Птичка в ръката

Февруари 2009 г

— Добре дошли отново, господин Даунинг. В брой ли ще платите днес?

Чарли беше изумен: беше идвал в този малък хотел едва четири или пет пъти през последните два месеца, но рецепционистът не само го беше познал, а дори си спомняше измисленото му име и предпочитания начин за плащане.

— Ами, да. Благодаря.

Извади от портфейла си четири банкноти по петдесет долара и ги остави пред него.

Рецепционистът взе новите банкноти и кимна.

— Стая 1121, както обикновено?

Това беше най-евтината стая в хотела — малка и тъмна като килер, но задоволяваше нуждите им.

— Да.

Служителят подаде на Чарли две карти за отключване.

— Приятен ден, сър.

Чарли пъхна картите в задния си джоб и погледна към въртящата се врата на фоайето. Все още я нямаше. Беше предупредила, че може да закъснее малко. Имаше среща с агента си на няколко пресечки оттук, за да обсъдят подробностите за предстоящото парти за книгата. Той нямаше нищо против. Чувстваше се доволен, че е останал сам за малко. Че може да я почака. Настани се в белия кожен стол, сякаш беше в някаква ложа, и затвори очи.

Не знаеше как точно, но засега сякаш беше намерил начин да овладее нещата. Вниманието беше най-важно. Независимо, че напълно се отдаваше на това, с което се занимаваше в момента, без значение дали е работата му, дали е среща с Клеър в хотела, или се прибира вкъщи при семейството си, той с удивление разбираше, че би могъл да се справи със ситуацията.

Усещаше особена близост с онези мъже, които даваха в риалити предаването Дейтлайн, които имаха скрит живот, за който семействата им разбираха едва след смъртта им. Винаги се беше чудил как успяват да го направят, как намират време и енергия да мамят толкова много хора. Сега вече знаеше. Не беше нужна много енергия, а само воля. Трябваше да разделяш всяка отделна част. Ако човек се замисли, бе изненадващо колко малко знаеха хората за живота на другите и колко лесно можеха да бъдат излъгани.

Чарли никога не бе смятал себе си за особено добър лъжец. Баща му винаги твърдеше, че се справя много зле, че е прозрачен като стъкло. Сега му хрумна, че това е било психологически трик, типичен за стареца. Баща му считаше, че не става за лъжец, за да не лъже изобщо. Но всъщност не беше чак толкова лош измамник. Както се оказа, изглежда, му се удаваше.

Разбира се, Чарли винаги бе притежавал невероятната способност да отпъжда определени мисли, така че напълно да избегне някои теми. Беше придобил това умение много отдавна, още от детството си в Канзас, и то му служеше добре. Именно тази способност му позволяваше да се справя отлично в училище, а след това и в колежа, докато майка му се лекуваше от рак, а баща му съсипваше семейния бизнес. Това умение му помогна да се дипломира с magna cum laude[7] да получи стипендия в Кеймбридж, възможно най-далеч от бъркотията в семейството си.

Чарли се замисли за любезната настойчивост на своите родители и твърдението им, че всичко с фирмата на баща му било наред, докато един ден обявиха, че са фалирали. Разбира се, той подозираше, че има проблем — всички подозираха. Но никой не каза нищо. А когато майка му се разболя от рак за втори път, Чарли знаеше за химио-и лъчетерапията, и за лимфните възли, но минаха месеци преди някой да признае колко сериозно беше положението. Когато сестра му се обади, за да му каже, че трябва да се прибере, тя вече умираше.

Чарли усети ръка на рамото си и отвори очи. Клеър се беше надвесила над него, а кестенявата й коса докосваше лицето му. Целуна го по устните.

— За мен ли мечтаеше? — прошепна тя.

— Разбира се — отвърна той. — Мечтая си единствено за теб.

Сутринта след партито за книгата Бен се събуди от звънящия телефон.

— Ти се обади. Сигурно е майка ти — промърмори Клеър, обърна се на другата страна и покри главата си със завивките.

Майка му наистина притежаваше дразнещия навик да се обажда рано сутринта.

— Просто предположих, че вече сте се събудили — изчуруликваше изненадано тя, когато те се оплакваха. — Половината сутрин вече отмина.

— Ало — равно каза Бен в слушалката, без да си направи труда да погледне кой се обажда.

— Бен, Чарли е.

— О, здравей. — Бен поклати глава, за да се разсъни. — Какво става?

— Ами, аз… аз…

Имаше нещо в гласа му, което накара Бен да седне. Той бутна Клеър по рамото, а тя се обърна и го погледна сънено.

— Какво има? — попита той в телефона.

— Алисън катастрофира снощи, на път за вкъщи след партито — обясни Чарли.

— О, боже — каза Бен.

— Какво? Какво? — попита Клеър.

— Алисън е катастрофирала.

— Боже мой — ахна тя.

— Тя е добре — успокои ги Чарли.

— Тя е добре — повтори Бен.

— Тя дали…? — Клеър седна в леглото и се притисна в Бен. — Чакай, ще взема другия телефон. — Тя скочи и изтича във всекидневната. — Здравей, Чарли, тук съм — каза тя, гласът й беше висок и задъхан.

— Добре е — повтори Чарли. — Но… един от пътниците в другия автомобил… имаше момченце…

— О, не — каза Клеър, която разбра какво се случва преди Бен.

— Току-що ни се обадиха. Момчето е починало — каза Чарли.

— Мили боже.

— Боже мой — каза Бен и дори в този миг се замисли колко неподходящи бяха думите им, колкото неподходящо би било всичко, което кажеха.

— Чарли — заговори Клеър, а гласът й беше странно спокоен. — Боже мой. Чарли. Какво ще правим?

Реакцията й беше странна, помисли си Бен, „ние“ беше прекалено близко и фамилиарно. Защо винаги трябваше да се напъхва насред чуждите драми и проблеми? За един кратък миг никой не каза нищо. Бен чуваше как всички дишат, сякаш се чудеха какво да кажат. Имаше толкова много за казване, толкова много въпроси, но сякаш беше прекалено рано и някак нередно те да бъдат зададени.

— Искаме да помогнем — каза най-после Бен. — Трябва ли ви… какво ви трябва?

— Не знам. Благодаря. Нищо.

— Катастрофата по вина на Алисън ли е? — изведнъж попита Клеър.

— Ами, не. Не точно. Обвинена е за шофиране след употреба на алкохол. Надяваме се, че това ще бъде всичко. Чакаме полицейския доклад.

Бен се облегна на възглавницата, като я постави под врата си с лявата си ръка, докато държеше слушалката с дясната. Колко мартинита беше изпила Алисън снощи? Едно или две? Дали беше пила още точно преди да си тръгне?

— Трябва ли й адвокат? — попита той.

— Да — отвърна Чарли. — Да, трябва й.

— Хей. Съквартирантът ми от колежа — каза Бен и идеята го успокои. — Той се занимава точно с това. Практикува в Риджууд. Нека му се обадя.

— Добре. Благодаря ти.

— Добре, добре — отвърна Бен и погледна часовника, като пресмяташе по кое време Пол Раян може да е в офиса си и се опитваше да си спомни къде беше записал телефонния му номер.

Бен знаеше, че подобни неща се случват на хората. Случват се постоянно. Всяка сутрин, докато пиеше кафе, той четеше във вестника много по-лоши истории. Търсещи отмъщение бивши съпрузи, умрели в пожар деца, паднали от високо строителни работници, тийнейджъри, загинали в челни сблъсъци с автомобили. Но не се случваха на него или на негови познати. А сега Алисън бе замесена в катастрофа и едно дете беше мъртво. Това изглеждаше невероятно.

— Тя сега у дома ли е?

— Спи. Изпи едно успокоително. Всъщност, две — отвърна Чарли. След това изтърси: — Трябваше да дойда на партито. Знаех, че не иска да ходи сама.

— Вината не е твоя — каза Клеър. — Тогава валеше, нали? — попита тя, сякаш дъждът беше виновен. — Толкова съжалявам, Чарли — прошепна тя.

— И двамата съжаляваме — каза ядосано Бен и съвсем ясно осъзна, че в този момент съпричастността на Клеър напълно го беше изключила.

С изненада той усети също, че това чувство — да бъде отделен от Клеър по нейно желание — не е никак непознато. Между тях се беше образувала почти неуловима пукнатина след аборта й преди няколко месеца — той искаше да опитат отново, а тя не искаше; той беше сигурен, а тя — не. Клеър винаги беше малко мрачна и непредсказуема по природа, но след като изгуби бебето, тя се затвори в себе си и стана прекалено угрижена. Сякаш винаги мислеше за него, а когато я питаше, тя отговаряше, че просто е уморена или умува върху някоя сцена в книгата. Бен бе приел тези неясни откази за достатъчни, защото се страхуваше, че това, което подозира, можеше да се окаже истина: тя се отдалечаваше емоционално. Тя се отдръпваше.

Но той си казваше, че се държи глупаво. И двамата бяха заети с работата си, това бе всичко. Всъщност Бен бе толкова зает с един проект в своята архитектска фирма, че едва му оставаше време да мисли за нещо друго. „Слоун Хауард“ бяха получили нова голяма поръчка в Бостън, точно до пристанището, и Бен работеше здраво, за да удовлетвори непредсказуемите желания на клиента и множеството строителни норми и ограничения в Бостън. Той искаше да създаде сграда, която да направи малката му бутикова фирма известна.

„Слоун Хауард“ изкарваше по-голямата част от парите си от проектиране на втори и трети жилища на много богати хора — домове, чийто следващ собственик най-вероятно щеше да ги разруши в търсене на своето собствено помпозно виждане — тенденция „разрушавам и построявам“, от която „Слоун Хауард“ имаше толкова голяма полза, но всъщност осъждаше. Бен, който дойде във фирмата като младши партньор преди година от друга, по-голяма компания, имаше по-високи стремежи. Затова, когато му се удаде възможност да наддава за този амбициозен и високобюджетен комплекс за изкуства с големи и малки пространства за представяния, ресторанти, офиси и конферентен център, той не се поколеба.

Бен нае двама нови сътрудници, които току-що бяха завършили архитектура в Масачузетския технологичен институт и които все още не бяха прелъстени от безочливите имена в списъка с клиенти на „Слоун Хауард“ да осакатят таланта си. Нуждаеше се от хора, които мислят нетрадиционно, чиито проекти биха били толкова радикални, че да не могат да бъдат изработени, от смели идеи, които да го вдъхновят за велики дела. Както се оказа, момчето, което нае, беше самодоволно и предвзето, а момичето не обръщаше внимание на другите колеги на Бен в „Страхлив търтей“, както двамата набързо бяха прекръстили фирмата, така че Бен сметна за свой дълг да се застъпва за другите от екипа — позиция, в която никога не считаше, че ще се озове. Веднъж Бен видя имейл, който момчето беше изпратило на момичето, в който той се оплакваше от баналния вкус на Бен. Кучето хапеше ръката, която го храни! Но Бен не каза нищо. Знаеше, че двамата ще си тръгнат след няколко месеца, и той бе решен да вземе възможно най-много от тях, докато все още са тук.

Тримата често оставаха до късно вечерта, пътуваха, за да видят нови сгради, проучваха проектите на други архитекти, търсеха вдъхновение в музеи и театри по света. Проектът, който беше предаден след три месеца, беше оригинален, но не и радикален: огромни стъклени прозорци се спускаха към водата, създавайки илюзията за безкрайна водна повърхност. Те се събираха в няколко свързани куба, като в най-големия от тях се помещаваше величествена концертна зала. Когато дизайнът беше избран измежду четирима финалисти, заглавие във вестник Бостън Глоуб питаше „Слоун кой?“

Останалите участници в заключителния етап бяха добре известни: най-прочутата бостънска фирма, голяма компания от Ню Йорк и фирма от Ню Хевън, оглавявана от именито гуру в областта. Но за изненада на всички, включително и на самия Бен, беше избран проектът на „Слоун Хауард“.

— Тази сграда ще носи светлина и красота — обяви с пронизителен и треперещ глас на пресконференцията Филипа Бойд, осемдесет и три годишната дама, чието име в качеството й на меценат щеше да бъде изписано на сградата: „символ на надеждата в пристанището за най-благородните цели на хуманизма“.

Това е малко преувеличено, мислеше си Бен, докато стоеше зад нея на подиума, но беше за предпочитане пред оценката „стилен“. Бе поел огромен риск със своето виждане, със своята мечта, а сега изглеждаше, че рискът се отплаща.

Междувременно той не прекарваше много време у дома. Чувстваше се така, сякаш се е върнал в колежа и работи по своята курсова работа — часове, прекарани в обмисляне на една-единствена тема, опити да я разбере, да създаде теза, която ще издържи на критичните оценки от страна на експерти в областта. Не се сещаше да яде, докато не прегладнееше, но и тогава грабваше каквото му е подръка. Не си лягаше, докато костите не го заболяваха или пък докато не осъзнаеше, че чете едно и също изречение вече няколко пъти, защото е заспал и после се е събудил.

Клеър проявяваше разбиране, което беше невероятно, мислеше си той. Тя винаги се определяше като жена, която има нужда от „много грижи“, но той не би се изразил точно така. Обичаше да се грижи за нея, това му доставяше огромно удоволствие, което само се засилваше, тъй като той остаряваше, а все още нямаше деца. Трябваше му някакъв обект за бащинските му чувства, но бяха единодушни, че не могат да си вземат куче (въпреки че той би се радвал да има куче — винаги бе искал куче, още като дете, може би бостънски териер или бийгъл — агресивен, енергичен малък звяр). Но напоследък нямаше време да се грижи за себе си, та камо ли за някой друг. Въпреки че очакваше Клеър да се оплаква заради работата му до късно, натоварения му график и почти постоянната му разсеяност, тя не казваше нито дума. Всъщност напоследък самата бе изненадващо грижовна. Оставяше бележки на плота в кухнята за супа или печено пилешко, които му беше купила от „Феъруей“ и беше прибрала в хладилника, пускаше енергийни десертчета в куфарчето му. Всеки път, когато той се обаждаше, за да предупреди, че ще работи до късно, тя казваше, че го разбира. Знаеше колко голяма и важна беше задачата му. Той й показваше проектите си, а тя отговаряше внимателно. Вечер в леглото разтриваше раменете му, носеше му зелен чай, който да прочисти ума му, и взимаше костюмите му от химическото чистене, без да се оплаква.

Когато Бен се замисляше сериозно за това, което, честно казано, не се случваше често, защото нямаше време, нещо го притесняваше. Престорената веселост в гласа на Клеър, любезен като на стюардеса; нетърпеливото потропване на пръстите й, докато гледат телевизия до късно вечер; случаите, в които се събуждаше посред нощ, намирайки нейната половина от леглото празна, а я чуваше как обикаля напред-назад във всекидневната. След като Клеър забременя, Бен очакваше, че пред тях се открива напълно нов живот. Не беше ли това целта на съществуването — този първобитен порив да се възпроизвеждаш, да отглеждаш малките си, да продължиш рода си?

Но Клеър изгуби бебето. И нещата станаха сложни.

Сега тя влезе в спалнята, притиснала безжичната слушалка към бузата си, докато Чарли разказваше подробности за катастрофата. Бен улови погледа й, а тя поклати бавно глава.

— Това е толкова ужасно — каза тя. — Просто не мога да повярвам.

Декември 2008 г

Клеър започна да работи по статията седмица след вечерята в Рокуел. Тя проведе няколко разговора, направи проучване и обядва с редактора си, но през цялото време мислеше единствено за кожата на ръката на Чарли, как на допир беше като кайсия и как миришеше на гора, на борови иглички и мъх. Мислеше за гърба му, който беше слаб и гъвкав като на пума, с един пласт мускули точно под кожата. Усещаше краката си, които бяха кръстосани под масата, и извивката на шията си, сякаш тези части на собственото й тяло бяха нови за нея. Мъжете по улицата я гледаха различно. Докато седеше на една пейка в малък парк в необичайно топъл за сезона ден, тя ядеше портокал, като отхапваше месестия плод. Сокът се стичаше по брадичката й, тя избърса уста с ръката си и прикри усмивката си. Усещаше мощта на желанието си, почти осезаемата сила волята да прелъстява, съблазнява и подканя.

Мислеше за Чарли през цялото време, просто не можеше да спре. Разговорите с другите бяха само за убиване на времето, начин да преживее часовете до момента, в който двамата най-после щяха да са заедно. Когато мобилният й телефон звънеше, нервните й окончания трепваха, сякаш бяха свързани с апарата. Сърцето й заблъскваше силно в гърдите й. Постоянно проверяваше имейлите и текстовите си съобщения. Понякога виждаше съобщението му веднага, след като го беше написал, отговаряше му, а той й пишеше отново след секунди. Представата как той стои в офиса си и й пише беше по-опияняваща и от алкохол.

Трябва да те видя, пишеше той.

Кога.

Петък — Б. не каза ли, че тогава няма да го има?

Да — ще е с клиент в Бостън.

А. ще преспи с децата у приятелка. Можем ли да се видим?

Да.

Къде.

Ще намеря място.

Добре.

Никога не съм правила подобно нещо. А ти?

Аз също.

Никога не съм се чувствала така преди. Извинявай — клише.

Всички клишета са истина. Няма нищо ново за казване.

Ами кажи го тогава. Не е нужно да е нещо ново.

Какво беше казал Паскал? „Сърцето има доводи, които разумът не познава…“

Множеството около тях в затъмненото фоайе на дискретния хотел губеше очертание. Единствено Чарли беше на фокус.

— Наех стая — каза той. Отпи от скоча си и остави чашата. Клеър надигна своя джин с тоник и го глътна наведнъж, а ледът се плъзна към устата й.

Той прокара пръст по ръба на късата й черна пола, докосвайки бедрото й.

Асансьорът беше малък и изкачването му отне цяла вечност, защото машината спираше на всеки етаж, вратите се отваряха безшумно, но там нямаше никой. Стигнаха до единадесетия етаж, слязоха и отидоха до стаята. Чарли се справи неумело с картата и бравата на вратата, но нито един от двамата не се пошегува с това, както биха направили в друга ситуация. Клеър се чувстваше странно незаинтересована, сякаш беше в транс. В някакво кътче на мозъка си тя осъзнаваше, че може би съвестта й си изгражда защита от безумие, но тя не искаше да мисли, затова се насили да спре.

Хотелската стая беше малка, тъмна и стилна, като кутийка за бижута. Единственият й прозорец предлагаше гледка към Бродуей като от пощенска картичка, с миниатюрни жълти таксита, неонови светлини и пешеходци. Клеър седна върху кадифената покривка на леглото в шоколадовокафяв цвят и я приглади с ръка. Студена светлина върху бледа кожа; без свещи, без музика. Беше им неловко, не знаеха как да започнат. Тя погледна Чарли и започна да разкопчава блузата си, а той отиде до леглото и коленичи до нея. Пъхна ръка между краката й и избута полата й. Тя се облегна назад със затворени очи и усети хлъзгавите му пръсти в себе си и горещия му дъх по бедрото си.

След това се качиха в асансьора и слязоха на първия етаж в мълчание. В хотела имаше повече хора, отколкото по-рано вечерта. Асансьорът спря три пъти, докато стигнат до фоайето. Клеър погледна Чарли. Лицето му все още беше зачервено, а косата му — влажна след душа, и тя се зачуди дали някой можеше да познае какво бяха правили. Разбира се, помисли си тя, хората постоянно го правят, нали? Преминават невидими линии и докосват забраненото. Беше по-лесно, отколкото си бе представяла.

— Не съм го искала — прошепна тя на Чарли, но разбираше, че го беше поискала по един или друг начин. Онова, което я привлече у него, не можеше да бъде определено, то беше усещане под лъжичката. С него тя се чувстваше необуздана и спонтанна. Но Чарли не беше такъв по природа. Поведението му беше по-традиционно от нейното имаше удобен живот в предградията и носеше товара на семейните задължения, без да се оплаква. Усещането за непредсказуемост се появяваше единствено когато бяха заедно.

Защо искаше това? Защо й бе нужно?

Само преди два месеца тя беше бременна. Помятането бе ужасно, но когато всичко свърши, тя изпита странно облекчение. Бен настояваше за бебе — искаше да бъдат семейство. Тя се беше съгласила, но дълбоко в себе си изпитваше съмнения. Страхуваше се, че ще изгуби свободата си и амбициите си. Страхуваше се, че ще бъде лоша майка. Страхуваше се, че ще се почувства в капан. Когато я попита, както правеше на всеки няколко седмици, тя отговори, че все още не е готова да опитат отново, че не знае дали някога ще бъде готова. В отговор той едва кимна, с изправена брадичка, сякаш понасяше удар, без да трепне. Тя знаеше, че Бен ще изчака още малко и ще попита отново. Той вярваше, че търпението му ще надмине нейното безразсъдство. Но онова, което той не знаеше и което самата тя едва бе осъзнала, беше, че тя искаше да го наранява по малко, за да го направи по-силен за още по-голямата болка, която щеше да му нанесе.

Клеър излезе през въртящата се врата и дръпна палтото към тялото си, въпреки че не беше студено.

— Как се чувстваш? — попита Чарли.

— Откачено. Виновна. Ти изпитваш ли вина?

— Това е между нас. Няма нищо общо с тях.

Разбира се, че имаше общо с тях.

Клеър си спомни как се влюби в Бен, колко необуздани и млади бяха тогава. Сега се чувстваше стара и недоволна. Жестока. Искаше й се да може да поговори за това с най-добрата си приятелка, но най-добрата й приятелка беше Алисън. Искаше й се да може да поговори със съпруга си, но това също беше невъзможно. Единственият човек, с когото можеше да разговаря, беше Чарли, а той бе виновен също като нея. Свързваше ги лъжата, подобно на двама крадци, които бягаха заедно. За един кратък миг тя се замисли дали страстта й към него не беше израз на безпокойството и нетърпението й. Дали тревогата, която изпитваше, защото животът й ставаше улегнал, застоял, а тя се превръщаше в майка си, не провокираше чувството, което я тласкаше към друг живот без обвързване, към края на всичко добро, редно и правилно.

— О, боже, Алисън. Това е ужасно — възкликна майка й, когато Алисън се обади на родителите си, за да им каже за катастрофата.

— Да — отвърна сухо тя.

— Горкото семейство — каза майка й. — Колко ужасно. Просто ужасно.

Алисън усещаше как сълзите й напират.

— А полицията… Обвиниха ли те в нещо? — попита баща й.

— Шофиране след употреба на алкохол. Пробата ми беше малко над нормата. — Алисън се засрами, че трябваше да казва това. — Очевидно не съм виновна от техническа гледна точка.

— Оох — каза баща й, сякаш го бяха ударили в корема.

— Снощи наистина трябваше да кажа нещо — обади се майка й. — Ти бързаше толкова много, а аз просто имах предчувствие. Наречи го интуиция, но усещах, че нещо ще се случи. Цяла нощ обикалях къщата. Не беше ли така, Ед? Не помниш ли, че ми каза да се успокоя и да седна?

— Винаги ти го казвам — отвърна бащата на Алисън.

— Да, но това беше различно. Ядосана съм. Аз трябваше да — можех да…

— Мамо, недей — каза Алисън. Майка й сякаш настояваше, че вещерските й сили можеха да попречат на катастрофата да се случи.

— Е, добре, но съжалявам, че не казах нищо. Знаех, че не си в състояние да караш сама до Ню Йорк. Звучеше напълно объркана.

Наистина ли, запита се Алисън, която както обикновено не успяваше да намери връзка между тълкуванието на майка си за психическото й състояние и начина, по който се чувстваше. Определено беше разтревожена снощи, когато майка й се обади, но причина за това беше решението й да излезе от къщи в последния момент. Или пък майка й беше права? Имаше ли и нещо друго?

— Да шофираш сама до града в дъжда, за да отидеш на парти. Та ти дори не обичаш да караш кола — терзаеше се майка й.

— Джун, успокой се — намеси се бащата на Алисън. — Това беше партито по случай книгата на Клеър. Алисън трябваше да отиде.

— Не ме карай да говоря за тази книга. Тя е шамар в лицето на горката Лусинда, независимо дали тя го осъзнава или не. Момичето трябва да се засрами.

— Джун — каза умолително бащата на Алисън.

Майка й продължи, без да му обръща внимание:

— Никога не съм имала доверие на Клеър Елис. У нея винаги е имало нещо непочтено. Така и не разбрах защо приятелството ви продължи. Едуард, не повтарях ли това години наред?

Наистина го беше повтаряла години наред. Джун и Клеър не се харесваха, навярно защото толкова много си приличаха. Клеър мислеше, че майката на Алисън бе погълната от себе си кралица на драмата, а майка й смяташе, че от Клеър няма да излезе нищо добро. Разбира се, и двете бяха прави. Алисън се съпротивляваше срещу чертите на майка си — арогантността на мнението й, добре преценената й импулсивност, непреклонния й отказ да спазва порядките, егоистичния й чар, — но се възхищаваше на същите тези качества у Клеър, у която те бяха изразени като лукава поквара.

— Алисън — намеси се баща й със сериозен глас. — Как можем да помогнем?

— Никак — отвърна сковано тя.

— Чарли как се справя с всичко това? — попита майка й.

— Добре. Доста… помага. Тази сутрин изведе децата.

— Как са Ани и Ноа?

Защо плачеш, мамо? — беше попитала Ани, застанала до леглото. Гласът й вече се бе превърнал в дразнещо хленчене, което показваше, че детето има нужда от нея. Алисън знаеше, че притеснението на дъщеря й бе свързано единствено с нейния собствен страх и неудобство, и трябваше да се пребори с желанието си да се обърне на другата страна. Вместо това тя придърпа Ани до себе си под завивките. (Алисън съзнаваше, че понякога изразява най-силна обич към децата си, когато е най-малко сигурна в себе си.) Ани се отдръпна от прегръдката й и погледна лицето й. Очите ти са подути, мамо — каза тя разтревожено.

— Знаят, че е имало катастрофа — обясни Алисън. — Но нищо повече.

— Как ще им кажеш?

— Не е нужно да им казва — каза баща й, а в същото време Алисън отвърна:

— Не знам.

— О, Алисън — въздъхна майка й. — Трябва да дойдем при вас. В момента не си в състояние да се справиш с децата. Ако трябва да съм честна, въобще не харесвам бавачката ти. Как се казваше? Роберта?

— Долорес.

— Да, Долорес. Понякога ми говори рязко, когато се обаждам, и съм сигурна, че не ти предава всички мои съобщения. Знам, че не храни добре децата и не се грижи за тях.

Алисън затвори очи и премести безжичния телефон на другото си ухо, сякаш с това можеше да смени темата. Беше вярно, че Долорес, бивша английска гувернантка, беше станала почасова гледачка по някакви неизвестни причини. Беше високомерна и властна, но Алисън не знаеше как да се справи с това. Честно казано, бе уплашена и смутена. И не искаше да мисли за това точно сега. Пое си дълбоко въздух, като внимателно подбираше думите си, и каза:

— Мамо, оценявам предложението ти, но мисля, че сме добре.

— Скъпа, не сте добре. Изобщо не сте добре — отвърна майка й.

Алисън бе любознателно дете. Когато беше на десет или единадесет години, тя четеше писмата на майка си и дневниците на приятелките си, подслушваше разговорите им, за да дочуе името си. Искаше да научи коя беше тя в очите на другите хора. И тогава се случи нещо: един ден, когато беше в осми клас, тя прочете бележката на една уж приятелка до друго момиче: Алисън Г. носи толкова странни дрехи. Отговорът беше: Да, и не е толкова хубава, колкото си мисли. Алисън взе думите им много насериозно. Нося странни дрехи и не съм толкова красива, колкото си мисля. След това просто престана да се интересува от мнението на другите.

— Права си. Не съм добре — каза тя.

Майка й имаше много въпроси: С каква скорост се беше движила другата кола? С изрядни документи ли е била? Дали асфалтът е бил мокър? Алисън с превишена скорост ли се е движила? Какво си е мислела онази майка, като е позволила на детето да седне в скута й в тези времена?

Алисън затвори телефона и се почувства уязвима и замаяна. Часове наред ту плачеше, ту сълзите й спираха, но сега очите й бяха сухи. Това й напомни чувството след раждането на Ани: изцедена, обезкръвена, почти прозрачна, сякаш тялото й беше празен пашкул.

Когато на задната врата се почука, Алисън стоеше в кухнята и оглеждаше отломките от опита на Чарли да нахрани децата за закуска. По пода бяха разпилени начупени мюсли, на масата бе разлято прясно мляко, а кутията му стоеше на плота с липсваща капачка, няколко вестника бяха сложени накуп, а на един стол имаше ябълка с две малки хапки, които вече покафеняваха. Кафеварката бе включена, но в каната нямаше нищо. Чуваше Чарли и децата от стаята за игри.

Алисън така и не успя да свикне с това. Когато беше с децата, тя постоянно вършеше нещо — бършеше плотовете, чистеше пода, зареждаше съдомиялната, сгъваше купчини пране. Чарли просто се занимаваше с тях. А тя почистваше след игрите им.

През малките прозорци в горния край на вратата тя видя къдравата руса коса на Робин. Облада я паника — последното, което искаше, беше да разговаря със съседката си. Но беше прекалено късно, защото Робин вече я беше видяла и колебливо махаше с пръстите на едната си ръка, като анемония.

Алисън си пое дълбоко въздух и отвори вратата.

— Заповядай. Направих бананов хляб — каза Робин и подаде на Алисън увит във фолио хляб. — Само това ми дойде наум.

Хлябът все още беше топъл и носеше утеха в ръцете на Алисън със своята тежест и топлината на бозайник, която излъчваше.

— Благодаря ти, Робин.

Колко мил беше жестът й. Алисън усети гъделичкане в горната част на носа си.

О, не. Щеше да се разплаче.

— Няма да оставам. Исках само да… — каза Робин.

Алисън поклати глава и стисна зъби. Въпреки усилията, които полагаше, очите й се напълниха със сълзи.

Робин взе хляба от ръцете й и го остави на плота. След това хвана ръката й и я поведе към масата.

— Какво ще кажеш да пием по кафе? — попита нежно тя.

Алисън само кимна, защото не можеше да говори. Тя наблюдаваше как Робин търси филтрите в шкафа, изми каната, сипа няколко лъжици смляно кафе във филтъра, наля вода в каната и изсипа в кафеварката. Обикновено би запълнила тишината с разговор, би възразила, че й сервират, би се притеснила за мнението на своята съседка, но сега не направи нищо подобно. Все още се чувстваше празна. Очите й, кожата й, устата й и ушите бяха само обвивка, а костите й — строежът. Мозъкът й беше сякаш на влечуго и просто отбелязваше движенията и реагираше на светлината и тъмнината.

Как щеше да продължи напред?

Като по чудо, Робин знаеше от какво точно се нуждае Алисън. Тя запази мълчание. Наблюдаваше кафеварката и от време на време я поглеждаше и й се усмихваше.

Робин беше съвсем различна от Алисън. Членуваше в Младежката лига, дванадесетгодишните й близнаци играеха голф; заедно със съпруга й членуваха в голф клуба в края на града (въпреки че Алисън знаеше от слуховете и квартала, че мъжът й, който беше банкер, беше сменял работата си два пъти за последните три години). Вероятно беше републиканка. Приятелките на Алисън бяха жени, които по някакъв начин се носеха по течението, които бяха започнали да работят на свободна практика и трудно намираха работа, които отново бяха забременели неочаквано след едно или две деца или пък, които също като нея имаха проблем с това да бъдат майки и домакини едновременно. Алисън често се учудваше на сякаш еднозначните чувства на Робин за майчинството и работата. Като че ли задоволството й беше свръхестествено — бе вечно заета, занимаваше се е училищата на децата си (постоянно организираше панаири за книги, посещение на кина, партита), членуваше в изпълнителното бюро на асоциацията на родителите и учителите. Алисън нескрито се питаше каква ли дълбока нужда изпитваше тази жена, та с такава готовност да я запълва с ежедневните битови детайли.

Но сега Алисън просто й беше благодарна.

Робин намери чаша за кафе, напълни я и я донесе на масата заедно с млякото.

— Захар? Подсладител?

Алисън поклати глава. Наля мляко в кафето си и отпи голяма глътка.

— Искаш ли да говориш за това? — попита Робин. Взе един нож и разряза банановия хляб. От чинията се издигна пара. Сложи я пред Алисън и тя си отчупи едно малко парченце. Не можеше дори да усети вкуса му, беше като стиропор в устата й. Прииска й се да го изплюе, но си наложи да преглътне.

— Не — отвърна тя. — Робин кимна и седна на стола срещу Алисън. — Момчето почина — каза Алисън.

— О — възкликна Робин. — О, Алисън — каза тя и сложи ръка на устата си.

— Аз… наистина… не искам да говоря за това.

— Добре. — След миг Робин протегна ръка и сложи студените си пръсти върху ръката на Алисън. — На разположение съм, ако имаш нужда. Нали?

Изправи се, но Алисън каза:

— Моля те, не си тръгвай. Остани още малко.

— Добре. Разбира се. — Робин потъна обратно в стола си.

Алисън се насили да се усмихне. Сякаш устните й се усмихваха сами и това беше изцяло механична дейност. След това заплака.

Робин стоеше до нея, а сълзите на Алисън се стичаха по лицето й. Не спря да плаче, докато те сами не пресъхнаха. След това заплака отново. Робин се изправи. Дори през сълзи, Алисън разбра, че търсеше кутия със салфетки, но не успя да намери, откъсна няколко парчета кухненска хартия и й ги подаде.

Чарли влезе в кухнята. Очевидно беше изненадан да види съпругата си да плаче безмълвно, а Робин да стои до нея.

— О, боже — каза той и потупа жена си по рамото. — Скъпа, нека оставим Робин да се върне при семейството си. Със сигурност си има работа.

— Искаш ли да остана? — попита съседката.

Алисън поклати глава. Искаше Робин да остане, но се срамуваше, че така неуместно беше изпаднала в нужда.

— Обади ми се — каза Робин. — По всяко време.

Усмихна се съчувствено на Чарли, а Алисън разтълкува усмивката така: и двамата ще се грижим за нея. Един мъж не може да се справи с това сам. Аз мога да помогна.

В този миг тя се запита защо Чарли не се беше оженил за някоя като Робин? Животът му щеше да е толкова по-лесен.

Съседката си тръгна и Чарли седна на масата. Ръката му покриваше долната част на лицето му. Алисън разпознаваше този рядък, но важен жест от репертоара му, който означаваше, че е смутен.

— Обадих се на адвокат — каза той след малко. — Съквартирант е на Бен от Харвард. Добър човек. Живее в Берген Каунти.

Алисън кимна.

— Той каза, че случаят звучи доста прост и ясен. Иска да знае всички подробности.

Тя подсмръкна и прочисти гърлото си.

— Днес ли? — попита.

— Не. Утре е добре. Тъкмо ще е готов и полицейският доклад.

Тя кимна отново.

— Ще се справим, Алисън.

— Дали?

Той я погледна в очите, но погледът му беше непроницаем и тя не успя да прочете какво всъщност й казваше.

Пое си дълбоко въздух.

— Първото нещо, което каза, когато ти се обадих снощи, беше: „Какво си направила?“.

Чарли се облегна.

— Ами обаждането беше стряскащо.

— Беше толкова студен.

— Бях заспал, Алисън — отвърна раздразнено той. — Ти ме събуди.

— И все пак. — Усещаше как сълзите й отново напират. Чарли събра няколко трохи на купчина. — „Какво си направила?“ — повтори тя е шепот, изпълнен с огорчение.

— Виж, съжалявам — каза той.

Но тя не можеше да остави нещата така.

— Не разбирам. Не разбирам откъде дойде това.

— Няма какво да разбираш — отвърна той. — Не влагай толкова много в думите ми. Не влагай нищо.

Тя го погледна вяло. Не искаше да влага прекалено много в думите му. Не искаше да влага нищо. Но колебливите му протести не помагаха особено.

— Трябва да обмислим следващите стъпки — продължи той.

Следващите стъпки. Бебешки стъпки, помисли си тя. Единият крак пред другия, стъпки на малко дете. Въображаеми стъпки. Стъпките, които мъртвото тригодишно дете никога нямаше да направи. Ето ме, отивам на онова място, на най-сантименталното място, помисли тя. Но не й пукаше. Сега живееше на това място.

Началото на декември

Когато Алисън се обади, за да покани Клеър и Бен на вечеря в Рокуел, Клеър прие обаждането като предложение за сдобряване. От известно време отношенията им бяха обтегнати. Трудно можеше да се определи какво точно се бе случило. Клеър мислеше, че неувереността и нараненото его подсилваха чувството, че вече нямат почти нищо общо помежду си. Клеър не можеше да разбере какво прави Алисън по цял ден вкъщи с децата и защо заниманията й не й позволяват да поддържа нормален разговор. След няколко влудяващи телефонни обаждания (по време на които децата крещяха или дърпаха Алисън за ръкава, а тя повтаряше въпросите, които вече беше задала) Клеър просто се отказа да я търси. Алисън също не бе звъняла.

Имаше и друго. Когато Клеър й се обади от вежливост, за да й каже, че в романа има някои места и събития от детството, които сигурно ще разпознае, въпреки че бяха замаскирани, реакцията на Алисън бе дразнещо буквална. За миг бе замълчала, а след това беше попитала остро: „И мен ли ме има в книгата?“, вместо да каже: „Колко интересно, какво научаваш за себе си!“, или пък дори да каже: „Браво, това е амбициозен проект“. Клеър търпеливо й бе обяснила, че всъщност никой не присъстваше буквално в книгата. Че като всяка творба, романът включваше отделни спомени, впечатления и събития, които бяха превърнати в нещо друго.

— Значи ме няма в книгата — каза вяло Алисън.

— Не. Не точно. Имам предвид, че може би има части от теб. Главната героиня има приятелка на име Джил, която може и да ти изглежда позната. Но това всъщност не си ти, ако разбираш какво искам да кажа.

— Не, не разбирам — отвърна Алисън.

Клеър въздъхна.

— Приятелката е с руса коса — обясни тя. — Другите детайли също са променени.

— Но с две думи казват, че тя съм аз.

— Стига, Алисън. Знаеш какво е роман.

— Разбира се, че знам. Но това не ми прилича на роман. Клеър.

— Виж, спорим за семантиката. Основното е истина — обясни тя. — Емоционалната реалност. Моята емоционална реалност. Но местата и имената са сменени, а някои oт събитията са променени до неузнаваемост.

— Аха — отвърна Алисън.

След това, вероятно в опит да си отмъсти, Алисън бе отхвърлила без предупреждение статия, която Клеър бе написала като услуга за нея за женското списание, в което работеше. Клеър получи добър хонорар, но се ядоса на намека на Алисън, че статията й била небрежно написана и необмислена.

И така, не бяха общували много отдавна. Досега.

В началото след като Клеър и Бен пристигнаха, на всички им беше леко неловко, сякаш не се познаваха добре. Но след няколко минути мерлото, свещите и приятната музика изгладиха разговора им. Децата бяха горе с бавачка, а Алисън бе приготвила масата предварително и бе сервирала ордьоври във всекидневната. (Срещите им невинаги изглеждаха толкова официални. Клеър и Бен няколко пъти им гостуваха в Рокуел и хапваха в кухнята китайска храна или набързо приготвено ястие от остатъците в хладилника.) Клеър с изненада установи, че е леко притеснена. Докато си говореха преди вечеря, тя набързо изпи една чаша вино и Чарли стана, за да донесе бутилката. Когато я доближи, за да напълни чашата й, той прошепна:

— Липсваш ми.

Тя го погледна стреснато в очите.

Той задържа погледа й.

Тя усети как се изчерви.

Бяха седнали около масата във всекидневната. Ядяха марули със синьо сирене и круши, когато Клеър се обърна към Чарли, който седеше до нея и по диагонал срещу Бен това беше тяхното обичайно разположение, — и неволно бутна чашата си с вино в скута му. Червеното вино попи в панталона му и остави тъмно петно като от месечен цикъл. За миг двамата останаха зашеметени, преди да осъзнаят какво се бе случило. Чарли се облегна, а Клеър се засмя, просто не се сдържа. После взе салфетката си и започна да попива виното. Лицето й висеше над скута му и това беше крайно неуместно. Засрамен, Чарли я избута, а Алисън отиде до хладилника, за да вземе сода (която със сигурност беше някъде там в добре заредения им хладилник на хора от предградията). Но докато Чарли я избутваше, той задържа китката на Клеър. Тя усети ръката му, но никой друг не можеше да види какво направи.

До края на вечерта тя стоя на масата и наблюдава останалите, без да ги чува. Да, кимаше с глава, усмихваше се леко, което беше неясен отговор, подходящ за всякакви въпроси. Алисън я погледна остро няколко пъти, тя бе свикнала с настроенията на Клеър. Нейният начин да компенсира поведението й се изразяваше в неспирно говорене.

— Има голяма разпродажба в магазина „Ей Би Си“ в Хоубоукън — каза тя. — Чарли, трябва ни килим за спалнята. Не мога да понасям всяка сутрин да стъпвам на студения под. Какво ще кажеш за сезал? Не драскащия вид, а вълнения. Може би в неутрални цветове? Вие имате ли килим в спалнята? Не си спомням.

— Имаме един ориенталски, който вече е много овехтял — отвърна Бен. — Нов килим би ни свършил добра работа. Какво мислиш, Клеър? Дали да не разгледаме разпродажбата този уикенд?

Единственото, за което Клеър можеше да мисли, беше бедрото на Чарли под панталона му, дългият мускул и гънката стегната кожа.

— Да, може да отидем — каза тя.

Бен се впусна да разказва история, която тя вече знаеше, за някакъв негов колега, който излизал с Мис Ню Йорк.

— Ще разчистя — каза Клеър и стана от масата. Събра празните чаши и едно плато и се опита да ги подреди в ръцете си.

— Внимавай — предупреди Алисън.

Чарли се изправи и взе една чаша за вино от Клеър.

— Ще ти помогна.

Бен улови погледа й. Личеше му, че е ядосан и малко наранен, защото Чарли не слушаше историята му.

— Ти седни — каза тя на Чарли. — Аз ще се справя.

— И без това трябва да се поразтъпча — отвърна той.

Пред вратата на кухнята Клеър се обърна и влезе заднешком през нея, а Чарли я погледна с особена усмивка, която другите двама не можеха да видят.

— Какво? — попита тя, когато вече бяха в кухнята, а вратата проскърца на пантите си зад тях.

— Трябваше да избягам — обясни той.

— Всъщност историята е забавна — каза тя, обърна му гръб и отвори съдомиялната. — Просто съм я чувала и преди.

— Остаряват, нали?

Тя не отговори. После каза:

— Може ли да донесеш чиниите?

Той излезе от стаята, а тя намери нечия недоизпита чаша вино и отпи голяма глътка.

Чарли се върна с чиниите, а тя изплакваше една купа в мивката. За миг останаха мълчаливи.

— Искам да те докосна — каза тихо той и въпреки че никога не го беше казвал, тя кимна без изненада, сякаш очакваше думите му.

Той плъзна ръка по шията й и тя изви гърба си. Пръстите му докосваха кожата й и допирът беше като електричество. Тялото й гореше на местата, по които я докосваше — лицето й, рамото, ръката, пръстите. Толкова дълго беше избягвала погледа му точно поради тази причина: сега го гледаше и небесносините му очи отразяваха нуждата, която самата тя изпитваше. Той целуна шията й и тя усети грапавите му устни, напукани от вятъра. Без да спира чешмата, тя се обърна към него и докосна напуканата му устна с език. Той се притисна към тялото й, като целият се разтвори за нея — устата, ръцете, краката си. Нещо я привличаше. Веднъж беше гледала подобно явление в едно научнопопулярно предаване — как змията поглъща заека, как челюстта й се отключва, тя отваря широко уста, а мускулите й се свиват, докато го поеме целия.

— Трябва да отидем у тях — каза Бен, разхождайки се напред-назад пред прозореца във всекидневната. — Можем да вземем децата за следобеда. Чувствам се толкова безсилен. — Той въздъхна. — Аз й дадох второто мартини. Принудих я да го изпие.

След обаждането на Чарли, Бен стана от леглото и отиде до „Френч роуст“ на ъгъла, за да купи две кафета. Прибра се с вестник, няколко мъфина, пакет клементини[8] Беше неспокоен, нервен и тъжен. Угрижеността на Бен имаше обратен ефект върху Клеър и я накара да се затвори в себе си. Тя разпознаваше баща си в тази ситуация: неговата неотзивчивост към бъбривостта на майка й. Обърканите чувства на Бен бяха толкова големи, че нямаше място за нейните, които несъмнено бяха още по-объркани.

— Мисля, че сигурно е изпила повече от две питиета — каза Клеър. Беше седнала на дивана и разсеяно разлистваше изданието с ревюта на книги на Ню Йорк Таймс. Остави списанието и продължи: — Както и да е. Дори да отидем, това няма да помогне. Сигурна съм, че има много хора, които се грижат за децата и носят храна. Ние само ще пречим. И освен това, Бен, утре заминавам за две седмици. Имам много работа.

Бен спря и я погледна.

— Все още й имаш зъб, нали?

Отне й един миг, за да разбере какво искаше да каже той.

— Какво? Не. Просто мисля, че трябва да им дадем пространство. Тя има нужда да остане сама и да прекарат малко време заедно като семейство.

Мисълта да види Алисън и Чарли заедно като семейство я изпълваше със страх.

— Това е ужасяващо. Невероятно — измъчваше се Бен. — Все трябва да има нещо, което да направим за тях.

— Намери им адвокат — напомни му Клеър. — Той поклати глава. Това не беше достатъчно. — Можем да им изпратим цветя — каза Клеър. Искаше да бъде сама, далеч от Бен, който имаше нужда да изрази гласно чувствата си. Силно и отчаяно искаше да говори с Чарли, да разбере какво мисли и как се чувства, но не знаеше кога ще има възможност за това. Какво щеше да се случи сега? Алисън сигурно беше съкрушена. Чарли трябваше да се погрижи за нея, разбира се. А после, какво? До вчера всичко изглеждаше сравнително просто — измамата, аферата, чувствата, които бяха пробудени отново след толкова години. Днес всичко това изглеждаше извънредно сложно.

— Цветя… не знам — каза Бен. — Не са ли някак… за погребение? Или пък създават усещане за фалшиво веселие? Цветята сякаш ще изпратят грешно послание.

— Разбира се, прав си — промърмори тя, а Бен се обади на „Зайбарс“[9]за да провери дали могат да изпратят подаръчна кошница в предградията, а след това отиде до магазина, за да направи лично покупките. Точно от това имаше нужда Бен — от някаква задача. Изправен пред факта, че не може да направи нищо, той имаше нужда от действие.

Той си беше такъв. Вечерта, в която беше първата им истинска среща, планираха да хапнат тайландска храна във Вилидж, няколко дни след като се запознаха на един купон. Клеър седеше на една пейка в парка „Уошингтън скуеър“ и наблюдаваше как той идва към нея с раница на гръб и цветя в хартиен конус. Беше висок, непохватен студент от Харвард с тъмна коса, мека усмивка и малки златни очила, които бяха прекалено кръгли за лицето му. Знаеше, че той се чувства някак разголен, докато върви към нея. Още тогава, без да го познава, тя видя, че под тънката маска на самоувереността му се спотайва несигурността. В този миг тя намери в него онова, което разпознаваше в себе си.

— Здравей, Клеър Елис — каза той, щом приближи. Гласът му беше дълбок и дрезгав. Подари й цветята — жълти рудбекии (кой мъж подаряваше рудбекии?), свали раницата от рамото си и извади бутилка вино, малко сирене, франзела и две малки чаши за безалкохолно. — Не знаех какво да донеса, затова взех всичко това. Надявам се, че нямаш нищо против да си направим пикник.

Клеър дълго си мислеше, че може да живее в любовта на Бен, че това ще запази здравия й разум. Тя често се питаше дали всъщност точно Бен, с неговия ерудиран разум, не беше единственото нещо, което я делеше от живот, изпълнен с маниакална непредсказуемост. Понякога подозираше, че той живее чрез нея — не беше нужно да е импулсивен, защото тя беше, а тя му позволяваше да бъде необходимото насърчаващо присъствие на заден план. За него това бе една безопасна и удобна роля. Но дали бе добре за нея? Дали той й помагаше, като я предпазваше от демоните й, от нейните собствени своеволни чувства, които не подлежаха на контрол? Понякога тя се чувстваше като екзотично дърво, навярно като бонсай. Той беше опекунът, който се грижи за нея, но и я кастреше.

— Не мога да го направя. Не мога да отида там.

— Защо не? — попита терапевтът на Клеър Дийна Бронстейн и се взря в нея над очилата си.

Клеър пъхна показалеца си в кожената възглавница на дивана и започна да наблюдава как изчезват образувалите се в кожата меки вдлъбнатини.

— Какво ти пречи да го направиш? — притисна я Дийна.

— На първо място, довечера летя за Бирмингам.

— Аха — отвърна Дийна и записа нещо в бележника си, който винаги беше в скута й.

— Започва турнето ми. Важно е за мен.

— Така е — кимна Дийна.

— Предполагам, че можех да отменя този сеанс и да отида сутринта. Но трябваше да те видя. Просто не можех да се изправя пред нея така.

— Как, Клеър? — попита нежно Дийна.

Клеър погледна маслената картина над главата на Дийна, която изобразяваше крайбрежието на Мейн. Пейзажът й беше толкова добре познат, че считаше, че може да открие в него всяко камъче. Веднъж бе попитала Дийна къде се намира това и тя й беше обяснила, че е от Спрус Харбър — селце, в което се скрива за четири седмици всяко лято. От началото на май картината се променяше в ума на Клеър, от успокояващ пейзаж — в провокация, в напомняне, че Дийна има живот извън този офис, някъде далеч оттук.

— Всичко това е толкова иронично.

— В какъв смисъл?

— Алисън е най-внимателният човек, когото познавам. В училище винаги избирахме нея да шофира. Аз бях онази, която правеше глупостите.

— Какви глупости?

— Да пия и да карам кола. — Клеър сви краката си под тялото си и се облегна на големия диван. Пое си дъх и издиша бавно. — Да спя със съпруга на друга жена.

— Ах.

— Ах.

Дийна остави бележника на малката кръгла маса до себе си.

— Не коя да е жена.

Клеър кимна.

— Значи, когато казваш, че не можеш да се изправиш пред нея…

— Ужасно е, нали?

Дийна само вдигна глава.

Клеър погледна плътните пластове синьо и сиво в картината, дръзките зелени щрихи. Оранжево, червено, охра: как художникът беше видял всички тези цветове в скалите?

— Дълбоко в себе си усещам, че Алисън трябва да знае за мен и Чарли. Не мога да преценя дали усещането ми е съзнателно или не. Аз ги запознах. Аз ги събрах. Мисля, че тя знаеше, че между нас е съществувал някакъв флирт.

— Изпита ли ревност, когато тя и Чарли се събраха?

— Не, не мисля. Почувствах, че съм й дала подарък — неговата любов.

— А как се чувстваш сега?

— Ох. — Клеър въздъхна. — Не знам. Може би истината е, че исках да го задържа наблизо. Единственият начин да го запазя, беше да го дам на Алисън.

Дийна помръдна в стола си.

— Това е голямо признание.

— Сигурно мислиш, че съм ужасен човек.

— Защо го казваш?

— Защото аз бих си го помислила, ако бях на твое място.

— Защо?

Клеър си пое дълбоко дъх.

— Ами, на първо място заради катастрофата.

— Чувстваш ли се виновна за катастрофата, Клеър?

— Не. Не знам. Може би донякъде. И Чарли трябваше да присъства и после да се приберат заедно, но той не дойде. Заради неловката ситуация, предполагам. И тя изпи онези мартинита, а аз дори не й позволих да дойде на вечеря. Бен я покани, но аз не исках тя да идва.

И се чувстваш зле заради това.

— Да. Всичко е толкова сложно.

— Така е — съгласи се Дийна.

Прозорците издрънчаха и въпреки че щорите бяха спуснати, Клеър знаеше, че минава градски автобус. Усещаше тътена му под краката си.

— Постоянно мисля за онази случка от гимназията с Алисън, когато шофирах пияна.

Дийна кимна и отново взе химикала.

— Бяхме в нечие жилище и аз изпих няколко бири. Решихме да отидем до един вир, наречен Гроувърс гълч. Спомням си, че Алисън ме попита дали съм добре и дали мога да карам, а аз казах: „Да, разбира се“. Наистина мислех, че съм добре. Возих няколко човека, а тя караше колата зад нас. Тъкмо се стъмваше. Пътят вървеше нагоре-надолу — Клеър показа с ръка, като я движеше по въображаемите гребени, — имаше бавни, стръмни изкачвания и дълги крайбрежни спускания. Почти се бяхме спуснали по хълма, когато забелязах онези неясни бели фигури по пътя. Намалих, но карах прекалено бързо. Усетих удара под гумите. Бум-бум. Беше отвратително. Никой в колата не разбра какво стана, защото се смееха на нещо. Но когато пристигнахме, издърпах Алисън настрана и й казах, че навярно бях блъснала нещо. Нещо бяло. Тя ме прегърна и каза: „Е, вече не е бяло“. След това прошепна: „Няма да кажа нищо, ако и ти не кажеш“. — Клеър се засмя. — „Няма да кажа нищо, ако и ти не кажеш“. — Тя поклати глава. — Алисън успява да направи така, че всичко да изглежда наред, дори и когато и двете знаем, че нищо не е наред.

— Била е добра приятелка — каза Дийна.

— Да, беше.

— А сега…

— А сега — каза Клеър.

По-късно следобед, докато вадеше дрехи от скрина, за да приготви багажа си, и наблюдаваше смяната на неоновите цифри на часовника — 16:19, 16:20, 16:21, — Клеър осъзна, че не може да замине, без да се обади на Алисън. Тя вдигна телефона и го задържа с две ръце. Натисна бутона за набиране с палец и видя как малкият електронен апарат светна. След това затвори. Отново натисна бутона, апаратът отново светна и тя набра номера на Алисън и Чарли.

Никой не вдигна. Обаждането беше пренасочено към гласова поща. Потрепвайки от облекчение, Клеър се насили да остави съобщение.

— Здравей, Алисън — каза тя. — Искам само да знаеш, че постоянно мисля за теб и се чувствам ужасно заради случилото се. Тази вечер летя, но моля те, обади ми се, ако искаш. Знам, че Бен пътува към вас и аз… — Тя заекна, преди да изговори лъжата. — …и аз наистина исках също да дойда. Е, добре. Съжалявам, че не се чухме. Аз… аз наистина съжалявам.

Е, това беше вярно. Наистина съжаляваше. Но дори докато изричаше думите, тя вече избутваше Алисън от ума си. Защото ако наистина си позволеше да съчувства на Алисън, трябваше да й съчувства за всичко — необятността на собственото й предателство, ужасната жестокост на това, което двамата с Чарли правеха. А тя не можеше да го направи. Не сега. Не още.

Октомври 2008 г

Клеър изгуби бебето в една ветровита понеделнишка сутрин. Бен тъкмо беше пристигнал в офиса си.

— Кървя — каза му тя, щом той вдигна телефона.

— По дяволите, какво искаш да кажеш?

— Не знам. Божичко, не знам — отвърна тя, ридаейки в телефона.

— Обади се на лекаря. Искаш ли аз да му се обадя?

— Просто си ела — каза тя.

Тръгна си от работа, без да каже на никой, и остави чертежите си разпилени по пода. Слезе четиридесет и седем етажа надолу с асансьора, спря си такси, което попадна в задръстване, слезе от него и се качи в метрото. Смени влаковете на „Четиридесет и втора улица“ и докато пътуваше, наблюдаваше как спирките се сменят на забавен каданс: „Петдесет и девета“, „Шейсет и шеста“, „Седемдесет и втора“, „Осемдесет и шеста“. Слезе от влака и се затича нагоре по тротоара, а пред сградата им на улица „Осемдесет и седма запад“ се търкаляха боклуци.

Когато Бен се прибра, Клеър беше в спалнята. Тя не плачеше. Лежеше на леглото, обърната към стената, завита с одеяло.

— Няма го вече — каза тя.

— Сигурна ли си?

Тя не отговори. Бен приседна до нея, докосна рамото й, а тя се сгуши до него и сложи глава в скута му. Той нежно погали косата й, като повдигаше къдриците с пръстите си. След малко тя каза:

— Иска ми се да не бяхме казвали на никого.

— Аз ще се погрижа за това — отвърна той.

Тя отново замълча. А после каза:

— Мислиш ли, че Господ ни наказа, защото не бяхме сигурни дали искаме дете?

Той я погледна, докато лежеше в скута му. Не виждаше очите й.

— Аз бях сигурен — отвърна.

След малко Бен отиде до прозореца. Небето имаше мек бял цвят със сиви полутонове — същите цветове, които бяха избрали за всекидневната си от каталога на „Бенджамин Мур“ преди няколко месеца, когато се преместиха в тази сграда, подходяща за семейства с деца. Порцеланово бяло. Погледна през прозореца, а след това отново се вгледа в стаята. Сякаш можеше да отвори един прозорец и да влезе в друга стая. За миг се замисли какво ли би било, ако наистина можеше да го направи. Погледна надолу към улицата и видя мръсните жълти таксита. Съседката им от долния етаж, облечена в кожено палто на райета, която приличаше на миеща мечка в човешки ръст, потропваше нетърпеливо с крак, докато померанското й куче душеше предната гума на един паркирал автомобил. Бен затвори прозореца.

Тръгна към Клеър, но тя, изглежда, беше заспала. Бен изведнъж ожадня и отиде в кухнята, която представляваше тесен проход в задната част на апартамента, добре организирана, подобно на кухня на кораб. Отвори хладилника от неръждаема стомана и намери бурканче сушени домати, опаковка маслини „Феъруей“, няколко нелепи подправки, като например бадемова паста и горчица от трюфел, половин блокче белгийски шоколад и кутия портокалов сок с изтекъл срок на годност. Отвори шкафа над мивката и намери пакет органични кафяви филтри за кафе, но не и кафе. Замисли се и не успя да си спомни кога последно бяха правили кафе у дома.

Той затвори шкафа и се свлече по гладката му повърхност от неръждаема стомана, докато не приклекна на пода, гледайки през големия прозорец в другия край на апартамента.

Следващите няколко нощи Клеър не спеше спокойно и се въртеше насън.

— Къде си? — плачеше тя.

— Тук съм.

— Къде си?

— Тук съм. Тук съм, Клеър.

Тя поклащаше глава и се обръщаше на другата страна.

— Не мислиш, ли че… — започна Бен след няколко седмици. — Не мислиш ли, че… — Той проследи с пръст сините линии по ръката й. — …че трябва да опитаме отново?

Тя се обърна на другата страна.

— Когато си готова.

— А ако никога не стана готова? — попита тя.

— Здравей. Как е тя днес?

— Влез — покани я Чарли и задържа вратата отворена, а Робин направо влезе. През последните няколко дни той започна да се възхищава на нейната прямота. Беше приятно, че не се налагаше да играе играта „от-какво-имате-нужда“, „от-нищо-добре-сме“ с хора, които кършат ръце и предлагат помощ, но не знаят как да се справят. Робин не беше такава. Тя просто идваше. Не питаше какво искат, а просто донасяше неща, от които смяташе, че имат нужда: мляко и хляб, топла лазаня. Тя заведе Ани и Ноа в дома си (когато Чарли отиде да ги вземе, той се увери, че това беше един истински дом на удоволствията. Очите на децата бяха ококорени от почуда заради богатото разнообразие от видеоигри и анимационни филми на телевизора с огромен плосък екран, опаковките снаксове във весели цветове и безгрижно разхвърляните по пода на всекидневната най-модерни играчки, до които човек не може да се добере).

— Тук е доста тихо — отбеляза Робин.

Тя е горе с децата.

— Ще й кажеш ли, че съм тук?

— Да, секунда.

Чарли се изкачи по стълбите и зави към спалнята. Вратата беше леко открехната и той я отвори изцяло. Алисън бе облечена с клин и син суитшърт на университета в Северна Каролина, който бе купила миналото лято на срещата по случай петнадесетгодишнината от завършването си. Косата й беше вързана на конска опашка, а тя седеше с кръстосани крака на пода и заедно с Ани играеха на „Не се сърди, човече“. Чарли се вгледа в сумрака. Завесите бяха дръпнати. Ноа, легнал на земята, си играеше с две малки влакчета, като водеше разговор между тях на висок глас.

— Хей. Робин е долу — каза Чарли с престорена веселост и дръпна едната завеса. Чувстваше се като медицинска сестра, която се опитва да събуди пациент.

Алисън го погледна и присви очи от студената светлина, която нахлу в стаята.

— Колко е часът?

Чарли показа будилника със свободната си ръка и каза, без да има нужда:

— Четири и десет.

— Твой ред е, мамо — подкани я Ани.

Алисън взе една карта и я обърна.

— Десет хода напред или един назад — прочете Ани. — Напред е по-добре.

— Да я поканя ли горе? — попита Чарли.

— Изглеждам ужасно — промърмори Алисън. — Не съм се къпала три дни.

— Имаш нужда от вана — каза Ани. — Вана със сапунени балончета. Хайде, мамо, играй.

Алисън покорно взе зелена пластмасова пионка и я премести десет хода с показалеца си.

— Изглеждаш добре. А и тя не се интересува от това — каза Чарли.

Алисън го погледна остро и той разбра, че тя е усетила нетърпението в гласа му. По-спокойно, помисли си той. Досега не осъзнаваше колко много му се иска Робин да остане. Внезапно почувства, че го желае отчаяно.

— Хах! Не се сърди, човече! — изпищя победоносно Ани с карта в ръка. — Съжалявам, мамо. Трябва да се върнеш в началото.

Чарли слезе на долния етаж и каза на Робин:

— Можеш да се качиш.

— Сигурен ли си?

— Да. Тя е — трудно е.

Робин кимна.

— Представям си.

— Благодаря ти, че се отбиваш. Мисля, че хората всъщност не знаят какво да правят. По дяволите, аз не знам какво да правя.

— Има ли някакви новини?

Чарли не знаеше дали Алисън й беше казала за шофирането в нетрезво състояние, затова не спомена нищо. Вместо това каза:

— Погребението на момчето е утре. Алисън иска да отиде.

Робин направи гримаса.

— Смяташ ли, че е добра идея?

— Не. Но тя вече е решила. Каза, че ще отиде с автобуса, ако не я закарам.

— С автобуса?

О, по дяволите. Значи Робин не знаеше.

— Все още не се чувства готова да шофира — обясни той.

— Да, разбира се. Къде е погребението?

— В Патерсън.

— Аз мога да я закарам — предложи Робин.

За миг Чарли се изкуши да приеме предложението. Последното нещо, което би искал, беше да ходи на погребението. За него това бе твърде неуместно. Имаха ли право да споделят скръбта на това семейство? Страхуваше се, че присъствието на Алисън можеше да бъде прието много по-зле от просто неуместно, дори като коравосърдечно. Истина бе, че ако Алисън не беше се озовала на онова кръстовище, а и вероятно ако не беше изпила онези мартинита, момчето можеше да е все още живо.

Но Чарли знаеше, че Робин няма как да заеме неговото място. Спомни си за откъс от книгата Мечката отиде в планината, която снощи беше чел на Ани и Ноа: Не можем да минем над нея. Не можем да минем под нея. Трябва да минем през нея.

Той поклати глава.

— Благодаря за предложението.

— Тогава ще гледам децата.

Чарли се усмихна, за да покаже мълчаливото си съгласие.

Робин се качи на горния етаж, а той извади съдовете от съдомиялната и я зареди отново с купите от закуска, избърса плота, събра играчките от пода на кухнята. След това спря в коридора и се заслуша с вдигната глава. Чуваше тих шепот. Извади мобилния си телефон от джоба си и набра номера на Клеър.

— Хей — прошепна той. — Къде си?

— Господи. Чаках да се обадиш.

— Не можех.

— Знам. Не го очаквах, просто се надявах. Преди малко оставих съобщение за Алисън.

— Да, знам. Тя спомена нещо. Много мило от твоя страна. Къде си в момента?

— Пътувам за летище „Ла Гвардия“. Заминавам за представянето на книгата.

— О, да. Истинският живот — отвърна той.

— Изобщо нямам такова чувство.

— Е, това тук пък съвсем не прилича на истински живот.

Тя изсумтя.

— Това, което преживявате, си е съвсем реално, нали?

— Може би. Не знам. По-скоро сюрреалистично.

Изведнъж той се почувства много уморен. Нямаше сила да изговори дори една дума. Искаше да се скрие в някоя дупка и да заспи за дълго.

— Толкова съжалявам, Чарли — каза Клеър. — За първи път след катастрофата Чарли усети как гърлото му се свива, а очите му се замъгляват от сълзи. Преглътна трудно.

— Всичко е наред — каза нежно тя.

— Не, не е. — Той се задуши и прехапа устни, за да успее да запази гласа си под контрол.

— Исках да дойда, но просто…

— Знам. — Той едва не си върна думите назад, защото се страхуваше, че тя ще приеме откровеността му като обидна.

Но тя каза само:

— Така си помислих. Сигурна съм, че е било достатъчно трудно.

— Да.

— Просто ми се искаше да те видя.

— Знам. — Копнежът му по нея беше толкова силен, сякаш беше злокачествен и достигаше дълбоко в костите му.

— Бен иска да ви посети. Ще се обади.

— Добре.

— Как е тя?

— Добре е. Какво мога да кажа? Съкрушена е. Добре е.

— Разбирам.

— Стига сме говорили за това. Би трябвало да питам за теб — каза той.

— Не, не трябва. Не сега.

— По-късно — прошепна той.

— По-късно — повтори тя.

Чарли остави Алисън пред вратата на погребалната зала и отиде да паркира. Влезе в покрития със светъл кафяв килим параклис точно преди да затворят вратите. Алисън стоеше сама на пейката отзад. Звучеше инструментална версия на песента „Сълзи в рая“ и Чарли си помисли, че погребалната зала сигурно разполага със специална музика за деца. В предната част стоеше малък ковчег в бебешкосин цвят, а от двете му страни имаше два огромни букета с форма на сърце, украсени като глазура на торта от витрината на супермаркет.

— Толкова е малък — прошепна тя.

— Поне не е отворен — каза тихо Чарли.

Повече от половината параклис беше пълен. Сигурно имаше над шестдесет души. Когато всички заеха местата си, свещеникът заговори за безсмислието на подобни трагедии, но и за това как Господ има план за всеки от нас и ние не трябва да поставяме под съмнение този план. Други хора, които говореха със задавени от сълзи гласове, си спомняха за любовта на Марко към бейзбола, за колекцията му от колички Мачбокс, за необикновената му способност да имитира музиката от телевизионните реклами, за настойчивостта му да носи колана с инструменти на баща си, въпреки че от тежестта му едва не падал на пода. Казаха, че Господ щял да се грижи за Марко и ангелите щели да си играят с него, а дядо му, който вече бил на небето, щял да го научи на фокуси с карти. Никой не спомена катастрофата.

Би било успокояващо да вярваш в съдбата, помисли си Чарли. Да вярваш, че има причина за цялата тази скръб, че това е изпитание, през което трябва да се премине. Че смъртта на това малко момченце не е просто причинена от погрешна преценка и необмислено решение, а е част от по-голям план, подробностите от който ще бъдат разкрити през идните години. Но за него това беше невъзможно. Едно дете беше мъртво, а съпругата му имаше вина, макар и не изцяло. Това дете никога няма да стане на четири, на четиринадесет или двадесет и шест години. Няма да завърши училище, да вземе шофьорска книжка или да има свои деца. Родителите му няма да се гордеят с него, нито пък ще бъдат разочаровани. Професията му щеше да бъде нечия друга професия, съпругата му — нечия друга съпруга. Нямаше да се грижи за родителите си, когато те остареят, или пък да продължи семейното име. До края на живота си майка му щеше да се пита в какъв човек би се превърнал той.

На Чарли му хрумна, че последно бе ходил на погребение, когато майка му почина. Разбира се, беше много по-различно. Битката й с рака бе дълга и тежка и въпреки че никой не искаше да го повярва, всички знаеха, че си отива. Тялото й беше кремирано, а прахта й — разпръсната в езерото зад дома й.

Когато ракът се появи за първи път — тя откри бучка в маточната шийка и премина през едногодишно лечение с химио-и лъчетерапия, — майката на Чарли приключи терапията физически смалена и емоционално променена. Гъстата й руса коса, която винаги носеше на кок, окапа, а след като порасна отново сива и тънка, тя я подстрига късо. Ходеше на екскурзия с други онкоболни до Тускон и Таос и започна да се занимава с ащанга йога[10]. Кухненският й робот постоянно стоеше на плота и тя пиеше билкови отвари в дълбоки, земни цветове — зелено, ръждиво и кафяво. А когато ракът се завърна петнадесет години по-късно и засегна всички лимфни възли и някои кости, тя сякаш беше готова за това. Когато Чарли най-после отиде да я види, тя му довери, че през тези години бе направила всичко, за което е мечтала — нещата, за които се беше чудила какво представляват през първите четиридесет и една години от своя живот: беше пробвала марихуана, бе правила секс с непознат, беше къмпингувала на върха на планината и бе усетила мускулите и костите в тялото си по начини, за които не беше предполагала, че могат да се движат.

Малко преди да почине, тя лежеше в болничното легло с почистено от грим лице и тръбички в ръцете. Хвана ръката му и го погледна в очите.

— Ето какво научих — каза тя. — Не е достатъчно да се надяваш, че щастието ще те намери. Ти трябва да го търсиш. И още нещо: независимо колко объркан изглежда животът ти, ти имаш сили да го промениш. Не повтаряй моята грешка и не губи ценни десетилетия само защото се страхуваш да действаш.

По онова време думите и звучаха на Чарли като някакви Ню Ейдж[11] глупости. Живееше в Ню Йорк и до голяма степен правеше това, което искаше. Разговорът в стил „улови мига“ с майка му, която беше жена на средна възраст, му изглеждаше прекалено опростен и леко неприличен и неподходящ. Коя беше тази жена с къса, щръкнала коса и сериозен поглед, лишена от майчина нежност, която бълваше лозунги, достойни за рекламите за разпродажби от задните корици на списанията в самолетите? Но напоследък думите й го преследваха. В спомените си виждаше майка си в онова болнично легло, облегната на твърдите бели възглавници. Устните й бяха тънки и безкръвни, почти безцветни, а очите й — тъмни и блестящи. Понякога в съзнанието му изплуваше образът й в моменти, в които тя чака на опашка пред банкомат или пазарува, и тогава очите му се пълнеха със сълзи. Майка му беше права. Тя знаеше какво го очаква и го беше предупредила, а той — млад, погълнат от себе си и неподозиращ за хилядите начини, по които животът може да те смаже — й се беше глезил и успокоявал, а в крайна сметка не й беше обърнал внимание. По дяволите, каква надменност и арогантност. Дали животът му щеше да е различен, ако я беше послушал? Дали ако преди десет години беше взел едно смело решение, сега щеше да избегне тази бъркотия?

Веднага щом погребението на момчето приключи и от аудиосистемата зазвуча „Вятър под крилете ми“, Чарли побутна Алисън и двамата излязоха тихо навън. Тя искаше да разговаря с родителите, но Чарли успя да я убеди, че това е неуместно. Ако той беше бащата на момчето, това би било последното нещо, което би искал. Тя се спря за миг в задната част на параклиса и го последва навън към паркинга през двойните врати.

По пътя към къщи тя се обърна към Чарли и каза през сълзи:

— Знам, че си ми ядосан.

— Не съм ядосан, Алисън.

— Да, ядосан си. Кажи ми най-лошите неща, които си мислиш. Кажи ми, че съм безотговорна и глупава. Пияница. Убийца. — Тя почти изплю думите, сякаш го предизвикваше да се съгласи с казаното.

Той я погледна внимателно. Всъщност той й беше ядосан — заради несигурността, която знаеше, че я беше подтикнала да пие толкова много на партито; заради лошата й преценка и дори заради страданието, което показваше в момента.

Той сложи и двете си ръце на волана, а след това вдигна едната, за да потрие бузата си.

— Не си пияница. Нито пък убийца.

Тя се задъха леко, сякаш думите му й нанасяха физическа болка.

Чарли шофираше мълчаливо и се чудеше на собствената си способност да причинява болка. Изпита силно съжаление. Но не можеше да се отърси от гнева, който изпитваше към нея. Той знаеше, че всъщност проблемът не бе неговата вина. Проблемът се състоеше в това, че той бе на ръба да си признае — желание, което нямаше нищо общо с Алисън. То не беше свързано с нея, с децата и живота им в Рокуел. Но катастрофата направи невъзможно преследването на това желание. Сега усещаше, че се намира на ръба на чувство, което беше по-силно и по-опасно от всичко, което някога бе изпитвал — безкрайно отчаяние.

Октомври 2001 г

Веднъж, когато бяха на вечеря с Клеър и Бен в Ню Йорк, Алисън и Чарли се разбраха да пътуват с тях през уикенда за една есенна октомврийска разходка. Чарли направи резервации в порутен хотел, предлагащ закуска. Избра хотела от стар пътеводител, останал в книжарница „Странд“. Това е типично за него, бе отбелязала Клеър, когато пристигнаха.

— Чарли е такава скръндза — възропта тя пред Алисън, докато следваха възрастния собственик нагоре по разнебитените стълби, водещи към стаите им. — Не трябва да му позволяваме той да организира нещата — добави тя. (Чарли бе скръндза, но Алисън знаеше, че той усеща силно разликата между непечелившата си професия и заплатата на Бен като корпоративен архитект.)

Чарли си беше тръгнал по-рано от работа. Бе взел метрото, а след това и автобус, за да стигне до най-евтината фирма за автомобили под наем, която успя да намери, близо до реката, на улица „Тридесет и първа“. Избра лъскав бял форд фокус и отиде до Уест енд Авеню, за да вземе Алисън. През това време тя бе събрала багажа им. Той беше оставил разпиляна купчина дрехи на скрина — панталон и зелен пуловер, боксерки и чорапи, няколко бели тениски и кожен несесер, в който държеше оръфана четка за зъби, полупразна паста за зъби и малка жълта опаковка овлажняващ крем, взет на промоция. Тя огледа гардероба си за някаква дреха, която да не е черна. Отиваха на север, а там хората носеха цветни дрехи.

Когато Чарли спря пред сградата, Алисън стоеше във фоайето и разговаряше с Франк, портиер на половин работен ден. Времето беше студено и ветровито. Франк занесе чантата й въпреки нейните протести, а тя завъртя очи към Чарли, докато той ги наблюдаваше, за да му покаже, че нямаше избор. Отношението към портиера като към слуга беше чувствителна тема за Чарли.

— Франк — каза той, след като свали прозореца и се наведе през другата седалка, — не е нужно да…

— Сър, за мен е удоволствие да помогна на толкова прекрасна млада двойка. Истинско удоволствие. Приятен уикенд.

Франк беше от старата школа и единственото, което можеше да направи човек, беше да кимне в отговор. Дори и Чарли разбра това и му помаха за довиждане с огорчена усмивка. В отговор Франк бързо му отдаде чест.

— Предполагам, че когато имаме бебе, наистина ще ни трябва портиер — каза Алисън, докато Чарли се вля в трафика.

— Мда — отвърна той.

— Но на мен ми харесва и сега — каза тя. — Кара ме да се чувствам в безопасност. А и е от полза при получаване на пратки.

— Всъщност — отговори той, докато спираше на червения светофар — наскоро четох, че хората, които живеят в сгради с портиери, се успокояват безпричинно. Всеки може да влезе или да се промъкне, докато портиерът не гледа.

— Зелено е — каза тя. В следващите няколко пресечки набраха скорост — „Седемдесет и четвърта“, „Седемдесет и трета“, „Седемдесет и втора“ и надолу по „Шестдесета“, докато не се озоваха в задръстване около центъра „Линкълн“. — Не ми пука, дори и да е само илюзия — обясни тя, докато стояха на една пресечка. — Харесва ми да се чувствам в безопасност.

Той я погледна с весела усмивка, цъфнала на лицето му.

— Я, каква традиционалистка стана изведнъж. Още малко и ще поискаш къща с бяла ограда в Кънектикът.

Това беше игра, която двамата играеха — да се обвиняват един друг в буржоазни стремежи. Това беше техният начин да се справят с основателния страх, че животът им ставаше предсказуем от демографска гледка точка.

— Да не прибързваме — отвърна тя. — Първо кучето. После бебето. И чак тогава къщата.

Той хвърли поглед към цифровия часовник.

— Ал, не мога да повярвам, че каза на Клеър, че ще ги вземем. Можехме да се чакаме някъде. Това удължава пътя ни с един час.

— И какво от това? — попита тя. — Така ще можем да прекараме повече време заедно, нали?

— Може би — отвърна той.

Чарли беше прав. Отне им двадесет и пет минути, за да се измъкнат от трафика в центъра. Имаха много неща, които да обсъдят, но си казаха малко. Времето беше изпълнено с въздишки и мърморене, с внимателно шофиране. Минаха през „Таймс Скуеър“. Неоновите светлини окъпаха таблото и се плиснаха в очите им.

Когато стигнаха до сградата на улица „Седемнадесета“, Чарли скочи от колата и натисна звънеца.

— Бенджамин, сър — каза той с преувеличена официалност, — автомобилът и шофьорът ви очакват.

Чарли се върна в колата. Няколко минути двамата с Алисън чакаха мълчаливо. Тя натисна някакви копчета по таблото и намали отоплението. Улицата беше тиха. От едната страна автомобилите бяха паркирали в две редици, дебнейки за свободно място. Всеки път, щом минеше камион, Чарли трябваше да обиколи пресечката.

Алисън сложи ръка на крака на Чарли, точно над коляното, сякаш искаше да се сдобрят, макар че не беше сигурна защо имаше нужда да се сдобряват.

— Какво — изрече той с неутрален глас, а репликата му не прозвуча нито като въпрос, нито като настойчиво искане. — Тя отдръпна ръката си. — Взе ли зеления ми пуловер?

Алисън кимна.

— Добре. Ще бъде студено.

— Обичам те — каза тя.

— Знам — отвърна той след миг. После сякаш осъзна, че това не бе достатъчно, и добави: — И аз те обичам. Ето ги.

Някой почука силно на прозореца на Алисън.

— Здравейте.

Беше Клеър със своите блестящи лешникови очи, дълги обеци и големи червени устни, облечена с черно кашмирено поло и модерни изтъркани дънки. Алисън отключи вратите и тя влезе в колата. Бен почукваше по багажника, а тропането му вибрираше под краката на Алисън. Чарли отвори багажника, а Бен бръкна в него за малко и после го затвори. Алисън погледна приятелката си, а тя й се усмихна и стисна рамото й.

— Приключение — каза тя. — Точно от това имаме нужда.

Излязоха от града, дърветата бяха навсякъде около тях.

Цветовете напомняха на Алисън за есенната модна палитра от нюанси на списание Ню Йорк: зеленото на градинския чай, прегоряла захар, канела, жълта ябълка, мъх. Самият факт, че вижда природата по този начин, помисли си печално тя, означава, че навярно бе живяла в града прекалено дълго време.

По-късно Алисън сложи в рамка една снимка от онзи уикенд, на която те четиримата стояха на каменистия бряг на едно езеро. Утрото беше студено и всички носеха различни шапки и ръкавици, взети назаем от бъбривия собственик на хотела. На снимката и четиримата се смееха, но изглеждаха така, сякаш се бяха смели прекалено дълго. Усмивките им бяха задържани на мястото си, подобно на остатъчна светлина в тъмна стая. Личеше, че се бяха подредили смутено: Алисън се бе навела назад към Чарли, който бе преметнал ръка през рамото й, а Клеър и Бен бяха допрели главите си. Едва когато Алисън разгледа снимката внимателно, тя забеляза, че ръката на Клеър допираше коляното на Чарли, а неговите пръсти докосваха нейните. Може и да бе видяла това още преди време, без да му обръща особено внимание.

Бен, разбира се, беше ходил в Ню Джърси, но никога с влак. Сега стоеше на мраморния перон на гарата Пен, заедно с другите пътници (те не бяха много, все пак беше 9 часът сутринта във вторник и повечето хора пътуваха в обратната посока), които бяха вирнали брадички в очакване и наблюдаваха голямата, черна, изненадващо старомодна табела над главите си, за да разберат от кой коловоз ще тръгне влакът им. Влакът за Рокуел по линията за Есекс каунти трябваше да отпътува след десет минути.

Щрак, щрак, щрак — Коловоз 2.

Половин дузина души в големия салон се обърнаха като под команда в една и съща посока. Бен си спомни как се беше чувствал, докато пътуваше в Европа — непознатите ритуали, тайният език на пътниците, обичаите, които сякаш се бяха превърнали във втора природа за всички други, но не и за него. Затова сега направи това, което правеше всеки пък, когато беше в чужбина: откри човека, който изглеждаше най-спокоен — в този случай една жена със строга прическа, която говореше по телефон е безжична слушалка в ухото — и я последва крадешком.

Ескалаторът, водещ към влаковете, не работеше, затова всички заслизаха по ръбестите стъпала, които изглеждаха необичайно странни в своята неподвижност. От двете страни имаше влакове. Кой беше неговият? Наоколо нямаше кондуктор. Бен последва жената с безжичното устройство към влака вдясно и се качи в предната му част.

По-рано тази сутрин той приготви кожената си чанта — пъхна в нея Таймс, последния брой на Ню Йоркър, бутилка вода и ябълка. Магазинът за играчки, покрай който минаваше на път за метрото, беше затворен, затова влезе в „Райт ейд“ и купи подаръци за Ани и Ноа — безсрамно популярни и модерни: големи колкото чиния близалки, книжка за оцветяване с Дора Изследователката за Ани (книжката беше случаен избор — какво всъщност харесваха и искаха малките момиченца, той нямаше никаква представа), плюшена играчка, приличаща на жаба, за Ноа, която имаше код за достъп до някакъв несъмнено водещ до пристрастяване интернет сайт. Чарли и Алисън сигурно нямаше да одобрят подаръците, но пък Бен предположи, че в момента си имат по-големи проблеми.

Когато Бен попита по телефона какво може да направи, за да помогне, а отговорът на Чарли беше „Всъщност, нищо“, той осъзна, че действително сам трябваше да си отговори на този въпрос. Това, което можеше да направи, бе да отиде при тях. Клеър беше заминала за представянето на книгата вчера следобед, както предварително планираше. Разбира се, тя трябваше да тръгне, би било неразумно да не го направи. Той отиде на работа, но не можеше да се отърси от чувството, че мястото му не е там. Че трябва да направи нещо повече.

Нямаше установен етикет за подобни ситуации. Все пак той не познаваше починалото дете (и слава богу!). И беше съвсем ясно, че Алисън нямаше вина. Случилото се бе ужасна трагедия, но не беше неговата трагедия. Всъщност дори не беше тяхната трагедия. Защо тогава се чувстваше принуден да си вземе почивен ден и да пътува до Рокуел? Как това щеше да помогне? Замисли се за оправданията на Клеър: няма какво да направим. Това е ужасна ситуация, но никой няма вина, никой не трябва да поема товара. Да, да, тя беше права. От разумна гледна точка, това изобщо не беше негова работа. Но инстинктивно усещаше, че ако отиде да види Алисън, ще постъпи правилно.

Влакът бе малко мръсен и неприветлив, а в същото време и прекалено осветен с флуоресцентна светлина. Приличаше на бледо копие на Метро Норт, линията за Уестчестър, по която Бен пътуваше понякога, за да се срещне с клиент — там всички пътници бяха преуспяващи ипотечни брокери и адвокати, които говореха по мобилни телефони и четяха Уол Стрийт Джърнъл. Сега хората около него изглеждаха от по-ниска класа: секретарки, мъже с лъскави коси, облечени в евтини мастиленосини костюми, майки с тромави бебешки колички. Дали просто беше улучил такова време от деня? Честно казано, бе някак депресиращо.

Влакът се наклони леко, докато напускаше гарата. Бен погледна часовника си: 9:37. Облегна се на твърдата кафява седалка от винил и си спомни за многобройните си пътувания като дете, когато заедно с майка си посещаваха нейния баща в старчески дом в северната част на Ню Йорк, на час път от жилището им. Тези пътувания му харесваха — майка му, която в продължение на цял час нямаше никакви задачи за вършене, беше спокойна и отпусната и сякаш това дори й харесваше. Говореше, надвиквайки постоянния шум на влака, с такава близост и задушевност, каквито рядко показваше у дома. Играеха на карти, четяха книги и разговаряха. Бен обичаше да гледа през прозореца и да наблюдава света, покрай който се носеха. Харесваше му да знае, че е толкова лесно да тръгнеш от едно място, за да отидеш на друго. Качваше се на влак и просто отиваше на някое друго място. Много обичаше да чете романи във влака. Това сякаш беше двойно пътешествие.

Дълго време, докато Бен растеше, светът извън главата му не му беше интересен. В онзи свят майка му тичаше из кухнята и приготвяше семейна вечеря, на която баща му не се прибираше. Вечерята изстиваше, докато те стояха и чакаха — Бен, майка му и по-малкият му брат Джъстин. После майка му казваше с напрегнат, внимателен глас: „Е, вие двамата започвайте да вечеряте“, и избутваше своята чиния настрани. Бен се мъчеше да яде пиле и грах, които в устата му имаха вкус на кучешка храна. Майка му ги гледаше мълчаливо няколко минути, след това ставаше внезапно и започваше да разчиства около тях, а в тихата стая се носеше тракането на чинии.

Бен можеше да чете навсякъде. Четеше, докато чакаше автобуса, докато се возеше в него, докато вървеше към училище. Четеше в междучасията и преди репетициите с оркестъра. Четеше през нощта в стаята, която споделяше с брат си, след като майка му загаси лампата. Присвиваше очи, за да вижда буквите на зловещата светлина от нощната лампа до леглото си. В неговия свят магьосникът Мерлин беше толкова истински, колкото Джим Таунсенд и Тайлър Грийн — двете момчета, които живееха в неговия квартал и скрити зад стълбите, го замеряха с камъчета. Бен се возеше на влаковете заедно с „Децата от товарния вагон“[12]; влизаше в гардероба и се озоваваше в свят, в който голям лъв спасява деца от зли вещици. Беше висок седем сантиметра и половина и се промъкваше през опасностите зад дома си, където врабчетата бяха самолети, а дъждовните локви — езера. Бен често се чувстваше безпомощен у дома и невидим в училище, но в него живееше безстрашен пътешественик, велик изобретател, герой.

Още преди Бен да научи какво е извънбрачна връзка, той усещаше, че баща му има такава. Разсеяността и раздразнението, небрежните лъжи — Бен виждаше, че той се откъсва от семейството, бавно и болезнено като животно, хванато в стоманен капан, което прегризва крака си, за да се освободи. Бен не намираше смисъл във всичко това: те бяха семейство, имаха къща с двор — малък и покрит с шубраци, но все пак двор, живееха в квартал, пълен с други семейства с майки, бащи и деца. Единствената причина, която му хрумваше, бе, че баща му сигурно има друго, по-добро семейство. По-късно Бен научи, че той наистина е имал друго семейство. В другия край на града, в апартамент на втория етаж го чакаха любовница и бебе.

В училище Бен получаваше шестици, без да полага усилия, но се чувстваше като измамник. Не можеше да изкаже с думи това, което мисли, усеща и вижда, затова мълчеше през по-голямата част от времето. Когато стана в девети клас, не правеше нищо в часовете, а през междучасията пушеше трева зад училище. Присъедини се към клуба по шах, спечели всички игри и напусна; откри Ницше и обръсна главата си. Именно в този толкова объркан етап от тийнейджърските му години в живота му се намеси един педагогически съветник от гимназията. Той даде на Бен брошури за подготвителни училища и му изнесе половинчасова лекция за тънкостите на стипендиите и финансовото подпомагане. Година по-късно Бен вече учеше в малко училище в Ню Хемпшър, в което имаше толкова много по-умни и по-странни ученици, че в сравнение с тях той изглеждаше доста нормален и дори обикновен.

Когато през април в последната си учебна година се обади на майка си, за да й каже, че е приет в Харвард, тя нададе писък и заплака. Стоеше до платения телефон в ученическия център и за обаждането използва фонокартата, която тя му беше подарила за рождения ден. Другите ученици около него отваряха писмата си от колежа, а съдържанието им ставаше ясно още от размера на пликовете. Майка му продължаваше да плаче, а той наблюдаваше лицата на другите, по които се изписваха най-различни трепкащи емоции. Бен бе запазил кандидатстването си в Харвард в тайна. В класа му имаше деца, наследници на други наследници, за които приемът в Харвард изглеждаше неизбежен, подобно на взимането на шофьорска книжка. Не искаше да се подлага на почти сигурно унижение, затова не каза на никого, с изключение на педагогическия съветник и учителите, които помоли за препоръки.

— Бенджамин — пое дълбоко дъх майка му. — Това ще уреди живота ти.

Нейното въодушевление бе почти толкова голямо, колкото и предпазливостта на баща му, на когото Бен се обади няколко дни по-късно.

— Е, как ще стане това? Ще имаш ли стипендия?

— Предлагат ми пакет от мерки — каза Бен. — Малко пари сега, възможност едновременно да уча и работя, заеми…

— Защото, Бен, трябва да ти кажа, че искам да ти помогна, но моментът не е подходящ. Имам такива дългове, че чак няма да повярваш — баща му въздъхна. — Виж, знам, че можеш да го направиш. Аз също трябваше да положа усилия в училище…

— Татко, ти не завърши.

Бен чуваше статичното електричество по линията.

— Ти си умно момче, Бенджамин. По-умен от мен, предполагам. Нали така? Мен не ме приеха в Харвард. С такава диплома можеш да си намериш всякаква работа, да се насочиш към банкови инвестиции и да спечелиш много пари. Божичко. Моето дете отива в Харвард. Започва да ми харесва как звучи.

Бен слезе от влака и се огледа наоколо, като се опитваше да се ориентира. Гарата се намираше в Рокуел, срещу магазин за гевреци, който Бен разпозна, и задължителната за малките градчета редица от химическо чистене, поща, книжарница и кафене. По-надолу по улицата имаше салон за маникюр и — разбира се, трябваше да се досети — изискан магазин за играчки с дървени предмети за забавление, подредени на витрината. Денят беше чудесен, мек и слънчев, и въпреки целта на посещението си Бен се чувстваше необичайно спокоен. Рокуел беше хубаво малко градче. Бен си помисли, че някога двамата с Клеър може и да се преместят тук. Вероятно, когато имат дете. Стори му се доста отдалечено от Ню Йорк, повече от двадесет и два километра, които пропътува, за да дойде тук.

Слезе по стълбите от перона на тротоара и пресече улицата. Гевреци — никой не може да им се възпротиви. В магазина започна да поръчва: с всичко, с чесън, от ръжен хляб, с лук. После си спомни, че преди около година, когато с Клеър бяха дошли в Рокуел за късна закуска, бяха донесли пушена есетра и сьомга от „Барни Грийнграс“[13], а Чарли бе купил само обикновени гевреци и, мили боже, хрупкави гевреци с канела. „За децата“, бе обяснил тогава и се беше усмихнал извинително.

— Имате ли хрупкави гевреци с канела? — попита Бен в магазина.

Не беше трудно да намери къщата им. Стискайки топлия, издут хартиен плик с гевреци в една ръка, с шумолящата торбичка, пълна с без особен вкус подбрани подаръци — в другата, преметнал чантата си през рамо, Бен тръгна към квартала им. Земята изглеждаше суха, но тревата по бордюрите все още задържаше сняг на купчинки, които приличаха на блуждаещи снопчета памук. Оголените дървета, подредени по тротоара, разкриваха изцяло къщите по пътя. Предна веранда тук, широк прозорец там, висящи саксии, малко колело: всеки дом носеше обещание и загадка. Точно както в детството си, Бен започна да си фантазира за живота, който течеше зад всяка врата. Представяше си горящ огън, къкреща супа, бърборещи деца — идеализираната картина на домашното спокойствие.

Бен наближи предната алея на семейство Гранвил и забави крачка. Спря пред вратата на бялата им ограда (Наистина! Едно клише от предградията оживя, очевидно без ирония.), защото искаше да забави неминуемия прилив на чувства. За първи път си даде сметка, че присъствието му ще задължи Чарли да го приема в дома си, а Алисън ще бъде принудена да покаже тъгата и срама си в отговор на неговите чисти емоции (Алисън, която обичаше децата, която беше посветила живота си на тях) и на снизходителната безполезност на съчувствието му.

В този миг той осъзна, че се намира тук заради себе си, а не заради тях.

Клеър беше права. Досега бе прекалено късоглед, за да го види. Дойде, за да смекчи своята собствена вина, да накара самия себе си да се почувства по-добре. За да се успокои. Какво можеше да каже на една жена, претърпяла катастрофа с фатален изход, на две объркани малки деца и на приятел, с когото напоследък не поддържаше връзка? Каква фалшива преструвка. Кошницата от Забар беше едно, но да се появи на прага им с гевреци и евтини играчки, бе съвсем друго нещо.

Но ето, че пристигна.

Чарли отвори вратата, докато Бен се качваше по стълбите.

— Хей, човече — каза той и протегна ръка, като в същото време потупа Бен по рамото с другата. Това бе половинчата прегръдка, която Бен свързваше с професионалните спортисти. — Наистина ценя посещението ти. Как беше пътуването с влака?

— О, чудесно. Лесно — отвърна Бен и последва Чарли в къщата. — Как… как е тя?

Чарли кимна с ръце на хълбоците.

— В кухнята е — каза той, сякаш това беше отговор на въпроса. — Ал, Бен е тук — извика той. — Влизай направо — каза на Бен. — Аз трябва да изпратя един имейл, идвам след минута.

Бен се изненада да види Алисън, седнала на кухненската маса, да пие кафе и да нарежда пъзел с Ноа. После се смъмри. Какво очакваше, да лежи на пода, свита на топка?

Тя вдигна поглед и се усмихна и едва тогава той забеляза тъмните кръгове под очите й. Отиде при нея, а тя почти се беше изправила.

— Не, не ставай — каза й той.

— Искам да го направя — тя се пресегна и го прегърна непохватно, а ъгълът на масата остана между тях. — Не мога да повярвам, че дойде. При това в делничен ден.

— О, за бога, не — изрече той безсмислено, защото не знаеше какво друго да каже. Разроши косата на Ноа като весел чичко. — Какво правите?

— Цар Лъв — отвърна Ноа, без да го погледне. — Първо ще намерим ъглите.

— Точно така се прави — каза Бен и си спомни за дните, в които беше вманиачен по пъзелите. Всички онези ъгли!

— Симба — каза той, сякаш издърпа информацията от някакъв кладенец на поп културата в ума си.

— И Нала. И Муфаса. Картинката е на кутията — обясни Ноа и посочи обърнатия наопаки капак на кутията в другия край на масата. — Но ние с мама не искаме да гледаме от нея. Така не е честно.

— О, да. Справяте се отлично, без да гледате. Къде е сестра ти?

— На училище е, глупчо. Вторник е.

— Разбира се. Наистина съм глупчо.

Алисън гледаше Бен със спокойните си кафяви очи. Той улови погледа й и се усмихна. Тя сякаш се стресна, но също се усмихна.

— Хей, маймунке — каза тя и сложи ръка на рамото на Ноа. — Ще се справиш ли сам за няколко минути? — Бен иска чаша кафе. Нали? — попита тя и го погледна.

— Разбира се — не, всъщност — отвърна неразбрано Бен.

— Не се занимавай с…

Тя махна с ръка и отиде до кафе машината.

— Не мога да се справя без теб, мамо — каза Ноа.

— Направи само това, което можеш. Или пък си почини.

— Може ли да гледам телевизия?

Тя въздъхна.

— Разбира се.

— Картен Нетуърк?

— Пи Би Ес.

— Но…

— Добре, но само за половин…

Преди да успее да завърши думите си, Ноа вече бе слязъл от стола и беше излязъл от стаята.

Бен свали чантата от рамото си и остави плика с гевреци на плота.

— Не знаех какво да донеса, затова купих това. Взех и някои ужасни неща за децата. Купих ги от дрогерия, сякаш това е единственото място…

Обърна се към Алисън, а тя се беше свлякла на стола си, раменете й се тресяха, а ръцете й покриваха лицето й.

— Боже мой — каза той. — Алисън.

Отиде при нея, коленичи и погали гърба й.

— Съжалявам — проплака тя.

— Не, аз съжалявам — отвърна той. — Толкова съжалявам, Алисън. Толкова съжалявам.

Септември 1998 г

Фройд е този, който за първи път убедително твърди, че мотивите могат да бъдат скрити от съзнанието. Четири месеца след като Алисън се върна в Щатите и започнаха да поддържат връзка от далечно разстояние, Чарли написа това изречение и достигна до откритие. Той разбра, че беше подготвен да се влюби в Алисън не само защото не можеше да има Клеър, но и защото се беше влюбил в Клеър и Бен — в самата идея за тях двамата, в начина им на живот и в начина, по който се възприемаха. Той харесваше човека, в когото си представяше, че се превръща, докато е с тях. Те го правеха по-интересен за самия себе си. Още преди да срещне Алисън, той си представяше идеален живот за тях четиримата. Щяха да пътуват из Европа с влак, да стоят до късно в задимени барове, да си разменят омачкани книги, да пият еспресо в парижки кафенета късно сутрин — всички клишета, които за един американец от Средния запад означаваха изтънчен живот, пълен с удоволствия.

Клеър и Бен обикаляха из Европа по цяла седмица. Минаваха дни без никакви вести от тях, а после се появяваха за чай с изгорели носове и обявяваха, че са били в някое крайморско градче в Андалусия.

— Времето тук е толкова неприветливо — казваше Клеър, сякаш за да оправдае пътуването им. — Трябваше да направим нещо.

Когато най-после поканиха Чарли да пътува с тях, той не разполагаше с голямо предизвестие. Стоеше пред университетската библиотека и разглеждаше някакви записки от лекции, когато усети как някой го ощипа по кръста.

— Отиваме в Париж — прошепна в ухото му Клеър. — Искаш ли да дойдеш?

— Здравей — каза Чарли. През последната година беше свикнал с нейните ненадейни поздрави.

— Здравей.

— Кога?

— Ами… — Тя погледна часовника си. — След четири часа. Хващаме влака за ферибота в четири и двадесет.

— Утре имам лекция — отвърна Чарли.

Тя наклони глава съчувствено.

— Съжалявам да чуя, че не си добре. Напоследък има някакъв вирус. Сигурна съм, че преподавателят ти ще разбере. Моят разбра.

Разбира се, че се съгласи да отиде с тях; как би могъл да не го направи?

Отседнаха в малък пансион, тримата заедно в една голяма стая с мивка в нея. Споделяха тоалетната, която се намираше в един килер в другия край на дълъг коридор, с други осем гости, както и вана в противоположния край на коридора, която стопляше вода само ако пуснеш монети в една кутийка. Излизаха късно, за да хапнат италианска храна в Маре[14] — най-евтината храна в града, — пиеха кианти от големи заоблени бутилки, покрити със сплетена слама, и ядяха спагети с червен сос. След това посещаваха нощни клубове, като влизаха и излизаха от онези, които нямаха входна такса, едва успяха всички заедно да съберат достатъчно пари, за да влязат в „Розовото котенце“. От тях тримата единствено Бен говореше приличен френски, затова той водеше преговорите, докато Клеър и Чарли стояха зад него и оставяха звуците и миризмите да се носят покрай тях, доволни, че точно в този момент бяха на това място.

По-късно се прибираха към пансиона по пусти калдъръмени улици, унесени и замаяни от дима и шума. Всички мълчаха. Клеър изведнъж каза:

— Спомняте ли си, когато в училище учихме за метаморфозата — фазата между пашкула и пеперудата? Как се наричаше?

Бен погледна Чарли и се усмихна, с което потвърди взаимната им търпимост към нелогичните приказки на Клеър.

— Какавида — каза той.

— Да, това е! — плесна тя с ръце. — Точно в такава ситуация се намираме и ние, нали? Между две фази. Какавида.

— „Не е ли прекрасно да мислиш така?“ — каза Бен.

— Цитатите от Хемингуей не са позволени — отвърна тя.

— Поне не в Париж.

По-късно същата вечер, докато Чарли седеше в зле осветената обща стая в пансиона, допиваше чаша червено вино и се опитваше да говори на разваления си испански с един турист от Аржентина, той чу Клеър и Бен в скърцащото двойно легло в стаята им, която беше точно над него. То скърцаше ритмично. Чарли не знаеше защо това го накара да се чувства толкова неудобно — те често демонстрираха физическа близост в негово присъствие. Бен целуваше Клеър по челото, когато се връщаше от библиотеката, а тя прокарваше ръка по гърба му и стискаше раменете му или пък сплиташе пръсти в неговите. Разбира се, Чарли знаеше, че правят секс. Но да го знаеш и да чуеш, бяха две съвсем различни неща.

Хрумна му, че навярно има нещо странно в това, че е заедно с тях на тази екскурзия — в това, че те изглеждаха доволни от неговото присъствие и че той бе толкова щастлив от поканата да ги придружи. Понякога, дори когато бяха в Англия, той имаше усещането, че е тяхно дете и тримата са на семейна почивка. Понякога знаеше, че е там, за да ги забавлява. Имаше моменти, в които двамата с Бен изглеждаха като двамата практични мъже, а Клеър — смахнатата и импулсивна жена. Друг път пък Клеър и Чарли бяха авантюристите, а Бен — странният интелектуалец, когото трябваше да измъкнат насила навън за глътка свеж въздух. Чарли не можеше да предположи каква ще бъде ситуацията на другия ден, а за него именно в това се криеше част от очарованието. Когато беше с тях, не искаше да бъде никъде другаде, с никого другиго. Те се изолираха от сивото време, от предпазливите англичани и преди всичко — от това да приемат бъдещето си прекалено сериозно. Докато всички заедно се оплакваха от мъглата и дъжда, от тежката храна, непонятните правила и сякаш безкрайното четене и писане, те знаеха, че вероятно никога повече в живота им няма да има такива дни. Чарли не искаше това да свършва. И докато стоеше в онази влажна и усойна обща стая, разговаряше с аржентинеца и усещаше вибрациите по тавана, той разбра, че единственият начин всичко това да продължи, бе групичката им да се разшири от трима на четирима.

Сега за Алисън светът изглеждаше като някакво различно място, но в същото време изненадващо си беше същият. Тя едновременно присъстваше и не присъстваше в собствения си живот. Вършеше всички рутинни неща — сутрин ставаше от леглото, водеше децата от техните стаи в банята, после в кухнята, а след това ги качваше в автобуса или колата, но сякаш тя не беше там. Тя живееше в някаква сянка. Чувстваше се прозрачна, а ума си — празен. Поля цветята, сортира прането и дори отиде да пазарува в бакалията, но просто играеше роля. Истинската Алисън бе в леглото, а завесите бяха спуснати. Изпитваше постоянна умора. Мечтаеше си за съня, както човек може да бленува за любовник, копнеейки за блаженството на бягството.

След няколко дни отиде на преглед заради китката, а д-р Уолдрън й зададе няколко въпроса:

Спиш ли? Не.

Трудно ли ставаш сутрин? Да.

Обвиняваш ли се за случилото се? Да, разбира се.

Съпругът ти дава ли ти подкрепата, от която се нуждаеш? Да. Не. Не знам.

През последните няколко дни почти не бяха разговаряли за катастрофата. Не че нямаха време, просто моментът все не беше подходящ. Разговорът, който трябваше да проведат, изискваше определена интимност и доверие, които и двамата не бяха сигурни, че споделят. Преди Алисън мислеше, че взаимното уважение ги спира да се разкриват един пред друг постоянно, че всеки дава на другия свобода и лично пространство. Но вече не смяташе така. Сега вярваше, че един разговор има прекалено голям залог и крие прекалено голям риск. В основата на взаимоотношенията им имаше пукнатина и двамата се страхуваха, че ако пробият повърхността, нещата ще станат още по-лоши.

Д-р Уолдрън й предписа успокоително — ксанакс.

— Ще следим внимателно състоянието ти — каза тя. — Но, Алисън, наистина трябва да отидеш на психотерапевт. — Алисън кимна. — Ще ти дам няколко имена.

Тя бе ходила на терапия само веднъж в живота си. Докато учеше в колежа, посети някаква женска клиника, за да разговаря за едно момче, в което си мислеше, че е влюбена, и което я влудяваше. Психотерапевтът не бе особено проницателен и дори не показа съчувствие, затова Алисън просто присъства на десетте сеанса, които осигуровката й покриваше. Но доколкото си спомняше, самият процес бе смътно успокояващ — беше полезно да има място, което да посещава веднъж седмично, за да разговаря за всичко онова, което се срамува да сподели със съквартирантките си или пък на тях вече им бе досадно да слушат. Веднъж, в миг на откровение, тя каза:

— Мога да си измисля всичко за живота ми, а вие ще ми повярвате.

Терапевтът се усмихна и отвърна:

— А това ще разкрие нещо друго за вас, нали?

Алисън преодоля проблема с момчето, независимо дали терапията помогна за това или не. Никога повече не изпита желание да се върне там.

Но ако имаше подходящ момент за терапия, тя знаеше, че той е именно сега. Чарли не спираше да я насърчава. Тя подозираше, че той просто търсеше помощ. Искаше някой, който и да е, да я измъкне от това отчаяние. Това би намалило неговия товар, би успокоило напрежението върху него. Но тя се въздържаше да набере телефонните номера, които й беше дала д-р Уолдрън. По някакъв извратен и упорит начин тя искаше Чарли да й обърне внимание. Не искаше да улесни нещата за него и да му позволи да се отърве от проблема.

А и навярно се страхуваше от това, което можеше да открие за себе си, от това, което терапията можеше да разголи за нея самата. Навярно не беше подготвена да научи колко дълбоко е нещастието й. Може би, ако започнеше да говори, че се чувства провалена, че е попаднала в живот, в който понякога дори не разпознава човека, в който се е превърнала, тя щеше да види неща, които не искаше да вижда. Ако облечеше в думи всичко неизречено, то щеше да стане истинско.

Хапчетата действаха. Правеха я безчувствена. Не че й помагаха да приема живота по-спокойно, а просто вече не чувстваше нищо. Не усещаше, че в късната зима небето беше сиво и мрачно, дърветата — голи, а улиците — мокри от топящия се сняг и спорадичния дъжд.

Сутрин, след като помахаше за довиждане на Ани от автобусната спирка и оставеше Ноа в предучилищната, тя често ходеше в едно кафене наблизо. Ровеше в кошницата с вестници, намираше страниците на Таймс за събитията от живота, купуваше си лате за четири долара и сядаше на малка кръгла маса до прозореца, от която наблюдаваше другите хора и техния живот: в съседство седеше колежанче, което рисуваше с молив странно изглеждащо колело на милиметрова хартия; момчето правеше няколко щрихи, спираше и подпираше брадичка на ръката си. Сляп мъж със суитшърт с качулка, който носеше спортен сак и държеше каишката на куче водач. Безизразна жена с очертани с очна линия очи, която кимваше леко всеки път, когато мъжът срещу нея кажеше нещо енергично и категорично. Руса дама с лъскав червен автомобил „Джийп“, която паркираше пред кафенето. Стачкуващи хора с надписи и табели, прикрепени на гърбовете и гърдите им, които, застанали на ъгъла, протестираха срещу трудовите практики в гастронома на другата пресечка. Всички бързаха, движеха се с някаква цел, с изключение на един възрастен мъж, който обикаляше безцелно по тротоара, сякаш не можеше да реши в коя посока да поеме.

Алисън се чувстваше самотна по начин, по който не помнеше да се е чувствала някога — усещането за самота беше толкова силно и дълбоко, че тя дори не можеше да диша. Аз съм виновна, мислеше си тя. Заслужавам си го.

Нощем, когато всички останали спяха, Алисън обикаляше от стая в стая, без да включва лампите, спираше до прозорците и се взираше в тихата улица. На неясната светлина от уличната лампа голите клони на дървото в предния им двор приличаха на послеобраз[15] на снимка, релефно заплетен на фона на небето. Тя вървеше из утихналата къща и гледаше снимките, подредени на полицата над камината и по претрупаните лавици за книги, и се чудеше: „Това наистина ли е моят живот? Този колаж от идеални мигове, замръзнали във времето?“ Сега всяка снимка сякаш й напомняше, че е смъртна — напразен опит да запази миналото си, режисирано заявление за неизменност и дълготрайност в един непостоянен свят. Повдигаше й се от тях.

Когато все пак легнеше, Алисън отново и отново повтаряше катастрофата в ума си. Мислеше за момчето в другата кола: кожата му беше мека като зряла праскова, а тялото му тежеше в скута на майка му. Въпреки че Алисън бе виждала очите му единствено затворени, тя си ги представяше широко отворени, с горчиво-сладък кафяв цвят. Дъхът му беше топъл и остър като ябълков сок и бисквити от непресято брашно; пръстите му бяха лепкави от близалката, която беше получил, за да остане на седалката си, но сладкият подкуп не беше свършил работа. Тъмната му права коса миришеше на бебешки шампоан, мека и фина като докосване от мигли по бузата на майка му.

Алисън си го представи облегнат в скута на майка си, чиито ръце го прегръщат и му дават спокойствие в мрака. Сега се върти, уморен е и раздразнителен. Опитва се да се изправи и майка му му се кара: „Седни, Марко, спри да мърдаш“. Баща му е разсеян и просто иска да се прибере. Утре трябва да става рано. Има добра работа и не може да си позволи да я изгуби — има нужда от нея, те имат нужда от нея, след като на предишната получи херния и не му признаха никаква нетрудоспособност. На сегашната си работа има добър началник; членува в синдиката и винаги иска да привлече нови работниците. Може би сега е моментът, мисли си бащата на Марко. Ако документите станат през следващите няколко месеца, ще работи законно и ще може да получи здравна осигуровка. Би било чудесно, ако поне веднъж не е нужно да се тревожи.

Момченцето се движи на предната седалка. „Стой мирен, Марко“, казва строго бащата. Поглежда раздразнено жена си. Защо не може да го накара да седне? И тогава синът му привлича вниманието му и протяга ръка, пухкавите му пръсти с меки нокти се разперват към него — „Татко, татко“, казва сладко детето, а гласът му е като мелодична песен — и баща му го гледа с обич. Моето момче. Моят единствен син.

Алисън вижда всичко ясно в ума си: предницата на колата се смачква като станиол, момчето полита напред и се измъква от ръцете на майка си, докато тя се опитва да го задържи. Майката пищи, бащата вика, но детето е прекалено изплашено, за да издаде дори и звук. Чува се само отвратителният удар върху предното стъкло и как то се разбива на парчета. За миг настъпва тишина. А после се разнася пронизителен плач, единственият звук, който всъщност стига до Алисън.

Момченцето чува сблъсъка, усеща как е издърпано напред, чувства ръцете на майка си, които го стискат през кръста, а после се разтварят, докато то лети, все по-близо към дъждовните капки на предното стъкло, фаровете на другия автомобил, уличните лампи над тях и тъмнината. С крайчеца на окото си вижда как баща му се обръща към него и изведнъж започва да се смее. Татко се прибра от работа, изкъпан, мокър и мирише на сапун и паста за зъби, носи чиста бяла тениска и хвърля Марко във въздуха, оставя го да падне тежко в очите му, смее се и го закача, а след това го хвърля още по-високо. Момчето знае, че сега е във въздуха и че е в безопасност; татко му ще го хване, както винаги, и ще падне в топлата прегръдка на ръцете му.