Публични тайни

Глава 15

Имаше на разположение един час до вечерната проверка. Един час преди сестра Имакюлита да тръгне тихо по коридорите с черните си удобни обувки, да пъхне покрития си с брадавици нос във всяка стая, за да е сигурна, че навсякъде цари тишина, а дрехите са подредени в гардеробите.

Ема се страхуваше, че времето няма да им стигне.

— Готови ли са вече?

— Мисля, че не са=

Мариан присви очи. Отмерваше с крак ритъма, докато слушаше последния албум на Били Джоел. Той беше прав — момичетата католички започваха много късно.

— Ема, ледът на ухото ти седи от двадесет минути. Досега би трябвало да си замръзнала,

Ледът се топеше и течеше по китките й, но тя здраво го притискаше към ушите си.

— А ти сигурна ли си какво ще правиш?

— Разбира се, че съм. — Бедрата на Мариан се полюшнаха под памучната нощница, когато тръгна към огледалото. — Огледа се, като се любуваше на златните топчета в наскоро продупчените си уши. — Наблюдавах внимателно братовчедка си, докато пробиваше моите. — Започна да имитира немския й акцент. — Унд имаме всички инструменти. Игла, лед. — Тържествено размаха иглата, която проблесна на електрическото осветление. — Плюс откраднатите от кухнята картофи. Две бързи мушвания и простите ти, скучни уши ще станат изтънчени.

Ема не откъсваше очи от иглата. Опитваше се да намери изход, като запази и ушите, и гордостта си.

— Не съм питала татко дали е съгласен.

— За Бога, Ема, това е личен въпрос! Имаш мензис, имаш цици. Е, каквито и да са! — С усмивка добави тя. — Вече си станала жена.

Не бе сигурна, че изпитва огромно желание да е жена, щом най-добрата й приятелка трябва да продупчи ушите й.

— Нямам никакви обици.

— Казах ти, че можеш да вземеш някои от моите. Имам купища. Хайде, нека видим прочутата английска гордост.

— Добре. — Ема пое дълбоко дъх и свали леда от едното ухо. — Не върти иглата.

— Аз! — Мариан коленичи до стола, за да отбележи мястото с химикалка. — Слушай, ако намушкам иглата в мозъка ти, ще получа ли колекцията ти от плочи?

Весело се засмя, постави картофа зад ухото на Ема и натисна.

Не се знае коя от двете са уплаши повече.

— Господи! — Мариан завря глава между коленете си. — Поне майка ми и баща ми няма защо да се тревожат, че бих могла да стана наркоманка. Инжектирането е отвратително.

Ема се свлече разтреперана от стола.

— Не ми каза, че ще боли. — Повръщаше й се и тя трябваше да не мърда и да диша дълбоко. — Гадост! Не ми каза, че ще чуя.

— Не съм. Двете с Марша бяхме задигнали бутилка бърбън от барчето на татко. Мисля, че нито сме усещали, нито пък сме чували нещо. — Вдигна глава и се загледа. На ухото на Ема видя капка кръв и се сети за филма на ужасите, който бяха гледали с братовчедка си.

— Ще трябва да се заемем и с другото ухо.

Ема само затвори очи.

— О, Боже!

— Не можеш да останеш само с едно пробито ухо, Ема. — Когато отряза конеца от иглата и я приготви, ръцете й бяха потни. — Моята задача е по-тежка. Ти само си стоиш.

Мариан стисна зъби и заби иглата. Ема изохка и се отпусна на пода.

— Свърши се. Само трябва да ги дезинфекцираш с кислородна вода. Пусни си косата, за да не забележи някоя от сестрите.

Когато вратата се отвори, двете момичета уплашено скочиха. Обаче не беше сестра Имакюлита. Влезе Тереза Алкот — умно и досадно момиче в розов халат и красиви пантофи.

— Какво става?

— Правим оргия. — Мариан отново се тръшна пода. — Никога ли не чукаш?

Тереза само се ухили. Тя бе от онези наперени досадници, които винаги знаеха всичко, старателно изпълняваха задачите си и се обливаха в сълзи по време на църковните служби през Страстната седмица… Мариан я ненавиждаше. Беше толкова нахална, че дори смяташе неучтивостта като форма на приятелство.

— Страхотно. Пробивате си ушите. — Тя коленичи, за да разгледа конците, висящи от ушите на Ема. — Игуменката ще си има котка.

— А ти защо не си вземеш, Тереза? — попита Мариан. — В твоята стая.

Но тя само се засмя и седна.

— Болеше ли?

Ема отвори очи и мислено я прати до края на дните й в ада.

— Не. Чудесно беше. Мариан ще ми пробие и носа. Може да погледаш.

Тереза не показа, че се е засегнала от думите й и заразглежда с голям интерес току-що лакираните си нокти.

— И аз искам. Може би ще ми ги пробиеш след проверката на сестра Имакюлита.

— Не знам, Тереза. — Мариан се изправи, за да смени плочата с Брус Спрингстийн. — Не съм завършила реферата си за „Сайлъс Марнър“19. Ще работя по него цялата нощ.

— Моят е готов. — Тя се изсмя нахално. — Ако ми пробиеш ушите, ще ти дам бележките си.

Мариан се престори, че се колебае.

— Добре тогава.

— Страхотно! Щях да забравя защо дойдох. — Бръкна в дълбокия джоб на халата си и измъкна откъсната страница от списание. — Сестра ми я изпрати, защото знае, че сме съученички, Ема. Отрязала я е от „Пийпъл“. Виждала ли си въобще това списание? Направо е върхът. Публикуват снимки на кого ли не. На корицата са Робърт Редфорд, Бърт Рейнолдс… Всички по-известни личности.

— Виждала съм го — прекъсна я Ема, защото знаеше, че това е единственият начин да се спре Тереза.

— Сигурно, защото често има снимки и на баща ти. Помислих, че ще ти е интересно, затова ти я донесох.

Тъй като стомахът й се бе поуспокоил, Ема се понадигна и взе страницата. Обаче от това, което видя, отново започна да й се повръща.

На снимката Бев се бореше на земята с друга жена, а Брайън, наведен над нея, я гледаше с някаква смесица от гняв и почуда. Роклята й бе разкъсана, а в очите й имаше ярост. Изражение, което видя и при последната им среща.

— Знаех си, че ще я поискаш — изрече Тереза доволна, — и затова ти я донесох. Това е майка ти, нали?

— Майка ми — измърмори Ема, загледана в Бев.

— Русата жена с великолепната рокля. Направо умирам за такава рокля. Джейн Палмър. Тя е майка ти, нали?

Джейн! Загледа се в другата жена. Страхът се върна, все така реален, все така жив, както преди десет години. Отново бе ужасена, както когато друго момиче й беше показало екземпляр от романа на майка й „Девъстейтет“20 със снимката на Джейн.

Беше Джейн. Бев се биеше с нея и баща й беше там. За какво ли беше всичко? Надежда проблесна всред страха й. Може би татко и Бев са заедно. Може би всички ще са отново заедно.

Тръсна глава и започна да чете:

Следваха коментарите на свидетелите, както и описание за състоянието на дрехите на двете жени след инцидента. Но тя не желаеше да чете повече.

— Добре са излезли, нали, как си късат дрехите направо пред всички? — Очите на Тереса светеха от възбуда. — Мислиш ли, че са се били заради баща ти? Толкова е хубав, обзалагам се, че е било заради него. Също като на кино.

— Да. — Би могла да удуши Тереза, но щяха да я изхвърлят от училище. Обаче тя знаеше и други, по-изтънчени начини за справяне с идиоти. Вдигна иглата. Ако забрави за леда, когато пробива клепналите уши на Тереза, това би било простима грешка. — По-добре си върви, Тереза. Сестра Имакюлита ще се появи всеки момент.

Момичето веднага скочи на крака. Не искаше да развали удоволствието си от постижението с изрезката.

— Ела към десет и ще ти дам бележките. Тогава ще можеш и да ми ги пробиеш.

— Чудесно.

Тереза сложи ръце на ушите си.

— Нямам търпение.

— Нито пък аз. — Изчака вратата да се затвори. — Кучка — измърмори, след това обгърна раменете на Ема. — Добре ли си?

— Това няма да свърши никога. — Погледна снимката. „Добра е — помисли си безстрастно, — на фокус, с добро осветление.“ Лицата не бяха размазани, чувствата личаха съвсем ясно. Омразата в очите на майка й беше съвсем очевидна.

— Мислиш ли, че ще стана като нея?

— Като кого?

— Като майка си.

— Хайде, Ема. Та ти почти не я познаваш.

— Но има гени, наследственост.

— Всичко това са глупости.

— Понякога се държа подло. Понякога искам да съм подла като нея.

— Е и какво? — Стана, за да махне Спрингстийн от грамофона. Сестра Имакюлита мажеше да влезе всеки момент и да конфискува плочата. — Всеки е подъл понякога — плътта е слаба и ние сме обременени с грехове.

— Мразя я. — Докато изричаше думите, изпита облекчение — огромно облекчение. — Мразя я! Мразя и Бев, защото не ме иска, и татко, че ме затвори тук! Мразя хората, които убиха Дарън! Мразя всички! Тя също мрази всички. Вижда се в очите й.

— Добре. Понякога и аз мразя всички. А дори не се познавам с майка ти.

Това я накара да се засмее. Не можеше да каже защо, но я развесели.

— И аз също, предполагам. — Тя подсмъркна и въздъхна. — Едва си я спомням.

— Ето, виждаш ли? — Мариан се отпусна отново на пода. — Ако не си я спомняш; не можеш и да станеш като нея.

Звучеше логично, а и на нея й беше необходимо да повярва.

— Приличам ли на нея.

За да бъде убедителна, Мариан взе страницата и внимателно разгледа снимките.

— Никак. Приличаш на баща си. Послушай един художник.

Ема докосна с ръце ушите си.

— Наистина ли ще пробиеш ушите на Тереза?

— Разбира се… с най-тъпата игла, която мога да намеря. Ще изтъпим ли някоя?

Ема се засмя.