Птичка в ръката

В утрото, в което родителите на Алисън трябваше да кацнат със самолет от Северна Каролина, Чарли се събуди, изпълнен с облекчение. Сервира закуска на децата и приготви Ани за училище, а през това време Алисън лежеше в леглото и превключваше каналите на малкия телевизор, който използваха в колата си, за да пускат видеоклипове по време на дълги пътувания. Ноа беше болен, имаше ушна инфекция, а на спирката на автобуса Ани започна да пищи и отказа да се качи на училищния автобус — хвърли се на мокрия тротоар и не пожела да стане. Чарли се паникьоса, вдигна я от паважа и се опита да я качи по стълбите на автобуса, но тя пищеше истерично и той отстъпи назад под погледа на автобусния шофьор.

Ед и Джун трябваше да наемат кола от летището, но тъй като така или иначе се наложи Чарли да си остане у дома сутринта, той настани децата на столчетата им в колата и тръгна към Нюарк.

— Какво му има на това бедно дете? — беше първото нещо, което Джун каза, когато седна на предната седалка. Тя прокара ръка между седалките и разтревожено започна да докосва различни части от лицето на Ноа с опакото на ръката си.

— Болен съм, бабо — отвърна малко неразбираемо Ноа.

— Да, така е. Горкият. Имаш температура. Не трябва да си навън в такова време.

— Пие антибиотици — обясни Чарли, като се опитваше да не звучи прекалено отбранително. — Това е просто ушна инфекция.

— Знаете, че антибиотиците не са непременно най-добрият начин за лечение на ушна инфекция. Изпратих на Алисън информация за хомеопатични лекарства, които не са толкова агресивни. Сигурно не сте имали време да я разгледате. Все още не знаем как точно антибиотиците влияят на малките деца.

— Напротив, знаем — каза Чарли. — Лекуват ушни инфекции.

„По-спокойно“, каза си наум, „Остави нещата така“.

— Здравей, скъпа! — Джун говореше на Ани през другото си рамо. — Днес не си ли на училище?

— Мразя училището. Никога повече няма да ходя на училище!

— Глупости. Училището е много важно. Не искаш ли да си умно момиченце?

— Не — отвърна Ани.

Джун се надигна леко и се обърна на седалката си.

— Е, ти може и да не искаш — усмихна се тя решително на Ани, — но си на шест години. А доколкото знам, шестгодишните не решават сами дали искат, или не искат да ходят на училище.

— Слушай баба си, Ана-банана — каза Чарли. — Напоследък ни се струпа много, както знаеш — обясни тихо той на Джун.

— Това е още една причина да се придържате към установения ред — промърмори тя. — На децата им е нужна дисциплина.

— Джун — намеси се Ед от задната седалка. — Мисля, че вече изрази мнението си. Както и да е, спомням си, че самите ние не се справяхме особено добре с реда и дисциплината, когато Алисън беше малка.

— Да — изсумтя Джун, — и виж какво се случи.

— Джун, моля те — каза Чарли и посочи децата.

— Без обвинения — каза Ед. — Казахме, че няма да го правим. Помниш ли?

— Помня. Помня. Не става въпрос за обвинения. Става въпрос за това да помогнем на едно семейство да се върне към нормалния си живот, ако това въобще е възможно.

Чарли й хвърли ядосан поглед. Трябваше ли да го прави пред децата?

— Болен съм! Болен съм! — плачеше Ноа и се мяташе в детското си столче.

Когато пристигнаха у дома, Алисън се беше облякла и беше в кухнята, където пълнеше съдомиялната с купите от мюсли от закуска. Родителите й оставиха куфарите си и отидоха да я прегърнат, а тя рухна в ръцете им. Чарли заведе децата във всекидневната и им пусна дивиди с „Шрек“. Знаеше, че Джун ще направи забележка за това, но не му пукаше. Погледна часовника си: 12:20. Ако не хванеше следващия влак за града, щеше да пропилее целия работен ден. Най-големият му клиент, вестникарският конгломерат „Пи Ем Ар Джи“, вече оставяше агресивни съобщения на гласовата му поща: „Чарлз, сигурен съм, че си зает човек с много задължения, но времето на кампанията изтича. Трябва да се чуем. Опитах да се свържа с теб по имейл, но вероятно не си получил съобщенията ми. Ако можеш да ме включиш в графика си, ще се радвам на едно телефонно обаждане до края на деня днес, благодаря.“ Коремът му се свиваше, щом започнеше да мисли за това.

— Трябва да хвана следващия влак — каза той, щом влезе в кухнята.

— Какво? — попита Джун. — Тръгваш ли? Струва ли си в този час?

— Имам среща в три часа — излъга той и веднага се ядоса на себе си. Защо трябваше да лъже? Трябваше да отиде на работа — той беше човекът, който изкарва прехраната на семейството. Нещата бяха толкова прости. Защо изведнъж се почувства виновен?

Алисън го погледна безизразно. Ноа беше влязъл в кухнята и мрънкаше за сок. Промъкваше се между краката й като котка, но тя сякаш не забелязваше.

— Кога ще се прибереш?

Чарли погледна часовника си. Знаеше колко е часът, но жестът беше важен.

— Ами, може да се наложи да остана няколко часа след работа — каза той и пресметна, че може би ще има възможност да разговаря с Клеър, ако действа по-гъвкаво. Къде беше тя? Някъде на юг. Искаше само да чуе гласа й, да почувства близостта й, дори и за малко. Засега това би било достатъчно. — Работя с голям клиент. — Той се обърна към Ед, единствения му възможен съюзник в стаята, за да обясни. — Както можете да си представите, напоследък нещата са доста трудни. Наложи се известно време да отсъствам от работа.

— Сигурна съм, че колегите ти проявяват разбиране предвид обстоятелствата — каза Джун.

Всъщност Чарли не беше казал на колегите си. Те може и да знаеха, но не от него. В сряда той си взе болнични заради предполагаемо стомашно неразположение. Тогава отиде в офиса на старши съдружника си и затвори вратата.

— Съпругата ми претърпя тежка катастрофа — обясни той. — Другият шофьор не спрял на знак „Стоп“ и ударил колата. Тя е добре, но един от пътниците в другия автомобил загина. — Той не каза, че загиналият е дете. Пропусна да спомене и за полицейския участък, за наличието на алкохол в кръвта, за въпроса за нейната вина.

— Това е ужасно, Чарли — ахна Бил Триест, заобиколи бюрото си и сложи ръка на рамото на Чарли. — Но Алисън е добре, нали?

— Добре е. Разтревожена е.

— Разбира се, разбира се. Боже мой. Сигурен съм, че в момента има нужда от твоята подкрепа.

— Ще се справим — каза, без да се замисля Чарли. По-късно си припомни блудкавите си отговори, с които искаше да изрази съчувствието си. Ще се справим. Дали щяха да се справят? Не беше толкова сигурен.

— Ако трябва да си вземеш почивен ден, просто ми кажи — рече Бил. — Можем да организираме нещата с твоята работа, ако се стигне дотам.

— Не, не — отвърна бързо Чарли. Последното нещо, което искаше, бе да си стои вкъщи с Алисън по цял ден, и то всеки ден. Достатъчно трудно бе да се прибира вечер и да се изправя пред нея — плачливото отчаяние в очите й, неизказаната нужда от неговата прошка, сякаш той притежаваше силата да смекчи вината й. Децата усещаха нейното отдалечаване, постоянно бяха залепени за нея и уплашени. Не, не искаше почивни дни. Щеше да наеме Долорес за допълнителни часове. Родителите на Алисън щяха да запретнат ръкави, за да помогнат. Самата мисъл да се заплете още повече в това точно когато започваше да се оттегля, го изпълваше с паника.

— Може би ще иска да разговаря с терапевт — предложи Бил. — Мога да ви дам едно име, ако решите. Съпругата ми посещаваше една жена в продължение на година след смъртта на брат си и аз вярвам, че тя много й помогна.

— Благодаря. Това е добра идея — отвърна Чарли. Той погледна Бил — добре поддържан, хубав мъж в края на четиридесетте — и се запита какво ли бяха преживели той и съпругата му. Доколкото Чарли си спомняше, съдружникът му за първи път споменаваше жена си.

— Е, добре, вземи си толкова дни, колкото са ти нужни — каза Бил и го потупа по гърба, а след това го придружи до вратата на офиса.

— Благодаря — отговори Чарли. — Бил, ще се радвам, ако не споделиш това с никого. Алисън е доста затворен човек и мисля, че би предпочела да не се говори за инцидента.

— Разбира се. Разбирам — увери го Бил.

Всъщност Алисън не беше молила Чарли да пази случилото се в тайна. Той беше този, който не искаше хората да знаят. Съпругата му бе пила, а едно малко момченце беше мъртво. Дете — момче като неговото, нечий друг син: мъртъв. Звучеше ужасяващо. Катастрофата нямаше да се случи, ако шофираше той. Беше по-уверен на пътя, по-решителен. Алкохолът щеше да му се отрази по друг начин. Във всеки случай, нямаше да изпие две атрактивни сини мартинита.

Но да отиде на партито на Клеър с Алисън, би било непоносимо за него.

Преди катастрофата Чарли се питаше дали би могло нещата да продължат по този начин, да останат така неопределени. Той и Клеър щяха да живеят отделния си живот и да се срещат в някакво пространство на биосферата, извън ограниченията на истинския живот. Връзката им щеше да съществува отвъд царството на ежедневните грижи. Дори и тогава Чарли знаеше, че такава самонадеяност беше глупава; деликатният баланс, нужен за запазването на подобна несигурна ситуация, беше обречен да се разпадне. В някакъв момент или той, или Клеър щяха да усетят, че това не е достатъчно. Алисън или Бен щяха да научат. В крайна сметка, щеше да се наложи промяна. Но се чувстваше като един от онези военнопленници, за които беше чел, че привързват живите към мъртвите тела на убитите си другари и ги изхвърлят в реката. Той се оказваше вързан за Алисън както никога досега — той беше, или трябваше да бъде, преданият и непоколебим съпруг.

Час по-късно, докато стоеше на перона и чакаше влака в 13:17, Чарли извади мобилния си телефон.

— Хей, здравей — каза Клеър с уморен глас.

— О, боже, събудих ли те?

— Всичко е наред. Просто подремвах — каза тя. — Трябваше да стана на разсъмване заради едно сутрешно предаване.

— Съжалявам. Къде си сега?

Той чуваше шумоленето на чаршафите и си представяше как тя сяда в леглото и включва нощната лампа в хотелската стая.

— Нашвил. Времето е много приятно. Цветята цъфтят.

— Как мина представянето снощи?

— Чудесно. Една стара приятелка от колежа живее тук и успя да доведе доста хора. В противен случай щеше да дойде само някой бездомник и трите възрастни дами, които вчера следобед са ме чули по националното радио на Тенеси.

— А ти как си? — попита той, нетърпелив да научи подробностите.

— Чарли, добре съм. Добре съм. Това няма значение. Въпросът е ти как си?

Той вдиша тихо и напълни белите си дробове с хладния пролетен въздух. Докато беше на около два километра от гарата, в другия край на града, Чарли чу сигналната свирка на влака, което значеше, че машината пристига на гарата. Трябваше да й се обади по-рано. Влакът щеше да е тук след минута.

— Е. Не съм много добре — отвърна той. На излизане от вкъщи бе срещнал бащата на Алисън в кухнята, който ядеше сандвич с риба тон и четеше Таймс. Чарли го беше поздравил набързо и бе отишъл в коридора, за да вземе чантата на лаптопа си, но Ед се изправи и застана на вратата с чаша мляко в ръка.

— Знам, че е трудно — каза Ед. — Едва ли може да е по-трудно от това.

Чарли само бе кимнал в отговор, докато събираше ключовете си, блекберито и сребристия си айпод от една купа на масата в коридора и ги пъхаше в различни джобове на чантата.

— Радвам се, че си тук — каза той и наистина го мислеше.

Чарли харесваше Ед, чудатата му чувствителност и мекото му чувство за хумор. Ед построи сложни железопътни релси на Ноа, като използваше всяко парченце от релсите на „Локомотивът Томас“, което беше успял да събере през годините. При последното си посещение той направи на Ани чифт пера от закачалки за дрехи и розова мрежа, а един следобед заведе децата в местния музей и сладкарницата. Ед проявяваше любопитство и интерес към работата на Чарли от антропологична гледна точка и му изпращаше книги за Томас Джеферсън, от когото и двамата се интересуваха — книги, които Чарли рядко успяваше да прочете докрай, но все пак жестът беше важен. Чарли пък му помогна, когато Ед купи първия си компютър, направи му имейл и от време на време му изпращаше интересни новини и клюки от интернет, които смяташе, че ще му допаднат.

Чувствата на Чарли към майката на Алисън бяха доста сложни. Не я харесваше особено и причината за това се криеше не само във факта, че я намираше за самовлюбена и претенциозна. Отношението й към него го караше да се чувства неудобно. Единствено тя, за разлика от съпруга си и дъщеря си, сякаш беше усетила от самото начало, че Чарли не бе напълно отдаден на семейството си, че винаги изглежда някак объркан, дори в моменти, в които самият той все още не знаеше това. Тя сякаш постоянно го наблюдаваше. Дълго време той мислеше, че подобно отношение не е справедливо. Оплакваше се на Алисън, че според него майка й никога няма да бъде доволна, че тя винаги очаква най-лошото от него. „Това са глупости, тя смята, че си чудесен“, казваше Алисън (както обикновено, изглаждаше проблема и не обръщаше внимание на очевидното, за да се стигне до примирие). Сега на Чарли му хрумна, че подозренията на Джун, че той не е достатъчно отдаден и достатъчно посветен на наскоро създаденото му семейство, бяха всъщност напълно верни. Навярно тя го разбираше по начин, по който никой друг не можеше да го разбере. Заради благородната душа на Ед и преднамереното неглижиране от страна на Алисън и двамата бяха в неведение. Единствено Джун го виждаше такъв, какъвто беше.

Чарли стоеше на гарата и разговаряше по телефона с Клеър. Той наблюдаваше релсите и влака, който приближаваше към перона. Пътниците сгъваха вестниците си, приключваха телефонните си разговори и търсеха картите си за пътуване. Чу се свирката на влака — нисък, плътен звук, който сякаш увисна във въздуха.

— Не мога да спра да мисля за случилото се — колко ужасно е всичко това — каза Клеър. — Алисън така и не отговори на обаждането ми и аз не исках да я притеснявам. Но…

— В момента не се обажда на никого.

— Просто исках да знае, че… О, по дяволите. Няма значение.

— Напротив, има. Има значение — отвърна той, без да обръща внимание на думите, докато се опитваше да приключи тази тема. Чарли не искаше да разговаря с Клеър за Алисън. Единственият начин, по който успяваше да се справи с това, беше като ги разделя в ума си.

— Чувствам се така, сякаш вината е моя… тези абсурдни сини мартинита… а и честно казано, аз я избягвах; беше някак — знаеш, не бяхме разговаряли от известно време… онази глупава статия… ако бях по-дружелюбна и внимателна, ако бях помислила как ли се чувства тя… А и тази глупава книга… знам, че се чувства предадена… И ти. За бога, Чарли — ти…

Останалите й думи бяха заглушени от влака, който тъкмо влезе в гарата, и Чарли затвори очи, облекчен от появата му.

— Влакът пристигна — каза той. Сега се дразнеше от Клеър — нейната самовглъбеност започваше да му лази по нервите. Беше забравил, че е такава, или просто напоследък не беше забелязвал, защото беше изцяло завладян от други, по-първобитни нужди: тежестта на гърдите й в ръцете му, извивката на голия й ханш…

— Боже, каква егоистка съм — тя сякаш беше прочела мислите му.

— Не, не си — отвърна той, качи се във влака и затърси място. Не можеше да понесе необходимостта да успокоява и нея. Достатъчно трудно му беше да се справя с Алисън. А трябваше да преодолява и чувството за собствената си вина, дори докато мечтаеше за бягство… бебешки меката кожа от вътрешната страна на бедрото й… и чакаше Клеър да се върне от представянето на книгата си.

Навярно той можеше да отиде при нея?

Подаде картата си на кондуктора и задържа неловко плоския телефон, като го притисна към лицето си.

— Къде ще бъдеш в понеделник? — попита той Клеър и кимна на кондуктора.

— Ами… мисля, че в Атланта — отвърна тя.

Чарли си пое дълбоко въздух.

— Какво ще кажеш да ти правя компания за една нощ?

— Наистина ли? Но как?

— Родителите й са тук — каза той, като намери за по-лесно да замени името й с местоимение. — Ще останат пет или шест дни. Може би моите клиенти имат нужда от внимание и помощ.

— О, да — потвърди тя. — Наистина имат нужда точно от това. Ела.

Maй 1998 г

Беше ясна петъчна вечер, а луната светеше като кандило в небето. Чарли заключи колелото си за парапета на стълбите и натисна звънеца на Клеър и Бен. Една слаба жена отвори вратата, но в същото време гледаше встрани и говореше с някого.

— Извинявай — каза тя и се обърна към него. — Ти трябва да си Чарли. Аз съм Алисън.

Тя протегна ръката си. Беше малка и студена, но ръкостискането й — изненадващо силно. Големите й очи имаха цвят на кестен, а косата й бе тъмнокестенява и права. Имаше чиста кожа и големи устни, прекалено големи за лицето й. Той забеляза, че задникът й, обут в избелели дънки Ливайс, бе малък и стегнат.

— Бен е ей там, готви охлюви — каза тя и Чарли усети мекия й южняшки акцент, по-изразен, отколкото при Клеър. Тя поклати глава. — Не знам какво направи с вас тази държава.

— Превърна ни в сноби, педанти и яростни еврофили — отвърна Чарли. — Това е отмъщението на британците заради нашето дезертьорство преди двеста и петдесет години.

Тя се засмя.

— Тогава, предполагам, че ще пиеш шери.

Той я последва вътре, където Бен режеше чесън на малка дъска с малък нож, превит над нея като шивач.

— Купих нещо по-твърдо — обясни Чарли и показа книжен плик.

— Какво? — Бен спря да реже и вдигна поглед, а Чарли извади бутилка Далуини. — „Първокачествен скоч от планината“ — прочете той етикета. — Отлично. Нека голямата врява започне сега — каза той и отново се наведе над дъската.

Чарли изпита задоволство, защото беше успял да угоди на изключително придирчивия Бен.

— Да налея ли и на теб? — попита той Алисън.

Тя присви нос, поколеба се, но после повдигна рамене и каза:

— Е, щом всички ще пиете това.

Чарли отвори шкафа, намери четири различни чаши и ги извади.

— А Клеър?

— По-добре не — отвърна Бен. — Не знам кога ще се върне.

— Няма ли да идва?

— Не знам — каза Бен, без дори да вдигне поглед.

Чарли погледна Алисън въпросително. Тя повдигна вежди, но не каза нищо. Двамата наблюдаваха как Бен изсипа чесъна в един тиган с масло.

— Почти готово е — каза той и разбърка съскащите парченца с дървена лъжица. — После можем да седнем за няколко минути и да се насладим на този скоч.

— Чисто или с лед? — попита Чарли и отиде до фризера.

— Чисто. Винаги чисто — отвърна Бен.

— Както прецени барманът — каза Алисън с усмивка.

— Ами тогава ще ти сложа лед — отвърна Чарли. — Водата може да ти потрябва, ако смяташ да пиеш тази чаша цяла вечер.

— Съжалявам. В леката категория съм — обясни тя. — Опитът ми от колежа се състои само от бира и вино „Сътър Хоум“. И по някой и друг коктейл „Блъди Мери“ в неделя сутрин.

— Това ми звучи познато. Къде си учила? — попита Чарли и си спомни, че Клеър му беше дала най-важната информация за Алисън. Де да беше обърнал повече внимание.

— Чапъл хил. Университета в Северна Каролина.

— Знам какво е Чапъл хил — ухили се Чарли. — Направо си е в Бръшляновата лига.

— Така казват — отвърна тя. — А ти си от Канзас. Лоурънс, нали? Чувала съм, че това е страхотно колежанско градче.

— Да, това е един странен оазис. Но пък има магазин Уол-Март, голям колкото Делауер.

— Може ли да се сравни с това? — попита тя и посочи неопределено към Бен или може би към света зад него.

— Никак. Това е съвсем друг свят.

Той й подаде питието — ледът подрънкваше в стъклото на чашата — и я погледна в очите. Сега изглеждаха по-тъмни, живи и топли. Мога да го направя, помисли си той. За миг се зачуди дали Клеър не се беше махнала нарочно, за да даде предимство на Алисън.

— Добре. — Бен намали котлона и вдигна чашата си със скоч. — Наздраве. За държавното образование! — И чукна чашата си в техните.

Клеър се появи към десет часа, след охлювите, салатата и пържената в тиган пъстърва с коричка от царевично брашно, която Алисън приготви, докато Бен и Чарли стояха около готварската печка. Вече бяха изпили по няколко чаши Далуини и Бен реши, че би било дръзко да сменят питието. Когато Клеър влезе, Бен стоеше върху масата и пееше „Аз съм само едно малко черно дъждовно облаче“ и имитираше доста добре Мечо Пух.

— Здравейте — поздрави хладно тя.

Бен погледна Чарли.

— Казах ти, Прасчо. Мисля, че загазихме с това бурно време.

Тя впи поглед в тях за миг. После остави чантата с книги, която носеше, отиде в спалнята и затръшна вратата зад гърба си.

Бен слезе от масата и потъна в един стол. Кръстоса дългите си крака, приви се и се изправи като скакалец. Прокарваше пръсти по покривката, почукваше по чинията, отдръпваше пръсти и пак ги разтваряше. Светлината oт свещите трептеше по очилата му.

Чарли и Алисън размениха погледи.

— Само аз ли не знам какво става тук? — попита Чарли и насила се засмя.

Бен довърши песента с мек глас:

— „Нося се наоколо, над земята, и се чудя къде ще падна.“

— Е, какво мислиш? — попита Клеър на следващия ден Чарли. Те седяха в двата края на дивана във всекидневната и пиеха чай. Бен беше станал рано, за да отиде на съботна лекция, която известен архитект изнасяше в музея, а в последния момент Алисън бе решила да го придружи.

— За твоето отсъствие?

Вечерта беше приключила, когато Алисън обяви, че е уморена и си ляга, а Бен и Чарли допиха останалия скоч в мълчание и тъмнина, наблюдавайки нагорещените до червено намотки на електрическата печка. Чарли спа на дивана. Клеър остана в стаята си. Той се надяваше, че сега ще му обясни какво става.

— Божичко. — Тя поклати глава. — Не, за Алисън.

— В момента се интересувам от теб.

— А аз се интересувам какво мислиш за Алисън.

— Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш.

— Невъзможен си — каза тя и го замери с възглавница.

Той се наведе и вдигна чашата си.

— Ти си тази, която не се появи снощи.

— Очевидно си прекарвахте отлично и без мен.

— О, стига, Клеър.

Тя отпи дълга глътка чай.

— Може би ревнувах — каза.

— Какво? — попита недоверчиво Чарли.

— Може би — отвърна тя.

Сърцето му подскочи за миг, а после, също толкова бързо, се сви от болка. Това нямаше никакъв смисъл.

— Ти си тази, която си има гадже. О, извинявай — годеник. И ти — ти ме уреди с Алисън. Тя е твоя приятелка.

— Знам — каза тя. — Но може би реших, че не искам да те деля с никого. — Тя остави чашата си и покри очите си с ръце. — Държа се детински. Алисън е най-добрата ми приятелка, а ти, ти си най-близкият ми приятел тук, с изключение на Бен, разбира се, и изведнъж осъзнах, че ако с Алисън се съберете, ще изгубя и двама ви. Постоянно ще мислите един за друг.

— Не избързваш ли малко? Едва снощи се запознах с момичето. Дори не знам дали ме харесва.

— Харесва те — каза безизразно Клеър.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. Затова ви запознах. Знаех, че ще те хареса и че вероятно и ти ще я харесаш. — Тя побутна крака му с босото си стъпало. — Е, харесваш ли я?

— Ти си манипулатор, Клеър — отбеляза Чарли.

Тя дълго го наблюдава, а той задържа погледа й. Това беше първият път, в който двамата се гледаха в очите, и Чарли отказа да отмести поглед. Какво каза тя току-що? Че ревнува, че го иска само за себе си. Мислеше ли го наистина? Страхуваше ли се, че ако не се възползва от момента, той просто ще отмине, подобно на много други мигове. Имаше навика да не приема сериозно възможностите за избор, които се явяваха пред него, или пък може би прекалено късно осъзнаваше тяхното голямо значение.

Накрая тя проговори.

— Обичам Бен.

— Знам — отвърна той.

— Той е добър за мен.

— Знам.

— Иска ми се… — Тя въздъхна. — Иска ми се да можех да живея два живота.

Чарли сви рамене. Усещаше как тежестта на отхвърлянето притискаше гърдите му, въпреки че до този момент не си беше представял, че тя някога ще види нещата по този начин — като избор между него и Бен.

— Аз…

Тя протегна ръка и закри устните му с длан.

— Недей — каза му и потъна в своя ъгъл на дивана. — Не казвай нищо. Искам всичко да си остане постарому.

Той стоя дълго, вперил поглед в нея, опитвайки се да прецени дали да продължи, или да се откаже. Какво всъщност искаш да кажеш? Това беше въпрос, който хората не задават или поне Чарли не задаваше. Предпазливостта и благоразумието, типични за Средния запад, бяха вкоренени в него. Приемаш това, което хората ти казват за себе си, дори и когато знаеш, че съвсем не е всичко. Уважаваш тяхното желание да разкрият само онова, което чувстват уместно да споделят. Удобството е ръководещият принцип.

— Добре — каза той.

Постояха няколко минути, заслушани в концерта на Бах, звучащ от портативния касетофон в ъгъла, в тиктакането на часовника в кухнята, в приглушеното свистене на автомобилите, които се движеха в дъжда. Клеър сякаш пак се затвори в себе си, решително дружелюбна и сдържана.

— Харесвам я — най-после каза той. — Изглежда мила. Навярно малко наивна?

— Само малко — каза Клеър. — Но не е задължително това да е нещо лошо. Не си ли чел Хенри Джеймс?

— Не — призна той.

— Е, трябва да го прочетеш — отвърна тя. — Алисън е класическа героиня на Хенри Джеймс.

По-късно, когато дъждът спря, Чарли излезе от задния вход, стъпи в неравния бетонен вътрешен двор и погледна небето — бяло като обезмаслено мляко. Вятърът поклащаше мокрите листа на натежалите от дъжда дървета. Би му харесало да приеме тази промяна на времето като поличба, но засега бе приключил с поличбите.

Клеър стоеше на подиума в малка самостоятелна книжарница в Роли, Северна Каролина. Разгледа хората, които бяха разпръснати из подредените редове от сгъваеми столове, и отвори книгата на отбелязаната страница.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя. — Ще прочета няколко кратки откъса, а след това ще поговорим.

Тя се усмихна притеснено и зачете:

Съквартирантката на Ема от колежа на име Колийн се беше запознала с гаджето си, Стийв, още в първия ден на първата година. В една от редките вечери, когато Стийв не беше там, Ема попита Колийн как на толкова ранен етап беше разбрала, че именно той е човекът, с когото искаше да прекара остатъка от живота си.

— Какво те накара да мислиш така? — попита Колийн.

— Ами ти прекарваш с него всяка минута през деня — отвърна Ема. — Да не говорим за нощта. Затова си го помислих.

— Виж — започна Колийн. — Запознах се със Стийв в столовата и започнахме да излизаме. И двамата искаме да учим медицина, участваме в маратони в пресечени местности — имаме много общи неща. Но какво щеше да стане, ако не бях кандидатствала тази година? Ако бях отишла в друг колеж? Е, знам какво. Щях да срещна друг Стийв. Мило, умно момче, което е достатъчно амбициозно и леко срамежливо, което си търси приятелка, за да се чувства сигурен и уверен.

Има стотици такива момчета, дори хиляди! Всичко зависи от подходящия момент и обстоятелствата. Ако бях родена в друг град, в друга държава или пък в друга година, пак щях да намеря онзи Стийв, от който имам нужда.

Тогава Ема смяташе, че философията на Колийн е скандална, но по-късно бе склонна да се съгласи с нея. Опитът я научи на нещо друго. Започна да вярва, че истинската любов съществува и че това е най-важното нещо на света — по-важно от добротата и постоянството, по-важно дори от доверието.

Четенето мина доста добре, имайки предвид, че двама души от публиката в Роли бяха с психически заболявания, трима — далечни роднини на Марта Бел Кланси, двама бяха служители на книжарницата и един бе нейният придружител, който щеше да я представя пред медиите в града. Останалите четирима — „цивилните“, както служителката в книжарницата Сузи наричаше хората, които присъстват заради истински интерес, а не по задължение или щастлива случайност — бяха прочели реклама за книгата или по-рано през деня бяха чули Клеър по радиото, или пък, както един от тях й каза, бяха видели романа в Amazon.com, където за един кратък кибермиг излезе в раздела със специално представени книги.

Късно същата вечер Клеър лежеше в леглото в хотелската си стая и мислеше колко странно е това, че бе написала книгата преди повече от година. Мислеше за Бен, за тъмната му лъскава коса след душ, за чистите му ризи „Томас Пинк“ и за красивите му ръце, за вниманието му към дребните детайли, добротата му. Представяше си как пържи миди за вечеря, налива й чаша вино и запазва статия в Таймс, която смята, че ще й хареса.

Беше лесно да се влюби в Бен. Клеър бе пленена от неговия интелект и чувство за хумор. Беше напълно различен от всички, срещани дотогава. Познаваше много момчета от Юга, учтиви и умели в общуването, а вероятно дори и умни, но никога не бе срещала някого, който приема живота толкова саркастично и дълбоко язвително, както Бен. А и беше мил. В началото Бен искаше да я закриля, да се грижи за нея, да я пусне в големия свят с по-добра представа за самата себе си или по-скоро — с усещане за по-добрата половина от своята същност.

— Не съм толкова добра, за колкото ме смяташ — каза му тя веднъж.

— Но не си и толкова лоша, колкото си мислиш.

— Това някакво предизвикателство ли е?

Той я погледна остро.

— Аз не съм баща ти.

Аз не съм баща ти. Наскоро Клеър разказа на терапевта си за времето, когато бе на осем, скачаше на въже на алеята пред къщата, пееше си песничка и чакаше баща си да се прибере от работа. Тя помнеше първото нещо, което той каза, щом паркира синия си шевролет: „За бога, Клеър, престани да скимтиш“.

Тя обаче не се поколеба.

— Не скимтя, татко. Пея.

— Е, млъкни. Пречиш на съседите. И си мръсна — каза той. — Очаквам да се преоблечеш преди вечеря.

Думите му я жегнаха и тя отпусна въжето. Това беше последният път, в който го чакаше да се прибере от работа.

— Това те е заставило да бъдеш доста сдържана — отбеляза Дийна.

Бен бе първият мъж, който не я караше да се чувства прекалено нервна. Казваше й, че обича нейната енергия, страстта и интелигентността й. За известно време това я караше да се съмнява още повече в него.

— Не мога да бъда човекът, който ти ми казваш, че съм — обясняваше тя. — Ще полудея, ако трябва да съм тази, която ти искаш да бъда.

— Не искам да бъдеш никой. Освен себе си.

— Ами ако не знам коя съм?

Клеър осъзнаваше, че проблемът не беше в това, вече не беше влюбена в Бен. По-скоро се чувстваше отдалечена, без да го разбере, както се случва, докато се носиш със затворени очи на надуваем дюшек в басейн. В нея бе станала някаква дребна промяна, която я караше да погледне по съвсем различен начин към света. Спокойствието между тях бе станало безкрайно. Игрите на Скрабъл я отегчаваха, сънят й стана неспокоен. Сякаш сега се възстановяваше след амнезия или се събуждаше от епохален сън. Усещаше ума си празен и чист за първи път, откакто се помнеше. Бен не приемаше това сериозно, смяташе, че причината е в помятането — настроение, етап или просто част от естествените приливи и отливи на връзката им. Но Клеър знаеше, че има нещо друго — нещо се беше променило. Тя се бе променила. И животът им никога нямаше да бъде същият за нея.

Докато лежеше в леглото в хотелската стая и се взираше в тавана, в главата й нахлуха толкова много въпроси. Кой вид щастие беше възможен? Струва ли си да рискувам това, което вече имам? От какво ще се откажа, какво ще спечеля? Искаше й се да има кристална топка, която да разкрие какво ще се случи в идните години, която да й подскаже как да постъпи. Срамуваше се от своята шаблонност, от провинциалната си нужда да има посока, която да следва. Не трябваше ли точно това да преодолее? Проблемът се състоеше именно в липсата на ясна посока.

И все пак… тя се тревожеше за пари, за бъдещето си. Усещаше как минутите минават. Сякаш времето отново бе започнало да тече, след като години наред не беше помръдвало. Докато мислеше, че ще прекара остатъка от живота си с Бен, времето се точеше като течност, то нямаше значение. Но сега изведнъж пред нея се откриха възможностите и ограниченията на съвсем друг живот.

На следващата сутрин Клеър стана в седем. След четиридесет и пет минути трябваше да се срещне с придружителя си в лобито на хотел „Хамптън ин“. Според графика, който й бяха изпратили по факс, а тя взе от рецепцията на хотела, когато се настани снощи, целият ден бе пълен с ангажименти — две интервюта в местни радиостанции, обедно интервю във вестника на РолиНюз анд обзървър, интервю с редактора на секцията за книги на студентския вестник в университета на Северна Каролина. Трябваше също да се отбие в няколко вериги книжарници и да подпише купчини книги, приготвени от управителите. Това подписване на книги винаги й се струваше малко унизително. Книжарниците не можеха да връщат подписани от автора книги, затова управителите изчисляваха евентуалните продажби, преди да дадат на автора книгите за автограф. Понякога Клеър подписваше десет, друг път петнадесет, а от време на време и обезкуражаващите три книги. Според опита на Клеър придружителят й щеше да бъде или мила по-възрастна жена, или млад гей, който през последния месец беше съпровождал много по-звездни и интересни автори и си умираше да сподели всички подробности. Обикновено биваше разговорлив и очарователен и от нея се очакваше същото. Ако някое интервю се окажеше не особено успешно или на четенето присъстваха само четирима души, Клеър се чувстваше виновна, сякаш бе подвела спътника си или усилията им не си струваха.

След няколко интервюта и подписвания на книги тя осъзна, че й задават едни и същи въпроси: Доколко романът се основава на истинския ви живот? Майка ви алкохоличка ли беше? Какво е мнението на вашите родители за книгата? От време на време имаше интервюиращи, обикновено от национални радиа, които всъщност бяха прочели книгата и задаваха въпроси, на които отговаряше с удоволствие: за процеса на писане, за решенията по структурата на книгата, темите или връзките, които самата Клеър може би все още не подозираше. Но такива въпроси бяха рядкост. През повечето време се чувстваше така, сякаш участва в курс за избягване на пречки и се опитва да се справи с капаните, без да изложи себе си или човека, който задава въпросите.

Обиколката за представянето на книгата продължаваше. Тя започна да усеща, че интересните неща, които се случват на някои автори — големи интервюта в национални издания, публична подкрепа на книгата от страна на известен автор (или някоя друга знаменитост), някакъв скандал, конспиративна привлекателност, която да впечатли всички или да се превърне във всеобщо настроение, — не се случваха на нея, макар че никой не й го казваше без заобикалки. Когнитивното несъответствие на това преживяване — нуждата от реклама на книгата, загатвайки за нейната популярност (Дриймуъркс! Списание Ентътейнмънт уикли!), като в същото време се създава ясното впечатление, че тази популярност е изкуствено създадена — беше обезпокоително. Беше трудно да различи истината от измислицата и навярно трудността се задълбочаваше от факта, че не беше убедена в желанието си да ги различи.

Обади се на Джейми в Ню Йорк, за да направи справка с действителността, но вместо това получи отговор, изцяло съобразен с „партийната линия“ — „Всички са много доволни от книгата! Представянията в националните издания не са важни, хората четат местната преса! А и освен това книгата ти е навсякъде в интернет. Все още е рано, успокой се!“. Но тя знаеше, че това не е вярно. Срокът на годност на първите романи бе като този на „Уондър бред“[16], а тя започваше да разбира, че трайността на повечето книги съвпадаше всъщност с датата на публикуването им. Важно бе времето преди това, когато книжарниците правеха своите поръчки и лъскавите списания решаваха дали твоята книга си струва изписаното мастило. Тогава се вдигаше шум. Ако това не се случеше, издателят минаваше на следващия обещаващ първи роман. Книгата остаряваше месец след издаването си, освен ако не получи голям шанс.

Бяха минали три седмици от датата на издаване. Книгата имаше две представяния в национални издания — в Пийпъл и Ентътеймънт уикли. Ню Йорк таймс не си бяха направили труда. Южняшките вестници се отнасяха ентусиазирано. Публикуваха описания и реклами и включиха книгата на Клеър в прегледи заедно с други първи романи на автори, които пишат за Юга. В Блустоун нямаше самостоятелна книжарница, но в съседния град имаше книжарница от веригата „Бордърс“ със „Старбъкс“ кафене. Книгата бе представена в Блустоун Рекърд с описание и реклама, заедно с голяма снимка на Клеър и ласкателства за „момичето на Блустоун“. Описанието беше по-скоро прикрит разказ за годините на Клеър в Блустоун, дословно изброяване на полуистини и реклама на популярността й. Ревюто пък беше написано от саркастична бивша съученичка и беше пълно с намеци за нейните мотиви, представени в неясна положителна светлина. Бе очевидно, че на авторката на статията й беше казано да бъде мила, но тя не е могла да се сдържи и бе нанесла няколко удара: „Човек се пита защо госпожа Елис е изпитала нуждата да затвърди стереотипите на либералите от Севера у южняците. За протокола, не всяка омъжена жена от Юга е алкохоличка и не всяка тийнейджърка е непокорна повлекана. Като изключим слабостите на романа…“

Сутринта, когато пристигна в родния си град, Клеър бе поканена в три различни радиостанции и говори пред учениците в гимназията, като им разказа не съвсем честно за обучението, за образованието, получено там, което й бе позволило да надмине останалите, да се махне, да се премести в Ню Йорк и да напише книга. На много от учениците им беше любопитно да се запознаят с човек, израснал в Блустоун и напуснал града. Някои от тях, които виждаха в Клеър идеализираното постижение на своя дългогодишен копнеж, се хващаха за всяка нейна дума. Всичко това беше голямо ласкателство. Поне веднъж тя се почувства известна. Тези ученици не я попитаха защо в книгата бе сменила името на Блустоун на Хетфийлд и защо го беше описала като „малко, умиращо градче, основано до една фабрика“, нито пък питаха за други леко критични описания на градския пейзаж и социалната среда. Лицемерието и расизмът, които описваше и които бяха приети като дълбока обида от някои от приятелите на майка й, се оказаха интересен урок по история за тези деца.

Клеър беше изпратила на майка си копие на книгата преди месеци, а на заглавната страница бе написала весело послание: „Мамо, не забравяй, че това е просто роман!“. Но Лусинда каза само: „Ти винаги си гледала на нещата по-особено“ и „Добре че баща ти го няма, за да види какво си казала за него“. На партито за книгата в Ню Йорк Лусинда сякаш се чувстваше поласкана от вниманието на хората, въпреки че онези, които бяха прочели романа, задържаха поглед върху лицето й малко по-дълго (търсеха знаци за меланхолия или пък навярно за болестта на Алцхаймер, тъй като Клеър бе написала, че в семейството има такива случаи). Или пък оглеждаха ръцете й, по които сега се синееха изпъкнали вени (на шестнадесет години тя беше рекламно лице на препарата за миене на чинии „Джой“).

Не бяха обсъждали конкретните инциденти, които Клеър бе извадила от кладенеца на миналото си и сега лежаха сухи по страниците на книгата й. Например момента, когато баща й бе ударил майка й през лицето и Клеър се обади на 911; когато Лусинда се беше напила с онези сини мартинита и влезе гола в басейна на съседите заедно с голф партньора на баща й; случката, в която Лусинда хвана седемнадесетгодишната Клеър да прави секс в спалнята им с бейзболен играч, с когото се беше запознала в някакъв бар. Сякаш Лусинда беше решила, че Клеър като скулптор бе създала книгата, като физически предмет — със здравия си гръбнак, ярката корица и заглавието, — но не и онова, което се намираше вътре.

Всъщност книгата започваше да прилича на предмет и за самата Клеър. Докато я пишеше, тя не можеше да си представи как след години би говорила за нея. Макар и променени, разкритията бяха толкова дълбоко лични, че тя трябваше да се преструва пред себе си, че пише дневник. В противен случай никога нямаше да успее да каже всички тези неща. Но сега, когато миговете от живота й бяха включени в отделни кратки глави, тя се чувстваше като продавач, който предлага някакъв продукт. В интервютата повтаряше едно и също, като лавираше между откровеността и измамата. Споделяше болезнени тайни, сякаш бяха чужди. По някакъв начин те сякаш наистина бяха чужди — не нейните, а просто истории, които беше дочула, прочела или гледала по телевизията.

Стотина души от Блустоун се събраха в книжарницата „Бордърс“ за четенето онази вечер — броят им бе значително по-голям от броя на хората, които Клеър успя да привлече на другите места. Майка й беше там с приятелката си Марта Бел и Клеър отново остана поразена от силата на нейното отрицание, непоколебимото й желание да види книгата като предмет, като продукт, а не като язвителни, едва прикрити спомени на все още наранената си дъщеря. Докато хората прииждаха, Лусинда застана отпред до Клеър. Поздравяваше приятелите й с великодушната усмивка на горда баба: „Елате да видите бебето!“. Тя не обръщаше внимание на любопитните погледи и даваше любезни отговори на провокативните въпроси: „Възпитах я да има собствено мнение“, казваше Лусинда на всеки, който би я слушал, и още: „Тя сама си беше господар, откакто навърши три години“.

Клеър се чувстваше притеснена и причини за това имаше много. В публиката щяха да присъстват хора, които под една или друга форма са споменати в книгата. Те може и да имат повод да са враждебно настроени. След като бракът на родителите й се разпадна, а на петдесет и пет години баща й се омъжи за местна жена, която беше две години по-голяма от Клеър и двамата имаха дете, Клеър беше поразена, а майка й — съсипана. През последните десет години не поддържаше много контакти с баща си. Разменяха си коледни картички и по време на няколкото си посещения при майка си в Блустоун тя покорно беше прекарала няколко неловки следобеда с него, новата му жена Манди и тяхната дъщеря Бриана, която й беше полусестра.

Клеър бе почти сигурна, че баща й няма да се появи тази вечер. Увери се в това, докато разглеждаше събралите се хора. Едва след като четенето приключи — три внимателно подбрани откъса, които самата тя не харесваше, но които не засягаха нищо по-сериозно от смъртта на морско свинче и историята с цветната леха на майка й, която Клеър по свой каприз разруши (инцидент, описан с много по-голяма фриволност, отколкото в действителност) — тя вдигна поглед и видя баща си. Той стоеше сам в задната част на залата, висок мъж с фина посивяла коса, а студеното му изражение се различаваше коренно от снизходителните усмивки на очарованата от нея публика, която не мърдаше от местата си и ръкопляскаше любезно.

Когато се стигна до неминуемия въпрос как родителите й приемат книгата, Клеър посочи Лусинда, която стоеше с Марта Бел, а след това и към баща си, но него вече го нямаше. Беше си тръгнал, докато задаваха въпроса.

Обсъждането на книгата вървеше към края си, когато се изправи един оплешивяващ мъж с шкембе, облечен в червен анорак, който й беше смътно познат.

— Хей, Клеър, не знам дали ме помниш. Учихме заедно в гимназията, бях една година по-малък. Казвам се Тери Шоу. Как си? — Той срамежливо вдигна ръка и махна наполовина, подръпна панталоните си и прочисти гърлото си. — Чудя се какво е мнението на „Джил“ за всичко това.

Клеър знаеше, че може да й зададат такъв въпрос, но някак не беше подготвена. Пое си дъх.

— Ами — започна тя. — Това е роман, което, както знаете, означава, че героите са измислени. Някои образи са сборни, така че в тях можете да разпознаете различни хора. Но Джил не се основава на конкретен човек.

„Успокой се“, помисли си тя. „Говориш поучително. И още по-лошо, звучиш отбранително“. Тери обаче не беше убеден. Клеър го видя как повдига вежди към някого, седнал през няколко реда от него. Тя се усмихна безсилно.

— Следващ въпрос?

Тери вдигна полуизвития си показалец.

— Но тя със сигурност прилича много на Алисън Грей.

Клеър усети как гърдите й се свиват. Беше й трудно да диша.

— Нима? — изписука тя. — Хехе, това е интересно. Може би само малко. Така предполагам.

Алисън. Клеър не знаеше какво мисли тя за книгата. Дори не знаеше дали я беше прочела. А сега нямаше никакво значение, нали? Истинският живот имаше предимство и беше захвърлил малката книга на Клеър в някой затънтен ъгъл в ума на Алисън. Ако изобщо мислеше за нея.

Май 1998 г

Алисън отвори вратата на улица „Бартън роуд“ 32, а пред нея стоеше Чарли. Първото нещо, което забеляза, беше русата му къдрава коса. Второто — че той изглеждаше като невъзмутим американец, здрав, силен и със загар, с бяла тениска под протритата риза, с навити до лактите ръкави. Раменете му бяха широки, въпреки че бе доста слаб, а лицето му изглеждаше малко меко, сякаш последните следи от бебешката пухкавост още не бяха изчезнали. Веждите му се извиваха като руси гъсеници над светлосините му очи.

Тя го наблюдаваше по време на вечерята. Двамата с Бен бяха толкова различни: Бен беше дългурест, имаше ъгловати черти и понякога й се струваше леко непохватен със своите очила, тъмната си коса и потиснатите си прищевки; със своите гъвкави крайници и пясъчноруса коса Чарли приличаше на куче от породата златен ретрийвър. Тя веднага стана подозрителна: такива чаровници като него обикновено се оказваха измамници. Подобен начин на действие бе типичен за някои южняци — богати, с власт, отгледани в определено общество, — тя не търсеше точно такъв човек. Но когато започнаха да разговарят, тя осъзна, че имаше нещо друго у него, което не можеше да определи. Не беше наперен и самонадеян, а чувството му за хумор бе умерено. Увереността му не беше прекалена, липсваше му стеснителност и приемаше света по ироничен начин, който обаче не можеше да се определи като язвителен или горчив. Въпреки че общуваше с лекота в обществото, изглеждаше някак самотен.

По едно време, докато Бен ръкомахаше оживено, Чарли се облегна назад на стола си и през смях улови погледа на Алисън. Тя знаеше, че я беше видял как го изучава.

— Какво има? — попита той, а на лицето му се изписа половинчата усмивка, която показваше, че очаква отговор. С времето щеше да опознае това изражение отлично — привидно откровено, по-предпазливо, отколкото изглеждаше.

— Нищо — отвърна тя.

— Не, кажи ми.

Беше й някак познат, като любим спомен или постоянно повтарящ се сън.

— Имам усещането, че съм те срещала и преди.

— Някога била ли си в Канзас? — попита шеговито той.

— Той си е такъв, Алисън — намеси се Бен. — Не само на теб ти се струва. Има многолик образ или нещо такова — не знам. Подвеждащо е. Мислиш си, че го познаваш, и започваш да правиш предположения за това какво харесва и не харесва, но в повечето случаи грешиш. Преценяваш го погрешно. Много е дразнещо.

— Нямам представа за какво говори той — каза Чарли.

Да се влюбиш в Чарли, беше като да пътуваш в чужда страна и неочаквано да се почувстваш като у дома си. Алисън с учудване научи, че той не използва дезодорант. Къпеше се всеки ден и по думите му това беше достатъчно. Наистина беше. Излъчваше аромат, чист и сладък, като на сено от Средния запад. Не обичаше хапчета, лосиони и кремове. Миеше лицето си веднъж дневно — с шампоан под душа. Избърсваше се бързо, като куче, което се отърсва от водата, след като е минало през пръскачка. Отново като куче, той не беше нервен и това действаше наистина освежаващо — ядеше каквото иска, докато се нахранеше, и след това спираше; работеше по даден доклад, докато не решеше, че е готов, и приключваше. Не умуваше и не критикуваше нищо. Веднъж каза на Алисън, че не си спомня да е бил критикуван като дете. Тя си представи как е раснал като царевичен кочан в голяма нива, някъде там в Канзас, как е узрявал на стъблото, докато един ден просто се е оказал готов да си тръгне.

Още от първия път, когато Алисън го докосна, кожата на Чарли се превърна в приятно място — топло място, убежище. Миришеше познато, като нейната кожа или кожата на детето, което един ден може би щеше да роди. Да се влюби в Чарли, бе лесно като дишането. След години, когато той започна да се отдръпва и тя най-после осъзна глуповато и прекалено късно, че нещо не е наред, за нея все още беше непонятно, че някога можеше да се разделят, че може да дойде време, когато грапавото му като шкурка лице и жилавите му ръце да бъдат забранени и далечни.

В Кеймбридж Чарли изучаваше ранния църковен философ Августин, който твърдеше, че въпреки че истинското щастие е възможно, повечето хора никога не го изпитват. Не можеш да си щастлив, ако нямаш онова, което обичаш — или когато вече го притежаваш, осъзнаваш, че то е лошо и вредно, или не обичаш това, което имаш, независимо колко добро е то от обективна гледна точка. Щастието съществува само тогава, когато имаш това, което обичаш, и когато това, което обичаш, е добро за теб.

Когато се ожени за нея, Чарли вярваше, че е влюбен в Алисън — въпреки че по-късно осъзна, че онова, което смята за любов, не бе истинско щастие, нито дори негова най-бледа сянка. Той виждаше радостта на Клеър, когато Алисън се усмихваше, блясъка в очите им, когато си разказваха нещо, навика им да довършват изреченията си като сестри. Но всъщност той имаше толкова силни чувства към Клеър, че не знаеше какво да прави с тях. Да сподели част от тях с Алисън, изглеждаше логична стратегия. За известно време този пренос на емоции беше достатъчно ефикасен, за да заблуди и двамата и да ги накара да мислят, че тези чувства си бяха само техни.

Но в последните няколко месеца, откакто отново бе започнал да се сближава с Клеър, Чарли се почувства така, както някога в Кеймбридж. Не знаеше какво точно представлява това преживяване. Знаеше единствено, че то го променя. Скуката и усещането, че върши нещата автоматично, бяха изчезнали.

Чарли се прибра от работа и завари Джун в кухнята да реже зеленчуци, за да приготви задушено ястие, което той знаеше, че децата няма да ядат.

— Прибираш се рано — каза тя изненадано, когато той отвори задната врата.

Чарли си беше резервирал билет за Атланта за понеделник следобед, бе приел предложението на Бил Триест да прехвърли най-големия си и досаден клиент на свой колега. После хвана по-ранен влак и се прибра по-рано, отколкото беше казал. Сега, когато имаше план за действие, той усети прилив на топли чувства към Алисън и нейните родители, който беше толкова силен, колкото и вината му, че ги оставя, притеснението му, че ги лъже, и страха му, че планът му може някак да се провали.

— Исках да се прибера възможно най-рано. Как е тя? — той посочи неясно към горния етаж.

Джун, която режеше китайско зеле, повдигна леко рамене.

— Поне не е в леглото. В стаята за игра е заедно с Ед и Ани.

— В какво настроение е?

— Трудно е да се каже. — Тя спря да реже и задържа ножа повдигнат, докато размишляваше. — Не мисля, че това е нещо, с което можете да се справите с лекота. Особено, когато става въпрос за Алисън. В следващите месеци ще й трябва голяма подкрепа — голяма. Дори може би в следващите години.

Чарли кимна и съблече палтото си. Чувстваше се така, сякаш тя нежно бе забола ножа под кожата му. Разговорите му с Джун винаги изглеждаха по този начин — подтекстът беше наполовина на показ. Не можеш да ме излъжеш. И двамата знаем, че не си тук, че не си отдаден на семейството си. Трябва да промениш отношението си.

— Търсим добър терапевт — каза той, но това не беше съвсем вярно. Д-р Уолдрън бе дала на Алисън няколко имена, но синият лист с телефонните номера лежеше захвърлен някъде на купчината от касови бележки и визитни картички върху скрина на Чарли.

— Това е добро начало, но имах предвид, че Алисън има нужда от теб — отвърна Джун, като изрече думите буква по буква, за да ги разбере.

Чарли се обърна и закачи палтото си на закачалката в коридора, после се върна в кухнята.

— Знам. Пътят ще бъде дълъг — каза той, търсейки любезна и скучна метафора, която щеше да сложи край на разговора, но прекалено късно осъзна, че щеше да стане точно обратното.

— Е — каза бързо Джун, — не бих се изразила точно така, но, да. — Посочи купчината зеленчуци под ножа си и каза: — Реших, че е време да приготвим на децата нещо малко по-интересно от бейби моркови и замразена царевица.

— Успех — отвърна Чарли. — Какъв е резервният план?

Алисън беше легнала на пода на стаята за игри и наблюдаваше как Ед и Ани строят замък от блокчета.

— Здравей — каза тя с едва доловима усмивка. — Чух те, когато се прибра преди малко.

— Говорих с майка ти — каза Чарли, целуна Ани по главата и стисна рамото на Алисън, а после седна до нея. — Защо децата още не са яли?

— Обядвахме късно. Мама иска да вечеряме заедно.

Той повдигна вежда.

— Изглежда, в менюто няма пиле. Сигурна ли си, че това ще има успех?

— Могат да хапнат и препечена филия, ако се наложи — отвърна Алисън. — Трябва да сме благодарни, че поне опитва, нали?

Чарли знаеше, че Алисън искаше да предотврати скандала. Вероятно тя също беше скептична по въпроса. Кипящото негодувание, което той усещаше в принудителната й настойчивост какво трябва да ядат децата им, се изпари веднага. Алисън беше права — майка й го правеше за добро. Мир, любов. Топли чувства, нали не си забравил?

— Как мина кръстоносният поход? Врагът лежи ли победен? — попита Ед.

Чарли седна и коронова една купчина блокчета с конусовидна кула. Ед цял живот бе работил в системата на образованието и не криеше своето презрение и пълното непознаване на корпоративна Америка. Не беше лично отношение и Чарли не се обиждаше. Ед обикновено сравняваше работата в някоя корпорация — която и да е тя — с ходенето на война и Чарли трябваше да признае, че не беше много далеч от истината.

— Врагът лежи на земята, но още не е победен — отвърна Чарли и се включи в играта. — Но, изглежда, че ме извикаха в кралския двор.

Алисън седна на пода.

— Какво искаш да кажеш?

Чарли примигна преувеличено в опит да покаже, че самият той е недоволен и че знае, че тя също няма да бъде доволна.

— Трябва да се срещна с клиента следващата седмица — каза той. — Чувстват се недооценени.

— Кога?

— Във вторник сутринта. Което означава, че ще трябва да летя в понеделник.

— Нали бяха във Филаделфия. Не можеш ли да хванеш влак рано сутринта?

Очевидно беше разказал на Алисън повече за „Пи Ем Ар Джи“, отколкото си спомняше.

— Творческите им офиси са в Чикаго.

Творчески офиси? Чикаго? Самият той не повярва на това. А сега трябваше да скрие програмата на полетите си от нея. А какво щеше да стане, ако тя поискаше телефонния номер на хотела?

— Но всъщност в момента са в Атланта и искат аз да отида там. — Той подсмръкна от неудобство. Усещаше как ушите му горят. Ед завъртя очи и поклати глава — още едно потвърждение за него, че корпоративният свят беше пилеене на време и пари и пълна глупост. Но Алисън каза само:

— О. Кога ще се върнеш?

— Ще хвана полет същия следобед. Ще съм вкъщи още във вторник вечерта. Възможно най-бързо, скъпа. — Три месеца по-рано за него щеше да бъде немислимо да лъже така жена си, в присъствието на баща й и дъщеря им. Най-шокиращото беше, че всичко това се оказа твърде лесно и животът им прие лъжата му с готовност.

Вечерята се превърна в очаквано бедствие — Ани мрънкаше заради непознатите зеленчуци и невъзпитано избутваше чинията си в средата на масата, а Ноа дъвчеше китайското зеле и го плюеше на лепкави буци по подложката за хранене. Последва ядене на препечени филии, баня, пет прочита на Много гладната гъсеница, като Ноа успешно казваше все по-голяма част от текста. След всичко това Чарли застана до леглото, което делеше с Алисън. В тишината чуваше как тя плаче в банята. Водата течеше и трудно се долавяше, но хленченето и приглушеното подсмърчане потвърдиха подозренията му.

— Ал — повика я той, подпрял чело на рамката на вратата.

След миг тя отговори:

— Ей сега излизам.

— Добре ли си?

Чу как тя спря чешмата. Вратата се отвори и тя каза:

— Да.

Бе облечена с лилав потник и пижамено долнище на цветя, а лицето й беше влажно и розово. Подсмръкна и почеса носа си с опакото на ръката си като дете. Способността й да се справя, да бъде решителна и хладнокръвна, когато очевидно й се искаше да се разпадне на парченца, беше качество, на което той винаги се възхищаваше. Това беше едно от нещата у нея, които от самото начало го привлякоха.

— Родителите ти много помагат — каза той като твърдение, а не като въпрос, за да покаже на Алисън, че ги оправдава.

— В повечето случаи. — Тя извади един пуловер от купчината с дрехи на скрина, разгъна го и отново го сгъна, като го допря до гърдите си.

В последните дни разговорите между тях бяха точно такива — Чарли я окуражаваше и малко хитруваше, а на Алисън не й се участваше особено в тази игра.

— Задушените зеленчуци бяха наистина вкусни. И вероятно наистина е разумно от време на време да караме децата да ядат храна за възрастни. Какво мислиш?

Тя взе друг пуловер, провеси ръкавите му по ръцете си, а след това ги сгъна пред пуловера, сякаш учеше дрехата да танцува. Чарли разбра, че тя нямаше намерение да отговори. Разкопча ризата си и събу панталона си. Отиде в килера и закачи панталона на закачалка, след това прибра ризата в торбата за химическо чистене, която висеше от вътрешната страна на вратата. Останал по бяла тениска и сиви боксерки, той влезе в банята да измие зъбите си и остави вратата открехната.

— В колко часа е полетът ти в понеделник? — попита тя.

Той отговори с пълна с паста за зъби уста и тя отиде до вратата.

— Какво? Не те разбрах.

— По обед — каза той, като се изплю в мивката със заучена непринуденост. — Ще тръгна направо от работа.

Тя кимна и отново се залови със сгъването на дрехи. Когато приключи, затвори всички чекмеджета на скрина и вратата на килера. После седна на леглото, изсипа лосион в ръката си и започна да го втрива в ръцете, лактите и пищялите си.

— Обичам този аромат — каза той в опит да запълни тишината.

— Лосионът няма аромат.

— Просто така го рекламират. Всичко има аромат — той се изтегна на леглото зад нея.

— О, да не би да си експерт?

— Всъщност съм.

Тя се обърна към него и го побутна с рамото си.

Напоследък флиртуването им се изразяваше в това.

Той постави длан на гърба й, а тя се облегна на ръката му. За първи път след катастрофата показваше някакъв интерес към него.

Тя се отпусна още по-назад и цялата тежест на тялото й падна върху неговото, а той усети как възбудата започна да се надига у него. Прокара ръка по топлия й корем и я премести по-нагоре. Разтегливата материя на потника й беше пристегната около кокалчетата му, докато той разперваше пръсти между малките й гърди и ги докосваше с ръка. Тя изви гърба си, опря шията си в бузата му и той целуна челюстта й, брадичката й и ъгълчето на устните й. Обърна главата й към себе си и я целуна по устните, а езикът й вече беше в устата му.

Лампите бяха включени — две нощни лампи и една на тавана, а леглото все още стоеше застлано. Беше едва девет часът. Чарли си помисли, че бяха минали години от последния път, когато са правили секс по този начин, в този час, на включено осветление. Дори вратата не беше затворена. Родителите на Алисън стояха на долния етаж. Тя още не им беше разтегнала дивана, както правеше всяка вечер. Ани си беше легнала, но сигурно не спеше.

Такива мисли се въртяха в главата на Чарли, когато Алисън напъха пръст под ластика на гащетата му, свали ги и го избута назад на възглавниците. Качи се върху него, захапа зърното му между зъбите си и прокара език по него, усещайки как става твърдо. Той затвори очи и се опита да не мисли за нищо.

Концентрирай се. Това са изцяло физически усещания.

Тя се движеше бавно надолу по тялото му, усещаше горещия й дух по корема си. После го пое в устата си. Сега беше твърд и тя прокара език по него, докосна с устни главичката му и го обви с уста. Главата му се замая, той отвори очи, примигна заради ярката светлина и видя как тъмната копринена коса на жена му пада по корема му очите й бяха затворени, езикът й се носеше по него. Чарли отново затвори очи. Сега усещаше езика на Клеър по тялото си, ръката й докосваше хълбока му, къдравата й коса галеше кожата му…

Чарли посегна надолу, хвана Алисън под ръка и я издърпа нагоре.

— Хайде да се любим — прошепна той.

— Не — отвърна тя.

— Но аз искам. Искам да бъда в теб.

— Не — повтори тя, без да го поглежда.

— Алисън…

— Искам да свършиш в устата ми.

Чарли се стресна — през годините много пъти беше правила това, но доколкото той помнеше, никога преди не бе изричала тези думи. Това му се стори някак смътно обезпокоително: дали беше импулс за самобичуване? Дали не искаше да се почувства деградирала? Дали пък не усещаше, че той се отдалечава, и това не беше премислен жест, съревнователски ход? Или искаше да има контрол над него? Всичко това изглеждаше възможно, а може би нито едно не беше истина. В този миг, докато лежеше на завивката, облечен единствено с тениска, Чарли реши да не мисли толкова много.

Той затвори очи и съзнателно опита да се отпусне, да избута всички образи от ума си и да се концентрира единствено върху матовата оранжева светлина, която влизаше през затворените му клепачи — плътно, блестящо море от светлина, топло като лятото. Ласките й продължаваха и той усети как в него се събира вълна от удоволствие, а после почувства още по-силно дръпване, което кървеше в оранжевата вълна. Тялото му потрепна и се стегна; изпусна приглушен стон и усети, че свърши внезапно и разточително.

След миг погледна надолу. Алисън бършеше устата си с края на тениската си. Облегна глава на бедрото му. После се премести нагоре в леглото до него.

— Беше невероятно — каза той и се отмести в своята половина, за да й направи място.

— Аха — отвърна тя.

Той се изправи, затвори вратата на спалнята, загаси лампите и отиде в банята. Когато се върна, тя лежеше обърната на другата страна, косата скриваше наполовина лицето й, а очите й бяха затворени.

Искаше да й каже, че я обича — това сякаш бяха правилните думи. Обичам те не беше кой знае какво, помисли си той. Това е нещо, което мъжът казва на жена си в леглото, в тъмнината, автоматичен рефлекс, признание за връзката между тях. Не е като първия път, в който го казваш на приятелката си. Тези думи са мерило, човек ги разбира безмълвно и ги изрича само когато иска да заяви на глас желанието си да се свърже ведно с партньора си.

Преди няколко седмици, когато слагаше Ани да си ляга, Чарли й беше казал:

— Знаеш ли колко много те обичам?

Тя го беше погледнала в очите и бе отговорила:

— Да, знам, защото ми го казваш постоянно.

Той се изненада от липсата на сантименталност и се замисли дали пък не беше усетила, че думите са автоматични, почти нагли. Дали тези думи вече бяха изгубили силата си и значението си заради постоянното им повтаряне?

Сега не каза нищо. След три дни щеше да лети за Атланта. В понеделник вечерта щеше да бъде с Клеър. Не искаше да дава обещания, които не можеше да спази.

Май 1998 г

В съвременното общество, написа Чарли, срещу което психоаналитикът Ерих Фром се бори, инстинктът, който ни пази и защитава, е заменен от разум и въображение. И докато се доверяваме повече на себе си, станали по-независими и по-критични, ние също ставаме все по-страхливи, изолирани и самотни. Фром вярва, че имаме два варианта. Можем да използваме механизми за бягство, като например авторитарство и самовъзвеличаване, чрез които да се опитаме да възстановим основните връзки, макар че тези механизми ще заличат нашата индивидуалност и цялост. Или пък можем да се опитаме да се свържем със света спонтанно и творчески.

Телефонът в коридора, който Чарли делеше с още седем други чуждестранни студенти, зазвъня с пронизителния, настойчив звук на Британския телеком и го стресна. Той остави химикала и бързо излезе от стаята си на стълбищната площадка

— Ало? — каза той в тежката черна слушалка. Трябваше да стои близо до телефона, защото слушалката имаше къс метален кабел.

— Обажда се Клеър. Какво правиш?

Чарли се изненада. Все още не беше свикнал с навика й да се въздържа от любезности.

— Ами, работя по един доклад. Ерих Фром.

— Той не е ли напълно луд?

— Не напълно — отвърна Чарли. — Е, поне не повече от останалите.

— Сигурно трябва да си луд, за да заявиш очевидното, сякаш това е отговорът за Вселената — каза Клеър.

— Или пък трябва да си гений — рече Чарли. Опита да се облегне на стената, но кабелът се оказа къс. На площадката имаше течение и той погледна с копнеж отворената врата на стаята си и електрическата печка, чиито нагорещени до червено реотани се виждаха от коридора. — Е, какво става?

— Свободен ли си в петък вечер? — попита тя. — Искаме да дойдеш на вечеря.

Чарли беше свикнал с това „ние“, макар че беше много разочарован, когато тя го използваше. Подозираше, че това е начин да го държи на безопасно разстояние. Беше още по-лошо, когато тя казваше Бен мисли или Бен вярва, или пък когато изразяваше нежни чувства към него по време на разговора им: В момента Бен работи толкова много. Трябва да се връщам, защото Бен ще се тревожи.

Преди няколко дни, докато стояха в мъглата на „Грандж роуд“ и се сбогуваха на един светофар, Клеър неочаквано хвана ръката на Чарли.

— Толкова се радвам, че с Бен сте приятели — каза тя.

— Толкова много ви харесвам и двамата.

Думите й бяха небрежно омаловажаване на чувствата й към Бен и, помисли си Чарли, ласкаво разкритие за чувствата й към него. И двамата, толкова много. Тези думи правеха него и Бен равнопоставени.

— Мисля, че съм свободен — каза той сега. Откакто се познаваха, ходеше у тях на вечеря веднъж или два пъти седмично — всеки път, щом го поканеха. Беше по-добре, отколкото да стои на дълга, официална маса и да яде варен зелен фасул в столовата на Даунинг колидж, и беше много по-добре от всичко, което би си приготвил сам в тясната кухня, която делеше с други студенти. — Какво да донеса?

— Само пиене — каза тя.

— За колко души?

— Четирима. Ти, аз, Бен и една моя приятелка. Алисън.

— Така ли? — Той беше изненадан. Техните партита обикновено бяха големи и шумни, пълни с всякакви буйни американци и толерантни европейци.

— Алисън е най-добрата ми приятелка. От Северна Каролина. В четвъртък пристига на кратко посещение. Не искам да я притеснявам с много хора.

— Как попаднах в краткия списък? — попита Чарли, като си просеше комплимент доста открито.

— Мъж, необвързан, хетеросексуален — каза тя без колебание.

— Поласкан съм.

— Имаме голям късмет, че освен това си очарователен, интелигентен и красив.

— Сега просто се правиш на любезна.

— Ще направя всичко, каквото трябва — каза тя. — Е, ще дойдеш ли?

Истината беше, че той би направил всичко за нея. Би пътувал на стоп до Сибир, ако тя го помолеше. След като прочете Росети, Суинбърн и Робърт Браунинг за първи път, на Чарли му се стори, че Клеър беше излязла от деветнадесети век със своята прозрачна кожа и пълни устни, стройната извивка на корема и гърдите й под тесните кашмирени жилетки в маслиненозелени и дълбоко червени нюанси, търсещия й поглед и непредвидимата й усмивка, и буйната й коса. Изражението на очите й беше чудата смесица от непорочност и познание; извивките й бяха като бебешки, а понякога изглеждаше толкова невинна, че той инстинктивно искаше да я защитава. Често закъсняваше, а понякога не идваше въобще; ако дойдеше, започваше да се извинява и обикновено носеше нещо, с което да си изпроси мир — кафе или блокче шоколад „Кадбъри“, — и разказваше дълга, заплетена история къде беше ходила и защо не беше успяла да дойде по-рано. Беше изнервящо да я чака — още повече, защото изпитваше отчайващо желание да бъде с нея, — но никога не помисли, че липсата й на вежливост може да е преднамерена, затова рядко й се ядосваше. За Клеър правеше компромиси, които не би направил за никого другиго.

Клеър постоянно го запознаваше с нови хора и казваше:

— Чарли, познаваш ли моя добър приятел?

Рядко се случваше той да отиде някъде, където тя вече не беше ходила, или да научи нещо за Кеймбридж, което тя вече не беше открила. Познаваше всички преки пътища и задни улички, знаеше ресторанта, който предлага вечеря на половин цена във вторник, и пекарната, от която можеш да вземеш безплатни мъфини от предишния ден. Докато се разхождаха из мола или на открито в центъра на града, тя поздравяваше хора, облечени в дрехи, подходящи за противоположния пол, и скитници, които познаваше от доброволческата си работа в една безплатна трапезария през уикендите. Сякаш с тях бяха стари приятели. Независимо колко много неща му казваше за себе си, той никога не знаеше всичко.

Нещата бяха точно такива: тя го изненадваше. Каквото и да направеше, беше различно от това, което той би направил или би предположил. В един миг можеше да бъде въздържана и студена, а в следващия — непочтителна и дори невъзпитана. Навличаше пуловер през главата си като петгодишно дете — с ръце на хълбоците и разпиляна по лицето коса. Смееше се силно и невъзмутимо в киното. Една вечер, когато се прибираха от пазара на фермерите, ги хвана буря и те се скриха под порутения покрив на един изоставен магазин за лодки до реката. Стояха там, мокри до кости, а Клеър го погледна в очите и събу хлъзгавите си като водорасли чорапи. В онзи момент Чарли не разбра дали това беше флирт, или тя просто се държеше естествено. Постъпката й беше импулсивна, въпреки че движенията й бяха грациозни и типични за голям човек.

— Е. Алисън и Чарли — каза Клеър няколко дни по-късно и стисна пръста на крака на Бен. Беше късно следобед и тримата стояха във всекидневната на Клеър и Бен, като се преструваха, че учат. Чарли си водеше записки на прекалено малкото бюро в ъгъла, а Бен и Клеър четяха на дивана.

— Какво мислиш? Тя харесва недодялани селяндури.

— Защото самата тя е такава — каза Бен, без да вдига поглед от книгата си.

— Не, не е! — отвърна Клеър и седна на дивана. — Наистина не е — увери тя Чарли.

— О, значи няма проблем да наричаш мен селяндур, но не и нея? — попита Чарли.

— Не е сигурно дали момичета могат да бъдат селяндури — замисли се тя. — Има ли окончание за женски род?

— Селяндурка — каза Бен иззад книгата си.

— Селячка.

— Както и да е, тя не е такава. Тя е доста космополитна личност и е чудесна. Не мислиш ли, Бен?

— Какво да мисля?

— Че Алисън е идеална за Чарли.

Бен погледна Чарли, сякаш искаше да оцени качествата му, и започна да чете на глас:

— „Мъжът, който желае нещо, желае онова, което е недостъпно за него, и онова, което още не притежава. А онова, което няма и което му липсва, е онова, което иска и желае.“

— О, за бога. Какво е това? — попита Клеър.

— Сократ. Знаеш ли, Чарли, тази философия си я бива. Приложима е за архитектурата по най-интересните начини. Само помисли за сградите, за които хората мечтаят.

— Да — каза Чарли. — Но със сигурност четете всички тези древни гърци в Харвард.

— Всъщност не. Прекалено дълго бях в подготвителен курс за медицина. Химически лаборатории, биология и физика — така и нямах време да уча философия. Сега мога да чета такива неща по цял ден.

Чарли завиждаше на Бен заради способността да се потопи в някоя книга, сякаш беше истинска като света. Понякога заварваше Бен да учи в библиотеката, затрупан от купчини книги, надвесен над една от тях, с тяло наведено напред, потънал в концентрация. Бен рядко забелязваше появата му, дори и когато сядаше пред него. Когато Чарли докосваше рамото му, той се сепваше, сякаш се събуждаше от дълбок сън. Вглъбяваше се в онова, към което проявяваше интерес, без въобще да му мине през ума, че около него има и нещо друго. Не изпитваше нужда да впечатлява хората със знанията си, но му харесваше да ги споделя. Чарли имаше чувството, че Бен е бил необикновено дете — тихо, ученолюбиво и особено, и че някой — вероятно майка му — го е насочвал по този път, без да го кара да се чувства странно. Той се взимаше насериозно по начини, по които на Чарли му липсваше достатъчно увереност, и поради тази причина можеше да се надсмива на себе си така, както Чарли никога не би могъл. Чарли беше неуверен, начинът, по който възприемаше себе си в света наоколо, беше толкова несигурен, че не можеше да го омаловажава.

Бен държеше една цигулка в черен калъф, подпряна в коридора. Понякога я вадеше и изчезваше на горния етаж да свири — първо изпълняваше нотната стълбица, а след това една след друга свиреше натрапчиви мелодии. Чарли така и не се научи да свири на музикален инструмент (ако не се брои дайрето, което му дадоха в оркестъра в училище), а очевидно уменията на Бен бяха още едно нещо, което го впечатляваше и плашеше. От време на време, в някоя петъчна вечер Бен носеше цигулката си в таверната „Белия кон“ — кръчма в края на града — и свиреше с група момчета от техническия факултет. Чарли ходеше там с Клеър и различни нейни приятели и непознати, които тя събираше на улицата. Тя пееше и пиеше бира „Гинес“, а по-късно ставаше да танцува. Понякога единствено тя танцуваше пред бандата, червеникавокафявата й коса беше осветена отзад като на рок звезда, облечена в дълга пола и черен тесен потник, а кожата й беше перлена под мигащите лампи.

Сега Клеър седеше на дивана и мълчеше. Усукваше кичур коса през устата си и смучеше края му. Това беше един от няколкото нейни странни навика, които Чарли бе скрил някъде в ума си, за да ги обмисли.

— Може би Сократ е прав — каза тя. — Ако Чарли е селяк, а Алисън е космополитна, и мъжът, който желае нещо, всъщност желае онова, което му липсва…

— Тя е по-скоро красива — каза Бен на Чарли и затвори книгата си. — Но нека не я хвалим прекалено много, Клеър. Момичето е излизало извън Северна Каролина два пъти през живота си. Да живееш със съквартирантка в апартамент в Ню Йорк в продължение на шест месеца, не те прави космополитен. А да наречеш Чарли селяк, е малко гадно, нали? Особено в лицето му.

— О, той няма нищо против. Нали, Чарли?

— Не искам да мисля как ме наричаш зад гърба ми — каза той.

— Зад гърба ти те хвали — отбеляза Бен. — Това й е странното на Клеър — тя е по-подла като приятел, отколкото като клюкарка.

— Престани — каза тя и размаха пръсти към него. — Исках само да кажа, че според мен те двамата си допаднаха.

— Всеки може да си допадне с всекиго, стига да има добри маниери — каза Бен.

— Разкажи ми приказка — каза Ноа и се настани в скута на Алисън. Косата му беше влажна от банята, пухкавите му бузки — зачервени и топли. Беше облечен в любимата си пижама — тъмносиня с избродиран самолет от едната страна на предницата, който приличаше на значка. Стискаше овехтяло бебешко одеяло със сатенена украса, пъхнал палеца си в устата.

Алисън знаеше, че трябва да го отучи от навика с палеца преди да порасне прекалено много. Трябваше също да ограничи топлото мляко преди лягане, навика на Ноа да пропълзява в леглото им посред нощ, настойчивото му желание сандвичите му да бъдат нарязани във формата на звезди и сърца (нещо, което тя беше направила от прищявка веднъж, когато той бе сърдит, а сега настояваше за това всеки ден), отказа му да сяда в предната кошница на пазарската количка в супермаркета, вместо да тича напред-назад между рафтовете, и много други нови неща в поведението му. Ани също беше станала „разглезена“, както отбеляза майката на Алисън. Вечер не искаше да си ляга, щом Алисън й кажеше, а стоеше увита в покривката на леглото на средната площадка на стълбите и четеше книги. Кроеше планове как да получи куклите и играчките, които рекламираха по телевизията в момента, като използваше редица тактики, за да успее. Те варираха от сравнение — „Но Лорън има такава!“ — през неискрени обещания — „Ще слушам много и ще правя всичко, което поискате до края на живота си, само ми купете куклата „Бляскавата Глория“, обещавам“ — до заплахи — „Ще те мразя завинаги, ако не ми позволиш! — и откровени лъжи — „Татко каза, че ще ми купи, но него все го няма“. (Последното не беше лъжа.) Този арсенал от стратегии, типични за зависимите и схватливите деца, обикновено не бяха особено успешни, защото Алисън бе опитен професионалист в споровете с деца. Но след катастрофата тя се чувстваше безсилна да откаже и да устои, просто не можеше да понесе неизбежния плач и хленчене.

— Това е временно решение — казваше майка й, която преценяваше нещата с типичната си прямота. — Не можеш да върнеш онова момченце, Алисън. Няма да е от полза, ако оставиш децата ти да ти се качат на главата.

Това може и да не помага, помисли си Алисън, но как можеше да навреди? Тя отчаяно искаше да покаже на децата си колко много ги обича. Купуваше им подаръци и лакомства като влюбен ухажор. Тя искаше — какво всъщност искаше? Да бъде най-добрата майка на света, най-обичаната, безукорната. Благодарността на децата й щеше да накара гласовете в главата й да замлъкнат. Не й казваха, че беше лош човек, лоша майка, отвратителна, недостойна. Че щом беше отнела живот, не заслужаваше да има свои деца, не заслужаваше те да я обичат.

Но децата й не изглеждаха особено благодарни за щедростта й. Сякаш това не ги интересуваше. Колкото повече им даваше, толкова повече взимаха, а чувството, че всичко им се полага, постоянно растеше. Ако нещо малко не им харесваше, гласовете им ставаха самодоволни и високомерни и те избухваха гневно. Ани получаваше нова кукла, отваряше опаковката, играеше с нея няколко минути и я захвърляше на пода. В магазина Ноа лягаше по гръб до щанда за зърнени закуски, мяташе крака и ръце като преобърнат по гръб бръмбар и ревеше с пълно гърло, докато Алисън не пъхнеше една кутия мюсли в пазарската кошница.

— Ще се превърнат в чудовища — отбеляза майка й, а баща й, който рядко казваше нещо лошо, добави суховато:

— Те вече са.

Сега Алисън седеше на люлеещия се стол с Ноа в скута си. Тя затвори очи и вдиша бебешката му миризма: ухание на детски кърпички с аромат на алое, антибактериален лосион и лейкопласт, който беше залепила на показалеца му, защото се беше порязал на опаковката на бисквита Орео. Той я ритна с крак, обут в плюшената пижама.

— Искам приказка, мамо — каза нетърпеливо.

Имаха навика тя да му разказва приказка за самия него: Ноа беше герой, завоевател на лоши момчета, който празнуваше рождения си ден всяка седмица и за когото броколите бяха Суперхрана, която му даваше специални сили. Без да отваря очи, Алисън заговори:

— Имало едно време едно малко момченце, което било на три години.

Този следобед, докато родителите й бяха на долния етаж с Ноа, а Ани все още беше на училище, Алисън отиде в стаята си и легна. Главоболието й продължаваше дни наред. Сякаш беше увито около мозъка й, като околоплоден мехур — стягаше се и се разпускаше според собствените си хаотични прищевки. След катастрофата тя пиеше болкоуспокояващото лекарство Алеве всяка сутрин заедно с противозачатъчните — малка розова таблетка и продълговато антибебе хапче с една глътка вода, смес, която премахва всичко — няма бебе, няма болка.

Беше свалила щорите в спалнята една по една — ритуал, станал за нея почти религиозен, след това бе махнала покривката и се беше пъхнала между хладните чаршафи, облечена с дънки, сутиен и чорапи. Кой нормален човек си лягаше следобед, облечен в дрехите си? Чувстваше се така, сякаш се преструва, че е болна, сякаш искаше да излъже някого. Потупваше възглавниците, лежеше по корем, свиваше се на една страна, но все не й беше удобно. Затваряше очи и ги отваряше отново.

Неспокойният й поглед спря на нощното шкафче, където сред куп непрочетени книги забеляза тънко томче в лилаво и бяло: е. е. къмингс[17], Поеми. Тя се протегна и го взе. Беше го поръчала по интернет няколко седмици по-рано. Литературният клуб, в който членуваше, щеше да чете книгата през април. Джуди Лефърт, чийто ред беше да избира, обясни, че прочела книгата в гимназията и тя променила живота й, затова искаше да види дали и сега би я приела по същия начин.

Няколко противници на идеята, основно Марли Питърс и Джан 0’Хара, заспориха, че поезията не беше подходяща за литературен клуб.

— Тя е толкова… неразгадаема — каза Джан и сбърчи нос с отвращение. — Поетите никога не казват какво имат предвид, те просто очакват ти да разбереш. И дори няма сюжет. Защо не прочетем последната книга на Джоди Пико?

Но членовете на клуба, които бяха завършили литература, и онези, които защитаваха интелекта, се надигнаха срещу тях. По дяволите, ние не сме просто някакви домакини, които четат любовни романчета! Можем да анализираме поезия!

И все пак, помисли си Алисън, ставаше въпрос за е. е. къмингс. Не беше Паунд.

Разлисти томчето и четейки някои от стихотворенията, попадна на едно, което веднага усети толкова близо до себе си, че изпита болка. Представляваше послание от мъж към любовницата му и нямаше нищо общо с живота на Алисън, но въпреки всичко я развълнува.

Според Алисън починалото дете присъстваше в тези думи, неговата невинност и потенциал, нейната връзка с него. Прочете стихотворението на глас, шепнейки. Напев, възхвала.

— Кое било това момче? — попита Ноа.

— Не знам името му.

— Къде е живяло?

— Не знам.

— Какво се случи с него?

— Остана завинаги на три години.

— И никога не стана на четири?

— Не, никога не стана на четири.

— Но защо?

— Не знам. Не е искал. Сигурно му е харесало да бъде на три.

— О, така ли? — Ноа се протегна, размърда крака, обърна се и зарови глава в подмишницата й. — Тази приказка не е хубава, мамо — каза той, а гласът му звучеше приглушено в тениската й.

— Защо?

Той вдигна поглед, изражението му показваше, че бе някъде далеч, сякаш мислеше за нещо много значимо и бе направил много важно заключение.

— Телетъбисите не са хора — каза той.

Тя кимна.

— Защо не са хора? — зачуди се той.

— Защото нямат ръце — каза тя. Тя го вдигна, усети тежестта му в ръцете си и го прегърна като бебе. — Не си ли забелязал? Не си забелязал, че нямат ръце?

— Напротив, имат — отвърна той. — Просто нямат пръсти.

— Прав си — каза тя през смях.

— Ръцете им са ръкавици.

— Да, така е.

— Защо? Защо ръцете им са ръкавици?

Думите звучаха вълшебно в своята чудатост, вибрираха с чувство за загуба, надежда и почуда, изразяваха нейните объркани емоции. Тя не би могла да изкаже на глас пред Чарли, пред родителите си или пред някого другиго какво чувстваше, но тези думи й позволяваха да го направи.

— Но защо? — настояваше Ноа.

— Просто така са направени — обясни тя. — Ти защо имаш кафяви очи и кестенява коса.

— Защото приличам на теб.

— О — възкликна изненадано Алисън. Беше вярно — той наистина приличаше на нея. — Да, така е. И майката на телетъбисите има ръце— ръкавици — каза тя, доволна, че следва логиката му.

Той кимна.

— Но къде е майката на телетъбисите?

— Там е — увери го Алисън. — Просто не можем да я видим.

— Защо?

— Според теб защо? — попита тя и се върна на тактиката, позната и използвана от родители и учители.

— Мисля, че защото… ъъм… защото майката има главоболие. Майката спи.

— Да, тя спи — каза Алисън. Тя погледна детето, което се беше настанило в скута й като пакет с боб и я гледаше и се замисли колко зависим и доверчив беше, колко много знаеше и как в същото време беше блажено невеж. Това момченце, тук, сега, в скута й, дишаше с цялото си тяло, като кученце, всяка фибра в него трептеше, пълна с живо! — това дете, което се нуждаеше от нея. — Голяма прегръдка — каза с престорен глас като на телетъбисите. Той се протегна и изчурулика:

— Голяяяма прегръдка — като я притисна толкова силно, колкото можеше едно тригодишно дете, а тя усети топлия му сладък дъх на шията си и пръстите му в косата си.

— Е, как вървят нещата с Чарли? — попита майка й на следващия ден. С Алисън и Ноа бяха в градския парк. Двете седяха на една пейка и гледаха как Ноа отива до високата пързалка, изкачва се тичешком по стълбите, тича по тесните стъпала и се спуска отново. Чарли беше станал и излязъл рано сутринта, докато всички още спят. Сега вероятно вече бе в самолета за Атланта, щеше да хване такси до летището направо от офиса.

— О, знаеш как е — сви рамене Алисън. — Внимавай, Ноа! — извика тя и почти се изправи от пейката.

— Внимавам — изсумтя той, спусна се и заобиколи, за да стигне до стълбите.

Майка й я гледаше съсредоточено и дори не извърна поглед към Ноа.

— Всъщност не знам. Нещата са добре. Доколкото е възможно… доколкото може да се очаква. — Всичко, което й идваше наум, звучеше банално. „И на двамата ни е трудно, но ще се справим.“ — Той ми помага много — каза накрая тя. Това не беше ли истина? Беше отишъл с нея на погребението на момчето, държеше ръцете й, докато тя плачеше, позволяваше й да си ляга веднага щом той се прибере от работа. Два пъти й беше носил чай в леглото. Разтриваше раменете й. Бяха правили секс само веднъж след катастрофата, но той сякаш следваше нейните намеци и с изключение на този един път, тя не проявяваше интерес и беше неотзивчива.

Но снощи, преди Чарли да замине, в рядък миг на прояснение, Алисън внезапно осъзна — какво? — че той не беше там. Тя го наблюдаваше цяла вечер: разговаряше с родителите й без особени усилия и влагаше интерес, колкото да не изглежда груб, занимаваше се с децата бегло и повърхностно. Сякаш чакаше да дойде моментът, сякаш очакваше нещо. Но какво?

Е, как бяха нещата между нея и Чарли? Приемливи, добри, без проблеми. Тя наистина нямаше представа. Колко време беше минало, откакто бяха водили истински разговор? Вечер, докато приготвяха заедно вечерята в кухнята или гледаха телевизия, те говореха за незначителни неща или изобщо не разговаряха: внезапното нетърпение на Чарли, което сякаш се появяваше от нищото и изчезваше също толкова внезапно, емоционално чудовище Лох Нес, бе толкова мимолетно, че на Алисън й се струваше, че може би си внушава. Тя никога не е била подозрителна, но нещо в поведението му изглеждаше по-различно. Дали наистина бе така? Как би могла да знае?

— Сигурно не е моя работа — каза майка й, — но той изглежда… не знам. Сякаш не е тук.

— Катастрофата ни създаде много проблеми — отвърна Алисън.

— Да, така е — съгласи се майка й. — Тя замълча за миг, сякаш се чудеше как да продължи. — Но като че ли има и нещо друго. Алисън, не познавам Чарли толкова добре, така че това може да е — не знам, — той просто може да си е такъв. Но… — Тя си пое дълбоко въздух.

— Мамо, виж ме! — извика Ноа. Беше се качил на върха на сенника на пързалката и беше легнал по корем, като сърфист.

— Боже мой — извика Алисън и скочи. Тя изтича до пързалката. Другите майки, баби и бавачки наоколо погледнаха към тях угрижено. Лоша майка. — Ноа, не мърдай, стой там. Идвам. — Тя се изкачи тичешком по стълбите на пързалката, като държеше и двата метални парапета. Стигна горе и сграбчи краката му. — Добре, тръгни назад каза тя.

— He! — той опита да помръдне напред, а тя стисна краката му още по-силно. — Мамо, пречиш ми. Пусни ме!

— Ноа, престани — каза тя. Той се съпротивляваше и се обърна, опитвайки се да се освободи от нея. Сякаш се бореше с дракон Комодо[18]. Обърна се на една страна, изгуби баланс и се плъзна наполовина надолу по покрива, а главата му провисна на около три метра от земята.

Алисън усещаше как ръцете й отмаляват, а обувките му се разхлабват на краката и той й се изплъзва.

— Мамо, помощ — извика Ноа и този път в гласа му имаше тревога, а в гърлото му бе заседнал плач. Тя пусна едната си ръка и сграбчи крачола на панталона му, после обви с другата си ръка двата му крака и бавно го издърпа към себе си. Коремът му стигна до ръба и тя го хвана през кръста, повдигна го и го завъртя. Той я стисна силно с ръце и крака, а тя едва не изгуби равновесие на малката площадка, но се овладя и се облегна на парапета.

— О, слава богу — каза майка й отдолу. Ръцете й стояха в абсурдна поза, сякаш се опитваше да хване и двамата.

— Това дете е прекалено малко, за да играе на пързалката без надзор — каза на висок глас една детегледачка на друга, а тя кимна и отвърна:

— Мда.

Внезапен гняв изпълни Алисън — към детегледачките, които нямаха право да я съдят; към майка й, чието хладно, критично мнение за внуците и зет й бяха предизвикали тази ситуация; към самата себе си, задето не беше обърнала достатъчно внимание на детето си. Можеше да падне на главата си от три метра, можеше да се убие.

Тя бе лоша майка, ужасна майка — не заслужаваше да има свои деца.

И тогава осъзна, че изпитва неудържим гняв и към Чарли. От известно време нещата между тях вървяха мъчително. Кога за последен път Чарли й бе казал, че я обича?

Месеци наред се държеше хладно и резервирано; изпълняваше задълженията на добър съпруг и баща, без всъщност да се отдава на нея или на децата. А тя се стремеше да компенсира поведението му и прекаляваше; беше му помогнала да се отдръпне. Намираше извинения за отсъствията му, винаги търсеше начин да го оправдае. Имаше много отговорности, които го правеха напрегнат и уморен. По някакъв начин дори беше благодарна за разсеяността и отдалечеността на Чарли, защото това й даваше пространство. Децата бяха толкова близо до нея, понякога дори я задушаваха. Затова се чувстваше добре — нали? — когато има свое лично пространство.

Но нещо не беше наред. Изобщо не беше наред. Мъглата на тъгата, която обгръщаше Алисън след катастрофата, прикриваше проблемите между тях, но слепотата й беше още по-голяма. От самото начало се страхуваше, че Чарли не е истински влюбен в нея, че тя отговаря на представата му за онова, което иска от живота, но не пасва на него самия. Ами тя? Първия път, когато видя Чарли, с широките му рамене и доброто му телосложение, Алисън си помисли: този мъж е подходящ за съпруг, ще остарее красиво. Дали наистина бе единственият мъж на света за нея, или тя просто успя да убеди себе си, че той беше най-доброто, което можеше да получи?

Преди катастрофата Алисън би казала, че е щастлива, че животът й беше такъв, какъвто винаги бе искала. Чарли работеше много, носеше пари, слагаше децата да си легнат. Да, изглеждаше объркан и разсеян, но й носеше цветя. Може и да й се сопваше без повод, но после я целуваше по шията. Толкова много неща се случваха всеки миг, всеки ден, и добри, и лоши. Как би могла да ги отсее, да раздели важното от маловажното? Бракът в самата си същност бе достатъчно труден, достатъчно абсурден — дори и при най-добрите обстоятелства. Двама души с различен произход, с коренно различни навици за хранене, вкусове, образование и амбиции избират да живеят под един покрив, да спят в едно легло, да ядат една и съща храна. Трябва да постигнат съгласие по всички въпроси: от това къде да живеят, до това колко деца да имат. Ако човек се замисли, начинанието бе истинска лудост. Бракът на Алисън не се различаваше много от браковете на нейни приятели — съпрузи и съпруги от два различни лагера, отделен живот. Дълги неплодородни периоди на съвместно съществуване, преплетени с редки промеждутъци на свързаност. Всички се шегуваха с това, всички знаеха. Навярно всички бяха нещастни и навярно всички тези бракове щяха да приключат с развод.

Ако ли пък не, защо?

Ноа се притискаше към Алисън и плачеше, а тя слезе по стръмните метални стълби на пързалката и потъна в слабата, но някак успокояваща прегръдка на майка си. През по-голямата част от пътя към къщи мълчаха, а синът й все още я стискаше силно. Приближиха къщата, а майката на Алисън се обърна към нея и каза:

— Не те виня. За това, което се случи.

Коремът на Алисън се сви. Тя кимна.

— Но се чудя… — започна майка й.

— Майко…

— Алисън, нека довърша. Отиде сама на партито и пи прекалено много…

— Моля те — умолително каза Алисън. — Моля те, спри. Ноа е тук.

— О, той не знае за какво говорим. Нали, Ноа? — попита майка й и се наведе, за да го погледне в лицето.

— Че мама пие прекалено много.

— Пие много от кое?

— Много сок.

— Видя ли? — попита майка й.

— Ако пиеш много сок, те боли коремът.

— Да, така е. Мама много я боли коремът.

— Да. Тя беше тъжна.

— Наистина беше. И все още е малко тъжна.

— Да.

— Затова сега трябва да бъдете много добри с мама.

— О, за бога — сопна се Алисън.

— Да — каза Ноа. — За бога.

Майка й се усмихна. Искаше да се посмеят заедно на шегата, но Алисън се обърна на другата страна.

— Както и да е. Не знам какво става с Чарли — поде майка й, — но наистина става нещо, нали?

— Да — отвърна Алисън. Стискаше силно Ноа, дори по-силно, отколкото той искаше, и детето се завъртя и се измъкна от ръцете й. — Мисля, че ще ме напусне.

В мига, в който думите излязоха от устата й, тя знаеше, че са истина.

— О, Алисън — каза майка й. Прегърна я през раменете и Алисън заплака. Майка й я дръпна по-близо до себе си, както правеше, когато Алисън беше дете, а тя изпита едновременно желание да се съпротивлява и желание да отстъпи, да бъде прегърната, да забрави всичко.

— Защо мама плаче? — попита Ноа, погледна нагоре към двете жени, а ръцете му обвиха коленете им. Не получи отговор, затова промърмори: — От сока те боли корем — и кимна с глава. От сока те боли корем, а когато я боли корем, мама е тъжна. Не беше толкова трудно да разбереш нещата, ако се замислиш.