Публични тайни

Глава 7

Ако с убийството на Мартин Лутър Кинг през 1968 и след това на Кенеди вярата на Брайън в хората се беше разклатила, то през лятото на 1969 г, тя се възвърна чрез празниците на Уудсток10. Младостта и музиката, любовта и приятелството празнуваха. Те символизираха затварянето на страницата с кръвопролития и войни, размирици и недоволства. Изправен на сцената, загледан в морето от хора, Брайън се убеди, че никога не ще може да направи нещо толкова голямо и забележително.

Но дори и тук, той се чувстваше на моменти потиснат и уплашен, защото десетилетието с присъщия му дух свършваше.

Трите дни на север от Ню Йорк той прекара в постоянна треска от емоционална и творческа енергия, подхранван от атмосферата на събитието, подсилена от леснодостъпните наркотици. Измъчваше го мисълта, докъде го е довел успехът. Цяла нощ сам в караваната, използвана от състава, композира за уговорения четиринадесет часов маратон, разтърсван от погълнатия кокаин. Един по-спокоен следобед, докато седяха със Стиви в гората, те се заслушаха в музиката и овациите на четиристотинте хиляди души. В един кленов лист благодарение на ЛСД11 можеха да се видят цели светове.

Брайън жадно се вкопчи в идеята за фестивала. Съжаляваше единствено, че нищо не можа да накара Бев да тръгне с тях. Тя щеше да го чака. Този път в къщата, която беше купил на Холивудските хълмове. Любовта му с Америка едва започваше. На второто си американско турне се чувстваше като завърнал се вкъщи. Беше годината на рок фестивала, който той възприе като демонстрация на силата на рок културата.

Искаше, нуждаеше се да достигне отново онази шеметна възбуда, когато успехът беше новост, когато съставът като единна електрическа сила се стоварваше върху света на музиката и привличаше публиката. През изминалата година беше чувствал, че това електричество, тази единност бавно си отиват, както и самото десетилетие на 60-те години. В Уудсток повярва, че те отново се връщат.

Когато се качиха на самолета, оставяйки почитателите си в Уудсток, изтощеният Брайън заспа дълбоко. До него Стиви безгрижно глътна две хапчета барбитурати и потъна в друг свят. Джоно уреди покер с някого от екипажа. Само П.М. седеше неспокойно до прозореца.

Мъчеше се да си припомни всичко. За разлика от Брайън, зад символите и външния блясък на фестивала той виждаше жалката действителност. Калта, боклуците, липсата на подходящи санитарни удобства. Музиката, Господи, музиката беше чудесна, но често, много често чувстваше, че аудиторията е толкова блажено унесена, че дори не я забелязва.

И все пак дори прагматичният П.М. беше доловил чувството на ангажираност, единство и на помирение — три дни помирение с четиристотин хиляди души, живеещи като едно семейство. Но имаше и много мръсотия, и случаен секс, и неограничено количество наркотици.

Наркотиците го плашеха. Не го признаваше дори и пред хората, които считаше за братя. От тях му прилошаваше, оглупяваше, приспиваше му се. Вземаше само когато не намираше благоприлично извинение да откаже. Ужасът му се сменяше с учудване, когато наблюдаваше лекотата, с която Брайън и Стиви опитваха каквото им падне под ръка. Много повече обаче го плашеше ленивото нехайство, с което Стиви кротко и постоянно се инжектираше направо във вените.

Джоно беше по-внимателен спрямо онова, което приемаше в организма си, но той беше силна личност и никой не би посмял да му се подиграва, че отказва да изпита удоволствието на амфетамина или кокаина.

П.М знаеше, че не е човек с характер. Не беше дори и музикант, каквито бяха другите. Разбира се, можеше да конкурира всеки барабанист. Беше добър, наистина добър. Но не можеше да пише музика, нито да я чете. Нямаше склонност към поезията или политическите изявления.

Не беше и хубав. Дори сега, на двадесет и три, на лицето му се появяваха от време на време пъпки.

Въпреки недостатъците, които си приписваше, той беше член на една от най-известните рокгрупи в света. Имаше добри и верни приятели, които биха застанали зад него. За две години беше спечелил повече пари, отколкото бе мечтал да притежава през целия си живот.

П.М. не пилееше парите си. Баща му имаше малка работилница за дребни поправки в Лондон. Самият той разбираше от бизнес и сметки. Единствен от четиримата поставяше на Пит въпроси за разходите и печалбите. Със сигурност беше и единственият, който си правеше труда да прочете преди да подпише формулярите или договорите.

Харесваше му да разполага с пари не само защото можеше да праща чекове вкъщи — веществено доказателство, оборващо съмненията на родителите му, че ще успее. Харесваше му да разполага с пари.

Не беше израснал в бедност като Джоно и Брайън, но беше много далеч и от комфорта в детството на Стиви.

Сега пътуваха за Тексас. Още един фестивал в година, пренаситена с фестивали. Не се вълнуваше особено. Ще има друго изпълнение в друг град. Отминаваха месеци и сцени. Въпреки това не искаше да спират. Отчаяно се страхуваше да не се разпадне групата, защото би потънал обратно в неизвестността.

Когато ангажиментите им през лятото приключат, ще поемат към Калифорния, Холивуд. Няколко седмици ще живеят между кинозвездите. „И няколко седмици — мислеше си с чувство на вина и удоволствие — ще бъде близо до Бев.“ Единственият човек, когото П.М. обичаше повече от Брайън, беше жената на Брайън.

Ема подреждаше кубчета с букви. Чувстваше се много горда, че знае да чете и да образува думи. Беше решила да научи и Дарън.

— Е-М-М-А — каза тя, почуквайки поред всяко кубче. — Емма. Кажи „Емма“.

— Ма! — Дарън се засмя и разбърка кубчетата. — Ма-ма.

— Ема-ма. — Наведе се и го целуна. — Ето една по-лесна. — Подреди кубчетата и каза: — Т-А-Т-И.

— Та-та-та! — Доволен от себе си, Дарън се изправи на яките си крачета, за да изтича до вратата в очакване на Брайън.

— Не, татко не е още тук, но мама е в кухнята. Ще имаме голямо парти тази вечер, за да отпразнуваме завършването на новия албум. Скоро ще се приберем в Англия.

С нетърпение очакваше пътуването, въпреки че харесваше къщата в Америка толкова, колкото и замъка извън Лондон. За не повече от година бяха пътували напред и назад през океана, така както другите семейства излизаха извън града.

През есента на 1970 навърши шест години и имаше частен английски учител. Когато се завърнат в Англия, щеше да ходи на училище с други деца на нейната възраст. Мисълта за това я тревожеше и радваше.

— Когато се върнем вкъщи, ще науча много повече и ще ти показвам всичко. — Докато говореше, тя направи от кубчетата висока кула. — Погледни, това е името ти. Най-хубавото име. Дарън.

С ликуващ вик той се наведе напред и се загледа в буквите — Д, А, 3, Л, М, Н, О, П. Усмихна се дяволито на Ема и направо връхлетя с ръка върху тях. Кубчетата се разпиляха.

— Дарън — извика той. — Дарън Макавой.

— Това добре го произнасяш, момче е? — За три години Ема успя напълно да наподоби интонацията на Брайън. Тя се усмихна и започна да строи нещо по-трудно за разрушаване.

Малкото братче с гъстата си черна коса и морскозелени очи беше станало най-скъпото нещо в живота й. На две години лицето му приличаше на ангелчетата на Ботичели, но изпълнени с енергията на демон. При него всичко се разви по-рано: запълзя седмици, преди медицинските книги да бяха предупредили Бев за това.

Лицето му гледаше от кориците на „Нюзуик“, „Фотоплей“ и „Ролинг Стоун“. Светът се влюбваше в Дарън Макавой. В жилите му течеше кръв на ирландски селянин и на лоялни британски консерватори, но той беше принц. Въпреки предпазните мерки на Бев в седмичните списания непрекъснато се появяваха снимките му. А почитателите на групата настояваха за още.

Изпращаха купища играчки, които Бев препращаше на болници и сиропиталища. Сипеха се предложения да участва в рекламите на детски храни, линия за шев на детско облекло, верига от магазини за детски играчки. Отказаха на всички. Дарън растеше щастливо и здраво дете, което се забавляваше напук на неудобствата, които изпитват двегодишните деца. Ако можеше да разбере вниманието, с което го ограждаха, сигурно доволно би признал, че го заслужава.

— Това е замък — каза Ема, подреждайки кубчетата. — А ти си кралят.

— Аз съм кралят. — Подскочи и тупна на земята.

— Да. Крал Дарън Първи.

— Първи — повтори и той. Значението на тази дума му беше добре познато и това го радваше. — Дарън е първи.

— Ти си много добър крал и обичаш всички животни. — Тя придърпа по-близо вечно верния Чарли. Дарън послушно се наведе и го целуна. — А тук са твоите добри и храбри рицари. Внимателно подреди куклите, мечетата, котетата, патетата. Това са татко и Джоно, Стиви и П.М. А това е Пит. Той е, ъъъ… министър-председател. Ето и красивата лейди Бевърли. — Доволна, Ема постави любимата си кукла балерина.

— Мама. — Дарън целуна и куклата. — Мама е хубава.

— Тя е най-хубавата дама на света. Една вещица я мрази и я е заключила в кула. — На Ема се мярна някакъв смътен спомен за майка й, но бързо се стопи. — Всички рицари отиват да я спасят. — Издавайки звуци, наподобяващи галон, тя приближи играчките към куклата. — Но само сър Татко може да развали магията.

— Сър Татко. — Комбинацията на двете думи се видя на Дарън много смешна и заливайки се от смях, той се претърколи и разруши замъка.

— Е, ако смяташ да събаряш собствения си замък, ще се откажа.

— Ма. — Дарън я прегърна. — Моята Ma-ма. Нека да играем на ферма.

— Добре, но трябва да съберем кубчетата, иначе тази чистница мис Уолингсфорд ще каже, че сме викали и разхвърляли.

— Чис-та-ци-ца — завика Дарън.

— Дарън. — Ема сложи ръка на устата си и се изкикоти. — Не бива да казваш тези думи.

Той повтори, вече крещейки, защото виждаше, че я кара да се смее.

— Що за думи чувам от стаята ви? — Бев спря на вратата, без да знае дали да се държи строго, или да се присъедини към тях.

— Иска да каже чистница — обясни Ема.

— Разбирам. — Протегна ръце и Дарън се хвърли към нея. — Трябва да кажеш точно думата, бебче. На какво играете двамата?

— Играем на замък, но Дарън предпочита да го събаря.

— Дарън разрушителят. — Бев целуна вратлето му и той закрещя от удоволствие. Крачетата му я обгърнаха здраво, така че можеше да го държи в любимото му положение с главата надолу.

Не предполагаше, че е възможно да се обича толкова. Дори силната страст, която изпитваше към Брайън, бледнееше пред обичта, която чувстваше към сина си. Любовта просто беше тук, до нея прегръдка, целувка или само усмивка. Но винаги в нужния момент. Беше най-хубавата и най-светлата част от живота й.

— Хайде сега, помогни на сестра си да подреди кубчетата.

— Но аз мога да го направя. — След като свали Дарън долу Бев се усмихна на Ема.

— Трябва да се научи сам да оправя бъркотиите, които е направил. Колкото и да ни е приятно да го свършим вместо него.

Тя се загледа към двамата: деликатното светлокосо момиче и тъмнокосото здраво момченце. Ема беше станала спретнато, добре възпитано дете, което вече не се криеше в шкафовете. Брайън я беше променил. Бев се надяваше, че и самата тя е помогнала да повръщането й в сегашното умно и весело дете. Но Дарън се беше оказал решаващият фактор. Заради предаността си към него Ема забрави страховете си, забрави и срамежливостта си. А Дарън й отговаряше с всеотдайна обич.

Когато беше бебе, много по-бързо спираше да плаче, ако Ема го успокояваше. С всеки изминат ден връзката между тях ставаше по-здрава.

Когато преди няколко месеца Ема започна да я нарича „мама“, Бев се почувства напълно щастлива. Сега рядко й се случваше да мисли за нея като за дъщеря на Джейн. Не искаше, а и не можеше да чувства към момиченцето страстната, почти отчаяна любов, която изпитваше към сина си, но обичта й към нея беше топла и искрена.

Тракането на кубчетата доставяше голямо удоволствие на Дарън и той ги пускаше шумно в кутията.

— Да — каза той, вдигайки любимата си буква над отворената кутия. — Да, добър, Дарън! — Подхвърли я доволен, че неговата буква предизвиква най-голям шум. Убеден, че е изпълнил задълженията си, той скочи на червено-бялото си люлеещо се конче и го насочи към вратата.

— Щяхме да играем на ферма. — Ема взе от полицата голям обор и силоз. Споменаването на думата „ферма“ го накара да скочи от кончето. Смъкна покрива, за да избута навън от силоза животните и кръглоликите човечета.

— Давай, давай, давай! — извика той, докато още несръчните му пръсти се мъчеха да изправят бялата пластмасова ограда.

Ема му помогна и се обърна към Бев:

— Искаш ли да играеш и ти?

Бев си помисли за хилядите неща, които имаше да върши, за хората, които Брайън беше поканил тази вечер. След няколко часа къщата щеше да бъде пълна. Тя изглеждаше вечно претъпкана, като че ли Брайън се страхуваше да прекара няколко часа само с тях. От какво бягаше, тя не знаеше, но се съмняваше дали и той знае.

Надяваше се, че всичко отново ще застане на мястото си, когато се върнат вкъщи, в Лондон.

Погледна към децата — нейните деца. И се засмя.

— Ще поиграя с най-голямо удоволствие.

Един час по-късно Брайън ги намери да разорават с десетина трактора персийското килимче, изпълняващо ролята на нива. Преди да заговори, Ема скочи.

— Татко е вкъщи. — Втурна се и се хвърли напред, сигурна, че ще успее да я хване.

Той я улови и вдигна, като я целуна шумно по бузката, преди да прегърне със свободната си ръка Дарън.

— Дай голяма целувка — каза му и се олюля, когато детето се хвърли и го целуна по брадичката.

Вдигнал и двамата, Брайън заобиколи бялата пластмасова ограда и ниските фигурки, разпръснати по пода.

— Пак ли сте фермери?

— Любимата игра на Дарън. — Бев го изчака да седне и се усмихна. Брайън беше винаги прекрасен сред семейството си.

— Страхувам се, че седна на най-неподходящото място.

— Ох? — наведе се към нея и я привлече към себе си. — Няма да бъде за пръв път.

— Какви са плановете?

Тя се отдръпна, защото детето изпълзя от прегръдката на Брайън и се настани в скута й.

— Разоравахме нивата, защото решихме да засеем соя.

— Много разумно. Точно като истински фермер, нали, старче? — Мушна пръст в надутото коремче на Дарън. — Ще трябва да отидем до Ирландия. Тогава ще можеш да караш истински трактор.

— Давай! Давай! — Той подскочи в скута на Бев, повтаряйки любимата си дума.

— Дарън не би могъл да кара трактор, докато не порасне — заяви Ема, седнала с ръце върху коленете.

— Точно така. — Бев намигна усмихнато към Брайън. — Както и не може да играе със стика за крикет или велосипеда, който някой му е купил.

— Жени — обърна се Брайън към Дарън. — Не разбират истинските мъже.

— Чис-та-ци-ца — изрецитира Дарън новата дума.

— Какво чувам? — едва успя да изговори бащата през бурния смях.

— Не го карай да повтаря. — Бев притисна Дарън и после го отстрани. — Хайде да оправим тук и да вървим да пием чай.

— Чудесна идея. — Брайън скочи и улови ръката на Бев. — Ема, ти отговаряш, сладурче. С мама трябва да свършим нещо преди чая.

— Брайън…

— Мис Уолингсфорд тъкмо е долу. — Продължи да избутва Бев от стаята. — Не забравяй да измиеш чашите.

— Брайън, в детската стая цари такъв хаос!

— Ема ще се погрижи за това. Тя е акуратна. — Той я притегли към спалнята. — А освен това й харесва.

— Дори и така, аз… — Тя хвана ръцете му, които бяха започнали да събличат блузата й. — Бри, не можем да го правим сега. Трябва да се погрижа за хиляди неща.

— Това е на първо място в списъка. — Затвори устата й се целувка и се почувства доволен, защото и тя се отказа от не съвсем искрената си съпротива.

— Снощи също беше най-напред в списъка — измърмори тя, спускайки ръцете си към бедрата му. — И тази сутрин също.

— Винаги е на първо място в списъка. — Разкопча джинсите й.

Продължаваше да се учудва, че е толкова миниатюрна и толкова стегната, и то след две деца. Не, едно дете, поправи се той. Често забравяше, може би и нарочно, че не тя беше родила Ема. Беше без значение, че познава добре тялото й, защото всеки път, когато я докосваше, той се връщаше към първата им нощ.

Дълъг път бяха изминали от двустайния апартамент със скърцащото единично легло. Сега притежаваха две къщи, от двете страни на океана, но и сега я желаеше толкова, както по времето, когато беше беден и се хранеше само с мечти.

Целуваха се, вкопчени в страстна прегръдка. Когато тя се изправи над него, той забеляза изписаната на лицето й безумна страст.

Толкова малко се беше променила: косата й падаше върху раменете лъскава и права; кожата й беше млечнобяла, съвсем леко зачервена от страстта. Той се повдигна и обкръжи гърдите й с бавни, леки целувки. Когато главата й се отпусна назад, започна да ги засмуква страстно, възбуден от кратките, безпомощни звуци, които тя издаваше.

С Бев търсеше красотата. С Бев беше я намерил.

Обхвана я за бедрата и я повдигна върху себе си, като я остави да определи темпото. Така тя го отвеждаше там, където той искаше.

Бев се протегна, а след това се сви до Брайън. Изпод притворените си клепачи виждаше как слънцето блести през прозорците. Искаше й се да е сутрин, някоя мързелива сутрин, когато се излежаваха с часове, точно както сега.

— Не предполагах, че ще ми хареса да стоя тук през всичките месеци, през които правехме записи. Но беше чудесно.

— Можем да останем още малко. — Беше изпълнен с идеи както винаги, след като се любеха. — Можем да си позволим няколко седмици, да се потъркаляме, да отидем отново до Дисниленд.

— Дарън и така вече мисли, че това е личният му парк за забавления.

— Тогава ще трябва да му простим. — Той се обърна и се подпря на лакътя си. — Бев, преди да се прибера в къщи, се срещнах набързо с Пит. „Ауткрай“ спечели платинената плоча,

— О, Бри. Чудесно!

— Разбира се. Бях прав. — Издърпа я за раменете, докато тя седна до него. Хората слушат. Наистина слушат. „Ауткрай“ става нещо като химн на антивоенното движение. Това я отличава. — Не усещаше нотката на отчаяние в гласа си, отчаянието на човек, който се опитва да убеди себе си. — Ще пуснем и друга единична плоча от албума. Мисля за „Лав лост“, въпреки мърморенето на Пит, че няма да се продава.

— Много е тъжна.

— Това е целта. — Той почти изкрещя, а после продължи по-спокойно. — Бих искал да я изпея в Парламента, в Пентагона, в ООН, навсякъде, където самодоволни, тлъсти копелета вземат решения. Ако хората ме слушат, защото плочите ми са хитове, тогава трябва да съм сигурен, че им казвам нещо важно.

В самия център на Лос Анджелис, в луксозния апартамент под наем, Пит Пейдж седеше до бюрото си и обмисляше перспективите. Беше възхитен от успеха на „Ауткрай“, както и Брайън, но се интересуваше предимно от печалбата. За това му се плащаше.

Както им бе предрекъл само преди три години, те станаха много богати. Щеше да се погрижи да станат още по-богати.

Музиката им беше чисто злато. Знаеше го още от мига, когато ги чу за пръв път преди шест години. Малко груба, малко сурова, но музика в съзвучие с времето си. Беше успял да сключи солидни договори за записи и на две други групи, но „Девъстейшън“ беше шансът му за слава и известност.

Нуждаеше се от тях, както и те от него. Бяха вървели заедно през целия път, седял беше в долнопробни кръчми, подбутваше производителите на плочи, използваше всичките си връзки. Първоначалните му надежди бяха възнаградени далеч над очакването. Но и изискванията му нарастваха: искаше повече за тях, искаше повече и за себе си.

Напоследък момчетата го тревожеха. Скитаха твърде самостоятелно: Джоно с неговите чести пътувания до Ню Йорк, Стиви прекарваше седмици наред, Господ знае къде. П.М. беше винаги под ръка, но пък погълнат от някаква любовна история с амбициозна млада кино актриса. И, разбира се, Брайън, бълващ антивоенни декларации, където му попадне. Пит не вярваше, че това е обикновено отпускане след напрегната работа.

Те бяха състав, по дяволите, рок състав, и това, което правеха поотделно, влияеше върху работата им като група. А това, което правеха като група, се отразяваше върху продажбите. Вече бяха отказали планираното турне след пускането на новия албум.

Нямаше да позволи да се разпаднат като „Бийтълс“.

С дълбока въздишка той започна да мисли за тях, какви бяха и какви са сега.

Приятно беше да се гледа колекцията от коли на Джоно: бентли, ролс, ферари. „При Джоно имаше едно обстоятелство — помисли си Пит леко усмихнат. — Човекът знаеше как да изпитва удоволствие от парите.“ Почти беше спрял да се притеснява от разкриването на сексуалните му предпочитания. С течение на времето Пит започваше да изпитва силно уважение към интелигентността, разума и таланта на Джоно.

Докато пререждаше книжата по бюрото си, той реши, че няма за какво да се тревожи за Джоно. Беше човек, който не занимаваше другите с личните си проблеми. А публиката го обичаше заради чудатото му облекло и находчивостта на езика му.

Стиви. Отнасяше се за наркотиците. Те не се отразяваха на изпълнението му все още, но промените в настроението на Стиви ставаха по-внезапни и по-чести. Беше като вкаменен по време на последните два записа и дори Брайън, който сам не беше чужд на наркотиците, се беше разтревожил. Да, Стиви трябваше да се държи под око.

На П.М можеше да се вярва като на зората, която винаги настъпва. Пит наистина му се дразнеше, ту се забавляваше от смущението, което изпитваше барабанистът при всяка отправена към него дума. Но момчето инвестираше парите си добре и беше спечелило уважението му. Приятна изненада беше, че момичетата харесваха селското му лице. Отначало Пит се тревожеше, че П.М. ще му създава най-много грижи, но се оказа обратното.

Брайън. Пит си наля два пръста уиски, отпусна се в мекото тапицирано кресло и се замисли. Без съмнение Брайън беше сърцето и душата на групата; творческата енергия и съзнанието.

Щастие беше, че историята с Ема не им попречи. Той се беше разтревожил, но когато цялата история предизвика симпатия и увеличи продажбата на плочи, се успокои. Наистина все още се налагаше от време на време да се спречква е Джейн Палмър, но това, както и женитбата на Брайън, не накърняваха популярността на групата. Несбъдната мечта в живота на Пит остана да рекламира състава като четирима свободни мъже. Обаче семейството на Брайън се беше превърнало в богато находище за пресата.

За съжаление имаше и походите за мир, и речите; привързаността на Брайън към „Студенти за демократично общество“, искрената му подкрепа за противниците на военната служба. Почти бяха успели да уговорят снимки за корицата на „Таим“, когато Брайън гръмна с няколко лошо подбрани критики за военната доктрина.

Пит познаваше силата на пресата: едно необмислено изявление можеше да настрои срещу теб хората — тези, които купуваха плочите. Преди няколко години Джон Ленън сам ги беше предизвикал с високомерното си изявление, че „Бийтълс“ били повече и от Христос. Брайън беше на косъм да направи същата грешка.

Докато отпиваше от уискито, си мислеше, че всеки има право на политически убеждения. Обаче съществува точка, където личните убеждения и публичният успех се разделят. Някъде между привързаността на Стиви към наркотиците и идеализма на Брайън минаваше границата на катастрофата.

Разбира се, имаше начини да бъде избягната и той вече размишляваше над няколко. Искаше публиката да вижда Стиви не само като дрогиращ се рок музикант, но и като талантлив изпълнител, а Брайън не само като защитник на мира, но и предан баща.

При правилно балансиране на изградените образи не само младите биха купили плочи и списания, но и техните родители.