Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Глава XV Народът на Яли

Когато с моята жена, Мари, си карахме едно лято ваканцията в Австралия, решихме да посетим и едно място с добре запазени аборигенски скални рисунки в пустинята край град Менинди. Бях чувал за жегата и сушата в австралийската пустиня, а и бях прекарал доста продължителни периоди на жега и суша в калифорнийската пустиня и новогвинейската савана, затова сметнах, че съм натрупал достатъчно опит, за да не се притеснявам от онези дребни предизвикателства, с които бих могъл да се сблъскам като турист в Австралия. Ето защо, заредени с достатъчно питейна вода, ние с Мари тръгнахме да преодоляваме онези няколко мили, които ни деляха от въпросните рисунки.

Пътеката, тръгваща от лесничейството, ни водеше по един безкраен хълм — захлупени от безоблачно небе, на открит терен, който не предлагаше ни най-малка сянка. Сухият нажежен въздух, който дишахме, ми напомняше онова, което трябваше да вдишвам в една финландска сауна. В момента, в който наближихме скалния хребет, на който бяха рисунките, вече бяхме привършили водните си запаси. Бяхме загубили и интерес към праисторическото изкуство, затова просто се мъкнехме по нанагорнището с тежки въздишки и сумтения. Точно в този момент забелязах някаква птица, която несъмнено бе дрозд, но доста по-голям от всички дроздове, които бях виждал дотогава. Хрумна ми, че може би страдам от топлинни халюцинации — впрочем за първи път в живота си. С Мари решихме, че е най-добре да се връщаме.

И двамата бяхме спрели да говорим. Докато крачехме се концентрирахме в дишането си, изчислявайки разстоянието до следващия топоним, както и времето, което ни оставаше. Устата (и езикът ми) бяха пресъхнали, а лицето на Мари бе станало червено като домат. Когато най-накрая се добрахме и до лесничейството (което си имаше климатик), се пльоснахме в столовете до хладилника и изгълтахме последния половин галон вода в него, че дори помолихме лесничея за още една бутилка. Докато си седях, изтощен и физически, и емоционално, ми мина мисълта, че аборигените, сътворили онези рисунки, са живели цял живот в пустиня (без климатици) и въпреки това са успявали да си намерят не само храна, но и вода.

На белите австралийци Менинди е известен най-вече с това, че е бил базов лагер на двама бели, които здравата си изпатили от пустинната жега преди един век — ирландският полицай Робърт Бърк и английският астроном Уилям Уилс, злополучните водачи на първата европейска експедиция, прекосила Австралия от юг до север. Екипирани с шест камили, натоварени с храна уж за три месеца, Бърк и Уилс свършили провизиите си в пустинята на север от Менинди. На три пъти попадали и били спасявани от добре охранени австралийски аборигени, за които тази пустиня бил роден дом и които ги угощавали с риба, сладкиши от папрат и печени плъхове. Но в един момент Бърк по невнимание изпразнил револвера си по един от аборигените, вследствие на което цялата им група си плюла на петите. Въпреки огромното предимство, което имали пред местните — притежанието на огнестрелни оръжия, с които са можели да ловуват — Бърк и Уилс гладували, колабирали, а накрая и умрели само месец след раздялата си с аборигените.

Нашият горчив опит в Менинди, както и съдбата на Бърк и Уилс ми напомниха за трудностите, свързани с изграждането на човешко общество в Австралия. Австралия се отличава от останалите континенти: разликите между Евразия, Африка, Северна и Южна Америка изгледат незначителни в сравнение с тези между Австралия и всяка друга земна маса. Австралия определено е най-сухият, най-малкият, най-плоският, най-неплодородният, климатически най-непредсказуемият и биологически най-ощетен континент. Това е и последният континент, зает от европейците. Дотогава той е издържал възможно най-различните и най-малобройни човешки популации в света.

В този смисъл Австралия се явява и истински тест за теориите за междуконтиненталните различия. Имала е най-разнообразната околна среда и най-разнообразните човешки общности. Дали първото е породило второто? И ако е така, как? Затова и Австралия е най-логичният континент, с който ще започне нашето околосветско пътешествие, в което ще приложим наученото от Част II и III, за да разберем различните истории на отделните континенти.

Повечето лаици биха определили като най-характерна черта на коренните австралийски общества тяхната привидна „назадничавост“. Австралия е единственият континент, където хората са живели и до настъпването на модерната епоха без нито един от признаците на т.нар. цивилизация — без земеделие, скотовъдство, металообработване, лъкове и стрели, по-внушителна архитектура, постоянни селища, писменост, етнархии или държави. Вместо всичко това австралийските аборигени са били номадски или полуномадски ловци-събирачи, организирани в „първобитни орди“, живеещи във временни убежища (или колиби) и все още зависещи от каменните сечива. През последните 13 000 години в Австралия са се случили много по-малко културни промени, отколкото във всеки друг континент. Преобладаващата представа на европейците за коренните австралийци вече е намерила нагледен израз на думите на един ранен френски пътешественик, който пише за тях следното: „Това са най-окаяните хора на света и човешките същества, които стоят най-близо до примитивните скотове.“

Но преди 40 000 години коренните австралийски общества са се ползвали с едно огромно първоначално преимущество пред Европа и останалите континенти. Коренните австралийци са създали някои от най-ранните известни каменни сечива със заоблени ръбове, най-ранните комплексни каменни сечива (т.е. каменни секири с дръжки) и със сигурност първите напоителни канали в света. Някои от най-старите образци на скална живопис идват от Австралия. Съвременните (от анатомична гледна точка) хора вероятно са заселили Австралия много преди Западна Европа. Но защо — въпреки този летящ старт — тъкмо европейците са завладели Австралия, а не обратното?

В рамките на този въпрос се крие още един. През Плейстоценските ледникови епохи, когато една огромна част от океанските води е била затворена в континенталните ледници и морското равнище е било много ниско от сегашното, плиткото Арафурско море, което днес дели Австралия от Нова Гвинея, е било просто една дълга и ниска земна суша. С разтапянето на ледниците в периода отпреди 12 000 и 8000 години морското ниво се е покачило, с което по-ниските земи са били залети, а дотогавашният континент — Голяма Австралия — се е разделил на два полуконтинента, Австралия и Нова Гвинея (вж. Фигура 15.1).

Човешките общества на тези две дотогава свързани земни маси в модерните времена вече доста са се различавали помежду си. За разлика от всичко онова, което казах за коренните австралийци, повечето новогвинейци, като народа на Яли, са били земеделци и свинари. Живеели са в постоянни селища и политически са били организирани по-скоро в племена, отколкото в номадски групи. Всички новогвинейци са имали лъкове и стрели, а повечето са използвали и керамични съдове. Живеели са в по-големи селища, имали са повече мореплавателни съдове и много по-разнообразни инструменти от австралийците. Вследствие на това, че са били не ловци-събирачи, а производители на храни, новогвинейците са живеели и в много по-гъсти популации. Площта на Нова Гвинея отговаря на една трета от австралийската, но на нея се е препитавало няколко пъти по-многочислено население.

Защо човешките общества, живеещи на по-големи земни маси, произлезли от Плейстоценска Австралия, са „изостанали“ в развитието си, докато тези на по-малките са „напредвали“ толкова бързо? Защо всички новогвинейски нововъведения не са се разпространили и в Австралия, която е разделена от Нова Гвинея само с деветдесетте мили на Торесовия проток? От гледна точка на културната антропология разстоянието между Австралия и Нова Гвинея е дори по-малко от 90 мили, защото и в самия проток има острови, населени от земеделци, които са познавали лъка и стрелите и в културно отношение са напомняли повече новогвинейците. Най-големият от тези острови се намира само на десет мили от Австралия. И тези островитяни са водели оживена търговия не само с коренните австралийци, но и с новогвинейците. Защо са се появили две толкова различни вселени, разделени само от един спокоен пролив, рутинно прекосяван с канута?

В сравнение с коренните австралийци новогвинейците изглеждат културно „напреднали“. Но в представите на повечето други модерни народи дори самата Нова Гвинея е „изостанала“. До момента, в който европейците започват да колонизират острова в края на XIX в., всички новогвинейци са били неграмотни, служели са си с каменни сечива и не са били организирани (с някои нищожни изключения) в държави или етнархии. И ако приемем, че новогвинейците са „прогресирали“ в сравнение с австралийските аборигени, защо не са „прогресирали“ като повечето евразийци, африканци и коренни американци? В това отношение народът на Яли и техните австралийски братовчеди предлагат поредица от загадки.

Когато ги питат за културната „изостаналост“ на аборигените, повечето бели австралийци си имат един прост отговор: предполагаемата недоразвитост на самите аборигени. Ако говорим за лицева структура и цвят на кожата, аборигените със сигурност се различават от европейците, което е карало някои автори от края на XIX в. да ги смятат за липсващото звено между хората и маймуните. А и как иначе би могъл да се обясни фактът, че само за няколко десетилетия белите английски колонисти са създали грамотна, хранопроизводителна и индустриална демокрация, докато местните жители в продължение на 40 000 години са си оставали неграмотни ловци-събирачи? Особено поразяващ е фактът, че Австралия разполага с някои от най-богатите в света залежи на желязо и алуминий, както и с богати ресурси от мед, калай, олово и цинк. Тогава защо коренните австралийци не са познавали металите и са живеели в Каменната ера?

Всичко това изглежда като един съвършено контролиран експеримент в еволюцията на човешките общества. Континентът си е бил същият, само хората са били различни. Следователно обяснението за разликите между коренните австралийци и евроавстралийските общества може би се крие в различните хора, които ги съставят. Логиката на това типично расистко заключение е повече от възмутителна. Ще видим обаче, че то съдържа и една съвсем елементарна грешка.

Като първа стъпка в проверката на тази логика нека разгледаме произхода на самите хора. И Австралия, и Нова Гвинея са били заселени поне преди 40 000 години, по времето, когато още са били един континент. Един поглед на картата (Фигура 15.1) подсказва, че тези колонисти би трябвало да са дошли от най-близкия континент, Югоизточна Азия, като са се прехвърляли по островите на Индонезийския архипелаг. Този извод намира подкрепа в генетичните връзки между съвременните австралийци, новогвинейци и азиатци, както и в съхранилите се малочислени общности с подобни донякъде физически черти във Филипините, Малайския полуостров и Андаманските острови край Мианмар.

Веднъж стигнали до бреговете на Голяма Австралия, колонистите бързо са се разпространили из целия континент, за да заемат дори най-далечните и най-негостоприемни области. Фосилите и каменните сечива потвърждават, че преди 40 000 години те вече са присъствали в югозападния край на Австралия, а преди 35 000 години са достигнали югоизточното й крайбрежие и Тасмания, т.е. най-отдалечените й части, ако приемем, че преди това са минали през Западна Австралия или Нова Гвинея (които са и по-близо до Индонезия и Югоизточна Азия), а преди 30 000 години са стъпили и в студените новогвинейски планини. Всички тези ареали тогава са можели да бъдат достигнати по суша от запад. Затова пък колонизацията на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови (на североизток от Нова Гвинея), осъществена преди 35 000 години, е изисквала прекосяването на десетки мили в океана. Заселването може да е станало дори по-рано от предполагаемия период (между 40 000-та и 30 000-та година преди нашето време), тъй като вариращите дати трудно се различават при неизбежната експериментална грешка на радиовъглеродния анализ.

В епохата на Плейстоцена, когато Австралия и Нова Гвинея са били заселени за първи път, азиатският континент се е простирал още по̀ на изток и е включвал днешните острови Борнео, Ява и Бали, което ще рече, че тогавашната му югоизточна граница е била с около 1000 мили по-близо до Австралия. Но е трябвало да се прекосят поне осем протока, широки по петдесетина мили, за да се стигне от Борнео или Бали до Плейстоценска Австралия. Преди четирийсет хилядолетия това е можело да се осъществи само с бамбукови салове, които не са пример за особено високо развита технология, но вършат работа и все още се използват по южнокитайското крайбрежие. Тези плавания несъмнено са били трудни, защото след първата поява на хора в Голяма Австралия (преди 40 000 години) археолозите още не са открили убедителни данни, че през следващите десетки хилядолетия е имало и някакви други миграции. Едва в последните няколко е имало такива контакти, тъй като тогава се появяват азиатските свине в Нова Гвинея и азиатските кучета в Австралия.

Тоест човешките общества в Нова Гвинея и Австралия са се развивали в почти пълна изолация от азиатските, от които всъщност са произлезли. Тази изолации намира отражение в езиците, които днес се говорят там. След всичките тези хилядолетия нито един от езиците на австралийските аборигени или от основната група в Нова Гвинея (т.нар. папуаски езици) не показва някаква ясна прилика с който и да било от съвременните азиатски езици.

Изолацията е намерила отражение и в гените и физическата антропология. Генетичните изследвания показват, че австралийските аборигени и новогвинейските планинци по-скоро приличат на съвременните азиатци, отколкото на хора от друг континент, но връзката не е особено тясна. Като костна структура и физически черти австралийските аборигени и новогвинейците също се различават от повечето днешни жители на Югоизточна Азия — достатъчно е да сравните снимката на някой абориген с тази на китаец или индонезиец. Част от причините за тези различия се свеждат до това, че първите азиатски колонисти в Голяма Австралия са разполагали с достатъчно дълъг срок, за да се променят от своите останали вкъщи азиатски братовчеди, като през цялото това време е имало само ограничен генетичен обмен. Вероятно по-съществената причина е, че оригиналният генетичен материал от Югоизточна Азия (от който са произлезли и колонистите в Голяма Австралия) днес в общи линии е изместен от други азиатци, идващи най-вече от Китай.

Но австралийските аборигени и новогвинейците се различават генетически, физически и езиково и помежду си. Например от по-основните кръвни групи (които са генетично детерминирани), B от т.нар. система ABO и S от системата MNS се срещат в Нова Гвинея така, както и в повечето части на света, но на практика отсъстват от Австралия.

Ситно накъдрените коси на повечето новогвинейци контрастират с правите или чупливи коси на повечето австралийци. Австралийските и папуаските езици не са свързани не само с азиатските, но и помежду си, с изключение на общите думи, които се говорят и на двата бряга на Торесовия проток.

Във всички тези различия между австралийските аборигени и новогвинейците е намерила отражение продължителната изолация в много различни околни среди. След като Арафурско море разделя Австралия от Нова Гвинея преди десет хилядолетия, генетичният обмен между тях е бил сведен само до спорадични контакти по островната верига в Торесовия проток. Това е позволило на популациите на двата полуконтинента да се адаптират към новите условия. Ако саваните и мангровите гори по южното крайбрежие на Нова Гвинея са доста подобни на тези в Северна Австралия, то останалите представители на флората и фауната на двата полуконтинента се различават в почти всички по-важни отношения.

Ето и някои от разликите. Нова Гвинея лежи близо до екватора, докато Австралия се простира дълбоко в умерената зона, стигайки почти до 40-ия градус южно от екватора. Нова Гвинея е планинска и изключително неравна, издигаща се на 4000 метра височина, с ледници на най-високите върхове, докато Австралия е предимно ниска и плоска — 94% от територията й е на по-малко от 600 метра над морското равнище. Нова Гвинея е една от най-влажните зони на Земята, Австралия — една от най-сухите. На повечето места в Нова Гвинея вали по сто кубика годишно, като в планините това количество се удвоява, докато по-голямата част от Австралия е принудена да се задоволява с по-малко от 20 кубика. Екваториалният климат на Нова Гвинея не се променя особено през сезоните, но австралийският е доста своенравен и варира всяка година. В резултат на това Нова Гвинея си има големи реки, докато непресъхващите в Австралия са ограничени главно в източната й част, а дори и най-голямата й речна система (Мъри-Дарлинг) спира да тече с месеци, когато засушее. Повечето земи на Нова Гвинея са обрасли с гъсти джунгли, докато в Австралия преобладават пустини и сухи храсталаци.

Нова Гвинея е покрита с млада и плодородна почва. Това се дължи на вулканичната дейност и местенето на ледниците по планинските върхове, при което потоците отнасят огромни количества тиня в низините. Затова пък Австралия има най-старата, най-неплодородната и най-бедната на хранителни вещества почва в света, тъй като тук почти няма вулканична дейност и липсват високите планини и ледници. Макар и площта й да е само 1/10 от тази на Австралия, Нова Гвинея има почти същия брой бозайници и птици, което пък се дължи на екваториалното й разположение, по-обилните валежи, по-високите планини и по-голямото плодородие. Всички тези екологични различия са оказали влияние и върху доста различните културни истории на двата полуконтинента, които сега ще разгледаме.

Най-ранното и най-интензивно производство на храни в Плейстоценска Австралия е възникнало в планинските долини на Нова Гвинея, на височина от 1200 до 2700 метра над морското равнище. Археолозите разкриват следи от сложни отводнителни канализационни системи, датиращи отпреди девет хилядолетия, които през следващите хилядолетия стават нещо обичайно, наред с терасовидното земеделие в по-сухите райони. Тези отводнителни канали не са се различавали особено от днешните, с които в планинските райони пресушават блатата, за да ги превърнат в овощни градини. Поленовият анализ показва, че преди пет хилядолетия планинските долини масово са били обезлесявани, очевидно за да се разчисти почва за земеделие.

Днешната реколта, която прибират планинските земеделци, се изразява главно във внесените в по-ново време батати, наред с таро, банани, ямс, захарна тръстика, ядивни треви и някои зеленчуци. Тъй като тарото, бананите и ямсът са характерни за Югоизточна Азия (несъмненото място на тяхната доместикация), учените смятаха, че всички новогвинейски културни растения — с изключение на бататите — са внесени от Азия. Впоследствие обаче се оказа, че дивите предци на захарната тръстика, зеленчуците и ядивните треви всъщност са местни растения, че типовете банани, които растат там, са по-скоро новогвинейски, отколкото азиатски, а и тарото и някои видове ямс са характерни също толкова за Нова Гвинея, колкото и за Азия. Ако новогвинейското земеделие действително е било с азиатски корени, човек би трябвало да намери тук и типичните азиатски култури, но такива няма. По тези причини днес все повече се налага мнението, че земеделието е възникнало самостоятелно в новогвинейските планини с доместикацията на местни диви растения.

Тоест нова Гвинея се нарежда до Плодородния полумесец, Китай и още някои региони като един от световните центрове на самостоятелно възникнало земеделие. В археологическите обекти не са съхранени останки от растенията, които действително са били отглеждани преди 6000 години, но това не е особено изненадващо. И съвременните планински културни растения не остават видими археологически следи, освен при някакви по-необичайни обстоятелства. По всяка вероятност тези хора все пак са отглеждали някои от основните култури на днешното планинско земеделие, особено като се има предвид фактът, че запазените древни отводнителни канали удивително напомнят тези, които днес се използват при отглеждането на таро.

Трите безспорно чужди елементи в новогвинейското планинско производство на храни, които са били забелязани още от първите европейски изследователи, са кокошките, свинете и бататите. Кокошките и свинете са били одомашнени в Югоизточна Азия и въведени преди 3600 години в Нова Гвинея и повечето други тихоокеански острови от австронезийците, един народ, чиито корени тръгват от Южен Китай и на който ще се спрем в Глава XVII. (Свинете може да са дошли и по-рано.) Колкото до бататите, които са характерни за Южна Америка, те очевидно са се появили тук едва през последните няколко века, след като са били докарани във Филипините от испанците. Щом се установяват в новия си дом, бататите изместват тарото от лидерската позиция, защото узряват за по-кратко време, дават по-високи добиви на единица мерна площ и демонстрират по-голяма толерантност към бедните почви.

Развитието на новогвинейското планинско земеделие трябва да е било предизвикано от някой голям демографски взрив преди хилядолетия, тъй като планинските региони биха могли да изхранват само много малки популации от ловци-събирачи, особено след като е била изтребена и някогашната мегафауна от гигантски двуутробни. Пристигането на бататите е предизвикало друг такъв взрив през последните столетия. Когато европейци за първи път прелетели над местните планини (през 30-те години на XX в.), те с изумление установили, че пейзажът отдолу напомнял холандския. Долините били напълно обезлесени и изпъстрени със села, а цялата налична площ била заета от старателно отводнени и оградени ниви. Всичко това подсказвало, че тези планински „фермери“ с каменни мотики са постигнали и висока численост.

Пресеченият терен, постоянната облачна обвивка, маларията и рискът от порои в по-ниските участъци е принудил новогвинейските земеделци да отглеждат реколтата си на височина най-малко 1200 метра. Впоследствие местните планини са се превърнали в истински гъсто населени острови, издигнали снаги в небесата, а отдолу заобиколени от облаци. Новогвинейците от низините, живеещи по крайбрежието и реките, разчитат основно на риболова, докато тези в по-отдалечените райони са принудени да ограничават броя си и се препитават със земеделие, като за целта изсичат и опожаряват гористите участъци. Реколтата им се състои най-вече от банани и ямс, които комбинират с лов и събирачество. За разлика от тях обитателите на ниските блатисти райони живеят на номадски групи и разчитат най-вече на скорбялното съдържание на дивите сагови палми, които са много продуктивни и само след час труд предлагат три пъти повече калории в сравнение със стандартното градинарство. Новогвинейските блата са красноречив пример за околна среда, в която хората нямат друг избор, освен да си останат ловци-събирачи, тъй като земеделието тук не може да се конкурира с ловно-събираческия бит.

Ядачите на саго от блатата са пример за номадска ловно-събираческа групова организация, която в по-далечното минало най-вероятно е била характерна за всички новогвинейци. По причини, които обсъдихме в Глава XIII и XIV, земеделците и рибарите винаги са били тези, които създават по-сложни технологии, общества и политически организации. Живеят в постоянни селища и племенни общества, често предвождани от „големец“. Някои строят и големи, пищно декорирани церемониални сгради. Имат и великолепно изкуство, приемащо най-често формата на дървени статуи и маски, което се ползва с признание по музеите от целия свят.

Тоест Нова Гвинея се оказва онази част от Голяма Австралия, която е разполагала с най-напредналата технология, обществена и политическа организация и изкуство. Но от гледна точка на днешния американски или европейски гражданин Нова Гвинея все още минава по-скоро за „примитивна“, отколкото за „развита“ страна. Ето че пак се изправяме пред този въпрос: защо новогвинейците са продължили да използват каменни сечива, вместо да си правят метални, защо са останали безписмени и защо не са успели да се организират в етнархии и държави?

Първо, производството на храни може и да е възникнало самостоятелно в новогвинейските планини, но както видяхме в Глава VIII, то е осигурявало малко протеин. Основното меню са били корени с ниско съдържание на протеин, а количеството на единствените домашни животни (кокошките и свинете) не е било достатъчно, за да реши проблема с този дефицит. А и свинете или кокошките няма как да бъдат впрегнати в каруци, така че новогвинейските планинци са останали без други енергийни ресурси, освен собствената си мускулна сила, а и не са развили онези епидемични заболявания, които биха пропъдили евентуалните европейски нашественици.

Второто, което е ограничавало броя на населението, е била оскъдната налична площ: новогвинейците имат само няколко по-просторни долини — по-специално Уахги и Балием, в които би могло да се препитава и по-голямо население. Третото ограничение е това, че онази среднопланинска зона (от 1200 до 3000 метра) е била и единствената в Нова Гвинея, подходяща за интензивно земеделие. На по-голяма височина не е имало производство на храни в цяла Нова Гвинея, било е слабо развито в хълмистите райони, където височината варира от 300 до 1200 метра, и в съвсем зачатъчен вид в низините. По този начин тук никога не се е стигнало до някакъв по-мащабен икономически обмен на храни между общности, живеещи на различни места и специализирани в различен тип производство на храни. Такъв обмен е имало в Андите, Алпите и Хималаите, където не само е спомогнал за увеличаването на населението, тъй като е предлагал по-балансирана диета на всички отделни общности, но е стимулирал и регионалната икономическа и политическа интеграция.

По всички тези причини числеността на традиционното новогвинейско общество никога не е надвишавала 1 000 000 души — до момента, в който европейските колониални власти пренесоха тук западната медицина и сложиха край на междуплеменните войни. От онези приблизително девет средища на самостоятелно възникнало земеделие в света, които обсъдихме в Глава V, Нова Гвинея си е оставала с най-малко население. С тези само един милион души Нова Гвинея не е можела да създаде онези технологии, писмености и политически системи, възникнали сред населенията, наброяващи десетки милиони — на Китай, Плодородния полумесец, Андите и Мезоамерика.

Населението на Нова Гвинея не само е малко като цяло, но и фрагментирано на хиляди микропопулации поради пресечения терен: блата в низините, стръмни сипеи и тесни каньони в планините, обкръжени и в двата случая от непроходими джунгли. Когато провеждам своите биологични изследвания там (с екипи от новогвинейски асистенти), смятам за невероятен успех, когато сме успели да изминем три мили на ден по пътеките в джунглата. Повечето планинци от традиционните новогвинейски общества през целия си живот не са се отдалечавали на повече от десет мили от дома си.

Трудният терен, съчетан с нестихващите войни, характерни за номадските групи и племена, обясняват и традиционната за Нова Гвинея езикова, културна и политическа фрагментация. Страната определено може да се похвали с най-високата концентрация на езици на Земята на територия, малко по-голяма от Тексас, са представени 1000 от общо шестте хиляди езика в света, делящи се на десетки езикови семейства и изолирани наречия, различаващи се помежду си така, както английският от китайския. Близо половината от тези езици се говорят от по 500 човека, а дори и най-големите езикови групи (наброяващи примерно по 100 000 души) са политически фрагментирани на стотици селца, които воюват също така ожесточено помежду си, както и с говорещите други езици. Всяко от тези микрообщества е прекалено малко, за да поддържа вождове и занаятчии или да създаде металообработване и писменост.

Освен малкото и фрагментирано население, пред развитието на Нова Гвинея има още една пречка и това е географската изолация, която е ограничавала притока на технологии и идеи от други места. Тримата й най-близки съседи са отделени от Нова Гвинея с морски бездни, а до преди няколко хилядолетия са били дори по-неразвити и от нея, ако говорим за технологии и производство на храни. От тях австралийските аборигени са останали ловци-събирачи и не са можели да предложат на новогвинейците нищо, което те вече да не са имали. Вторият съсед — това са много по-малките острови от Бисмарковия и Соломоновия архипелаг на изток. Оставащият трети съсед — това са островите от Източна Индонезия. Но хората в този ареал също не са блестели в културен план, тъй като през по-голямата част от историята си са били ловци-събирачи. Не разполагаме с данни някой да е пристигал в Нова Гвинея от Индонезия, като изключим първоначалната й колонизация преди 40 000 години и експанзията на австронезийците през 1600 г. пр.Хр.

С тази експанзия Индонезия е била заселена от азиатски производители на храни, с домашни животни, земеделие и технологии, които са били поне толкова сложни, колкото новогвинейските, но и с мореплавателски умения, които особено са им помогнали по пътя от Азия до Нова Гвинея. Тези австронезийци са се заселили на някои острови на запад, север и изток от Нова Гвинея, а по-късно и в самата нея — по западното, северното и югоизточното й крайбрежие. Те са пренесли тук керамиката и кокошките, а най-вероятно и кучетата и свинете. (Навремето една археоложка експедиция обяви, че е открила свински кости в новогвинейските планини, датиращи от 4000 г. пр.Хр., но тези твърдения така и не бяха потвърдени.) Поне в рамките на последното хилядолетия вече е имало търговски връзки между Нова Гвинея и технологически много по-напредналите общества на Ява и Китай. В замяна за своите пера от райски птици и подправки новогвинейците са получавали стоки от Югоизточна Азия, включително и такива по-луксозни артикули като бронзови барабани тип Дон Сон и китайски порцелан.

С времето австронезийците със сигурност са щели да окажат по-голямо влияние над Нова Гвинея. Западната й част най-вероятно е щяла да бъде включена в някой от султанатите на Източна Индонезия и тогава тук са щели да пристигнат и металните сечива. Но това просто не се е случило — до 1511 г., когато португалците се появяват на Молукските острови и тласкат Индонезия по съвършено друг път на развитие. Когато скоро след това европейците стигат и до Нова Гвинея, нейните обитатели са живеели в номадски групи и малки войнствени племена, а на всичкото отгоре още са използвали каменни сечива.

Докато новият полуконтинент, отделил се от Голяма Австралия, все пак е развивал някакво, макар и скромно скотовъдство и земеделие, другият — самата Австралия — не е направил нито едното, нито другото. През ледниковите епохи в Австралия е имало дори повече едри двуутробни бозайници, отколкото в Нова Гвинея — например дипродонти (двуутробният аналог на кравите и носорозите), гигантски кенгура и гигантски уомбати32. Всички тези кандидати за опитомяване обаче са изчезнали с вълната от изтребления, съпровождала човешката колонизация на Австралия. И това я е оставило, подобно на Нова Гвинея, без одомашнени местни бозайници. Единственото „импортно“ животно, усвоено в Австралия, е кучето, пристигнало тук около 1500 г. пр.Хр. от Азия (най-вероятно в австронезийските канута) и върнало се отново в дивото си състояние, за да се превърне в динго. Местните са държали уловени динго като домашни любимци, стражеви кучета и дори като живи одеяла, откъдето идва и изразът five-dog night („нощ за пет кучета“), означаващ много студена нощ. Но не са ги използвали за храна като полинезийците и не са ловували с тях други животни като новогвинейците. Земеделието е още едно нещо, което никога не е започвало в Австралия, защото тя е не само най-сухият континент, но и този с най-неплодородни почви. Австралия е уникална и с това, че климатът влияе върху по-голямата част от континента в рамките на един нередовен и не годишен цикъл, известен като ENSO (акроним на El Niño Southern Oscillation, или Южна осцилация „Ел Ниньо“), който няма нищо общо с обичайния годишен цикъл на сезоните, познат в повечето други части на света. Непредсказуемите суши траят години, редувайки се със също така непредсказуеми проливни дъждове и наводнения. Дори и днес, когато евразийските културни растения са пренесени тук и има камиони и влакове за транспортирането на реколтата, производството на храни си остава доста рискован занаят в Австралия. В добрите години стадата се увеличават, за да измрат при следващата суша. Всеки кандидат-фермер в по-далечното минало се е сблъсквал с подобни циклични катаклизми, които са се отразявали и на броя на населението. Ако в добри години са можели да заживеят в селища, да отглеждат някаква реколта и да раждат деца, то при суша масово са измирали от глад, тъй като земята не е можела да изхранва толкова гърла.

Друго съществено препятствие пред производството на храни в Австралия е бил оскъдният брой на местни растения, подходящи за доместикация. Дори съвременните европейски агрогенетици не са успели да култивират някой сорт от австралийската дива флора, с изключение на орехите макадамия. Списъкът на потенциалните житни култури в света — онези 56 диви треви с най-тежки семена — включва само две австралийски, а и те са в дъното на класацията, тъй като семената им тежат само 13 милиграма, което си е направо нищо в сравнение с онези 40 милиграмови семена, които тези растения дават навсякъде другаде в света. С това не искам да кажа, че в Австралия изобщо не е имало какво да се отглежда, или че аборигените никога не са развивали местно производство на храни. Някои растения, например отделни разновидности на ямс, таро и ероурут, са били култивирани в Южна Нова Гвинея, но са растели в диво състояние и в Северна Австралия и тамошните аборигени са ги беряли. Както ще видим по-нататък, аборигените в най-благоприятните климатични зони са еволюирали в насока, която е можела да доведе и до възникване на производство на храни. Но всяко такова производство е щяло да бъде ограничено поради липсата на домашни животни, оскъдния брой подходящи растения, своеобразния климат и безплодните почви.

Номадството, или ловно-събираческият бит, предполагащ минимални инвестиции в неща като дом и притежания, е обяснимо следствие от непредсказуемостта на местните ресурси, белязани навеки от ENSO. Когато условията са се влошавали, аборигените просто са отивали на друго място, където поне временно са се чувствали по-добре. Вместо да разчитат на реколта от само няколко растения (която винаги може да бъде похабена от времето), те са минимализирали този риск, като са развили своеобразна икономика, основана на едно огромно разнообразие от диви храни (които едва ли са можели да бъдат похабени едновременно). Вместо неустойчиви общества, периодично изчерпващи ресурсите си и измиращи от глад, те са поддържали по-малки популации, които са се радвали на изобилие от храна в добрите години и на напълно приемлива оскъдица в по-лошите.

Заместителят на производството на храни, до който аборигените са прибягвали, се нарича „опално земеделие“. Модифицирали са околната среда по начини, които биха я накарали да произведе повече ядивни растения и животни, без да се опитват да ги култивират. И по-конкретно те периодично са „опалвали“ голяма част от тази околна среда. С това са преследвали няколко цели: пламъците са изгонвали от скривалищата им животни, които са можели да бъдат убити и незабавно изядени; пламъците са превръщали гъсталаците в открити тревисти местности, по които хората са можели много по-лесно да се придвижват; въпросните открити тревисти местности са идеална среда за кенгуруто (основният австралийски дивеч); на опожарените места е изниквала нова трева, с която се хранят същите тези кенгура, както и разни корени и папрати, с които пък са се хранели самите аборигени (похапващи и кенгура).

В представите ни австралийските аборигени са жители на пустинята, но повечето от тях не са били такива. Броят на популациите им е варирал според количеството на валежите (защото от него зависи „реколтата“ от диви растения и потенциални животински храни) и изобилието от водни обитатели в морето, реките и езерата. Аборигените са били най-многочислени в най-влажните и най-плодородни региони: речната система Мъри-Дарлинг в югоизточната й част, източното и северното крайбрежие, както и югозападния й ъгъл. Същите региони изхранват и най-гъстите популации от бели заселници в модерна Австралия. Причината да си мислим, че аборигените са живели в пустините, е просто тази: европейците са ги избивали или прогонвали от по-апетитните региони, а са ги оставяли на мира само на места, към които не са проявявали интерес.

През последните пет хилядолетия някои от тези по-плодородни региони са станали свидетели на интензифицирането на аборигенските ловно-събирачески методи и увеличаването на броя им. В Източна Австралия са измислили специални техники, за да направят ядивни изобилните и богати на нишесте, но изключително отровни семена на саговата палма, като са прецеждали или ферментирали токсичните им съставки. Дотогава неизследваните планински райони в Югоизточна Австралия са започнали да стават обект на редовни визити през лятото, когато аборигените са се гощавали не само със саго и ямс, но и с безчислените и летаргични по това време рояци на молците богонг, които имат вкус на печен кестен, ако се запекат. Друг тип по-интензивно събиране на храни са били пресноводните рибарници за змиорки по речната система Мъри-Дарлинг, където нивото на водата в тресавищата се е покачвало в зависимост от падналите валежи. Аборигените са копаели сложни системи от канали, за да могат змиорките да се прехвърлят от едно блато в друго. Ловели са ги с най-различни хитроумни приспособления — язове, капани (най-често странични канали без изход) или пък каменни стени с отвор и мрежа, с които за запречвали самите канали. Тези капани на различни нива в тресавищата са влизали в действие в зависимост от това дали нивото на водата се е покачвало или спадало. Създаването на такива „рибни стопанства“ на първо време е изисквало огромен труд, но след това е изхранвало много хора. Европейски изследователи от XIX в. са се натъквали на селца от десетина колиби край подобни „ферми за змиорки“. Археолози са откривали останки от села, наброяващи по 146 каменни къщи, което подсказва, че поне в определени сезони в тях са живеели стотици души.

Друго такова нововъведение в Източна и Северна Австралия е било жътвата на едно диво просо, от същото семейство като брумкорновото просо — една от първите китайски земеделски култури. Жънели са го с каменни сърпове, трупали са го на купи, а след това са го овършавали, за да отделят зърното от плявата, което са съхранявали в кожени торби или дървени съдове, а накрая са го смилали с камъни. Някои от инструментите, използвани в този процес — например каменните сърпове и точила — доста напомнят онези, създадени в Плодородния полумесец за събирането на семена от съвършено други диви тревисти растения. От всички методи, създадени от австралийски аборигени, може би само това жънене на диво просо е можело да премине в истинска земеделска дейност.

Наред с интензивното събиране на храни през последните пет хилядолетия са се появили и нови типове сечива. Малките каменни остриета вече са били по-остри от по-големите и по-неудобни сечива, които са изместили. Каменните брадвички със заострени ръбове, които някога са се срещали само в Австралия, са получили широко разпространение. Рибарските куки от миди са се появили едва през последното хилядолетие.

Защо обаче Австралия не се е сдобила с метални сечива, писменост и по-комплексни политически общества? Една от основните причини е, че аборигените са останали ловци-събирачи, докато, както видяхме в Глави XII-XIV, тези неща са се случили на другите места, но само в по-многочислените и икономически специализирани общества на производители на храни. Освен това безводието на Австралия, бедните почви и климатичната непредсказуемост са ограничили населението й от ловци-събирачи само на неколкостотин хиляди души. Ако ги сравним с десетките милиони, живели в Древен Китай и Мезоамерика, то лесно ще разберем, че Австралия е разполагала с далеч по-малко потенциални новатори и далеч по-малко общества, които биха експериментирали с техните нововъведения. Освен това тези неколкостотин хиляди не са били организирани в тясно взаимодействащи общества. Страната е представяла море от рядко населени пустини, в което са личали няколко по-плодородни екологически „оазиса“, всеки от които е бил обитаван от една нищожна част от общото население, без да има почти никакви контакти с останалите. Дори в сравнително влажната и по-плодородна източна част на континента обменът между обществата е бил силно възпрепятстван от онези 1900 мили, разделящи тропическата джунгла на Куинсланд в североизточна Австралия от гористите райони на Виктория в умерената зона на югоизток — а от географска и екологична гледна точка това разстояние създава също толкова проблеми, колкото и това от Лос Анджелис до Аляска.

Някои от най-очевидните регионални и континентални регресии в сферата на австралийските технологии най-вероятно са се дължали на изолираността сравнително малкия брой на местното население. Например бумерангът, който в представите ни е най-типичното австралийско оръжие, е бил изоставен от аборигените от Кейп Йорк, Североизточна Австралия. Когато са осъществили първите си контакти с европейци, аборигените от Югозападна Австралия са се гнусели от черупчести мекотели. Остава неясна и функцията на малките каменни остриета, появили се преди пет хилядолетия: най-популярното обяснение гласи, че са били използвани за върхове на копия или „зъбци“, но те подозрително приличат на онези остриета, които навсякъде другаде по света са били поставяни на стрелите, а такива по тези земи липсват в по-новите времена. Но ако наистина са били използвани с такава цел, то тогава тази загадка с лъковете и стрелите, които са познати в днешна Нова Гвинея, но не и в Австралия, може би най-сетне ще намери разрешение: по всяка вероятност тези оръжия действително са били използвани за известен период, но впоследствие аборигените масово са се отказали от тях в целия континент. И този „отказ“ не бива чак толкова да ни изненадва — достатъчно е да си припомним отношението на японците от епохата на шогуната към огнестрелните оръжия, отказът от лъковете, стрелите и керамиката в по-голямата част на Полинезия, както и от редица други технологии в някои още по-изолирани общества (вж. Глава XIII).

Най-фрапантният случай на „отказ от технологии“ в целия австралийски регион е от Тасмания — остров, отстоящ на 130 мили от югоизточния бряг на Австралия. През Плейстоцена плиткият Басов проток, разделящ сега Тасмания от Австралия, е бил провлак, а хората, живели на Тасмания, са били неразделна част от населението на австралийския континент. Когато преди десет хилядолетия тази суша е бил залята от океанските вълни, тасманийците и континенталните австралийци са изгубили всякаква връзка помежду си, защото нито едните, нито другите са разполагали с необходимите плавателни съдове, за да прекосяват новообразувалия се проток. По същата причина населението на Тасмания, състоящо се от 4000 ловци-събирачи, е останало без никакви контакти и с всички останали хора на Земята и е живяло в изолация, позната ни само от научнофантастичните романи.

Когато най-накрая, през 1642 г., се срещнали с европейците, тасманийците са имали най-семплата материална култура, позната в модерния свят. Подобно на аборигените от континента те са били ловци-събирачи без метални сечива. Но те са били лишени и от много други технологии и артефакти, широко разпространени на континента — копия с назъбени върхове, костни сечива, бумеранги, груби или шлифовани каменни брадви, каменни сечива с дръжки, куки, мрежи, харпуни със закривени върхове и капани. Дори не са им били известни такива практики като риболова и самото ядене на риба, да не говорим за шиенето и паленето на огън. Някои от тези технологии са били внесени или създадени в континентална Австралия след откъсването на Тасмания, така че спокойно можем да заключим, че това съвсем малко тасманийско население просто не се е нуждаело от тях. Има обаче и друго: някои технологии са били усвоени и в Тасмания, докато още е била част от материка, но са били забравени с хода на културната изолация. Археологическите данни например показват, че риболовът, както и шилата, иглите и останалите изделия от кост са били „извадени от обръщение“ около 1500 г. пр.Хр. Затова пък на някои по-малки острови (и по-точно три от тях — Флиндърс, Кенгуру и Кинг), които са били изолирани по същия начин с надигането на океана преди десет хилядолетия, човешкото население, наброявало първоначално от 200 до 400 души, е измряло до крак.

В този смисъл Тасмания и споменатите три по-малки острова ни представят, макар и в по-крайна форма, един печален факт, който винаги е играл огромна роля в световната история. Човешките популации, състоящи се от неколкостотин души, просто не могат да оцеляват до безкрайност в условията на пълна изолация. Наистина, една изолирана популация, само че от 4000 души, е успяла да оцелее в продължение на десет хилядолетия, но с цената на огромни лишения от културно естество и почти пълна липса на нововъведения, поради което е останала и до най-ново време с уникално проста материална култура. Онези 300 000 ловци-събирачи в континентална Австралия са били далеч по-многобройни и не така изолирани като тасманийците, но пак са били най-малобройни и най-изолирани от жителите на всички континенти. Документираните случаи на технологическа регресия на австралийския материк, както и в Тасмания, показват колко ограничен е бил „репертоарът“ на австралийските аборигени в сравнение с този на хората от другите континенти. Те показват и какъв е ефектът от изолацията и от броя на населението върху развитието и поддържането на технологиите — може би невинаги се е стигало до такива крайности като в Тасмания, но така или иначе резултатите са красноречиви. По същата логика можем да си обясним и разликите в технологическото развитие между най-големия континент (Евразия) и другите по-малки (Африка, Северна и Южна Америка).

Защо нито една по-развита технология не е успяла да стигне до Австралия от нейните съседи, Индонезия и Нова Гвинея? Колкото до Индонезия, тя е била разделена с Австралия от океана и доста се е различавала от нея в чисто екологичен план. Нещо повече, допреди няколко хилядолетия самата Индонезия е изоставала в технологическо и културно отношение. Нямаме данни дали някоя нова технология или изобретение са пристигнали от Индонезия в Австралия след първоначалната й колонизация преди 40 000 години — поне докато на сцената не се появява кучето динго, което пък е станало около 1500 г. пр.Хр.

Динго е стъпило на австралийска земя в разгара на австронезийската експанзия, започнала от Южен Китай и преминала през Индонезия. Австронезийците са успели да се заселят на всички индонезийски острови, включително и двата най-близки до Австралия — Тимор и Танимбар (съответно на 275 и 205 мили от нея). Тъй като по време на своята експанзия са прекосявали и далеч по-големи разстояния, можем спокойно да приемем, че те многократно са стигали и до бреговете на Австралия — дори и да не разполагахме с такова очебийно свидетелство в лицето на динго. В историческите времена Австралия е била посещавана всяка година от флотилии канута, идващи от Макасар на индонезийския остров Сулавеси (Целебес), и това продължава чак до 1907 г., когато австралийското правителство решава да сложи край на тези „нерегламентирани визити“. Според археологическите данни тези контакти датират още от X в., но не е изключено да са започнали и по-рано. Основната цел на тези индонезийски мореплаватели е била събирането на морски краставици (известни още като bêche-de-mere или трепанг), едни родственици на морската звезда, които Макасар е изнасял в Китай като пословично ефикасен афродизиак и пикантна подправка за супи.

Естествено, търговските контакти, осъществявани от макасарците при тези визити, са оставили богато наследство в Северозападна Австралия. Те са засаждали тамариндови дървета в своите лагери по крайбрежието, а аборигенските жени пък са им раждали деца. И не са идвали с празни ръце, а са носели най-различни стоки за размяна — дрехи, метални сечива, керамика и стъкло, — макар и аборигените така и да не се научили да ги произвеждат сами. Освен с деца, аборигените са се сдобили чрез макасарците и с някои по-„купешки“ думи плюс някои церемонии, както и навика да плават в канута-еднодръвки и да пушат лули.

Но нито едно от тези влияния не е променило основните черти на австралийското общество. По-важното в макасарските визити всъщност е това, което така и не се е случило. А то е, че макасарците не са се заселили в Австралия — очевидно защото северозападната й част, гледаща към Индонезия, е прекалено суха за макасарския тип земеделие. Ако са знаели за джунглите и саваните в североизточна Австралия, може би са щели да се установят там, но няма данни да са стъпвали по тези земи. И тъй като макасарците са идвали само на малки групи и за кратко, без да навлизат във вътрешността, много малко австралийци, обитавали една тясна ивица от крайбрежието, са били изложени на тяхното влияние. Но дори и тази шепа аборигени са виждали само една нищожна част от макасарската култура и технология — например нямали са и представа за макасарските оризища, свинарници и занаятчийски работилници. И тъй като са продължавали да бъдат ловци-събирачи, тъй като никой не им е предлагал по-приемлива алтернатива, тези австралийци са се задоволили с това да усвоят само няколко макасарски продукта и практики, които са били съвместими с техния „примитивен“ бит. Така де, еднодръвките и лулите са ОК, ама свинарниците и ковачниците са пълна простотия…

По-странна обаче е не тази австралийска неподатливост на индонезийско влияние, а неохотата им да възприемат нещо от новогвинейците. През онази тясна водна ивица, известна като Торесовия проток, новогвинейските „фермери“, които са говорели новогвинейски езици и вече са имали прасета, керамика, лъкове и стрели, са можели да видят с просто око австралийските си съседи — ловци и събирачи, които обаче не само че са говорели единствено своите австралийски езици, но не са имали прасета, керамика, лъкове и стрели. А и въпросният проток не е някакво открито водно пространство — изпъстрен е с верига от острови, най-големият от които (Муралуг) е само на десет мили от австралийския бряг. Между тези острови и Австралия е имало търговски контакти, а също и между островите и самата Нова Гвинея. Много аборигенски жени са отивали в качеството си на съпруги на Муралуг, където са виждали не само градини, но и лъкове и стрели. Защо тези новогвинейски придобивки не са били усвоени и в Австралия?

Една такава „културна бариера“ като Торесовия проток щеше да е наистина озадачаваща, само ако приемехме, че едва на някакви си десет мили от австралийския бряг е живеело едно напълно развито новогвинейско общество с интензивно земеделие и свиневъдство. Истината е, че аборигените от Кейп Йорк никога не са се срещали с хора от вътрешността на Нова Гвинея. Вместо това е имало търговски контакти между Нова Гвинея и най-близките й острови, след това между тези острови и Мабуяг (който е по-навътре в протока), после между Мабуяг и Баду (който е още по-навътре), после между Баду и Муралуг и чак накрая между Муралуг и Кейп Йорк.

Въпросното „новогвинейско общество“ е било разпръснато по цялата тази островна верига. На самите острови обаче свинете са били рядкост или просто са отсъствали. Новогвинейците от южния бряг не са практикували онова интензивно земеделие, развито в планините, а само „подпално“, като основно са разчитали на морските продукти, лова и събирачеството. Но дори да приемем, че и това примитивно земеделие е можело да окаже някакво влияние, то трябва да отчитаме, че то е намалявало прогресивно по островната верига от Южна Нова Гвинея до Австралия. Редно е да поясним също, че самият Муралуг, т.е. най-близкият „новогвинейски“ остров до Австралия, е бил сух и неподходящ за земеделие и на него е можела да оцелее само една съвсем малка популация, изхранваща се основно с морски продукти, див ямс и мангрови плодове.

Така че връзката между Нова Гвинея и Австралия (през Торесовия проток) напомня по-скоро детската игра на „развален телефон“, в която децата сядат в кръг, първото прошепва някаква дума на второто, второто казва онова, което си въобразява, че е чуло, на третото, докато накрая и последното дете не каже своята дума на първото, нямаща нищо общо с тази, която то е казало. По същия начин и търговският маршрут през островите в Торесовия проток е бил като игра на развален телефон, в която до аборигените от Кейп Йорк е достигало нещо съвършено различно от първоначално подадената информация, която е отразявала и най-вярно характера на същинското новогвинейско общество. А и не бива да оставаме с впечатлението, че срещите между островитяните от Муралуг и аборигените от Кейп Йорк са били някаква пасторална идилия, в която едните са „попивали жадно култура“ от своите учители. Търговските контакти между тях много често са прераствали в открити войни, защото, освен всичко друго, мъжете е трябвало да вършат и тези две неща — да ловят глави и да си крадат жени за съпруги.

Въпреки това разсейване на новогвинейската култура, дължащо се на разстоянията и войните, някои новогвинейски влияния все пак са успели да достигнат Австралия. Вследствие на смесените бракове в Кейп Йорк са се появили и някои типични новогвинейски черти като къдравите коси. В четири от тамошните езици се срещат фонеми, непривични за Австралия — вероятно под влияние на новогвинейските езици. Но най-важните културни трансмисии са рибарските куки, направени от мидени черупки, които са се разпространили в цяла Австралия, както и канутата със странични поплавъци, станали популярни само в Кейп Йорк. Новогвинейските барабани, церемониални маски, надгробни стълбове и лули също са били усвоени в Кейп Йорк. Аборигените обаче не са възприели земеделието, донякъде защото това земеделие, което са виждали на Муралуг, се е нуждаело от обилно напояване. Не са възприели и свиневъдството — едно, че прасетата не са се прескачали на островите в Торесовия проток и второ, че австралийците не са можели да отглеждат такива животни без наличието на земеделска продукция. По някакви свои съображения не са възприели и новогвинейските лъкове и стрели, а са си останали с копия и копиемети.

Австралия е голяма. Същото може да се каже и за Нова Гвинея. Но контактите между тези две големи земни маси са били ограничени между няколко малки групи, живеещи на островите в Торесовия проток и вече позагубили връзката си с новогвинейската култура, и няколко малки групи аборигени от Кейп Йорк. Решението на последните (независимо от съображенията им) да продължат да използват копия вместо лъкове и стрели, както и да не възприемат някои други особености на вече разводнената новогвинейска култура, които са виждали, е попречило на тези постижения на новогвинейската култура да се разпространят и в останалата част на Австралия. Затова и единствената им придобивка се е свеждала до вече споменатите рибарски куки от мидени черупки. Ако стотиците хиляди земеделци от студените новогвинейски планини са били имали по-тесни контакти с аборигените от студените планински райони в Югоизточна Австралия, може би е щял да последва и много по-мащабен трансфер на интензивно производство на храни. Но разстоянието между двата планински масива е 2000 мили и обхваща една доста разнообразна екологична среда. Тоест за австралийските аборигени новогвинейските планини (със своето развито земеделие) са били точно толкова достъпни, колкото и лунните кратери, затова и те не са усвоили съответните практики.

С други думи, ловците-събирачи от Австралия, които така или иначе са търгували с някои новогвинейски земеделци, живели като тях в Каменната ера, както и с някои индонезийски общности, навлезли вече в Желязната епоха, не са горели от особено желание да усвояват нови практики. На пръв поглед това като че ли говори за някаква консервативност у аборигените. Но ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че тази „аномалия“ просто отразява вездесъщата роля на географията при предаването на човешките култури и технологии.

Остана ни да разгледаме и срещите между новогвинейски и австралийски общества от Каменната ера с европейците от Желязната епоха. Един португалски мореплавател „открива“ Нова Гвинея през 1526 г., през 1828 г. Холандия предявява претенции за западната й половина, а през 1884 г. Британия и Германия си поделят източната. Първите европейци са се заселвали по крайбрежията и им е отнело доста време да проникнат и във вътрешността, но след 1960 г. европейските правителства успяват да наложат политически контрол над повечето новогвинейци.

Причините, поради които европейците са колонизирали Нова Гвинея, а не новогвинейците — Европа, са повече от очевидни. Европейците са разполагали с изключително важни предимства: презокеански кораби и компаси (за да стигнат до Нова Гвинея); писменост и печатарски преси (за да размножават нужните за целта карти); богата информация и съответните административни структури (за да установят контрол над Нова Гвинея); политически институции (за да организират корабите, войниците и гореспоменатата администрация); и не на последно място огнестрелни оръжия (за да отстрелват непокорните новогвинейци, които са можели да им противопоставят само лъкове, стрели и боздугани). Но броят на европейските заселници е бил винаги малък и днес островът е населен предимно от новогвинейци, което рязко контрастира със ситуацията в Австралия, двете Америки и Южна Африка, където европейските заселници са били доста по-многобройни и в повечето случаи са успели да изместят коренното население. Защо в Нова Гвинея нещата са се развили по различен начин?

Една от основните причини е същата, която до 80-те години на XIX в. е осуетявала всички европейски опити да бъдат заселени новогвинейските низини — говоря за маларията и другите тропически заболявания, макар и никое от тях да не е остра епидемична инфекция (вж. Глава XI). Най-амбициозният от тези рухнали планове за заселване е бил реализиран през 1880 г. от френския аристократ маркиз дьо Ре, но не в самата Нова Гвинея, а на съседния остров Нова Ирландия, в резултат на което за три години са измрели 930 от общо хилядата колонисти. Дори и при днешното модерно здравеопазване много мои американски или европейски колеги са били принудени да напуснат преждевременно Нова Гвинея — заради маларията, хепатита и други от сорта. (Моят личен опит с особеностите на новогвинейския климат се изразява и в едногодишна борба с маларията и също толкова продължителни неприятности с дизентерията.)

Но ако европейците са ставали лесна плячка на новогвинейските вируси, защо евразийските на свой ред не са покосявали новогвинейците? Някои от местните действително са се заразявали, но никога в онези трагични мащаби, причинили гибелта на много коренни народи в Австралия и Америка. Новогвинейците просто са извадили късмет, че до 80-те години на XIX в. в страната им не е имало постоянни европейски селища, а по това време модерната медицина вече е била поставила под контрол едрата шарка и някои други сходни заболявания. Освен това след момента на австронезийската експанзия, т.е. от 3500 години насам, в Нова Гвинея е имало постоянен приток на индонезийски заселници и търговци. А щом азиатските заразни болести са били добре познати в Индонезия, то това предполага, че новогвинейците са били изложени на тях достатъчно дълго време и съответно се развили много по-силен имунитет срещу евразийските вируси в сравнение с австралийските аборигени.

Единствените места в Нова Гвинея, където европейците не страдат от по-сериозни здравословни проблеми, са планините, защото се издигат над обичайните зони на разпространение на маларията. Само че „задморските гости“ са проникнали в тези планини, населявани впрочем от гъсти местни популации, чак през 30-те години на XX в., а по това време австралийските и холандските власти — по ред причини — вече не са изгаряли от желание да „разчистват“ територии за европейските заселници, като избиват местните жители — което е било обичайна практика през предишните векове на европейския колониализъм.

Друго сериозно препятствие пред евентуалните европейски заселници е това, че техните земеделски култури, добитък и методи за препитание не са намирали особено благодатна среда в новогвинейските условия. Макар и там да се отглеждат някои тропически американски култури като тиквите, царевицата и доматите, а в планините на Папуа Нова Гвинея вече да има дори кафеени и чаени плантации, такива основни европейски културни растения като пшеницата, ечемика и граха никога не са успели да се аклиматизират на новогвинейска почва. Докараните там крави и кози също страдат от тропическите болести, както и европейските им стопани. Затова и в производството на храни в Нова Гвинея все още доминират местните земеделски култури и методи, усъвършенствани от местните жители в продължение на хилядолетия.

Поради всички тези проблеми, свързани с болестите, пресечения терен и самото им оцеляване, европейците постепенно се изнасят от източната част на острова (вече независима държава под името Папуа Нова Гвинея). Днес тя е населена и управлявана от новогвинейци, които обаче използват английския за официален език, пишат на латиница, имат демократични институции, изградени по модела на английските, и си служат с огнестрелни оръжия, фабрично произведени зад океана. Нещата обаче са доста по-различни в западната част на острова, която през 1963 г. Индонезия наследи от Холандия и прекръсти на „Ириан Яя“. Властта в провинцията днес се упражнява от индонезийците — и в интерес на индонезийците. В селата все още живеят главно новогвинейци, но в градовете преобладават индонезийците. Причината е в правителствената политика, която насърчава имиграцията. Самите индонезийци са имали богат опит с маларията и другите тропически заболявания (които споделят с новогвинейците) и не са изправени пред такава непреодолима вирусна бариера като европейците. Те са по-добре подготвени от тях, за да оцеляват в Нова Гвинея, защото земеделието им вече включва бананите, бататите и някои други основни новогвинейски култури. В непрестанно променящия се облик на „Ириан Яя“ намира отражение една много стара тенденция, но сега зад нея стои държавната власт, разполагаща с всички необходими ресурси. Имам предвид същата онази австронезийска експанзия, започнала да достига бреговете на Нова Гвинея още преди 3500 години. Просто индонезийците са днешните австронезийци.

Това, че европейците са колонизирали Австралия, а не аборигените — Европа, може да се обясни със същите причини, както и в случая с Нова Гвинея. Само че съдбата, с която са се сблъскали австралийските аборигени, е много по-различна от тази на новогвинейците. Днес Австралия се населява от 20 милиона неаборигени, повечето от които от европейски произход, наред с все повечето азиатци, които започнаха масово да прииждат тук, след като през 1973 г. страната се отказа от дотогавашната си имиграционна политика, целяща изграждането на „бяла Австралия“. Броят на аборигените е намалял с 80% — от 300 000, колкото са били при първата вълна от европейски заселници, до скромната цифра от 60 000 през 1921 г. Днес те заемат най-незавидните ниши в австралийското общество. Повечето живеят в мисии или резервати, или пък работят за белите като овчари и кравари. Въпросът е защо ги е сполетяла по-лоша участ от новогвинейците?

Основната причина е, че Австралия се е оказала по-подходяща (поне в някои региони) за европейския тип производство на храни, което ще рече и за заселване. Към горното се добавят европейските пушки, вируси и стомана, разчистили пътя пред самите заселници. Вече споменах за проблемите, които създават австралийският климат и почви, но така или иначе по-плодородните региони са и по-благоприятни (в сравнение с Нова Гвинея) за европейските земеделски култури. Земеделието в умерената зона днес се доминира от такива евразийски култури като пшеницата (водеща в Австралия), ечемика, орехите, ябълките и лозята, наред със соргото и памука от африканската зона Сахел и картофите от Андите. В тропическите североизточни зони (Куинсланд), които не попадат в оптималния обхват на културите от Плодородния полумесец, европейските фермери са преминали към отглеждането на захарна тръстика (внесена от Нова Гвинея), банани и цитрусови плодове (от Югоизточна Азия), както и на южноамерикански фъстъци. Колкото до скотовъдството, евразийските овце са позволили създаването на производство на храни в много региони, които не предлагат подходящи условия за земеделие (в по-влажните към тях се добавят и кравите).

Тоест възникването на развито производство на храни в Австралия е трябвало да изчака именно до пристигането на чужди земеделски култури и животни, одомашнени наистина в зони с подобен климат, но затова пък твърде отдалечени, за да се появят тук по друг начин, освен като карго. За разлика от Нова Гвинея повечето части на Австралия не са предлагали съответните болести, които биха отблъснали европейците. Само в по-северните тропически части маларията и някои други заболявания са принудили през XIX в. европейците да се откажат от идеята си да се заселят там, което е станало възможно едва с идването на съвременната медицина.

Естествено, австралийските аборигени също са били „препятствие“ пред европейското производство на храни, тъй като те, макар ловци и събирачи, вече са се били настанили на по-плодородните земи. Европейските заселници са се погрижили да намалят броя им по два начина. Единият се е изразявал в… отстрелването им — възможност, която в края на XVIII и през XIX в. им се е струвала по-приемлива, отколкото при навлизането им в новогвинейските планини през 30-те години на XX в. Последното по-мащабно клане (на 31 аборигени) е било извършено в Алис Спрингс през 1928 г. Другият начин — това са били европейските вируси, към които аборигените не са имали възможност да развият имунитет или генетична резистентност. Само година след пристигането на първите европейски заселници в Сидни (през 1788 г.) труповете на аборигени, покосени от епидемии, се превръщат в обичайна гледка. Както обикновено, „вината“ пада главно върху едрата шарка, инфлуенцата, дребната шарка, тифа, варицелата, магарешката кашлица, туберкулозата и сифилиса.

Вече можем да се заемем с проблема, който набелязах в началото на тази глава. Как да си обясним факта (освен ако не приемем, че самите австралийски аборигени са страдали от сериозни недостатъци), че само за няколко десетилетия белите колонисти са успели да създадат една грамотна, произвеждаща храни и промишлена демокрация на същия континент, чиито коренни жители в продължение на 40 000 години са си оставали безписмени номади? Дали пък не става дума за някакъв бездушен експеримент с човешката еволюция, чиято цел е да ни наведе на възможно най-примитивните расистки изводи?

Решението на този проблем е съвършено просто. Работата е там, че белите английски колонисти не са създали грамотна, произвеждаща храни и промишлена демокрация в Австралия. Те са внесли нейните елементи отвън: добитъкът, всички земеделски култури (с изключение на орехите макадамия), металургичните познания, парните машини, пушките, азбуката, политическите институции, че даже и… вирусите. Всички тези неща са продукт на хилядолетно развитие, но в евразийска среда. По един каприз на географията колонистите, дошли в Сидни през 1788 г., са били и техни наследници. Европейците никога не са се учили да оцеляват в Австралия или Нова Гвинея без своята наследена от миналото технология. Робърт Бърк и Уилям Уилс са били „образовани“ дотолкова, че да могат да пишат, но не и да оцеляват в австралийската пустиня, където аборигените са живеели от хилядолетия.

Ако някой е успял да изгради общество в Австралия, това са били именно аборигените. Вярно е, че това общество не е познавало писмеността, производството на храни, индустриализацията и демокрацията. Но причините за това могат много лесно да се открият — те са в самата австралийска околна среда.

Глава XVI Как Китай е станал китайски

Имиграция, предприемчивост, мултиетническо и езиково разнообразие… Моят роден щат, Калифорния, бе сред пионерите на тази яростно оспорвана политика, но днес като че ли оглавява ответната негативна реакция срещу нея. Достатъчно е обаче да хвърлим един поглед в класните стаи на лосанджелиските гимназии, където учат и моите синове, и да зърнем лицата на децата, за да разберем колко абстрактни са тези спорове. Тези деца са представители на поне 80 различни езика (които говорят в домовете си), а англоезичните бели сред тях са малцинство. Поне единият родител (или някой от родителите му) на всеки съученик на моите синове е роден извън Щатите; впрочем, същото важи и за трима от общо четиримата родители на моите родители. Истината е, че имиграцията просто възстановява онова разнообразие, което в Америка е съществувало в продължение на хилядолетия. Преди европейското заселване територията на днешните Съединени щати е приютявала стотици индиански племена и езици и едва в рамките на последното столетие е била поставена под контрола на една централна власт.

И в това отношение Съединените щати са една абсолютно „нормална“ страна. Да вземем шестте най-големи нации в света. С изключение на една, всички те са „топилни“, които едва отскоро са постигнали политическа унификация и все още включват стотици езици и етнически групи. Например Русия, която някога е била просто едно малко славянско княжество с център Москва, дори не е започвала своята експанзия отвъд Уралските планини до 1582 г. Но оттогава до XIX в. е погълнала последователно десетки неславянски народи, много от които са запазили своя роден език и културна идентичност. По същия начин, както американската история ни разказва как един континент е станал „американски“ — по пътя на експанзията, — така и руската описва как Русия е станала руска. Индия, Индонезия и Бразилия също са сравнително нови политически формирования (или преформирования, какъвто е случаят с Индия), приютяващи съответно 850, 670 и 210 езика.

Голямото изключение от това правило за съвременните мултиетнически „топилни“ е Китай, страната с най-многобройно население в света. Днес Китай изглежда монолитен в политическо, културно и езиково отношение — поне за обикновените наблюдатели. Бил е обединен политически още през 221 г. пр.Хр. и си е оставал такъв през по-голямата част от историята си. Още от самото начало в страната е имало само една писмена система, докато модерна Европа използва десетки модифицирани азбуки. От тези милиард и двеста милиона души над 800 милиона общуват помежду си на т.нар. „мандарински китайски“ (или ханю) — езикът, на който говорят най-много хора в света. Останалите 300 милиона използват седем други, които си приличат помежду си, както и с мандаринския, горе-долу така, както испанският с италианския. Тоест това не само че не е „топилня“, но дори е някак абсурдно да задаваме въпроса как Китай е станал китайски. Че Китай си е бил китайски, почти откакто има писана история!

Ние приемаме тази монолитност едва ли не като изконна черта на Китай и дори не си даваме сметка колко необичайна всъщност е тя. Една от причините да не очакваме чак такова „единство“ е чисто генетическа. Вярно е, че една по-широка расова класификация би поставила всички китайци под общ знаменател — в числото на т.нар. монголоиди, но трябва да отчитаме и това, че въпросната категория включва много по-ярки вътрешни различия, отколкото тези между днешните шведи, италианци и ирландци в Европа. По-специално китайците от Севера и тези от Юга доста се различават и генетически, и физически: първите приличат повече на тибетците и непалците, докато вторите са наглед по-близки до виетнамците и филипинците. Когато срещнат свои сънародници, моите китайски познати често успяват да познаят откъде са още от пръв поглед: северняците като цяло са по-високи, по-едри, по-светли, с по-остри носове и по-малки очи, които изглеждат и някак по-„дръпнати“ (поради една чисто епикантична особеност).

Северен и Южен Китай се различават също и по своята околна среда и климат: единият е по-сух и по-хладен, а другият — по-влажен и по-топъл. Генетичните различия, проявяващи се в тези две различни среди, подсказват, че хората, живели някога в тях, са били подложени на продължителна, макар и умерена изолация. В крайна сметка обаче те говорят на един и същ (или поне на доста подобен) език и споделят същата култура. Защо се е получило така?

Също така озадачаващо е и почти пълното езиково единство в Китай, особено ако отчетем огромното разнообразие в тази сфера в някои други, отдавна заселени от човека части на света. Например в предната глава видяхме, че в една Нова Гвинея, чиято територия няма и 1/10 от китайската, а хората са там едва от 40 000 години, се говорят около хиляда езика, разделени на десетки групи. Тук ще вметнем, че разликите между тях понякога са доста по-големи от тези между осемте основни езика, говорени в Китай. Има и друго: само за шест-седем хилядолетия след идването на индоевропейците в Западна Евразия са се появили над 40 езика, включително и някои доста различни помежду си като английския, финския и руския. А фосилите показват, че човечеството присъства в Китай от половин милион години! За такъв период там би трябвало да са се появили десетки хиляди езици. Къде са се дянали те?

Всички тези парадокси ни навеждат на мисълта, че някога този „хомогенен“ Китай е бил също така „хетерогенен“, каквито днес са всички по-многочислени нации в света (поне на този етап). Разликата е в това, че той бил унифициран много по-рано от тях. И тази „синификация“ е включвала не само драстичната хомогенизация, разбирай претопяване на жителите на един огромен отрязък от земната площ, но и повторното заселване на тропическа Югоизточна Азия, да не говорим за огромното влияние, което Китай е упражнил върху Япония, Корея, а може би дори и Индия. В този смисъл историята на Китай ни дава и ключа към историята на цяла Източна Азия. Ето защо в тази глава ще разкажем как всъщност Китай е станал китайски.

Една удобна отправна точка би била езиковата карта на Китай (вж. Фигура 16.1). Достатъчен е само един поглед, за да се усъмним в тези наши привични представи за „монолитния“ Китай. Оказва се, че освен осемте „големи“ езика — мандарин (ханю) и неговите седем най-близки родственика, често определяни колективно като „китайски“ и всеки от които се говори от 11 до 800 милиона души, — в Китай има и над 130 „малки“ езика, много от които се говорят само от няколко хиляди души. Всички тези езици, и „големите“, и „малките“, попадат в четири езикови семейства, които доста се различават по компактността на своето разпространение.

В единия край са ханю и родствените му, съставящи китайската подгрупа на синотибетското езиково семейство и разсеяни по цялата площ от Северен до Южен Китай. Човек може да обходи цялата страна от север до юг, т.е. от Манджурия до залива Тонкин, и през цялото време да пребивава на територия, заемана от хора, за които някой от тези „китайски“ езици е и роден. Разпространението на останалите три семейства е по-фрагментарно — най-често става дума за малки етнически „острови“, заобиколени от „морета“ от други етноси, говорещи китайски (или други) езици.

Особено фрагментарно е разпределението на езиковото семейство мяо-яо (или хмонг-миен), обхващащо шест милиона души, говорещи на пет различни езика и носещи такива колоритни имена като червени мяо, бели (или раирани) мяо, черни мяо, зелени (или сини) мяо и, за разнообразие, яо. Мяоговорещите живеят в десетки анклави, винаги обкръжени от представители на други езикови семейства и разсеяни на площ от 500 000 кв. мили, от Южен Китай до Тайланд. Над 100 000 мяоговорещи (бежанци от Виетнам) са пренесли своите езици и в Съединените щати, където са по-известни под алтернативното си наименование хмонг.

Друга също така фрагментарно е и австроазиатското семейство, чиито най-разпространени езици са виетнамският и камбоджанският. 60-те милиона говорещи австроазиатски езици са се разселили от Виетнам до Малайския полуостров на юг, а на запад — до Северна Индия. Последното езиково семейство в Китай е тай-кадай (в което влизат също тай и лао), а 50-те милиона, които говорят на тези езици, са се разселили от Южен Китай до Южен Тайланд, а на запад — до Мианмар (Фигура 16.2).

Естествено, трудно бихме обяснили тази фрагментарност на езиците от мяо-яо с това, че някой праисторически хеликоптер е сновал над континента и ги е пускал, където му падне. По-скоро можем да предположим, че тези езици някога са били много по-солидно представени, а са се превърнали в анклави вследствие на експанзията (или асимилацията), провеждана от хората, говорещи на други езици, които нерядко са убеждавали (или принуждавали) мяо-яо да се откажат от майчиния си език. Впрочем този процес на езикова фрагментация е протекъл през последните две хиляди и петстотин години и е добре документиран исторически. Предците на днешните тайци, лаосци и бирманци до един са дошли от Южен Китай. Тоест те са емигрирали в сегашните си територии през историческата епоха, като последователно са „претопявали“ потомците от предишни човешки миграции. Синоезичните са били особено усърдни в изместването и асимилирането на другите етнически групи, към които са се отнасяли с пренебрежение, защото са ги смятали за „примитивни“ и „изостанали“. Хрониките от времената на династия Джоу (1100–221 г. пр.Хр.) описват тъкмо покоряването и асимилирането на много такива некитайски народи от държави, в които са се говорели китайски езици.

Можем да разсъждаваме в няколко насоки, ако целта ни е да реконструираме езиковата карта на Източна Азия отпреди няколко хилядолетия. Първо, да проследим в обратен ред езиковите експанзии от последните няколко хилядолетия, за които разполагаме с надеждни исторически свидетелства. Второ, да приемем, че всяка съвременна страна, в която се говори само един език (или група сродни езици) и заема по-обширна територия е и едно свидетелство за някаква сравнително скорошна географска експанзия на съответната езикова група, която обаче не е разполагала и с достатъчно много историческо време, за да се диференцира на повече езици. Трето, по същата логика можем да приемем също, че всяка страна, в която се наблюдава по-голямо езиково разнообразие, но в рамките на едно и също езиково семейство, отстои и на по-близко разстояние от първоначалния център на разпространение на въпросното езиково семейство.

Ако приложим тези три начина, за да върнем назад езиковия часовник, ще стигнем до следните изводи: 1) Северен Китай първоначално е бил заселен от говорещи китайски и други синотибетски езици; 2) отделни части на Южен Китай са били заемани в различни епохи от говорещи мяо-яо, австроазиатски и тай-кадайски езици; 3) говорещите синотибетски езици са успели да изместят в повечето случаи другоезичните в Южен Китай. Явно още по-драстични езикови размествания са станали в тропическа Югоизточна Азия, отстояща на юг от днешен Китай — тоест в Тайланд, Мианмар, Лаос, Камбоджа, Виетнам и Малайския полуостров. Каквито и езици да са били говорени някога там, вече напълно са изчезнали, защото всички съвременни езици, говорени в тези страни, са езици на нашественици от по-нови времена, предимно от Южен Китай, но в някои случаи и от Индонезия. Фактът, че езиците мяо-яо вече са със затихващи функции, ни дава основание да предположим, че някога Южен Китай е приютявал и други езикови семейства (освен мяо-яо, австроазиатското и тай-кадай), но от тях днес не са запазени никакви следи. Най-вероятно сред тях е попадало и австронезийското езиково семейство — към което принадлежат всички филипински и полинезийски езици, — но то е изчезнало безвъзвратно в самия Китай и ако днес знаем нещо за него, то е само защото хората, говорили на тези езици, са се прехвърлили на тихоокеанските острови и са успели да оцелеят там.

Тези размествания на езиковите пластове в Източна Азия ни подсещат за разпространението на европейските езици и по-специално на английския и испанския в Новия свят, в който някога е имало над хиляда индиански езици. От по-новата си история знаем, че английският не е изместил говорените в днешните Щати индиански езици само защото е звучал по-мелодично за индианските уши. Всъщност зад това „изместване“ се крият някои доста нелицеприятни действия на англоговорещите имигранти, в резултат на които повечето индианци са намерили смъртта си — било в открити сражения, било от новодошлите „чуждоземни“ болести, а оцелелите са били принудени да приемат английския, тъй като това е бил езикът на новото мнозинство. Непосредствените причини за тази езикова „замяна“ са преимуществата, с които европейските нашественици са разполагали пред коренните американци по отношение на технологията и политическата организация, а те пък в крайна сметка са се дължали на рано появилото се производство на храни в техните общества. Подобен процес е протекъл и сред австралийските аборигени, чиито езици са били изместени от английския, а също и сред пигмеите и койсаните от субекваториална Африка, чиито езици пък са били изместени от тези на банту.

Колкото до езиковите „размествания“ в Източна Азия, тук възниква следният въпрос: кое е дало възможност на синотибетските езици да се разпространят от Северен до Южен Китай, а на австроазиатските и останалите коренни езици от Южен Китай да се прехвърлят в тропиците на Югоизточна Азия? В случая ще трябва да извикаме на помощ археологията, която единствена може да ни предостави нужните данни за технологическите, политическите и агрокултурните преимущества, с които някои азиатци очевидно са разполагали пред останалите жители на континента.

Както и навсякъде другаде по света, археологическите данни от Източна Азия, отразяващи по-голямата част от човешката история, са свързани най-вече с останките от поселища на ловци-събирачи, които са използвали груби нешлифовани каменни сечива и не са познавали керамиката. Първите свидетелства за появата на нещо по-различно в Източна Азия идват от Китай, където останките от култивирани растения, кости на домашни животни, керамика и полирани каменни сечива ни отпращат към 7500 г. пр.Хр. — тоест едно хилядолетие след началото на неолита и появата на производство на храни в Плодородния полумесец. Но тъй като археологическите данни от предното хилядолетие са твърде оскъдни, поне за момента не можем да преценим със сигурност дали възникването на производство на храни в Китай е съвпаднало с аналогичния процес в Плодородния полумесец или това е станало по-късно (да не говорим, че би могло дори да го е предхождало във времето). Но поне едно можем да кажем със сигурност: Китай е сред първите средища в света, където е започнал процесът на растителната и животинска доместикация.

Възможно е Китай да е включвал две, а дори и повече средища, където производството на храни да е възникнало самостоятелно. Вече споменах за екологическите различия между сухия и хладен север и влажния и горещ юг. Но подобни различия се наблюдават и на една и съща географска ширина — например между крайбрежните низини и хълмистите равнини във вътрешността на страната. Във всички тези доста различаващи се околни среди са виреели и доста различни растения, което пък подсказва, че бъдещите „фермери“ не са били поставени в равни условия. Всъщност най-ранните идентифицирани културни растения в Северен Китай са две разновидности на просото, пригодени към по-сухи почви, докато в Южен Китай тази роля е изпълнявал оризът. Това вече ни дава достатъчно основания да говорим за наличието на поне два центъра (северен и южен) на земеделска дейност.

Археологическите обекти в Китай, където са регистрирани и най-ранните следи от такава дейност, съдържат също и кости на домашни животни: прасета, кучета и кокошки. Постепенно към тези доместикати са се добавили и много други. От четирикраките като че ли най-важен е бил биволът (като впрегатно животно), след когото са се нареждали копринените буби, патиците и гъските. Известните ни по-късно култивирани растения включват соята, конопа, цитрусовите плодове, прасковите, кайсиите и крушите. А и вече добре познатата ни континентална ос на Евразия е позволявала на (някои от тези) доместикати да пристигат не само от запад, но и от изток, и с течение на времето да си извоюват трайни позиции в Китай, които запазват и до днес. Ако говорим за някакъв по-значим западен принос към древнокитайската икономика, то това са най-вече пшеницата и ечемикът, както и кравите и конете, а в по-малка степен овцете и козите.

Както навсякъде по света, така и в Китай производството на храни постепенно е довело и до онези характерни белези на „цивилизацията“, които обсъдихме в Глави XI-XIV. Обработката на бронз, в която Китай несъмнено е заемал водещи позиции, започва още през III хилядолетие преди Христа и впоследствие довежда до най-ранната стоманодобивна промишленост в света (VI в. пр.Хр.). През следващите хиляда и петстотин се наблюдава и онзи разцвет на китайски технологически нововъведения, за който стана дума в Глава XIII — ще споменем само хартията, компаса, ръчната количка и барута. Но още през III хилядолетие пр.Хр. се появяват укрепени градове с некрополи, в които фрапиращата разлика между луксозни гробници и скромни гробове свидетелства за нововъзникващите класови различия. За появата на стратифицирани общества, чиито лидери са можели вече да ангажират впечатляващо количество трудова сила, свидетелстват и огромните защитни стени, импозантните дворци, а далеч не на последно място и Големият канал (най-дългият в света — близо 1000 мили), свързвал Северен и Южен Китай. Най-сигурните данни за наличието на писменост ни отпращат към II хилядолетие пр.Хр., но не е изключено тя да е възникнала по-рано. Археологическите данни за нарояващите се китайски градове и държави, подкрепяни и от най-ранните запазени исторически хроники, ни отвеждат до династия Джоу (утвърдила се около 2000 г. пр.Хр.).

Колкото до онзи доста по-неприятен страничен продукт на производството на храни — заразните болести, — все още не можем да кажем в коя точно част на Стария свят са били усетени и най-ранните симптоми. Ако съдим обаче по европейските хроники от Римската епоха и Средновековието, бубонната чума и едрата шарка явно са дошли от изток, което подсказва, че произходът на тези вируси най-вероятно е китайски или поне източноазиатски. Много вероятно е инфлуенцата (предаваща се от свинете) да е възникнала също в Китай, тъй като именно там свинете най-рано са се превърнали в икономически фактор.

Мащабите на Китай и екологическото му разнообразие са стимулирали и появата на много местни култури, различаващи се — поне според археолозите — по своята керамика и артефакти. Още през IV хилядолетие пр.Хр. тези локални култури са започнали да се разширяват и в географски план, да си взаимодействат, да се конкурират и… да се сливат. По същия начин, както обменът на доместикати между екологическо различни региони е обогатявал китайското производство на храни, така и обменът между различни (в културно отношение) региони е стимулирал не само развитието на китайската култура и технология, но и все по-яростната конкуренция между воюващите етнархии, довела и до появата на много по-големи и централизирани държави (вж. Глава XIV).

Разликите между Северен и Южен Китай може и да са забавяли разпространението на земеделските култури, но те никога не са били чак такива сериозни препятствия, както в двете Америки и Африка, първо, защото въпросните разстояния там са били по-малки и второ, защото Китай не е разделен от пустиня (като Африка и Северно Мексико) или от някой тесен провлак от типа на Панамския. Затова пък Китай е разполагал с големи реки (на север — Жълтата, или Хуанхъ, а на юг — Яндзъ), които са стимулирали дифузията на земеделски култури и технологии между океанското крайбрежие и вътрешността на континента, а и самото му разположение (по хоризонталата изток-запад) и сравнително „непресеченият“ терен (позволил впоследствие и сливането на тези две речни системи чрез канали) са улеснявали контактите между Севера и Юга. Всички тези географски фактори са способствали за ранното културно и политическо обединение на Китай, докато Европа, която, както знаем, разполага с подобна площ, но не и с подобен терен или реки, и до днес устоява на всички опити за културна и политическа унификация.

Някои нововъведения са се разпространили в обратната посока — от Южен към Северен Китай, а от тях по-специално внимание заслужават обработката на желязо и отглеждането на ориз. Но най-често посоката е била север-юг. Тази тенденция се откроява най-отчетливо при писмеността: за разлика от Западна Евразия, произвела множество системи — например шумерските клинописи, египетските йероглифи или хетската, минойската и семитската азбука, — Китай е създал само една (и то доста добре документирана). Била е усъвършенствана в Северен Китай, след което се е разпространила (и изместила) наличните местни системи, за да се превърне в тази, която и до днес се използва в Китай. Другите по-съществени особености на севернокитайските общества, разпространили се и на юг, са включвали обработката на бронз, синотибетските езици и… образуването на държави. Между другото, и трите най-ранни китайски династии — Ся, Шан и Джоу — са се появили именно в Северен Китай през второто хилядолетие преди Христа.

Съхранените писмени документи от I хилядолетие преди Христа показват, че етническите китайци са били склонни (подобно на немалко наши съвременници) да смятат всички други за „варвари“ — което ще рече, че дори и жителите на Северен Китай са смятали тези от Южен Китай за по-„низши“ твари. Например един автор от края на Джоу (I хилядолетие пр.Хр.) определя останалите китайски народи по следния начин: „Природата на хората от тези пет области, Междинните държави, Жун, И и дивите племена около тях е такава, че не може да се промени. Източните племена се наричат и, сплитат косите по по-особен начин и татуират телата си. Някои от тях дори изяждат храната си, без да са я сложили преди това на огъня.“ По-нататък същият автор от династия Джоу описва още няколко племена от юга, запада и севера, които споделяли същите „варварски“ особености — например ходели по по-особен начин (ситно-ситно, с прибрани пети), татуирали си челата, обличали се в кожи, живеели в пещери, не ядели хляб и, разбира се, не готвели храната си на огнище.

Държавите, организирани или създадени по модела на севернокитайската династия Джоу, са се разпространили през първото хилядолетие преди Христа и в Южен Китай, а кулминацията на този процес е намерила израз в политическата унификация, осъществена при династия Цин (221 г. пр.Хр.). Тази унификация е достигнала своя апогей, когато моделът на грамотните и „цивилизовани“ китайски държави е бил усвоен (или прекопиран) и от безписмените „варвари“. В някои случаи тя е била доста агресивна — например основателят на Цин33 е заклеймил всички по-рано написани книги, в които се е споменавало за възникването на предишните държави, включително и за създаването на писмеността, и е заповядал всички те да бъдат изгорени — за огромно неудоволствие на днешните изследователи на древнокитайската история и писменост. Но най-вероятно е имало и други „драконовски мерки“, способствали за разпространението на севернокитайските (синотибетски) езици в останалите части на Китай и натикването на мяо-яо и други подобни езикови семейства в днешните им фрагментарни граници.

Що се касае до Източна Азия, първоначалното предимство, с което китайците са разполагали — в лицето на производството на храни, технологиите, писмеността и формирането на държавата — е оказало огромно влияние върху съседните региони. Например през IV хилядолетие пр.Хр. по-голямата част от тропическа Югоизточна Азия все още е била заета от ловци-събирачи, изработвали своите сечива от речни камъни и кремъци в духа на т.нар. хоабинска традиция (по името на днешния Хоабин във Виетнам). Впоследствие идващите от Китай земеделски култури, неолитна технология, селищни структури и керамика, подобна на тази в Южен Китай, се е разпространила и в Югоизточна Азия, най-вероятно в комплект с езиците от южнокитайските езикови семейства. По този начин, благодарение на историческата експанзия на бирманските, лаоските и тайските езици от Южен Китай, се е осъществила и „синификацията“ на Югоизточна Азия. Можем да кажем, че всички тези съвременни народи са просто потомци на своите южнокитайски братовчеди.

Въпросната китайска вълна е била толкова мощна, че предишните народи от тропическа Югоизточна Азия са оставили само незначителни следи в днешния й етнически облик. Съхранили са се само три реликтни групи на ловци-събирачи — негритосите-семанги на Малайския полуостров, коренните жители на Андаманските острови и ведоидските негритоси от Шри Ланка, — което пък подсказва, че някогашното население на Югоизточна Азия най-вероятно е било тъмнокожо и къдрокосо, тоест подобно на съвременните новогвинейци, но не и на светлокожите и правокоси южнокитайци или на съвременните югоизточни азиатци, които, както казахме, са техни потомци. Същите тези „негритоси“ от Югоизточна Азия може би са и последните оцелели от онези многочислени някога народи, колонизирали преди 40 хилядолетия Нова Гвинея. Семангите са запазили ловно-събираческия си бит, независимо че винаги са търгували със съседите си земеделци, но са възприели от тях и един от австроазиатските езици — като по същия начин, както ще видим по-нататък, филипинските негритоси и африканските пигмеи са възприели езиците на своите търговски партньори. Само на изолираните Андамански острови са се съхранили езици, нямащи нищо общо с южнокитайските езикови семейства — последните останки от може би стотиците някога езици, говорени в Югоизточна Азия.

Дори Корея и Япония са изпитали много осезателно китайското влияние, независимо че географската изолация им е гарантирала, че няма да се лишат от родните си езици или от пък физическите и генетичните си черти, както се е случило с народите от тропическа Югоизточна Азия. Корея и Япония са възприели от Китай ориза през II хилядолетие пр.Хр., обработката на бронз — през I хилядолетие пр.Хр., а писмеността — през първото хилядолетие от нашата ера. Китай им е предал също така западноазиатската пшеница и ечемика.

Не бива обаче да преувеличаваме ролята, която Китай е изиграл в изграждането на източноазиатската цивилизация. Нека не оставаме с впечатлението, че всички културни нововъведения в този ареал са идвали само от Китай, а корейците, японците или жителите на тропиците са били някакви ретроградни „варвари“, които с нищо не са улеснявали този процес. Древните японци са създали някои от най-древните керамични изделия в света и са заживели в селища, препитавайки се от богатите местни морски ресурси, много преди в земите им да се появи производство на храни. А и някои от характерните за региона земеделски култури вероятно са били усвоени за първи път (или поне самостоятелно) именно в Япония, Корея и тропическа Югоизточна Азия.

Но дори и при това положение ролята на Китай е била непропорционално голяма. Например китайската култура се ползва все още с толкова голям престиж в Корея и Япония, че японците нямат никакво намерение да се откажат от своята традиционна — но погледната по същество китайска — писменост, независимо че тя не е особено съвместима с тяхната фонетика, а корейците едва напоследък заменят по-„тромавите“ и сложни китайски йероглифи със своята чудесно замислена и елегантно реализирана хангюл. Това, че китайското влияние се е запазило в тези две страни и през XX в., е още едно нагледно доказателство за преломната роля на доместикацията на растения и животни, случила се в Китай още преди десет хилядолетия. И благодарение на тези постижения на първите източноазиатски „фермери“ Китай е станал китайски, а хората от Тайланд до Великденския остров (както ще видим в следващата глава) са се превърнали в техни братовчеди.

Глава XVII Със скутер към Полинезия

Поне за мен историята на тихоокеанските острови намери много красноречив и нагледен израз в случката, на която станах свидетел, когато с трима мои познати индонезийци посетих един магазин в Джаяпура, столицата на индонезийска Нова Гвинея. Тези тримата се казваха Ахмад, Вивор и Сауакари, а собственикът на магазина — Пин Уа. Ахмад, който бе държавен служител, се вживяваше в ролята си на шеф, по простата причина, че двамата с него се канехме да предприемем едно екологическо изследване, поръчано от индонезийското правителство, и за помощници бяхме наели Вивор и Сауакари. Само че Ахмад досега не бе стъпвал в планинските джунгли и нямаше никаква представа какви провизии трябва да закупи. Затова и резултатите бяха комични.

Точно когато влязохме в магазина, Пин Уа бе разгърнал един китайски вестник. Виждайки Вивор и Сауакари, той продължи невъзмутимо да си чете, но щом в полезрението му попадна и Ахмад, побърза да скатае газетата под тезгяха. Най-напред Ахмад си избра някаква брадвичка, с което предизвика смеха на Вивор и Сауакари, тъй като я бе хванал наопаки. Вивор и Сауакари му показаха как трябва да го направи, че да може да я изпробва. После нещо друго привлече вниманието на Ахмад и Сауакари, а това бяха босите нозе на Вивор, чиито пръсти стърчаха във всички посоки, тъй като той през живота си не бе слагал обувки. Сауакари веднага грабна най-големия номер обувки от щанда и ги наложи върху крачищата на Вивор, за да ги премери на око. Оказаха се малки, при което последва нов изблик на смях, в който се включиха „шефът“, Ахмад и Пин Уа. След това Ахмад си хареса едно пластмасово гребенче и се зае да вчесва прилежно правите си смолисточерни коси. В един момент се втренчи в ситните къдрици на Вивор… и му подаде новата си придобивка. Гребенчето обаче тутакси запъна на място, а когато Вивор се опита да му помогне със сила, то изпука и се счупи. Отново избухна жизнерадостен кикот, в който се включи и самият Вивор. Последният напомни на Ахмад, че е хубаво да купи повечко ориз, защото единствената храна, която можехме да си набавим в планинските селища, бяха бататите, от които обаче Ахмад най-редовно получаваше разстройство. При споменаването на този деликатен детайл избухна нов прилив на кръшен смях.

Зад целия този хилеж обаче усещах спотаено напрежение. Ахмад бе яванец, Пин Уа — китаец, Вивор — планински папуас, а Сауакари — жител на низините от северното крайбрежие на Нова Гвинея. Яванците доминираха в тогавашното индонезийско правителство — същото, което бе анексирало западната част на острова през 60-те години и бе използвало бомби и картечници, за да сломи съпротивата на местните жители. По-късно Ахмад предпочете да не напуска града, което пък означаваше, че трябваше да се оправям сам в джунглата с Вивор и Сауакари, които почти не познавах. Той ми обясни решението си просто като посочи правата си гъста коса (която определено се различаваше от ситните къдрици на новогвинейците), след което добави, че папуасите биха претрепали всеки с такава коса още щом го зърнат — стига, разбира се, да не го придружава армейска част.

Пин Уа бе скрил вестника си, защото по онова време вносът на китайска литература в индонезийската част на Нова Гвинея бе забранен (поне на книга). Да, но повечето търговци в Индонезия са китайски имигранти. Спотаеното взаимно недоверие между доминиращите в политиката яванци и доминиращите в бизнеса китайци бе изригнало през 1966-та в серия от кървави сблъсъци, по време на които яванците избиха стотици хиляди китайци. Тъй като си бяха новогвинейци, Вивор и Сауакари споделяха общата неприязън към яванските „диктатори“, но изпитваха недоверие и към всяка друга етническа група (което означаваше, че и двамата се гледаха изпод вежди). Оказа се, че планинците презират хората от южните низини, защото били „кекави лапачи на саго“, а те пък на свой ред ги презират, защото били „задръстени чутури“, с което визираха не само характерните им пищни фризури, но и предполагаемата им арогантност. Например с Вивор и Сауакари прекарахме само два-три дни в един изолиран лагер в джунглата и те едва не се изпоколиха един друг с брадви.

Напрежението между етническите групи, които Ахмад, Вивор, Сауакари и Пин Уа представляваха, е нещо типично за политическия живот на Индонезия, която е четвъртата по численост нация в света. Но тези уж съвременни конфликти имат хилядолетни корени. Когато си мислим за някакви по-мащабни презокеански преселения, обикновено си представяме тези, последвали откритието на Колумб — когато неевропейци са били поголовно измествани от европейци в историческата епоха. Работата е там, че подобни „велики преселения“ е имало и преди Колумб, когато още в праисторическите времена неевропейски народи са били измествани от други неевропейски народи. Всъщност Вивор, Ахмад и Сауакари нагледно олицетворяваха последиците от цели три праисторически човешки вълни, преминали последователно морската шир на юг от Азия, за да се разлеят из Пасифика. Според учените днешните планински папуаси (като Вивор) са произлезли от една от първите азиатски вълни, с която Нова Гвинея е била колонизирана още преди 40 000 години. Преди четири хилядолетия обаче предците на Ахмад са тръгнали от южнокитайското крайбрежие и са пристигнали на остров Ява, за да изместят оттам всички местни жители, които пък са били повече или по-малко далечни роднини на нашия Вивор. Част от тази човешка вълна са били и предците на Сауакари, стигнали до Нова Гвинея преди 3600 години. Колкото до предците на Пин Уа, те и досега си живеят в Китай.

Тези велики преселения на човешки маси, с които предците на Ахмад и Сауакари са стигнали съответно до Ява и Нова Гвинея — известни в науката като „австронезийска експанзия“ — са и едни от най-мащабните през последните шест хилядолетия. Едно разклонение на австронезийците се е превърнало в днешните полинезийци, когато са се заселили на най-отдалечените тихоокеански острови — имайте предвид, че това са били и най-великите мореплаватели в света през неолита. Днес австронезийски езици се говорят на половината земно кълбо — от Мадагаскар до Великденския остров. В цялата епопея на човешките миграции след Ледниковата епоха австронезийската експанзия заема наистина централно място — тя е сред най-важните явления, нуждаещи се от обяснение. Защо например тези австронезийци, тръгнали така или иначе от континентален Китай, са успели да колонизират остров Ява и останалата част на Индонезия, като са изместили първоначалното им население, а не се е получило обратното — първите „индонезийци“ да колонизират Китай и да изместят оттам китайците? И защо, след като са заселили в цяла Индонезия, те са се ограничили само с една тясна крайбрежна ивица от Нова Гвинея и не са изместили от нейните планини сънародниците на Вивор? И как всъщност потомците на някогашните китайски емигранти са се превърнали в днешните полинезийци?

Днес населението на Ява, както и на повечето индонезийски острови (с изключение на най-източните) и това на Филипините, е доста хомогенно. По външен вид и гени тези островитяни са сродни с южнокитайците, но демонстрират много по-големи прилики с южноазиатците, особено от Малайския полуостров. В езиково отношение също са хомогенни: независимо че във Филипините, както и в западна и централна Индонезия се говорят 374 езика, всички те са тясно свързани и принадлежат към една и съща подгрупа (западна малайско-полинезийска) на австронезийското семейство. Австронезийски езици се говорят на Малайския полуостров и в отделни части на Виетнам и Камбоджа (които са в близост до най-западните индонезийски острови Суматра и Борнео), но затова пък никъде другаде на азиатския материк (вж. Фигура 17.1). Впрочем някои австронезийски думи са проникнали дори и в английския — например „табу“ и „тату“ (от полинезийските езици), „бундок“ (от езика на филипинските тагалози), както и „амок“, „батик“ и „орангутан“ (от малайските езици).

На пръв поглед тази генетична и езикова хомогенност на Индонезия и Филипините е също толкова озадачаваща, колкото и китайската. Ако съдим по останките от прословутия явански Homo erectus, хората живеят в Западна Индонезия от един милион години. Което пък означава, че те са разполагали с предостатъчно време, за да развият съответните генетични и езикови отлики и да се адаптират по-пълноценно към тропическия климат — примерно като се сдобият с по-тъмна кожа като повечето тропически обитатели, но по някаква тайнствена причина и индонезийците, и филипинците са със светли кожи.

Озадачаващо е и това, че индонезийците и филипинците много приличат на хората от тропическа Азия и Южен Китай, и то не само заради светлата си кожа и гените. Един поглед върху картата е достатъчен да се уверим, че Индонезия е предлагала единствения маршрут, по който е можело да се стигне преди 40 000 години до Нова Гвинея и Австралия, така че по-неизкусеният наблюдател веднага би предположил, че днешните индонезийци си приличат като две капки вода с папуасите и австралийските аборигени. Работата е там, че само някои популации от Филипините и Западна Индонезия приличат на папуаси — на първо място това са т.нар. „негритоси“ от планинските райони на Филипините. Вярно е и това, че от трите реликтни популации в Югоизточна Азия, за които споменах в Глава XVI, може би само тези филипински „негритоси“ са остатъци от предците на Вивор (говорим за момент, предшестващ миграцията им до Нова Гвинея). Но дори и негритосите говорят на език, подобен на този на филипинските им съседи, което пък означава, че и те, подобно на малайзийските семанги и африканските пигмеи, са забравили по една или друга причина родния си език.

Всички тези факти ни навеждат на мисълта, че в някакви не много далечни времена една масивна човешка вълна — съставена от жители на Югоизточна Азия или пък южнокитайци — е заляла Филипините и Индонезия, помитайки по пътя си не само всички предишни обитатели на тези острови (с изключение на негритосите), но и техните езици. И това събитие явно се е случило сравнително скоро, тъй като колонистите не са имали време да развият и някои нови черти като по-тъмната кожа, различните езикови семейства и генетичната специфика. Да, езиците им са доста по-многобройни на фона на осемте основни, говорени в днешен Китай, но не и по-разнообразни. А наличието на толкова много подобни езици във Филипините и Индонезия просто отразява един исторически факт, а именно че тези острови никога не са преживяли същата политическа унификация като китайската.

Ако разгледаме по-внимателно разпределението на езиците в тази част на глобуса, ще се сдобием и с някои ценни указания за маршрута на тази хипотетична „австронезийска експанзия“. Австронезийското семейство включва 959 езика, делящи се на четири групи. Една от тях обаче (малайско-полинезийската) включва 945 от тези общо 959 езика и покрива почти целия географски периметър на това семейство. Тоест на един определен етап, предшестващ осъществената в по-ново време експанзия на европейците (говорещи индоевропейски езици), австронезийците са били и най-широко разпространеното езиково семейство в света. Това на свой ред ни навежда на мисълта, че самата малайско-полинезийска група се е обособила сравнително наскоро и се е озовала доста далеч от австронезийската си прародина, за да породи на местна почва множество езици, повечето от които и сега си приличат не заради нещо друго, а защото тези хора не са разполагали с достатъчно време, за да развият и по-съществени различия. Ако ще търсим местоположението на тази австронезийска родина, не е нужно да оглеждаме под лупа „малайополинезийците“. По-скоро би трябвало да се ориентираме към другите три групи от австронезийското семейство, които впрочем се различават също така значително помежду си, както и подразделенията на малайско-полинезийското.

Съдейки по наличните данни можем да приемем, че и тези три групи са се разсеяли почти по едно и също време, макар и не на толкова обширна територия, колкото малайско-полинезийската. Задоволили са се с това да станат предци на коренните жители на остров Тайван (само на 80 мили от китайския материк). И тези тайвански „аборигени“ са разполагали почти еднолично със своя остров, докато през последното хилядолетие континенталните китайци не са започнали да се заселват масово там. Притокът на континентални китайци се е увеличил след 1945 и особено 1949 г. (когато китайските комунисти побеждават китайските националисти), така че днес „аборигените“ съставляват едва два процента от общото население на Тайван. Тази концентрация на три от общо четирите австронезийски групи в Тайван подсказва, че точно този остров е бил и прародина на австронезийските езици, защото е разполагал и с най-много време (говорим за хилядолетия), за да се стигне до такова езиково разнообразие. Тоест всички австронезийски езици, днес разпространени от Мадагаскар до Великденския остров, са тръгнали така или иначе от Тайван.

Вече можем да се обърнем към археологическите данни. Руините на древните поселища може и да съдържат предимно кости и грънци, а не вкаменени слова, но ни разказват достатъчно ясно за начина, по който са протичали миграциите не само на праисторическите хора, но и на някои културни артефакти, които биха могли да се свържат с определени езици. Подобно на останалия свят, и по-голямата част от австронезийския регион — Тайван, Филипините, Индонезия и много острови в Пасифика — първоначално е била обитавана от ловци-събирачи, които не са разполагали с керамика, полирани каменни сечива, домашни животни и земеделски култури. (Единственото изключение от това правило са някои по-отдалечени острови като Мадагаскар и тези от Източна Меланезия, Полинезия и Микронезия, до които ловците-събирачи така и не са успели да се доберат и те са останали безлюдни чак до австронезийската експанзия.) Първите археологически свидетелства за нещо по-различно идват от… ами да, от Тайван! Някъде в началото на IV хилядолетие пр.Хр. на Тайван, както и на отсрещния китайски бряг, започват да се появяват полирани каменни сечива плюс един характерен грънчарски стил (т.нар. „керамика от Дапънкън“, Ta-p’en-k’eng pottery), възникнал малко преди това във вътрешността на Южен Китай. В някои по-късни тайвански поселища са открити също така и останки от ориз и просо, което говори за някакво земеделие.

Дапънкънските поселища в Тайван и по южнокитайското крайбрежие са пълни с останки от рибени кости и черупки на мекотели, а също и с някои каменни сечива — тежести за рибарски мрежи и длета („тесли“) за издълбаването на еднодръвки. Явно тези първи неолитни жители на Тайван са били и достатъчно умели навигатори, за да се занимават с дълбокоморски риболов и редовно да кръстосват Тайванския проток, разделящ техния остров от азиатския материк. Би могло да се каже, че протокът е послужил като своеобразен „учебен плац“, на който тогавашните жители на континентален Китай са усвоили нужните им мореплавателски умения, за да осъществят след време и своята мащабна експанзия в Пасифика.

Един специфичен артефакт, свързващ тайванската дапънкънска култура с по-късните островни култури от Тихия океан, е чукалото за дъбене — каменно приспособление, с чиято помощ неолитните хора са превръщали влакнестите кори на някои дървета в основен материал за изплитане на въжета, мрежи и облекла. В момента, в който са излезли от периметъра на вълнодайните домашни животни и влакнодайните растения, което ще рече и на вълнените дрешки, тихоокеанските хора са станали зависими от онези дървета, чиято кора трябва да се счука, за да се превърне в „тъкан“ за техните облекла. Жителите на Ренел, една типична полинезийска култура, европеизирана чак през 30-те години на XX в., ми обясниха, че едно от хубавите неща на европеизацията било това, че на острова им най-сетне се възцарило спокойствие. Вече не ехтял отвсякъде тътенът на каменните чукала, с които дотогава всеки божи ден бъхтели кори от зори до мрак!

Археологическите данни показват, че след като дапънкънската култура е достигнала Тайван, в рамките на хилядолетие и нещо някои култури, очевидно произлезли от нея, са се разпространили нашир и надлъж, за да запълнят целия днешен австронезийски ареал (Фигура 17.2). Находките включват основните каменни сечива, керамика, кости на домашни свине и останки от културни растения. Например орнаментираните дапънкънски съдове са отстъпили място на неорнаментираната (или „червена“) керамика, каквато се среща на отделни обекти във Филипините и индонезийските острови Целебес и Тимор. Този културен „пакет“, съдържащ керамика, каменни сечива и доместикати, се е появил около 3000 г. пр.Хр. на Филипините, около 2500 г. пр.Хр. — на Целебес, Северно Борнео и Тимор, около 2000 г. пр.Хр. — на Ява и Суматра, а около 1600 г. пр.Хр. — и в новогвинейския регион. Тук, както ще видим, експанзията рязко е набрала скорост, досущ като скутер, тъй като преносителите на този културен „пакет“ сякаш са се втурнали стремглаво на изток в Тихия океан, за да финишират колкото се може по-бързо на необитаемите архипелази след Соломоновите острови. Последните фази на експанзията, протекли през първото хилядолетие от нашата ера, се изразяват в колонизирането на всеки полинезийски и микронезийски остров, който е можел да бъде обитаван и от човешки същества. По-изненадващото е, че паралелно с това тя се е разпространявала и на запад, през Индийския океан към източното крайбрежие на Африка, за да завърши в крайна сметка на Мадагаскар.

Поне до момента, в който експанзията е достигнала и бреговете на Нова Гвинея, плаванията между островите най-вероятно са били осъществявани чрез канутата със странични поплавъци, каквито още се използват в цяла Индонезия. Тази конструкция представлява огромна крачка напред в сравнение с обикновената еднодръвка, доминираща в традиционните речни и езерни култури по целия свят. Еднодръвката е точно това, което подсказва и името й: издълбан отвътре дънер със заострени краища. Тъй като тя е със заоблено дъно (като дънера, от който е издялана), най-малката промяна в разпределението на тежестта я кара да се накланя в срещуположната посока. Аз например, когато се возя в такива еднодръвки, управлявани от местни гребци по новогвинейските реки, непрекъснато тръпна от ужас, защото имам чувството, че и най-лекото движение от моя страна може да преобърне лодката и тогава не просто ще цамбурна във водата, ами ще се озова (заедно с бинокъла си) в компанията на някой лаком крокодил. Новогвинейците определено се справят по-добре или поне си придават по-самоуверен вид, когато гребат в спокойни езера и реки, но и те не смеят да излязат в открито море дори при най-малкото вълнение. Всичко това подсказва, че тези древни мореплаватели е трябвало да измислят някакъв „стабилизатор“, за да не се преобръщат толкова лесно канутата им, иначе е нямало да осъществят не само експанзията си в Индонезия, но дори и нейния начален етап — колонизацията на Тайван.

А решението е било съвсем просто: да прикачат към двата борда на „члуна“ по един по-къс дънер („поплавък“), успоредно на основния корпус и на няколко стъпки от него. За целта и двата поплавъка са свързани с пръти, които пък са поставени напречно на корпуса. Когато е снабдена с такива джаджи, лодката става много по-устойчива и даже да се наклони рязко на една страна, съответният й поплавък няма да потъне като камък (по силата на т.нар. плаваемост, или способността на някои физически тела да се задържат на повърхността на водата) и по този начин опасността от преобръщане практически се свежда до минимум. Същото това изобретение — кануто с поплавъци — най-вероятно е било и нужният технологически пробив, послужил за сигнал на австронезийската експанзия, като в ролята на стартова линия е влязло южнокитайското крайбрежие.

Нашето предположение, че хората, пренесли преди хилядолетия своята неолитна култура в Тайван, Филипините и Индонезия, са говорели на австронезийски езици, се потвърждава и от две доста странни съвпадения. Първо, и двата типа данни сочат недвусмислено, че първият етап на експанзията от южнокитайското крайбрежие е била колонизацията на Тайван, а следващият — тази на Филипините и Индонезия (от Тайван). Ако тази експанзия е била започнала примерно от тропическа Югоизточна Азия и по-точно Малайския полуостров към най-близкия индонезийски остров, Суматра, после към останалите индонезийски острови и накрая към Филипините и Тайван, тогава най-дълбоките разделения (съответстващи на изтеклото време) в австронезийското семейство днес щяха да се открояват не другаде, а на Малайския полуостров и Суматра, а езиците, говорени в Тайван и Филипините, щяха да са се обособили, и то сравнително отскоро, само в една група. Вместо това най-дълбоки разделения се наблюдават тъкмо на Тайван, а езиците от Малайския полуостров и Суматра попадат в една и съща подкатегория — едно ново разклонение на западното малайско-полинезийско под-подсемейство, което на свой ред сравнително скоро се е обособило от самото малайско-полинезийско подсемейство. Тези детайли, свързани с разрояването на езиците, идеално се съгласуват и с археологическите данни, които ни дават основание да смятаме, че колонизацията на Малайския полуостров е относително скорошно явление, което е следвало, а не е предшествало тази на Тайван, Филипините и Индонезия.

Другото удивително съвпадение между археологическите и езиковедските данни касае „пакета“ от културни реалии, които древните австронезийци са използвали в своя бит. Археологията ни дава някои преки доказателства за характера на тяхната култура под формата на керамични изделия, кости (рибени и свински) и прочее в същия дух. В първия момент идеята, че един лингвист, занимаващ се само със съвременни езици (по простата причина, че техните по-древни, безписмени форми остават неизвестни), би могъл да разбере дали австронезийците, живели на Тайван преди шест хилядолетия, са гледали прасета, звучи като че ли нелепо. Има само един изход от тази щекотлива ситуация и той е да бъде реконструирана лексиката на изчезналите древни езици (т.нар. „праезици“), което може да се постигне като се съпоставят тези на съвременните езици, произлезли от тях.

Например думите за „овца“ в много езици от индоевропейското семейство, разпространено от Индия до Ирландия, доста си приличат: „avis“, пак „avis“, „ovis“, „oveja“, „овца“, „owis“ и „oi“, съответно в литовски, санскритски, латински, испански, руски, гръцки и ирландски. Да, етимологията на нашата sheep очевидно е по-различна, но пък английският е запазил оригиналния индоевропейски корен в думи като ewe, „(оагнена) овца“. Ако съпоставим фонетичните промени, които днешните индоевропейски езици са претърпели през историята си, бихме могли да стигнем и до извода, че оригиналната форма в „праезика“, говорен преди шест хилядолетия, е била тъкмо owis. Езиковедите са нарекли този хипотетичен език праиндоевропейски.

Съдейки по археологическите данни, тези праиндоевропейци отпреди шест хилядолетия са имали (освен всичко друго) и овце. По същия начин можем да реконструираме още поне 2000 думи от тяхната лексика, включително и тези за „коза“, „кон“, „колело“, „брат“ и „око“. Само че никога няма да успеем да възстановим праиндоевропейската дума за „пушка“, тъй като съответните названия на тази реалия в съвременните индоевропейски езици са произлезли от най-различни корени, за да се получи английското gun, френското fusil, руското ружьё и т.н. Това, разбира се, не бива да ни изненадва, тъй като преди 6000 години е нямало как хората да си изградят понятие за „пушка“, защото огнестрелните оръжия са изобретени едва през последното хилядолетие. И тъй като не са наследили нито един общ корен, чийто смисъл да е свързан с „пушка“, всеки един от тези езици е трябвало сам да измисля или пък да заимства подходяща дума, когато въпросното изобретение е навлизало в обществената практика.

По същата логика можем да сравним и днешните австронезийски езици, говорени в Тайван, Филипините, Индонезия и Полинезия, за да възстановим и съответния „праавстронезийски“, говорен в далечното минало. Както можем да се досетим, лексиката на този хипотетичен език е включвала и такива понятия като „две“, „птица“, „ухо“ или „въшка“. Не би могло да бъде другояче, защото праавстронезийците все са можели да броят поне до две, познавали са птиците, имали са уши и (повече от сигурно) въшки. По-интересното е, че този реконструиран език е включвал и думи като „свиня“, „куче“ и „ориз“, което пък подсказва, че тези неща вече са били част от праавстронезийската култура. Праезикът изобилства и с термини от мореплаването от рода на „кану с поплавъци“, „платно“, „гигантска мида“, „октопод“, „примамка за риба“ или „морска костенурка“. Езиковедските данни, свързани с праавстронезийската култура, както и с времето и мястото на нейното развитие, се съгласуват идеално и с археологическите данни, с които разполагаме за тези древни мореплаватели, ваещи грънци и отглеждащи някои растения, които са заживели на Тайван преди шест хилядолетия.

Със същата процедура можем да възстановим и прамалайско-полинезийския, или езика, на който са говорели австронезийците, след като са емигрирали от Тайван. Този праезик съдържа много думи за тропически растения като таро, хлебно дърво, банани, ямс и кокосови орехи, чиито праавстронезийски аналози по понятни причини не могат да бъдат възстановени. Тоест езиковедските данни показват, че след напускането на Тайван тези праавстронезийски емигранти са обогатили културния си репертоар с редица представители на тропическата флора. Този извод се потвърждава и от наличните археологически данни — докато са колонизирали земите на юг от Тайван (разположен на 23° северно от екватора), тези неолитни земеделци са ставали все по-зависими от тропическите грудкови и дървесни култури, които впоследствие са успели да пренесат и в тропическите зони на Тихия океан.

Как обаче тези австронезийски „фермери“ от Южен Китай (минали през Тайван) са успели да изместят почти изцяло заварените ловци-събирачи във Филипините и Индонезия, вследствие на което от последните са останали съвсем малко генетични и абсолютно никакви езикови следи? Причините са подобни на тези, поради които европейците са успели да изместят или просто да изтребят австралийските аборигени, а древните южнокитайци са елиминирали коренното население на тропическа Югоизточна Азия. А те са: 1) по-голямата гъстота на населението при земеделските общества, 2) по-съвършените сечива и оръжия, 3) по-добрите мореплавателски умения и… 4) епидемичните заболявания, към които земеделците са били развили поне някаква резистентност, за разлика от ловците-събирачи. По този начин, само че на азиатския материк, същите земеделци-мореплаватели, говорещи на праавстронезийски език, са успели да изместят някои от дотогавашните обитатели на Малайския полуостров, които, както може би се досещате, са били ловци-събирачи. Казвам „същите“, защото те са колонизирали полуострова от юг и от изток, т.е. от Суматра и Борнео, горе-долу тогава, когато и едни други земеделци, говорещи същия праезик, са колонизирали полуострова от север — и по-точно от Тайланд. Още едни праавстронезийци пък са успели да се установят в южните части на Виетнам и Камбоджа, за да станат предци на днешните чами, едно от етническите малцинства в тези страни.

А те не са успели да проникнат по-дълбоко в Югоизточна Азия, тъй като някои австроазиатски и тай-кадайски земеделци вече са ги били изпреварили, измествайки оттам предишните ловци-събирачи, а нашите праавстронезийци не са разполагали с кой знае какви предимства пред тези колонисти. Макар и данните да показват, че австронезийските езици са произлезли от крайбрежните части на Южен Китай, ще припомним, че днес в Китай никой не говори на тях — най-вероятно те са попаднали в списъка на онези стотици езици, които са били елиминирани в хода на синотибетската експанзия. Според учените най-близките езикови семейства до австронезийското са тай-кадай, австроазиатското и мяо-яо, което пък означава, че австронезийските езици може и да не са оцелели в месомелачката на китайските династии, но затова пък някои техни „братовчеди“ са успели да отърват кожата.

Проследихме началните стадии на експанзията, по време на които австронезийците са изминали 2500 мили от южнокитайските брегове, минавайки през Тайван и Филипините, за да стигнат до Западна и Централна Индонезия. В хода на тази експанзия те са заели всички обитаеми части на тези острови, от крайбрежието до вътрешността и от низините до планините. Ако съдим по добре познатите ни археологически следи, сред които свинските кости и неорнаментираната червена керамика, превърнали се в тяхна „запазена марка“, някъде към 1500 г. пр.Хр. австронезийците са стъпили на източноиндонезийския остров Халмахера, отстоящ на по-малко от 200 мили от западния край на онзи голям планински остров, известен днес като Нова Гвинея. И коя е била следващата им стъпка — да нахлуят веднага и там, по същия начин, както вече са нахлували на такива големи планински острови като Целебес, Борнео, Ява и Суматра?

Те обаче не са постъпили така, в което можем и сами да се уверим, ако се вгледаме в лицата на повечето днешни новогвинейци, а и данните от генетичните изследвания го потвърждават. Моят приятел Вивор, а и всички новогвинейски планинци очевидно се отличават от индонезийците, филипинците и южнокитайците със своите смугли кожи, къдрави коси и черти на лицата. Повечето жители на низините от вътрешността на острова и южното крайбрежие също приличат на планинците, с изключение на това, че като цяло са по-високи. Генетиците така и не успяват да открият характерните австронезийски генни маркери в кръвните проби от новогвинейски планинци.

Затова пък жителите на северното и източното крайбрежие, както и на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови, разположени съответно на север и на изток от Нова Гвинея, предлагат една доста по-сложна картина. На външен вид те се явяват нещо средно, макар и с доста вариации, между планинците като Вивор и индонезийците като Ахмад, но в повечето случаи везните като че ли клонят към първия. Например моят приятел Сауакари (от северното крайбрежие) е с вълниста коса — кръстоска между абсолютно правата коса на Ахмад и ситните къдрици на Вивор, а кожата му е малко по-светла от тази на Вивор, но определено по-тъмна от Ахмадовата. Гените на жителите на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови, както и на новогвинейците от северното крайбрежие са 15% австронезийски и 85% като на планинците. Явно австронезийците не са успели да проникнат напълно във вътрешността и затова гените им са се размесили с тези на предишните обитатели на крайбрежието и по-малките острови.

Езиците, говорени днес в Нова Гвинея, общо взето потвърждават тази версия, но добавят и някои детайли. В Глава XV споменах, че повечето новогвинейски езици, известни в науката като папуаски, не са свързани с нито едно от езиковите семейства, разпространени в света. Абсолютно всички езици, говорени в новогвинейските планини, както и югозападните и южноцентрални низини, включително и крайбрежните им части, попадат в категорията „папуаски“. Австронезийски езици се говорят само в две тесни ивици по северното и югоизточното крайбрежие. Повечето езици на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови също са австронезийски; папуаски се говорят само в отделни изолирани анклави на някои от тези острови.

Австронезийските езици, говорени на архипелага Бисмарк, Соломоновите острови и северното крайбрежие на Нова Гвинея, са свързани — като отделна езикова „под-подгрупа“, наречена океанска — с подгрупата на езиците, говорени на остров Халмахера и в западния край на Нова Гвинея. Въпросното езиково родство потвърждава това, което бихме могли да предположим, ако се вгледаме по-внимателно в картата — че предците на тези, които днес говорят австронезийски езици в Нова Гвинея, са дошли тук именно от Халмахера. Разпределението и днешното състояние на австронезийските и папуаските езици, говорени в Северна Нова Гвинея, свидетелстват за продължителни контакти между нашествениците и коренното население. И двата типа езици в региона — австронезийски и папуаски — взаимно са си влияли, и то осезателно, в лексикално и граматическо отношение, затова понякога е трудно да се определи дали някой от тези езици е всъщност австронезийски, но изпитал силно влияние от папуаския, или обратното. Всеки, който си направи труда да пообиколи северното крайбрежие или най-близките до него острови, ще се натъкне на една и съща картина: в първото село ще се говори някой австронезийски език, във второто — папуаски, в третото — отново австронезийски, без да се регистрира генетичен „дисконтинуитет“ на самите езикови граници.

Всичко това ни навежда на мисълта, че потомците на австронезийските нашественици и тези на първите новогвинейци, живеещи сега по северното крайбрежие и най-близките острови, са търгували и са се женели помежду си, при което са обменяли гени и лексеми в продължение на няколко хилядолетия. В рамките на тези контакти австронезийските лексеми са се предавали доста по-ефективно от съответните гени, вследствие на което днес на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови се говорят само австронезийски езици, независимо че по външен вид и гени тези островитяни са по-близки до папуасите. Затова пък във вътрешността на Нова Гвинея не са успели да проникнат нито австронезийски гени, нито лексеми. Тоест резултатите от австронезийската инвазия в Нова Гвинея доста са се различавали от тези при аналогичните процеси в Борнео, Целебес и останалите по-големи индонезийски острови, където „скутерът“ е заличил по пътя си почти всички генни и езикови следи от предишните им обитатели. За да разберем какво всъщност се е случило в Нова Гвинея, трябва да се обърнем отново към археологията.

Някъде около 1600 г. пр.Хр., т.е. почти едновременно с появата им на Халмахера, вече познатите ни археологически свидетелства (които определихме като „запазена марка“ на австронезийската експанзия) — свинете, кокошките, кучетата, червената керамика и неполираните каменни длета — започват да се срещат и в региона на Нова Гвинея. Но има и две особености, които отличават изявите на австронезийците по тези земи от предишните им „гастроли“ във Филипините и Индонезия.

Първата касае оформлението на керамичните изделия — става дума за чисто естетически черти без каквато и да било икономическа стойност, които обаче позволяват на археолозите веднага да разберат, че са се натъкнали на някое ранно австронезийско поселище. Ако повечето ранни австронезийски керамични изделия, открити във Филипините и Индонезия, са без никаква украса, то тези в региона на Нова Гвинея са изящно декорирани с геометрични мотиви, подредени в хоризонтални линии. Във всичко останало са запазени характерните черти на ранната австронезийска керамика в Индонезия, включително червената глина, от която са слепени (без да се използва грънчарско колело) и формата на съдовете. Явно австронезийските заселници в Нова Гвинея са стигнали до идеята да „татуират“ своите грънци, вдъхновени може би от геометричните мотиви, с които вече са украсявали своите изработени от дървесни кори облекла и са присъствали в татуировките по телата им. Този стил се нарича лапитска керамика — по името на археологическия обект Лапита, където за първи път е бил регистриран.

Втората и по-съществена особеност на ранните австронезийски поселища в региона на Нова Гвинея е в тяхното разпределение. За разлика от Филипините и Индонезия, където и най-ранните са все на големи острови като Лусон, Борнео и Целебес, тук поселищата с лапитска керамика се ограничават главно на малки островчета, разположени край някой по-отдалечен остров. В самата Нова Гвинея лапитска керамика е открита до този момент само в един обект (Айтапе) на северното крайбрежие, както и в още два на Соломоновите острови. Повечето лапитски поселища в региона са на архипелага Бисмарк — най-често на крайбрежни островчета до по-големите острови, но понякога и на самите тях. Както става ясно, ваятелите на лапитски грънци са можели да преодоляват хиляди мили в океана, затова и неуспехът им да преместят поселищата си само на няколко мили, т.е. от по-малките на по-големите острови в архипелага, или на няколко десетки мили от него, на самата Нова Гвинея, явно се е дължал на някакви обективни причини.

В общи линии лапитският бит може да бъде реконструиран въз основа на… различните отпадъци, на които археолозите се натъкват при разкопки в тези поселища. Лапитците са се изхранвали най-вече с морски продукти — риби, делфини, костенурки, акули и мекотели. Имали са прасета, кокошки и кучета и са беряли орехите на много дървета (включително и кокосовите палми). Вероятно са се изхранвали и със стандартните австронезийски грудкови растения от сорта на таро и ямс, но това трудно би могло да се докаже със средствата на археологията — ясно е, че ореховите черупки много по-лесно биха се запазили в помийните ями за разлика от далеч по-ефимерните остатъци от грудки.

Естествено, няма как да открием преки доказателства, че създателите на лапитската керамика са говорели на някакъв австронезийски език. Два факта обаче подсказват, че тази догадка като че ли е най-много се доближава до истината. Първо, самите грънци и сродните им артефакти (с изключение на орнаментите) са подобни на тези, които археолозите откриват в поселища, основани от предците на днешните представители на австронезийските езици във Филипините и Индонезия. Второ, лапитска керамика се среща и на някои по-отдалечени острови в Тихия океан, където дотогава не е бил стъпвал човешки крак, но там не са съхранени следи от някаква по-мащабна втора заселническа вълна, а и съвременните им жители и досега си говорят на австронезийски езици (което ще обсъдим по-долу). С други думи, появата на тази лапитска керамика бележи момента, в който австронезийците са пристигнали в региона на Нова Гвинея.

Какво обаче са правели австронезийските грънчари на тези малки късчета суша край по-големите острови? Ами най-вероятно са живеели по същия начин, както и онези съвременни грънчари, които поне до неотдавна се подвизаваха на всички по-малки островчета в региона. През 1972 г. посетих едно такова селище на островчето Малай от групата Сиаси, разположена край средноголемия Умбой, в близост до доста по-големия Бисмарк, който пък е част от Нова Британия. Намерението ми бе да изучавам местните птици, ала не знаех нищичко за… местните хора. Затова и още със стъпването си на брега бях изумен от гледката, която ме посрещна. Вместо обичайните селца със схлупени колиби, заобиколени от градини — достатъчно големи, за да изхранват цялото природонаселение, плюс някое и друго самотно кану, изтеглено на плажа, по-голямата част от Малай бе запълнена с двуетажни дървени постройки, наредени една до друга, без да остава свободно пространство за градини — тоест беше се получило нещо като новогвинейски еквивалент на Манхатън. На плажа обаче имаше безкрайни редици от канута, и то доста по-големи от обичайните. Оказа се, че островитяните от Малай, освен рибари, са и изкусни грънчари, резбари и далеч не на последно място търговци, защото си изкарваха поминъка, като изработваха прекрасно украсени гърнета и дървени купи, транспортираха ги с канутата си до по-големите острови и там ги разменяха за прасенца, кучета, зеленчуци и всичко останало, от което се нуждаеха. Дори материалът, от който изработваха канутата си, се набавяше чрез подобна разменна търговия с близкия Умбой, тъй като на самия Малай просто нямаше големи дървета.

Във времената преди появата на европейските кораби междуостровната търговия в региона е била монопол тъкмо на такива групи, специализирани в изработването на канута и керамични съдове, които са умеели да плават в океана без навигационни уреди и обикновено са живеели на по-малките острови (макар и понякога в крайбрежни селища и на по-големите). Когато бях през 1972 г. в Малай, тази туземна търговска мрежа вече се разпадаше или поне се бе свила чувствително, отчасти защото се бе сблъскала със смазваща конкуренция в лицето на европейските моторни лодки и алуминиеви тенджери, отчасти защото австралийските колониални власти бяха забранили по-далечните плавания в океана след няколко инцидента, при които всички кану-търговци се бяха издавили. Горното ми дава основания да смятам, че тъкмо създателите на лапитски гърнета са се занимавали и с междуостровната търговия в региона през вековете след 1600 г. пр. Хр.

Разпространението на австронезийските езици по северното крайбрежие на Нова Гвинея, както и на най-големите Бисмаркови и Соломонови острови, трябва да е станало вече след лапитския период, тъй като лапитските селища са главно в архипелага Бисмарк. Едва през I в. от н.е. керамика от подобен тип се появява и в най-югоизточната част на Нова Гвинея. Когато в края на XIX в. европейците започват да изследват по-щателно Нова Гвинея, в по-голямата й част са живеели единствено папуаси, независимо че австронезийците вече са се били установили не само в споменатата югоизточна част, но и на островите Ару и Кей (разположени на 70–80 мили от югозападния й бряг).

Излиза, че австронезийците са разполагали с цели хилядолетия, за да колонизират вътрешността на Нова Гвинея и южното й крайбрежие от най-близко разположените си бази, но така и не са го направили. Дори и тази колонизация, която са осъществили по северното крайбрежие, е намерила по-скоро езиково, отколкото генетично изражение, тъй като коренните жители са съхранили новогвинейските си гени. Единственото, което нашествениците са постигнали е, че някои от местните са проговорили на австронезийски езици, вероятно за да комуникират по-лесно с морските търговци, които са свързвали отделните общества.

И така, резултатите от австронезийската експанзия в Нова Гвинея са коренно противоположни на постигнатите в Индонезия и Филипините. В последния регион туземното население е изчезнало безвъзвратно — най-вероятно прогонено, избито, заразено и асимилирано от нашествениците. Новогвинейското обаче като цяло е удържало устрема им. И в двата случая нашествениците са били същите (австронезийци), а и коренните жители вероятно са били с подобни гени — както си спомняте, в началото на тази глава изказах предположението, че първоначалното население на Индонезия, изместено от австронезийците, е имало родствена връзка с новогвинейското. Защо обаче последствията са толкова различни?

Отговорът става очевиден, когато отчитаме и различните културни ситуации, в които са се намирали коренните жители на Индонезия и тези на Нова Гвинея. До идването на австронезийците Индонезия в по-голямата си част е била рядко заселена от ловци-събирачи, които не са познавали дори полираните каменни сечива. Затова пък производството на храни вече се е било наложило от хилядолетия в новогвинейските планини, а вероятно и в низините, както и на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови. На практика новогвинейските планини са изхранвали една от най-гъстите популации на неолитни хора в целия тогавашен свят.

Австронезийците са можели да се похвалят само с откъслечни предимства пред тези отдавна установили се популации. Някои от техните културни растения като таро, ямс и банани най-вероятно са били самостоятелно усвоени от новогвинейците още преди идването на австронезийците. Новогвинейците бързо са възприели австронезийските кокошки, кучета и особено свинете и са им намерили място в своето стопанство. Освен това вече са разполагали и с полирани каменни сечива. Били са резистентни към тропическите заболявания поне толкова, колкото и австронезийците, тъй като са носели и същия тип гени, осигуряващи им защита срещу маларията, като някои от тези гени (ако не и всичките) са еволюирали самостоятелно в Нова Гвинея. Вече са били мореплаватели, макар и не така умели като създателите на лапитска керамика. Много преди идването на австронезийците, може би десетки хиляди години, новогвинейците са били колонизирали архипелага Бисмарк и Соломоновите острови — например в споменатия архипелаг са търгували с обсидиан (вид вулканична скала, подходяща за изработване на остри сечива) цели осемнайсет хилядолетия преди австронезийците. Нещо повече, в някакви по-нови времена новогвинейците дори са осъществили и известна експанзия на запад, т.е. срещу приливната вълна на австронезийците, тъй като езиците, говорени на Северна Халмахера и Тимор, са типично папуаски и сродни с някои езици от Западна Нова Гвинея.

Накъсо, тези противоположни резултати от австронезийската експанзия са нагледен пример за ролята на производството на храни при човешките миграции. Австронезийските производители са мигрирали в два региона (Нова Гвинея и Индонезия), заемани дотогава от народи, които най-вероятно са били сродни помежду си. Жителите на Индонезия все още са били ловци-събирачи, докато тези на Нова Гвинея са произвеждали храни, развивайки повечето компоненти на това производство (гъсти популации, резистентност към определени заболявания, по-напреднали технологии и прочее в същия дух). Поради всичко това австронезийската вълна е помела безпощадно коренните индонезийци, но се е разбила в региона на Нова Гвинея, по същия начин както не е успяла да преодолее австроазиатските и тай-кадайските производители на храни в тропическа Югоизточна Азия.

Ето че проследихме целия ход на австронезийската експанзия — през цяла Индонезия до бреговете до Нова Гвинея, както и в тропическа Югоизточна Азия. В Глава XIX ще проследим хода й през Индийския океан до Мадагаскар. В Глава XV се запознахме с екологичните бариери, попречили на австронезийците да се установят в северната и западната част на Австралия. Следващите фази на експанзията са протекли, когато лапитските грънчари са отплавали на изток в Тихия океан — след Соломоновите острови, за да се озоват в един обширен островен регион, където дотогава не са живели човешки същества. Някъде около 1200 г. пр.Хр. лапитските чирепи и познатият ни триумвират — прасета, кокошки и кучета — плюс всички останали белези на австронезийската култура се появяват и на архипелазите Фиджи, Самоа и Тонга, които отстоят на повече от хиляда мили от Соломоновите острови. В началото на нашата ера повечето от изброените белези (с едно фрапиращо изключение — керамиката) се появяват и на източнополинезийските острови, включително Дружествените и Маркизите. По-нататък това велико преселение с канута е стигнало на север до Хаваите, на изток до Пинкерн и Великденския остров, а на югозапад до Нова Зеландия. Днес коренното население на повечето от тези острови е полинезийско, което означава, че тези хора са преки потомци на лапитските грънчари. Езиците им са австронезийски, при това доста близки с тези от региона на Нова Гвинея, а основните им земеделски култури фигурират и в австронезийския „пакет“: таро, ямс, банани, кокосови орехи и хлебно дърво.

Със заселването на Чатъмските острови (за които стана дума в Глава II), осъществено в началото на XV в., или само стотина години преди европейските „изследователи“ да проникнат и в тази част на света, най-сетне е дошъл краят и на това най-мащабно начинание, предприемано някога от азиатци — покоряването на Пасифика. Тази хилядолетна традиция на дръзновени океански плавания е започнала, когато предците на Вивор са се разпръснали из Индонезия, за да стигнат след време и до Нова Гвинея и Австралия, а е отшумяла чак когато са били постигнати всички „насрещни цели“ и почти всички обитаеми острови в Тихия океан вече са били заселени.

Всеки, който се интересува от световната история, би извлякъл ценни поуки от тази на човешките общества в Източна Азия и Пасифика, защото тя предлага безброй примери за начините, по които околната среда моделира историята. В зависимост от родната си географска среда хората от Източна Азия и тези от Пасифика са имали и различен достъп до подходящи за доместикация диви растения и животни, както и различни възможности за контакти с други хора. Тоест постоянно се е повтарял познатият ни вече модел: тези, които са имали подходящи условия за производство на храни, а и самото им местоположение е благоприятствало дифузията на технологии от други места, са измествали другите, лишени от тези предимства. Но и винаги, когато една вълна от колонисти е заливала различни екологични среди, потомците им също са се развивали по различен начин.

И така, южнокитайците са развили свое производство на храни и съответните технологии, възприели са писмеността и още някои технологии, както и политически структури от Северен Китай, след което са пристъпили към колонизирането на тропическа Югоизточна Азия и Тайван, като в повечето случаи са успели да изместят напълно предишните обитатели на тези земи. В самата Югоизточна Азия някои от потомците на тези южнокитайски колонисти и производители на храни, например народността юмбри в планинските джунгли на Североизточен Тайланд и Лаос, са се върнали отново към лова и събирачеството, докато най-близките им роднини, виетнамците (чийто език принадлежи към същата австроазиатска подгрупа, в която влиза и юмбрийският), са продължили да се изявяват като производители на храни в плодородната Червена делта и дори са създали своя обширна империя, в която основна роля е играло металообработването. По същия начин някои потомци на австронезийски земеделци, емигрирали от Тайван и Индонезия, например народността пунан в джунглите на Борнео, са били принудени да се върнат към лова и събирачеството, докато техните родственици, установили се на Ява с нейните богати вулканични почви, не само са останали производители на храни, но под влиянието на Индия са основали свое царство, възприели са една от индийските писмености и са съградили онзи величествен будистки комплекс в Боробудур. Австронезийците, колонизирали Полинезия, са изпаднали в изолация от прародината и затова са останали без писменост и металообработване. Но в Глава II видяхме, че полинезийската социалнополитическа организация, както и икономика, е била подложена на значителни диверсификации съобразно различните околни среди. В рамките на едно и също хилядолетие някои източнополинезийски колонисти, например тези на Чатъмските острови, са се завърнали към лова и събирачеството, докато други, установили се на Хаваите, са успели да създадат протодържава и да развият интензивно производство на храни.

Когато накрая са дошли и европейците, техните технологически и прочее предимства са им позволили да установят (временно) контрол над по-голямата част от тропическа Югоизточна Азия и тихоокеанските острови. Затова пък местните вируси, а и местните производители на храни са осуетили усилията им да се заселят по-масово в тази част на света. Днес някакви по-големи европейски популации има само в Нова Зеландия, Нова Каледония и Хаваите, а това са все големи и отдалечени от екватора острови, което означава, че и климатът им е по-умерен и сравнително близък до европейския. Но за разлика от Австралия и двете Америки, цяла Източна Азия и повечето тихоокеански острови и до днес си остават населени от източноазиатски и тихоокеански народи.

Глава XVIII Сблъсъкът на двете полукълба

Най-осезателните демографски размествания през последните тринайсет хилядолетия са предизвикани в по-ново време от сблъсъка между обществата на Стария и Новия свят. Както видяхме в Глава III, най-драматичният и решителен момент е когато шепа конкистадори, предвождани от Писаро, успяват да пленят Атауалпа, императорът на инките и едноличен повелител на най-голямата, най-богата, най-многолюдна и най-напреднала в административно и технологическо отношение държава, създавана някога от коренни американци. Пленяването на Атауалпа е не просто отделен епизод, а символ на европейското завладяване на двете Америки, тъй като същата комбинация от проксимални фактори е и в основата на покоряването на останалите индиански общества. Нека се върнем отново на този сблъсък между двете земни полукълба, като приложим и онова, което научихме след Глава III. Основният въпрос, на който трябваше да намерим отговор, гласеше следното: защо европейците са достигнали и завладели земите на коренните американци, а не обратното? За начало нека сравним състоянието, в което са се намирали тези два типа общества през 1492-ра — годината, в която Колумб „открива“ Америка.

Да започнем с производството на храни — основен детерминант на броя на местното население и неговата социална структура, което ще рече и един от основните фактори, улеснили самата Конкиста. Най-отчетливата разлика между европейския и американския тип производство е свързана с наличието на едри бозайници, които с течение на времето могат да се превърнат и в домашни животни. В Глава IX се запознахме с 13-те животински вида на Евразия, превърнали се в нейни основни източници на протеин (под формата на месо и мляко), въ̀лна и кожи, основни транспортни средства, както и незаменими помощници по време на война и мир, тъй като не само са теглели рала и бойни колесници, но и са осигурявали тор за посевите. Благодарение на всичко това те са играли изключително важна роля при интензифицирането на производството на храни. До Средновековието, когато водениците и вятърните мелници са започнали да ги изместват, едрите евразийски бозайници са били и един от основните местни източници на „промишлена“ енергия (наред с човешката мускулна сила) — например точно те са задвижвали мелничните камъни и са черпели вода от кладенците.

Америка обаче е била поставена в коренно различна ситуация: разполагала е само с един одомашнен едър бозайник — ламата (и алпаката), ограничен при това в един сравнително малък отрязък от Андите и перуанското крайбрежие. Освен че са били използвани като товарни животни, ламите са осигурявали месо, въ̀лна и кожа, но никога мляко (поне за човешка консумация). В науката не е регистриран случай, в който ламите да са изпълнявали функциите на ездитни или впрегатни животни, а и никога не са се превръщали в „енергийни източници“, нито пък са играли съществена роля във военното дело.

Тези драстични различия между евразийските и коренните американски общества се дължат най-вече на изчезването (или изтреблението) в края на Плейстоцена на повечето едри диви бозайници в Северна и Южна Америка. В противен случай модерната история може би е щяла да се развие по съвършено различен начин. И тогава Кортес и неговата сбирщина авантюристи, стъпили на мексиканския бряг през 1519 г., най-вероятно са щели да бъдат изтикани обратно в морето от ацтекската кавалерия, яхнала коне от местни американски породи. И вместо ацтеките да измират като мухи от задморската едра шарка, испанците са щели да бъдат покосявани от американски вируси, пренасяни от резистентните към тях ацтеки. А в един момент тези американски цивилизации, намерили адекватно приложение на животинската сила, може би са щели да изпратят свои „конкистадори“ да опустошат цяла Европа. Но всички тези хипотетични варианти са били осуетени още преди хилядолетия с изчезването на едрите бозайници.

Въпросният катаклизъм е оставил Евразия с много повече „кандидати за доместикация“, отколкото са можели да предложат и двете Америки заедно. Вярно е, че повечето са отпаднали от надпреварата по една или друга причина. Но така или иначе Евразия се е сдобила с цели тринайсет вида едри домашни бозайници, а двете Америки — само с един (и то с доста ограничено разпространение). Затова пък и двете полукълба са разполагали с домашни птици и по-дребни бозайници. В Америка това са били пуйката, морското свинче и мускусната патица (одомашнени в локални мащаби) и далеч по-широко разпространеното куче, докато в Евразия тези функции са били поети от кокошките, гъските, патките, котките, кучетата, зайците плюс пчелите, копринените буби и още някои. Но практическият ефект на всички тези животинки, взети заедно, е бил доста скромен в сравнение с този, постигнат от по-едрите им събратя.

Евразия и двете Америки са се различавали и по производството си на растителни храни, независимо че в случая отликите не са така отчетливи както в животновъдството. През същата 1492 г. земеделието вече е било широко разпространено в Евразия. Сред малкото останали ловци-събирачи, неразполагащи с насаждения и домашни животни, са били айните от Северна Япония, сибирските общества, които не са били опитомили елена, и отделни малки групи, разпръснати в джунглите на Индия и тропическа Югоизточна Азия, които обаче са търгували със съседите си земеделци. Имало е и трети тип общества, най-вече пастирите-номади от Централна Азия и еленовъдите лапи и самоеди от Арктика, които са имали домашни животни, но почти не са познавали земеделието. На практика всички останали евразийски общества вече са били усвоили земеделието и животновъдството.

Земеделието е било широко разпространено и в двете Америки, но тук ловците-събирачи са заемали значително по-голям дял от общата територия, отколкото в Евразия. Регионите без производство на храни са включвали цялата арктическа част на Северна Америка и съответните зони в Южна Америка, канадските прерии и целия „див Запад“ (с изключение на няколко анклава в югозападната му част, където е било развито иригационно земеделие). Изненадващото е, че в числото им са влизали и земите, които след идването на европейците са се превърнали в техни житници и най-производителни животновъдни региони: американските щати по тихоокеанското крайбрежие, канадският „житен пояс“, аржентинските пампаси и субтропическата зона на Чили. Дотогавашната липса на производство на храни в тези региони може да се обясни само с липсата на подходящи за доместикация местни животни и растения, както и на географските и екологични бариери, попречили да бъдат усвоени техни аналози от други места. И тези земи са се оказвали „плодородни“ не само за европейските заселници, но понякога и за самите коренни американци, особено след като европейците са докарали там нужните животни и растения. Например някои индиански общества са станали пословични с уменията си да отглеждат коне (понякога дори едър добитък и овце) в отделни части на Великите равнини, западната част на днешните Съединени щати и аржентинските пампаси. Образът на прерийния воин, възседнал мустанг, или на навахо, прочути със своите стада овце и тъкаческите си умения, днес доминира в представите, които белите американци са си изградили за индианците, но основните компоненти на този „имидж“ са станали възможни едва след 1492 г. Тези примери ясно показват, че единствените липсващи съставки, които не са позволили появата на интензивно производство на храни в по-голямата част на двете Америки, са били домашните животни и самите насаждения.

В онези части, където то все пак се е развило, земеделието е страдало от пет основни недостатъка в сравнение с евразийското: 1) зависело е най-вече от бедната на протеин царевица — за разлика от разнообразните и богати на протеин евразийски житно-зърнени култури; 2) сеитбата е била извършвана на ръка, „семе по семе“, или с отделни посади, вместо да се засяват по-големи площи; 3) по понятни причини е била непозната дълбоката оран, която би позволила на земеделеца не само да обработва по-големи площи, но и да усвоява някои плодородни, но трудни за „прекопаване“ почви като тези във Великите равнини; 4) липсата на животинска тор, която би обогатила почвата; 5) използването само на човешка мускулна сила в такива основни земеделски дейности като вършитба, оран и напояване. Всички тези разлики подсказват, че през същата тази 1492 г. евразийското земеделие е осигурявало много повече калории и протеин срещу положения труд в сравнение с това на коренните американци.

Тези разлики в производството на храни са и една от основните причини за диспропорционалното развитие на евразийските и коренните американски общества. Колкото до производните проксимални фактори, улеснили Конкистата, най-важните включват различията между вирусите, технологиите, политическите системи и писмените системи. От тях най-пряко отношение към различията в производството на храни са имали вирусите. Заразните заболявания, които редовно са навестявали евразийските общества и затова повечето евразийци са успели да развият имунитет или генетична резистентност срещу тях, са включвали всички по-известни масови убийци в човешката история: едрата и дребна шарка, инфлуенцата, чумата, туберкулозата, тифът, холерата, маларията и пр. Срещу целия този злокобен списък Америка е можела да извади само едно масово заразно заболяване, което със сигурност е било познато в предколумбовите общества и това е несифилитичната трепонема. (Както обясних в Глава XI, все още не е доказано със сигурност дали сифилисът е възникнал в Евразия или в Америка, а твърдението, че туберкулозата е присъствала в Новия свят и преди идването на Колумб според мен е лишено от каквито и да било основания.)

Колкото и парадоксално да звучи, тази не просто регионална, а континентална разлика в смъртоносните вируси се е дължала на разликите между домашните животни на Евразия и двете Америки. Повечето микроби, отговорни за човешките заболявания, са еволюирали от своите доста подобни предци, които пък са причинявали аналогични заболявания сред домашните животни, с които производителите на храни са установили тесен контакт още преди 10 000 години. Евразия е разполагала с много такива животни и съответно е развила и много вируси — за разлика от двете Америки, които са се сдобили само с няколко. Другите причини, поради които индианските общества са се сдобили с толкова малко смъртоносни микроби, се свеждат до това, че селищата — които са идеална среда за развитието на заразни заболявания — са възникнали в двете Америки цели хилядолетия след като са се появили в Евразия. Освен това градове са се появили само в три региона на Новия свят (Андите, Мезоамерика и югозападната част на Съединените щати), но те никога не са били свързани с такива оживени търговски маршрути, по които чумата, инфлуенцата и по всяка вероятност едрата шарка са пристигали от Азия в Европа. Ето защо дори маларията и жълтата треска, т.е. заболяванията, превърнали се след време в най-сериозното препятствие пред европейската колонизация на американските тропици и едва не осуетили прокопаването на Панамския канал, всъщност не са възникнали на американска почва. Техните причинители също са родени отвъд океана — това са микроби от тропиците на Стария свят, пренесени в Америка от европейците.

Важни проксимални фактори са били и различията във всички области на технологията, дължащи се най-вече на доста по-богатия опит на Евразия с гъсто населените и икономически специализирани, политически централизирани, взаимодействащи и конкуриращи се общества, зависещи изцяло от производството на храни. В тази сфера се открояват най-малкото пет доста съществени предимства:

Първо, във всички по-комплексни евразийски общества от 1492 г. за изработването на сечива са били използвани метали — в началото това е била медта, към която впоследствие са се присъединили бронзът и желязото. За сравнение, макар и в Андите и Мезоамерика да са изработвали украшения от мед, сребро, злато и техните сплави, основни материали на всички коренни общества все още са били камъкът, дървото и костите, като използването дори на медни сечива е било крайно ограничено.

Второ, военните технологии на Евразия са били далеч по-ефективни. Арсеналът на европейците е включвал стоманени мечове, пики и кинжали плюс малки огнестрелни оръжия и артилерия, като броните и ризниците им също са били изработени от стомана. На тази стомана коренните американци са можели да противопоставят единствено сопи, боздугани и брадви, изработени от камък и дърво (понякога и мед, но само в Андите), прашки, лъкове и стрели плюс ватирани „ризници“, които едва ли са им предлагали надеждна защита. Освен това армиите им, макар и многочислени, не са разполагали с каквито и да било животни, които да противопоставят на конете, благодарение на чиито качества европейците са имали смазващо предимство — поне до момента, в който и някои индиански общества се сдобиват с тях.

Трето, европейците са имали редица предимства и по отношение на енергийните ресурси, които са им позволили да „механизират“ до известна степен своето производство. Предимството, с което са се сдобили най-рано — това е животинската тяга в лицето на едрия рогат добитък, конете и магаретата, които са теглели техните рала и каруци, въртели са мелничните камъни и „чекръците“, с които са напоявали нивите. Водениците са се появили още в Римската епоха, а през Средновековието към тях са се добавили и вятърните мелници. Съчетани с най-различни колесни системи, първите механични приспособления не само са мелели зърно и черпили вода, но са извършвали и много други промишлени дейности: стривали са захар и сол, поддържали са огъня в пещите, топели са руда, правели са хартия, полирали са камъни, изстисквали са зехтин от маслините, тъкали са платове и са рязали дърва. Според общоприетото мнение началото на индустриалната революция е с въвеждането на парната тяга в Англия през XVIII в., но строго погледнато, в отделни части на Европа тя е била започнала още през Средновековието, просто функциите на парата са били изпълнявани от водата и вятъра. Колкото до 1492 г., всички тези дейности, в които е намирала приложение силата на животните, водата и вятъра, вече са били усвоени в цяла Евразия, докато в двете Америки същите функции са били изпълнявани от човешките мускули.

Много преди да намери приложение в енергийната конверсия, колелото вече е играело основна роля в превоза на евразийските стоки и суровини. Нямам предвид само каруците, теглени от животни, но и ръчните колички, които, макар и задвижвани с човешка сила, са можели да пренасят много по-големи товари. Освен в грънчарството, колелото е намерило приложение и в такива доста по-комплицирани дейности като часовникарството. Нито едно от тези приложения на колелото обаче не е било познато на коренните американци — присъствието му е регистрирано само в мексиканските керамични играчки.

Другата област в технологията, която определено си струва да се спомене, е морският транспорт. Много от евразийските общества са разполагали с големи плавателни съдове, някои от които са можели да плават срещу вятъра и дори да прекосяват океани, тъй като са били екипирани със секстанти, магнитни компаси, кормила и далеч не на последно място оръдия. Със своя капацитет, скорост, маневреност и водопроходимост евразийските кораби значително са превъзхождали саловете, с които все още е била извършвана търговията между най-напредналите общества в Новия свят — тези в Андите и Мезоамерика. Тези салове със сигурност не са били особено маневрени, можели са да плават само по вятъра и са вършели работа само по тихоокеанското крайбрежие. Достатъчно е да отбележим, че по време на първата експедиция до Перу корабът на Писаро с лекота настига и пленява един от тях.

Освен във вирусите и технологиите, евразийските и коренните американски общества са се различавали и в политическата си организация. В края на Средновековието и началото на Ренесанса по-голямата част на Евразия вече е била под контрола на различни държави. Сред тях изпъкват Хабсбургската, Османската и Китайската, както и моголската в Индия и монголската държава (започнала като племенен съюз и достигнала своя апогей през XIII в.), които са били все огромни многоезични „амалгами“, образувани чрез завладяването на други държави. По същата причина те най-често се определят като империи. Много от евразийските държави са имали и съответните религии, които са спомагали за укрепването на държавната власт, тъй като са легитимирали политическите лидери и са оправдавали войните срещу други народи. Племенните и груповите общности в Евразия са се ограничавали главно с арктическите рибари-еленовъди, сибирските ловци-събирачи и някои анклави на ловци-събирачи в Индийския полуостров и тропическа Югоизточна Азия.

Америка е имала само две империи, ацтекската и инкската, които са напомняли евразийските по площ, брой на населението, многоезичие, религии и генезис (чрез завладяване на по-малки държави). Това са били единствените политически обединения, които са разполагали с достатъчно ресурси, сравними с евразийските, за извършване на обществени дейности и водене на войни. За сметка на това само в Европа е имало цели седем държави (Испания, Португалия, Англия, Франция, Холандия, Швеция и Дания), които са разполагали с нужните ресурси, за да колонизират и двете Америки в периода между 1492 и 1666 г. В Новия свят е имало и много етнархии (някои от които на практика малки държави) — най-вече в тропическа Южна Америка, Мезоамерика (извън обхвата на ацтекската власт) и югозападната част на днешните Съединени щати. Останалата част от двете Америки е била организирана само на племенно и групово ниво.

Последният проксимален фактор, на който ще се спрем, е писмеността. Повечето евразийски държави са имали своите грамотни бюрокрации, а в някои е била грамотна и една значителна част от останалото население. Писмеността се е превърнала в могъщо оръжие в ръцете на евразийците, тъй като им е позволявала да упражняват по-ефикасен административен контрол и икономически обмен, да захранват с нужните данни и мотивация проучвателните експедиции и завоевателните походи, а и не на последно място да черпят богата информация от опита на миналото. За сравнение грамотността и в двете Америки се е ограничавала само сред елита на една малка част от Мезоамерика. В империята на инките е била използвана една своеобразна система за смятане и същевременно мнемонично средство, базирано на възлите (т.нар. кипу), но тя не е можела да се конкурира с писмеността в предаването на по-изчерпателна информация.

И така, по времето на Колумб европейските общества вече са били взели голям аванс пред американските и тази преднина е намирала най-ярък израз в производството на храни, вирусите, технологиите (включително и оръжейните), политическата организация и писмеността. Това са основните фактори, предопределили изхода от последвалия сблъсък. Но различията от 1492 г. представят само отделни етапи в траекториите, които историческото развитие е описало през последните тринайсет хилядолетия в двете Америки и в рамките на един доста по-продължителен период в Евразия. В случая с Новия свят 1492 г. бележи и края на неговото самостоятелно развитие. Нека сега проследим по-ранните етапи в тези исторически траектории.

Таблица 18.1 съдържа приблизителните дати на появата на ключовите средища („родини“ на най-важните нововъведения) в двете полукълба, като в Евразия това са Плодородният полумесец и Китай, а в Новия свят — Андите, Амазония и Мезоамерика. Тя включва и траекториите на някои по-малки средища като Източните щати и Англия. Строго погледнато, последната не е „родила“ нищо ново, но е поставена в общия списък, за да се види с каква скорост нововъведенията са се разпространявали от Плодородния полумесец на запад.

Бел.: Тази таблица дава само приблизителните дати на по-широкото разпространение на най-значимите нововъведения в три евразийски и четири американски региона. Доместикацията на животни не включва кучетата, тъй като те са влезли в човешкия бит много преди животните, отглеждани заради месото, кожата или въ̀лната им, което пък важи и за Евразия, и за двете Америки. За появата на етнархии съдим по археологическите данни — например некрополите, в които са погребани хора с различен ранг, архитектурата и структурата на самите поселища. Всяка такава класификация опростява по-сложните исторически процеси, затова потърсете по-съществените подробности в текста.

Таблицата със сигурност ще ужаси академичния ерудит, тъй като редуцира някои изключително сложни исторически процеси до отделни дати, макар и наглед точни. Всъщност всяка от тях е просто опит да набележим отделни и повече или по-малко произволно избрани точки в един континуум. Например много по-важен от датата на поява на първото метално сечиво, на което е попаднал някъде някой археолог, е моментът, в който една значителна част от всички сечива вече е била изработвана от метали, но остава открит въпросът колко често трябва да попадаме на такива сечива, за да кажем, че те са били „широко разпространени“? А и нерядко датите на поява на дадено нововъведение се различават на различните места в неговата „прародина“. Да вземем Андите: керамиката се е появила на еквадорското крайбрежие около 3100 г. пр.Хр., т.е. хиляда и триста години преди Перу (1800 г. пр.Хр.). Някои дати, например моментът, в който са започнали да се появяват етнархиите, е много по-трудно да бъдат извлечени от археологическите данни в сравнение с датите, които свързваме с появата на такива артефакти като керамичните съдове и металните сечива. Някои от изброените в таблицата са и доста несигурни, особено тези, които имат отношение към развитието на американското производство на храни. Но въпреки недостатъците си (и особено ако си даваме сметка, че всеки опит за обобщение предполага и опростяване), тази таблица би могла да ни е от полза, когато съпоставяме историческото развитие на тези континенти.

От нея става ясно, че производството на храни в Евразия е започнало да осигурява по-голямата част от човешкото меню пет хилядолетия преди същото да се получи и в двете Америки. Тук обаче трябва веднага да поясним, че ако древността на това производство в Евразия не буди никакво съмнение, то датата на появата му в Новия свят все още е обект на спорове. По-специално, когато става дума за „насаждения“, „посеви“ или „култивирани растения“ — открити примерно в пещерите Кошкатлан (Мексико) и Гуитареро (Перу), както и на други обекти в Новия свят, — археолозите обикновено дават значително по-ранни дати от посочените в нашата таблица. Техните твърдения обаче днес са подлагат на преоценка по няколко причини: първо, съвременният радиовъглероден метод, при който директно се изследват посевните фосили, ни дава и по-нови дати; второ, по-ранните дати, съобщени при предишните изследвания, се базират не толкова на самите останки от посеви, а и на други вкаменелости, открити в непосредствена близост до тях, за които се е сметнало, че са от същото време, но това просто е недоказуемо; и трето, статусът на отделните фитолити, намерени на едно и също място (в смисъл дали става дума за насаждения или това са били диви растения) по принцип остава несигурен. Но дори и доместикацията на диви растения в Новия свят да е започнала преди посочените дати, земеделието по това време със сигурност не е доставяло основните човешки калории, а и преминаването към уседнал бит се е случило значително по-късно, отколкото в двете основни евразийски средища.

Както видяхме в Глави V и X, само някои сравнително малки ареали в двете полукълба са изиграли ролята на „прародини“, където за първи път е възникнало производството на храни, след което се е разпространило и на други места. Такива в Евразия са били Плодородният полумесец и Китай, а в Двете Америки — Андите, Амазония, Мезоамерика и Източните щати. Скоростта, с която са се разпространявали ключовите нововъведения, е особено щателно проучена в Европа благодарение на огромния брой археолози, работещи там. Ето защо в таблицата е включена и Англия. Ако производството на храни и уседналият бит са стигнали от Мала Азия до Британските острови за около пет хилядолетия, то следващият етап — усвояването на такива новости като етнархията, държавата, писмеността и най-вече металните сечива — е бил доста по-кратък — нужни са били около 2000 години, за да се разпространят по-широко първите сечива, изработени от бронз и мед, и само двеста и петдесет за железните. Явно за едно общество на уседнали земеделци е било по-лесно да „заимстват“ металообработването от друго такова общество, отколкото скитащите ловци-събирачи да „заимстват“ идеята за производство на храни от уседналите земеделци, които са срещнали по пътя си (или просто са били измествани от тях).

Защо обаче траекториите на всички ключови нововъведения в Новия свят се свързват с много по-късни дати, отколкото в Евразия? Открояват се четири групи причини, сами по себе си достатъчно красноречиви: по-късният старт, по-ограниченият избор от диви животни и растения, подходящи за доместикация, по-сериозните бариери пред дифузията и вероятно по-малките или по-изолирани ареали с гъсти човешки популации.

Колкото до евразийския старт, не бива да забравяме, че хората живеят там от около един милион години, т.е. от доста по-дълго време, отколкото в двете Америки. Според археологическите данни, които обсъдихме още в Глава I, хората са проникнали през Аляска в Северна Америка през XII хилядолетие пр.Хр., разпръснали са се на юг от канадските ледници (като „кловиски ловци“) няколко века преди XI хилядолетие пр.Хр. и са достигнали най-южната част на Южна Америка около десетото преди Христа. Дори и да се потвърдят предположенията, че Новият свят е бил заселен по-рано, тези хипотетични „предкловиски“ жители по някаква неясна причина са останали съвсем малко на брой и по техните земи не се е стигнало до характерния за Плейстоцена разцвет на ловно-събирачески общества, изразяващ се в стремително нарастване на броя на човешките популации, технологии и изкуства, какъвто е имало в Стария свят. Само 1500 години след като кловиските ловци са достигнали и Огнена земя, хората в Плодородния полумесец вече са развивали производство на храни.

Авансът, който са взели евразийците, поражда още някои въпроси. Първо, колко време всъщност е трябвало, за да се изпълнят и двете Америки с хора? Данните за числеността на тези популации, с които засега разполагаме, трудно биха обяснили „закъснението“ от пет хилядолетия, с което са се появили селища на хранопроизводители в Новия свят. Изчисленията, които приведохме в Глава I, показват следното: дори да приемем, че първите индианци, прекосили канадската граница, са били само стотина на брой и са се увеличавали с 1% годишно, след едно хилядолетие и двата континента са щели да загъмжат от ловци-събирачи. Дори да са напредвали само с една миля на месец, след седем столетия те са щели да стигнат и до Огнена земя. При това тези хипотетични стойности, свързани с темпото на придвижване и нарастване на американското население, са доста занижени в сравнение с реалните данни, с които разполагаме за усвояването на необитаеми или рядко заселени земи. Ето защо смятам, че Новият свят вече е бил заселен изцяло с ловци-събирачи само няколко века след идването на първите колонисти.

Второ, възможно ли е първите американци да са отделили по-голямата част от тези пет хилядолетия, за да опознават новите и невиждани дотогава растения, животни и минерали, които са срещали по пътя си? Ако направим аналогия с новогвинейските и полинезийските земеделци, попаднали също в напълно непозната среда — например маорите в Нова Зеландия или новогвинейците от басейна на Каримуи, колонизирали Тудавхе, — ще видим, че първобитните „колонисти“ доста бързо са откривали най-перспективните минерални ресурси и са се научавали да различават отровните от полезните растения и животни (обикновено това е ставало за по-малко от век).

Трето, в какво по-точно се изразява „летящият старт“ на Евразия, ако говорим за технологически нововъведения? Не бива да забравяме, че първите земеделци в Плодородния полумесец и Китай са били и наследници на технологиите, които модерният (в чисто поведенчески план) Homo sapiens е развивал в продължение на десетки хилядолетия, за да експлоатира природните ресурси на въпросните ареали. Например каменните сърпове, подземните „хамбари“ и ред други технологии, с чиято помощ ловците-събирачи от Плодородния полумесец са жънели и складирали дивите житни растения, са били на разположение и на първите същински жътвари по тези земи. За разлика от тях първите заселници в Новия свят са разполагали с оборудване, съобразено единствено с условията на сибирската арктическа тундра. Тоест те е трябвало тепърва да изобретят екипировката, нужна им в новата околна среда. И това чисто технологическо забавяне вече спокойно може да се е отразило и на общото развитие на коренните американци.

Има и още един осезателен фактор, спомогнал за изоставането, и това са подходящите за доместикация диви растения и животни в Новия свят. Както казахме в Глава VI, когато ловците-събирачи са усядали и са се заемали с производство на храни, това е ставало не защото са предвиждали огромната полза, която този преход би принесъл на техните потомци, а просто защото уседналият бит е имал своите очевидни предимства пред номадския. Да, но в Новия свят този тип поминък едва ли е изглеждал по-привлекателно от лова и събирачеството, най-вече поради липсата на подходящи едри бозайници. Ето защо и първите американски земеделци са продължили да зависят от дивеча за нужния им животински протеин и затова са били принудени да съчетават земеделието с лов, докато в Плодородния полумесец и Китай доместикацията на животни е следвала плътно тази на растенията, за да бъде комплектуван с времето и целият „хранопроизводителен пакет“, който бързо е изместил лова и събирачеството. Освен това наличието на домашни животни в Евразия е правело местното земеделие много по-конкурентоспособно, тъй като те са му осигурявали тор, а впоследствие и двигателна сила.

Спецификата на американската флора също е допринесла за по-слабата конкурентоспособност на местното производство на храни. Това важи в най-голяма степен за Източните щати, където са били усвоени самостоятелно само пет-шест насаждения, включително и дребнозърнести, но нито една едрозърнеста „култура“. Бобовите и влакнодайните също са останали непознати, както и плодните и орехови дървета. Това поне обяснява защо мезоамериканската царевица е започнала да доминира на всички места в Новия свят, където е възниквало земеделие. За сравнение, ако на дивите житни (пшеницата и ечемика) в Плодородния полумесец са били нужни само няколко века, за да еволюират — с минимални модификации — в земеделски култури, то на мезоамериканското теосинте са му трябвали цели хилядолетия, за да се превърне в днешната царевица, като при това е претърпяло и драстични промени в своята репродуктивна биология — зърната му са се лишили от твърдата като камък обвивка и са увеличили многократно обема си.

Ето защо, дори и да приемем лансираните напоследък по-късни дати, не можем да отречем, че в основните средища на Новия свят — Мезоамерика, Андите и източните Щати — е изтекло май доста време, от порядъка на хилядолетие и половина-две, от първите наченки на земеделие около 3000–2500 г. пр.Хр. до по-масовата поява на постоянни селища между 1800 и 500 г. пр.Хр. Явно в продължение на хилядолетия индианското земеделие е било само една добавка към лова и събирачеството и от него са можели да се изхранват съвсем малки популации. Ако пък приемем традиционните по-ранни дати, този промеждутък ще се окаже още по-голям — близо 5000 години, за разлика от Евразия, където в повечето случаи двете явления са тясно свързани. (Впрочем ловно-събираческият бит е бил достатъчно продуктивен, за да стимулира и появата на постоянни селища, поне в някои части на двете полукълба, много преди там да се наложи земеделието, например Япония и Плодородния полумесец в Стария и еквадорското крайбрежие и Амазония в Новия свят.) Очевидно оскъдният брой доместикати е ограничавал възможностите за интензивно производство на храни, което проличава особено ярко в трансформацията, преживяна от някои индиански общества, сдобили се с насаждения и домашни животни от други места, независимо дали американски или евразийски. В това отношение показателни са последствията от пренасянето на царевицата в Източните щати и Амазония, усвояването на ламата и в северната част на Андите и може би най-вече появата на коня, която е преобразила живота на много коренни общности в Северна и Южна Америка.

Наред с по-ранния старт и наличните диви видове, развитието на Евразия е било ускорявано и от дифузията на животни, растения, идеи, технологии и хора, която там е протичала значително по-лесно, отколкото отвъд океана поради някои географски и екологически фактори. Главната евразийска ос, простираща се от изток-запад, за разлика от тази на Америка (от север на юг), е давала възможност за такава дифузия, без да се променя географската ширина и съответно околната среда. За разлика от Евразия с нейната равномерна ширина, Новият свят се е простирал най-вече по дължина, свивайки се почти докрай в Централна Америка и особено Панама. Освен това е бил и доста по-фрагментарен, накъсан от зони, неподходящи за земеделие и по-големи човешки популации. Тези бариери са включвали панамските джунгли, изолирали мезоамериканските общества от тези в Андите и Амазония, сухите зони в Тексас, изолирали Югозападните щати от Югоизточните, както и пустините и високите планини, обградили тихоокеанското крайбрежие, иначе изключително подходящо за земеделие и животновъдство. В резултат на всичко това в Новия свят не е имало дифузия на домашни животни, писмени и политически системи, а тази на посевите и технологиите между основните средища е била ограничена или поне изключително бавна.

Струва си да се спрем по-обстойно на някои от последствията на тези бариери. Например производството на храни никога не е успяло да стигне от Югозападните щати и долината на Мисисипи до днешните „житници“ Калифорния и Орегон, където коренните общества са си останали ловци-събирачи не заради друго, а заради липсата на подходящи доместикати. Ламите, морските свинчета и картофите от Андите никога не са стигнали до мексиканските планини, затова и Мезоамерика и Северна Америка са си останали без домашни бозайници (ако не броим кучетата). И обратното, слънчогледът от Източните щати така и не е стигнал до Мезоамерика, а мезоамериканската пуйка — до Южна Америка или Източните щати. На мезоамериканската царевица и фасул им е отнело съответно три и четири хилядолетия, за да прекосят 700-те мили от мексиканските ниви до Източните щати. Но и след идването на царевицата е трябвало да изтекат още седем века, за да се появи и нужният сорт, издържащ на местния климат, и впоследствие да се стигне и до разцвета на мисисипските общества. На царевицата, фасула и тиквата са им трябвали май няколко хилядолетия, за да стигнат от Мезоамерика до Югозападните щати. Ако посевите от Плодородния полумесец са се разпространявали достатъчно бързо на изток и запад, за да спестят излишните усилия в същата сфера, то екологическите бариери в Новия свят са станали причина за паралелното протичане на редица идентични процеси.

Не по-малко поразителен е и ефектът, който тези бариери са оказали върху много други човешки дейности. Например азбучното писмо (възникнало най-напред в източното Средиземноморие) се е разпространило накрая сред всички по-комплексни евразийски общества от Англия до Индонезия, с изключение на Далечния изток, където са се наложили системи, произлезли от китайските йероглифи. Затова пък единствените писмени системи в Новия свят, мезоамериканските, никога не са успели да стигнат до по-сложно структурираните общества в Андите и Източните щати, за да могат и те да ги усвоят. Колелото, създадено в Мезоамерика просто като детска играчка, никога не е успяло да се срещне с ламата, одомашнена в Андите, за да се стигне и до появата на някакъв „транспорт“ в Новия свят. В Стария свят дори и новопоявилите се империи са стимулирали дифузията по главната ос: Македонската и Римската са се простирали на 3000 мили, а Монголската — на 6000, докато техните аналози в Мезоамерика не са изграждали никакви политически връзки помежду си, а най-вероятно не са и били чували за етнархиите в днешните Източни щати, разположени на 700 мили северно от тях, или за държавите в андийския регион, отстоящ на 1200 мили от южните им граници.

По-голямата географска фрагментация на Новия свят намира отражение и в разпределението на езиците. Езиковедите общо взето са склонни да подреждат всички евразийски езици (с някои нищожни изключения) в рамките на десетина семейства, всяко от които се състои от стотици сродни езици и наречия. Например индоевропейското семейство, към което спадат и английският, френският, руският, гръцкият и хинди, включва 144 езика. Но само някои от тези семейства са заели по-обширни територии, най-вече индоевропейското, което днес обхваща почти цяла Европа и немалка част от Западна Азия, включително и Индийския полуостров. Езиковедските, историческите и археологическите данни, с които разполагаме, показват ясно, че по-широкото разпространение на дадено семейство се дължи на някаква по-мащабна експанзия на съответния праезик, осъществена в историческите времена, и последвана от неизбежната диференциация на местна основа, в резултат на която са се образували и цели семейства от сродни езици (вж. Таблица 18.2). Експанзията на тези праезици също може да се обясни най-добре с предимствата, които техните представители (винаги производители на храни) са имали пред ловците-събирачи. В Глава XVI и XVII се спряхме на експанзиите, осъществени от синотибетското, австронезийското и някои други езикови семейства от Източна Азия. Сред по-важните аналогични процеси от последното хилядолетие е разпространението на индоевропейските езици — от Европа до двете Америки и Австралия, на руския — от Източна Европа в Сибир, и на тюркските езици (част от алтайското семейство) и по-специално турския, който се е разпространил на запад от Централна Азия, за да обхване и днешна Турция.

С изключение на ескимоско-алеутското семейство в Арктическа Америка и на-дене, чиито представители живеят в Аляска, Северозападна Канада и Югозападните щати (например добре познатите ни навахо и апачи), Новият свят като цяло не предлага примери за някакви по-мащабни езикови експанзии. Повечето специалисти по коренни американски езици дори не признават други големи и ясно обособени семейства освен двете, които току-що споменахме. Те са склонни да делят всички останали американски езици (чийто брой по различни оценки се движи от 600 до 2000) на стотина групи и изолирани езици. Напоследък някои щатски езиковеди оспорват този възглед, например Джоузеф Грийнбърг, според когото всички коренни американски езици (с изключение на ескимоско-алеутските и на-дене) влизат в едно общо семейство, америндското, делящо се на дузина подсемейства.

Разпространението на някои подсемейства (или групи, ако използваме традиционната класификация) вероятно също се дължи на експанзиите на отделни човешки популации, свързани най-вече с производството на храни. В тази категория попадат юто-ацтекските езици, говорени не само в Мезоамерика, но и в Западните щати, ото-мангуанските (или отоми-миштеко-сапотекските) в Мезоамерика, начес-мускогските в Югозападните щати и аравакските в Западните Индии. Трудностите, които срещат езиковедите при класификацията на коренните американски езици, в известен смисъл отразяват и трудностите, на които са се натъквали и някогашните индиански общества при разселението си из Новия свят. Но едно поне е сигурно: ако някое индианско общество, развило интензивно производство на храни, бе успяло навремето да заеме и по-обширна територия със своите насаждения и домашни животни, то щеше да остави и съответните следи — например по-ясно обособени езикови семейства, както това е ставало в Евразия, а връзките между отделните американски езици нямаше да са обект на такива ожесточени спорове.

Ето че идентифицирахме трите основни фактора, осигурили предимство на европейските нашественици в Новия свят: по-добрият, „летящ“ старт на Евразия по отношение на уседналостта; по-високата ефективност на нейното производство на храни, дължаща се на по-богатия избор от подходящи за доместикация растения и най-вече животни; а също така и липсата на по-сериозни географски и екологически бариери пред вътрешноконтиненталната дифузия. Има и още един, четвърти, попадащ в сферата на умозримото, към който ни насочва учудващата липса на инвенции в Новия свят: например андийските общества не са успели да открият колелото и писмеността, макар и да са просъществували почти толкова дълго, колкото и аналогичните по-сложно структурирани общества в Мезоамерика, които обаче са направили тези открития. Но дори и на тях колелото е служело по-скоро за забавление и впоследствие е било забравено. Дори и мезоамериканците не са стигнали до идеята за ръчна количка, която отрано е навлязла в древнокитайския бит. Тази озадачаваща „неинвентивност“ напомня също така озадачаващата „неинвентивност“ (или по-скоро нежелание да се възползваш от новостите), наблюдавана не само в средновековна Япония, но и сред някои по-малки и изолирани общества като тасманийците и австралийските аборигени, а и обитателите на полинезийските острови и арктическата зона в Северна Америка. Разбира се, Новият свят като цяло трудно може да бъде наречен „малък“: общата площ на двете Америки отговаря на 76% от тази на Евразия, а и населението им през 1492 г. едва ли е отстъпвало много по численост на евразийското. Но както видяхме, Новият свят е бил разкъсан на „острови“, които почти не са поддържали отношения помежду си. Може би странната съдба на индианските колелета и писмени системи илюстрира същите принципи, които проличават в една по-крайна форма в историята на същинските островни общества.

След самостоятелното си развитие в продължение на близо 13 000 години, накрая, през последното хилядолетие, най-напредналите американски и евразийски общества са влезли и в открит сблъсък. Дотогава единствените контакти между Стария и Новия свят са се ограничавали със спорадични срещи между ловците-събирачи от двата бряга на Беринговия проток.

Не е имало например никакви опити от страна на коренните американци да колонизират Евразия, освен в района на Беринговия проток, където една малка популация от родени в Аляска ескимоси (от племето инуит) са успели да се заселят и на отсрещния сибирски бряг. Първият документиран опит за евразийска колонизация е бил осъществен от норвежки мореплаватели в арктическата и субарктическата зона на Северна Америка (вж. Фигура 18.1). Същите викинги са колонизирали Исландия през 874 г. от нашата ера, а по-късно, през 986 г., исландските колонисти са колонизирали и Гренландия, а накрая гренландските колонисти многократно са посещавали североизточното крайбрежие на Северна Америка в периода между 1000 и 1350 г. Единствените следи от викинги, които археолозите са открили в Новия свят, са в Нюфаундленд. Най-вероятно това е полумитичната „Винландия“, описвана в скандинавските саги, където се споменава и за плавания до други земи, разположени доста по̀ на север, а това пък може да са източните брегове на островите Бафин и Лабрадор.

Условията в Исландия са позволявали развитието на скотовъдство и (съвсем ограничено) земеделие, а площта й е била достатъчна една относително малка норвежка популация да се съхрани и до наши дни. По-голямата част на Гренландия обаче е скована от ледове и дори двата й фиорда, предлагащи най-благоприятни условия, са играли само маргинална роля във викингското производство на храни. Броят на гренландските колонисти никога не е надвишавал няколко хиляди. Те винаги са зависели от вноса на храни и желязо от Норвегия, както и на дървесина от бреговете на Лабрадор. За разлика от Великденския и другите по-отдалечени полинезийски острови, Гренландия не е успяла да изгради някакво самодостатъчно общество от производители на храни, независимо че е осигурявала нужните ресурси за инуитските ловци-събирачи, обитавали я преди и след периода на викингската инвазия. Но и населението на самата Норвегия, както и на Исландия, е било твърде малочислено и бедно, за да продължи да оказва някаква по-съществена подкрепа на гренландските колонисти.

С настъпването на т.нар. Малка ледникова епоха през XIII в. общото захлаждане в Северния Атлантик усложнява допълнително и без това трудните условия за производство на храни в Гренландия, както и плаванията дотам от Норвегия или Исландия. Последният известен ни контакт между гренландци и европейци е бил осъществен през 1410 г., когато бурите принудили един исландски кораб да се отклони от курса си. Когато европейците възобновяват през 1577 г. визитите си в Гренландия, норвежката колония вече не е съществувала, вероятно изчезнала безследно още през XV в.

Затова пък северноамериканското крайбрежие очевидно е попадало извън обсега на корабите, отплавали от самата Норвегия, особено като имаме предвид нивото на скандинавската технология през периода от 986 до 1410 г. Подобни визити е можело да се осъществят само от Гренландия, през онези двеста мили на Дейвисовия проток. Естествено, вероятността една толкова малка и маргинална колония да предприеме проучвателни и завоевателни експедиции в Северна Америка, а след това да пристъпи и към нейното масово заселване, е била равна на нула. Дори и това единствено викингско поселище в Нюфаундленд едва ли е било нещо повече от временен лагер, в който през някои зими са се приютявали няколко десетки души. А и в сагите се споменава за нападенията на т.нар. „скраелинги“ — най-вероятно нюфаундлендски индианци или пък ескимоси от Дорсет.

Съдбата на гренландската колония, най-западният пост на средновековна Европа, си остава и една от най-„романтичните“ загадки на археологията. Дали последните гренландски викинги са измрели от глад или са се издавили при опита си да отплават от тази негостоприемна земя? Или просто са се смесили с ескимосите? Или пък са били покосени от техните вируси и/или стрели? Тези въпроси, свързани с проксималните фактори, засега остават без отговор, но основните причини, поради които се е провалила викингската колонизация на Гренландия и Америка, са повече от ясни. Тази колонизация не е успяла, защото и трите й компонента — началната точка (средновековна Норвегия), целта (Гренландия и Нюфаундленд) и времето (984–1410 г.) — са били сами по себе си достатъчна гаранция, че потенциалните предимства на тогавашна Европа в сферата на производството на храни, технологиите и политическата организация в този случай не са можели да намерят ефективно приложение. Климатът е бил твърде суров за интензивно производство на храни, а дори и железните сечива на шепата викинги, пристигнали от една от най-бедните страни в тогавашна Европа, едва ли са можели да се противопоставят ефикасно на каменните, костени и дървени сечива на ескимоските и индианските ловци-събирачи, които открай време се ползват със славата на най-големи майстори на оцеляването в арктически условия в целия свят.

Затова пък вторият евразийски опит за колонизация на Новия свят е успял, защото този път компонентите — начална точка, цел, географска ширина и време — са позволили и много по-ефикасна реализация на потенциалните предимства на Европа. За разлика от Норвегия, Испания е била богата и достатъчно гъсто населена, за да си позволи финансирането на изследователски експедиции и основаването на нови колонии. Освен това испанците са направили своя десант в субтропическите зони, които са били изключително подходящи за интензивно производство на храни. В началото то наистина се е базирало главно на местните насаждения, но все по-важна роля са започнали да играят докараните от Евразия домашни животни, особено говедата и конете. Презокеанските колониални начинания на Испания са започнали през 1492 г., т.е. след близо един век на стремително развитие на корабостроенето, стимулирано и от постиженията в сферата на навигацията, платната и самата форма на корабите, осъществени в региона на Индийския океан от някои други общества на Стария свят (ислямското, индийското, китайското и индонезийското). В резултат на всичко това корабите, построени и оборудвани в Испания, са били в състояние да преплават по ширина Атлантическия океан — за тях вече не са важали онези „ограничения“, които са осуетили викингската експанзия от Гренландия. Има и още нещо: в колонизацията си на Новия свят Испания скоро е била последвана от половин дузина други европейски държави.

Първите европейски поселища в Новия свят са били основани още през 1492 г. от Колумб в Западните Индии (или Антилските острови). Местните жители, чийто предполагаем брой по време на „откриването“ им е надхвърлял един милион, скоро са били изтребени до крак на повечето острови вследствие на болестите, убийствата, войните и нечовешкото отношение към тях. Някъде към 1508 г. е била основана и първата колония на американския материк, в региона на Панамския провлак. След това е дошъл ред на завладяването и на двете най-големи местни империи, тези на ацтеките и инките, съответно през 1519–1520 г. и 1532–1533 г. И в двата случая огромен принос имат някои пренесени от европейците епидемични заболявания (най-вероятно едрата шарка), които не само са убили самите императори, но и една огромна част от поданиците им. Останалото са свършили смазващото военно превъзходство, с което са разполагали дори и най-малките испански кавалерийски формирования, в комбинация със значително по-богатия политически опит, който е позволявал на нашествениците да се възползват от междуособиците сред местното население. През XVI и XVII в. европейското завладяване на Новия свят е приключило окончателно с падането и на последните независими държавици в Централна Америка и северната част на Южна Америка.

Колкото до най-напредналите общества в Северна Америка — тези в Югозападните щати и по поречието на Мисисипи, — тяхното рухване се е дължало най-вече на вирусите, донесени от първите европейски изследователи и плъзнали из целия континент. С европейското разселение в Новия свят и много други коренни общества, например манданите във Великите равнини и ескимосите садлърмуит в Арктика, са били покосени единствено от заболяванията, без да се прибягва до военна сила. Трети пък, които са оцелели от вирусите, са били елиминирани по същия начин като ацтеките и инките — с мащабни военни кампании, в които са участвали не само професионални войници от Европа, но и техни местни съюзници. Зад тези войници са стояли мощни политически организации — в началото тези на европейските им родини, после колониалните (европейски) власти, а накрая и техните наследници, независимите „неоевропейски“ държави.

По-малките коренни общества са били унищожавани по-скоро случайно, с локални набези и убийства от страна на „частни лица“. Например общата численост на калифорнийските ловци-събирачи в началото на инвазията е била около 200 000, но те са били разпокъсани на стотина племена и „орди“, достатъчно малки, за да не се налага използването на военна сила (ако мога така да се изразя). Повечето от тези племена и племенца са били избити или прогонени от земите си по време на Златната треска (1848–1852 г.) или непосредствено след това, когато огромна вълна от имигранти е заляла целия щат. Например племето яхи в Северна Калифорния, което е наброявало едва 2000 души и не е разполагало с огнестрелни оръжия, е било унищожено само с четири набега, осъществени от въоръжени бели заселници. Призори на 6 август 1865 г. седемнайсет заселници помитат цяло селище на яхи. През 1866 г. група яхи са изненадани в една клисура и изклани до крак. На следващата година трийсет и трима яхи са проследени до тяхната пещера и също изклани до крак. И накрая, през 1868 г. само четирима каубои устройват клане на трийсетина яхи, залостени като в капан в една друга пещера. Много индиански групи в Амазония са били елиминирани по същия начин от бели заселници по време на „каучуковата треска“, развихрила се в края на XIX и началото на XX в. Последните стадии на Конкистата обхващат дори настоящото десетилетие, когато яномамо и някои други амазонийски индианци, съхранили своята независимост, станаха жертва на епидемични заболявания и убийства от страна на дошлите в земите им миньори или пък попаднаха под контрола на мисионерите и правителствените агенции.

Крайният резултат се изразява в елиминирането на многобройното коренно население в повечето зони с умерен климат (т.е. съвместим с европейската физиология и производство на храни). Съхранилите се в Северна Америка общности днес живеят главно в резервати или на някои други места, определени като неподходящи за европейското производство на храни и минно дело, например Арктика и безводните области в Югозападните щати. Коренните американци в много тропически области са били изместени от имигранти, дошли от тропиците на Стария свят (най-вече черни африканци, както и индуси и яванци в Суринам).

В някои части на Централна Америка и Андите индианското население е било толкова многочислено, че дори и след безбройните войни и епидемии днешните им жители са предимно индианци или от смесен произход. Това важи в особена степен за по-високите планински райони, където европейките се сблъскват с трудности от физиологично естество, дори и по отношение на репродуктивните си функции, и където местните земеделски култури са все още най-сигурната база за производство на храни. Но дори и там, където хората са оцелели, културите и езиците им са били изместени от тези на Стария свят. От стотиците и хиляди коренни езици, говорени някога в Северна Америка, днес са останали едва 187, като 149 от тях са в процес на отмиране — в смисъл, че на тях говорят само възрастните, но не и младите. Официалните езици на близо четирийсетте „нации“ в Новия свят днес са индоевропейски (или креолски наречия). Това важи и за страните с по-многочислено индианско население като Перу, Боливия, Мексико и Гватемала — достатъчно е да хвърлим един поглед на техните политически и финансови лидери, за да се уверим, че дялът на европейското там е непропорционално голям. (Това донякъде се „компенсира“ от някои карибски държави и Гвиана, чиито лидери са… черни африканци или индуси.)

Все още се спори с колко се е стопило коренното население на Новия свят, като в случая със Северна Америка оценките стигат и до 95%. Но днешното превъзхожда почти десетократно по брой това от 1492 г., поради огромния брой имигранти от Стария свят (европейци, африканци и азиатци). Днес това население представлява пъстра смес от почти всички континенти, с изключение на Австралия. И предпоставките за тази демографска метаморфоза от последните пет века, която е най-мащабна в целия свят (отново с изключение на Австралия), са заложени още в периода между XIII хилядолетие преди Христа и първия век от нашата ера.

Глава XIX Как Африка е станала… черна

Без значение какво и колко си чел за Африка, първото ти впечатление, когато действително попаднеш там, е потресаващо. По улиците на Виндхок, столицата на отскоро независимата Намибия, виждах тълпи от черни хереро, черни овамбо, бели, както и нама, които пък се различаваха и от черните, и от белите. Това пред мен вече не бяха картинки от някакъв учебник, а човешки същества от плът и кръв. Извън очертанията на Виндхок последните от някога многобройните калахарски бушмени пък се бореха ежедневно за оцеляването си. Но онова, което най-много ме потресе в Намибия, бяха уличните табели — например една от централните улици носеше името „Гьоринг“!

Хайде бе, рекох си, къде ще се намерят толкова много непокаяли се нацисти, че да нарекат цяла улица не на друг, а на прословутия райхскомисар и основател на Луфтвафе Херман Гьоринг! Което си беше и самата истина, защото се оказа, че улицата е наречена не на Херман, а на неговия баща, Хайнрих Гьоринг, който също е бил райхскомисар, но на бившата германска колония Югозападна Африка, днес превърнала се в Намибия. Но и Хайнрих е бил доста проблематична фигура, защото сред многобройните му подвизи влиза и една от най-кръвопролитните атаки на бели колонисти срещу африканци — войната (или по-скоро геноцидът), който Германия е водила през 1904 г. срещу хереро. Днес, когато събитията в съседна Южна Африка привличат много по-голям интерес в света, Намибия също се бори със своето колониално наследство и се опитва да изгради мултиетническо и многорасово общество. За мен тази страна е един особено красноречив пример за неразривната връзка между минало и настояще в Африка…

В представите на повечето американци и европейци коренните африканци неизменно са черни, а белите африканци са някакви натрапници от по-ново време. За тях историята на междурасовите отношения в Африка е най-вече история на европейския колониализъм и търговията с роби. Причината, поради която се фокусираме върху тези конкретни факти, е повече от очевидна: черните34 (или „негрите“) са единствените африканци, които американците познават, просто защото навремето са били докарвани в огромни количества като роби в Съединените щати. Само че до неотдавна една огромна част от територията на Черна Африка е била населявана от доста различни помежду си народи, а и т.нар. „черни африканци“ съвсем не са някаква хомогенна група. Дори и преди идването на белите колониалисти Африка вече е приютявала не само черни, но и (както ще видим) пет от общо шестте основни подразделения на човешкия вид, три от които са възникнали именно на африканска почва. Една четвърт от всички езици в света се говорят само в Африка. Никой друг континент не може да се похвали с такова голямо разнообразие на човешки типове.

Човешкото разнообразие на Африка се дължи най-вече на нейната разнообразна географска среда и на доста дълго продължилата й праистория. Африка е единственият континент, обхващащ и двете зони на умерен климат в северното и южното полукълбо, като в този периметър влизат и някои от най-безводните пустини, най-големите тропически джунгли и най-високите екваториални планини в света. Хората са живели в Африка много по-дълго откъдето и да е другаде: нашите най-далечни предци са се появили тук преди около седем милиона години, а от тях най-вероятно е произлязъл и съвременният (т.е. „анатомично модерен“) Homo sapiens. Тези отколешни взаимодействия между многобройните народи на Африка са в основата на нейната изумителна праистория, включваща и две от най-драматичните човешки миграции през последните пет хилядолетия — бантуската35 експанзия и индонезийската колонизация на Мадагаскар. Тежките последствия от тези взаимодействия се усещат и досега, затова си струва да проследим по-подробно пътищата на отделните популации, особено на някои от тях, които са били изместени от тези, които придават днешния облик на Африка.

Как точно тези пет подразделения на човешкия вид са се озовали на днешните си местожилища в Африка? Защо тъкмо черните са се разпрострели на най-голяма територия, а не другите четири групи, чието съществуване американците обикновено са склонни да забравят? И можем ли изобщо да се надяваме, че ще извлечем интересуващите ни отговори от африканското безписмено минало, за което липсват онези свидетелства, от които например разбираме как се е разширявала Римската империя? Африканската праистория представлява един огромен ребус, който е решен само отчасти. Както се оказва, този сюжет има и своите обикновено недооценявани, но затова пък интригуващи паралели с американската праистория, на която се спряхме в предната глава.

За по-неизкусения читател тези пет основни човешки групи, за които Африка се е превърнала в роден дом още от XI в. от нашата ера, са: черните, белите, африканските пигмеи, койсаните и азиатците. На Фигура 19.1 е показано тяхното разпределение, а от снимките, поместени в приложението, човек може да се убеди колко различни са те помежду си, ако говорим за цвета на кожата, формата и цвета на косата и чертите на лицата им. Навремето черните са се ограничавали в Африка, а пигмеите и койсаните и досега живеят само в нея, докато повечето бели и азиатци („монголоидите“) живеят не в самата Африка, а извън нея. Тези пет групи представят и всички основни подразделения на човешкия вид, с изключение на австралийските аборигени и техните най-близки родственици.

Тук немалко читатели може би ще възразят:

— Стига сме робували на стереотипи, защо изобщо делим хората на някакви си „раси“?!

Да, съгласен съм, че всяка от тези т.нар. основни групи е сама по себе си и доста разнообразна. Да поставяме такива толкова различни хора като зулусите, сомалийците и ибо под общия знаменател „черни“ би означавало да игнорираме всички различия между тях. Но ние игнорираме по същия начин и някои други различия, когато поставяме египтяните и берберите от Северна Африка редом до скандинавците под общия знаменател „бели“. Освен това деленията между черните, белите и останалите основни групи са повече или по-малко условни, тъй като всяка група е оставила своя отпечатък и върху останалите — по простата причина, че представителите на всяка от тях са се „чифтосвали“ с тези на останалите, които са срещали по пътя си. Въпреки това, както ще видим по-нататък, прилагането на тези основни деления може да се окаже от полза, ако искаме да разберем развоя на световната история, затова и аз ще се придържам към тях и ще използвам общите им наименования, без да навлизам всеки път в излишни уточнения.

От тези пет африкански групи „черните“ и „белите“ са достатъчно добре познати на европейците и американците, за да описвам и физическите им черти. През XV в. черните вече са заемали огромна територия: цяла Южна Сахара и по-голямата част от субсахарска Африка (вж. Фигура 19.1). Ако афроамериканците произлизат главно от западното крайбрежие на континента, то много такива народи са заемали по традиция и източната му част, простирайки се на север до Судан, а на юг — до крайбрежната ивица на Южна Африка. Белите, вариращи от египтяни и либийци до мароканци, са заемали средиземноморската част на континента и Северна Сахара. Разбира се, тези северноафриканци трудно могат да бъдат сбъркани с русокосите и синеоки шведи, но за повечето хора те си остават „бели“, тъй като са с по-светла кожа и по-права коса от южните си съседи, определяни като „черни“. Поминъкът на повечето черни и бели африканци е зависел от земеделието или скотовъдството (или и двете заедно).

За разлика от тях обаче следващите две трупи, пигмеите и койсаните, включват само ловци-събирачи без никакви земеделски култури и добитък. Подобно на черните, пигмеите имат тъмна кожа и ситно накъдрена коса. Но пък се различават от тях с много по-ниския си ръст, по-червеникавата и не толкова черна кожа, по-гъстото окосмяване на телата и лицата си, както и по-изпъкналите чела, очи и зъби. Пигмеите са предимно ловци-събирачи и живеят на групи, пръснати из джунглите на цяла Централна Африка, които разменят стоки със съседните черни земеделци или просто работят за тях.

Койсаните съставят групата, най-малко позната на американците, повечето от които дори не са чували и името им. Навремето разпръснати в повечето части на Южна Африка, те са се състояли не само от малки популации на ловци-събирачи, известни като сан, но и от по-големи, на скотовъдци, които пък са били известни като кой (или по-скоро хой, khoi). (Днес тези названия вече изместват използваните в миналото „хотентоти“ и „бушмени“.) Представителите и на двете групи изглеждат (или са изглеждали) доста по-различно от африканските негри: кожите им са с жълтеникав оттенък, косите им са много по-ситно накъдрени, а при жените са характерни и доста внушителните седалищни части (явление, известно в науката като „стеатопигия“). В последните столетия броят на кой силно е намалял: белите колонисти са избили, изместили или заразили не малко от тях, а повечето оцелели са се смесили с белите, за да се получи и една особена прослойка, известни днес в Южна Африка като „цветнокожи“ или „бастъри“. Подобна участ е сполетяла и сан, но поне една част от тях са успели да съхранят традиционния си бит в намибийската пустиня, която се е оказала „негостоприемна“ за белите (достатъчно е да си припомним популярния преди години филм „Боговете сигурно са полудели“).

Това, че белите са се разселили из северната част на континента, не е особено изненадващо, тъй като и в съседните територии на Близкия изток и Европа живеят хора от същия физически тип. Впрочем през цялата писана история хората непрекъснато са сновели между Европа, Близкия изток и Северна Африка. Ето защо в тази глава няма да се спирам подробно на белите, тъй техният произход не е забулен в тайнственост — загадките остават при черните, пигмеите и койсаните, чието разпределение на континента подсказва, че в миналото между тях е имало и сериозни колизии. Например днешното доста фрагментарно разпределение на 200 000-те пигмеи — разпръснати сред морето от 120 милиона негри — подсказва, че първите (ловци-събирачи) някога са заемали много по-големи територии в екваториалните джунгли и това е продължило до момента, в който са били изместени (или изолирани) от настъпващите на юг черни земеделци. Ареалът на койсаните в Южна Африка е учудващо малък за хора с толкова специфична анатомия и езици. Дали това не означава, че и те в миналото са заемали много по-голяма територия, а по-северните им популации са били елиминирани по някакъв начин?

Но най-голямата аномалия запазих за накрая. Големият остров Мадагаскар отстои само на 250 мили от източноафриканския бряг — много по-близо до Африка, отколкото до който и да е друг континент и отделен от Азия и Австралия с необятната шир на Индийския океан. Оказва се, че населението на Мадагаскар представлява смес от два елемента. Единият — това са негрите от африканския континент (което едва ли трябва да ни изненадва), но другият се състои от хора, на които от пръв поглед им личи, че произхождат от тропиците на Югоизточна Азия. И по-конкретно всички езици, говорени в Мадагаскар, независимо дали от черни, азиатци или метиси, са австронезийски и много напомнят маанянските езици на индонезийския остров Борнео, разположен в отсрещната част на Индийския океан, на цели 4000 мили от Мадагаскар. В света няма други родственици на мадагаскарците, които да живеят на такова голямо разстояние от тях.

Същите австронезийци, говорещи австронезийски език и с австронезийска култура (макар и модифицирана), вече са се били установили в Мадагаскар, когато тук за първи път са стъпили и европейците (около 1500 г.). Според мен това е и най-изумителният факт в световната история, поне що се отнася до географското разпределение на човечеството. Как за бога тези праисторически жители на Борнео са могли да стигнат със своите еднодръвки чак до Мадагаскар, без да разполагат с карти и компаси?

Случаят с Мадагаскар за пореден път показва, че езиците, които хората говорят, както и техният физически облик могат да ни дадат някои ценни указания за техния произход. Да, достатъчно е да хвърлим само един поглед на мадагаскарците, за да разберем, че поне някои от тях са дошли от тропическа Югоизточна Азия, но едва ли ще се досетим, че те са тръгнали тъкмо от Борнео. Но какво друго можем да научим от африканските езици, което вече не сме научили от африканските лица?

Този „гордиев възел“, който представляват 1500-те езика на Африка, бе разсечен от един учен от Станфордския университет, големия езиковед Джоузеф Грийнбърг, който раздели всички тези езици само на пет семейства (вж. Фигура 19.2). Читателите, които са свикнали да смятат езикознанието за някаква „сухарска“ и чисто „техническа“ дисциплина, може би ще се изненадат да научат колко много може да ни помогне една такава класификация, ако сме си поставили за цел да разберем развоя на африканската история.

Ако сравним Фигура 19.2 с Фигура 19.1, веднага ще видим, че тези езикови деления съвпадат общо взето и с обособилите се по анатомични признаци човешки групи, тъй като представителите на отделните семейства (според класификацията на Грийнбърг) доста се различават по външни белези. По-конкретно, говорещите на афроазиатски езици попадат в две от основните групи, на черните и белите. На нилотски (или нило-сахарски) и нигероконгоански езици говорят само черни африканци, на койсански — само койсани, а тези, които говорят на австронезийски езици, са от индонезийски произход. Което пък ни навежда на мисълта, че всички тези езици са еволюирали паралелно с хората, които са ги говорели.

В най-горната си част картата (от Фигура 19.2) крие и първата изненада — истински шок за всички „евроцентрици“, убедени в превъзходството на т.нар. западна цивилизация. Нас са ни учили, че западната цивилизация е възникнала в Близкия изток, изведена е била до бляскави висоти от елините и римляните и е произвела три от световните религии: юдаизмът, християнството и ислямът. Тези религии пък са възникнали сред народи, говорещи на три семитски езика, намиращи се в много тясно родство: арамейски (езикът на Иисус Христос и апостолите), еврейски (иврит) и арабски. И ние „инстинктивно“ свързваме семитското с Близкия изток.

Има обаче един малък проблем. Поне според Грийнбърг, семитските езици образуват просто едно от общо шестте (ако не и повече) разклонения на едно много голямо езиково семейство, чиито останали разклонения — и общо 222 съхранили се езици — се срещат само в очертанията на Африка. Дори самата семитска група (или подсемейство) е съсредоточена предимно в Африка, като дванайсет от нейните общо деветнайсет езика се говорят само в Етиопия. Това пък ни навежда на мисълта, че афроазиатските езици са възникнали не другаде, а в Африка и само едно тяхно разклонение е обхванало и Близкия изток. С други думи, Африка е родината на езиците, на които са говорели авторите на Библията и Корана, т.е. хората, които са изградили и моралните устои на западната цивилизация.

Следващата изненада, която ни е подготвила Фигура 19.2, е един доста ясно видим детайл, който аз оставих без коментар, когато заявих, че различно изглеждащите хора са склонни общо взето да говорят и на различно звучащи езици. От петте основни групи в Африка — черните, белите, пигмеите, койсаните и индонезийците — само пигмеите не говорят на някои специфични свои езици, тъй като всяка тяхна номадска група говори на същия език, на който говорят и съседите й черни земеделци. Но ако ги сравним по-внимателно, ще видим, че езикът на пигмеите винаги съдържа и някои уникални лексеми, изпъстрени със специфични фонеми.

Естествено, едни толкова специфични народи като пигмеите, живели на едно толкова специфично място като екваториалната джунгла, са били и достатъчно изолирани, поне в по-дълбоката древност, за да развият и свое езиково семейство. Само че от тези езици не са останали почти никакви следи, а както вече разбрахме от Фигура 19.2, днешното разпределение на пигмеите е крайно фрагментарно. Всички тези „улики“ ни навеждат на мисълта, че тяхната прародина е била погълната от вълните на черните нашественици-земеделци, чиито езици са били възприети и от оцелелите пигмеи, а от някогашните им езици са се съхранили само отделни думи и звуци. Вече видяхме, че същото се е случило и с малайските негритоси (семангите) и техните филипински „братовчеди“, които са възприели съответно австроазиатските и австронезийските езици от новодошлите „фермери“, в чието обкръжение са попаднали.

По същия начин и фрагментарното разпределение на нилотското (или нило-сахарско) семейство, показано на Фигура 19.2, ни навежда на мисълта, че много от народите, говорили на такива езици, са били погълнати от народи, говорещи на афроазиатски или нигеро-конгоански езици. Затова пък днешната ситуация с койсанските езици подсказва още по-драматичен развой. Между другото, тези езици се отличават с една уникална черта, нямаща аналог в целия свят — в ролята на съгласни се изявяват и най-различни „цъкания“ и „примлясквания“. (Ако попаднете в научната литература на термин като !кунг, което пък е названието на едно бушменско племе, не се чудете какво може да означава тази удивителна — тя не е знак, че бушмените по принцип будят „удивление“, а просто графичен израз на едно специфично „цъкане“, което не се среща в никой друг език.) Всички налични койсански езици се срещат само в Южна Африка — с две изключения. А тези две изключения — хадза и сандаве, които впрочем изобилстват с въпросните „цъкания“, се срещат само в Танзания, или на повече от 1000 мили от останалите койсански езици.

Но освен тях и коса (или кхоса, kxosa), както и още някои нигеро-конгоански езици от Южна Африка36 изобилстват с подобни причудливи фонеми. Още по-странното е, че някои типично койсански „цъкания“, а и цели думи се срещат и в два афроазиатски езика, говорени единствено в Кения (и то от черни), които отстоят на още по-голямо разстояние от днешните койсани или танзанийските хадза и сандаве. Всичко това ни навежда на мисълта, че в миналото койсанските народи и езици са се разпростирали много по̀ на север от сегашните си граници, но в един момент са били пометени, подобно на пигмеите, от експанзията на черните земеделци. Ето как данните на езикознанието могат да ни доведат до открития, до които едва ли щяхме да стигнем, ако отчитахме само физическия облик на хората.

Но аз запазих най-решаващия принос на езикознанието за накрая. Ако разгледате отново Фигура 19.2, ще видите, че нигеро-конгоанското семейство е разпространено в цяла Западна Африка и в по-голямата част на субекваториална Африка, от което трудно можем да разберем къде се е намирала неговата първоначална родина. Само че според Грийнбърг всички нигеро-конгоански езици, говорени в субекваториална Африка, спадат към една и съща подгрупа, известна под общото име банту. И тази подгрупа обхваща почти половината от общо хиляда трийсет и двата нигеро-конгоански езици и повече от половината (200 милиона) от хората, които ги говорят. Но пък тези близо петстотин езика са толкова близки помежду си, че нерядко ги определят и като отделни диалекти на един и същ език.

Взети заедно, бантуските езици съставят само една отделна група в нигеро-конгоанското семейство. Останалите му подразделения (176 на брой) са съсредоточени в Западна Африка, т.е. в един съвсем малък отрязък от неговия ареал. И по-точно, най-типичните бантуски езици, но и небантуските, най-близки до тях, се срещат само в един малка област в Камерун и в съседните земи на Източна Нигерия.

Какво би могло да означава всичко това? Най-вероятно нигеро-конгоанското семейство е възникнало в Западна Африка; бантуското му разклонение се е развило в най-източните части на този ареал — Камерун и Нигерия; по-късно бантуските езици са се разпространили и в по-голямата част на субекваториална Африка. И това разселение е започнало достатъчно отдавна, за да може съответният праезик да се раздели на близо 500 „дъщерни“ езици и наречия, но и достатъчно скоро, за да могат те да останат и до днес близки помежду си. Очевидно хората, говорещи сега на нигеро-конгоански езици, спадат към групата на черните африканци (ако изключим пигмеите), но ние едва ли можем да установим посоките на техните миграции, ако разчитаме единствено на данните от физическата антропология.

За да изясня естеството на тези чисто езикови аргументи, ще дам един добре познат пример с географския ареал на английския език. Днес най-голям брой хора, за които първи език е английският, живеят в Северна Америка, а останалите са пръснати по целия глобус — в Британия, Австралия и още някои страни. Ако не знаехме нищо друго за генезиса и разпространението на този език, най-вероятно щяхме да решим, че той е възникнал именно в Северна Америка, а впоследствие някои „колонисти“ са го пренесли в Британия и Австралия.

Да, но всички английски „диалекти“ образуват просто една подгрупа в групата на германските езици (която пък е част от индоевропейското семейство). Всички останали — скандинавските, немският и холандският — са съсредоточени в Северозападна Европа. По-специално фризийският, или другият германски език, най-близък до английския, се е ограничил с една тясна крайбрежна ивица, разделена днес между Холандия и Германия. Това обаче е напълно достатъчно за езиковеда да стигне и до верния извод: че английският е възникнал в крайбрежната част на Северозападна Европа и оттам е плъзнал по целия свят. А и историческите свидетелства показват достатъчно ясно, че английският всъщност е бил пренесен в Англия от англосаксонските нашественици през V и VI в. от нашата ера.

По същата логика можем да стигнем и до извода, че онези двеста милиона души, които днес говорят на бантуски (или „бантоидни“) езици и заемат огромна част от територията на Африка, всъщност произлизат от Камерун и Нигерия. И до подобни изводи — имам предвид и северноафриканския произход на семитите, както и индонезийските корени на днешните мадагаскарци — ние можем да стигнем само с помощта на езиковедските данни.

От разпределението на койсанските езици и липсата на специфични пигмейски езици разбрахме, че някога тези народи са заемали много по-големи територии, но са били погълнати от вълната черни нашественици. (В това „поглъщане“ не влагам негативни конотации, независимо че самият процес е включвал завладяването, прогонването, изтребването и заразяването на заварените народи.) От разпространението на нигеро-конгоанските езици пък разбрахме, че хората, осъществили въпросното „поглъщане“, са били бантуси, т.е. черни африканци, вече преминали към земеделие. Антропометрическите и чисто езиковите данни ни дават основания да смятаме, че тези процеси са били реализирани още в праисторическата епоха, но все още остават неразрешени редица загадки. Нужни са ни още някои данни (които сега ще представя), за да намерим отговор и на тези въпроси. И така, с какви предимства са разполагали бантусите, за да изместят пигмеите и койсаните? И кога точно са стигнали до прародините на изместените от тях народи?

За да разберем в какво са се изразявали предимствата на банту, би трябвало да се запознаем и със свидетелствата от настоящето — наличието на културни растения и домашни животни. Както се видя в предните глави, тези данни са особено важни, защото по-интензивното производство на храни води и до по-голям брой хора, вируси и технологии, по-сложна политическа организация и прочее компоненти на властта. Тоест хората, които по една или друга случайност — а географското местоположение е именно това — са наследили или са развили свои производства на храни, са получавали по този начин и възможността да „поглъщат“ (или асимилират) останалите, които не са били така облагодетелствани от естествената си среда.

Когато през XV в. европейците са стигнали и до субсахарска Африка, африканците вече са отглеждали пет групи насаждения (вж. Фигура 19.3), всяка от които е играла важна роля в тяхната история. Първата е била характерна за Северна Африка, а ареалът й се е простирал до етиопските планини. Климатът е мек, от средиземноморски тип, а валежите са концентрирани в зимните месеци. (Подобен е и калифорнийският, което обяснява защо моето и мазетата на милиони други калифорнийци често се наводняват през зимата, но затова пък изсъхват като прахан през лятото.) Същият средиземноморски, или субтропически модел е важал и за Плодородния полумесец, прародината на земеделието.

От горното можем да направим извод, че най-рано са били култивирани в Северна Африка растенията, чието покълване и израстване е съобразено със зимните дъждове, а от археологията знаем, че този тип посеви са били усвоени за първи път в Плодородния полумесец преди десетина хилядолетия. С други думи, близкоизточните посеви са се разпространили и в северноафриканските области със сходен климат и са създали предпоставки за възхода на древноегипетската цивилизация. Въпросната група земеделски култури включва добре познатите ни пшеница, ечемик и грах плюс бобови и грозде. А те са ни познати, защото са се разпространили и в областите със сходен климат на Европа, а оттам — в двете Америки и Австралия, за да се превърнат днес в основни земеделски култури в умерените зони по целия свят.

Ако някой реши да пропътува Сахара и по някое време попадне отново в зона с по-влажен климат, примерно Сахел, която е долепена до южната граница на пустинята, той рано или късно ще забележи, че тук вали по-често през лятото, отколкото през зимата. Това пък означава, че дори и да са били пренесени през пустинните пясъци, близкоизточните насаждения са щели неминуемо да се сблъскат с непреодолими трудности в Сахел, чийто дъждовен сезон съвпада с летния. Затова и вместо на посеви, донесени от Плодородния полумесец, тук се натъкваме на две групи африкански растения, чиито диви предци се срещат на юг от Сахара и затова са съобразени със зимните дъждове и по-малката сезонна разлика в продължителността на деня. Така на преден план излизат соргото и бисерното просо, превърнали се и в основни житни култури в по-голямата част на субсахарска Африка, особено първото, днес отглеждано навсякъде по света, където климатът е достатъчно сух и горещ, включително и Съединените щати.

Другата група включва растения, чиито диви предци се срещат в Етиопия и най-вероятно са били култивирани именно в нейните планини. Повечето от тях и досега се отглеждат само в Етиопия и са останали непознати в Новия свят — това са наркотичното растение чат; подобното на банан енсете; маслодайният нуг; една разновидност на просото, от която се вари местната бира; и един дребнозърнест представител на житните, наречен теф, от който пък се меси местният хляб. Затова пък всеки читател, развил кофеиномания, би трябвало да благодари за зависимостта си на древните етиопци, защото те са хората, култивирали първи кафето. В продължение на хилядолетия това растение е виреело само в Етиопия, след което е било пренесено в Арабския полуостров, а оттам и по целия свят, за да се превърнат днес някои икономики от срещуположни точки на земното кълбо като бразилската и тази на Папуа Нова Гвинея в негови основни износители.

Следващата група африкански посеви е произлязла от диви предци, виреещи във влажния климат на Западна Африка. Някои, например африканският ориз, на практика не са напускали нейните очертания; други като африканския ямс са се разпространили и в останалите части на субсахарска Африка; трети — като маслодайната палма и ко̀лата — са били пренесени и на други континенти. Западноафриканците са дъвчели съдържащите кофеин семена на последната [Cola acuminata] като стимулант много преди компанията „Кока Кола“ да „зариби“ първите си американски клиенти, а след това да убеди и останалия свят да пие нейния продукт, който в началото е представлявал просто отвара от някакви си африкански плодчета, твърди като орехи.

Последната група насаждения също са адаптирани към по-влажен климат, но сред тях се крие и най-голямата изненада, поднесена ни от Фигура 19.3. През XV в. бананите, азиатският ямс и тарото вече са били намерили широко разпространение в субсахарска Африка, а азиатският ориз се е бил утвърдил по крайбрежието на Източна Африка. Има обаче една подробност — всички те са култивирани първо в тропиците на Югоизточна Азия. И тяхното присъствие в Африка щеше да е доста озадачаващо, ако това на индонезийците в Мадагаскар вече не ни бе подсказало съществуването на някаква праисторическа връзка между Африка и Азия. Дали пък тези австронезийци, тръгнали някога от Борнео, не са стъпили първо на източноафриканския бряг, за да подарят своите култивирани растения на местните (които пък от благодарност са ги открехнали на някои рибарски номера) и чак след това са отплавали в посока към залеза, за да колонизират Мадагаскар и без да оставят никакви други следи на африканския континент?

Последната и като че ли най-голяма изненада е тази, че всички африкански насаждения — сахелски, етиопски и западноафрикански — всъщност са били култивирани на север от екватора. А това вече ни дава някои ценни нишки, за да разберем защо някогашните нашественици, говорили на нигеро-конгоански езици и дошли от север, са били в състояние да изместят пигмеите от екваториална Африка и по-южните им съседи, койсаните. Неуспехът на пигмеите и койсаните да развият сами земеделие се е дължал не на някаква тяхна вродена неспособност за по-комплицирани дейности, а отново на една случайност — повечето местни диви растения не са били подходящи за доместикация. Имайте предвид, че нито бантусите, нито белите фермери са успели да превърнат някое от местните растения в земеделска култура, макар и да са били наследници на хилядолетни традиции.

Представителите на африканската фауна, превърнати в доместикати, могат да бъдат изброени много по-лесно, отколкото тези на флората, защото са само няколко. Всъщност единственото животно, за което знаем със сигурност, че е било одомашнено в Африка, е токачката — една птица, подобна на пуйката. Дивите предци на домашните говеда, магарета, свине, кучета и (домашните) котки са част от фауната на Северна Африка, но също и на Югозападна Азия, така че не можем да бъдем сигурни къде точно са били опитомени за първи път, въпреки че най-ранните данни за магарета и котки, с които разполага науката, свидетелстват по-скоро в полза на Египет. Най-новите пък подсказват, че говедата по всяка вероятност са били одомашнени самостоятелно в Северна Африка, Югозападна Азия и Индия, като и трите им най-ранни породи имат принос за появата на тези, които днес се срещат в африканския континент. Затова пък всички останали домашни животни най-вероятно са били доместицирани извън Африка и впоследствие са били пренесени в нея, защото дивите им предци се срещат само в Евразия. Тоест африканските овце и кози са били одомашнени първо в Югозападна Азия, кокошките — в Югоизточна Азия, конете — в степите на Южна Русия, а камилите — най-вероятно в Арабския полуостров.

Най-необичайното в този списък отново е с отрицателен знак. Той не включва нито един от едрите бозайници, с които Африка отколе се слави, а и ги притежава в огромни количества — зебри и гнута, носорози и хипопотами, жирафи и биволи. А както ще видим, този факт е имал също толкова дълготрайни последствия в африканската история, колкото и липсата на култивирани местни растения в субекваториална Африка.

Този кратък преглед на основните африкански хранителни ресурси ни помага да разберем, че някои от тях са изминали доста дълъг път от своите родни места във вътрешността на Африка и извън нея. Както и навсякъде другаде по света, някои хора в Африка са извадили по-голям късмет от останалите, т.е. „случили“ са с домашни растения и животни, които са получили почти наготово от естествената си среда. По аналогия с австралийските ловци-събирачи, погълнати от вълната на британските колонисти (отхранени с говеждо и хляб), бихме могли да предположим, че ако не всички, то поне част от тези африкански „късметлии“ са се възползвали от предимствата си, за да поглъщат своите съседи. А сега нека се обърнем към археологическите данни, за да разберем кой кого е поглъщал и кога…

Какво може да ни каже археологията за датите и местата, на които са възникнали земеделието и скотовъдството в Африка? Всеки читател, запознат с историята на западната цивилизация, най-вероятно е убеден (за което едва ли трябва да го упрекваме), че производството на храни в Африка е започнало в долината на Нил, или, с други думи, в Древен Египет, земята на фараоните и пирамидите. В края на краищата, през III хилядолетие пр.Хр. този Египет несъмнено е бил най-сложното общество на африканския континент и едно от първите книжовни средища в целия свят. Само че най-ранните археологически свидетелства за производство на храни идват не от Египет, а от Сахара.

Вярно е, че днес по-голямата част от Сахара е толкова суха, че там не никне дори трева, но това невинаги е било така. Между IX и IV хилядолетие преди нашата ера Сахара е била далеч по-гостоприемна, имала е безброй езера и е гъмжала от дивеч. През този период нейните жители са започнали да отглеждат говеда и да изработват най-различни керамични изделия, след което в сферата на заниманията им са влезли овцете и козите, а може би са направили и първите си стъпки в култивирането на сорго и просо. И този сахарски пасторализъм е предшествал появата — около 5200 г. пр.Хр. — на производството на храни в Египет (под формата на пълния пакет със зимни насаждения и домашни животни от Азия). Но подобно производство е възниквало и на други места — в Западна Африка и Етиопия, а около 2500 г. пр.Хр. пастирите и техните стада вече са били прекосили днешната граница между Етиопия и Кения.

Всички тези изводи се основават на археологически свидетелства, но ние разполагаме и с още един метод, за да датираме появата на домашни растения и животни — като сравняваме съответните думи в съвременните езици. Съпоставката на тези названия в днешните южнонигерийски езици (спадащи към нигеро-конгоанското семейство) показва, че те могат да бъдат класирани в три групи. В първата попадат названията на някои точно определени насаждения, които звучат много сходно във всички южнонигерийски езици. Това са западноафриканският ямс, маслодайната палма и ко̀лата — все растения, за които знаем от ботаниката и от някои други науки, че са били част от флората на Западна Африка и за първи път са били култивирани именно там.

След това идват насажденията, чиито названия съвпадат само в рамките на една малка подгрупа на южнонигерийските езици. Това пък са земеделски култури, за които се смята, че са от индонезийски произход — например бананите и азиатският ямс. Очевидно те са стигнали до Южна Нигерия едва когато местните езици са започнали да се разделят на подгрупи, всяка от които е изковала свое название за новите растения и то е било наследено само от онези съвременни езици, попадащи в нейните рамки.

В третата група са названията, свързани не с конкретни езикови групи, а с търговските маршрути. Става дума за културни растения от Новия свят като царевицата и фъстъците, за които знаем, че са въведени в Африка след началото на редовния презокеански трафик (1492 г.) и разпространили се по местните търговски пътища, често запазвайки своите португалски или други чуждоезични имена.

Ето защо, дори и да не разполагаме с нужните ни ботанически и археологически данни, ние също можем да докажем — този път с помощта на езикознанието, — че на този континент най-напред са били култивирани някои местни западноафрикански растения, после са дошли индонезийските насаждения, а накрая и тези, донесени тук от европейците. Историкът от Калифорнийския университет Кристофър Ерет също прибягва до лингвистиката, за да определи последователността, в която отделните земеделски култури са били усвоявани от представителите на различни езикови семейства. С помощта на един по-специфичен метод — глотохронология, базиращ се на темпото, с което названията на земеделските култури са се променяли през историческата епоха — учените, работещи в сферата на сравнителното езикознание, също могат да дадат своя принос в историята на земеделието, защото могат да изчислят кога са били култивирани (или са били донесени от другаде) самите насаждения.

Ако съчетаем по-преките, археологически свидетелства с по-косвените от сферата на езикознанието, ще стигнем и до извода, че хората, които са култивирали соргото и просото в Сахара преди няколко хилядолетия, са говорели на същия праезик, от който са произлезли днешните нилото-сахарски езици. По тази логика и хората, култивирали за първи път съобразените с по-влажен климат насаждения в Западна Африка, би следвало да са говорели на праезика, от който са произлезли днешните нигеро-конгоански езици. И накрая, представителите на най-древните афроазиатски езици в Етиопия най-вероятно са култивирали някои местни растения и със сигурност първи в цяла Северна Африка са въвели земеделските култури от Плодородния полумесец.

Ето как данните, извлечени от названията на растенията в съвременните африкански езици, ни дават основание да предположим, че преди хилядолетия в Африка са били говорени поне три основни „праезика“: нилото-сахарски, нигеро-конгоански и афроазиатски. Имаме достатъчно основания да предположим, че е съществувал и някакъв койсански „праезик“ — отново с помощта на езикови данни, макар и не названия на насаждения, тъй като, както вече знаем, предците на днешните койсани не са успели да култивират нито едно растение. Поне едно е сигурно: Африка, в която днес се говорят 1500 езици и наречия, е достатъчно голяма, за да е приютявала навремето и много повече от тези четири хипотетични „праезика“. Но по някакви причини останалите са изчезнали — било защото хората, които са говорели на тях, са забравили „майчиния“ си език (като пигмеите), било защото самите тези хора са изчезнали от лика на земята…

Оцеляването на тези четири африкански семейства (в които не влиза един сравнително отскоро появил се австронезийски език, малгашкият, говорен само в Мадагаскар) едва ли се дължи на факта, че са били по-ефикасни средства за комуникация. Тук по-скоро става дума за поредния каприз на историята — просто предците на тези, които днес говорят на нилото-сахарски, нигеро-конгоански и афроазиатски езици, са били случили с местожителство, за да се сдобият своевременно с домашни растения и животни, а това пък им е позволило да увеличат многократно броя си и впоследствие да изместят „другоезичните“ или да им наложат собствените си езици. Малкото останали днес койсани са оцелели главно поради своята изолираност в по-безводните области на Южна Африка, които не са били подходящи за земеделие от бантуски тип.

Преди да проследим как койсаните са оцелели под напора на бантуската вълна, нека видим какво ще ни каже археологията за другата по-мащабна праисторическа миграция на човешки маси в Африка — австронезийската колонизация на Мадагаскар. Археолозите, работили там, вече са доказали, че австронезийците са пристигнали в Мадагаскар през периода между IV и IX в. от нашата ера. Тук австронезийците са попаднали (и са пристъпили към методичното изтребване) на една свръхнеобичайна фауна, изглеждаща така, сякаш е дошла от друга планета, просто защото представителите й са били еволюирали само в Мадагаскар по време на продължителната му изолация от останалия свят. В числото им са влизали гигантски слонски птици, примитивни примати, наречени лемури и с размерите на горили, както и хипопотами-джуджета. При разкопките на най-древните човешки поселища в Мадагаскар са открити останки от железни сечива, добитък и насаждения, така че тези колонисти не са били просто екипажът на някое рибарско кану, отклонило се от курса си — тук става дума за експедиция в пълния смисъл на думата. Как обаче е била осъществена тази праисторическа експедиция, прекосила разстояние от 4000 мили?

Един от отговорите на загадката се крие в старинната навигаторска книга, Периплос на Еритрейско море, съставена от някакъв анонимен търговец, живял в Египет през II в. Въпросният търговец описва един вече функциониращ търговски маршрут, свързващ Индия и Египет с бреговете на Източна Африка. С разпространението на исляма през IX в. тогавашната търговия в района на Индийския океан става и много по-добре документирана археологически с многобройните находки на средноизточни (понякога дори и китайски) изделия от рода на керамика, стъкло и порцелан в източноафриканските крайбрежни селища. Явно в тях търговците са изчаквали да задухат по-благоприятни ветрове, за да могат да прекосят директно океана от Източна Африка до Индия. Когато португалският мореплавател Васко (Вашку) да Гама става първият европеец, заобиколил най-южния край на Африка (нос Добра надежда) и достигнал кенийските брегове през 1498 г., той попада на суахилски заселници и дори си наема местен навигатор, който го отвежда до Индия точно по този маршрут.

Имало е обаче и друг, също доста оживен маршрут, но по̀ на изток — между Индия и Индонезия. Затова смятам, че австронезийските колонисти най-вероятно са стигнали по него от Индонезия до Индия, а след това са поели по другия, на запад към Източна Африка, където са се съюзили с някои африканци и заедно са открили Мадагаскар. Този съюз между австронезийци и източноафриканци се наблюдава и днес в малгашкия език, който е австронезийски, но съдържа и много думи от бантуските езици, говорени на кенийското крайбрежие. Затова пък в самите кенийски езици липсват ответните заемки, а и другите следи от австронезийско присъствие в Източна Африка са доста оскъдни, ако изключим музикалните инструменти, за които се предполага, че са от индонезийски произход (ксилофоните и цитрите) и, разбира се, австронезийските насаждения, изиграли толкова важна роля в африканското земеделие. Ето защо в мен се прокрадва и следната догадка: дали пък австронезийците, вместо да хванат по-лесния път (през Индия и Източна Африка), не са подкарали канутата си направо през Индийския океан, за да открият първо Мадагаскар и чак след това Източна Африка? Но така или иначе мистерията около този най-озадачаващ факт, свързан с човешката география в Африка, остава неразбулена…

Какво може да ни каже археологията за другата по-мащабна човешка миграция в по-новата африканска праистория — бантуската експанзия? От антропологическите и езикови данни за съвременните африканци видяхме, че субсахарска Африка далеч не винаги е била онзи „черен континент“, както си я представяме днес. Напротив, данните по-скоро загатват, че пигмеите някога са се простирали в джунглите на цяла Централна Африка, а койсаните — във всички по-сухи области на субекваториална Африка. Може ли обаче археологията да потвърди тези предположения?

Ако говорим за пигмеите, отговорът ще е: „Поне засега — не“, просто защото археолозите все още не са се добрали до някакви по-древни човешки скелети в екваториалните джунгли. Но що се касае до койсаните, отговорът ще е категорично „Да“. В Замбия, или най-северната граница на сегашния койсански ареал, археолозите са открили черепи, напомнящи тези на днешните койсани, както и каменни сечива, които почти с нищо не се отличават от тези, които койсаните са продължавали да изработват, когато европейците са пристигнали в Южна Африка.

Колкото до това — как бантусите са успели да изместят тези северни койсани — археологическите и езиковедските данни показват, че експанзията на древните бантуски „фермери“ от саваните във вътрешността на Западна Африка към по-влажните джунгли по крайбрежието вероятно е започнала още през 3000 г. пр.Хр. (вж. Фигура 19.4). Термините, с които и сега изобилстват всички техни езици показват, че бантусите още тогава са имали домашен добитък и някои пригодени към по-влажен климат насаждения от рода на ямс, но не са разполагали с метални сечива и затова са поставяли по-голямо ударение на риболова, лова и събирачеството. Те дори са се лишили от добитък покрай болестите, пренасяни от мухата цеце в джунглите. При разселването си в басейна на река Конго са разчиствали площи за овощни градини и са се увеличавали на брой, вследствие на което са започнали да асимилират пигмейските ловци-събирачи или да ги изтласкват в по-непроходимите участъци на екваториалните джунгли.

Някъде след 1000 г. пр.Хр. бантусите са пресекли източната граница на тези джунгли и са навлезли в откритите площи на Напуканата долина (Rift valley) и района на Големите езера. Тук те са се натъкнали на поредното „врящо гърне“ (или „топилня“) в лицето на афроазиатските и нилото-сахарски фермери и скотовъдци, отглеждащи сорго, просо и добитък в по-сухите области, наред с койсанските ловци-събирачи. Благодарение на своите насаждения, пригодени към по-влажен климат, които са донесли от западноафриканската си родина, бантусите са имали възможност да създават стопанства в онези области на Източна Африка, които са се оказали неподходящи за предишните им обитатели. През последните векове преди Христа предните постове на бантусите вече са достигнали и океанското крайбрежие.

В Източна Африка бантусите са започнали да усвояват просото и соргото (заедно с нилотските названия на тези растения), както и да се сдобиват отново с добитък от своите нилото-сахарски и афроазиатски съседи. Но те са се сдобили и с желязото, чиято обработка вече е била започнала в зоната Сахел. Все още не е ясно как този процес е бил пренесен скоро след 1000 г. пр.Хр. и в субсахарска Африка. Тази ранна дата е подозрително близка до датите на поява на някои близкоизточни техники за обработка на желязо в Картаген, който пък е на средиземноморския бряг. Горното дава основания на историците да приемат, че знанията в сферата на ранната металургия са проникнали в субсахарска Африка от север. От друга страна, обработката на мед е била позната в Западна Сахара и Сахел още през 2000 г. пр.Хр. Това би могло да означава, че някои африканци са стигнали по самостоятелен път и до обработката на желязо. В подкрепа на горната хипотеза можем да изтъкнем това, че техниките, използвани от ковачите в субсахарска Африка, доста са се различавали от тези в Средиземноморието, което също може да се приеме като признак на самостоятелно развитие — например африканските ковачи са знаели как да постигат необходимите високи температури в своите пещи и са произвеждали стомана цели две хилядолетия преди да се появят бесмеровите пещи от XIX в. в Европа и САЩ.

С добавянето на железните сечива към техните пригодени към по-влажен климат насаждения бантусите най-сетне са разполагали с необходимия им арсенал, срещу който за момента не е имало никакви прегради в субекваториална Африка. Все пак в Източна Африка все още им се е налагало да се конкурират с многобройните нилото-сахарски и афрозиатски земеделци от Желязната епоха. Затова пък на юг са се простирали на повече от 2000 мили територии, рядко заселени с койсански ловци-събирачи, които не са разполагали с метални сечива и насаждения. Затова и само за няколко века — една от най-бързо реализираните колонизации в цялата праистория — бантуските земеделци са се разпространили чак до Натал, на източното крайбрежие на днешната Южноафриканска република.

В случая лесно можем да се поддадем на изкушението и да опростим тази несъмнено свръхдраматична експанзия, като представим койсаните като невинни жертви, пометени от връхлетелите ги бантуски „орди“. Всъщност нещата са доста по-сложни. Койсанските народи в Южна Африка вече са разполагали с овце и говеда, с които са се сдобили няколко века преди бантуското нашествие. Първите бантуски „пионери“ — най-вероятно малцина на брой — са подбирали по-влажни зони, подходящи за техните ямсови насаждения, и са избягвали по-сухите, които са оставяли на койсанските скотовъдци и ловци-събирачи. Със сигурност са установявали не само търговски, но и брачни връзки със своите съседи, по същия начин, както това и досега се прави между пигмейските ловци-събирачи и бантуските „фермери“ в екваториална Африка. Едва впоследствие, когато са увеличили броя си и са включили говедата и сухоустойчивите житно-зърнени култури в своето стопанство, бантусите са изпълнили и по-сухите зони. Но крайният резултат така или иначе е ясен: бантуските земеделци са завладели по-голямата част от земите на койсаните, като културното наследство на последните се свежда единствено до характерните и за някои некойсански езици „цъкания“, черепи и каменни сечива, откривани от археолозите, както и някои типично койсански черти във външния облик на южноафриканските бантуси.

Какво се е случило с тези изчезнали койсани? Всъщност не знаем. Единственото, което можем да кажем със сигурност е, че в земите, където койсаните са живели може би в продължение на десетки хилядолетия, днес живеят бантуси. Можем само да изкажем някои предположения — по аналогия с онези събития от по-новата история, когато боравещите със стомана бели фермери се сблъскват с боравещите с каменни сечива ловци-събирачи в аборигенска Австралия и индианска Калифорния. Както знаем, тези ловци-събирачи много бързо са били елиминирани: прогонвали са ги от земите им, мъжете са били избивани или поробвани, а жените — взимани за „съпруги“, а и двата пола са се заразявали с епидемични заболявания, пренасяни от нашествениците. Пример за такова масово заболяване в Африка е маларията, пренасяна от комарите, въдещи се на рояци край земеделските селища — към нея бантусите са били развили генетична резистентност, но не и койсанските ловци-събирачи.

Затова пък Фигура 19.1, на която е представено днешното разпределение на отделните човешки популации в Африка, ни напомня, че бантусите не са помели по пътя си всички койсани, тъй като част от последните са оцелели в някои области на Южна Африка, оказали се неподходящи за бантуското земеделие. Най-южният бантуски народ, коса, е приключил преселението си на бреговете на Фиш ривър, на 500 мили северно от нос Добра надежда, но едва ли защото местните земи не са били плодородни — напротив, днес Капската област е житницата на ЮАР. Причината е друга: просто местният климат е от субтропически тип (т.е. валежите падат през зимата) и в него не са можели да виреят насаждения, адаптирани към летните дъждове. Затова и през 1652 г., когато холандците са дошли в днешния Кейптаун, запасени с подходящи насаждения от Близкия изток, коса (или „кафрите“) са си стояли на северния бряг на Фиш ривър и не са имали никакво намерение да продължат на юг.

Тези наглед дребни детайли от сферата на ботаническата география обаче продължават да оказват огромно влияние върху съвременната политика. Едно от последствията им се изразява в следното: от момента, в който местното койсанско население е било елиминирано (т.е. избито в битките или покосено от заразните заболявания), белите вече са имали пълното основание да заявят, че те са се настанили на тези земи преди бантусите, тоест, че имат „преимуществени права“ над тях. Разбира се, тези претенции едва ли трябва да се приемат сериозно, тъй като „преимуществените права“ на самите койсани не са попречили те да бъдат лишени от родните си земи. По-дългосрочните и много по-тежки последствия обаче се изразяват в друго. Когато идват тук през 1652 г., холандските заселници (бъдещите „бури“) е трябвало да преодолеят по пътя си само отделни малки групи на койсани-скотовъдци, но не и гъстите бантуски популации, разполагащи и със стоманени сечива, които са живеели доста по̀ на север. Едва през 1702 г., когато се срещат с коса в района на Фиш ривър, започват и кръвопролитните стълкновения (т.нар. „Кафърски войни“). Независимо че са можели да разчитат на редовни подкрепления от базата си в Кейптаун, на белите са им били необходими 175 години и девет войни, за да сломят съпротивата на коса — с други думи, армиите им са напредвали с по една миля на година. Друг въпрос е дали белите заселници са щели изобщо да се задържат в Южна Африка, ако още от самото начало са били срещнали толкова ожесточен отпор…

С други думи, днешните проблеми на Южна Африка поне донякъде се дължат и на някои случайни фактори, свързани с географската среда. Случило се е така, че родината на кейптаунските койсани не е предлагала много растения, подходящи за култивация. За разлика от тях бантусите са имали богата земеделска традиция с 5000-годишна история, но техните насаждения не са били адаптирани към субтропическия климат. Европейците определено са били облагодетелствани в това отношение — освен всичко друго, те са били наследили от своите прадеди отпреди 10 000 години и по-подходящи за местните условия насаждения. Така че това, което подсказваше онази табела („Гьорингщрасе“) в столицата на Намибия, се оказа и съвсем вярно: миналото на Африка е оставило дълбок отпечатък върху нейното настояще…

Ето защо и бантусите са били в състояние да погълнат койсаните, а не се е получило обратното. Но да се върнем на последния въпрос от нашата историческа главоблъсканица: защо именно европейците са колонизирали субсахарска Африка? И този въпрос е особено озадачаващ, тъй като Африка е била люлка на човешката еволюция в продължение на милиони години, а най-вероятно и родина на съвременния Homo sapiens. Към тези предимства могат да се добавят и изключително разнообразния климат, флора и фауна, както и най-голямото разнообразие на човешки типове в целия свят. И ако някое извънземно е било посетило Земята преди десет хилядолетия, то най-вероятно е щяло да направи следната прогноза — че рано или късно Европа ще свърши като васал на някоя субсахарска империя…

Проксималните фактори, предопределили изхода от афро-европейския сблъсък, са ясни. Също като при срещата си с коренните американци, европейците, навлезли в Африка, са разполагали с три основни предимства: огнестрелните оръжия (и технологиите като цяло), относително широко разпространената грамотност и съответната политическа организация, необходима за реализацията на такива скъпи начинания като изследователските експедиции и завоевателните походи. И тези предимства са проличали веднага щом е започнала самата колизия — само четири години след като зърва за първи път източноафриканския бряг, Васко да Гама се завръща тук с цяла флотилия, въоръжена с топове, за да сложи ръка на Килва, най-важното пристанище в региона, което е контролирало и търговията със злато от Зимбабве. А защо европейците са успели да се сдобият с тези три решаващи предимства преди африканците?

Както вече многократно се спомена, и трите са исторически следствия от развитието на производството на храни. А това развитие в субсахарска Африка се е забавило поради липсата на подходящи местни животни и растения, много по-малката площ, подходяща за земеделие, а и поради разположението на основната континентална ос (ориентирана от север на юг), което е затруднявало разпространението на това производство и съответните технологии. Нека видим сега в какво се е изразявало въздействието на тези фактори.

Да започнем с домашните животни — вече видяхме, че тези в субсахарска Африка са дошли от Евразия (което не изключва вероятността две-три да са били одомашнени в Северна Африка). В резултат на това домашните животни не са успели да достигнат земите на юг от Сахара цели хилядолетия след като им е било намерено приложение в новоформиращите се евразийски цивилизации. На пръв поглед това е доста странно, тъй като в нашите представи именно Африка е континентът на едрите сухоземни бозайници. Но в Глава IX видяхме достатъчно ясно, че за да се превърне едно диво животно в домашно, не е достатъчно само да бъде опитомено — то трябва и да е кротко, да е приучено да се подчинява на хората, да не създава проблеми с изхранването си, да е имунизирано срещу най-честите заболявания, както и да расте бързо (и да се храни нормално) „в плен“. Евразийските крави, овце, кози, коне и свине са били сред малкото едри бозайници в света, които са отговаряли на тези условия. Затова пък техните африкански аналози — примерно кафърският бивол, зебрата, африканският глиган, носорогът и хипопотамът — никога не са били одомашнени, дори и в модерните времена.

Вярно е, че някои едри африкански бозайници се поддават на опитомяване. Анибал е използвал опитомени африкански слонове в неуспешната си кампания срещу Рим, а древните египтяни вероятно са опитомявали жирафи и някои други от копитните. Но нито едно от тези опитомени животни не се е превърнало и в домашно — т.е. да се получат нови породи по пътя на селекцията и то да бъде генетично модифицирано, за да стане и по-полезно за хората. Ако африканските носорози и хипопотами са били своевременно одомашнени и обяздени, те не само са щели да решат веднъж завинаги проблема с продоволствието на местните армии, но са щели да се превърнат и в несъкрушима кавалерийска сила, която буквално е щяла да прегазва европейските конници… И тогава нашите приятели бантусите, вместо да шляпат с боси пети в прахоляка, са щели да яздят породисти носорози (представяте ли си — не конници, а носорозници!) и като нищо са щели да попилеят Римската империя… Да, но това така и не се е случило.

Вторият фактор — това е аналогичният (макар и не толкова краен) диспаритет между евразийските и африканските култивирани растения. Наистина, Сахел, Етиопия и Западна Африка са можели да се похвалят със свои местни земеделски култури, но с много по-малко разновидности, отколкото евразийските. И поради този оскъден „начален капитал“ дори най-ранните наченки на земеделие в Африка са започнали няколко хилядолетия след същите процеси в Плодородния полумесец. Така че ако говорим за изобилие (и разнообразие) на растителни и животински доместикати, Евразия определено е дръпнала още на старта.

Третият фактор се е изразявал в това, че площта на Африка отговаря едва на половината на тази на Евразия. Нещо повече, само една трета от нея — и това е онази част на субсахарската зона, която се пада на север от екватора — е била заета от земеделци и скотовъдци преди последното хилядолетие от миналата ера. Днес населението на Африка е по-малко от 700 милиона, докато евразийското вече надвишава четири милиарда. Но дори и във всяко друго отношение да бяха равни, тези двете — по-обширната площ и по-голямото население — са достатъчни, за да говорим и за по-голям брой конкуриращи се общества и инвенции, което означава и по-високо темпо на развитие.

Последният фактор, предопределил по-бавното развитие на Африка (в сравнение с Евразия) през епохата след Плейстоцена — това е различната ориентация на основните оси на тези континенти. Ориентацията на африканската, подобно на американската, е север-юг, а тази на евразийската е изток-запад (вж. Фигура 10.1). Когато се движи по такава вертикална ос, човек преминава зони с доста различни климатични условия, флора и фауна. Също така различни са и количествата на валежите, средната продължителност на деня и заболяванията по посевите и добитъка. По същата причина растенията и животните, одомашнени в една определена част на Африка, в други се сблъскват с огромни проблеми. Затова пък в Евразия те са преодолявали безпроблемно хиляди мили между отделните общества, разположени на една и съща географска ширина, което означава и сходни климатични условия и продължителност на деня.

Бавното разпространение на домашни растения и животни (или пък пълната им липса) по африканската ос е имало много важни последици. Например, за да покълнат, средиземноморските култури, намерили благодатна почва в Египет, са се нуждаели от обилни зимни валежи и от съответната сезонна разлика в продължителността на деня, затова и не са успели да разпространят на юг от Судан, където тези предпоставки не са били налице. Затова и египетската пшеница и ечемикът не са успели да прекосят до 1652 г. разстоянието до нос Добра надежда (където климатът е аналогичен) и до идването на белите колонисти койсаните така и не са опознали предимствата на земеделието. По същия начин и сахелските домашни растения, адаптирани към летните валежи и по-малката разлика в продължителността на деня, са били пренесени от бантусите в субекваториална Африка, но така и не са успели да се адаптират към условията в Капската област, което е имало пагубни последици за бантуското земеделие. Бананите и другите азиатски култури, за които африканският климат със сигурност е подходящ — днес те са сред основните стоки за износ на африканското земеделие, — просто не са имали възможност да стигнат до Африка по обичайните сухопътни маршрути. Те са се появили тук едва през първото хилядолетие от нашата ера, много по-късно от култивизацията им в Азия, защото е трябвало да изчакат появата на по-оживен трафик през Индийския океан.

Ориентацията на африканската ос е възпрепятствала и разпространението на домашни животни. Мухата цеце, основен преносител на трипанозоми37 в екваториална Африка, към която местните бозайници са резистентни, е същински „бич божи“ за евразийските и северноафриканските говеда. Затова и кравите, които бантусите са получили от Сахел, където няма и помен от цеце, не са успели да оцелеят при експанзията в екваториалните джунгли. Конете са се появили в Египет още през 1800 г. пр.Хр. и са променили до неузнаваемост военното дело на цяла Северна Африка, но не са успели да прекосят пясъците на Сахара, за да ускорят възхода на западноафриканските царства. Последните се сдобиват с кавалерия чак в началото на нашата ера, но и те не са могли да продължат на юг, защото така са щели да попаднат в обхвата на цеце. Ако кравите, овцете и козите са успели да достигнат северната част на Серенгети още през III хилядолетие пр.Хр., то им са трябвали още две хилядолетия, за да прекосят тази равнина и да се появят и в Южна Африка.

Също толкова бавно е било и разпространението на човешките технологии. Керамиката, появила се в Судан и Сахара още през IX хилядолетие пр.Хр., е стигнала до Капската област едва през първото столетие от нашата ера. Въпреки че писмеността се е появила в Египет още през IV хилядолетие пр.Хр. и е достигнала (модифицирана като азбука) земите на нубийското царство Мерое, а азбучното писмо от Близкия изток е достигнало Етиопия (по всяка вероятност от Арабския полуостров), в останалите части на Африка така и не са били създадени някакви местни системи, затова и в ролята на „просветители“ най-често са влизали арабите и европейците.

Накратко, европейската колонизация на Африка няма нищо общо с разликите между самите европейци и африканци, за които все натякват белите расисти. Тя по-скоро се дължи на някои случайни фактори от географско и биогеографско естество — по-специално това са разликите между отделните ареали в самите континенти, ориентацията на техните оси и наличността на подходящи диви растения и животни. Ако мога така да се изразя, различният начин, по който Африка и Европа са се движели в хода на своята история, се дължи най-вече на техните… недвижими имоти.