Птичка в ръката

ПРОЛОГ

За Алисън тези две неща винаги ще бъдат свързани помежду си: моментът, който разсече живота й на две, и внезапното осъзнаване, че още преди катастрофата светът й не беше такъв, какъвто изглежда. В краткия миг, в който се случи инцидентът, и в моментите след това, които сякаш се движеха на бавни обороти, тя все още вярваше, че във Вселената има някакъв ред и че ще може да оправи нещата. Но само с една случайна грешка, зад която стояха десетки малки погрешни преценки и решения, тя стъпи в съвсем различна история, която дълго време като че ли нямаше нищо общо с нея. Наблюдаваше, сякаш стоеше зад огледално стъкло, как единственият живот, който познава, й се изплъзваше.

Ето какво се случи: тя уби дете. Не беше нейното дете. Не беше нейното момче, нейният тригодишен син. Прибираше се от парти, на което беше пийнала няколко питиета. Спря на едно кръстовище, другият автомобил мина въпреки знака „Стоп“, а тя не се дръпна от пътя. Нещата бяха толкова прости и едновременно толкова сложни.

Нещо се случва с човек в миговете след автомобилна катастрофа. Мозъкът има нужда от време, за да го проумее. Не вярваш на това, което разумът ти казва. Сърцето ти бие толкова силно, все едно е друго живо същество, отделно от теб. Всичко изглежда прекалено близо.

Тя видя автомобила, който идваше към нея, но остана скована и неподвижна на седалката. Затвори очи, чу чупенето на стъкло и усети силния удар на метал в метала. Последва тишина. Усети мирис на бензин и отвори очи. Другият автомобил беше смачкан, от него излизаше пушек, а предното му стъкло бе разбито. Алисън не виждаше какво става вътре. Вратата на шофьора се отвори и олюлявайки се, от колата излезе мъж.

— Момчето ми — момчето ми е ранено — извика той с глас, в който се усещаше паника.

— Имам телефон, ще се обадя на 911 — каза Алисън.

— За бога, побързайте — отвърна мъжът.

Тя набра номера с несигурни пръсти. Цялата трепереше, дори зъбите й тракаха.

— Стана катастрофа — каза тя на оператора. — Изпратете помощ. Има ранено момче.

Операторът попита къде се намира Алисън, а тя не знаеше какво да отговори. Беше завила в погрешна посока, бе поела на север вместо на запад и се беше озовала на това непознато шосе. Веднага разбра, че се е изгубила. Но нямаше къде да обърне, затова просто продължи да кара. Шосето водеше към други, по-малки и по-зле осветени пътища, трудно се виждаше в мъглата и тъмнината, а тя се оказа на кръстовище с четири стопа. Алисън влезе в кръстовището преди да осъзнае, че другият автомобил нямаше да спре — колата беше от дясната й страна, затова бе с предимство, но само преди миг, когато тя навлезе в кръстовището, колата я нямаше. Сякаш буквално се бе появила от нищото.

Алисън знаеше, че не трябва да обяснява всичко това на оператора, но нямаше представа къде се намира. Протегна глава, за да погледне през предното стъкло, видя табела — Соу Хил Роуд — и веднага каза на оператора.

— Изчакайте — отвърна оператора. — Добре, в Шърман сте. Веднага изпращам линейка.

— Моля ви, кажете им да побързат — каза Алисън.

От болницата се обади на съпруга си и му каза за катастрофата, обясни му, че колата е съсипана и че китката й е наранена, но не му каза, че навсякъде около нея лекари и медицински сестри издаваха заповеди, а летящите врати се отваряха и затваряха с трясък. В центъра на цялата тази суматоха беше едно малко момче със счупен череп и изцапана с кръв тениска. Но Чарли скоро щеше да научи. Тя трябваше да му се обади отново, за да му каже да не идва в болницата, защото вече бе откарана в полицейския участък. Последва тишина и след миг той каза:

— О, боже.

В този момент цялото й вцепенение се изпари.

— Не идвай — потрепна тя, а той попита:

— Какво си направила?

Не очакваше такава реакция, макар че не беше мислила и очаквала нещо конкретно. Не знаеше какво да очаква. Но внезапно осъзна, че Чарли не беше с нея, не беше заел подсъзнателно нейната страна, и това й се стори толкова шокиращо, че тя се подготви за проблемите, които й предстояха.

— Трябва ли ни адвокат? — попита той, след като стана ясно, че тя няма да отговори на предишния му въпрос.

— Не знам, може би. Вероятно.

— Не казвай нищо — нареди той. Тя знаеше, че в ума си премисля различни варианти и се опитва да подреди всичко последователно. — Просто изчакай, докато дойда.

— Но аз вече разказах подробно. Едно момче — малко момченце — е ранено. Все още не знаят какво е състоянието му.

Каза това, въпреки че вече я бяха уведомили, че детето има оток на мозъка. Полицаите не носеха униформи, не й бяха сложили белезници, нито пък й бяха прочели правата, както очакваше. Родителите на момчето плачеха. Майката ридаеше: Позволих му да седне в скута ми. Беше му студено на задната седалка и се страхуваше от тъмното, бащата беше приведен, с лице, скрито в ръцете му. Стените на фоайето трептяха от мъката им.

— Боже мой — въздъхна Чарли.

Тя си спомни предишните случаи, в които той й беше ядосан — на медения им месец, когато два дни се учеше да кара ски, но изведнъж се вцепени и просто не можеше да се спусне; беше ужасена от скоростта, от безразсъдството, от усещането, че няма контрол над нещата. Беше сигурна, че ще си счупи крак или ръка. Затова прекара останалата част от времето в хижата — уютно място с газов пламък в камината и лъскави ски списания по масичките за кафе с дъбова облицовка, докато Чарли се възползваше максимално от парите, които бяха платили за медения месец. Опита се да си спомни за друго събитие, което можеше да се сравнява със случващото се в момента — ситуация, в която тя е направила нещо, а той е реагирал по различен начин, но така и не се сети. Осем години. Две деца. Живот, който не беше планирала, но който бе започнала да обича. Приятели, малко градче и къща — нито много голяма, нито прекалено малка, със скърцащи стълби и повредени от водата тавани, но с големи възможности.

Някога тя също имаше големи възможности. Всеки доклад, който пишеше в колежа, можеше да бъде още по-добър; всяка петица можеше да бъде шестица. Можеше да продължи да прави кариера, а не просто да спре, когато това се оказа по-лесният вариант. Всъщност тя не беше уверена, че иска да спре да работи, но Чарли й бе казал:

— Хайде, Алисън, децата имат нужда от теб у дома. Къщата ни става истински дом, когато ти си там.

Но след като напусна работа, той започна да се оплаква, че сам носи тежкия товар на отговорността. Не разполагаме с обезопасяваща мрежа, обясняваше той. Казваше, че това го тревожи. Искаше тя да си стои вкъщи, но му липсваха парите и сигурността. Тя знаеше, че той предпочита да я вижда навън, сред хората, макар че гласно не го изразяваше. Вкъщи я виждаше облечена с изтъркани дънки и стар памучен пуловер. В този вид го посрещаше в седем часа вечерта, когато децата обикаляха около него нетърпеливо, тя — напрегната и начумерена, а той — пътувал цял час, за да се прибере от работа.

И все пак, все пак тя мислеше, че е късметлийка, че те са късметлии, че обичат и ценят живота, който имат.

Но тази вечер Алисън преживяваше истински кошмар. Приятелите, или поне част от тях, навярно щяха да се опитат да я утешат и успокоят, но това нямаше да е лесно, защото дълбоко в себе си те щяха да я обвиняват за случилото се. Защото всяка майка си представя какво би било да отнемеш живота на чуждо дете и да носиш отговорност за това.

Още по-лошото бе, че всяка майка е мислила какво би станало, ако някой отнеме живота на детето й.

Алисън чу Чарли, който питаше за нея на рецепцията. Звучеше едновременно любезно и почтително, уплашено и нетърпеливо. Можеше да разбере скрития смисъл в гласа му, както някои хора разпознаваха песните на птиците. Почти й се прииска той да не я намери. Докато оглеждаше прашните лампи и пропития с мръсотия мокет, тя чу шум от килиите надолу по коридора и се зачуди какво ли би било да я задържат — не тук, а вероятно в някой затвор, отделена от другите хора, разкаяна като монахиня. Или пък в манастир с каменни стени и малки парченца небе, които се виждат през тесни процепи, със спретнато застлани тесни легла. Място, на което да си плати за греха на спокойствие, далеч от всички свои познати.

Човек би очаквал тя да мисли за децата си, и всъщност беше мислила, но някак откъслечно, като кон с капаци, който гледа само в една посока. Когато се опиташе да се съсредоточи върху тях, умът й изключваше. Кестенявите къдрици на нейното момче върху възглавницата, навитата около кръста нощница на шестгодишната й дъщеря, избутаните й на земята завивки… Алисън ги виждаше как спят, представяше си ги мъртви, дори и само за миг. Представяше си как обяснява — и спираше дотам. Единственото нещо, което можеше да направи, бе да се концентрира върху незначителните подробности на всеки един миг: студения под, твърдия стол, безпристрастните полицейски служители, които пишат, чукайки на клавиатурите, и разглеждат документи. Тиктакането на стенния часовник: 11:53.