпадат и затова смених бързо темата.

— Музиката направо ме омагьосва. В сравнение с нея чаят и сладоледът изглеждат тъй… прозаични.

— Неприятен дисонанс на омагьосания остров, така ли?

— Не съм съвсем сигурна дали мога да си позволя такава оценка. Твърде малко зная за музиката и вероятно не я разбирам истински. Заедно с това обаче зная достатъчно, за да не изпитвам самодоволство, когато я слушам.

При тези думи Рос Калхън ми се усмихна меланхолично.

— Уверявам ви, че колкото повече са ентусиастите като вас на този свят, толкова по-добре. — Той погледна със сарказъм към съседната ложа, в която някаква дама, цялата в диаманти, с пронизителен глас разказваше нещо на съседа си. Като по даден знак и двамата се разсмяхме.

После погледите ни се срещнаха и аз сведох очи.

— Не познавам следващото произведение. Разкажете ми нещо за него — казах бързо, тъй като за мое голямо учудване пулсът ми се ускори и главата ми се замая. Дамарис бе права. В тези ложи, тапицирани целите в кадифе, бе извънредно задушно. Взех ветрилото от седалката и си повях с надеждата, че руменината по бузите ми ще избледнее и така ще убегне от вниманието на моя събеседник. През това време той се приведе към мен и разтълкува предстоящото произведение по най-интересен и компетентен начин.

В този миг Дамарис се вмъкна обратно в ложата, видя, че двамата с баща и разговаряме и седна доволна. Сред оркестъра настъпи движение — музикантите се завърнаха по местата си и започнаха да настройват инструментите. Осветлението загасна и из залата се разнесоха звуци на чудно хубава полифонична музика. Не след дълго вратата зад нас се отвори и се появи Марина, все още с Уорън Слоун до себе си. Той зае празното място до нея, сякаш това бе нещо, което се разбира от само себе си.

Рос Калхън прекрати разговора веднага щом прозвучаха първите тонове. При Марина обаче случаят бе по-различен: Тя се облегна на тапицирания парапет, сложи небрежно ръката си с жълтия диамант отгоре и прекара остатъка от следобеда в оживен разговор с Уорън Слоун. Очите й искряха и изобщо изглеждаше превъзходно. Спомних си за униженията, които се наложи да понесе и в мен се прокрадна възхищение от поведението й. След това погледът ми се премести върху Дамарис, която се беше свила в кадифеното си кресло. Не посмях да назова с думи чувствата, изписани на лицето й, виждах единствено как погледът й се лута в безпътица между Уорън и Марина. О, Дамарис, възкликнах наум, извърнах се и отново се потопих в музиката.

След концерта Калхън ни покани на чай в един ресторант. Слоун се извини и си тръгна. Предположих, че не се е почувствал удобно заради облеклото си, тъй като всички посетители носеха официални и елегантни черни и бисерносиви костюми. В този момент обаче не исках да мисля нито за него, нито за чая и дребните сладкиши, просто в мен отново зазвуча прекрасната музика от концерта. Освен това се тревожех и за Дамарис, която, утихнала и бледа, човъркаше нещо в чинията си.

Прибрахме се у дома и тя незабавно се отправи в стаята си. Последвах я и й помогнах да се съблече. Заговорих небрежно за незначителни неща и не след дълго забелязах, че е в по-добро настроение. Сара ни донесе поднос с деликатеси, вечеряхме пред камината в моята стая, а Леонардо се излегна в краката ни и запреде.

Прекарах тази нощ също както и някои от предходните. Дамарис се оттегли рано в стаята си, а аз почетох известно време, след което си легнах. През нощта тя дойде при мен и потърси утеха, така и не разбрах дали болката й е физическа или душевна. Този път тя се успокои сравнително бързо и заспа.

Аз също заспах веднага, но се потопих в крайно обезпокоителен сън. Защото образите, изплували в мен, нямаха нищо общо нито с Ренесанса, изкуството и музиката, нито дори с моята клета приятелка. Две фигури обсебиха съня ми — едната облечена в туид, с червеникавокафява коса, а другата с разкошно изваян мъртвешки череп, от който ме гледаха пронизително две зелени очи.