Публични тайни

Глава 38

Майкъл крачеше напред-назад по коридора. Смачка цигарата си, след това продължи да крачи неспокойно.

— Не ми харесва.

— Съжалявам. — Ема пое дъх внимателно. Ребрата й все още я наболяваха, ако правеше резки движения. — Искам да го направя и чувствам, че е най-доброто.

— Да дадеш пресконференция в деня, в който излизаш от болницата, е просто глупаво. И чист инат.

— По-лесно ще се отърва, ако направя официално изявление отколкото да се опитвам да ги отбягвам. — Говореше спокойно, но ръцете й бяха леденостудени под ленения жакет. — Повярвай ми. Знам много повече от теб за тези неща.

— Ако говориш за оная мръсотия, която започна Блекпуул, тя въобще не издържа. Той навреди повече на себе си, отколкото на теб.

— Не ме е грижа за Блекпуул, но трябва да мисля за семейството си и за това какво са преживели през последните седмици. И искам да си кажа думата. — Тя тръгна към залата, спря и се обърна. — полицията определи случая като самозащита. Последните три седмици се убеждавах в същото. Искам досието ми да е чисто, Майкъл.

Познаваше я добре и знаеше, че е безсмислено да спори, но все пак се опита.

— Деветдесет и девет процента от пресата са на твоя страна.

— Този процент остава като грозно петно.

В края на краищата отстъпи, приближи към нея и погали с палец бузата й.

— Някога питала ли си се защо животът е толкова тежък?

— Да — засмя се тя. — Започнах да мисля, че Господ наистина е човек. Ще влезеш ли с мен?

— Разбира се.

Те чакаха. Камери, осветление, микрофони — всичко бе нащрек. В момента, в който пристъпи на подиума, фотоапаратите защракаха, хората зашепнаха. Беше много бледа и от това белезите по лицето й личаха още повече.

Когато започна да говори, всички замлъкнаха.

Тя посочи само фактите. Поне това беше научила. Онова, което чувстваше, си беше само нейно. Изявлението беше кратко, около осем минути. Четеше го и бе доволна, че Пит й помогна да го напише. Завърши и отстъпи от микрофона. Предварително бе обявено, че няма да отговаря на въпроси, но те заваляха.

Хванала под ръка Майкъл, тя тръгна към вратата, но един въпрос я накара да спре.

— Ако през цялото време ви е малтретирал, защо стояхте?

Те продължиха да сипят въпроси, но само този се запечата в мозъка й.

— Защо стоях? — повтори тя. Отново настъпи тишина. Лесно бе да прочете изявлението. Знаеше го почти наизуст. Само думи, напечатани на хартия — не я засягаха. Но този простичък въпрос я развълнува.

— Защо стоях? — отново повтори тя. — Не знам. — Търсеше думите и забрави да не гледа лицата. За нея бе много важно да отговори на въпроса. — Ако преди две години някой ми бе казал, че ще се оставя да бъда малтретирана, бих побесняла. Не искам да повярвам, че сама съм избрала да бъда жертва. — Хвърли на Майкъл отчаян поглед. — И все пак стоях. Биеше ме, унижаваше ме, но не го напуснах. Много пъти се виждах как го напускам. Влизам в асансьора, излизам на улицата и си отивам. Но не го направих. Стоях, защото се страхувах и го напуснах, пак поради същата причина. Така че необяснимо е. Необяснимо — повтори тя и се обърна. Въпросите им вече не я интересува.

— Справи се блестящо — каза й Майкъл. — Ще те изведем от тази страна. Маккарти чака в колата.

Отидоха в Малибу, в къща на брега, която баща й бе наел. Докато пътуваше, непрекъснато се питаше: „Защо стоя?“

Обичаше да седи на дървената тераса, да гледа морето и да слуша чайките. Когато й омръзнеше, правеше дълги разходки покрай брега. Раните от побоя бяха заздравели. Ребрата все още я наболяваха. Точно под скулата й бе останал малък белег. Лесно би могъл да се отстрани, но тя отхвърли идеята за пластична операция. Почти не се забелязваше, но й напомняше.

Кошмарите също не й позволяваха да забрави. Те се появяваха с ужасяваща точност и в тях се смесваше старото и новото. Понякога вървеше през тъмния коридор като дете, друг път — като възрастна. Винаги се чуваше музика, но приглушена, като че ли идваше изпод вода. Понякога дочуваше гласа на Дарън, ясен като звънче, но тогава Дру се намесваше. Като дете или като жена тя винаги заставаше вцепенена пред вратата. Ужасяваше се да я отвори.

Когато ръката й стиснеше и обърнеше топката на бравата, тя се събуждаше, обляна в пот.

Но дните бяха спокойни. От морето подухваше бризът и разнасяше уханието на цветята, които Бев бе насадила в тенекии и кутии. Постоянно звучеше музика.

Радваше се, че баща й и Бев започват отново. Това бе балсам за душевните й рани. Смееха се. Бев експериментираше в кухнята, Брайън свиреше на китарата си. Често лежеше нощем и мислеше за двамата. Като че ли никога не бяха се разделяли. Колко е лесно, когато стъпката се направи веднъж, да се заличи двадесетгодишната самота.

А на нея й се плачеше. Никога няма да бъде дете, за да поправи направените грешки.

Останаха шест месеца, макар Ема да знаеше, че и на двамата им се иска да се върнат в Лондон. Том беше домът им. А тя тепърва трябва да намери своя.

Не й липсваше Ню Йорк, но за Мариан й беше мъчно. Намрази града заради месеците, прекарани там с Дру. Обеща си да се върне. Но никога няма да живее там.

Предпочиташе да гледа водата, да усеща слънцето върху лицето си. В Ню Йорк беше самотна. Тук много рядко оставаше сама.

Джоно ги посети два пъти. За рождения ден й подари игла — златен феникс, излизащ от рубинен пламък. Носеше го често с мисълта да добие кураж и да разпери отново крила.

П.М. се ожени за лейди Анабел. Те се отбиха на път за Карибските острови. Начинът, по който гледаше новата мисис Фергюсън към съпруга си, почти върна вярата на Ема в брака. Макар напълняла и бременна, Анабел била с бяла кожена къса пола на сватбата си. П.М. очевидно бе омагьосан.

Отново имаха гости. Стиви и Кетрин бяха пристигнали предишната вечер. Баща й и Стиви свириха до късно през нощта. Както преди. Музиката я караше да си спомни с копнеж за ранното си детство, когато Брайън бе дошъл, за да я отведе като Пепеляшка на никога не свършващ бал.

— Добро утро.

Обърна се и видя Кетрин с две чаши кафе.

— Здравейте.

— Видях ви, че сте навън и си помислих, че може да ви се пие кафе.

— Благодаря. Сутринта е прекрасна.

— Ммм. Не бих могла да я проспя. — Седна близо до Ема. — Само ние ли сме станали?

— Да. — Отпи от кафето.

— Пътуването ме прави нервна. Предполагам, че тук сте намерили много обекти за снимките си.

Не бе докосвала фотоапарата повече от година и беше сигурна, че Кетрин го знае.

— Мястото е много красиво.

— Различно е от Ню Йорк..

— Да.

— Предпочитате ли да се махна?

— Не, съжалявам. — Държеше чашата с трепереща ръка. — Нямах намерение да бъда груба.

— Но ви карам да се чувствате неудобно.

— По-скоро професията ви.

— Тук съм като приятел, не като психиатър. — Замълча, загледана в устремилата се над вълните чайка. — Но не бих била добър приятел или лекар, ако не се опитам да помогна.

— Чувствам се много добре.

— Изглеждате добре. Но не всички рани се виждат, нали?

Ема я погледна спокойно и безстрастно.

— Може би, но нали казват, че времето лекува.

— Ако беше вярно, щях да съм безработна. Родителите ви се безпокоят.

— Не би трябвало. Не искам да се тревожат.

— Те ви обичат.

— Дру е мъртъв — отвърна тя. — Вече не би могъл да ме нарани.

— Вече не може да ви бие — съгласи се Кетрин. — Но все още може да ви наранява. — Замълча малко, отпи от кафето и се загледа във вълните. — Много сте любезна, иначе бихте ме пратили по дяволите.

— Ще помисля върху идеята ви.

Кетрин се засмя и се обърна към нея.

— Един ден ще ви повторя всичко, което Стиви ми крещеше. Бихте могли да опитате, но се съмнявам, че ще можете да се мерите с него.

— Обичате ли го?

— Да.

— Ще се омъжите ли за него?

Сви рамене.

— Попитайте ме пак след шест месеца. Бев ми каза, че се срещате с някого на име Майкъл.

— Той е само приятел.

„Аз те обичам, Ема.“

— Детектив е, нали? Сина на човека, който е разследвал убийството на вашия брат. — За да се справи по-лесно с мълчанието на Ема, тя продължи: — Странно как животът се върти в кръг, нали? Кара ни да се чувстваме като кученца, гонещи собствените си опашки. Тъкмо бях приключила с развода си и срещнах Стиви. Нямах никакво самочувствие, а мнението ми за мъжете… Е, да кажем, че намирах някои разновидности на голите охлюви за по-привлекателни. Стиви намразих от пръв поглед. Това беше личното ми отношение. От професионално бях решила да му помогна и да се отърва от него. И ето къде сме сега.

Ема повдигна чашата и отпи от изстиващото кафе.

— Имате ли усещането, че сте се провалили?

— С женитбата си? Да. И наистина се провалих. Но хората постоянно се провалят. Трудното не е дори да го признаеш, а да то приемеш като факт.

— Аз се провалих с Дру, приемам го. Това ли искате да ви кажа?

— Не. Само ако сама пожелаете.

— Аз самата се провалих. — Скочи и остави чашата на малката масичка. — През тези месеци аз самата се провалих. Това ли е правилният отговор?

— Дали?

Ема изруга и се обърна към парапета.

— Не искам. Ако ми трябваше психиатър, досега щях да имам десетина.

— Знаете ли, вие толкова ме впечатлихте първия път, когато ви видях. Излетяхте като ракета от болничната стая на Стиви, след като му се навикахте, както аз умирах от желание да го направя. Той също не искаше помощ.

— Аз не съм Стиви.

— Не, не сте. — Кетрин се изправи. Не беше висока колкото Ема, но от нея се излъчваше авторитет. — Да ви посоча ли колко жени са малтретирани годишно? Мисля, че за тази страна се движи някъде около една на всеки осемнадесет секунди. Учудва ли ви? — попита тя, когато Ема се втренчи в нея. — Искате да се чувствате като член на някакъв привилегирован клуб? А как стои въпросът с онези, които остават при мъчителите си? Не защото нямат приятели или семейство, което да им помогне. Не защото са бедни и необразовани. Те се страхуват, накърнено е самоуважението им. Срамуват се, объркани са. Срещу всяка, която е потърсила помощ, има десет, които не са. Вие сте жива, Ема, но още не сте го надживели. Все още не.

— Не. Не съм. — Обърна се. Очите й бяха насълзени, но зад сълзите се виждаше ярост. — Трябва да живея с тази мисъл всеки ден. Сигурна ли сте, че като се говори за това, се помага — намират се извинения и причини? Има ли някакво значение, след като вече се е случило? Ще се поразходя. — Тя изтича надолу по стълбите и се насочи към сърфа.

Кетрин беше търпелива. Два дена не й каза нищо. Тя чакаше, а Ема се държеше резервирано.

Тъй като това беше първото й пътуване до Щатите, Стиви искаше да й покаже всичко. Часове наред разглеждаха всички забележителности. Вечер ходеха по клубове. Обичаше най-много нощите, когато оставаха вкъщи и Стиви с часове свиреше на китарата си.

Обаче непрекъснато мислеше за Ема. Стиви разбра, че иска да помогне дори когато помощта й се отхвърля.

Опита отново една сутрин, когато чу Ема да слиза долу преди разсъмване. Тя я последва и видя, че всички лампи светят. Младата жена беше в кухнята, седнала на масата и загледана в тъмния прозорец.

— Пие ми се чай — каза Кетрин. Престори се, че не е забелязала сълзите й и започна да подрежда чашите и чинийките. — Възхищавам се от майка ви. Как успява само с няколко дреболии да направи кухнята най-уютната стая в къщата. В моята винаги се чувствам така, сякаш съм попаднала в някой чужд килер.

Тя сипа чай в една каничка с формата на крава.

— Стиви ме разведе из Юнивърсъл Студио вчера следобед. Били ли сте там? Разгледах бялата акула и се питах защо филмът „Челюсти“ така ма ужаси. Но във филма всичко е илюзия. — Наля кипящата вода в каничката и остави чая да се запари. Трамвайчето тръгва от къщата на Норман Бейтс — нали се сещате — от „Психо“. Същото е както си го представяте, но без ужаса. Изглежда, че когато нещо се извади от контекста, дори нещо ужасяващо, то губи въздействието си. Изведнъж става странна малка къща или риба с навиваща се пружина.

— Животът е различен от филмите.

— Разбира се, но мисля, че има интересни съвпадения. Искате ли сметана?

— Не. Не, благодаря ви. — Мълчаливо гледаше как Кетрин налива чая. След това думите се отприщиха. — Понякога всичко, което преживях с Дру, ми изглежда като филм. Мога да го гледам безпристрастно. И след това в сутрини като тази се събуждам, мисля си, че съм в Ню Йорк, в апартамента и той спи до мен. Струва ми се, че чувам дишането му в тъмнината. Тогава си припомням всичко, което преживях през последните месеци. Изглеждам ли ви на луда?

— Не. Изглеждате като жена, която е преживяла ужасно изпитание.

— Но нали него го няма. Знам, че го няма, но продължавам да се страхувам.

— Страхувате ли се?

Ръцете й непрекъснато се движеха. Разместваше и буташе предметите по барчето.

— Той използваше всичко, което му разказах за Дарън и за моите кошмари, за да ме измъчва. — Сега тя не можеше да се спре. — Изчакваше да заспя и пускаше онази песен… песента от нощта на убийството. След това шепнеше името ми, докато се събудя. Винаги се опитвах да светна, но той предварително изключваше лампата. Така че аз седях в леглото и се молех музиката да спре. Щом започнех да викам, той ме успокояваше, че всичко било сън. Имала съм кошмари.

— Тази нощ кошмари ли имахте?

— Да.

— Бихте ли ми ги разказали?

— Почти винаги е едно и също — нощта, в която бе убит Дарън. Събуждам се. В коридора цари мрак, музиката свири и аз съм изплашена. Чувам плача му. Понякога отивам до вратата и там е Дру. Понякога е някой друг, но не зная кой.

— Искате ли да знаете?

— Когато съм будна се чувствам в безопасност, искам, но по време на кошмара — не.

— Страхувате ли се от този човек?

— Да.

— Откъде знаете, че е мъж?

— Аз… — тя се поколеба. Зазоряваше се. Прозорецът бе отворен и чуваше крясъците на чайките — като детски писъци. — Не знам, но съм сигурна, че е мъж.

— Страхувате ли се от мъжете, Ема? Заради онова, което ви е сторил Дру?

— Не се страхувам от татко или от Стиви. Никога не съм се страхувала от Джоно или П.М. Не бих могла.

— А от Майкъл?

Вдигна чашата си изпи изстиналия чай.

— Не се страхувам, че би ме наранил.

— Но се страхувате?

— Това не съм в състояние да… — Замълча и поклати глава. — Това няма нищо общо с Майкъл.

— Естествено е да се страхувате от секса, Ема, след като той ви е донесъл само болка и унижение. Но разберете, че не всички мъже са като Дру.

Ема леко се усмихна.

— Нима искате да кажете, че кошмарите ми са резултат от сексуално насилие?

— Сигурна съм, че Фройд би го обяснил така — отвърна Кетрин. — Но почти съм убедена, че човекът е бил луд.

— Мисля, че няма защо да говорим за Майкъл. Никога не ме е молил да прави секс с мен.

„Не да те люби — отбеляза Кетрин, — а да прави секс.“ Това ще го остави за по-късно.

— А вие искате ли?

Сега тя се засмя. Утрото бе настъпило и с него сигурността на деня.

— Често съм се питала дали психиатрите не са просто клюкари.

— Добре тогава, няма да говорим повече. Мога ли да дам един съвет?

— Да.

— Днес си вземете фотоапарата и се разходете. Дру ви е отнел много неща. Защо сама не си докажете, че не е отнел всичко?

Ема не беше много наясно защо послуша съвета на Кетрин. Не можеше да измисли нещо, което би желала да фотографира. Винаги бе предпочитала да прави снимки на хора, а тя толкова се бе отдръпнала от тях.

Цяла сутрин снима палми и сгради. Снимките не бяха от най-добрите, но самата дейност я разтоварваше. Към обяд вече се чудеше защо е отлагала толкова дълго да се занимава с нещо, което обича.

Не беше наясно и защо се насочи към къщата на Майкъл. Дали защото неделният следобед бе твърде хубав, за да се прекара в самота, или пък бе решила да го снима.

Колата му беше там, но той дълго не отговаряше и Ема помисли, че е излязъл. Кучето залая още при първото й почукване и сега лаеше и дращеше от другата страна на вратата. Чу как Майкъл го наруга и се усмихна.

Когато вратата се отвори, разбра, че го е събудила. Въпреки че минаваше дванадесет, очите му бяха подпухнали от съня. Бе навлякъл набързо джинсите си и приглади косата си.

— Ема?

— Съжалявам, Майкъл. Трябваше да позвъня предварително.

Той присви очи от ярката светлина.

— Случило ли се е нещо?

— Не. Може би е по-добре да си вървя. Бях излязла да се поразходя.

— Не. Влез вътре. — Хвана ръката й.

— Майкъл, моментът не е подходящ. Мога само… — Застана на прага. Полумракът я накара да присвие очи. — О, Боже! — Всекидневната изглеждаше така, сякаш в нея са вилнели банда хулигани. — Да не са те обрали?

— Не. — Толкова беше уморен, че видът на стаята въобще не го тревожеше. Поведе я към кухнята. Кучето продължаваше да лае и да подскача около тях.

— Трябва да си имал гости — реши тя и се почувства леко засегната, че не е била поканена.

— Не. За Бога, нека да пием кафе — изръмжа той, докато ровеше в бюфета.

— Ето. — Тя намери кутия „Максуел Хауз“ в мивката и пакет чипс. — Би ли искал да го…

— Не. — Бутна я настрана. — Мога да направя сам проклетото кафе. Конрой, ако не млъкнеш, ще ти вържа езика около врата. — Колко е часът?

Ема се покашля. Реши, че е неблагоразумно да му напомня, че на кафе машината има часовник.

— Около дванадесет и тридесет.

Стоеше намръщен, с лъжичката за кафе в ръка. Изглеждаше съвсем объркан. Започна да добавя още кафе. Вдигна апарата и го снима.

— Съжалявам — каза тя, когато той погледна към нея. — Рефлекс.

Не отговори, само се обърна и отново започна да рови в бюфета. В устата си усещаше вкус на тебешир. В главата му гърмеше цял бигбенд. Сигурен беше, че очите му са подпухнали като топки за голф. И проклетите житни ядки са се свършили.

— Майкъл… — Едва сдържаше смеха си. — Нека да ти приготвя закуска.

— Нищо не мога да намеря.

— Седни! Ще започнем с кафето. Къде са чашите?

— В кухнята.

— Добре. — Успя да открие пакет пластмасови чаши с огромни размери. Наля кафето. То беше гъсто и апетитно като кал, но той го изгълта. Сега вече можа да я види по-ясно. Търсеше нещо в хладилника му.

— Какво търсиш?

— Приготвям ти закуска. Имаш едно яйце. Как го искаш?

— Сварено. — Изпи кафето и се затътри за още кафе.

— Саламът не се знае откога е, а тук има нещо, което може да е оживяло. — Тя извади едно яйце, парче сирене и хляб. — Имаш ли дълбоко тиганче?

— Мисля, че имам. Защо?

— Няма значение. — Намери го почти веднага и с малко въображение приготви сандвич с яйце и сирене. Взе си бутилка сок и седна срещу него, докато той се хранеше. — Майкъл, мога ли да те попитам от колко време живееш така?

— Купих къщата преди четири години.

— И още си жив. Здрав човек си!

— Ще почистя.

— За тая мръсотия е необходим булдозер.

— Жестоко е да те обиждат на закуска. — Гледаше я как снима Конрой. Кучето отново бе заспало с лапи върху пакетчето чипс. — Никога не се отказва от правата си.

— По-добре ли се чувстваш? — усмихна му се тя.

— Отлично.

— Време беше да започна отново да работя. Помислих, че може да ти е приятно да се поразходиш няколко часа. — Изведнъж се смути. Той не сваляше погледа си от нея. — Знам, че си бил зает последните седмици.

— Само в борбата с престъпленията! Конрой, мързелив помияр такъв, донеси ми цигарите! — Кучето отвори едното си око и изръмжа. — Върви. — То въздъхна почти като човек, изправи се и излезе. — Ти ме отбягваш, Ема.

— Да. Съжалявам. Ти си добър приятел, а аз… — започна да се оправдава.

— Не започвай пак на приятелско благодарствена вълна. — Взе пакета цигари, които Конрой му пусна в скута, след това стана и изведе кучето навън.

— Няма да говоря повече за това.

— Добре. — Върна се обратно. Шест месеца беше чакал с надежда да дойде и да почука на вратата му. Сега, когато бе дошла, не можеше да се освободи от яда си. — Защо дойде?

— Казах ти.

— Търсила си компания, докато правиш снимки и си спомни добрия, стар Майкъл.

Тя се изправи сковано.

— Съжалявам, че те обезпокоих.

— Ту влизаш, ту излизаш — измърмори той. — Лош навик си си създала, Ема.

— Не съм дошла да се карам с теб.

— Това пък е още по-лошо. Отдавна би трябвало да се изясним.

Направи крачка към нея и тя отстъпи. Стана му неприятно.

— По дяволите, аз не съм Латимър. Омръзна ми да виждам, че всеки път, когато се приближа, мислиш за него. Ако ще се караме, ще бъдем само ти и аз. И никой друг.

— Не искам да се караме. — Преди обаче да разбере, вече го бе направила — вдигна бутилката и я хвърли. Стъкло и газиран сок експлодираха в мивката. Остана вкаменена, докато шумът на газирания сок заглъхна.

— Искаш ли друга?

— Трябва да вървя. — Посегна към фотоапарата, но той се приближи и сложи ръка върху нейната.

— Този път — не. — Гласът му беше развълнуван. Когато погледна към него, тя се сепна и зачака. — Няма да си отидеш така отново, Ема. Не и докато не съм ти казал онова, което смятам за необходимо.

— Майкъл…

— Замълчи. Влюбен съм в теб, откакто се помня. Преди толкова години, в деня, когато те закарах у вас, изпитах такова влечение към теб, че просто не виждах. Бях едва на седемнадесет, а не можех да мисля за нищо друго, освен за теб. Постоянно ходех на онзи бряг, за да те срещна.

— Не можех. — Обърна се, но не направи опит да си тръгне.

— Преживях го. — Майкъл изтърси цигара от пакета, след това заблъска по чекмеджетата. Търсеше кибрит. — Мислех, че съм го преживял и тогава ти се появи отново. Гледах си спокойно работата, косях поляната, а ти стоеше срещу мен. Едва дишах. По дяволите, вече не бях момче и това не беше само увлечение.

Тя едва проговори:

— Ти почти не ме познаваше.

Загледа я в очите.

— Много добре знаеш, Ема. Тогава, когато седяхме на брега, стана нещо. Когато те целунах за пръв път… Единствената целувка, никога няма да забравя, не мога! След това ти отново си тръгна.

— Трябваше.

— Може би е трябвало. — Изхвърли цигарата навън и остави вратата да се затръшне. — Казвах си, че съм избрал неподходящ момент. Исусе, повтарях си го с години! — Тръгна към нея. Когато я хвана за ръцете, усети, че тя трепери, но не я пусна. — Кога ще дойде подходящото време, Ема?

— Не знам какво искаш да ти отговоря.

— Глупости! Знаеш много добре.

— Не мога.

— Не искаш — поправи я той. — Заради него. По дяволите, ти разби сърцето ми, като се ожени за него. Изглежда, че съм прекарал половината от живота си в опити да те забравя. Може би щях да успея, но ти пак се върна.

— Аз… — Тя облиза пресъхналите си устни. — Не можех да попреча на това и аз.

Нещо мина в очите му, което я накара да сдържи дъха си.

— Този път си казах, че ще бъде по-различно. Щях да го направя по-различно. И тогава… Когато разбрах какво ти е сторил, почти полудях. Не смеех да те докосна през всичките тези месеци. Повтарях си непрекъснато, че трябва да ти дам време да се съвземеш. По дяволите всичко!

Прегърна я и покри лицето й с целувки.