Публични тайни

Глава 17

Стиви прочете своето писмо, седнал на каменната скамейка в градината. Мястото беше приказно, осеяно с чайни рози и ружи, пееха птици. Малки павирани пътечки се виеха под беседки, обвити с глицении и телефончета. Както персоналът, така и пациентите на „Уайтхърст“ тук бяха на свобода. Но само до здравата каменна стена.

Ненавиждаше клиниката, докторите, другите пациенти. Не понасяше терапевтичните сеанси, режима и дежурните усмивки на персонала. Но правеше това, което изискваха от него и им казваше онова, което искаха да чуят.

Вече не можеше да се откаже от наркотиците. Щеше да кара ден за ден.

Научи се да се преструва. Само след четири седмици и три дни ще излезе от тук. Този път ще бъде по-внимателен с наркотиците. Ще се усмихва на докторите и репортерите. Ще проповядва срещу злото от наркотиците и ще лъже нагло. Когато излезе, ще живее както си иска.

Никой няма право да му казва, че е болен, никой няма право да му казва, че се нуждае от помощ. Ако иска да се дрогира, ще се дрогира. Знаят ли те за напрежението, в което живее ден след ден? Могат ли да разберат стремежа му да бъде винаги най-добрият.

Може би преди това е бил твърде непредпазлив. Може би. Сега ще понаблегне на външните признаци. Щом проклетите доктори смучеха бърбън, той ще изпуши малко хашиш, като има желание. И ще ги прати по дяволите. Всички.

Разкъса плика. Зарадва се на Еминото писмо. Не съществуваше друго създание от женски пол, към което да изпитва толкова чисти и искрени чувства. Запали цигара, облегна се на пейката и вдъхна аромата а дим и рози.

Остави писмото в скута си. Остана на пейката, за да допуши цигарата си. Накрая се разплака.

П.М. отвори писмото си, докато седеше в празната къща, която току-що бе купил в предградията на Лондон. В стаята имаше само стереоуредба. Той седеше на пода с бутилка бира и слушаше тъжния блус на Рей Чарлз. Не му беше лесно да се раздели с Бев, но още по-трудно му бе да остане с нея. Тя му помогна да намери къщата, както бе обещала. Щеше и да я декорира. От време на време щяха да се любят в нея. Но нямаше да му стане жена.

Нямаше значение какво му бе казала Бев, той обвиняваше Брайън за това. Мислеше си с ожесточение за него и това донякъде го успокояваше. Ако беше истински мъж, би останал с нея през тежкия период. И не би й позволил да си отиде. Още от самото начало Брайън се отнасяше зле с Бев. Доведе й дете от друга жена, накара я да го отгледа като собствено. Заради турнетата я оставяше сама, понякога със седмици. Предложи й живот, какъвто никога не е търсила — наркотици, фенове и клюки.

Докато отпиваше от бирата, П.М. си помисли как ли биха реагирали, ако им заяви, че напуска групата. Брайън Макавой можеше да върви по дяволите заедно с „Девъстейшън“.

Писмото на Ема отвори по-скоро по навик. Тя му пишеше през няколко месеца. Мили писма, на които той отговаряше с картичка или малък подарък. „Не е виновна, че баща й е копеле“ — каза си П.М. и започна да чете.

П.М. дълго се взира в снимката, след това я пъхна в сгънатото писмо, а писмото в плика. Едно беше да се разведеш с жена си и съвсем различно — със семейството.

След завръщането си в Ню Йорк Джоно спа през целия ден. Беше доволен, че в момента живее сам. Последният му любовник го беше докарал до лудост с маниакалната си чистота. Джоно също държеше на чистотата и реда, но когато се стигна дотам, да се мият всички бутилки и консерви, купени от магазина, дори и той се смая.

Жената, която се грижеше за домакинството, си отиде и тишината му достави удоволствие. Помисли си дали да не прекара навън вечерта, но бе твърде уморен. Причината не бе само в часовата разлика. Последните няколко седмици бяха твърде напрегнати: всички проблеми, които възникнаха около създаването на новата фирма, срещата със Стиви в клиниката, а най-големи грижи имаше с Брайън — приятелят му се пристрастяваше към бутилката.

Обаче песните на Брайън бяха по-добри от всякога: хапливи, лирични, меланхолични. Пред никого не признаваше гнева и болката си от връзката на П.М. с Бев. За чувствата му говореха песните.

„Разбира се, Пит е щастлив — помисли Джоно, като събличаше ризата си. — Докато «Девъстейшън» продължава да произвежда рок, за него всичко ще бъде наред.“

Извади салатата от скариди, отпуши бутилка вино и започна да преглежда натрупалата се кореспонденция. Когато видя писмото на Ема, лицето му се озари от усмивка.

Джоно отмести чинията със салатата, разсмя се, отпи от виното и продължи да чете:

Джоно се замисли. Не знаеше как да постъпи. Да покаже писмото на Брайън и да каже: „Слушай, прочети го и си стегни задника. Дъщеря ти се нуждае от теб.“ Но ако го направи, нито Брайън, нито Ема ще му простят.

Тя расте толкова бързо: пробива ушите си, носи сутиен и философства. Докога Брайън ще живее с представата, че Ема е още дете. Усещаше, че много скоро между бащата и дъщерята ще избухне конфликт.

Е, добре, той ще се постарае да бъде там — заради двамата. Вдигна чашата и изпи виното. Изглежда, ще се наложи да прекара няколко дни в Мартиника.

Излегнат на горещия бял пясък с чаша затоплил се ром, Брайън наблюдаваше дъщеря си да се носи със сърфа. С какво ли се надбягва? Защо така се е устремила напред? Можеше да я увери, че когато достигне финала, славата е мимолетна. Но не би го послушала.

Девойка. Господи, кога беше пораснала! А той кога бе станал на тридесет и три?

На тринадесет години всичко беше много просто. Целта беше ясна: да се измъкне от мизерията, да стане прочут музикант. Това се осъществи. Но защо не чувстваше радост и удовлетворение? Вдигна чашата и отпи жадно. Къде, по дяволите, беше радостта от постигнатото?

Ема се гмурна под вълната и след това изскочи, лъскава като видра. Искаше му се да не плува толкова навътре, за да не я изпуска от погледа си. Докато тя беше в пансиона, той не се страхуваше. Монахините твърдяха, че е добра ученичка, възпитана, спокойна и послушна. След това идваха ваканциите и тя отново се появяваше в живота му. Всеки път му се струваше пораснала и по-красива. В погледа й долавяше ожесточението, което му напомняше за неговото детство. И това го плашеше.

— Господи, това дете не се спира нито за миг! — Джоно се отпусна до него.

— Не. Остаряваме, Джоно.

— Шшт. — Джоно намести панамената си шапка и отпи от чашата на Брайън. — Рокзвездите не остаряват, синко. Свирят в Лас Вегас. — Направи гримаса и завъртя чашата в пясъка. — Още не сме стигнали дотам. — Опря се на лакът. — Разбира се, не сме й Шон Касиди.

— Да благодарим на Бога.

— Имай предвид това и снимката ти никога няма да излезе в „Тайгър Бийт“. — Известно време останаха мълчаливи, заслушани в прибоя. Джоно беше доволен, че е тук. Спокойствието на вилата и брега бяха в пълен контраст с ужасното стълпотворение на Ню Йорк или с дъждовната пролет на Лондон. Вилата беше триетажна с тераси, издадени над морето. Бе обградено с високи стени и жив плет от трите страни и бялата извивка на брега от четвъртата. Красиви камъни в пастелни тонове блестяха на слънцето. Навсякъде миришеше на водорасли и южни цветя.

Доволен беше, че е тук — не само заради слънцето, но и заради спокойните дни, които прекарваха с Брайън и Ема. Знаеше, че те много скоро ще свършат.

— Пит ми позвъни преди малко.

Брайън наблюдаваше Ема, която бе влязла във водата до бедрата, вдигнала лице към слънцето. Кожата й бе с цвят на кайсия. Той си помисли с болка, че много скоро някое жадно момче ще поиска да я вкуси.

— И?

— Нещата са уредени за следващия месец. Започваме записи.

— А Стиви?

— Ще му назначат някакво лечение. Той вече е регистриран като наркоман. — Джоно сви рамене. — Програма „метадоун21“. Ако не можеш да си намериш наркотици от улицата, получаваш ги от правителството. Във всеки случай ще бъде във форма. А ти?

Брайън изпразни чашата на един дъх. Ромът се беше стоплил от слънцето и приятно потече в гърлото му.

— Аз съм готов.

— Радвам се да го чуя. Нали нямаш намерение да се биеш с П.М.?

— Остави ме на мира, Джоно!

— Предпочитам да му разбиеш носа, отколкото непрекъснато да мислиш как да му пречиш или да кроиш планове как да го убиеш, докато спи.

— Проблемът си е на П.М. — отвърна Брайън.

— И на жена ти.

Той го изгледа злобно, но успя да се овладее и не му възрази.

— Бев отдавна не ми е жена.

Джоно се огледа, за да се увери, че Ема няма да го чуе.

— Думите ти могат да заблудят другите, но не и мен, Бри. — Хвана китката на ръката му и я стисна. — Знам, че ще ти бъде много трудно. Просто исках да се убедя, че си готов.

Брайън вдигна чашата си, но видя, че е празна и отново я сложи на пясъка. Въпреки лекия ветрец горещината му се стори нетърпима.

— Не можеш да върнеш времето назад, Джоно. Нито да го задържиш. Така че продължаваш напред, независимо дали си готов, или не.

— Вълшебно беше! — Ема коленичи между баща си и Джоно. От косата й се стичаше вода. — Трябваше да влезете и вие.

— Във водата? — попита Джоно, смъквайки надолу тъмносините си слънчеви очила. — Ема, мила, във водата има „същества“. „Лигави същества!“

Тя се засмя и го целуна по бузата, а след това и баща си. Усети силната миризма на ром и едва успя да задържи усмивката си.

— Хората на средна възраст стоят на плажа — каза тя безгрижно.

— На средна възраст? — Брайън я дръпна за косата. — Кои според теб са на средна възраст?

— Тези, които цяла сутрин седят под чадърите. — Засмя се тя. — Защо не си останете така, за да си починете. Ще ви донеса разхладителни напитки и ще си взема апарата. Ще ви фотографирам, за да си спомняте хубавата и тиха ваканция.

— Доста е устата, а, Бри?

— Забелязах.

— Ще я оставим ли да мине метър? Брайън погледна към приятеля си.

— В никакъв случай. Двамата се пуснаха към нея и тя изпищя. Лесно можеше да се изплъзне, но се престори, че се бори с тях — баща й я хвана за краката, а Джоно под мишниците.

— Да я хвърлим във водата. — Джоно отметна главата си назад и шапката му падна на пясъка. След това с Брайън я понесоха към водата. Ема задържа дъха си и ги повлече със себе си.

Никога не се бе чувствала толкова щастлива. Всичко беше прекрасно. Прекарваше дните си на плажа, вечер слушаше как Джоно и баща й свирят, забавляваше се, докато „мамеше“ Джоно на карти и се разхождаше с баща си по плажа. Бе заснела безброй фотографии, които щяха да й напомнят за щастливите дни.

Как да заспи — това бе последната й нощ в Мартиника, последната нощ с баща й. Последната й нощ на свобода, преди да бъде затворена в пансиона. Утре ще я качат на самолета и ще я върнат в училището, където царяха досадните правила: кога да стане, кога да заспи, какво да носи, какво да мисли.

Поклати глава с въздишка. Припомни си, че скоро ще бъде лято. И ще отиде до Лондон. Тогава ще види Стиви и П.М. Ще може да присъства на записите.

Докато се приспособи, ще минат няколко седмици. „За татко е толкова важно — помисли си тя — да получа образование, да съм на сигурно място, да се грижат за мен.“ Е, добре, монахините го вършеха. Едва ли е имало момент от деня, в който да не са я следели зорко.

Дочу шума на вълните и долови мирис на водорасли. Бързо грабна шортите си. Късно е. Дори охраната спи. Ще отиде сама на брега в последната нощ. Сама. Ще седне, ще гледа водата, необезпокоявана от никого.

Бързо премина по коридора на вилата, след това по стълбите. Внимателно отвори високата остъклена врата и изтича навън.

Постоя само един час. После се върна на пръсти във вилата. От нея се стичаше вода, тъй като не устоя на изкушението да се изкъпе. Влезе тихо с намерение да изтича в стаята си. Но чу гласа на баща си и се спря.

— Тихо, мила. Всички спят.

Женско кискане, след това шепот, неясен френски.

— Тиха съм като мишле.

Брайън влезе в стаята заедно със закръглена дребна брюнетка, притисната към него. Носеше ярко розов саронг и сандали с високи токчета.

— Много съм щастлива, че дойде тази нощ, cher.

Тя плъзна ръце по тялото му, след това обви врата му и вдигна устни към неговите.

Объркана, Ема затвори очи, но чуваше кратките, страстни простенвания.

— Ммм. Бързаш. — Французойката се засмя и пъхна ръка под ризата му. Ще получиш всичко за парите, cher, не се грижи. Но си ми обещал да си устроим парти.

— Правилно. — Косата й бе тъмна и права и това му помагаше. Обаче очите й не бяха зелени, а кафяви, но след две дози нямаше да има значение. Нищо нямаше да има значение. Отиде до масичката, отключи чекмеджето и извади малко бяло шишенце. — Партито започва.

Брюнетката изръкопляска. Полюлявайки ханша си, тя тръгна към стъклената масичка за кафе и коленичи.

Ужасена, Ема наблюдаваше как баща й спокойно изсипва кокаин, изважда тръбичка, огледала, самобръсначка. Личеше си, че не го прави за пръв път. Наклони глава към брюнетката.

— Ах! — Французойката отметна назад глава с искрящи очи. Топна с пръст в прашеца върху огледалото, след това го разтри върху венците си. — Божествено!

Брайън я дръпна за саронга й и я привлече към себе си. Чувстваше се млад, силен, несъкрушим. Беше възбуден и я желаеше. Искаше първия път да я обладае бързо. В края на краищата беше си платил за цяла нощ.

— Татко.

Вдигна глава. Погледна я, но тя му се стори нереална. Дъщеря му, изправена в сянката, с бледо лице, с потъмнели от мъка влажни очи, с мокра коса, падаща по раменете й.

— Ема?

— Ема. — Французойката измърка името. — Коя е Ема? — Недоволна, че вниманието на Брайън се е отклонило, тя се обърна. Загледа я с явен интерес. — Значи харесваш деца. Са va!22 Хайде, хубавице. Включи се в партито.

— Млъкни, по дяволите! Това е дъщеря ми. — Изправи се. — Ема… мислех, че си в леглото.

— Да. — Гласът й беше безизразен. — Разбирам.

— Какво правиш тук. — Пристъпи към нея и хвана ръката й. — Мокра си, ще изстинеш — каза той, борейки се с острото бучене в главата си. — Къде беше?

— Слязох долу на брега. — Отправи се към стълбите, без да го поглежда.

— Сама? Ходила си на брега сама? Нощем?

— Да. — Рязко се обърна към него, стиснала зъби от парфюма на французойката. — Отидох на брега сама. А сега ще си легна.

— Знаеш много добре. — Хвана я с двете си ръце и я разтърси. — Знаеш много добре, че не трябва да ходиш никъде без охрана. И си плувала, за Бога. А ако ти се беше схванал крак?

— Тогава щях да се удавя.

— Ела, cher , остави детето да си легне. — Брюнетката приготвяше друга доза. — Това е парти.

— Млъкни, пачавро — извика й той. Тя само сви рамене. — Забранявам ти да излизаш сама — обърна се той отново към Ема. — Разбираш ли?

— О, да. Разбрах. — Отдръпна се от него с потъмнели от гняв очи. — Господ ми е свидетел, че не бих желала, но разбрах.

— Ще си поговорим по-късно.

— За моята разходка по брега или за това? — Тя посочи жената, все още на колене пред масичката.

— Това не е твоя работа.

— Не. — Устните й трепереха, но гласът й бе спокоен. — Не, прав си. Просто ще си легна и ще те оставя с проститутката и наркотиците.

Замахна и преди да осъзнае какво прави, дланта изплющя върху лицето й. Видя белега върху бузата, знака на насилието, което толкова ненавиждаше. Смаян, погледна ръката си… стори му се, че вижда ръката на баща си.

— Ема…

Тя рязко отстъпи назад и тръсна глава. Той дори не й бе повишавал тон, а сега — за пръв път го попита, за пръв път го критикува и той я удари. Обърна се и хукна по стълбите.

Мина покрай Джоно, който се бе заковал на стълбите без риза, със свлечени памучни панталони. Косата му бе разчорлена, очите — уморени.

— Нека аз да говоря с нея — каза той на Брайън, който се опита да я последва. Хвана го здраво за ръката. — Сега няма да те слуша, Бри. Нека аз я успокоя.

Той кимна. Ръката, с която я бе ударил, гореше.

— Джоно… непременно ще й се извиня!

— Разбира се. — Потупа го по рамото и посочи наоколо. — По-добре е да оправиш бъркотията долу.

Очите й бяха сухи. Ема седеше с мокрите дрехи на ръба на леглото. Но не плачеше. Светът, красивият свят, който беше построила около баща си, се беше разпаднал. Отново беше загубила.

Когато вратата се отвори, тя се изправи, но щом видя Джоно се отпусна обратно на леглото.

— Добре съм — каза тя. — Нямам нужда някой да ме целуне, за да се почувствам по-добре.

— Окей. — Той влезе и седна до нея. — Не искаш ли да ми покрещиш?

— Не.

— Успокоява. Защо не се преоблечеш? — Закри с ръка очите си, после разтвори пръстите си и се засмя. — Няма да надничам.

Понеже й предлагаха да свърши нещо, тя стана и отиде до гардероба за халат.

— Ти знаеше, нали?

— Че баща ти харесва жени? Да. Предполагам, че за пръв път го заподозрях, когато бяхме на дванадесет години.

— Не се шегувам, Джоно.

Нямаше да му позволи да се измъкне лесно.

— Добре. Разбери, мило дете, мъжът има нужда от секс. Но баща ти изпитва неудобство от тебе.

— Той й плаща. Тя е проститутка.

— Какво очакваш да кажа? — Когато тя се върна, загърната с бял халат, той взе ръцете й. Сега изглеждаше толкова уязвима, с мократа, прилепнала коса, с потъмнелите от мъка очи. — Може би очакваш да ти кажа, че монахините са прави и че това е грях? Може и да е така. Но хората в реалния свят са грешни. Брайън е самотен.

— Нима искаш да кажеш, че когато човек е самотен, трябва да се люби с непознати?

— За щастие Господ се погрижи никога да нямам деца! — Измърмори Джоно. — Най-добрият отговор бе истината. — Сексът е празна работа, независимо колко вълнуващо е в момента. Съвсем различно е, когато обичаш някого. Един ден сама ще разбереш.

— Не разбирам. И не мисля, че искам да разбера. Излязъл е, намерил е тази жена и й е платил. Имаше кокаин. Видях го. Знам за Стиви… но никога не бих повярвала, че и татко… Никога.

— Има различни видове самота, Ема.

— А ти, ти правиш ли го?

— Да, правил съм го. — Неприятно му беше да си признава слабостите пред нея. Странно, но до този момент, когато трябваше да изповяда недостатъците си, не беше разбрал колко много я обича. — Но не мисля, че съм пропуснал много. Шестдесетте години, Ема. Трябва да си живял тогава. — Позасмя се и я придърпа до себе си. — Спрях, защото не ми харесваше. Не исках да оставам без контрол над себе си заради някакво краткотрайно опиянение. Но от това не съм станал герой. За мен е по-лесно. Брайън взема всичко присърце. А аз — както се случи. За мен е важна групата, разбираш ли? За Бри е важен светът. И така е било винаги.

Пред очите й все още бе баща й, наведен над белия прашец.

— Това не го оправдава.

— Не. — Допря глава до нейната. — Мисля, че не.

Едва сега сълзите потекоха.

— Не съм искала да го видя такъв. Аз още го обичам.

— Знам. Той също те обича. Ние всички те обичаме.

— Ако не бях излязла навън, нищо нямаше да се случи.

— Нямаше да го видиш, но това не би променило нещата. — Той я целуна по косата. — Просто трябва да приемеш, че той не е съвършен.

— Но няма да е същото, нали, Джоно? — С въздишка тя се облегна на него. — Никога вече няма да бъде същото.