Птичка в ръката

Беше осем и половина в понеделник вечерта. Клеър стоеше на една маса в книжарница „Барне анд Ноубъл“ в Атланта след представянето на книгата си, разговаряше с персонала и даваше автографи за няколкото останали гости. Усещаше как нетърпението й расте. По-рано през деня, между ангажиментите си се беше обадила на Чарли по мобилния, за да му каже името на хотела. Самолетът му трябваше да кацне в 19:49. Щеше да закъснее за четенето, затова бе решил направо да вземе такси до хотела и да я чака в бара. Сега беше в таксито, сега пристигаше в хотела, сега си поръчваше питие… Тя си представяше как прокарва ръка надолу по панталона му, усеща как той се възбужда, докато разкопчава дънките й и пъхва пръст в нея…

— Можете да напишете „На моята добра приятелка Урсула“ — пише се У— Р— С— У— Л— А — и, ами, не знам, може би „Успех с твоята книга“ — каза жената, която стоеше пред Клеър със Сини мартинита в ръка.

Клеър примигна. Взе книгата и я отвори на заглавната страница.

— Петстотин страници е, с шрифт Таймс Ню Роман, двойно разстояние между редовете. Питах се дали можете да ми препоръчате агент? Ще ми трябва скоро. Всеки, който я прочете, казва, че книгата ми е бестселър, затова ми трябва агент, който наистина познава бизнеса. Между другото, може ли да ми кажете вашия имейл? Мога да ви я изпратя, а вие може би ще я погледнете и ще ми кажеше какво мислите.

Не, не, не, мислеше си Клеър, докато покорно пишеше по заглавната страница думите, които жената й беше продиктувала.

— В интернет има много информация за писатели — каза тя, отбягвайки молбите на Урсула, като затвори книгата и й я подаде. — Като начало, пробвайте literarymarketplace.com. Можете също да разгледате раздела с благодарности на книги, които смятате, че са като вашата, и да проверите дали авторите благодарят на агентите си. После можете да проверите имената в Google, за да намерите адресите им.

Урсула се намръщи. Очевидно очакваше да получи повече срещу двадесет и четирите долара, които беше платила за книгата.

— А вашият агент?

— Тя казва, че в момента не приема нови клиенти — каза Клеър, като повтори думите, казани от агента й, когато тръгваше на представянето на книгата („При никакви обстоятелства няма да даваш моя имейл адрес на никакви кандидат-писатели, които идват на представянето!“).

— Знам, че това не е истина — каза Урсула с престорена веселост. — Абонирана съм за Райтърс Дайджест. Знам как стават нещата. Агентите винаги търсят нови клиенти. Само защото не живея в Ню Йорк, не означава, че не мога да свържа две изречения, нали разбирате. Между другото, миналата година бях включена в Енциклопедия на американските писатели. Не че се хваля. Просто искам да изясня нещата.

Клеър беше виждала реклами за тази Енциклопедия на американските писатели. Взимаха по седемдесет и девет долара, за да включат името и биографията ти и трябваше да платиш още деветдесет и девет долара за самия том. Изведнъж я налегна изтощение. Искаше само да се махне оттам. Денят беше прекалено дълъг. Беше се усмихвала и разговаряла с прекалено много случайни хора и сега просто искаше да се върне в хотела, да се срещне с Чарли в бара и да се любят в голямото легло.

Насили се да се усмихне на Урсула.

— Уау, поздравления! — каза весело. — Сигурна съм, че сте изключително талантлива, и съжалявам, че не мога да ви помогна повече. Но можете да се свържете с мен през моя интернет сайт, ако имате допълнителни въпроси.

Гари — момчето, което я придружаваше по време на ангажиментите й, и Алън — служител на книжарницата с обрасла брадичка, бяха седнали на масата и предвкусваха скандал.

— Мога ли да ви помогна с още нещо? — Алън се обърна към Урсула със захаросан напевен глас.

Урсула пъхна книгата на Клеър в чантата си с намръщено лице и отвърна:

— Не, благодаря. Искам да кажа само още нещо на Клеър Елис. Независимо какво каза онзи критик, не мисля, че книгата ви е скучно самовглъбяване, маскирано като роман. Поне от това, което прочетохте тази вече. Затова ви пожелавам късмет. Надявам се, че ревютата ще стават все подобри.

— За какво говори тя? — попита Клеър Гари, след като Урсула си тръгна.

— Един господ знае. Определено й хлопа дъската. Вероятно си измисля.

Алън, който подреждаше столове до един рафт с книги, се обади:

— Всъщност видях тази оценка. Тя е последната от читател в Амазон, най-отгоре е. Дава на книгата една звезда.

— О, ами добре — присмя се Гари. — Оценка от читател. И без това никой не им обръща внимание.

Зад очите на Клеър се образува малко черно облаче, събра се с други черни облаци и започна да става все по-голямо с всяка изминала минута. Усети болезнено изтощение, което през последната седмица й беше станало познато — резултат от хаотичните приливи и отливи на адреналин през деня, докато обикаляше от едно представяне на друго.

— Хей, вие двамата, искате ли да пием по питие? — попита Алън и избута един рафт с книги на обичайното му място. — Мога да ви разведа из центъра на Атланта.

— Аз съм съгласен — отвърна Гари. — Можем да пийнем няколко бири за сметка на издателя. — Той погледна очакващо Клеър. — Обзалагам се, че един Космополитън ще ти дойде добре.

— С удоволствие — каза Клеър, — но ще пропусна. Скапана съм. Все пак ви благодаря за поканата.

— Няма да ставаш рано утре сутринта — отбеляза Гари, докато прелистваше напечатания график на Клеър. — Полетът ти за Ричмънд е чак в два часа.

— Имам нужда от една вана и си лягам — отвърна тя и взе палтото си. — Съжалявам. Аз съм една скучна, възрастна жена.

С удоволствие. Съжалявам. Сигурна съм, че сте много талантлива. Съжалявам, че не мога да помогна повече. Благодаря, благодаря, съжалявам. Клеър се чувстваше така, сякаш щеше да се задави със собствените си благородни лъжи. По дяволите, просто искаше да се прибере в хотела, толкова ли много беше това? Чувстваше се ужасно виновна, но мразеше тази част — безкрайните очаквания, че човек трябва да бъде благодарен и любезен. Докато Гари возеше Клеър цял ден в приуса си, той я забавляваше с разкази за „трудни“ писатели: дребни знаменитости, които продаваха романтичните си мемоари, раздразнителни възрастни историци, заядливи примадони с ексцентрични желания. Една поискала пълна тишина. Друга пожелала чрез издателя си Гари никога да не я поглежда в очите. Трета пък карала Гари да спира във всяка закусвалня и да опитва пържените картофи. Някой пък оставил Гари пред мола и изчезнал за три часа, без да си направи труда да се обади. Клеър трябваше да се съгласи, че тези хора бяха наистина неприятни. Но тайничко започваше леко да ги съжалява.

— След няколко месеца отново ще идвам в Атланта заедно със съпруга си, за да посетим семейството му — каза тя на Гари и Алън, като сега лъжеше безочливо, — и тогава ще разгледам повече.

Този отговор сякаш ги задоволи. Двамата се уговориха по-късно да се срещнат. И Алън ли беше гей? Разбира се, осъзна тя — точно така. Тя беше просто сценичен реквизит, който да ги събере.

Пред хотела, докато беше в колата на Гари, Клеър му каза, че утре не е необходимо да я кара до летището, защото ще използва транспорт от хотела.

— Трябва да те кача на самолета — каза притеснено Гари. — Ако не пристигнеш навреме в Ричмънт, ще ми сритат задника.

— Никой няма да ти срита задника — отвърна Клеър. — Голямо момиче съм, няма да си изпусна самолета.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Слезе от колата, а Гари се огледа в огледалото за обратно виждане, прокара пръст по зъбите си и оправи косата си.

— Забавлявай се довечера — каза тя.

— О, скъпа, знаеш, че ще го направя — отговори той. — А на теб, приятна вана.

— Планирам да е приятна — каза тя и почувства прилив на нетърпение.

Клеър влезе от светлото фоайе на хотела в затъмнения бар и за момент нищо не успяваше да различи. Първото нещо, което видя, щом очите й привикнаха със сумрака, беше белотата на ризата на Чарли. Той стоеше в далечния ъгъл на бара, пиеше бира и говореше с бармана. Сякаш го бе призовала със силата на волята си. Не изглеждаше възможно той наистина да бъде тук — барът спокойно можеше да се намира в отдалечена Слънчева система, на светлинни години от земята.

И тогава той я видя.

— Най-после — каза и се изправи с усмивка на лице. Тя тръгна към него.

— Съжалявам, че закъснях.

— Не, недей — каза бързо той, хвана ръката й и преплете пръсти в нейните. — Очакването беше приятно. Да знам, че идваш.

Тя се наведе и го целуна по устните. Почувства тежестта на тъгата му като одеяло, покрило раменете му, и го прегърна.

— О — въздъхна той. Усещаше как бие сърцето му или поне така й се струваше — може би това беше бумтенето на музиката: от радиото звучеше песен на Кари Ъндърууд.

След миг Клеър се отдръпна. Тя вдигна наполовина пълната му чаша и отпи.

— Трябва ти питие — каза той.

Тя сви рамене.

— От доста време си тук. Какво ти се прави?

— Няма значение. Искам само да съм с теб.

Тя се отпусна на виниловия стол до него.

— Чарли — катастрофата… ужасно е.

— Да, така е.

— Как е тя?

— Не особено добре.

— Тя какво — те какво… — Клеър млъкна, защото не знаеше как да продължи.

— След няколко седмици ще има изслушване — каза той. — Задължителна присъда заради шофиране в нетрезво състояние — ще й вземат книжката за три месеца и ще трябва да се яви на няколко урока по кормуване. Слава богу, че не изглежда тя да е виновна за катастрофата. Поне от техническа гледна точка.

— От техническа гледна точка. — Клеър повтори думите равно, без да се засяга, но всъщност това беше въпрос. Нима Чарли смяташе, че вината беше на Алисън?

— Не е трябвало да шофира в това състояние — каза той.

— Изпи само две питиета. Сигурна съм, че се е чувствала добре, за да шофира.

— Преценката й не е била правилна, да.

— Стига, Чарли — каза Клеър и се озова в странната позиция да защитава съпругата на любовника си пред него. — Никога ли не си шофирал, след като си пил няколко чашки?

— Да, сигурно съм го правил. Но мога да изпия повече, имам по-бързи рефлекси…

— С две думи, мислиш, че преценката ти е по-добра.

Той не отговори. Вдигна чашата си с бира и я пресуши.

Клеър поклати глава.

— Можеше да се случи на всеки от нас. За бога, другата кола не е спряла на знак „Стоп“! Никога не съм разбирала правилото за кръстовище с четири „Стоп“-а — кога се движиш, кога спираш… Объркващо е.

Не си беше представяла вечерта им по този начин — да спори с Чарли за Алисън. Внезапно отново усети главоболието, което се спотайваше зад очите й. Чувстваше раменете си напрегнати, краката я боляха. Гореща вода, пухкав халат, розова течност, която образува мехурчета…

— Чарли — каза тя и се предаде пред силните му емоции, — не искам да обсъждам това с теб. Не е моя работа.

— Разбира се, че е — отвърна уморено той. — Моя работа е и твоя също. Иска ми се да не беше. Иска ми се да нямахме нищо общо с това. Но имаме и — господи — той хвана главата си с ръце, а лактите му останаха подпрени на бара. — Алисън е депресирана — родителите й — децата. И изведнъж съм тук с теб… — Той вдиша тежко, почти театрално. — Това между нас не е просто кратка авантюра, след която нещата отново ще се върнат към нормалното. Не е и няма да бъде. Поне за мен. — Той я погледна и Клеър кимна. Не искаше да отговори, преди той да приключи. — Не знам. Не знам, Клеър, просто не знам. Алисън обикновено е много внимателна. Дори прекалено. Нали така? Винаги сме се шегували с това, нали? Спря да пие кафе в мига, в който разбра, че е бременна, и не докосна и капка алкохол през всичките девет месеца и докато кърмеше. Слага си колан в колата. Настоя и двамата да си направим завещания, преди да излезем заедно за първи път след раждането на Ани. Знам, че не греши — знам, че не е убила онова дете. Но катастрофата провали всичко. Тя сякаш провали живота ми.

— Представям си как се чувства тя — отбеляза Клеър.

— Разбира се, разбира се — отвърна раздразнено той. — Това е въпросът — нейният живот е развалина. Тя е развалина. А аз съм женен за нея. Как бих могъл — как ние бихме могли да…

— Стига — каза рязко Клеър и сложи пръст на устните му. — Тези проблеми са много големи, за да им търсим решение в Атланта, в понеделник вечер. — Тя стана от стола и сложи ръка на бедрото му. — Предлагам през следващите дванадесет часа да се преструваме, че сме сами на света. Че няма никой друг. Само ние, сега, тук. — Тя се огледа наоколо. — В този не особено добър бар.

— Да. В този анонимен бизнес парк — каза той. — В този случаен град.

— Утре няма да сме тук.

— Как каза, че се казваш?

Ето, че вече се случваше, помисли си тя: миналото беше смътно и неясно.

— Без имена — каза тя. Пъхна ръка в чантата си и извади отключваща карта. Задържа я между двата си пръста. — Знаеш ли за какво си умирам в момента?

— Да позная ли?

— За една вана. С теб. Какво ще кажеш?

— Без да обмисляме — отвърна той. — Нали помниш?

Може би бяха най-добри в това — да се преструват, че са непознати, че нямат общо минало, че ги привлича единствено страстта. В хотелската стая правеха безумен и яростен секс с полусъблечени дрехи, подпрени на вратата. След това си взеха дълга вана заедно, като се наслаждаваха на лукса да имат време. По-късно отново се любиха на огромното легло, а движенията им бяха бавни и обмислени. Въпреки че беше вълнуващо да си представя, че Чарли бе непознат, когато Клеър най-после свърши (това отне малко време, усещаше се толкова напрегната), тя почувства, че тази преструвка изчезна. Пръстите и езикът му я познаваха толкова добре. Годините приятелство между тях и флиртовете, сподавеният пламък на желанието — всичко това прозираше в очите му и в начина, по който я докосваше. Аз те познавам.

На следващата сутрин, докато Чарли беше под душа, се обади Бен. Няколко минути разговаряха за незначителни неща — Как мина снощи? Уморих се да пътувам. Има ли обаждания или поща за мен? После Чарли излезе загърнат с хавлия и Клеър приключи разговора и свали хавлията му, докато затваряше телефона. Тя се облегна на възглавниците и пусна телефона на пода, когато Чарли легна върху нея чисто мокър. Влажната му коса се допираше до лицето й, а ментовите му устни докосваха нейните.

След малко пристигна румсървиса и те пиха кафе, хапнаха английски мъфини като двойка с дълъг брак и обмениха информация за полетите си. Тръгнаха заедно за летището — Чарли свери часа на полета си с нейния — и минаха през охраната, преди да осъзнаят, че трябваше да се разделят, защото нейният полет беше от друг изход.

Бяха подранили. Охраната на летището в Атланта не беше толкова строга, колкото в Ню Йорк, и се оказа, че са планирали повече време от нужното. Затова си намериха едно кафене в ъгъла и си купиха кафе. Докато стояха заедно на публично място посред бял ден, те изведнъж започнаха да се притесняват един от друг. Онова, което предишната нощ беше вълнуващо, сега, под заплахата да бъдат разкрити, се превърна в нещо потайно. Ако срещнеха някой познат и той попиташе какво правят там, щяха да излъжат с лекота — Чарли имаше бизнес пътуване, а Клеър представяше книгата си и се бяха срещнали случайно на опашка пред машините за сигурност. Въпреки че би било лесно, щеше да бъде неприятно. Не бяха готови да срещнат познати.

Мислите им висяха неизказани във въздуха. Какво правим? До какво ще доведе това? Как могат да се уредят нещата?

— Искам да се будя до теб всяка сутрин — прошепна Чарли и наруши протокола. Наведе се напред и скръсти ръце на масата. — Искам да ходим на кино заедно. Да изградим живота си заедно. — Тя отпи от кафето си. — Трябва да знам дали и ти го искаш.

— Как би могло да стане това? — попита Клеър. — Децата ти, домът ти, Алисън. Ти си толкова дълбоко… — Тя потърси точната дума. — …запечатан.

— Да — Чарли кимна. — Но това е мой проблем, нали? Питам дали си готова да направиш нужното, за да уредиш нещата при теб.

Тя разля изстиналото си кафе от картонената чаша.

— Страх ме е.

— От какво?

— Ще прозвучи абсурдно, но е страшно да изпитваш толкова силни чувства. Да се чувстваш толкова… извън контрол.

— И аз се чувствам така.

— Знам. Поне тази част, имам предвид. Чувствата ти са толкова безгранични. Трудно е да вярвам, че са истински.

— Виж — каза той. — През целия си живот съм постъпвал правилно и не съм стигнал далеч. Мислех, че ако имам стабилна работа, оженя се за добро момиче и живея в хубава къща, ще се справя. А виж ме сега — работата не ми харесва. Не съм влюбен в жена си. Може ли да се живее така? Това ли е отговорът? Искам да рискувам, преди да е станало прекалено късно. Влюбен съм в теб, Клеър. Той сложи ръка на бедрото й под масата.

— Чарли — каза тя.

— Искам да бъда с теб.

— Ще бъде ужасно за всички.

— Освен за нас.

Тя кимна бавно.

— Кога ще спрем да се тревожим какво искат другите? Кога ще започнем да мислим за себе си? — попита Чарли.

— Мисля, че аз вече започнах — отвърна Клеър. — Виж ни. Лъжем всички. — Тя избута чашата. — Макар че не ми харесва. Това не ми харесва изобщо.

— На мен също — каза той, но тя се учуди от бързия му отговор. От една страна, си мислеше, че познава Чарли много добре, по-добре, отколкото познаваше някого другиго. А от друга страна, Чарли се оказа неразбираем за нея. В него имаше някаква парадоксална откритост и тайнственост — дали беше свързано с това, че идва от Средния запад? Може би тя четеше между редовете, запълваше празнините със свои собствени предположения или мнение, а като правеше това, си създаваше идеализирана представа за връзката им и за Чарли.

Защо просто не беше скъсала с Бен в Англия и не бе започнала да излиза с Чарли, щом толкова много си пасваха?

Тя знаеше причината: тогава приемаше Чарли като много по-голям риск. По онова време емоционалният риск беше последното нещо, от което имаше нужда. Бен изглеждаше сигурен и постоянен — обичаше я без въпроси, без неяснота; Чарли бе просто увлечение. Тя харесваше възбудата и драмата, но никога не можеше да определи каква част от тях беше заради нея и каква част беше заради него — момчешката му несигурност и съревнованието му с Бен, тъгата му по починалата му майка, копнежът му за жена, която да е достатъчно силна, за да го подкрепя, да удържи тъгата и да разбере дълбочината на собствената му загуба.

Клеър беше влюбена в Бен, тя искаше да прекара остатъка от живота си с него. Но сега изпитваше друго. Животът с Чарли навярно нямаше да бъде толкова спокоен, нито щеше да бъде лесен, но би бил вълнуващ. Усещаше се невероятно, когато изпитва тази възбуда в стомаха си — чувство, което не беше изпитвала преди. Беше на тридесет и четири години и искаше да се чувства напълно жива, независимо на каква цена. Двамата с Чарли бяха безразсъдни и егоистични, но и верни на себе си, и по този начин, помисли тя, бяха също смели. Ако не вземеше правилното решение за себе си, щеше да съжалява цял живот. А нямаше ли това да бъде още по-лошо?

Час по-късно стоеше на седалка до мъж, облечен в евтин костюм, който миришеше на афтършейв, купен от дрогерията. Клеър се облегна и затвори очи. Умът й блуждаеше енергично, пропусна същността на въпроса и после се затрудни да я открие. Алисън бе най-добрата й приятелка в училище — кльощавото момиче с тъмните очи, лице като на елф и топла усмивка. Бяха издържали подигравките в средното училище и сравненията в гимназията; бяха шаферка и кума на сватбите си. Останаха приятелки почти тридесет години. Преместването в Ню Йорк позаглади острия характер на Алисън, но щом Клеър я погледнеше, тя все още виждаше слабичкото десетгодишно момиче с дълги, кокалести крака, тъмнокестенявата й коса, прибрана зад ушите, разпръснатите по носа й лунички и пищялите й, отрупани с корички от засъхнали рани от игрите през междучасието. Когато бяха деца, Алисън напомняше на Клеър на една от онези решителни героини в тийнейджърските романи, която не позволява случващите се нещастия да променят слънчевия начин, по който приема света.

Клеър и Чарли се сбогуваха на летището и той стисна ръцете й.

— Наистина мисля онова, което казах. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб.

— Не считам, че можеш да правиш предложение на омъжена жена — отвърна тя. — Преди това трябва да се случат някои други неща.

Но тези неща бяха ужасяващи. Клеър се замисли за Бен — милия Бен — който не знаеше нищо. Какво трябваше да направи сега? Да се прибере у дома и да му каже, че е влюбена в Чарли? Това беше немислимо, невъзможно. А Алисън? Дори не можеше да мисли за нея. Клеър трябваше да признае, че отчуждението между тях сега беше безсмислено — прикритие за предателството и нищо повече от това. Как би могла да причини това на Алисън? Алисън никога не би й го причинила.

Да, Клеър беше влюбена в Чарли, но какво значение имаше това на фона на грандиозния план за живота? Може би сме напът да разрушим всичко, помисли си тя — нас двамата и нас четиримата.

Тя не знаеше как трябва да постъпи.

Усети как самолетът под нея се движи тромаво по пистата, тежко тяло на малки колела, как набира скорост и после се издига във въздуха, всички четиридесет тона стомана и метал, плът и кръв, как се плъзга през облаците. Нямаше смисъл, нямаше никакъв мисъл, но те все пак бяха тук и летяха.

Февруари 1998 г

Алисън, беше написала Клеър с ленивия си почерк, трябва да дойдеш в Кеймбридж. Тук е студено, сиво и ужасно скъпо — Бен има хронично възпалени синуси, — но си прекарваме страхотно.

Алисън погледна сивите кабинки, които се разпростираха около нея като огромен лабиринт. С ъгълчето на окото виждаше шефката си Рене Чеварак през стъклената стена на офиса й — говореше високо към телефонната слушалка, оформяше ноктите си с пила и проверяваше червилото си в малкото огледалце, което държеше подпряно на бюрото си. Улови погледа на Алисън и натисна бутона на интеркома.

— Ал, би ли дошла? — изсвири кутията на бюрото на Алисън.

Тя стана, взе един тефтер на спирала и отиде до вратата.

— Трябва да говоря с теб. Затвори — каза Рене и махна с пилата към вратата. — Трябва да говоря с теб. И така — каза тя, след като Алисън изпълни нарежданията й. — Исках да научиш първа. Но това е… — Тя прокара пилата за нокти по затворената си уста и Алисън разбра, че искаше да й покаже, че това е тайна.

Тя кимна.

— Водя разговори с друго списание. — Рене се облегна, остави пилата и прокара ръце през късата си руса коса. — Време е да продължа напред. Разбираш, нали.

Алисън кимна отново, като се преструваше, че изпитва съпричастност. Беше на двадесет и три години, дипломира се от университета на Северна Каролина преди по-малко от година, живееше с три други момичета в незаконно нает апартамент в Южен Ийст Сайд и едва успяваше да покрива своята част от наема. Четири месеца работеше на временни места в целия Ню Йорк, преди най-после да си намери постоянна работа, това, което правеше тук отпреди шест седмици. Не беше най-вълнуващата работа на света — асистент на редактора на секция „Красота“ в популярни женско списание, — но беше добро начало. Единственото, за което мислеше сега, бе, че след седмица щеше отново да вдига телефона във финансовата компания „Смит Барни“.

Миналото лято Алисън живееше с родителите си в Блустоун след завършването на колежа, пишеше некролози за местния вестник и се чудеше какво ще прави с живота си, Клеър се прибра и я убеди да се премести в Ню Йорк.

— Ако наистина искаш да бъдеш редактор, трябва да бъдеш в Ню Йорк — заяви тя. — И знам как да го направиш. Започваш временна работа в списание или издателство и след това с чара си намираш желаната работа.

— Не познавам никого там — каза колебливо Алисън.

— Познаваш мен — отвърна Клеър.

— Но ти заминаваш за Англия.

— Именно. Това е гениалната ми идея. Защо не вземеш моето място в моя апартамент, щом замина? Така няма да е нужно да го отдавам на непознати, а ти ще има къде да живееш. Сериозно, Алисън — добави тя, — трябва да се махнеш от Блустоун. Иначе ще си останеш тук завинаги като всички наши познати от гимназията. А повярвай ми — Ню Йорк много ще ти хареса.

Но в началото Ню Йорк изобщо не й хареса — какофонията, боклукът във водосточните тръби, километрите бетон, затворените, безизразни лица на хората по улиците. Но месеците минаваха и тя започна да разбира привлекателността на града. Научи нещо за себе си, което не знаеше преди: харесваше й да бъде сама. В съботните сутрини се разхождаше из фермерския пазар на „Юниън скуеър“ или из „Сентрал парк“ и не зависеше от никого, никой не знаеше къде се намира. Усещането беше странно и вълшебно. След работа вървеше бавно към апартамента си, изминаваше четиридесет и седем пресечки и наблюдаваше как денят си отива и идва вечерта, а градът свети като табло на Лайт брайт[19].

— Ще бъда откровена — каза Рене. — Не знам какво ще се случи с теб.

До кухнята има малка стаичка, пълна с кашони, която е достатъчно голяма, за да побере сгъваемо легло, беше написала Клеър. Надолу по улицата има ресторант, който се казва „Татис “ и сервира само печени картофи. Закусвам наденички и печени гъби. А дъждът е чудесен за тена. Кажи това на твоята редакторка!

— Не мисля, че мога да те взема с мен, поне засега — каза Рене. — Затова предполагам, че не е проблем да си уговориш среща с „Човешки ресурси“ — скоро ще ги уведомя. Не познавам никого, който в момента си търси асистент, но, разбира се, с удоволствие ще ти дам препоръка. Сигурна съм, че скоро ще се появи добра възможност. — Тя се усмихна. — Междувременно можеш да поработиш малко върху уменията си за текстообработка. Хей, както казах, трябва да си мълчиш. — Тя погледна Алисън подозрително, главата й беше наклонена на една страна. — Откъде, по дяволите, идва този израз?

„Янките“ (тук всеки с американски акцент е янки — каква обида за жителите на Северна Каролина!) обикновено се събират заедно, за да, съжалявам да го кажа, си разказват спомени за колежанския футбол и добрата мексиканска храна. Бен и аз се срещаме с Чарли Гранвил — студент от Канзас, който е тук по програмата за обмен на студенти „Фулбрайт “. Той е забавен, чаровен и умен. Леко прекален типичен представител на Средния запад за моя вкус, но не е зле. Мислих си за теб… Как върви животът ти? Ела и го пробвай. Нямаш нищо за губене.

В този ден Алисън си тръгна от офиса, в който скоро вече нямаше да работи, с писмото на Клеър в черната си дамска чанта, уговорка с „Човешки ресурси“ и телефонния номер на някаква неизвестна нискотарифна авиокомпания, която беше открила във вестника.

Алисън имаше проблеми със стомаха през целия следобед преди Чарли да се прибере от Атланта. Не можеше да се храни, а ръцете й бяха студени. Движеше се безцелно из къщата, събра играчки от едната стая и ги занесе в другата, сортира прането на тъмно и светло и заряза двете купчини в коридора. В един момент постави лейката в кухненската мивка и завъртя кранчето, за да я напълни. Върна се след десет минути и завари водата да изтича от лейката и да се разлива по пода.

Родителите й си заминаха тази сутрин. Майка й искаше да остане, но баща й беше нетърпелив да се прибере.

— Аз съм като слон в цирка. Трябва ми установен ред — казваше той.

— Какво ще правиш? — попита майка й, докато Алисън седеше на пода в стаята, играеше си с Ноа и я гледаше как събира багажа.

— Не знам.

— Искаш ли съвета ми?

— Не, аз… — Алисън въздъхна.

— Трябва да се консултираш с адвокат.

— Ух — изсумтя тя.

— Просто за да разбереш какви варианти имаш.

— Не смяташ ли, че това е малко прибързано?

— Може би — отвърна майка й. — А може би не. Няма да навреди.

— Не знам — каза Алисън. — Може би може да навреди. Може би аз — ние, преувеличаваме.

— Възможно е — каза дипломатично майка й, докато закопчаваше куфара си с една ръка. — Но, Алисън, ти си домакиня. Ако Чарли иска да прекрати този брак, ти не си в изгодна позиция да получиш това, от което имаш нужда.

— Не мога да повярвам, че водим този разговор.

— Консултирай се с адвокат — настоя майка й. — Добър, умен адвокат феминист. Така ще си подготвена, независимо какво ще се случи.

Как нещата бяха стигнали дотук? През целия следобед, докато правеше сандвич на Ноа и го режеше на звездички и сърца, докато сгъваше прането и закачаше роклите на Ани в гардероба й, Алисън прехвърляше нещата в ума си. В момента животът й съвсем не изглеждаше така, както си го представяше, когато се омъжи. Двамата с Чарли бяха планирали да останат в града. Смятаха, че могат да отгледат децата си и те да се превърнат в тийнейджърите, които виждаха в автобусите след училище — по-зрели за възрастта си, бдителни и умни. Щяха да работят на пълен работен ден, да имат бавачка и да водят децата по ресторанти и откриване на изложби след работа, и на пиеси извън Бродуей през уикендите.

Вместо това се преместиха в предградията. Сега Алисън се чувстваше като в огромен балон, който се движеше с нея навсякъде и я предпазваше. Това беше балонът на живота на едно семейство от средната класа в предградията — живот, съставен от задачи, ремонти, разходки до детската площадка, бъбрене с познати в магазина, уговорки с електротехника и монтьора, разглеждане на списания и каталози, които пускаха в пощата всеки следобед в два часа. Живот, който включваше литературния и здравния й клуб, посещенията при педиатъра, среднощен секс, който се дължеше по-скоро на желание, отколкото на близост, блудкави детски ястия за вечеря, рибени пръчици и панирано пиле, макароните на Ани и спагети с кашкавал и сос.

— Превърнала си се в мърморко — беше отвърнал Чарли една вечер преди няколко месеца, когато обяви, че в събота следобед смята да отиде на бейзболен мач в града, а тя каза, че предпочита да не ходи. Нямаше го цяла седмица, протестираше тя. Не беше честно да я оставя сама с децата по цял ден и през уикенда (Да, обичаше ги много, но това беше прекалено!). Освен това беше направила списък с някои прости задачи за него из къщата, като например да поправи прозорец на тавана и да отпуши мивката в мазето.

Мърморко. Тази дума звучеше толкова ретро и некоректно, че караше Алисън да кипне от яд. Не можеше да повярва, че я беше казал. Чувстваше се така, сякаш несправедливо участваше в комедия от петдесетте години: домакинята с работещ в града съпруг, на когото се кара, ласкае и манипулира, а ролите на двата пола бяха ярко очертани като бордюра, врязан в тревата по предната им алея. (Като стана въпрос за това, как така беше ясно, че ремонтът на прозореца и мивката бе негово задължение, а чистенето — нейно?)

— Значи аз съм мърморко, а ти си мъж под чехъл, така ли? — каза тя. — Такива ли ще бъдат нещата?

— О, я стига — сопна се той. Тя знаеше, че Чарли не можеше да опровергае думите й. На нейно място той вероятно би се чувствал по същия начин, а те винаги решаваха споровете си, като се опитваха да видят гледната точка на другия. Той каза: — Затова не исках да се махаме от града. Тук се чувствам в капан. Не мога да направя нищо сам, без разрешение.

— Какво общо има преместването ни от града?

Голяма част от споровете им бяха свързани с това да накараш другия да изкаже всички онези неща, които дебнеха под повърхността, рани, които имаха струпеи, но не зарастваха.

Да не се говори за важните неща, бе една от онези изненади на брака, за които на Алисън й се искаше някой да я беше предупредил. Можеха да минат дни, дори и седмици, без двамата с Чарли да обсъдят нещо по-важно от сметката за телефон. Проблемът не се състоеше в това, че нямаха време да говорят, а просто моментът никога не беше подходящ. Алисън живееше в постоянен страх, че мълчанието на Чарли прикрива голямото му разочарование от това, че тя не се интересува или вълнува от него, понеже той смяташе, че е „улегнал“. Че се чувства хванат в лабиринта на буржоазни грижи и стремежи, че ненавижда необходимостта да работи толкова много, за да поддържа стандарта им на живот.

Имаше и много неща, за които Алисън си мълчеше. Не смяташе, че има правото да каже колко безпомощна се чувства понякога като майка и домакиня без заплата, че това да отглежда децата, основно сама, често беше като робия, че ежедневието на брака бе толкова далечно от идеалистичните й момичешки представи. Изборът все пак беше неин. Но този избор предизвикваше голямото й безпокойство. Двамата заедно бяха изградили живот, който, ако не лъжа, беше някаква илюзия. Чарли печелеше по 130 000 долара годишно и едва свързваха двата края. Живееха на ръба на възможностите си. Всеки месец затъваха все повече в дългове, докато дойдеше февруари, месецът на бонусите, когато можеха да изплатят кредитите си. Бяха решили да живеят в град с високи данъци, за да осигурят добри училища на децата си; бяха избрали да си купят волво на старо, което все пак беше скъпо за тях, защото искаха безопасен автомобил; Алисън избра да си остане у дома. Но страховете им дебнеха под повърхността.

Понякога късно вечер Алисън прошепваше:

— Може би трябва да оставим всичко това и да отидем другаде — в Канзас или Северна Каролина…

— Но ти искаше този живот — казваше той.

— Трябваше да живеем някъде. Не можехме да си позволим да останем в града.

— Не и с децата, това е сигурно.

— Какво намекваш? Ти искаше деца. Да не би да казваш, че не си искал?

— Не казвам нищо — отвръщаше той. После нещата опираха до това кой за какъв живот си е мечтал. Това беше проблемът с разговорите. Единият можеше да каже прекалено много, да разкрие прекалено много и после нямаше връщане назад.

Месеци наред Алисън го отдаваше на натоварения им живот, на сериозните им задължения като родители. Беше минало толкова много време, откакто Чарли я беше поглеждал — наистина, както правеше преди, — но тя не забелязваше. Тя също не му обръщаше някогашното внимание. Грижеше се за чувствата на Ани и обелените колене на Ноа, молеше Чарли да й подаде противовъзпалителния крем, На скрина е, скъпи, в оранжева кутийка, благодаря, без дори да вдигне поглед. Децата си лягаха, а Чарли изхвърляше боклука, сипваше си скоч и сядаше да плати сметките. Ако Алисън сготвеше вечеря, хапваха на крак на плота и си задаваха формални въпроси за отминалия ден. Когато понякога вечеряха с приятели на вино и свещи, те се шегуваха с брака — със секса, който не правеха, с романтиката, която жертваха заради постоянните мръсни памперси и ушни инфекции, с безкрайните, повтарящи се задължения, свързани с отглеждането на децата.

Но като се замисляше сега, Алисън виждаше откъде започваха пукнатините. Просто не се беше вглеждала достатъчно внимателно. Тя си беше направила заключение за цялото от частите му. Бе построила мост в ума си над дистанцията между тях. Сутрешна целувка, букет цветя, картичка за деня на майката — това й се струваше достатъчно, достатъчно, за да не обръща внимание на пропуските в разговорите им, на белия чаршаф, застанал като праг в средата на леглото.

Таксито на Чарли спря пред къщата по здрач, а Ноа стоеше на пост до прозореца във всекидневната.

— Татко се прибра! — извика той и Ани излезе от стаята с телевизора, където гледаше Спондж Боб Квадратни гащи.

— Мамо, татко си дойде — извика Ани, докато вървеше към входната врата, а гласът й прозвуча на Алисън като на тийнейджър.

Алисън беше в кухнята и миеше маруля за салата. Бе приготвила печено пиле и варени млади картофи и бе подредила масата за четирима. Навярно една нормална семейна вечеря, колкото и ненормална да беше тя, би могла да излекува болежките им: пилешка супа за нефункциониращ брак. Тя спря чешмата и избърса ръцете си в една кърпа.

— Хей, мъниче — чу как Чарли каза, щом влезе през входната врата.

— Не съм малък. Аз съм голям — изкрещя Ноа.

— Да, голям си! Здравей, принцесо — каза той на Ани.

— Здравей, тате. Донесе ли ни нещо?

Алисън потрепна. Отиде в коридора.

— Ани, това не е много възпитано. Остави баща ти да си отдъхне.

Чарли изглеждаше облекчен. Може би очакваше въпроса на Ани, независимо колко невъзпитан беше той, защото обикновено носеше дрънкулки или лакомства от летището (самолетче с логото на „Континентал“ за Ноа, гривна или плюшена играчка за Ани). Но този пък очевидно беше забравил.

— Здравей, скъпа — каза той, наведе се и целуна Алисън. Не точно по устните, но някъде наблизо.

— Здравей — отвърна тя. Ръцете й трепереха и тя ги прибра зад гърба си. — Как мина „воденето за ръка“?

Той я погледна подозрително.

— Клиентът.

— О, добре, добре — отвърна той и изпусна тихо сумтене. — Мина добре, предполагам — каза и поклати глава.

— Оправи ли всичко?

— Да — каза той. — Поне така смятам. — Беше нервен, като човек, прекалил с кафето.

— Е, това е добре.

Сред настъпилата неловка тишина Ани държеше рисунка на еднорог, която беше направила в училище, и я показваше на Чарли, а Ноа дърпаше ръката му и го водеше към стаята за игра, при релсите на „Локомива Томас“, нареждайки:

— Ти ще бъдеш Пърси, а аз ще бъда Джеймс.

Чарли сви рамене и вдигна свободната си ръка към Алисън, сякаш искаше да каже, „Какво мога да направя?“.

— Приготвих вечеря — извика тя след него. — Семейна вечеря за разнообразие.

— Боже, да ми беше казала — отвърна Чарли с преувеличена гримаса на лицето, докато вървеше към стаята за игри.

— Обядвах късно и съм скапан. Щом приключа с играта, смятам да полежа малко. Ако нямаш нищо против — каза той и изчезна зад ъгъла.

Алисън се почувства така, сякаш й беше зашлевил шамар. Чарли не искаше да вечеря със семейството. Дори не се чувстваше принуден да се преструва. Пое си дълбоко дъх и го последва в стаята за игри.

— Всъщност имам нещо против. Приготвих вечеря за четирима. Поне можеше да седнеш с нас на масата.

Чарли изглеждаше огорчен, сякаш тя не го беше разбрала правилно.

— Разбира се — каза той. — Както кажеш.

— Какво имаш предвид?

— Хайде, тате, ти ще бъдеш Пърси! — настоя Ноа и сложи малкия зелен локомотив в ръката на Чарли.

— Означава „както кажеш“. — Чарли отвори широко очи в любезно съгласие.

— Означава, че ти не искаш.

— Тате, хайде — каза Ноа.

— Само секунда — отвърна Чарли. — Алисън, за бога.

— Майната ти — каза Алисън. Тя се завъртя на пети и отиде в кухнята. Сгъна жълти карирани салфетки върху четирите жълти плетени подложки, подредени за вечеря. Трите свещи в средата на масата, импулсивна покупка от магазина „Крейт анд Баръл“, подскачаха запалени в стъклените си свещници. Алисън се облегна на плота и затвори очи. Две, три, четири. Тя отвори очи. Чарли не я беше последвал. Отиде до масата, духна свещите, покри купата със салатата с фолио и я прибра в хладилника — и без това само тя ядеше салата — заедно с отворената бутилка вино. Остави печеното пиле и картофите на мястото им, на подложки върху плота.

Застана на прага на стаята за игри и каза:

— Вечерята на децата е в кухнята. Аз се качвам горе.

— Чакай малко — каза Чарли.

И тя зачака.

— Защо се държиш така?

— Вече не съм гладна.

— Стига, Алисън. Държиш се детински.

— „Детинскиии“! — каза Ноа, който се люлееше на пети. — Смешен си, тате.

— Мамо, гладна съм — каза Ани и мина покрай нея, за да влезе в стаята за игри.

— Вечерята е готова — отвърна Алисън. — Баща ви ще ви сипе.

— Мислех, че беше семейна вечеря — каза Ани.

— И аз така мислих, но явно съм сгрешила.

— За бога — каза Чарли и се изправи на крака. — Ако знаех, че е толкова важно за теб, нямаше да казвам нищо.

— И това щеше да промени нещата?

— Разбира се.

— Боже, Чарли — възкликна тя. — Проблемът е, че това не е важно за теб. Нали?

Чарли стоеше пред нея със скръстени ръце.

— Какво искаш да кажа, Алисън?

— Не знам. Ти ми кажи.

Той погледна Ноа, който сега лежеше на пода и беше зает да бута синьо влакче по релсите, нагоре по хълма, по моста и през зелен пластмасов тунел, като си мърмореше:

— Нагоре по хълма, Гордън! Сега надолу и по моста, точно така!

Чарли погледна Ани, която гледаше угрижено ту майка си, ту баща си.

— Всички сме малко ядосани и гладни, нали, Ани? — каза той. — Мисля, че всички ще се почувстваме по-добре след вечеря, какво ще кажеш?

— Може би — внимателно отвърна Ани.

— Не се качвай горе — каза той на Алисън. — Нека тази вечер бъдем семейство. Става ли?

Не искаше нищо друго, освен да му повярва, че ако не се качи горе, щяха да бъдат семейство, че всичко щеше да бъде както преди. Но думите тази вечер й прозвучаха дразнещо условни, сякаш „семейството“ беше временно състояние.

Дали тя полудява? Истина ли беше това?

— Хайде — каза нежно Чарли, хвана ръката й и тя тръгна с него към кухнята. Извади салатата от хладилника и я сложи в средата на масата. Чарли разряза пилето, като се стараеше да махне кожата и да нареже на парченца бялото месо за децата, а Алисън отново запали свещите и намали осветлението.

Чарли седна в единия край на масата, тя седна в другия — баща и майка с децата си, които споделят обикновена вечеря в най-обикновен ден. Говорят си дали Ани трябва да се запише на балет и какво учи Ноа в часовете по музика, дали вече е време да засадят тревата на предната морава. Това беше истинският живот, такива трябваше да бъдат нещата и въпреки че това се случваше, на Алисън й се струваше като далечен спомен, миг, който вече оставаше в миналото.

Ноември 1997 г

— Онзи тип си пада по теб — каза Бен на Клеър, когато партито приключи. Лежаха заедно в леглото в тъмнината и обсъждаха как е минала вечерта.

— Кой тип?

— Онзи американец от Канзас. Чарли.

— Нее — каза тя. — Вероятно си пада по теб.

— Не мисля.

Тя го сръчка и започна да го дразни:

— Горкото момче, още не го знае. Трябва да го поканим на вечеря.

— Разбира се — отвърна той. — Всички тези твои бездомници.

— Признай си, че ти харесва. Ако не бях аз, постоянно щеше да си забол нос в някоя книга.

— Интересна фраза.

— Млъкни и ме целуни — каза тя, обърна се към него и преплете краката си в неговите.

Бен не се беше харесал особено на Чарли при първата им среща. Когато отвори вратата и го видя да стои неловко на площадката им, облечен с дрехи от „Гап“, първото впечатление на Бен беше, че Чарли прилича на всички останали скучни хора от Средния запад, които познаваше, макар че те не бяха много. Единственото предубеждение на Бен, както обичаше да казва той, се отнасяше до Средните щати. Колкото до предразсъдъците, този бе доста справедлив — много малко хора в Кеймбридж не биха се съгласили с него.

— Никога не си бил в Средния запад — каза Чарли една вечер, докато пиеха бира и когато вече се познаваха по-добре. — Обзалагам се, че дори не знаеш къде се намира на картата.

— Хмм, нека помисля. Това е труден въпрос. Може би в средата на Запада?

— Индиана влиза ли в него? Охайо? Аризона?

— Знам едно нещо — каза Бен. — Канзас е точно в средата.

— В средата на кое по-точно?

— Виж, можеш да се преструваш, че нямаш представа за какво говоря, но и двамата знаем, че съм прав. Американският Среден запад е бастион на посредствеността, клоака на прекалената консумация и бързата храна. Не мисля, че преувеличавам, като кажа, че Средният запад е пример за „Най-лошата част от американската култура“.

— Знаеш ли, че си един самодоволен никаквец? — Чарли отпи от бирата си и се засмя. После поклати глава и продължи да се смее. — Е, разкажи ми за твоя скучен роден град. Разкажи ми за тази Мека на културата.

— Добре — съгласи се Бен. — Имаш право.

Бен не разказваше на много хора за произхода си, но Чарли беше настоятелен. В момент на слабост той бе разкрил, че е отгледан от самотна майка в малко градче в северната част на Ню Йорк — място, в което жителите на Манхатън се скриват за уикенда и бягат оттам в неделя вечерта. Имаше хотели, но не и библиотека. Училищата бяха малки и с недостатъчно квалифициран персонал, учебниците бяха стари. По-големите братя и сестри на приятелите на Бен работеха в местната дрогерия и „Бъргър Кинг“ или пък сервираха в двата изискани ресторанта в града — места, които познатите на Бен не посещаваха. През уикендите целият град ходеше на училищните мачове по бейзбол, баскетбол или футбол, в зависимост от сезона.

Когато Бен напусна дома си, за да учи в пансион, той се чувстваше по-свободен да бъде себе си и решен да създаде новото си аз, което харесваше повече. Работеше усилено, за да се избави от призраците на миналото си. Много удобно и предвидливо изгуби евтините си ризи от „Джей Си Пени“ при „инцидент с прането“, както обясни на скептичната си майка, и си купи нови, изработени от 100 процента памук от „Джей Крю“. Отърва се от наивния си северен акцент и го замени с разнообразно лустро, за да види коя маскировка звучи най-добре: ироничен естет, циничен мошеник, остроумен обикновен човек. Имитираше думи или жестове на хора, които бяха по-хладнокръвни и спокойни от него, и ги променяше достатъчно, за да не бъдат разпознати.

През трите години на гимназията и четирите години в колежа той се научи да се подмазва на професорите (изкусно измислено представление, което включваше най-искрена любознателност и бегло познаване на публикуваните им трудове). Успя да дели стая, голяма колкото затворническа килия, с умствено небалансиран съквартирант (такт и отбягване на съквартиранта) и да се запише за най-подходящите курсове, за да не получи нервен срив по време на сесията. И най-важното от всичко, стигна до извода, че увереността може да се подправи, а ако го правиш достатъчно дълго време, накрая я придобиваш.

Именно затова чистосърдечният провинциализъм на Чарли го беше подразнил в началото — той му напомняше за света, който бе оставил зад гърба си. Чарли приличаше, според Бен, на момче, което трябваше да лови топките, излетели извън бейзболното игрище, да излиза с мажоретки и да наследи семейния бизнес (което и стана, но когато трябваше да наследи бизнеса, баща му обяви фалит). Приличаше на момче, което щеше да се ожени за местната претендентка в конкурсите за красота, да си построи типична къща с тавани като на катедрала върху парче земя и да отгледа няколко руси дечица. Всеки уикенд щеше да коси тревата и да подрязва фиданките, които беше засадил на равно разстояние една от друга. Приличаше на човек, който или щеше да качи шест-седем килограма след колежа, или щеше да се превърне във фитнес маниак, който тича по широките, тихи улици на квартала си всяка сутрин преди работа, а вечер вдига тежести в домашния фитнес салон, устроен в мазето.

Но всеки път, когато Бен мислеше, че е разгадал Чарли, той правеше нещо, което го изненадваше. Беше умен. Тук, в Кеймбридж, изучаваше Тома Аквински и Юнг. Хващаше влака за Лондон, за да купи евтини билети за пиеса на Бекет в Уест енд. Ето го, рус и безгрижен, с проницателен блясък в очите и суховато чувство за хумор. Бен никога не би предположил, че ще станат приятели, но ето че станаха, пиеха заедно бира и си говореха в задимена кръчма в една мъглива вечер в чужда страна.

Клеър беше отсъствала едва тринадесет дни, но на Бен му се струваше, че я няма вече няколко месеца. А може би в някакъв смисъл бе точно така. На третата вечер с изненада установи, че почувства облекчение, когато се прибра в празния апартамент, че жилището им бе пропито от някакво нещастие, което той едва усещаше — невидимо и изтощително като въглероден оксид.

Бен никога не успяваше да разбере намеците на другите хора, особено нещастието и недоволството на най-близките си. Веднъж едно старо гадже изказа предположение, че причината за това се корени в меланхолията на майка му и едва сподавения гняв на баща му. При най-малкия знак за неприятности, Бен се отдръпваше, скриваше се зад играта на шах или кръстословицата — дейности, които дотолкова ангажираха ума му, че той присъстваше физически, но не и емоционално. Първата седмица от отсъствието на Клеър за Бен беше облекчение, тъй като можеше да насочи вниманието си към проекта в Бостън, който му отнемаше много време и енергия.

Но сега проектът вървеше по план, в него участваха и други хора и той не беше единственият, който носи отговорност. Плановете бяха одобрени и завършени, строежът бе започнал. Неговата роля придобиваше второстепенно значение. И сега, както правеше след края на изпитите си, той си взе една седмица почивка, за да отдъхне — да махне от бюрото си по-маловажните документи, да отговори на имейли и телефонни обаждания, да спи до късно, да си купи нови обувки, да се подстриже (но не набързо при бръснаря на приземния етаж на офиса). Обади се на майка си, чу се с брат си, заведе двамата си служители на изискан обяд. Те се възползваха от възможността и му казаха, че започват работа в конкурентни фирми. Вечер си поръчваше храна за вкъщи и сядаше на дивана като всеки обикновен нюйоркчанин. Позволяваше на смеха от комедийните сериали да го залее като топла, сапунена вода. Гледаше спортни предавания. Четеше раздела с реклами на заведения в Таймс.

Една вечер, докато превключваше каналите, вниманието му бе привлечено от размахан пръст.

— Слушайте какво ви казват хората за себе си — обясняваше някакво гуру за самопомощ. — Ако ви кажат да не им вярвате, не го правете. Ако ви кажат, че имат лоша новина, доверете им се. Човек е устроен така, че да мисли най-доброто за другите, но ако слушате внимателно, хората винаги ще ви кажат какви са.

Бен изключи телевизора и остана седнал в сянката си, отразена в черния телевизионен екран. Умът му, който привидно си почиваше, започна да генерира информация на някакво подсъзнателно ниво, да проучва някакви несвързани моменти — разговори, наблюдения, жестове и изражения, за които дори не подозираше — и да изгражда хипотеза.

Бях навън с приятелка… Нямаше съобщения — нищо важно — изтрих обажданията… Тя харесва селяците… Ще изляза за няколко часа… Скъпи, взех дрехите ти от химическото чистене… Ще бъде толкова досадно. Неизвестни радиостанции една след друга…

Смяташ ли, че Господ ни наказва, защото не бяхме сигурни?

И другите неща: телефонни обаждания и мълчание. Копринената торбичка от скъп магазин за бельо, която Бен беше видял в боклука, и мисълта, която мина през ума му. Бельо? Кога последно беше носила скъпо бельо? Той бързо пропъди този спомен, но умът му се изпълни с толкова много други подробности.

Една случка изплува сякаш от нищото: първият път, когато Клеър се запозна с баща му. Беше много студен уикенд през януари в Северен Ню Йорк. Бащата на Бен и приятелката му Паула се срещнаха с Бен и Клеър за обяд в един ресторант на паркинга на мол. След час и половина посредствена храна и тягостен разговор двамата мъже отидоха да докарат колите.

— Попаднал си в трудна ситуация, синко — каза баща му, докато двамата газеха през снега. — Ако бях на твое място, щях да избягам, докато все още мога.

Въпреки че Бен бе свикнал с подобни изказвания на баща си, това го завари неподготвен. Мислеше си, че се разбират доста добре, въпреки просташките намеци на баща му за предишните гаджета на Клеър и начина, по който се подиграваше на южняшкия й акцент.

— Защо го казваш? — попита Бен, като се опита да запази гласа си спокоен.

— Просто знам. Тя е от онзи тип. Не може да й се има доверие.

Бен се засмя сухо.

— Много смешно. Особено щом ти го казваш.

— Предполагам, че си го заслужавам — каза баща му. — Но може би трябва да си същият, за да разпознаеш такъв човек.

Продължиха да вървят мълчаливо.

— Дано да греша — каза баща му, щом стигнаха до колите. — За твое добро.

— Тя не е като теб, безочлив никаквецо — каза Бен.

След това Бен не разговаря с баща си години наред. Но сега, докато мозъкът му пресяваше дребните парченца, започна да се появява картина, сякаш подробностите от фона ставаха по-ясни от тези на преден план, и се образуваше неочаквано изображение, съставено от сенки, навярно видение или пък череп. И внезапно обърканите и неочакваните чувства на Бен към Алисън от вечерта на партито — приливът на нежност към нея, надигащата се съпоставка с нея и неговото собствено отдръпване — започнаха да оформят едно ужасно усещане.

Онова момче си пада по теб.

Всички твои бездомници.

Клеър и Чарли.

Вечерта, когато разсипа виното в скута му и двамата изчезнаха в кухнята, като оставиха Бен и Алисън да разговарят неловко. Какво правеха толкова време в кухнята?

Отчуждението между нея и Алисън.

Нима Бен полудяваше? Нима си измисляше всичко това от някаква дълбоко вкоренена несигурност?

Бен не беше особено ревнив. Не виждаше смисъл в това. Като дете беше виждал яростните, лицемерни изблици на ревност към майка му и му призляваше от тях. И без това знаеше, че Клеър умее да омайва хората. Както веднъж един груб пияница му беше казал на един купон, тя винаги става за „чукане“. Той също знаеше, че тя копнее за внимание, но това не му се струваше проблем — приемаше го просто като чудатост на характера й, която се проявяваше в безобидни флиртове. Да бъде желана — това й е достатъчно, мислеше си Бен, това задоволява нуждите й.

Никога не му беше минавало през ума, че някой ден тя можеше да се отдаде на това желание.

Внезапно ревността се вкорени в стомаха на Бен като жилаво, вредно цвете.

Разсеяността на Клеър, отчуждението й, дори съчувствието й. Напоследък беше неестествено мила с него, в леглото и извън него. В това имаше дистанция и прикритие. Сексът не стоеше в основата на връзката им, макар че в началото, както повечето двойки, не можеха да свалят ръце един от друг. С годините обаче съжителството им беше станало като между брат и сестра и когато вечер се обръщаха един към друг, това изглеждаше почти нередно. Бен винаги бе вярвал, че връзката им се основава на дълбоко, споделено чувство на ирония, което потушаваше страстта — чувство, което категорично не беше иронично. Да се любят лудо, означаваше да приемат нещата сериозно, да признаят искрената, гола нужда, която и двамата често не си признаваха. Чувстваха се по-добре, когато бяха пияни, когато стеснителността им изчезваше; след партита, късно през нощта, тогава ставаха ненаситни един за друг.

Напоследък Клеър подхождаше към него с объркана искреност — но Бен реши, че тя разиграва пантомима на желанието. Дали това беше секс от състрадание? Да бъдат иронични заедно, за двамата означаваше, че споделят определена представа за света, че се намират в синхрон. Като се замислеше, добрината й към него приличаше на снизходителност. Определено ставаше нещо. С натежало сърце той осъзна, че трябваше да разбере какво се случва.

Или може би не трябваше? Никога не се справяше добре, когато се налагаше да се изправи срещу хората. Беше много по-лесно да остави нещата да се развият, да даде време на емоциите да изчезнат. Не беше ли това по-естествено? Когато като дете задаваше прекалено много въпроси, това обикновено караше майка му да плаче, а баща му — да излезе ядосан. Бен беше изградил целия си съзнателен живот върху презумпцията, че хората трябва да се държат любезно един с друг. Според него правилата на благоприличието и правото на уединение не трябваше да бъдат нарушавани. Не искаше хората да бъркат в неговите смесени чувства. Кой знае какво можеше да излезе на повърхността? Ако потърси обяснение от Клеър, това можеше ненужно да предизвика проблем.

Той я приемаше за даденост. Двамата се разбираха прекрасно. Караха се рядко, а когато го правеха, се сдобряваха бързо. С Клеър не се живееше лесно — преживяваше нещата дълбоко, действаше импулсивно, можеше да бъде арогантна в мнението си, — но всичко това не го беше притеснявало. Той се възхищаваше на мащаба на чувствата й. Ако бе истина, че с течение на времето страстта между тях намалява, не беше ли това всъщност нормално? Връзката им преминаваше на друго ниво на любовта, по-силно и по-зряло, бавно къкрене вместо изпепеляващ огън.

Може би просто преживяваше някакъв етап, отдръпваше се, за да свърши работата си по книгата и по други важни задачи. Имаше право да го направи. Не бяха вързани един за друг. Много нетрадиционни бракове оцеляваха, дори процъфтяваха. Ето например кръга „Блумсбъри“[20] Вирджиния Улф, Ванеса Бел и Дънкан Грант. Нали беше прочел, че Маргарет Драбъл и Майкъл Холройд живееха заедно на една английска улица, бяха женени, но обитаваха различни къщи, а следобед пиеха чай заедно? По дяволите, не беше нужно двамата с Клеър да имат традиционен живот. Той я обичаше достатъчно, за да уважава желанието й за свобода и независимост, дори и ако, да не дава Господ, тези желания бяха сексуални.

Ами ако това не беше просто период, а тя наистина се отдръпваше? Съвсем скоро щеше да научи истината.

Магазинът за цветя на пресечката на „Осемдесет и втора“ и улица „Колумб“ беше тесен, с боядисани тухлени стени — едно от любимите места на Бен в Горен Уест сайд. Трудно можеше да се определи кое го правеше по-добър от обикновените цветари — дали дзен простотата, изключително рядка извън Сохо, която показваше красотата на всеки отделен стрък, или пък дръзките цветове и комбинации, събрани красиво в старомодни тенекиени кофи, подредени по едната стена. Или пък подредените от пода до тавана на другата стена ярки глинени саксии и екзотични стъклени вази? Независимо каква беше причината, Бен харесваше този магазин. Той го приемаше като част от квартала, който внимателно си беше очертал от огромното разнообразие в радиус от десет пресечки от апартамента им. Светът на Бен включваше няколко добри ресторанта, надеждно химическо чистене, две кафенета, малка книжарница за стари книги и огромна книжарница от веригата „Барне анд Ноубълс“ и два гастронома. Ако не ходеше на работа, Бен можеше да изживее доволно живота си в това пространство от километър и половина.

Днес искаше нещо пищно и елегантно, букет, който щеше да засвидетелства не само поздравления, но и искрена, старомодна любов. Клеър се прибираше. Щеше да бъде прекрасно, ако и двамата можеха да усетят това като ново начало, помисли си той. Бен застана в магазина и започна да разглежда разнообразието от цветя — човек нямаше как да направи грешен избор, а и той питаше Зоуи, собственичката, с която си говореха на малко име, за нейното мнение. Наслаждаваше се на възможностите. Изпитваше странно, непознато вълнение като при нова връзка. Сякаш с Клеър се бяха запознали наскоро, после тя беше заминала на дълго пътуване и довечера се връщаше. Дали да сготви нещо, или да вечерят навън? Може би на някое ново място, да я изненада, или пък беше най-добре да се придържат към познатото. Ще направи няколко резервации, за всеки случай.

Избра еклектична смесица от сини ириси, жълти рози, бели кученца и лилави лалета.

— Прекрасно, перфектно! — заяви Зоуи, след като обясни, че довечера Клеър се прибира от представянето на книгата. Обви дръжките във влажна хартия и прибра цветята в хартиен конус, сякаш повиваше бебе. — Воала — възкликна тя и му подаде букета с размах. — Никоя жена не би могла да устои на това.

Денят беше слънчев и първият достатъчно топъл за този сезон, за да могат мъжете да ходят по ризи. И хората бяха излезли, и дишаха пролетния въздух — родители с бебешки колички, бегачи в трика, кучета. Бен излезе от магазина за цветя, свали сакото си и го метна на ръката си. Тръгна по улица „Колумб“ към магазин „Феъруей“ на „Седемдесет и четвърта“ улица. Вървеше на зигзаг — на запад по „Осемнадесета“ до „Амстердам“, на юг по „Амстердам“ до „Седемдесет и девета“, на запад до „Бродуей“. На входа на магазина взе пазарска кошница — беше невъзможно да се движиш с количка в неделя — и тръгна между щандовете като скитник. Плодове кумкуат, папая, смокини, рукола, къдраво зеле, салата от скат, сьомга и бяла риба, тъмно препечено кафе на зърна… Сложи в кошницата мляко, пресен портокалов сок, пълнозърнест хляб и кафе. Да, ще излязат за вечеря, реши той. В противен случай щяха да се съберат много чанти за носене заедно с цветята. Решението му донесе облекчение. Беше го обзело безпокойство, щом си представи как се суети над салатата и филето от лаврак, докато Клеър го наблюдава с чаша вино в ръка. И го преценява.

Но не, това нямаше да се случи. Допреди миг беше изпълнен с шеметно очакване. Сръчно си проправи път до най-късата опашка, където се плащаше само в брой и имаше предимно кошници, добави швейцарски шоколад към покупките си и плати. Излезе от магазина с пазарска мрежа в ръка и погледна часовника си: единадесет и четиридесет и пет. Самолетът й кацаше в два. Имаше достатъчно време да подреди апартамента и да изпрати няколко служебни имейла. Уикендът се простираше лениво пред него, пълен с очакване и обещания. Клеър се връщаше.

Докато Бен прибираше дрехите си в своето чекмедже на скрина, той намери два чифта бельо на Клеър, попаднало неволно в купчината с негови тениски. Бели на сини цветчета. Бикини на малко момиченце. Винаги носеше памучни сутиени, чорапи и бельо, памучни тениски за спане. Веднъж, още в началото, той й беше подарил къса копринена нощница в бледосин цвят. Облече я няколко пъти и после я прибра. Сега я потърси и я намери в купчината дрехи на горния рафт в гардероба, заедно с голям вълнен пуловер, който купи по време на пътуване в Шотландия, две от старите му ризи, които носеше вкъщи през уикендите, и яке „Барбър“, което й беше купил от Лондон. В началото тя се притесняваше да го носи. Беше чисто ново, а трябваше да изглежда, сякаш беше носено. Бен го извади и прокара пръст по дебелата мушама. Сега му се струваше идеално, точно както трябваше да изглежда. Прибра го обратно в гардероба и затвори вратата.

Бен все още седеше пред лаптопа и изпращаше последния имейл, когато чу ключа на Клеър в ключалката. Според малкия часовник на монитора му часът беше 14:51 — точно колкото смяташе, че ще бъде, като се има предвид таксито от летището. Той бързо натисна бутона „изпрати по-късно“ и се изправи.

Беше подредил цветята във ваза на масичката за кафе във всекидневната. В началото се зачуди дали да махне хартиената опаковка — дали щеше да е по-добре тя сама да ги разопакова? Накрая реши, че ще е по-добре да ги види буйни и разцъфтели, като израз на домашната хармония.

Клеър влезе в апартамента. Подрънкваше с ключовете си, държеше по една чанта на всяко рамо и дърпаше куфар на колелца.

— Тя е у дома! — каза Бен и скочи до вратата, за да й помогне, като я задържа отворена, докато тя влизаше. — Има ли друг багаж? — Той надникна на стълбището.

— Не, само това е — отвърна тя, остави ключовете си и пусна чантите на пода. — Колко се радвам, че съм си вкъщи.

Бен пристъпи напред, обви ръце около нея и се наведе да я целуне. Тя се стегна леко, а след това, сякаш осъзна, че се държи невъзпитано, се отпусна в прегръдката му.

— Липсваше ми, скъпа — каза той

— И ти на мен — отвърна тя, а гласът й звучеше приглушено в рамото му.

— Сигурно си уморена.

— Така е. Мога да спя дни наред.

Тя се обърна и се наведе да вдигне чантите. За миг поспориха кой да ги занесе в спалнята: „Остави, нека аз го направя“, „Не ставай глупав, мога и сама“. Накрая тя се отказа и му позволи. Последва го през апартамента до спалнята и мина покрай цветята върху масичката за кафе, без да каже нищо.

— Купих ги от цветарския магазин — каза той, подтикнат от мълчанието й, и веднага съжали. Почувства се като тромав тийнейджър на първа среща, който се опитва да впечатли момичето.

— Какво?

— О, нищо.

Клеър спря и се огледа, като най-после погледът й спря върху цветята. Отиде до тях и докосна разтворена жълта роза с върха на пръста си, после се наведе да я помирише.

— Прекрасни са — каза тя и го погледна. — За мен ли са?

— Разбира се.

— Колко мило — прошепна тя. Нещо в тона й накара косъмчетата по врата му да настръхнат. Говореше му, сякаш говореше с болно дете или възрастен човек — със смесица от снизхождение и още нещо — съжаление?

— Реших, че ще освежат апартамента — каза бързо той и остави чантите на пода в спалнята.

— Аха — отвърна тя и протегна ръце над главата си. Отиде до прозореца и погледна навън.

Ето я отново — тази неловкост. Той не знаеше какво да каже, а тя, изглежда, нямаше особено желание да запълни тишината.

— Гладна ли си? Искаш ли нещо за пиене? — попита той.

— Добре съм. Може би малко вода — каза тя, все още обърната към прозореца.

Той отиде в кухнята, взе две чаши, извади бутилка минерална вода от хладилника. Почуди се дали да отреже парче лимон и се отказа. Беше прекалено натруфено. Напълни чашите и разля вода на плота и на пода. За бога. Ръцете му трепереха. Какво става, по дяволите? Той попи водата, избърса дъното на чашите и ги занесе във всекидневната. Подаде й едната, а тя отпи дълга глътка.

— Апартаментът изглежда добре.

— Мария беше тук вчера. Каза, че иска всичко да изглежда идеално за теб, mi bella secora[21], — каза той, имитирайки мелодичния глас на Мария.

Клеър се усмихна.

— Колко мило — отново тази дума. — Има ли някаква поща?

— Оставих няколко писма на бюрото ти. Няколко покани. Писмо от някаква конференция на писателите от Юга, в което те молят да станеш част от журито. Изхвърлих боклука. Платих сметките.

— Поддържаш машината да работи.

— Да, предполагам. За късмет, машината не е толкова голяма.

— Благодаря ти.

Той кимна, после сви рамене. Какво друго би могъл да направи?

— Какво става с проекта в Бостън?

— Върви доста добре. Разбира се, има милион усложнения.

— Нормално е.

Общи приказки, бърборене. Защо изискваха толкова голямо усилие? Клеър стоеше до прозореца с чаша в ръка и я почукваше с пръст. Чук, чук. Чук, чук, чук. Бен усещаше почукването по гръбнака си, в главата си. ЧУК, ЧУК, ЧУК. Помисли си, че този звук може да го подлуди.

Не издържаше повече.

— Кажи ми какво става — каза внезапно той.

Тя се обърна. Усещаше, че не е сигурна дали бе чула онова, което си мислеше, че чува — онова, което той имаше предвид. Че нещо се случваше, и той знаеше — какво точно знаеше? — щом питаше. По изражението й преминаха различни отговори.

— Какво искаш да кажеш?

— Сякаш се чувстваш неудобно.

Тя се усмихна. Той виждаше изпъналите се от усилието вени по шията й.

— Просто съм малко уморена. Трябва ми дълга почивка. Ще се оправя.

Изкушаваше се да остави нещата така. Само това й трябваше: дълга почивка и щеше да се оправи. (Какво всъщност имаше предвид, че ще се оправи? Не беше типично за нея да използва клишета. Ако не друго, това можеше да е знак за неискреността на думите й.) Той искаше само нещата да са както преди — двама разумни и рационални възрастни, които живеят заедно, отдадени един на друг. Тя го обичаше, той беше сигурен. Беше му написала десетки картички, писма и имейли през годините, които потвърждаваха дълбочината на чувствата й. (Ето, помисли си печално той, припомням си тези стари писма, сякаш те доказваха нещо!) Не искаше страховете му да се оправдаят. Не искаше да знае. Но не можеше да живее по този начин (или може би можеше? питаше се той в закъснели, отчаяни преговори със самия себе си, може би можеше). Би било по-добре, като е клатещ се зъб, да го измъкнеш бързо, вместо да удължаваш бавното мъчение. Нали така?

— Клеър…

— Не сега, Бен — каза тя, сякаш четеше мислите му. — Много съм уморена. Можем ли да го направим по-късно?

— Кое?

— Това. Това. — Тя сърдито размърда ръце във въздуха.

Да разбъркаме нещата, разбра Бен. Да се развълнуваме.

Да отворим кутията на Пандора и да пуснем Фуриите на свобода. Щом веднъж излязат, не могат да се приберат отново. Това ли искаше той? Наистина ли го искаше?

— Спиш ли с Чарли? — попита рязко той.

— Какво? — каза тя, а гласът й се издигна до сподавен смях. Очите й станаха по-светли.

Той зачака.

— Защо… какво… Какво те кара да го мислиш?

— Не го прави, Клеър.

— Съжалявам, Бен — каза тя. — Не мисля, че моментът е подходящ за…

— За какво?

— Виж — каза тя, сякаш беше готова да се изяснява.

Той чакаше.

Тя прехапа долната си устна.

— Какво да видя? — попита най-после той.

За негова изненада, тя започна да плаче. Гледаше спокойно как сълзите се събират в очите й и се стичат по бузите й. Тя покри лицето си с ръце и се изправи пред него, раменете й се отпуснаха, а краката й трепереха, от нея се изтръгваха приглушени стонове, докато не се разрида толкова силно, колкото никога преди не я беше виждал да плаче.

Значи това беше моментът, който го ужасяваше. Да. Клеър спеше с Чарли. Сигурно беше влюбена в него. Вероятно щеше да го напусне, за да бъде с Чарли. Бен се чувстваше така, сякаш премеждието се случваше на голямо разстояние от него, от тавана или още по-далеч. Струваше му се, че това, което се разпада, всъщност не беше неговият живот, а нечий друг, на човек, когото не познава. Изпитваше съжаление към него, но някак общо — както съжаляваш хората, пострадали от земетресения или други бедствия, пожари, наводнения, войни и катастрофи. Би било гадно да си на негово място, на мястото на мъжа, чиято жена има любовна връзка със съпруга на най-добрата си приятелка. Но той не изпитваше съжаление към себе си. Поне засега. Вместо това изведнъж осъзна, че изпита облекчение. Облекчение, че всичко беше ясно, че не полудяваше, че инстинктите му са се оказали верни. И още нещо. Не знаеше как точно да го определи, не беше сигурен какво точно представлява това. Но бе нещо като по-голяма свобода, смъкване на товар. Усещаше се свободен за първи път, откакто се помнеше. Навярно никога не би избрал тази свобода, но ето че тя беше тук и трябваше да я приеме.

Докато гледаше Клеър как стои и плаче пред него, Бен изпита прилив на нежност към нея и я прегърна. Мразеше моментите, когато тя не се чувстваше добре. Искаше му се да може да направи нещо. Разбира се, че беше влюбена в Чарли, той разбираше това напълно. Нима през всички тези години и двамата не бяха влюбени в Чарли на някакво различно ниво?

По-късно щеше да изпита и други чувства — горчивина, гняв, самота, загуба. Щеше да дава луди обещания, които след това да променя, че всичко ще бъде различно, че някак ще се превърне в мъжа, който Клеър щеше да обича повече. Че щеше да се превърне в Чарли. Не знаеше как да се превърне в Чарли. Не би могъл да го направи, дори и да искаше.

Ноември 1997 г

— О, здравей — каза високият, слаб мъж с тъмна коса, който отвори вратата. — Внимателно, едно стъпало липсва. Камъкът се размести и нямам представа как да го сменя.

Нямам представа. Още един американец, който се опитва да звучи като англичанин.

— Аз съм Чарли. Гранвил — Чарли му подаде ръка.

— А, да Чарлз Гранвил. Бенджамин Сайърс. Бен — той стисна ръката на Чарли и се усмихна. — Клеър каза, че те е поканила. Каза, че те е видяла да се мотаеш безцелно по улиците.

— Нещо такова.

Виждаше Клеър в къщата. Беше захапала пластмасова чаша и се смееше на нещо, което някой казваше.

— Влез, влез — махна с ръка Бен. — Клеър обича да си мисли, че сме Имигрантската служба за нови американци към университета Кеймбридж. Откога си тук?

— Две седмици.

— Културният шок е голям, нали? Объркващо е да наричат асансьора лифт.

— Много вали — каза Чарли. Вече стояха до масата с напитките в средата на малка всекидневна, пълна с хора. Повечето бяха седнали. Без да пита, Бен му наля малка чаша бледо шери и му я подаде.

— Ще свикнеш — каза той. — Имаш ли колело?

Чарли отпи от шерито и потръпна от огъня в гърлото си. Досега беше пил само сладко шери.

— Трябва да си намеря.

Бен го огледа от глава до пети.

— Колко си висок? 1.75 см?

— 1.77 см — каза той и по лицето му изби червенина. Бен се усмихна. Очевидно Чарли беше чувствителен, когато ставаше въпрос за ръста му, и той беше засегнал това.

— Само няколко сантиметра по-нисък от мен — каза той. — Имам велосипед, който можеш да използваш, ако искаш. Един приятел го остави миналата пролет. — Преди Чарли да успее да отговори, Бен попита: — Е, откъде си?

— Канзас.

— Канзас!

— А ти? — попита Чарли, без да обръща внимание на отговора на Бен. Беше свикнал с това. Сякаш всички американци в Кеймбридж бяха от Източното крайбрежие или Калифорния.

— Ню Йорк — каза Бен и потвърди представата на Чарли.

— Не приличаш на типа студенти, които учат в Харвард. — Провлачи думите с типичната си стеснителна ирония. — Щях да позная, ако беше — ние сме една ограничена групичка. Може би университета в Пенсилвания?

— Всъщност университета в Канзас.

Бен вдигна вежди.

— Майка ми преподаваше там — каза Чарли. Ненавиждаше се, че се чувства така, сякаш имаше нужда да обяснява. — На практика, обучението беше безплатно, така че…

— Така че си спестил куп пари на вашите и си се озовал тук. Така се прави. По програмата „Маршал“ ли си?

— „Фулбрайт“.

— Право?

— Философия. А ти? — попита Чарли в опит отново да влезе в разговора.

— По програмата „Мелън“. Уча архитектура. Но преглеждам лекциите на Петровски за древногръцката философия. Очарователни са. Ти успя ли вече да присъстващ на някоя от тях?

— Щеше да е по-лесно, ако си бяхте разменили автобиографиите — каза Клеър, която се появи зад Бен и обви ръце през кръста му. — Здравей, Чарли. — Тя се усмихна широко.

— Радвам се, че дойде.

Той ги огледа — Бен беше висок и слаб, с непокорна кестенява коса и малки, кръгли очила с телени рамки, а Клеър имаше широки лешникови очи, високи скули и устни като захаросана ябълка. Изведнъж поиска повече от всичко да стане част от живота им.

— Благодаря за поканата — каза той.

— Ела. Има хора, с които трябва да се запознаеш. — Клеър се усмихна на Бен, хвана Чарли за ръката и го поведе в другата стая.

Откакто Чарли се върна от Атланта преди няколко дни, Алисън беше внимателна и раздразнителна. Очевидно знаеше, че става нещо, но докато не настояваше за изясняване на случващото си, нямаше смисъл да започва разговор — още не, поне засега. Чарли имаше нужда от време, за да обмисли нещата. Усещаше се странно — когато беше с Клеър, беше сигурен, че иска нея: тя бе любовта на живота му. Но когато се върнеше у дома с Алисън и децата, той се чувстваше реализиран като личност. Обичаше Алисън — колкото мъжете обичат съпругите си, а дори и повече, мислеше си той. И беше луд по децата — Ани с нейната праволинейна концентрация, брадичка като на самодива и същата усмивка като неговата, и Ноа с тъмните очи на майка си и доверчивия си поглед. Как би могъл да ги напусне?

И въпреки всичко, докато още формулираше въпроса, имаше привиден отговор.

В неделя следобед отиде на работа за няколко часа. Заради катастрофата и пътуването при Клеър беше изостанал малко със задачите си. Наближаваха няколко крайни срока, а той дори не си бе направил труда да провери пощата си през последните дни. Алисън бе подозрителна, когато й каза, че трябва да поработи, а той почувства виновно удоволствие да се обиди наистина, щом тя не вярва, че той казва истината.

— Става въпрос само за няколко часа, скъпа — каза Чарли. — Ще се прибера до шест. Хайде да си направим една семейна вечеря, става ли?

В пощата му имаше 316 имейла, половината от които бяха спам. Трябваше да се справи с останалите по един или друг начин.

Хайде да предложим идеята на оперативката във

вторник. Ще ти дам предложението до сряда.

Изтрий…

Обади ми се на мобилния. Трябва да поговорим.

Чарли се облегна на стола. Имейлът беше от Клеър и беше изпратен преди няколко часа. Защо не му се беше обадила? Той погледна чантата си и видя, че е забравил мобилния си телефон; оставил го е вкъщи да се зарежда на скрина му. Не си бе направил труда да прослуша съобщенията на служебния си телефон.

Той набра номера й.

— Чарли — каза тя, останала без дъх, щом вдигна телефона. — Толкова се радвам, че се обади. Не знаех какво да правя. Смятах да изпратя димни сигнали, за да привлека вниманието ти.

— Какво става?

— О, боже — вдиша тя. — Аз — аз се прибрах от летището и Бен просто… ме нападна…

— Нападна те? — прекъсна я Чарли.

— Не, не — каза тя. — Искам да кажа, че ми зададе директно въпроса. За нас. Той знаеше. Разбрал е.

— Олеле — каза Чарли.

— Да. И после, изглеждаше някак странно — той не беше разстроен. Имам предвид, сигурно е объркан, но — е, познаваш Бен. Той таи много в себе си.

— Къде е сега?

— Не знам. Излезе.

— Ти добре ли си?

— Да. Добре съм. Предполагам, че е някакво облекчение. Мразех да го лъжа.

Чарли погледна през прозореца към един гълъб, който стоеше на перваза. Протегна ръка и чукна стъклото с пръст. Хайде, излитай. Птицата не помръдна.

— Ами Алисън? — попита Клеър.

Тази сутрин, докато бяха в леглото и децата още спяха, Чарли допря тялото си до спящата Алисън. Тя помръдна, разтвори леко крака и той си проправи път в нея, галеше я, докато тя свърши, като извиваше гърба си и го опираше в него. После и той свърши, потрепна тихо и отново заспа. Събуди се по-късно и я чу долу с децата. Приготвяше закуска — навярно палачинки. Ноа настояваше да счупи яйцата и искаше палачинките да са с формата на динозавър, Ани пък искаше сърце.

— Не знам — каза Чарли. — Не е казала нищо. Но… тя подозира нещо.

— Аха — отвърна Клеър. За миг остана мълчалива. После попита: — Е, какво ще правиш?

Това беше истинският въпрос, нали? Чарли наистина бе обмислил всяка дума, която бе казал на Клеър в Атланта, но — божичко, струваше му се прекалено рано. Той се вгледа в гълъба, който сякаш усещаше тежестта на погледа му, размърда глава и се обърна на другата страна.

— Не знам, трябва да направиш нещо — продължи Клеър. — Просто се чудех какво мислиш. И също, ами предполагам, че има вероятност Бен да се обади на Алисън. Не каза, че възнамерява да го направи, но никога не се знае.

— Да — отвърна Чарли, докато си мислеше: „Мамка му. Случва се“. Сети се за детската басня за кучето с кокала, което видяло собственото си отражение във водата и помислило, че там има друго куче с по-голям кокал, и изпуснало своя, в преследване на илюзията. — Трябва да помисля — каза той. — Предполагам, че… ще ти се обадя по-късно.

— Слушай, Чарли — въздъхна тя. — Не съм искала да задействам нещата по-рано. Трябва да изчакаш, докато си готов. Ако — ако си готов.

Той кимна и се сети, че тя не можеше да го види.

— Ще ти се обадя след няколко дни — каза той.

Щом затвори телефона, го изпълни лошо предчувствие. Изправи се и отиде до прозореца, опря челото си в студеното стъкло. Птицата я нямаше. Долу, на друг перваз, Чарли виждаше няколко гълъба, които се гушеха един в друг, и се замисли дали някой от тях не беше неговия! гълъб, дали беше изоставил перваза в търсене на компания, или бе отлетял сам на друго място.

Около пет и половина Чарли приключваше вече работа. Обади се на Алисън от офиса, за да попита дали да купи нещо за вечеря на път за вкъщи.

— Тъкмо щях да варя спагети — каза тя.

— Не, недей. Трябва ти почивка. Какво ще кажеш за китайска храна?

— Добре.

— Ще бъда в Рокуел след четиридесет и пет минути. Тъкмо тръгвам от офиса.

— Ще се обадя да поръчам храна. Искаш ли нещо специално? — попита тя.

Въпросът й беше чиста формалност. Винаги поръчваха едно и също: сусамени макарони, кнедли, пиле с броколи за децата, зелен фасул с чесън и любимото ястие на Алисън — пикантни скариди с патладжан. Тя поръчваше ястията от най-добрия сред най-посредствените китайски ресторанти в града (и единствения, който сервираше кафяв ориз, както обясняваше Алисън на новите жители на града, които питаха за препоръки, макар че самите те никога не поръчваха кафяв ориз), а след това той взимаше готовата храна.

Но този път той каза:

— Може би да.

До този момент не му беше хрумвало, че иска нещо специално, но навярно — да — искаше.

— Какво ще кажеш за онези макарони, чоу фун? Със свинско.

— Вместо скаридите с патладжан ли? — Той усещаше изненадата и неодобрението в гласа й.

— Можем да поръчаме и двете.

— Ще стане прекалено много храна — отвърна тя. — А и без това имаме сусамени макарони.

— Ами не ги поръчвай.

— Но децата много ги обичат.

— Тогава поръчай от всичко. Ще изядем останалата храна по-късно.

— Знаеш, че тази храна не е хубава, ако остане.

Той въздъхна.

— Стига, Алисън, струват осем долара. Яде ми се чоу фун. Просто го поръчай, моля те.

— Добре — отвърна кратко тя.

Докато слизаше към подземния паркинг с асансьора, Чарли се чудеше на агресивността на Алисън. Разбира се, тя имаше право да бъде недоверчива, но Чарли нямаше представа дали наистина му нямаше доверие. Никога не бе изказвала някакви подозрения. Ако в действителност подозираше нещо, го потискаше вътре в себе си. Дори и наистина да мислеше, че се случва нещо, тя нямаше причина да подозира, че Клеър има нещо общо с това. Освен ако… ами ако Бен й се беше обадил? Но в такъв случай нямаше да спорят за макарони. Не, тя не знаеше. Той беше сигурен в това.

Навярно щеше да бъде по-лесно, ако знаеше. Самата идея да бъде честен с Алисън, го разстройваше силно. Как щеше да намери сили да й каже? И какво щеше да се случи след това? Чарли се чувстваше като човек, който балансира на ръба на скала и не може нито да отстъпи назад, избирайки сигурното, нито пък да пристъпи напред и да падне. Знаеше какво има зад него, но нямаше представа какво го очаква, ако тръгне напред.

По време на вечерята Алисън се държеше по-дружелюбно. Тя си взе малко чоу фун и отбеляза колко е вкусно, а после се опита да накара децата да хапнат, но те отказаха. В него имало прекалено много непознати зелени неща.

— Но то е като макарони. Макарони! Ти обичаш макарони — каза тя на Ани с престорен глас на участник в предаването „Клуба на Мики Маус“.

— Обичам сусамени макарони — каза Ани. — И то само защото имат фъстъчено масло.

— Не е фъстъчено масло, а сусамова паста — отбеляза Алисън.

— Уух. Тогава и тях не ги обичам.

— Фъстъчено масло е — каза бързо Чарли. — Мама се шегува. — Той повдигна вежди към Алисън, а тя кимна.

— Вярно ли е, мамо? — подозрително попита Ани.

— Да.

Ани помириса кафеникавите макарони, които вече изстиваха в чинията й.

— Добре. Защото много ги обичам — каза тя с очевидно облекчение.

Алисън погледна Чарли, а той й се усмихна. Бедствието беше избегнато. Чарли осъзна с болка, че точно тези моменти ще му липсват най-много, миговете, които не можеше да сподели с никого другиго, които бяха част от задушевността на семейството. Все още не беше обмислил нещата, но изведнъж му хрумна, че всичко това вече нямаше да бъде възможно, ако кажеше на Алисън какво се случваше.

Той погледна към нея, а тя в момента режеше броколи на миниатюрни парченца в пластмасовата чиния с тигър на Ноа. Челото й беше набраздено от вниманието, с което го вършеше. Между очите й имаше фина вертикална линия, която сякаш бе станала постоянна през последните няколко месеца. В косата й проблясваха посивели кичури. Беше облечена с лилава тениска с дълъг ръкав и стари дънки, „униформата й на майка“, както тя я наричаше, а на ушите й нямаше обеци — сигурно беше забравила да ги сложи или просто вече не ги носеше. Той трябваше да признае, че нямаше представа какъв е отговорът. Като че ли отдавна не забелязваше какво се случваше с нея. Дали това бе симптом на проблема, почуди се той, или самият проблем?

След цялата суетня около макароните Чарли вече не ги искаше. Не беше гладен. Изяде няколко хапки, разбута храната из чинията си като прикрит анорексик и отиде до хладилника, за да си вземе втора бира „Сам Адамс“. Или май беше трета. Да — изпи една веднага, щом се прибра, и отвори втора, когато седна на масата. Щом всички приключиха с вечерята, той почисти чиниите, събра ги — нещо, което Алисън веднъж му беше казала, че е невъзпитано да прави на масата и което сега направи въпреки това — и ги подреди в съдомиялната.

— Искаш ли ти да измиеш чиниите, а аз да се заема с децата?

— Не, аз ще се оправя с децата — каза той. Занесе чиниите до плота с бира в ръка и отпи голяма глътка. Започваше леко да се замайва и това беше толкова привлекателна идея, че реши да допие тази бира и да си отвори още една.

— Добре — отвърна апатично Алисън. — С Ани четем По бреговете на Плъм Крийк, тя знае до коя глава сме стигнали. А Ноа си избира три книжки от рафта.

— Четири! Четири книги — каза Ноа. — Не, пет.

— Добре — каза Чарли и си помисли: „Няма ли да е по-добре, ако им четем една и съща книга и на двамата?“

— Пробвах да им чета една и съща книга, но не се получава — каза Алисън, отгатвайки мислите му. — Но и ти можеш да пробваш.

— Искам да четем Плъм Крийк — намуси се Ани, — а не глупави бебешки книги.

— Добре тогава, ще четем Плъм Крийк — отвърна Чарли.

— А за теб, господинчо, шест книги.

— Ехе! — Ноа изхвърча от кухнята и се изкатери по стълбите в очакване. Ани се измъкна след него.

Чарли допи бирата си и пусна бутилката в коша под мивката, където тя се удари в другите бутилки. Остана за миг на вратата. Дали можеше да си вземе още една бира, без Алисън да забележи? Видя кутия маргарин на плота, грабна я като прикритие и отвори хладилника. Докато Алисън се обърне, той успя да прибере една бира в десния джоб на панталона си.

— Е, качвам се — каза весело той и излезе.

Лампата с две крушки на горния етаж беше толкова ярка, че той потрепна. Защо не го беше забелязал преди? Крушките вероятно бяха по 100 вата, прекалено силни за помещението. Чарли ги изключи точно когато Ноа излезе от стаята си, обут само с чорапи.

— Искам да се изкъпя! — изкрещя той и въпреки вялите възражения на Чарли той изтича в детската баня и отвори крана.

— Аз не трябва да се къпя, нали? — попита Ани, която бе излязла в коридора, облечена в жълтата си нощница с бели еднорози и с жълти чехли на краката. — И без това казах на мама, че вече съм голяма, за да се къпя с момче.

Чарли бръкна в джоба си и извади студената бира, за да не остави петно върху панталона на полузамръзналото му бедро. Едва тогава се сети, че няма отварачка. По дяволите. Не можеше да слезе на долния етаж, щеше да е прекалено очевидно.

— Той не е момче, той е малкото ти братче — каза разсеяно Чарли, отиде в стаята на Ани и започна да рови из бюрото й. Пластмасова линия? Не. Телбод? Ножица? Хмм — не. Накрая намери машинка за отстраняване на телбод, извита като нокът, и я допря до капачката на бутилката. Завъртя машинката и отвори капачката, но машинката се повреди. Той я хвърли в пластмасовото кошче за отпадъци на Ани и отпи голяма глътка.

— Машинката ми! — извика Ани, хвърли се към кошчето и бързо изсипа съдържанието му. По дяволите, сигурно го беше наблюдавала. Тя вдигна развалената машинка и изплака:

— Тате, ти я счупи!

— Знам, знам, шшшшт, тихо — каза Чарли, протегна свободната си ръка напред и започна да я размахва, сякаш играеше баскетбол и дриблираше. — Тихо, скъпа. Не е станало нищо. И без това не беше хубава. Ще ти купя по-хубава.

— Не искам по-хубава. Искам тази. Ти я счупи! — изхлипа тя и притисна машинката съм себе си.

Ноа също заплака в другата стая.

— Водата е гореща. Опари пръстите ми. МА-МОО!

Докато двете му деца плачеха и жена му вече тичаше нагоре по стълбите, Чарли отпи още една глътка, пресуши бутилката и я остави стратегически зад себе си на бюрото, за да не може Алисън да я види. Какво им имаше на тези деца? Защо всичко трябваше да бъде толкова драматично?

— Какво, за бога, става тук? — попита Алисън, щом влезе в стаята.

— Татко ми счупи машинката за махане на телбод!

— Опарих си пръстите! — каза Ноа и нахлу след нея, като държеше нагоре наранените си пръстчета.

Алисън разгледа пухкавата разперена ръчичка. Очевидно доволна, че Ноа щеше да оживее, тя се обърна към Чарли и го попита:

— Какво правеше с машинката?

— Ами, аз просто…

— Отваряше една бутилка, мамо, а машинката не трябва да се използва за това — обясни възмутено Ани.

— Каква бутилка? — попита Алисън.

Ушите на Чарли започнаха да се зачервяват. Той бръкна зад гърба си и извади празната бирена бутилка.

— Още една бира? — каза тя. Замълчаха за миг, а в тишината се чуваше как ваната в другата стая се пълни с вода. Децата ги наблюдаваха с отворени уста. Алисън погледна първо тях, а после Чарли, искаше да му каже нека не правим това тук. — Добре, виж, довърши работата в кухнята. Аз ще ги сложа да си легнат.

— Оооо, защо не мога да се изкъпя? — проплака Ноа.

— Но — намеси се Чарли.

— Чарли, пиян си — каза тихо тя.

— Не съм.

— Ще го обсъдим по-късно.

— Хубаво е да имаш морално превъзходство, нали? — каза той някак отчаяно.

Тя му хвърли толкова студен и яростен поглед, че той отстъпи назад и се блъсна в бюрото.

— Ти най-добре го знаеш — отвърна тя.

Чарли приключи с чиниите, които и без това бяха почти готови — Алисън беше много афектирана, — той се отпусна на дивана и превключи на Си Ен Ен, за да гледа новините.

За съжаление, даваха Маркет Уоч, предаване за борсови операции и акции, което го ядоса (фактът, че не проявява особен интерес към фондовата борса, бе неговата тайна; той знаеше, че това е негов дълг като мъж, но в момента пазарът потъваше и завличаше негови 401 хиляди, което допълнително намаляваше интереса му), така че той започна да превключва каналите. Смени семейна комедия от седемдесетте с предаване, в което участниците ядяха насекоми, и накрая спря на Семейство Симпсън.

Това повече му допадаше. Хвърляше по едно око на предаването, проснат на дивана. Епизодът свърши — заплетена история, в която участваха Клинт Истууд, малки пайове и ядрената електроцентрала, в която Хоумър работеше — и Чарли изключи телевизора. Къщата утихна и той реши, че децата са си легнали. Стана. Беше замаян. Четири бири не бяха чак толкова много. В колежа това количество нямаше изобщо да му окаже влияние, но вече беше отвикнал да пие толкова. А и не беше ял много на вечеря. Искаше само да си легне.

Чуваше Алисън в стаята над него — спалнята им. Знаеше, че трябва да се качи, но не искаше.

Отново седна. Мамка му. В мозъка му имаше голям чук, който не спираше да удря. Главата му сякаш ставаше по-голяма при всеки пулсиращ удар.

Той легна и затвори очи. Може би дори задряма.

— Защо беше нужно всичко това? — попита рязък, сърдит глас над него.

Чарли примигна. Надигна се замаяно, подпря се на лакът и провеси крака от дивана. Присви очи към надвисналата над него неясна фигура — Алисън, облечена с дебела пижама (през април? — наистина беше студено, но не чак толкова). Лицето й, без грим, влажно и лъскаво от намазания крем, изглеждаше учудващо на показ, сякаш не само го беше измила, но бе изтъркала най-горния слой кожа.

— Колко е часът? — попита той.

— Десет без петнадесет.

— О. Уау — Чарли потърка лицето си.

Тя скръсти ръце.

— Трябва да поговорим.

Той се намръщи, сякаш думите й го изненадаха. Всъщност не бе изненадан, но не искаше тя да си мисли, че като страхливец изчаква тя да направи първата крачка, което, разбира се, беше истина.

— Добре — отвърна той.

Тя седна на ръба на дивана, сякаш готова да избяга всеки момент. Прехапа ъгълчето на устната си и присви уста в гримаса.

— Осъзнах нещо — поде тя. — През цялото време след катастрофата ме обвиняваш, че аз убих момченцето.

— Алисън…

— Млъкни. Това не е всичко, което разбрах. Осъзнах също, че самата аз обвинявам себе си. Обвинявам се за смъртта на момченцето, за проблемите в брака и за това, че теб те няма в нашия живот. Мислех си, че вината е моя. Но знаеш ли какво? — Гласът й се извиси и се превърна в остро кресчендо. — Не аз минах на червено. Не аз държах детето си в скута си на предната седалка. Може би ако не бях изпила онези две питиета, щях да се изтегля от кръстовището по-бързо, а може би не. Никога не съм имала бързи рефлекси, особено докато шофирам и особено вечер в тъмнината. Повярвай ми, ще живея с този спомен до края на живота си. Но няма да живея с твоите обвинения и презрение.

— Ей, ей — каза той нежно и се опита да я успокои. — Аз не…

— Теб те няма през по-голямата част от времето — сопна се тя. — Няма те и емоционално. А когато все пак прекарваш малко време с нас, се напиваш. По дяволите, ти си лицемер. Просто се отдръпна.

Той изчака, за да види дали Алисън иска да каже още нещо, но тя само стоеше и гледаше пода. Гърдите й се движеха бързо нагоре-надолу под горнището на пижамата й. В ума му изскочи стар философски въпрос: кой къса конеца? Онзи, който дърпа, или онзи, който го държи здраво?

Ето че нещата се случваха. Нямаше връщане назад.

— Права си, Алисън — каза той и сложи ръка върху нейната. — Прави си. За всичко.

Подобно на облак, който се движи пред слънцето, по лицето й плъзна някакво изражение — от облекчение, през недоверие до отбранителност.

— Какво искаш да кажеш?

— Предполагам… предполагам, че те обвинявах. Може би си мислих, че щеше да бъде по-лесно, ако те превърна в злодей.

— Кое щеше да бъде по-лесно?

По дяволите.

— Щеше да бъде по-лесно да… ти кажа онова, което трябва да ти кажа.

Тя се отмести и дръпна ръката си.

— Не разбирам.

— Не знам как да ти го кажа.

— О, боже! — Тя покри очите си с ръце.

— Аз просто — ти нямаш никаква вина.

— Знаех си — прошепна тя.

— Какво си знаела? — попита той, като се опита да прозвучи състрадателно, а не да проучва ситуацията. Какво точно знаеше?

— Че ти вече не си влюбен в мен.

— Не, не е това — отвърна той. — Обичам те. Винаги ще те обичам.

— Моля те — каза тя и вдигна ръка.

— Аз не…

— Просто ми кажи.

Нито една молекула от тялото на Чарли не искаше да води този разговор. Чувстваше се така, сякаш някой го беше избутал върху тънко въже, високо над земята. Единственото нещо, което можеше да направи сега, беше да се опита да запази равновесие и да премине от другата страна.

— Аз мисля, че съм влюбен в Клеър — каза той.

Беше чувал израза „кръвта се отдръпна от лицето й“, но никога досега не го беше виждал. Лицето на Алисън побеля.

— Ккакво? — изсъска тя.

Чарли сви рамене. Използваше старо оръжие, еквивалента на момиче, което флиртува, за да получи онова, което иска. Ако в очите на Алисън можеше да се превърне в малко момче, непослушно, своенравно и безотговорно, може би нямаше да бъде толкова ужасно. Навярно тя щеше някак да му прости. За съжаление, тази тактика, изглежда, вече не беше ефективна.

— Клеър Елис? Клеър, най-добрата ми приятелка от детството?

Той не отговори. Това едва ли беше нужно.

— Сигурно се шегуваш — каза тя. — По дяволите, трябва да се шегуваш. Кажи ми, че това е шега.

— Не е шега.

— Какво — как? — Тя поклати глава, сякаш се опитваше да се събуди от някакъв кошмар.

— Мисля, че съм влюбен в нея още от Кеймбридж — каза несигурно той. Тя го гледаше вторачено.

Той сведе поглед.

— Продължавай.

— Тя — Клеър — тогава не искаше да бъде с мен. Вече беше с Бен.

— Боже мой. — Устата на Алисън се сви от отвращение. Това беше още по-лошо — в началото Клеър го беше отхвърлила и го беше отстъпила на нея.

— Мислех, че чувството ще отшуми — продължи той. — Падах си по нея, но тя беше с Бен. Харесвах и Бен. Обичах да бъда с тях. Известно време си мислех, че може би просто исках да бъда част от живота им. Техният живот изглеждаше много по-интересен от моя. И тогава… се появи ти.

Тялото на Алисън се скова. Тя гледаше право пред себе си, втренчена в някаква невидима точка в средата на стаята.

— А ти беше толкова красива — каза той. — Ти си толкова красива.

— Недей, Чарли.

— Наистина се влюбих в теб. Никога преди не бях срещал някого като теб. Толкова самоуверена и в същото време — не знам — навярно открита.

Видя как очите й се пълнят със сълзи.

— Исках те. Исках да се оженя за теб.

— Бил си влюбен в нея.

— Не, тогава не. Или поне успях да се самоубедя, че не бях влюбен, защото не можех да направя нищо.

— Значи аз бях утешителната награда — каза горчиво тя.

— Не. Не — отвърна той, — нещата не стояха така. — Искаше да бъде напълно искрен с Алисън, дължеше й го, това бе най-малкото, което можеше да направи. Но тя бе права. Той не би се оженил за нея, ако Клеър беше свободна. И въпреки че започна да обича Алисън — той наистина вярваше, че се е влюбил в нея, — част от мислите му винаги оставаха насочени към Клеър, беше си представял как нещата биха изглеждали различни, ако се беше оженил за нея. — Бях щастлив с теб.

Тя го гледа продължително.

— Не ти вярвам.

Той помръдна неудобно.

— Целият ни брак е бил лъжа.

— Не, Алисън.

— Просто престани с тези глупости — каза тя. — От колко време спиш с нея?

— Ал…

— От колко време?

Той въздъхна.

— Започнахме да се виждаме преди няколко месеца. През зимата.

Виждаше как тя изчислява датата наум.

— Кога?

— Преди празниците.

— О, това е чудесно — каза тя, а гласът й беше саркастичен. — Къде? Къде го направихте?

— Първия път ли?

Тя направи гримаса.

— В един хотел в центъра.

— Аз къде бях по това време? Или беше в обедната ти почивка?

— Не, беше петък. Ти и децата бяхте у Пам Търгууд в северната част на Ню Йорк.

— Аа — отвърна тя и кимна бавно. — Спомням си този уикенд. Каза, че се налага да работиш до късно, нали? Затова не можеше да дойдеш с нас.

— Виж — каза колебливо той, — подробностите не са важни.

— Наистина — отбеляза тя.

— Да. Просто мисля, че… не е важно какво и кога се е случило.

— Хехе — каза тя. — И как беше?

— Какво искаш да кажеш?

— Сексът беше ли добър?

— Стига, Алисън.

— Какво? И това ли не е от значение? Предполагам, че за теб има значение.

— Не мисля, че е нужно да правим това.

— Аха. — Тя кимна с подигравателна любезност. — Да, прав си. Не е нужно да го правим. Спиш с най-добрата ми приятелка, казваш, че си влюбен в… — тя направи знака за кавички във въздуха —.в най-добрата ми приятелка— моята най-добра приятелка, — но си прав. Изключително невъзпитано и грубо е да задавам въпроси. — Тя хапеше думите, гласът й се повишаваше с всяка изречена сричка, докато накрая не започна да крещи.

Божичко, щеше да събуди децата. Чарли искаше някак да я накара да говори по-тихо. Трябваше да се въздържи да не запуши устата й с ръка или да й каже да млъкне. Знаеше, че няма право да проявява нетърпение, трябваше да я изслуша, но, боже мили, беше много трудно. Не искаше да обяснява, да влиза в подробности, да стои там и да понася всичко, докато тя осъзнае чудовищността на случващото се и се ядосваше още повече.

— Да, би било грубо, нали? — продължи тя и се изправи. — Ти, проклет задник! Човек без морал. Създаде две деца и сега ще ги изоставиш.

— Не, няма.

— Да, ще го направиш.

— Не, Алисън, няма да го направя.

— О, добре. Разбирам. Клеър при нас ли ще се нанесе?

— Алисън, моля те.

— Отдадох ти най-добрите години от моя живот — това глупаво клише, вярно е — проплака тя и изплю думите. — Посветих ти се, на теб и на този брак. На семейството.

— Знам, знам — каза той и потупа въздуха с ръка, сякаш се опитваше да потуши емоциите й. — Ти си страхотна съпруга и майка. Може и да звучи налудничаво, но наистина го мисля — не става въпрос за теб.

— Точно така! — изпищя тя. — Не става въпрос за мен. Никога не е ставала въпрос за мен, нали?

— Алисън — каза нещастно той.

— Престани да повтаряш името ми. — Тя излезе от стаята и след миг Чарли реши, че разговорът беше приключил. После се върна с цял куп салфетки, които вадеше от свитата си шепа, като магьосник, който вади копринени шалове от ръката си. Издуха шумно носа си. По лицето й се стичаха сълзи. — Бен знае ли?

— Мисля, че да.

— Мислиш?

— Да, знае.

— Откъде знаеш?

— Клеър ми се обади.

Тя хлъцна.

— Кога?

— Днес.

— Кога днес? Докато беше „на работа“?

Той кимна.

Тя поклати глава.

— Знаех си, че това с работата е лъжа — изхлипа тя.

— Не те излъгах. Наистина трябваше да отида.

— Колко удобно. Тя е знаела, че си бил на работа.

— Не знаеше. Звъняла е на мобилния ми телефон.

— Глупости. Мобилният ти телефон беше тук.

— Да, точно така — отвърна той. Беше му трудно да се справя с детективските й въпроси. — Затова ми беше изпратила имейл. За бога, Ал, какво значение има това — каза накрая той. — Не те лъжа за днес. Трябваше да отида на работа. Не съм виждал Клеър. Но… те излъгах. Лъгах те. Ненавиждам тази част…

— О, значи ненавиждаш тази част?

— Да. Мразя да те лъжа.

— Защо тогава го правиш? — изкрещя тя. Отпусна се на дивана до него и се приви, сякаш в агония, стисна корема си с една ръка и се разплака в салфетките, които държеше в другата ръка. — Защо? Защо?

Нямаше отговор. Правеше го, защото не можеше да продължава да се носи по повърхността на живота си, без един ден да се удари в нещо твърдо и неприятно, някоя истина за себе си, която отдавна се бе опитвал да избегне — че неспособността му да взима трудни решения е онова, което го беше забъркало във всичките тези проблеми. Нуждаеше се и от двата живота. Не искаше да му се налага да избира. Желаеше и живота си с Алисън, и паралелния живот с Клеър, но това не беше възможно. Правеше го, защото най-после бе осъзнал, че му отнема много повече усилия да поддържа този хаос, отколкото да го спре.

И въпреки че наистина обичаше децата с цялото си същество и ненавиждаше мисълта, че те, точно както той и Алисън, щяха да страдат заради развода, той беше убеден, че има само един шанс да изпита такава страст, да я изрази, да живее. Нещата бяха прости: човек има само един живот. И въпреки, че децата бяха всичко за него, понякога затваряше очи и се чудеше какво би било битието му, ако от самото начало настояваше да получи онова, което иска, ако не се бе предал толкова лесно и ако децата ги нямаше.

Разбира се, нямаше да изрече на глас нищо от това. Не можеше да го каже. Затова сложи нежно ръката си на гърба й, докато тя плачеше, а накрая утихна.

Ноември 1997 г

— По дяволите. Забравих да взема химикал. Имате още един, нали?

Чарли стоеше в тъмния, тесен коридор на „Куинс колидж“ и чакаше за срещата си със своя консултант. Първо забеляза очите на момичето, бяха необичайно зеленикаво-кехлибарени на фона на бледото й лице, с цвета на листо, паднало в снега. Погледна го с очакване, с откровено напрежение, което му се стори обезпокоително.

— Ами, нека проверя — каза той и започна да рови в чантата си. Намери цяла шепа химикали и й ги подаде в отворената си длан.

Тя избра един и се усмихна. Зъбите й бяха малки и бели.

— Благодаря — каза му. — Ти си американец, нали?

— Как позна? Едва продумах.

Тя се засмя.

— Типичен американец си.

— Защо това звучи като обида? — попита шеговито той, макар че наистина звучеше така. — Ти също си американка.

Тя присви очи. Кожата й беше бледа, а носът, гърдите и ръцете й бяха осеяни с лунички.

Не можеше да прецени фигурата й заради роклята, която висеше на раменете й като чувал, но голите й крака бяха загорели и здрави. Беше височка, а къдравата й канелена коса — прибрана назад с фиба.

— Всичко, което кажа, звучи като обида — отговори тя. — Или поне така са ми казвали.

В този момент вратата се отвори и от стаята на консултанта излезе млад мъж със скосена брадичка и кичури коса, прилепени към челото. Беше облечен в сив панталон и тънка бяла риза с яка, която розовееше от кожата под нея.

— Да влиза следващият — каза той.

— Е, мой ред е. Беше ми приятно да се запознаем — каза момичето и подаде ръка на Чарли.

— Но ние не се запознахме — каза той. — Дори не знам името ти.

— Клеър Елис.

— Чарли Гранвил.

Тя се усмихна.

— Защо довечера не дойдеш у нас за няколко питиета след вечеря? Събираме всички американци, които успеем да намерим.

— Ние…

— Бен и аз. Приятелят ми. Всъщност, годеникът ми. Чарли кимна. Усети как разочарованието го прободе, сякаш го ужили пчела.

— „Бартън роуд“ 32 — каза тя. — Осем часа.

Погледна ръцете й. Не носеше пръстен.

— Благодаря — отвърна той. — Ще ми бъде приятно.

Когато се случи нещо ужасно, един цял живот, съставен от дребни събития и незначителни решения, от неизчезнал гняв и непроучени страхове, започва да се разкрива по най-неочаквани начини. Живееш ден за ден, без да разбираш, че онези отчаяни думи често водят до нещо друго, извод, който не си очаквал. А по-късно, когато започнеш да проследяваш стъпките си, виждаш, че не е нужно да се връщаш по-назад, отколкото си си представял, отвъд думите, мислите и дори мечтите, за да осъзнаеш случилото се.

Четири седмици след катастрофата Алисън трябваше да се яви пред съда заради обвинението за шофиране в нетрезво състояние. Робин не само й предложи да я придружи, но помогна на Алисън да подготви документите си за адвоката Пол Раян и написа защитно писмо, което да даде на съдията.

Съдебната зала се помещаваше в нова общинска сграда. Беше тиха и покрита с мокет — точно като параклиса, в който се извърши погребението на момченцето, помисли си Алисън, създадена да заглушава противоречиви изрази на страдание и отчаяние. Малките прозорци с къси пердета в прегорялооранжев цвят бяха високо на стената, така че през тях се виждаха само парченца небе и части от други сгради. Алисън бе влизала в съдебна зала само два пъти в живота си — веднъж, за да напише статия за едно списание, и втори път, за да оспори глоба за неправилно паркиране. И двата пъти залите се намираха в големи стари сгради, тържествени, украсени помещения с огромни прозорци и дървен подиум за съдията — по нищо не приличаха на тази, в която стояха в момента.

Докато Алисън вървеше по широката централна пътека, тя с изненада забеляза майката и бащата на момчето, които стояха в далечния десен ъгъл. Отпред, вляво, Пол Раян разговаряше тихо с млада жена в тъмносин костюм — вероятно това беше прокурорът. Робин я прегърна през рамо и нежно я побутна напред.

Съдът беше снизходителен към Алисън, по-добър, отколкото самата тя би била към себе си. Съдията й взе шофьорската книжка за три месеца и присъди дванадесет часа в Център за водачи, шофирали в нетрезво състояние.

През следващите години трябваше да изплати почти 1000 долара глоби и такси, както и още няколко хиляди за застраховки. В решението си съдията постанови, че Алисън не бе предизвикала катастрофата — разследването заключи, че бащата на момчето минал през кръстовището, без да натисне спирачка, но въпреки това тя беше частично виновна. Съдържанието на алкохол в кръвта й бе точно на ръба на позволеното. Рефлексите й бяха засегнати. Ако не беше пила, би могла да реагира по-бързо и да избегне удара. Трябваше цял живот да живее със знанието, че изпитият от нея алкохол може да е допринесъл за смъртта на момчето.

Съдията погледна Робин, вярната приятелка, която беше седнала до Алисън. Огледа и самата Алисън от глава до пети. Каза, че се надява Алисън да си е взела поука от случката. Тя помоли Алисън да обмисли задълбочено това, което бе направила. Каза й, че в практиката си на съдия бе научила едно нещо — че животът се крепи на маловажни моменти и привидно тривиални решения.

От другата страна на пътеката седяха родителите на момчето. Бащата беше с бейзболна шапка на „Ню Йорк Мете“ и син анорак, а косата на майката бе хваната в стегнат кок. На погребението косата й беше пусната. Сега стискаше пакетче, което приличаше на бисквити „Риц“, и гледаше пред себе си. Ръката на бащата беше протегната зад нея по облегалката на дървената пейка. Потропването на пръстите му отекваше приглушено в тихата зала.

Родителите на момчето не поглеждаха Алисън, но тя постоянно насочваше погледа си към тях. Беше им написала писмо, в което изразяваше съжалението и тъгата си, но те така и не отговориха. Дори не знаеше дали го бяха получили.

Щом изслушването приключи, Пол Райн се наведе към нея и каза тихо:

— Сега вече можеш да оставиш това зад гърба си.

— Благодаря за всичко — отвърна тя.

Робин я прегърна.

— Готова ли си да тръгваме?

— След малко — каза Алисън. — Искам да разговарям с родителите.

Пол, който прибираше някакви документи в куфарчето си, направи гримаса.

— Не мисля, че това е добра идея.

— Трябва да го направя — отвърна Алисън.

Тръгна към родителите на Марко и улови погледа на бащата. Той сложи ръка върху съпругата си, сякаш искаше да я предпази, а тя потъна в него.

— Много съжалявам — каза Алисън. — Самата аз имам две деца и…

— Добре — прекъсна я бащата и стисна рамото на жена си. Тя само гледаше Алисън със студено изражение.

— Разбирам защо дойдохте. Ако мога нещо… — каза безпомощно Алисън.

— Искаме само да те видим — каза той и се обърна на другата страна.

Вървяха пред паркинга към хондата на Робин и Алисън погледна нагоре. Сивите облаци се гонеха бързо по бледото синьо небе и сякаш земята под краката й се движеше също толкова бързо, но в обратна посока. Не знаеше накъде върви. Всичко, което само допреди месец изглеждаше стабилно, целият й живот, сега се разпадаше. Земята се беше разместила, а тя, сякаш изгубила равновесие, беше готова да падне.

Седмици наред на Алисън й се струваше, че живее под вода, на дълбоко и тъмно място, и се бореше да излезе на повърхността. Не вярваше на думите на Чарли и Клеър. Не знаеше кои от приятелите й не бяха разбрали нищо, точно като нея, и кои знаеха всичко. Научи, че не е нормално хората да разговарят открито по болезнени и трудни теми.

Говорим един с друг и един за друг, но тези разговори рядко са еднакви. След години живот с благородни лъжи и самозалъгване научаваме, че един открит разговор може да предизвика мощни чувства, затова говорим със заобикалки и метафори, като внимаваме да не засегнем суровата истина: съпругът ти не те обича. Най-добрата ти приятелка те е предала. Живял си в лъжа.

Веднъж в аптеката Алисън наблюдава млада майка с дете, очевидно дъщеря й, която беше на около две години. Майката се беше навела, за да подпише сметката от кредитна карта. Крачетата на момиченцето бяха обвити около кръста на майката, а ръчичките — около шията й. Изглеждаха като едно цяло и за миг на Алисън й се прииска да имаше фотоапарат. И тогава осъзна, че искаше да даде на жената снимка, за да може тя да забележи нещо, което дотогава не бе виждала.

Сега Алисън разглеждаше снимките си с Чарли и търсеше знаци. Дали той гледаше в далечината? Дали тя беше свела поглед? Колко близо бяха един до друг, докосваха ли се, към нея ли беше обърнат той, или на другата страна? Беше направила хиляди снимки и повечето от тях бяха събрани в кутии, с надписани години на тях. Понякога — обикновено след някое събитие, например пътуване, сватбата им или раждането на децата — тя подреждаше снимките в албум. Но каква история разказваха те? Какво прикриваха и какво разкриваха за това, което се случваше в момента?

Би било лесно да се придържа към историята за предадената, излъганата и изоставената съпруга. В някои дни именно това беше историята на брака й, единствената история, която имаше значение. Когато в един брак се случи нещо, всеки иска да обвини някого от двамата, сякаш някакъв лесен отговор би могъл да направи нещата по-разбираеми или не толкова тъжни. Той не й беше верен — добре, че се отърва от него. Тя не знаеше как да го обича — нима той не заслужаваше нещо по-добро? Но когато ти се окажеш един от тези хора в този брак, разбираш колко сложни са нещата. Може би не ти е бил верен, защото ти не си знаела как да го обичаш, а навярно ти не си знаела как да го обичаш, защото никога не ти се беше отдал напълно. Може би беше влюбен в друга. И може би ти си знаела навярно си знаела отдавна, още преди да се омъжиш, но въпреки това си се омъжила за него.

Един следобед, докато разчистваше най-долния рафт, скоро след като Чарли се изнесе, Алисън намери книгата Сини мартинита. Ани беше на училище, а Ноа спеше. Тя седна на пода и я разлисти за първи път след като я получи по пощата преди няколко месеца. От книгата падна листче — „Комплименти от автора“. На заглавната страница имаше надпис, изписан с познатия почерк на Клеър. Алисън не знаеше за този надпис. „На Ал, навярно единствения човек на света, който знае коя част от книгата е истина и коя измислена. Ако ти не кажеш нищо, и аз ще си мълча. С обич, Клеър.“

На следващата страница имаше посвещение: „Сякаш… онова, което беше истина, противно на предполагаемото, противно на вярването, имаше някакво значение, щом стигна до него.“ Цитатът беше от книгата Чаровния Били на Алис Макдермът.

Значи нямаше значение кои части от книгата на Клеър бяха истина. Разказът беше истина и едновременно с това не беше, фактите бяха произволни и податливи като измислица.

Алисън изпита силно желание да затвори книгата и да я остави, но се поколеба. Изглежда, нежеланието й да се изправи пред нещата беше част от проблема.

Облегна се на стената, отвори на първата глава и зачете.

През следващите два часа Алисън четеше и пропускаше части от текста. Озова се в свят, който й беше едновременно познат и чужд, някаква забавна версия на реалността. Очакваше книгата да не й хареса, но тя я увлече, беше заинтригувана от описанията на места, които й бяха известни, и хора, които познаваше лично.

Романът не беше такъв, какъвто Клеър настояваше, че е. Подробностите за истинския им живот бяха изцяло точни, чак до разнебитения каменен двор зад къщата на Алисън и официалната рокля, която Клеър носеше в училище, когато беше на тринадесет, за да ядоса майка си. Историята не беше толкова измислена, колкото частична — парчета от живота им, фрагменти от приказката.

Наистина ли Клеър се беше чувствала така? Ако беше истина, Алисън не знаеше за това. Сети се за реакцията на майка си, за предупрежденията й, че на нея няма да й хареса начинът, по който бе представена. Наистина най-добрите качества на Джил сякаш се състояха само в нейната лоялност, наивността й и желанието й да оправя нещата, когато главната героиня прекали. Ако Джил беше невинната девойка, Ема бе умната героиня, чиято премислена импулсивност обикновено й даваше онова, което искаше да постигне.

Алисън прескочи още от текста, стигна до гимназията и зачете отново:

Ноа извика от притъмнялата си стая:

— Мамо, събудих се!

— Идвам — каза Алисън и отвори в края на книгата. Сега Ема беше на осемнадесет и тайно кандидатстваше в университети на север. В деня, в който пристигна писмото, че е приета в Барнард, тя започна да събира багажа си. Джил щеше да учи в колеж в щата.

И все пак, помисли си Алисън, Клеър отново събуждаше миналото. Разликата се състоеше в това, че сега можеше да говори за него като възрастен човек. Можеше да го разглежда от хладен и дори ироничен ракурс. Можеше да го анализира философски. Миналото й беше едновременно истинско и нереално, истина и измислица. Но това нямаше значение, нали? Ставаше въпрос за детството й, а то бе много отдавна.

Ако ти не кажеш нищо, и аз ще си мълча.

Алисън затвори книгата. Чуваше как Ноа пее в леглото си. Изправи се, върна романа на рафта и отиде при сина си, в истинския живот, в другата стая.