Птичка в ръката

ПЕТА ЧАСТ

От мястото, на което Бен беше застанал — купчина пръст над издълбания изкоп, — машините и жълтите багери под него приличаха на детски играчки. Сякаш беше оживяла детска фантазия (не точно неговата фантазия, но на нечие друго момче). Докато гледаше как машините се движат из калта, Бен забеляза птица — вероятно врабче, което беше кацнало на греблото на един от неработещите багери. Спомни си една приказка, която обичаше като дете — за малко птиче, което пада от гнездото си и тръгва да търси майка си, въпреки че не знае как изглежда тя.

— Ти ли си майка ми? — питало то всяко нещо, което срещнело по пътя си — багер, жерав, куче, цвете.

Бен също се чувстваше така в момента — изгубен, без посока, неспособен да намери пътя си, защото не знаеше какво точно търси. Ти ли си жена ми?

Изобщо не му помагаше това, че постоянно премисляше подробностите, но не можеше да ги пропъди, те непрестанно нахлуваха в ума му. Въпреки дългото време, което беше отделил, за да ги обмисля отново и отново, Бен не виждаше смисъла на случилото се, точно както не го намираше и в първите минути, в които сякаш на забавен каданс бе видял своето бъдеще и бъдещето на Клеър, осъзнавайки, че това са две различни неща, два различни живота.

Чувстваше се така, сякаш живееше чужд живот. Сякаш гледаше телевизионно предаване и после, с натискането на един бутон на дистанционното, просто сменяше канала. Нямаше приемственост и обща история, имаше само една напълно различна история.

Седмица след като Клеър се изнесе, Бен се обади на Алисън.

— Имаше ли представа какво се случва? — попита той.

— Не знам — отвърна тя. — Но не исках да знам.

Замълчаха за миг. После тя каза:

— Можеха да ни спестят много време.

— Да, на себе си също — каза той.

Нямаше друго за казване. И двамата се срамуваха. Беше ужасно да са свързани по този начин.

Щеше да бъде по-лесно, ако Бен можеше да раздели нишките на историята, но те оставаха преплетени в ума му в невъзможен възел. Ето го брака му с Клеър, взаимоотношенията с родителите му, детството в провинцията и зрелия му живот в големия град, приятелството му с Чарли и Алисън. Докато мислеше за миналото си, сякаш се вглеждаше прекалено внимателно в отделните точици на някаква картина, но не можеше да отстъпи назад, за да я види в цялост.

Не намираше логично обяснение защо Клеър го зарязва, за да бъде с Чарли. Чарли беше добър човек (или поне така мислеше Бен досега), но не притежаваше големи амбиции или плам. Имаше работа, която не харесва, и сякаш не бързаше да разбере какво точно иска.

С изключение на Клеър, разбира се.

Колко глупаво. Какво прахосничество. Клеър нарани двама от малкото хора в този свят, които проявяваха загриженост за нея, които винаги й бяха желали доброто, които я обичаха. А Чарли, Чарли имаше две деца, които се нуждаеха от него, къща с двор, традиционен живот, от който Клеър винаги се стремеше да избяга. Щом Бен се замислеше затова, той се ядосваше. Затова се опитваше да не мисли много.

Бен се премести в Бостън преди шест седмици, за да следи строежа на Центъра за изкуствата, и оттогава стоеше все там. Сега се чудеше как въобще бе възможно да се опитва да наблюдава строителството от Ню Йорк. Ежеседмичните посещения не даваха реална представа за нещата и възможност за такава отчетност. Когато дарителят Филипа Бойд изведнъж реши, че иска пясъчник за фасадата, а не варовик, Бен успя да я убеди, че варовикът е по-подходящ за дизайна, за мястото и за символа, който представляваше целият проект. На строежа той бе в състояние да се намеси и когато главният инженер реши да премести сградата вляво, заради някакви неясни причини, като по този начин щеше да промени изцяло фокуса и мястото, на която се срещаха сушата и водата.

През уикендите Бен се разхождаше из Кеймбридж и събуждаше стари спомени. Ресторантите, които посещаваше като студент, магазините за плочи, магазин „Кокошарника“, в който можеше да остане часове наред. През есента започна да води курс веднъж седмично, вечер, в Харвард — място, към което изпитваше смесени чувства като студент, на което се усещаше удобно и познато като в свой наследствен дом. Наблюдаваше студентите, които сега бяха още по-различни, отколкото по негово време, и изпитваше смесица от носталгия и завист. Животът им на възрастни все още не бе пълноценен, нямаха представа какво ги очаква тепърва.

Бостън беше безопасен, познат, промиван от честия дъжд. Бен харесваше Нова Англия с нейните спретнато и консервативно облечени хора, с дискретните селца, дори и с нейната сладникава и прекалено романтична колониална история. Харесваха му хладните вечери и лодките в пристанището. Обичаше работата си и беше щастлив, че не трябва да се връща в Ню Йорк, с цялата суматоха и непредвидимост на този град. Водата сама си намира пътя, казваше майка му, и тече на правилното място.

Понякога Бен се тревожеше да не се превърне в един от онези дребнави самотни мъже с малки очила и папийонки, които издигат чистотата и начетеността в свой фетиш. Миналата сутрин, докато мелеше кафе, вареше мляко и четеше вестник Бостън глоуб на кръглата маса, и закусваше филия пълнозърнест хляб с масло, той усети кратка и внезапна паника: възможно ли бе светът му завинаги да се свие до това?

Беше казал на партньорите си в „Слоун Хауърд“, че отива в Кеймбридж само за да наблюдава как върви проектът, но Бен подозираше, че ще остане тук. Преди няколко дни той се обади на свой приятел от училище, партньор в малко местно архитектурно бюро, и двамата си уредиха обяд, за да проучи възможностите. А освен това нямаше дом, в който да се върне. С Клеър бяха обявили апартамента си в Ню Йорк за продажба и изненадващо бързо успяха да намерят купувач. Разделиха живота си сравнително приятелски: Бен взе книгите, а Клеър запази повечето подаръци от сватбата. Доколкото знаеше, Чарли и Клеър вече живееха заедно в апартамент на техен приятел в центъра.

На Бен му се струваше, че разпадането на брака му беше внимателно подготвен танц, но никой не го бе научил на стъпките. Можеше само да следва музиката и да се опита да научи някоя стъпка в движение. Винаги бе мислил, че щом си живял дълго време с един човек, чувствата ти стават като айсберг и само малка част от тях се появяват над повърхността. Сега вече знаеше, че онова, което смяташе за връх в дълбоките чувства на Клеър, всъщност беше единственото, което беше останало от тях — парченце близост, частичка желание — единственият фрагмент от една разпадаща се връзка. Беше я изгубил напълно преди да разбере, че я губи.

Събитията промениха Бен, но не можеше да каже, както беше правил много пъти преди в моменти на напрежение и несигурност, че промяната е била към по-добро. Сега изглеждаше по-силен. По-бдителен. Вече не очакваше най-доброто, сякаш му принадлежеше по право. Беше успял да преодолее горчивината и навярно това бе най-доброто, на което можеше да се надява.

Като дете, Бен избягваше да прави неща, които причиняват прекалено страдание — да гледа към слънцето, да подлага тялото си на усилия отвъд издръжливостта му, да се къпе с прекалено гореща вода. Целта му бе да избягва болката. А ето че сега тя не можеше да бъде избегната.

Един ден, докато животът му все още беше подреден в кашони, а в ума му цареше безпорядък, Бен вдигна телефона и чу гласа на Сара — момичето, което нае миналата есен и което напусна, защото си намери по-престижна работа.

— Умирам от скука тук — каза тя с типичната си прямота, която той намираше едновременно за обезпокоителна и привлекателна. — Искам да се върна на работа, ако ме искаш, разбира се.

— Проектът в Бостън е изключение — каза Бен. — Наистина ли искаш да проектираш басейни и къщи за гости?

— Не. Но искам да работя с теб.

— Защо?

— Защото те е грижа за работата ти. А това се среща рядко.

— О, така е, нали — отбеляза разсеяно Бен и си припомни как изглеждаше момичето — царевична коса, тънки китки и обезпокоителен интелект, твърд поглед и каменносиви очи. — Къде е момчето? — попита той.

— Кой? Нямам представа. И без това не го харесвах особено.

Тя пристигна в Бостън, Бен я изведе на вечеря и когато стигнаха до десерта, вече я беше наел като свой сътрудник по проекта „Бойд“. Би било хубаво, помисли си той, да има някого, с когото да си говоря за работа. Не че не беше говорил с Клеър — просто никога не бе сигурен дали тя има желание да го слуша.

— Е, какво искаш от живота? — попита Бен един ден, а Сара отвърна:

— Искам да проектирам интересни сгради и да имам бебе, не задължително в този ред.

Искам да имам бебе. По време на брака си с Клеър Бен беше започнал да се отказва от тази идея, да се примирява с живота, който очевидно щяха да водят, но сега, когато бе свободен, можеше да признае, че това се оказа важно за него, че копнееше за дете.

Колко странно, мислеше си Бен: може би този живот ще ми хареса. Навярно всеки от нас можеше да живее собствения си живот, да се откаже от едни неща и да получи други, да постигне различно щастие и да бъде доволен по различен начин. Тук, в Бостън, не беше трудно да си представи, че Клеър просто бе част от живота му, която беше приключила, етап, през който бе преминал, фаза, безкръвно оттегляне — като да завършиш колеж, да напуснеш една работа и да започнеш друга или пък да изгубиш контакт със стар приятел.

Клеър имаше големи изисквания, беше алчна. Той винаги се опитваше да й угоди, да я направи щастлива. Ценеше това, че Сара бе толкова сдържана. Не се налагаше той да бъде разумният и логичният. Можеше да бъде спонтанен и дори чудат. Можеше самият той да бъде алчен.

Сега след работа Бен се прибираше вкъщи в наетия от него апартамент на последния етаж на стара тухлена сграда, в който имаше прозорец с форма на полумесец във всекидневната, водещ към терасата над калдъръмената улица. Когато вечерите бяха ясни, той излизаше на терасата и гледаше звездите — парченца ярка светлина на кадифеното небе. Играеше играта от детството си и търсеше съзвездията — царя Лъв и ловеца Орион. Следеше фазите на Луната от новолуние до пълнолуние и наблюдаваше как метеорите се стрелват през небето. Стоеше там, обграден от звездите, и си мислеше колко лесно бе да вярваш, както хора са вярвали в течение на хиляди години, че всички звезди и планети се въртят около Земята.

Една от първите големи покупки, които Бен направи в новия си апартамент, беше телескоп. Докато поставяше триножника пред прозореца с форма на полумесец, си мислеше за Галилей, който в началото на седемнадесети век бе насочил първобитния си телескоп (по-слаб от съвременните бинокли) към спътниците на Юпитер и бе направил невероятното откритие, че Земята не е център на Вселената. През следващите сто години астрономите започват да вярват, че всички планети се въртят около Слънцето. Сега, разбира се, те знаят, че Слънцето е само една от многото звезди, която се върти около оста си в Галактиката Млечен път, която пък е една от милиардите съществуващи галактики.

Бен следеше с телескопа си спътниците на Юпитер и откри неясната мъглявина Орион. Наблюдаваше звездите в Млечния път, пръстените на Сатурн и спираловидните пипала на галактиката Андромеда. Понякога си представяше, че може да види живота си с Клеър по този начин — от голямо разстояние, както сателитите, които се въртят около своята планета, се виждат от Земята с големината на автомобили. Клеър бе Слънцето в неговата Слънчева система. Той не се беше питал дали трябва да се върти около нея. Но в Галактиката имаше и други слънчеви системи, а във Вселената имаше и други галактики. Колко далеч искаше да пътува? Все още не знаеше и вероятно нямаше нужда да знае. Навярно засега му беше достатъчно просто да разбира, че съществува и друг свят.

— Толкова е малък — каза Клеър.

— Предпочитаме да казваме „очарователен“ — отбеляза брокерът на недвижими имоти и задържа вратата отворена. След миг тя надникна в коридора зад ъгъла.

— Къде отиде съпругът ви?

— Какво? О, той не ми е съпруг.

— Извинявайте — отвърна брокерът. — Така предположих.

Клеър кимна. После попита:

— Защо?

— Какво защо?

— Защо предположихте така?

Брокерът я погледна, сякаш опитваше да прецени какво искаше да чуе Клеър.

— Изглеждате някак — свързвани — отвърна жената. — И, разбира се — тя докосна халката на безименния си пръст, — брачните халки.

Клеър погледна златната халка на лявата си ръка. Бяха минали четири месеца, откакто с Бен се разделиха. Защо още я носеше? А защо Чарли носеше неговата? Вероятно една от причините е, че всичко стана много бързо — разкритата афера, разпадането на браковете им. Може би пръстените са символ на нормалността, от която и двамата не искаха да се откажат.

През последните няколко месеца, след като Алисън помоли Чарли да се изнесе, а Бен замина за Бостън, Клеър и Чарли живееха в апартамента на бивша преподавателка на Клеър — Ева Стоукс, която беше на почивка в Европа. През първата си година в университета в Ню Йорк Клеър посещаваше лекциите на професор Стоукс „Въведение в науката за жените“ и съвсем очаквано, това промени живота й. Ева стана ръководител на дипломната работа на Клеър и те продължиха да поддържат връзка. Двете обядваха или вечеряха заедно на всеки няколко месеца. По време на срещите им Ева се гневеше на патриархалната хегемония, а Клеър кимаше, за да изрази съгласието си. Когато стана ясно, че двамата с Чарли нямаше къде да живеят, Клеър се обади на Ева и помоли за големия й апартамент на улица „Осма“, който университетът плащаше и който стоеше празен, докато тя е в Рим. Впечатлена от Клеър, която беше разбила оковите на институционалното потисничество (тоест беше сложила край на брака си), Ева им предложи апартамента си до началото на август.

Беше горещ юлски следобед. Чарли и Клеър търсеха апартаменти, чийто наем можеха да си позволят да плащат, и изпитваха изненада и разочарование. Имайки предвид финансовите затруднения на Чарли и непостоянния доход на Клеър, се оказа, че можеха да си позволят единствено тесен и тъмен апартамент без никакъв чар.

Клеър отиде до прозореца и се опита да го отвори, но рамката беше счупена. Апартаментът беше в „Ийст търтис“, близо до реката. Тя не познаваше тази част от града и се бореше с чувството на паника при мисълта, че трябваше да живее тук, толкова далеч от местата, където обикновено живееше и посещаваше. Знаеше, че в Бруклин щяха да намерят по-добро място, но не искаше да минават от другата страна на моста. Ийст сайд беше достатъчно далеч. Брокерът обясняваше, че този квартал в момента се оформя, но единственото, което Клеър виждаше през мръсния прозорец, беше паркинг и няколко пусти сгради, оградени със заключени решетки. Приличаха й на оголени зъби.

Момент — сега по улицата вървеше жена с тъмна коса и големи слънчеви очила като на Джаки Кенеди. Буташе детска количка. Отдалеч приличаше на Алисън и коремът й се сви. Косата на Алисън, лъскава като коприна, очите й — бдителни като на птица, която подскача от клон на клон, колебанието й и внимателната й преценка. Добротата и постоянството й. Алисън винаги беше там, приемаше онова, което Клеър можеше да й предложи, и даваше в замяна много повече, отколкото тя заслужаваше.

Колко голямо беше това предателство — да нарани човека, когото някога обичаше най-силно.

Всичко беше замъглено. Клеър не можеше да види ясно нещата, сякаш й убягваха. Алисън, катастрофата, Бен, милият Бен, който започна нов живот в Бостън. Тя поклати глава. Не искаше да мисли за всички последици, не искаше тези животи да бъдат част от нейния. Беше достатъчно трудно да знае какво изпитваше към самата себе си.

Дванадесет години бяха дълго време, за да обичаш някого, без да се преструваш. Клеър считаше, че през цялото това време бе останала по-вярна на Чарли, отколкото на Бен. Ако беше невярна по природа, щеше да замени Чарли с други фикс идеи. Любовта й към Бен бе подсилена от клетвите, които си бяха разменили. Любовта й към Чарли извираше от въздуха и висеше във времето. Не заслужаваше ли да бъде щастлива? Не заслужаваше ли да прекара остатъка от живота си с единствения мъж на света, когото бе желала истински?

— А, ето го и него — възкликна брокерът, Клеър се обърна и видя Чарли, който влезе бавно в стаята.

— Тоалетната е счупена — каза той и отиде при Клеър до прозореца.

— Тази сграда е огромна.

— Да. Голяма е, хубава кооперация със солидна финансова история — каза брокерът, а гласът й беше непоколебимо весел, сякаш се опитваше да уреди грозновата приятелка на среща с непознат.

Чарли обви ръце около раменете на Клеър.

— Ненавиждаш го, нали? — прошепна той.

Тя сви рамене, твърдо решена да не бъде лоша.

— Какво мислиш ти?

— Ще се съглася с теб.

— Знам, но какво е мнението ти?

Той я притисна към себе си.

Тя затвори очи за миг. Тези обгръщащи ръце, тази прегръдка, толкова различни от несигурното докосване на Бен. Той никога не я беше прегръщал така, изцяло, без да се притеснява, че ще й причини болка или че тя иска да се отдръпне. Ако искаше да се отдръпне, щеше да го направи. Чарли го знаеше. Той вярваше в нейната способност да го избута от скута си като куче.

Апартаментът не беше толкова лош, мислеше си Чарли, но знаеше, че Клеър не го харесва, и беше безсмислено да се опитва да я убеди. Беше достатъчно щастлив да се носи на вълната на нейното търсене. Ако някой можеше да намери идеалния за техните финансови възможности апартамент, това беше Клеър.

Техните финансови възможности. Чарли едва сега започваше да осъзнава каква огромна тежест щеше да окаже разводът върху финансите му. Къщата и колата останаха за Алисън, както и картата за фитнеса, която тя дори не използваше. Той нямаше почти нищо и въпреки това трябваше да плаща за всичко. Но Алисън се връщаше на работа, започваше в понеделник. Очевидно адвокатът й я беше осведомил, че Чарли нямаше да я издържа вечно и че ако не предприеме някакви мерки, навярно ще трябва да се премести.

Любимите обувки на Чарли бяха в къщата, любимият му стол също — първият стол, който купи със свои пари от истински магазин за мебели (а не стол от общежитието, купен от „Армията на спасението“ или от благотворителната организация „Гуудуил“). Дипломите му, гаранционните карти на фотоапарата му, часовникът му и стереоуредбата му. Беше прекарал часове и седмици в проучване, очакване и монтиране на стереосистемата, опъна кабелите по касите на вратите и проби малки дупки в стените, а Алисън въртеше очи зад него. Но би било абсурдно да вземе стереото, когато напусна къщата (щеше да се наложи да разглоби всекидневната, тонколоните бяха в кухнята). Всеки ден мислеше за нещата, които бе оставил там. Рамкирани червеникавокафяви снимки на кротките му баба и дядо и строгите му прабаба и прадядо, закачени на стената в коридора заедно със снимки на роднините на Алисън. Годишници от университета в Канзас. Някой ден щеше да си вземе част от тези неща, вероятно поне най-важните, но щеше да се раздели с повечето от тях.

С Алисън бъдещето беше изпълнено с обещания — загребваха от миналото си и оплитаха с него домашното си гнездо. Сега бъдещето му криеше друго — трябваше да се раздели с миналото и да гледа как парченца от него се разсипват по земята. Всички неща, които Чарли приемаше за даденост — удобният дом, възможността да вижда децата си всеки ден, многобройните задължения, за които се грижеше Алисън, — вече ги нямаше. Почти всичко се беше усложнило. В какво да превърне преживяното? В натрупан опит? Ако не друго, то последното десетилетие им беше дало Ани и Ноа. Изминалите години си струваха дори и само заради това.

Две седмици след като Чарли се изнесе, той се обади на Алисън и помоли тримата с Клеър да се видят и да поговорят. Да й обяснят. В началото тя отказа, но после отстъпи.

Срещнаха се в „Старбъкс“ в Рокуел.

— Не искахме да те нараним — каза Клеър. — Не искам да приемаш това погрешно, но няма нищо общо с теб, Алисън.

— „Ние“ — отвърна Алисън. — Значи вече сте „ние“. — Гласът й беше толкова спокоен, че звучеше почти зловещо. — Не можете да откраднете живота ми и да ми кажете, че това няма нищо общо с мен.

— Аз съм виновен — каза Чарли. — Вината не е твоя. Нито пък нейна. Изцяло моя е.

— О, знам, че вината е твоя. Твоето предателство, твоята незрялост, начинът, по който ти я идеализираш. — Алисън почти изплю думите. — Твоят егоизъм. Ноа и Ани вече нямат баща.

— Стига, Алисън — каза Чарли. — Това не е така.

— Ти им открадна невинността. Доверието. Как ти се струва това?

— Моля те. Не си ли малко…?

Клеър сложи леко ръката си върху неговата, сякаш за да не му позволи да каже нищо повече. После самата тя каза:

— Връщаме ти живота обратно, не виждаш ли? Животът, който си мислеше, че имаш — той не беше истински.

Очите на Алисън се разшириха и тя примигна.

— Как си позволяваш да го кажеш?

Всичко това беше мъчително. Едва напоследък Алисън успяваше да разговаря по телефона с Чарли, без да се разплаче, разкрещи или затвори. Ноа, миличкият Ноа, беше пълен с въпроси, но приемаше отсъствията и повторните появи на Чарли, сякаш баща му беше пътуващ търговец. Ани беше ту ядосана, ту се държеше като обезумяла, правеше сцени, докато се хранеха в ресторанти, и се държеше, сякаш не се интересуваше от нищо. Чарли трябваше деликатно да я успокоява, да внимава да не дава прекалено големи обещания и в същото време да й покаже колко много я обича. Стратегията му беше обречена на провал. Каквото и да направеше, с изключение на това да се върне у дома, щеше да я разочарова.

Чарли знаеше, че ще бъде трудно, но всъщност беше по-трудно, отколкото си представяше. Но въпреки всичко — въпреки всичко. Той беше по-щастлив отвсякога. Обичаше сутрин да се буди до медните къдрици на възглавницата, да слуша ритмичното дишане на Клеър (тя дишаше по-тежко от Алисън, която спеше тихо като котка). Беше чудесно отново да живее в Ню Йорк, нищо, че търсеха евтин апартамент. Чарли се чувстваше като разтопен и освободен от леден блок. Колко беше странно да кажеш, че си тръгваш, и после просто… да си тръгнеш. Никога не си беше представял, че ще бъде толкова лесно, че подобно на магьосник ще прави нещата лесно, изричайки правилното заклинание. Нещо толкова важно трябваше да представлява по-голямо предизвикателство; трябваше да мине през огъня, да надвие дракон, да премине през бодливи храсти. Да намери правилния път в лабиринт, преди да му позволят да си тръгне.

— Мисля, че този апартамент не е за вас — каза брокерът.

— Имате ли друго жилище, което можем да разгледаме? — попита Клеър.

Брокерът прегледа папката, която носеше.

— В този ценови диапазон — каза бавно тя, сякаш им правеше голяма услуга, като разговаряше с тях, сякаш са много под обичайната й цена — ще ви бъде много трудно да намерите точно това, което търсите.

— Ако не мислите, че можете да ни помогнете… — започна Чарли.

— Не, не — отговори бързо тя и се усмихна примирено.

— Всъщност има един апартамент, който може би има потенциал. Близо е до „Астор плейс“. Голям, просторен, нуждае се от малко работа. Празен е, затова сега мога да ви заведа, ако искате. Просто трябва да се обадя на началника за ключа.

— Страхотно — каза Клеър.

Чарли погледна часовника си, трябваше да се връща в офиса. Но пък защо да не се забави с още един час? На фона на цялостната промяна в живота му, да напусне работа, не беше възможно, но пък кой знае? Сега импулсът на промяната беше по-силен. За първи път от години Чарли усещаше потенциала на всеки един миг. Чувстваше се като змия, която беше сменила кожата си. Кожата все още беше там, във високата трева, почти непокътната, но змията я беше оставила зад гърба си. Понякога Чарли се питаше дали Клеър не беше прекалено голяма хапка за него, ястребът за неговата змия. Дълбоко в себе си той се страхуваше, че тя можеше да го отнесе високо във въздуха и после да го пусне. Но поне щеше да види, както го беше описал поетът Джон Дън, „заоблените въображаеми ъгли на земята“, щеше да тръгне на пътешествие. Щеше да полети.

„Това е Алисън Гран — по дяволите.“ Тя натисна номер седем на телефонната слушалка, изчака трите сигнала, изслуша командите и започна отново. „Това е Алисън Грей. Моля — по дяволите“. Тя отново натисна бутона. „Свързахте се с Алисън Грей в списание „Домашен стил“. В момента не съм на бюрото си или говоря по другата линия. Моля, оставете съобщение.“ Тя натисна номер пет и се облегна на стола си. Добре. Готово. Какво следваше?

Точно в този момент в стаята влезе млада жена с тънка руса коса.

— Алисън, чудесно е, че си тук. Среща на екипа след десет минути в конферентната зала. Ще разглеждаме празничния брой.

Алисън се усмихна — Коледа през юли. Добре дошла в обърнатия с главата надолу свят на списанията. През декември щяха да пробват сосове за барбекю и да организират готвене на открито на някой плаж в Калифорния. Огледа офиса си. Беше тесен и гол, прозорецът му гледаше над незащитената ниска съседна сграда, но беше щастливка, че го имаше. Да не говорим за самата работа — в момента в медиите беше трудно да намериш работа на пълен работен ден. Преди месец, когато се бе обадила на всички свои познати в тази сфера, за да провери има ли свободни места, нещата изглеждаха безнадеждни. Една позната разгледа биографията й и директно й каза, че няма шанс.

— Наемат двадесет и шест годишни жени за твоята работа — каза й тя. — Истината е, че в списанията искат да наемат млади хора. Така поддържат нещата свежи. Имаш добър опит, но е малко — ами — остарял, нали? Нямаш шанс, освен ако не работиш в списание за родители. Дори и там шансът е малък. Обмисляла ли си варианта да завършиш магистратура по бизнес администрация?

Страхотно — значи беше прекалено стара и недостатъчно квалифицирана. След като няколко часа беше спала с възглавница върху главата си, тя отмести завивките и стана. По дяволите, беше работила това цели девет години. Нямаше да позволи на тази подигравателна — добре де, изцяло покваряваща, забележка да й попречи. Реши да се обади на всички, за които можеше да се сети — приятели на нейни приятели и техни приятели, независимо какво щеше да й коства. Имаше нужда от работа.

Накрая й помогна Рене Чеварак, предишната й шефка. Сега Рене беше главен редактор на списание Домашен стил, чиито публикации отговаряха точно на името му.

— Разбира се, че те помня! — каза тя, щом Алисън най-после успя да убеди асистентката й да я свърже с нея. — Ти беше единствената ми асистентка, която знаеше как да прави картотека. Къде, по дяволите, беше през цялото това време?

— Взех си малко почивка — отвърна Алисън. — Родих две деца… но сега те са по-големи и…

— И ти вече откачаш.

— Нещо такова.

Хладнокръвната способност на Рене да преценява хората и да ги описва само с няколко думи, която в миналото Алисън намираше за дразнеща, сега беше като очаквана промяна.

— Е, каква работа си търсиш?

— Не знам — отговори честно Алисън. — На този етап съм склонна да обмисля всякакви предложения. — Тя разказа на Рене за предишните си позиции като редактор в други списания и за ангажиментите на свободна практика.

— Знаеш ли — каза замислено Рене. — Имам нещо, което може би е идеално за теб. Работя по нова рубрика, наречена „Фокус“, която всеки месец ще представя различна тема — фокус върху семейството, фокус върху ритуалите, върху каквото й да е. Трябва ми редактор, който ще измисля идеи и ще пише материалите, който всеки месец ще се занимава с целия процес от началото до края. Как ти звучи това?

Фокус върху здравните осигуровки. Фокус върху изплащането на ипотека.

— Чудесна идея — каза Алисън и си спомни Правило № 1 за Рене: нейната интелигентност трябваше да бъде призната, преди разговорът да продължи напред. После си спомни и Правило № 2: повтори нейните думи — това ще й покаже, че я слушаш, и ще потвърди идеите й. — Мисля, че тази работа е идеална за мен.

— Добре тогава — каза Рене. — Кога можеш да започнеш? Шегувам се. Трябва да преминеш през редакторски тест. Не е кой знае какво, сигурно ще се справиш с него и насън. Ще трябва също да се явиш и на няколко интервюта с „Човешки ресурси“ и с моя екип, преди да стигнеш до мен — тя направи пауза. — Би трябвало да кажа „ако стигнеш до мен“. Но не се тревожи, сигурна съм, че ще успееш.

Сърцето на Алисън се сви. За миг бе помислила, че ще получи работата много лесно. Но сега мястото изглеждаше невъзможно. Щеше да разсипе ягодово сладко на теста, който щяха да й дадат за вкъщи; младите й колеги щяха да видят торбичките под очите й и петгодишния й костюм и щяха да й кажат, че оценяват посещението и че ще й се обадят.

— Е, какво пък — каза внезапно Рене. — Аз съм шефът тук. И съм го закъсала. Утре ела да поговорим. Искам това да се случи. Кога най-рано можеш да започнеш?

Дрехите й бяха неподходящи, обувките й — стари, нямаше бавачка (Долорес вече не гледаше децата, след като Алисън с неохота бе установила, че майка й всъщност беше права.). Направи си прическата сама. Имаше нужда от пълна физическа промяна. Колко време й трябваше, за да се приготви? Може би шест месеца?

— Кога ти трябвам?

— Вчера. Имаш ли възможност да дойдеш в града днес следобед?

— Да, разбира се — отвърна Алисън и започна да премисля вариантите за бавачка в ума си: ако Робин — милата Робин! — можеше да вземе Ноа и да прибере Ани от спирката…

— Добре. Ела в офиса в два часа. Тогава ще мога да отделя малко време. Ако нещата станат, ще подписваме договор за всеки месец. Разбираш ме, нали. За всеки случай.

Алисън искаше да прескочи при нея през телефона и да я разцелува. След всичко, което преживя, тя оценяваше прямотата на Рене. Трябваше й някой, който щеше да бъде откровен с нея, който нямаше да я кара сама да предполага. Беше го правила прекалено дълго.

Сега Алисън беше в офиса си. Погледна часовника, включи компютъра и отвори една папка на бюрото си, на която имаше надпис „Фокус“. В нея бяха събрани изрезки от статии, мостри на платове, бележки на Рене — „Фокус върху околната среда/психиката?“ — снимки и лъскави реклами от списания. Очевидно рубриката трябваше да бъде нещо, което минава за качествено съдържание в света на списанията за дома, да улови някаква очевидна обща тенденция, след като тя стане достатъчно разпространена, за да не изглежда странна, но преди да се изтърка. В същото време тя трябваше да бъде достатъчно обширна и да покрива почти всякакви теми. От Алисън се изискваше да направи тези „прогнози“ шест месеца по-рано.

Тя мислеше за собствения си живот. Какво беше важно за нея сега? Критериите й определено се бяха променили. Преди шест месеца тя представляваше смътно недоволна домакиня с малки деца. Сега беше ужасена самотна работеща майка, която се опитва да възвърне самоличността си. Фокус върху грижите след излизане от болница? Фокус върху пицата за вкъщи?

Като редактор в типични женски списания, Алисън винаги беше притежавала необикновената способност да преценява какво искат читателите. Веднъж по време на среща един от авторите, с които работеше, се обърна към нея и каза:

— Никога преди не съм срещал някого, който да познава така добре средната класа в Америка. Честно казано, това е плашещо.

Това бе шега — но всъщност не беше. Алисън никога не бе принадлежала към онези хапливи редактори в Ню Йорк, които бяха свикнали със суши и коктейли „Космополитън“. В последното списание, в което работеше, бе станала известна с един цитат, който шефката й беше закачила на видно място в столовата: „Пишем статия за лесните рецепти? Аз съм лесните рецепти!“ — Алисън Гранвил.

Фокус върху… тя отново погледна часовника си. 15:13, оставаха две минути до срещата. В момента Ани сменяше заниманията в летния лагер — 15:15 — изобразително и приложно изкуство — Алисън беше закачила графика на таблото. А Ноа се събуждаше от следобедния сън в детската градина. В 17 часа Алисън щеше да стои пред асансьора и да бърза за влака. Основното й изискване към работата се състоеше във възможността да си тръгва рано. Не се беше пазарила много за заплатата и социалните придобивки, просто искаше да се прибира до шест. Районда, едно мило момиче — студентка в местния общински колеж, — взимаше Ани от автобуса в четири и половина и прибираше Ноа от детска градина в пет часа. До шест тя обикновено беше сложила рибените пръчици в тостера и беше стоплила замразения грах, така че веднага щом се прибереше, Алисън и децата можеха да седнат заедно.

Сутрин през почивните дни Алисън често излизаше на разходка с Робин — зареждащи разходки, както ги наричаше тя. Алисън оставяше децата да гледат анимационни филмчета с децата на Робин и нейния сънен съпруг с чаша кафе в ръка. Робин закачаше педометъра на тениската си и двете тръгваха по улицата. По време на тези разходки те срещаха и други жени, които се разхождаха на групи и ги поздравяваха весело. Робин сякаш познаваше всички по име и им задаваше конкретни въпроси: „На Тревър харесва ли му в „Свети Лука?“ и „Лиз взе ли билетите за Рейджърс за търга?“ Робин очевидно имаше десетки, дори стотици приятели. Алисън започваше да разбира, че в този град съществуваше цял един свят, за който тя не знаеше нищо. Докато се мъчеше да догони Робин (тя вървеше много бързо!), Алисън се чувстваше като див звяр, който среща други себеподобни от стадото. Някога би се отвратила от подобно сравнение, но сега приемаше тази идея съвсем нормално. Ето го стадото, а тя беше част от него. Не само че беше част от него — тя беше приятелка на алфа женската. (Алисън се замисли за гимназията, където имаше същата роля. Нещата никога ли не се променяха?)

Животът й не беше идеален. Беше далеч от идеалния. Но се оказа и не толкова ужасен, колкото си представяше. В някои отношения не само че беше по-добър, но бе по-добър в сравнение с живота й, когато Чарли бе у дома и тя мислеше, че всичко между тях е наред. За нея беше стряскащо да осъзнае колко отдалечен беше Чарли от тяхното ежедневие. Сега имаше дни, в които децата почти не забелязваха отсъствието му. Алисън разбра, че се справя отлично с много от нещата, за които мислеше, че й беше нужен — изхвърлянето на боклука, плащането на сметките, дребните ремонти, секс.

Е, може би не се справяше чак толкова добре. Но все пак достатъчно добре, за да компенсира болезнената самота, която изпитваше понякога нощем, умората в костите и притъпеното усещане, че на другата сутрин трябва да събере сили, за да се справи с всичко това отново. Да се събуди преди да е съмнало, за да се изкъпе и облече, да приготви децата за лагера и детската градина, да се качи във влака, да прекара дълъг и напрегнат ден в града и вечерта да се прибере при две уморени деца. Алисън вече не ги глезеше. Просто нямаше време за това. Ани слагаше масата за вечеря и после участваше в раздигането й, докато Алисън миеше чиниите, пълнеше ваната и помагаше на Ноа да се приготви за лягане. След като привършеше с приказките и целувките за лека нощ, Алисън бе готова да рухне в леглото.

Късно нощем тя мислеше за детето, което не познаваше, но за нея беше съвсем истинско. Нейното страдание навярно бе само частица от мъката на родителите му, но то я беше отвело на пътешествие към нещо по-дълбоко и по-голямо от всичко, преживяно до момента. Сега вярваше, че всяка загуба съдържа в себе си възможност за нов живот. Щом се случи немислимото и животът ти се променя безвъзвратно, наред с болката откриваш и милост. На мястото на сигурността и страха — страха, че може да изгубиш онова, което имаш — се появява нещо неочаквано: дълбока съпричастност, трептяща чувствителност към света около теб и благодарност за това, което все пак притежаваш.

Децата спяха и къщата беше тиха. Алисън обикаляше с боси крака, подреждаше възглавници, сменяше крушки, въдворяваше ред и се чувстваше спокойна и в хармония със себе си. Нуждите на Чарли, напрежението и грижите бяха заемали прекалено много място. Беше чудесно, че не го чуваше как се качва по стълбите или че не трябваше да мисли какво да му приготви за вечеря, дали дрехите му са изпрани и дали привидната му разсеяност прикрива раздразнението му. Дали щеше да й се сопне, ако го попита нещо? Дълго време те живееха заедно в тази къща, без да споделят живота си. Сега той се намираше от другата страна на реката и градеше нов живот с единствения човек на света, който познаваше Алисън толкова добре, колкото той самият.

Тази мисъл караше сърцето й да подскача. А под самотата се криеха още по-сложни чувства: гняв, ревност и болка. Затова Алисън се опитваше да се концентрира върху настоящето, тук и сега. Беше три и петнадесет в понеделник следобед и тя имаше нова работа. Работеше в Ню Йорк, беше редактор в списание Домашен стил. Доста добро начало. Освен това тя имаше идея за тема на рубриката, и то точно навреме за срещата: Фокус върху тишината. Любима книга, спящо дете, тиктакането на часовника в тиха стая, самота. Спокойствие. Тя се изправи, затвори папката и тръгна по коридора към конферентната зала.