Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Глава I Подреждането на стартовата линия

Една удобна отправна точка, от която можем да сравним историческото развитие на отделните континенти, е моментът около 11 000 г. пр.Хр.3 Тогава се наблюдават първите наченки на уседнал живот в някои части на света. Това е и първата по-сигурна дата, свързана със заселването на американския континент, бележеща също така края на Плейстоцена и последната Ледникова епоха, както и началото на това, което определяме като настоящата епоха. Впрочем доместикацията („одомашняването“) на растения и животни вече е била започнала преди няколко хилядолетия ако не повсеместно, то поне в една част на света. В такъв случай можем ли да кажем, че още на този ранен етап хората от някои континенти вече са имали известна преднина и дори отчетливо преимущество пред останалите?

Ако е така, може би тъкмо тази преднина, увеличила се неимоверно през последните 13 000 години, ще ни даде и отговор на въпроса на Яли. Ето защо в тази глава ще направим една кратка разходка из продължилата милиони години човешка история на всички континенти, започвайки от зората на човечеството и стигайки до споменатия момент отпреди тринайсет хилядолетия. Ще се постарая да обобщя всичко това в рамките на двайсетина страници, като, разбира се, няма да задълбавам в подробности, а ще отбелязвам само това, което ми се струва по-важно за целите на тази книга.

Нашите най-близки роднини в естествения свят са тримата най-едри днешни представители на човекоподобните маймуни: горилата, обикновеното шимпанзе и шимпанзето-пигмей (известно и като бонобо). Фактът, че те се срещат единствено в Африка, подкрепен и с множество палеонтологически данни, показва, че най-ранните стадии на човешката еволюция са протекли именно на този континент. Тоест човешката история като нещо отделно от животинската е започнала в Африка преди около седем милиона години (оценките на учените се колебаят между пет и девет милиона, затова ще се спрем на средната величина). По това време една популация на африкански маймуни се е разделила на няколко подгрупи, една от които продължила да еволюира, за да се превърне в днешните горили, друга — в шимпанзета, а трета — в хора. По всяка вероятност клонът на горилите се е отделил от общия генеалогичен ствол още преди разделението на шимпанзета и хора.

Данните на палеонтологията показват, че преди около четири милиона години кривата на еволюционното развитие, довела и до нашата поява, рязко е подскочила нагоре, а след още милион и нещо ръстът на нашите предци и относителният обем на мозъка им са започнали да се увеличават. Тези прачовеци са станали известни в науката като Australopithecus africanus, Homo habilis и Homo erectus и най-вероятно са еволюирали един в друг в същата последователност. Макар и Homo erectus, или стадият, достигнат преди около 1,7 милиона години, по ръст да се е доближавал най-плътно до нас, съвременните хора, обемът на мозъка му е бил едва наполовина от този на нашия. Употребата на каменни сечива е станала обичайна практика още преди 2,5 милиона години, но тук е редно да поясним, че в повечето случаи това са били каменни отломки, откъртени или просто отчупили се от други, по-големи камъни. В чисто зоологически план Homo erectus е бил нещо повече от маймуна, но по-малко от съвременния човек.

Тази част от световната история, обхващаща първите пет-шест от общо седемте милиона години на човешкото развитие, е протекла изцяло в Африка. Първият наш прадед, успял да прекрачи границите й, е отново Homo erectus. За това съдим по палеонтологическите данни от остров Ява в Югоизточна Азия — по същата причина в науката го наричат и „човека от Ява“ (вж. Фигура 1.1). Смята се също, че най-древните следи, оставени от този „яванец“ — естествено, той спокойно е можел да бъде и „яванка“ — датират отпреди един милион години. Впрочем, напоследък се налага мнението, че те са още по-стари, отпреди 1,8 милиона години. (В интерес на истината, названието Homo erectus се появява в науката именно във връзка с тези явански фосили, така че може би е по-редно този, който е оставил техните африкански аналози, да бъде наричан по друг начин.) Днес се приема, че най-старите безспорни доказателства за наличието на хора в Европа са от преди половин милион години, но се чуват и мнения, че човешкото присъствие на тези ширини датира от по-ранен период. В едно поне можем да бъдем сигурни — „колонизацията“ на Азия е позволила да се развие едновременно с нея и аналогичен процес в Европа, тъй като и двата региона се простират на един и същ материк, без да са разделени от някакви по-големи естествени бариери.

Горното е добра илюстрация и на една тема, която ще присъства като червена нишка в цялата книга. Щом някой учен заяви, че е открил „най-ранния X“ — под „хикс“ може да се разбират и най-ранните следи от човешко присъствие в Европа, и най-ранните доказателства за култивиране на царевица в Мексико, или накъсо най-ранните свидетелства за нещо си на дадено място — това обикновено кара другите учени да се втурнат да го опровергават, откривайки на свой ред нещо още по-ранно. Реално погледнато, би трябвало да има все някакъв „най-ранен X“, което пък означава, че всички претенции за „още по-ранен X“ са абсолютно безпочвени. Но както сами ще видим, буквално всеки новооткрит X предизвиква верижна реакция — всяка година се появяват нови и нови открития или поне се твърди, че е открит някой още по-ранен негов аналог, което пък опровергава ако не всички, то поне част от откритията (или твърденията) от предходните години. Така нерядко минават цели десетилетия, докато археолозите постигнат консенсус по спорния въпрос.

Ако съдим по наличните данни, човешките останки отпреди 500 000 години се различават от по-старите скелети на Homo erectus най-вече със своите по-големи, по-заоблени и не толкова ръбати черепи. Африканските и европейските черепи от този период вече не се различават съществено от тези на днешните хора, затова и учените ги класифицират към нашия вид, Homo sapiens, а не към Homo erectus. Това разграничение, разбира се, е условно, тъй като Homo sapiens е просто следващият еволюционен етап на Homo erectus. Но и този ранен Homo sapiens все още се е различавал от нас в някои детайли на скелета си, мозъкът му е бил доста по-малък, а що се касае до артефактите и поведението, разликата е била направо драстична. Предполагам, че хората от съвременната епоха, които все още си служат с каменни сечива — да кажем прапрадядовците на Яли — биха определили тези сечива отпреди половин милион години като „нескопосни и груби“. Другата по-значима културна придобивка на нашите прадеди от същия период, която е надеждно документирана в науката, е овладяването на огъня.

До нас не е достигнало нито едно произведение на изкуството или поне изделие от кост на тези представители на Homo sapiens, ако изключим собствените им скелети и гореспоменатите „нескопосни и груби“ сечива. В Австралия все още не е имало хора, по очевидната причина, че са им били необходими лодки, за да стигнат дотам от Югоизточна Азия. Хора не е имало и в Америка, тъй като преди това е трябвало да стигнат до най-източните части на евразийския континент (и по-точно Сибир), а и все пак да поназнайват нещичко за лодките. (Впрочем на мястото на Беринговия проток тогава е имало ивица суша4, която се е стеснявала и разширявала при последователните покачвания и спадове на морското равнище през различните ледникови епохи.) За съжаление, подобни дейности като изработването на плавателни средства и най-вече оцеляването в студения и негостоприемен Сибир значително са надвишавали компетентността на тогавашния Homo sapiens.

След този момент отпреди 500 000 години разликите между човешките популации на Африка, Западна и Източна Евразия са продължили да стават още по-отчетливи по отношение на скелетните детайли. Например популацията на Европа и Западна Азия от периода между 130 000 и 40 000 г. пр.Хр. е представена с особено много скелети, известни в науката като „неандерталски“ и понякога класифицирани като отделен човешки вид, Homo neanderthalensis. От анимационните филми днешният зрител може да остане с впечатлението, че това са били някакви „безмозъчни“ и маймуноподобни грубияни, живеещи в дупки и пещери, но печалната истина е, че мозъците на неандерталците всъщност са били малко по-големи от нашите. Те са и първите човешки същества, оставили след себе си убедителни доказателства, че са погребвали своите мъртви и са се грижели за болните си събратя. Затова пък каменните им сечива изглеждат все още доста „нескопосни и груби“ в сравнение с идеално полираните каменни брадви на днешните новогвинейци, а и най-често не са били изработвани в стандартни форми, съобразени с различните им функции.

Съхранилите се скелетни фрагменти в Африка са сравнително малко на фона на изобилието от неандерталски останки, но затова пък се оказват доста по-близки до тези на съвременните хора, ако ги сравним с тогавашните „европейци“. Броят на аналогичните човешки останки в Източна Азия е дори още по-малък, но и те се различават на вид от африканските и неандерталските кости. Колкото до „лайфстайла“ на този етап, най-красноречивите свидетелства са каменните изделия и дивечовите кости, натрупали се с течение на хилядолетията в южната част на Африка. Макар и да са имали по-„модерно“ изглеждащи скелети в сравнение със своите неандерталски съвременници, тези африканци отпреди 100 000 години са изработвали абсолютно същите „груби и нескопосни“ сечива като тях, при които е нямало и помен от стандартизирани форми. Не са съхранени и никакви техни художествени творби. Ако съдим по костите на животните, които са ловували, ловните им умения също не са били особено впечатляващи, тъй като са били ориентирани главно към някои по-лесни за убиване и общо взето безобидни твари. Тоест тези африканци все още не са били влезли в бизнеса с избиването на биволи, глигани и всякакъв друг по-опасен дивеч. Дори не са били и рибари: в поселищата им на морския бряг просто няма рибени кости, да не говорим за рибарски куки. Ето защо можем да кажем, че и на тях, и на неандерталците все още е липсвал завършеният човешки облик.

Човешката история (в по-тесния смисъл на думата) започва всъщност преди петдесет хилядолетия — в момента, който аз наричам „Големият скок напред“. Най-ранните сигурни свидетелства за този „скок“ идват от Източна Африка и това са първите стандартизирани каменни сечива, както и огърлици (от стридени черупки). Подобно развитие явно е настъпило скоро и в Близкия Изток и Югоизточна Европа, след което — преди около 40 000 години — се е прехвърлило и в Югозападна Европа, където се натъкваме на изобилие от артефакти край вече напълно „съвременните“ скелети на т.нар. кроманьонци. Затова и боклукът, натрупал се в кроманьонските поселища, е далеч по-интересен за археолозите и не оставя никакво съмнение, че вече си имаме работа със съвременни хора (и в биологически, и в поведенчески план).

В тези кроманьонски сметища учените откриват не само каменни сечива, но и изделия от кост — фактът, че вторият материал е далеч по-удобен за обработване (например във вид на рибарски куки) така и не е бил подобаващо оценен от предните поколения. Тези сечива са изработени в най-различни и характерни форми, които изглеждат достатъчно съвременно, за да приемем със сигурност, че са функционирали като игли, шила, длета и т.н. На мястото на дотогавашните състоящи се от една-единствена част сечива от рода на ръчните „точила“ и „стъргалки“ вече се появяват многосъставни. Сред по-сложните кроманьонски оръжия срещаме харпуни и приспособления за хвърляне на копия, впоследствие еволюирали в лъкове и стрели — предшествениците на пушките и другите по-комплексни оръжия от по-модерните времена. Тези ефикасни средства за убиване от безопасно разстояние са позволявали вече и лова на по-опасен дивеч, например носорози и слонове, а изобретяването на въжето (от което са можели да изплитат мрежи, корди и примки) е позволило на свой ред включването на рибите и птиците в менюто на нашите предци. Останките от колиби и съшити дрехи свидетелстват за значително нарасналите им умения да оцеляват при по-студен климат, а накитите и грижливо погребаните скелети показват един наистина революционен поврат в естетическата и духовната сфера.

От съхранилите се продукти на кроманьонската култура най-високо признание получават художествените изделия: великолепни скални рисунки, фигурки и музикални инструменти, чиято естетическа стойност е актуална и днес. Всеки, изпитал от пряк опит могъщото въздействие на онези изрисувани в естествени размери бикове и жребци в пещерата Ласко (Югозападна Франция), моментално разбира, че начинът, по който са мислели хората, сътворили тези изображения, е бил също толкова „съвременен“, колкото и техните скелети.

Явно през този период (между 100 000 и 50 000 г. пр.Хр.) с нашите предци са се случили някои много съществени неща. Големият скок поставя два сериозни и засега неразрешени въпроса, свързани с неговата непосредствена причина и географското му местоположение. Що се касае до причината, в предишната си книга Третото шимпанзе аз лично изтъкнах ролята на усъвършенствания ларинкс като анатомична предпоставка за появата на езика (в съвременния смисъл на думата), от който пък най-много зависи и практическото приложение на творческите способности. Според други автори тази поява е станала възможна благодарение на една друга промяна — в структурата на мозъка, този път обаче нямаща отношение към размера.

Колкото до мястото, въпросът придобива следния вид: дали Големият скок е бил направен най-напред в един точно определен географски регион и само от една човешка група, която по този начин е получила възможност да се разсели и в други части на света и съответно да изтласка оттам предишните им обитатели? Или пък е протекъл паралелно в различни региони, а днешните им обитатели са всъщност потомци на популациите, живели там преди „Скока“? Първото мнение намира подкрепа във вече споменатите доста съвременно изглеждащи африкански черепи отпреди 100 000 години, което пък дава основание на някои учени да смятат, че Големият скок е направен не другаде, а в Африка. Първоначалните данни от молекулярните изследвания (на т.нар. митохондриална5 ДНК) сякаш напълно подкрепяха теорията за африканския произход на днешното човечество, но напоследък тези открития все повече се оспорват. От друга страна, някои антрополози са на мнение, че черепите на хората, живели в Китай и Индонезия преди стотици хилядолетия, демонстрират същите особености, които откриваме съответно в днешните китайци и австралийските аборигени. Ако те са прави, това би означавало, че не може да се говори за някаква единствена „Едемска градина“, а за паралелна еволюция и мултирегионален произход на съвременното човечество.

Доказателствата, че съвременните хора са се появили само в един регион, след което са се разселили извън неговите граници и съответно са били изместени от други човешки типове, като че ли са най-убедителни в случая с Европа. Преди около 40 000 години тук са пристигнали кроманьонците с тяхната по-модерна костна структура, по-усъвършенствани оръжия и прочее по-високи културни достижения. Само след няколко хилядолетия не е останал и помен от неандерталците, които дотогава — разбирай в продължение на стотици хиляди години — са еволюирали мирно и кротко като единствените човешки обитатели на европейския субконтинент. Едно такова развитие на нещата недвусмислено подсказва, че кроманьонците са се възползвали от своите далеч по-усъвършенствани технологии (плюс езиковите умения и мозъците си), за да заразят, избият или изтласкат неандерталците, оставяйки след себе си твърде малко или направо никакви следи от хибридизация между тези два човешки типа.

Големият скок съвпада и с първото доказано по-голямо разширяване на географската среда, в която са живели нашите предци след колонизирането на Евразия. Тази експанзия включва заселването на Австралия/Нова Гвинея, за което учените смятат, че е станало преди 40 000 или 30 000 години (и което е предизвикало неизбежните, но засега спорни твърдения, че то е станало още по-рано). Скоро след тази първа вълна хората плъзват по целия континент и се адаптират към новата и доста разнообразна географска среда — от тропическите джунгли и високи планини на Нова Гвинея до пустинната вътрешност и влажно югоизточно крайбрежие на Австралия.

Във връзка с горното трябва да посочим, че през ледниковите епохи е замръзвала една огромна част от океанските води, поради което морското ниво по целия свят е спадало със стотици футове в сравнение със сегашното. В резултат на всичко това там, където днес се намират сравнително плитките морета между индонезийските острови Суматра, Борнео, Ява и Бали, са се появили провлаци. (Впрочем същото се е случило и с други по-плитки протоци, например Беринговия и Ламанша.) Така югоизточният край на азиатския материк се е озовал на цели 700 мили по̀ на изток от сегашното си местоположение. Въпреки това централните индонезийски острови — тези между Бали и Австралия — са останали обкръжени и разделени от дълбоки протоци. Тоест, за да се стигне от азиатския материк до Австралия/Нова Гвинея по това време, е било нужно да се прекосят минимум осем такива пролива, най-тесният от които е бил широк поне 50 мили. Най-често протоците са разделяли острови, между които е съществувала визуална връзка, но затова пък Австралия никога не се е виждала дори и от най-близките индонезийски острови, Тимор и Танимбар. А това означава, че заселването на Нова Гвинея и Австралия задължително е изисквало мореплавателски умения и е станало доста след като човечеството ги е развило (най-ранните свидетелства за което са от областта на Средиземноморието). Тези умения се развиват повсеместно едва след трийсет хилядолетия, което ще рече преди около 13 000 години.

На първо време археолозите не изключваха възможността, че тази колонизация е започнала случайно — примерно неколцина рибари са отплували от някой индонезийски остров и еднодръвката им е била отнесена навътре в морето. Според един от най-„смелите“ сценарии тази първа вълна от заселници всъщност се е състояла само от една млада, но затова пък бременна жена, носеща в утробата си мъжка рожба. Но поддръжниците на теорията за спонтанна колонизация бяха неприятно изненадани от последвалите открития, че и някои острови на изток от Нова Гвинея са били колонизирани скоро след като на нея е стъпил човешки крак (за което се предполага, че е станало преди около 35 000 години). Говоря за Нова Британия и Нова Ирландия от архипелага Бисмарк и Бука от Соломоновите острови. Бука например със сигурност не се е виждал и тогава от най-близкия западен остров и за да стигне дотам, човек е трябвало да прекоси водна бездна, широка около сто мили. Това означава, че първите австралийски и новогвинейски заселници са били и мореплаватели, т.е. вече са можели целенасочено да преодоляват водните пространства до най-близките острови, видими на хоризонта, а от време на време да стигат и до невидимите, макар и не непременно по собствено желание.

Заселването на Австралия/Нова Гвинея вероятно е свързано с още един голям „пробив“, освен първите стъпки в мореплаването и първата по-мащабна експанзия след достигането на Евразия, а това е първото масово изтребление на по-едрите животни от страна на хората. В днешните ни представи именно Африка е континентът на големите бозайници. Съвременната Евразия също разполага с много техни разновидности, макар и не в такова изобилие, каквото срещаме в Серенгети — например азиатските носорози, слонове и тигри, както и европейските лосове, мечки и (поне до класическата епоха) лъвове. Днес Австралия/Нова Гвинея не предлагат техни равностойни аналози — всъщност най-едрият бозайник на тези ширини е 50-килограмовото кенгуру. Но в по-далечното минало те също са разполагали с пълен комплект от такива бозайници, между които гигантското кенгуру, подобното на носорог двуутробно, наречено дипротодонт, което е достигало размерите на днешните крави, както и още едно двуутробно, този път „леопард“. Там се е разхождала и една бягаща, подобна на щраус птица, чиято жива маса е стигала и до 200 килограма, както и някои впечатляващо големи влечуги, от които бих посочил еднотонния гущер, гигантския питон и сухоземния крокодил.

Всички тези австралийски и новогвинейски гиганти (т.нар. мегафауна) са изчезнали след пристигането на хората. Точната дата на това събитие все още е под въпрос, но археологическите разкопки в Австралия на различни поселища, възникнали в хода на десетки хилядолетия и в които са открити по-големи количества животински кости, показват, че големите бозайници са изчезнали още преди 35 000 години. Което пък потвърждава предположението, че мегафауната е изтребена скоро след първата поява на човека по тези земи.

Почти едновременното изчезване на толкова много животински видове логично поставя и въпроса за неговата причина. Също така логично звучи и отговорът, че те са били изтребени или елиминирани по някакъв друг, косвен начин от първите хора, стъпили на тези земи. Нека не забравяме, че в продължение на милиони години еволюцията на австралийските и новогвинейските животни е протичала в отсъствието на ловуващи човешки същества. В тази връзка трябва да поясним, че галапагоските и антарктическите птици и бозайници, които също са еволюирали без наличието на подобни рискови фактори и едва в модерната епоха са съзрели за първи път човешки същества, си остават и до днес неизлечимо хрисими и кротки. Те също щяха да бъдат изтребени за нула време, ако защитниците на околната среда не бяха взели съответните мерки. Но на някои други, открити в по-ново време острови, където подобни мерки не са били взети, гибелта на животинските видове е била само въпрос на време: една от жертвите, птицата додо от остров Мавриций, се превърна в нещо като символ на изчезналите видове. Вече знаем от научните изследвания, че на всеки тихоокеански остров, заселен в праисторическата епоха, човешката колонизация е предизвиквала гибелен спазъм, довел например до изчезването на бягащите птици моа в Нова Зеландия, гигантските лемури в Мадагаскар и онези големи, но не умеещи да летят гъски на Хаваите. А щом в модерните времена хората са можели да се приближават, без да предизвикат никакви подозрения, до разните додо и островни тюлени и да ги избиват както и когато си пожелаят, тъй като тези животинки не са изпитвали никакъв страх от човека, защо да не допуснем, че нещо подобно се е случило и между праисторическите хора и „безстрашните“ моа и гигантски лемури?

И така, една от хипотезите за изчезването на австралийските и новогвинейските гиганти гласи, че те са били застигнати от тази нерадостна участ преди около 40 000 години. С повечето големи бозайници в Африка и Евразия обаче се е получило обратното: те са успели да оцелеят и до наши дни, просто защото са еволюирали съвместно с прачовеците в продължение на стотици хиляди, ако не и милиони години. Затова и са имали достатъчно време да развият страх от хората, докато нашите предци са усъвършенствали своите доста незавидни в началото ловни умения. Колкото до додо, моа или гигантите от Австралия/Нова Гвинея, те най-вероятно са имали нещастието да се изправят изневиделица, т.е. без никаква еволюционна подготовка, пред едни много опасни двукраки нашественици, притежаващи вече напълно усъвършенствани ловни умения.

В случая с Австралия/Нова Гвинея обаче хипотезата за поголовно изтребване (или overkill hypothesis, както я наричат) среща и сериозни възражения. Критиците й не пропускат да изтъкнат факта, че до този момент не са открити костите на някое от тези изчезнали животни, за което може с абсолютна сигурност да се твърди, че е било убито от човешка ръка или поне, че е живяло в близост до хората. Защитниците на тази хипотеза най-често изтъкват следния довод: едва ли можем да очакваме, че ще открием някакви улики на местопрестъплението, при положение че самото убийство е станало не само бързо, но и твърде отдавна (все пак говорим за период отпреди повече от 40 000 години). Критиците обаче веднага ги контрират: а защо не допускате, че въпросните гиганти всъщност не са изтребени, а са изчезнали „от само себе си“ вследствие на климатичните промени, пример, някоя небивало жестока суша на вече хронично сухия австралийски континент? И дебатът пламва отново и продължава в същия дух.

Лично аз не мога да проумея защо австралийските гиганти е трябвало да оцеляват при безчислени суши и какви ли не още бедствия в продължение на десетки милиони години, а в един момент са предпочели да измрат почти веднага — това беше хипербола, все пак боравим с хилядолетия — след първите си контакти с човешки същества. И са изчезнали не само от безводните пустини в централна Австралия, но и от подгизналите от влага Нова Гвинея и югоизточна Австралия. От тях не е останал нито един — и в пустините, и в прохладните гори от по-умерените зони, и в тропическите джунгли. Ето защо аз съм по-склонен да приема, че изчезването на гигантите наистина е свързано с хората, но ловът едва ли е единствената причина за това — в случая са действали и други фактори, например пожарите и промените в околната среда, причинени от човека. Но независимо коя от двете хипотези — за поголовното изтребване или за климатичните промени — ще се окаже по-вярна, изчезването на едрия дивеч от Австралия/Нова Гвинея е имало тежки последствия за по-нататъшната история на човечеството. В крайна сметка елиминацията на всяко по-голямо диво животно (което спокойно е можело да бъде и опитомено) е оставила коренното население на Австралия/Нова Гвинея без никакви домашни питомци.

От горното можем да направим следния извод — че колонизацията на Австралия/Нова Гвинея е станала възможна едва при Големия скок. Скоро след това идва ред на още едно разширяване на човешката територия, обхванало най-студените части на Евразия. За сравнение неандерталците, живели през Ледниковата епоха, може и да са били свикнали да издържат на студ, но много рядко са прониквали по̀ на север от Северна Германия или Киев. Това едва ли трябва да ни изненадва, тъй като те просто не са успели да оценят достойнствата на иглите, съшитите дрехи, топлите жилища и други такива технологически средства, жизнено необходими в по-студените климатични зони. Първите съвременни (от анатомична гледна точка) хора, разполагащи с нужните средства, са проникнали в Сибир преди около 20 000 години. (Естествено има и такива, които твърдят, че това е станало много по-рано, но засега още не са го доказали.) Вероятно върху тази експанзия пада и отговорността за изчезването на рунтавите евразийски мамути и също така рунтавите носорози.

Със заселването на Австралия/Нова Гвинея хората вече се настаняват от три от общо петте континента, годни за живот. (В тази книга аз ще броя Евразия за един континент6 и съзнателно ще пропускам Антарктида, тъй като тя е достигната от съвременното човечество едва през XIX в., а и там никога не е имало човешка популация, разчитаща на собствените си сили.) Остават само два, Северна и Южна Америка. Те със сигурност са заселени последни, а причината е очевидна — за да прекосят океана, на тогавашните хора са били необходими по-големи плавателни съдове (а такива не е имало дори в Индонезия, поне допреди 40 000 години, а в Европа и до много по-късно време) или да достигнат крайните източни части на Сибир (което пък е станало едва преди 20 000 години), за да продължат след това по Беринговия провлак.

Засега не знаем кога точно е започнала колонизацията на Америка, дали преди четиринайсет хиляди или преди трийсет и пет хиляди години. Безспорно най-старите човешки останки са открити в Аляска (и датирани около 12 000 г. пр.Хр.), след което експанзията очевидно е продължила на юг, през територията на днешна Канада, за да достигне след едно хилядолетие и днешните Югозападни щати. Откритите там поселища се свързват с т.нар. кловиска култура (първите находки са край днешния град Кловис в Ню Мексико, където учените за първи път се натъкват на характерните за тази култура големи каменни остриета на копия). Днес са известни стотици такива обекти, разпръснати по цялата територия на Щатите (без Аляска и Хаваите) до границата с Мексико. Имаме безспорни доказателства, че сравнително скоро след това човешки крак е стъпил и в Амазония и Патагония. Всички тези факти показват, че кловиските поселища са се появили още при първата колонизация на двете Америки. Хората, които са я осъществили, бързо са се увеличили на брой, разширили са териториите си и по този начин са изпълнили и двата континента.

За някои може би ще е изненадващо, че потомците на първите заселници (които свързахме с кловиската култура) са стигнали за по-малко от хилядолетие чак до Патагония, а тя, както знаем, е на 8000 мили от днешната ни канадска граница. Но ако направим някои изчисления, ще видим, че това прави по осем мили годишно, което едва ли би затруднило която и да е общност на ловци и събирачи (да не говорим, че това разстояние може да се измине и само за един ден).

Изненадващ на пръв поглед е и фактът, че двата континента са се напълнили толкова бързо с хора, че някои от тях са имали основателни причини да продължат още по̀ на юг, до Патагония. Този „демографски взрив“ обаче не звучи толкова шокиращо, ако се вгледаме по-внимателно в действителните цифри. Ако приемем, че средната гъстота на населението през тези времена е била един човек на една квадратна миля (което е доста внушителен брой за днешните ловци-събирачи), то тогава излиза, че на цялата територия на двете Америки не е имало повече от десет милиона ловци-събирачи. Тази бройка също не бива да ни стряска — дори да приемем, че първите колонисти са били само стотина и броят им е нараствал едва с 1,1% годишно, то след едно хилядолетие техните потомци спокойно са можели да станат и десет милиона. Подобен ръст на населението (1,1% годишно) също звучи правдоподобно — в модерната епоха той е достигал и 3,4%, особено при колонизиране на девствени земи, например когато разбунтувалите се моряци от „Баунти“ се заселват със своите таитянски съпруги на остров Питкерн.

Ако съпоставим археологическите данни ще видим, че това разрояване на кловиските ловни поселища през първите няколко века след пристигането им в Америка има аналог и в по-ново време — когато предците на днешните маори откриват Нова Зеландия. Подобно изобилие от ранни поселища е засвидетелствано и при много по-старата колонизация на Европа от Homo sapiens, както и при заселването на Австралия/Нова Гвинея. Така че почти всичко, което свързваме с феномена Кловис и стремителното му разпространение по двете Америки, намира аналози и при други колонизации на девствени земи в човешката история.

А защо „роенето“ на кловиски поселища е станало през вековете непосредствено преди 11 000 г. пр.Хр., а не преди 16 000 или 21 000 г. пр.Хр.? Какво може да означава това? Нека не забравяме, че в Сибир винаги е било студено, а през по-голямата част от Плейстоцена и Канада е била скована от непроходими ледове. Вече видяхме, че технологията, нужна за оцеляването в такива екстремни условия, се е появила едва след нахлуването на анатомично съвременните хора (т.е. представителите на Homo sapiens) в Европа преди около четирийсет хилядолетия, а те са успели да колонизират Сибир след цели двайсет хилядолетия. Впоследствие тези ранни „сибиряци“ са се прехвърлили в Аляска. Вариантите са два: или са преплавали водите на Беринговия проток (който и сега е широк само 50 мили), или са преминали пеша ивицата суша, свързвала през Ледниковата епоха двата континента. Въпросният „мост“, съществувал в продължение на хилядолетия, вероятно е бил дълъг около хиляда мили, покрит с открита тундра и лесно проходим за хора, привикнали към студен климат. Той е функционирал някъде до 14 000 г. пр.Хр., когато морското равнище отново се е покачило. Все още не е ясно дали древните сибиряци са гребели с весла до Аляска или е трябвало да разчитат само на собствените си крака, но най-ранните сигурни следи от човешко присъствие там датират от 12 000 г. пр.Хр.

Скоро след това в ледената обвивка на Канада се отворил свободен коридор, от север към юг, който позволил на първите жители на Аляска да достигнат Великите равнини, където днес се намира канадският град Едмънтън. Така отпаднало и последното по-сериозно препятствие пред съвременното човечество по пътя му от Аляска до Патагония. А и прериите, на които се натъкнали тези едмънтънски „пионери“, били пълни с дивеч. Решавайки по този начин проблема с прехраната си, те бързо се размножили и плъзнали на юг, за да изпълнят цялото полукълбо.

Една друга особеност на феномена Кловис потвърждава очакванията ни за непосредствените последици от човешко присъствие на юг от ледените полета на Канада. Подобно на Австралия/Нова Гвинея, двете Америки също са били пълни, поне в началото, с големи бозайници. Преди петнайсет хилядолетия американският Запад е изглеждал горе-долу така, както изглежда днес Серенгети със стадата си от слонове и зебри, сред които и някои по-екзотични твари като камили и гигантски ленивци, следвани по петите от лъвове и хиени. Само че и тук, както в Австралия/Нова Гвинея, големите бозайници са били изтребени. И ако в Австралия това е станало вероятно още преди 30 000 години, то в двете Америки същият процес е протекъл между XV и X хилядолетие преди Христа. Съдейки по костите на някои от тези бозайници, запазени в огромни количества и датирани особено акуратно, можем да приемем, че те са изчезнали от лицето на земята около 11 000 г. пр.Хр. Други — например гигантският ленивец от Шаста и харингтънският планински козел от района на Големия каньон — най-вероятно са изчезнали само след един-два века. Случайно или не, тази дата съвпада (в рамките на допустимия толеранс) и с пристигането на кловиски ловци в Големия каньон.

Археолозите се натъкват и на многобройни мамутски скелети, между чиито ребра са забити каменни остриета на копия, което подсказва, че съвпадението на тези две дати далеч не е случайно. Ето че се повтаря един познат сценарий: по пътя си на юг хората са попаднали на големи бозайници, които дотогава не са виждали човешко същество. За ловците не е било трудно да разберат, че те са лесна плячка и най-вероятно са побързали да ги изтребят. Има и противоположна теория, според която големите бозайници не са изтребени, а са изчезнали покрай климатичните промени, настъпили след последната Ледникова епоха (която пък, сякаш за да обърка допълнително палеонтолозите, е приключила пак по същото време, около 11 000 г. пр.Хр.).

Тази климатична теория буди у мен същите възражения като в случая с Австралия/Нова Гвинея. В края на краищата представителите на американската мегафауна вече са били преживели не една, а цели 22 ледникови епохи. Защо тогава повечето от тях са предпочели да издъхнат на сцената точно на двайсет и третата, пред очите на всички тези новодошли и уж безобидни двуноги твари? А и защо са изчезнали повсеместно — не само на зоните, които са се свили, но и на тези, които са се разширили след края на последната (22-ра) ледникова епоха? Ето защо подозирам, че в това са имали пръст и кловиските ловци, но дебатът засега остава открит. Но която и теория да се окаже вярна, едно е сигурно: повечето големи американски бозайници, които са можели да бъдат одомашнени от бъдещите индианци, са изчезнали безвъзвратно от историческата сцена.

Неразрешен остава още един въпрос: дали кловиските ловци са и първите американци? И както обикновено се получава, щом нещо е обявено за първо по рода си, непрекъснато чуваме, че учени са открили и някакви още по-стари, предкловиски поселища в Америка. На пръв поглед част от тези твърдения звучат убедително и интригуващо, след което възникват и неизбежните проблеми, свързани с интерпретацията. Например дали нещата, открити на такива места, са наистина „сечива“, т.е. продукти на човешка дейност, или са получили формата си по естествен път? Дали съобщаваните дати са точни и могат ли да издържат проверка с радиовъглероден анализ? А ако са верни, дали всичко намерено е продукт на човешка дейност — я си представете например, че въгленът, датиран отпреди 15 000 години, се е озовал до каменното сечиво, изработено преди осем хилядолетия, просто по стечение на обстоятелствата?

Неслучайно дадох този пример, защото е свързан с една от най-нашумелите „предкловиски“ находки. В бразилския скален комплекс Педра Фурада археолозите откриват скални рисунки, несъмнено дело на човешка ръка. Сред отломките, които откриват в подножието на една канара, има и такива, чиято форма дава основания да се предположи, че всъщност са някакви примитивни сечива. В близост до тях са намерени и „огнища“. Данните от радиовъглеродния анализ показват, че въглените в тях са отпреди 35 000 години. Скоро след това „Нейчър“, едно престижно и доста селективно по отношение на материалите си международно научно списание, започва да публикува статии за Педра Фурада.

Проблемът е, че за нито една от тези каменни отломки, намерени в подножието на скалата, не е доказано категорично, че е продукт на човешка дейност, каквито очевидно са кловиските върхове на копия или кроманьонските сечива. За десет хиляди години от една скала вероятно ще се отронят стотици хиляди късове, да не говорим, че повечето ще се начупят допълнително при падането, затова няма нищо странно в това, че някои от тях може да ни заприличат и на примитивни сечива, издялани от човешка ръка. И в Западна Европа, и в Амазония учените обикновено подлагат на радиовъглероден анализ пигментите, използвани в скалните рисунки, но ето че в случая с Педра Фурада това не е направено. В околната джунгла често избухват пожари и ветровете най-редовно отвяват останалите след тях въглени в пещерите — нещо, което със сигурност е ставало и преди 35 000 години. Това обаче не ни дава основания да свържем въглените от тази далечна епоха със скалните рисунки в Педра Фурада. Колкото и изкусително да звучи хипотезата за предкловиския човек, днес все по-малко учени са склонни да я приемат. Макар самите откриватели на Педра Фурада да остават и до днес убедени в значимостта на откритието си, някои други археолози, които не участваха в разкопките, но бяха склонни да приемат идеята за предкловиска култура, вече не са толкова сигурни в оценките си, след като видяха на място нещата.

В Северна Америка има едно място, което в момента като че ли е с най-сериозни основания да бъде смятано за „предкловиски обект“. Това е пещерата Медоукрофт в Пенсилвания. Данните от радиовъглеродния анализ подсказват, че тук може би са живели хора още преди 16 000 години. В този случай никой археолог не е оспорил факта, че многобройните предмети, открити в отделните пластове, са дело на човешка ръка. Но по-старите дати от радиовъглеродния анализ не вършат особена работа, защото свързаните с тях растителни и животински останки са от същите видове, които се срещат в Пенсилвания и днес, когато климатът е значително по-мек в сравнение с този отпреди петнайсет хилядолетия. А това ни навежда на мисълта, че образците от дървени въглища, сочени като най-древните следи от човешко присъствие в региона, всъщност датират от периода след Кловис и просто са се смесили с по-старите пластове. Като най-убедителен южноамерикански кандидат се очертава Монте Верде („Зелената планина“) в Южно Чили, тъй като резултатите от радиовъглеродния анализ ни насочват към един период от преди поне 15 000 години. Това също звучи убедително за повечето археолози, но аз бих ги посъветвал да бъдат по-предпазливи, за да си спестят и евентуалните разочарования.

Ето че възниква следният въпрос: ако наистина е имало предкловиски хора в двете Америки, защо е толкова трудно да се докаже тяхното съществуване? Археолозите вече са открили стотици обекти, датиращи със сигурност от периода между 11 000 и 2000 г. пр.Хр., сред които десетки в северноамериканския Запад, няколко скални убежища в Апалачите, както и на отделни места по калифорнийското крайбрежие. Навсякъде под пластовете, в които има несъмнени следи от човешко присъствие, се откриват и по-дълбоки, изпълнени с останки, които очевидно са животински, но по нищо не личи тези животни да са имали някакъв контакт с хора. Уязвимостта на „предкловиската“ хипотеза контрастира с многобройните убедителни свидетелства, от които разбираме, че Homo sapiens е присъствал в Европа много преди кловиските ловци да се появят по американските земи преди тринайсет хилядолетия. Още по-смайващи са данните, постъпващи от Австралия/Нова Гвинея, където в момента се подвизават десет пъти по-малко археолози, отколкото в Съединените щати, но пък тези „малцина избрани“ вече са открили над сто обекта, пръснати по целия континент, които със сигурност датират от времена преди кловиската култура.

Можем да бъдем сигурни, че първите жители на Америка не са прелетели с хеликоптери разстоянието от Аляска до Медоукрофт (да не говорим за Монте Верде), за да си спестят по-трудните планински участъци. Защо обаче не са оставили никакви следи при това придвижване на юг? Привържениците на хипотезата за по-ранно заселване на Америка явно смятат, че „предкловиската“ култура в продължение на хиляди и дори десетки хиляди години не само че не е можела да се похвали с особено голяма гъстота на населението, но и по някакви неведоми причини не е пожелала да остави нещичко на археолозите, което пък е безпрецедентно в световната практика. На мен лично тези твърдения ми звучат, меко казано, пресилено. По-склонен съм да приема, че след време данните от Монте Верде и Медоукрофт ще получат нова интерпретация, както многократно е ставало в подобни случаи. Или, казано по друг начин, ако наистина е имало предкловиски поселища в Америка, те вече щяха да са известни на науката и споровете отдавна щяха да са приключили. Но така или иначе археолозите все още остават на различни мнения по въпроса.

Толкова ли е важно да разберем коя от двете теории е вярна? Да, защото това ще окаже ефект и върху нашето разбиране за по-нататъшния развой на американската праистория. Вариантите са два. Според първия двете Америки са били заселени за първи път около 11 000 г. пр.Хр., след което населението им бързо се е увеличило. Според другия заселването е станало малко по-рано (повечето привърженици на тази хипотеза говорят за 15, 20, че дори и 30 хилядолетия, а някои отиват още по-далеч в догадките си), но до 11 000 г. пр.Хр. тези предкловиски хора са били съвсем малко на брой и затова не са оставили никакви (или почти никакви) следи след себе си. И в двата случая обаче Северна и Южна Америка си остават двата континента с най-кратка праистория.

Със заселването на двете Америки хората вече са усвоили повечето обитаеми зони на континентите и най-близките до тях острови, плюс тези от Индонезия до Нова Гвинея. Заселването на останалите приключва едва в модерната епоха. За сравнение някои средиземноморски острови като Крит, Кипър, Корсика и Сардиния са заселени още в периода между 8500 и 4000 г. пр.Хр., Карибите — в началото на IV хилядолетие пр.Хр., полинезийските и микронезийските — между 1200 г. пр.Хр. и 1000 г. сл.Хр., Мадагаскар — между IV и IX в. сл.Хр., а Исландия — през IX в. Предците на днешните инуити са се разселили из периферните арктически зони около 2000 г. пр.Хр. Така през следващите седем столетия остават недостигнати само някои изолирани и по-отдалечени острови — например Азорските в Атлантическия и Сейшелските в Индийския океан, както и Антарктида.

Дали обаче тези различни дати на заселване на континентите са оказали влияние върху по-нататъшния развой на човешката история и в какво се изразява то? Да си представим, че някой археолог се сдобие с машина на времето и се върне през епохите, за да направи една околосветска обиколка през 11 000 г. преди Христа. Би ли могъл този археолог, виждайки тогавашното състояние на света, да предвиди последователността, в която хората от различните континенти ще се сдобият с пушки, вируси и стомана, за да предвиди по този начин и днешното състояние на света?

Археологът вероятно ще оцени по достойнство факта кой пръв е потеглил от стартовата линия. И ако това действително е от значение, то тогава Африка е имала съкрушително преимущество — аванс от пет милиона години, преди да се появят проточовешки същества и на другите континенти. Но ако е вярно и другото, че съвременното човечество се е появило пак в Африка, но едва преди 100 000 години, и оттам се е разпръснало по останалите материци, то това стопява преднината, която са могли да натрупат междувременно някои от „състезателите“ и Африка отново се откъсва напред. Нещо повече, генетичните различия между хората са най-високи именно на този континент, а е логично да предположим, че по-разнообразните в това отношение хора са способни и на по-разнообразни технологически инвенции.

Тук археологът би трябвало да се замисли по-сериозно. Какво всъщност означава понятие като „начален старт“ в контекста на тази книга? Едва ли можем да приемем буквално метафората за някаква „писта“, по която се надбягват отделните народи. Ако под „начален старт“ разбираме времето, необходимо за заселването на един континент след пристигането на първите колонисти, то тогава трябва да отчетем още един фактор — че този период е относително кратък. Например за да бъде заселен Новият свят са били необходими не повече от хиляда години. Но ако под „начален старт“ разбираме времето, нужно за приспособяването към местните условия, то аз мога да ви уверя, че някои по-трудни участъци са изисквали и много повече време. Например арктическата зона на Северна Америка е била заселена девет хилядолетия след другите части на този континент. Но пък на много други места на Земята приспособяването е ставало по-бързо, особено с развитието на човешката изобретателност. За сравнение на предците на днешните маори е било необходимо само едно столетие, за да открият всички по-важни естествени ресурси на своя остров (разбирай и каменни кариери), а след още един-два века те са избили и последните моа (имайте предвид, че теренът на Нова Зеландия е един от най-„пресечените“ в целия свят). А след още някой и друг век те са се разделили на най-различни общности — от ловци-събирачи по крайбрежието до земеделци във вътрешността, които са се препитавали по коренно различни начини.

Тогава нашият археолог ще прецени постигнатото в двете Америки и ще стигне до извода, че африканците, въпреки огромното си предимство на „старта“, са били застигнати от първите американци само след едно хилядолетие. Какво означава това? Може би по-голямата площ на Америка (с 50% повече от тази на Африка) и по-разнообразната й околна среда е позволила на коренните американци да стопят преднината на африканците?

След това археологът ще се насочи към Европа. Какво ще види там? Евразия е най-големият континент в света, а и най-дълго обитаван от хората (ако не броим Африка). Това, че заселването на цяла Африка е предшествало с поне един милион години колонизацията на Евразия не означава кой знае какво, защото тогавашните предци на човечеството са се намирали на един доста примитивен стадий от развитието си. Археологът ще отчете разцвета, който Югозападна Европа е преживяла през Горния палеолит и ще се запита дали пък Евразия още тогава не е взела прекалено голяма преднина.

Накрая археологът ще стигне и до Австралия/Нова Гвинея. Първото, което ще отчете, е сравнително оскъдната й площ. Австралия е най-малкият континент, а и голяма част от нея е заета от пустини, където малцина биха могли да оцелеят. Освен това континентът е изолиран, затова и редът му за заселване е дошъл много по-късно от Африка и Евразия. Всичко това би накарало археолога да прогнозира едно много, много бавно развитие за региона.

Но той ще трябва да се съобрази с още нещо — австралийците и новогвинейците са били и първите мореплаватели в света. Освен това са създали скални рисунки, които са поне толкова стари, колкото и тези на кроманьонците в Европа. Неслучайно Джонатан Кингдън и Тим Фланъри отбелязват факта, че при колонизацията на Австралия и Нова Гвинея хората, тръгнали от островите на азиатския континентален шелф, вече са умеели да се приспособяват към нова и непозната околна среда и затова, когато са стигнали и до Централна Индонезия, са могли да я оценят по достойнство — в крайна сметка тук са най-богатите морски ресурси, коралови рифове и мангрови гори в света. И когато тези колонисти са се прехвърляли на поредния остров на изток, те отново са започвали да се приспособяват и да изпълват територията му, за да се заемат след време и с колонизирането на следващия. Говорим за една безпрецедентна епоха на последователни демографски взривове. И е напълно възможно тъкмо тези цикли на колонизация, адаптация и демографски взривове да са подготвили и почвата за Големия скок, който след това се е разпрострял отново на запад — в Евразия и Африка. Но ако този сценарий е верен, значи тъкмо регионът на Австралия/Нова Гвинея е имал и най-голямо начално преимущество, което е можело да стимулира човешкото развитие дълго след Големия скок. Но днес знаем, че нещата са се развили по съвсем друг начин.

Накъсо, наблюдателят, върнал се с тринайсет хилядолетия във времето, едва ли ще предвиди на кой точно континент човешките общества ще се развият най-бързо и би могъл да заложи на който и да е „състезател“. Днес знаем, че най-добре е използвала шансовете си Евразия. Само че действителните причини за по-бързото развитие на евразийските общества нямат нищо общо с тези, които би предположил археологът при своята въображаема разходка във времето. Затова и в оставащите части на книгата ще се постараем да изясним в какво се състоят те.

Глава II Един естествен експеримент в историята

На Чатъмските острови7, отстоящи на 500 мили източно от Нова Зеландия, местните мориори са живеели необезпокоявани в продължение на столетия, но през декември 1835 г. на тази идилия е сложен край, и то по най-бруталния начин. На 19 ноември с.г. тук акостирал кораб с 500 маори, въоръжени до зъби с пушки, сопи и брадви, а на 5 декември — още един, носещ на борда си други 400 маори. По мориорските селища плъзнали групи маори, които уведомявали местните, че те вече са техни роби, и убивали онези, които дръзвали да им възразят. По всяка вероятност една организирана съпротива от страна на мориорите е щяла да сложи край на нашествието, тъй като са превишавали два пъти на брой маорите. Само че мориорите са имали традиция да решават тези проблеми по мирен път. Свикали съвет и на него решили да не се бият с нашествениците, а да им предложат мир, дружба и подялба на ресурсите.

Но още преди да излязат с тази оферта, маорите атакували по целия фронт. През следващите няколко дни те избили стотици мориори, после сготвили и изяли повечето трупове, а всички останали поробили. През следващите няколко години успели да избият и повечето роби, водейки се най-вече от собствените си прищевки. След време един от оцелелите мориори си спомня следното: „[Маорите] взеха да ни избиват като овце… От ужас побягнахме в храсталаците, криехме се в дупки под земята и къде ли още не, само и само да се скрием от враговете си. Но те ни намираха навсякъде и ни избиваха, без да подбират мъже, жени, деца…“ Ето как обяснява случилото се и един от маорските завоеватели: „Ние влязохме във владение на тези земи (…) съгласно нашите обичаи и затова изловихме всички хора. Никой не се отърва. Едни се опитаха да избягат и затова ги убихме, после убихме и другите. Е, какво толкова е станало? Ами такива са ни обичаите.“

Този брутален завършек на сблъсъка между мориори и маори е бил лесно предвидим. Първите са били една малка и изолирана общност на ловци и събирачи, които са разполагали само с най-прости технологии и оръжия, нямали са никакъв боен опит, както и изявени лидери или организация. Затова пък маорските нашественици (от Северния остров на Нова Зеландия) са идвали от гъсто населени земеделски региони, където са бушували нескончаеми кървави войни и са боравели с далеч по-усъвършенствани технологии и оръжия под ръководството на изявени лидери. Естествено, когато тези две толкова различни групи са влезли най-накрая в контакт, именно маорите са изклали мориорите, а не обратното.

Трагедията на мориорите напомня много други такива трагедии в модерния и древния свят, в които по-многобройните и по-добре екипираните са се изправяли срещу по-малобройни и по-зле екипирани противници. Онова, което придава особено горчив привкус на сблъсъка между мориорите и маорите, е техният общ корен, от който двете групи са се били разделили преди по-малко от хилядолетие. И двата народа са полинезийски. Съвременните маори са потомци на онези полинезийски земеделци, които са колонизирали Нова Зеландия около 1000 г. сл.Хр. Скоро след това една група от тях на свой ред са колонизирали Чатъмските острови, за да станат… мориори. През столетията след раздялата си двете групи са еволюирали в противоположни посоки, като маорите от Северния остров са развили по-сложна обществена система, а чатъмските колонисти се задоволили с възможно най-семплата технология и политическа организация. На практика мориорите се върнали в развитието си и станали отново ловци-събирачи, докато сродните им маори се захванали по-интензивно със земеделие.

Именно този противоположен ход на еволюцията е предопределил и изхода от евентуалния сблъсък помежду им. А ако успеем да разберем причините за диспропорционалното развитие на тези две островни общества, ние ще можем да си изградим и модел за разбирането на един много по-мащабен проблем — за различното развитие на отделните континенти.

Историята на мориорите и маорите представлява един кратък и не особено мащабен естествен експеримент, целящ да провери начина, по който околната среда въздейства на човешките общества. Но преди да изчетете някоя дебела книга за влиянието на екологичните фактори в глобален мащаб — примерно върху всички човешки общества през последните тринайсет хилядолетия, — вие може би ще поискате да се уверите в този ефект чрез някои не толкова мащабни тестове. Ако сте лабораторен учен, изучаващ плъховете, можете да направите следното: да вземете колония плъхове и да ги разделите на групи в различни клетки (със съвършено различна околна среда), а след известно време да се върнете и да видите какво става с техните потомства. Разбира се, такива целенасочени експерименти не може, а и не бива да се провеждат с хора. Затова учените търсят аналогични ситуации в миналото (т.нар. „естествени експерименти“), при които нещо подобно се е случило с отделни човешки общества.

Такъв експеримент се е получил при заселването на Полинезия. Във водите на Тихия океан след Нова Гвинея и Меланезия са разхвърляни хиляди острови, доста различаващи се по площ, изолираност, надморско равнище, климат, продуктивност, както и по геологични и биологични ресурси (Фиг. 2.1). През по-голямата част от човешката история тези острови са оставали извън полезрението на мореплавателите. Някъде около 1200 г. пр.Хр. една група хора от разположения на север от Нова Гвинея архипелаг Бисмарк, вече познаващи земеделието, риболова и мореплаването, са успели най-накрая да достигнат някои от тези острови. През следващите столетия техните потомци са усвоили буквално всяка обитаема ивица суша в Тихия океан. Към 500 г. сл.Хр. процесът в общи линии вече е бил приключил, а последните няколко острови са били заселени непосредствено след 1000 г. сл.Хр.

Ето как в рамките на един сравнително малък отрязък от време са усвоени най-разнообразни околни среди и това е направено от колонисти, произхождащи от една-единствена основна популация. На практика най-далечните предци на всички днешни полинезийци са споделяли едни и същи култура, език, технология и набор от култивирани растения и животни. В този смисъл полинезийската история се явява един естествен експеримент, позволяващ ни да видим как е протекла човешката адаптация без всички онези обичайни усложнения, свързани с многобройните вълни от най-различни колонисти, които ни пречат да разберем в какво се е изразявала тази адаптация в другите части на света.

Съдбата на мориорите е само един „епизод“ или по-скоро тест в рамките на един по-голям, но така или иначе умерен по мащаби тест. Лесно е да проследим начините, по които различните околни среди на Чатъмските острови и Нова Зеландия са моделирали мориорите и маорите. Прадедите на маорите, стъпили първи на Чатъм, може и да са били земеделци, но техните тропически посеви не са можели да виреят в тукашния по-студен климат и колонистите не са имали друг избор, освен отново да станат ловци-събирачи. Само че те не са можели да произвеждат по-големи количества храна, част от която да преразпределят или складират, и съответно не са били в състояние да поддържат и изхранват „специалисти“ в други отрасли, освен лова — примерно воини, администратори или вождове. Дивечът, който са преследвали, се е състоял от тюлени, стриди, гнездящи морски птици и онези океански риби, които са можели да ловят с ръце (или да зашеметяват с тояги), без да се нуждаят от някаква по-сложна технология. Освен това островите са сравнително малки и могат да осигурят прехраната на не повече от 2000 ловци и събирачи. Тъй като не е имало наблизо други удобни за колонизиране острови, мориорите са били принудени да останат на Чатъм и да се научат да се погаждат помежду си. И те са го постигнали, като са отхвърлили завинаги войната и са свели до минимум риска от конфликти при евентуална пренаселеност, като просто са кастрирали някои от новородените момчета. В резултат се е оформила една малка миролюбива общност с проста технология и примитивни оръжия, в която са липсвали изявени лидери и организация.

За сметка на това северната (и по-топла) част на Нова Зеландия, която е и най-голямата островна група в Полинезия, се е оказала много подходяща за развитие на полинезийско земеделие. Тези маори, които останали в Нова Зеландия, се увеличили на брой, който в един момент е превишил цифрата от 100 000 души. На острова се появили различни локални популации, ангажирани в непрестанни кървави конфликти със своите съседи. Добивите от реколтата им позволявали да трупат по-големи запаси от храни, с които да изхранват съответните по-тясно специализирани лица: занаятчии, вождове и воини. Постепенно създали и най-различни сечива и други средства, необходими за отглеждане на реколтата, воюване и създаване на произведения на изкуството. Издигнали сложни култови постройки, както и многобройни укрепления.

Тоест маорите и мориорите са покълнали от един и същ корен, но са растели по различен начин. В резултат са се появили две паралелни общества, които в един момент дори са забравили за съществуването на другото и са установили отново контакт помежду си чак след пет столетия. Накрая един австралийски риболовен кораб се натъкнал случайно на Чатъмските острови и когато пристигнал в Нова Зеландия, донесъл там и вестта, че на изток в океана има земя, на която „се въдят в изобилие тюлени, раци и стриди; езерата гъмжат от змиорки, а около тях расте карака (…), а колкото до туземците, те са много на брой, но не умеят да се бият и нямат никакви оръжия“. И тази новина е била достатъчна 900 маори да отплават тутакси за Чатъмските острови… Последвалите събития ясно показват как околната среда влияе върху развитието на икономиката, технологията, политическата организация и воинските умения в рамките на относително кратки периоди от време.

Както вече споменах, сблъсъкът между маорите и мориорите представлява един отделен тест в рамките на един по-голям, но умерен по мащаби тест. Какво можем да научим от Полинезия за влиянието на околната среда върху човешките общества? И кои разлики между обществата на различните полинезийски острови имат нужда от обяснение?

Полинезия като цяло демонстрира доста по-пъстър спектър от естествени условия в сравнение с Нова Зеландия и Чатъм, макар и последните да представят само единия полюс (и то по-простия) на полинезийската организация. Различните полинезийски общности варират от ловци и събирачи (като на Чатъм) и примитивни земеделци, разчистващи нови площи чрез изсичане и опожаряване до някои практикуващи свръхинтензивно производство на храни социални структури, които са и сред най-гъсто населените региони в света. Полинезийските производители на храни са интензифицирали по различен начин своята „продукция“ от свине, кучета и кокошки. Организирали са наличните работни сили да изграждат комплексни напоителни системи за нуждите на земеделието, както и големи изкуствени рибарници. Икономическата база на техните общества се е състояла от повече или по-малко самозадоволяващи се стопанства, но на някои острови са се появили и кланове на потомствени воини. Що се касае до обществената организация, полинезийците са покривали цялата гама от егалитарните селски общини до някои от най-стратифицираните социуми в света с многобройни йерархични нива, разделени на господстващи и управлявани класи, чиито членове са се женели само в рамките на своето съсловие. В чисто политически план полинезийските острови също са демонстрирали голямо разнообразие: ако едни са били разделени на самостоятелни племенни или селски общности, то други са се превърнали в островни „протоимперии“, за които е било практика да нахлуват на други острови и да водят завоевателни войни. И накрая, полинезийската материална култура също е варирала — от ежедневната борба за насъщния до изграждането на монументални архитектурни комплекси. Как да си обясним това стъписващо разнообразие?

За тези различия са спомогнали поне шест групи екологични фактори, действащи в Полинезия: островният климат, геоложкият тип, морските ресурси, географското местоположение, фрагментацията на терена и изолацията. Нека сега разгледаме обхвата на всеки един от тези фактори, преди да пристъпим към специфичния им ефект върху полинезийските общества.

Климатът в Полинезия варира от топъл тропически (или субтропически) на повечето острови, разположени около екватора, до умерен в по-голямата част на Нова Зеландия и студен (субантарктически) на Чатъм и най-южните части на Нова Зеландия. На най-големия остров от Хаваите, макар и разположен на Тропика на Рака, има достатъчно високи планини, за да говорим за „алпийска“ среда или поне за спорадични снеговалежи. Количествата изсипваща се дъждовна вода също варират — от най-високите валежи, регистрирани на Земята (Фьордланд, Нова Зеландия и блатото Алакай на хавайския остров Кауай), до доста оскъдните (едва 1/10 от първите) на някои острови, поради което там не се е развило земеделие.

Островите се различават и геологически — коралови атоли, варовикови образувания, вулканични острови, части, откъснали се от материка и такива, които се явяват смесица от предишните типове. На единия полюс са многобройните островчета като тези от архипелага Туамоту — плоски атоли, които едва надвишават морското равнище. Други бивши атоли, например Хендерсън и Ренел, са се издигнали доста над морското равнище, за да се превърнат във високи варовикови острови. И двата атолови типа създават доста проблеми на евентуалните заселници, тъй като съдържат само варовик и никакви други скали, почвеният им пласт е много тънък и на всичкото отгоре са лишени от постоянен приток на прясна вода. На противоположния полюс е най-големият полинезийски остров, Нова Зеландия — един стар и разнообразен геологически фрагмент от някогашния континент Гондвана, предлагащ разнообразни минерални ресурси, включително богати залежи на желязо, въглища, злато и нефрит. Останалите по-големи острови са вулканични, които са се издигнали от морската шир, но не са се превърнали в части от континент и понякога (но далеч не винаги) включат и варовикови образувания. Макар да нямат земните богатства на Нова Зеландия, тези острови са крачка напред в сравнение с атолите (от полинезийска гледна точка, де), тъй като предлагат най-различни вулканични скали, някои от които са много подходящи за изработването на каменни сечива.

Вулканичните острови също се различават помежду си. Издигането на земната маса предполага обилни валежи в планините, затова повечето са и доста влажни, с дебел почвен слой и имат постоянни водни потоци. Това важи например за Таити8, Самоа, Маркизките острови и особено Хаваите — архипелагът с най-високи планини в Полинезия. На по-ниските острови като Тонга и донякъде Великденския9 почвата също е богата (покрай вулканичната пепел), но пък липсват реки и потоци като на Хаваите.

Колкото до морските ресурси, повечето полинезийски острови са заобиколени от плитки водни площи и рифове, а много от тях имат и лагуни. Тази естествена среда предполага изобилие от риба и мекотели. Само че скалистите брегове на Великденския остров, Питкерн и Маркизите, както и стъпаловидно спускащото се океанско дъно и липсата на коралови рифове около тях са много по-малко продуктивни в това отношение.

Земната площ е другият очевидно вариращ фактор — като се започне от 100-те акра на Анута, най-малкия от постоянно обитаваните и изолирани острови в Полинезия, и се стигне до 103 000-те квадратни мили на миниконтинента Нова Зеландия. Теренът на някои острови, особено Маркизките, е фрагментарен и преобладават долини със стъпаловидни стени, разделени от планински хребети, докато на Тонга и Великденския е терасовиден, което пък значително улеснява вътрешните комуникации.

Последният екологичен фактор, който трябва да отчетем, е изолацията. Великденският и Чатъмските острови са малки и толкова отдалечени от другите, че след първата колонизация основаните там общества са се развивали в пълна изолация от останалата част на света. Нова Зеландия, Хаваите и Маркизите също са доста отдалечени, но поне последните два със сигурност са продължили да контактуват и с други архипелази след първата колонизация, а и трите включват многобройни острови, разположени достатъчно близо едни до други, за да се осъществяват редовни контакти в рамките на самия архипелаг. В по-голямата си част останалите острови в Полинезия също са осъществявали повече или по-малко редовни контакти с други острови. Например Тонга е достатъчно близо до архипелазите Фиджи, Самоа и Уолис, за да могат тонганците да пътуват редовно до тези дестинации, а в последствие дори да завладеят Фиджи.

След този кратък преглед на полинезийското разнообразие нека сега видим как то се е отразило на местните общества. Най-добре да започнем с поминъка, тъй като тази социална дейност на свой ред влияе и на всички останали.

Поминъкът на полинезийците е зависел от различни комбинации от риболов, събиране на диви плодове, морски мекотели и раковидни, лов на сухоземни и морски птици плюс производство на храни. Поне в началото на повечето острови е имало в изобилие и големи бягащи птици, еволюирали в отсъствието на човека, чиито най-известни представители са новозеландската моа и хавайската дива гъска. Макар и важен хранителен ресурс за първите колонисти, особено на Южния новозеландски остров, повечето от тези птици бързо са били изтребени повсеместно, защото са били и прекалено лесна плячка. Също така бързо е намалял и броят на гнездящите морски птици, но на някои острови те са продължили да бъдат важен източник на храна. В повечето случаи морските ресурси са били изобилни, но не и на Великденския остров, Питкерн и Маркизите, в резултат на което поминъкът на местните жители е зависел най-вече от храните, които те сами са произвеждали.

Предците на днешните полинезийци са довели със себе си и някои домашни животни (свинята, кокошката и кучето), но така и не са опитомили никое от местните. На много острови са се съхранили и трите вида, но на по-изолираните поне един от тях е липсвал, най-вероятно защото част от живия товар е измирал още на канутата по време на дългите океански преходи, а след това е нямало откъде да се възстановят загубите. Ето защо изолираната Нова Зеландия е била принудена да се задоволи само с кучета, а Великденският остров и Тикопия — с кокошки. Колонистите на Великденския обаче не са имали достъп до коралови рифове или богати на риба плитководни басейни, а и почти веднага са избили местните птици, затова скоро са се преориентирали към сковаването на курници и интензивното птицевъдство.

Разбира се, тези животни едва ли са решавали проблема с изхранването — по разбираеми причини те не са можели да осигуряват редовно нужното количество съестни продукти. Затова и производството на храни в Полинезия е зависело главно от земеделието, а то е било невъзможно в субантарктическата зона, защото всички тогавашни полинезийски културни растения били тропически, да не говорим, че за първи път са били усвоени извън границите на Полинезия и впоследствие пренесени в нея. По същата причина заселниците на Чатъм и най-южните студени зони на Нова Зеландия са били принудени да изоставят земеделието, развивано в продължение на хилядолетия от техните предци, и са се превърнали отново в ловци-събирачи.

Жителите на останалите острови са практикували земеделие, базирано на неполивни култури от рода на таро, ям и батати, поливни (отново таро) и дървесни (хлебно дърво, банани и кокосови палми). Продуктивността и относителното значение на тези посеви доста са варирали на различните острови в зависимост от естествената среда. Гъстотата на населението е била най-ниска на Хендерсън, Ренел и атолите поради бедните им почви и ограничени водни ресурси. Но тя е била ниска и в умерените зони на Нова Зеландия, където е било прекалено хладно за някои типично полинезийски посеви. Тогавашните новозеландци, както и жителите на някои други острови, са практикували неинтензивно мобилно земеделие — разчиствали са нови участъци чрез изсичане и опожаряване на растителността, а след изтощаването на обработваемите земи са се местели на други.

Другите острови са имали богата почва, но не са били достатъчно високи, за да се появят постоянни водни потоци, а впоследствие и напоителни системи. Местните жители са развили интензивно неполивно земеделие, което пък е изисквало огромен труд, свързан с изграждането на тераси, насипването на слама около разсадите, редуването на посевите, намаляването или елиминирането на необработваемите площи и поддържането на дървесни плантации. Този тип земеделие е било особено продуктивно на Великденския остров, малката Анута и плоската Тонга, където хората са обработвали почти всяка педя земя.

Най-продуктивният земеделски отрасъл е било отглеждането на таро на изкуствено напоявани ниви. Това е важало с особено сила за Тонга, която е била гъсто населена, но пък е сравнително ниска и затова няма реки. Поливното земеделие е достигнало своя връх на най-западните хавайски острови (Кауай, Оаху и Молокай), които са достатъчно високи и влажни, за да имат и постоянни водни потоци, което предполага и достатъчно население, което би могло да се заеме с изкопаването и поддържането на напоителни канали. С течение на времето тези хавайски „изкопчии“ са създали сложни иригационни системи, осигуряващи до 24 тона вода на акър, което си остава ненадминат рекорд за цяла Полинезия. На свой ред високите добиви на таро са способствали развитието на интензивно свиневъдство. Хаваите са заемали уникално място в Полинезия и заради изкуствените си водоеми, в които е била развъждана млечна риба и барбун.

В резултат на тези екологични фактори, влияли съвместно върху поминъка, гъстотата на населението (измервана в броя му на една квадратна миля обработваема земя) в Полинезия е варирала значително. На най-долното стъпало са били ловците-събирачи от Чатъм (едва петима на квадратна миля) и Южния новозеландски остров, както и земеделците в останалите й части (чийто брой е достигал до 28 на квадратна миля). Затова пък на някои острови с интензивно земеделие гъстотата на населението е стигала до 120 души на квадратна миля, на Тонга, Самоа и Таити — до 210–250, а на Хаваите и до 300. Най-горната граница — 1100 на кв. миля — е достигната на планинската Анута, чието население на практика е обработвало цялата налична земя, за да се получи впечатляващата цифра от… 160 души на общо 100 акра и да се нареди сред най-гъсто населените и самоизхранващи се региони в света. По този показател Анута е превъзхождала днешна Холандия и е конкурирала дори Бангладеш…

Броят на населението се явява сбор от неговата гъстота и площта, с която то разполага. Последната не съвпада със земната площ на самия остров, а с тази на съответната политическа формация, която нерядко е обхващала и други острови. От една страна, по-близо разположените острови са имали по-голяма възможност да се обединят в една обща политическа формация. От друга страна пък по-големите са били разделени между многобройни и независими формации. Затова и границите на всяка от тези политически единици са зависели не само от земната площ на острова, но и от неговата фрагментация и изолация.

На по-малките и изолирани острови, където не е имало сериозни бариери пред вътрешната комуникация, политическата единица е обхващала цялата налична площ, както в случая с Анута и нейните 160 жители. Много от по-големите острови не са били политически единни, защото населението им се е състояло от разпръснати групи, наброяващи по няколко десетки ловци-събирачи (както на Чатъм и Южния новозеландски остров) или от отделни гъсто населени земеделски общности, разделени обаче от естествени бариери, възпрепятстващи политическото им обединение. Например жителите на съседни долини на Маркизите са комуникирали помежду си главно по море. В този смисъл всяка долина е представлявала автономна политическа единица, обхващаща няколко хиляди души, а по-големите острови от същия архипелаг са били разделени между много такива формации.

Теренът на Тонга, Самоа, Таити и Хаваите е позволявал по-голяма политическа унификация, при което са се появявали формации, обединяващи десетина хиляди, че и повече жители (на големите Хаваи броят им е надвишавал и 30 000). Разстоянието между отделните острови в архипелага Тонга, както и това между него и най-близките архипелази е било достатъчно малко, за да се появят след време и многоостровни „империи“ с по над 40 000 „поданици“. Но нека не навлизаме в подробности. Сега е достатъчно е да запомним, че политическите обединения в Полинезия са обхващали от няколко десетки до 40 000 души.

Броят на хората, живеещи в рамките на една такава формация, наред с гъстотата им, е оказвал влияние върху развитието на полинезийската технология, а също и на икономическата, обществената и политическата организация. Най-общо казано, колкото по-голям е броят и по-висока гъстотата на населението, толкова по-сложни и специализирани са и технологията и организацията, а на причините за това ще се спрем подробно в следващите глави. На този етап ще посочим само това: когато гъстотата е била по-висока, само част от населението се е занимавала със земеделие, но затова пък е била мобилизирана да се посвети на по-интензивното производство на храни, като по този начин е произвеждала и допълнителни количества, за да изхранва и тези членове на обществото, които не са били пряко ангажирани в аграрния процес. Въпросните непроизводители, мобилизиращи производителите, са били вождовете, жреците, администраторите и воините. Най-големите политически обединения са можели да мобилизират и най-много работна ръка, за да строи напоителни системи и рибарници, което също е стимулирало интензивното производство на храни. Това развитие е било особено отчетливо на Тонга, Самоа и Таити, тъй като те са имали плодородни почви, гъсто население и са били умерено големи (по полинезийските стандарти). Тази тенденция е достигнала зенита си на Хавайския архипелаг, включващ най-големите тропически острови в Полинезия, където многобройното население и обширните площи са предполагали и наличието на достатъчно работна сила за нуждите на местните лидери.

Най-общо казано, различията между полинезийските острови, свързани с гъстотата и броя на населението им, са се свеждали до следното. Икономиката е останала най-слабо развита на островите, които са били и най-рядко населени (например Чатъм), броят на жителите им е бил малък (като на повечето малки атоли), или и двете заедно. Всяко домакинство в тези общества е произвеждало само онова, от което се е нуждаело, и рядко е развивало някои по-специални умения. Тази специализация се е разраствала на по-големите и по-гъсто населени острови, за да достигне своя връх на Самоа и Таити, а най-вече на Тонга и Хаваите. Обществата на последните два архипелага са поддържали кланове на потомствени занаятчии, в това число строители на канута, навигатори, птицеловци и татуировачи.

По същия начин е варирала и обществената структура. Ако се върнем отново на Чатъм и атолите ще видим, че там са били и най-просто устроените и най-егалитарни общества. Те са съхранявали прастарата полинезийска традиция да имат вождове, но тези вождове не са носели почти никакви отличителни знаци, живеели са в най-обикновени колиби и са се грижели сами за прехраната си като всички останали. Обществените различия и властта на вождовете са нараствали на най-гъсто населените острови с по-мащабни политически единици, характерни за Тонга и Таити.

По-сложната обществена структура е достигнала своя връх отново на Хавайския архипелаг, където потомствените вождове са били разделени на осем йерархично устроени клана. Членовете им не са се женели за по-обикновените си съплеменници, а само помежду си, понякога дори и за най-близки родственици. Представителите на простолюдието пък е трябвало да се просват по очи пред по-високопоставените главатари. Затова пък всички членове на тези аристократични фамилии плюс администраторите и някои занаятчии са били освободени от пряка ангажираност в производството на храни.

Същите тенденции се наблюдават и при политическата организация. На Чатъм и атолите вождовете са разполагали с оскъдни властови ресурси, решенията са били взимани след общи дебати, а собствеността на земята е била по-скоро на цялата общност, отколкото на самите вождове. По-големите и по-гъсто населени политически единици са съсредоточавали и по-голяма власт в ръцете на вождовете. Политическото устройство е било най-сложно на Тонга и Хавайските острови, където могъществото на местните потомствени главатари се е доближавало до това на кралете и царете от други части на света, а земята е била контролирана от самите главатари, а не от по-обикновените им съплеменници. С помощта на назначените от тях администратори вождовете са реквизирали храни от простолюдието и са го заставяли да работи на по-големите строителни обекти, чиято форма е варирала на отделните архипелази: напоителни системи и рибарници на Хаваите, обредни средища на Маркизите, главатарски гробници на Тонга и храмове на Хаваите, Таити и Великденския остров.

При идването на европейците през XVIII в. владенията на тонганските вождове вече са се били превърнали в една „интерархипелажна“ империя. Тъй като островите в самия архипелаг са близко разположени, а между тях има и няколко по-големи с нефрагментиран терен, всеки остров е бил обединен първо под властта на най-силния местен вожд. На един по-късен етап наследствените вождове на най-големия тонгански остров (Тонгатапу) са успели да обединят под властта си целия архипелаг, а впоследствие са подчинили и всички останали острови в околовръст от 500 мили. Осъществявали са редовни търговски контакти с по-далечните Фиджи и Самоа, като на първия са създали и свои колонии и с течение на времето са започнали да опустошават и завладяват и останалите му части. Самата експанзия, както и администрирането на тази разширяваща се протоимперия, е ставало с помощта на гигантски канута, всяко от които е можело да побере до 150 мъже.

Подобно на Тонга Хаваите също се превърнали в автономен политически субект, обхващащ населението на няколко острова, но ограничен в рамките на един архипелаг поради по-голямата си изолация. През 1778 г., когато европейците „откриват“ Хаваите, политическата унификация вече е била обхванала всички острови и са се наблюдавали и наченките на някакво сливане. Четирите най-големи острова — Големият (или Хавай в тесния смисъл на думата), Мауи, Оаху и Кауай — си оставали независими, контролиращи или оспорващи помежду си контрола върху по-малките (Ланай, Молокай, Кахоолаве и Нахау). След идването на европейците „кралят“ на Хавай, Камехамеха I, който пръв се сдобил от тях с огнестрелни оръжия и кораби, бързо успял да консолидира четирите големи острова, като най-напред нахлул и покорил Мауи, а после и Оаху. По този начин Камехамеха подготвил инвазията и в последния останал независим остров, Кауай, с чийто вожд в крайна сметка сключил договор и така приключило обединението на целия архипелаг.

Последният тип различия между полинезийските общества, който ще разгледаме, включва оръдията на труда и други аспекти на материалната култура. Различните суровинни ресурси несъмнено са й налагали някои ограничения. На единия полюс е бил остров Хендерсън, стар коралов риф, издигнал се над морското равнище и лишен от други скални образувания освен варовиковите. Затова обитателите му са били принудени да изработват „мотиките“ и „теслите“ си от гигантски мидени черупки. На другия полюс са били маорите от миниконтинента Нова Зеландия, които са имали достъп до най-различни суровини и са станали особени изкусни в обработката на нефрит. Между тези два полюса са попадали вулканичните острови, лишени от гранит, кремък и други континентални скали, но затова пък са имали в изобилие такива от вулканичен произход, които полинезийците са умеели да обработват в грапави или полирани „мотики“, с които са разчиствали обработваемите си площи.

Колкото до самите артефакти, населението на Чатъмските острови очевидно не се е нуждаело от кой знае какво повече от боздугани и сопи, за да убива тюлените, птиците и по-големите морски раци. Но хората на повечето други острови са се научили да изработват един доста пъстър набор от рибарски куки, мотики, накити и т.н. На атолите като Чатъм тези предмети са били малки и относително прости, като собствениците им сами са ги произвеждали, а архитектурата се е свеждала най-вече до колиби. На големите и гъсто населени острови са се появили тясно специализирани занаятчии, които са произвеждали и някои по-престижни стоки за нуждите на местните вождове — например украшенията за глава, запазена марка за хавайските вождове, за чието изработване са били необходими десетки хиляди птичи пера.

Най-внушителните продукти на полинезийската материална култура са огромните каменни структури, срещащи се на някои острови — знаменитите гигантски скулптури от Великденския остров, гробниците на тонганските вождове, обредните комплекси на Маркизите и храмовете на Хаваите и Таити. Монументалната полинезийска архитектура явно е еволюирала в същата насока, както пирамидите на Египет, Месопотамия, Мексико и Перу, но трябва да отчитаме и факта, че египетските фараони са можели да мобилизират много повече работници и от вождовете на най-големия полинезийски остров. Но дори и да е участвало цялото население, както е ставало на Великденския остров с неговите седем хиляди жители, те са можели да разчитат само на собствените си мускули.

И така, островните общества в Полинезия са се различавали значително в икономическо, социално и политическо отношение, както и в материалните си продукти в зависимост от различията в броя и гъстотата на населението, на свой ред свързани с различията в земната площ, фрагментацията и изолацията, както и във възможностите за поминък и интензивно земеделие. И всички тези различия, обусловени от екологичните, са се развили за сравнително кратки срокове на един малък участък от земната повърхност от едно-единствено праобщество. И тези категории културни различия в Полинезия са на практика същите, които са се появили навсякъде другаде по света.

Разбира се, спектърът на различията в останалите части на земното кълбо е много по-широк в сравнение с Полинезия. Ако между континенталните народи е имало и такива, които са боравели само с каменни сечива (като полинезийците), то в Южна Америка са се появили и експерти по обработката и употребата на скъпоценните камъни, а евразийците и африканците са стигнали и до желязото. Подобно развитие е било изключено в Полинезия, защото нито един полинезийски остров (с изключение на Нова Зеландия) не е разполагал с по-значителни залежи от метални руди. В Евразия вече е имало същински империи, още преди да е била заселена Полинезия. По-късно такива са се появили и в Южна Америка и Месопотамия, докато Полинезия е успяла да създаде само две протоимперии, при това едната (хавайската) е възникнала едва след идването на европейците. Евразия и Мезоамерика са развили свои писмени системи, каквито така и не са се появили в Полинезия — с изключение може би на Великденския остров, но не е изключено „тайнствените писмена“ на последния да са сътворени след първите контакти с европейците.

С други думи, Полинезия ни предлага една малка извадка, но не и целия спектър на обществените различия по света. Това не бива да ни изненадва, тъй като Полинезия представлява и една съвсем малка част от географските различия по света. Освен това тя е колонизирана доста късно — дори най-старото полинезийско общество не може да се похвали с повече от 3200 години история, което ярко контрастира с онези поне тринайсет хилядолетия на континентите (включително и най-късно усвоените — американските). Ако са разполагали с още някое и друго хилядолетие, Тонга и Хаваите може би са щели да достигнат нивото на същински империи, оспорващи си контрола над Тихия океан, със самостоятелно възникнали писмени системи (които са щели да улеснят администрирането на владенията им), а новозеландските маори най-вероятно са щели да включат медта и желязото в своя репертоар от нефрит и някои други материали.

Накъсо, Полинезия ни предлага нагледен пример за екологично обусловени и непрестанно увеличаващи се различия между отделните човешки общества. Но по този начин научаваме само онова, което е можело да се случи там, защото то се е случило именно в Полинезия. Дали обаче се е случило и на континентите? И ако е така, какви са били екологичните различия, обусловили и другите различия на континентите и в какво са се изразили техните последствия?

Глава III Сблъсъкът в Кахамарка

Най-мащабната миграция и смяна на популациите от по-ново време — това е колонизацията на Новия свят от европейците и последвалото му завладяване, при което много групи коренни американци (т.нар. индианци) са намалели на брой или напълно са изчезнали от лицето на земята. Както вече обясних в Глава I, Новият свят е бил колонизиран за първи път преди около тринайсет хилядолетия, като заселниците са се прехвърлили през Беринговия проток от Сибир в Аляска. В хода на този процес и на двата континента са се появили комплексни земеделски общества, които са се развивали в пълна изолация, от аналогичните структури на Стария свят. След тази първоначална колонизация от Азия единствените добре документирани контакти между Новия свят и Азия са между ловците-събирачи, обитавали двата срещуположни бряга на Беринговия проток плюс едно (засега попадащо в сферата на предположенията) по-далечно плаване в Тихия океан, с което южноамериканските батати са били пренесени в Полинезия.

Колкото до контактите с Европа, те са се изчерпвали с рейдове на норвежки мореплаватели, малки групи от които са достигали и бреговете на Гренландия в периода между 986 и 1500 г. сл.Хр. Само че тези викинги не са оказали никакво по-съществено влияние върху местните общества. По обясними причини истинският сблъсък между Стария и Новия свят настъпва едва след 1492 г., когато Христофор Колумб „открива“ гъсто заселените Антилски острови в Карибско море.

Най-драматичният момент в по-нататъшните европейско-индиански отношения е първата среща между императора-инка Атауалпа и испанския конкистадор Франсиско Писаро, станала в планинския град Кахамарка (в днешно Перу) на 16 ноември 1532 г. Атауалпа е бил абсолютен монарх на най-голямата и най-развита държава в Новия свят, докато Писаро е представлявал императора на Свещената римска империя Карл V (известен и като Карлос I Испански), който пък е бил най-могъщият владетел в тогавашна Европа. Начело на един набързо сформиран отряд от 168 испански войници Писаро се е озовал на напълно непознат терен, без да знае нищо за местните жители и на практика без никакви контакти с намиращите се най-близо свои сънародници (на 1000 мили оттам, в Панама), поради което не е можел да разчита и на своевременни подкрепления. Атауалпа обаче е бил в центъра на собствената си империя, обхващаща милиони поданици, и е разполагал с 80-хилядна армия, с която наскоро извоювал съкрушителна победа в един локален конфликт. Какво обаче се случва? Напук на всяка логика Писаро пленява Атауалпа броени минути след като двамата лидери се виждат за първи път. И го държи пленник в продължение на девет месеца, за да измъкне и най-големия откуп в човешката история. А когато откупът най-сетне пристига — т.е. уговореното количество злато, достатъчно да напълни стая, дълга 22, широка 17 и висока 8 стъпки — Писаро се отмята от думата си и екзекутира Атауалпа.

Този епизод се оказва решаващ за рухването на инкската империя. Вярно е, че испанците са разполагали с далеч по-ефикасни оръжия, гарантиращи крайната им победа, но пленяването на индианския владетел не само е ускорило завладяването на неговата страна, но и безкрайно го е улеснило. Атауалпа е бил почитан от поданиците си като слънцебог и е разполагал с абсолютна власт над тях — за сведение те са изпълнявали безпрекословно дори и заповедите, които е издавал вече като пленник. А отсрочката, спечелена от Писаро — тези няколко месеца до смъртта на Атауалпа10 — му е позволила да проучи необезпокояван останалите части на инкската империя, както и да изчака подкрепленията от Панама. И когато започват същинските въоръжени стълкновения с инките (след екзекуцията на техния пленен владетел), испанците вече са разполагали и с много по-внушителна военна мощ.

Пленяването на Атауалпа ни интересува по-конкретно с това, че бележи един ключов момент в най-мащабния сблъсък от модерната история. Но то представлява и по-общ интерес, тъй като факторите, довели до него, са всъщност същите, предопределили изхода и на много други аналогични сблъсъци между колонизатори и коренни жители в други части на съвременния свят. Ето защо този епизод е и прозорец, който ни позволява да надникнем в дебрите на световната история.

Онова, което се е случило на този ден в Кахамарка, е достатъчно добре известно, тъй като разполагаме с писмените свидетелства на много от испанските участници. За да се потопим по-дълбоко в атмосферата на ония времена, нека се опитаме да ги възкресим, като сглобим в едно цяло някои извадки от разказите на шестима очевидци от антуража на Писаро, сред които са и двамата му братя Ернандо и Педро11:

Нека сега проследим причинно-следствената верига, довела до тази доста необичайна конфронтация. Да започнем с непосредствено предшествалите я събития. Защо при тази среща в Кахамарка Писаро е успял да плени Атауалпа и да избие толкова много от хората му, вместо да се случи обратното и далеч по-многобройните воини на Атауалпа да пленят и убият Писаро? В края на краищата единият е имал на разположение едва 62 кавалеристи и 106 пехотинци, докато другият е предвождал 80-хилядна армия. И защо на Атауалпа му е трябвало да идва в Кахамарка? Какво се е случило преди това? Как така и Писаро се е озовал по същото време там и е успял да го плени, вместо Атауалпа да иде в Испания и да плени Карлос I? Как така Атауалпа сам е влязъл в този капан, който поне за нас, от дистанцията на времето, е повече от очевиден? И дали тези фактори, довели до срещата между Атауалпа и Писаро, не играят и някаква по-мащабна роля — например във всички сблъсъци между Стария и Новия свят, а и между други народи?

И така, защо Писаро е пленил Атауалпа, а не обратното? Военното превъзходство на Писаро се е изразявало в стоманените мечове на испанците, както и в стоманените им брони, огнестрелните оръжия и конете. На всичко това воините на Атауалпа, които не са разполагали с ездитни животни, са можели да противопоставят само каменни, бронзови или дървени пръти, боздугани и брадвички, наред с прашки и подплатени „ризници“. Същата непропорционалност (в екипировката) се е оказала решаваща и в безброй други сблъсъци между европейци и коренни американци (а и други народи).

Единствените индиански народи, устоявали в продължение на векове на европейските завоеватели, са тези, които са успели да компенсират военното превъзходство на последните, като са се сдобили с коне и огнестрелни оръжия и са се научили да боравят с тях. В съзнанието на средния бял американец думата „индианец“ най-често извиква образа на яхналия мустанг прериен воин, който размахва карабина — като сиуксите, избили до крак кавалеристите на генерал Къстър в знаменитата битка край Литъл Биг Хорн през 1876 г. Ние лесно забравяме, че поне в началото конете и пушките са били нещо напълно непознато за коренните американци. Но пък благодарение на тях прерийните индианци от Северна Америка, арауканите от Северно Чили и племената от аржентинските пампаси са се съпротивлявали срещу белите нашественици много по-дълго от всеки друг индиански народ и са отстъпили едва след като белите правителства са предприели срещу тях мащабни военни операции през 70-те и 80-те години на XIX в.

Днес ни е трудно да приемем факта, че конкистадорите действително са имали смазващо военно превъзходство. В споменатата „битка“ при Кахамарка 168 испанци разгромяват една 500 пъти по-голяма индианска армия, избивайки хиляди от противниците си, без те самите да изгубят и един войник. И тази ситуация се е повтаряла многократно — ако съдим по другите битки на Писаро с инките, както и от разказите за завладяването на ацтекската държава от Кортес и много други кампании срещу коренните американци, било е нещо обичайно няколко десетки европейски кавалеристи да подложат на масова сеч десетки хиляди индианци. Например по време на похода, който Писаро предприема след смъртта на Атауалпа от Кахамарка до Куско, столицата на инките, стават още четири такива битки — при Хауха, Вилкасуаман, Вилкаконго и Куско. И в тези битки са участвали съответно 80, 30, 110 и 40 испански кавалеристи, като срещу тях винаги са стояли десетки хиляди индианци.

Тези победи едва ли могат да се обяснят само с помощта, която са оказали на испанците някои местни народи, или психологическото предимство, което завоевателите са получили в лицето на огнестрелните оръжия и конете, а още по-малко пък с често изтъквания от някои факт, че инките били помислили Писаро за своя завърнал се на земята бог Виракоча. Вярно е, че още след първите си успехи и Писаро, и Кортес си спечелват съюзници сред местните жители. Но повечето от тях едва ли са щели да се съюзят с испанците, ако вече не са се били убедили — както се казва, на свой гръб — в това, че съпротивата им е безсмислена и е по-добре да се присламчат към най-вероятния победител. Невижданите дотогава коне, както и стоманените и огнестрелни оръжия несъмнено са взели ума на инките в Кахамарка, но в следващите битки те вече не са били чак такава новост за индианските воини. След първоначалното си стъписване, в рамките на пет-шест години инките се вдигат на две отчаяни, масови и добре организирани въстания срещу испанците, но усилията им отново остават безрезултатни поради съкрушителното военно превъзходство на испанците.

През XVIII в. пушката вече успява да измести меча като основно оръжие на европейските нашественици — не само срещу индианците, но и срещу други коренни жители. Например през 1808 г. един британски моряк, някой си Джон Савидж, пристигнал на Фиджи, екипиран с мускети, с които си е служел… убийствено добре. И този човек с много подходящо име (Савидж = Дивак) успял еднолично да промени съотношението на силите в целия архипелаг. Сред многобройните му „подвизи“ е и този: Савидж доплавал с кануто си до някакво селце, наречено Касаво, заел позиция на по-малко от един пушечен изстрел от колибите, защитени единствено с ограда от колове, и започнал да отстрелва нищо неподозиращите жители на селото. Жертвите били толкова много, че оцелелите трупали телата им на купове, за да се скрият зад тях, а близкият поток почервенял от кръв. Уви, можем да посочим още безброй такива примери за ефекта на огнестрелните оръжия върху хора, лишени по една или друга причина от тях…

Само че при испанската победа над инките огнестрелните оръжия са играли второстепенна роля. Пушките по онова време (т.нар. аркебузи) са създавали доста проблеми с тежестта и стрелковите си възможности, а и Писаро е разполагал само с десетина от тях. Те действително са оказвали осезателен психологически ефект — поне в случаите, когато са успявали да произведат изстрел. Много по-важна роля са изиграли стоманените мечове, пики и кинжали, които са били достатъчно остри, за да пробождат безотказно тънките ризници на индианците. Сопите, които последните са размахвали, може и да са наранявали и насинявали испанците или конете им, но много рядко са ги убивали. Стоманените брони, плетени ризници и най-вече шлемове обикновено са предлагали ефикасна защита от тези сопи, докато подплатените „доспехи“ на индианците със сигурност не са можели да ги защитят от стоманените остриета.

Огромното преимущество, което са давали конете на испанците, проличава особено ярко в разказите на очевидците. Кавалеристите са можели с лекота да надбягат индианските разузнавачи, преди последните да предупредят основните части след тях, а и винаги са можели да връхлетят и посекат своите пеши противници, независимо от техния брой. Шокът от вида на препускащия кон, неговата маневреност, силата на устрема му, а и височината му, която също е давала огромни преимущества на ездача, са били достатъчни, за да оставят пешите индианци почти напълно безпомощни на открито пространство. И този ефект не се е дължал само на ужаса, който са изпитвали противниците им, виждащи за първи път коне. По време на голямото въстание от 1536 г. инките вече са знаели как да се противопоставят най-добре на кавалеристите, като са ги причаквали в тесни проходи и са ги избивали в суматохата. Но подобно на всички пеши воини, инките никога не са можели да отблъснат кавалерийска атака на открито поле. Когато Кисо Юпанки, най-способният пълководец на инкския император Манко, наследника на Атауалпа, обсадил испанците в Лима през същата година и се опитал да щурмува града, само два кавалерийски ескадрона били достатъчни, за да разпръснат далеч по-многобройните индиански части в равнината, да убият още при първата схватка Кисо и неговия щаб и да обърнат в отстъпление цялата му армия. Друга подобна атака, този път осъществена от 26 конници, разпръснала войската на самия Манко, когато той обсадил Куско.

Трансформацията на военното дело с въвеждането на конете е започнала с тяхното опитомяване около 4000 г. пр.Хр., в степите на север от Черно море. Конете са давали възможност на собствениците им да преодоляват далеч по-големи разстояния, да нападат изневиделица и да избягат преди противникът им да събере по-внушителни сили. Ролята, която са изиграли в Кахамарка, красноречиво показва достойнствата на това „оръжие“. И то ги е запазило в продължение на шест хилядолетия, до началото на XX в., и е било прилагано с еднакъв успех на всички други континенти. Кавалерията доминира във военното дело чак до Първата световна война, когато настъпва и нейният залез. С оглед на тези преимущества, с които са разполагали испанците — коне и стомана срещу пеши противници, не разполагащи с метални оръжия, — едва ли трябва да ни изненадва фактът, че испанците най-редовно са печелили битките срещу далеч по-многобройни врагове.

Защо му е трябвало на Атауалпа да идва в Кахамарка? Атауалпа и войската му са дошли в Кахамарка, защото току-що са удържали решителна победа в гражданската война, разделила на две империята на инките и по този начин направила я уязвима. Писаро светкавично преценил ситуацията и се възползвал максимално от нея. Колкото до причината за гражданската война, това е била епидемията от вариола, която плъзнала сред южноамериканските индианци след пристигането на първите испански заселници в Панама и Колумбия и впоследствие покосила самия император Уайна Капак и почти целия му двор около 1526 г., че дори и посочения от него приемник, Нинан Куючи. На свой ред смъртта на тези двама императори станала повод за ожесточена борба за трона между Атауалпа и неговия полубрат Уаскар. Тоест, ако не е била епидемията, испанците са щели да се изправят пред една монолитна и единна империя.

Ето как появата на Атауалпа в Кахамарка илюстрира един от ключовите фактори в световната история: заболяванията, които се предават на народи, лишени от имунитет, от нашественици, които вече са си изградили такъв. Вариолата, дребната шарка, грипът, тифът, бубонната чума и други заразни болести, ендемични в Европа, са били ключов фактор при европейските завоевания, тъй като са били гибелни за хората на другите континенти. Например една епидемия от вариола нанася непоправими щети на ацтеките след неуспешната първа испанска атака на Теночтитлан през 1520 г., като сред нейните жертви е и Куитлауак, императорът, който за кратко наследява трона на Монтесума. И в двете Америки болестите, пренесени от европейците и предавани от племе на племе, още преди да се появят самите европейци, са станали причина за смъртта на почти 95% от тогавашното им население. По същата причина в края на XVI в. изчезват най-гъсто населените и най-добре организирани общества в Северна Америка — племената в басейна на Мисисипи, и то още преди появата на първите европейски заселници. Скоро след като британците основават поселище в Сидни през 1788 г., избухва и първата епидемия, която намалява десетократно броя на местните аборигени. Печално известен е и аналогичният пример от района на Тихия океан, когато шепата корабокрушенци от „Арго“ причиняват през 1806 г. опустошителна епидемия на архипелага Фиджи. Подобни епидемии са белязали с мрачни краски и историята на Тонга, Хаваите и много други тихоокеански острови.

С горното не искам да внуша, че ролята на заболяванията в световната история се е свеждала единствено до проправянето на пътя пред европейската експанзия. Строго погледнато, именно маларията, жълтата треска и някои други тропически заболявания от Африка, Индия, Югоизточна Азия и Нова Гвинея са създавали и най-сериозните препятствия пред европейската колонизация на тези райони.

Как Писаро се е озовал в Кахамарка? И защо не се е получило обратното — Атауалпа да завладее Испания? Отговорът е сравнително прост: Писаро е пристигнал в Кахамарка с помощта на европейската военноморска технология, създала корабите, с които той е прекосил първо Атлантика от Испания до Панама, а след това и Пасифика от Панама до Перу. Тъй като не е разполагал с такава технология, Атауалпа не е можел да напусне границите на Южна Америка.

Но присъствието на Писаро в Кахамарка е зависело и от централизираната политическа организация, защото тя е позволила на Испания да финансира, построи и екипира самите кораби, както и да им осигури екипаж. Империята на инките също е имала своя централизирана политическа организация, но тя се оказва и най-сериозният й недостатък: Писаро успява да узурпира цялата власт само с един ход, просто като пленява този, който я олицетворява — Атауалпа. Инкската бюрокрация толкова силно се е отъждествявала със своя богоподобен и абсолютен монарх, че се е разпаднала безвъзвратно след смъртта на Атауалпа. Военноморската технология в комбинация с политическата организация е играла решаваща роля и в европейските завоевания на другите континенти, но същото може да се каже и за експанзията на много други народи.

Един сходен фактор, способствал за пристигането на испанците в Перу, е наличието на писменост. Испанците са имали такава, а инките — не. А както можем сами да се досетим, писмеността предполага много по-мащабно и по-прецизно разпространяване на информацията в сравнение с устното й предаване. Информацията, постъпила обратно в Испания след плаванията на Колумб и завоюването на Мексико от Кортес, става причина и за масовото нахлуване на испанците в Новия свят. Писмата и памфлетите на първите конкистадори дават не само мотивацията, но и необходимите картографски детайли за следващите завоеватели. Първият публикуван доклад за начинанията на Писаро (писан от неговия съратник капитан Кристобал де Меня) е бил отпечатан в Севиля още през април 1534 г., или само девет месеца след екзекуцията на Атауалпа. И се е превърнал в истински бестселър, тъй като скоро е бил преведен на други европейски езици и е стимулирал нова вълна от европейски колонисти, с което мъртвата хватка около Перу се е затегнала още по-здраво.

Защо Атауалпа сам е влязъл в капана? Днес, от дистанцията на времето, ни се струва най-малкото странно, че Атауалпа се е хванал на толкова елементарна клопка. Но не по-малко изненадани са останали и пленилите го испанци. В случая очевидно ключова роля е играла грамотността и тя е особено важна за намирането на окончателните обяснения.

Първото, което се набива в очи, е това, че Атауалпа е бил много зле информиран за испанците, тяхната военна мощ и намеренията им. Той е разчитал на откъслечна информация, извлечена главно от слухове и от разказите на един пратеник, прекарал два дни с Писаро, докато той още се е придвижвал по крайбрежната ивица. Този пратеник е видял хората на Писаро в най-незавидна светлина, затова е докладвал на императора, че това не са никакви воини, а „кокошкари“ и той лично се наема да ги излови до един, стига да му дадат двеста индианци. Затова е обяснимо, че на Атауалпа изобщо не му е хрумвала мисълта, че испанците могат да му създадат и по-сериозни проблеми и дори да го атакуват без никакво предизвестие.

В Новия свят грамотността се е ограничавала сред малки части от елита на някои индиански народи, живели на територията на днешно Мексико и околните земи, отстоящи много по̀ на север от инкската империя. Въпреки че завоюването на Панама (само на 600 мили от северните й граници) е започнало още през 1510 г., явно никой в империята не е подозирал за съществуването на испанците до момента, в който Писаро за първи път стъпва на перуанска земя през 1527 г. Атауалпа е оставал в пълно неведение за испанските завоевания на най-могъщите и най-гъсто населени индиански общества в Централна Америка.

Днес за нас е особено изненадващо не само поведението на Атауалпа преди идването му в Кахамарка, но и следващите му действия. Например той предлага онзи прословут откуп, воден от наивната вяра, че щом го плати, испанците ще го пуснат и ще си тръгнат по живо, по здраво. Нямало е откъде да разбере, че хората на Писаро не са „сбирщина кокошкари“, а просто авангарда на една огромна военна мощ, вече поставила си за цел завоюването на неговите земи.

И Атауалпа не е единственият, поддал се на тази фатална заблуда. Дори и след случилото се в Кахамарка братът на Франсиско Писаро, Ернандо, успява да прилъже по същия начин най-изтъкнатия военачалник на инките, Чалкучима, който също е предвождал огромна армия и също сам влиза в устата на звяра. И този погрешен ход на Чалкучима се оказва повратен момент, ускорил и края на инкската съпротива — почти толкова важен, колкото и пленяването на самия Атауалпа. Императорът на ацтеките, Монтесума, допуска още по-груба грешка, когато взема Кортес за завърналия се бог Кецалкоатъл и му разрешава да влезе с малкия си отряд в столицата Теночтитлан. Кортес моментално се възползва от ситуацията, пленява Монтесума и овладява града, след което слага ръка и на цялата империя.

Казано най-просто, тези погрешни ходове на Атауалпа, Чалкучима, Монтесума и безброй други индиански лидери, „изиграни“ от европейците, са се дължали на факта, че никой от тогавашните жители на Новия свят не е бил стъпвал в Стария, поради което те естествено не са разполагали и с никаква информация за испанците. Но дори да отчетем това обстоятелство, трудно ще избегнем извода, че Атауалпа е „трябвало“ да бъде по-предпазлив. Това обаче е можело да стане само ако неговото общество е познавало и по-различни типове човешко поведение (или казано метафорично — „по-тъмните страни на човешката природа“). При идването си в Кахамарка Писаро също не е разполагал с кой знае каква информация за инките, освен малкото, което е чул от неколцината техни поданици, които е срещал при предишните си рейдове от 1527 и 1531 г. Нещо повече, той самият е бил неграмотен, но затова пък е бил член на едно грамотно общество. А от книгите испанците са узнавали за най-различни цивилизации, намиращи се далеч зад границите на Европа, да не говорим, че са можели да се поучат от собствената й хилядолетна история, изобилстваща с красноречиви примери…

Накъсо, грамотността е приобщила испанците към един огромен корпус от знания, свързани с човешкото поведение и история. Затова пък Атауалпа не само не е имал представа за самите испанци и личен опит от общуването със задморски нашественици, но дори не е бил чувал (камо ли пък чел) за инвазиите, на които вече са станали жертва някои други народи. Именно липсата на такъв опит е отчел Писаро, за да заложи и своя капан, и също тя е подтикнала Атауалпа да влезе в него.

И така, пленяването на Атауалпа онагледява целия набор от проксимални фактори, довели до европейската колонизация на Новия свят, а не обратното. Сред непосредствените причини за успеха на Писаро се нареждат военната технология (базирана на пушките, стоманените оръжия и конете), инфекциозните заболявания (ендемични за Евразия) и грамотността. Тоест заглавието на тази книга („За пушките, вирусите и стоманата“) обобщава в себе си всички тези проксимални фактори, позволили на европейците да покоряват народите на другите континенти. Но същите фактори са действали и много преди някой да се заеме с промишленото производство на оръжия и стомана и съответно са довели до експанзията и на някои неевропейски народи, на което ще се спрем в следващите глави.

Ала все още сме далеч от отговора на фундаменталния въпрос: защо всички тези преимущества са се „паднали“ на Европа, а не на Новия свят? Защо инките не са успели да създадат огнестрелни оръжия и стоманени мечове? Защо и те не са обяздили някои по-„страховити“ твари от рода на конете? Защо не са пренасяли вируси, смъртоносни за европейците? Защо не са строели кораби, годни за океански плавания? Защо не са можели да черпят от съхранения хилядолетен опит на своите предци? Тези въпроси вече не касаят проксималните фактори, разгледани в тази глава, а много по-дълбоки причини, на които ще се спрем в следващите две части на книгата.