Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Глава XI Пагубният дар на добитъка

Ето че проследихме как производството на храни е възникнало в няколко малко на брой централни точки и как се е разпространило оттам — с доста неравномерно темпо — и в други ареали. В тези географски разлики се състоят и някои от по-важните отговори на въпроса на Яли: защо различните народи са постигнали различни степени на власт и влияние? Само по себе си обаче производството на храни не е било кой знае какъв фактор (дори и проксимален). Изправен в единоборство, босият земеделец едва ли би имал особено преимущество пред също така босия ловец-събирач.

Една част от обяснението за „силата на земеделеца“ се крие в много по-голямата гъстота на населението, което едно такова производство би могло да изхранва: десет боси фермери вече със сигурност ще имат преимущество пред един самотен и бос ловец-събирач (ако, разбира се, решат да се сбият). Другата се свежда до това, че нито земеделците, нито ловците-събирачи са били чак толкова „боси“, поне не и в преносния смисъл на думата. Просто първите са били склонни да издишват някои по-гаднички вируси, притежавали са по-добри оръжия и далеч по-ефикасна технология като цяло, и са живеели в условията на централизирана власт, издържаща съответните грамотни елити, които са били и много по-умели във воденето на завоевателни войни. Ето защо в следващите четири глави ще се занимаем с основната причина, поради която производството на храни е довело и до появата на такива проксимални фактори като вирусите, грамотността, технологията и централизираната власт.

Връзката между добитъка и посевите, от една страна, и вирусите, от друга, ми бе демонстрирана по един незабравим и доста нагледен начин с клиничния казус, за който ми разказа мой познат лекар. Когато бил още млад и зелен доктор, го извикали в болничната стая, за да прегледа една семейна двойка, сполетяна от някаква мистериозна болест. Определено не му било от полза и обстоятелството, че съпрузите също имали проблеми с комуникацията, не само с моя познат, но и помежду си. Съпругът бил дребничък и плах човечец, прихванал пневмония от някакъв неидентифициран летящ микроб и с крайно оскъдни познания по английски. Ролята на преводач поела неговата зашеметяващо красива съпруга, която се притеснявала не само за здравето на мъжа си, но и от непривичната болнична среда. Моят познат също не бил във върхова форма — тъкмо изтичала една безкрайно тежка работна седмица, а и се притеснявал от неуспешните си опити да разбере що за рискови фактори са предизвикали това свръхстранно заболяване. Стресовата ситуация го принудила да забрави абсолютно всичко, на което го били учили в университета за конфиденциалността, затова си позволил непростимата нетактичност да накара съпругата да поразпита съпруга си дали не е имал някое по-особено сексуално преживяване, което би могло да е причина за инфекцията.

Съпругът пламнал до уши и се сгушил под болничните чаршафи, сякаш искал да се скрие от целия свят, след което промълвил нещо с едва доловим глас. Жена му тутакси надала яростен вик и се впуснала като орлица върху него. Още преди околните да се опомнят, сграбчила тежка метална бутилка и я стоварила с все сила върху главата на съпруга си, след което изхвърчала от стаята. На доктора му отнело доста време да върне в съзнание съпруга, а и да разбере от несвързаните му приказки какво толкова е вбесило жена му. Постепенно истината лъснала наяве: човекът току-що си бил признал, че е имал многократни полови сношения с овце (!) при наскорошната си визита в семейната ферма, което като че ли обяснявало и обстоятелствата, при които бил прихванал загадъчния микроб.

На пръв поглед инцидентът звучи твърде гротескно, за да дирим в него някакъв общовалиден подтекст. Истината обаче е, че той е красноречив пример за една изключително важна и злободневна тема: човешките заболявания, причинявани от животни. Едва ли са много онези от нас, които биха изпитали плътско влечение към овца като пациента, за който току-що стана дума. Затова пък повечето от нас обичат (разбира се, в най-платоничния смисъл на думата) домашните си любимци, примерно котки или кучета. Като общество обаче ние май изпитваме много по-силна привързаност към овцете и другия домашен добитък, поне ако съдим по броя на животните, за които се грижим в стопанствата си. Например при едно от последните преброявания се оказа, че жителите на Австралия (които са 17 085 400 на брой) имат толкова високо мнение за овцете, че си отглеждат цели 161 600 000 от тях.

Някои възрастни и много деца се заразяват от домашните си любимци. Обикновено тези заболявания се изразяват в дребни неразположения, но в някои случаи могат да се развият и в нещо доста по-сериозно. Най-кръвожадните човекоубийци от по-новата история — едрата шарка, грипът, туберкулозата, маларията, чумата, дребната шарка и холерата — са все заразни заболявания, еволюирали от тези по животните, независимо че повечето микроби, отговорни за епидемиите, днес се ограничават главно сред хората (колкото и парадоксално да звучи това). И тъй като са свързани и с най-масовите прояви на геноцид, заболяванията винаги са имали решаващ принос за облика на историята. До Втората световна война много повече хора са станали жертва на пренасяните от войните микроби, отколкото са издъхнали от рани, получени в битките. Всички онези военни хроники, възхваляващи деянията на разни велики пълководци, се опитват да омаловажат една недотам ласкателна за човешкото его истина: победители във войните от миналото най-често са били не армиите с по-добри генерали и оръжия, а чисто и просто тези, които са предавали по-гадни вируси на своите противници.

Най-зловещите примери за историческата роля на вирусите ни предлага европейското завладяване на двете Америки, започнало с онзи воаяж на Колумб през 1492 г. Колкото и много да са коренните американци, съсечени от кръвожадните испански конкистадори, те чувствително отстъпват по брой на покосените от смъртоносните испански микроби. И защо обменът на опасни вируси между Америка и Европа е бил толкова неравностоен? Защо примерно американските вируси не са покосили испанските нашественици, за да се пренесат впоследствие и в Европа и да изличат от лика на земята 95% от нейното население (както се е случвало на немалко места в Новия свят)? Подобни въпроси възникват не само при многобройните случаи на масова гибел сред различни народи, заразени с европейски вируси, но и при тези, в които самите кандидат-завоеватели (отново европейци) са измирали безславно в тропическите зони на Африка и Азия.

Тоест въпросът за животинския произход на човешките заболявания е неразривно свързан с най-мащабните събития в общата ни история, както и с някои от най-щекотливите проблеми на днешното здравеопазване. (Спомнете си само за СПИН, едно експлозивно разпространило се заболяване сред хората, което явно е еволюирало от вирус, резидентен в дивите африкански маймуни.) За начало в тази глава ще разгледаме какво всъщност представлява едно „заболяване“ и защо някои микроби са еволюирали до такава степен, че могат да ни „разболяват“, докато повечето други живи твари не са способни на това. Ще се постараем да разберем и защо повечето от познатите ни заразни заболявания прерастват в епидемии като днешния СПИН и „Черната смърт“ (бубонната чума) от Средновековието. След това ще се насочим към предците на онези микроби, които днес се срещат само по хората, за да разберем как сме се сдобили с тях от първоначалните им преносители, животните. И накрая ще видим как по-задълбоченият поглед върху животинския произход на нашите заразни заболявания би могъл да обясни и онзи специфичен и почти едностранен обмен на вируси между европейците и коренните американци.

Естествено, ние сме склонни да подхождаме към заболяванията от наша гледна точка — как да се отървем от тях и изтребим до крак всички микроби? Така де, да ги разкараме веднъж завинаги тези натрапници, пък много важно какви са им мотивите!… Само че в живота има едно златно правило: ако искаш да победиш, първо трябва да разбереш към какво се стреми противникът ти и това важи с особена сила за медицината.

Нека временно загърбим своите чисто човешки пристрастия и подходим към заболяванията от гледна точка на микробите. В края на краищата микробите също са продукти на естествения подбор, каквито сме и ние. И така, с какво еволюционно преимущество би се сдобил един микроб от това, че ни създава проблеми от по-деликатно естество, примерно смъдящи ранички в областта на гениталиите или диария? И защо им е притрябвало на микробите да еволюират така, че да ни убиват? Последното е особено озадачаващо с оглед на самосъхранението, тъй като микробът, убиващ организма, от който се храни, всъщност убива и себе си.

В общи линии микробите еволюират така, както и останалите видове. Еволюцията подбира онези индивиди, които са най-продуктивни при правенето на бебета, и им помага да се разпространяват на подходящи за тях места. А разпространението на един микроб може да бъде дефинирано чисто математически — това е броят на новите жертви, заразени от първия пациент. Този брой пък зависи от два фактора: колко дълго всяка жертва е била в състояние да заразява нови жертви и доколко ефикасно самият микроб се е пренасял от жертва на жертва.

При еволюцията си микробите са усвоили най-различни начини, за да се разпространяват от човек на човек и от животно на животно. Този, който се разпространява по-чевръсто, оставя след себе си и повече бебета и се превръща в галеник на естествения подбор. Много от нашите „болестни симптоми“ всъщност са начините, по които някой по-отракан микроб модифицира телата или поведението ни така, че да се превърнем в негови разпространители.

Най-лесният начин е, когато микробът просто изчаква да бъде предаден пасивно на следващата жертва. Това е и стратегията, прилагана от онези микроби, които изчакват техният преносител да бъде изяден от следващия… преносител — например, онази бактерия от групата на салмонелите, която поглъщаме с вече заразените яйца и месо; ларвата, отговорна за трихинозата, която просто ни изчаква да заколим прасето и да го излапаме, без да сме го сготвили както се полага, за да се прехвърли от него в нас; както и ларвата, причинител на анисакиазата, с която падащите си по суши японци и американци се заразяват от време на време, тъй като нагъват сурови рибки. Всички тези паразити преминават от изяденото животно в човека, но затова пък вирусът, причиняващ т.нар. „смееща се болест“ (куру) в планините на Нова Гвинея се предава на човека само от друг човек (от чиято плът той си е похапнал). Тоест тази болест се предава чрез канибализма, особено когато някой планински малчуган е направил фаталната грешка да си оближе пръстите, след като си е поиграл със суровия мозък, който майка му току-що е извадила от черепа на някоя жертва на куру и се е канела да го сготви.

Някои микроби обаче са по-нетърпеливи и не изчакват старият им преносител да умре и да бъде изяден по надлежния ред, ами „хващат стоп“, т.е. намърдват се в слюнката на инсекта, ухапал досегашния им преносител, и отлитат с него, за да си намерят нов. Въпросният безплатен превоз може да им бъде осигурен от комарите, бълхите, въшките или мухата цеце, които съответно са разпространители на малария, чума, тиф и сънна болест. Най-мръсните номера в това отношение въртят микробите, които се предават от майката на плода в утробата й и по този начин бебетата се раждат вече заразени. По същия начин микробите, отговорни за сифилиса, рубеолата, а напоследък и за СПИН-а, изправят хората, които вярват, че Вселената по същество е добра и справедливо устроена, пред редица мъчителни и неразрешими морални дилеми.

Други вируси предпочитат, образно казано, да вземат нещата в свои ръце. Те модифицират анатомията или навиците на своя преносител (или „домакин“) по такъв начин, че да ускорят момента на самото предаване. От наша гледна точка възпалените язвички в областта на гениталиите, причинявани от някои венерически заболявания като сифилиса, са нещо срамно и уронващо достойнството ни. От гледна точка на микробите обаче те са просто един удобен начин да накарат своя „домакин“ да прехвърли колкото се може по-бързо своя сонм от микроскопични гадинки в някоя телесна кухина на следващия реципиент. По същия начин и разчоплените пъпчици по кожата, причинени от едрата шарка, предават микроби при всеки пряк контакт, но той може и да е косвен — както в онези случаи, когато бели американци са наказвали „непокорните“ индианци, изпращайки им в дар одеяла, с които дотогава са се завивали болни от едра шарка.

Далеч по-ефикасна е стратегията, прилагана от микробите на инфлуенцата, обикновената настинка и магарешката кашлица (или коклюш), които принуждават „домакина“ си да кашля или киха и по този начин да разпръсва облаци от микроби към евентуалните реципиенти. По същия начин холерните бактерии предизвикват масивна диария у жертвите си, за да могат да се доберат по канализацията до нови потенциални жертви, а вирусът, причиняващ корейската хеморагична треска, се разпространява чрез мишата урина. Но що се отнася до модификацията на поведението на реципиента, никой не може да се мери с вируса на бяса. Той не само се намърдва в слюнката на заразеното куче, ами го кара и да хапе като обезумяло и по този начин да заразява още сума ти жертви. А ако говорим за физическите усилия, полагани от самата гадинка, то палмата на първенството се полага на някои червеи като анкилостомите и шизостомите, който активно проникват през кожата на реципиента от водата или почвата, на която някоя предишна жертва е изходила с екскрементите си и техните ларви.

И така, от наша гледна точка раничките по гениталиите, диарията и кашлицата са „болестни симптоми“. Но от гледна точка на вируса те са едни много хитри еволюционни стратегии за разпространяване на микроби. Ето защо в интерес на вируса е да ни „разболее“. Само че защо им е трябвало на вирусите да развият и тази наглед самоубийствена стратегия да убиват своите „домакини“?

От гледна точка на вируса това просто е един непредвиден страничен ефект (което едва ли ни утешава особено) от „симптомите“ на реципиента, чиято цел, както се каза, е да осигурят предаването на самите микроби. Да, заболелият от холера, който не е бил подложен на лечение, накрая спокойно може и да умре от това, че е произвеждал по няколко бидона диарийни флуиди на ден. Но поне докато е жив, холерните бактерии ще се стремят да се възползват от предоставената им възможност за разпространение по канализацията, за да си намерят и нови жертви. А ако приемем, че всяка нова жертва заразява още поне няколко, то при това положение бактериите със сигурност ще се разпространят надлъж и на шир, дори и първият им „домакин“ междувременно да се спомине.

С това се изчерпва и нашият безпристрастен анализ на интересите на вирусите. Нека сега се върнем към собствените ни егоистични интереси: да си останем живи и здрави, като за целта е най-добре да изтребим до крак проклетите гадинки. Най-честата ни реакция към инфекциите е да развием треска. И в този случай сме склонни да приемаме самата треска като „болестен симптом“, сякаш тя ни се е натрапила отнякъде си, без да изпълнява каквато и да била функция. Но регулацията на телесната температура е под нашия генетичен контрол и никога не става случайно. Просто някои микроби са по-чувствителни към топлината, отколкото собствените ни тела. Така че, повишавайки своята телесна температура, ние всъщност се опитваме да изпържим тези микроби, преди да сме се изпържили на собствения си огън.

Друга обичайна реакция е да мобилизираме имунната си система. Белите кръвни телца и останалите клетки се втурват да търсят (и избиват) чуждите микроби. Специалните антитела, които с течение на времето изграждаме срещу конкретния микроб, позволил си наглостта да ни зарази, намаляват възможността да се разболеем отново, след като сме се излекували. Както всички знаем от опит, има някои болести като грипа и настинката, към които нашата резистентност е само временна и по-късно можем пак да ги хванем. Срещу някои други обаче — като дребна шарка, анкилостома, рубеола, магарешка кашлица и вече „победената“ едра шарка — нашите антитела, чиято поява е била стимулирана от самата инфекция, могат да ни осигурят пожизнен имунитет. В това се състои и принципът на ваксинирането — да стимулира изграждането на антитела, без да ни се налага да преболедуваме дадена болест, като в организма ни се вкарва някой и друг щам от мъртви или отслабени микроби.

Уви, някои микроби не само че захитряват и се промъкват през нашата имунна защита, ами се научават и на още по-гадни номера, например да променят онези свои молекулярни частици, наричани антигени, които нашите антитела разпознават. Тази непрестанна еволюция (или рециклиране на грипните щамове с различни антигени) обяснява защо и тази година сте хванали грип, независимо че сте го изкарали още преди две години — просто сте налетели на чисто нов щам. Маларията и сънната болест са изпекли още по-добре този „занаят“ — да променят бързо своите антигени. Един от най-чевръстите в това отношение е СПИН, който развива нови антигени, още щом се внедри в някой пациент, за да разбие по-късно цялата му имунна система.

Нашата най-бавна защитна реакция протича по пътя на естествения подбор, който променя генните ни честоти на всяко ново поколение. За почти всяка болест важи правилото, че някои хора са генетично по-резистентни или по-неподатливи към нея от останалите. В случай на епидемия хората с такива „актуализирани“ гени имат и по-голяма вероятност да оцелеят в сравнение с онези, които са лишени от тях. В резултат на това с хода на историята човешките популации, които най-често са били излагани на определен патоген, започват да съдържат и по-голям процент индивиди със съответните съпротивителни гени — просто защото тези, които не са успели да се сдобият навреме с тях, е нямало как да ги предадат и на потомците си.

Да, горното също не звучи особено обнадеждаващо. Подобна еволюционна реакция едва ли ще свърши работа на отделния индивид, генетично предразположен към смъртоносни заболявания. Но от друга страна това означава, че човешката популация като цяло става все по-добре защитена срещу патогените. Сред примерите за подобна генетична защита са и превантивните функции, които някои по-специфични гени като този на сърпната клетка, Тай-Захс и на кистната фиброза могат да предложат (но на определена цена!) на черните африканци, евреите ешкенази и северноевропейците съответно срещу маларията, туберкулозата и дизентерията.

Тук следва да поясним, че повечето видове с нищо не ни застрашават. Ако контактуваме примерно с някое колибри, това няма да „поболее“ нито нас, нито самото птиче. Затова не ни е било необходимо да си изграждаме защита срещу колибрито, нито на него срещу нас. И тези мирни взаимоотношения са издържали проверката на времето, най-вече защото колибрито не разчита на нас да разнасяме малките му по света, нито пък се храни с човешка плът. Вместо това то е еволюирало така, че да се храни с нектар и насекоми, а по-важното е, че си ги намира само, стига да си поразмърда крилцата.

Микробите обаче са еволюирали в друга насока — да се препитават с хранителните вещества, съдържащи се в нашите тела, но пък си нямат крила, че да полетят за нови ловни подвизи в случай, че първоначалната им жертва е умряла или се е оказала резистентна. Затова на много вируси им се е наложило да измислят нови трикове, за да се разпространяват сред потенциалните си жертви, и повечето трикове се изразяват в това, което ние възприемаме като „болестен симптом“. Но и ние не си седим със скръстени ръце и предприемаме съответните контрамерки, а вирусите на свой ред реагират с контра-контрамерки. Например в момента сме се вкопчили с нашите патогени в един ескалиращ еволюционен конфликт, победата в който вещае смърт за опонента, а в ролята на арбитър се изявява естественият подбор. Нека ви попитам нещо: как ще протече този двубой — като светкавична или като партизанска война?

Да си представим, че някой се заел с това да брои случаите на някое заразно заболяване в дадена географска област и да наблюдава как броят им се мени с времето. Тенденциите, които биха се откроили, се различават при всяка болест. Например, ако става дума за малария или анкилостомиаза, в заразената област непрекъснато ще има нови случаи — всеки месец и всяка година. Така наречените епидемични заболявания обаче редуват вълните си с периоди на дълго затишие.

От епидемичните заболявания повечето американци като че ли най-добре познават от личен опит грипа, като някои години се оказват изключително лоши за нас, но пък направо страхотни за самите грипни вируси. Холерните епидемии избухват през продължителни интервали — например тази от 1991 г. в Перу бе първата, стигнала и до Новия свят през целия XX в. Днешните грипни и холерни епидемии задължително попадат в най-смразяващите вестникарски заглавия, но във времената преди възхода на модерната медицина тези заболявания са вдъхвали още по-неистов ужас. Най-мащабната и най-ужасяваща епидемия в цялата човешка история е грипната, покосила 21 милиона души в края на Първата световна война. В периода между 1346 и 1352 г. „Черната смърт“ (или бубонната чума) е унищожила една четвърт от тогавашното население на Европа, като в някои градове броят на умрелите е стигал до 70%. Когато Канадската тихоокеанска железница стъпва и в провинция Саскачеван в началото на 80-те години на XIX в., местните индианци, дотогава имали оскъдни контакти с белите и техните вируси, започват да измират от туберкулоза със застрашителни темпове — по 8% годишно.

Заразните заболявания, спохождащи ни по-скоро като „епидемии“, а не в някаква строга последователност, споделят няколко общи характеристики. Първо, те се разпространяват бързо и ефикасно от един заразен върху околните здрави хора, в резултат на което за нула време цялата популация бива изложена на въздействието им. Второ, те са „акутни“ (или „остри“), т.е. започват внезапно и протичат в извънредно кратки срокове — тоест или умираш, или напълно оздравяваш. Трето, онези от нас, които са имали късмета да оздравеят, развиват антитела, които ги имунизират срещу повторно заболяване за доста дълго време, нерядко и до края на живота им. И накрая, тези заболявания се ограничават главно сред хората; микробите, които ги причиняват, не са склонни да живеят в почвата или в други животни. Изброените четири черти важат в пълна сила за онези акутни и епидемични заболявания, които американците възприемат най-вече като „детски“ — дребната шарка, рубеолата, анкилостомиазата, коклюшът и едрата шарка.

Причината, поради която комбинацията от тези четири черти кара заболяването да премине в епидемия, е напълно разбираема. Ето какво всъщност се случва. Бързото разпространение на микробите и също така бързото развитие на симптомите означават, че всеки член на дадена човешка популация е бил заразен в сравнително кратки срокове и скоро след това или ще умре, или ще се оправи напълно и… имунизира. Никой не би останал жив, ако съществува възможността да се зарази отново със същата болест. Но тъй като микробът няма как да оцелее по друг начин, освен в телата на живи хора, заболяването отмира, за да възкръсне с новата реколта от бебета, достигнали подходяща възраст — или докато някой заразен не пристигне от външния свят, за да даде начало на нова епидемия.

Класически пример за начина, по който тези заболявания се превръщат в епидемии, е случаят с дребна шарка на онези изолирани късчета суша в Атлантическия океан, известни като Фарьорските острови. През 1781 г. една опустошителна епидемия достига Фарьорските острови, след което отшумява и дребната шарка не си позволява да безпокои островитяните чак до 1846 г., когато тук с кораба от Дания пристига и един (1) заразен дърводелец. В рамките на три месеца почти цялото население на Фарьорите (7 782 души) хваща дребна шарка, след което заболелите или умират, или оздравяват, оставяйки вируса да „отмре“ за пореден път, т.е. до следващата епидемия. Статистическите данни показват, че дребната шарка най-вероятно ще „отмре“, ако човешката популация, в чиито среди се е развихрила, наброява по-малко от половин милион души. При по-големи популации обаче заболяването може да се прехвърли и в други региони и да издържи дотогава, докато в първоначалното „огнище“ се родят достатъчно нови бебета, за да се завърне отново там.

Това, което важи за дребната шарка на Фарьорите, важи и за всички останали познати ни акутни епидемични заболявания по целия свят. За да оцелеят, техните вируси се нуждаят от човешки популации, достатъчно многочислени и гъсти, за да могат в един момент да осигурят и обилна „реколта“ от податливи на заболяването бебета — в противен случай самото заболяване отшумява. Ето защо дребната шарка и сродните й заболявания са наричани и „масови“, или „болести на тълпата“.

По понятни причини „масовите“ заболявания трудно биха се задържали за по-дълго в някоя малка общност на ловци-събирачи или примитивни земеделци. Както сочи трагичният опит на амазонийските индианци и островитяните от Тихия океан, цяло племе може да бъде изличено от лика на земята чрез епидемия, докарана от някой външен посетител — просто защото никой от членовете му не е имал възможност да развие антитела срещу конкретния микроб. Например през зимата на 1902 г. една епидемия от дизентерия (докарана от моряк на китоловния кораб „Актив“) убива 51 от общо 56-те ескимоси садлърмуит — една изолирана и съвсем малка племенна общност на остров Саутхамптън в Канадска Арктика. На всичкото отгоре дребната шарка и някои други „детски болести“ убиват по-често заразените възрастни, отколкото самите деца — имайте предвид, че абсолютно всички възрастни в едно изолирано племе са податливи на тяхното въздействие. (За разлика от тях, днешните американци рядко хващат дребна шарка като пораснат, защото в по-голямата си част са я изкарали или са били ваксинирани още като деца.) А след като покоси повечето хора от племето, епидемията отшумява. Оскъдният брой на тези популации обяснява не само защо не успяват да устоят на епидемиите, докарани от външни хора, но и още един интригуващ исторически факт — защо малките племена никога не успяват да развият свои собствени епидемични заболявания, че да си го върнат на неканените гости…

С горното не искам да кажа, че малките човешки популации по принцип не познават заразите. Те също си имат „инфекции“, но от по-специфичен тип. Някои се причиняват от микроби, способни да издържат за по-продължителни срокове в почвата или по животните, което пък означава, че самото заболяване не отшумява, а е винаги налице, за да заразява хората. Например вирусът на жълтата треска се пренася от диви африкански маймуни, което му позволява по всяко време да заразява селските общини в Африка — по същия начин, както навремето е бил пренесен с кораби на роботърговци в Новия свят, за да заразява тамошните маймуни и… хора.

Други зарази на малките човешки популации са проказата и фрамбезията. Тъй като на самия вирус може да му отнеме доста време, докато убие жертвата си, тя се превръща в резервоар на микроби, с които заразява и останалите членове на общността. Например областта Каримуи Басим в новогвинейските планини, където работех през 60-те години, бе заселена с една изолирана популация от няколко хиляди души, страдащи от най-масово разпространената форма на проказа в света — близо 40%! И накрая, малките популации са и много по-податливи на някои не дотам фатални инфекции, срещу които хората дори не си изграждат имунитет — което пък предполага, че оздравелият винаги може пак да се зарази. Това особено важи за анкилостомата и много други паразити.

Всички тези инфекции, характерни за малките и изолирани популации, сигурно са и най-старите заболявания на човечеството. Именно те са ни накарали да развием съответните съпротивителни сили и достигнем първите етапи от продължаващата милиони години история на нашата еволюция, когато цялата ни популация е била с оскъден брой и крайно фрагментарна. Същите заболявания (или поне най-близките им форми) се споделят и от нашите най-близки роднини в дивата природа — големите африкански маймуни. За разлика от тях, „масовите“ заболявания са можели да възникнат едва след появата на по-големи и по-гъсти човешки популации. И този процес е започнал с развитието на земеделието преди 10 000 години, а след още няколко хилядолетия е набрал стремителна скорост с възникването на градовете. Всъщност първите сигурни дати за повечето познати ни заболявания са изненадващо скорошни — най-древният документиран случай на едра шарка е от 1600 г. пр.Хр. (за което свидетелстват белезите по кожата на една египетска мумия), на заушки — от V в. пр.Хр., на проказа — от III в. пр.Хр., на епидемия от детски паралич — 1840 г., а на СПИН — от 1959 г.

Защо обаче появата на земеделието е дала старт и на еволюцията на нашите масови заболявания? Една от причините, за която току-що споменахме, е тази, че земеделието позволява много по-голяма гъстота на населението в сравнение с ловно-събираческия бит — средно от 10 до 100 пъти повече хора. Освен това ловците-събирачи често сменят биваците си и оставят след себе си купищата фекалии, бъкащи от микроби и ларви. Земеделците обаче са уседнали хора и живеят сред собствената си „канализация“, с което значително съкращават пътя на микроба от нечие тяло до питейната вода на друг човек.

Някои земеделски популации дори улесняват фекалните микроби и ларви в заразяването на нови жертви, тъй като събират екскрементите си и наторяват с тях полята, които обработват. Поливните площи и рибарниците предлагат идеални условия за живот на охлювите, преносители на шистосомиаза, както и на метиловите глисти, които могат да проникнат през кожата ни, ако редовно газим във фекални води. Уседналите земеделци живеят не само в обкръжението на собствените си фекалии, но и на пренасящите зарази гризачи, привлечени от съдържанието на хамбарите им. Горските сечища на африканските фермери пък създават идеални условия за размножаване на маларийните комари.

Ако с появата си земеделието се е превърнало в златна мина за нашите микроби, то в това отношение градовете са се оказали още по-благодатна среда, тъй като там са заживели много по-гъсти популации при значително по-лоши санитарни условия. Едва в началото на XX в. градските жители в Европа са започнали да се възпроизвеждат със собствени сили — дотогава се е налагало да има постоянна имиграция на здрави и жизнени селяци, за да се попълват своевременно загубите, нанесени от масовите заболявания. Друга златна мина са били търговските пътища, които още в римската епоха са свързвали населени пунктове в Европа, Азия и Северна Африка и са ги превръщали в гигантски развъдници на микроби. Точно тогава и едрата шарка най-сетне пристига в Рим, за да се превърне в „чумата на Антоний“, погубила милиони римски граждани в периода между 165 и 180 г.

По същия начин и бубонната чума става известна за първи път в Европа като „мор на Юстиниан“ (542–543 г.). Но тя започва да нанася удари по цяла Европа, вече като „Черната смърт“, чак през 1346 г., когато новият търговски път до Китай предлага по-бърз и по-сигурен превоз (по евразийската ос изток-запад) на заразените от бълхи кожи от Централна Азия до Европа. Днешните реактивни самолети летят толкова бързо, че в тях би могла да оцелее и най-мимолетната зараза. По този начин през 1991 г. един-единствен самолет на аржентинските авиолинии, кацнал междинно в Лима, Перу, успя да достави още същия ден в моя роден Лос Анджелис, отстоящ на 3000 мили оттам, няколко дузини преносители на холера. Лавинообразното нарастване на броя на пътуващите по света американци, както и на имиграцията в самите Съединени щати ни вкарва в един нов „врящ котел“ — този път пълен с микроби, които досега не са ни притеснявали особено, тъй като сме ги свързвали с разни „екзотични“ болести в далечни страни.

Ето че днес, когато човешкото население на Земята е вече достатъчно многобройно и концентрирано, ние най-сетне достигаме и онзи стадий в развитието си, на който можем да се похвалим, че масовите заболявания се ограничават само сред нашия вид. Но този извод би бил и крайно парадоксален, по простата причина, че досега тези заболявания просто не са можели да оцелеят! Затова им се е наложило да еволюират и да приемат нови форми. А откъде всъщност са дошли тези „нови“ заболявания?

Най-много данни постъпват от съвременните молекулярни изследвания на самите болестни микроби. В повечето случаи днешните микробиолози са в състояние да идентифицират и най-близките родственици на микробите, причиняващи нашите уж уникални, „чисто човешки“ заболявания. Те също се оказват преносители на масови зарази — с тази подробност, че се ограничават сред домашния добитък и нашите опитомени животинки. Масовите заболявания сред животните също се нуждаят от големи и гъсти популации и затова не касаят абсолютно всички представители на това царство: те се ограничават главно сред „обществените (т.е. одомашнените) животни“, които единствени могат да им предложат оптимални условия. С други думи, когато сме се сдобили с домашен добитък в лицето на кравите и свинете, те вече са страдали от най-различни епидемични заболявания, които само са чакали сгоден случай да се прехвърлят и върху нас.

Например вирусът на дребната шарка е в най-тесни роднински връзки с този на чумата по рогатия добитък. Това пък пренеприятно епидемично заболяване засяга добитъка и редица диви преживни бозайници, но не и хората. На свой ред и дребната шарка не ходи по добитъка. Тясното сходство между двата вируса подсказва, че с течение на времето единият е минал от добичета на човеци и впоследствие е еволюирал в този на дребната шарка, променяйки свойствата си, за да се адаптира по-добре към нас. Естествено, тази метаморфоза не бива да ни ласкае, а и изобщо не е изненадваща, при положение че много скотовъдци и до днес живеят и спят в непосредствена близост до своите питомци (разбирай и техните фекалии, урина, дъх, язвички и кръв). И тази наша интимност с говедата трае вече девет хилядолетия, от момента, в който сме ги одомашнили — достатъчно дълъг срок, за да може и най-флегматичният вирус на говежда чума да се докопа и до нас. Както става ясно от Таблица 11.1, и много други от познатите ни заболявания могат да бъдат извлечени по същия начин от болестите по нашите четириноги приятелчета.

Сближавайки се с тези наши любимци, ние се подлагаме на масиран обстрел от страна на техните микроби. Тези нагли натрапничета обаче минават през ситото на естествения подбор и само малцина от тях успяват да се утвърдят и в качеството си на човешки заболявания. Един кратък преглед на актуалните в момента болести ще ни помогне да проследим четирите стадия на еволюцията, разделящи типично човешкото заболяване от неговия див предшественик.

Пример за първия стадий са онези десетки заболявания, които от време на време прихващаме от нашите домашни любимци и добитъка. Сред тях е специфичната треска, предизвиквана от котешки одрасквания, лептоспирозата, с която ни даряват нашите кучета, пситакозата, идваща най-вече от папагалите и кокошките, и бруцелозата, за която трябва да благодарим на добитъка. На същото основание можем да се заразим и от диви животни — например с туларемия, която ловците рискуват да хванат, когато дерат диви зайци. Всички споменати микроби обаче се намират на един съвсем ранен стадий в своята еволюция и им предстои още дълъг път, за да се превърнат в човешки патогени. Например все още не се пренасят директно от човек на човек и дори пренасянето им от животни на хора не е повсеместна практика.

На втория стадий бившият животински патоген еволюира така, че да може вече да се пренася директно от човек на човек и да предизвиква епидемии. Само че една такова епидемия рано или късно отшумява, било защото се лекува от съвременната медицина или просто защото всички в обсега й са били заразени, след което или са умрели, или са оздравели (което означава, че са получили имунитет срещу самото заболяване). Например през 1959 г. се появява една неизвестна дотогава треска, наречена „о’ньонг-ньонг“, и успява да зарази няколко милиона африканци. (Най-вероятно е произлязла от някой маймунски вирус и е била пренесена върху хората от комарите.) Фактът, че пациентите се възстановяват бързо и развиват имунитет срещу повторните й атаки, ускорява и отшумяването на епидемията. По-актуално за американците е едно сравнително ново лептоспирозно заболяване, станало известно като „треската от Форт Браг“, чиито първи „огнища“ пламват през лятото на 1942 г., но скоро след това угасват.

Едно фатално заболяване, изчезнало по съвсем други причини, е „смеещата се болест“ (куру) от Нова Гвинея, предаваща се чрез канибализма и причинявана от един бавно действащ вирус (от който досега никой не се е оправил). Въпросното куру е било на път да унищожи всички представители на племето форѐ (20 000 души), когато през 1959 г. австралийските власти решават да поемат нещата в свои ръце и налагат вето на канибализма, с което пресичат по-нататъшното разпространение на болестта. Аналите на медицинската история са пълни с описания на заболявания, които с нищо не напомнят сегашните, но някога са предизвиквали ужасяващи епидемии, след което са изчезвали по същия мистериозен начин, по който са се появили. „Английската потна болест“, хвърлила в потрес цяла Европа между 1485 и 1552 г., и „пикардийското потене“, върлувало във Франция през XVIII и XIX в., са само две от многобройните епидемични заболявания, изчезнали много преди съвременната медицина да открие начините за идентифициране на „виновните“ микроби.

Третият стадий в еволюцията на нашите най-чести заболявания се достига, когато бившите животински патогени се установяват в хора. Поне засега те не са изчезнали и вероятността да се превърнат в наши екзекутори все още съществува. Но за „треската ласса“ бъдещето остава доста несигурно. Става дума за заболяване, чийто вирус се пренася най-вероятно от гризачи. Наблюдавано е за първи път през 1969 г. в Нигерия, когато избухва толкова гибелна епидемия, че още при първите случаи започват да затварят местните болници. С малко по-„добри“ позиции е лаймската болест, причинявана от една спирохета, с която пък се сдобиваме от ухапванията на кърлежите, пренасяни от мишки и елени. Въпреки че първите случаи със заболели хора в Щатите датират сравнително отскоро, от 1962 г., тази болест вече достига епидемични размери в много части на страната. Още по-сигурно бъдеще (поне от гледна точка на самия вирус) очаква СПИН, който е еволюирал от някои маймунски вируси и за първи е бил документиран като човешко заболяване около 1959 г.

Финалният стадий на тази еволюция се представя от най-сериозните и отдавна утвърдени заболявания, ограничаващи се само сред хората. Вероятно те са и единствените оцелели в еволюцията на безбройните патогени, опитващи се да сменят животните с човешки същества, в което повечето са се провалили.

Какво всъщност става на тези стадии, когато някой типично животински вирус се трансформира в типично човешки? Една от метаморфозите му включва смяна на междинния вектор — когато микробът, разчитал дотогава на някое членестоного за предаването си, се пренасочи към нов организъм, от който да се храни (т.е. „домакин“), той най-вероятно ще бъде принуден да си намери и нов членестоног вектор. Например тифът първоначално се е предавал между плъховете чрез техните бълхи, които за определен период са изпълнявали същата функция и по отношение на хората. Впоследствие тифовите микроби стигат до извода, че въшките, въдещи се по хората, предлагат много по-ефикасен начин за директното им пренасяне от човек на човек. Сега, когато повечето американци са обезвъшлени, същите микроби са открили нов път до нас, заразявайки първо северноамериканските летящи катерици, а след това и хората, в чиито тавани са се приютили тези симпатични гризачи.

С две думи, всяко заболяване представлява еволюция в прогрес, а микробите се адаптират към нови „домакини“ и „вектори“. Но в сравнение с тези на кравите, нашите тела предлагат по-различна имунна защита, въшки, фекалии и химически вещества. В новата среда микробът е принуден да еволюира, тоест да се пригоди към нов начин на живот, а и на размножаване. В някои по-характерни случаи докторите и ветеринарите получават реалната възможност да наблюдават този процес.

Най-добре документиран е случаят с миксоматозата, връхлетяла изневиделица австралийските зайци. Миксовирусът, присъщ на един див бразилски заек, вече е бил засичан в Европа, където е причинил смъртоносна епидемия сред тамошните домашни зайци (които впрочем са различен вид). Тоест въпросният вирус е бил пренесен съвсем преднамерено в Австралия през 1950 г. с надеждата, че ще прочисти континента от най-досадните вредители по реколтата — разбирай европейските зайци, които през XIX в. доста наивно са били оставени да се плодят и множат, колкото им душа иска, на тези ширини. През първата година миксоматозата (за радост на австралийските фермери) предизвиква небивало висока смъртност сред заразените зайци — цели 99,8%! За голямо огорчение на фермерите, на втората година тази смъртност спада на 90%, а после и на 25%, с което попарва надеждите, че зайците ще бъдат веднъж завинаги изкоренени на австралийска почва. Проблемът е, че миксовирусът започва да еволюира, за да преследва собствени цели, които, както можем да се досетим, значително се различават от нашите и от тези на зайците. Казано най-просто, той се променя така, че да убива по-малко зайци и да оставя вече заразените да живеят по-дълго от преди. В резултат на това по-малко смъртоносният миксовирус започва да разпространява „бебетата“ си сред много повече зайци, отколкото в първоначалния си крайно вирулентен вариант.

Подобни примери се срещат и сред хората — достатъчно е да си припомним стъписващата еволюционна метаморфоза на сифилиса. Днес най-често асоциираме сифилиса с две неща: гениталните ранички и изключително бавното развитие на самото заболяване, което причинява и смъртта на повечето си нищо неподозиращи (т.е. нелекуващи се) жертви, но след много, много години. Но когато сифилисът е бил описан за първи път в Европа (през 1495 г.), неговите пустули бързо са покривали целите тела на жертвите, от главата до петите, в резултат на което плътта по лицата им е започвала да се разкапва и смъртта им е настъпвала само след няколко месеца. През 1546 г. обаче сифилисът вече се е превърнал в онова заболяване, чиито симптоми са ни до болка познати днес. Явно и неговите спирохети са еволюирали както в случая с миксоматозата, за да могат жертвите им да живеят по-дълго, а те на свой ред да предават потомството си на още по-голям брой жертви.

Важната роля на леталните вируси в човешката история намира красноречив пример в европейското завладяване (и обезлюдяване!) на Новия свят. Броят на коренните американци, убити в собствените си легла от евразийски микроби, е много по-голям, отколкото на тези, които са били покосени на бойното поле от европейски пушки и мечове. Именно тези микроорганизми са осуетявали всеки опит за съпротива, тъй като са избивали за нула време огромни множества индианци, начело с техните лидери, и са сломявали духа на оцелелите. Например през 1519 г. Кортес слиза на мексиканския бряг с 600 испанци, за да покори многомилионната империя на изключително войнствените ацтеки. Това, че Кортес стига почти безпроблемно до столицата Теночтитлан и се измъква от нея, изгубвайки „само“ две трети от хората си, след което успява и да си пробие път до крайбрежието, показва недвусмислено военното преимущество на испанците, както и първоначалната наивност на ацтеките. Но когато идва ред на повторното клане, устроено от Кортес, ацтеките вече не са толкова наивни и се борят отчаяно за всяка педя земя. Онова, което дава решително предимство на испанците, е не тяхното по-модерно въоръжение, а едрата шарка — когато стигат отново до Теночтитлан през 1520 г., сред тях е и един заразен роб, докаран от испанска Куба. Избухналата впоследствие епидемия покосява близо половината ацтеки, включително и императора им Куитлауак. Оцелелите са деморализирани по напълно обясними причини — мистериозната болест убива само индианците и щади испанците, което за пореден път доказва тяхната непобедимост. И ако през 1518 г. населението на Мексико е наброявало двайсет милиона, сега то се стопява на 1,6 милиона…

Подобен „късмет“ изважда и Писаро, когато през 1531 г. слиза на перуанския бряг само със 168 души, за да покори многомилонната империя на инките. За радост на Писаро и за огромна покруса на инките, едрата шарка е пристигнала по тези земи още през 1526 г., за да покоси не само огромна част от местното население, но и самия император Уайна Капак, както и неговия официален приемник. Както видяхме в Глава III, в резултат от овакантяването на трона двамата други синове на Уайна Капак, Атауалпа и Уаскар, се впускат в кръвопролитни междуособици, от които Писаро умело се възползва, за да разгроми разделените на два лагера инки.

Когато в Щатите стане дума кои са били най-многочислените индиански общества през 1492 г., обикновено се сещаме най-напред за ацтеките и инките. Забравяме, че в Северна Америка също е имало многолюдни общества, установили се на най-логичното място — долината на Мисисипи, — където днес се простират и някои от най-плодородните ни обработваеми площи. В този случай обаче конкистадорите нямат пряко отношение към гибелта на тези общества — всичко са свършили евразийските вируси, дошли по тези земи много преди тях. Когато през 1540 г. Ернандо де Сото става и първият конкистадор, прекосил една голяма част от Югозападните щати, той се натъква по пътя си и на много обезлюдени селища, чиито обитатели са загинали от епидемии. Въпросните заболявания са били пренесени от крайбрежните индианци, които вече са имали контакт с испанците. По този начин „испанските“ микроби са успели да се разпространят и във вътрешността на континента много преди самите испанци.

Но де Сото все пак е заварил няколко многолюдни индиански селища по долното течение на Мисисипи. След края на експедицията му изминава доста време до повторната поява на европейци в басейна на Мисисипи, но пък „техните“ микроби се установяват там и продължават неуморно да се разпространяват. И когато следващата европейска вълна достига тези земи — френските колонисти в края на XVII в., — почти всички по-големи индиански „градове“ вече са обезлюдени и изоставени. Става дума за същите хора, издигнали онези огромни могили край Мисисипи. Едва наскоро установихме, че по времето на Колумб тези общества все още са процъфтявали и са изчезнали (най-вероятно в резултат на епидемии) в периода между 1492 г. и първите по-систематични европейски изследвания на региона.

Когато бях млад, американските ученици учеха, че по онова време Северна Америка е била населена едва от един милион индианци. Тази скромна цифра като че ли напълно оправдаваше европейската инвазия — в крайна сметка ставаше дума едва ли не за „необитаем“ континент. Само че археологическите разкопки, а и скрупульозните описания, оставени от първите европейски изследователи, показват, че първоначалният брой на това население е бил около 20 милиона. А ако говорим за Новия свят като цяло, населението му е намаляло само за един-два века след идването на Колумб с наистина главоломно темпо, стигащо на места до 95%!

Главни виновници са тъкмо вирусите от Стария свят, с които индианците никога не са били имали контакт и затова не са си били изградили нито имунитет, нито подобаваща генетична защита срещу тях. За челното място могат да претендират едрата и дребната шарка, грипът и тифът. А ако те не са успявали да си свършат работата докрай, в ход са влизали заболяванията като дифтерит, малария, заушки, магарешка кашлица, чума, туберкулоза и жълта треска. В много случаи белите са пристигали колкото да констатират пораженията, нанесени много преди това от собствените им вируси. Например през 1837 г. племето мандан — една от най-интересните и комплексни култури на Великите равнини — се заразява с едра шарка от пасажерите на един параход, плаващ от Сейнт Луис по Мисури. Само за няколко седмици броят им се стопява от 2000 на 40 души…

Ако Старият свят е дарил Новия с поне дузина зарази, то нито една не е успяла да извърви обратния път. Може би единственото изключение е сифилисът, чиято „родина“ обаче все още е обект на спорове. Едностранчивостта на този вирусообмен става още по-озадачаваща, ако си припомним, че основната предпоставка за масовите заболявания са именно големите и гъсти човешки популации. Ако днешните изчисления на броя на доколумбовото население на Новия свят са верни, то тогава той едва ли е отстъпвал особено по този показател на Евразия. Някои от градовете му (например Теночтитлан) са били сред най-многолюдните в целия тогавашен свят. Защо обаче Теночтитлан не е разполагал и с някакви по-гаднички вируси, за да посрещне както подобава испанците?

Един от вероятните спомагателни фактори се изразява в това, че развитието на по-големи и по-гъсти човешки популации в Новия свят е започнало доста по-късно, отколкото в Стария. Друг подобен фактор е това, че трите най-гъсто населени средища в двете Америки — Андите, Мезоамерика и долината на Мисисипи — никога не са били свързвани чрез редовни търговски маршрути в едно по-мащабно цяло, което би било и идеален „развъдник“ за микроби, както се е случило с Европа, Северна Африка, Индия и Китай още през римската епоха. Но тези фактори все още не обясняват защо Новия свят не се е сдобил с нито едно масово заразно заболяване. (Да, в мумията на един перуански индианец, починал преди около 1000 години, е открита ДНК на туберкулозата, но използваният метод за идентифициране не би могъл да разграничи човешката туберкулоза от сродния й патоген — Mycobacterium bovis, — който е широко разпространен сред дивите животни.)

Като че ли основната причина, поради която нито една гибелна масова епидемия не е възникнала на американска почва, ще стане по-ясна, ако си зададем този съвсем прост въпрос: от какви микроби биха могли да се развият подобни епидемии? Видяхме, че масовите заболявания в Евразия са еволюирали от болестите по евразийския добитък. Колкото и много животни да е имало в Новия свят, само пет от тях са били одомашнени: пуйката в Мексико и Югозападните щати, ламата/алпаката и морското свинче в Андите, мускусната патица в тропическа Южна Америка плюс кучето (и на двата континента).

Видяхме също, че този дефицит на домашни животни в Новия свят се е дължал на дефицита на „суровини“, т.е. подходящи диви животни. Близо 80% от едрите диви бозайници в двете Америки са изчезнали още преди 13 000 години, в края на последната Ледникова епоха. Шепата доместикати, с които са разполагали коренните американци, едва ли са можели да се превърнат в такива източници на масови зарази като кравите и свинете. Мускусните патици и пуйките не живеят на големи ята, а и определено не са гальовни и мили създания като онези („ваклите агънца“ и т.н.), които така обичаме да гушкаме. Морските свинчета биха могли да добавят някоя и друга трипанозомна инфекция от рода на болестта на Чагас или лайшманиозата към нашия каталог на пагубните дарове, но това още не е доказано със сигурност. На пръв поглед като че ли най-изненадваща е липсата на заразни заболявания, идващи от ламите (или алпаките), които иначе ни изкусяват да ги приемем като аналози на евразийския добитък. Само че ламите демонстрират четири особености, които автоматично ги елиминират като потенциален източник на човешки патогени: отглеждат ги на доста по-малки стада, отколкото овцете и свинете; общият им брой никога не е можел да се мери с този на евразийския добитък, още повече че те никога не са напускали родните си Анди; хората няма как да се заразят от млякото им, защото не го пият; а и никой не ги държи в затворени помещения в непосредствена близост до хора. За сведение, новогвинейските майки обгрижват не само пеленачета, но и прасенца-сукалчета, а местните фермери често приютяват в колибите си не само свине, но и цели крави.

Историческото значение на заболяванията от животински произход далеч надхвърля сблъсъка между Стария и Новия свят. Европейските вируси са играли ключова роля в рязкото намаляване на местното население в много други части на света, в това число жителите на тихоокеанските острови, австралийските аборигени и койсаните (хотентотите и бушмените) в Южна Африка. Смъртността сред тези хора, които дотогава не са имали контакт с евразийски вируси, е варирала от 50 до 100%. Например броят на индианците в Испаньола бил около осем милиона, когато Колумб пристига там през 1492 г., за да бъде сведен до нула през 1535 г. Дребната шарка стига до Фиджи през 1875 г. с помощта на един местен вожд, завръщащ се от визита в Австралия, и успява да убие близо една четвърт от населението (което пък е било изтребено почти до крак от епидемията, започнала още при първото посещение на европейци през 1791 г.). Сифилисът, гонореята, туберкулозата и инфлуенцата, пристигнали на Хаваите с капитан Кук през 1779 г., са последвани от мащабна епидемия от тиф през 1804 г. и безброй други по-„незначителни“ епидемии, за да стопят броя на жителите им от близо половин милион през споменатата 1779 г. на 84 000 през 1853-та — годината, в която едрата шарка най-сетне успява да се добере до архипелага и да покоси още 10 000 от оцелелите. А най-лошото е, че такива примери могат да бъдат привеждани до безкрайност.

Само че вирусите невинаги са толерирали само европейците. Новият свят и Австралия може и да не са успели да си „отгледат“ някои местни заболявания, с които да посрещнат както подобава нашествениците, но тропическа Африка, Азия, Индонезия и Нова Гвинея определено не са страдали от дефицит в това отношение. Маларията в тропиците на Стария свят, холерата в тропическа Югоизточна Азия и жълтата треска в тропическа Африка са били (и все още са) най-изявените масови убийци на тези ширини. Всъщност те са създали най-сериозните препятствия пред европейската колонизация, което обяснява и защо колониалната подялба на Нова Гвинея и черна Африка е приключила цели четири века след началото на аналогичния процес в двете Америки. Нещо повече, щом маларията и жълтата треска са пренесени с европейските кораби в Новия свят, там те също се превръщат в основни препятствия пред колонизацията на тропическите зони. Добре известна е ролята на тези две заболявания в провала на френските опити да бъде построен Панамския канал, като те едва не провалят и усилията на американците.

След като отчетохме тези факти, нека сега се постараем да разгледаме в по-широка перспектива ролята на вирусите, за да отговорим и на въпроса на Яли. Повече от очевидно е, че европейците са разполагали с огромно преимущество в лицето на оръжията, технологията и политическата организация пред повечето неевропейски народи, които са покорили. Но това преимущество само по себе си не може да обясни факта, че малобройните в началото европейски имигранти са успели да изместят огромни маси от местното население в двете Америки и някои други части на света. Това едва ли е щяло да се случи, ако не е бил „данайският дар“, който Европа е връчила на другите континенти — вирусите, еволюирали в резултат на хилядолетната близост между европейците и техните домашни животни.

Глава XII Оригинални, прекопирани и заимствани букви

През XIX в. са били склонни да тълкуват историята като постъпателно развитие от диващина към цивилизованост и за най-характерни черти на този преход са смятали създаването и развитието на земеделие, металургия, технология, централизирана власт и писменост. Но традиционно последната е намирала и най-ограничено географско разпространение — достатъчно е да си спомним, че до експанзията на исляма и тази на европейския колониализъм тя е отсъствала от Австралия, тихоокеанските острови, субекваториална Африка и Новия свят като цяло (с изключение на една малка част от Мезоамерика). Затова и хората, гордеещи се с факта, че са „цивилизовани“, винаги са възприемали писмеността като своето най-голямо постижение, отреждащо им несравнимо по-високо място от „варварите“ и „диваците“.

Знанието дава власт. Така и писмеността е овластявала модерните общества, тъй като им е позволявала да си предават с по-голяма точност, а и в по-големи количества и детайли знанията, идващи от далечни земи и времена. Да, имало е и такива като инките, които са управлявали цели империи, без да си служат с писменост, а и „цивилизованите“ народи невинаги са разгромявали „варварите“ — нещо, в което римляните са се убедили на свой гръб, когато са се изправили срещу хуните. Но европейското завладяване на двете Америки, Сибир и Австралия като че ли най-ясно показва какъв е бил обичайният изход от подобни сблъсъци.

Писмеността също е фигурирала в бойния арсенал на европейците — наред с оръжията, микробите и централизираната политическа организация — като едно по-модерно средство за нападение. С нейна помощ са били предавани заповедите на монарсите и търговците, организатори на завоевателните флотилии. Тези флотилии са следвали курса си с помощта на карти и писмени инструкции, изготвяни въз основа на наученото при предишни експедиции. Писмените отчети за отминалите начинания са мотивирали бъдещите, тъй като са описвали богатството и „тучните земи“, очакващи за награда победителите. От тези описания бъдещите завоеватели са разбирали в какви условия ще попаднат и затова са се подготвяли както подобава. Създадените впоследствие империи са били управлявани отново чрез писмеността. Ако в безписмените общества тази информация е можела да бъде предавана и с други средства, то писмеността безкрайно е улеснявала не само предаването на данни, но и го е правела по-детайлно, по-точно и по-убедително.

Защо обаче само някои народи са създали своя писменост, при положение че тя им е давала толкова големи преимущества? Защо например нито една традиционна общност на ловци-събирачи не е измислила или поне възприела от съседите си някаква писменост? Да вземем островните империи — защо писмеността е възникнала в минойски Крит, но не и в полинезийска Тонга? И колко пъти тя е възниквала самостоятелно в човешката история, при какви обстоятелства и най-вече с каква цел? Защо някои народи, успели да я създадат, са го направили много по-рано от другите? И защо се е получило така, че почти всички днешни японци и скандинавци са грамотни, за разлика от повечето иракчани, въпреки че писмеността е възникнала преди четири хилядолетия тъкмо на територията на днешен Ирак?

Разпространението на писмеността от местата на първоначалната й поява също повдига някои важни въпроси. Защо например е стигнала от Плодородния полумесец чак до Етиопия и Арабския полуостров, но пък не е преодоляла разстоянието от Мексико до Андите? Дали писмените системи са се разпространявали чрез прекопиране или просто вече съществуващите са вдъхновявали съседните народи да създадат свои? И ако някой е видял с очите си, че дадена система върши добра работа за даден език, това означава ли, че той безпроблемно ще състави азбука, която би вършила същото и за някой друг? Подобни въпроси възникват винаги, когато се опитваме да разберем произхода и развитието на много други също така важни аспекти на човешката култура — например технологията, религията и производството на храни. Що се касае до писмеността историкът, който би проявил интерес към този въпрос, има поне това предимство, че той много често може да намери и уникално точен отговор — с помощта на самите писмени свидетелства. Затова ще разгледаме развитието на писмеността не само заради нейната вътрешна стойност, но и заради светлината, която тя би хвърлила върху общия развой на културната история.

Трите основни стратегии, заложени в писмените системи, се различават по обема на съответната речева единица, отбелязвана с отделен писмен знак — дали това ще е основен звук, сричка или цяла дума. Разбира се, типът азбука, която днес използват повечето хора, е фонетичната, тъй като се смята, че тя се е погрижила за всичко и може да предложи готов и уникален знак за абсолютно всички по-основни звуци в даден език (т.нар. фонеми). Всъщност повечето такива системи съдържат едва по 20–30 букви, но в болшинството езици броят на фонемите е по-голям от буквите в техните азбуки. Например английският успява да опише близо 40 фонеми само с 26 букви. Затова и повечето азбучно описвани езици, включително английският, са принудени да обозначават няколко различни фонеми с една и съща буква, а някои фонеми пък — с комбинации от букви, каквито в английския са двубуквените sh и th (за всяка от които в руската и гръцката азбука съответно са предвидени отделни букви).

Втората стратегия използва т.нар. логограми, което ще рече, че отделният писмен знак отговаря на цяла дума. Такава е функцията на повечето знаци в китайската писменост (хандзъ), които се използват и в японската система, но под името канджи. До разпространението на азбучното писмо най-често срещани са били системите от този тип, като в тяхното число са влизали египетските йероглифи, маянските глифи и шумерските клинописи.

Третата стратегия, която вероятно е и най-малко позната на читателите на тази книга, използва знаци за всяка сричка. На практика повечето системи от този тип (наричани, както може би се досещате, сричкови азбуки) предлагат различни знаци само за сричките, съставени от една съгласна и една гласна (като в думата fa-mi-ly), и си служат с най-различни хитроумни трикове, за да опишат и сричките от друг тип с абсолютно същите знаци. Тези слогови азбуки са били нещо обичайно в древността — пример за тях е линейното Б писмо от Микенска Гърция. Някои са се съхранили и до днес, като най-съществена роля сред тях играе системата кана, която японците използват за попълване на бланки за телеграми и банкови преводи, както и в текстовете за незрящи читатели.

Неслучайно нарекох тези подходи „стратегии“, а не „системи“. Всъщност нито една действаща писмена система не прилага само една от тези стратегии. Китайската писменост не е чисто „логографска“, както и английската не е чисто „азбучна“. Подобно на всички азбуки, и английската използва много логограми — например цифри или знаци от типа на $, % и +, т.е. произволни обозначения, които не съдържат фонетични елементи и представляват цели думи. В уж „сричковото“ линейно Б писмо има и не малко логограми, както и типично „логографските“ египетски йероглифи включват и много силабични „писмена“, че даже и пълен комплект знаци (на практика — „азбука“) за всяка съгласна.

Да сътвориш цяла една писмена система от отделни „черти и резки“ очевидно е несравнимо по-трудно, отколкото да я заимстваш и адаптираш за собствените си цели. Първите писари е трябвало да формулират онези основни принципи, които сега приемаме като даденост — например да измислят как да „разглобят“ живата реч на отделните й съставни единици, независимо дали възприемат тези компоненти като думи, срички или фонеми. Трябвало е също да се научат да разпознават всяка такава „единица“ във всичките й нормални вариации в ежедневната реч, свързани с мощността на звученето, честотата на употребата й, скоростта, ударението, фразирането и индивидуалната специфика на произношението й. И още да решат дали една писмена система трябва да се съобразява с всички тези вариации. А след това е трябвало и да измислят начини да представят звуците чрез символи.

По един или друг начин първите писари са съумели да решат всички тези проблеми, без да разполагат с какъвто и да било нагледен образец. Очевидно тази задача е била изключително трудна, тъй като на пръсти се броят случаите в световната история, когато е била създавана напълно оригинална писменост. Два са безспорно доказаните случаи, в които тя е била създадена самостоятелно — в единия от шумерите в Месопотамия в края на IV хилядолетие пр.Хр., а в другия от мексиканските индианци в края на VII в. пр.Хр. (вж. Фигура 12.1). Същото би могло да се каже и за египетската (3000 г. пр.Хр.) и китайската писменост (ок. 1300 г. пр.Хр.). Най-вероятно всички останали народи, които след това са развили свои писмени системи, са ги заимствали, адаптирали или най-малкото са били вдъхновени от вече съществуващите примери.

Най-старата самостоятелно създадена система, чието развитие можем да проследим и в най-големи детайли, е шумерското клиновидно писмо. Но преди да го измислят, в продължение на хилядолетия жителите на някои земеделски селища в региона са използвали разни глинени „жетони“ с възможно най-прости форми и драскулки върху тях, за да оправят счетоводството си — примерно да си знаят точната бройка на овцете и зърнените запаси. В последните векове преди III хилядолетие развитието на счетоводните технологии, формати и знаци бързо е довело и до появата на първата писменост. Едно такова технологическо нововъведение е въвеждането в практиката на плоски глинени плочки, удобни за писане. За целта в началото са използвали просто по-остри предмети, които обаче постепенно са еволюирали в елегантни тръстикови „писци“, значително улесняващи нанасянето на знаци върху глината. Промяната на формата е включвала и постепенното утвърждаване на някои конвенции, днес повсеместно приети — например че е хубаво самият текст да бъде организиран в редове или колони (шумерите са изписвали редовете хоризонтално като съвременните европейци), че тези редове трябва да се четат в определена последователност (за шумерите — от ляво на дясно, също като при днешните европейци), а също така че е по-удобно, ако изписаните върху глинения „лист“ редове се четат отгоре надолу, а не обратното.

Решаващата стъпка обаче е включвала и решението на един основен проблем, касаещ на практика всички писмени системи — как да бъдат създадени такива общоприемливи и лесно разпознаваеми знаци, които да представят реално произнасяни звуци, а не някакви абстрактни представи или понятия, нямащи нищо общо с начина, по който се изговарят. Най-ранните етапи в този процес могат да бъдат проследени особено детайлно по хилядите глинени плочки, открити от археолозите в руините на шумерския град Урук, издигал се някога на бреговете на Ефрат на около двеста мили югоизточно от днешния Багдад. Първите шумерски „писмена“ представляват лесно разпознаваеми изображения на обозначавания обект (примерно схематична рисунка на риба или птица). Както можем да предположим, тези семпли „картинки“ са представяли главно числителни и съществителни, имащи пряко отношение към обозначените обекти, а получените от сбора им „текстове“ са били най-често счетоводни документи, попълнени в сух телеграфен стил, пропускащ повечето граматически елементи. Постепенно формата на знаците е ставала все по-абстрактна, особено след въвеждането на тръстиковия писец, за което вече стана дума. С комбинирането на стари знаци са се получавали нови, изразяващи други понятия — например знакът за глава е бил съчетан с този за хляб, за да представят в тази съвместна форма действието хранене.

Най-ранната шумерска писменост се е състояла от нефонетични логограми. Тоест тя не се е основавала на специфичните за шумерския език звуци, а самите знаци са можели да бъдат разчитани (и изговаряни) като съвършено различни звуци, за да изразят абсолютно същото понятие, но на някой друг език — също както цифрата 4 може да бъде произнесена (или „озвучена“) съответно като four, четыре, neljä и empat от говорещите английски, руски, фински и индонезийски. Може би най-важната стъпка в цялата история на писмеността е тази, която шумерите са предприели с въвеждането на фонетичната репрезентация — на първо време с изписването на някое по-абстрактно и не особено лесно за рисуване съществително с помощта на знака за друго съществително, което не е създавало такива проблеми, но е било негов омофон, т.е. звучало е по сходен начин, макар и да е имало различно значение. Например не е кой знае какъв проблем е да нарисуваш разпознаваемо изображение на понятието стрела, но ще видиш доста зор, ако се опиташ да представиш по същия начин и понятието живот, но тъй като и двете звучали еднакво на шумерски — ти, нарисуваната стрела започнала да означава и стрела, и живот. Неизбежната в случая амбивалентност е била преодолявана с въвеждането на един „безмълвен“ знак, наречен „ключ“ (или определител), който показвал към коя категория съществителни принадлежи обозначеният обект. Езиковедите наричат това революционно нововъведение, заложено и в основата на днешните „главоблъсканици“ и „шаради“, принцип на ребуса.

Веднъж налучкали този фонетичен принцип, шумерите са започнали да го прилагат много по-често, и то не само за изписването на абстрактни понятия. Използвали са го при изписването на отделни срички и граматически окончания. Например англоговорящият едва ли ще сети как да представи с пиктограма популярната наставка –tion, но спокойно би могъл вместо това да сътвори „картинка“, илюстрираща глагола shun („бягам от нещо си“, „отбягвам“), която, съгласете се, звучи по абсолютно същия начин. Фонетично интерпретирани знаци са били използвани и при изписването на по-дългите думи, за да се получи серия от „картинки“, всяка от които представя звученето на отделна сричка. Горе-долу по същия начин в ребусите представят глагола believe („вярвам“) — с две картинки, като на едната е изобразена пчела (bee), а на другата — лист (leaf). Фонетичните знаци са позволявали на писарите да използват един и същ знак при изписването на различни понятия, между които съществува някаква повече или по-малко пряка връзка — примерно „зъб“, „говор“ и „говорящ“, а също и да преодоляват двусмислеността с помощта на допълнителен фонетично интерпретиран знак (например, за представянето на понятия като „двама“, „всеки“ или „най-голям“).

В един момент шумерската писменост се е превърнала в сложна смес от три типа знаци: логограми, означаващи цели думи или имена, фонетични знаци, използвани за предаването на срички, букви, граматически елементи или част от думи, и определители („ключове“), които не са имали звуков еквивалент, но са решавали проблема с амбивалентността. Все пак тези фонетични знаци са били твърде малко, за да може шумерската писменост да се развие в завършена слогова или азбучна система. Някои срички са били лишени от каквито и да било писмени означения; един и същ знак е можел да бъде произнесен по различни начини или пък да бъде разчитан с еднакво основание като дума, сричка или буква.

Освен с шумерските клинописи, разполагаме и с още един пример от световната история, в който писмеността е възникнала напълно самостоятелно и той идва от коренните мезоамерикански общества (и по-точно от земите, които днес определяме като южно Мексико). Фактът, че мезоамериканската писменост като цяло е възникнала независимо от тази в Стария свят, се смята за безспорен, тъй като (поне досега) не са открити убедителни доказателства за „предвикингски“ контакти между онези американски и евразийски общества, които са познавали писмеността. Освен това формата на мезоамериканските „писмена“ коренно се различава от тази на която и да било евразийска система. Известни са около една дузина мезоамерикански системи, които очевидно имат връзка помежду си, но в по-голямата си част са само частично дешифрирани. Най-ранната (за момента) съхранена писменост е от сапотекския ареал в южно Мексико и датира от VII в. пр.Хр., но далеч по-обстойно проучена е тази на маите от равнините, в която най-ранната фиксирана дата отговаря на 292 г. сл.Хр.

Въпреки самостоятелното си възникване и отличителна форма на знаците, маянската писменост е организирана на принципи, в основата си сходни с тези на шумерската и някои други евразийски системи, вдъхновени от нея. Подобно на шумерите, маите също са използвали едновременно логограми и фонетични знаци. Логорамите за абстрактни понятия често са били съставяни на принципа на ребуса. Тоест абстрактното е било изписвано с помощта на знак за друго понятие със сходно звучене, но различен смисъл, което обаче по-лесно би намерило визуален израз. Подобно на японската кана и сричковото линейно Б писмо от Микена, маянските фонетични знаци най-често са изразявали срички, състоящи се от съгласна плюс гласна (от типа на та–, те–, ти–, то–, ту–). И подобно на буквите от най-ранната семитска азбука, маянските слогови знаци са произлезли от пиктограми за понятия, чиято фонетична форма е започвала със същата сричка (например сричката не– е била представяна със схематично изображение на опашка, тъй като съответната дума в маянския език е нех).

Тези паралели между древните мезоамерикански и западноевразийските писмености свидетелстват за универсалността, присъща по принцип на човешката съзидателност. Шумерският и мезоамериканските езици може и да не имали нищо общо, но са пораждали сходни проблеми, когато е трябвало да бъдат представени в писмен вид. Затова и решенията, открити от шумерите през III хилядолетие пр.Хр., са били преоткрити на свой ред и в срещуположната част на света — от мезоамериканските индианци, но през VII в. пр.Хр.

С изключение може би само на египетската и китайската писменост, а и тази на Великденския остров (които ще разгледаме по-долу), всички останали системи в света, независимо от времето и мястото на появата им, очевидно са били съставени въз основа на едни и същи модели, т.е. те са били модификации на някоя вече съществуваща система (шумерска или мезоамериканска) или най-малкото са били вдъхновени от нея. Както стана ясно, една от причините, че самостоятелно възникналите са толкова малко, е изключително трудното им съставяне. Друга се свежда до това, че възможността за самостоятелно създаване на писменост най-често е била осуетявана от факта, че вече е имало такава в лицето на шумерската, мезоамериканската или производните им.

Знаем, че създаването и доусъвършенстването на шумерската писменост е отнело стотици, ако не и хиляди години. Както ще видим, предпоставките за едно такова развитие включват някои по-специфични социални особености, които определят дали обществото ще открие полза в самата писменост и дали ще е склонно да поддържа нужното съсловие от специалисти в тази сфера (най-общо казано, „писари“). Много други древни общества, освен шумерското и това на древните мексиканци, са успели да създадат необходимите условия — например в древна Индия, Крит и Етиопия. Но така или иначе шумерите и древните мексиканци са се възползвали първи от тях, съответно в Стария и Новия свят. И след като са го направили, детайлите или по-скоро принципите на техните писмени системи бързо са се разпространили и сред останалите общества, още преди да са успели да отделят необходимите столетия или хилядолетия за същата цел. По този начин са били предотвратени или осуетени и евентуалните им самостоятелни експерименти в тази насока.

Разпространението на писмеността е ставало по един от тези два начина, които, макар и противоположни, намират своите паралели и в историята на технологията и идеите. Да кажем, че някой е изобретил нещо и го е пуснал в употреба. Ако и вие сте сред неговите кандидат-потребители, едва ли ще е нужно да измисляте нещо подобно при положение, че другите вече са го направили и, което е по-важното, то е доказало своята практическа стойност.

Едно подобно предаване на изобретенията предполага широк спектър от форми. В единия край попада „прекопирането“ — когато възпроизвеждаш или модифицираш някакъв наличен и вече детайлно разработен „оригинал“. На срещуположния край се озовава дифузията, в случая на идеи — когато имаш основната идея, но се налага да преоткриеш и доизкусуриш детайлите. Фактът, че знаеш, че това е възможно, те стимулира допълнително, но крайният резултат може и да не напомня особено първоначалния вариант.

Да вземем един пример от по-ново време. Историците още спорят по кой от двата начина — чрез прекопиране или идейна дифузия — Русия се е сдобила с атомна бомба. Дали руските конструктори са се ръководили в усилията си най-вече от „оригинала“, т.е. вече създадената американска бомба, която е била открадната и предадена им от шпионите? Или просто разкриването в Хирошима на това оръжие, държано дотогава в тайна, най-после е убедило Сталин, че е възможно да бъде създаден негов аналог, и руските учени са съумели самостоятелно и в съвсем кратки срокове да преоткрият и възпроизведат принципите й, без да се съобразяват чак толкова с малкото, което са знаели за стореното от техните американски колеги? Подобни въпроси възникват пред историците и когато се занимават с изобретяването на колелото, пирамидите или барута. Нека видим сега как тези два начина — „прекопиране“ и „идейна дифузия“ — са спомогнали за разпространението на писмеността.

Днес някои професионални езиковеди създават такива системи за безписмените общества, прилагайки най-вече метода на прекопирането. В повечето случаи резултатът представлява модификация на вече съществуващи азбуки (понякога и сричкови). Например има мисионери-лингвисти, които подготвят най-различни модификации на латиницата за стотиците новогвинейски или индиански езици. През 1928 г. една такава модификация, дело на специално упълномощени от държавата езиковеди, е одобрена от съответните инстанции в Турция и утвърдена като официална писменост. Аналогичен е и случаят с многобройните модификации на кирилицата, създадени за различните езици, които се говорят на територията на Русия.

В някои случаи знаем по нещичко и за онези, които са създавали подобни системи в по-далечното минало. Например самата кирилица (имам предвид тази, която и сега използват в Русия) е произлязла от една адаптация на гръцката азбука плюс някои еврейски букви, която пък е дело на св. Кирил [или, ако предпочитате, Константин-Кирил Философ], византийски мисионер, изпратен сред славяните през IX в. Най-старите запазени текстове на някой от германските езици (към чието семейство, както знаем, спада и английският) са записани на готската азбука, създадена от епископ Улфилас, който също е бил мисионер и е действал сред визиготите, живели на територията на днешна България през IV в. Подобно на кирилицата, и тази е представлявала пъстра смесица от букви, заимствани от различни източници: в нея фигурират двайсетина гръцки букви, четири-пет латински и още две, за които се предполага, че са взети от руническата писменост или пък са сътворени от самия Улфилас. В повечето случаи обаче не знаем абсолютно нищо за хората, създали някои от най-разпространените в миналото азбуки. Затова пък можем да сравним новопоявилите се в миналото азбуки с тези, които са съществували преди тях, и да открием — примерно по формата на буквите — кои точно са им служили за образци. По този начин можем да установим със сигурност, че линейното Б писмо на Микенска Гърция е било адаптирано около 1400 г. пр.Хр. на базата на линейното А писмо (също сричково), използвано в минойски Крит.

Във всички тези стотици случаи, когато една вече съществуваща писмена система е била използвана като „модел“, за да бъде пригодена за същите цели, но на друг език, са възниквали и проблеми, тъй като на света няма два езика, които да са с идентична фонетика. Някои осветени от традицията букви спокойно са можели да отпаднат, тъй като фонемите, които са представяли, не са се срещали в другия, безписмен дотогава език. Например във финския не се срещат звуците, които в ред други европейски езици се представят с буквите h, c, f, g, w, x и z, затова и финландците не са включили тези иначе съвсем прилични знаци в своята версия на латиницата. Като че ли по-често е възниквал противоположният проблем — налагало се е да се сътворяват „нови писмена“ за някои звуци, специфични за заимстващия език, които обаче не са се прескачали в този, от който са заимствали. Този проблем е бил решаван по най-различни начини — с използването на условни комбинации от два или повече знака (като английското th, на което в гръцката и руническата писменост е отговарял само един знак); с добавянето на по-малък диакритичен знак към вече съществуваща буква (от рода на испанската тилда в ñ или немския умлаут в ö, цели рояци от които танцуват около буквите в полската или турската азбука); с кооптирането на знаци, от които заимстващият език не е изпитвал особена нужда (както чехите са рециклирали латинското c, за да намерят визуален израз на фонемата ц) или просто чрез създаването на нови букви (което нашите средновековни предци са постигнали в лицето на j, u и w).

Латиницата се явява краен продукт на една дълга серия от постъпателни „копирания“ и „прекопирания“. Но самата идея за буквено писмо по всяка вероятност се е родила само веднъж в цялата човешка история — сред семитите, живели през II хилядолетие пр.Хр. в областта между днешна Сирия и Синайския полуостров. Тоест прототипът на всички онези стотици азбуки, с които си служим днес или са ни познати от историята, е точно тази древносемитска азбука. В отделни случаи (както с ирландския огам) това е ставало по пътя на идейната дифузия, но в повечето чрез прекопиране и модифициране на вече утвърдени форми.

Тази еволюция на писмеността в азбука може да бъде проследена още при египетските йероглифи, които са включвали и набор от 24 знака за 24-те египетски съгласни. Египтяните обаче никога не са направили логичната (за нас) следваща стъпка: да разкарат всички тези логограми, ключове и знаци за двойни или тройни съгласни и да преминат изцяло към консонантна азбука. Някъде към 1700 г. пр.Хр. семитите, които са си имали вземане-даване с египтяни и йероглифи, са започнали да експериментират в тази насока.

Ограничаването на броя на знаците, за да останат единствено тези за отделните съгласни, е било само първата от онези преломни иновации, които отличават азбуките от останалите писмени системи. Второто, което е трябвало да улесни потребителите при наизустяването на азбуката е било разполагането на самите букви в строго определена последователност и даването им на лесно запомнящи се имена (от типа на а, бе, це, де и т.н.). Но семитските са носели и определен смисъл на съответните езици, тъй като това са били думи за добре познати реалии (’алеф = бик, бет = къща, гимел = камила, далет = врата и прочее в същия дух). И тези семитски слова са били свързани „акрофонично“ със семитските съгласни, които са обозначавали. С други думи, първата фонема в името на дадения обект е отговаряла и на буквата, носеща същото име (’а, б, г, д и т.н.). Наред с това най-ранните форми на семитските букви явно са били просто рисунки на въпросните обекти. Всички тези специфични особености са улеснявали неимоверно запаметяването на формите, имената и последователността на знаците в семитското буквено писмо. Повечето съвременни азбуки, включително и нашата, са успели да съхранят — с някои незначителни модификации — първоначалната последователност (а в случая с гръцката — дори и първоначалните имена на буквите: алфа, бета, гама, делта и т.н.) в продължение на повече от три хилядолетия. Една от тези модификации, която читателят би трябвало вече да е забелязал, се състои в това, че на мястото на семитското и гръцкото г е дошло латинското (и английско) c, но римляните са се реванширали, като са сложили едно чисто ново g на сегашната му позиция.

Третото и на практика последно нововъведение, довело и до съвременните азбуки, е било свързано с гласните. Още в зората на семитската писменост са започнали експерименти с методите за изписване на гласните, като са добавяли по-малки допълнителни букви за означаване на избрани гласни или пък точки, линии или ченгелчета, които са изпъстряли пространството около консонантните знаци. През VIII в. пр.Хр. гърците станали първия народ, започнал системно да обозначава всички гласни с букви от същия тип, използван и за съгласните. Елините извлекли формите на буквите за своите гласни α, ε, η, ι и ο от пет букви, използвани във финикийската азбука за означаване на съгласни, които липсвали в гръцкия език.

Една от линиите на прекопиране и еволюционни модификации, тръгнала от тези най-ранни семитски „писмена“, е преминала през първите арабски системи, за да стигне и до съвременната етиопска азбука. Друга и далеч по-важна е еволюирала през арабицата, използвана в официалната документация на Персийската империя, в сегашните арабска, еврейска, индийска и югоизточноазиатска азбуки. Но най-позната на европейския и американския читател е линията, тръгнала от финикийците, за да стигне през VIII в. пр.Хр. до гърците, а след това до етруските (в рамките на същото столетие), а през следващото — и до римляните, чиято азбука с леки модификации е същата, на която е отпечатана и тази книга. Тъй като разполагали с едно огромно преимущество — да съчетават прецизността с простотата — днес азбуките са възприети в повечето части на модерния свят.

Прекопирането на оригинала и модификацията му може и да са най-прекият начин за предаване на технологии, но тази опция далеч не винаги е била на разположение на потребителя. Оригиналите могат да бъдат и строго секретни или просто неразгадаеми за онези, които не са запознати със самата технология. Думите могат и да загатват за някое изобретение, направено в далечни земи, но детайлите да останат забулени в тайна. Възможно е и да се знае само основната идея: някой е постигнал нещо по някакъв начин. Но дори и тази оскъдна информация е достатъчна да вдъхнови другите да открият свой път до същия резултат.

Един особено впечатляващ пример от историята на писмеността е слоговата (или буквено-сричкова) азбука, създадена в Арканзас около 1820 г. от един индианец от племето чероки, на име Секвоя, и съобразена със спецификата на черокския език. Въпросният Секвоя забелязал, че белите драскат някакви си заврънкулки на хартия и явно имат огромна полза от тях, тъй като те им помагат да запишат, а при нужда и да повторят някоя по-дълга реч. Само че детайлите си оставали мистерия за него, тъй като, подобно на повечето си съплеменници (до 1820 г.), Секвоя бил неграмотен и не можел нито да говори, нито да чете на английски. И тъй като бил ковач взел, че измислил своя счетоводна система, за да си води сметка за борчовете на своите клиенти. За целта правел семпла рисунка на всеки клиент, към която добавял кръгчета и чертички, за да не забравя броя на монетите, които той му дължал.

Някъде към 1810 г. на Секвоя му хрумнало да създаде цяла система за писане на черокски език. Отново започнал с рисунки, но скоро се отказал от тях, защото му се сторили твърде сложни, а и изискващи определени художествени умения, които далеч не всички от съплеменниците му притежавали. Следващата му стъпка била да измисли отделни знаци за всяка дума, но пак не бил удовлетворен от резултата, тъй като създавал хиляди знаци, а те все не стигали.

В един момент човекът си дал сметка, че думите са изградени от разни простички комбинации от звуци, които се повтарят в различните думи — тоест това, което ние бихме нарекли срички. На първо време създал 200 сричкови означения, но постепенно ги свел на 85, в повечето случаи за комбинации от една съгласна и една гласна.

Един от източниците за самите знаци бил английската читанка, връчена му от един учител, от която щедро черпел идеи за формата на буквите. Двайсетина от черокските слогови знаци са заимствани директно от буквите на английската азбука, макар и, разбира се, с напълно променено значение (впрочем Секвоя така и не се научил да чете на английски). Например харесал си английските D, R, h и b, за да представят съответно черокските срички а–, е–, си– и ни–, а за цифрата 4 преценил, че е най-подходяща за се–. Дотук копирал, но измислял и други знаци, като модифицирал формата на английските: например, съответно за сричките йу–, са– и на–. Някои пък били плод на собствената му инвенция — като съответно за хо–, ли– и ну–. Слоговата азбука на Секвоя получила високо признание сред професионалните лингвисти, тъй като се оказала много подходяща за черокския език и лесна за запомняне. Скоро грамотността сред чероките достигнала почти 100%, хората си купили печатарска преса, отлели буквите на Секвоя и започнали да печатат книги и вестници.

Черокската азбука си остава и до днес един от най-известните примери за писменост, възникнала чрез идейна дифузия. Факт е, че Секвоя е взел „наготово“ хартията и другите материали за писане плюс самата идея за писменост, съставена от отделни знаци, както и формата на няколко десетки от тях. Но тъй като не е можел да чете и пише на английски, той не е навлязъл в повече детайли и дори не се е интересувал особено от принципите, на които са били създадени вече съществуващите азбуки в света, който го е заобикалял. Изправен пред всичките тези непонятни за него „писмена“, той е предпочел нещо друго — да (пре)сътвори напълно самостоятелно слоговата азбука, без дори да подозира, че критяните са направили това още преди 3500 години.

Примерът със Секвоя може да ни послужи като модел за начина, по който идейната дифузия е довела до появата на много писмени системи в древността. Азбуката хангюл, създадена по заповед на корейския владетел Сей Джонг през 1446 г. н.е. за нуждите на родния му език, очевидно е била вдъхновена от графичната форма на китайските йероглифи, но и от азбучния принцип, заложен в монголската или тибетската будистка писменост. Затова пък Сей Джонг е лично отговорен23 за облика на хангюлските „писмена“, както и за някои по-специфични особености на въпросната азбука, включително групирането на звуците по срички във въображаеми квадратчета и особено графичната форма на консонантните знаци, показваща в каква позиция трябва да бъде поставен езикът или устните, за да бъде произнесена и съответната съгласна. Системата огам, използвана в Ирландия и отделни части на келтска Британия след IV в. н.е., също се е базирала на фонетичния принцип (заимстван от наличните европейски азбуки), но и в този случай са налице някои уникални форми на знаците, най-вероятно извлечени от петопръстната друидска система за жестови сигнали24.

В случая с хангюл и огам можем да говорим по-скоро за идейна дифузия, отколкото за самостоятелно откритие, изолирано от околния свят, тъй като знаем, че и двете общества, които са ги използвали, са били в контакт с други, вече разполагащи с писменост, и несъмнено са били вдъхновени от тези „чуждоземни писмена“. Съвсем различен е случаят с шумерските клинописи и най-ранните мезоамерикански писмености — тук вече спокойно можем да говорим за самостоятелно откритие, тъй и като и в двете полукълба по онова време не е имало други писмени системи, които биха могли да послужат като източник на вдъхновение. Засега все още не е разрешен окончателно въпросът за произхода на писмеността от Великденския остров, както и на китайските и египетските йероглифи.

Полинезийците, живеещи на Великденския остров в Тихия океан, са имали уникална писменост, чиито най-ранни запазени образци обаче датират едва от 1851 г., т.е. доста след първото идване на европейците през 1722 г. Напълно възможно е тази писменост да е възникнала самостоятелно преди появата на европейците, но за съжаление не са запазени никакви доказателства за това. Може би и в този случай е най-добре да се придържаме към сигурните факти и да приемем, че местните хора са се убедили особено нагледно в предимствата на писмеността, когато през 1770 г. една испанска експедиция им връчва прокламация, обявяваща анексирането на техния остров…

Колкото до китайската писменост, чиито най-ранни свидетелства датират от 1300 г. пр.Хр., макар и това да не изключва възможността да се е появила по-рано, тя също се отличава с уникални местни особености, което важи и за основните й принципи, затова повечето учени са склонни да смятат, че се е развила самостоятелно. Писмеността е била създадена още преди 3000 г. пр.Хр. в Шумер, на 4000 мили западно от най-старите китайски градски средища, а към 2200 г. пр.Хр. се е появила и в долината на Инд, която пък отстои на 2600 мили западно от тях, но не са известни други древни системи, които да са били използвани в обширната област между споменатата част на Индия и Китай. Тоест няма данни за каквато и да е друга система, която би могла да е вдъхновила първите китайски „писмотворци“.

За египетските йероглифи, които са може би най-широко коментираната писменост от древността, също се приема, че са плод на самостоятелно развитие, но алтернативната интерпретация за идейна дифузия като че ли тук звучи по-убедително, отколкото в случая с китайските знаци. Това йероглифно писмо се появява някак ненадейно, и то в завършен вид, около 3000 г. пр.Хр. Египет се намира само на 800 мили западно от Шумер, с който е поддържал и търговски връзки. Фактът, че до нас не са достигнали никакви данни за постепенно развитие на йероглифната система, ми се струва подозрителен, още повече че местният сух климат е особено подходяща среда, в която биха могли да се съхранят първите експерименти в сферата на писмеността. Климатът в Месопотамия не е много по-различен, но пък разполагаме с изобилие от данни за шумерските клинописи, чието развитие е протекло поне няколко века преди споменатата 3000 г. пр.Хр. Не по-малки подозрения ми вдъхват и някои други, на пръв поглед самостоятелно създадени писмености в Иран, Крит и Турция (наричани съответно еламитско, критско пиктографско и хетско йероглифно писмо), които са се появили след шумерската и египетската. Макар и всяка от тях да е използвала специфичен набор от знаци, които очевидно не са заимствани от Египет или Шумер, хората, ангажирани със създаването им, едва ли не са имали никаква представа за аналогичните системи, използвани от техните търговски партньори.

Би било твърде странно съвпадение, ако след милионите години на безписмено съществуване всички тези средиземноморски и близкоизточни народи са стигнали просто така, без никакво чуждо влияние, до идеята за писменост, и то само с няколко века разлика помежду си. Затова и най-логичното обяснение, поне според мен, е идейната дифузия (както в случая със Секвоя). Тоест египтяните и останалите народи вероятно са усвоили от шумерите самата идея за писменост, както и някои основни принципи, след което са създали и свои, както и специфични форми за самите знаци.

А сега нека се върнем на основния въпрос, с който започнахме тази глава: защо писмеността е възникнала и се е разпространила само в някои общества, но не и в останалите? Като че ли най-подходящи за начало на дискусията са ограничените възможности, приложения, а и потребители на най-ранните системи.

Тези най-ранни писмености са били или несъвършени, или амбивалентни, или прекалено сложни — или пък всичко това заедно. Например най-старите шумерски клинописи не са били подходящи за предаване на нормална проза, а само за кратки „телеграфни“ съобщения, чийто речников запас се е свеждал до имена, числителни, мерки за тегло, думи за визираните обекти и някое и друго прилагателно. Все едно някой съвременен американски съд да излезе със следното решение — „Джон — 27 тлъсти овце“ — вместо да го формулира по всички граматически правила: „Съдът постанови Джон да заплати глоба в полза на държавата в размер на двадесет и седем угоени овце.“ Впоследствие шумерските клинописи са били способни да предават и доста по-изискана проза, но едва след въвеждането на онази смесена система, за която споменах — чрез комбинации от логограми, фонетични знаци и „ключове“, с което отделните знаци са станали стотици на брой. В това отношение линейното Б писмо от Микенска Гърция е било по-опростено, тъй като е съдържало „само“ около 90 сричкови знака (плюс логограмите), но пък също е страдало от излишна многозначност. Имало е лошия навик да изяжда всички съгласни в края на думите и за капак е използвало един и същ знак за няколко учленявани по сроден начин съгласни (достатъчно е да споменем, че по еднакъв начин са били означавани л и р, п, в и ф, а също и г, к и х). Знаем в какви неловки ситуации изпадаме, когато някой кореняк японец се опитва да ни заговори на английски, без да прави разлика между фонеми като l и r. Представяте ли си каква каша щеше да стане, ако английската азбука бе склонна към същата „хомогенизация“ и нямаше да можем да разберем за какво всъщност се говори в текста — за lab, lap или laugh?!…

Друг недостатък на тези първи системи е оскъдният брой хора, които са можели да си служат с тях. Писаното слово е било достояние само на професионалните писари, наети от местния владетел или храм. Например нямаме никакви доказателства, че линейното Б писмо е било разбираемо и за други микенци, освен дворцовите бюрократи. Тъй като по съхранените документи от дворцовите архиви в Кносос и Пилос лесно се различава индивидуалния почерк на съставялите ги писари, можем спокойно да заявим, че общият им брой е варирал между 40 и 75.

Приложението на тези лапидарни, нескопосни и твърде многозначни „писмена“ е било също така ограничено, както и броят на пишещите ги. Ако някой се надява да разбере какви мисли и чувства са вълнували шумерите от III хилядолетие преди Христа, ще бъде горчиво разочарован, защото най-старите им текстове представляват сухи, лишени от емоционалност отчети, в които проличава единствено манталитетът на дворцовата и храмова бюрокрация. Близо 90% от глинените плочки на най-старите известни шумерски архиви (от Урук) са чисто и просто сметки — какви стоки са купувани, колко е платено за тях, какви надници са получавали земеделските работници и каква реколта са събирали. Едва по-късно, след прехода от логограми към фонетична писменост, те са започнали да създават и прозаични повествования, свързани с дворцовата пропаганда или митологията.

Затова пък микенските гърци дори не са успели да достигнат стадия на мита и пропагандата. За сведение една трета от плочките, открити в Кносос, са отново отчети за броя на овцете и количеството въ̀лна, добито от тях, докато в тези от Пилос непропорционално голям дял получава ленът. Явно и линейното Б писмо е било твърде амбивалентно и е позволявало различни интерпретации, затова употребата му се е ограничавала в сферата на дворцовото счетоводство, чийто строго определен контекст и оскъден речников запас е улеснявал разчитането му. Впрочем Илиадата и Одисеята са били съставени и предавани на безписмената им аудитория от също такива безписмени бардове и са били записани едва след няколко столетия, когато е била създадена и гръцката писменост.

Същата ограничена употреба е характерна и за египетската, мезоамериканската и китайската писменост. С най-старите египетски йероглифи са били попълвани документи с религиозен или пропаганден характер, както и чиновнически отчети. По същия начин и съхранените писмени свидетелства на древните маи обслужват предимно пропагандни цели, тъй като описват генеалогиите и победите на техните владетели, наред с данни от астрономическите наблюдения на жреците. Най-старите съхранени китайски писмени паметници (от края на династия Шан) съдържат ритуални гадателски формули, свързани с дворцовите дела, и са изписани върху костенуркови коруби. Ето и типичен образец: „Владетелят, разчитайки пукнатината [върху корубата, разпукнала се при нагорещяване], каза: «Ако детето се роди на еди-кой си ден, очаква го изключително благоприятна съдба.»“

Днес би ни била по-интересна следната тема: защо обществата с рано възникнали писмености са приемали тази „амбивалентност“, която неминуемо им е отреждала ограничен брой функции, както и потребители? Дори само това е достатъчно, че един такъв въпрос би разкрил огромната разлика между гледната точка на древните и нашите собствени очаквания, свързани с масовото ограмотяване. Ограничената употреба на древните писмена е била напълно преднамерена и точно този фактор е възпрепятствал създаването на по-комуникативни и не толкова амбивалентни системи. По думите на Клод Леви-Строс основната функция на всяка древна писменост се е състояла в това — „да улеснява поробването на други човешки същества“. Личната употреба на писането от страна на „непрофесионалисти“ е станала възможна едва на един доста по-късен етап, когато самите системи са били опростени и така са станали много по-експресивни.

Например с рухването на микенската цивилизация изчезва и линейното Б писмо, а Елада се завръща в предписмената епоха. И когато писмената отново се завръщат през VIII в. пр.Хр., самата система, както и нейните потребители и употреби вече са доста по-различни. Писмеността вече не е енигматичен сричков ребус, или „силабарий“, смесен с логограми, а типичен „алфабет“, заимстван от финикийската консонантна азбука, но допълнен с едно чисто гръцко изобретение — гласните. Вместо да бълва списъци на овце, разбираеми единствено за писари и четени само в дворците, тази гръцка азбука още от мига на появата си се превръща в изразно средство и „носител“ на поезия и хумор, които всеки би могъл да чете в собствения си дом. Например най-ранният запазен паметник на древногръцката азбука (между другото, надраскан върху един атински кърчаг) датира от 740 г. пр.Хр., а изписаният стих гласи: „Танцьорът, що най-чевръсто скача, ще спечели този съд за награда.“ Тоест става дума за състезание по танци. Друг подобен пример са трите стиха (в дактиличен хекзаметър), този път изписани върху бокал: „Аз съм чашата на Нестор, от която тъй сладко се пие. Всеки, който пие от мен, бива тутакси обземан от страстта на златокъдрата Афродита.“ Най-ранните съхранени образци на етруската и латинската писменост също са надписи върху чаши и съдове за вино. Едва по-късно това лесно усвоимо средство за междуличностна комуникация е започнало да обслужва и някои обществени, както и чисто бюрократични цели. С други думи, последователността в развитието на азбучното писмо е тъкмо обратната в сравнение с по-ранните логограмни и сричкови системи.

Ограничените употреби и потребители на тези най-ранни системи подсказват и отговора на въпроса защо писмеността се е появила толкова късно в хода на човешката еволюция. Случаите, в която тя е възникнала самостоятелно или почти без чужди влияния, например Шумер, Мексико и Египет, както и тези, в които новооткритите системи са били бързо усвоени и адаптирани — съответно в Крит, Иран, Турция, долината на Инд и земите на маите — са винаги свързани със социално стратифицирани общества с комплексни и централизирани политически институции, на свой ред регулиращи производството на храни, което отношение ще разгледаме в една от следващите глави. В своя най-ранен вид писмеността е обслужвала целите на тези институции (под формата на стопански отчети и пропагандни материали), а потребителите й са били професионални бюрократи, разчитащи на зърнените запаси, трупани от селските производители. Споменахме, че нито една култура на ловци-събирачи не е създала и дори не е адаптирала някоя писменост за собствените си цели, защото не е предлагала и подобно „институционално“ приложение на писмените знаци — повече от ясно е, че социалните и чисто земеделски механизми, задвижващи производството на храни, изискват и професионално съсловие от писари.

От всичко това можем да направим извода, че производството на храни и неговото хилядолетно развитие са били най-съществените фактори в еволюцията на писмеността, както и в тази на микробите, причиняващи човешките епидемични заболявания. Писмеността е възникнала самостоятелно само в Плодородния полумесец, Мексико и (вероятно) Китай не заради друго, а защото това са били и местата, където производството на храни се е появило за първи път в съответните полукълба. И едва след като е била създадена от тези общества, тя се е разпространила — с помощта на търговията, завоевателните войни и религията — и сред другите, които са имали сходна икономическа и политическа организация.

Производството на храни може и да е било задължително условие за развитието или ранното усвояване на писмеността, но само по себе си не е било достатъчно. В началото на тази глава споменах, че има и не малко общества, които са развили производство на храни и са разполагали с комплексна политическа организация, но не са успели до най-ново време да се сдобият с писменост. Тези примери, толкова озадачаващи за съвременните изследователи, за които писмеността е неизменна съставка на всяко по-сложно структурирано общество, включват и една от най-големите империи, познати ни от световната история — тази на инките в Южна Америка. Към тях можем да добавим и протоимперията, възникнала на архипелага Тонга, хавайската, появила се в края на XVIII в., всички онези племенни „държави“ в субекваториална и субсахарска Западна Африка от периода преди ислямската инвазия, както и най-големите индиански общества в Северна Америка — тези от долината на Мисисипи плюс околните им „васали“. Защо те не са успели да се сдобият с писменост, въпреки че са притежавали всички необходими качества?

Тук би следвало да си припомним, че огромното мнозинство от обществата, познаващи писмеността, не са я създали самостоятелно, а са я получили наготово или са заимствали принципите й от свои съседи, или пък са били вдъхновени от техния пример. Безписмените общества, които току-що изброих, са стартирали и доста по-късно в производството на храни в сравнение с Шумер, Мексико и Китай. (Още не знаем със сигурност кога точно се е появило то в Андите, където впоследствие е била създадена и империята на инките.) При по-добро стечение на обстоятелствата (и най-вече ако са разполагали с повече време) може би и тези безписмени общества също са щели да създадат свои писмености. Може би, ако са живеели по-близо до Шумер, Мексико или Китай, те също са щели да се сдобият с писменост или поне с идеята за нея от своите съседи — по същия начин, както са постъпили древните индуси, маи и още много други. Но, уви, те са живеели твърде далеч от тези първи средища на писаното слово и са се убедили в неговите предимства едва през модерната епоха.

Значението на фактора изолираност проличава най-ярко в случая с Хаваите и Тонга, отдалечени на 4000 мили в океана от най-близките писмени общества. Що се отнася до останалите, тук за пореден път се убеждаваме, че разстоянието, което би могла да прелети една врана, не е най-надеждният критерий, по който бихме могли да определим изолираността на едно човешко общество. Например Андите, западноафриканските царства и устието на Мисисипи са се намирали съответно „само“ на 1200, 1500 и 700 мили от най-близките писмени общества (разбирай Мексико, Северна Африка и… отново Мексико). Тези разстояния са значително по-малки от онези, които азбуката е трябвало да измине от своята родина в Източното Средиземноморие, за да стигне за някакви си две хилядолетия и до Ирландия, Етиопия и Югоизточна Азия. Но това е печалната истина — хората често биват спирани от разни екологични и водни бариери, над които враните могат просто да прелетят. Например между познаващите писмеността държави в Северна Африка и безписмените в Западна Африка се е простирала Сахарската пустиня, която не е била особено благоприятна среда за развитието на земеделие и появата на градове. По същия начин и пустините в Северно Мексико са се оказали непреодолима бариера между градските средища на юг от тях и племенните общества в долината на Мисисипи. Комуникацията между Мексико и Андите е можела да бъде осъществена единствено по море или по един крайно дълъг и труден маршрут, минаващ през джунглите на Панамския провлак. Затова и Андите, Западна Африка и долината на Мисисипи са останали изолирани от вече ограмотените си съвременници.

Разбира се, това не означава, че те се живели в пълна изолация. Например с течение на времето Западна Африка се е сдобила с домашните животни от Плодородния полумесец въпреки сахарската бариера, а по-късно е изпитала и влиянието на исляма. Царевицата е стигнала от Мексико до Андите и (макар и доста по-бавно) до долината на Мисисипи. Но както видяхме в Глава X, ориентацията на континенталните оси и екологичните бариери в Африка и двете Америки са забавили доста осезателно разпространението на житно-зърнените култури и домашния добитък. Историята на писмеността е и нагледен пример за начина, по който географските и екологични фактори се отразяват на човешката изобретателност, както и на разпространението на самите открития.

Глава XIII От кого се учи нуждата?

На 3 юли 1908 г. при разкопки на древния минойски дворец край Фестос, Крит, археолозите се натъкват на един от най-забележителните артефакти в историята на технологията. На пръв поглед видът му е крайно невзрачен — просто някакъв малък и неоцветен диск от изпечена глина с диаметър 15 см. При по-внимателния оглед се оказва, че всяка от страните му е покрита с рисунъчни знаци, строени в колона, която лъкатуши като змия по посока на часовниковата стрелка, навивайки се последователно на пет пръстена от окръжността към центъра на диска. Тези „писмена“ са общо 241 на брой и са събрани в групи по няколко знака, по всяка вероятност думи, които за удобство са разделени с отвесни черти. Този, който ги е изписал, очевидно грижливо е разчел действията си, за да запълни цялото налично пространство, без да нарушава спираловидното подреждане на знаците (вж. илюстрацията на с. 300).

Още с първата си поява на бял свят дискът се превръща в истинска мистерия за историците на писмеността. Броят на знаците (общо 45) говори по-скоро за сричково писмо, отколкото за азбука, но те все още не са дешифрирани, а и по форма не приличат на нито една известна система от древността. От откритието на Фестоския диск са изтекли повече от деветдесет години, но така и не са открити други следи от тази странна писменост. Дори не знаем дали тя е местно критско изобретение или е внесена от чужбина.

За историците на технологията Фестоският диск е още по-озадачаващ — предполагаемата дата на създаването му (1700 г. пр.Хр.) го прави най-старият печатен документ в света. Любопитното в случая е, че вместо да са изписани на ръка като всички текстове на по-късните критски линейни А и Б писма, знаците на диска са отпечатани върху суровата (и впоследствие изпечена) глина с щемпели, напомнящи литерите от съвременния печатарски набор. Тоест този древен печатар е разполагал с поне 45 щемпела, по един за всеки знак, срещащ се на диска. Изработването на самите щемпели очевидно е коствало доста труд, а и те едва ли са били изработени, за да бъде отпечатан само един-единствен документ. Който и да ги е измайсторил, явно е сътворил много такива надписи. Собственикът (или собственичката) на щемпелите е можел да изготвя копия много по-бързо и по-лесно, отколкото ако всеки път е трябвало да изписва отново тези доста сложни писмена.

В този смисъл Фестоският диск предвещава бъдещите усилия в сферата на книгопечатането, в което по аналогичен начин се използват предварително изготвени знаци („щампи“) — с тази разлика, че ги отпечатват с мастило върху хартия, а не върху сурова глина. Проблемът е, че в тази насока започва да се работи чак след 2500 години в Китай и след още 600 в средновековна Европа. Защо тази толкова авангардна за времето си технология не е била усвоена по-масово на остров Крит, а и където и да било другаде в Източното Средиземноморие? И защо самият метод е бил създаден (или поне приложен) около 1700 г. пр.Хр. на Крит, но не и в някой друг момент в Месопотамия, Мексико или някое друго древно средище на писмеността? Защо е трябвало да изминат цели хилядолетия, за да се съчетаят идеите за мастило и преса и в резултат на това да се стигне до създаването на печатарската преса? Ето защо Фестоският диск е и едно огромно предизвикателство към историците. Ако човешките изобретения винаги са случайни и непредсказуеми (както ни внушава този диск), то тогава всеки опит за по-мащабни обобщения в историята на технологията е обречен на неуспех.

Технологията, приела формата на оръжия и транспортни средства, се оказва най-директния начин, по който някои народи са разширявали териториите си за сметка на други и са ги покорявали. Това я прави и основна причина за най-често открояващите се общи исторически модели. Защо обаче не коренните американци и африканци, а евразийците са изобретили огнестрелните оръжия, презокеанските кораби и стоманените уреди? Разликите между тези общества включват и повечето други по-съществени технологически предимства — от печатарската преса до стъклото и парната машина. Защо всички тези изобретения са дело на евразийци? Защо всички новогвинейци и австралийски аборигени в началото на XVIII в. още са използвали каменни сечива, подобни на онези, от които жителите на Евразия и по-голямата част на Африка са се отказали преди хилядолетия, въпреки че в техните земи се намират някои от най-богатите залежи на медна и желязна руда в света? Ако не друго, тези факти като че ли обясняват поне едно — че в представите на повечето хора евразийците несъмнено превъзхождат всички останали по изобретателност и интелигентност…

От друга страна обаче трябва да отчетем и факта, че в човешката невробиология не съществуват чак такива разлики, които биха могли да обяснят и разликите в технологическото развитие на отделните континенти. Къде тогава се крие разковничето на проблема? Има и едно алтернативно мнение, почиващо върху героическата теория за изобретенията. Според него технологическият прогрес по принцип се осъществява диспропорционално, тъй като главна роля в него играят само шепа свръхнадарени личности, „гениите“, които пък винаги са били кът — хората като Йоханес Гутенберг, Джеймс Уат, Томас Едисън или братя Райт. А те всички са европейци или потомци на европейски имигранти в Америка. Такива са били и Архимед, както и всички по-ярки фигури от древността. Възможно ли е било такива гении да се родят в Тасмания или Намибия? И дали историята на технологията наистина зависи от един толкова произволен фактор — като месторождението?

Има и още едно алтернативно мнение, според което нещата не се свеждат до находчивостта на отделната личност, а до това — доколко обществото, в което тя живее, е склонно да приема новото. Някои общества като че ли изглеждат безнадеждно закостенели, погълнати от себе си и подозрително настроени към промените. Или поне такова е мнението на мнозина западняци, които са опитали да помогнат с нещо на Третия свят, но бързо са се обезкуражавали. Взети поотделно, хората там уж разполагат с всички необходими качества — причината явно се крие в самите общества. Как иначе да си обясним защо аборигените от Североизточна Австралия така и не са усвоили лъка и стрелата, независимо че най-близките до тях народи — островитяните от Торесовия проток, с които те са търгували — са си служели с тях? Възможно ли е всички общества на един континент да са били „по природа“ невъзприемчиви и затова технологията се е развивала по-бавно в техните земи? Въпросът, разбира се, е риторичен, но в тази глава най-сетне ще подходим директно към централния въпрос на тази книга: защо технологията се е развивала с толкова различни темпове на различните континенти?

За отправна точка в нашата дискусия ще използваме едно широко разпространено мнение, намерило израз в поговорката „Нуждата учи човека“25. Или най-общо казано, новото (в лицето на изобретенията) се появява само тогава когато цялото общество изпитва въпиеща нужда от него — примерно когато вече широко се признава факта, че дадена технология е остаряла и спъва общото развитие. Мераклиите-изобратетели, мотивирани от перспективата да се сдобият с пари или слава, се заемат с тази насъщна потребност и се опитват да я удовлетворят. В един момент някой от тях намира и най-доброто решение на проблема. На свой ред обществото намира практическо приложение на това решение, стига то да е съвместимо с неговите ценности, а и с останалите технологии.

Има обаче един проблем: много малко са изобретенията, които действително се вписват в тази широко разпространена представа за нуждата като „учител на човека“. През 1942 г. американското правителство дава зелена светлина на проекта „Манхатън“ с нескритата цел да бъде създадена атомна бомба, преди нацистка Германия да успее да стори същото. След три години проектът е реализиран успешно, което коства на данъкоплатците два милиарда долара (равни на днешни двайсет). Друг такъв пример е маганът, изобретен през 1794 г. от Илай Уитни, за да замени трудоемкото ръчно почистване на памука, отглеждан в Южните щати, както и създадената през 1769 г. от Джеймс Уат парна машина, която пък е трябвало да реши проблема с изпомпването на водата от британските рудници.

Тези добре известни примери ни изкусяват да мислим, че и другите велики открития в сферата на технологията също са се появили в отговор на някоя обществена потребност. Истината е, че много (ако не и повечето) изобретения са създадени от хора, движени просто от любопитство или от любов към самото „откривателство“, без да има каквато и да било належаща нужда от продукта, който те са имали предвид. Винаги, когато е сътворявал нещо, изобретателят е трябвало сам да му търси приложение. И едва след като изобретението му е било използвано по-дълго време, хората са заживявали с чувството, че те наистина са се „нуждаели“ от него. Да не говорим, че е имало и изобретения, създадени с точно определена цел, които по-късно са намирали много по-широко приложение в съвършено друго и неподозирано дотогава поле. Някои може би ще се изненадат, когато научат, че сред изобретенията, които дълго са търсели адекватно приложение, са и повечето по-значими пробиви в областта на технологиите през модерната епоха — като се започне от аероплана и автомобила и се стигне до двигателя с вътрешно горене и електрическата крушка или пък фонографа и транзистора.

Особено красноречив е примерът с фонографа на Томас Едисън — най-оригиналното изобретение на най-великия изобретател на модерните времена. Когато създал своя първи фонограф през 1877 г., Едисън публикувал статия, в която изброил поне десет възможни употреби на своя продукт. Сред тях били съхраняването на последни слова на умиращи, записването на книги за незрящи читатели, обявяването на точния час, че дори и уроците по правоговор. Очевидно възпроизвеждането на музика не е било сред най-важните приоритети на Едисън. Той дори подхвърлил на асистента си, че изобретението му всъщност няма никаква търговска стойност. След някоя и друга година променил мнението си и навлязъл не на шега в бизнеса с фонографите — но ги предлагал само като „диктофони“ за тогавашните канцеларии. Когато други предприемачи стигнали до идеята за джубокса — фонографът да свири популярни музикални творби, ако му се пусне монета, Едисън искрено се възмутил. Това не само „профанирало“ идеята му, но и щяло да попречи на изобретението му да намери дължимото сериозно признание в практиката. Трябвало да минат още двайсет години, за да се съгласи, макар и неохотно, че основното приложение на фонографа е именно това — да записва и възпроизвежда музика.

Двигателят с вътрешно горене е още едно изобретение, чието приложение днес ни изглежда повече от очевидно. Но и той не се е появил, за да откликне на някаква „нужда“. Когато през 1866 г. Николаус Ото е конструирал своя пръв (газов) двигател, обществената потребност от транспорт вече от шест хилядолетия е била удовлетворявана от конете, нищо че през последните няколко десетилетия сходни функции са започнали да изпълняват и локомотивите. Точно в този момент не е имало криза в снабдяването с коне или пък масово недоволство от железниците.

Тъй като изобретената от Ото машина не била мощна, но затова пък тежка и висока седем фута, видът й едва ли е бил особено привлекателен, особено на фона на някой породист жребец. С течение на времето в нея били внесени някои подобрения, които позволили през 1885 г. на Готфрид Даймлер да прикачи един такъв двигател към велосипед и по този начин да създаде първия мотоциклет. Първият камион обаче е трябвало да почака до 1896 г.

До 1905 г. моторните превозни средства са били просто скъпи и не дотам надеждни играчки за богати. Това обаче устройвало напълно обществото и тези нагласи продължили до Първата световна война, когато военните изведнъж установили, че имат нужда от камиони, и то колкото се може повече. След войната започнало интензивно лобиране от страна на производителите и военните, което най-сетне убедило обществото от какво всъщност се нуждае. Едва тогава камионите започнали да изместват конските каруци в индустриализираните страни. Но дори и в най-големите американски градове тази замяна отнела близо половин столетие.

На изобретателите често се налага да упорстват в заниманията си без видима „обществена потребност“, особено ако началните резултати не са от най-обнадеждаващите. Първите фотоапарати, пишещи машини и телевизори едва ли са изглеждали по-привлекателно от двуметровата железария на хер Ото. Изобретателят така или иначе е пристрастен, затова му е трудно да предвиди дали невзрачният прототип, който е сътворил, ще намери приложение и какво всъщност ще е то, да не говорим, че ако се наложи да го усъвършенства, също ще са му нужни време и средства. В Щатите ежегодно се патентоват близо 70 000 нови изобретения, като само някои от тях стигат до етапа на комерсиалното производство. На всяко велико изобретение, намерило с времето широко приложение, се падат безброй други, които така и не успяват да излязат от анонимността. Но и всяко изобретение, откликващо уж на точно определена потребност, може впоследствие да се окаже далеч по-полезно в съвършено друго поле. Джеймс Уат може и да е възнамерявал да изпомпва вода от рудниците, но съвсем скоро изобретената от него парна машина е започнала да захранва с енергия памучните фабрики, а после и локомотивите и корабите (при това с още по-голям ефект).

В този смисъл популярната престава, която ни послужи за отправна точка, всъщност разменя обичайните места на човешката изобретателност и нуждата. Един вид поставя каруцата пред коня. Тя като че ли доста надценява ролята на „изключителните гении“ като Уат и Едисън. Тази „героична теория на изобретението“, както понякога я наричат, получава солидна подкрепа и от патентното право, тъй като всеки кандидатстващ за патент е длъжен да докаже „новостта“ на изобретението си. Тоест всеки изобретател си има и много осезателен финансов стимул, за да охули или просто да премълчи постигнатото от предшествениците му. От гледна точка на специалиста по патентно право идеално изобретение би било това, което е възникнало „без прецедент“ — подобно на Атина Палада, която изскочила вече напълно оформена и в разцвета на женствеността си от божествения лоб на Зевс.

В действителност обаче нещата стоят по друг начин — дори и при най-прочутите и най-революционни открития в съвременната история зад гръмката фраза „X е откривател на Y“ всъщност се крият безброй премълчавани имена. В училище най-редовно ни набиват в главите, че Джеймс Уат е изобретил парната машина през 1769 г. — според легендата идеята му хрумнала, като наблюдавал парата, струяща от чучура на един чайник. Това може да звучи интригуващо като художествена проза, но горчивата истина е, че Уат бил осенен от идеята си, когато се опитвал да ремонтира една от машините на Томас Нюкомън. Техният прототип е бил изобретен преди 57 години и от него са били произведени поне стотина бройки до момента, в който Джеймс е решил да се пробва като шлосер. Това обаче не изчерпва историята. Творението на Нюкомън на свой ред е следвало стъпките на една друга машина, която англичанинът Томас Сейвъри е патентовал още през 1698 г., а тя пък е следвала модела, измислен (но така и не претворен на дело) от французина Денис Папен около 1680 г., а той също е имал паралели в идеите на някои негови предшественици като холандеца Кристиан Хюйгенс и други. С казаното не искаме да омаловажим постижението на Джеймс Уат — той действително е внесъл много съществени подобрения в машината на Нюкомън (като е прикачил към нея отделен парен кондензатор и двупосочно действащ цилиндър), но на същото основание можем да твърдим, че и Нюкомън е подобрил съществено постижението на Сейвъри.

Подобни истории могат да се разкажат и за всички модерни открития — по простата причина, че те са още по-надлежно документирани. „Героят“, на когото традицията приписва някое изобретение, най-често следва примера на предишни изобретатели, които са имали подобна идея и вече са създали съответния проект, работен модел и дори (както в случая с парната машина на Нюкомън) цели търговски партиди. Със своето знаменито „изобретение“ — електрическа лампа с нажежаема жичка (според официалната версия, създадено през нощта на 21 октомври 1879 г.) — Едисън по-скоро е внесъл съществени подобрения в многото вече създадени такива „крушки“, патентовани от други изобретатели в периода между 1841 и 1878 г. По същия начин и аеропланът на братя Райт, задвижван със „силата на човешкия ум“, е бил предшестван от безмоторните летала на Ото Лилиентал и Самюъл Ленгли; телеграфът на Самюъл Морз — от тези на Джоузеф Хенри, Уилям Кук и Чарлз Уитстоун; а маганът на Илай Уитни, предвиден за почистване на късовлакнест памук, е бил подобрение на онези приспособления, с които от хилядолетия са чистели хубавия дълговлакнест („сийайлъндски“) памук.

Разбира се, приносът на Уат, Едисън, братя Райт, Морз и Уитни е бил повече от решаващ, затова и изобретенията им са пожънали заслужен търговски успех. Но както споменахме, в много случаи формата, под която едно изобретение намира приложение в практиката, се оказва доста по-различна от това, което е предполагал човекът, който се води за негов изобретател. Нас обаче ни интересува повече един друг въпрос: дали общият, или доминиращ исторически модел би се променил съществено, ако гениалният изобретател не се е бил родил на най-подходящото място и в най-подходящия момент? Отговорът е категоричен: такива незаменими личности никога не е имало. Всеки велик изобретател е имал талантливи предшественици (и следовници) и е направил подобренията си в момент, в който и обществото вече е било „узряло“, т.е. можело е да се възползва от неговия продукт. С други думи, трагедията на онзи безименен „герой“, усъвършенствал щемпелите за Фестоския диск, е в това, че е сътворил нещо, на което тогавашното общество не е можело да намери по-широко приложение.

Приведох примери главно от историята на модерните технологии, защото те са и най-добре документирани. Двата ми основни извода се свеждат до следното: технологията се развива по-скоро кумулативно, отколкото под формата на изолирани „героически“ дела, а също и че изобретенията обикновено намират по-широко приложение едва след като са били създадени, като това приложение невинаги има връзка с предварителната нагласа, с която са ги създавали. И тези изводи важат с още по-голяма сила за недокументираната история на древната технология. Ловците-събирачи от Ледниковата епоха със сигурност са забелязвали какви причудливи форми приема обгореният пясък и варовик в техните огнища, но условията, в които са живеели са били такива, че е нямало как да предвидят онази дълга поредица от случайни и нямащи връзка помежду си открития, която е щяла да доведе до първите римски остъклени прозорци (от I в.), но преди това е минала през първите глазирани накити (ок. 4000 г. пр.Хр.), първите стъклени изделия в Египет и Месопотамия (ок. 2500 г. пр.Хр.) и първите стъклени съдове (ок. 1500 г. пр.Хр.).

Не знаем нищо за обстоятелствата, при които са се появили тези първи „стъкларии“. Но затова пък можем да разгадаем методиката на праисторическите изобретатели, ако наблюдаваме по-внимателно днешните „примитивни“ народи — например новогвинейците, с които аз работя. Вече споменах, че те познават стотици местни растителни и животински видове, което включва и тяхната хранителна и медицинска стойност плюс ред други употреби. Тези хора демонстрират същата осведоменост и по отношение на десетки минерали, срещащи се в тяхната околна среда — колко са твърди, как реагират на удар, къртене и т.н. и дали изобщо стават за „нещо“. Цялата тази информация е натрупана по пътя на наблюдението и експеримента. Всеки път, когато съм взимал със себе си някой новогвинеец, за да работим в област, отдалечена от родния му дом, съм ставал свидетел и на най-различни „открития“ и „творчески инвенции“. В нова обстановка те непрекъснато се натъкват на непознати неща, оглеждат ги, „бърникат“ ги и ако преценят, че могат да им свършат някаква работа, си ги носят вкъщи. Същия процес съм наблюдавал и когато съм напускал поредния си бивак в джунглата. Тогава пък пристигат местните и старателно претършуват всичко, което съм оставил по една или друга причина там. Играят си с вещите, изхвърлени от мен като непотребни, и се опитват да разберат дали те няма да се окажат потребни в някакъв техен, новогвинейски „контекст“. Празните консервени кутии са най-лесно приложими: моментално се превръщат в контейнери. Останалите вещи се подлагат на серия от тестове, за да намерят приложение, което най-често няма нищо общо с онова, за което са предназначени. Иначе как баналният жълт молив 2B би се превърнал в украшение, втъкнато в пробитото ухо (или хрущял на носа)? Ами това парче от счупена чаша? Дали пък не може да се използва като… нож? Може. Значи еврика!

„Суровините“, с които са разполагали древните, са били само естествени материали: камъни, дървета, кости, кожи, влакна, глина, пясък, варовик и минерали. Постепенно те са се научили да изработват сечива от камък, дърво и кост. Превръщали са определени видове глина в грънци и тухли. По този начин са се научили да превръщат и някои смеси от пясък, варовик и други „боклуци“ в стъкло, както и да обработват наличните меки метали (главно мед и злато), а след това да извличат метал от руда, а накрая и да обработват твърдите метали като бронз и желязо.

Типични примери за открития, осъществени по пътя на налучкването, са барутът и бензинът. Леснозапалимите естествени продукти неизбежно се набиват на очи (особено ако някой смолист дънер изригне в рой искри сред лагерния огън). През II хилядолетие пр.Хр. в Месопотамия вече извличали тонове земно масло, като нагрявали черната минерална смола, наречена асфалт. Древните гърци намерили приложение на най-различни комбинации от земно масло, катран, смола, сяра и негасена вар във военното дело — от тях изготвяли запалителни смеси, които изстрелвали с катапулти и лъкове, включително и от кораби. Алхимиците в ислямския свят, които били особено умели в сферата на дестилацията и произвеждали алкохолни напитки и парфюми, успели да разложат земното масло на фракции, някои от които се оказали още по-ефикасни запалителни средства. Превърнати в „гранати“, „ракети“ и „торпеда“, те изиграли ключова роля в ислямската победа над кръстоносците. Междувременно китайците открили (от горчив опит), че една по-специфична смес от сяра, дървени въглища и селитра, станала впоследствие известна като барут, е и особено взривоопасна. Ако в един ислямски химически трактат, съставен около 1100 г., са описани седем рецепти за приготвяне на барут, то в един по-късен, от 1280 г., вече са включени над седемдесет, и то с широк спектър на приложение — от увеселителни ракети до оръдейни заряди.

Колкото до дестилацията на петрол след Средновековието, химиците от XIX в. откриват междинната му фракция, която се оказва особено полезна като гориво за газените лампи. Същите химици обаче преценяват най-летливата му фракция (бензинът) като ненужен остатъчен продукт — до момента, в който установяват, че той е идеален за двигателите с вътрешно горене. Днес обаче едва ли някой си спомня, че бензинът, тази отличителна черта на съвременната цивилизация, също е започнал своя път като изобретение, което тепърва е трябвало да намери приложение.

Щом едно откритие намери приложение като нова технология, следващата стъпка е да бъде убедено обществото, че има нужда от него. Това, че предлагаш някакво по-голямо, по-бързо и по-мощно средство за извършване на дадена дейност, още не е гаранция, че то ще бъде прието с отворени обятия. Безброй такива технологии не са били приети изобщо или това е станало след дълга съпротива. Особено конфузни са някои случаи от по-ново време — когато през 1971 г. американският конгрес отхвърли предложението да бъде създаден фонд за конструирането на свръхзвукови самолети, нежеланието в световен мащаб да бъде приета нова и по-ефикасна клавиатура за писане или пък неохотата, с която британците смениха газовото с електрическо осветление. Тогава възниква следният въпрос: кое всъщност кара обществото да приеме някое откритие?

Да започнем с това — доколко приемливи са нововъведенията в рамките на едно общество. Оказва се, че има поне четири фактора, влияещи върху приемането на новото.

Първият и най-очевиден фактор — това е съотношението между икономическото развитие и наличната технология. Колелото може и да е от огромна полза за модерните индустриални общества, но не и за някои други. Древните мексиканци са майсторели малки „колесари“ за забавление, без да им минава мисълта, че биха могли да ги използват и като превозни средства. Това днес звучи абсурдно, но е достатъчно да си припомним, че тези хора не са разполагали с домашни животни, че да ги впрягат в каруци, затова и последните не са можели да бъдат алтернатива на мексиканските хамали.

Второто, което трябва да отчитаме, е социалният статус и свързаният с него престиж, които биха могли да компенсират евентуалните икономически разходи. И днес милиони хора предпочитат „дизайнерските“ джинси, двойно по-скъпи от също така здравите, но по-скромни марки, защото смятат, че етикетът на „престижната“ марка е и свидетелство за определен социален статус, за което си струва да се изръсят. Горе-долу на същото основание в Япония продължават и до днес да използват изключително увъртяната система канджи, независимо че си имат много по-лесна и по-ефикасна в лицето на сричковата азбука кана. Познаването на йероглифите говори за ерудираност, а да си ерудит е престижно. Малцина биха устояли на такова изкушение…

Друг важен фактор е съвместимостта на изобретението с т.нар. запазени интереси. Тази книга (както впрочем и повечето, които са ви попадали) е написана на клавиатура QWERTY, наречена на шестте букви отляво на най-горния ред. Колкото и странно да звучи, това подреждане е било направено още през 1873 г., противно на всякакви правила за удобство. Нещо повече, в случая са приложени и някои доста мръсни трикове, чиято единствена цел е да бъде затруднен максимално пишещият. Например, най-често употребяваните букви са пръснати по цялата клавиатура, а немалка част от тях са съсредоточени в лявата й част (където десничарите, т.е. мнозинството хора, са принудени да си служат с по-слабата си ръка). Причината за тази въпиеща непродуктивност е в това, че пишещите машини от 1873 г. блокирали, ако клавишите се натискат прекалено бързо, затова производителите решили да забавят максимално самия процес на писане. Когато подобренията, внесени в пишещите машини, елиминирали проблема с блокирането, експериментите, проведени през 1932 г. с една по-ефикасно подредена клавиатура, показали, че тя може да увеличи два пъти скоростта ни на писане и да намали с цели 95% усилията, които влагаме в тази дейност. В отговор QWERTY се окопала още по-солидно. Вече 70 години и нещо „запазените интереси“ на стотици милиони хора — тези, които са свикнали с QWERTY, както и тези, които организират курсове по машинопис (с клавиатура QWERTY) плюс всички производители и продавачи на компютри и пишещи машини — осуетяват всеки наш опит да минем на по-удобни и ефикасни клавиатури.

Тази история може да мине и за забавна, но в много такива случаи се е стигало до значително по-тежки икономически последствия. Защо например Япония доминира на днешния световен пазар на електронни продукти, и то до такава степен, че това се отразява отрицателно на щатския баланс на плащанията с нея, независимо че транзисторите са изобретени и патентовани именно в САЩ? Защото „Сони“ откупи лиценза за производството им от „Уестърн Илектрик“ в момент, когато американската електронна промишленост бълваше на поразия модели с електронни лампи и не желаеше да има конкуренция между собствените й продукти. Защо в британските градове са използвали газени лампи в уличното осветление чак до 20-те години на XX в., макар и щатските и немските отдавна вече да са били електрифицирани? Защото тамошните градски власти са инвестирали щедро в газоснабдяването и редовно са създавали пречки пред конкуренцията в лицето на електрическите компании.

Последният фактор е свързан с една друга социална особеност — доколко бързо могат да бъдат оценени предимствата на новото. През 1340 г., когато огнестрелните оръжия още са били непознати в по-голямата част на Европа, двама английски благородници — графовете на Дарби и Солсбъри — случайно присъствали на битката при Тарифа, в която маврите обстрелвали с оръдия испанците. Впечатлени от видяното, графовете въвели топовете и в английската армия, където ги приели с възторг и само след шест години ги използвали (за огромно неудоволствие на французите) в битката при Креси.

Ето как колелото, марковите дънки и клавиатурата QWERTY могат да ни послужат като примери, за да разберем причините, поради които дадено общество не приема еднакво радушно всички нови изобретения. Но и положителното отношение към дадена новост варира значително в съвременните общества. Всеки от нас е чувал онази популярна констатация, според която земеделските общества от Третия свят възприемат нововъведенията много по-неохотно от тези, които вече са индустриализирани по западен образец. Но дори и в самия индустриализиран свят някои общества се оказват по-възприемчиви от останалите. Ако се окаже, че са възникнали на континентална основа, тези различия биха обяснили защо на някои континенти технологията се е развила по-бързо, отколкото на другите. Например ако по някакви свои съображения обществата на австралийските аборигени са се противопоставяли упорито на всяка промяна в бита си, то това би обяснило защо са продължили да си служат с каменни сечива, след като на всички други континенти вече са били минали на метални. Защо наистина се стига до тези различни степени на възприемчивост?

За целта историците на технологията са изготвили цял списък, включващ поне четиринайсет фактора, които биха могли да обяснят тези различия. Един от тях е средната продължителност на живота — ако е по-голяма, тя би осигурила на бъдещия изобретател достатъчно време, за да натрупа необходимите технологически познания, а и би му вдъхнала нужното търпение и сигурност, за да се заеме с някой по-дългосрочен проект, без да разчита на незабавен успех. В този смисъл по-голямата средна продължителност на живота, за която трябва да благодарим на модерната медицина, би могла да обясни и стремително нарастващия брой на новите изобретения в съвременния свят.

Следващите пет фактора са свързани с икономическата организация на обществото:

1) Смята се, че наличието на евтина работна (т.е. робска) ръка в класическата епоха не е стимулирало изобретателността на тогавашните хора, докато днешните високи надници сами по себе си са достатъчно основание за търсенето на по-ефикасни технологически решения. Например опасенията, че новата имиграционна политика ще отреже достъпа на нископлатените мексикански сезонни работници до калифорнийските ферми бяха солиден довод за създаването на нови сортове домати, които могат да се берат и с комбайни.

2) Патентното дело и законите за авторското право възнаграждават щедро авторите на нововъведения в модерния Запад, докато липсата на подобни законови гаранции не насърчава особено новаторството в днешен Китай.

3) Съвременните индустриални общества предлагат и отлични условия за техническа подготовка — нещо, което не може да се каже за средновековния ислямски свят или днешния Заир.

4) Модерният капитализъм — за разлика от древноримската икономика — е организиран по начин, който насърчава инвестициите в технологическото развитие.

5) Подчертаният индивидуализъм на американското общество позволява на по-находчивите изобретатели да се облагодетелстват лично от изобретенията си, докато силните семейни връзки в Нова Гвинея са гаранция, че ако някой започне да изкарва добри пари, в дома му ще се нанесат поне десетина негови роднини, които ще очакват той да ги храни и облича.

Следващите четири обяснения са по-скоро от идеологически, отколкото от икономически или организационен характер:

1) Склонността да се поемат рискове (като неотменна част от усилията за създаване на нещо ново) в някои общества е по-широко разпространена, отколкото в други.

2) Една уникална черта на европейското общество след епохата на Ренесанса е научният светоглед, който изключително много е допринесъл за днешните водещи позиции на Европа в областта на технологиите.

3) Толерантността към чуждото и неортодоксално мнение също стимулира новаторския дух — за разлика от традиционно консервативната нагласа на някои общества (например китайското, чийто еталон е била собствената му класическа древност).

4) Религиите също се различават в отношението си към технологическите нововъведения: смята се, че някои разклонения на юдаизма и християнството са настроени по-благоприятно към тях, докато някои разклонения на исляма, индуизма и брахманизма категорично ги отхвърлят.

И десетте хипотези звучат правдоподобно. Има обаче един проблем: никоя от тях не взема каквото и да било отношение към географията. Ако законите за авторското право, капитализмът и (донякъде) религията действително насърчават новаторството, кое тогава е станало причина за появата на тези фактори в ренесансова Европа, но не и в съвременна Индия или Китай?

Ако не друго, знаем поне насоката, в която тези десет фактора са влияли върху технологията. Действието на останалите четири хипотетични фактора — войната, централизираното управление, климатът и изобилието от естествени ресурси — явно е непостоянно: понякога те със сигурност поощряват развитието на технологията, но нерядко го възпрепятстват.

1) През цялата човешка история войната е била основен стимул за технологическите нововъведения. Например огромните инвестиции в ядрените технологии, направени през Втората световна война, както и в самолетостроенето и автомобилната промишленост през Първата разкриват нови хоризонти пред технологическата мисъл. Но войните по принцип са нещо деструктивно, затова и много често се оказват непреодолима пречка пред технологическия прогрес.

2) Силната централна власт може и да е насърчавала стремителното развитие на технологиите в Германия и Япония в края на XIX в., но през XVI в. е постигнала катастрофални резултати в Китай.

3) Много северноевропейци са на мнение, че суровият климат стимулира технологическото развитие, защото оцеляването в такива условия е невъзможно без наличието на технологии, докато по-мекият климат, при който „дрехите са ненужни, а бананите сами си падат от дърветата“ се отразява пагубно на прогреса. Има обаче и един диаметрално противоположен възглед, според който мекият климат спестява на хората необходимостта да се борят ежедневно за оцеляването си и им позволява да развиват творческите си заложби.

4) Спорно е и това дали изобилието от естествени ресурси стимулира технологическия прогрес. Да, богатите водни ресурси са стимулирали появата на воденици в дъждовната и пълна с реки Северна Европа, но защо такива технологии не са се развили и в още по-влажната Нова Гвинея? Изсичането на британските гори е сочено за една от причините, поради които Британия отрано е заела водещо място във въгледобивната промишленост, но защо обезлесяването не е постигнало същия ефект и в Китай?

Разбира се, тази дискусия не изчерпва абсолютно всички фактори, които биха обяснили защо отделните общества се различават във възприемчивостта си към новото. По-лошото е, че всички тези приблизителни или проксимални обяснения подминават въпроса за далеч по-важните и основни фактори. Това не ни помага особено в опита ни да разберем хода на световната история, тъй като технологията несъмнено е една от главните й движещи сили. Затова сега ще се опитам да докажа, че цялото това пъстро разнообразие от независими фактори, криещи се зад технологическите нововъведения, не е никаква пречка — напротив, то ни улеснява да разберем общите исторически модели.

С оглед на целите, които си поставяме в тази книга, най-важният въпрос, който горният списък буди у нас, би прозвучал така: дали всички тези фактори системно са се различавали на отделните континенти и дали именно те са способствали за различното им технологическо развитие? Повечето нормални читатели (а и немалко историци) биха дали положителен отговор, макар и с известни нюанси в самата формулировка. Например широко разпространено е убеждението, че австралийските аборигени като цяло са споделяли еднакви идеологически характеристики, което обяснява и изоставането им в сферата на технологиите. Смята се, че те открай време са с консервативен дух и живеят не в текущото емпирическо време, а в това на съновиденията (т.нар. dream time) — митическата епоха на светосътворението, затова и не са склонни да си поставят чисто практически цели, за да направят по-добър живота си в настоящето. Един от най-изтъкнатите историци на Африка пък определя своите земляци като хора интровертни и лишени от европейската „експанзивност“.

Всички тези твърдения обаче са чисто спекулативни. Досега никой не си е дал труда да изследва по-системно многобройните общества, живеещи при сходни социоикономически условия на различни континенти, както и системно проявяващите се идеологически различия между тях. Вместо това стандартните обяснения се движат в затворен кръг — щом съществуват технологически различия, значи съществуват и идеологически, и обратното.

В действителност нещата стоят по съвършено друг начин. В Нова Гвинея най-редовно съм се убеждавал, че многобройните местни общности значително се различават помежду си, що се отнася до светогледа. Подобно на индустриална Европа и Америка, „робуващата на традициите“ Нова Гвинея също има своите консервативни общества, упорито държащи на старите изпитани методи, които обаче живеят редом с други, които са по-новаторски настроени и селективно усвояват новите. И какво се получава? След пристигането на западните технологии днешните по-предприемчиви новогвинейци гледат максимално да се възползват от тях, за да доминират над по-консервативните си съседи.

Например, когато през 30-те години на миналия век навлизат за първи път в планините на Източна Нова Гвинея, европейците „откриват“ там десетки неизвестни племена, живеещи още в Каменната ера. Сред тях са и чимбу, които се оказват особено агресивни… в усвояването на западните технологии. Когато въпросните чимбу виждат, че белите заселници засаждат кафе, те също започват да го отглеждат като една бързо „осребряваща“ се земеделска култура. През 1961 г. се запознах с един 50-годишен чимбу, който не можеше да чете и носеше нещо като сламена „пола“, но макар и израснал сред хора, използващи каменни сечива, бе успял да забогатее от кафеените си насаждения, а приходите от тях бе вложил в малка дъскорезница (за която бе платил $ 100 000 в брой) и цял куп камионетки, с които извозваше кафеените зърна и нарязаните трупи до пазара. Затова пък едно от съседните племена, дариби, с което работих близо осем години, бе подчертано консервативно и не проявяваше никакъв интерес към новите технологии. Когато в земите им кацна първият хеликоптер, те му хвърлиха само един бегъл поглед и се върнаха към обичайните си занимания — ако бяха чимбу, щяха поне да попитат за цената му. В резултат на всичко това днес чимбу навлизат все по-дълбоко в дарибските земи и ги превръщат в кафеени плантации, а на самите дариби отреждат недотам престижната роля на черноработници.

Същото явление може да се види и на всеки друг континент. Навсякъде има общества, които са по-възприемчиви от останалите, усвояват селективно чуждите методи и технологии и ги вграждат успешно в собствения си бит. Например, ако говорим за предприемчивост, нигерийският еквивалент на чимбу е ибо. Днес най-многобройното индианско племе в Съединените щати са навахо, които при идването на европейците са били просто една от стотиците такива общности. Но тези навахи са демонстрирали особена гъвкавост и умение да подхождат селективно към новото. Успели са да интегрират западните бои и оцветители в своето традиционно тъкачество, научили са се да обработват сребро и да отглеждат добитък и днес карат пикапи и камиони, независимо че продължават да живеят в традиционните си общности.

Сред уж консервативните австралийски аборигени също са се срещали и по-възприемчиви, наред с по-„закостенелите“. В единия край на спектъра са били тасманийците, които са продължавали да си служат с каменни сечива, вече изоставени в по-голямата част на континентална Австралия. В другия са попадали някои рибарски селища в Югоизточна Австралия, чиито жители са били създали и такива сложни технологии като изкуствените канали, бентовете и таляните.

Тоест развитието и възприемчивостта към новите технологии варират значително сред отделните общества на един и същ континент. Но те варират с времето и в рамките на едно и също общество. Днешните ислямски общества в Близкия изток са сравнително консервативни и, така да се каже, не са в челните редици на технологическия прогрес. Но техните средновековни предци са били доста напреднали в технологическо отношение и открити към новото. Процентът на грамотните е бил значително по-висок в сравнение с тогавашна Европа. Тези хора са успели също така да усвоят наследството на класическата елинска цивилизация, и то до такава степен, че много класически гръцки творби са стигнали до нас благодарение на арабските им преписи. Изобретявали са и са усъвършенствали вятърни мелници и воденици, развивали са тригонометрията, механиката и приложната химия, създавали са нови иригационни методи. Да не говорим, че от Китай са усвоили хартията и барута и именно те са ги предали на европейците. Тоест през Средновековието потокът от нови технологии е течал от ислямския свят към Европа, а не в обратната посока, както е днес. И този курс е бил променен със 180° едва в началото на XVI в.

Новаторството в Китай също е варирало значително във времето. Някъде до 1450 г. Китай е бил технологически много по-иновационен и по-напреднал от Европа, а дори и от средновековния ислямски свят. Дългият списък на китайските изобретения включва шлюзовете на напоителните канали, чугуна, дълбоката оран, сбруята, барута, хвърчилата, магнитния компас, печатарския набор, хартията, книгопечатането (ако не броим изолирания случай с Фестоския диск), корабния рул тип „ахтерщевен“ и… ръчната количка. След това новаторският порив като че ли секва, а причините ще обсъдим в епилога на тази книга. Днес сме склонни да мислим, че западноевропейските и произлезлите от тях северноамерикански общества са водещите сили в технологическия прогрес, но не бива да забравяме, че до края на Средновековието технологията в Западна Европа е била по-слабо развита от всяка друга „цивилизована“ част на Стария свят.

Тоест не е вярно това, че обществата на някои континенти по принцип са по-склонни да приемат новото, а тези на другите са по-консервативни. На всеки континент и по всяко време наред с иновационните е имало и консервативни общества. Освен това дори в рамките на един и същ регион възприемчивостта е варирала с времето.

Ако поразмислим ще видим, че тези заключения не биха и могли да бъдат други при положение, че иновативността на едно общество се определя от многобройни независими фактори. Ако и учените не ги познават обстойно, тази иновативност се оказва абсолютно непредсказуема. Затова много социолози продължават и сега да спорят за конкретните причини, поради които отношението към нововъведенията така радикално се е променяло с хода на времето в ислямския свят, Китай и Европа, или пък защо чимбу, ибо и навахо са се оказали далеч по-възприемчиви (и предприемчиви) от своите съседи. Но за този, който изследва общите исторически модели, няма особено значение кои са конкретните причини за отделните казуси. По един парадоксален начин многобройните фактори, влияещи върху иновативността, на практика улесняват задачата на историка, тъй като различните реакции към новото, демонстрирани от отделните общества, се оказват повече или по-малко променливи величини. Което пък означава, че в рамките на всеки отделен ареал (стига да е достатъчно голям — примерно континент) и във всеки отделен исторически момент някои общества ще проявяват по-голяма охота за нововъведения в сравнение с останалите.

Откъде всъщност идват самите нововъведения? Ако изключим шепата на брой общества, които в миналото са живели в пълна изолация, за останалите важи правилото, че много (ако не и повечето) техни нови технологии не са били създадени на местна почва, а са били заимствани от други общества. Съотношението между местен почин и заимстване зависи главно от два фактора: доколко условията позволяват развитието на дадена технология и… кои са най-близките ти съседи.

Някои открития са пряко следствие от работата с естествени суровини. Световната история е пълна със случаи, в които до такива открития се е стигало напълно самостоятелно на различни места и по различно време. Такъв пример, на който вече се спряхме обстойно, е одомашняването на растенията — в поне девет от случаите можем да говорим за самостоятелно възникнало земеделие. Друг пример е грънчарството, в чието развитие най-вероятно са намерили практическо приложение наблюденията на начините, по които глината (един от най-широко разпространените естествени материали) реагира на външни въздействия. В Япония то се появило преди около четиринайсет хилядолетия, в Плодородния полумесец и Китай — преди десет, а след това и в Амазония, Сахел, американския Югозапад и Мексико.

Пример за едно далеч по-трудно откритие е писмеността, която едва ли е плод на дългогодишни наблюдения върху естествената среда. Както видяхме в Глава XII, само в няколко случая тя е възникнала самостоятелно, а буквеното писмо (азбуката) най-вероятно се е родило само веднъж в световната история. Също така трудно се е стигнало и до такива открития като водното колело, ръчната мелница, зъбната протеза, компаса, вятърната мелница и камера обскура. Откривали са ги (и са ги преоткривали) в Стария свят, но никога в Новия.

Обикновено хората са се сдобивали с такива по-сложни изобретения по пътя на заимстването, защото те са се разпространявали много бързо, което подсказва, че едва ли са били създавани самостоятелно на различни места. Красноречив пример е колелото, чиято най-ранна поява е датирана около 3400 г. пр.Хр., в зоната на Черноморието, но през следващите няколко века се е разпространило и в повечето части на Европа и Азия. Всички тези най-стари колела в Стария свят са били с една и съща форма — не онзи обръч, укрепен със спици, който познаваме днес, а плътен дървен кръг, сглобен от три талпи. Затова пък единствените колела, познати в Новия свят (за които знаем от изображенията по мексиканските керамични съдове) са се състояли само от една плоскост, което подсказва, че колелото там е възникнало напълно самостоятелно (нищо, че това се е случило за втори път в световната история), а най-сериозният довод в подкрепа на това твърдение е изолираността на Централна Америка от цивилизациите в Стария свят.

Едва ли някой би повярвал, че в рамките само на няколко века въпросното дървено колело, сглобено от три сегмента, се появявало многократно и съвършено случайно на най-различни и отдалечени едно от друго места в Стария свят при положение, че през предишните седем милиони години човечеството се е справяло някак си и без колела. Очевидно не друго, а практическата му стойност е причината то да се разпространи толкова бързо от мястото, където е било създадено за първи път. Сред другите примери за по-сложни технологии, възникнали на точно определено място в Западна Азия и плъзнали по целия древен Стар свят, са бравите, скрипците, ръчните (и вятърни) мелници и, разбира се, азбуката. Аналогичен пример за такава технологическа дифузия в Новия свят е металообработването, възникнало за първи път в Андите, но стигнало през Панамския провлак и до Мезоамерика.

Когато дадено изобретение с по-широко приложение се появи в рамките на едно общество, то обикновено се разпространява по следните два начина. В първия случай съседните общества виждат или чуват, че някой е открил нещо интересно, харесват го и също се сдобиват с него. Вторият начин е доста по-неприятен — когато обществото, не разполагащо с дадена технология, се убеждава в предимствата й едва при пряк сблъсък с тези, които я владеят, и вследствие на това бива покорено или прогонено от родните си места. Един прост пример е разпространението на мускетите сред новозеландските маори. Някъде към 1818 г. едно от племената, нгапухи, се сдобива с мускети от европейските търговци. През следващите петнайсет години Нова Зеландия е разтърсена от т.нар. „Мускетни войни“, а племената, не разполагащи с огнестрелни оръжия, са изправени пред следната деликатна дилема — или да си купят пушки, или да се покорят на онези, които вече са успели да го сторят. В крайна сметка новата технология се разпространява из цяла Нова Зеландия и към 1833 г. с мускети вече разполагат всички племена — имам предвид оцелелите…26

Когато обществото усвоява новата технология от създателите й, тази дифузия може да протече в най-различен контекст. Това включва мирна търговия (както през 1954 г., когато транзисторите стигат от Съединените щати до Япония), шпионаж (например открадването на копринените буби от Югоизточна Азия и пренасянето им в Близкия изток през 552 г.), емиграция (френските стъкларски и тъкачни техники започват да се разпространяват из Европа, когато през 1685 г. от Франция са прогонени 200 000 хугеноти), както и война. Особено красноречив е случаят с пренасянето на китайските технологии за производство на хартия в ислямския свят, което става възможно едва след като арабите разгромяват китайците в битката при река Талас през 751 г. Сред пленниците се оказват и такива, които са запознати с тези технологии. Победителите ги отвеждат в Самарканд и там те полагат основите на местното производство на хартия.

В предишната глава видяхме, че дифузията на културни нововъведения може да става чрез „прекопиране“ и на най-дребните детайли, но и чрез заимстване на основната идея, от която впоследствие се извеждат и всички детайли. Тези два алтернативни начина важат и за технологиите. Ако в горния параграф ставаше дума по-често за „прекопиране“, то появата на китайските технологии за производство на порцелан в Европа е по-скоро пример за „идейна дифузия“. Порцеланът, един изключително фин керамичен продукт, е създаден в Китай около VII в. Когато през XIV в. той започва да се появява и в Европа (пренасян по Пътя на коприната, но без никаква информация за начините на производството му), пожънва огромен успех и предизвиква лавина от безуспешни опити за създаване на негови имитации. Едва през 1707 г. немският алхимик Йохан Бьотгер, след продължителни експерименти с най-различни минерали и глини, стига до решението на загадката и полага основите на световноизвестния днес майсенски завод за порцелан. В резултат на по-късните и относително самостоятелни експерименти във Франция и Англия се появяват и други подобни продукти: севърският, уеджуудският и споудският порцелан. Тоест на европейските „грънчари“ се е наложило да открият повторно китайските методи, но поне са знаели какво искат да постигнат, защото са разполагали с нагледен образец.

В зависимост от географското си местоположение обществата се различават в още едно много важно отношение — доколко естествените условия им позволяват да усвояват технологии от други общества. Най-изолирани в по-новата история са се оказали тасманийците, които са обитавали, без да се отличават с кой знае какви мореплавателски умения, един самотен остров, отстоящ на 100 мили от Австралия, която пък (ако трябва да бъдем откровени) е най-изолираният континент на Земята. Тасманийците не са имали никакви контакти с други общества в продължение на десет хилядолетия, затова не са се сдобили и с други технологии освен тези, които сами са създали. До австралийците и новогвинейците, чиято пък единствена връзка с азиатския материк е индонезийската островна верига, са стигнали само някои от нещата, открити в Азия. С много повече възможности за усвояване на технологии по пътя на дифузията са разполагали обществата, живеещи на по-големите континенти. При тях технологическият прогрес е протичал и най-бързо, защото са акумулирали не само своите открития, но и тези на съседите си. Например средновековният ислямски свят, разположен в централната част на Евразия, е получил редица технологии от Индия и Китай, но е наследил и постиженията на древногръцката наука.

Огромното значение на такива фактори като технологическата дифузия и подходящото за нея географско разположение проличава особено ярко в някои привидно необясними случаи, когато цели общества са се отказвали от изключително ефикасни технологии. Ние сме свикнали с мисълта, че щом една полезна технология е намерила практическо приложение, тя така или иначе ще се използва, докато не бъде заменена с още по-добра. В реалността обаче нещата стоят по по-различен начин — не е достатъчно само да усвоиш една технология, а трябва и да я поддържаш, което също зависи от куп непредвидими фактори. Всяко общество понякога изпада в странни настроения (да ги наречем „капризи“), по време на които безполезни неща се сдобиват с икономическа стойност, а полезните пък временно се обезценяват. Днес, когато почти всички общества на Земята са свързани помежду си, ни е трудно да си представим, че някое от тях би могло да се окаже толкова капризно, че да се откаже от наистина важна технология. Но дори и да се получи нещо подобно, това общество все някога ще види, че съседите му използват успешно спорния продукт и ще има възможност отново да го придобие (което би било пример за дифузия), защото в противен случай то просто ще бъде покорено от същите тези съседи. Тоест подобни капризи биха намерили почва само сред някои по-изолирани общества.

Класически пример за това е отказът на Япония да развива модерна оръжейна промишленост. Огнестрелните оръжия са достигнали бреговете й още през 1543 г. с китайска джонка, на която имало и двама португалски авантюристи, въоръжени с аркебузи (едни доста примитивни пушки). Японците били толкова впечатлени от новото оръжие, че веднага започнали местното му производство, внесли значителни подобрения в наличната технология и само след половин век, към 1600 г., вече разполагали с много повече, а и много по-добри пушки от всяка друга страна в света.

Действали обаче и някои други фактори, които възпрепятствали налагането на огнестрелните оръжия в Япония. Страната си имала и доста многочислено воинско съсловие, самураите, за които мечовете били не само произведения на изкуството, но и нагледен символ на техния социален статус (както и практическо средство да държат изкъсо низшите съсловия). Дотогава японските бойни изкуства намирали най-висш израз в дуелите между самураи, които заставали на някое открито пространство, произнасяли ритуални речи, а после кръстосвали мечовете си по възможно най-изискания и грациозен начин. На всичкото отгоре пушките били някаква чуждоземска „измишльотина“ и заслужавали единствено презрение — както впрочем и всички други вносни артикули след споменатата 1600 г. За начало контролираното от самураи правителство ограничило производството на пушки само в няколко града. После наложило изискването оръжейниците да имат официално разрешение от властите, за да упражняват занаята си. Следващата му стъпка била да започне да издава такива лицензи само на онези майстори, които ще изпълняват държавни поръчки. После пък започнало да намалява тези поръчки и в крайна сметка Япония отново се оказала без функционални огнестрелни оръжия.

Между тогавашните европейски управници също са се срещали и такива, които са презирали огнестрелните оръжия и се опитвали да ограничат разпространението им. Но в Европа тези мерки никога не са стигали до крайности по простата причина, че всяка страна, която би се отказала от огнестрелните оръжия, е рискувала начаса да бъде завладяна от съседите си. Япония е можела да си позволи лукса да се откаже от една толкова перспективна нова технология, тъй като страната е била гъсто населена и разположена на няколко изолирани от материка острова. Илюзията за безопасност обаче се е разсеяла през 1853 г., при „визитата“ на комодор Пери, чиято флотилия е била въоръжена с най-модерната за момента артилерия и това е било достатъчно убедителен довод за японците да възобновят колкото се може по-бързо оръжейната си промишленост.

Отказът на японците от пушки, както и упоритото нежелание на Китай да се сдобие с презокеански кораби (наред с механичните часовници и хидравличните тъкачни станове) са само някои от по-известните примери за технологически регрес в изолирани или полуизолирани общества. Но такива случаи е имало и в праисторическата епоха. Най-фрапантен е този с тасманийците, които са се отказали дори от костените сечива и риболова, за да се превърнат в обществото с най-примитивна технология в модерния свят (на което ще се спрем по-подробно в Глава XV). Нещо подобно се е случило и с австралийските аборигени — по всяка вероятност те също са познавали лъка и стрелата, но впоследствие са се отказали от тях. Жителите на Торесовите острови, както и тези от Гауа, пък са се отказали от канутата, но след време последните отново са се върнали към тях. Цяла Полинезия обаче се е отказала от грънчарството. Повечето полинезийци и меланезийци са се отказали да използват лъка и стрелата като военно средство. По същия начин полярните ескимоси са се отказали от лъка, стрелите и каяка, а събратята им от Дорсет — и от свредела, завъртан с помощта на тетивата, както и от кучешкия впряг.

Колкото и абсурдни да изглеждат, тези примери показват много ясно ролята на географията, както и на дифузията в историята на технологията. Казано най-общо, когато няма условия за дифузия се появяват и по-малко технологии, а с хода на времето се изоставят и много от наличните.

Технологиите по принцип пораждат нови технологии, затова и възможността за разпространение на едно изобретение винаги е по-важна от самото него. Историята на технологията е типичен пример за онова, което бихме нарекли автокаталитичен процес — тоест процес, който непрекъснато ускорява ход, тъй като в ролята на катализатори влизат собствените му продукти. Днес ни впечатлява технологическия „бум“ след Индустриалната революция, но не по-малко впечатляващ е бил и аналогичният процес през Средновековието — много по-мащабен в сравнение с Бронзовата епоха, която на свой ред радикално е превъзхождала в това отношение Горния палеолит.

А защо технологическият процес сам ускорява своя ход? Една от причините е, че самият напредък зависи от предишните решения, касаещи някои по-прости проблеми. Например земеделците от Каменната епоха не са започнали директно да извличат желязо от земните недра и да го обработват, защото за целта са им били необходими пещи, развиващи високи температури. До този тип металургия се е стигнало едва след хилядолетия, а през междинния период хората са се задоволявали със „слитъците“ от чисти метали, които са откривали в природата (мед или злато), защото са били достатъчно меки, за да им се придава желаната форма с най-обикновен чук, без да се налага да ги нагряват. Трябвало е да изминат хилядолетия до появата на първите най-прости грънчарски пещи, в които са изпичали съдове, а след това някои са се сетили да топят в тях и руда, за да извличат мед и някои нейни примеси (като бронз), за които не са били нужни чак такива високи температури като за желязото. И в Плодородния полумесец, и в Китай железните предмети са се наложили едва след две хилядолетия, а дотогава основният металургичен материал е бил бронзът. Обществата от Новия свят тъкмо са правели първите си стъпки в обработката на бронз и още не са и помисляли за желязото, когато тук са дошли европейците и са променили радикално траекторията на тяхното историческо развитие.

Другата по-основна причина за автокатализата е, че новите технологии и материали позволяват генерирането на още по-нови технологии по пътя на рекомбинирането. Например още щом Гутенберг отпечатва Библията през 1455 г., книгопечатането се разпространява мълниеносно из цяла Европа. Защо обаче това не се е случило и през 1700 г. пр.Хр., когато онзи незнаен печатар е удрял щемпелите си на Фестоския диск? Част от обяснението се крие в това, че средновековните печатари са можели вече да комбинират цели шест продукта на технологическия прогрес, повечето от които не са били достъпни за майстора от Фестос. Говорим за хартията, подвижния печатарски набор, металургията, пресите, мастилата и, разбира се, буквените знаци. Две от тях, хартията и самата идея за подвижен набор, са дошли в Европа от Китай. За да реши деликатния проблем с различния размер на знаците, Гутенберг въвежда печатането с метални щанци. За целта е разчитал на многобройните постижения на тогавашната металургия — можел е да използва стомана за матриците, месингови или бронзови примеси (по-късно изместени от стоманата) за щанците, олово за калъпите и различни сплави от калай, цинк и олово за самите букви. Идеята за печатарска преса е заимствал от изстисквачките за грозде и маслини, използвани във винарството и производството на зехтин, а печатарското му мастило е било модификация (на базата на земно масло) на тогавашните тушове. Буквеното писмо — продукт на трихилядолетно развитие, който средновековна Европа е наследила от античността — е улеснявало използването на подвижния набор, защото е било достатъчно да се отлеят само две-три дузини знаци, за разлика от хилядите, използвани в китайската писменост.

На свой ред безименният създател на Фестоския диск е имал достъп до много по-малко технологии, които би могъл да съчетае в цялостна система. Основното му пособие е била глината, която, съгласете се, е доста по-обемиста и по-тежка от хартията. Металургичните умения, мастила и преси на Крит от 1700 г. пр.Хр. са били доста по-примитивни от тези на Германия през 1455 г., затова се е наложило Фестоският диск да бъде „отпечатан“ на ръка. Още е било твърде рано, за да узрее идеята за подвижен набор, който се подрежда и застопорява в метална рамка, после се намазва с мастило и се притиска върху хартията с механична преса. Освен това самите писмени знаци са били сричкови, т.е. много повече на брой и с по-сложна форма от тези на латиницата, с която си е служел Гутенберг. Поради всичко това печатарската технология, използвана при Фестоския диск, е била една доста неудобна и не особено привлекателна алтернатива на писането на ръка (за разлика от Гутенберговата преса). Но да оставим тези чисто технологически недостатъци. Дискът е бил „щампован“ по време, когато писмеността е била достъпна само за шепа придворни или храмови писари, затова и търсенето на този иначе великолепен продукт е било повече от скромно. А това пък обяснява защо никой не е изгарял от желание да влага усилия и средства в производството на ръчни печати. За разлика от минойски Крит, в средновековна Европа очевидно е имало пазар за печатни произведения и това е било напълно достатъчно основание за тогавашните инвеститори да се втурнат да наливат пари в начинанието на Гутенберг.

Човешките технологии са изминали дълъг път на развитие — от първите каменни сечива от преди два и половина милиона години до лазерния принтер от 1996 г., с който замених моя вече остарял лазерен принтер от 1992 г. и на който разпечатах и ръкописа на тази книга. В началото това развитие е било не просто бавно, а и неуловимо — минавали са стотици хилядолетия, без да има видими промени в каменните сечива на нашите предци, а и без да се съхранят каквито и било артефакти, изработени от друг материал. Днес технологиите напредват толкова бързо, че се налага да отразяваме промените им в ежедневниците.

В тази дълга история на самоускоряващо се развитие можем да откроим два особено осезателни „скока“. Първият, случил се в отрязъка между стохилядната и петдесетхилядната година преди нашето време, най-вероятно е предизвикан от генетичните промени в нашите тела, т.е. съответната анатомична еволюция, позволяваща появата на речеви умения или на мозъчни функции (или и двете заедно). Този скок е довел и до появата на сечива, изработени както от кост, така и от камък, но вече с конкретно предназначение, а и на по-сложни приспособления от няколко компонента. Вторият е следствие от преминаването ни към уседнал начин на живот, ставало на няколко пъти и в различни части на света, в едни — преди 13 000 години, но в други това едва сега започва. В повечето случаи този преход е свързан и с появата на производство на храни, което е изисквало от нашите предци да се навъртат по-често около своите ниви, градини и скривалища, в които са складирали излишъците от храна.

Уседналият бит е изиграл ключова роля в историята на технологиите, тъй като е позволявал на хората да увеличават постепенно броя на своите недвижими или по-трудно преносими притежания. Скитащите ловци-събирачи са били принудени да ограничават броя на технологическите си придобивки. Съгласете се, че когато постоянно се местиш, няма как да разнасяш нещо повече от бебета, оръжия и необходимия минимум от вещи, достатъчно малки, за да не създават проблеми с транспортирането си. Едва ли някой би се съгласил да мъкне на гръб грънци и печатарски преси при положение, че няма установен адрес. Вероятно тези чисто практически спънки обясняват защо след изкусително ранната поява на някои технологии е настъпвал и дълъг период на застой в тяхното развитие. Например най-рано засвидетелстваните образци на керамично изкуство са фигурките от изпечена глина, направени в днешна Чехия преди около 27 000 години — доста преди първите глинени съдове в японските земи (датиращи отпреди четиринайсет хилядолетия). На тези места са открити и най-старите следи от плетива, създадени по същото време, т.е. много по-рано от първите известни ни плетени кошници (отпреди тринайсет хилядолетия) и плетени дрехи (отпреди девет). Въпреки това обнадеждаващо начало грънчарството и плетачеството не са мръднали от изходното си положение, докато хората не са преминали към уседнал бит и не са разрешили по този начин проблема с разнасянето на грънци, хурки и панери.

Освен че е стимулирало прехода към уседнал бит, а с него и трупането на различни притежания, производството на храни е изиграло решаваща роля в историята на технологиите по още една причина. Така за първи път в човешката еволюция е станало възможно изграждането на икономически специализирани общества — със специалисти в определени дейности, нямащи пряко отношение към производството на храни, които се изхранват от труда на самите земеделски производители. Но както видяхме в Част II, производството на храни е възниквало по различно време на различните континенти. Освен това във всеки ареал появата на технологии и поддръжката им зависи не само от изобретателността на неговите жители, но и от технологическата дифузия, т.е. от контактите им с жителите на други ареали. По всяка вероятност именно затова технологията се развива най-бързо на континенти, на които няма много географски или екологични бариери пред дифузията, включително и при прехвърлянето й на други континенти. И накрая, всяко общество на даден континент по различен начин създава (или усвоява) своите технологии, тъй като по ред причини самите общества доста се различават помежду си в отношението си към новото. А това означава, че те могат да бъдат еднакви в много отношения, но в технологическо се развиват най-бързо в по-големи и по-плодородни региони, където има и по-големи човешки популации, тъй като всички тези условия предполагат множество от потенциални изобретатели и конкурентни общества.

Нека сега се опитаме да обобщим начините, по които различните вариации на тези три основни фактора — моментът, в който възниква производството на храни, естествените бариери пред дифузията и броят на населението — са довели и до различното технологическо развитие на отделните континенти.

Евразия (към която гравитира и Северна Африка) е най-голямата земна маса в света, което ще рече и с най-голям брой конкурентни общества. На тази земна маса са и двете средища, където най-рано е възникнало производството на храни: Плодородният полумесец и Китай. Ориентацията на основната континентална ос (изток-запад) е позволявала на изобретенията, реализирани в една част на Евразия, да преодоляват относително бързо огромни разстояния и да се разпространяват сред други общества, живеещи на същата (или близка) географска ширина и в подобни климатични условия. Ширината на вертикалата север-юг контрастира рязко с тесния Панамски провлак в Америка. Тук отсъстват труднопреодолимите екологически бариери, пресичащи съответните оси на двете Америки и Африка. Всичко това подсказва, че Евразия е издигала и по-малки бариери пред технологическата дифузия в сравнение с другите континенти. Ето защо тя е континентът, на който и технологическият прогрес е започнал най-рано (със споменатия „скок“ след Плейстоцена), в резултат на което е съумяла да натрупа в очертанията си и най-голям брой налични технологии.

В науката е прието Северна и Южна Америка да се разглеждат като отделни континенти, но те са свързани вече от няколко милиона години и са се сблъсквали със сходни исторически проблеми, затова спокойно могат да вървят и в комплект, поне когато ги съпоставяме с Евразия. Двете Америки формират втората по големина земна маса в света, която обаче е значително по-малка от Евразия. Освен това те са и по-фрагментарни в географско и екологическо отношение: Панамският провлак, широк само 40 мили, им служи като географска граница, а труднопроходимите мезоамерикански джунгли и северномексиканските пустини изпълняват функциите на екологически бариери. Въпросните пустини са разделяли развитите мезоамерикански общества от тези в Северна Америка, а джунглите по Панамския провлак пък са възпрепятствали контактите им със съответните обществени структури в района на Андите и Амазония. Наред с това основната континентална ос е ориентирана в посока север-юг, което често е карало дифузията да се насочва към доста по-различни географски ширини и климатични зони, за разлика от Евразия. Например в Мезоамерика са открили колелото, а в централните Анди са опитомили ламите още през III хилядолетие пр.Хр., но в продължение на пет хилядолетия двете открития така и не успяват да се срещнат и съвместят, макар и разстоянието между земите на маите и северната граница на Инкската империя да е било само 1200 мили, т.е. доста по-малко от онези 6000 мили, разделящи Франция от Китай, които обаче не са им попречили да се възползват своевременно от предимствата на конския впряг и каруците. Според мен именно тези фактори обясняват най-добре защо двете Америки са се оказали технологически по-изостанали от Евразия.

Субсахарска Африка е третата по големина земна маса в света, която на свой ред е значително по-малка от двете Америки. През по-голямата част от човешката история тя е била много по-достъпна за евразийците в сравнение с двете Америки, но Сахара и досега си остава една много сериозна екологическа бариера, разделяща земите под нея не само от Евразия, но и от Северна Африка. Африканската континентална ос (север-юг) е още едно препятствие пред технологическата дифузия между Евразия и субсахарска Африка, както и в рамките на последната. За илюстрация ще приведа само един пример: грънчарството и железарството са възникнали или са били пренесени в зоната Сахел (малко по̀ на север от екватора) вероятно по същото време, когато са достигнали и Западна Европа, но първото се е появило в най-южните краища на Африка едва в зората на нашата ера, а второто — още по-късно, чак с европейските кораби.

Ето че идва ред и на най-малкия континент, Австралия. Оскъдните валежи и не особено високата продуктивност на повечето й почви намаляват още повече възможностите й да изхранва по-големи човешки популации. Освен това тя е най-изолираният континент. За капак производството на храни тук никога не е възниквало на местна основа. В резултат на всичко това металните изделия са останали непознати в Австралия чак до модерните времена.

Таблица 13.1 представя всички тези фактори с езика на цифрите, за да съпоставим по-лесно площта на отделните континенти и броя на сегашното им население. За съжаление числеността на отделните човешки популации отпреди десет хилядолетия, т.е. в зората на производството на храни не ни е известна, но най-вероятно се е намирала в същото съотношение, тъй като повечето ареали, произвеждащи най-много храни днес, очевидно са предлагали по-благоприятни условия и за някогашните ловци-събирачи. Демографските разлики са повече от красноречиви: населението на Евразия (включително и Северна Африка) е близо шест пъти по-голямо от това на двете Америки, осем пъти от това на (субсахарска) Африка и цели 230 пъти от австралийското. По-големи популации ще рече и по-голям брой изобретатели и конкурентни общества. В този смисъл таблицата ни подсказва и доста неща за появата на пушките и стоманата в Евразия.

Всички тези фактори — географските и демографските разлики между отделните континенти, бариерите пред дифузията и етапите, достигнати в производството на храни — влияят и върху развитието на технологиите, което пък е автокаталитичен процес. Затова и първоначалното значително предимство на Евразия е преминало в истинска хегемония след 1492 г., но това се дължи най-вече на географската й специфика, а не толкова на интелектуалните достойнства на нейните обитатели. Познавам сума ти новогвинейци и мога да ви уверя, че сред тях има колкото щете потенциални Едисъновци. Тях обаче ги вълнуват съвършено други проблеми, свързани с оцеляването в новогвинейската джунгла (при това без никакви „импортни артикули“) и именно те поглъщат цялата им интелектуална енергия — а не примерно изобретяването на фотографията…

Глава XIV От егалитаризъм към клептокрация

През 1979 г., докато летях с мои приятели мисионери над една затънтена блатиста област в Нова Гвинея, забелязах и няколко колиби, сгушени в далечината. Пилотът ми обясни, че наскоро в тези тресавища под нас някакви индонезийски ловци на крокодили се натъкнали на група новогвинейски номади. И двете групи изпаднали в паника и срещата им приключила с това, че индонезийците застреляли неколцина от номадите.

Мисионерите изказаха предположението, че тези номади са принадлежали към една още недокосната от цивилизацията група, фаю, известни на външния свят само от откъслечните и доста страховити описания на техните съседи, една вече „мисионизирана“ общност от бивши номади, наричащи се кирикири. Първите контакти между новогвинейци и външни винаги крият потенциална опасност, но в този случай предзнаменованията като че ли бяха особено злокобни. Въпреки това моят приятел Дъг тутакси литна натам с хеликоптера, с идеята да установи дружески отношения с фаю. Върна се жив и здрав, но потресен до дъното на душата си. И историята, която ни разказа, бе наистина забележителна.

Оказа се, че фаю обикновено живеели на отделни семейства, пръснати из блатата, и се събирали само един-два пъти годишно, за да уговорят размяната на невести. Посещението на Дъг съвпаднало с едно такова събиране, в което се включили няколко десетки фаю. За нас „няколко десетки гости“ би означавало нормално скромно тържество, но за фаю това си било едно свръхнеобичайно събитие, заредено с огромно напрежение — че нали убийците се изправяли лице в лице пред роднините на своите жертви! Тогава например един от мъжете фаю се засякъл с убиеца на своя баща. Естествено синът веднага грабнал брадва и се втурнал към ненавистния субект, но още в следващия миг бил повален и затиснат на земята от куп свои близки. После пък убиецът се понесъл с брадва към просналия се в калта син, но бил усмирен по същия начин от своите близки. И двамата виели от ярост и се мъчели да се отскубнат, но ги пуснали чак когато изцедили и сетните си сили. Другите мъже също не се държали особено хрисимо — периодически си разменяли люти обиди, треперещи от гняв и омерзение, и току блъскали по земята с брадвите си. Тази недотам „дружеска“ атмосфера се запазила през всичките няколко дни, докато траело паметното събитие, а Дъг през цялото време се молел визитата му да не приключи с някой акт на кърваво насилие.

Общността на фаю се състояла от около 400 ловци-събирачи, разделени на четири клана и бродещи на площ от неколкостотин квадратни мили. По думите им навремето били над две хиляди, но броят им значително намалял по простата причина, че непрекъснато се избивали помежду си. Тоест фаю били лишени от онези политически и социални механизми, които ние приемаме като нещо, разбиращо се от само себе си, за да намират мирно разрешение на наболелите проблеми. След време (може би под въздействие от визитата на Дъг) група фаю поканили една по-храбра семейна двойка мисионери да заживее сред тях. Тези съпрузи са с фаю вече от десет-дванайсет години. Казват, че постепенно успели да ги отучат от насилието. Ето че фаю правят първите си плахи стъпки в модерния свят, в който ги очаква едно крайно неясно бъдеще…

По същия начин и много други недокоснати от цивилизацията общности на новогвинейци и амазонийски индианци дължат своето „интегриране“ в модерното общество на мисионерите. След тях пристигат учителите и лекарите, а после идва ред… на бюрократите и войниците. Държавната власт и религията неизменно са вървели ръка за ръка през цялата ни писана история, независимо дали са се разпространявали по мирен път (както се е получило при фаю) или са били налагани със сила. Във втория случай най-често държавата организира завоевателните войни, а религията пък е тази, която ги оправдава. От време на време се е случвало някоя номадска или племенна общност да надделее над организираната държава и религия, но през последните 13 000 години се запазва една устойчива тенденция и най-често губещи са именно номадските и племенните общности.

В края на последната Ледникова епоха населението на света е живеело в по-голямата си част на малки изолирани групи, подобно на днешните фаю, и по-комплексните социални структури са били абсолютно непознати. Но дори и да се върнем в по-нови времена, например в XVI в., едва 20% от земната суша е била разделена с държавни граници и е била управлявана от съответните бюрокрации и закони. Днес по този начин е разделена и „парцелирана“ цялата планета (с изключение на Антарктида). И далеч не е случайно това, че потомците на обществата, сдобили се най-рано с централна власт и религия, днес доминират в модерния свят. Тоест съчетанието от държавна власт и религия е функционирало — наред с вирусите, писмеността и технологиите — като една от четирите най-важни групи от проксимални фактори, които в крайна сметка са довели и до очертаването на най-общия исторически модел. Но как са възникнали държавата и религията?

Групичката скитащи фаю и модерната държава представляват двата противоположни края на спектъра, наричан човешко общество. Модерното американско общество и това на фаю се различават по присъствието (или отсъствието) на професионална полиция, градове, пари, разделение на богати и бедни, като и ред други политически, икономически и социални институции. Дали обаче те са се появили в пакет или някои са изпреварили останалите? Можем да отгатнем отговора по следните три начина: като сравняваме съвременните общества, достигнали различни етапи в развитието си, като проучваме писмените свидетелства и археологическите данни за тези от миналото и като наблюдаваме промените, които обществените институции търпят с хода на времето.

В стремежа си да обхванат цялото разнообразие от човешки общества културолозите и антрополозите често ги разделят на поне половин дузина категории. Всеки опит за вмъкване в строго определени рамки на някой еволюционен или организационен континуум — независимо дали музикалните стилове, жизнените стадии или самото човешко общество — е предварително обречен на неуспех. Причините са две. Първо, всеки стадий произтича от предходните, което означава, че демаркационните линии неминуемо ще са условни. (Например къде попада 19-годишният — в категорията на подрастващите или на младите?) Второ, самите стадии не са някакви неизменни величини, затова и примерите, които биха обосновали класифицирането им, няма как да не са разнородни. (Брамс и Лист биха се обърнали в гроба си, ако разберяха, че сега ги слагат в една категория — като композитори от периода на романтизма.) Въпреки това тези условни величини са ни от полза, когато обсъждаме разнообразието от музикални стилове или човешки общества — особено ако внимаваме и за уловките, които се крият в тях. Водени от същите съображения, ние ще прибегнем до възможно най-простата класификация, боравеща само с четири категории — група, племе, етнархия (chiefdom)27 и държава (вж. Таблица 14.1) — за да обхванем и цялата динамика на общественото развитие.

Бел.: Знакът > показва, че въпросното свойство варира в рамките на този социален тип в зависимост от сложността на организацията ту.

Номадската група е най-миниатюрният „социум“, най-често включващ от 5 до 80 човека, повечето от които близки роднини по кръвна или брачна линия. В този смисъл тя е по-скоро едно по-голямо семейство или няколко такива семейства, поддържащи постоянна връзка помежду си. Днес такива автономни общности са останали май само в най-затънтените части на Нова Гвинея и Амазония, но модерната епоха познава и много други от същия тип, които едва отскоро са били поставени под държавен контрол или пък са били асимилирани, а някои и изтребени. В тази категория попадат повечето африкански пигмеи, южноафриканските ловци-събирачи сан (т.нар. „бушмени“), австралийските аборигени, ескимосите (инуит) и индианците от по-бедните на ресурси ареали като Огнена земя в Южна и арктическата тундра в Северна Америка. Всички те са били (а някои все още са) по-скоро скитащи ловци-събирачи, отколкото уседнали производители на храни. Преди 40 000 години най-вероятно всички хора на Земята са живеели в подобни групи, като повечето са го правели и допреди единайсет хилядолетия.

В номадските групи липсват онези многобройни институции, които ние приемаме като нещо, разбиращо се от само себе си. Преди всичко те нямат постоянно местожителство. Земята (или „територията“) на групата се използва съвместно от цялата общност, вместо да е разпределена между отделни подгрупи или индивиди. Липсва и друга икономическа специализация, освен по пол и възраст: храната се събира от всички достигнали зрялост членове на групата. Естествено, няма и официално регламентирани методи (от рода на закони, полиция или някакви договорености) за разрешаване на конфликтите в самата група или с други такива общности. Самата й организация най-често се определя като „егалитарна“: няма социална стратификация (висши и низши съсловия), няма официален, а още по-малко пък наследствен лидер, няма и монопол върху информацията и взимането на решения. Но определението „егалитарна“ не бива да се разбира в смисъл, че всички членове се ползват с еднакъв социален престиж или имат еднакъв принос във взимането на решения. То по-скоро означава, че „лидерът“ (който и да е той) е неофициален и става такъв благодарение на личните си качества: обаяние, физическа сила, интелигентност и бойни умения.

Моят опит с такива групи е от блатистите низини на Нова Гвинея, където живеят и фаю — регионът, известен като Лейк плейнс („Езерните равнини“). Там все още се срещат такива многолюдни фамилии, състоящи се от няколко възрастни плюс децата и престарелите им роднини, които си правят примитивни убежища по бреговете на реките и потоците и бродят наоколо с канута или пешком. Тук възниква един въпрос: защо обитателите на Езерните равнини продължават да се препитават по този начин, когато повечето новогвинейци и почти всички хора в света вече живеят в уседнали и големи общности? Обяснението е просто — регионът е лишен от онази наситена концентрация на природни ресурси, която би позволила на повече хора да живеят заедно, а и до съвсем скоро (например до идването на мисионерите, които обикновено носят със себе си и някои културни сортове) тук не е имало растения, които биха позволили появата на интензивно земеделие. Основният източник на храна е палмата саго — сърцевината на зрелите дървета предлага скорбяла. Фаю нямат друга алтернатива освен номадството, тъй като им се налага да се местят, щом изсекат всички подходящи дървета в даден периметър. Малкият им брой се обяснява най-вече с болестите (особено маларията), липсата на естествени суровини (в тези тресавища няма дори камъни за сечива и те си ги набавят чрез размяна с други общности) и крайно оскъдните хранителни ресурси. Същото важи и за останалите региони в света, обитавани и досега от такива групи.

Нашите най-близки родственици в животинския свят — горилите, шимпанзетата и боноботата в Африка — също живеят на подобни групи (които предпочитаме да наричаме „стада“). Със сигурност и всички човешки същества са живели по този начин до момента, в който подобрените технологии за добиване на храна са позволили на някои номадски групи да се заселят за постоянно в някои по-богати на ресурси ареали. Тоест номадската група е онзи тип политическа, икономическа и социална организация, която сме наследили от продължилата милиони години история на нашата еволюция. А цялото ни по-нататъшно развитие се вмества в рамките на последните няколко десетки хилядолетия.

Следващият стадий е племето, отличаващо се от групата (или „ордата“) най-вече с това, че има повече членове (не десетки, а стотици) и обикновено живее в постоянни селища. Но не малко племена и дори етнархии са били скотовъдци и са мигрирали според сезоните.

Пример за племенна организация са новогвинейците от планинските региони, чиято основна политическа единица до идването на колониалната власт е било селцето (или група близко разположени селца). Тоест политическата дефиниция на „племе“ обхваща нещо много по-малко от това, което езиковедите и антрополозите разбират обикновено под това понятие, а именно група хора с общ език и култура. Например през 1964 г. започнах полеви изследвания сред една планинска общност, наричана форѐ. Според езиковедските и антропологическите стандарти, по това време общият брой на форѐ бе около 12 000 души, говорещи на два сходни диалекта (разбираеми за всички тях) и обитаващи 65 селца, всяко от които с по неколкостотин жители. Затова пък нямаше и помен от политическо единство в рамките на самата езикова група. Всяко селце следваше своя калейдоскопично сменящ се цикъл от войни и краткотрайни примирия с всички по-близки селца, без значение дали тези съседи са форѐ или говорят на други езици.

Големи части от Нова Гвинея, Меланезия и Амазония все още са населени от племена, които доскоро са били независими, но сега са подчинени в една или друга степен на национални държави. За сходна организация свидетелстват и археологическите данни от редица селища, които в миналото очевидно са играли съществена роля, но им липсват характерните белези на етнархическото управление, които ще приведа по-долу. Тези данни показват, че племенната организация е започнала да се появява преди около 13 000 години, първо в Плодородния полумесец, а след това и в някои други ареали. Предварителните условия за възникване на постоянни селища са ясни: или производство на храни, или пък по-продуктивна околна среда, където в сравнително малък периметър са съсредоточени много ресурси, можещи да станат обект на лов и събирачество. Ето защо този тип селища — а по подразбиране и племената — са започнали да процъфтяват първо в Плодородния полумесец, където комбинацията от климатични промени и усъвършенствани технологии са позволявали високи добиви от дивите житни растения.

Племето се различава от „ордата“ не само с това, че живее уседнало и е по-многочислено, но и защото се дели на няколко официално признати родствени групи, наричани кланове, които си разменят брачни партньори. Земята принадлежи на някой от тези кланове, а не на цялото племе. Но тъй като броят на членовете му е достатъчно малък, всички се знаят поименно и имат преки взаимоотношения.

Явно бройката „неколкостотин“ е горната граница на онази група, в която всеки познава всички останали. Например в нашето общество (организирано в държава) е нормално училищните директори да познават поименно всички свои ученици — стига, разбира се, децата да са неколкостотин, а не няколко хиляди. При обществата с повече членове се наблюдава тенденция властта да преминава от племето в ръцете на вожда. Една от причините е, че по начало трудният проблем с решаването на конфликти между непознати хора се обостря именно в по-големите групи. При племената допълнителни проблеми създава и това, че почти всички членове са свързани помежду си, по кръвна или брачна линия. Тези връзки, обхващащи цялото племе, правят излишни полицията, законите и останалите институционализирани начини за решаването на конфликти, характерни за по-големите общества, тъй като между всеки двама жители на селцето, между които би възникнал конфликт, са налице и множество родствени отношения, принуждаващи ги да се въздържат от насилие. Да вземем традиционното новогвинейско общество: когато се срещнат двама новогвинейци, които не се познават и се намират далече от родните си села, първата им работа е да се впуснат в обстойна дискусия за своите роднини, за да открият евентуална връзка помежду си и съответното основание да не се избият взаимно.

Но освен различията, между номадските групи и племената има и много прилики. В племето още съществува неформална и „егалитарна“ система на управление. Всеки член има достъп до наличната информация и взимането на решения. В новогвинейските планини съм ставал свидетел на дебати, на които присъстват всички възрастни от две съседни селца и всеки от тях може да се изкаже, без някой да „председателства“ събранието. В много планински села има и някой „старейшина“ (или „големец“), минаващ за най-влиятелния представител на общността. Но този статус не е официален сан и носи само ограничена власт. „Големецът“ (който едва ли може да бъде упрекнат в „големеене“) няма право на самостоятелни решения, няма достъп до някакви дипломатически тайни и може само да влияе на колективните решения. „Големецът“ се сдобива с този статус благодарение само на личните си качества и тази му позиция не е наследствена.

Другото общо между племето и номадската група е „егалитарността“ — и в двата случая няма наследствени привилегии и съсловно деление. Социалният статус не само че не е наследствен, но и никой в общността не може да забогатее прекомерно, защото всеки е поел някакви задължения към повечето си събратя. Затова и външният наблюдател едва ли ще познае от пръв поглед кой всъщност е местният „големец“: колибата му с нищо не изпъква на общия фон, а и той самият носи същите дрехи и накити (или просто е гол) като всички останали.

Подобно на номадската група и племето няма бюрокрация, полиция или данъчна система. Неговата икономика се базира най-вече на реципрочния обмен между индивиди или цели фамилии, а не на преразпределението на средствата, предавани под една или друга форма на някакъв централен авторитет. Икономическата диференциация също е слаба: отсъстват специалистите само в един отрасъл и всеки член, достигнал зрялост, включително и „големецът“, се включва на равни начала в грижите за реколтата, събирането на диви растения и лова. Преди време се разхождах в една градина на Соломоновите острови и зърнах в другия й край мъж с мотика, който ми махна с ръка. С известна изненада разпознах в него моя приятел Фалетау. Той беше най-прочутият и уважаван резбар на тези острови — истински творец, отличаващ се с изумителна оригиналност. На пръв поглед не му прилягаше точно той да прекопава картофите, но Фалетау го правеше и явно не виждаше в това нищо странно. В тази връзка ще добавя, че тъй като не придава по-специален или престижен статус на подобни хора, племето няма и роби, защото липсват и каквито и да било непрестижни дейности, които би възлагало на робите.

По същия начин, както композиторите от класическия период варират от К. Ф. Е. Бах28 до Шуберт, за да покрият целия спектър от барок до романтизъм, така и племената демонстрират най-различни нюанси между двете крайности — номадска група и етнархия. Ако трябва да бъдем по-конкретни, ролята на „големеца“ в племенното селище се свежда най-често до това да поделя месото на свинята, заклана за поредния празник, и в това отношение той е един доста далечен предвестник на вожда, занимаващ се с преразпределението на храните и стоките, събирани под формата на налози в същинската етнархия. На същото основание и наличието (или липсата) на обществена архитектура се смята за една от основните отлики между племето и етнархията, но в по-големите планински селища на Нова Гвинея има и култови постройки (в района на река Сепик ги наричат хаус тамбуран), които са далечен предвестник на храмовете в етнархиите.

Независимо че в по-изолираните и маргинални от икономическа гледна точка региони и днес се срещат номадски групи или племена, не попадащи под държавен контрол, напълно независимите етнархии са изчезнали в Евразия още в началото на XII в. — по простата причина, че са заемали плодородни земи, към които са имали апетити и вече появилите се държави. Но в периода около 1492 г. те са били най-разпространената форма на социална организация в Източните щати, както и в плодородните региони на Южна и Централна Америка и субсахарска Африка, които още не са били обединени в държави. Същото важи и за цяла Полинезия. Археологическите данни (които ще обсъдим по-долу) подсказват, че етнархиите са възникнали в Плодородния полумесец около 5500 г. пр.Хр., а в Мезоамерика и Андите около 1000 г. пр.Хр. Нека сега разгледаме характерните белези на етнархията, които я отличават съществено не само от съвременните държави в Европа и Америка, но и от номадските групи и племенните общества.

Що се отнася до населението, етнархиите са били значително по-големи от племената, като числеността им е варирала от няколко хиляди до няколко десетки хиляди. Сам по себе си този брой означава постоянна възможност за вътрешни конфликти, тъй като отделният член на общността вече не е така тясно свързан с огромното мнозинство от останалите и дори не ги познава лично. Затова когато е започвал възходът на етнархиите преди 7 500 години, хората е трябвало да се научат — за първи път в световната история! — как да приемат непознатите, без да се опитват да ги убият още при първата среща.

Част от решението на проблема е било в това: една определена личност — вождът (или бъдещият етнарх) — да има монопол върху правото за използване на сила. За разлика от племенния „големец“, вождът вече е заемал официална длъжност, предаваща се по наследство. Вместо децентрализираната анархия на селското събрание вече е имало устойчив централен авторитет в лицето на вожда, който сам е взимал всички по-важни решения и е налагал монопол върху най-интригуващата информация (примерно какво се е наговорил със съседния вожд или каква реколта са обещали божествата). За разлика от „големеца“, вождът си е личал отдалеч — например тези на остров Ренел в югозападния Пасифик са носели на гърбовете си огромни ветрила. Но за разлика от държавните бюрократи, техните предвестници в етнархиите са изпълнявали по-общи функции. Тези на Хаваите (наричани конохики) са събирали налозите, надзиравали са иригационните дейности и са организирали по-обикновените хора, когато е трябвало да направят нещо безвъзмездно за властта, т.е. вожда. В държавните общества тези проблеми се решават с назначаването на специални чиновници — данъчни, отговорници по ВиК, наборни комисии и т.н.

По-голямото население на етнархията, съсредоточено в сравнително малка територия, се е нуждаело и от повече съестни продукти, обикновено набавяни чрез производство на храни, но в някои особено продуктивни региони — и с лов и събирачество. Например американските индианци от северозападното крайбрежие (квакиютъл, нутка и тлингит) са живели, управлявани от вождове, в постоянни селища, но не са се занимавали със земеделие или скотовъдство, защото реките и океанът са гъмжали от сьомга и халибут29. Хранителните излишъци, предоставяни от някои хора (сведени до ранга на „простосмъртни“), са отивали за изхранване на вождовете, техните семейства, бюрократите и местните специалисти — тези, които са изработвали канута, тесли и харпуни, или са се изявявали като птицеловци и татуировачи.

Луксозните вещи (например изящни занаятчийски изделия или още по-редки стоки, придобити чрез размяна с по-далечни общности) са били прерогатив на вождовете. Хавайските например, са притежавали наметала от пера (понякога хиляди), за чието изработване са се трудели цели поколения майстори (естествено, от простолюдието). Тази концентрация на луксозни вещи улеснява археолозите в идентифицирането на етнархиите — по простата причина, че гробовете на вождовете съдържат много повече и по-пищни артефакти от тези на простолюдието, което пък няма нищо общо с егалитарния дух, витаещ в некрополите на по-древните човешки общества. Някои ранни етнархии се различават от племенните селища и с останките от по-сложна обществена архитектура (от типа на храмове), а също и с регионалната йерархия на самите населени места, в която едно определено селище (резиденцията на върховния вожд) е доста по-голямо от другите и разполага с повече административни постройки и артефакти.

Подобно на племената, етнархиите са били изградени на основата на множество генеалогични връзки — цели родове и фамилии, живеещи на едно и също място. Но ако в племенните селища този тип отношения са приемали формата на равнопоставени кланове, то в етнархиите и близките на вожда са разполагали по рождение (оттам и „благородство“) с привилегирован статус. В резултат на това обществото се е деляло на две основни групи, като в едната са попадали наследствените вождове, заедно с домочадията си, а в другата — представителите на простолюдието. Но и сред самите високопоставени нерядко е съществувала йерархия, например хавайските вождове са били разделени на осем категории и браковете в тези среди са се сключвали само между равни. Този тип лидери вече са имали нужда и от прислуга, наред с тясно специализираните занаятчии, затова етнархиите се отличават от племенните общности и с това, че са развивали дейности, чието изпълнение е подобавало само на роби (най-често пленници, заловени при набези).

Най-характерната икономическа черта на етнархията е скъсването (някои биха го определили като еволюционен скок) с реципрочния обмен, типичен за номадските групи и племената, при който А дава нещо на Б с презумпцията, че в неопределеното бъдеще Б ще даде нещо със същата стойност на А. Тъй като живеем в модерна държава, ние си позволяваме подобно поведение само на рождени дни и празници. С повечето си стоки се сдобиваме чрез покупко-продажби, както повелява и законът за търсенето и предлагането. Макар и да са продължили да практикуват реципрочния обмен (в който отсъстват маркетингът и парите), етнархиите са развили и една нова система, наричана редистрибутивна, или преразпределителна икономика. Ще се постарая да я представя по възможно най-простия начин. На най-ранния етап племенният вожд е получавал след жътвата определено количество зърно от всеки земеделец в племето, след което е започвал да дава угощения на всички свои съплеменници, на които е сервирал хляба и останалите съестни продукти, получени от събраното зърно, и по този начин се е лишавал от всичките си придобивки, за да ги възстанови на следващата жътва. С течение на времето нещата са започнали да се променят — все по-голям дял от продуктите, събирани и предавани от по-обикновените хора, вече не се е преразпределял сред тях, а е бил запазван само за вожда, неговите роднини и занаятчиите, с което редистрибутното се е превърнало в трибут (= налог) — предвестник на данъците, нещо обичайно за етнархията. На следващия етап „предводителите“ са изисквали от „предвожданите“ не само продукти, но и безвъзмезден труд — за строежи на обществени сгради и други проекти, от които е можело да се ползва цялото общество (например напоителните канали), но нерядко са облагодетелствали единствено вождовете (да, разкошните гробници).

Досега говорехме за етнархиите изобщо, сякаш всички са били еднакви. Истината е, че между тях е имало и значителни разлики. При по-големите е било обичайно предводителят да разполага и с повече власт, йерархията на роднините му е била по-сложна, а границата между тях и простолюдието — много по-отчетлива. Самите вождове са запазвали за себе си още по-голям дял от налозите, бюрокрацията е била по-многопластова, а обществените сгради — по-величествени. Затова пък някои общества, например на по-малките полинезийски острови, не са се отличавали особено от племенните, с изключение на наследствения статус на вожда. Колибата му е изглеждала като всяка друга, нямало е бюрокрации и дейности, в които да впрягат хората от по-долна ръка, вождът е преразпределял повечето продукти сред тези, които са му ги давали, а земята е била под контрола на цялата общност. На по-големите острови обаче, като Хаваите, Таити и Тонга, вождовете са си личали от пръв поглед със своите накити, в строежите на обществени сгради е била ангажирана внушителна работна сила и по-голямата част от налозите е оставал за вождовете, под чийто контрол е била и цялата налична земя. По-нататъшната градация в обществата с наследствени йерархии се изразява в това, че основната политическа единица — автономното село — се развива в регионален комплекс от села, най-голямото от които (резиденция на върховния вожд) контролира по-малките (резиденции на по-незначителните вождове).

Очевидно с появата на етнархията човечеството за първи път се е изправило и пред онази дилема, съпътстваща всички централизирани и неегалитарни общества. В най-добрия случай една етнархия би гарантирала реализацията на по-трудоемките и скъпи начинания, непосилни за отделната личност. В най-лошия тя функционира като клептокрация [от κλεπτω („крада“, „ограбвам“) + –крация], при което наличното богатство, или обществените активи, се взимат от по-нископоставените и се раздават на вишестоящите. В този смисъл аристократическите и чисто себичните интереси са неразривно свързани, независимо че в някои системи се акцентира повече върху едните, отколкото върху другите. Само една крачка дели типичния клептократ от мъдрия държавник и безскрупулния капиталист от обществения благодетел. Всичко се свежда до това — каква част от събраното от производителите се задържа от елита и доколко по-обикновените хора харесват начина, по който взетите от тях средства се преразпределят за общественото благо. За нас например президентът на Заир Мобуту е клептократ, защото задържа прекомерно голям дял от данъците (суми, равняващи се на милиарди долари) и преразпределя една нищожна част от тях (в страната му няма дори функционираща телефонна система). Но пък смятаме Джордж Вашингтон за държавник, защото е харчел парите на данъкоплатците за програми, намиращи широка обществена подкрепа, и не се е обогатявал лично, докато е заемал поста си, въпреки че се е родил в заможно семейство, а и богатството в тогавашните Щати е било разпределено много по-неравномерно, отколкото в което и да било новогвинейско село.

Затова когато говорим за йерархично общество (било то етнархия или държава), трябва да си зададем и този въпрос: защо обикновените хора приемат това положение и позволяват на плодовете от техния труд да отиват в ръцете на клептократи? Този въпрос, повдиган от най-различни политически мислители, от Платон до Маркс, се поставя и от днешните гласоподаватели, щом дойде време за избори. Клептокрациите без особена обществена подкрепа рискуват винаги да бъдат свалени от власт, било от потисканото „простолюдие“, било от други, бъдещи клептократи, които искат да изместят предишните и търсят съответната подкрепа, обещавайки повече обществени услуги… на базата на откраднатото. Например хавайската история е белязана от периодични въстания — на пръв поглед срещу вождовете-потисници, но обикновено предвождани от по-младите им братя, които чисто и просто са обещавали по-малко гнет на угнетените. Тази особеност на хавайската „революция“ може да звучи гротескно, но нека си припомним мизерията, ширеща се и в днешния свят, която нерядко води до аналогични сблъсъци.

Всъщност какво би могъл да направи така нареченият елит, за да спечели обществената подкрепа, без да се отказва от своето охолство, немислимо за останалите членове на обществото? Решенията, до които прибягват клептократите от всички епохи, са общо четири на брой (в различни комбинации):

1. Да се разоръжи населението и да се въоръжи елита. Днес, във времената на свръхмодерните технологии, произвеждани в специални военни заводи, над които елитът винаги може да установи монопол, това е несравнимо по-лесно, отколкото в епохата на копията и боздуганите, които всеки е можел да изработи и в дома си.

2. Да накарат масите да се почувстват по-щастливи, като преразпределят една немалка част от налозите и данъците по някакви по-благовидни или популистки начини. Този похват е бил известен не само на хавайските вождове, до него прибягват и днешните американски политици.

3. Да се възползват от монопола си върху силата, но вече за „общественото благо“, т.е. да поддържат илюзията за щастие у останалите хора — за целта е достатъчно да поддържат обществения ред и да свеждат до минимум по-тежките престъпления. Това е едно огромно, макар и недооценявано предимство на всяко централизирано общество. В миналото някои антрополози виждаха в номадската група и племето идеала си за справедливо общество по една съвсем проста причина — когато отиваха да провеждат своите тригодишни полеви изследвания в някоя общност, съставена примерно от 25 човека, те никога не ставаха свидетели на убийства. Което пък е напълно обяснимо — не е трудно да пресметнем, че в рамките на три години всяка група, съставена от десетина възрастни и десетина деца, неминуемо ще се сблъска със случаи на ненасилствена смърт, но така или иначе ще оцелее, което със сигурност няма да стане, ако всеки от възрастните в групата започне да убива по някой друг от членовете й на всеки три години. Ако разполага с по-подробна информация и е прекарал достатъчно дълго време сред такива общности, всеки антрополог би се убедил, че основната причина за смъртността сред тях са именно убийствата. Веднъж попаднах в една такава общност в Нова Гвинея — ияю — точно когато една антроположка провеждаше анкета сред местните жени и записваше техните житейски перипетии. На въпроса как се казват брачните им партньори жените една след друга започваха да изброяват имената на поне няколко свои съпрузи, застигнати от насилствена смърт. Най-често отговорът звучеше така:

— Първият ми мъж беше убит от едни елопи, тръгнали на набег. Втория го уби един друг, дето ми беше хвърлил око и после се ожени за мен (той ми е третият). Него пък го уби братът на втория, щото искаше да отмъсти за убийството му.

Подобни биографии съвсем не са нещо необичайно сред хората, които през Просвещението са били величани като „благородни диваци“ и може би най-добре обясняват факта, че те все по-охотно приемат прелестите на централизираната власт.

4. Последният начин за спечелване на обществена подкрепа е този — клептократите да изградят една подобаваща идеология (или религия), която би могла да оправдае самата клептокрация. Номадските групи и племената така или иначе вече са вярвали в свръхестественото, на което впрочем се основават и повечето утвърдени модерни религии. Но този комплекс от вярвания не е служел за оправдание на централната власт или на съсредоточаването на обществените блага в ръцете на елита, дори не е и спомагал за поддържането на мира между индивидите, които не са били в родствени отношения. Когато се сдобива с такива функции и се институционализира, вярата в свръхестественото се трансформира в нещото, което наричаме религия. В това отношение хавайските предводители не са се различавали особено от другите, тъй като също са претендирали за божествен статус, божествен произход или най-малкото, че поддържат пряка линия с божествата. Вождът е живял със самочувствието, че облагодетелства народа си, тъй като изпълнява ролята на посредник между него и божествата и именно той рецитира ритуалните формули за дъжд, добра реколта и сполука в риболова.

За етнархията е характерна именно тази идеология (предвестник на институционализираната религия), която укрепва авторитета на вожда. Той може да съвместява еднолично функциите на политически лидер и жрец, но може и да поддържа определена група клептократи (и по-точно жреци), чиято функция е да намират идеологически оправдания за действията му. По същата причина етнарсите са заделяли една немалка част от събраните налози за строежи на храмове и други обществени сгради, тъй като те са служели не само като религиозни средища, но и като нагледен знак за могъществото на самия вожд.

Освен че оправдава действията на клептократите, институционализираната религия облагодетелства и самите централизирани общества в две много важни отношения. Първо, споделяната от всички идеология (или религия) спомага за решаването на проблема с мирното съжителство на хора, които не са свързани в родови отношения — тя просто им предлага една нова връзка, в която обичайното родство вече не играе роля. Второ, предлага им един нов мотив, доста по-различен от генетично заложения егоизъм, затова хората вече са по-склонни да жертват живота си за другите. По този начин — с цената на някои членове, загиващи в битките — цялото общество функционира много по-ефикасно в завоевателните войни или при евентуална външна заплаха.

Най-добре познатите ни политически, икономически и социални институции са тези на държавите, които днес обхващат цялата земна площ в света, с изключение на Антарктида. Една от общите черти между всички модерни и много древни държави е наличието на грамотен елит, но пък повечето от първите имат и грамотни маси. Изчезналите държави са оставили ясно разпознаваеми археологически следи: руини от храмове (със стандартен дизайн), поне четири поселищни пласта и специфични керамични стилове, срещащи се на площ от десетки хиляди квадратни мили. Тези данни ни позволяват да пресметнем, че държавите са възникнали в следната последователност: в Месопотамия — около 3700 г. пр.Хр., в Мезоамерика — към края на IV в. пр.Хр., в Андите, Китай и Югоизточна Азия — преди около две хилядолетия, а в Западна Африка — преди около десет века. В модерните времена става нещо обичайно държавите да се образуват от етнархии. Благодарение на всичко това разполагаме и с повече данни за държавите (от близкото и по-далечно минало), както и за начина, по който са възникнали, отколкото за етнархиите, племената и номадските групи.

Протодържавата споделя много от чертите на по-голямата (многоселищна) етнархия. Тя продължава възходящото развитие, минало през етапите номадска група, племе и етнархия. Ако населението на етнархията е варирало от няколко хиляди до няколко десетки хиляди, то това на повечето модерни държави е над един милион, а в случая с Китай — и над един милиард души. Резиденцията на върховния вожд спокойно може да се окаже столица на бъдеща държава. Останалите по-големи производителни центрове с времето се превръщат в истински градове, каквито липсват в етнархиите. Най-общо казано, тези градове се отличават от селата с монументалните си обществени сгради и владетелските палати, но и с натрупването на капитали (от налози или данъци) и концентрацията на хора, които не са само производители на храни.

Ранната държава е имала наследствен лидер, чиято титла е била равностойна на „цар“ — нещо като „вожд на вождовете“, упражняващ още по-голям монопол върху информацията, взимането на решения и властта. Но дори и в днешните демокрации най-важната информация е достъпна само на малцина избрани, чиято позиция им позволява да контролират потока от данни към останалите управляващи и по този начин те контролират и всички управленски решения. Например, в началото на Кубинската криза от 1962 г. президентът Кенеди бе ограничил достъпа до информация и взимането на решения (от които зависеше дали ще избухне ядрена война, която би отнела живота на половин милиард души) само сред десетчленния изпълнителен комитет към Съвета по национална сигурност, като въпросните „малцина“ бяха избрани лично от него. Впоследствие броят на хората, можещи да вземат окончателно решение, бе сведен до четирима — президентът плюс трима министри от неговия кабинет.

Централно налаганият контрол е много по-обхватен, а икономическото преразпределение — много по-екстензивно в държавата, отколкото в която и да е етнархия. Икономическата специализация е много по-екстремна — до такава степен, че вече дори земеделците не могат да задоволяват сами насъщните си нужди. Затова и ефектът върху обществото може да бъде катастрофален, когато държавната власт рухне, както например се случва с британските острови в периода между 407 и 411 г., когато оттам се изтеглят римските войски, заедно със съответните администратори и парична система. Дори най-ранните месопотамски държави са упражнявали централен контрол върху своите икономики. Храната им е била осигурявана от четири специализирани групи (земеделци, скотовъдци, рибари и градинари), като държавата е взимала продукцията на всяка от тях, а в замяна ги е снабдявала с онези стоки, сечива и храни, които те самите не са произвеждали. Държавата е набавяла семена и впрегатни животни на тези, които са се грижели за житата, взимала е въ̀лна от скотовъдците и я е разменяла срещу метали и други по-важни суровини, като същевременно е изплащала надниците (под формата на дажби) на изкопчиите, поддържащи иригационната система, от която са зависели земеделците.

Ако не всички, то повечето ранни държави са използвали робски труд в много по-голяма степен от етнархиите. Получило се е така не защото етнархиите са били по-великодушни към победения враг, а защото по-високата степен на икономическа специализация в държавите (свързана с разширеното производство и по-големия брой обществени дейности) е предполагала и по-мащабно приложение на робския труд. Освен това държавите са предприемали далеч по-мащабни военни действия, което е предполагало и повече военнопленници.

Администрацията, която в етнархията е само на едно-две нива, в държавата се мултиплицира неимоверно — нещо, в което всеки може да се увери, ако се запознае с която и да е управленска структура. Наред с нарояването на всевъзможни бюрократи по вертикала, вече се наблюдава и хоризонтална специализация. Вместо с конохики, администриращи абсолютно всяка дейност в хавайската община, държавната власт разполага с няколко звена, всяко със своя йерархия, което съответно се занимава с водоснабдяването, данъците или военните начинания. Дори по-малките държави, познати ни от миналото, са разполагали с по-сложни бюрократични структури и от най-големите етнархии. Например Маради в Западна Африка е имала централна администрация, включваща близо 130 „сановници“.

Разрешаването на вътрешните конфликти все повече се е формализирало с въвеждането на закони, правораздавателни органи и полиция. Законите най-често са били фиксирани в писмен вид, тъй като повечето държави (с едно фрапантно изключение — инките) са имали грамотни елити, а и самата писменост е започвала да се развива по същото време, когато са се образували и най-ранните държави в Месопотамия и Мезоамерика. Затова пък нито една ранна етнархия не е разполагала с писменост до момента, в който е започнала да се превръща в държава.

Освен това ранните държави вече са имали държавни религии и стандартизирани храмове. Много от първите „царе“ са били смятани за божествени същества и са били обект на по-специално отношение в най-различни аспекти. Например императорите на ацтеките и инките са били носени в разкошни паланкини, като във втория случай пред тях са вървели и специални слуги, които старателно са премитали земята (нищо, че височайшата особа е щяла да премине над нея). В японския език са съхранени някои по-особени форми на личното местоимение ти30, използвани само в обръщения към императора. Първите царе са оглавявали и съответната държавна религия или са имали на разположение специални служители — върховните жреци. Месопотамският храм е бил не само религиозно средище, изпълнявал е сходни функции и в сферата на икономическото преразпределение, книжовността и занаятчийските технологии.

Всички тези особености на държавата бележат финалния стадий на онова развитие, започнало с номадската група и довело до появата на етнархиите. Но държавите се отличават от последните и в някои непознати дотогава отношения. Най-съществената разлика е, че те са били организирани на политическа и териториална основа, а не на родствените връзки, определящи състава на номадските групи, племената и ранните етнархии. Освен това всички номадски общности, племена, а в повечето случаи и етнархии, са се състояли от една-единствена етническа и езикова група. Държавите обаче — особено така наречените империи, образувани чрез сливането или завоюването на няколко държави — обикновено са били мултиетнически и многоезични общества. Държавните бюрократи вече не са били роднини на лидера, както в етнархиите, а професионалисти, избирани (поне отчасти) според квалификацията и личните си качества. В по-късните държави, което важи и за повечето днешни, лидерската позиция най-често не е наследствена, а в повечето случаи липсват и потомствените съсловия, наследени от етнархиите.

През последните тринайсет хилядолетия в човешкото общество преобладава тенденцията по-малките и не толкова сложни единици да се заменят с по-големи и по-сложни. Ясно е, че става дума за устойчива тенденция, която обаче варира непрекъснато в две насоки — примерно хиляда сливания на 999 разпадания. От медиите знаем, че и по-крупни единици (като бившия Съветски съюз, Югославия или Чехословакия) могат да се разпадат на по-малки, както впрочем се е случило преди две хилядолетия и с империята на Александър Македонски. А и по-сложните невинаги завладяват по-простите, понякога дори им се покоряват, подобно на Римската и Китайската империя, завладени съответно от „варварите“ и монголската етнархия. Но повтарям, тенденцията е по-скоро към по-големи и по-комплексни общества, намиращи кулминация в държавите.

Повече от ясно е, че при сблъсък държавната структура би триумфирала над по-простата, тъй като има предимството на по-богатия арсенал и най-различни други технологии, да не говорим за такива чисто аритметични величини като броя на населението. Но има и две други предимства, потенциално заложени в етнархиите и държавите. Първо, човекът, взимащ централни решения, има предимството да концентрира военни части и ресурси. Второ, официалните религии и патриотичният плам, характерен за повечето държави, карат хората с охота да жертват живота си.

Тази охота е толкова силно програмирана у нас, гражданите на модерните държави, благодарение на нашите училища, църкви и правителства, че дори забравяме радикалния отказ, който бележи тя от предишната ни история. Всяка държава си има по някой лозунг, който подтиква гражданите й да умрат, ако е нужно, за своята държава. Достатъчно е да си припомним британския „For King and Country“ или испанския „Por Dios y España“, списъкът би бил безкраен. Подобни чувства са мотивирали и ацтекските воини от XVI в.: „Нищо не може да се сравни със смъртта на бойното поле, нищо не може да се сравни с пищната смърт, която е тъй мила на Него31, който ни дава живот: зърна ли я в далечината, сърцето ми закопнява за нея!“

Подобни емоции са немислими в номадските групи и племената. В описанията на моите новогвинейски приятели на някогашните им племенни войни няма и помен от племенен патриотизъм, готовност за саможертва или каквото и да било друго поведение, свързано с приемането на възможността, че ще бъдеш убит. Нападенията се правят от засада, най-често с числено преимущество, за да бъде намален до минимум рискът да загинеш за своето село. Тази нагласа рязко ограничава проявите на „воинска доблест“ сред племената в сравнение с държавните общества. Естествено онова, което прави патриотичните и религиозните фанатици толкова опасни противници не е смъртта на самите фанатици, а охотата, с която приемат това, че част от тях ще умрат, за да унищожат или разгромят „неверния враг“. Военният фанатизъм — от този тип, който е бил двигател на християнските и ислямските завоевания — най-вероятно е бил непознат на Земята допреди последните шест хилядолетия, когато се появяват етнархиите и най-вече държавите.

Как обаче малките, нецентрализирани и основани на родството общества са еволюирали в онези големи и централизирани структури, в които повечето членове не са тясно свързани? Вече разгледахме етапите в тази трансформация от номадски групи в държави, затова сега ще попитаме кое е подтикнало обществата да се преобразят по този начин.

Безброй са историческите моменти, в които държавите са възниквали абсолютно самостоятелно — или както някои антрополози биха се изразили, „по непорочен начин“, т.е. при отсъствието на каквито и да било предварително съществуващи държави наоколо. Подобни „целомъдрени“ (или „първобитни“) държави са възниквали поне по веднъж, а най-вероятно многократно на всеки континент с изключение на Австралия и Северна Америка. Праисторическите държави включват тези от Месопотамия, Северен Китай, долините на Нил и Инд, Мезоамерика, Андите и Западна Африка. През последните три века многократно са възниквали „туземни“ държави от етнархии, които са имали контакти с европейските — Мадагаскар, Хаваите, Таити и много части на Африка. Етнархии са възниквали самостоятелно дори още по-често — в абсолютно същите региони, както и в северноамериканския Югоизток и северозападното тихоокеанско крайбрежие, Амазония, Полинезия и субсахарска Африка. Генезисът на тези комплексни общества ни дава богати данни, за да осмислим и тяхното развитие.

С проблема за възникването на държавата са свързани много теории, като най-простата от тях отрича изобщо факта, че има някакъв проблем за разрешаване. За Аристотел държавата е едно естествено състояние на човешкото общество, което не се нуждае от обяснение. Грешката му е разбираема, защото всички общества, с които той е бил запознат — гръцките полиси от IV в. пр.Хр. — са били държави. Днес обаче знаем, че през 1492 г. по-голямата част от света е била организирана в етнархии, племена или номадски групи. Тоест образуването на държавата изисква някакво обяснение.

Следващата теория е и най-познатата. Според френския философ Жан-Жак Русо държавите се формират чрез обществен договор — тоест някакво рационално решение, до което хората са стигнали, след като са преценили своите себични интереси и са стигнали до извода, че в държавата ще им е по-добре, отколкото в по-простото общество, и доброволно са скъсали с тези по-прости обществени структури. Уви, научните наблюдения досега не са регистрирали и един-единствен случай, в който държавата е възникнала в подобна атмосфера на безпристрастна далновидност. По-малките единици не се отказват доброволно от своя суверенитет и не се сливат току-така в по-големи единици. Правят го само ако са били завладени или под външен натиск.

Има и една трета теория, която все още е популярна сред някои историци и икономисти, а тя почива на несъмнения факт, че и в Месопотамия, Северен Китай и Мексико иригационната система е започнала да се строи по времето, когато там са започнали да се появяват и държавите. Тази теория отбелязва също, че всяка голяма и сложна напоителна система се нуждае от централизирана бюрокрация, която да я построи и поддържа. След това същата теория превръща едно грубо съвпадение във времето в причинно-следствена връзка. Приема, че месопотамците, китайците и мексиканците са прозрели предимствата, които би им донесла по-мащабната напоителна система, независимо че по това време такава система не е съществувала никъде на Земята, че да ги убеди в плюсовете си. Затова тези адски далновидни хора решили, че трябва да слеят своите неефикасни и малки етнархии в една по-голяма структура — държавата, — която единствена би могла да ги дари с прелестите на иригацията.

Само че тази „хидравлична теория“ за образуването на държавата буди същите възражения като онези за обществения договор. По-конкретно тя като че ли се интересува само от финалния стадий в еволюцията на комплексните общества. Не казва нищо за онова, което е предизвикало прехода от номадски групи към племена и етнархии през онези хилядолетия, когато на хоризонта още не се е задавала никаква по-мащабна напоителна система. Когато подложим на по-обстоен анализ историческите или археологическите данни ще видим, че те не подкрепят тезата за иригацията като движеща сила в образуването на държавите. В Месопотамия, Северен Китай, Мексико и Мадагаскар вече е имало локални иригационни системи, още преди да възникнат там държави. Построяването на мащабни напоителни системи не съпътства появата на държавите, а идва значително по-късно във всеки от тези ареали. В повечето държави, формирани в земите на маите и в Андите, напоителните системи винаги са били малки — такива, каквито биха могли да построят и поддържат местните общности. Но дори и там, където са били създадени такива мащабни системи, те са били по-скоро вторичен резултат от държавите, които би трябвало да са се образували по съвсем други причини.

Според мен е много по-коректно да се изтъква един очевиден факт, който е и много по-съществен отколкото предполагаемата връзка между напояването и образуването на някои държави — а именно, че броят на населението е най-сериозният фактор в социалната комплексност. Както стана дума, номадските групи наброяват по няколко десетки души, племената — по няколкостотин, а етнархиите — от няколко хиляди до няколко десетки хиляди, докато държавите стартират с поне 50 000. Наред с тази по-обща връзка между регионалната популация и типа общество (група, племе и т.н.) се наблюдава и една по-фина тенденция, в рамките на всяка от тези категории: например че етнархиите с голямо население се оказват и най-централизирани, стратифицирани и комплексни.

Тези корелации подсказват убедително, че броят на регионалното население и гъстотата му имат нещо общо с образуването на по-сложно структурираните общества. Но те не ни казват как точно броят на населението функционира в онази причинно-следствена връзка, която води и до тяхната поява. За да проследим тази връзка, ще трябва да си припомним как възникват самите гъсти популации. А след това можем да видим защо едно голямо, но просто общество не може да устои. На тази основа ще можем да си зададем и въпроса как едно по-просто общество става по-сложно с увеличаването на броя на населението му.

Видяхме, че по-големите и по-гъсти популации се появяват само ако е налице производство на храни или поне изключително благоприятни условия за лов и събирачество. Някои по-продуктивни ловно-събирачески общества са достигнали организационното ниво на етнархията, но никога това на държавата: всички държави изхранват гражданите си чрез производство на храни. Тези обстоятелства, наред с вече споменатата връзка между броя на населението и сложността на обществото, са предизвикали и един безконечен дебат — от рода на „кокошката или яйцето“ — за причинно-следствените връзки между производството на храни, числеността на населението и социалната комплексност. Дали интензивното производство на храни е причината, която е стимулирала ръста на населението и по някакъв начин е довела до по-сложното общество? Или пък причината са именно по-големите популации и по-сложни общества, които са довели до интензифицирането на производството на храни?

И в двата случая въпросът пропуска най-същественото. Интензивното производство на храни и социалната комплексност взаимно се стимулират по пътя на автокатализата. Тоест нарастването на населението води до по-сложна обществена структура, като причините ще обсъдим по-долу, а по-сложната обществена структура на свой ред води до интензивно производство на храни, което ще рече и до нарастване на населението. По-сложните централизирани общества разполагат с уникалната възможност да организират обществените строежи (включително напоителни системи), търговията с по-далечни земи (включително внос на метали за изработване на по-добри земеделски инструменти), както и дейността на различни групи икономически специалисти (например като изхранват скотовъдците с житото на земеделците, а добитъка на скотовъдците предоставят на орачите, за да го впрягат в ралата си). Всички тези възможности на централизираните общества са стимулирали интензивното производство на храни, а оттам и нарастването на населението през цялата човешка история.

Освен това производството на храни спомага поне по три начина за спецификата на сложните общества. Първо, то включва труд, съобразен с пулса на сезоните. Щом съберат реколтата в хамбарите, земеделците вече са на разположение на централизираната политическа власт — за да строят обществени сгради, пропагандиращи могъществото на държавата (като египетските пирамиди), други проекти, които биха изхранили повече гърла (от типа на хавайските напоителни системи) или пък да се включват в завоевателни войни, целящи създаването на по-големи политически структури.

Второ, производството на храни може да бъде организирано така, че да създава излишъци от храна, която позволява икономическата специализация и социалната стратификация. С тези излишъци могат да се изхранват не само всички „тузари“ в едно комплексно общество: вождове, бюрократи и други представители на елита, но и писарите, занаятчиите и останалите специалисти, не произвеждащи храни, както и самите земеделци, когато са ангажирани в обществени начинания.

Накрая, производството на храни стимулира или налага уседналия бит, който е задължителна предпоставка за натрупването на собственост, развитието на сложни технологии и занаяти, както и строителството на обществени сгради. Значението на постоянното местожителство в едно сложно общество обяснява защо мисионерите и правителствата, когато правят първите си контакти с някоя неизвестна досега номадска група или племе в Нова Гвинея (или Амазония), обикновено преследват две непосредствени цели. Първата, разбира се, е повече от очевидна — да „умиротворят“ номадите, т.е. да ги убедят да не убиват повече мисионери, бюрократи и разни от сорта. Втората е да убедят номадите да заживеят в постоянни селища, така че мисионерите и бюрократите по-лесно да ги намират, за да им осигуряват някои услуги като медицински грижи и училища, но и за да могат да ги прозелитизират и контролират.

Тоест производството на храни не само стимулира нарастването на населението, но и в много отношения позволява самото създаване на по-сложни обществени структури. Това не означава, че производството на храни и по-големите популации правят неизбежна и появата на сложни общества. Как тогава ще обясним този емпирично доказан факт, че груповата (или племенната) организация не върши работа в общества със стотици хиляди членове или че всички съществуващи големи общества имат сложна и централизирана организация? Можем да приведем поне четири очевидни причини.

Първата — това е проблемът с конфликтите между непознати, които нямат нищо общо помежду си. Този проблем се разраства с астрономически размери, когато се увеличава и броят на хората, от които се състои едно общество. Контактите в една номадска група от двайсет човека включват само 190 междуличностни взаимоотношения (20 по 19, делено на две), но ако те са 2000, диадите вече ще са 1 999 000. И всяка от тези диади представлява потенциален конфликт — бомбата винаги може да избухне в някой по-разгорещен спор. Всяко убийство в номадската група или племето води до съответния опит за отмъщение (също с убийство), с който започва един безкраен цикъл от убийства и контраубийства, дестабилизиращи самото общество.

В номадската група, където всеки е тясно свързан с всеки друг хората, свързани едновременно и с двамата опоненти, се опитват да служат като посредници в свадата. В племето, където повечето хора са близки роднини и всеки познава поименно всички останали, посредничат общите роднини и приятели. Но пристъпи ли се прагът от „неколкостотин“, под който всеки може да познава всички останали, все повече диади се оказват двойки от абсолютно непознати хора. И когато двама такива непознати се сбият, малцина ще са тези, които са общи роднини или приятели и на двамата побойници, имащи личен интерес да прекратят конфликта. Повечето зяпачи ще се окажат приятели или роднини само на единия и ще вземат неговата страна, с което дуелът ще се превърне в грандиозно меле. Ето защо всяко голямо общество, което оставя решаването на конфликтите на всички негови членове, е обречено да се разпадне. Този фактор единствен би обяснил защо обществата с хиляди членове могат да съществуват само ако развият централизирана власт, която упражнява монопол върху силата и разрешава конфликтите.

Втората причина е все по-голямата невъзможност за колективни решения, когато самият колектив се разраства. Взимането на решения от всички възрастни все още е възможно в онези новогвинейски села, които са достатъчно малки и новините и информацията бързо достигат до всеки, а и всеки може да изслуша абсолютно всеки на селското събрание и може да се изкаже, ако има такова желание. Уви, всички тези условия са неосъществими в по-големите общества. Дори и днес, във времената на микрофоните и високоговорителите знаем, че митингът не е начин да решиш проблемите на едно хилядно множество. Ето защо всяко голямо общество трябва да се структурира и централизира, ако иска да взима ефикасни решения.

Третата причина касае икономическите съображения. Всяко общество се нуждае от определени средства, за да разпределя благата между своите членове. В някои дни индивидът може да се сдобие с по-голямо количество от някое насъщно благо, но в други да не е така. Печалната истина е, че хората не са еднакво талантливи, затова някои се уреждат с повече неща — за сметка на други. В по-малките общества, където и диадите са по-малко, размяната на блага може да се уговори директно между отделните личности или семейства по пътя на реципрочния обмен. Но същата математика, заради която директното междуличностно решаване на конфликтите в по-големите общества е неефективно, прави неефективни и директните междуличностни икономически трансфери. По-големите общества могат да функционират икономически, ако освен реципрочна имат и редистрибутивна икономика. И онези блага, които са в излишък на някого, трябва да се предават на някаква централизирана власт (или „авторитет“), който след това да ги преразпределя сред тези, които се нуждаят от тях.

Най-важното съображение, оправдаващо по-сложната организация на по-големите общества, е свързано с гъстотата на населението. Както можем да се досетим големите общества, съставени от производители на храни, имат не само повече членове, но и по-голямо гъстота на населението в сравнение с малките номадски групи на ловци-събирачи. Всяка група от няколко десетки ловци заема всъщност огромна територия, за да могат тези хора да намират повечето нужни им ресурси. Онова, което го няма там, могат да си го набавят чрез търговия със съседни групи (през интервалите между две войни). Когато броят й се увеличи, тази номадска група може да се свие и на по-малка площ, а и ще й се налага да намира все повече неща извън нея. Например няма как да разделиш шестнайсетте хиляди квадратни мили на Холандия между нейните 16 милиона жители на 800 000 индивидуални територии, всяка от които да обхваща 13 акра и да служи като дом на някоя автономна група от 20 човека, която се препитава на тези 13 акра, но от време на време се ползва и от предимството да ходи на границата, за да обменя някои стоки (включително и съпруги) със съседната номадска група. Тези пространствени реалности налагат по-гъсто населените региони да поддържат и по-сложно организирани общества.

Тоест тези съображения — решаването на конфликтите, взимането на решения, икономиката и наличната площ — карат по-големите общества да се централизират. Но централизацията на властта неизбежно отваря вратата — за онези, които държат властта, имат достъп до информацията, взимат решенията и преразпределят благата — да се възползват от откриващите се възможности да облагодетелстват себе си и своите роднини. За всеки, запознат с днешното групиране на хората, това е очевидно. Още с появата на ранните общества тези, които са се сдобили с централизирана власт, постепенно са се утвърдили като елит, произлязъл по всяка вероятност от онези няколко равнопоставени селски клана, които с времето са станали „по-равни“ от останалите.

Това са причините, поради които големите общества не могат да функционират с групова организация и вместо това се превръщат в комплексни клептокрации. Но ние още не сме дали отговор на въпроса как малките, прости общества се развиват или сливат в по-големи и по-сложни. Сливането, централизирането разрешаване на конфликтите, взимането на решения, икономическото преразпределяне и клептократичната религия не се появяват автоматично с някакъв си русоистки „обществен договор“. Кое стимулира окрупняването?

Отговорът донякъде зависи от еволюиращия начин на мислене. В началото на тази глава споменах, че обществата, класифицирани в една и съща категория, не са напълно идентични помежду си, защото хората и човешките групи са безкрайно различни. Да вземем например номадските групи и племената — „големците“ на някои от тях неизбежно са по-харизматични, по-могъщи и по-умели във взимането на решения от тези на другите. От големите племена тези с по-изявени „големци“ (което ще рече и по-голяма централизация) имат предимство пред онези, в които централизацията не е така силна. Племената, които разрешават конфликтите си по същия нескопосен начин като фаю, рискуват да се разпаднат на номадски групи, докато зле управляваните етнархии рискуват да се разпаднат на още по-малки етнархии или племена. Обществата, умеещи да решават ефективно конфликтите си, които взимат смислени решения и имат хармонично икономическо преразпределение, могат да развиват и по-добри технологии, да концентрират своята военна мощ, да овладяват по-големи и по-продуктивни територии, както и да съкрушават — една по една — по-малките автономни общности.

С други думи, конкуренцията между общества, намиращи се на едно ниво на комплексност, води до обществата на следващото ниво на комплексност — ако условията го позволяват. Племената се конкурират или комбинират с други племена, за да достигнат размерите на етнархии и на свой ред да завладяват или да се конкурират с други етнархии, завладяващи или съюзяващи се с други държави, за да се превърнат в империи. Най-общо казано, по-големите единици имат предимство пред по-малките, ако — има обаче едно голямо „ако“ — тези по-големи единици могат да се справят с проблемите, идващи с по-големите им мащаби, например постоянната заплаха в лицето на претендентите за властта, всеобщата омраза към клептокрацията и нарастващите проблеми, свързани с икономическата интеграция.

Сливането на по-малки единици в по-големи често е било документирано от историците и археолозите. Русо обаче да има много здраве — тези окрупнявания никога не са били правени от някакви малки и незастрашавани от нищо общества, решили доброволно да се слеят, за да гарантират щастието на своите граждани. Лидерите на по-малките общества (както и на по-големите) винаги са държали на своята независимост и прерогативи. Окрупняванията стават винаги по една от тези две причини: заплаха от външна сила или реална инвазия. Разполагаме с безброй примери за такива окрупнявания.

За подобно окрупняване под външна заплаха имаме добър пример в сформирането на черокската конфедерация в щатския Югозапад. В началото чероките са били разделени на 30–40 независими етнархии, всяка от които се е състояла от едно селище с около 400 жители. С идването на белите започват и конфликтите. Когато отделни чероки са ограбвали или нападали бели заселници и търговци, белите не са правели разлика между отделните им етнархии и са реагирали безразборно срещу всички чероки, било с военни действия, било с прекъсване на търговските контакти. На свой ред чероките се убедили, че е по-добре за тях, ако се обединят в конфедерация и го направили през XVIII в. На първо време, т.е. през 1730 г., по-големите етнархии си избрали общ лидер, един вожд на име Мойтой, който през 1741 г. бил наследен от своя син. Основната работа на тези лидери била да наказват отделните чероки, които нападали белите, както и да комуникират с правителството на белите. Някъде към 1758 г. чероките решили да поставят начина си на вземане на решения на регулярна основа, като свиквали ежегодно съвет, моделиран по образеца на предишните селски събрания, но вече само в едно и също село (Ечота), което фактически се превърнало в тяхна „столица“. Впоследствие чероките се ограмотили (както видяхме в Глава XII) и дори се сдобили със записана конституция.

Тоест черокската конфедерация е била сформирана не под пряк външен натиск, а чрез сливане и окрупняване на по-малки общности, дотогава ревниво държали на своята независимост, които са стигнали до идеята за обединение под заплахата за унищожение от могъщи външни сили. Почти по същия начин (както е описано във всеки американски учебник) колониите на самите бели американци — създаването на една от които, Джорджия, е предшествало възникването на черокската „държава“ — са се убедили да сформират собствена нация, когато са били заплашени от една толкова могъща външна сила като британската монархия. В началото американските колонии са държали яростно на своята самостоятелност, също като черокските етнархии, и първият им опит за окрупняване — с клаузите на конфедерацията от 1781 г. — се е оказал неефикасен, защото е предоставял прекалено голяма самостоятелност на бившите колонии. Едва по-нататъшните заплахи, като въстанието на Шейс от 1786 г. и бремето на военния дълг, принуждават бившите колонии да жертват автономията си и да се обединят в рамките на действащата и сега федерална конституция от 1787 г. Обединението на Германия през XIX в., обхванало едни доста докачливи на тема самостоятелност общности, също не е протекло без сериозни сътресения. Трите най-ранни опита (Франкфуртския парламент от 1848 г., възстановената Немска конфедерация от 1850 г. и Северногерманската конфедерация от 1866 г.) не са постигнали особен ефект, докато не се появява и конкретната външна заплаха — обявената от Франция война през 1870 г., която накарва принцовете да пожертват немалка част от своята власт, за да се обединят през 1871 г. под една централизирана имперска власт.

Другият начин за формиране на по-сложни общества (освен окрупняването под външна заплаха) е сливането им чрез завоевателни войни. Един добре документиран пример е възникването на зулуската държава в Югоизточна Африка. По времето, когато са осъществили първите си контакти с бели заселници, зулусите са били разделени на десетки малки етнархии. В края на XVIII в. с нарастването на населението конфликтите между отделните етнархии са станали още по-интензивни. Всички тези общества са се сблъсквали с един и същ проблем — изграждането на централизирана властова структура, с което се е справил най-успешно един от вождовете им, Дингисвайо, възкачил се на престола на етнархията Мтетва, след като убива съперника си през 1807 г. Същият Дингисвайо създава една по-ефикасна военна организация, като набира младежи от всички селища и ги групира не по регионален признак, а по възраст. Той създава и по-ефикасна централизирана политическа организация, просто като се въздържа от кланета, когато завладява някоя етнархия и пощадява живота на владетелското семейство (ако победеният не желае да сътрудничи с него, той го заменя с негов родственик). Успява да създаде и ефикасна структура за разрешаване на междуплеменните конфликти. Това му дава възможност не просто да завладее, но и да интегрира останалите 30 зулуски етнархии. Неговите наследници укрепват още повече ембрионалната зулуска държава, като създават нужната правова система, полицейски органи и церемонии.

Подобни примери с държави, създавани чрез завоевания, могат да се умножат до безкрайност. През XVIII и XIX в. европейците стават свидетели на формирането на „туземни“ държави от бивши етнархии — в числото им попада хавайската и таитянската държава в Полинезия, държавата Мерина в Мадагаскар, Лесото, Свази и още някои южноафрикански държави освен зулуската, Ашанти в Западна Африка, както и Анколе и Буганда в днешна Уганда. Ацтекската и инкската империя са били сформирани чрез завоевания през XV в., т.е. преди идването на европейците, но повечето, което знаем за формирането им, е от устните разкази на индианци, записани от испанските заселници. Формирането на римската държава и експанзията на Македония при Александър Велики са описани обстойно от съвременните им класически автори.

Всички тези примери подсказват, че войната — или заплахата от война — е играла ключова роля в повечето случаи на окрупняване на социални структури. Но войните, дори и тези между най-обикновени номадски групи, са постоянна величина в човешката история. Защо обаче те са ставали причина за появата на по-окрупнени общества едва през последните тринайсет хилядолетия? Вече стигнахме до извода, че формирането на комплексни общества е свързано по някакъв начин с ръста на населението. Нека сега подирим връзката между увеличаването на населението и изхода от войната. Защо войните често стават причина за окрупняване на общества, когато населението им е по-гъсто, а не обратното? Отговорът е, че съдбата на победените народи зависи от гъстотата на населението, като са възможни три варианта.

Когато тази гъстота е много ниска, както е обичайно в регионите, населени от номадски групи, оцелелите победени просто трябва да се изнесат по-далече от своите победители. Най-често такъв е изходът от войните между номадските групи в Нова Гвинея и Амазония.

Когато гъстотата на населението е умерена (както в регионите, обитавани от производители на храни), просто няма по-големи свободни територии, където оцелелите биха могли да избягат. А и племенните общества без интензивно производство на храни не могат да осигурят работа за робите (били те и военнопленници) и не могат да произвеждат излишъци от храна, които да предават на властта под формата на налози. Тоест победителите не могат да направят кой знае какво с победените, освен да се оженят за жените им. Не че това е най-разумното решение, но победените ги убиват, за да се разчисти пространство за победителите.

Когато гъстотата на населението е по-висока, както в регионите, заемани от държави и етнархии, победените пак няма къде да избягат, но победителите им разполагат с поне две възможности да ги използват (ако ги оставят живи). Тъй като и в етнархиите, и в държавите вече е налице някаква икономическа специализация, победените могат да бъдат използвани като роби, както често се е случвало в библейските времена. Имало е, разбира се, и алтернатива — много от тези общества са разполагали с интензивно производство на храни, способно да създава огромни излишъци от храни, затова победителите са можели да си позволят лукса да ги оставят да живеят на същото място, лишавайки ги обаче от политическа независимост, което пък е приемало най-често формата на редовни налози под формата на храни и обявяването на тяхната страна за част от държавата-победителка. Това е и най-честият изход от военните конфликти в записаната история. Например испанските конкистадори са искали да събират налози от победените ацтеки, затова са проявявали голям интерес към техните данъчни регистри. Оказало се, че налозите, които ацтеките събирали ежегодно от победените народи, включвали 7000 тона царевица, 4000 тона фасул, 4000 тона амарант на зърна, 2 000 000 памучни одеяла и огромни количества какао на зърна, воински костюми, щитове, украшения от пера и янтар.

Тоест производството на храни, конкуренцията и дифузията между отделните общества, които може и да са били основни причини, но са се различавали в следствията си и така или иначе са предполагали по-голяма гъстота на населението и уседнал бит, ни довеждат и до „проксималните агенти“ на завоеванията: вирусите, писмеността, технологиите и централизираната политическа организация. И тъй като тези основни каузи са били преследвани по различен начин на различните континенти, същото важи и за „посредниците“ на самите завоевания. Тези „посредници“ обикновено се развиват във взаимна връзка, но самата връзка не е стриктно регламентирана: например инките са създали империя, без да познават писмеността, а ацтеките са постигнали същото, като са познавали писмеността и само няколко епидемични заболявания. Примерът със зулусите на Дингисвайо показва, че всеки от тези „посредници“ има самостоятелен принос в изграждането на историческите модели. Сред десетките зулуски етнархии Мтетва не е имала особени предимства — не е разполагала нито с технологии, нито с писменост, нито с вируси, но въпреки това е успяла да победи останалите. Ако е имала предимства, то те са били в сферата на властта и идеологията. Ето защо сформиралата се впоследствие зулуска държава е съумяла да владее една немалка част от континента в продължение на близо столетие.