Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Глава IV Силата на земеделеца

Като тийнейджър прекарах лятото на 1956 г. в Монтана, работейки за един грохнал от старост фермер на име Фред Хърши. Той самият бе роден в Швейцария и също бе дошъл в Югозападна Монтана като тийнейджър, за да създаде след време и една от първите ферми в региона. По време на пристигането му, 90-те години на XIX в., тук още са живеели и много от коренните жители на Америка, препитаващи се като ловци и събирачи.

Повечето работници бяха грубовати бели мъжаги, чиито речеви умения най-често се свеждаха до дълги и доста детайлни псувни. Докато се бъхтеха от зори до мрак на полето, май единствената им утеха бе мисълта, че през почивните дни ще могат да прахосат цялата си седмична надница в най-близката кръчма. Между тях имаше и един индианец от племето на чернокраките, Леви, който се държеше доста по-различно от тези бълващи ругатни изкопчии — беше учтив, кротък, отговорен, трезв и донякъде дори сладкодумен. Това беше и първият индианец, с когото имах възможност да прекарам по-дълго време и аз искрено му се възхитих.

Затова за мен бе горчиво разочарование, когато една неделна утрин той също се дотътри пиян и бълващ псувни след гуляя, продължил през цялата съботна нощ. Едно от ругателствата му се е запечатало особено силно в паметта ми:

— Проклет да си, Фред Хърши, проклет да е и корабът, който те е докарал от Швейцария!

Та по този не особено педагогичен начин разбрах как индианците гледат на онова, което аз, подобно на всички бели ученици, бях свикнал да приемам като някакъв „героичен акт“ — говоря за покоряването на Дивия запад. Близките на Фред Хърши се гордееха с него, защото според тях той бе успял да стане един от първите фермери в Монтана при изключително трудни обстоятелства. Затова пък съплеменниците на Леви, които навремето са били прочути ловци и воини, се бяха разделили със земите си, заграбени от новодошлите бели фермери. Как така някакви си земеделци бяха победили тези потомствени воини?!

През по-голямата част от периода след отделянето на предците на днешните хора от тези на днешните маймуни (започнал преди около седем милиона години) хората на Земята са се прехранвали главно с лов на диви животни и събиране на диви плодове — нещо, което споменатите чернокраки са продължавали да правят и в края на XIX в. Едва през последните единайсет хилядолетия някои хора се насочват към това, което наричаме „производство на храни“, т.е. да култивират диви животни и растения, а след това да се изхранват с развъждания добитък и събираната реколта. Днес повечето хора на Земята консумират храна, която сами са произвели или някой друг го е сторил вместо тях. Ако се запази сегашното темпо на промените, в рамките на следващото десетилетие и последните останали групи на ловци-събирачи ще се откажат от своя поминък, ще се разпаднат или просто ще измрат, което ще сложи край на този продължил милиони години начин на живот.

Различните народи са започвали да произвеждат храни в различни периоди от праисторията. Някои — като австралийските аборигени — така и не са стигнали до този начин на препитание. Някои от достигналите го (например древните китайци) са го направили самостоятелно, докато други (включително и древните египтяни) са го усвоили от своите съседи. Но както ще видим по-нататък, производството на храни е било и косвена предпоставка за появата на пушките, вирусите и стоманата. Затова и географските разлики във времето и пространството, в чиито рамки отделните народи са ставали земеделци и скотовъдци, обясняват до голяма степен и контрастите между техните бъдещи съдби. Но преди да пристъпим към следващите шест глави, в които ще разгледаме въпросните географски различия, нека първо проследим основните насоки, в които се е развивало производството на храни, за да стигнем и до онези преимущества, позволили на Писаро да плени Атауалпа, а на съплеменниците на Хърши — да ограбят тези на Леви (Фиг. 4.1). Първата насока е и най-директна: наличието на повече хранителни калории означава и повече хора. Само една малка част от дивите растения и животни са годни за консумиране от хора или пък си струват да бъдат улавяни и събирани. По една или друга причина повечето видове изобщо не попадат в категорията „човешка храна“, било защото са несмилаеми (като кората на дърветата), било защото са отровни (като пеперудата „монарх“13 или мухоморката), било защото са нискокалорични (като някои мекотели), трудни за счупване (като по-малките черупчести плодове) или за събиране (като ларвите на повечето насекоми) или просто са твърде опасен дивеч (като носорозите). В по-голямата си част биомасата, т.е. живата биологична материя на Земята, се състои от дървета и листа, повечето от които не са смилаеми за нашите стомаси.

Когато е подбирал и култивирал малкото ядивни растителни и животински видове, за да се превърнат те с течение на времето от 0,1 в 90% от наличната биомаса на един акър земя, човекът се е сдобивал и с много повече хранителни калории. В резултат на това същият този акър земя вече е можел да изхранва и много по-голям брой скотовъдци и земеделци (обикновено от 10 до 100 пъти повече), отколкото ловци и събирачи. И тази сила — на брутните бройки — е и първото от многобройните военни преимущества, които са получили племената, произвеждащи храни, за сметка на онези, състоящи се от ловци-събирачи.

В обществата, разполагащи с домашен добитък, е било възможно и изхранването на много по-голям брой хора. Самите животни са спомагали за това по четири основни начина: като са осигурявали месо, мляко и тор (за посевите), а освен това са теглели и плуговете на стопаните си. Първото и най-същественото, което можем да кажем за тях е, че са се превърнали в основен обществен източник на протеин, измествайки дивеча. Днес американците получават основната си доза протеин от кравите, свинете, овцете и кокошките, а дивечовото месо (като еленското) е много рядък деликатес на тяхната трапеза. Наред с това някои от по-едрите опитомени бозайници са служели като източници на мляко и млечни продукти от рода на маслото, сиренето и йогурта. В числото на тези млекодайни животни са влизали кравата, овцата, кобилата, сърната, биволицата, якът, както и едногърбата и двугърбата камила. По този начин тези бозайници са осигурявали, докато са били живи, много повече калории, отколкото ако просто са били заколвани, а месото им — изяждано.

Но тези големи и опитомени бозайници са взаимодействали и с домашните растения, за да нарастват добивите от последните, което пък е ставало по два начина. Първо, както много добре знае всеки градинар и фермер, добивите от реколтата могат да бъдат неимоверно увеличени с използването на животински екскременти като тор. Дори и днес, при наличието на толкова много изкуствени смеси, произвеждани от химическите заводи, основният източник на тор в повечето общества си остава животинската тор — особено от крави, но също така и от якове и овце. А тя е била и много ценен източник на гориво в традиционните общества.

По-едрите опитомени бозайници са спомагали за по-високите добиви от култивирани растения и по още един начин — като са теглели ралата и така са давали възможност на хората да изорават и онези земни участъци, които дотогава са били икономически неизгодни за обработване. В числото на впрегатните животни са влизали кравата, конят, биволът, балийското говедо, както и хибридите между як и крава. Ето и пример за тяхната ценност: първите праисторически „фермери“ от Централна Европа, или представителите на т.нар. линейно-керамична култура, възникнала в началото на V хилядолетие пр.Хр., първоначално са се ограничавали със съвсем меки почви, които са можели да разорават (или по-скоро разравят) и с най-обикновени пръчки. Едва след хилядолетие, с въвеждането на ралото с волски впряг, те са можели вече да усвояват и далеч по-големи орни площи, включително каменисти или пълни с досадни коренища. В северноамериканските прерии също е имало земеделци, които са започнали да отглеждат някои растения в речните долини, само че усвояването на по-трудните терени е трябвало да изчака до XIX в., когато тук са пристигнали европейците със своите волски впрягове.

Това бяха преките начини, по които култивирането на растения и животни е спомогнало за увеличаването на човешките популации, тъй като е осигурявало много повече храна от лова и събирачеството. По един по-косвен начин е влияел и уседналият бит, също наложен от производството на храни. Повечето ловно-събирачески общности често са се местели, за да търсят храна, но земеделците е трябвало да остават близо до своите ниви и овощни градини. Което пък също е спомагало за по-голямата гъстота на населението, тъй като е позволявало да се намалят и интервалите между отделните раждания. Съгласете се, че майката в една номадска общност, която често мести лагера си, е в състояние да носи само едно дете наред с оскъдните си притежания. Тя просто не може да си позволи лукса да роди второ дете, преди да проходи първото, и то достатъчно бързо, за да не изостава от племето и да не се налага да го носят на ръце. На практика в номадските общества децата се раждат през четири години, като този процес се регулира с помощта на лактационната аменорея, сексуалното въздържание, убиването на (нежеланите) бебета и помятанията. За разлика от тях уседналите общности, пред които не стои проблемът с транспортирането на малките деца, имат възможността да раждат и отглеждат толкова деца, колкото могат да изхранват. Интервалът между ражданията в земеделските общества е около две години, т.е. два пъти по-малък от този при ловците-събирачи. Тази по-висока раждаемост при производителите на храни, заедно с тяхната способност да изхранват повече хора на единица земна площ, е причина и за по-голямата гъстота на населението в тези общества в сравнение с ловците-събирачи.

Друго следствие от уседналия бит е това, че той позволява на хората да трупат и хранителни запаси, което би било безсмислено, ако те не могат да останат на същите места, за да наглеждат и складовете си. Ако от време на време някои номади са се сдобивали с повече храна, отколкото са можели да изконсумират за няколко дни, това внезапно изобилие едва ли им е било от полза, тъй като е нямало как да го опазят. Но такива запаси са били изключително важни за изхранването на онези „по-тесни специалисти“, които не са участвали пряко в производството на храни и със сигурност са стимулирали появата на първите градове. Ето защо номадските общества по принцип разполагат с много малко или никакви „тесни специалисти“ (примерно занаятчии) и затова те се появяват най-напред сред уседналите общества.

Два типа такива „специалисти“ са царете и администраторите. Ловно-събираческите общества са повече или по-малко егалитарни, без постоянни администратори и потомствени вождове и със семпла политическа организация (на ниво орда или племе). Това е така, защото всички пълноправни, т.е. достигнали физическа зрялост членове на общността са принудени да отделят по-голямата част от времето си на търсенето на храна. Но щом храната вече може да се складира, се създават и условия за появата на политически елит, който пък може да установява контрол върху храните, произвеждани от останалите членове на общността, и да си присвоява правото да налага данъци, с което си спестява необходимостта да се грижи за собствената си прехрана и съответно да се посвети изцяло на онова, което днес бихме нарекли политическа дейност. Затова и по-рядко населените земеделски общности най-често са били организирани под властта на вождове, докато царствата се появяват сред тези с по-голямо население. На свой ред по-комплексните политически формации са били и по-способни да водят продължителни завоевателни войни в сравнение с ловците-събирачи. Някои от последните, разполагащи с по-богати природни ресурси, например тези по тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка или Еквадор, с течение на времето също са създали уседнали общества, трупащи хранителни запаси и управлявани от потомствени вождове, но така и не са продължили по същия път, за да се превърнат в царства.

Складирането на хранителните излишъци, събирани с данъци, е дало възможност и за появата на други тесни специалисти, освен царете и администраторите. От много съществено значение за бъдещите завоевания е бил фактът, че тези запаси са можели вече да изхранват и професионални воини. Всъщност това е и решаващият фактор за победата на британските войски над добре въоръжените маори в Нова Зеландия. Маорите са постигнали и някои блестящи победи, но само временно, тъй като не са били в състояние да поддържат постоянна армия и накрая са били пометени от осемнайсетте хиляди професионални британски войници. Със складираните хранителни продукти е ставало възможно и поддържането на специално жреческо съсловие, което пък е осигурявало нужната религиозна мотивация за завоевателните войни. Наред с жреците са се появили и занаятчии, специализирани в обработката на метали, които са изработвали мечове, а след време огнестрелни оръжия и други технологични средства, както и писари, които пък са съхранявали много по-акуратно и в по-големи количества информацията, която дотогава е трябвало да се запаметява.

До този момент изтъкнах прякото и косвено значение на посевите и добитъка като хранителни ресурси. Но те имат и други приложения — например да ни осигуряват топлина и най-различни ценни материали. Както знаем, посевите и домашните животни предлагат естествени суровини за изработването на облекла, завивки, мрежи и въжета. По-важните земеделски средища са отглеждали не само хранителни, но и влакнодайни култури (най-вече памук, лен и коноп). Някои домашни животни също са изпълнявали подобна функция — тук особено важна роля е играла въ̀лната, стригана от овцете, козите, ламите и алпаките, както и коприната, изплитана от копринените буби. Животинските кости също са били важна суровина, особено за художниците от неолита, които още не са владеели металургията. Прясно одраните кравешки кожи са били подлагани на допълнителна обработка, за да се превърнат в някои по-сложни продукти. Едно от най-рано култивираните растения в двете Америки никога не е било отглеждано с кулинарна цел — това е кратуната, която най-често е служела като контейнер за течности.

Едрите опитомени бозайници по-нататък предизвикват истинска революция в човешкото общество, тъй като се превръщат в негово основно превозно средство чак до появата на влаковете през XIX в. Дотогава полезният товар, който хората са пренасяли по суша, е падал върху собствените им плещи. С едрия добитък положението се променя: за първи път в човешката история става възможно да се пренасят бързо и на големи разстояния тежки товари в по-големи количества, а не на последно място и хора. Като ездитни животни са били използвани конят, магарето, якът, еленът и камилата (едногърба и двугърба). С тези пет вида, към които следва да добавим и ламата, са били пренасяни и товари. Кравите и конете са били впрягани в каруци, а в Арктика елените и кучетата са влачели шейни. В по-голямата част на Евразия конят се превръща в основно превозно средство, особено при по-големи разстояния. Трите вида опитомени камили (едногърбата, двугърбата и ламата) са изпълнявали сходна роля съответно в Северна Африка, Арабския полуостров, Централна Азия и Андите.

Едно от по-сериозните последствия от култивирането на растения и животни, имащо и пряко отношение към завоевателните войни — това, разбира се, са евразийските коне, изпълнявали функциите на днешните бронирани джипове и танкове „Шърман“ във военните конфликти на този континент. Както споменах в Глава III, именно те са позволили на Кортес и Писаро да разгромят, начело на шепа авантюристи, две могъщи империи ацтекската и инкската. Но и в много по-ранни времена (около 1000 г. пр.Хр.), когато още не са били измислени седлата, конете са били най-съществената предпоставка за военната експанзия на запад, осъществена от говорещите индоевропейски езици народи, живели в днешна Украйна. С течение на времето техните езици са изместили всички по-ранни западноевропейски езици с изключение на баския. Когато по-късно започнали да впрягат и конете, конните колесници (създадени около 1800 г. пр.Хр.) са предизвикали още една революция във военното дело в района на Близкия изток, Средиземноморието и Китай. Например през 1674 г. пр.Хр. конете са позволили на един чуждоземен народ, хиксосите, да завладеят тогава неразполагалия с коне Египет и дори да установят своя фараонска династия.

Още по-късно, вече през новата ера, конете, особено след изобретяването на седлото и стремето, са позволили на хуните и някои други народи от азиатските степи да тероризират Римската империя и наследилите я държави, като този процес достига кулминацията си с монголските завоевания на огромни части от Азия и днешна Русия през XIII и XIV в. Едва през Първата световна война, с въвеждането на камионите и танковете, конете са престанали да бъдат основното бойно и транспортно средство по време на война. Арабските (едногърби) и бактрийските (двугърби) камили са изиграли сходна роля в своите ареали. Във всички тези случаи хората с опитомени коне (или владеещи по-съвършени начини за използването им) са имали огромно военно преимущество пред останалите.

Но също толкова решаваща роля в завоевателните войни са играли и вирусите, еволюирали в човешките общества, разполагащи с домашни животни. Заразните болести от рода на едрата, дребната шарка и грипа са се появили като типично човешки вируси, породени при мутациите на доста подобните им правируси, които пък са поразявали животните (виж Глава XI). Именно хората, отглеждащи животни, са били и първите жертви на тези еволюирали вируси, но впоследствие са успели да си изградят и някакъв имунитет срещу новите болести. Когато тези частично имунизирани хора са влизали в контакт с други, които дотогава не са били изложени на „техните“ вируси, са избухвали и епидемии, убивали понякога и до 95% от „неимунизираните“ популации. В този смисъл вирусите, предавани от домашните животни, са изиграли и решаваща роля при европейските завоевания в Америка, Австралия, Южна Африка и тихоокеанските острови.

Най-грубо казано, култивирането на растения и животни е означавало повече храна, което ще рече и по-гъсти човешки популации. Постигнатите с течение на времето по-високи добиви от реколтата и използването (в някои региони) на животни за превозване на хранителните излишъци са били на свой ред предпоставки за създаването на уседнали, политически централизирани, социално стратифицирани, икономически комплексни и технологически развити общества. Тоест наличието на култивирани растения и животни в крайна сметка обяснява и защо империите, грамотността и стоманените оръжия са се появили първо в Евразия и едва след това на други континенти (и то не на всички). Военното приложение на конете и камилите, от една страна, и от друга — убийствената мощ на предаваните от тях вируси — завършват и списъка на основните връзки между производството на храни и завоеванията, които сега ще разгледаме.

Глава V „Да имаш“ и „да нямаш“ като исторически фактори

В по-голямата си част човешката история се състои от неравни сблъсъци между имащи и нямащи — между народи, притежаващи „силата на земеделеца“, и такива, които я нямат, или пък между народи, които са я придобили по различно време. Затова не бива да ни изненадва фактът, че в много части на света производството на храни така и не се е появило поради ред екологични причини, които са го възпрепятствали или просто са го правели невъзможно там. Например през праисторическата епоха в арктическата зона на Северна Америка не е имало нито земеделие, нито скотовъдство, а единственият елемент от производството на храни, появил се в евразийска Арктика, е еленовъдството. Производството на храни не е можело да възникне спонтанно и в пустинните зони, лишени от естествени водоеми, каквито са Централна Австралия и някои от днешните Западни щати.

Онова, което настоява за обяснение е фактът, че производството на храни така и не успява да възникне, поне до модерната епоха, и в някои много подходящи от екологическа гледна точка региони, които днес са сред най-богатите земеделски и скотовъдни средища в света. Особено фрапантни в това отношение са регионите, които още са били обитавани от ловци-събирачи, когато там са пристигнали европейските колонисти — Калифорния и някои други части от тихоокеанското крайбрежие на Северна Америка, аржентинските пампаси, югозападните и югоизточни части на Австралия, както и Южна Африка. Но ако се пренесяхме по някакъв начин в 4000 г. пр.Хр., т.е. хилядолетия след възникването на най-старите средища за производство на храни, щяхме доста да се изненадаме от факта, че някои днешни житници на света — по-голямата част от Съединените щати, Англия, Франция, Индонезия и цяла субекваториална Африка — не са предвещавали с нищо бъдещата си роля в човешката история. А ако се върнем и към корените на това производство, ни очакват допълнителни изненади. Най-ранните центрове (които са били доста далеч от днешната ни представа за „житници“) всъщност са се появили в някои по-сухи и като че ли не дотам подходящи от екологическа гледна точка региони като днешните Ирак и Иран, Мексико, Андите, части от Китай и зоната Сахел в Африка. Защо тогава производството на храни се е появило тъкмо в такива наглед „маргинални“ зони, които едва след време са се превърнали и в най-богатите обработваеми земи и пасища в света?

Географските различия в начините, по които е възникнало това производство, също са доста озадачаващи. На някои места то се е развило самостоятелно в резултат от култивирането на растения и животни, осъществено от местните жители. На повечето обаче е било внесено отвън, под формата на посеви и животни, които вече са били култивирани другаде. Праисторическите жители веднага са оценили достойнствата на новия продукт и са се заели с възпроизводството му, още повече че и земите им са били подходящи за това. Защо обаче им е била необходима помощ отвън, за да станат земеделци и скотовъдци? Защо не са го направили сами?

Да вземем регионите, където това производство е възниквало самостоятелно. Защо моментите на появата му варират толкова значително? Например то е било факт в Източна Азия хилядолетия преди да се появи в днешните Източни щати, но така и не се е развило в Източна Австралия. Но да вземем регионите, в които то е било внесено още през праисторическата епоха. Защо и там варират датите на появата му? Например в Югозападна Европа се е появило с цели хилядолетия по-рано, отколкото в Източните щати. А защо в някои региони (като днешните Югозападни щати) местните ловци-събирачи са усвоили някои култивирани растения и дори домашни животни от своите съседи и са оцелели именно като земеделци, докато в други (като Индонезия и по-голямата част от субекваториална Африка) появата на подобно производство е довело до истински катаклизъм, в рамките на който ловците-събирачи са били изместени от нахлулите в земите им земеделци? Всички тези въпроси касаят историческото развитие, в хода на което някои народи са се озовали в категорията на „имащите“, а други — в тази на „нямащите“.

Но ако все пак храним някакви надежди, че ще намерим и отговорите на тези въпроси, най-напред трябва да уточним начините, по които ще идентифицираме регионите, в които е възникнало производство на храни, датите на появата му, както и местата и моментите, в които някое растение или животно е било одомашнено за първи път. Най-сигурните данни се получават чрез идентифициране на фосилите, открити при археологически разкопки. Повечето култивирани растителни и животински видове се различават морфологически от своите диви предци: например домашният добитък и овцете са с по-малки размери (за разлика от домашните птици и ябълките), култивираният грах е с по-тънка и по-гладка обвивка, а рогата на домашните кози приличат вече на тирбушони, а не на ятагани. Затова и фосилите, на които се натъкват археолозите, могат лесно да се идентифицират и показват ясно нивото, което производството на храни е било достигнало на определено място и в определен момент. Но когато останките са само от диви животни, това определено не ни дава основания да твърдим, че е имало такова производство, камо ли да го свързваме с тогавашните ловци-събирачи. На свой ред производителите на храни, особено най-ранните, са продължавали да събират диви растения и да ловуват, така че останките от храни в техните поселища често включат и диви, наред с култивираните видове.

Археолозите датират производството на храни, като подлагат на радиовъглероден анализ намерените хранителни останки. Този метод се базира на бавното разпадане на радиоактивния въглерод 14, един съвсем незначителен компонент на елемента въглерод — безспорния носител на „искрицата живот“ — в нерадиоактивния изотоп, азот 14. Този въглерод 14 постоянно се генерира в атмосферата от космическите лъчи. Растенията поемат в себе си атмосферния въглерод, който съдържа известен и относително постоянен дял от въглерод 14, чието съотношение към преобладаващия изотоп, въглерод 12, е едно към един милион. На свой ред растителният въглерод започва да оформя телата не само на животните-вегетарианци, но и на месоядните, които пък консумират своите тревопасни събратя. Когато обаче някое от тези растения (или животни) умре, половината от съдържащия се в него въглерод 14 се разпада и превръща във въглерод 12, а този процес се повтаря на всеки 5700 години. Това означава, че след около 40 000 години съдържанието на въглерод 14 в техните останки ще е съвсем ниско и толкова трудно измеримо, че на практика ще е неразличимо от примесените с него материали от по-късно време, които също съдържат въглерод 14. В такъв случай, ако искаме да изчислим възрастта на даден археологически обект, ще трябва да отчетем и съотношението на съдържащите се в него съставки — въглерод 14 и въглерод 12.

Радиовъглеродният анализ е свързан с многобройни чисто технически проблеми, поне два от които си заслужават да бъдат споменати тук. Единият е, че до 80-те години на XX в. този метод се нуждаеше от сравнително големи количества въглерод (от порядъка на няколко грама), надвишаващи онези, които по принцип се съдържат в семената или костите. По тази причина учените се въздържаха да датират материалите, открити в близост до проучвания от тях обект, и приемаха, че те така или иначе са „свързани“ с хранителните останки — тоест, че са оставени по същото време и от същите хора, които са ни оставили и мостри от своята храна. Типичен пример в това отношение бяха въглените от огньовете на праисторическите хора.

Уви, археологическите обекти не са някакви плътно запечатани „капсули“, които съхраняват материали, поставени в тях в един и същ ден. Работата е там, че материалите, оставени по различно време, може и да се смесят помежду си, докато червеите, гризачите и други подобни проравят тунели в земята. Затова и въглените могат в един момент да се озоват съвсем близо до останките от някое растение или животно, увехнало или пък изядено в съвсем друг момент, отстоящ на хилядолетия от този, в който е бил накладен самият огън. Напоследък археолозите като че ли успяват да заобиколят този проблем с помощта на една нова техника, наричана „спектрометрия на акселераторната маса“, която позволява радиовъглеродното датиране и на най-микроскопични мостри. По този начин може да бъде определена директно възрастта на малките семенца, костиците и други подобни хранителни остатъци. В някои случаи обаче се получиха и драстични разминавания между резултатите от най-новите методи за радиовъглеродно датиране (които също създават проблеми) и от по-старите. И тези несъответствия все още не са получили удовлетворително обяснение. От тях може би най-важни за целите на нашата книга са тези, свързани с опитите да бъде определен моментът, в който производството на храни е възникнало в двете Америки. Ако резултатите от по-старите, „недиректни“ методи от 60-те и 70-те години показваха, че това е станало около 7000 г. пр.Хр., то последните изследвания ни дават основания да смятаме, че то не е могло да се случи по-рано от 3500 г. преди Христа.

Вторият проблем, свързан с радиовъглеродното датиране, е в това, че съотношението на въглерод 14 и въглерод 12 в атмосферата всъщност не е константна величина, а варира леко с времето, така че всяко датиране, основано на предположението, че това съотношение е неизменно, по неизбежност допуска и някои малки систематични грешки. Параметрите на тези „допустими грешки“ по принцип също могат да бъдат определени — например, с помощта на дърветата-дълголетници, които всяка година образуват нови пръстени в столовете си. Ние можем да преброим тези пръстени и да получим една абсолютна календарна дата от миналото, а след това да проверим въглеродната проба, взета от същото дърво, за съотношението на въглерод 14 и въглерод 12. По този начин радиовъглеродните датировки могат да се „калибрирани“, за да се отчетат и промените в съдържанието на въглерод в атмосферата. В какво се изразява ефектът от тази корекция? Ако видимата (т.е. „некалибрирана“) възраст на даден материал се колебае между 6000 и 1000 г. пр.Хр., то след „калибрирането“ й тази дата най-вероятно ще се измести по-назад във времето (от няколко века до едно хилядолетие). Напоследък по-старите мостри се „калибрират“ с помощта на един алтернативен метод, базиран на един друг процес на разпадане на радиоактивните съставки, при който се оказва, че някои материали, досега датирани от 9000 г. пр.Хр., всъщност са от 11 000 г. пр.Хр.

Археолозите правят разграничение между „калибрирани“ и „некалибрирани“ дати, като добавят към първите главни, а към вторите — малки букви (примерно 3000 BC — 3000 bc). В случая обаче археологическата литература може да бъде и доста подвеждаща, тъй като в повечето книги и статии калибрираните дати също са пояснени със съкращението „пр.Хр.“ (а не „Пр.Хр.“), а авторите пропускат да обяснят каква е разликата. Например датите от последните 15 000 години, приведени в тази книга, са калибрирани. Да се надяваме, че това ще обясни и несъответствията, които читателите може би ще открият между посочените от мен дати и тези в някои стандартни справочници, свързани с производството на храни в праисторическата епоха.

Но дори да е идентифицирал — и датирал — древните останки от домашни животни или растения, как археологът ще разбере дали въпросното растение или животно е било наистина култивирано в района на находката, а не някъде другаде и чак след това внесено там? Единият метод се състои в следното: да проучи някоя карта, представяща естествената среда и разселението на дивите предци на това растение (или животно) и да прецени дали самото му култивиране не е станало най-напред там, където се срещат и неговите предци. Например нахут се отглежда на най-различни ширини — от Средиземноморието и Етиопия до Индия (където днес се реализират 80% от добивите му в света). Някой лесно би могъл да направи погрешния извод, че нахутът е бил култивиран за първи път в Индия. Само че неговият див предшественик — белият нахут — се среща само в Югоизточна Турция. Логичният извод, че нахутът е култивиран именно по тези места, се подкрепя и от факта, че най-старите свидетелства за култивиране на нахут през неолита са открити не другаде, а в Югоизточна Турция и съседна Сирия и датират от 8000 г. пр.Хр. Пак според археологическите данни нахутът се е появил на индийския субконтинент чак след пет хилядолетия.

Вторият метод, с който може да се идентифицира мястото на култивацията на дадено растение или животно, е да се отбележат на карта датите и местата, където са били открити негови култивирани форми и след това да се съпоставят. Мястото, където то се появява най-напред, би могло да е и мястото на неговата най-ранна култивация — особено ако там се среща и неговият див предшественик и ако датите на първите му появи на други места се изместват прогресивно във времето, като прогресивно нараства и разстоянието между тях и предполагаемото място на най-ранната култивация, което подсказва и как се е разпространявало. Например най-ранните следи от култивирани житни растения са открити в т.нар. Плодороден полумесец (в Близкия изток) и датират от 8500 г. пр.Хр. Скоро след това тази култура е започнала да се разпространява постъпателно на запад, за да достигне Гърция около 6500 г. пр.Хр. и Германия около 5000 г. пр.Хр. От тези данни можем да направим извода, че житото е култивирано първо в Плодородния полумесец, което се подкрепя и от факта, че дивият му предшественик се среща само в областта между Израел, Западен Иран и Турция.

Но както ще видим, често възникват и усложнения, например когато дадено растение (или животно) е било култивирано самостоятелно на няколко различни места. Тези случаи могат да се проследят, като се анализират настъпилите морфологични, генетични или хромозомни изменения в самото растение (или животно) на различните места. Например зебуто, превърнато в домашно животно в Индия, има гърбица, липсваща при западноевразийските говеда, а генетичният анализ показва, че предците на днешния домашен добитък в Индия и Западна Евразия са се различавали помежду си още преди стотици хилядолетия, много преди да бъдат опитомени от когото и да било. Тоест одомашняването им в тези два ареала — Индия и Западна Евразия е протекло независимо едно от друго в рамките на последните десет хилядолетия, но и в двата случая е започнало с видове, които вече са се различавали от стотици хиляди години.

Нека сега се върнем към предишните въпроси, свързани с производството на храни. Къде, кога и как това производство се е развило в различните части на земното кълбо?

На единия край са ареалите, в които то се е появило напълно самостоятелно с култивирането на редица местни растения (в някои случаи — и животни) преди там да се появят култивирани растения (или животни) от други места. Има само пет такива ареала, за които понастоящем разполагаме с по-подробни и убедителни данни: Югозападна Азия (и по-точно „Плодородният полумесец“ в Близкия изток), Китай, Мезоамерика (понятие, обхващащо Централно и Южно Мексико плюс съседните страни), южноамериканските Анди (а вероятно и съседните области в басейна на Амазонка) и източните части на Съединените щати (вж. Фигура 5.1). Ако не всички, то поне някои от тези центрове най-вероятно са включвали и съседните земи, където също е възникнало — повече или по-малко самостоятелно — производство на храни, например долината на Жълтата река (Хуанхъ) в Северен Китай и тази на Яндзъ в Южен Китай.

Към тези пет средища, където производството на храни определено е възникнало de novo, можем да добавим още четири — зоната Сахел в Африка, тропическа Западна Африка, Етиопия и Нова Гвинея, които също имат основание да претендират за това звание. Само че тук се натъкваме и на ред неизяснени неща. Култивирането на диви растения несъмнено е било факт в Сахел (непосредствено на юг от Сахара), но тук то вероятно е било предшествано от наченки на скотовъдство, само че все още не е ясно дали то е касаело местните говеда или такива, внесени от „Плодородния полумесец“, чиято пък поява на тези места е стимулирала и култивацията на растения. Също така не е ясно дали появата на сахелски култури е стимулирала на свой ред култивацията на диви растения (каквато безспорно е имало) и в тропическа Западна Африка, а също и дали появата на култивирани растения в Югозападна Азия е стимулирала аналогичния процес в Етиопия. Колкото до Нова Гвинея, археологическите изследвания са потвърдили наченките на земеделие там много преди съседните райони, но отглежданите тогава земеделски култури все още не са идентифицирани.

Таблица 5.1 включва някои от най-известните култивирани растения и животни от тези ареали, както и най-ранните известни дати за самата култивация. От деветте ареала, претендиращи за самостоятелна еволюция на производството на храни, Югозападна Азия може да се похвали и с най-ранните сигурни данни за култивиране на растения (около 8500 г. пр.Хр.) и животни (около 8000 г. пр.Хр.); с този ареал са свързани и повечето сигурни радиовъглеродни датировки. Датите, свързани с Китай са почти толкова ранни, докато данните от Източните щати ясно показват, че този процес е започнал там шест хилядолетия по-късно. Колкото до останалите шест „кандидати“, най-ранните сигурни дати не поставят под съмнение първенството на Югозападна Азия, но пък все още са твърде оскъдни, за да заявим със сигурност, че производството на храни по тези земи е започнало след като вече се е появило в Югоизточна Азия и (ако е така) кога точно е станало това.

Следващата група ареали включва тези, в които са били култивирани поне два вида местни растения (или животни), но самото производство на храни е зависело най-вече от домашни растения (или животни), внесени от други места. И тези вносни продукти лесно могат да минат и за „основни“, защото именно на тях се е основавало местното производство на храни. Именно тяхната поява е позволила на местните жители да преминат към уседнал начин на живот, а след това да започнат да отглеждат и много местни растителни (или животински) видове, които дотогава са събирали (или ловували) инцидентно.

В три или четири от тези ареали „пакетът“ от основни земеделски култури е бил внесен от Югоизточна Азия. Първият е Западна и Централна Европа, където производството на храни е възникнало с пристигането на култивирани растения и животни от Югозападна Азия в периода между 6000 и 3500 г. пр.Хр., но след това е имало и такива (макът, а вероятно и овесът плюс още някои), които са били култивирани на местна почва. Дивият мак е виреел тогава само в крайбрежните части на западното Средиземноморие. Например при разкопките на поселищата на най-ранните земеделски общности в Източна Европа и Югозападна Азия не са открити макови семена — те се появяват за първи път в ранните земеделски поселища в Западна Европа. Затова пък дивите предци на повечето култивирани растения и животни в Югозападна Азия не се срещат в Западна Европа. Всичко това очевидно предполага извода, че производството на храни в Западна Европа не е възникнало самостоятелно. Най-вероятно непосредствена причина за появата му са били посевите, внесени от Югозападна Азия. Появилите се впоследствие земеделски общности на този континент са култивирали и едно местно растение — макът, а след време тази нова култура се е разпространила и на изток.

Друг ареал, където местната култивация най-вероятно е започнала след усвояването на основните близкоизточни земеделски култури, е долината на река Инд. През седмото хилядолетие пр.Хр. първите земеделски общности тук са започнали да отглеждат пшеница, ечемик и някои други посеви, вече усвоени в „Плодородния полумесец“ и пристигнали на тези места през Иран. Едва по-късно те са култивирали и някои местни видове като зебуто и сусама. Аналогичен е и случаят с Египет, където производството на храни е започнало през шестото хилядолетие пр.Хр. с пристигането на посеви от Югозападна Азия, а след това местните земеделци са култивирали смокинята и един местен зеленчук, наричан чуфа.

Същият модел най-вероятно важи и за Етиопия, където още в дълбока древност е започнало отглеждането на пшеница, ечемик и други близкоизточни култури. Древните етиопци също са култивирали и някои видове, срещащи се само по техните земи, като един от тях (кафето) впоследствие се е разпространил по целия свят. Все още не знаем обаче кога точно са култивирали въпросните местни видове — преди или след пристигането на близкоизточните посеви.

Ето че възниква следният въпрос: дали в тези (и още някои) ареали, където основните земеделски култури са били внесени от Близкия изток, местните ловци-събирачи просто са заимствали тези посеви от съседите си земеделци и впоследствие сами са се захванали със земеделие? Или пък въпросните земеделски култури са донесени от нашественици-земеделци, които в тяхно лице са разполагали и с по-сигурни източници на храна, а това на свой ред им е позволило да асимилират завареното население или пък да го избият и прогонят от неговите земи?

В Египет най-вероятно се е случило първото: местните ловци-събирачи просто са включили в своя бит земеделието и скотовъдството, които са усвоили от близкоизточните си съседи, и постепенно са се отказали от „дивите“ храни. Тоест възникването на производство на храни на тези земи се е дължало на чужди земеделски култури и животни, но не и на чужди народи. Най-вероятно същото се е случило и по атлантическото крайбрежие на Европа, където местните ловци-събирачи в продължение на векове са усвоявали близкоизточните земеделски култури и животни. В Южна Африка местните ловци-събирачи — предците на днешните хои — са станали скотовъдци (но не и земеделци!), след като са се сдобили с крави и овце от по̀ северните си съседи, които пък са ги получили от Близкия изток. По подобен начин и индианските ловци-събирачи в днешните Югозападни щати постепенно сами са станали земеделци, като са усвоявали земеделски култури от Мексико. Все още разполагаме с твърде оскъдни данни, за да твърдим, че производството на храни в тези четири ареала от самото начало е било свързано и с култивирането на местни растения и животни. Нямаме данни и за това дали някогашните им жители са били изтласкани от нашественици.

На другия край се нареждат регионите, в които производството на храни със сигурност е започнало с неочакваното (и нежелано) пристигане на чужди народи с техните култивирани растения и животни. Поне за това разполагаме със сигурни данни, защото всички инвазии са били осъществени през модерната епоха от грамотни европейци, които са описали случилото се в безброй книги. Тези региони включват днешна Калифорния, северозападната тихоокеанска част на Северна Америка, аржентинските пампаси, Австралия и Сибир. Само до преди няколко века те все още са били обитавани от ловци-събирачи, в първите три случая — индианци, а в другите два — австралийски аборигени и местни сибирски народи. И тези ловци-събирачи са били избивани, заразявани, прогонвани и най-вече асимилирани от пристигащите европейски заселници (земеделци и скотовъдци), които са пренесли там родните си посеви, но след това не са култивирали никой от местните диви видове (с изключение на орехите макадамия в Австралия). Хоите, които новопристигналите в Южна Африка европейци са заварили, са били не само ловци-събирачи, но и скотовъдци, но са отглеждали само животни, не и растения. В резултат отново се е появило земеделие, зависещо изцяло от чужди култури, при което не са били култивирани местни видове и се е стигнало до огромни размествания на човешките популации.

За финал можем да кажем, че същият модел — внезапна поява на производство на храни, свързано с внесени от другаде посеви и мащабни промени в самите човешки популации — се е повтарял многократно в различни ареали през праисторическата епоха. При липсата на писмени свидетелства доказателствата за тези радикални промени трябва да се търсят в археологическите обекти или да се извличат от речниковия запас на съхранените езици. Най-добре документираните случаи са тези, в които със сигурност може да се говори за прогонване (или избиване) на завареното население, тъй като скелетите на новопристигналите хранопроизводители се различават значително от тези на ловците-събирачи, които те са изместили, а и защото първите са донесли на тези места не само култивирани растения и животни, но и керамиката. В следващите глави ще разгледаме два от най-типичните случаи: „астронезийската“ експанзия, започнала от Южен Китай и обхванала Филипините и Индонезия (Глава XVII) и тази на банту в субекваториална Африка.

Сходен е и случаят в Югоизточна и Централна Европа — налице е една внезапна поява на производството на храни (зависещо от близкоизточни земеделски култури и домашни животни), а също и на грънчарството. Тази промяна вероятно е включвала и изместването на най-древните жители на Гърция и Германия от по-нови „гърци“ и „германци“ — по същия начин, както „старото е отстъпвало път на новото“ и във Филипините, Индонезия и субекваториална Африка. Само че в Европа разликите между скелетите на по-ранните ловци-събирачи и тези на изместилите ги земеделци не са толкова отчетливи, както в предните три ареала. А това означава, че тук смяната на популациите е протекла не толкова осезателно и директно.

Нека обобщим казаното. Само в няколко ареала производството на храни е възникнало самостоятелно, при това датите на появата му варират доста във времето. От тези ареали, играли ролята на „ядра“, ловците-събирачи, живели в някои съседни области, са възприели производството на храни, а в други същите са били изместени от нахлулите там производители на храни от ареалите-„ядра“, а това също е ставало в различни моменти от праисторията. Затова пък жителите на някои ареали никога не са усвоили или развили самостоятелно производство на храни, независимо че са живели в подходяща за целта естествена среда, и са продължили да бъдат ловци-събирачи чак до модерната епоха, когато модерният свят се е стоварил изневиделица върху тях. На свой ред жителите на онези ареали, първи „стартирали“ в производството на храни, са спечелили и сериозно начално предимство на „пистата“, водеща към пушките, вирусите и стоманата. Резултатът се е изразил в дълга поредица от сблъсъци между „имащи“ и „нямащи“, белязали хода на световната история.

Добре, но как да си обясним тези разлики във времето и пространството, както и в начините, по които е започнало производството на храни? Този въпрос, касаещ и един от най-важните проблеми на праисторията, ще бъде обсъден в следващите пет глави.

Глава VI Да бъдеш или да не бъдеш… земеделец

Навремето всички народи на Земята са били ловци-събирачи. Защо изобщо им е трябвало да се захващат с производство на храни? Те със сигурност са имали причина, но защо в средиземноморските части на Близкия изток са го направили още през 8500 г. пр.Хр., а в климатично и структурно подобните средиземноморски региони на Югозападна Европа това е станало едва след три хилядолетия, да не говорим, че в подобните крайбрежни части на Калифорния, Югозападна Австралия и Южна Африка въпросното производство никога не се е развило по самостоятелен път? И още нещо: защо дори народите от „Плодородния полумесец“ са чакали до 8500 г. пр.Хр., вместо да се превърнат в производители на храни още през 18 500 или 28 500 г. пр.Хр.?

За нас, съвременните хора, всички тези въпроси на пръв поглед са глупави, защото това да бъдеш ловец и събирач крие очевидни неудобства. Навремето учените обичаха да цитират Томас Хобс, когато искаха да охарактеризират начина на живота на ловеца-събирач — „гаден, скотски и кратък“. И този наш прадед очевидно е трябвало здравата да се труди, за да изкарва насъщния си, често да се сблъсква с призрака на гладната смърт, да се лишава от такива елементарни удобства като мекото ложе или адекватното облекло и… да умира млад.

Ако трябва да бъдем откровени, само за днешните охолни граждани на Първия свят, които всъщност не произвеждат лично своето меню, производството на храни (в някакви по-отдалечени агрокултурни обекти) означава наистина по-малко физически труд и повече удобства, спасение от глада и по-голяма продължителност на живота. Повечето земеделски стопани и скотовъдци, които съставляват и огромното мнозинство от реалните производители на храни в света, не са задължително по-добре от ловците-събирачи. Изследванията върху разпределението на времето им показват, че те май ежедневно отделят за работа повече часове, отколкото самите ловци-събирачи. Археолозите пък доказват нагледно, че първите земеделци в много региони на Земята са били по-дребни на ръст и недохранени, страдали са от много повече сериозни заболявания и са умирали по-рано от ловците-събирачи, които са изместили. И ако тези първи „фермери“ са можели да предвидят дългосрочните последици от производството на храни, те едва ли са щели да се захванат с него. Но макар и без да подозират резултатите, те все пак са направили този избор. Защо?

В интерес на истината историята изобилства с примери за ловци-събирачи, които са виждали с какво се занимават техните съседи — производителите на храни, но въпреки това са се отказали от неговите предполагаеми предимства и са си останали такива, каквито са били. Например аборигените от Североизточна Австралия са търгували в продължение на хилядолетия със земеделците от островите в Торесовия проток (между Австралия и Нова Гвинея). Калифорнийските ловци-събирачи са търгували с други индианци, земеделци от долината на река Колорадо. По същия начин скотовъдците хои, обитавали земите на запад от Фиш ривър в Южна Африка, са търгували със земеделците банту на изток от нея, но самите те никога не са се занимавали със земеделие. Защо?

Затова пък много други ловци-събирачи, влезли в контакт със земеделци, действително са ставали земеделци — но едва след един необичайно дълъг (поне за нас) период на изчакване. Например жителите на най-северните части на днешна Германия са усвоили производството на храни цели 1300 години след като то е било въведено от представителите на линейно-керамичната култура във вътрешността на страната (т.е. само на някакви си 125 мили по̀ на юг). Защо тези крайбрежни жители са чакали толкова дълго? И кое в крайна сметка ги е накарало да променят така радикално бита си?

Преди да отговорим на тези въпроси, трябва да разсеем някои недоразумения относно появата на производството на храни, а след това да преформулираме и самите въпроси. Онова, което действително се е случило, не е било откриването или пък изобретяването на това производство, както може да ни се стори на пръв поглед. Много често дори не е имало съзнателен избор между „производство на храни“ и „лов и събирачество“. И по-точно, във всяка част на земното кълбо, където се е появило това производство, хората, които са го усвоили, очевидно не са били изправени пред такава дилема, нито пък са си поставяли за цел „всестранното развитие на земеделието“, тъй като никога не са били виждали такова нещо с очите си, нито пък са можели да разберат отнякъде в какво всъщност се състои то. Напротив, както ще видим по-нататък, производството на храни е еволюирало като страничен продукт от някои човешки решения, взети, без да се мисли за техните последствия. Тоест въпросът, който трябва да си зададем, би прозвучал така: защо изобщо се е развило производство на храни, защо това развитие е протекло само на някои места и защо е станало по различно време на различните места, а не на някоя по-ранна (или по-късна) дата?

Има още едно недоразумение — че трябва да се прави отчетлива разлика между ловците-събирачи и производителите на храни, защото едните са номади, а другите — уседнали. Колкото и често да правим такива разграничения, истината е по-друга: ловците-събирачи в някои по-продуктивни региони като северозападното тихоокеанско крайбрежие на Северна Америка (и може би Югозападна Австралия) са преминали към уседнал бит, но никога не са ставали производители на храни. Други ловци-събирачи — в Палестина, крайбрежните части на Перу и Япония — са преминали първо към уседнал бит, а после са усвоили и производството на храни, но пък значително по-късно. Уседналите групи вероятно са съставлявали по-голямата част от ловците-събирачи преди петнайсет хилядолетия, когато всички обитаеми земи (включително и по-плодородните) са били населявани единствено от ловци-събирачи — за разлика от днес, когато малцината останали привърженици на този начин на живот са се съхранили само в по-непродуктивните региони, където номадството е и единствената им възможност за оцеляване.

Затова пък има и мобилни групи на производители на храни. Някои съвременни номади от Езерните планини в Нова Гвинея разчистват отделни участъци в джунглата, на които засаждат банани и папая, после се махат оттам, за да заживеят отново като ловци-събирачи, след което се връщат, за да нагледат „нивите“ си и да ги оплевят, после пак се захващат с лов и събирачество, пак отскачат до „нивите“, докато не дойде и време за жътва и за изяждането на онова, което междувременно се е народило на тези сечища. През лятото индианците апачи от Югозападните щати са мигрирали на север, в по-високите участъци, за да се превърнат временно в „уседнали“ земеделци, а през зимата са се връщали в по-ниските участъци на юг, за да бродят и търсят диви храни. Много скотовъдци от Африка и Азия са сменяли редовно биваците си по време на сезонните си миграции, за да разполагат с целогодишна паша за добитъка си. С други думи, преходът от лов и събирачество към производство на храни далеч не винаги е съвпадал с този от номадство към уседналост.

Една друга предполагаема дихотомия, която често се размива в реалността, е разграничението между производителите на храни като активни потребители (т.е. „стопани“) на своите земи и ловците-събирачи, които просто взимат наготово дивите продукти. Истината е, че и някои ловци-събирачи полагат интензивни грижи за своите земи. Например онези новогвинейски народи, които така и не са култивирали палмата саго и планинския пандан, съумяват да увеличат добивите от техните диви предци, като разчистват храстите около тях, поддържат примитивни „вади“ в тресавищата, обрасли със саго, и ускоряват растежа на по-младите дървета, като изсичат по-старите. Австралийските аборигени никога не са успели да култивират ям и други семенни растения, но въпреки това са усвоили някои елементи на същинското земеделие. Те са разчиствали някои участъци, като са подпалвали храстите и дърветата, за да стимулират растежа на някои ядивни видове, покълващи в пепелищата. Когато са събирали див ям, те са изрязвали по-голямата част от грудката, но останалото отново са заравяли в земята, за да покълнат нови грудки. Дори самият факт, че са разравяли земята, за да вадят грудките, е бил достатъчен за разчистването и „проветряването“ на почвата, което също е стимулирало растежа на нови грудки. Строго погледнато единственото, което не ни позволява да ги поставим в категорията на земеделците е това, че те не са отнасяли тези грудки в биваците си и не са ги присаждали там.

След тези наченки на производството на храни, вече усвоени от ловците-събирачи, то е започнало и постепенно да се доразвива. Далеч не всички необходими техники са били създадени в кратки срокове, а и култивацията на дивите растения и животни в даден ареал не е ставала по едно и също време. Дори в регионите, където преходът от лов и събирачество към самостоятелно производство на храни е бил осъществен най-бързо, е трябвало да изтекат хилядолетия, преди пълната зависимост от дивите храни да бъде заменена с диета, в която тези диви храни заемат относително малък дял. На ранните стадии на производството на храни хората едновременно са събирали диви растения и са отглеждали култивирани, като значението на различните типове събирачество постепенно е намалявало в зависимост от увеличаването на добивите от реколтата.

Основната причина за постепенността на този преход е тази, че производството на храни се е появил в резултат от натрупването на много отделни решения, свързани със сроковете и полаганите усилия. Събиращите фураж хора, подобно на събиращите фураж животни, разполагат с ограничено време и енергия, които могат да изразходят по различни начини. Можем да си представим как някой начеващ фермер се събужда някоя сутрин и си задава следните въпроси: „Дали да прекарам днешния ден, като прекопая градината (с идеята, че тя ще ми предостави много зеленчуци, но след няколко месеца) или да отида на реката за раци (с идеята, че колкото и да се мъча, няма да събера кой знае колко храна за един ден, но пък ще си прекарам по-весело)? Или пък да отида в гората? Може да ударя някой елен, ама по-вероятно е да не хвана нищо…“ Събиращите фураж хора и животни непрекъснато определят своите приоритети и взимат решения, дори и само несъзнателни, свързани с усилията, които биха изразходвали. Първо се съсредоточават в предпочитаните си храни или тези, от които биха извлекли най-голяма полза. Ако такива няма, те просто се насочват към все по-малко предпочитани храни.

Тези решения включват много и най-различни съображения. Хората търсят храна, за да утолят глада си и да напълнят стомасите си. Но пък копнеят за някои по-специфични храни — например богати на протеин, мазнини и сол, сладки плодове или просто такива, които са приятни на вкус. Всичко останало върши еднаква работа. Събирайки фураж, хората се стремят да възстановят максимално изразходваните калории и протеин по начин, който би им коствал най-малко време и усилия. Едновременно с това те се опитват да минимализират риска от гладна смърт, затова и предпочитат умерените, но сигурни постъпления пред изобилните, които обаче изискват много време и усилия, като резултатът не е предварително ясен и винаги съществува риск. Така че една от функциите на тези „градини“ от преди близо единайсет хилядолетия е била да предлагат що-годе сигурни хранителни ресурси в случай, че не са намерени „диви“ храни.

Затова пък между съображенията на мъжете-ловци е влизал и престижът: например те биха предпочели да ходят всеки ден на лов за жирафи (макар и да убиват по един на месец), за да си извоюват статуса на „големи ловци“, вместо да осигуряват два пъти по-голямо количество храна на месец, като го дават по-скромно и всеки божи ден събират корени и ядки. Хората се ръководят и от някои наглед произволни културни предпочитания: за едни рибата е деликатес, за други — табу. И накрая техните приоритети доста се влияят от относителната ценност, която приписват на различните начини на живот — нещо, на което сме свидетели и в днешно време. Например през XIX в. в Дивия запад говедарите, овчарите и фермерите взаимно са се презирали. По същия начин през цялата човешка история земеделците са били склонни да презират ловците-събирачи, защото са ги смятали за „примитивни“. На свой ред ловците-събирачи са ги презирали като „невежи“, а скотовъдците пък са презирали и двете категории. Всички тези елементи също играят роля в решенията, взимани от хората относно начина, по който ще се сдобият с храна.

Както вече сами сте забелязали, първите земеделци на всеки континент едва ли са избирали съзнателно призванието си, тъй като просто не е имало други земеделци, които да наблюдават. Затова пък винаги, когато в някоя част на този континент е възниквало производство на храни, съседните ловци-събирачи са можели да видят резултата и съответно да взимат съзнателни решения. В някои случаи те са възприемали изцяло системата на съседите си, в други са избирали само отделни елементи, а в трети категорично са я отхвърляли и са си оставали ловци-събирачи.

Например около 6000 г. пр.Хр. ловците-събирачи в някои части на Югоизточна Европа са възприели „в пакет“ близкоизточните житни и бобови култури плюс добитъка. Всички тези елементи бързо са се разпространили и в Централна Европа в столетията преди 5000 г. пр.Хр. Усвояването на производството на храни е протекло по-бързо и цялостно в Югоизточна и Централна Европа може би защото начинът на живот на тамошните ловци-събирачи е бил по-малко продуктивен и не е издържал на конкуренцията със земеделците. Затова пък в Югозападна Европа (Южна Франция, Испания и Италия) то е било възприето частично, като първи са пристигнали овцете, а едва по-късно и житните култури. Усвояването на интензивното производство на храни от азиатския континент е ставало много бавно (и частично) в Япония, вероятно защото тамошните ловци-събирачи (разчитащи главно на морските продукти и местните растения) са преценявали начина си на живот като достатъчно продуктивен.

По същия начин, както ловът и събирачеството могат да бъдат частично заменени с производство на храни, така и различните системи за това производство могат да бъдат частично заменяни една с друга. Например индианците от днешните Източни щати са култивирали някои местни растения около 2500 г. пр.Хр., но са поддържали търговски връзки с мексиканските индианци, които са били развили много по-продуктивна земеделска система, базирана на триадата царевица, тиква и фасул. Впоследствие първите са усвоили мексиканските посеви и са заменили поне донякъде с тях местните — тиквата е била култивирана самостоятелно, а царевицата е пристигнала от Мексико в края на III в. пр.Хр., но се е наложила като основна култура около X в. сл.Хр., а фасулът е пристигнал след още едно-две столетия. Имало е дори случаи, в които производството на храни е било изоставяно в полза на лова и събирачеството. Например около 3000 г. пр.Хр. ловците-събирачи от днешна Южна Швеция са усвоили производството на храни, базирано на близкоизточни земеделски култури, но след три века са се отказали от него и в продължение на 400 години са се препитавали само с лов и събирачество, преди да се върнат пак към земеделието.

Всичко това ни показва достатъчно ясно, че решението да се премине към земеделие не е възниквало в някакво „празно пространство“, сякаш хората не са имали с какво друго да се препитават. Ние просто трябва да приемем лова и събирачеството и производството на храни като две алтернативни стратегии, които взаимно са се конкурирали. Смесените икономики, комбиниращи някои земеделски култури (или домашни животни) с лова и събирачеството, също са се конкурирали с двата типа „чисти“ икономики, както и с онези смесени икономики, в които дялът на производството на храни е бил по-голям или по-малък. Но така или иначе през последните десет хилядолетия доминира тенденцията да се преминава от лов и събирачество към производство на храни. Ето защо трябва да си зададем и въпроса: кои са били факторите, ускорили този преход?

Този въпрос продължава да се обсъжда от археолозите и антрополозите. Едната причина да остава все още неразрешен е тази, че в различните части на света най-вероятно са били различни и решаващите фактори. Другата е в това, че невинаги се прави отчетлива разлика между причина и следствие във възникването на производството на храни. Все пак можем да набележим пет по-важни проксимални фактора, като споровете се въртят главно около тяхното относително значение.

Първият — това е намаляването на наличното количество „диви“ храни. Ловно-събираческият бит е носел все по-малко компенсации през последните тринайсет хилядолетия, тъй като ресурсите, от които е зависел (особено животинските), постепенно са се изчерпвали и дори са изчезвали. Както видяхме в Глава I, повечето едри бозайници са изчезнали в Северна и Южна Америка още в края на Плейстоцена, а някои от тях са изчезнали и в Евразия и Африка, било поради климатичните промени, било поради факта, че ловуващите ги хора са ставали не само по-умели, но и повече на брой. Може да се спори дали тъкмо изчезването на отделни животински видове е подтикнало древните индианци, евразийци и африканци към производството на храни (и то след дълго колебание), но пък разполагаме с красноречиви примери от някои острови в по-ново време. Едва след като избиват всички моа в Нова Зеландия и намаляват многократно местната популация на тюлени, маорите пристъпват към интензивно производство на храни, което се повтаря и на много други полинезийски острови. Например полинезийците, колонизирали Великденския остров около 500 г. сл.Хр., може и да са донесли някои домашни птици, но те са се превърнали в техен основен хранителен ресурс едва след драстичното намаляване на дивите птици и делфините. Вероятно един аналогичен фактор е подтикнал някогашните жители на Близкия изток да опитомяват животни след драстичното намаляване на дивите газели, които дотогава са били техен основен източник на храна.

Вторият фактор се свежда до следното — с намаляването на дивеча ловците-събирачи са установявали и наличието на все повече растителни видове, които са можели да бъдат култивирани, и са стигали до извода, че тяхната култивация би им донесла и повече компенсации. Например след климатичните промени в края на Плейстоцена в Близкия изток значително се е разширил и ареалът на дивата пшеница, която е можела да носи големи добиви в относително кратки срокове. Жъненето на такива диви жита е предшествало култивацията на най-ранните земеделски култури, пшеницата и ечемика в Близкия изток.

Третият фактор, наклонил везните в полза на земеделието, е кумулативното развитие на някои технологии, от които впоследствие е зависело самото производство на храни — имам предвид технологиите за събиране, обработка и съхраняване на „дивите“ храни. В крайна сметка каква полза би имал земеделецът от това, че на нивата му има един тон зърно, ако не знае как да го ожъне, овършее и складира в хамбара? Затова и след единайсетото хилядолетие преди Христа в Плодородния полумесец бързо са се появили необходимите методи и технологични средства, които местните земеделци са изобретили, за да се възползват от небивалото дотогава изобилие от диви жита.

В числото на тези изобретения влизат сърповете с кремъчни остриета и дървени (или костени) дръжки; кошниците, с които са пренасяли ожънатите класове от хълмовете, на които са растели житата; хаваните и чукалата, с които са били стривани семената; запичането на самите семена, за да не пускат кълнове, както и издълбаването на подземни хамбари, някои от които и измазани, за да не пропускат вода. Следите от тези нововъведения рязко нарастват на брой след единайсетото хилядолетие преди Христа. Всички тези техники, макар и създадени с оглед на експлоатирането на дивите жита, са били и предпоставки за бъдещото им култивиране.

Четвъртият фактор е двустранната връзка между увеличаването на човешката популация и развитието на производството на храни. Във всички части на света, за които разполагаме с надеждни свидетелства, археолозите откриват доказателства, че по-голямата гъстота на населението е свързана и с появата на такова производство. Коя обаче е причината и кое — следствието? Това е един дълго обсъждан проблем от рода на онзи за кокошката или яйцето: дали увеличаването на броя им е подтикнало хората да произвеждат храни или самото производство на храни е позволило той да нарасне?

Редно е да предположим, че причинно-следствената връзка действа и в двете посоки. Както вече споменах, производството на храни води и до по-голяма гъстота на населението, защото осигурява много повече хранителни калории (на единица земна площ) от лова и събирачеството. От друга страна, гъстотата на човешката популация е започнала постепенно да нараства още в края на Плейстоцена благодарение на усъвършенстваните технологии за събиране и усвояване на „дивите“ храни. С увеличаването на броя на хората производството на храни е ставало все по-предпочитано занимание, защото само то е можело да задоволи и нарасналите им потребности.

С други думи, усвояването на това производство илюстрира един, така да се каже, автокаталитичен процес — или процес, който сам се катализира благодарение на положителната и циклично постъпваща обратна връзка, вследствие на която и непрестанно се ускорява. Постепенното увеличаване на броя им е принуждавало хората да търсят повече храни, а тези, които са правели (макар и несъзнателно) първите си стъпки в производството на храни, са получавали и по-големи компенсации. Със започването на това производство и усядането си тези хора вече са можели да съкратят и интервалите между ражданията, за да се възпроизвеждат по-често, което пък допълнително ги е стимулирало да произвеждат повече храни. Тази двупосочна връзка — между производството на храни и гъстотата на населението — обяснява и тази привидно парадоксална ситуация, в която производителите на храни са увеличавали броя на хранителните калории на единица земна площ, но определено не са яли толкова апетитни храни като техните предшественици, ловците-събирачи. А до този парадокс се е стигнало, защото гъстотата на населението винаги е превишавала, макари с малко, количеството на наличните храни.

Взети заедно, тези четири фактора ни помагат да разберем защо преходът от лов и събирачество към производство на храни в Плодородния полумесец е започнал към 8500 г. пр.Хр., а не десет или петнайсет хилядолетия преди това. В последните два периода ловът и събирачеството са сигурност са носели повече компенсации от производството на храни, защото едрите диви бозайници тогава са били в изобилие, за разлика от дивите жита, а и хората все още не са били създали необходимите средства, за да събират, обработват и съхраняват ефикасно въпросните диви жита, пък и броят им не е бил достатъчно голям, че да им се налага да произвеждат колкото се може повече хранителни калории на единица земна площ15.

Последният фактор се е оказал решаващ, когато са се стеснили географските граници между ловците-събирачи и производителите на храни. По-голямата гъстота на населението е позволявала на производителите на храни да изместват или избиват ловците-събирачи, тъй като са ги превъзхождали по численост, да не говорим за другите им предимства, отново свързани с производството на храни като технологията, вирусите и професионалните воини. В областите, където в началото е имало само ловци-събирачи, групите, усвоили и производството на храни, винаги са превишавали по брой тези, които не са се занимавали с такива неща.

В резултат на това в много части на земното кълбо (подходящи за производство на храни) ловците-събирачи са били изправени пред следната дилема: или да бъдат прогонени от съседите си (производители на храни), или сами да възприемат техния бит. На местата, където те вече са били многобройни или където географските условия са забавили имиграцията на производители на храни, местните ловци-събирачи са имали достатъчно време да усвоят земеделието още в праисторическата епоха и да оцелеят именно като земеделци. Вероятно същото се е случило в американския югозапад, западното Средиземноморие, атлантическото крайбрежие на Европа и някои части на Япония. Затова пък в Индонезия, тропическа Югоизточна Азия, по-голямата част от субекваториална Африка и вероятно на места в Европа ловците-събирачи са били изместени от земеделци още в праисторическата епоха, като подобен процес се е случил, но вече в модерните времена, в Австралия и американския Запад.

Само там, където е имало сериозни географски или екологични бариери пред нахлуващите производители на храни или условията са затруднявали разпространението на местни производствени техники, ловците-събирачи са успели да съхранят бита си до модерната епоха, макар и земите им да са били подходящи за производство на храни. Трите най-красноречиви примери в това отношение са индианските ловци-събирачи в Калифорния, разделени с пустини от индианските земеделци в Аризона; койсанските ловци-събирачи в Южна Африка, чийто субтропически климат не е бил подходящ за екваториалните култури на съседните фермери-бантуси; както и ловците-събирачи на австралийския континент, разделени с тесни морета от производителите на храни в Индонезия и Нова Гвинея. Тези няколко народа са останали ловци-събирачи чак до XX в. и са избегнали участта да бъдат изместени от производители на храни, защото са били ограничени в ареали, неподходящи за производство на храни — най-вече пустините и арктическите зони. Но в последните десетилетия дори и те бяха изкусени от прелестите на култивацията и уседналия бит, било под натиска на бюрократите и мисионерите, било под ударите на вирусите.

Глава VII Как се прави… бадем

Ако пътувате на стоп и ви е писнало да нагъвате храни, отгледани в околните ферми, сигурно ще е страхотно забавно да опитате нещо диво. Естествено вие знаете, че някои диви плодове — например ягодите и боровинките — са едновременно вкусни… и безопасни. Освен това са и доста подобни на някои земеделски култури, така че лесно можете да разпознаете дивите им разновидности, дори и да са много по-дребнички от тези, които отглеждаме в градините си. По-авантюристично настроените стопаджии похапват и гъби с ясното съзнание, че много техни видове са не само интересни на вид, но и смъртоносни. Само че дори и най-страстните любители на диви черупчести плодове не се и докосват до дивите бадеми, десетина вида от които съдържат достатъчно цианид (отровата, използвана в нацистките газови камери), за да ни убият. Горите са пълни с още много растения, попадащи в категорията „неядивни“.

Но така или иначе всички земеделски растения произлизат от диви растителни видове. Как обаче определени диви растения са се превърнали в земеделски култури? Този въпрос е особено озадачаващ, тъй като много от последните (като бадемите) имат диви аналози, които са смъртоносни или лоши на вкус, докато други (като царевицата) изглеждат драстично по-различни от некултивираните си предци. На кой пещерен човек му е хрумнала идеята да си „опитоми“ растение и как го е постигнал?

Култивацията на растения може да бъде определена по следния начин — да се грижиш за дадено растение и по този начин, било съзнателно или не, да го накараш да се промени генетично (в сравнение със своите диви предци), за да стане и по-полезно за човешки консуматори. Създаването на нови сортове днес е една много съзнателна и свръхспециализирана дейност, която се извършва от професионални учени. Те вече познават стотици сортове, но това не им пречи да се стремят да създават все нови и нови. За целта посаждат най-различни семена или коренчета, селектират най-добрия кълн и после започват да разсаждат неговите семена, като прилагат познанията си по генетика, за да създадат още по-качествени разновидности, т.е. още по-хранителни. Понякога дори прибягват и до най-новите техники в генното инженерство, за да трансферират в тях и някои по-специфични гени. Например в кампуса „Дейвис“ на Калифорнийския университет има цял научен екип (департаментът по помология), който се е посветил единствено на ябълките, а още един (този по лозарство и енология) се интересува само от лози и вина.

Няма лошо, но култивацията на растения датира от близо десет хилядолетия. И първите фермери със сигурност не са прибягвали до молекулярната генетика, за да постигат своите резултати. Те дори не са разполагали с някаква налична земеделска култура като модел, който да ги вдъхновява да създават нови. Така че откъде са можели да знаят, че от онова, което правят (каквото и да е то) би могло да се получи и нещо вкусно?

Как тогава тези първи фермери са култивирали растенията, без да си имат и хабер от тази сложна материя? Например как са превърнали отровния див бадем в нещо безвредно (че дори и вкусно), без дори да подозират с какво всъщност се захващат? И какви точно промени са предизвиквали в дивите растения, ако оставим очебийния факт, че са направили някои от тях по-големи или поне не толкова отровни? Да вземем само по-ценните сортове. Моментът на култивацията им варира неимоверно: например грахът е бил „опитомен“ след 8000 г. пр.Хр., маслината — след още четири хилядолетия, ягодите — едва през Средновековието, а скромният пекан (вид американски орех) — чак през 1846 г. Затова пък много други полезни растения, ценени от милиони хора — например дъбът, чиито жълъди се събират в много части на света — си остават „неопитомени“ и до днес. Кое е накарало тогавашните хора да преценят, че култивацията на някои растения е по-лесна или пък по-перспективна в сравнение с другите? Защо фермерите от Каменната ера са се захванали точно с маслината, докато дъбът и досега кара дори и най-добрите ни агрономи да се въртят неспокойно нощем в постелите си?

За начало нека разгледаме култивацията на растения от гледна точка на… самите растения. А като ще говорим за растения, нека вметнем и това, че ние сме само един от хилядите животински видове, които несъзнателно „опитомяват“ растения.

Подобно на всички биологични видове (включително и хората), растенията нямат друг избор, освен да разпръсват „семето“ си там, където то би могли да „покълне“ и „върже плод“ и съответно да предаде по веригата гените на своите родители. Младите животни се разпръсват сами (като се разпълзяват или отлитат), но растенията не разполагат с тази опция, така че им се налага да действат като стопаджии. И ако семената на някои растения могат да бъдат разнесени от вятъра или водата, то повечето други просто прилъгват някое животно да свърши тази работа вместо тях — тоест то да разпръсне семената им. За целта те ги опаковат (за да се получи „апетитно изглеждащ плод“) и съответно прибягват до някои рекламни трикове, свързани с цвета и миризмата на въпросния плод. Гладното животно отскубва и поглъща този ефектно изглеждащ плод, след което си тръгва (или отлита) и по някое време изплюва (или изхожда семената), като обикновено не прави това в непосредствена близост до растението-родител. И по този начин една нищо и никаква семка може да прекоси хиляди километри!

Някои сигурно ще се изненадат от това, че въпросните семена могат да издържат на такива неприятни процедури като храносмилателните процеси в животинския стомах, а после дори и да покълват от изпражненията на самото животно. Но да се надяваме, че има и по-авантюристично настроени читатели, които няма да се шокират от прочетеното. Те например биха могли сами да направят някой и друг тест, за да се уверят от личен опит в прочетеното. Семената на много диви растения действително трябва да преминат през нечий животински стомах, за да могат изобщо да покълнат. Например има един африкански пъпеш, който така добре се е адаптирал към въпросната процедура — да бъде изяждан от животните, в случая едно подобно на хиената създание, наречено аардварк, — че най-често расте тъкмо на местата, които служат за тоалетни на споменатия животински вид.

Можем да онагледим начина, по който бъдещите „стопаджии“ привличат животните, с дивите ягоди. Когато семената им са още млади и не са готови за разсаждане, обвиващият ги плод е зелен, кисел и жилав. Щом обаче семената съзреят, същият този „неапетитен“ плод става червен, сладък и крехък. Промяната в цвета служи за сигнал на някои птици като дроздовете да долетят и да го откъснат, а впоследствие да изплюят (или изходят) семената.

Естествено, дивата ягода не прави всичко това със съзнателна цел, а и го прави само когато семената й са готови за разсаждане. А и дроздовете не ядат диви ягоди с идеята, че така улесняват и тяхното възпроизвеждане. Просто ягодите еволюират благодарение на естествения подбор. Колкото по-зелени и по-кисели са неузрелите ягоди, толкова по-малко са и дроздовете, които биха съсипали „реколтата“, като изядат плодовете, преди семената им да са готови за транспортиране. И обратното, колкото по-червени и по-сладки са плодовете, толкова по-многобройни са и пернатите, които с охота биха разпръснали и разсадили зрелите семена.

Безброй други растения също са се адаптирали към това да бъдат изяждани и разпръсвани от определени животни. Както ягодите са се адаптирали към птиците, така и жълъдите са се адаптирали към катеричките, мангото — към прилепите, а някои острици — към мравките. И горното се вписва поне донякъде в нашата дефиниция за култивиране на растения, тъй като тези генетични модификации в растението-прототип в известен смисъл го правят и по-полезно за консуматорите му. Но никой не би нарекъл този процес „култивация“, защото птиците, прилепите и другите животински консуматори не отговарят на едно друго важно изискване — те не отглеждат съзнателно растения. Затова и най-ранните несъзнателни стадии от еволюцията на дивите растения в земеделски сортове са протекли по следния начин — тези растения са се стремели да привлекат вниманието на хората, за да изяждат плодовете им, а след това да разпръснат и семената им, а за целта не е било нужно да стават градинари. В този смисъл човешкият нужник, който сам по себе си е нещо важно, може да се окаже и люлката на агрономическата наука — или поне на нейните първи и неосъзнати представители.

Нужниците са просто едно от многото места, на които ние напълно случайно посаждаме семената на онези диви растения, които сме изяли. Когато събираме ядивни диви растения и ги отнасяме вкъщи, някои изпадат още по пътя или около нашите домове. Някои плодове пък загниват и ние ги изхвърляме на боклука, макар и семената в тях да са си съвсем на ред. Семенцата на ягодата са съвсем мънички и затова обикновено ги поглъщаме със самия плод, след което ги изхвърляме по каналния ред. Да, но семената на много други плодове са достатъчно големи и затова гледаме да ги изплюем колкото се може по-бързо. Тоест към нужниците би следвало да добивам и нашите плювалници и боклукчийски кофи — това са били първите агрономични лаборатории.

Но в която и „лаборатория“ да попаднат, те винаги идват от точно определени растения — тези, които ние предпочитаме по една или друга причина. Ако сте брали някога ягоди, боровинки и други такива, вие естествено много добре знаете, че не карате наред, а избирате точно определени плодове и храсти. Подобен е бил и подходът на първите фермери. Когато са започнали да занимават напълно целенасочено със сеитба, те естествено са избирали семена само от онези растения, чиито плодове са предпочитали да берат в дивата природа. И за целта не е било нужно да разбират онзи генетичен принцип, според който по-големите ягоди раждат семена, които най-вероятно ще се превърнат в храсти, раждащи още по-големи ягоди.

Затова и когато се завирате в трънливите шубраци, въпреки жегата и рояците комари, вие не го правите просто заради първия попаднал ви ягодов храст. Дори и да е несъзнателно, вие вече сте взели решение кой храст изглежда най-обещаващо и дали изобщо си струва да бъде обран. И какви са тези ваши несъзнателни критерии?

Единият, разбира се, е размерът. (Кой казва, че нямал значение?) Вие предпочитате големи ягоди, защото не си струва да се пържите на слънцето и да ви хапят комарите заради някакви си пършиви ягодки. Това предлага и част от обяснението защо толкова много културни сортове имат доста по-големи плодове от своите диви предци. Особено добре ни е познат фактът, че ягодите и боровинките от супермаркета са направо гиганти в сравнение с дивите, но тези различия всъщност са се появили едва през последните столетия.

Тези разлики в размера ни връщат в зората на земеделието, когато култивираният чрез човешка селекция грах е станал десет пъти по-тежък в сравнение с дивите си предци. Малките диви грахчета са били събирани от ловците-събирачи в продължение на хилядолетия (по същия начин, както днес берем с умиление дребничките боровинки), преди преференциалното засяване и отглеждане на най-апетитно изглеждащия див грах — тоест това, на което днес му викаме фермерство — да започне да предлага от поколение на поколение все по-едри зрънца. С риск да ви досадя, ще ви напомня, че ябълките в супермаркета са с диаметър около десет сантиметра, докато дивачките са три пъти по-малки. Най-старият царевичен кочан е бил дълъг едва около сантиметър и половина, но през XV в. мексиканските индианци вече са отглеждали такива по една педя, а днес има и някои сортове, чиито мамули стигат до половин метър.

Една друга очебийна разлика между семената, които ние отглеждаме и техните диви предци е горчивината. Много диви семена са еволюирали така, че да бъдат горчиви, с неприятен вкус или направо отровни, за да отпъждат животните, които биха могли да ги изядат. Ето че в случая естественият подбор при семената и плодовете действа в обратна посока. Вярно е, че тези семена, чиито плодове са вкусни, се оставят на животните да ги разпръсват, но самото семе в плода задължително е с не особено приятен вкус. В противен случай животното ще го сдъвче и тогава то няма как да покълне.

Бадемът е още един удивителен пример за нещо горчиво, което е променило вкуса си при култивацията. Повечето диви бадеми съдържат в изобилие едно химическо вещество, наречено амигдалин, което пък (както вече се спомена) служи за основа на отровата цианид. Само една хапка е достатъчна да убие този, който е бил достатъчно глупав да не се вслуша в предупреждението на горчивия вкус. И така, първият стадий в несъзнателната култивация включва събирането на семена за ядене. Да се чуди и мае човек, че на някой му е хрумнало да събира диви бадеми, че да ги вкара в този първи стадий… Може би ще кажете, че това е една от поредните загадки на човешката психика. Добре, но как все пак е станало?!

Обяснението е, че някое строго индивидуално бадемово дърво случайно е мутирало в един-единствен ген, което му е попречило да синтезира горчивия амигдалин. Само че такива дървета умират в дивата природа, без да оставят потомство, защото птиците моментално усещат каква е хавата и ги опоскват до шушка. Ето че някое любопитно или просто гладно дете, мотало се около първите фермери, е попаднало на тях и си е отбелязало, че има едни по-особени, негорчиви бадеми. (По същия начин европейските селяни и днес разпознават и оценяват по достойнство дъбовете, чиито жълъди са по-скоро сладки, отколкото горчиви.) Тези по-особени бадеми са били и единствените, които първобитните фермери биха посадили — в началото без да влагат особен умисъл в това и най-често на боклука, а след това и в своите овощни градини.

Археологическите разкопки показват, че през 8000 г. пр.Хр. дивият бадем вече е бил култивиран в днешна Гърция. Към третото хилядолетие преди Христа той е бил усвоен и в земите на източното Средиземноморие. Когато египетският фараон Тутанкамон умрял (ок. 1325 г. пр.Хр.), сред храните, оставени му за из път в отвъдното в неговата знаменита гробница, фигурира и бадемът. Сред познатите земеделски култури, чиито диви предци са горчиви или отровни, са перуанският фасул, пъпешите, патладжаните и зелките. Пак някой мутант ще да е покълнал случайно в нужниците на древните пътешественици…

Ако размерът и вкусността са най-очебийните критерии, по които древните ловци-събирачи са селектирали дивите растения, то сред другите се нареждат месестите или лишени от семки плодове, мазните семена и дългите влакна. Дивите тикви не образуват почти никакъв плод около семената си, но ранните фермери са успели да селектират и такива, които са имали не само семки, но са били и по-месести. Още по-рано са били култивирани бананите, в резултат на което се е получил просто един месест плод (без никакви семки). Това на свой ред кара някои съвременни агрономи да запретнат ръкави и да започнат да произвеждат серийно най-различни нови портокали, гроздета и пъпеши, общото между които е, че нямат семки. И това научно „обезсеменяване“ нагледно ни показва как човешката селекция може да преобърне с главата надолу първоначалната функция на един див плод, който в природата е служел просто като помощно превозно средство за разпръсване на семена.

По същия начин в древността са били селектирани много растения заради техните мазни плодове или семена. Сред най-старите плодни дървета, отглеждани в Средиземноморието, са маслините, култивирани около 4000 г. пр.Хр. заради маслото, което съдържат. Култивираните маслини са не само по-големи, но и по-маслени в сравнение с дивите. По същите съображения древните фермери са селектирали и сусама, горчицата, мака и лена, а съвременните учени правят подобни фокуси със слънчогледа, шафрана и памука.

Но преди да се стигне до днешното му приложение, памукът, разбира се, е бил селектиран най-вече заради своите влакна, от които са изплитали тъкани (прототипи на днешните текстилни изделия). Тези мъхнати влакна са всъщност „косъмчетата“ на памучните семена и древните фермери в двете Америки и Стария свят самостоятелно са селектирали разни сортове с по-дълги влакна. В случая с лена и конопа (две други влакнодайни растения, отглеждани още в древността) влакната изникват не от семената, а от стъблото и селекцията е целяла да се получат растения с по-дълги и… по-прави стъбла. Обикновено си мислим, че по принцип сортовете се създават, за да осигуряват повече храна, но ето че една от най-старите ни земеделски култури е именно ленът (усвоен още през VII хилядолетие пр.Хр.). А както знаем, той не става за ядене — от него се прави лененото платно, което си е оставало основният текстилен материал, използван в Европа, докато не са го изместили памукът, а после и синтетиката след Индустриалната революция.

И така, всички тези етапи от еволюцията на дивите растения в земеделски култури са имали и своите характеристики, които ранните фермери е нямало как да не забележат — например големината на плода, горчивината, месестността, маслеността или дължината на влакната. Когато са подбирали само такива растения, които са притежавали и най-много от желаните от тях качества, древните несъзнателно са ги разсаждали и по този начин са ги подготвяли и за бъдещата им роля — тоест да поемат по пътя на култивацията.

Наред с това обаче е имало поне четири други основни типа промени, но те нямат отношение към очебийните критерии, с които си служат берачите на боровинки. В такива случаи берачите са предизвиквали промени, като са обирали плодчетата на познатите им растения, а други упорито са пренебрегвали (защото с нищо не са привличали погледа им), или пък са променяли селективно средата, в която са виреели тези растения.

Първата от тези промени е оказала въздействие върху самите механизми за разпръсване на семената. Много растения имат специални защитни механизми (които не позволяват на хората да оберат наведнъж всичките им семена). Това би могло да се случи само със семената на някой мутант, който е лишен от такива защитни механизми. Това пък предопределя и избора му за прототип на бъдеща земеделска култура.

В това отношение е особено показателен примерът с граха, чиито семена (граховите зърна, които ядем) са затворени в шушулка. И ако на дивото грахче му се прииска да пусне кълн, преди това то трябва да се изсули от своята шушулка. За целта граховите растения са развили еволюционно един специален ген, който кара шушулката да се разпуква и да изръсва зрънцата си на земята. В един момент обаче се появява и някой мутант, чиито шушулки упорито не щат да се разпукат. В дивата природа едно такова мутирало грахово зрънце ще си умре, зазидано в собствената си шушулка и от него няма да остане никаква следа, защото само разпукващите се екземпляри могат да предават по-нататък своите гени. Да, но единствените шушулки, които тогавашните хора са можели да оберат от растенията, са били именно неразпукнатите. Това означава, че още от момента, в който хората са започнали да берат див грах, за да го ядат в домовете си, те са пристъпили и към селекцията на този едногенен мутант. По същия начин са подходили и към лещата, лена и мака, сред които също се появяват такива мутанти.

Само че вместо в шушулка, семената на дивата пшеница и ечемика се развиват под формата на клас, на върха на стъблото, което пък най-спонтанно се отръсква и ги изсипва на земята, за да могат да покълнат. Но ето че отново някой ген мутира, вследствие на което стъблото губи способността си да се отръсква. В дивата природа подобни мутации са гибелни за самото растение, защото семената му остават увиснали между небето и земята и нямат възможност да покълнат и пуснат коренчета (както си му е редът). Затова пък класовете на такива мутанти са много удобни за жънене и транспортиране. А когато хората са започнали впоследствие да засаждат семената от ожънатите класове на тези мутанти, следващата реколта семена също е изчаквала търпеливо момента на жътвата, докато по-нормалните им (т.е. немутирали) събратя са изсипвали съдържанието на плодовете си на земята, откъдето е нямало как да ги съберат. Ето как първобитните фермери са преобърнали на 180 градуса посоката на естествения подбор: „животворните“ дотогава гени изведнъж са станали смъртоносни, а смъртоносните — животворни. И тази несъзнателна селекция на „неотръскващи“ се екземпляри, осъществена още преди десет хилядолетия, най-вероятно е и първото по-сериозно човешко „подобрение“, внесено в представител на земната флора. Точно тази промяна бележи и началото на земеделието в Плодородния полумесец.

Вторият тип промяна е била дори още по-неосезаема за древните берачи. Тъй като са виреели в зона с доста непредсказуем климат, едногодишните растения са рискували да изчезнат като видове, ако семената им покълват прекалено бързо и едновременно. В такъв случай е можело всички посеви да бъдат унищожени от сушата или студа, без да оставят семена за продължение на вида. Ето защо много едногодишни растения са развили и специални кълнови предпазители (или герминационни инхибитори), с които да регулират възпроизводството си, а първоначално „спящите“ или дормантни семена вече да покълват в рамките не на една, а на няколко години. По този начин, дори и повечето кълнове да са били съсипани от влошилите се климатични условия, все са щели да останат някои семена, които да покълнат по-късно (когато времето се оправи).

Пример за същата „инхибиционна“ адаптация, чрез която дивите растения постигат желания резултат е, когато те обвиват семената си с по-дебела коричка. Сред дивите растения с подобна адаптация са пшеницата, ечемикът, грахът, ленът и слънчогледът. В дивата природа семената им и досега покълват на няколко етапа. Нека сега се върнем с няколко хилядолетия назад и да се опитаме да си представим какво всъщност се е случило в сферата на вече прохождащото земеделие. Ранните фермери би трябвало да са установили (учейки се от собствените си грешки), че могат да получават по-високи добиви, ако първо разорат и напоят почвата и чак след това да засеят семената. И когато са се научили и на това, семената, които са покълвали скоро след тези манипулации, са се превръщали в растения, чиито семена са можели да бъдат ожънати и засети на следващата година. Но много от „неопитомените“ семена не са покълвали веднага и не са давали никакви добиви.

Между тях обаче е имало и някои случайно мутирали индивиди, чиито семена са били лишени от твърдата коричка и другите подобни „предпазители“. Всички тези мутанти са покълвали като по команда и са давали обилна жътва от мутирали семена. Ранните фермери не са можели да не забележат разликата (по същия начин, както са забелязвали и селективно са беряли по-едрите ягоди). А това е означавало да включат в цикъла сеитба-растеж-жътва-сеитба само мутантите. Подобно на промените в разпръсването на семената, така и тези промени в предпазните механизми са особено характерни за пшеницата, ечемика и граха, а и много други посеви, и ги отличават от техните диви предци.

Оставащият основен тип промяна, невидима за ранните фермери, е касаел възпроизводството на растенията. При отглеждането на посеви често се появява следният проблем: някои мутанти са още по-полезни за хората (примерно защото имат по-големи или не толкова горчиви семена). Но ако тези апетитни мутанти се кръстосат с нормални растения, мутациите незабавно ще се разсеят или ще изчезнат напълно. Как тогава първобитните земеделци са успели да ги съхранят?

Ами много просто — растенията се възпроизвеждат сами, при което мутацията автоматично се запазва. Това важи най-вече за тези, които се възпроизвеждат вегетативно (от грудката или коренището на растението-родител) или пък са хермафродити, които могат да се самооплождат. Да, но огромното мнозинство не се възпроизвеждат по този начин. Те са или хермафродити, които обаче не могат да се самооплождат и затова са принудени да се чифтосват с други хермафродити (на принципа „твоята мъжка част опложда моята женска и обратното“), или пък развиват отделни мъжки и женски растения, подобно на всички по-нормални бозайници. Първите се наричат „несъвместими“ или „не-самодостатъчни“ хермафродити, а вторите — двудомни. Но и в двата случая това е било лоша новина за древните фермери, защото са се лишавали от любимите си мутанти, без да разбират защо.

Решението е включвало още един тип невидима промяна. Всъщност на самото възпроизводство на растенията действат безброй мутации. Някои мутанти връзват плод, без дори да са били опрашени, с което стигаме и до днешните банани, грозде, портокали и ананаси без семки. Някои мутирали хермафродити губят споменатата „несъвместимост със самите себе си“ и започват чевръсто да се самооплождат — пример за този процес са много плодни дървета като сливата, прасковата, ябълката, кайсията и черешата. Някои мутирали лози, които в нормалния случай са двудомни, също се превръщат в самооплождащи се хермафродити. Благодарение на всички тези процеси древните земеделци, които естествено едва ли са разбирали репродуктивната биология на растенията, са успявали в крайна сметка да създадат и полезни „сортове“, които действително са ги изхранвали и си е струвало да се присаждат — за разлика от първите и уж много обещаващи диви мутанти, чиято първоначална плодовитост бързо е потъвала в забравата…

С други думи, древните земеделци са селектирали бъдещите си сортове на базата на точно определени растения — като са отчитали не само такива ясно осезаеми параметри като размера и вкуса, но и някои по-незабележими достойнства като механизмите за разпръсване на семената, кълновите предпазители и репродуктивната биология. В резултат на това различните растения са били селектирани по доста различни и нерядко дори противоположни съображения. Някои от тях (като слънчогледа) са били подбирани заради много по-едрите семки, докато при други (като бананите) решаващи са се оказали тъкмо по-малките или направо никакви семки. Марулята е била селектирана заради пищните си листа, които са компенсирали липсата на семки и плодове, а тиквата, която едва ли може да се похвали с особено интригуващо „озеленяване“ — заради месестите плодове. Особено поучителни са случаите, в които някой растителен вид е бил селектиран по различно време и по различни съображения, в резултат на което са се получили и някои доста различно изглеждащи сортове. Кръмното цвекло, което в началото е било отглеждано в Месопотамия заради листата му (подобно на една днешна негова разновидност, известна като чард), по-късно е привлякло вниманието на хората с вкусовите качества на грудката си, а накрая (през XVIII в.) — и със съдържанието й на захар (и така се е получило захарното цвекло). Предците на днешните зелки, които в началото най-вероятно са били събирани заради маслените си семки, са били подложени на още по-драстична диверсификация — тях са ги селектирали било заради листата (съвременното стандартно зеле и по-къдравият му събрат кейл), било заради стъблата (алабашът), било заради пъпките (брюкселското зеле) или пък цветчетата (карфиолът и броколито).

Досега разгледахме само тази селекция (независимо дали съзнателна или не), която са осъществявали древните фермери и в резултат на нея някои диви и своенравни растения са се преобразили в благопристойни земеделски култури. Но има още един много важен фактор. Казахме, че в началото древните земеделци са подбирали семената на някои точно определени диви растения, засявали са ги в градините си, а след това са избирали най-продуктивните от тях, за да ги засеят и на следващата година. Да, но една немалка част от тази трансформация (която обикновено наричаме „култивиране“) се е дължала и на селекцията, осъществявана от самите растения. Дарвиновият термин „естествен подбор“ се отнася за онези отделни представители на даден вид, които са оцелявали по-често в естествени условия и са се възпроизвеждали по-успешно от своите конкуренти (т.е. другите представители на същия вид). Ето че в този случай някои естествени процеси — поединичното оцеляване и възпроизводството — извършват и самия подбор. Но ако условията се променят, започват да оцеляват по-други типове индивиди или просто започват да се възпроизвеждат по-ефикасно, с което на свой ред се превръщат в „естествено подбрани“, а това пък означава, че самата популация е претърпяла еволюционна промяна. Класически пример в това отношение е развитието на своеобразен „индустриален меланизъм“ в британските молци: по-тъмните екземпляри са започнали да надвишават по брой по-светлите си събратя, тъй като през XIX в. покрай промишленото развитие е станала по-мръсна и околната им среда. Казано най-просто, по-тъмните (т.е. по-мръсни) дървета са можели вече да приютяват само по-тъмни молци, а по-бледите им събратя са се откроявали на този фон и затова по-лесно са привличали вниманието на своите естествени врагове.

И както индустриалната революция в Англия е променила естествената среда на молците, така и земеделието е променяло околната среда на растенията. Редовно прекопаваните, наторявани, напоявани и оплевявани площи („градините“) са предлагали условия, рязко по-различни от тези на сухите и необработвани баири. Много от промените в култивираните растения са се дължали и на подобни промени в околната среда, което се е отразявало и на предпочитанията на самите градинари. Например, ако фермерът засее по-нагъсто семената в своята градина, между тях избухва яростна конкуренция. Естествено по-големите се възползват от ситуацията и започват да покълват по-бързо, което ги прави и по-предпочитани пред по-малките, които дотогава са били засявани на сухи и ненаторявани баири, където са разполагали с по-голямо лично пространство и не им се е налагало да се конкурират. И тази все по-ожесточена вътрешна конкуренция в рамките на самата земеделска култура е отговорна не само за по-големия размер на семената, но и за много други промени, случили се при трансформацията на дивите растения в културни сортове.

Как да си обясним другите по-съществени разлики между подходящите за доместикация растения? Защо например някои от тях са култивирани още в дълбока древност, други — чак през Средновековието, а трети и досега си остават имунизирани срещу подобни действия? Можем да извлечем по дедуктивен път повечето отговори, като разгледаме отдавна установената последователност, в която са се появили отделните земеделски култури в Плодородния полумесец.

Оказва се, че най-ранните близкоизточни земеделски растения — например пшеницата, ечемикът и грахът, одомашнени още преди десет хилядолетия — са произлезли от диви предци, предлагащи много предимства. Самите предци вече са били ядивни и са давали високи добиви в диво състояние. Отглеждането им е било лесно, тъй като е било достатъчно да засеят семената им или да ги присадят. Растели са бързо, което е означавало, че са можели да бъдат ожънати само няколко месеца след сеитбата — едно несъмнено предимство в очите на онези правещи първите си стъпки фермери, които още са били на границата между ловуващи номади и уседнали селяни. Можели са да складират реколтата, без да се притесняват, че ще се развали бързо — за разлика от много други по-късно създадени земеделски култури като ягодите и марулите. Повечето от тези растения са били и самоопрашващи се, което ще рече, че не са имали проблеми с възпроизвеждането си и са предавали гените си непроменени, без да се налага да ги хибридизират с други варианти на същия вид, които обаче не са толкова полезни за хората. И накрая, техните диви предци са изисквали и много малки генетични промени, за да се превърнат в посеви — например пшеницата, която току-що е била мутирала, за да не отръсква класовете си, но затова пък е покълвала едновременно и бързо.

Следващият стадий в развитието на земеделието е включвал първите плодни и орехови дървета, култивирани през IV хилядолетие пр.Хр. Сред тях са маслината, смокинята, фурмата, нарът и лозата. За разлика от зърнените и шушулковите растения, тук трябва да минат поне три години от засаждането им, за да започнат да дават храна, а и постигат пълната си продуктивност след около десетилетие. Това ще рече, че отглеждането им е било възможно само за хора, които вече изцяло са преминали към уседнал бит. Но пък точно тези плодни дървета са били и най-лесни за култивация. За разлика от някои по-късно усвоени дървета, тези безпроблемно са покълвали (и израствали) от присадени клонки, както и от семена. Фактът, че е достатъчно да отрежеш една миниатюрна клонка, да я забучиш в земята и да си знаеш, че тя ще „върже“, крие и други предимства — например земеделецът, който вече е открил в природата някое по-плодовито дърво, може да бъде сигурен, че всичките му потомци (не на земеделеца, на дървото) ще бъдат също толкова плодовити.

Третият стадий е включвал някои плодни дървета, които са и доста по-трудни за култивация — например ябълката, крушата, сливата и черешата. В случая отрязаната клонка не върши работа. Чиста загуба на време и труд ще е да посееш семената им и да очакваш, че от тях ще поникне цяла горичка, тъй като потомците и на най-перспективните представители на тези видове варират много помежду си и няма гаранция, че след време също ще се отрупат с вкусни плодове. Тук се налага да се използва една много сложна техника за присаждане на пъпки и прилежащите им стъбла (т.нар. „ашладисване“), която е била развита в Китай на един доста късен етап от развитието на земеделието. Това е един доста трудоемък и пипкав процес, чиито основни принципи явно са били открити с цената на продължителни и сложни експерименти. Искам да кажа, че в случая едва ли е било достатъчно някоя номадка да се изходи на мястото, което е ползвала като нужник, за да установи на следващия път, че там вече е изникнала изящна фиданка (че и отрупана с плодове). Нека не надценяваме ролята на нужниците…

Много от тези късно култивирани дървета са предлагали цял куп проблеми, тъй като дивите им предци не са проявявали абсолютно никакъв интерес към самоопрашването. Трябвало е да ги „съешават“ (чрез кръстосано опрашване) с други дръвчета, принадлежащи към генетично различен вариант на същия вид или да присаждат целенасочено такива генетично различни разновидности или пък просто да засяват в градината мъжките и женските растения в близост едно до друго. Всички тези проблеми са отложили култивацията на ябълката, крушата, сливата и черешата почти до класическата епоха. Горе-долу по същото време обаче се е появила още една група култивирани растения, които не са изисквали чак такива къртовски усилия. В началото всички те са били просто бурени, покълнали по вече напълно съзнателно обработваните земеделски площи. И сред тези посеви, започнали кариерата си като бурени, са ръжта, овесът, ряпата (и репичката), цвеклото, празът и марулята.

Тази последователност важи за Близкия изток, но сходни (поне донякъде) процеси са протичали и навсякъде другаде в света. По-конкретно близкоизточната пшеница и ечемик са представители на онзи клас растения, наричани житни (макар и да са част от семейството на тревите), докато близкоизточният грах и леща са от класа на бобовите и влизат в семейството на шушулковите, наред с добре познатия ни фасул. Житните притежават ценното качество да растат бързо, имат високо съдържание на въглехидрати, а и могат да предложат напълно приемлива храна (понякога близо тон) само от един хектар обработваема площ. Благодарение на всичко това житните днес осигуряват над половината от калориите, консумирани от човешките същества и включват пет от водещите дванайсет земеделски култури в света (пшеницата, царевицата, оризът, ечемикът и соргото). Много житни култури имат ниско съдържание на протеин, но това се компенсира от бобовите, в които протеинът най-често е 25% (при соята — и 38%). В този смисъл житните и бобовите осигуряват повечето съставки на една балансирана диета.

Както ще разберем от Таблица 7.1, култивирането на житни и бобови растения е положило началото на производството на храни в много части на света. Най-популярните примери са: комбинацията от пшеница, ечемик, грах и леща в Плодородния полумесец, тази от царевица и някои видове бобови в Мезоамерика, и тази от ориз, просо, соя и още някои бобови в Китай. Не толкова известни са африканската комбинация от сорго, африкански ориз, бисерно просо плюс някои местни грахове („кравешкия“) и фъстъци, и андийската, включваща нежитната, но зърнена киноа плюс няколко местни представители на бобовите.

Таблицата представя основните земеделски култури (разпределени в пет отделни класа) от най-ранните земеделски поселища в различни части на света. В квадратни скоби са поставени културите, които за първи път са били усвоени на други теста, всички други имена са на местни култури. Пропуснати са тези, които са пристигнали или са играли важна роля в по-късни времена — например бананите в Африка, царевицата и фасулът в източните части на днешните Щати и бататите в Нова Гвинея. Памукът фигурира с четири вида от сем. Gossypium, като всеки от тях е характерен само за посочената част на света; тиквата е представена с пет вида. Обърнете внимание на факта, че житни, бобови и влакнодайни култури са дали старт на земеделието в повечето ареали, но кореноплодните, грудковите и тиквовите са играли по-съществена роня само в някои от тях.

Таблицата показва също, че ранната култивация на лена (заради влакната) в Плодородния полумесец има паралели по целия свят. Конопът, четири вида памук, юката и агавето са осигурявали материал за изработване на въжета и дрехи съответно в Китай, Мезоамерика, Индия, Етиопия, Субсахарска Африка и Южна Америка, като в някои региони към тях се е прибавяла и вълната на домашните животни. От всички центрове на ранното производство на храни само източната част на днешните Съединени щати и Нова Гвинея са останали без влакнодайни култури.

Наред с тези паралели са се откроили и някои съществени различия при различните системи за производство на храни по света. Едното е, че земеделието в по-голямата част на Стария свят се е изразявало в засяването на монокултурни обработваеми площи, като много по-късно се е пристъпило и към изораването им. С други думи, сеячите просто са носели семената в шепи и са ги разтваряли над нивата, в резултат на което на нея е пониквала само една култура. След одомашняването на кравите, конете и други големи бозайници са започнали да ги впрягат в рала и нивята са били изоравани с помощта на животинска тяга. В Новия свят обаче никога не е било опитомено животно, което би могло да се впрегне в рало. Затова и нивите винаги са били орани с „човешка тяга“ — с помощта на заострени пръчки или примитивни мотики, а семената са били посявани едно по едно, т.е. никой не ги е ръсел с шепи. Повечето обработваеми площи в Новия свят най-често са били засявани с различни земеделски култури, така че в случая монокултурността отпада.

Друга съществена разлика между отделните системи — това са основните източници на калории и въглехидрати. Както видяхме, житни култури е имало в много ареали. В други обаче тяхната роля е била поета или разпределена между кореноплодните и грудковите, чието значение (ако мога така да се изразя) е било пренебрежимо малко в Плодородния полумесец и Древен Китай. Маниоката (или касава) и бататите са се превърнали в основни продукти в тропическа Южна Америка, картофите и оката — в Андите, африканският ямс (както можем да се досетим) — в Африка, а индокитайският му вариант и тарото — в Югоизточна Азия и Нова Гвинея. Пак там някои дървесни култури, най-вече бананите и хлебното дърво, също са се превърнали в основни и богати на въглехидрати продукти.

По този начин в римската епоха повечето от днешните водещи земеделски култури вече са били усвоени все някъде по света. Както ще видим, когато стигнем до домашните животни (Глава IX), древните ловци-събирачи са били отлично запознати с местните диви растения, а древните фермери очевидно са откривали и култивирали почти всички, с които си е струвало да го направят. Разбира се, чак средновековните монаси са се сетили да култивират ягодите и малините, а съвременните агрономи продължават да внасят подобрения в древните сортове и да добавят към тях нови и не толкова важни за изхранването ни култури, например някои родственици на ягодите (сини и червени боровинки, както и киви) и орехите (макадамия, пекан и кашу). Но повтарям, значението на тези няколко новопопълнения остава скромно в сравнение с ветерани като пшеницата, царевицата и ориза.

Въпреки всичко, в този списък на успехи липсват много диви растения, които несъмнено имат хранителна стойност, но така и не сме успели да ги култивираме. Сред тези неуспехи особено се откроява случаят с дъба, чиито жълъди са били основна храна за калифорнийските индианци и събратята им от източната част на страната, както и резервен вариант за европейските селяни в по-гладни години. Жълъдите определено имат хранителна стойност, тъй като са богати на скорбяла и мазнини. Подобно на много други иначе ядивни диви храни, повечето жълъди съдържат и горчиви танини, но любителите им са се научили да се справят с танините по същия начин, както са се справяли с горчивите химически съставки на бадема и ред други диви растения. Отстраняването на танините е можело да стане чрез счукване и накисване на жълъдите. Или просто са обирали жълъдите на някой самотен дъб-мутант, които вече са имали ниско съдържание на танини.

Защо наистина не сме успели да култивираме такъв ценен източник на храна като жълъдите? И защо толкова дълго не сме се сещали да култивираме ягодите и малините? Какво има в тези растения, което толкова дълго ги е избавяло от култивация от страна на древните фермери, които при това вече са владеели и такива сложни техники като ашладисването?

Оказва се, че дъбът създава поне три препятствия. Първо, расте толкова бавно, че би изчерпил търпението на повечето фермери. Посятата пшеница може да бъде ожъната само след няколко месеца, бадемът започва да дава редовно плод след три-четири години, но на посятия жълъд ще му трябва поне десетилетие. Второ, по време на еволюцията си дъбът е адаптирал жълъдите си към вкусовете на катериците, които — както всички сме виждали — старателно ги събират, заравят и кътат по разни хралупи, след което ги изваждат и изяждат. Тоест нов дъб може да поникне само от някой случаен жълъд, който катериците са пропуснали да приберат. При наличието на милиарди катерици, всяка от които ежегодно е претършувала основно всички места в периметъра й, които биха били подходяща среда за млади дъбове, и е прибирала оттам стотици жълъди, ние, хората просто не сме имали шанс да селектираме който и да било дъб заради вкусните му жълъди. Същият проблем — бавен растеж/бързи катерици — би могъл да обясни и защо не са били култивирани букът и американското твърдо дърво (хикъри), чиито черупчести плодове открай време са били брулени съответно от древните европейци и от индианците.

Последната и може би най-важна разлика между бадема и жълъда е, че в първия случай горчивината се контролира от един-единствен доминиращ ген, докато във втория те са много. Това пък означава, че ако някой древен земеделец е бил засадил бадем и жълъд, откъснати случайно от някои също така случайно лишили се горчивината си дървета, то законите на генетиката подсказват, че в случая с бадема половината от плодовете на поникналото впоследствие ново дърво също няма да са горчиви — за разлика от почти всички рожби на новия дъб. А това е достатъчно да убие ентусиазма на всеки кандидат-производител на жълъди, колкото и търпелив да е той и дори да е успял да се пребори с катериците.

Колкото до ягодите и малините, тук сме имали аналогични проблеми с дроздовете и някои други падащи си по тези плодове птици. Вярно е, че римляните са беряли диви ягоди в градините си. Но при наличието на милиарди дроздове, които са нацвъквали с ягодови семенца всяко възможно място (включително и римските градини), ягодите са си оставали същите миниатюрни плодчета, които само един дрозд би могъл да оцени, и не са се превърнали в онези сочни и едри екземпляри, които сме свикнали да си купуваме от супермаркета. Едва в по-ново време — с измислянето на предпазните мрежи и парниците — хората най-сетне са се справили с дроздовете и са префасонирали ягодите и малините съобразно собствените си стандарти.

Ето че разбрахме, че разликата между гигантските ягоди от супермаркета и техните дребнички горски посестрими е само един пример за многобройните особености, които отличават култивираните растения от техните диви предци. На първо време тези разлики са се появявали в резултат от естествените вариации сред самите диви растения. Някои от тях — например различната големина на ягодите и горчивината на бадемите — лесно са можели да бъдат забелязани от древните фермери. Други — като тези в механизмите за разпръсване на семената или семенната дормантност — очевидно са оставали недостъпни за хората до появата на съвременната ботаника. Но независимо дали селекцията на диви ядивни растения се е дължала на повече или по-малко съзнателни критерии, настъпилата впоследствие еволюция на дивите растения в земеделски култури е била в началото си изцяло несъзнателен процес. Непосредствената й причина е бил нашият подбор на конкретни диви растения, както и конкуренцията между отделните растения в градините, в резултат на която са се появили и разновидности, по-предпочитани от тези в диво състояние.

Затова и Дарвин не започва своята най-велика творба, Произход на видовете чрез естествен подбор…, с описанието на самия естествен подбор. Вместо това първата глава описва обстойно начина, по който са се появили нашите културни растения и домашни животни благодарение на изкуствения подбор, осъществяван от хората. И вместо да ни занимава с галапагоските птици (с които обикновено го свързваме), Дарвин подхваща нещо съвсем друго — как фермерите били отглеждали най-различни сортове цариградско грозде! Той пише: „В научните трудове, посветени на овощарството, често съм се натъквал на огромната изненада, с която техните автори реагират на «невероятните» умения на обикновените «неуки» градинари, защото те постигали изумителни резултати с толкова оскъдни материали. Всъщност изкуството им е съвсем просто, а колкото до крайния резултат, той се постига почти несъзнателно. Това изкуство се състои в следното: винаги да избираш за култивация най-добре познатата разновидност и да засяваш нейните семена, а ако случайно се появи още по-добра разновидност, да подбереш пък нейните семена и прочее в същия дух.“ И тъкмо тези принципи на култивацията чрез изкуствен подбор все още ни служат като модел, помагащ ни да разберем най-добре и произхода на видовете чрез естествен подбор.

Глава VIII Ябълки или индианци

Току-що видяхме как хората от някои региони са започнали да култивират диви растителни видове — една стъпка с непредвидими за момента последствия, касаещи не само собствения им начин на живот, но и мястото, което техните потомци са щели да заемат в историята. Нека сега се върнем на нашите въпроси: Защо земеделието никога не е възникнало самостоятелно в някои плодородни и много подходящи за целта ареали като Калифорния, Европа, умерените зони на Австралия и субекваториална Африка? Но да вземем и ареалите, в които то е възникнало самостоятелно — защо в някои от тях това е станало много по-рано, отколкото в другите?

В случая като че ли от само себе си се налагат два противоположни отговора: проблемът е в местните хора… или пък в наличните диви растения. От една страна, почти всяка умерена (или тропическа) зона на земното кълбо, разполагаща с по-обилни водни запаси, предлага и достатъчен брой видове, подходящи за култивация. В такъв случай обяснението за това, че земеделието не е успяло да се развие в някоя от тези зони, би трябвало да е свързано с културните особености на нейните жители. От друга страна, ако не всички, то поне някои от жителите на всеки по-голям ареал на земното кълбо биха проявили интерес към онзи тип експериментиране, което на свой ред би ги отвело и до култивацията. Тогава единствено липсата на подходящи растения би могла да обясни защо на някои места така и не се появило производство на храни.

Както ще видим в следващата глава, аналогичният проблем с опитомяването на едри бозайници се оказва много по-лесен за разрешаване, просто защото броят на тези видове е много по-малък в сравнение с растенията. Светът разполага едва с около 148 вида едри диви сухоземни бозайници (тревопасни и всеядни), които биха могли да се окажат кандидати за опитомяване. Ето защо ще е по-разумно да видим каква е наличността на едри бозайници в отделните региони и после да проверим дали пък липсата на домашни животни в някои региони не се е дължала по-скоро на липсата на подходящи диви бозайници, а не толкова на културните особености на местните хора.

Този подход обаче би създал доста трудности при растенията просто поради техния брой — има около 200 000 вида в дивата природа, които и досега доминират в земната флора и са породили повечето ни земеделски култури. Едва ли можем да се надяваме, че ще обхванем абсолютно всички диви растения дори и в някой по-ограничен ареал като Калифорния, че и да пресметнем колко от тях са могли да бъдат култивирани. Но и този проблем си има разрешение, в което сега сами ще се уверим.

Когато човек чуе, че има еди-колко си вида растения на Земята, естествено първата му реакция ще е следната: ами щом са толкова много, значи всяка зона с по-благоприятен и по-мек климат би могла да излъчи и предостатъчно кандидати за култивация.

След това обаче той ще трябва да отчете и тази подробност: огромното мнозинство диви растения всъщност не са подходящи за култивация. Това са типични горски растения, които не дават ядивни плодове, а листата и корените им също не стават за ядене. Тоест от тези 200 000 вида само няколко хиляди могат да се консумират от хора, но едва неколкостотин са били култивирани в една или друга степен. Но дори и тези неколкостотин не са еднакво хранителни — повечето имат скромен принос към нашата диета и сами по себе си едва ли биха могли да стимулират възхода на цивилизацията. Строго погледнато, най-стойностни са само една дузина, но пък те дават 80% от годишната реколта на модерния свят. И в тази „шепа отличници“ житните са представени от пшеницата, царевицата, ечемика, ориза и соргото; бобовите — от соята; кореноплодните (или грудковите) — от картофа, маниоката и батата; източниците на захар — от захарната тръстика и захарното цвекло; в категорията на плодовете безспорен фаворит е бананът. Днес само житните предоставят повече от половината калории, консумирани от човешките популации. А при положение, че основните земеделски култури в света са толкова малко, а и всички те са култивирани още преди хилядолетия, вече не е толкова изненадващо, че немалко ареали в света всъщност не предлагат никакви диви растения, притежаващи нужния потенциал. А неуспехът ни в по-ново време да култивираме дори и един нов сорт, който да играе по-съществена роля в изхранването ни, подсказва, че древните най-вероятно са проучили всички що-годе полезни диви растения и още тогава са култивирали онези, които си е струвало.

Затова пък някои неуспехи на човечеството да култивира диви растения не се поддават толкова лесно на обяснение. Най-фрапиращите случаи са свързани с растения, които са били култивирани в един ареал, но не и в другите. Това ще рече, че човек никога няма гаранции, че дадено диво растение може да се превърне в полезна земеделска култура, което пък ни кара да си зададем и следния въпрос: защо определени диви видове не са били култивирани в определени ареали?

Подобен озадачаващ и същевременно типичен пример ни предлага Африка. Такова важно житно растение като соргото е било култивирано още в древен Сахел, т.е. малко по̀ на юг от Сахара. Среща се в диво състояние във всички по-южни части на континента, но в най-южната никога не е било култивирано (както впрочем и никое друго растение) до появата на целия пакет от земеделски култури, който земеделците банту (живели на север от екватора) са пренесли в тези зони преди около две хилядолетия. И така, защо коренните жители на Южна Африка не са култивирали сами соргото?…

Също толкова озадачаващ е и неуспехът на хората да култивират дивия лен в Западна Европа и Северна Африка или пък пшеницата айнкорн в южната част на Балканите. Наистина, защо? При положение, че тези две растения са били сред първите осем земеделски култури на Плодородния полумесец, те би трябвало да са и най-лесни за култивиране. Да, но навсякъде другаде са ги усвоили едва след като там е пристигнал пакетът с посеви от Близкия изток. Защо хората там вече не са били пристъпили — по свое усмотрение — към култивацията им?

Но не по-малко озадачаващо е и случилото се в самия Плодороден полумесец: и четирите най-ранни плодни култури имат диви аналози, срещащи се в зони, доста отдалечени от източното Средиземноморие, където за първи път са били култивирани: маслината, лозата и смокинята са виреели доста по̀ на запад в днешна Италия, Испания и Северозападна Африка, а финиковата палма — в цяла Северна Африка и Арабския полуостров. Тези четирите очевидно са били и най-лесни за култивиране от всички диви плодни растения. Защо тогава хората извън Плодородния полумесец не са успели да ги култивират и са започнали да ги отглеждат едва след като са ги получили „наготово“ от Източното Средиземноморие?

Други и още по-озадачаващи примери касаят дивите видове, които не са били култивирани в ареали, където производството на храни не е възникнало спонтанно, въпреки че въпросните видове са имали близки родственици, култивирани навсякъде другаде. Например маслиненото дърво Olea europea е било култивирано в източното Средиземноморие. Добре, но има още поне 40 вида оливи в тропическа и Южна Африка, Южна Азия и Южна Австралия, някои от които тясно свързани с тази Olea europea, а никоя от тях не е била култивирана. По същия начин, ако един вид дива ябълка и един вид дива лоза са били култивирани в Евразия, то с много от техните родственици в Северна Америка това никога не се е случило — някои от тях бяха хибридизирани едва през модерната епоха с техни евразийски аналози. Защо коренните американци сами не са култивирали тези очевидно полезни ябълки и лози?

Можем да продължаваме до безкрайност с подобни примери. Но това крие и една коварна уловка: всъщност създаването на земеделски култури не се свежда само до това — ловците-събирачи да култивират едно отделно растение, а във всяко друго отношение да останат верни на своя номадски бит. Да си представим, че тези северноамерикански диви ябълки действително се бяха превърнали в страхотна земеделска култура. За целта е било достатъчно някогашните северноамериканци да уседнат и да ги култивират. Само че тези индианци не са били склонни да се откажат от номадския си бит и да заживеят в села (което би означавало, че могат веднага да започнат да си правят и ябълкови градини) просто защото не са разполагали с достатъчно други диви растения и животни, подходящи за култивация, което пък би могло да оправдае и промяната им в начина на живот.

В такъв случай не е ли редно да отчитаме и потенциала на местната флора за култивация? И дали при тези северноамериканци, които, видите ли, не са успели да култивират дори ябълките, проблемът не се е свеждал до следната дилема — индианци или ябълки?

За да отговорим на този въпрос, сега ще сравним три региона, превърнали се в центрове на самостоятелно развиващото се земеделие, които заемат срещуположни точки на земното кълбо. Вече стана дума, че единият от тях, Плодородният полумесец, е може би най-ранният център на производство на храни в света, както и мястото, където са се появили част от днешните най-важни земеделски култури и почти всички по-важни домашни животни. Другите два, Нова Гвинея и източната част на днешните Съединени щати, могат да се похвалят, че са култивирали някои местни диви видове, но постигнатото не се е отличавало с особено разнообразие (само една от тези култури е играла по-съществена роля в световното земеделие), в резултат на което и полученият пакет от храни не е успял да стимулира някакво по-интензивно развитие на човешката технология и политическа организация, както е станало в Плодородния полумесец. И едва след като направим това сравнение, можем вече да зададем и въпроса: дали флората и естествената среда в Плодородния полумесец са имали някакви очевидни предимства пред Нова Гвинея и източната част на днешните Съединени щати?

Един от основоположните факти в човешката история, това е важната роля, която още в дълбока древност е играла една част от Югозападна Азия, наричана Плодородния полумесец (заради формата на картографското й изображение — вж. Фигура 8.1). По всичко изглежда, че именно в този ареал е протекла най-рано една верига от еволюционни процеси, обхващаща появата на градове, писменост, империи и пр., или онова, което (за добро или зло) определяме като цивилизация. Въпросната верига от процеси, на свой ред стимулирани от такива фактори като гъстотата на населението и складирането на хранителни излишъци, позволяващо и изхранването на хора, специализирани в други дейности освен земеделието, е станала възможна само благодарение на възникналото по тези места производство на храни (под формата на култивация на растения и опитомяване на животни). Тоест производството на храни е и първото от нововъведенията, реализирани в Плодородния полумесец. Така че ако искаме да разберем генезиса на модерния свят, ние първо трябва да намерим отговор на този въпрос: защо култивираните растения и опитомените животни на Плодородния полумесец са му позволили да направи такъв стремителен старт? Защо са му дали толкова отчетливо начално предимство?

За наш късмет, Плодородният полумесец определено е най-щателно проучената и анализирана част на земното кълбо, поне що се отнася до появата на земеделието. Например идентифицирани са дивите предци на повечето култури, усвоени в самия регион или в близост до него; родството им с тези култури е доказано с генетични и хромозомни изследвания; известна е степента им на разпространение в дивата природа; идентифицирани са промените, които са претърпели в рамките на самата култивация (нерядко до ниво отделен ген); тези промени могат да бъдат проследени и в отделните пластове на археологически обекти; знае се приблизително времето и мястото на всяка култивация. Не отричам, че и други ареали, най-вече Китай, също са разполагали с подобни предимства, тъй като рано са пристъпили към култивацията, но самите предимства и последвалото създаване на земеделски култури могат да бъдат изяснени най-детайлно именно в Плодородния полумесец.

Едно от предимствата на Плодородния полумесец е това, че се намира в зоната на т.нар. средиземноморски климат, за който са характерни меките влажни зими и продължителните, горещи и сухи лета. Самият климат селектира растения, способни да оцеляват през продължителния сух сезон и да възстановяват бързо темпото си на развитие със завръщането на дъждовете. Повечето растения в региона, особено житните и бобовите, са се адаптирали към условията по твърде удобен за хората начин: те са едногодишни, което ще рече, че самото растение изсъхва и умира през сухия сезон.

В рамките на едногодишното си съществуване тези растения по неизбежност остават просто малки тревички. За сметка на това повечето влагат огромна част от енергията си в произвеждането на големи семена, които остават дормантни през сухия сезон, но пък са готови да покълнат още щом завалят дъждовете. Ето защо едногодишните растения не хабят излишна енергия в изграждането на неядивни дебелокори или влакнести стъбла, както постъпват дърветата и храстите. Освен това много от семената, особено тези на едногодишните житни и бобови растения, стават за ядене и от хора. И те съставляват шест от общо дванайсетте основни земеделски култури в модерния свят. За сведение, ако живеете близо до някоя гора и я погледнете през прозореца си, растенията, които ще видите, ще бъдат главно дървета и храсти, чиито стъбла не ви съветвам да опитвате, а и те влагат много по-малко енергия в производството на ядивни семена. Разбира се, някои горски дървета в зоните с по-влажен климат наистина произвеждат и ядивни семена, че и големи, но тези семена не са пригодени да оцеляват при по-дълга суша, затова и хората няма как да трупат запаси от тях.

Второ предимство на флората в Плодородния полумесец е това, че дивите предци на местните земеделски култури вече са били в изобилие и доста продуктивни, растели са в големи „масиви“, което също не е можело да не бъде оценено от местните ловци-събирачи. Експерименталните изследвания, при които ботаниците събират семена от такива естествени „масиви“ на диви житни растения (подобно на ловците-събирачи, които са го правели преди десет хилядолетия) показват, че спокойно е можело да се постигат добиви от около един тон на хектар, което пък се равнява на 50 килокалории хранителна енергия срещу само една, изразходвана в работа. Самият факт, че са можели да „ожънат“ солидни количества диви житни растения за кратки срокове (стига семената да са узрели) и да складират „реколтата“ си, за да се изхранват с нея през остатъка от годината, е накарал някои ловци-събирачи в Плодородния полумесец да заживеят в постоянни селища още преди да започнат да култивират отделни растения.

И тъй като житните растения в Плодородния полумесец са били достатъчно продуктивни и в диво състояние, наложили са се само няколко допълнителни промени по време на самата култивация. Както стана дума в предходната глава, основните промени — разпадът на естествените системи за разпръсване на семена и за герминационна инхибиция — автоматично са еволюирали и бързо са набрали скорост още щом хората са започнали да засяват селективно семена по полята. Дивите предци на пшеницата и ечемика доста им приличат на вид, така че в случая идентичността на родителите никога не е била поставяна под съмнение. И тъй като са били лесни за култивиране, именно тези едногодишници с големи семена са били ако не първи, то сред първите земеделски култури, създадени не само в Плодородния полумесец, но и в Китай и Сахел.

Тази бърза еволюция на пшеницата и ечемика контрастира с историята на царевицата, която е водещата житна култура в Новия свят. Нейният предполагаем прародител — едно диво растение, известно като теосинте — изглежда толкова различно от царевицата (например зърната и структурата на съцветията), че дори ролята му на хипотетичен предтеча дълго време е будела разгорещени спорове сред ботаниците. Хранителната стойност на теосинтето едва ли е впечатлявала особено древните ловци-събирачи: в диво състояние то е много по-слабо продуктивно от дивата пшеница, дава и много по-малко зърно в сравнение със създадената на негова основа царевица, а и има навика да скрива зърната си зад определено неядивна и корава обвивка. Така че за да се превърне в полезна земеделска култура, теосинтето е трябвало да претърпи доста драстични промени, свързани с репродуктивната му биология, да увеличи значително инвестициите си в семена, а също и да ги лиши от твърдите като камък обвивки. Археолозите все още спорят ожесточено колко столетия или пък хилядолетия са били необходими, за да може миниатюрният кочан на древната царевица да достигне размерите на човешки палец. Едно поне е ясно — необходими са били още няколко хилядолетия, за да достигне днешните си размери. Това също контрастира с очевидните и бързо доказващи се достойнства на пшеницата и ечемика, а проблемите, създавани от скромното наглед теосинте, несъмнено са били съществен фактор и в различното развитие, през което са преминали човешките общества от Новия свят и тези от Евразия.

Трето предимство на флората в Плодородния полумесец е това, че съдържа висок процент на „самодостатъчни“ хермафродити — тоест растения, които обикновено се опрашват сами, но от време на време практикуват и кръстосано опрашване. Да си припомним казаното в предходната глава: повечето диви растения са или хермафродити, заклети привърженици на кръстосаното опрашване, или двудомни, т.е. имат си отделни мъжки и женски индивиди, които нямат друг избор, освен да си разпределят ролите в самото опрашване. Тези факти от сферата на репродуктивната биология явно са създавали доста ядове на ранните фермери — винаги, когато са засичали някой по-продуктивен мутант, неговите издънки са побързвали да се каращисат с друг, не толкова обещаващ растителен индивид, и така са се лишавали от своите уж вродени предимства. В резултат на това повечето земеделски култури попадат в онзи малък процент на диво самоопрашващите се диви хермафродити или пък тези, които не практикуват секс, а се размножават вегетативно (примерно чрез корен, явяващ се генетичен дубликат на растението-родител). С други думи, високият процент на „самодостатъчни“ хермафродити във флората на Плодородния полумесец е улеснявал неимоверно първите фермери, защото това е означавало, че е висок и процентът на дивите растения, чиято репродуктивна биология е съвместима с потребностите на хората.

Тези „себични“ създания са били удобни за първите фермери и с това, че от време на време са прибягвали до кръстосано опрашване и по този начин са предлагали все нови и нови разновидности, от които е можело да се направи и по-прецизна селекция. Въпросното кръстосано опрашване се е случвало не само между представители на един и същ вид, но и между родствени видове, в резултат на което са се получавали доста интригуващи хибриди. Един такъв хибрид, сътворен от близкоизточни „егоцентрици“, е хлебната пшеница, която междувременно се е превърнала и в най-ценната земеделска култура на модерния свят.

И така, тези първи осем земеделски култури, усвоени някога в Плодородния полумесец, произхождат до една от „самодостатъчни“ диви предци. А трите житни между тях — двата сорта пшеница (айнкорн и емер) и ечемикът — наред с „егоцентричността“ — са разполагали и това предимство, че са имали относително високо съдържание на протеин (8-14%). За сравнение най-важните житни култури в Източна Азия и Новия свят — съответно оризът и царевицата — са имали доста по-ниско съдържание на протеин, което е създавало и доста по-сериозни проблеми при изхранването на местното население.

Това бяха само някои от предимствата, които флората в Плодородния полумесец е предлагала на първите земеделци или, най-общо казано, необичайно висок процент на диви растения, подходящи за култивация. Но същата зона на средиземноморски климат се простира и по̀ на запад, за да обхване и голяма част от Южна Европа и Северозападна Африка. Да не говорим, че има още четири зони с аналогичен климат в четири съвършено различни части на света: Калифорния, Чили, Югозападна Австралия и Южна Африка (вж. Фигура 8.2.). И тези четири други „средиземноморски“ не само че не са успели да станат достойни конкуренти на Плодородния полумесец още в зората на производството на храни, но и никога не са създали свое собствено земеделие. Тогава с какво по-особено предимство се е ползвала тъкмо тази част на Западна Евразия?

Оказва се, че тя (и по-специално в онази своя част, известна като Плодородния полумесец) има най-малкото пет предимства пред останалите субтропически зони. Първо, Западна Евразия със сигурност притежава и най-обширната зона на средиземноморски климат. В резултат на това тя разполага и с подчертано разнообразие на диви растителни и животински видове, много по-голямо в сравнение с относително тесните субтропически зони на Югозападна Австралия и Чили. Второ, от всички тези зони западноевразийската търпи и най-осезателни климатични промени при редуването на сезоните и годините. Тези вариации се отразяват благотворно на еволюцията, особено във флората, където има и особено висок процент на едногодишни растения. Комбинацията от тези два фактора — голямо разнообразие на видове и висок процент на едногодишни растения — означава чисто и просто, че средиземноморската зона на Западна Евразия се отличава и с най-голямо разнообразие на едногодишни растения.

Значението на това ботаническо богатство за хората е добре онагледено от географа Марк Блумлер в неговите изследвания на разпределението на дивите тревисти растения. От хилядите такива видове Блумлер е отсял и класирал 56-те с най-едри семена — един вид каймакът на потенциалните култури, чиито зърна са поне десет пъти по-тежки от тези на останалите (вж. Таблица 8.1). Всички са характерни за Средиземноморието, както и някои други зони със сухи сезони. Нещо повече, те са съсредоточени главно в Плодородния полумесец и други части на западноевразийската субтропическа зона, което пък е предполагало и възможността за много по-широка селекция от страна на начинаещите фермери: поне 32 от общо 56-те ценни тревисти растения в света! По-конкретно ечемикът и пшеницата от вида емер, двете най-ранни основни земеделски култури в Плодородния полумесец, се нареждат съответно на 3-то и 13-то място в този „Топ 56“. За сравнение субтропическата зона на Чили предлага само два такива вида, Калифорния и Южна Африка — само по един, а Югозападна Австралия дори и с толкова не може да се похвали. И този факт сам по себе си обяснява много неща относно хода на човешката история.

Бел.: Таблица 12.1 от докторската дисертация на Марк Блумлер, „Seed Weight and Environment in Mediterranean-type Grasslands in California and Israel“ (Univ. of California, Berkeley, 1992) включва 56-те тревисти растения с най-тежки семена (с изключение на бамбука), за които има налични данни. Тежестта на зърното варира от 10 до над 40 милиграма, което е десет пъти повече от средното тегло на зърното при останалите тревисти видове в света. Тези 56 вида съставят по-малко от 1% от общия брой на тревистите в света. Горната таблица показва ясно, че най-ценните им представители са съсредоточени главно в субтропическата зона на Западна Евразия.

Трето предимство на Плодородния полумесец е това, че предлага и голямо разнообразие в топографията на сравнително малки участъци. Варирането на надморската му височина — от най-ниската точка на земното кълбо (Мъртво море) до планини, високи по шест хиляди метра (в района на Техеран) — осигурява и нужното разнообразие в околната среда, на което се дължи голямото разнообразие на диви растения, служещи като потенциални предци на земеделски култури. Въпросните планини съседстват със закътани долини с реки, редовно заливани от придошлите води равнини и пустинни области, подходящи за иригационно земеделие. За сравнение субтропическите зони на Югозападна Австралия и в по-малка степен тези на Южна Африка и Западна Европа предлагат много по-беден спектър в топографски, ботанически и зоологически план.

Разнообразната топография на Плодородния полумесец означава също, че моментът на жътвата не може да бъде точно фиксиран, тъй като посевите на по-голяма височина са давали зърно малко по-късно от тези на по-ниските места. В резултат на това ловците-събирачи са можели да се местят съобразно узряването на реколтата, а не да се съсредоточават в строго определен район, където всичко зрее едновременно. Когато е започнала и култивацията, за първите фермери се е оказало по-удачно да събират семената на диви житни растения, виреещи по хълмове и зависещи от непредсказуемите дъждове и да ги засяват във влажните долини, където растежът им е общо взето предвидим и дъждовете не играят съществена роля.

Това биологично разнообразие в сравнително малки участъци, характерно за Плодородния полумесец, допринася и за четвъртото му предимство — богатството на предци не само на ценни земеделски култури, но и на едри домашни животни. Както ще видим по-долу, в другите субтропически зони (Калифорния, Чили, Югозападна Австралия и Южна Африка) са се срещали само по няколко (ако изобщо ги е имало) едри бозайници, подходящи за одомашняване. За сравнение хората в Плодородния полумесец са успели съвсем рано да одомашнят цели четири — козата, овцата, свинята и кравата. И това най-вероятно са били и първите домашни животни (ако не броим кучето) в целия свят. Те и досега влизат в числото на общо петте най-важни домашни животни на Земята (вж. Глава IX). Техните диви предци са били характерни за различни, макар и слабо различаващи се помежду си части на Плодородния полумесец, затова и са били одомашнени за първи път на различни места: овцата — вероятно в централната част; козата — или в източната част и по-точно планините Загрос в Иран, или в югозападната част (Ливан); свинята — в северната и централната част; кравата — в западната част (включително Анадола). Но колкото и да са се различавали районите, в които тези предци са се срещали в изобилие, те не са били разделени от големи разстояния, което е улеснявало пренасянето на самите животни от една област в друга и не след дълго споменатите четири вида са се разпространили из целия регион.

Земеделието е стартирало в Плодородния полумесец с ранното усвояване на четири културни растения, наричани „основоположни“ (защото са в основата на земеделието не само в този регион, а по всяка вероятност и в останалия свят). Сред тези осем „основоположници“ има представители на житните — пшеницата (емер и айнкорн) и ечемикът; на бобовите — леща, грах, нахут и фий; плюс един на влакнодайните — лен. От тях само два (ленът и ечемикът) се срещат в диво състояние из целия Плодороден полумесец, а също и в Анатолия (Анадола). Периметърът на разпространение на две други основни култури е много тесен: нахутът е ограничен само в Югоизточна Турция, а пшеницата емер — в същинския Плодороден полумесец. С други думи, за да възникне земеделие в Плодородния полумесец, е било достатъчно да се култивират наличните местни диви растения, без да се изчаква пристигането на посеви, усвоени в други региони. Затова пък два от тези осем основоположници не са усвоени другаде, освен в самия Плодороден полумесец — просто защото и никъде другаде не са се срещали в диво състояние.

Благодарение на това изобилие от подходящи диви бозайници и растения древните жители на региона са успели сравнително бързо да се сдобият с един доста внушителен и балансиран комплект от инструменти за интензивно производство на храни. Въпросният „пакет“ е съдържал три житни растения като основни източници на въглехидрати, четири бобови с 20-25% протеин, плюс четири домашни животни като основни източници на протеин, към които се е добавяла и пшеницата, също с богато съдържание на протеин, както и ленът като източник на влакна и масло (семената му съдържат около 40% ленено масло). Ето как, след като вече са били изтекли хилядолетия от началото на култивацията и производството на храни, животните също са започнали да намират приложение в човешкия бит, най-вече за да дават мляко и вълна, но и за да бъдат впрягани в ралата и да служат като превозни средства. В този смисъл посевите и домашният добитък на първите земеделци в Плодородния полумесец са задоволявали основните икономически потребности на хората, защото не само са им предлагали въглехидрати, протеини и мазнини, но и нужната механична енергия за различните производствени дейности и транспортирането на готовата продукция.

Последното предимство на ранното производство на храни в Плодородния полумесец се състои в това, че то е срещало и доста по-незначителна конкуренция от страна на ловно-събираческия бит, отколкото в някои други региони, включително и западното Средиземноморие. Югозападна Евразия не е можела да се похвали с кой знае колко големи реки, а и крайбрежната й ивица е била доста тясна, което е предполагало и скромни ресурси (най-вече речни и морски риби и мекотели). Един от най-важните бозайници, преследвани заради месото им — газелата — първоначално е живеела на огромни стада, но е била подложена на прекалено „хищна експлоатация“ от все по-нарастващите човешки популации и броят й рязко е намалял. Затова и основният пакет земеделски култури бързо е надвишил по значение този на храните, които са осигурявали ловците-събирачи. Още преди възникването на производство на храни вече е имало селища на уседнали земеделци, разчитащи главно на житните култури, което също е подтиквало и ловците-събирачи да се заемат със земеделие и скотовъдство. В Плодородния полумесец преходът от лов и събирачество към производство на храни е бил осъществен сравнително бързо: ако през IX хилядолетие преди Христа хората все още не отглеждали земеделски култури и домашни животни и са разчитали само на диви храни, то през шестото някои общности вече почти изцяло са зависели от земеделските култури и добитъка си.

Ситуацията в Мезоамерика е била коренно различна: естествената среда е предлагала само два вида животни, подходящи за доместикация (пуйката и кучето), чието месо пък е било доста по-малко хранително от това на кравата, козата, овцата и свинята. Колкото до царевицата, или основната зърнена култура в региона, вече споменах, че култивацията й е била доста сложен и най-вече бавен процес. В резултат на всичко това доместикацията не е могла дори да започне по тези места до 3500 г. пр.Хр. (като и тази дата е доста условна), а и самото начинание е било предприето от хора, които все още са били скитащи ловци-събирачи, а усядането им в селища е станало едва към 1500 г. пр.Хр.

Докато обсъждахме предимствата на Плодородния полумесец, способствали за ранната поява на производство на храни, не ни се наложи да изтъкваме някакво предимство и на самите хора, живели някога по тези земи. Доколкото ми е известно, досега никой не е изтъквал (поне на сериозно) някакво по-отчетливо биологично предимство на хората от този регион, което би могло да е оказало и решаващо влияние върху местното производство на храни. Затова пък видяхме, че многобройните характерни особености на този регион, свързани най-вече с климата и естествената среда, предлагат и едно достатъчно убедително обяснение.

„Пакетите“ със земеделски култури, появили се на местна почва в Нова Гвинея и днешните Източни щати, са се отличавали и със значително по-малък потенциал. Тогава дали обяснението не се крие в самите хора, живели в тези ареали? Но преди да се насочим към тях, нека първо се спрем на два взаимно свързани въпроса, касаещи всички онези ареали в света, където никога не е възниквало производство на храни и не се е стигало до какъвто и да било „пакет“ със земеделски култури. Първо, дали ловците-събирачи и начинаещите фермери са познавали обстойно наличните местни диви растения и евентуалното им приложение или просто са пренебрегвали потенциалните предци на ценни земеделски култури? И второ, ако наистина са познавали местните растения и животни, дали тези познания са можели да им помогнат да одомашнят най-полезните налични видове или някои културни фактори са им попречили да го сторят?

Колкото до първия въпрос, има цяло едно поле на науката, наречено етнобиология, което изучава именно познанията на отделните народи за дивите растения и животни, срещащи се в естествената им околна среда. Изследванията от този тип се съсредоточават главно върху шепата съхранили се ловци-събирачи в света, както и върху онези земеделски общности, чийто бит все още зависи най-вече от дивите храни и естествените продукти. Самите изследвания показват, че тези хора са нещо като ходещи енциклопедии по естествена история, боравещи с хиляди названия (на съответния местен език) на растителни и животински видове и притежаващи детайлни познания за техните биологични характеристики, разпространение и евентуално приложение. Когато такива етнически общности започват все повече да зависят от одомашнените растения и животни, това традиционно знание постепенно губи стойността си и накрая изчезва, за да се стигне и до днешните купувачи в супермаркета, които не могат да различат — представяте ли си?! — диво тревисто от диво бобово.

Ето и един типичен пример. През последните 33 години, докато провеждах биологични изследвания в Нова Гвинея, аз бях постоянно в компанията на новогвинейци, които все още използваха екстензивно диви растения и животни. Един ден, когато с моя спътник от племето форѐ примирахме от глад в джунглата, тъй като друго племе бе отрязало пътя ни за връщане в базовия лагер, още един форѐ се появи в бивака ни с цяла торба, пълна с набрани от самия него гъби, и започна да ги пече. Най-сетне храна! Точно тогава обаче ме осени и една пренеприятна мисъл: ами ако гъбите са отровни?

Търпеливо обясних на двамата си спътници онова, което бях чел за гъбите — че някои от тях са отровни и че дори опитни гъбари понякога се дънят фатално, защото не са могли да различат безвредните от опасните екземпляри. Така де, може и да сме гладни, но струва ли си да поемаме такъв риск? В този миг моите спътници кипнаха от яд и ми казаха да си затварям устата, защото и те имали какво да ми обяснят. Какво съм си въобразявал аз? От две години съм ги тормозел да ми казват имената на всякакви дървета и птици и съм приемал безпрекословно информацията, която ми подавали, а сега съм си позволявал да ги обиждам, че не различават гъбите. Хайде де!… А колкото до „опитните гъбари“, дето се тровели, това очевидно били американци, защото само американец можел да бъде толкова глупав, че да налети на някоя отровна гъба и да я изяде. Лекцията продължи с подробните описания на 29 вида ядивни гъби, всяка от които си имаше отделно название на езика форѐ и всеки що-годе нормален човек трябвало да знае къде да ги търси в гората и как да ги разпознава. Тази специално, та̀нти, растяла по дърветата и не само че ставала за ядене, ами била и много вкусна.

Винаги, когато взимах със себе си новогвинейци, за да отида в някоя част на острова им, те най-редовно обсъждаха местните растения и животни с другите новогвинейци, които срещаха, взимаха мостри от потенциално полезните растения и ги отнасяха в родните си селища, където пък се опитваха да ги пресадят. Моят опит с новогвинейци е сроден с този на много етнобиолози, изучаващи традиционните общности на други места в света. Проблемът е, че при всички тези народи се наблюдават някакви наченки на производство на храни или поне отчасти са се разделили със своето културно наследство на типични ловци-събирачи. Това пък ми дава основания да смятам, че познанията им на дивите видове са били дори още по-детайлни преди появата на такова производство, когато всеки жител на Земята още е зависел изцяло от дивата природа. Първите фермери са били наследници на това познание, трупано в продължение на десетки хилядолетия, през които напълно модерните вече (в биологично отношение) хора са наблюдавали природата по простата причина, че са можели да разчитат единствено на нея за оцеляването си. Ето защо не ми струва особено правдоподобно, че предците на някои потенциално ценни посеви са убегнали на вниманието им.

Другият и свързан с него въпрос е този: дали древните ловци-събирачи, а и първите фермери са намирали адекватно приложение на своите етнобиологични познания, тоест дали са осъществявали качествена селекция на събираните диви растения, за да могат след това и да ги култивират? Това вече е проверено в един археологически обект в долината на Ефрат, известен като Тел Абу Хурейра и намиращ се в днешна Сирия. Някъде между X и IX хилядолетие пр.Хр. местните хора вече са живеели целогодишно в селища, но все още са били ловци и събирачи; същинската култивация е започнала чак през следващото хилядолетие. Археолозите Гордън Хилман, Сюзън Колидж и Дейвид Харис преровиха огромни количества от овъглените растителни останки, открити на този обект, които най-вероятно са били изхвърляни „на боклука“ или чисто и просто изхождани, след като местните са ги събирали на други места и са ги носели в домовете си. Същите учени анализираха над 700 мостри, всяка от които съдържаща средно около 500 идентифицируеми семена, принадлежащи на над седемдесет вида. Оказа се, че разнообразието от растения, които тези древни „селяци“ са събирали, е доста внушително — само броят на идентифицираните е 157, да не говорим, че има още много, чието естество все още не е установено.

И така, какво точно се е случвало? Дали тези „наивни деца на природата“ са отскубвали всяко растение, което са виждали, и са го носели в землянките си (което би означавало, че в повечето случаи са се натравяли, защото само част от намереното е било наистина ядивно)? О, не, едва ли са били толкова тъпи!… Цифрата 157 може и да навява асоциации за някаква „безразборна беритба“, но сред овъглените хранителни останки липсват много от дивите растения, които и досега се срещат в околността. Въпросните 157 селектирани вида попадат в три категории. Повечето имат семена и могат да се ядат без предварителна обработка. Други, като бобовите и представителите на семейството на синапа, имат отровни семена, но токсините им лесно могат да се отстранят, след което семената стават за ядене. Една малка част от семената принадлежат на растения, традиционно използвани като оцветители или в медицината. Многобройните диви видове, не фигуриращи във въпросната селекция, очевидно са били преценени като безполезни или опасни за хората, включително всички най-токсични бурени.

Това чисто и просто означава, че ловците-събирачи от Тел Абу Хурейра изобщо не са си губели времето и не са рискували живота си, берейки де що видят. Несъмнено са познавали местната флора от пряк опит, също като днешните новогвинейци, и са прилагали познанията си, за да подбират и носят у дома само най-полезните растения. И тези грижливо събирани семена са съставяли и материала за първите им и още несъзнателни стъпки в попрището на култивацията.

Другият ми пример за това, че древните са използвали ефикасно своите етнобиологични познания, е от долината на река Йордан и датира от IX хилядолетие пр.Хр. — периодът на най-ранната култивация на растения по тези земи. Първите култивирани житни в долината са ечемикът и пшеницата емер, които са и сред най-продуктивните земеделски култури на днешния свят. Но, както и в Тел Абу Хурейра, в околностите са растели и стотици други семенни растения, от които поне сто са били събирани и консумирани още преди началото на култивацията. Какво толкова е имало в ечемика и пшеницата, че е предопределило и избора им на първи култури? Дали пък тези първи фермери от долината на Йордан са били някакви ботанически невежи, които не са знаели какво правят? Или ечемикът и пшеницата действително са били „каймакът“ на местната флора, въз основа на който са можели да пристъпят и към изкуствения подбор?

Двама израелски учени, Офер Бар-Йосеф и Мордехай Кислев, се заеха с отговора на този въпрос, като изследваха дивите тревисти растения, които и до днес растат в долината. Оставяйки настрана онези с по-дребни или направо безвкусни семена, те подбраха 23 от най-апетитните и едрозърнести диви треви. И едва ли ще се изненадате, ако ви кажа, че ечемикът и пшеницата заеха достойни места в този списък.

Но не бива да оставате с впечатлението, че и другите (21) участници в класацията са също толкова полезни. Тези двамата я оглавяват безапелационно. Пшеницата емер определено има най-едри зърна, а ечемикът се нарежда веднага след нея. Той е и сред четирите вида, които най-често се срещат в диво състояние (от тези общо 23). Ечемикът има и някои допълнителни предимства — неговите генетични и морфологични особености му позволяват да развие бързо необходимите промени в разпръсването на семената и герминационната инхибиция, за които стана дума в предходната глава. Пшеницата емер обаче също не му отстъпва — може да се жъне много по-лесно от ечемика и се отличава от другите житни с това, че семената й не се покриват с досадни люспи. Колкото до останалите 21 вида, недостатъците им се свеждат до по-дребните семена, в повечето случаи се срещат и по-рядко в природата, а някои от тях са по-скоро многогодишни, а не едногодишни, което пък означава, че биха еволюирали много по-бавно при евентуалната им култивация.

Следователно първите фермери в долината на Йордан са подбрали двата най-добри от общо 23-те най-добри диви растения, с които са разполагали. Разбира се, еволюционните промени (свързани с разпръсването на семената и герминационната инхибиция след култивацията) са имали непредвидими последствия за самите земеделци. Но техният първоначален избор — ечемикът и пшеницата емер — е бил напълно съзнателен и се е базирал на лесноразбираеми критерии като големината на зърната, вкусността и най-вече тяхното изобилие.

Този пример от долината на река Йордан, подобно на аналогичния от Тел Абу Хурейра показва, че първите земеделци са се възползвали по най-ефикасния начин от обстойните си ботанически познания. Очевидно са знаели много повече за местните треви от повечето днешни професионални ботаници и едва ли са щели да пропуснат някое полезно растение, което не би им създало проблеми с култивацията си.

Сега вече можем да се занимаем и с това, което са правели земеделците от два други ареала, Нова Гвинея и източната част на Съединените щати (където производството на храни е възникнало самостоятелно, макар и при въпиещ дефицит на полезни посеви), когато при тях са пристигали по-продуктивни културни растения от други земи. Ако се окаже, че такива растения не са били усвоени поради чисто културологични или други съображения, в нас очевидно ще се загнезди тягостно съмнение. И напук на досегашните ни разсъждения ще трябва да предположим, че местната дива флора всъщност е излъчила някои кандидати за потенциално ценни земеделски култури, но местните фермери са пропуснали възможността да се възползват от тях поради причини от културно естество. Тези два примера ще хвърлят светлина и върху още един факт, който е изиграл много съществена роля в историята, а именно че „туземните“ посеви в различните части на земното кълбо далеч не винаги са и еднакво продуктивни.

Нова Гвинея — най-големият остров в света след Гренландия — се намира малко по̀ на север от Австралия и близо до екватора. Поради своето тропическо разположение и голямо разнообразие в топографията и естествената си среда Нова Гвинея е богата и на растителни, и на животински видове, макар и те да са по-малко от тези в съответните зони на континентите, просто защото тя е остров. Хората живеят в Нова Гвинея от поне 40 000 години — много по-отрано, отколкото в двете Америки, и малко по-дълго, отколкото съвременните (от анатомична гледна точка) хора са живели в Западна Европа. Ако не друго, това означава, че новогвинейците са имали достатъчно време да опознаят местната флора и фауна. Дали обаче са били мотивирани да приложат тези познания и в създаването на производство на храни?

Вече споменах, че преминаването към производство на храни е включвало и ожесточена конкуренция с ловно-събираческия бит. Последният никога не е бил чак толкова компенсиращ в Нова Гвинея, че да обясни и липсата на мотивация за производство на храни. По-специално съвременните ловци в Нова Гвинея страдат от очевиден дефицит на едър дивеч: тук няма диво животно, по-голямо от една 50-килограмова бягаща птица (касовари) и някои кенгурута, стигащи в най-добрия случай до 25 кг. Жителите на ниските крайбрежни части действително улавят много риба и мекотели, а някои от обитателите на долините във вътрешността и досега живеят като ловци-събирачи, разчитащи главно на дивите палми саго. Но в планините вече никой не се изявява като ловец-събирач; всички днешни планинци са преминали към земеделието, а дивите растения им служат само за да разнообразяват менюто си. Когато някой планинец отиде в гората на лов, той се запасява със зеленчуци, които е отгледал в градината си. А когато за беля привърши провизиите си, дори и той е принуден да преглъща слюнката си, колкото и обстойно да познава местните диви храни. И тъй като ловно-събираческият бит не е особено перспективен в повечето части на Нова Гвинея, не е изненадващо и това, че всички местни планинци днес са уседнали земеделци с доста софистицирани системи за производство на храни. Доскорошните гористи участъци в планините целенасочено се превръщат от традиционните земеделци в оградени, напоявани и интензивно обработвани ниви и градини, които всъщност изхранват и все по-сгъстените популации.

Археологическите данни показват, че новогвинейското земеделие е с доста древни корени и е възникнало някъде около 7000 г. пр.Хр. В тези ранни времена всички земни маси, заобикалящи самата Нова Гвинея, са били населявани изключително от ловци-събирачи, така че новогвинейците явно са стигнали самостоятелно до идеята за земеделие. Макар да не разполагаме с безспорни данни за най-ранните посеви, те вероятно са включвали някои от тези, които вече са били отглеждани на острова по време на европейската колонизация и за които е доказано, че са били култивирани на местна почва от съответните диви предци. На челно място е водещата култура в модерния свят, захарната тръстика, чиито годишни добиви почти се изравняват с тези на културите, заемащи съответно второ и трето място, взети заедно — пшеницата и царевицата. Други култури, чийто новогвинейски произход е несъмнен, са група банани, известни под общото название Australimusa, ореховото дърво Canarium indicum и гигантското блатно таро, както и различни ядивни тревни стръкове, коренчета и зеленчуци. Култивирането на хлебното дърво и кореноплодните ямс и (обикновено) таро най-вероятно също си е местно начинание, макар и този извод да не е съвсем сигурен, тъй като дивите им предци не се ограничават само с Нова Гвинея, а се срещат в целия тихоокеански регион до Югоизточна Азия. Засега все още не разполагаме с достатъчно данни, които биха могли да разрешат въпроса дали те са били култивирани в Югоизточна Азия, както гласи традиционният възглед, или самостоятелно (та дори и само в рамките на Нова Гвинея).

Оказва се обаче, че новогвинейската флора и фауна страдат от три сериозни недостатъка. Първо, тук не е била усвоена нито една житна култура, за разлика от Плодородния полумесец, Сахел и Китай, където са били култивирани някои от най-насъщните. Със своето ударение върху кореноплодните и дървесните култури Нова Гвинея довежда до крайност една тенденция, наблюдавана и в земеделските системи на други влажни тропически зони (Амазония, Западна Африка и Югоизточна Азия), където фермерите също наблягат най-вече на кореноплодните, но са успели да усвоят и поне по две житни (азиатския ориз и още едно житно растение от Южна Азия, наричано „Сълзите на Йов“). Едно правдоподобно обяснение за този неуспех е очебийният дефицит на суров изходен материал: в Нова Гвинея не вирее нито едно от 56-те едросеменни диви тревисти в света.

Второ, новогвинейската фауна не е включвала нито един едър бозайник, що-годе подходящ за одомашняване. Единствените домашни животни в съвременна Нова Гвинея — свинята, кокошката и кучето — са били докарани от Югоизточна Азия (през Индонезия) през последните няколко хилядолетия. В резултат на всичко това, ако жителите на низините се сдобиват с протеин от уловената риба, то планинските фермери страдат от остра липса на протеин, защото съдържанието му в техните основни култури, осигуряващи и повечето им калории (тарото и бататът), е доста ниско. Тарото например съдържа едва 1% протеин, което е много по-малко отколкото дори в белия ориз и значително по-ниско от нивото му в житните и бобовите на Плодородния полумесец (съответно 8-14% и 20-25%).

Децата в планинските райони са с издути коремчета, което недвусмислено подсказва, че храната им може и да е обилна като количество, но е бедна на протеин. И старите, и младите новогвинейци ядат рутинно мишки, паяци, жаби и други подобни животинки, към които хората в други региони (с достъп до питомни бозайници или едър дивеч) никога не биха проявили интерес. Острият недостиг на протеин вероятно е и основната причина за канибализма, който е широко разпространен в традиционните новогвинейски планински общности.

Накрая, наличните на острова кореноплодни култури в миналото са били ограничени откъм калории и протеин, тъй като не са виреели добре на по-високите места, където днес живеят повечето новогвинейци. Преди много векове обаче тук се е появила една нова култура, този път от южноамерикански произход — бататът (представител на картофовите) — най-вероятно дошъл от Филипините, където пък е бил въведен от испанците. За разлика от тарото и другите предполагаеми рано усвоени новогвинейски кореноплодни култури, бататът може да се отглежда спокойно и на по-високи места, расте доста по-бързо и дава много по-високи добиви на единица обработваема площ и съобразно положения труд. И последствията от появата на батата са се изразили в истински демографски взрив в планинските райони. Тоест, макар и преди идването на батата новогвинейските планинци да са се занимавали от хилядолетия със земеделие, наличните посеви са ограничавали гъстотата на населението, както и териториите, които тези хора са можели да заемат.

Накратко условията в Нова Гвинея красноречиво контрастират с тези в Плодородния полумесец. Подобно на ловците-събирачи от Близкия изток, тези в Нова Гвинея действително са стигнали самостоятелно до земеделието. Само че местното производство на храни е било ограничавано от липсата на подходящи за култивиране житни и бобови, както и животни, вследствие на което се стига и до недостига на протеин в планинските райони и слабото присъствие на кореноплодни на по-голяма надморска височина. Но самите новогвинейци са познавали местните диви растения и животни не по-зле от всички останали хора, живели някога на Земята. Те със сигурност са открили и тествали абсолютно всички растения, които си е струвало да култивират. Способни са били да признаят качествата на всяко нововъведение (както подсказва бързата им адаптация към батата). Същата поучителна ситуация се повтаря и днес, когато племената с по-лесен достъп до нови земеделски култури и домашни животни (или чиито културологични характеристики ги улесняват в адаптацията) увеличават числеността си за сметка на онези, които са лишени от подобен достъп (или съответната културологична „предразположеност“). С други думи, ограниченото производство на храни в Нова Гвинея няма нищо общо с местните хора, а е било обусловено от специфичната флора и фауна, както и околната среда.

Другият ни пример за земеделие, чието развитие очевидно е било ограничавано от спецификата на местната флора, идва от източната част на Съединените щати. Подобно на Нова Гвинея, и тук земеделието е възникнало самостоятелно. Само че най-ранните му етапи са и далеч по-добре проучени, отколкото в Нова Гвинея: идентифицирани са посевите, отглеждани от първите фермери, знаят се датите и последователността на тяхното усвояване. Много преди появата на земеделски култури, усвоени на други места, местните коренни американци вече са били уседнали в речните долини и са развили интензивно производство на храни, базирано на местни култури. Тоест те вече са можели да се възползват от най-обещаващите местни диви растения, което е било несъмнено предимство. Само че кои в действителност са култивирали и доколко техният пакет от земеделски култури е бил сравним с този на Плодородния полумесец?

Оказва се, че основоположна роля тук са изиграли четири растения, усвоени в периода между 2500 и 1500 г. пр.Хр., т.е. цели шест хилядолетия след култивацията на пшеницата и ечемика в Плодородния полумесец. Една местна разновидност на тиквата е предлагала материал за изработване на съдове, както и апетитни семки. Останалите три са били отглеждани главно заради семките: слънчогледът, един родственик на маргаритката, наричан „кален бурен“ (sumpweed), и един много далечен роднина на спанака, известен като „гъши крак“.

Само че четири семенни растения (нищо, че едното осигурява и материал за най-различни „контейнери“) все пак са крайно недостатъчни за един приличен пакет от земеделски култури, с който би могло да се пристъпи към интензивно производство на храни. В продължение на две хилядолетия тези основни култури са служели само като незначителна добавка към менюто, а местните индианци са разчитали за прехраната си главно на естествените продукти, особено дивите бозайници и водоплаващите птици, рибите, раците и най-различни черупчести плодове. Земеделието не е играело съществена роля в техния хранителен режим до периода между 500 и 200 г. пр.Хр., когато са били усвоени три нови зърнени култури: „чворестият бурен“ (knotweed), майската трева и малкият ечемик.

Някой съвременен диетолог вероятно би приветствал с възторг тези седем източноамерикански култури. Всяка от тях има високо съдържание на протеин (17-32%) — за сравнение в пшеницата то е 8-14%, в царевицата — 9%, а в ечемика и белия ориз е дори още по-ниско. Две от тях, слънчогледът и „калният бурен“, имат и високо съдържание на мазнини (45-47%). По-специално втората е направо мечтата на диетолога, тъй като съдържа 32% протеин и 45% мазнини. Но защо и днес не нагъваме тези… диетологични мечти?

Уви, въпреки несъмнените си хранителни достойнства, повечето от тези източноамерикански посеви са страдали от сериозни недостатъци в някои други отношения. Гъшият крак, чворестият бурен, малкият ечемик и майската трева имат доста миниатюрни семенца, чийто обем е едва 1/10 от този на пшеничните и ечемичните семена. За капак калният бурен, който между другото използва вятъра за опрашването си, е родственик на прословутите спорежи, основни причинители на сенната хрема. Прашецът му също може да я причинява, особено ако се е навъдил в изобилие. Ако и това не е убило ентусиазма ви да се заемете с мащабно отглеждане на кален бурен, не е зле да знаете също, че миризмата му е доста неприятна (поне за някои хора), а и досегът с него може да ви докара някой и друг обрив.

Някъде след първото столетие от нашата ера тук са започнали да пристигат и мексиканските култури. Царевицата се е появила в началото на III в., но ролята й е оставала незначителна в продължение на много столетия. Накрая, около 900 г. сл.Хр. тук се е появила една нова нейна разновидност, адаптирана към късите източноамерикански лета, а с появата и на фасула (ок. 1100 г.) мексиканската триада от земеделски култури — царевица, фасул и тиква — е добила завършен вид. От този момент източноамериканското земеделие е започнало да става все по-интензивно, с което се е увеличавала и гъстотата на населението в автономните племенни територии по бреговете на Мисисипи и околните им „васали“. В някои райони оригиналните земеделски култури са били запазени и след пристигането на далеч по-продуктивната мексиканска триада, но в други тя напълно ги е изместила. Никой европеец не е успял да зърне кален бурен, отглеждан в някоя индианска градина, защото той е изчезнал като земеделска култура много преди да започне европейската колонизация на двете Америки през 1492 г. От всички тези древни култури само две (слънчогледът и източноамериканската тиква) са съумявали да се конкурират с усвоените на други места растения и се отглеждат и до днес. Съвременните „жълъдови“ и „летни“ тикви произлизат тъкмо от тази тяхна прабаба, култивирана още преди хилядолетия.

Както и в случая с Нова Гвинея, примерът с Източните щати е достатъчно показателен. На пръв поглед регионът може и да изглежда удобен за високо продуктивно земеделие, базирано на местни култури. Има богати почви, относително умерени валежи и подходящ климат (все фактори, стимулиращи днешната земеделска продукция по тези земи). Флората е богата на плодни дървета от рода на дъба и твърдото американско дърво (хикъри). Местните индианци действително са развили земеделие, базирано на местни култури, вследствие на което са уседнали в селища и дори са преживели своеобразен културен разцвет в периода между III и V в. сл.Хр. (т.нар. Хоупуелска култура, съсредоточена в днешния щат Охайо). Разполагали са с предостатъчно време — няколко хилядолетия, — за да проучат кои от местните диви растения са и потенциални земеделски култури (каквото и да означава това).

Само че разцветът на Хоупуел е започнал близо девет хилядолетия след появата на уседнали земеделци в Плодородния полумесец. И едва през X в. сл.Хр., с попълването на мексиканската триада тук се е стигнало и до демографски взрив — т.нар. мисисипски разцвет, — довел и до създаването на най-големите селища (наричани от някои „градове“) и най-комплексните обществени структури, постигани някога от индианци на север от Мексико. Но демографският взрив се е случил прекалено късно, за да подготви местните индианци за предстоящата катастрофа в лицето на европейските колонизатори. Производството на храни, базирано само на източноамерикански посеви, е било крайно недостатъчно, за да ускори този „бум“, като причините са лесно обясними. Наличните в региона диви житни растения не са били така полезни като пшеницата и ечемика. Индианците от Източните щати не са култивирали нито едно местно бобово или влакнодайно растение, нито пък плодно или орехово дърво. Нямали са никакви домашни животни (с изключение на кучетата, които пък най-вероятно са били одомашнени за първи път на други места в Северна Америка).

Ясно е също, че тези коренни американци не са пропуснали потенциалните земеделски култури сред дивите растителни видове, виреещи около тях. Дори и градинарите от XX в., въоръжени с целия арсенал на съвременната наука, са постигнали скромни успехи със северноамериканските диви растения. Да, вече сме усвоили пекана и боровинките, а и сме подобрили някои евразийски плодни култури (ябълката, сливата, лозата, къпината, малината и ягодата) чрез хибридизация с дивите им северноамерикански родственици. Но тези частични успехи едва ли са променили хранителните навици на източноамериканските индианци по същия начин, както царевицата е успяла да го стори след X в.

Самите местни земеделци са произнесли присъдата си над най-широко разпространените местни посеви, като са спрели да ги отглеждат или са намалили производството им след появата на мексиканската триада. Това развитие подсказва също така, че коренните американци не са страдали от културологичен консерватизъм и са били готови да признаят достойнствата на новото, стига да влязат в досег с него. Както и в Нова Гвинея, ограниченото производство на храни не се е дължало на „ограничеността“ на самите индианци, а е било изцяло обусловено от спецификата на местната флора и фауна плюс естествената среда.

До този момент се запознахме с примери от три доста различни ареала, в които производството на храни е възникнало самостоятелно. Ако поставим Плодородния полумесец в единия край, то Нова Гвинея и източната част на Съединените щати ще се озоват в срещуположния. Хората в „полумесеца“ са започнали да култивират растения много по-рано от другите. Освен това са култивирали и повече видове — по-продуктивни, по-полезни и по-разнообразни, стигнали са по-бързо до интензивното производство на храни и по-голямата гъстота на населението и в резултат на всичко това са влезли в модерния свят с много по-усъвършенствана технология, по-сложна политическа организация и… много повече епидемични заболявания, с които да заразяват другите.

Видяхме и че тези разлики между Плодородния полумесец, Нова Гвинея и източната част на Съединените щати се дължат непосредствено на разликите между наличните растителни и животински видове, подходящи за култивация, а не на някаква „ограниченост“ на самите хора. Когато по-продуктивни култури са пристигали от други места (бататът в Нова Гвинея или мексиканската триада в днешните Щати), местните веднага са се възползвали от тях, интензифицирали са производството на храни и съответно са нараствали неимоверно на брой. Наред с това аз смятам, че онези части на земното кълбо, където земеделието никога не е възниквало самостоятелно — Калифорния, Австралия, аржентинските пампаси, Западна Европа и т.н. — най-вероятно са предлагали и много по-малко подходящи за култивация растения и животни в сравнение с Нова Гвинея и източната част на Щатите, където поне е имало някакво производство на храни, колкото и ограничено да е било. Затова изследванията на Марк Блумлер на наличните диви тревисти растения в световен мащаб (за които вече стана дума), както и тези на по-подходящите едри бозайници (на които ще се спрем в следващата глава) потвърждават тезата, че ареалите, където производството на храни не е възниквало или е било крайно ограничено, са страдали от остър недостиг на подходящи за доместикация животни и растения.

Да си припомним, че развитието на производството на храни включва и ожесточена конкуренция между земеделието и лова. Ето защо някой би могъл да предположи, че липсата или по-бавното развитие на подобно производство в дадени региони са се дължали по-скоро на изобилието от дивеч, а не толкова на оскъдното количество видове, подходящи за култивация. Истината е, че повечето региони, където производството на храни е късно явление или изобщо не е се появявало, предлагат доста оскъдни ресурси за евентуалните ловци, защото повечето едри бозайници в Австралия и двете Америки (за разлика от тези в Евразия и Африка) са били изчезнали още в края на Ледниковата епоха. В този смисъл производството на храни в тези региони би срещнало още по-слаба конкуренция в лицето на лова и събирачеството, отколкото в Плодородния полумесец. Ето защо не бива да оставаме с впечатлението, че тамошните хора са имали идеални условия за лов и затова не са пристъпили към някакви по-прозаични дейности, каквато е и производството на храни.

Не бива обаче да преувеличаваме и значението на тези два фактора — готовността на хората да усвояват по-добри земеделски култури и домашни животни, както и ограниченията, налагани от местната флора и фауна. Тези двете никога не са били абсолютни величини. Затова, макар и с риск да опровергая собствените си заключения, ще завърша тази глава с някои възражения срещу тях.

Вече разгледахме доста примери за усвояване на по-продуктивни посеви, култивирани на други места. Нашето по-общо заключение гласеше, че когато се научат да разпознават полезните растения, хората рано или късно ще открият и всички налични растения, които са подходящи за култивация, стига, разбира се, да ги има и да не са възпрепятствани от такива неща като културния консерватизъм или табутата. Но тук трябва да вметнем и едно важно пояснение: „в продължение на прекалено дълго време и в рамките на прекалено големи области“. Всеки, който е що-годе запознат с историята на човешките общества, би могъл да приведе безброй примери за човешки групи, които са се отказали от земеделските култури, добитъка и други подобни нововъведения, независимо че те са улеснявали изхранването им.

Естествено, аз не споделям тази очевидна заблуда, че всяко човешко общество моментално усвоява нововъведенията, които биха били полезни за него. Истината е, че на всеки континент, а и във всеки по-голям ареал, съдържащ стотици конкуриращи се общества, винаги ще се намерят някои по-отворени за нововъведенията, както и такива, които не им се поддават. Тези, които са склонни да усвояват нови земеделски растения, домашни животни или технологии, несъмнено се сдобиват не само с възможността да се хранят по-добре, но и да се увеличават на брой, което пък им дава възможност да изместват, покоряват или избиват онези общества, които се съпротивляват на „новото“. И това също е един важен феномен, чиито проявления далеч не се изчерпват с усвояването на нови земеделски култури, но на него ще се върнем в Глава XIII.

Другото ни възражение е свързано с ограниченията, които наличните диви видове налагат върху производството на храни. Първо, аз не твърдя, че във всички ареали, където такова производство се е развило едва през модерната епоха, такова дотогава никога не се появявало там. Днешните европейци обикновено изхождат от факта, че когато техните прадеди са осъществили първите си контакти с австралийските аборигени, последните все още са се изявявали като ловци-събирачи от Каменната епоха, и затова са склонни да мислят, че тези аборигени винаги са живели по този начин.

За да разсеем тази заблуда нека си представим, че някой посетител от космоса е попаднал случайно на Земята през III хилядолетие пр.Хр. Този космически пришълец е нямало да открие никакви следи от производство на храни в днешните Източни щати, защото то е щяло да започне едва след пет века. И ако това е можело да го накара да стигне и до извода, че ограничените местни ресурси ще осуетят завинаги възможността за подобно производство по тези земи, то събитията от следващото хилядолетие са щели да разбият тезата му на пух и прах. А ако си представим, че същият този пришълец се е озовал в Плодородния полумесец, но не в 8500, а в 9500 г. пр.Хр., то той също би могъл да стигне до извода, че този ареал не е подходящ за производство на храни.

Тоест аз не твърдя, че Калифорния, Австралия, Западна Европа и другите части на света, където производството на храни не е възникнало самостоятелно, са били лишени от подходящи за целта видове и са щели да служат просто като естествен декор за ловците-събирачи, ако последните не са били влезли в контакт с някои други народи, за които култивацията вече е била отколешна практика. Тъкмо напротив, аз се опитвам да изтъкна факта, че тези региони доста се различават по своите подходящи за култивация видове и именно затова са различни и датите, на които там е възникнало производство на храни (да не говорим, че в някои много плодородни области като Калифорния това производство се е появило едва в модерната епоха).

Самата Австралия, която минава за най-изостаналия континент, илюстрира отлично тази теза. В югоизточната й част, разполагаща и с най-богати водни ресурси, развитието на аборигенските общества през последните няколко хилядолетия е започнало да следва една специфична траектория, която несъмнено е щяла да ги отведе и до производството на храни. Например те вече са строели зимни селища. Експлоатирали са все по-интензивно околната среда, за да ловят риба — залагали са най-различни капани и мрежи и дори са копаели специални канали. Ако европейците не са били пристъпили към колонизацията на Австралия през 1788 г. и не са били прекъснали тази „траектория“, австралийските аборигени са щели (след още някое и друго хилядолетие) да се превърнат в производители на храни, строящи рибарници и отглеждащи култивиран ямс, както и някои от местните дребнозърнести треви.

Като имаме предвид всичко това, вече ще можем и да отговорим на въпроса, заложен имплицитно в заглавието на тази глава. Ако си спомняте, аз попитах дали причината за неуспеха на северноамериканските индианци да култивират северноамериканските ябълки не е в самите индианци или пък в ябълките.

С горното не искам да кажа, че култивирането на ябълките по принцип е било невъзможно в Северна Америка. Нека не забравяме, че те са се оказали и най-трудните за култивиране плодни дървета в историята на Евразия, защото тяхното размножаване изисква прилагането на някои по-сложни техники като ашладисването. До началото на класическата гръцка епоха няма данни за култивиране на ябълки дори в Плодородния полумесец, камо ли Европа, което ще рече цели осем хилядолетия след началото на евразийското производство на храни. Ако индианците са били продължили да създават със същото темпо нови техники (или да ги усвояват от съседите си), те несъмнено са щели да осъществят култивацията на ябълката. Но това явно е щяло да стане чак през 5500 г. — ако прибавим осем хилядолетия към 2500 г. пр.Хр., когато е и започнала култивацията на диви видове в Северна Америка.

С други думи, причината за неуспеха на индианците да култивират ябълката (до срещата им с европейците) не е нито в хората, нито в ябълките. Ако говорим за чисто биологичните предпоставки, индианските „фермери“ с нищо не са отстъпвали на евразийските си събратя, както и дивите ябълки не са отстъпвали на онези отвъд океана. Вярно е, че някои разновидности на ябълката, които читателите на тази глава може би обичат да си пазаруват от супермаркета, са култивирани едва в най-ново време — след кръстосването на евразийски ябълки с някои диви северноамерикански ябълки. Затова пък причината за неуспеха на индианците да култивират ябълките се крие в набора от налични диви растения и животни. И тъкмо техният скромен култивационен потенциал носи отговорност за сравнително късния старт на производството на храни в Северна Америка.

Глава IX Зебрите, нещастните бракове и принципът на Ана Каренина

Всички одомашнени животни си приличат, всяко неподдаващо се на одомашняване животно не се поддава посвоему.

Ако си мислите, че вече сте чели нещо подобно, вие сте напълно прави. Нанесете някои промени и ще получите знаменитото първо изречение от един от най-великите романи на Толстой, Ана Каренина: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему.“16 С тези думи авторът явно е искал да каже, че за да бъде щастлив, един брак трябва да постигне успехи в най-различни отношения: сексуалното привличане, съгласието по най-наболелите финансови проблеми, възпитанието на децата, религията, ролята на родителите на съпрузите, както и още ред други жизненоважни неща. Неуспехът в една от тези области спокойно може да съсипе брака, дори да са налице всички останали предпоставки.

Този принцип може да бъде приложен и в ред други житейски сфери, за да ни помогне да опознаем още по-задълбочено случващото се. Общо взето, ние сме склонни да търсим лесни и еднозначни обяснения на успеха. Но ако подходим по същество, може би най-важната предпоставка за успеха е тази — да избягваш многобройните и най-различни причини за евентуалния неуспех. Принципът на Ана Каренина може да обясни и една особеност на доместикацията, която е имала много тежки последици в човешката история, а именно, че много наглед подходящи едри бозайници (например зебрата и американската дива свиня пекари) така и не са били одомашнени, а успешното одомашняване на бозайници е било проведено почти изцяло в Евразия. И тъй като в предишните две глави обсъдихме въпроса защо толкова много подходящи диви растения никога не са били култивирани, сега ще се заемем с аналогичния въпрос за домашните бозайници. И предишният въпрос — „ябълки или индианци“ — сега ще прозвучи така: „Зебри или африканци?“

В Глава IV си припомнихме многобройните начини, по които одомашнените бозайници са изиграли решаваща роля в онези човешки общества, които са разполагали с тях. Преди всичко те са предлагали на стопаните си месо, различни млечни продукти (и торове), транспорт, вълна и кожи, били са неотменна част от техния военен и агрономически арсенал, но също така и вируси, убиващи хората, които дотогава не са имали контакти с тях.

Разбира се, не бива да забравяме и по-малките домашни бозайници, птици и насекоми, които също са били изключително полезни за хората. Много птици са били одомашнени заради месото, яйцата и перушината им — кокошката в Китай, различни видове патици и гъски в различните части на Евразия, пуйката в Мезоамерика, токачката в Африка и мускусната патица в Южна Америка. В Евразия и Северна Америка са били опитомявани и вълци, за да се превърнат след време в днешните кучета, използвани като ловни спътници и стражи, а и просто като домашни любимци (в някои общества — и като хранителен ресурс). Гризачи и някои други малки бозайници също са били одомашнявани, най-вече за храна — заекът в Европа, морското свинче в Андите, един гигантски плъх в Западна Африка, а вероятно и още един гризач, известен като хутия, на Карибските острови. В Европа са опитомявали и порове, за да ловят зайци, а котките са били подложени на същата процедура в Северна Африка и Югозападна Азия, за да се справят с гризачите-вредители по реколтата. Между по-дребните бозайници, одомашнени в по-ново време — през XIX и XX в. — са лисицата, норката и чинчилата, отглеждани във ферми заради кожите им, и хамстерът, който пък се изявява най-вече като домашен любимец. Одомашнени са били дори и някои насекоми — на първо място европейската медоносна пчела и китайската копринена буба, чиито названия показват достатъчно ясно и функциите им.

Тоест повечето от тези симпатични животинки са ни осигурявали храна и облекло, което ще рече и топлина. Има обаче елин очевиден проблем: никоя от тях не може да бъде впрегната в рало или каруца, да бъде яздена, да тегли шейни (с изключение на кучето) или да се превърне в „бойна машина“, а и никоя не е играла толкова важна роля в изхранването ни, колкото едрия домашен добитък. Ето защо в останалата част на тази глава ще се съсредоточим главно върху едрите бозайници.

Огромното значение на домашните животни всъщност се крепи на един учудващо малък брой едри сухоземни и тревопасни бозайници. (Одомашнените са били само сухоземни бозайници, като причината е повече от очевидна — до появата на съвременните делфинариуми просто не е имало възможност за отглеждането на морски бозайници.) Ако под „едър“ разбираме този бозайник, който тежи поне 45 килограма, то в такъв случай до началото на XX в. са били одомашнени само четиринайсет такива вида (вж. Таблица 9.1). От тези „древни четиринайсет“ девет („младшите девет“ в същата таблица) са играли по-съществена роля само в някои сравнително ограничени участъци на земното кълбо. Това са едногърбата (т.е. „арабската“) и двугърбата (т.е. „бактрийската“) камила, ламата и алпаката (породи, произлезли от един същ див вид), магарето, северният елен, биволът, якът и още две по-екзотични говеда от Азия (бантенг и гаур). Само пет едри бозайника са се разпространили по целия свят и, което е по-важното, навсякъде са играли важна роля. Тази „Старша петорка“ включва кравата, овцата, козата, свинята и коня.

На пръв поглед този списък като че ли страда от някои сериозни пропуски. Къде например са се дянали африканските слонове, с които армията на Ханибал е прекосила Алпите? Ами азиатските им събратя, които и до днес се използват като товарни животни в Югоизточна Азия? Не, не съм ги забравил. Тук е редно да направим и едно важно уточнение. Да, слоновете се опитомяват, но затова пък никога не са били одомашнени. Слоновете на Ханибал, както и тези в Азия, са просто диви животни, които са били уловени и опитомени — от тях не са били създавани породи. Тоест под „домашно животно“ следва да разбираме животно, което е било селективно развъждано в плен и в резултат на това е претърпяло модификационни промени в сравнение с дивите си предци, за да бъде и използвано по определено предназначение от хората, които контролират неговото развъждане и изхранване.

Тоест „одомашняването“ включва и трансформация на дивите животни, за да се превърнат в нещо по-полезно за хората. И наистина одомашнените животни се различават в редица отношения от дивите си предци. Тези различия се дължат на два взаимносвързани процеса: човешкият подбор на определени животни, преценени като по-полезни от останалите представители на същия вид, и автоматичната еволюционна реакция на самите животни към промененото „съотношение на силите“ в естествения подбор след прехода им от естествена в чисто човешка среда. Вече видяхме в Глава VII, че всички тези изисквания важат и за култивацията на растения.

Начините, по които одомашнените животни започват да се отличават от дивите си предци, са следните. Много видове са променили големината си. Кравите, свинете и овцете например са се смалили при култивацията си — за разлика от морските свинчета. Овцата и алпаката са били селектирани заради вълната си (с която хората са компенсирали загубата на окосмяването си), докато кравата е била избрана най-вече заради обилните количества мляко, които може да предложи. Някои видове домашни животни имат по-малки мозъци и по-слабо развити сетива в сравнение с дивите си предци, просто защото вече не се нуждаят от тези атрибути, които обаче са били жизнено необходими на техните прародители.

За да оценим по-добре промените, настъпващи вследствие на одомашняването, нека направим сравнение между вълците (предци на домашното куче) и многобройните породи, създавани от кинолозите. Някои кучета са доста по-едри от вълците (например датският дог), докато други (като пекинеза) са значително по-дребни. Някои са с по-здрава мускулатура и по-издължени крайници, което ги прави и идеални „атлети“ (хрътките), докато други (като дакела) са късокраки и определено не ги бива в спринта. Всички те се различават значително помежду си по окосмяването и разцветките, да не говорим, че някои дори си нямат и козина. Полинезийците и ацтеките са създали някои породи, които са били отглеждани само за да бъдат изяждани. Специално в случая с дакела и вълка човек може дори да се усъмни в роднинската им връзка (независимо какво разправят кинолозите).

Дивите предци на тези „Древни четиринайсет“ са били разпространени неравномерно по земното кълбо. Южна Америка е разполагала само с един, който е дал кръвта си на ламата и алпаката. Северна Америка, Австралия и Субсахарска Африка си нямат ни един. Особено озадачаваща е липсата на домашни животни в третия ареал, тъй като основната причина туристите да ходят днес в Африка е да видят именно нейното изобилие (и разнообразие) от диви бозайници. За сравнение предците на тринайсет от „Древните четиринайсет“ (в това число и цялата „Старша петорка“) са се срещали само в рамките на Евразия. (Както навсякъде в тази книга, когато употребявам понятието „Евразия“, в някои случаи аз имам предвид и Северна Африка, тъй като в биогеографско отношение, а и в редица аспекти на човешката култура тя е по-тясно свързана с Евразия, отколкото със Субсахарска Африка.)

Разбира се, далеч не всички тези предци са съжителствали в Евразия. Нито един ареал не е разполагал и с тринайсетте, а някои от тях са с твърде локално разпространение — например, дивият як, който се е срещал само в Тибет и съседните планински области. Затова пък в много части на Евразия са се срещали само няколко от тях; достатъчно е да посочим, че седем са живели само в Югозападна Азия.

Неравномерното разпределение на дивите прародители по континентите се оказва и най-важната причина за това, че не други, а евразийците първи са успели да се сдобият с пушки, вируси и стомана. Добре, но как можем да си обясним тази концентрация на диви прародители в Евразия?

Едната причина е съвсем проста. Евразия има най-голям брой едри сухоземни бозайници, без значение дали те са ставали и прародители на домашни породи. Нека сега определим идеалния „кандидат за одомашняване“ — това ще е всеки по-едър сухоземен бозайник, тревопасен или всеяден (във всеки случай, не предимно месояден), тежащ средно около 45 килограма. От Таблица 9.2 ще разберем, че Евразия е имала и най-много такива кандидати, седемдесет и двама (72), както е разполагала и с най-много представители на много други растителни и животински групи. Това е така, защото Евразия притежава и най-внушителната земна маса в света, при това и доста разнообразна в екологично отношение, тъй като включва обширни тропически джунгли, гори от умерените зони, пустини, степи и също толкова обширни тундри. Субсахарска Африка предлага по-малко кандидати, 51, което важи и за останалите й представители на флората и фауната — просто защото и площта й е по-малка, а екологията — далеч не така разнообразна, както в Евразия. Африка има и по-малки зони на тропически джунгли, но затова пък никакви умерени отвъд 37-ия градус. Както споменах и в Глава I, двете Америки на първо време може и да са имали почти толкова потенциални кандидати, колкото са били и в Африка, но повечето им едри диви бозайници (включително конете, повечето камили и други подобни, подходящи за одомашняване) са изчезнали още преди тринайсет хилядолетия. Австралия, най-малкият и най-изолираният от континентите, винаги е имала много по-малко едри диви бозайници, отколкото Евразия, Африка или двете Америки. Също като в двете Америки, и тук тези малцина кандидати са изчезнали до един (с изключение на червеното кенгуру) още когато е започнала човешката колонизация на континента.

Бел.: Определението за „кандидат“ гласи следното: вид едър сухоземен тревопасен (или всеяден) бозайник, тежащ средно около 45 килограма.

С други думи част от обяснението, че Евразия се е оказала основното място за одомашняване на диви бозайници, се изразява в следното: този континент е предлагал и най-много кандидати, с които е можело да се пристъпи към въпросния процес, а и много малко от тях са изчезнали от лицето на Земята през последните 40 000 години. Но цифрите в Таблица 9.2 подсказват, че не бива да бързаме със заключенията. Да, процентът на действително одомашнените кандидати е най-висок в Евразия (18%), но пък е крайно скромен в Субсахарска Африка (чисто и просто 0% от цели 51 кандидати!). Особено учудващ е големият брой африкански и американски бозайници, които никога не са били одомашнени, въпреки че това се е случило с техните евразийски родственици или аналози. Например защо са били одомашнени евразийските коне, но не и африканските зебри? Защо тъкмо евразийската свиня, а не американското пекари или трите аналогични вида в Африка? Защо тъкмо петте вида евразийски диви говеда (зубър, бивол, як, гаур и бантенг), а не африканския бивол или американския бизон? Защо тъкмо азиатския муфлон (прародител на днешната овца), а не северноамериканската дългорога овца?

Дали всички тези хора, живели в Африка, Америка и Австралия, са споделяли — въпреки огромните си различия — и някои общи „недостатъци“ от чисто културологично естество, които са им попречили да одомашнят едрите бозайници, но не са били присъщи на евразийците? Например, дали африканското изобилие от едри диви бозайници, които са били по всяко време на разположение на ловците, не е било достатъчен довод за африканците, да не си направят никога труда да се сдобият и с домашен добитък?

Отговорът на този въпрос е категорично не! Аргументите ни могат да бъдат подредени в пет групи: бързото усвояване на евразийските домашни животни от неевразийските народи; повсеместната човешка склонност към отглеждане на „домашни любимци“; бързото одомашняване на Древните четиринайсет; повторната (и самостоятелна) доместикация на някои от тях; и накрая, ограничените успехи от по-ново време в същата сфера.

Първо, когато „Старшата петорка“ от Евразия е достигнала и Субсахарска Африка, тя е била усвоена от най-различни хора и народи, стига условията да са позволявали това. По този начин африканските скотовъдци са се сдобили с огромно предимство пред събратята си ловци-събирачи и бързо са ги изместили. По-конкретно земеделците банту, сдобили се с крави и овце, бързо са се разпрострели извън границите на своята родина в Западна Африка и в кратки срокове са надвишили по численост — и изтласкали — предишните ловци-събирачи в повечето части на Субсахарска Африка. Дори и без да разполагат със земеделски култури, койсаните, които в началото на нашата ера вече са разполагали с крави и овце, са изместили събратята си ловци-събирачи в повечето части на Южна Африка. А единственият фактор, попречил на конете да се разпространят извън Западна Африка, са били трипанозомните заболявания, пренасяни от мухата цеце.

Същият модел се е повтарял навсякъде по света — хора, които не са разполагали с подходящи за одомашняване бозайници, накрая са получили възможност да го направят, като са се сдобили с евразийски домашни животни. Европейските коне с охота са били усвоени от индианците и в двете Америки, и то само едно поколение след като тези коне са избягали от поселищата на новопристигналите европейци. Например през XIX в. прерийните индианци от Канада и Щатите вече са били пословични като изкусни конни воини и ловци на бизони, но те всъщност са се сдобили с коне едва в края на XVII в. По същия начин овцете, получени от испанците, са преобразили целия бит на индианците навахо — между другото, те пък са прочути с прекрасните вълнени одеяла, които плетат и до днес. Само едно десетилетие след появата на кучетата в Тасмания (отново докарани от европейците) тасманийските аборигени, които дотогава не са зървали подобни твари, са започнали да ги развъждат в огромни количества и са ги използвали главно за лов. Ето че пред тези хиляди и съвършено различни народи от Австралия, двете Америки и Африка не са стояли никакви културологични табута, които биха им попречили да се сдобият с домашни животни.

С други думи, ако някои местни бозайници са били подходящи за одомашняване, то поне някои австралийски, американски и африкански народи със сигурност са щели да го направят и са щели да възползват от огромните предимства, които те биха им дали — по същия начин, както са извлекли огромна полза от евразийските домашни животни, които са усвоили веднага, щом са получили достъп до тях. Например всички народи в Субсахарска Африка са живеели в естествения периметър на дивите зебри и биволи. Защо поне едно племе на африкански ловци-събирачи не е направило опит да одомашни зебрите и биволите и по този начин да получи огромно предимство пред останалите африканци, а не да чака идването на европейските коне и говеда? Всички тези факти подсказват, че обяснението за липсата на самостоятелно одомашнени бозайници извън границите на Евразия се свежда до наличието на такива бозайници, а не до качествата на местните хора.

Втората група доказателства, обясняващи липсата на едри домашни животни, идват от… домашните любимци. Да държиш диви животинки край себе си и да се опитваш да ги опитомиш е просто един съвсем ранен стадий на доместикация. Разполагаме с достатъчно данни, за да можем да заявим, че всички традиционни общества в света са имали и домашни любимци. Разнообразието от диви животни, опитомявани по този начин, е много по-голямо от това на тези, които впоследствие действително са били одомашнени, и включва някои видове, които трудно можем да си представим в ролята на домашни любимци.

Например в новогвинейските селища, където аз работя, често попадам на хора, които са успели да опитомят я кенгуру, я опосум, я някоя птица (последните варират от дребните мухолови до орлите рибари). Повечето от тези пленници впоследствие биват изяждани, макар и с някои да се отнасят точно като с домашни любимци. Новогвинейците дори редовно ловят малките на дивото касовари (една голяма бягаща птица, подобна на щраус, за която вече стана дума) и ги отглеждат, за да ги изяждат след време като деликатес — независимо че порасналите касоварита стават изключително опасни (дори и в плен) и от време на време изкормват по някой по-непредпазлив папуас. Някои азиатци опитомяват не само соколи, но и орли, за да ги използват като ловни животни, независимо че тези далеч не безобидни твари са известни и с това, че понякога убиват хората, които се грижат за тях. Древните египтяни и асирийци, както и днешните индуси, са опитомявали за същата цел гепарди. От древноегипетските стенописи знаем, че в долината на Нил са опитомявали и някои чифтокопитни бозайници като газелите и антилопите, птици като жеравите и, по-изненадващото, жирафи (които също могат да бъдат и доста опасни). Лично мен най-много ме смущава фактът, че са опитомявали и… хиени, което действително трудно се поддава на обяснение. В римската епоха са били опитомявани африкански слонове (въпреки факта, че с тях очевидно трябва много да се внимава), а колкото до азиатските, това е практика и до ден-днешен. Може би най-странният „домашен любимец“ е европейската кафява мечка (от същия вид, към който спада и нейната сива американска посестрима, известна като гризли). Айните в Япония най-редовно улавят малки мечета, опитомяват ги и полагат най-трогателни грижи за тях, за да ги изядат накрая в рамките на една много тържествена церемония.

С други думи, много диви видове са стигали до първия стадий в отношенията между хора и животни, чийто краен резултат е одомашняването, но само някои от тях са се изкачили и на най-горното стъпало (и са заживели примерно в… кошари). Още преди век британският учен Франсис Галтън е резюмирал доста находчиво това въпиещо несъответствие: „Най-вероятно всяко диво животно е имало шансове да бъде одомашнено (…) и с някои това действително се е случило, и то отдавна, но оставащото огромно мнозинство, на което понякога не е достигало нещо съвсем малко, явно е обречено да пребивава във вечна дивота.“

Датите на самата доместикация са третата група доказателства, потвърждаващи и тезата на Галтън, че ранните скотовъдци са съумели доста бързо да одомашнят всички по-едри бозайници, подходящи за тази цел. Всички видове, за чиито дати на доместикация разполагаме със сигурни археологически данни, са преминали тази процедура между 8000 и 2500 г. пр.Хр. — тоест още през първите хилядолетия от историята на уседналите земеделско-скотовъдни общества, появили се след края на последната Ледникова епоха. Както ще стане видно от Таблица 9.3, тази „епоха на великото одомашняване“ е започнала с овцете, козите и свинете, за да завърши с камилите. След 2500 г. пр.Хр. вече няма по-значими попълнения в списъка на домашния добитък.

Бел.: За останалите четири вида одомашнени едри бозайници — северен елен, як, гаур и бантенг — не разполагате с достатъчно данни, за да предложим дори приблизителната дата на тяхната доместикация. Посочените по-горе дати и ареали са просто тези, за които разполагаме с най-ранни сигурни данни, което не изключва възможността самото одомашняване да е започнало по-рано и на някое друго място.

Вярно е, разбира се, че някои дребни бозайници са били одомашнени доста след горната дата. Например развъждането на зайци за храна е започнало през Средновековието, това на мишки и плъхове (за лабораторни изследвания) — през XX в., а хамстерите излизат на мода като домашни любимци чак през 30-те години на същото столетие. Тази практика продължава и сега, което не е изненадващо, тъй като има буквално хиляди дребни бозайници, които биха кандидатствали за такава роля, но са представлявали особеност за традиционните общества, за да си направят труда поне да ги опитомят. Затова пък одомашняването на едри бозайници е приключило на практика още преди 4500 години. Оттогава насам всеки от тези общо 148 кандидати е бил подлаган на безбройни тестове, но в крайна сметка само неколцина от тях са ги преминали успешно, а всички останали са останали извън класацията.

Има още една, четвърта група доказателства за това, че някои бозайници са по-„подходящи“ в сравнение с другите и това са многократните случаи на самостоятелно одомашняване на един и същ вид. Генетичните данни, базирани на онзи генетичен материал, известен като митохондриална ДНК, наскоро потвърдиха едно отколешно предположение на учените, а именно че гърбатото говедо от Индия (зебу) и неговият по-строен европейски събрат са произлезли от две различни популации на диви предци, които са се различавали помежду си още преди стотици хилядолетия. Тоест древните жители на Индийския полуостров са одомашнили местния подвид на дивите зубри, тези от Югозападна Азия са го направили с тамошния подвид, а северноафриканците по всяка вероятност са се справили напълно самостоятелно със съответните северноафрикански зубри.

По същия начин и вълците са били одомашнени по самостоятелни пътища, за да се превърнат в кучета, както е станало в двете Америки и най-вероятно в няколко съвършено различни части на Евразия, включително Китай и Югозападна Азия. Съвременната свиня се явява резултат от няколко такива процеса на доместикация, протекли самостоятелно в Китай и Западна Евразия, а може би и в още някои ареали. Тези примери отново потвърждават факта, че шепата подходящи бозайници са привличали вниманието на най-различни човешки общества.

Последната група доказателства — това са неуспехите от по-ново време да бъде одомашнен оставащият огромен брой кандидати сред дивите бозайници, което пък подсказва, че и неуспехите в миналото едва ли са били случайни. Те са се дължали на някои „недостатъци“ (или по-скоро „недоимъци“) на самите животни, но не и на древните хора. Днешните европейци са наследници на една от най-старите доместикационни традиции в света, започнала в Югозападна Азия още преди десет хилядолетия. След XV в. същите са се разпрострели по цялото земно кълбо и са попадали на най-различни диви бозайници, които не се срещат в Европа. Европейските заселници — например тези с питомни кенгурата и опосуми, които съм срещал в Нова Гвинея — са опитомявали или гледали като домашни любимци много местни видове, но абсолютно същото са правели и туземните народи. Европейските скотовъдци и земеделци, емигрирали в други континенти, са полагали също така и сериозни усилия да култивират някои местни растения.

През XIX и XX в. поне шест едри бозайника — най-голямата африканска антилопа, благородният елен, лосът, мускусният бик, зебрата и бизонът — са били обект на особено добре организирани опити за одомашняване, проведени от някои представители на модерната наука, най-вече животновъди и генетици. Например най-голямата африканска антилопа (еланд) е била подлагана на селекция, за да дава повече месо и мляко в украинския зоопарк „Аскания-Нова“, както и в Англия, Кения, Зимбабве и Южна Африка. Към научноизследователския институт „Роует“ в Абърдийн, Шотландия е създадена експериментална ферма за развъждане на благородни елени (или red deers според английската терминология, в Щатите ги наричат elks). Подобна ферма, но за лосове, функционира в Печоро-Иличския национален парк в Коми. Всички тези начинания от модерната епоха обаче могат да се похвалят със скромни успехи. Бизонското месо може и да се появява спорадично в някои щатски супермаркети, а лосовете вече да се яздят, доят и дори да теглят шейни (поне в Швеция и Русия), но никой от тези опити не се е увенчал с резултат, който би имал достатъчно голяма икономическа стойност, за да привлече и вниманието на средностатистическия скотовъдец. В този смисъл особено озадачаващ е провалът на днешните опити да бъде одомашнена антилопата еланд в родната й Африка, където нейната резистентност към типично африканските заболявания и отколешната й адаптираност към местния климат биха й дали огромно предимство пред „импортните“ евразийски говеда.

И така, нито туземните скотовъдци с хилядолетен опит, нито съвременните генетици са успели да намерят що-годе полезно приложение на някои други едри бозайници освен „Древните четиринайсет“, одомашнени поне преди 4500 години. Затова пък днешните учени спокойно могат да реализират (стига да желаят) онази част от дефиницията на „одомашняване“, която включва контрола върху разплода и осигуряването на подходяща храна. Например в това отношение последните калифорнийски кондори, оцелели в зоопарковете на Сан Диего и Лос Анджелис, са подложени на много по-стриктни и „драконски“ мерки, отколкото което и да било домашно животно. Всяка птица е генетично идентифицирана и специална компютърна програма определя коя мъжка с коя женска да се чифтоса, за да бъдат постигнати и някои чисто човешки цели (в случая — максимално генетично разнообразие, което би гарантирало и опазването на този застрашен вид). В зоопарковете се провеждат аналогични програми и с много други застрашени видове, включително горилите и носорозите. Но дори и свръхстриктната селекция на калифорнийските кондори не дава индикации, че ще бъде постигнат някакъв икономически изгоден продукт, както и аналогичните усилия спрямо носорозите, независимо че последните предлагат по три тона живо тегло. Както сами ще се уверим по-долу, в лицето на носорозите (а и повечето едри диви бозайници) доместикацията се сблъсква с непреодолими препятствия.

И така, от общо 148-те вида едри сухоземни тревопасни бозайници, които са били кандидати за одомашняване, само 14 са преминали успешно изпитанията. Защо останалите 134 са се провалили? Какво е искал да каже Франсис Галтън с това, че са обречени на „вечна дивота“?

Отговорът може да бъде извлечен от принципа на Ана Каренина. За да бъде одомашнен, кандидатстващият див вид трябва да притежава определени качества. Липсата на някое от тях може да се окаже фатална за доместикацията — по същия начин, както и за щастливия брак. Ако влезем в ролята на брачни консултанти (не само на зебрите, но и на човешките двойки, както и на всички останали, при които „несъвместимостта на характерите“ е очевидна), това ще ни позволи да различим най-малко шест причини за неуспешната доместикация.

1. Диетата. Всеки път, когато едно животно изяде растение или друго животно, конверсията на погълнатата биомаса в тази на консуматора е с много скромна ефикасност — някъде към 10%. Казано по-простичко, ще ти са нужни поне пет тона зърно, за да отгледаш една 500-килограмова крава. А ако предпочиташ това да е някой 500-килограмов хищник, ще ти трябват поне пет тона месо на тревопасни бозайници, което предполага и поне петдесет тона зърно. Но и сред самите тревопасни, включително всеядните, се срещат много видове, например коалите, които са толкова капризни в хранителните си предпочитания, че доста трудно биха се сдобили с каквито и да било препоръки, за да бъдат развъждани във ферми.

Поради тази въпиеща неефективност нито един хищен бозайник не е бил одомашнен заради месото си. (Не че то по принцип е жилаво или безвкусно: ние открай време се храним с разни хищни риби, а аз лично мога да ви препоръчам като деликатес… лъвския бургер.) Своего рода изключение е кучето, което първоначално е било одомашнено, за да ни служи като страж и ловен спътник, но с течение на времето хората са започнали да развъждат някои специални породи заради месото им — например ацтеките в Мексико, полинезийците и древните китайци. Но това „кучеядство“ е било по-скоро резервен вариант за онези древни общества, които са страдали от недостиг на месни продукти — ацтеките не са имали други домашни животни, а полинезийците и древните китайци са разполагали само със свине… и кучета. Обществата, извадили по-голям късмет с домашните животни, едва ли биха си направили труда да опитат кучешко, освен като някакъв „екзотичен деликатес“, както постъпват днес туристите в Югоизточна Азия. А и кучетата не са стриктни месоядци, а по-скоро всеядни. (Ако сте били достатъчно наивни да повярвате, че вашето любимо четириного яде само месо, по-добре прочетете списъка с хранителните съставки, отпечатан върху кутията с кучешка храна.) Та и въпросните кучета, които ацтеките и полинезийците са отглеждали, за да ги включват при нужда в менюто си, са били специално угоявани със зеленчуци и огризки от трапезата на стопаните им.

2. Темпото на растеж. Домашното животно трябва и да расте бързо, иначе не си струва да бъде отглеждано. Това изискване автоматично елиминира горилите и слоновете, макар и да са пословично непретенциозни към храната (при това са и стриктни вегетарианци!) и да предлагат много месо. Така де, кой фермер би чакал цели петнайсет години, за да достигнат неговите питомци оптималните си размери?! За съвременните азиатци, нуждаещи се от товарни животни, е икономически по-изгодно да не развъждат слоновете, а просто да ги улавят в горите и после да ги опитомяват.

3. Проблемите с размножаването на уловените животни. Както е известно, огромното мнозинство хора не обичат да правят секс, когато ги наблюдават. Същото важи и за някои потенциално полезни животински видове. Това обяснява и неуспеха да бъдат одомашнени гепардите, които са най-бързите сухоземни животни, независимо от силната мотивация на хората, опитващи се да го сторят от няколко хилядолетия насам.

Вече споменах, че опитомените гепарди са били високо ценени от древните египтяни и асирийци (както и от индусите от по-ново време), тъй като в определени отношения безкрайно превъзхождат ловните кучета. Един от великите монголи17 на Индия е държал в кучкарниците си и глутница от хиляда гепарда. Но въпреки огромните инвестиции, които само тези приказно богати владетели са можели да си позволят, всичките им гепарди са били уловени и опитомени. Опитите да бъдат одомашнени гепардите са се провалили до един — едва през 60-те години на XX в. биолозите успяха да се поздравят с това, че една двойка гепарди са си родили малки гепардчета в зоопарка. В дивата природа обикновено няколко братя гепарди преследват женската в продължение на дни и това доста агресивно ухажване (свързано и с преодоляването на значителни разстояния) явно е задължително условие, за да овулира женската или поне да се настрои на сексуална вълна. Ето защо гепардите най-често отказват да изпълнят този ритуал в клетка.

Подобен проблем е осуетил и плановете да бъде одомашнена викунята, една дива „камила“ от Андите, чиято вълна се смята за най-фината и най-леката от тази на всички лами. Древните инки са се сдобивали с нея, като са вкарвали викуните в специални ограждения („корали“), остригвали са ги и после са ги пускали по живо, по здраво. Съвременните търгаши, мераклии за викунска вълна, са изправени пред следния избор — или да полагат същите усилия като инките, или просто да отстрелват дивите викуни. Въпреки силната мотивация, свързана с пари и социален престиж, всички опити на вълнопроизводителите да развъждат викуни в плен са се провалили, като причините включват и сложния и доста продължителен ритуал, който тези преживни изпълняват преди самото чифтосване — но никога в плен. Между другото, мъжките викуни са абсолютно нетърпими към представителите на собствения си пол и им е необходима обширна територия, на която могат да намират паша през цялата година, плюс още една паралелна, на която биха могли да спят необезпокоявани (също през цялата година).

4. Гадните навици. В интерес на истината, почти всички бозайници, стига да са достатъчно едри, са способни да убият човек. Хора са били убивани от своите свине, коне, камили или рогат добитък. Само че някои по-едри животни имат и още по-гадни навици, което ги прави и доста по-опасни от останалите (и за съжаление, тази им черта е непоправима). Именно склонността към човекоубийство е дисквалифицирала много иначе идеални кандидати за одомашняване.

Красноречив пример в това отношение са мечките гризли. Мечото месо е един доста скъп деликатес, а гризлитата стигат до 850 кг, изявяват се предимно като вегетарианци (макар и да са изкусни ловци); зеленчуковата диета, която гризкат, е доста широка, което пък ги кара най-редовно да се ровят из боклуците на хората (и да създават сума ти проблеми в националните паркове Йелоустоун и Гласиър), а и растат сравнително бързо. Ако се държаха прилично в плен, тези мечоци щяха да се превърнат в основен фактор в бизнеса с дивечово месо. Айните в Япония са направили един експеримент в тази насока, като са започнали рутинно да отглеждат малки (сиви) мечета като част от един свой ритуал. Кой знае защо обаче тези айни смятат за по-благоразумно да убиват и изяждат мечетата, щом станат на годинка. Да държиш сива мечка в дома си за по-дълго време би било равносилно на самоубийство; аз поне не съм чувал някой зрял мечок да е бил опитомен и, по-важното, да се е държал хрисимо.

Един друг иначе много подходящ кандидат сам се е дисквалифицирал по също толкова очебийни причини и това е дивият африкански бивол. Расте бързо, за да стигне и до тон, и живее на стада със стриктно изградена йерархия — една особеност, на която ще се спрем по-долу. Но същият този бивол се смята за най-опасния и най-непредсказуем едър бозайник в Африка. Всеки, който е проявил неблагоразумието да го опитомява, или е загивал, или е бил принуден да убие добичето, преди да е станало прекалено голямо и… вироглаво. По същия начин и хипопотамите — иначе доста привлекателни с четирите си тона жива маса — може би щяха да преживят в оборите по целия свят, ако не бяха толкова опасни. Между другото, те ежегодно убиват повече хора от всички други африкански бозайници, дори и от лъвовете!

Предполагам, че малцина биха се изненадали от дисквалификацията на тези кандидати, станали пословични с избухливостта си. Но има и кандидати, рисковете с които не са толкова известни. Например осемте вида диви еднокопитни (конете и разни техни родственици) доста се различават по нрав, въпреки че са толкова близки в генетично отношение, че най-редовно се кръстосват помежду си и създават здраво (макар и обикновено стерилно) потомство. Два от тях, конят и северноафриканският осел (предтеча на магарето) са били успешно одомашнени. Близък роднина на северноафриканския осел е азиатският му събрат, известен и като онагър. Тъй като родината му включва и Плодородния полумесец — люлката на човешката цивилизация и одомашняването на животни — древните му обитатели би трябвало често да са си имали работа с онагри. От шумерските клинописи и изображения знаем, че те най-редовно са влизали в ролята на ловен дивеч, но също така са били улавяни и кръстосвани с магарета и коне. Най-вероятно някои от по-странните същества на тези изображения, яздени от хора или теглещи каруци, са именно онагри. Само че всички автори, които са писали за тях — от римляните до днешните зоолози — изтъкват необуздания им нрав, както и отвратителния им навик да хапят хора. Така че няма защо да се чудим, че онагрите, колкото и да са близки в някои отношения до магаретата, никога не са били одомашнени.

Още по-фрапиращ е случаят с четирите подвида африкански зебри. Опитите за доместикация са се ограничили със запрягането им в каруци — през XIX в. са били изпробвани като впрегатни животни, дори ексцентричният лорд Уолтър Ротшилд се е разхождал по лондонските улици в каляска с впряг от зебри. Уви, зебрите стават непоносимо нагли, когато поостареят. (Не че това не важи и за много породисти коне, но при зебрите и онагрите е общо правило.) Зебрите имат още един особено неприятен навик — захапят ли някого, не пускат. Броят на служителите в американските зоопаркове, които всяка година си патят от зебри, е много по-голям от този на пострадалите от тигри! Да не говорим, че на практика е невъзможно да ги уловиш с ласо — тук са се дънили дори каубои, шампиони на родео — тези четириноги не изпускат от поглед летящия към тях клуп и винаги се изхлузват в последния миг.

Тъй като шансът да обяздиш зебра е изключително рядък (ако не и нищожен), ентусиазмът на южноафриканските кандидат-доместикатори бързо се е изпарил. Непредсказуемото агресивно поведение от страна на едрия и потенциално опасен бозайник обяснява донякъде и това — защо първоначално обнадеждаващите опити за одомашняване на благородни елени, лосове и антилопи също не се увенчаха с кой знае какви успехи.

5. Податливостта на паника. Едрите тревопасни бозайници реагират на опасността от хищници (включително и хора) по различни начини. Някои видове са нервозни, бързи и програмирани моментално да офейкват, щом усетят заплаха. Други са по-мудни и не толкова импулсивни, затова търсят закрила в стадото, готови са да бранят териториите си и бягат само в краен случай. Повечето елени и антилопи (като изключим северния елен) са от първия тип, докато овцете и козите спадат към втория.

Естествено, нервните животни са и по-трудни за отглеждане в плен. В клетка те лесно се паникьосват, при което или умират от шока, или се пребиват до смърт, блъскайки се в решетките при опитите си да избягат. Това важи например за газелите, които в продължение на хилядолетия са били предпочитан дивеч за хората в Плодородния полумесец. Едва ли там е имало друг бозайник, който да е предлагал повече възможности за одомашняване. Само че това никога не се е случило. Я ми кажете как ще изведете на паша стадо от такива твари, които хвърлят яростни къчове, блъскат се като мухи в стените, правят скокове по седем-осем метра и могат да развият скорост от петдесет мили в час?!…

6. Социалната структура. Почти всички одомашнени едри бозайници попадат в числото на тези, чиито диви предци са споделяли три общи социални характеристики — живеят на стада, в които поддържат стриктна йерархия и цялото стадо търси паша на една и съща територия, а не на взаимно изключващи се „парцели“. Например табунът диви коне се състои от един жребец, до половин дузина кобили плюс техните малки. Кобила А доминира над посестримите си Б, В, Г и Д, кобила Б е подчинена на А, но доминира над В, Г и Д, на свой ред В е подчинена на А и Б, но доминира над Г и Д, и така нататък. Когато стадото се мести, членовете му се движат в следния ред: най-отзад е жребецът, а най-отпред — най-високопоставената кобила, следвана от жребчетата си (подредени според възрастта си, като първо е най-малкото), в средата са останалите кобили, също спазващи йерархичния ред, всяка от които е следвана от своите малки. По този начин в стадото могат да съжителстват много възрастни, без да им се налага постоянно да се бият помежду си — стига, разбира се, да си знаят мястото в йерархията.

Въпросната структура е идеална с оглед на одомашняването, защото хората на свой ред също са се адаптирали към тази йерархия и са намерили най-подходящото си място в нея. Ето защо одомашнените коне следват човека-водач по същия начин, както при нормални обстоятелства биха следвали най-високопоставената кобила. Стадата овце, кози и крави, както и глутниците на кучешките прародители (вълците) спазват подобна йерархия. Докато растат в подобно стриктно структурирано стадо, малките запечатват в паметта си животните, които най-често виждат около себе си. В дивата природа това са представителите на собствения им вид, но родените в плен виждат около себе си и хора и също ги запечатват в паметта си.

Такива „обществени животни“ лесно се поддават на отглеждане на стада. Стига да са толерантни едно към друго, те лесно могат да се размножат. И тъй като инстинктивно следват изявения лидер и бързо запечатват в паметта си и човека като такъв, могат да бъдат отвеждани на паша от пастир (или овчарско куче). Стадните животни се чувстват добре, когато са сред много себеподобни, защото са свикнали да живеят нагъсто и в дивата природа.

Затова пък повечето животни, свикнали да живеят сами на териториите си, не могат да бъдат отглеждани на стада. Те не са толерантни едни към други, не запечатват в паметта си хората (като неизменни лидери) и не се подчиняват инстинктивно. Случайно да сте виждали котки да следват в индийска нишка някой човек (който и да е той)? А представяте ли си стадо котки да следва безропотно своя „коткар“? Всеки, който си е имал вземане-даване с котки знае отлично, че те не се подчиняват на човека по същия инстинктивен начин, по който го правят кучетата. Котките и поровете са единствените „териториални“ бозайници, които са били одомашнени, защото и нашият мотив да постъпим така не е бил да ги развъждаме „на стада“, че да се храним с тях, а просто да си ги държим вкъщи като самотни ловци или домашни любимци.

Тази може и да е основната причина да не бъдат одомашнени повечето „саможивци“ в дивата природа, но далеч не обяснява защо това не се е случило и с повечето стадни животни. А те не се поддават на доместикация по някоя от следните причини.

Първо, повечето стадни животни не са склонни да обитават една и съща обща територия, а предпочитат да живеят на свои, в които не допускат други стада от същия вид. И не е препоръчително да събереш две стада на едно място, както не е препоръчително и да събереш два самеца от един и същ „саможив“ вид.

Второ, много видове, живеещи на стада през по-голямата част от годината, се разпределят по територии през размножителния период, когато започват да се бият и хич не са толерантни едни към други. Горното важи за повечето видове елени (отново с изключение на северния) и е основният фактор, поради който одомашняването на иначе много социалните антилопи, с които Африка отколе е прочута, така и не се е състояло. Първата ни асоциация за африкански антилопи може и да е „огромно множество, изпълващо саваната до хоризонта“, но истината е, че техните самци си заплюват строго определени територии и яростно ги защитават, когато започне размножителният период. Ето защо няма как да държиш антилопи в тесни и затворени пространства, както би постъпил с овце, кози или крави. Една сходна „териториална“ нагласа, съчетана с избухлив нрав, е дисквалифицирала и носорозите при опитите да бъдат вкарани в обори.

И накрая, повечето стадни животни, най-вече елените и антилопите, нямат стриктно изградена йерархия и не са инстинктивно подготвени да запечатват в паметта си изявените лидери (което се отнася и за хората, които биха отделяли време за тях). Вследствие на това, макар и много елени и антилопи да са били опитомявани (само си спомнете всички реално случили се в живота истории за Бамбита), все още никой не е успял да зърне стадо кошути, поведени на паша като овце. Същият проблем е осуетил одомашняването на северноамериканската голяморога овца, която споделя същите гени със средноазиатския муфлон, прародителя на нашата домашна овца. Иначе дивият бигхорн си е много подходящ за нас и в редица отношения се доближава до муфлона, освен в най-важното — липсва им неговото стереотипно поведение, при което някои индивиди се подчиняват безпрекословно на други, стига веднъж да са признали техните властови позиции.

Нека сега се върнем на проблема, който набелязах в началото на тази глава. Една от най-озадачаващите (поне на пръв поглед) особености на ранната доместикация е привидната произволност, с която някои видове са били одомашнени за разлика от много техни близки родственици. Оказва се, че с изключение на „малцината избрани“ всички те са били елиминирани по силата на едно съвсем просто правило — същото, което нарекохме „принцип на Ана Каренина“. Хората и повечето животински видове сключват нещо като „нещастен брак“ по една или друга причина: диетата на въпросното животно, темпото му на растеж, навиците за чифтосване, нравът, податливостта на паника и някои особености на социалната му организация. Затова и много малък процент диви бозайници могат да се похвалят, че са сключили „щастлив брак“ с хората, тъй като характерите им са се оказали съвместими по всички тези показатели.

Случило се е така, че евразийците са наследили много повече одомашнени едри тревопасни бозайници в сравнение с хората на другите континенти. Този резултат, дарил за момента с несъмнени предимства евразийските общества, се дължи на три основни факта, свързани с географското разположение, историята и биологията на самите бозайници. Първо, Евразия — с цялата й огромна площ и разнообразна екология — е стартирала и с най-голям брой кандидати за доместикация. Второ, не Евразия или Африка, а тъкмо Австралия и двете Америки са изгубили най-много такива „кандидати“ по време на серийното им изтребление в края на Плейстоцена — вероятно защото бозайниците на тези три континента са имали нещастието да се сблъскат за първи път с хора без никакви предизвестия и сравнително късно в еволюционната ни история, когато ловните умения на нашия вид вече са били неимоверно усъвършенствани. И накрая, един висок процент от „кандидатите“ в Евразия се е оказал по-подходящ за одомашняване в сравнение с другите континенти. Ако прегледаме списъка на „кандидатите“, които никога не са били одомашнени, например африканските едри стадни бозайници, ще видим, че за дисквалификацията на всеки от тях си е имало конкретна причина. Ето защо Толстой най-вероятно би одобрил горещо думите на един по-древен автор (макар и казани в друг контекст). Имам предвид евангелиста Матей и формулата „Мнозина са звани, а малцина избрани.“18

Глава X За безбрежните небеса и скосените оси

Разгледайте по-внимателно тази карта на света (Фигура 10.1) и сравнете формата и ориентацията на континентите. Вероятно ще ви направи впечатление една очебийна разлика. Двете Америки заемат много по-голяма площ по вертикала (9000 мили), отколкото по хоризонтала — в най-широката си част стигат до 3000 мили, а в най-тясната (Панамския провлак) са едва 40. Тоест основната континентална ос на двете Америки е ориентирана от север на юг. Същото важи, макар и в по-малка степен, за Африка. За разлика от тях основната ос на Евразия е ориентирана от изток на запад. Дали пък тази ориентация не е оказала някакъв ефект върху историята на човечеството?

Тази глава ще се занимае с това, в което (поне според мен) се изразяват огромните и понякога трагични последствия от този фактор. Да, аз смятам, че осовата ориентация се е отразила на темпото на разпространение на доместикатите19, а вероятно и на създаването на писмеността, колелото и други подобни важни нововъведения. И тази основна географска особеност има много съществен принос за различния житейски опит на коренните американци, африканците и евразийците от последните пет столетия.

Разпространението на производството на храни се оказва решаващо, за да оценим значението на географските разлики за появата на пушките, вирусите и стоманата — по същия начин, както са важни и началните му етапи, които пък проследихме в предходните глави. Ето защо, както видяхме в Глава V, не повече от девет са ареалите на земното кълбо (ако не и само пет), където това производство е възникнало самостоятелно. Но в праисторическата епоха то вече се е утвърдило и в много други ареали. И всички те са започнали да произвеждат храни в резултат от разпространението на земеделските посеви, добитъка и овладяването на технологиите, свързани с тяхното отглеждане, а в някои случаи и вследствие на миграциите на самите земеделци и скотовъдци.

Основните посоки на това разпространение са от Югозападна Азия към Европа, Египет и Северна Африка, Етиопия, Централна Азия и долината на Инд; от Сахел и Западна Африка към Източна и Южна Африка; от Китай към тропическата част на Югоизточна Азия, Филипините, Индонезия и Япония, и накрая от Мезоамерика към Северна Америка. Наред с това, въпросното производство се е обогатявало — дори и там, където е възниквало самостоятелно — с включването на земеделски култури, добитък и технологии, заимствани от други ареали.

По същия начин, както някои региони са се оказали по-подходящи от другите за такова производство, така и темпото му на разпространение варира значително по света. Но в някои изключително подходящи от екологична гледна точка региони то така и не е било усвоено в праисторическата епоха, макар и вече да е съществувало в съседните земи. В това отношение най-смущаващи са неуспехите на земеделието и скотовъдството да стигнат от Югозападните щати до Калифорния или от Нова Гвинея и Индонезия до Австралия, както и неуспехът на земеделието да се утвърди в днешната провинция Натал в Южна Африка. Но дори и в регионите, където производството на храни се разпространило още в праисторически времена, темпото и датите му на разпространение също варират значително. В единия край на „класацията“ попада почти стремителната скорост, с която то се е разпространявало по осите изток-запад: от Югозападна Азия на запад към Европа и Египет и на изток към долината на Инд (като е напредвало с по 0,7 мили годишно); и от Филипините на изток към Полинезия (3,2 мили на година). В срещуположния край попада доста мудното темпо, с което се е движело по осите север-юг: то е напредвало от Мексико към американския Югозапад с по-малко от 0,3 мили на година (което обяснява и защо мексиканската царевица и фасул са се превърнали в продуктивни земеделски култури в Източните щати едва през X в.); а перуанската лама се е придвижила до Еквадор със скорост 0,2 мили на година. И тези разлика са можели да се окажат и далеч по-драстични, ако царевицата не е била култивирана в Мексико едва през 3500 г. пр.Хр. (аз съм по-консервативен в този тип изчисления — нещо, към което напоследък са склонни и някои от археолозите), а не много, много по-рано (както продължава да смята една немалка част от днешните археолози20).

Има огромни различия и в основния пакет, в който насажденията и домашните животни са били разпространявани, което пък отново ни подсказва показва с какви по-големи или по-малки препятствия са се сблъсквали по пътя си. Например ако основните доместикати в Югозападна Азия са се разпространили без особени сътресения на запад към Европа и на изток към долината на Инд, то нито един от одомашнените в Андите бозайници (ламата, алпаката и морското свинче) не са успели да стигнат и до Мезоамерика в доколумбовата епоха. И този въпиещ неуспех очевидно се нуждае от обяснение. В края на краищата, в същата Мезоамерика са възникнали гъсто населени земеделски общности и цели комплексни общества, така че едва ли можем да се съмняваме, че андийските лами са щели да им бъдат от огромна полза (стига да са им били под ръка) в качеството си на потенциални месни продукти, превозни средства и източници на вълна. Ако изключим кучетата, Мезоамерика е била лишена от такива бозайници, за да задоволява точно тези си потребности. Затова пък някои южноамерикански култивирани растения са успели да стигнат до Мезоамерика — например маниоката, бататите и фъстъците. Що за „селективна бариера“ е била тази, която ги е пуснала да минат, но пък е отрязала достъпа на ламите и морските свинчета?

Едно по-дискретно изражение на тези толкова разнообразни географски отлики при разпространението е явлението, известно като преемптивна21 култивация. Много от дивите растителни видове, от които са произлезли нашите земеделски култури, се различават генетично от ареал на ареал, тъй като на различните места са протичали и различни мутации. По същия начин промените, необходими за превръщането на дивите растения в „посеви“, по принцип могат да бъдат предизвикани и от различни нови мутации, и от различни селекции, за да доведат до сходни резултати. Във връзка с това човек би могъл да разчовърка някоя по-широко разпространена земеделска култура и да се запита дали всички нейни разновидности демонстрират една и съща „дива“ или пък трансформираща (т.е. регулирана „отвън“) мутация. Идеята на този анализ е да разберем дали въпросното растение е било култивирано само в един ареал или това се е случило самостоятелно в няколко различни ареала.

Ако подложим на генетичен анализ основните древни насаждения в Новия свят ще се окаже, че повечето от тях включват две (или повече) алтернативни диви разновидности или пък две (или повече) алтернативни трансформиращи мутации. Това подсказва, че въпросното растение е било одомашнено самостоятелно в поне два различни ареала и че някои негови разновидности са наследили специфичната за дадения ареал мутация, докато останалите са наследили тази от някой друг. На тази основа ботаниците стигат и до извода, че перуанският фасул (Phaseolus lunatus), обикновеният (Phaseolus vulgaris) и лютите чушлета от групата Capsicum annuut/chinense са били одомашнени най-малкото в два отделни случая — единия път в Мезоамерика, а другия в Южна Америка — като същото важи и за тиквата Cucurbita pepo и семенното растение гъшикрак (goosefoot), които са били култивирани самостоятелно поне на две места — в Мезоамерика и източната част на Съединените щати. За разлика от тях повечето древни земеделски култури от Югозападна Азия демонстрират само по една от алтернативните „диви“ вариации или от съответните трансформиращи мутации, което пък подсказва, че всички съвременни разновидности на някоя от тези култури са произлезли вследствие на една-единствена култивация.

А какво би могло да означава това, че едно и също растение е било култивирано многократно и самостоятелно в различни части на неговата естествена среда, а не само веднъж, и то в точно определена област? Вече видяхме, че култивирането на растения включва и определени модификации на дивите видове, за да станат те и по-приемливи за хората — примерно да са с по-едри семена, по-приятен вкус или „нещо от сорта“. Логично е да предположим, че ако вече са разполагали с някоя по-продуктивна култура, начинаещите фермери биха продължили да я засяват, вместо да започват отначало, т.е. да събират други нейни повече или по-малко полезни диви родственици и да се опитват да ги култивират. Ако всички данни ни насочват към една-единствена култивация, то това би означавало следното: щом дадено диво растение е било култивирано, то бързо се е разпространявало и в други зони на неговата естествена среда, с което е отпадала необходимостта от повторна, макар и самостоятелна култивация на същото растение. Затова пък, когато се натъкваме на доказателства, че дадено растение е било култивирано самостоятелно в няколко различни области, ние нямаме друг избор, освен да приемем, че въпросната земеделска култура се е разпространявало прекалено бавно, за да предотврати и аналогичните опити на други места. Данните, с които днес разполагаме, подсказват, че в Югоизточна Азия е преобладавала тъкмо тази преемптивна култивация, докато в двете Америки този процес е протичал самостоятелно в различните области, което пък ни навежда на мисълта, че земеделските култури са се разпространявали далеч по-лесно в и извън пределите на Югоизточна Азия, отколкото в двете Америки.

Бързото разпространение на една земеделска култура може да предотврати не само повторните (а в случая и напълно излишни) опити за нейната култивация на други места, но и на дивите й родственици. Ами да, щом вече сте отгледали съвсем приличен грах в градината си, едва ли има смисъл да започвате отново от нулата и да се опитвате да култивирате дивия грах, виреещ по околните хълмове. Естествено, същото важи и за многобройните му диви роднини, които на практика с нищо не превъзхождат своя вече култивиран събрат. С появата си всички основни култури на Югозападна Азия са предотвратили и култивацията на който и да било техен близък родственик от дивата природа от цяла Западна Евразия. За сравнение аграрната история на Новия свят изобилства със случаи на паралелна култивация на равностойни и тясно свързани, но въпреки това различаващи се растителни видове в Мезоамерика и Южна Америка. Например 95% от памука, отглеждан в съвременния свят, е от вида Gossypium hirsutum, култивиран още през праисторическата епоха в Мезоамерика. Но ето че праисторическите южноамерикански „фермери“ са отглеждали вместо него сродния му Gossypium barbadense. Очевидно този сорт мезоамерикански памук е бил възпрепятстван да стигне още тогава и до Южна Америка, за да предотврати опитите за култивиране на други видове див памук там (както и обратното). По подобен начин и лютите чушлета, тиквите, амарантите и пълзящите, представители на различни, но така или иначе сродни видове, са били култивирани и в Мезоамерика, и в Южна Америка, което подсказва, че нито една от тези земеделски култури не е имала възможността да се разпространи достатъчно бързо, че да спести и маса излишни усилия.

И така, редица, макар и доста различни факти ни навеждат на един и същ извод — че производството на храни се е разпространявало по-лесно извън границите на Югозападна Азия, отколкото в двете Америки, а най-вероятно същото важи и за Субсахарска Африка. Горното включва и пълния неуспех на това производство да достигне някои иначе подходящи от екологична гледна точка ареали, разликата в темпото и селективността на разпространението, както и различните начини, по които най-рано култивираните земеделски култури са предотвратили опитите за повторна култивация на същия вид или на негови близки родственици. И коя ще е била тази особеност на двете Америки и Африка, която толкова е усложнила местното разпространение на производството на храни в сравнение с Евразия?

За да отговорим на този въпрос, нека първо се спрем на стремителното разпространение на производството на храни извън границите на Югозападна Азия (и по-точно Плодородния полумесец). Скоро след възникването на това производство — около 8000 г. пр.Хр. — се стига и до съответната „центробежна“ вълна, тръгнала от Плодородния полумесец, за да обхване постепенно и останалите части на Западна Евразия, както и Северна Африка. Тук привеждам една много любопитна карта (Фигура 10.2), начертана от генетика Даниел Зоари и ботаничката Мария Хопф, с която те показват как въпросната вълна е достигнала към 6500 г. пр.Хр. Гърция и Кипър, а също и Индийския полуостров, към 6000 г. — Египет, към 5400 г. — Централна Европа, към 5200 г. — Южна Испания, а към 3500 г. — и Британия. Във всеки от тези ареали производството на храни винаги е започвало с някои от растенията и животните, одомашнени в Плодородния полумесец. Наред с това пакетът от култури на Плодородния полумесец се е разпространил и извън границите на Северна Африка, за да стигне до Етиопия (датата все още не е уточнена). Но пък древна Етиопия е създала много свои земеделски култури и ние все още не знаем дали това е било местна инициатива или пък културите, пристигнали от Плодородния полумесец, са положили началото на местното производство на храни.

Бел.: Символите представят местата, където са открити най-ранни останки (уточнени с помощта на радиовъглероден анализ) на земеделски култури, усвоени в Плодородния полумесец (се отнася за самия Плодороден полумесец в периода до 7000 г. пр.Хр.). Прави впечатление също, че датите стават все по-късни с постепенното отдалечаване от същия този Плодороден полумесец. Тази карта се базира на Карта 20, приложена към книгата на Зоари и Хопф „Култивиране на растения в Стария свят“ (Zohary, Hopf, Domestication of Plants in the Old World). Имайте предвид, че цитираните дати са „некалибрирани“.

Разбира се, далеч не всички доместикати, включени в този макет, са се разпространили и във всички останали ареали — в Египет например е било прекалено горещо, за да се наложи там и айнкорновата пшеница. В някои зони отделните елементи са пристигали по различно време: например в Югозападна Европа овцете са изпреварили житните култури. В други са се насочили и към култивацията на местни растения от рода на полския мак в Западна Европа и най-вероятно пъпеша в Египет. Но в повечето случаи производството на храни в тези „външни“ зони е зависело първоначално изцяло от доместикатите на Плодородния полумесец. Тяхното разпространение скоро е било последвано от други нововъведения, осъществени в самия „полумесец“ или в близост до него, в това число колелото, писмеността, металообработващите технологии, млечните продукти, плодните дървета, както и производството на бира и вино.

Защо един и същ пакет от земеделски култури е положил началото на производството на храни в цяла Западна Евразия? Дали защото в много от тези ареали същият набор от растения се е срещал и в диво състояние и е бил преценен като полезен по същия начин, както в самия Плодороден полумесец, или пък те са били култивирани по самостоятелни пътища? Не, не може това да е причината!

Първо, много от основните доместикати на Плодородния полумесец дори не се срещат в диво състояние извън Югозападна Азия. Например никоя от осемте основоположни култури (с изключение на ечемика) не вирее в диво състояние в Египет. Но пък долината на Нил предлага естествена среда, подобна на тази в долините на Тигър и Ефрат. Следователно пакетът, вършел добра работа в тези долини, е вършел също толкова добра работа и в поречието на Нил, за да стимулира бързото и ефектно развитие не само на местното производство на храни, но и на характерната древноегипетска цивилизация. Но храните, послужили като „гориво“ за еволюцията на тази цивилизация, поне на първо време са липсвали в Египет. Сфинксът и пирамидите — тези характерни продукти на египетската цивилизация — са били издигнати от хора, изхранвали се със земеделски продукти, характерни в началото не за Египет, а за Плодородния полумесец.

Второ, дори в случаите, когато дивите предци на тези култури са се срещали и извън Югозападна Азия, ние можем да бъдем напълно сигурни, че посевите на Европа и Индия в по-голямата си част са били получени „наготово“ от Югозападна Азия и не са били резултат от местна култивация. Например дивият лен се среща и доста по̀ на запад, включително Британските острови и Алжир, а на изток — само до Каспийско море, докато дивият ечемик се среща дори и в Тибет. Но както и при основоположните култури от Плодородния полумесец, във всички културни сортове в днешния свят се среща само една комбинация от хромозоми — за разлика от многобройните комбинации, срещащи се в техните диви предшественици, или пък споделят само една от многобройните възможни мутации, с която култивираните растения се отличават от дивите си предци, за да се сдобият и с характеристики, представляващи ценност за хората. Например всички сортове грах споделят един и същ рецесивен ген, не позволяващ на шушулките им да се разпукват спонтанно и да разпиляват зърната си — нещо, което дивият грах най-редовно прави (както вече се спомена).

Наличните данни показват, че повечето основоположни култури от Плодородния полумесец никога не са били повторно одомашнявани на други места след първоначалната им култивация в този регион. Ако това се бе случило по самостоятелен път, те щяха да демонстрират наследствените черти на цялото си пъстро потекло под формата на различни хромозомни комбинации или генни мутации. Тоест можем да ги определим като типични примери за явлението преемптивна доместикация, което обсъдихме по-горе. Бързото разпространение на пакета от Плодородния полумесец е предотвратило всички евентуални опити в същата насока, не само в самия „полумесец“, но и навсякъде другаде, просто защото е отпаднала и необходимостта от възпроизвеждане на абсолютно същия култивационен процес.

Предците на повечето основоположни земеделски култури имат диви родственици (не само в самия „полумесец“, но и навсякъде другаде), които също са били подходящи за култивация. Например добре познатият ни грах спада към рода Pisum, който се състои от два диви вида: Pisum sativum, превърнал се в днешния градински грах, и Pisum fulvum, който пък — представете си — никога не е бил одомашнен. А този Pisum fulvum е със съвсем приличен вкус, независимо дали пресен или изсушен, и е обичайна гледка в дивата природа. По същия начин и различните видове пшеница, ечемикът, лещата, нахутът, бобовите и ленът имат до един многобройни диви родственици освен тези, които са били култивирани. Наистина, някои от роднините на фасула и ечемика са били култивирани самостоятелно в двете Америки и Китай — все на места, които са достатъчно отдалечени от Плодородния полумесец. Но в Западна Евразия това се е случило само с един от няколкото потенциално полезни диви видове — вероятно защото се е разпространил изключително бързо и хората просто са престанали да събират за храна останалите видове. Както вече стана дума, бързото разпространение на дадена земеделска култура е осуетявало в зародиш всички евентуални опити за култивация на нейните диви родственици, както и тези за повторна култивация на нейния предшественик.

А защо изобщо разпространението на посевите от Плодородния полумесец е станало толкова бързо? Отговорът се крие донякъде в осовата ориентация (изток-запад) на самата Евразия, с която започнах тази глава. Както знаем, разположените на една и съща географска ширина региони (независимо дали на изток или на запад) се характеризират с една и съща продължителност на деня и последователност на сезоните. Макар и в по-малка степен, те са склонни да споделят и същите заболявания, режими на температурите и валежите, както и същата естествена среда или биом (т.е. тип вегетиране). Например Португалия, Северен Иран и Япония са разположени приблизително на една и съща географска ширина, макар и всяка от тях да се намира на 4000 мили от другата. И трите имат подобен климат, който доста се различава от този на земите, разположени едва на 1000 мили по̀ на юг от всяка от тях. Типът естествена среда, известен като „тропическа джунгла“, се простира до 10-ия градус северно и южно от екватора, докато този, който определяме като „средиземноморски“ (например калифорнийският чапарал или европейските храсталаци маки) обхваща ивицата между 20-ия и 30-ия градус.

Само че покълването, растежът и резистентността към заболявания на растенията са пригодени именно към тези особености на климата. Сезонните промени, свързани с продължителността на деня, температурата и валежите, са своеобразни сигнали, които карат семената да покълват, кълновете да израстват, а зрелите растения да се обкичват със съцветия, семена и плод. Всяка растителна популация бива генетично програмирана по пътя на естествения подбор, за да реагира и адекватно на сигналите, изпращани й от естествената среда, в която е еволюирала. Тези сезонни режими варират значително на различните ширини. Например на екватора продължителността на деня е еднаква през цялата година, но на умерените ширини тя се увеличава в периода между зимното и лятното слънцестоене, а през другата половина на годината отново намалява. Сезонът на нарастването — тоест месеците, през които температурата и продължителността на деня са подходящи за растежа на посевите — е най-кратък на най-големите ширини и все по-дълъг с приближаването към екватора. А както вече споменахме, растенията също така са адаптирани и към заболяванията, характерни за тяхната географска ширина.

Тежко и горко на онова растение, чиято генетична програма не е съобразена с географската специфика на полето, в което е засадено! Представете си, че някой канадски фермер прояви глупостта да засади в нивата си царевичен сорт, адаптиран към далеч по-южни ширини, примерно Мексико. Тази нещастна царевица ще се довери на заложената в нея програма и ще покълне още през март, за да се окаже затрупана от триметрова снежна пряспа… Но дори и да бъде препрограмирана, за да покълва в по-удобно за Канада време — да кажем в края на юни, — тази мексиканска царевица пак ще си има големи неприятности, макар и от по-друго естество. Нейните гени ще й нашепват, че не е нужно да си дава много зор при растенето — достатъчно е само да узрее, било то и след пет месеца. Това би било една напълно оправдана и безопасна стратегия в мекия климат на Мексико, но в Канада ще е катастрофална, защото щом застудее на есен, растението ще загине още преди да е наляло кочаните си със зърно. На тази царевица ще липсват и гените, необходими й да устои на заболяванията, характерни за по̀ северните ширини, а онези, съобразени с мексиканските условия, ще се окажат напълно излишни. Поради всички тези особености растенията от по-малки ширини трудно се приспособяват към по-големите и обратното. Затова и посевите от Плодородния полумесец се представят добре във Франция и Япония, но хич ги няма на екватора…

Животните също са приспособени към специфичните условия на дадена географска ширина. В това отношение и ние си оставаме типични животни, в което можем да се уверим от всяка по-щателна интроспекция. Някои от нас не могат да понасят студените северни зими с техните къси дни и специфични вируси, а други пък не издържат на горещия тропически климат и специфичните за него заболявания. През последните столетия колонистите от Северна Европа са предпочитали да емигрират в задморски земи с подобен по-хладен климат на същите ширини — Северна Америка, Австралия или Южна Африка, а в Кения и Нова Гвинея са се заселвали по същата причина в планинските райони. Тези европейци, изпратени в горещите тропици, са измирали като мухи от заболявания от рода на маларията, към които местните жители отдавна вече са били развили някаква генетична резистентност.

Горното дава и част от обяснението на това защо доместикатите от Плодородния полумесец са се разпространили толкова бързо на изток и на запад: просто те вече са били добре пригодени към климата на регионите, в които са били пренесени. Например с преминаването си от унгарските степи в Централна Европа (около 5400 г. пр.Хр.), земеделието се разпространява изключително бързо — съдейки по археологическите данни, всички селища на ранни земеделци в тази обширна територия от днешна Полша до Холандия (за които е характерна керамиката с линейни декоративни мотиви) са възникнали почти едновременно. По времето на Христос всички житни култури от Плодородния полумесец вече са виреели в околовръст от 8000 мили — от атлантическото крайбрежие на Ирландия до тихоокеанското на Япония. Тази експанзия по оста запад-изток на Евразия е и най-дългата отсечка от „суша“ на цялото земно кълбо.

Ето как евразийската континентална ос е позволила на посевите от Плодородния полумесец да се разпространят бързо и да стимулират появата на земеделието в цялата ивица между умерените ширини от Ирландия до долината на Инд и да обогатят вече възникналото самостоятелно земеделие в Източна Азия. Съответно евразийските растения, които са били култивирани за първи път далеч от Плодородния полумесец, но на същата ширини, са получили възможност да се разпространят в обратна посока — към същия този „полумесец“. Днес, когато посевите се пренасят на всяка точка от земното кълбо с кораби и самолети, можем да бъдем сигурни, че хранителното меню е истински миш-маш от най-различни географски ширини. Менюто в типичното американско заведение за бързо хранене включва пилешко (одомашнено за първи път в Китай), картофи (от Андите) и царевица (от Мексико), подправени с черен пипер (от Индия) и полети с чашка кафе (от етиопски произход). Но още преди две хилядолетия римляните са се хранели с подобен „миш-маш“ от продукти, в по-голямата си част получени за първи път в съвсем други страни. От тях само жълъдите на дъба и макът са се срещали и на Апенинския полуостров. Основните продукти обаче са фигурирали в пакета от Плодородния полумесец, допълнен с дюлята (от кавказки произход), просото и кимиона (култивирани в Централна Азия), краставицата, сусама и цитрусовите плодове (от Индия) и пилешкото, ориза, кайсията, прасковата и „класатото“ просо (от Китай). Макар и дивата ябълка да се е срещала в цяла Западна Евразия, в Рим тя е била култивирана чрез прилагането на някои по-специфични техники като ашладисването, разработено за първи път в Китай и след това разпространило се и на запад.

Евразия може и да предлага най-голямата ивица суша, простираща се на една и съща географска ширина, което ще рече и най-драматичния пример за бързо разпространение на доместикати, но има и други подобни примери. С подобна бързина се е разпространил още един „пакет от доместикати“, комплектуван за първи път в Южен Китай и след това допълнен с някои местни представители при пренасянето му в Югоизточна Азия, Филипините, Индонезия и Нова Гвинея. Само за 1600 години този пакет в окончателния си вид, включващ земеделски култури като банани, таро и ямс, и домашни животни (кокошки, свине и кучета) преминава повече от 5000 мили на югоизток, за да стигне и до полинезийските острови. Подобен пример е и разпространението в Африка (в посока изток-запад) от зоната Сахел, но на етноботаниците предстои още доста работа, за да уточнят детайлите.

Нека сега съпоставим лекотата, с която е протекло това разпространение по оста изток-запад в Евразия, с трудностите, които то е срещало по оста север-юг в Африка. Повечето от основоположните култури от Плодородния полумесец са стигнали съвсем бързо до Египет, след което са се разпространили още по̀ на юг, за да стигнат и до студените планински райони на Етиопия, където разпространението им е спряло. Субтропическата (или „средиземноморска“) зона на Южна Африка е щяла да бъде идеална среда за тях, но тропическите условия на двете хиляди мили, разделящи Етиопия от най-южната част на континента, са се оказали непосилно препятствие. Вместо това земеделието на юг от Сахара е започнало с култивирането на диви растения от рода на сорго и африкански ямс, характерни за зоната Сахел и тропическа Западна Африка и пригодени към горещия климат, обилните летни валежи и относително постоянната продължителност на деня, характерни за тези ширини.

По същия начин и разпространението на домашни животни на юг от Плодородния полумесец към Африка е било спряно (или поне забавено) от климата и заболяванията, особено трипанозомните, пренасяни от мухата цеце. Конят например никога не е успял да се наложи на юг от западноафриканските царства, разположени на север от екватора. Напредването на кравите, овцете и козите е спряло за цели две хилядолетия в северния край на равнината Серенгети, където впрочем са възникнали и някои нови типове на човешки икономически общности, както и нови породи добитък. Едва през първите три века от нашата ера (т.е. близо осем хилядолетия след появата им в Плодородния полумесец) кравите, овцете и козите са стигнали и до Южна Африка. Тропическите африкански земеделски култури също са имали проблеми с придвижването си на юг, за да се появят в най-южната част на континента заедно с черните бантуски земеделци — малко след като тук е пристигнал и домашният добитък. Но пък тези тропически култури никога не са успели да прекосят Фиш ривър, на чиито брегове са били спрени не от друго, а от новите — субтропически — условия, към които не са били пригодени.

В резултат на всичко това се стига и до онова печално известно развитие на събитията в южноафриканската история. Някои от местните койсански народи (по-известни като хотентоти и бушмени) са се сдобили с добитък, но са останали без земеделски култури. Черните земеделци (банту) са ги превишавали значително по численост и са ги изтласкали на североизток от Фиш ривър, на чиито брегове е спряло и придвижването им на юг. Едва през 1652 г., когато тук пристигат по море и първите европейски заселници, заедно с целия пакет насаждения от Плодородния полумесец, земеделието получава възможност да се развие и в южноафриканските субтропици. Всички тези сблъсъци между изброените народи са допринесли за трагичната участ, сполетяла Южна Африка през съвременната епоха: най-напред койсаните са се стопили на брой, покосени от европейските вируси и пушки, после е дошъл ред на нестихналите цяло столетие войни между бели и черни, а накрая е имало и цял един век на расово потисничество (т.нар. апартейд)22. И ето че сега потомците на европейците и черните африканци (банту) се опитват да намерят някаква нова форма на мирно съвместно съществуване… в бившите земи на койсаните.

Лекотата, с която производството на храни се е разпространявало в Евразия, отчетливо контрастира с трудностите, които е срещало по главните оси (север-юг) на двете Америки. Разстоянието между Мезоамерика и Южна Америка — да кажем между мексиканските планини и тези на Еквадор — е само 1200 мили, отговарящо приблизително на това, което в Евразия разделя Балканите от Месопотамия. Балканите обаче са предлагали идеални условия за повечето месопотамски насаждения и домашни животни и са ги получили в пакет в рамките на само две хилядолетия след появата им в Плодородния полумесец. Това темпо на разпространение е предотвратило възможността за самостоятелната им доместикация, както и на сродни видове, на Балканите. Мексиканските планини и Андите са били еднакво подходящи за повечето доместикати и от двата региона, но една съвсем малка част от тях — на първо място мексиканската царевица — е била пренесена от единия в другия.

Но и много други насаждения и домашни животни не са успели да преодолеят тази дистанция. Хладният климат в планинските райони на Мексико би бил идеален за отглеждане на лами, морски свинчета и картофи, които са били усвоени при аналогични условия в Андите. Но разпространението на север на тези андийски „специалитети“ е било осуетено от горещата и равнинна междинна зона на Централна Америка. Пет хилядолетия след одомашняването на ламите в Андите олмеките, маите, ацтеките и останалите коренни общества в Мексико са продължавали да бъдат без стадни животни и без никакви що-годе ядивни домашни бозайници с изключение на кучетата.

По същия начин и мексиканската пуйка, и слънчогледът от източната част на Съединените щати са можели да стигнат и до Андите, ако не са били споменатите междинни тропически зони. Тези нищо и никакви 700 мили са отнели няколко хилядолетия на мексиканската царевица, тиквата и фасула, за да стигнат до американския Югозапад, а лютите чушлета и пълзящите така и не са успели да го направят (поне през праисторическата епоха). В продължение на хилядолетия царевицата не е могла да се утвърди в източната част на Щатите поради тамошния по-хладен климат и по-кратки срокове за израстване. Някъде между I и III в. царевицата най-сетне е стигнала дотам, но в качеството си на второстепенна земеделска култура. Едва към X в., когато са се появили и някои по-устойчиви на студ нейни разновидности, базираното на царевицата земеделие е допринесло за стремителния, макар и мимолетен разцвет на най-сложно структурираното общество в Северна Америка — т.нар. мисисипска култура, — на който слагат край пренесените от европейците вируси.

Нека не забравяме, че според генетичните анализи повечето насаждения от Плодородния полумесец са произлезли в резултат на един-единствен доместикационен процес, но затова пък са се разпространили толкова бързо, че са предотвратили аналогичните процеси на други места спрямо същия или сродни нему видове. За разлика от тях повечето широко разпространени земеделски култури в двата американски континента се състоят от сродни видове или дори от генетично различаващи се разновидности на същото растение, които са били самостоятелно одомашнени в Мезоамерика, Южна Америка и източната част на Съединените щати. Сродните видове са се измествали взаимно на различните географски точки, което важи най-вече за амарантите, фасула, пълзящите, лютите чушлета, памука, тиквата и тютюна. Същото се е случвало и с отделните разновидности на едно и също растение — например зеленият фасул, перуанският му събрат, лютата чушка Capsicum annuut/chinense и тиквата Cucurbita pepo. Тези следи от многобройни и самостоятелно протекли култивации също свидетелстват за бавното разпространение на културните растения в Америка по оста север-юг.

И тъй като Африка и двете Америки са и най-големите земни маси с такава осова ориентация, дифузията на земеделски култури е била най-бавна именно там. В някои други части на света също се наблюдава подобно явление, но то не е играло толкова съществена роля. Това важи например за мудното темпо, с което посевите от долината на река Инд (дн. Пакистан) са стигнали до Южна Индия или тези от Южен Китай до Малайския полуостров, да не говорим, че тропическите култури от Индонезия и Нова Гвинея така и не са успели през праисторическата епоха да достигнат Югозападна и Югоизточна Австралия. Тези два „рога“ на австралийския континент днес са и негови житници, но се намират на повече от 2000 мили южно от екватора. Затова тези толкова плодородни почви е трябвало да изчакат пристигането на европейските културни растения, пригодени към по-хладен климат, за да се превърнат в наистина цветущи земеделски региони.

Аз лично живея на ширина, която се открива само с един бегъл поглед върху картата, а това е един много важен фактор, определящ климата, условията за земеделие и темпото на разпространение на производството на храни. Разбира се, географската ширина не е единственият решаващ фактор — разположените на една и съща ширина земи далеч невинаги са и с еднакъв климат (макар и продължителността на деня по необходимост да съвпада). Топографските и екологичните бариери, които на някои континенти са били по-лесно преодолими в сравнение с други, са създали доста съществени локални препятствия пред въпросната дифузия.

Например циркулирането на насаждения между американския Югозапад и Югоизток е било изключително бавно и селективно, въпреки че и двата региона са на една и съща географска ширина. Причината е в разположените между тях тексаски равнини и прерии, които са били прекалено сухи и неподходящи за земеделие. Аналогичен пример откриваме и в Евразия — това е източната граница на месопотамските култури, които безпроблемно са се разпространили на запад до Атлантическия океан и на изток до долината на Инд, но не са могли да продължат по-нататък в Индийския полуостров, тъй като смяната на предимно зимните валежи с предимно летни сериозно е забавила развитието на земеделието в равнината край Ганг, тъй като се е наложило създаването на нови насаждения и технологии. Отстоящите още по̀ на изток умерени зони на Китай са били изолирани от Западна Евразия с подобни климатични бариери, включващи централноазиатските пустини, Тибетското плато и Хималаите. Ето защо първоначалното развитие на древнокитайското земеделие е протекло независимо от Плодородния полумесец (разположен на същата ширина) и е довело до появата на съвършено различни земеделски култури. Но и тези доста внушителни препятствия са станали поне частично преодолими през II хилядолетие пр.Хр., когато пшеницата, ечемикът и конете от Западна Азия най-сетне са стигнали и до Китай.

По същия начин и един евентуален преход от 2000 мили от север на юг е създавал различни препятствия в зависимост от специфичните местни условия. Производството на храни от Плодородния полумесец е преодоляло същото разстояние на югозапад, за да стигне до Етиопия, а това на земеделците банту бързо се е разпространило от района на Големите езера до Натал, защото и в двата случая междинните зони са имали подобни дъждовни сезони и са били подходящи за земеделие. Затова пък индонезийските насаждения на практика не са имали никаква възможност да стигнат и до Югозападна Австралия поради обширните пустинни зони, като същият фактор е забавил и преодоляването на много по-късото разстояние от Мексико до американския Югозапад и Югоизток. Липсата на високи плата на юг от Гватемала и изключително тясната ивица суша на Централна Америка (особено в Панама) са изиграли също толкова важна роля, колкото и различната географска ширина, и са възпрепятствали обмена на земеделски култури и домашни животни между Кордилерите и Андите.

Континенталните разлики в осовата ориентация са се отразили не само на разпространението на производството на храни, но и на това на други технологични нововъведения. Например колелото, изобретено около 3000 г. пр.Хр. в (или в близост до) Плодородния полумесец, се е разпространило само след няколко века на запад и на изток в по-голямата част на Евразия, докато неговият аналог, създаден самостоятелно в Мезоамерика още през праисторическата епоха, никога не е стигнал до Андите. По същия начин и основните принципи на азбучното писмо, възникнало в западната част на Плодородния полумесец към 1500 г. пр.Хр. само за едно хилядолетие са се разпространили на запад до Картаген и на изток до Индийския полуостров, но мезоамериканските писмени системи, създадени още в праисторическата епоха и процъфтявали в продължение на две хилядолетия, така и не са били пренесени в Андите.

Естествено, колелото и писмеността нямат пряка връзка с географската ширина и продължителността на деня, както е при земеделските насаждения. В случая връзките са косвени, осъществявани най-вече чрез самите системи за производство на храни и техните последствия. Първите колелета са били просто части на волските каруци, използвани за пренасяне на земеделската продукция. Писмеността на първо време е била достояние само на местните елити, живеещи (както се казва) на гърба на селяните-производители на храни и е обслужвало специфичните цели на тези далеч по-сложни в икономическо и социално отношение общества (например дворцовата пропаганда, циркулацията на стоки и документацията на тогавашната администрация). Общо взето обществата, ангажирани с интензивен обмен на насаждения, добитък и технологии, свързани непосредствено с производството на храни, са били по-склонни и към обмен от по-друго естество.

Патриотичната песен America the Beautiful описва нашите „безбрежни небеса“ и „кехлибарени житни класове“, разпрострели се между два „сияйни океана“. Всъщност в случая географските реалности са напълно игнорирани. Както в Африка, така и в Америка разпространението на местни насаждения и домашни животни е било забавено именно от ограничената небесна „шир“ и екологичните бариери. В тези части на света никога не са потичали „реки от жито“, за да стигнат от Атлантическия до Тихия океан или от Канада до Патагония, или пък от Египет до Южна Африка, независимо че по същото време „кехлибарените класове“ вече са били изпълнили цялата площ от Атлантическия до Тихия океан под „безбрежните небеса“ на Евразия. По-бързото разпространение на евразийското земеделие (в сравнение с това на коренните американци и субсахарските африканци) се е оказало един извънредно важен фактор — на който ще се спрем по-обстойно в следващата част на тази книга — и при далеч по-бързото разпространение на евразийските писмени системи, технологии и империи.

Изтъкването на всички тези различия нямаше за цел да покаже, че наличието на широко разпространени земеделски култури е нещо само по себе си достойно за похвала или че първите евразийски земеделци са притежавали и някакви по-висши качества в сравнение с останалите си събратя по земното кълбо. Те чисто и просто са следствия от различната осова ориентация на Евразия, двете Америки и Африка. И отново около тези оси се е въртял и по-нататъшният развой на човешката история…