Пъклена кръв

1.

17 март, 16:07

Ватиканът

„Гледай да не те хванат“.

Предупреждението бе напрегнало всичките ѝ мускули.

Доктор Ерин Грейнджър клечеше зад каталога в средата на читалнята на Ватиканската апостолическа библиотека. Изящни стенописи красяха бялата повърхност на засводения таван високо над нея. Лавици с най-редките книги на света се простираха от двете ѝ страни. Библиотеката съдържаше над седемдесет и пет хиляди ръкописа и повече от един милион книги. Ерин беше археолог и при други обстоятелства би дала мило и драго, за да прекара часове и дни на това място, но неотдавна то се беше превърнало по-скоро в затвор, отколкото да е място, където се правят открития.

„И днес трябва да избягам от него“.

Не беше сама. Съучастникът ѝ бе отец Кристиан. Той стоеше до нея, без да се крие, и мълчаливо я подканваше да побърза. Имаше вид на млад свещеник, висок, с тъмнокафява коса и пронизващи зелени очи, с високи скули и гладка кожа. Лесно можеха да го сбъркат с трийсетинагодишен, но всъщност беше десетилетия по-стар. Навремето чудовище, стригой, създание, хранещо се с човешка кръв, много отдавна той бе постъпил в католическия Орден на сангвинистите и бе дал клетва да живее изцяло от кръвта Христова. Сега бе сангвинист и един от малцината, на които Ерин имаше пълно доверие.

Затова му повярва за непознатата до нея.

Младата монахиня сестра Маргарет се криеше до Ерин зад каталога. Дишаше тежко и се мъчеше да се освободи от тъмните си одежди. Забрадката ѝ вече лежеше на пода между тях. Ако се съдеше по избилата на челото ѝ пот, тя беше човешко същество. Ерин можеше да се закълне, че чува лудото туптене на сърцето ѝ. Вероятно и нейното тупкаше така.

- Вземи — каза Маргарет, докато разпускаше дългата си руса коса. Тъмните ѝ кехлибарени очи погледнаха Ерин. Сестра Маргарет беше с нейния ръст и цвят на кожата, което я правеше жизненоважна за плана.

Ерин нахлузи одеждата на Маргарет. Черният шевиот погали бузите ѝ. Дрехата беше току-що изпрана и ухаеше приятно. Ерин я навлече и се помъчи да я оправи колкото се може по-добре, без да се изправя. Маргарет ѝ помогна да сложи бялата забрадка, като я нагласи така, че да скрива русата ѝ коса, и прибра няколко непослушни кичура.

След като приключи, сестрата се дръпна и я огледа критично.

- Какво мислиш? — попита Кристиан с крайчеца на устата си, като се облегна на каталога, за да ги скрие по-добре.

Маргарет кимна доволно. Ерин вече приличаше на обикновена монахиня, на практика анонимна във Ватикана, където единствено туристите и свещениците бяха повече от сестрите в техните одежди.

За да завърши маскировката, Маргарет ѝ нахлузи на шията черна връв с голям сребърен кръст и ѝ подаде сребърен пръстен. Ерин го сложи на безименния си пръст и си даде сметка, че никога досега не е носила халка.

„На трийсет и две, а така и не се омъжих“.

Знаеше, че отдавна мъртвият ѝ баща щеше да се ужаси. Той разпалено проповядваше, че висшият дълг на една жена пред Бог е да ражда деца. Разбира се, щеше да изпита не по-малък ужас, ако можеше да научи, че е завършила светско училище, защитила е докторат по археология и е прекарала последните десет години в доказване, че голяма част от написаното в Библията не почива на никакви чудеса. Ако не се беше отрекъл от нея, задето беше избягала като тийнейджърка от религиозната комуна, сега щеше направо да я прокълне. Но Ерин беше постигнала мир с това положение.

Преди няколко месеца ѝ се откри възможност да надзърне в тайната история на света - свят, който не се обясняваше от учебниците, по които бе учила в училище, нито от науката, която бе основата на личната ѝ вяра. Беше срещнала първия си сангвинист - живо доказателство, че чудовища съществуват и че отдаването на Църквата може да ги опитоми.

Въпреки това голяма част от нея си остана все така скептична, все така съмняваща се във всичко. Макар да бе приела съществуването на стригои, това стана едва след като беше срещнала един от тях, бе видяла свирепостта му и бе изпитала острите му зъби. Вярваше само на онова, което можеше да провери лично, и именно затова бе настояла на този план.

Маргарет прибра русата си коса на опашка, както обикновено я носеше Ерин. Под одеждите си монахинята вече бе облякла старите джинси и една бяла памучна риза на Ерин. От разстояние спокойно можеше да мине за нея.

„Или поне се надявам да мине“.

Двете се обърнаха към Кристиан за окончателното му одобрение. Той вдигна палец, след което се наведе и прошепна в ухото на Ерин:

- Ерин, опасността е съвсем истинска. Каниш се да навлезеш в забранена територия. Ако те пипнат...

- Знам - каза тя.

Той ѝ подаде сгъната карта и ключ. Тя посегна да ги вземе, но Кристиан не ги пусна.

- Готов съм да дойда с теб - каза той, гледаше я загрижено. - Само кажи.

- Само че не можеш - възрази тя. - Знаеш го.

Погледна Маргарет. Ако искаха планът да успее, Кристиан трябваше да остане в библиотеката. Той бе назначен за телохранител на Ерин. При това напълно основателно. Напоследък атаките на стригои из цял Рим бяха зачестили. Нещо бе накарало чудовищата да се размърдат. И не само тук. Новините от цял свят показваха нарушаване на равновесието между светлината и мрака.

„Но какво го причинява?“

Ерин си имаше своите подозрения, но се нуждаеше от потвърждение, преди да ги сподели, и това престъпване на границите можеше да ѝ даде отговорите, които ѝ трябваха.

- Внимавай - каза Кристиан и най-сетне пусна картата и ключа. После хвана Маргарет за ръка и ѝ помогна да се изправи. Надяваха се, че всички ще приемат, че блондинката до него е Ерин, и че никой няма да забележи отсъствието ѝ.

- Кръвта - прошепна Ерин. Нуждаеше се от нея толкова, колкото и от ключа.

Кристиан кимна незабележимо и измъкна стъкленица, съдържаща няколко милилитра от собствената му черна кръв. Ерин прибра студения съд в другия си джоб, до малкото фенерче.

Кристиан докосна кръста на гърдите си и прошепна:

- Спипай ги.

И поведе сестра Маргарет към масата, на която Ерин беше оставила раницата и бележника си. Ерин впери поглед в раницата. Никак не ѝ се искаше да я зарязва. Вътре в нея, затворен в специална кутия, се намираше том, по-ценен от всички древни томове, пазени в тайните архиви на Ватикана.

В кутията се намираше Кървавото евангелие.

Книгата с пророчества, написана от Христос със собствената му свята кръв. Само няколко страници от нея се бяха разкрили. Ерин си представи огнените редове, оживели на древните празни листа. Строфи от загадъчни пророчества. Някои вече бяха разчетени; други си оставаха загадка, която тепърва трябваше да се разреши. Но още по-интригуващи бяха стотиците празни страници, които все още не бяха показали скритото си съдържание. Носеше се слух, че тези изгубени тайни може би съдържат цялото познание за вселената, за Бог, за смисъла на битието и за това какво има отвъд него.

Устата ѝ пресъхна само при мисълта, че може да остави подобен извор на познание. Гордостта също я гъделичкаше, тъй като тя знаеше, че това познание е предназначено за нея. В пустинята на Египет книгата се беше свързала с нея. Думите ѝ можеха да бъдат прочетени само ако тя държеше тома в ръцете си. Затова до този момент го беше носила със себе си навсякъде и никога не го бе изпускала от поглед.

Но сега трябваше да го направи.

Монахините не носеха раници, така че ако искаше маскировката да проработи, трябваше да остави безценния том на вещите грижи на Кристиан.

„И колкото по-бързо приключа с това, толкова по-скоро ще се върна“.

Това я накара да се изправи. Трябваше да измине голямо разстояние и ако не се върнеше до вечерта, когато затваряха библиотеката, щяха да ги хванат. Пропъди тази тревожна мисъл и наведе глава, за да не виждат лицето ѝ. Пое дълбоко дъх и пристъпи иззад каталога в изпълнената с тихо мърморене читалня.

Никой не ѝ обърна особено внимание, докато вървеше бавно към изхода. Заповяда си да запази спокойствие. Сетивата на сангвинистите бяха така чувствителни, че можеха да доловят ударите на човешко сърце. И можеха да се зачудят защо сърцето на сестра, вървяща в спокойната библиотека, препуска като обезумяло.

Вървеше между рафтове и учени, седнали зад полирани дървени маси, отрупани с книги. Много от тези учени бяха чакали години, за да дойдат на това място. Всички работеха върху задачите си с усърдието на свещеници. Навремето Ерин не се различаваше от тях - докато не откри друга, по-дълбока жила в историята. Известните текстове и познатите пътища вече не я задоволяваха.

И в това нямаше нищо лошо. Подобен обичаен научен подход вече не беше отворен за нея. Неотдавна беше освободена от мястото си в Станфорд след смъртта на неин студент по време на разкопки в Израел. Тя знаеше, че трябва да се подготвя за бъдещето, да се тревожи за кариерата си в дългосрочен план, но това беше без значение. Ако тя и другите не успееха, никой нямаше да има бъдеще, за което да се безпокои.

Бутна тежката врата на библиотеката и излезе в яркия италиански следобед. Пролетното слънце грееше приятно, но тя нямаше време да му се наслаждава. Ускори крачка и забърза през Светия град към базиликата „Св. Петър“. Навсякъде около нея се тълпяха туристи, които гледаха картите си и сочеха една или друга забележителност.

Тълпата я забави, но накрая Ерин стигна величествената базилика. Сградата символизираше папската власт и всеки, който я виждаше, усещаше силата и великолепието ѝ. Макар Ерин да знаеше суровото ѝ предназначение, прелестта на фасадата и огромните куполи винаги я изпълваха с благоговение.

Тръгна право към гигантските врати и мина между високите два етажа мраморни колони. Докато вървеше през атриума към централния кораб на огромната базилика, хвърли поглед надясно към „Пиета“ на Микеланджело, изобразяваща потъналата в скръб Мария, прегърнала мъртвото тяло на сина си. Статуята ѝ послужи като напомняне и я накара да ускори крачка.

„Много майки ще скърбят за децата си, ако се проваля“.

Въпреки това нямаше представа какво прави. През последните два месеца беше преровила библиотеката на Ватикана, търсейки истината зад последното пророчество от Кървавото евангелие: „Тримата заедно трябва да се изправят пред последната си задача. Оковите на Луцифер са скъсани и неговият Потир си остава изгубен. Нужна е светлината и на тримата, за да бъде изкован Потирът наново и да го прогони обратно във вечния му мрак“.

Скептикът у нея — същият, който още не можеше да приеме истината за стригои, ангели и чудеса, разкриващи се пред очите ѝ - се запита дали задачата ѝ изобщо е възможна.

Да изкове наново някаква стара чаша, преди Луцифер да се е освободил от Ада?

Звучеше повече като древен мит, отколкото като дело, което трябва да се извърши в модерни времена.

Но тя беше една от тримата предсказани, за които се говореше в Кървавото евангелие. Тримата, описани като Рицаря на Христа, Воина на Човека и Жената на Познанието. И в ролята на тази учена жена именно Ерин трябваше да открие истината зад загадъчните думи.

Другите двама очакваха решението ѝ и работеха върху своите задачи, докато тя ровеше в библиотеката на Ватикана и се опитваше да намери отговори. В момента не бяха в Рим и ѝ липсваха. Искаше ѝ се да са до нея, дори само като слушатели на многобройните ѝ теории.

Разбира се, това не изчерпваше всичко по отношение на сержант Джордан Стоун, Воина на Човека. През няколкото кратки месеца, откакто се срещнаха, тя се бе влюбила в коравия и хубав войник с неговите пронизващи сини очи, небрежен хумор и непоколебимо чувство за дълг. Той можеше да я накара да се разсмее и в най-напрегнатите моменти, беше ѝ спасявал живота безброй пъти.

Какво в него можеше да не бъде обичано?

„Това, че не си тук“.

През последните няколко седмици той бе започнал да се отдръпва от нея и от всичко друго. Отначало Ерин си помисли, че е разстроен, защото е откъснат от обичайната си работа в армията и е назначен към сангвинистите против волята му. Но напоследък започна да подозира, че тази отдалеченост идва от нещо по-дълбоко и че започва да го губи.

Загризаха я съмнения.

„Може би не иска този вид връзка, който търся аз...

Може би не съм подходящата жена за него...“

Дори мисълта за това беше непоносима.

Третият, отец Рун Корза, беше още по-проблематичен. Рицарят на Христа бе сангвинист. Ерин беше започнала да уважава силния му морален кодекс, невероятните му бойни умения и всеотдайността му към Църквата, но в същото време се страхуваше от него. Малко след като се срещнаха той пи от кръвта ѝ в момент на крайна необходимост, като едва не я уби в тъмните тунели под Рим. Дори сега, докато вървеше през „Свети Петър“, Ерин ясно си спомняше как острите му зъби пронизват гърлото ѝ, странния екстаз на момента, определил завинаги действието като еротично и в същото време смущаващо. Тази мисъл я плашеше и запленяваше.

Засега двамата оставаха близки колеги, макар че помежду им винаги се усещаше предпазливост, сякаш и двамата знаеха, че линията, която е била прекрачена в тунелите, никога няма да може да бъде заличена напълно.

„Може би затова Рун изчезна от Рим през последните месеци“.

Въздъхна и отново ѝ се прииска двамата да бяха тук, но знаеше, че задачата, пред която е изправена, е единствено нейна. При това много трудна задача. Ако тримата трябваше да възстановят нещото, наречено Потир на Луцифер, тя трябваше да открие нещо за естеството на чашата от пророчеството. Беше претърсила архивите на Ватикана - от мухлясалите от времето подземни крипти до високите рафтове в Torre di Venti, Кулата на ветровете, чиито стъпала някога изкачвал великият Галилей. Но въпреки всичките си усилия беше останала с празни ръце. Оставаше ѝ да проучи още само една библиотека, колекция, която бе забранена за всеки с биещо сърце.

Bibliotheca dei Sanguines.

Библиотеката на Ордена на сангвинистите.

„Но първо трябва да стигна дотам“.

Библиотеката бе скрита дълбоко под „Свети Петър“, в тунелите, достъпни единствено за Ордена на сангвинистите, за онези стригои, които бяха дали клетва да служат на Църквата, които бяха загърбили употребата на човешка кръв, за да живеят единствено от кръвта Христова — или по-точно от вино, превърнато чрез благословия и молитва в светата напитка.

Ерин закрачи по-енергично през огромната базилика и забеляза, че охраната от швейцарски гвардейци е подсилена. Целият град-държава беше под повишена тревога поради зачестилите атаки на стригои. Дори тя, която се беше заровила изцяло в книгите, беше чувала да се говори, че чудовищата, извършващи убийствата, са някак по-силни, по-бързи и по- трудни за убиване.

Но защо?

Това бе друга загадка, чието решение би могло да се открие в тайната библиотека.

През последните няколко месеца Ерин беше прочела хиляди прашни папируси, стари пергаменти и издълбани глинени таблички. Текстовете бяха записани на много езици, изписани от много ръце, но никой от тях не съдържаше информацията, която ѝ бе нужна.

„Тоест допреди два дни...“

В Кулата на ветровете беше открила стара карта, скрита между страниците на копие на Книгата на Енох. Беше издирила древноеврейския текст, приписван на прадядото на Ной, защото в него се говореше за паднали ангели и техните смесени потомци, известни като нефилими. Именно Луцифер водил онези паднали ангели във войната срещу Небесата. Накрая той бил низвергнат, защото оспорил Божествения план за човечеството.

Но когато отвори древния том в Кулата на ветровете, от страниците падна карта. Беше нарисувана с плътно черно мастило върху пожълтяла хартия и анотирана с претрупан средновековен почерк. Картата показваше друга библиотека във Ватикана, по-стара от всички други.

Така Ерин научи за тайната библиотека.

Според картата тя бе скрита в Светилището, лабиринта от тунели и помещения под „Свети Петър“, който бе дом за някои от сангвинистите. В тези древни тунели те се събираха, за да прекарат незнайно колко години от безсмъртния си живот в медитация и молитва, откъснати от грижите на окъпания в светлина свят на стотици стъпки над тях. Някои бяха прекарали в онези помещения векове наред, като се поддържаха само с малки глътки обредно вино. Всеки ден свещеници носеха виното до неподвижните им форми и поднасяха сребърни чаши към бледите устни. Тези сангвинисти търсеха единствено покой и достъпът до тунелите им се контролираше строго.

Според картата в джоба ѝ Светилището пазеше най-старите архиви на Ватикана. Ерин се беше консултирала с Кристиан за това място и бе научила, че повечето скрити там документи са били написани от безсмъртни сангвинисти, свидетели на събитията в древния свят. Някои от тях познавали самия Христос. Други били стари още преди него и влезли в ордена след стотици години диващина като стригои.

Макар че Светилището бе забранено за хора, Ерин беше слизала веднъж там заедно с Рун и Джордан. Тримата бяха отнесли Кървавото евангелие в Светая светих, за да получат благословията на основателя на Ордена на сангвинистите, известен като Възкресения. Но после Ерин беше научила, че той има име, което е по-важно за библейската история.

Лазар.

Той бил първият стригой, призован от Христос да служи.

Когато научи за библиотеката, Ерин се обърна към сегашния водач на ордена в Рим, кардинал Бернар. Поиска разрешение да влезе в библиотеката и да продължи проучванията си, но получи категоричен отказ. Кардиналът твърдо заяви, че нито едно човешко същество не бива да прекрачва прага ѝ. Освен това я увери, че библиотеката съдържа единствено информация за самия орден и нищо, което би помогнало на издирванията ѝ.

Ерин се изненада от реакцията му. Бернар смяташе знанието за безценно съкровище, което трябва да бъде заключено и скрито.

Тя се бе опитала да изиграе коза си. „Самото Кърваво евангелие ме помаза като Жена на Познанието“ - напомни тя на Бернар и цитира пророчеството, разкрито в пустинята: „Жената на Познанието сега е свързана с книгата и никой не може да ги раздели“.

Въпреки това той не отстъпи. „Познавам надлъж и нашир библиотеката. Никой в Светилището не е бил с Луцифер и падналите му ангели. Историите за падението му са били записани много след самото събитие. Така че няма разказ на очевидец за това как или къде е паднал Луцифер, къде е затворен и как са били изковани или как биха могли да се поправят оковите, които го свързват с вечния мрак. Ровенето в онази библиотека би било губене на време, дори ако не бе забранена“.

Докато гледаше твърдите му кафяви очи, Ерин осъзна, че той няма да наруши древните правила. А това означаваше, че трябва да намери друг начин да слезе там.

Погледна през последните няколко метра на базиликата към статуята на свети Тома - апостола, който се съмнявал във всичко, докато не му покажат доказателство. Усмихна се леко въпреки нервността си.

„Ето апостол, с когото сме лика-прилика“.

Продължи към статуята. Под краката ѝ имаше малка врата. Обикновено бе неохранявана, но когато зави, Ерин видя на прага швейцарски гвардеец, наполовина скрит в нишата. Стисна зъби и се отдръпна. Знаеше кой е виновникът за това нововъведение.

„Мътните да те вземат, Бернар“.

Кардиналът явно беше поставил стражата след разгорещения им разговор, защото бе заподозрял, че тя може да се опита да се промъкне на своя глава долу.

Затърси решение - и го откри в ръцете на едно момиче на няколко крачки от нея. Детето беше на седем-осем, отегчено, тътреше крака по богато украсените мраморни плочки. Подмяташе си зелена топка за тенис. Родителите на момичето вървяха на няколко метра пред него и разговаряха оживено.

Ерин бързо се изравни с момичето и каза:

- Здравей.

Детето я погледна и сините му очи се присвиха подозрително. Носът му бе покрит с лунички, червената му коса бе сплетена на две плитки.

- Здравейте - с неохота отвърна момичето, сякаш го бяха учили, че винаги трябва да отговаря на монахини.

- Ще ми дадеш ли за малко топката си?

Момичето тутакси скри топката зад гърба си.

„Добре, смяна на тактиката“.

Ерин извади банкнота от пет евро и вдигна ръка.

- А може ли да я купя?

Детето се ококори към изкушението - и протегна мъхнатата топка, готово на размяната, като предпазливо поглеждаше към гърбовете на родителите си.

След като сделката приключи, Ерин изчака детето да се отдалечи и да настигне майка си и баща си. После хвърли топката в дълга дъга през нефа към групичката хора, спрели на няколко метра от стоящия на пост гвардеец. Топката улучи дребен мъж със сиво палто по темето.

Той рязко извика и заруга на италиански. Гласът му отекна в огромното пространство на базиликата. Както се беше надявала, швейцарският гвардеец тутакси напусна поста си, за да разбере причината за врявата.

Ерин използва момента, забърза към вратата и пъхна в ключалката ключа, който ѝ бе дал Кристиан. Поне пантите се оказаха добре смазани. Щом прекрачи прага, тя затвори вратата и я заключи. Сърцето ѝ биеше лудешки.

Опря длан на вратата. В гърдите ѝ се надигна тревога. „Как ще се върна, без да ме хванат?“

Но знаеше, че вече е късно да премисля.

Пътят вече беше само един.

Включи фенерчето и се огледа. Пред нея се простираше дълъг тунел. Таванът беше висок почти три метра, стените се извиваха над главата ѝ. До вратата имаше прашна дъбова маса с восъчни свещи и кибрити. Тя взе няколко, но не ги запали. Можеха да ѝ послужат за резерва, ако батерията на фенерчето се изтощеше.

Извади картата. На гърба ѝ Кристиан бе начертал скица на тунелите, водещи към самото Светилище. Ерин - знаеше, че няма връщане назад - повдигна тежките си поли и закрачи. Трябваше да измине поне километър и половина, преди да стигне портата на Светилището.

Светлината на фенерчето играеше по стените, тесният лъч разкриваше входовете на странични тунели. Ерин ги броеше наум.

„Един погрешен завой и ще има да се лутам дни наред в този лабиринт“.

Страхът я накара да ускори крачка по тесните стълби и плетеницата от тунели. Малката стъкленица на Кристиан я потупваше по бедрото и ѝ напомняше, че за знанието понякога трябва да се плати с кръв. Това беше послание, което ѝ бе втълпено още като дете, и бе станало много реално, когато баща ѝ откри книга, скрита под дюшека ѝ. Грубият му глас отекна в ушите ѝ и я повлече в миналото.

- Какво станало с Ева, когато яла от дървото на познанието? — попита баща ѝ, надвесен над деветгодишната Ерин. Силните му фермерски ръце бяха стиснати в юмруци.

Тя не знаеше дали трябва да отговаря на въпроса и реши да премълчи. Той винаги се ядосваше повече от нещата, които казваше, отколкото когато си държеше езика зад зъбите.

Книгата - „ Фермерски алманах “ - лежеше разтворена на грижливо изтърканите дъски на пода. Светлината на фенера осветяваше кремавите ѝ страници. До този ден тя бе чела единствено Библията, защото баща ѝ бе казал, че в нея се съдържа цялото знание, което може да ѝ потрябва някога.

Но на страниците на алманаха Ерин бе открила ново знание - кога да се засяват семената, кога да се жъне, датите на различните фази на луната. Имаше дори няколко шеги, които се оказаха фатални. Ерин се беше разсмяла твърде силно и той я бе хванал, докато четеше.

- Какво станало с Ева? - отново попита той с тих и заплашителен глас.

Ерин реши да опита да се защити с цитат от Библията.

- „Тогава се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи”⁴¹ — хрисимо рече тя.

- Какво било наказанието ѝ? — продължи баща ѝ.

- „На жената рече: ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна“⁵².

- А това е урокът, който ще научиш от моята ръка.

Баща ѝ я накара да избере върбова пръчка и ѝ нареди да коленичи. Ерин послушно коленичи на чистия под и вдигна роклята си над главата. Майка ѝ я беше ушила и тя не искаше да я изцапа. Сгъна грижливо дрехата и я постави до себе си. После стисна студените си колене и зачака ударите.

Той винаги я караше да чака дълго, сякаш знаеше, че очакването на болката е почти толкова лошо, колкото и самият удар. Полазиха я тръпки. С крайчеца на окото си погледна алманаха и не изпита съжаление.

Първият удар изплющя върху кожата ѝ и Ерин прехапа устни, за да не извика. Ако го направеше, той щеше да я накаже още повече. Шибаше гърба ѝ, докато не потече кръв и не се просмука в бельото ѝ. По-късно тя щеше да почисти ярките червени капки от стените и пода. Но първо трябваше да издържи ударите, да изчака, докато баща ѝ не реши, че кръвта е достатъчно.

Потръпна при спомена - тъмните тунели го правеха някак по-истински. Усети парене в гърба, сякаш тялото ѝ помнеше старата болка и научения урок.

„За познанието се плаща с кръв и болка“.

Още преди гърбът ѝ да заздравее влезе в офиса на баща си и дочете тайно алманаха. Един от разделите бе посветен на синоптичните прогнози. Цяла година Ерин следеше дали авторите са знаели какво ще е времето и откри, че често грешат. И тогава осъзна, че написаните в книгите неща може да са грешни.

Дори нещата в Библията.

Тогава страхът от наказанието не я беше спрял.

„Няма да ме спре и сега“.

Най-сетне се озова пред вратата към Светилището. Не беше главният вход, а рядко използвана задна врата, която се намираше недалеч от библиотеката. Приличаше на гола стена с малка ниша, в която имаше нещо като купа или чаша от камък.

Ерин знаеше какво трябва да направи.

Тайната врата можеше да се отвори единствено от кръвта на сангвинист.

Бръкна в джоба си и извади стъкленицата на Кристиан. Погледна черната течност вътре. Кръвта на сангвинистите бе по-гъста и по-тъмна от човешката. Можеше да се движи по своя воля, да тече по вените без нуждата от биещо сърце. Това бе горе-долу всичко, което знаеше за субстанцията, която поддържаше сангвинистите и стригоите, но внезапно ѝ се прииска да научи повече, да разкрие тайните на тази кръв.

Но не сега.

Изсипа тъмното съдържание на стъкленицата в каменната купа и изрече на латински:

- Защото това е чашата на Моята кръв, на новия и вечно жив Завет.

Кръвта в купата се развълнува, движеше се сама, доказваше неестествената си същност.

Ерин затаи дъх. „Нима вратата ще отхвърли кръвта на Кристиан?“

Отговорът дойде, когато тъмната течност се просмука в камъка и изчезна без следа.

Ерин въздъхна с облекчение и прошепна последните думи:

- Mysterium fidei⁶¹.

Отстъпи от стената. Сърцето ѝ сякаш се беше качило в гърлото ѝ. Всеки сангвинист наоколо щеше да чуе издайническото туптене и да разбере, че тя е чужденец тук.

Стената бавно се отвори. Ерин направи крачка към очакващия мрак и си спомни болезнения урок на баща си. За познанието се плаща с кръв и болка.

Тъй да бъде.

2.

17 март, 16:45

Куме, Италия

„Защо все закъсвам под земята?“

Сержант Джордан Стоун запълзя на лакти през тесния тунел. Скалата го притискаше от всички страни и можеше да напредва единствено като се гърчи като някакъв червей. Пръст и камъчета падаха в косата и очите му.

„Поне още мърдам“.

Изпълзя още няколко сантиметра.

- Почти мина! - окуражи го глас със силен акцент някъде отпред.

Трябваше да е Баако. Джордан си представи високия сангвинист, идващ някъде от Африка. Миналата седмица, когато го беше попитал от коя точно страна е, Баако бе отговорил доста уклончиво: „Подобно на много страни в Африка, моята има много имена и вероятно ще има още и занапред“.

Беше типичен сангвинистки отговор - драматичен и в общи линии безполезен.

Джордан погледна напред. Едва различи мътна светлина, обещание, че проклетият тунел наистина стига до някаква пещера. Запълзя упорито към светлината.

По-рано през деня Баако се бе спуснал в този неотдавна открит тунел и се върна с новината, че шахтата води право до храма на сибилата. Преди няколко месеца в онази пещера се бе водила страховита битка, когато едно невинно момче трябваше да изиграе ролята на жертвено агне, за да отвори портата на Ада. Опитът се беше провалил, а след това мощно земетресение бе запечатало мястото.

Докато пълзеше, отзад се чу друг глас - леко подигравателен, с мелодичен индийски акцент.

- Май не трябваше да ядеш толкова много на закуска.

Той погледна назад към София и различи гъвкавата ѝ фигура в сенките. За разлика от киселия Баако, София изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разсмее. Устните ѝ винаги загатваха усмивка, тъмните ѝ очи блестяха весело. Джордан обикновено оценяваше чувството ѝ за хумор.

Но не и сега.

Разтърка възпалените си от прахта очи и отвърна:

- Поне още закусвам.

Стисна зъби и продължи напред. Искаше да види с очите си какво е останало от храма след битката. След земетресението Ватиканът беше отцепил целия вулкан. Църквата не можеше да допусне някой да открие труповете долу, особено онези на посечените стригои и братята и сестри сангвинисти.

Типична операция за потулване на случилото се.

И тъй като Ватиканът беше новият му работодател след като армията го бе назначила тук, Джордан се оказа член на отряда на чистачите. Но не се оплакваше. Това означаваше, че ще има повече време с Ерин.

Но макар че тази перспектива би трябвало да го вълнува, нещо го гризеше - някаква сянка, която помрачаваше чувствата му. Не че вече не я обичаше. Напротив. Тя бе блестяща, секси и забавна както винаги, но тези ѝ качества сякаш с всеки ден имаха все по-малко значение за него.

Всичко сякаш имаше все по-малко значение.

Тя явно също го усещаше. Забелязваше я как го гледа питащо, често с наранено изражение. Всеки път, когато повдигнеше въпроса, той пропъждаше тревогите ѝ с някаква шега или усмивка, която така и не достигаше до сърцето му.

„Какво ми става, по дяволите?“

Не знаеше и затова правеше онова, в което беше най-добър - да върви напред. Да работи, за да държи ума си зает. Накрая всичко щеше да се нареди.

„Или поне се надявам да се нареди“.

Ако не друго, работата тук донякъде го отдалечаваше от Ерин, позволяваше му да се помъчи да открие онзи център, който сякаш беше изгубил. Не че разполагаше с много свободно време. През последната седмица бяха изваждали трупове от най-външните тунели на планината, оставяха останките на мъртвите стригои да изгарят на италианското слънце и прибираха телата на сангвинистите за подобаващо погребение. Специалността на Джордан в армията беше съдебна криминология. Той бе най-опитният и годен за тази задача.

Особено когато откриха този тунел.

Никой не помнеше да е виждал загадъчния проход преди, а ако се съдеше по стените му, той като че ли беше прокопан наскоро.

Факт, който ги поставяше пред интересна дилема - дали тунелът е бил прокопан надолу към храма, или някой си е пробил път от него?

И двете перспективи не бяха особено добри, но Джордан трябваше да проучи как стоят нещата.

Накрая се измъкна с пъшкане от тунела и се просна на каменния под. Баако му помогна да стане, като го дръпна с такава лекота, сякаш вдигаше малко дете, а не двуметров войник.

Малък фенер на пода на пещерата осигуряваше известна светлина, но Джордан включи фенера на каската си, докато София излизаше от тунела и се изправяше грациозно. Изглеждаше почти спретната.

- Стига си се перчила - сгълча я той, докато изтупваше прахта от дрехите си.

Постоянната ѝ призрачна усмивка стана по-широка. Тя отметна късата си черна коса от пълните си кафяви бузи и се огледа. Неестествено острото ѝ зрение не се нуждаеше от светлина.

Джордан им завиждаше за тази способност да виждат в тъмното. Разкърши врат и започна да търси. Пое дълбоко дъх и миризмата на сяра изпълни ноздрите му, но не беше толкова силна, колкото бе миналия път, по време на битката, когато в пода се отвори широка пукнатина, бълваща пушек и жупел.

На фона на сярата се долавяше друга миризма.

Познатата воня на смърт.

Забеляза няколко трупа на стригои отдясно. Телата бяха смазани и изгорени, плътта - напукана и разкъсана. Част от него искаше да сс обърне и да побегне, естествен инстинкт, когато се изправяш пред подобна касапница. Но той имаше задължения. Като разчиташе на опита си, за да се успокои, извади видеокамера и засне залата. Не бързаше - увери се, че не е пропуснал нито едно тяло; правеше го ако не по някаква друга причина, то по силата на навика. Беше работил като криминалист в Съвместния експедиционен следствен отдел на армията и се бе научил да е изчерпателен.

Продължи навътре в пещерата и засне каменния олтар, като се мъчеше да не си спомня младото момче Томи, което беше оковано на него, а кръвта му изтичаше на пода. Ангелската кръв на момчето беше катализаторът, който трябваше да отвори портата към подземния свят, и накрая храбростта на същото момче доведе до затварянето ѝ.

Томи беше оставил белега си и върху Джордан, като го излекува с докосване. Джордан още го усещаше и белегът сякаш гореше по-силно с всеки ден.

- Е - каза Баако, връщайки го към настоящето, - какво мислиш?

Джордан свали камерата.

- Ами... определено се е променило от последния път, когато бяхме тук.

- В какъв смисъл? - попита присъединилата се към тях София.

Джордан посочи купчината мъртви плъхове в далечния ъгъл.

- Нови са.

Баако отиде до купчината, взе едно от малките телца и го подуши. Джордан потръпна.

- Интересно - рече Баако.

- Какво му е интересното? - попита Джордан.

- Кръвта му е източена.

София взе плъха, разгледа го и потвърди.

- Баако е прав.

Дребната индийка вдигна мъртвия плъх към Джордан.

- Приемам думата ви - побърза да отговори той. - Но ако сте прави, това означава, че нещо е било тук долу и се е хранило с тях.

„Което може да означава само едно...“

Джордан отпусна ръка върху дръжката на картечния пистолет на бедрото си - „Хеклер и Кох“ МР7. Оръжието беше компактно и мощно, способно да изстреля 950 куршума за една минута. Открай време беше основното му оръжие, само че този път бе заредено със сребърни куршуми. Джордан провери и посребрения армейски нож на глезена си.

- Някой стригой явно е оцелял - каза София.

Баако погледна към тунела.

- Сигурно се е хранил с плъховете, докато е събрал достатъчно сила, за да прокопае път навън.

- Може да не е бил стригой - каза Джордан и от внезапното осъзнаване сърцето му се качи в гърлото. - Помогнете ми да претърсим телата.

София го погледна въпросително, но двамата сангвинисти се подчиниха. Огледаха лицата на мъртвите един по един.

- Няма го — каза Джордан.

Баако се намръщи.

- Кого?

Джордан си представи момчешкото лице на бившия си приятел, на когото се бе доверил изцяло, само за да бъде предаден в тази пещера.

- Брат Леополд. - Отиде до мястото, където кръвта още си личеше по камъка. - Рун го прониза точно тук. И той падна.

Тялото му беше изчезнало.

Баако протегна ръка и обхвана с жест помещението.

- Вече проверих навсякъде. Земетресението е срутило всички други проходи.

Джордан насочи лъча на фенера си към тесния тунел.

- И затова той е прокопал свой собствен.

Затвори очи и отново видя как Рун му дава последно причастие, как кръвта на Леополд изтича на огромна локва под тялото му. Как изобщо бе успял да оцелее с такава рана, че и да намери сили да прокопае тунел? Купчината плъхове нямаше как да е била достатъчна.

Същият въпрос явно тормозеше и София.

- Тунелът е дълъг поне трийсет метра - каза тя. - Не съм сигурна, че и здрав сангвинист би могъл да си прокопае път през толкова пръст и камъни.

Баако клекна до кървавото петно и го огледа.

- Проляла се е много кръв. Този брат би трябвало да е мъртъв.

Джордан кимна. Беше стигнал до същото заключение.

- А това означава, че сме пропуснали нещо.

Върна се при тунела, огледа отново пещерата и започна бавно да крачи из нея, като се оглеждаше за нещо, което би могло да обясни какво се е случило. Местеха трупове, проверяваха под тях. Джордан дори клекна и огледа старата пукнатина в пода до олтара и тънката златна линия на мястото, където тя бе запечатана.

София клекна до него и прокара кафявата си длан по пукнатината.

- Изглежда затворена.

- Поне това е добра новина. - Джордан се изправи, удари си главата в ръба на олтара и каската му се килна.

- Внимавай, войнико - каза София и се опита да скрие усмивката си.

Джордан нагласи каската си. Докато го правеше, под лъча на фенера нещо проблесна. Сякаш две парчета стъкло, зелено като бирена бутилка, лежаха в сянката на олтара.

„Хм...“

Сложи си латексови ръкавици и вдигна едното парче.

- Прилича ми на някакъв кристал.

Вдигна парчето по-високо. На светлината на фенера по счупените повърхности заиграха дъги. Джордан огледа счупения ръб, след което върна парчето до другото. Изглеждаха така, сякаш са били един камък, голям колкото гъше яйце, а сега счупен на две. Нагласи половините и забеляза, че камъкът е бил издълбан отвътре, досущ като яйце.

Баако надникна през рамото му

- Виждал ли си го? Може би по време на битката?

- Не си спомням, но тогава се случиха много неща. - Джордан завъртя предмета, за да го огледа от всички страни. - Вижте това.

Пръстът му увисна над линиите, гравирани върху кристалната повърхност. Те образуваха символ.

Погледна София.

- Виждала ли си подобно нещо?

- Не.

Баако сви рамене.

- Прилича ми на чаша.

Джордан осъзна, че той е прав, но че може би не изобразява просто чаша.

- Може да е потир.

София повдигна скептично вежда.

- Потирът на Луцифер?

Джордан сви рамене.

- Поне си заслужава да се проучи.

„И познавам една жена, която ще прояви голям интерес“.

Извади телефона си и направи няколко снимки на камъка и символа с намерението да ги прати на Ерин веднага щом влезе в обхват.

- Трябва да изпълзя обратно горе и да пратя това на...

Стържещ звук насочи вниманието и на тримата към тунела. Някаква тъмна фигура пристъпи от мрака и излезе на светло. Джордан едва различи кучешките зъби - преди нещото да се хвърли право към него.

3.

17 март, 11:05

Сива, Египет

Болката на съжалението прониза смълчаното сърце на Рун. Седеше с подвити под себе си крака в подножието на висока дюна и се вслушваше в тихото съскане на песъчинките, които се спускаха по склоновете ѝ. Изпълваше го чувство на дълбок покой да бъде тук, сам, и да върши Божието дело.

Но дори тази чистота бе опетнена от нещо черно в периферията на сетивата му. Обърна се бавно към него, воден от някакъв компас, потопен дълбоко в безсмъртната му кръв. Докато се вглеждаше в търсене на източника на мрака, слънчевата светлина се отрази от сребърния кръст на гърдите му. От черното му расо се посипаха песъчинки, когато дланта му се плъзна по горещата повърхност на пустинята.

Подобно на гарван, дебнещ червей под земята, Рун наклони глава настрани и насочи вниманието си към една-единствена точка в пясъка. Щом се увери, извади от раницата си малка лопата и започна да копае.

Преди седмици беше пристигнал тук с екип сангвинисти, които трябваше да изпълнят точно този дълг. Но парчетата зло, разкопани тук, застрашаваха да овладеят останалите, да ги погълнат напълно. Накрая Рун ги накара насила да напуснат обекта и да се върнат в Рим.

Изглежда, че единствено той беше способен да издържи на заровеното тук зло.

„Но какво говори това за собствената ми душа?“

Пресяваше всяка лопата горещ пясък, сякаш беше играещо си на плажа дете. Но това не беше работа за деца. Ситото не улавяше нито черупки, нито мъниста.

Вместо това улавяше камъчета с формата на капка, черни като обсидиан.

„Кръвта на Луцифер“.

Преди повече от две хилядолетия на това място се бе разиграла битка между Луцифер и архангел Михаил за младия Христос. Луцифер бил ранен и кръвта му поръсила пясъка. Всяка капка горяла с безбожен огън и разтопявала песъчинките, за да образува тези покварени парченца стъкло. Времето отдавна ги беше заровило и сега Рун трябваше отново да ги изкара на светло.

В ситото се появи черна капка.

Рун я взе и я задържа за момент върху дланта си. Капката изгаряше голата му кожа, но не се опитваше да го поквари като другите сангвинисти. За разлика от тях, той не виждаше сцени на кръвопролитие и ужас, на похот и изкушение. Вместо това съзнанието му бе изпълнено с молитви.

Отвори кожената си кесия и пусна черното камъче в нея. То се чукна в две други - всичко, което беше намерил днес. Капките вече бяха по-малки и по-трудни за откриване. Задачата му беше почти изпълнена.

Въздъхна и се загледа към пустите пясъци.

„Бих могъл да остана... да направя тази пустиня свой дом“.

В лагера го очакваше буренце осветено вино. Не се нуждаеше от нищо друго. Бернар бе пратил вест, че трябва да работи по-усърдно, защото е нужен в Рим. Затова той с неохота се бе подчинил, макар че не му се искаше назначението му да приключва.

За първи път от векове чувстваше покой. Преди няколко месеца бе изкупил най-големия си грях, когато бе възстановил изгубената душа на някогашната си любима и я бе превърнал от стригой отново в човешко същество. Разбира се, Елизабета - или Елизабет, както предпочиташе да я наричат сега, - не му беше благодарила. Тъкмо обратното, беше го проклела, че ѝ е върнал смъртността, но Рун не се нуждаеше от благодарността ѝ. Той търсеше изкупление и го беше намерил векове след като бе оставил всякаква надежда.

Докато се изправяше, до ушите му достигна някакво далечно мяучене. Опита се да го игнорира, докато грижливо връзваше кожената кесия и прибираше инструментите си. Но звукът продължаваше да достига настоятелно до него, жален и изпълнен с болка.

„Просто някакво пустинно създание...“

Тръгна нагоре към лагера си, но звукът го последва, дереше слуха му, разкъсваше чувството му за покой. Беше пронизителен, като на страдаща котка. В гърдите му се надигна раздразнение - и малко любопитство.

„Какво е това?“

Стигна малкия си лагер и започна да обмисля как да прибере палатката и да заличи всички следи от пребиваването си тук.

Мислите му обаче не пропъдиха писъка в ушите му. Беше като стържене на суха клонка по прозорец на спалня. Колкото повече се опитваш да не му обръщаш внимание и да заспиш, толкова по-силен става.

Оставаше му най-много още една самотна нощ в пустинята. Ако не направеше нещо с мяученето, щеше да се прости с последните няколко момента на покой.

Погледна в посока на звука, направи една крачка, после втора. Преди да се усети, вече тичаше по нажежения пясък, летеше над дюните. Докато приближаваше, звукът ставаше все по-силен и го привличаше неудържимо. Част от него разпозна нещо неестествено в начина, по който го привличаше този лов, но въпреки това продължи да тича все по-бързо.

Накрая забеляза източника в далечината. Звукът идваше откъм една акация, хвърляща дълга сянка. Пустинното дърво явно беше намерило някакъв подземен източник на вода и яките му корени се бореха за оцеляване в тази суха земя. Трънливият ствол бе наклонен на една страна, свидетелство за неуморните ветрове.

Много преди да стигне дървото усети противна воня. Макар да приближаваше откъм вятъра, миризмата беше позната и бележеше присъствието на животно, превърнато от кръвта на стригой в нещо чудовищно.

Бласфемари⁷¹.

Дали опетнената му кръв го беше привлякла така неудържимо през пустинята? Дали злото ѝ не достигаше до вече изострените му сетива, наточени от седмиците ровене в пясъка за онези зли капки? Забави достатъчно, за да извади ножовете от ножниците на китките си. Слънчевата светлина се отрази от сребърните остриета — древните карамбити, извити като нокът на леопард. Щеше да има нужда от такива нокти за онова, което го очакваше. Вече можеше да познае миризмата на жертвата си - лъв бласфемари.

Заобиколи дървото отдалеч. Затърси в сенките, докато не забеляза златистата козина, почти напълно скрита в гъсталака. В естествената си форма лъвицата сигурно се бе отличавала със зашеметяваща красота. Дори като опетнено създание великолепието ѝ не можеше да се отрече. Покварата я беше дарила с яки мускули, а козината ѝ бе станала гъста като кадифе. Дори главата ѝ, отпусната върху предните лапи, разкриваше интелигентността ѝ.

Въпреки това всеки слаб удар на сърцето ѝ показваше, че е болна.

Когато приближи, Рун забеляза черната засъхнала кръв по рамото ѝ. Широка ивица козина по хълбока ѝ сякаш бе изгорена.

Можеше да се досети за произхода на лъвицата - и на раните ѝ. Представи си ордите бласфемари, които съпровождаха армията на Юда по време на битката миналата зима. Имаше чакали, хиени и няколко лъва. Рун бе сметнал, че зверовете са били пропъдени или убити наред с отрядите стригои в края на сблъсъка, когато ангелският огън помете пясъците.

След това беше изпратен отряд сангвинисти, който да преследва евентуалните оцелели, но явно това животно бе успяло да се спаси от огъня и ловците.

Макар и ранена, лъвицата бе останала жива.

Тя вдигна златната си муцуна и изръмжа. Алените ѝ очи светеха в сенките - истинският им цвят бе откраднат от нечистата кръв, която я бе опетнила. Но дори тази реакция сякаш изчерпа оставащите ѝ сили. Главата ѝ се отпусна отново върху предните лапи. Не ѝ оставаше още много живот.

„Дали да сложа край на страданията ѝ, или да чакам, докато умре?“

Тръгна напред. Още не беше сигурен какво да прави. Но преди да успее да вземе решение, лъвицата скочи от сенките на изгарящата слънчева светлина.

Атаката свари Рун неподготвен. Той успя да се претърколи настрани, но острите нокти одраха лявата му ръка.

Рун се обърна към нея. Кръвта му капеше върху горещия пясък.

Лъвицата приклекна предпазливо. Кожата на муцуната ѝ се набръчка и тя изръмжа. Звукът смрази дори неговото студено сърце. Тя бе силен противник, но не можеше да издържи дълго извън сянката на дървото. Оставаше си бласфемари и бързо щеше да изгуби сили на пряка слънчева светлина.

Рун се премести и застана между нея и дървото.

Заплахата я възбуди и опашката ѝ се замята в яростни дъги. Лъвицата сви задните си лапи и скочи. Жълтите зъби полетяха към гърлото му.

Този път Рун посрещна предизвикателството, като също скочи към нея. Имаше план. Извъртя се настрани в последния миг, като разряза изгореното ѝ рамо със сребърния си нож. Приземи се, направи кълбо и моментално се обърна, за да не я изпуска от очи.

От разреза течеше кръв, гъста и черна като катран. Раната бе смъртоносна. Рун се дръпна - даваше на лъвицата възможност да се оттегли в сянката и да умре в мир.

Вместо това от гърдите ѝ се изтръгна неестествен крясък и тя се хвърли отново към него.

Изненадан от неочакваната атака, Рун реагира със закъснение. Челюстите ѝ се сключиха върху лявата му китка и стиснаха, за да раздробят костта. Ножът падна на земята.

Рун се извъртя и нанесе удар с другата си ръка - заби втория си нож в окото ѝ.

Лъвицата изрева в агония и отпусна хватката си. Рун освободи ръката си, като заби пети в пясъка и задърпа. Притисна ранената си китка към гърдите си и се приготви за нова атака.

Ножът му обаче беше улучил целта и лъвицата рухна на пясъка. Здравото ѝ око го погледна. Аленият блясък помътня и се смени със златистокафяво, преди окото да се затвори за последен път.

Проклятието я беше напуснало накрая, както ставаше винаги.

- Dominus vobiscum⁸¹ - прошепна Рун.

Беше премахнал още една следа на поквара от тези пясъци. Понечи да се обърне - и отново до ушите му долетя жално мяучене.

Той спря и наклони глава. Чу тихото тупкане на друго сърце. Малка фигура се измъкна от сенките и тръгна към мъртвата лъвица.

Лъвче.

Със снежнобяла козина.

Рун го зяпна смаяно. Лъвицата явно бе отдала всичките си сили, за да роди - последната майчина саможертва. Сега разбра защо не беше отстъпила в сенките, когато ѝ бе дал тази възможност. Беше се опитвала да защити потомството си, да прогони Рун от малкото.

Лъвчето побутна с нос безжизненото тяло на майка си.

Ужас изпълни Рун. Ако малкото бе родено от опетнената ѝ утроба и бе хранено с опетнената ѝ кърма, то също бе бласфемари.

„Ще трябва да унищожа и него“.

Вдигна от земята изпуснатия нож.

Лъвчето побутваше главата на майка си, опитваше се да я накара да се изправи. Изскимтя, сякаш разбираше, че е осиротяло и изоставено.

Рун се приближи предпазливо, като не изпускаше лъвчето от поглед. Макар едва да достигаше до коляното му, дори такова малко бласфемари можеше да е опасно. От това разстояние се виждаше, че снежнобялата му козина има сивкави петънца, предимно по облото чело. Лъвчето явно бе родено след битката, което означаваше, че е на не повече от три месеца.

Ако Рун не се бе натъкнал на него, то щеше да умре мъчително под изпепеляващите лъчи на слънцето или от гладна смърт.

Щеше да е проява на милосърдие да сложи край на живота му.

Пръстите му се стегнаха около дръжката на карамбита.

Лъвчето го усети едва сега и погледна към него. Очите му сияеха на слънчевата светлина. То клекна на задните си лапи, показвайки, че е мъжко. Отметна глава и измяука силно, сякаш искаше нещо от него.

После малките очи го погледнаха отново.

Рун знаеше какво иска лъвчето, какво жадуват всички млади създания - любов и грижи.

Нямаше заплаха. Рун въздъхна и отпусна ръка. Прибра ножа в ножницата на китката си, пристъпи напред и се отпусна на коляно.

- Ела, мъничкият ми.

После бавно се пресегна, а лъвчето се приближи на комично големите за тялото му лапи. Щом сангвинистът докосна топлата козина, малкото създание замърка. Меката глава побутна отворената длан, твърди мустаци погъделичкаха студената му кожа.

Рун почеса лъвчето под брадичката и мъркането се засили.

Той погледна изгарящото слънце. Лъвчето сякаш не го забелязваше, светлината не му причиняваше нищо.

„Странно“.

Рун внимателно повдигна лъвчето и го подуши - мляко, акациеви листа и мускусна миризма на малко животно.

Нито намек за бласфемари.

Влажните очи се взираха в него. Ирисът бе карамеленокафяв, обрамчен с тънка златна ивица.

„Обикновени очи“.

Седна и се замисли върху загадката. Лъвчето се настани в скута му, докато той разсеяно галеше кадифената му брадичка със здравата си ръка. Лъвчето замърка, зарови нос в коляното на Рун, размърда се и започна да ближе кръвта, просмукала се в панталоните му от ранената китка.

- Не - скара му се той, избута малката главица и започна да се изправя.

Слънчевата светлина се отрази от сребърната манерка, привързана към крака му, и проблесна. Лъвчето скочи към нея, закачи с нокът ремъка, който държеше манерката с осветено вино на мястотоѝ, и задъвка кожата.

- Спри!

Макар че лъвчето явно само си играеше, Рун разкара упоритото животинче от крака си и нагласи манерката. Даде си сметка, че от вчера не е пил и капка вино. Може би тази слабост го бе накарала да се отнесе така меко към създанието. Трябваше да се подкрепи, преди да взема решения.

„Трябва да действам от позиция на силата, а не на чувствата“.

Затова разкопча манерката и я вдигна към устните си, но преди да успее да отпие и глътка, лъвчето се изправи на задните си лапи и изби съда от ръката му.

Манерката падна на пясъка и осветеното вино се изля.

Лъвчето се наведе и залочи червената течност. Макар че явно бе обезводнено и търсеше каквато и да било течност, за да утоли жаждата си, Рун се вцепени от страх. Ако в лъвчето имаше дори капка кръв на бласфемари, светото вино щеше да го изпепели на мига.

Задърпа малкото назад. То го изгледа свирепо с изцапана с вино муцуна и Рун я избърса с ръка. На лъвчето като че ли му нямаше нищо. Рун се вгледа по-внимателно в него. За миг беше готов да се закълне, че малките очи засияха с чиста златна светлина.

Лъвчето отново побутна с глава коляното на Рун и когато го погледна пак, очите му бяха все така карамеленокафяви.

Рун разтърка собствените си очи. Явно краткотрайната илюзия се дължеше на някакъв трик на светлината в пустинята.

Въпреки това си оставаше фактът, че малкото бе излязло на светлина и бе пило осветено вино без никакви фатални последици, което доказваше, че не е бласфемари. Може би свещеният огън го беше пощадил, защото животното бе невинно в утробата на майка си. Може би това обясняваше и защо лъвицата е оцеляла - отслабена, но достатъчно силна, за да роди нов живот.

„Щом Бог е спасил този невинен живот, как мога аз да го изоставя?“

Взел решение, Рун уви лъвчето в туниката си и тръгна обратно към лагера си. На сангвинистите им беше забранено да имат бласфемари, но никакъв закон не им пречеше да държат обикновени домашни любимци. Въпреки това, докато вървеше през пустинята с топлото лъвче, което мъркаше на гърдите му, Рун знаеше едно нещо със сигурност.

Това не беше обикновено създание.

4.

17 март, 17:16

Ватиканът

Думите от „Ад“ на Данте зазвучаха в ума на Ерин, докато минаваше през портата, за да влезе в Светилището на ордена: „О вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете“⁹¹. Според Данте това предупреждение било изписано над входа към ада.

„И би било на мястото си и тук“.

От другата страна имаше факли от тръстикови снопи, поставени на равни интервали на стените. Макар и да пушеха, те осветяваха достатъчно добре дългия коридор и Ерин изключи фенерчето.

Тръгна по коридора. Забеляза, че тук ги няма изящните стенописи, които можеха да се видят в „Свети Петър“. Светилището на ордена беше известно като просто, почти аскетично място. Освен на пушек миришеше на вино и тамян, почти като в църква.

Коридорът свършваше с голяма кръгла зала, която също бе неукрасена.

Но това не означаваше, че бе празна.

В голите стени имаше гладки ниши. В някои имаше нещо като изящни бели статуи с долепени в молитва длани, затворени очи и лица, които или бяха сведени надолу, или гледаха към тавана. Но тези статуи можеха да се движат - те бяха древни сангвинисти, потънали дълбоко в медитация и съзерцание.

Бяха известни като Уединените.

Вратата, която бяха избрали с Кристиан, водеше в тяхната Светая светих. Ерин се беше спряла на нея, защото библиотеката на сангвинистите се намираше в крилото за медитация на Уединените - в което имаше логика, тъй като близостта на подобна съкровищница от знания би била от полза за отдадените на размисъл.

Стигна до прага на голямото помещение и спря. Несъмнено Уединените бяха усетили отварянето на вратата и бяха чули бясното туптене на сърцето ѝ, но нито една от фигурите не помръдна.

„Поне засега“.

Изчака още малко. Кристиан ѝ беше казал да даде на древните сангвинисти време да се нагодят към присъствието ѝ, да види какво ще решат. Ако искаха да я държат далеч от територията си, щяха да го направят.

Загледа се през празното пространство към арката отсреща. Според картата там беше входът на библиотеката. Почти несъзнателно тръгна към нея. Стъпваше бавно - не за да не вдига шум, а от уважение към онези около нея.

Погледът ѝ се плъзна по стените в очакване нечия ръка да се вдигне, нечий дрезгав глас да ѝ извика. Забеляза, че някои от неподвижните фигури са облечени в одежди, каквито отдавна не се носеха в света горе. Представи си онези древни времена и се опита да си представи тези притихнали, потънали в съзерцание фигури като някогашни воини на Църквата.

„Всички тези Уединени някога са били живи като Рун“.

Самият Рун се беше запътил към една от тези ниши, готов да обърне гръб на външния свят, но бе призован от пророчеството да намери Кървавото евангелие и да се присъедини към нея и Джордан в опитите им да спрат наближаващия апокалипсис. Но понякога тя виждаше умората в онзи мрачен монах, тежестта на кръвопролитията и ужасите, през които беше преминал.

Беше започнала да разбира измъчения му поглед. Напоследък се събуждаше често със сподавен в гърлото си вик. Ужасите, които беше преживяла, се повтаряха непрестанно в сънищата ѝ - воини, разкъсвани на парчета от диви създания... ясните сребърни очи на жената, която беше застреляла, за да спаси живота на Рун... децата стригои, умиращи в снега... умно момче, падащо върху меч.

Твърде много бе пожертвано в тази мисия.

А тя съвсем не беше завършила.

Ерин впери поглед в неподвижните статуи.

„Рун, наистина ли това е покоят, който търсиш, или просто искаш да се скриеш тук долу? Аз бих ли го направила, ако можех, изгубена в размисъл и мир?“

Въздъхна тихо и продължи през просторното помещение. Никой от Уединените не ѝ обърна внимание. Накрая стигна до арката, водеща в потъналата в мрак библиотека. Пръстите ѝ докоснаха фенерчето, но после напипаха свещите, които бе взела на влизане. Запали една от една факла и прекрачи прага на библиотеката.

Вдигна високо свещта и трептящият ѝ пламък освети шестоъгълно пространство със стени, покрити с рафтове и отделения за свитъци. Нямаше столове, нямаше лампи за четене - нищо, което да намеква за нуждите на човешко същество. Светлината на свещта я изпълваше с чувството, че се е върнала във времето.

Усмихна се на тази мисъл и погледна картата. Отляво имаше по-малка арка, водеща към друго помещение. Средновековният картограф бе отбелязал, че стаята съдържа най-древните текстове на сангвинистите.

Ако имаше някаква информация за падението на Луцифер и затварянето му в ада, точно оттам трябваше да започне търсенето си.

Влезе в друга шестоъгълна стая. Представи си разположението на библиотеката, как заема подобни помещения, подобно на пчелна пита - само че съкровището тук не беше златен мед, а древен извор на познание. Тази стая приличаше на първата, но в нея имаше повече свитъци, отколкото книги. На едната стена дори имаше прашен рафт с медни и глинени таблички, загатващи, че тук колекцията е по-стара.

Но не тези редки артефакти я накараха да закове на място.

В центъра на помещението стоеше фигура. Беше покрита с тънък слой прах, но също като Уединените, тя не беше статуя. Макар да бе обърната с гръб към нея, Ерин знаеше кого вижда. Веднъж беше поглеждала в очите му, черни като маслини, и бе чула дълбокия му глас. Тогава няколкото думи, изречени от сивите като пепел устни, бяха променили всичко. Това беше основателят на Ордена на сангвинистите, човекът, който някога се смятал за най-свят сред приятелите си, онзи, който умрял и бил възкресен отново от ръката на самия Христос.

Лазар.

Ерин сведе глава. Не беше сигурна какво друго да направи. Остана така сякаш цяла вечност, а сърцето ѝ пулсираше в ушите ѝ.

Той обаче продължаваше да стои неподвижно, със затворени очи.

Накрая, когато не беше изречена нито дума против натрапването ѝ, Ерин пое треперливо дъх и пристъпи покрай неподвижната му фигура. Не знаеше как иначе да постъпи. Беше дошла тук с конкретна цел и стига никой да не ѝ попречеше, смяташе да продължи по замисления курс.

Но откъде да започне?

Погледна рафтовете и отделенията. Трябваха ѝ години да преведе и прочете всичко, което се намираше тук. Объркана и обезсърчена, тя се обърна към мълчаливата фигура в стаята, към причудливия библиотекар. Светлината на свещта се отрази от отворените му тъмни очи.

- Лазаре - прошепна тя. Дори името му прозвуча твърде силно за това помещение, но тя продължи. - Дойдох да намеря...

- Знам. - Прах се отрони от устните му заедно с думата. - Чаках те.

Едната му ръка се вдигна плавно, пръскайки още прашинки във въздуха. Дългият пръст посочи глинена табличка в края на един рафт. Ерин отиде при нея и я погледна. Беше не по-голяма от тесте карти, с цвят на теракота. Повърхността ѝ беше покрита със знаци.

Ерин внимателно взе табличката и я огледа. Текстът беше на арамейски - език, който тя знаеше. Бързо прегледа първите няколко реда. Разказваха позната история - пристигането на змията в Едемската градина и срещата ѝ с Ева.

- От Битие - промърмори тя замислено.

Според повечето интерпретации змията била Луцифер, дошъл да изкуши Ева. Но този разказ говореше за змията като за едно от животните в градината, само че по-лукаво от тях.

Поднесе свещта към най-важното определение на змията и го прочете на глас.

- Чок-мау.

Думата можеше да се преведе като мъдър, умел и дори като хитроумен или коварен.

Продължи да превежда табличката и установи, че записаната на нея история много прилича на разказа в съвременните преводи на Библията. Ева отново отказала да яде от плода и казала, че Бог я предупредил, че ако не се подчини, ще умре. Но змията възразила, че няма да умре, а ще получи познание - познание за доброто и злото.

Ерин тихо ахна, когато осъзна, че в тази история змията всъщност е по-правдива от Бог. Накрая Адам и Ева наистина не умрели, като яли от плода, а вместо това получили познание, точно както им казала змията.

Пропъди тази подробност като незначителна, особено когато продължи да чете следващия ред. Той бе напълно нов. Преведе го на глас. Свещта трепереше в ръката ѝ.

- „И змията каза на жената: Закълни се, че ще вземеш плода и ще го поделиш с мен“.

Прочете откъса още два пъти, за да се увери, че не е сбъркала, след което продължи. По-нататък Ева се заклеваше, че ще даде плода на змията. След това историята продължаваше по същия начин като в Библията

- Ева яде от плода, споделя го с Адам, двамата биват прокълнати и изгонени.

Думите на баща ѝ отекнаха в съзнанието ѝ.

„За познанието се плаща с кръв и болка“.

Прочете отново цялата табличка.

Накрая излизаше, че Ева е нарушила обещанието си към змията и не е поделила плода с нея.

Замисли се върху променения разказ. Защо изобщо змията е искала това познание? Във всички други библейски разкази животните не ги беше грижа за познание. Дали този разширен разказ поддържаше твърдението, че змията от Райската градина наистина е била маскираният Луцифер?

Поклати глава. Мъчеше се да намери смисъл във всичко това, да открие нещо важно. Погледна към Лазар с надеждата, че ще получи някакво обяснение.

Но очите му само се взираха в нея.

Преди да успее да го запита, до ушите ѝ долетя звук, идващ някъде извън библиотеката, отвъд тежките каменни стени.

Обърна се натам.

„Някой сигурно е отворил вратата“.

Погледна си часовника. Кристиан я беше предупредил, че свещеници сангвинисти се грижат за Уединените и им носят вино. Но той не знаеше графика им, нито колко често слизат тук. Ерин беше разчитала късметът да ѝ се усмихне.

„А ето че той свърши“.

Свещениците щяха да чуят сърцето ѝ и да я разкрият. Тя се замоли Бернар да не бъде прекалено суров към Кристиан и сестра Маргарет.

Върна табличката на мястото ѝ, но докато се обръщаше, готова да понесе последствията от натрапничеството си, Лазар се наведе напред... и духна свещта. Стресната, Ерин залитна назад. Библиотеката потъна в мрак, нарушаван единствено от далечните факли в главната зала.

Лазар постави студена длан върху ръката ѝ и пръстите му се стегнаха, сякаш ѝ даваше знак да мълчи. Поведе я напред, за да може да надникне в залата на Уединените.

Древните сангвинисти се размърдаха. Зашумоля плат, от старите дрехи се посипа прах.

Стоящият до нея Лазар започна да пее. Химнът беше на иврит. Уединените също подеха песента. Страхът на Ерин отшумя, издигащите се и спускащи се гласове я поеха, равномерни като вълни. Изпълни я почуда и възхищение.

От отсрещната страна се появиха фигури. Облечени в черно сангвинисти влязоха в залата, понесли гарафи с вино и сребърни чаши. Спряха и зяпнаха Уединените. Явно подобно пеене не беше обичайно.

Ерин стоеше като вцепенена с надеждата, че номерът им е минал.

Младите свещеници се заеха със задачата си - поднасяха чаши към устни, но въпросните устни продължаваха да пеят, без да обръщат внимание на виното. Сангвинистите се спогледаха разтревожено. Личеше си, че са объркани. Опитаха отново, но отново без резултат.

Плътните гласове само запяха по-силно.

Накрая свещениците отстъпиха и си тръгнаха. Ерин чу как далечната врата се затваря - и едва тогава пеенето спря.

Когато Уединените млъкнаха и отново застинаха неподвижно, Лазар я отведе до осветената от факли зала и посочи към изхода.

Ерин се обърна към него.

- Но аз не научих нищо. Не знам как да открия Луцифер, нито как да изкова отново оковите му.

Лазар заговори с дълбок, но някак далечен глас, сякаш говореше на себе си, а не на нея.

- Когато Луцифер се изправи пред теб, сърцето ти ще те води по пътя ти. Трябва да изпълниш завета.

- Но как ще го намеря? - попита Ерин. - И за какъв завет става дума? За пророчеството в Кървавото евангелие ли?

- Знаеш всичко, което можеш да знаеш - каза той и гласът му сякаш стана още по-далечен. - Пътят ще ти се разкрие и ти ще го следваш.

Ерин искаше да изтръгне от него по-добър отговор и дори пристъпи към него. Въпросите напираха в главата ѝ, но тя изрече на глас само най-важния:

- Ще успеем ли?

Лазар затвори очи и не отговори.

5.

17 март, 17:21

Рим, Италия

„Трябва да се освободя...“

Съзнанието на Леополд се давеше в море от черен пушек. Като сангвинист беше свикнал с болката - вездесъщото парене на сребърния кръст върху гърдите му, изгарящата глътка осветено вино по хранопровода, - но тези болки бяха незначителни в сравнение със сегашната му агония.

Затворен в тъмен кладенец от пушек, той бе изгубен, безчувствен за света около него. Черният покров го лишаваше дори от представата за собствените му крайници.

„Кой би могъл да знае, че липсата на болка, на каквото и да било усещане, може да е най-лошото изтезание?“

Но още по-чудовищни бяха моментите, когато мракът се отдръпваше и той отново поглеждаше с очите си. Твърде често те разкриваха ужас и кръвопролития, но дори тези кратки почивки от безкрайния мрак бяха добре дошли. В такива моменти се опитваше да привлече колкото се може повече живот към себе си, преди отново да бъде удавен от демона, обсебил тялото му. Но колкото и да се мъчеше да се задържи, моментът никога не продължаваше дълго. В крайна сметка надеждите се оказваха по-жестоки от мъченията.

„По-добре просто да се откажа, да оставя пламъка ми да угасне в тази пустота, да добавя моя пушек към другите, дошли преди мен“.

А той знаеше, че е имало други, преди. От време на време струйки дим минаваха през него, носейки откъслеци от нечий друг живот - лице на любима, ужилване на камшик, смях на дете, тичащо сред детелини.

„Такъв ли ще стане целият ми живот? Отделни късчета, понесени от вятъра?“

Докато си представяше този вятър, мракът около него се разкъса сякаш от мощен порив. Видя гола жена, притисната под него в легло. Алена струйка минаваше по шията ѝ и се спускаше между гърдите, покривайки златен медальон. Очите ѝ, зелени като дъбови листа, погледнаха неговите. Бяха широко отворени от страх и болка и го умоляваха да я пусне.

Изпъшка, откъсна погледа си от нея и го насочи към разкошната стая. Тежки сребристи завеси покриваха прозорците, за да скрият слънчевата светлина, но Лео- полд усещаше, че скоро ще се отдръпнат. Вътрешният му часовник на сангвинист му казваше, че залезът ще настъпи след по-малко от час.

На мраморния под от двете страни на леглото лежаха други тела, голи и неподвижни.

Преброи девет.

„Демонът в мен явно е гладен“.

Но не беше само демонът.

Половин дузина стригои деляха помещението с него; някои дремеха или лежаха, други още се хранеха с мъртвите. Опияняващата миризма на смърт се носеше във въздуха и приканваше Леополд да се присъедини към пиршеството. Но в същото време усещаше, че коремът му е пълен.

„Може би затова успях да се освободя, пък било и за толкова кратко“.

Възнамеряваше да се възползва от момента.

Надигна се от жената, макар че едната му ръка продължаваше да стиска нейната. Тя се сви, сърцето ѝ пърхаше като ранена птичка. Демонът се бе хранил твърде лакомо от нея. Не беше по силите му да я спаси, но може би можеше да я остави да умре в мир. Събра всичките си сили и заповяда на един, после на втори пръст да се отдръпнат, да пуснат хватката си.

Треперейки, тя погледна ръката си, после отново обърна очи към него.

Светлината на свещи танцуваше в очите ѝ и му напомни за друг изумруден проблясък. „Зеленият диамант“. Безсилна омраза пламна в него. Дори само мисълта за камъка, вцепенил тялото му, правеше движенията още по-трудни.

„Обрекох се със собствената си ръка. Себе си и толкова много други“.

Беше му наредено да счупи отвратителния камък. Бе вярвал, че господарят, който му заповяда, ще върне Христос на този свят. Но с изпълняването на заповедта Леополд бс освободил демон. Помнеше как ледената чернота изтича от разбития диамант, как овладява тялото му, как донася със себе си други гласове, откъси от други животи. Той бързо се изгуби, оглушен от какофонията - но едно име се надигаше над всичко друго.

Легион.

Това бе името на мрака, който го задуши, на демона, който го бе погълнал.

Оттогава ту идваше на себе си, ту потъваше отново.

Но колко време бе минало?

Не можеше да каже. Знаеше само, че демонът явно събира около себе си други, че създава войска от стригои.

С огромно усилие Леополд вдигна ръка пред лицето си, докато жената се мъчеше да изпълзи по-далеч от него, оплетена в чаршафите. Не ѝ обърна внимание - взираше се в шок в ръката си. Обикновено бледа, сега тя беше черна като катран. Той завъртя глава и видя огледало на стената.

И видя отражението си - гол, като някаква абаносова статуя.

Изкрещя, но от устата му не излезе никакъв звук.

Жената падна от леглото и един дремещ стригой се размърда и изсъска, пръскайки кръв. Докато се надигаше, Леополд видя отпечатък на черна длан върху голите му гърди, подобен на дамга или татуировка, само че тази чернота вонеше на поквара и злост, много по-лоши от вонята на съществото.

И най-лошото бе... че плътната чернилка беше точно с цвета на новата му кожа.

Но това не бе всичко.

Леополд протегна ръка и разпери пръсти, обзет от нов ужас.

„Белегът върху звяра е със същата форма и размери като ръката ми“.

Демонът явно беше белязал това чудовище като свое и вероятно го бе поробил, както бе поробил и самия Леополд.

Звярът сграбчи жената, обърна я и разкъса гърлото ѝ.

Преди Леополд да успее да реагира, мракът отново се надигна и го повлече в димното море, скривайки от погледа му мъртвата жена. Този път той не оказа съпротива, чувстваше се едва ли не щастлив, че се е откъснал от ужасите в онази стая. Но докато потъваше в нищото, остави всяка надежда за бягство.

Изпълни го ново желание.

„Трябва да намеря начин да изкупя греховете си...“

Но с тази мисъл дойде и тормозещ въпрос, който можеше да се окаже важен: „Защо ми беше позволено да се освободя за толкова дълго? Кой е отвлякъл вниманието на демона?“

17:25

Куме, Италия

„Мамка му, копелето е бързо...“

Джордан вдигна картечния си пистолет и изстреля три откоса към нападателя, който бе излязъл от тунела. Куршумите рикошираха от каменните стени на подземния храм, без да улучат целта.

„Отново пропуснах...“

Ако се съдеше по кучешките зъби, това бе несъмнено стригой, но никога не бе виждал чудовище да се движи по такъв начин. Създанието бе при отвора, а миг по-късно бе прекосило залата, сякаш се бе телепортирало.

Баако и София пазеха гърба на Джордан - в буквалния смисъл. Тримата стояха в кръг, рамо до рамо. Баако носеше дълъг африкански меч, а София въртеше два извити ножа.

Стригоят изсъска зад олтара. На гърдите му се беше появил дълъг разрез. Баако му беше нанесъл раната при първата атака, като по този начин бе спасил и живота на Джордан.

За съжаление това беше единственият успешен удар, нанесен от екипа му.

- Опитва се да ни изтощи, преди да ни довърши - каза София.

- Значи е време за нова стратегия. - Джордан се прицели, но докато пръстът му обираше мекия спусък, отмести оръжието настрани и стреля в нищото, очаквайки, че стригоят отново ще се раздвижи.

И той го направи и попадна право под огъня.

Писъкът заглуши трясъка на оръжието. Стригоят отлетя назад и кръвта му опръска стените.

„Чиста случайност, но все пак си записвам точката“.

Чудовището се извъртя и отново изчезна. Джордан го затърси, насочваше оръжието в различни посоки, но изневиделица нечии студени ръце го сграбчиха за краката и го запратиха към стената. Още докато летеше, Джордан извади камата от ножницата на глезена си, готов да посрещне нападателя.

За съжаление звярът също се беше въоръжил - беше успял да сграбчи не caмo Джордан, но и меча на Баако. И докато се удряха заедно в стената, прониза Джордан в корема.

Джордан изпъшка и рухна на колене.

Баако и София моментално се хвърлиха на помощ. С широк замах София отряза дясната ръка на стригоя, заби втория нож в корема му и разпра чудовището от слабините до врата.

Студена черна кръв плисна в лицето на Джордан.

Той погледна надолу към меча, който все още стърчеше от него.

„Малко закъсняхте, пичове“.

17:28

Рим, Италия

Болката раздра мрака около Леополд и го запрати обратно в света, в онази пропита с кръв стая. Той стисна корема си, очаквайки да напипа разкъсана плът и изсипващи се вътрешности. Вместо това пръстите му откриха гладка кожа и непокътнат корем, стомахът му все още бе пълен с кръв от последното хранене на демона.

Потърка голия си корем, всс още усещаше отглас от болката.

Намираше се в същата окървавена стая като преди - но видя и друго помещение, припокриващо се с това - тъмна пещера с олтар в средата.

„Познавам това място“.

Храмът на сибилата, скрит в сърцето на вулкана в Куме, мястото, където Леополд бе пуснал демона Легион в този свят.

„Но как така го виждам?“

Сякаш гледаше сцената през очите на друг. Изведнъж изкривени като нокти ръце се вдигнаха и стиснаха корем, от който бликаше гъста черна кръв, а от раната се изсипаха вътрешности.

Но Леополд не споделяше единствено картината с другия - усети и болката му.

Другото тяло падна на една страна. Несъмнено бе стригой, вероятно от армията на Легион, може би поробен от демона. Леополд си представи черната дамга на гърдите на стригоя в стаята.

„Дали белегът не служи като някаква връзка? И дали тя ще се прекъсне, когато звярът умре?“

Черен дим се надигна около него и всеки момент щеше да го повлече. Въпреки това той продължаваше да вижда подземния храм, връзката си оставаше непокътната, докато стригоят си отиваше. Въпреки че умираше, звярът оглеждаше пещерата, сякаш търсеше някакъв начин да се спаси.

Вместо това погледът му се спря върху олтара и се фокусира върху две парчета изумруден камък.

Зеленият диамант.

„Това ли са те пратили да вземеш?“

Някъде дълбоко в обсебената си душа Леополд усети копнежа на Легион. Смътно си спомни как си прокопава изход от онова място. Вселилият се в него демон беше направил ръцете му невъзможно силни, но чудовището също така трескаво искаше да се махне от планината, да се освободи от онзи затвор от вулканична скала. След като бе прекарал векове затворен в скъпоценния камък, той не можеше да понася да бъде ограничаван нито миг повече и в бързината бе забравил да вземе камъка.

„Но защо му е нужен?“

Диамантът блестеше ярко върху олтара, сякаш се надсмиваше над провала на Легион. Но погледът на стригоя започна да се замъглява. В тялото му почти не беше останал живот. Погледът се насочи към някакво движение наблизо, тътрене на крака. Крайниците се раздалечиха достатъчно, за да разкрият коленичил върху камъка мъж. От корема му стърчеше острие.

През връзката Леополд погледна в сините очи на мъжа.

Позна го веднага.

„Джордан...“

При тази мисъл Легион отново се размърда и напусна останките на стригоя, който умираше в пещерата. Мракът се надигна в Леополд и с прилива му той усети как демонът насочва вниманието си към него. Усещаше го как рови в паметта му. Опита се с всички сили да скрие какво знае.

Най-вече за Джордан.

Но не успя.

Докато пропадаше в нищото, усети как устните му се раздвижват, чу собствения си глас. Но говореше не Леополд, а Легион, който изрече другото, истинското име на Джордан.

- Воинът на Човека...

„Мили Боже, какво направих?“

Леополд полетя надолу по единствения път, който оставаше отворен пред него за още няколко мига, надолу по избледняващата връзка.

17:31

Куме, Италия

Джордан лежеше в локва от собствената си кръв и гледаше тавана на пещерата. Баако притискаше с длани раната му, докато София захвърляше дългия меч настрани - Джордан почти не бе усетил как го издърпва. Някакво странно изтръпване държеше корема му студен, от което локвата кръв под него направо пареше.

Баако се наведе над него и се усмихна окуражаващо.

- Ще те стабилизираме и за нула време ще те върнем в Рим.

- Не ставаш... за лъжец - изпъшка Джордан.

Нямаше начин да оцелее да го мъкнат през онзи тунел с разпран корем. Съмняваше се, че ще издържи дори пренасянето до другия край на залата.

В съзнанието му изникна лицето на Ерин. Кафявите ѝ очи се смееха, на устните ѝ танцуваше усмивка. Появиха се други спомени - кичур мокра руса коса върху бузата ѝ, как хавлията ѝ се разтваря, разкривайки топлото ѝ тяло.

„Не искам да умра в някаква дупка, далеч от теб“.

Всъщност изобщо не искаше да умира.

Искаше Ерин да е до него точно сега, да държи ръката му, да му казва, че всичко ще е наред, та дори да го лъже. Искаше да я види още веднъж, да ѝ каже, че я обича, и да я накара да го почувства. Знаеше, че тя се страхува от любовта, защото си мисли, че тя ще се стопи като сняг, че няма да се задържи.

„И сега аз ѝ го доказвам“.

Вкопчи се в твърдата като желязо ръка на Баако.

- Кажи на Ерин... че винаги ще я обичам.

Баако продължи да притиска раната.

- Можеш и сам да ѝ го кажеш.

- И на семейството ми...

Те също трябваше да научат. Майка му щеше да е съсипана, сестрите и братята му щяха да го оплакват, а племенниците му почти нямаше да го помнят след няколко години.

„Трябваше да се обаждам по-често на майка“.

Защото бурята от емоции, която го мъчеше напоследък, бе свързана не само с Ерин, но и със семейството му. Той се беше откъснал от всички тях.

Стисна зъби. Не искаше да умира - ако не за друго, то най-малкото заради желанието да се помири с всички. Но ставащата все по-голяма локва топла кръв му казваше, че раненото му тяло не се вълнува от плановете му за бебета и хлапета, за това да седи в люлеещ се стол на верандата и да гледа как расте царевицата.

Обърна глава, докато София оглеждаше нападателя му.

„Поне не изглеждам така зле като този тип“.

На стригоя също не му оставаше много живот. Странно, но създанието се взираше в него. Студените, останали без капчица кръв устни се движеха, сякаш говореше.

София се наведе и повдигна вежда.

- Какво?

Стригоят с мъка си пое дъх и с добре познат на Джордан акцент каза:

- Джордан, mein Freund... съжалявам.

София отдръпна ръката си от тялото на създанието. Джордан бе също толкова шокиран.

„Леополд!“

Но как беше възможно?

Стригоят потръпна и замря.

София поклати глава. Звярът бе мъртъв - и бе отнесъл със себе си всякакви надежди за обяснение.

Джордан се мъчеше да разбере, но светът избледняваше, докато малкото останала му кръв изтичаше. Усети как пропада, как залата се отдалечава, но вместо в мрак пропадаше в ослепителна светлина. Искаше да вдигне ръка и да предпази очите си, особено когато тя стана още по-ярка и изгаряща. Стисна клепачи, но това не помогна.

Беше виждал такава изгаряща светлина само веднъж, когато беше ударен от мълния като тийнейджър. Тогава бе оцелял, но мълнията бе оставила белега си - фрактални изгаряния по рамото и горната част на гърдите му. Странните, подобни на лоза шарки бяха известни като фигури на Лихтенберг или цветя на мълнията.

Сега ленти от течен огън горяха покрай белезите, изпълваха ги - и продължиха настрани. Горещи пипала се плъзнаха навън и се забиха в стомаха му, където експлодира изпепеляваща болка. Огънят се гърчеше в корема му като живо същество.

„Това ли е смъртта?“

Но Джордан не усещаше силите му да го напускат. Тъкмо обратното, чувстваше се необяснимо по-силен.

Пое дъх, после отново.

Бавно залата отново дойде на фокус. Като че ли нищо не се бе променило. Продължаваше да лежи в локвата кръв, която вече изстиваше. Баако все така притискаше раната му.

Джордан срещна загрижения поглед на африканеца и бутна ръцете му настрани.

- Мисля, че съм окей.

„Даже по-добре от окей“.

Баако отмести дланите си и погледна мястото, където мечът бе пробол Джордан. Силните му пръсти избърсаха кръвта.

Африканецът тихо подсвирна.

София застана до него.

- Какво има?

Баако я погледна.

- Спря да кърви. Кълна се, дори раната изглежда по-малка.

София също огледа Джордан. Само че на лицето ѝ се изписа по-скоро тревога, отколкото облекчение.

- Би трябвало да си мъртъв - тросна се тя и посочи локвата кръв. - Получи смъртоносна рана. Виждала съм много такива през последните векове.

Джордан се надигна и седна.

- И преди са ме отписвали. Веднъж дори умрях. Не, два пъти. Но кой да брои?

Баако въздъхна.

- Изцелил си се, точно както казва книгата.

София цитира Кървавото евангелие:

- „Воинът на Човека пък е свързан с ангелите, на които дължи земния си живот“.

Баако го тупна по рамото.

- Май тези ангели още бдят над теб.

„Или още не са приключили с мен“.

София отново погледна мъртвия стригой.

- Това нещо знаеше името ти.

Джордан бе благодарен за отвличането на вниманието. Спомни си последните думи, изречени от умиращите устни.

„Джордан, mein Freund... съжалявам“.

- Гласът - рече той. - Кълна се, че беше на брат Леополд.

- Ако си прав, това чудо може да почака - каза София. - Първо трябва да те заведем при медиците в лагера.

Джордан опипа раната си. Вече беше хванала лепкава коричка. Беше готов да се обзаложи, че и тя ще изчезне след няколко часа. Въпреки това си представи пронизалия го меч и това го подсети за друга загадка.

- Някога да сте виждали стригой да се движи по такъв начин?

Баако погледна София, сякаш тя имаше по-богат опит от неговия.

- Никога - отвърна индийката.

- И не беше само бърз - каза Баако. - А и силен.

София отиде при мъртвото създание, обърна го по гръб и започна да маха дрехите му. Джордан видя три дупки от куршуми и се впечатли, че изобщо е успял да улучи. Когато София разтвори ризата, Джордан ахна изненадано.

Върху бледите гърди на стригоя имаше отпечатък от черна длан. Джордан беше виждал такъв и преди - прогорен на шията на вече мъртвата Батори Дарабонт. Нейният белег я свързваше с бившия ѝ господар, който я беше дамгосал като своя.

Присъствието му тук означаваше само едно.

- Някой е изпратил това създание тук.

17:28

Рим, Италия

„Аз съм Легион...“

Стоеше пред посребрено огледало, върнал се напълно в съсъда си след пътуването в онази ужасна пещера. В отражението видя посредствено тяло - слаби крайници, хлътнали гърди, отпуснат корем. Но знакът му красеше това тяло, беше направил кожата му черна като пустотата между звездите. Очи като мъртви слънца го гледаха от огледалото.

Затвори ги и затърси в сенките, които изграждаха истинската му същност. Шестстотин шейсет и шест духа. Остави пипалата да се плъзнат през съзнанието му, да прочетат онова, което оставаше, да търсят отговори. Улови моменти от обща болка от миналото, стъклен затвор, белобрада фигура, взираща се с отвращение в прозрачната килия.

Но тази болка доведе до раждането му.

„Аз съм много... Аз съм множество... Аз съм Легион“.

Във вихрите на мрака, които съставяха съществото му, гореше самотен пламък и трептеше в безкрайните сенки. Той се приближи до огъня и прочете пушека, излизащ от него, докато духът, който го подхранваше, бавно се топеше.

Познаваше името на съсъда, който бе обладал.

Леополд.

От пушека на умиращия пламък Легион беше научил за сегашния свят. Бе преровил спомените, изживяванията, за да се подготви за наближаващата война. Бе създал армия, поробвайки другите само с докосване. Беше оставил силата на мрака му да потече в тях. С всяко докосване очите и ушите му в този свят се умножаваха, а съзнанието му ставаше все по-голямо и всеобхватно.

Имаше цел.

Представи си същество от безкрайно тъмна ангелска мощ, седнало на черен трон.

Преди векове тези шестстотин шейсет и шест духа бяха изтъкани от черния ангел и бяха затворили Легион в онзи скъпоценен камък. Бе оставен там като предвестник на онова, което предстои - черно семе, очакващо да покълне в този нов свят и да се разпространи.

Когато се освободи напълно, той се прикрепи към създанието, което беше счупило камъка. Леополд. Легион се вкорени в този свой нов съсъд, обсеби Леополд, двамата станаха едно. Тялото му беше саксията, от която щеше да израсне в този свят, да простре клоните си надалеч и във всички посоки, да покори други, да остави белега си върху тях, да ги пороби. И макар че опората му на този свят зависеше от живота на Леополд, той можеше да пътува по тези клони и да ги контролира от разстояние.

Дългът му беше да открие пътя за завръщане на господаря си, да подготви този свят за пречистването, когато напастта, известна като човечество, щеше да бъде изтръгната от земната градина. Тъмният ангел беше обещал на Легион този рай, но преди да получи наградата, той трябваше да изпълни задачата си.

И сега знаеше, че има сили, обединени срещу Него.

Това също беше научил от трептящия в него пламък.

Легион не разбираше напълно тази заплаха, но разпозна, че съеъдът се мъчи да скрие някои неща от него. Преди малко бе усетил как пламъкът на духа на Леополд блесна по-ярко от мълния в мрака и това привлече вниманието му. От пушека научи име, свърза го с лице.

Воинът на Човека.

Но не само това име. Появиха се и други, докато спомените изгаряха и се превръщаха в дим.

Рицарят на Христа.

Жената на Познанието.

Шепот на пророчество се надигна с този дим, наред с образа на книга, написана от самия Син Божий. Легион се загледа в пламъка, мъчеше се да научи още.

„Какво друго стои на пътя ми?“

6.

17 март, 08:23

Санта Барбара, Калифорния

„И това ако не е безсмислено упражнение...“

Със стиснати зъби Томи се изкатери още пет сантиметра по въжето с възли, висящо от центъра на гимнастическия салон. Под него съучениците му го окуражаваха или му се подиграваха. Не можеше да каже кое точно от тази височина, особено след като сърцето му биеше оглушително и едва си поемаше дъх.

„Не че има някакво значение“.

Винаги бе мразил физическото възпитание, дори преди да открият рака му. Липсваше му координация, не беше особено бърз и обикновено го избираха последен в повечето игри. Освен това бързо откри, че предпочита да стои настрана от топката, вместо да тича след нея.

„Така де, какъв е смисълът?“

Проявяваше интерес само към едно - катеренето. И дори го биваше. Харесваше простотата му. Всичко се свеждаше единствено до него и въжето. Всеки път, когато се катереше, страховете и тревогите му изчезваха.

Или поне повечето.

Стисна въжето с колене и се набра още по-нагоре. Потта се стичаше по гърба му. В Санта Барбара винаги бе топло и почти винаги слънчево. Това му харесваше. След прекараното време в Русия и на борда на ледоразбивача в Арктика нямаше никакво желание отново да усеща студ.

„Всеки ще оцени слънцето на Южна Калифорния, ако го замразят в ледена скулптура на ангел“.

Загледа се към слънчевата светлина, която се лееше през редицата прозорци високо в стените на салона.

„Почти стигнах...“

След още два метра щеше да докосне мрежата, която пазеше висящите от тавана лампи. Докосването на прашната тел беше като почетен орден в девети клас и той твърдо възнамеряваше да го спечели.

Спря за момент и се подготви за последната част от катеренето. Напоследък много лесно оставаше без дъх. Това беше тревожно. Преди половин година беше докоснат от ангел - в буквалния смисъл. Ангелска кръв бе текла през него, излекува рака му, даде му сили, дори го направи временно безсмъртен. Но това беше минало, изгорено в пясъците на Египет.

Сега той беше най-обикновено момче.

„И смятам да си остана такъв“.

Остана да виси за момент, погледна нагоре и пое дълбоко дъх.

„Мога да го направя“.

- Достатъчно! - обади се остър глас под него. - Слизай долу!

Това беше Мартин Олтман, единственият приятел на Томи в новото училище. Той беше изгубил старите си приятели, когато се пренесе да живее с леля си и чичо си. След смъртта на родителите му те бяха единствените му кръвни роднини.

Пропъди мисълта, преди мрачните спомени да са го погълнали. Надзърна между стъпалата си и видя гледащия го Мартин. Приятелят му бе висок и слаб, с дълги ръце и крака. Мартин винаги имаше подръка пиперлива шега и лесно се разсмиваше.

Разбира се, родителите на Мартин не бяха умрели в ръцете му.

В гърдите му пламна моментен гняв към приятеля му, но Томи знаеше, че това чувство е породено от дребнава завист, и бързо го потисна. Въпреки това въжето започна да се плъзга в потните му длани. Стисна го по-здраво.

„Може пък да е прав“.

Изведнъж се замая и това го убеди още повече. Погледна отново надолу, но всичко ставаше все по-размазано и по-размазано. Мъчеше се да не изключи, докато се спускаше бързо, направо се плъзгаше, въжето изгаряше дланите му.

„Каквото и да става, не пускай...“

В следващия миг падаше. Погледна нагоре към леещата се от прозорците светлина и си спомни друг път, когато бе летял във въздуха. Тогава беше безсмъртен.

„Днес нямам този късмет“.

Падна върху купчината постелки под въжето и ударът изкара въздуха от гърдите му.

- Назад! - извика господин Лесинг, учителят по физическо.

Всичко стана сиво - и после отново можеше да диша. Загълта жадно въздуха. Хриптеше като някакъв прегракнал тюлен.

Съучениците му се взираха в него. Някои се смееха, други изглеждаха разтревожени, особено Мартин.

- Добре си - каза господин Лесинг. - Просто си изкара въздуха.

Томи се помъчи да диша по-нормално. Идеше му да потъне през пода. Особено когато зърна лицето на Лиза Балънтайн сред другите. Харесваше я, а се беше направил на пълен глупак пред нея.

Опита се да седне въпреки острата болка в натъртения гръб.

- Полека - каза господин Лесинг, докато му помагаше да стане, от което лицето на Томи пламна още повече.

Салонът обаче леко се килна и той се вкопчи в ръката на учителя. Този ден просто нямаше как да стане по-лош.

Мартин посочи лявата му ръка.

- Това от въжето ли е?

Томи погледна надолу. Дланите му определено бяха зачервени, но Мартин сочеше друго - черен белег от вътрешната страна на китката му.

- Дай да видя това - каза господин Лесинг.

Томи се дръпна и скри белега с другата си ръка.

- Просто съм си протрил кожата.

- Добре, стига за днес - нареди господин Лесинг. - Отивайте под душовете.

Томи побърза да си тръгне. Още беше замаян, но не от падането. Продължи да крие белега. Не искаше никой друг да научава, особено леля му и чичо му Щеше да го пази в тайна колкото се може по-дълго. Макар да не разбираше какво става, едно нещо знаеше със сигурност.

„Този път никакви химиотерапии“.

Разтърка петното с палец, сякаш се надяваше, че ще го изтрие, защото знаеше, че чудесата му са свършили.

Ракът му наистина се бе върнал.

Страхът и отчаянието се надигнаха в него. Искаше му се да говори с майка си и баща си, но това бе невъзможно. Все пак имаше човек, на когото можеше да се обади, човек, с когото можеше да сподели тайната си.

Друга безсмъртна, която също като него бе изгубила безсмъртието си.

„Тя ще знае какво да направи“.

18:25

Венеция, Италия

Застанала в средата на манастирската градина, Елизабет Батори нагласи широкополата си сламена шапка, за да скрие лицето и очите си от ниското пролетно слънце. За да защитава кожата си, тя винаги носеше шапка, когато работеше навън, дори в малката билкова градина в оградения двор, който беше неин затвор.

Преди векове беше учена, че кожата на кралските особи не бива да е със същия цвят като тази на селяците, работещи по полето. По онова време имаше своя градина в замъка Чахтице, където отглеждаше билки, изучаваше лечителското изкуство, приготвяше церове от цветя или корени. Дори тогава не излизаше навън с ножиците и кошниците си, без да се покрие с нещо.

Макар че тази градинка бледнееше в сравнение с онази от миналото, тя обичаше да прекарва времето си сред благоухания колаж от мащерка, див лук, босилек и магданоз. Този следобед плевеше остарелия розмарин, за да засади на негово място лавандула и мента. Познатите им аромати се носеха в топлия въздух.

Ако затвореше очи, можеше да си представи, че е летен ден в замъка ѝ, че децата ѝ скоро ще изтичат навън да я посрещнат. Щеше да им даде събраните билки и да се разходи с тях, да слуша разказите за последните им приключения.

Но онзи свят бе свършил преди четиристотин години.

Децата ѝ бяха мъртви. Замъкът ѝ бе в руини. Дори името ѝ се шепнеше като проклятие. И всичко това защото беше превърната в прокълнат стригой.

Представи си лицето на Рун Корза, надвесен над нея, със собствената ѝ кръв по устните му. В онзи момент на слабост и страст животът ѝ се промени завинаги. След първоначалния шок от превръщането ѝ в стригой тя бе прегърнала прокълнатото съществуване, започна да оценява всичко, което ѝ предлагаше то. Но дори това ѝ беше отнето през изминалата зима - откраднато от същата ръка, която ѝ го беше дала.

Сега тя отново беше просто човек.

Слаба, смъртна и затворена.

„Проклет да си, Рун“.

Наведе се, злостно откъсна стрък розмарин и го захвърли на плочките на пътеката. Възрастната монахиня Мари, която работеше в градината с нея, го помете веднага. Мари беше сбръчкана като стара праскова, може би на осемдесет, със сини очи, над които възрастта беше спуснала пердета. Отнасяше се към Елизабет с любезно благоволение, сякаш очакваше от нея да надрасне смущаващото си поведение. Само ако можеше да научи, че Елизабет е живяла повече векове, отколкото тази старица можеше да се надява да види.

Но Мари не знаеше нищо за миналото на Елизабет, нито дори пълното ѝ име.

Никой в манастира не знаеше.

Прещракване в коляното накара Елизабет да премести тежестта си на другия крак. Тя знаеше какво означава тази болка.

Остаряваше.

„Едно проклятие се смени с друго“.

С крайчеца на окото си видя Бернт Нидерман да пресича двора на път към трапезарията за вечеря. Елегантният германец беше отседнал в една от стаите за гости на манастира. Бе облечен в нещо, което през тази епоха минаваше за официално - изгладени панталони и добре ушито синьо сако. Той вдигна ръка за поздрав.

Тя не му обърна внимание.

Още нямаше нужда от близост.

Поне за момента.

Изправи се, за да разкърши гръб, като поглеждаше навсякъде, само не към Бернт. Венецианският манастир не беше лишен от чар. В миналото бил грандиозен дом с величествен вход, гледащ към широк канал. Високи колони се издигаха от двете страни на яка дъбова порта, от която се излизаше на пристана. Елизабет беше прекарала много часове, загледана през прозореца на стаята си как животът пътува по каналите. Венеция нямаше коли и коне, а само лодки и хора, ходещи пеша. Градът беше странен анахронизъм и изглеждаше почти по същия начин като през нейната епоха.

През миналата седмица ѝ се случи да разговаря на няколко пъти с германския гост. Бернт беше дошъл във Венеция да проучи някаква книга и задачата му явно включваше разходки по каменните улици, изтънчени храни и скъпи вина. Ако ѝ бяха разрешили да го придружи само един ден, би могла да му покаже много повече, да го потопи в историята на този воден град, но това никога нямаше да стане.

Елизабет постоянно се намираше под зоркия поглед на сестрата сангвинист Абигейл, която ясно ѝ даде да разбере, че не бива да напуска територията на манастира. За да запази живота си - който вече бе смъртен, - Елизабет трябваше да остане пленница зад дебелите стени.

Кардинал Бернар беше съвсем ясен по този въпрос. Тя бе затворена тук, за да изкупи престъпленията от миналото.

И все пак германецът можеше да се окаже полезен. За целта тя прочете книгите му и ги обсъждаше с него на чаша вино, като не забравяше да ги хвали в подходящите моменти. Дори тези кратки разговори не се провеждаха на четири очи. Позволяваха ѝ да разговаря с гости само когато я наглеждаха внимателно - обикновено Мари или Абигейл, свирепата сивокоса сангвинистка.

Въпреки това Елизабет откриваше пропуски в наблюдението им, особено напоследък. Месеците на пленничество се точеха един след друг и бдителността на двете започваше да се притъпява.

Преди две вечери успя да се промъкне в стаята на Бернт, докато него го нямаше. Сред личните му вещи откри ключа на взетия под наем катер. Побърза да го открадне с надеждата, че гостът ще си помисли, че го е запилял някъде.

Засега германецът не бе вдигнал тревога.

„Добре“.

Бършеше челото си с кърпичка, когато някакво момче със синьо кепе на вестоносец се появи в другия край на двора. Вървеше с модерната небрежна походка, с която ходеше и Томи, сякаш днешните деца не можеха да контролират крайниците си, а ги оставяха да се размахват безцелно. Дори когато беше по-малък от това момче, отдавна мъртвият ѝ син Павел никога не би вървял по този просташки начин.

Мари закуцука да посрещне вестоносеца, а Елизабет напрегна слух, за да подслуша разговора. Вече знаеше достатъчно добре италиански, тъй като се занимаваше единствено с работа в градината и четене. Четеше до късно през нощта. Всичко, което научаваше, беше оръжие и един ден щеше да го използва срещу похитителите си.

Една пчела кацна на ръката ѝ и тя я повдигна към лицето си.

- Внимавайте - предупреди я някой зад гърба ѝ.

Гласът я сепна. Подобно нещо никога не би се случило по времето, когато беше стригой. Тогава би чула туптенето на сърцето му още отдалече.

Обърна се. Бернт стоеше точно зад нея. Явно беше обиколил двора, за да се приближи така неусетно. Беше толкова близо, че можеше да надуши тръпчивия му одеколон.

Елизабет погледна пчелата.

- Трябва ли да се страхувам от това малко създание?

- Много хора са алергични към пчели - обясни Бернт. - Ако ужилят мен, биха могли дори да ме убият.

Елизабет повдигна вежда. Съвременният човек беше толкова слаб. Никой не умираше от ужилване по нейно време. Или пък бяха умирали, но просто не бяха знаели причината.

- Не можем да позволим да се случи подобно нещо. - Тя отдръпна ръката си от Бернт и духна пчелата, за да я прогони.

Докато го правеше, от сенките покрай стената се отдели сянка и тръгна към тях.

Сестра Абигейл, разбира се.

Надзирателката ѝ приличаше на безобидна британска монахиня, с тънки и слаби крайници и сини очи, избледнели от възрастта. Докато приближаваше, прибра под забрадката си непослушен кичур сива коса.

- Добър вечер, хер Нидерман - поздрави Абигейл. - Вечерята скоро ще бъде сервирана. Ако отидете в трапезарията, със сигурност...

Бернт я прекъсна.

- Може би Елизабет ще се съгласи да ми прави компания?

Абигейл сграбчи ръката на Елизабет така силно, че щеше да ѝ остане синина. Елизабет не оказа съпротива. Синините можеха да събудят съчувствие у Бернт при подходящи обстоятелства.

- Боя се, че Елизабет не може да дойде с вас - каза Абигейл с раздразнен тон, който не търпеше възражения.

- Разбира се, че мога, сестро - рече Елизабет. - Не съм затворничка, нали?

Лицето на Абигейл пламна.

- Значи се разбрахме - каза Бернт. - А какво ще кажете след това да направим кратка разходка с катера?

Елизабет се насили да не реагира, тъй като се боеше, че Абигейл ще долови внезапното ускоряване на пулса ѝ. „Дали ще забележи, че ключът липсва?“

- Елизабет беше болна - каза Абигейл, която с мъка се опитваше да измисли някаква причина подопечната й да остане между стените на манастира. - Не бива да се преуморява.

- Може пък морският въздух да ми се отрази добре - усмихна се Елизабет.

- Не мога да го позволя - възрази веднага Абигейл. - Твоят... твоят отец ще се ядоса. Не искаш да се обаждам на Бернар, нали?

Елизабет се отказа да я ядосва въпреки удоволствието, което ѝ доставяше това. Определено не искаше да насочва вниманието на кардинал Бернар към себе си.

- Много жалко - рече Бернт. - Още повече че утре трябва да тръгвам.

Елизабет го погледна.

- Мислех си, че ще останете още седмица.

Той се усмихна на загрижената ѝ реакция - явно я беше взел за привързаност.

- Боя се, че работата ме призовава да се върна във Франкфурт по-рано, отколкото очаквах.

Това беше проблем. Ако искаше да използва катера, за да избяга, това трябваше да стане тази нощ. Замисли се трескаво. Знаеше, че това е най-добрият ѝ шанс - и то не само да избяга.

Имаше много по-големи планове от едно просто бягство.

Макар че можеше отново да върви под слънцето, Елизабет беше изгубила нещо много повече. Като смъртна тя вече не можеше да чува най-тихите звуци, да надушва най-тънките миризми и да вижда цветовете в нощта. Чувстваше се така, сякаш са я увили в дебело одеяло.

И мразеше това.

Искаше да си върне сетивата на стригой, да усеща отново онази неестествена сила в крайниците си, но най-вече желаеше да е безсмъртна, да е свободна не само от стените на този манастир, но и от хода на годините.

„Няма да позволя нищо да ме спре“.

Преди да успее да помръдне, мобилният ѝ телефон, скрит в джоба на полите ѝ, завибрира.

Само един човек знаеше този номер.

„Томи“.

Тя се отдръпна от германеца.

- Благодаря, Бернт, но сестра Абигейл е права. - Направи лек реверанс и със закъснение си даде сметка, че вече никой не прави подобни неща. - Чувствам се малко замаяна от работата в градината. Май ще е по-добре да вечерям в стаята си.

Устните на Абигейл се свиха в тънка линия.

- Да, мисля, че така е най-разумно.

- Жалко - разочаровано рече Бернт.

Абигейл я хвана под ръка, този път още по-здраво, и я поведе към стаята ѝ.

- Ще останеш вътре - нареди ѝ тя, щом стигнаха малката килия. - Ще ти донеса вечерята.

После излезе и заключи. Елизабет изчака стъпките ѝ да се отдалечат и отиде до прозореца с решетки. Вече беше сама, така че извади телефона и отговори на повикването.

Щом чу Томи, веднага разбра, че нещо не е наред. Сякаш всеки момент щеше да се разреве.

- Ракът ми се върна - каза той. - Не знам какво да правя, на кого да кажа.

Елизабет стисна телефона по-силно, сякаш можеше да посегне през ефира към момчето, което бе започнала да обича като свой собствен син.

- Обясни ми какво е станало.

Знаеше историята на Томи, известно ѝ бе, че е бил болен преди вливането на ангелската кръв, която го бе излекувала и му бе дала безсмъртие. А сега бе обикновен смъртен като нея - и болен, както и преди. Макар да го бе чувала да използва думата „рак“, така и не беше разбрала що за заболяване е това.

Искаше да научи повече и затова го притисна.

- Кажи ми за този рак.

- Това е болест, която те яде отвътре. - Гласът му стана отчаян, несигурен. - В кожата и костите ми е.

Сърцето ѝ се сви от болка за момчето. Искаше да го утеши, както често бе правила със собствения си син.

- Докторите несъмнено могат да те излекуват в тази модерна епоха.

Настъпи дълго мълчание, последвано от уморена въздишка.

- Не и моя рак. Години наред бях на химиотерапия, повръщах непрекъснато. Косата ми окапа. Дори костите ме боляха. Докторите не можеха да спрат болестта.

Елизабет се облегна на студения гипс на стената и се загледа в тъмните води на канала отвън.

- Не можеш ли да опиташ отново тази химиотерапия?

- Няма да го направя - каза той твърдо, направо като мъж. - Трябваше да умра още тогава. Мисля, че така би трябвало. Няма да мина отново през онова мъчение.

- Ами леля ти и чичо ти? Те на какво мнение са?

- Не съм им казал и няма да им кажа. Ще ме принудят да премина отново през онези процедури и няма да има полза. Знам го. Така трябва да стане.

Гневът се надигна в нея, когато чу поражението в гласа му.

„Ти може и да не искаш да се бориш, но аз ще се боря“.

- Виж - каза той. - Никой не може да ме спаси. Обадих ти се просто да поговорим, да сваля този товар от сърцето си... с човек, на когото мога да се доверя.

Честността му я трогна. Той беше единственият на този свят, който ѝ се доверяваше. И единственият, на когото тя можеше да се довери в отговор. Решимостта ѝ се засили. Собственият ѝ син беше умрял, защото не бе успяла да го защити. Нямаше да позволи същото да се повтори с това момче.

Той продължи да говори още няколко минути, предимно за мъртвите си родители. А през това време в сърцето ѝ се появи нова цел.

„Ще се освободя от тези стени... и ще те спася“.

7.

17 март, 18:38

Ватиканът

„От трън, та на глог...“

След като успя да се измъкне незабелязано от библиотеката на сангвинистите, Ерин се срещна с Кристиан и сестра Маргарет, преди да бъде извикана в кабинета на кардинал Бернар в Папския дворец.

Последва облечения в черно свещеник по дългия облицован с ламперия коридор, като мина покрай папския апартамент, преди да стигне крилото на сангвинистите.

Запита се каква е причината за внезапното повикване.

„Да не би Бернар да е научил, че съм влязла в забранената територия?“

Опита се да овладее напрежението си. Вече се беше опитала да разпита вървящия пред нея свещеник, отец Грегьри, новия помощник на Бернар, но той мълчеше като риба - качество, задължително за всеки, който служеше на кардинала.

Вгледа се в новия свещеник. Имаше млечнобяла кожа, гъсти черни вежди и черна коса, която се спускаше до якичката му. За разлика от предишния помощник на кардинала, не беше човек, а сангвинист. Изглеждаше в началото на трийсетте, но спокойно можеше да е столетия по-стар.

Стигнаха вратата на кабинета на Бернар и отец Грегъри я отвори.

- Заповядайте, доктор Грейнджър.

Ерин забеляза ирландския му акцент.

- Благодаря, отче.

Той я последва, извади старомодния си джобен часовник на верижка и го погледна.

- Боя се, че малко сме подранили. Кардиналът би трябвало да дойде всеки момент.

Ерин подозираше, че това е някакъв номер от страна на Бернар, че я кара да чака, за да покаже превъзходството си. Кардиналът още беше нервиран от факта, че Кървавото евангелие е свързано с нея.

Отец Грегъри ѝ посочи стола пред широкото махагоново бюро на Бернар. Ерин остави раницата си на пода и седна.

Огледа стаята. Винаги успяваше да открие нови изненади. Стари томове в кожена подвързия изпълваха високите до тавана библиотечни шкафове, глобус със скъпоценни камъни от шестнайсети век блестеше на бюрото, а над вратата бе окачен меч от времето на Кръстоносните походи.

Кардинал Бернар бе държал точно този меч, когато се бе опитвал да превземе Йерусалим от сарацините преди хиляда години, и преди няколко месеца тя бе видяла с очите си колко умело си служи с него. Макар да предпочиташе да действа задкулисно, той си оставаше свиреп воин.

Нещо, което трябваше да има предвид.

- Сигурно сте уморена след цял ден проучвания - рече отец Грегьри и тръгна към вратата. - Ще ви донеса кафе.

Веднага щом той излезе, Ерин заобиколи бюрото на кардинала. Прегледа пръснатите по него документи и бързо ги прочете. Само допреди няколко месеца би се ужасила от действията си, но беше видяла достатъчно хора да умират, за да запазят тайните на Бернар.

Знанието беше сила и тя не биваше да му позволява да я трупа само за себе си.

Най-горният лист беше написан на латински. Тя го прегледа, като си превеждаше в движение. Двама стригои нападнали нощен клуб в Рим и избили трийсет и четири души. Подобни открити атаки бяха необичайни, почти нечувани в модерни времена. През изминалите столетия дори чудовищата се бяха научили да се спотайват и да крият труповете на жертвите си.

Но явно това вече не беше вярно.

Продължи да чете доклада за касапницата и откри една още по-смущаваща подробност. Сред убитите имало и трима сангвинисти. Преглътна само при мисълта колко невъзможно изглежда това.

„Двама стригои да убият трима тренирани сангвинисти?“

Отмести листа и продължи със следващия доклад, който бе на английски. В него се описваше подобно нападение във военна база край Лондон. Двайсет и седем въоръжени войници били убити по време на вечеря.

Прегледа останалите страници. Те също описваха странни и свирепи атаки в Италия, Австрия и Германия. Така бе погълната от описанията на ужасите, че почти не забеляза как вратата на кабинета се отваря.

Вдигна глава.

Кардинал Бернар влезе, облечен в аленото расо на поста си. С бялата си коса и спокойно поведение лесно можеше да се сбърка с мил дядо.

Той въздъхна и кимна към бюрото.

- Виждам, че четете оперативните ми доклади.

Ерин дори не се опита да отрече постъпката си.

- Липсват доста подробности. Знаете ли нещо повече за тези атаки?

- Не - рече той, докато двамата си сменяха местата. Бернар седна на стола си, а Ерин се върна на своя. - Знаем, че действат свирепо, недисциплинирано и непредсказуемо.

- А свидетелски показания?

- Не са оставили живи свидетели. Но при последната атака в дискотеката успяхме да се сдобием със записи от камерите.

Ерин се поизправи в стола.

- Сцените са доста ужасни - предупреди я той, докато обръщаше монитора на компютъра към нея.

Тя се наведе напред.

- Покажете ми.

Кардиналът отвори един файл и се видяха неколцина танцьори на тъмен дансинг. Светлината пулсираше и макар че записът беше без звук, Ерин си представи тежкия басов ритъм.

- Наблюдавайте тези двамата - каза Бернар и посочи двама облечени в тъмно мъже в края на екрана.

Двамата излязоха бавно на дансинга. Единият беше бял, другият чернокож. Ерин присви очи и се загледа в тъмната фигура. Качеството на картината бе твърде лошо, за да може да различи чертите му, но кожата му сякаш поглъщаше светлината. Лицето му бе някак неестествено, приличаше по-скоро на маска, отколкото на човек.

Танцьорите сякаш усетиха ловците и малката тълпа се раздели, като образува неравен кръг около двете създания. Имаха всички основания да бъдат предпазливи. В следващия миг двамата стригои се нахвърлиха върху танцуващите. Бяха толкова бързи, че образите им се размазаха на екрана. Ерин никога не бе виждала стригой да се движи с подобна скорост.

След по-малко от десет секунди единствено двете чудовища стояха прави. Около тях лежаха обезобразени и окървавени тела. Всяка фигура взе една ранена жена от пода, метна я на рамо и излезе от кадър.

Ерин потръпна при мисълта какво е станало с горките момичета.

Кардиналът чукна един клавиш и картината замръзна.

Ерин преглътна с мъка и си помисли за болката, която са изпитвали тези хора в последните си мигове. Нито един от тях нямаше шанс за оцеляване.

- Полицията търси ли убийците?

Кардиналът обърна монитора към себе си.

- Търсят ги, но не знаят какво точно търсят.

- Какво искате да кажете?

- На полицията не ѝ бе позволено да види този запис. Както знаете, не можем да допуснем целият свят да научи за съществуването на стригоите.

Ерин се облегна в стола си.

- Тогава как хората ще могат да се защитят?

- Изпратихме допълнителни екипи на терен. Патрулират града денонощно. Ще открием убийците и ще ги унищожим. Това е наш свещен дълг.

Ерин се запита колко ли невинни ще изгубят живота си, преди това да се случи.

- Тези стригои са по-бързи от всичко, което съм виждала.

Кардиналът направи кисела физиономия.

- И не са единствените. Имаме подобни доклади от цял свят. Поради някаква причина са започнали да се променят, стават по-силни.

- Това го разбрах и аз, но защо се случва? Защо точно сега?

- Не знам със сигурност, но се боя, че е свързано с пророчеството.

Ерин се намръщи. Досещаше се накъде бие кардиналът.

- Твърдението, че оковите на Луцифер по някакъв начин са паднали.

- И поради това в света ни навлиза повече зло. Фундаменталното равновесие е започнало да се променя, като дава допълнителна сила на злите създания и същевременно отслабва светите сили.

Ерин го изгледа твърдо.

- По-слаб ли се чувствате?

Той стисна юмрук върху бюрото си.

- Тук, на тази благословена земя, не. Но през последните три месеца изгубихме осемнайсет сангвинисти на терен.

„Осемнайсет?“ Орденът беше започнал да се топи през последните няколко десетилетия, също като католическото духовенство. Сангвинистите не можеха да си позволят да губят още войници, особено ако предстоеше война.

- Нападенията имат ли някакъв географски модел? - попита тя. - Може би ако разберем откъде е започнало всичко, може да се досетим как да го спрем.

Очите на кардинала се присвиха преценяващо.

- Доктор Грейнджър, и този път улучихте право в десятката, както обикновено.

Тя се изправи в стола си.

- Разбрали сте нещо.

- Методично записвахме датите и местата на атаките.

- За да съставите база данни - каза тя. - Умно.

Той кимна в отговор на комплимента ѝ и отново обърна монитора към нея. Бързо зареди карта на Европа.

Появиха се малки червени точки, бележещи местата на нападенията. Ерин се опули, когато видя колко са много.

- Ако проследим атаките назад във времето - каза Бернар и демонстрира на картата, - се оказва, че те започват от едно място и след това се разширяват.

И увеличи картината върху епицентъра.

Ерин прочете името и усети как стомахът ѝ се свива на топка.

- Куме... където е храмът на сибилата.

„И където работи Джордан“.

Тя погледна Бернар.

- Имате ли вести от Джордан и екипа му? Открили ли са нещо?

Кардиналът тежко се облегна назад.

- Това е другата причина да ви извикам. Реших, че е най-добре да го научите от мен. Имало е атака...

Беше прекъснат от отец Грегъри, който се появи със сребърен поднос с кафето. Ерин го погледна. Беше замаяна от обзелата я паника. Грегъри явно чу бясното биене на сърцето й и замръзна на прага.

Ерин отново се обърна към Бернар.

- Джордан добре ли е?

Бернар направи знак на отец Грегъри.

- Оставете кафето на онази масичка. Това е всичко.

Ерин не изчака младия свещеник да излезе. Времето на чакане сангвинистите да се размърдат беше приключило.

- Какво е станало? - попита тя и се наведе агресивно напред.

Бернар вдигна ръка, за да я накара да се успокои.

- Не се бойте, Джордан и екипът му не са пострадали.

Ерин се отпусна и въздъхна с облекчение. Усещаше, че кардиналът спестява нещо, но след като беше получила отговор на най-тревожния въпрос, изчака отец Грегъри да излезе, преди да продължи.

- Какво не ми казвате?

- Тази сутрин екипът на Джордан открил нов тунел, който, изглежда, е бил прокопан наскоро. Изглежда, че нещо си е прокопало път от онзи храм.

- Нещо? Какво означава това?

- Не знаем. Знаем обаче, че тялото на брат Леополд не е открито в храма.

Ерин се замисли. По време на битката в храма миналата зима Леополд беше убит от Рун... или поне изглеждаше, че е убит. Но щом не го бяха открили, значи или беше оцелял, или някой беше прибрал тялото му.

Тя отново насочи вниманието си към по-голямата си тревога.

- Казахте, че е имало атака.

- Един стригой нападнал Джордан и екипа му в храма.

Ерин стана и отиде до подноса. Не я свърташе на едно място. Наля си кафе и си напомни, че Джордан е добре.

„И все пак...“

Обгърна чашата с длани, за да ги стопли, и се обърна към Бернар.

- Нападателят от тези суперстригои ли е бил?

- Така изглежда. Добрата новина е, че другите пренасят тялото му в Рим за изследване. Може да научим нещо от останките му.

- Кога? - рязко попита тя. Изгаряше от желание да види Джордан, да се увери, че е добре.

- Би трябвало да са тук до един час. Но освен това са открили в залата и нещо друго, за което не искаха да говорят по телефона. Джордан каза, че иска първо вие да го видите. - Кардиналът изглеждаше раздразнен, че някой спестява информация от него. - Смята, че можете да го разпознаете, защото, както непреклонно заяви, вие сте Жената на Познанието.

Ерин отпи глътка кафе и остави топлината му да пропъди остатъчния мраз от паниката ѝ. Оценяваше увереността на Джордан, но се надяваше да не е заблуда. Нямаше представа какво носят от Куме и затова се замисли върху мистерията с липсващото тяло на Леополд и се върна към загадъчното твърдение на Бернар.

„Нещо си е прокопало път от онзи храм“.

19:02

Рим, Италия

Легион се плъзна покрай високата стена в сърцето на Рим. Придържаше се в сянката - макар че слънцето бе потънало зад хоризонта, улиците все още светлееха. Като допълнителна предпазна мярка придърпа плътно качулката си, тъй като в едно нещо нямаше съмнение.

„Никой не може да погледне лицето ми и да не познае славата ми“.

И все пак толкова много неща оставаха неизвестни.

Това трябваше да престане.

Съсъдът му, онзи на име Леополд, се оказа ценен. От трептящия пламък, който още светеше в мрака на съществото му, Легион бе научил повече за пророчеството и онези, които стояха между него и дълга му.

Думите на откровението отекваха в него с всяка крачка.

„Тримата заедно трябва да се изправят пред последната си задача. Оковите на Луцифер са скъсани и неговият Потир си остава изгубен. Нужна е светлината и на тримата, за да бъде изкован Потирът наново и да го прогони обратно във вечния му мрак“.

Представи си така наречения Воин на Човека със сините му очи и изсечените черти. Воинът излъчваше сила и беше истинско олицетворение на мъжествеността.

Докато вървеше покрай високата стена, някаква голяма машина профуча по улицата покрай него, като вдигаше боклуците във въздуха и бълваше зловонни газове. От спомените на Леополд той знаеше, че машината се нарича бус. Но се върна към собствените си спомени. Като паднал ангел той беше прекарал безброй години, бродейки по тази градина на света, много преди човекът да започне да я тъпче. Там, където някога бе имало диви неща, човекът бе облякъл земята с изкуствен камък. Там, където под синьото небе бяха пели потоци, сега имаше мръсотия - както във водата, така и във въздуха.

Още от самото начало той знаеше, че човекът е негоден да наследи този рай. По време на войната на небето, когато се бе опълчил срещу плана на Бог за човека, се бе надявал да вземе тази градина за себе си. Но накрая той и останалите бяха изгубили битката и бяха низвергнати, а сега човечеството беше доказало онова, което беше предвидил - че е петно за тази градина, плевел, който трябва да бъде изкоренен и изгорен.

„Ще върна този рай“.

Нямаше да позволи нищо да му попречи.

Дори пророчество.

Затова трябваше да научи повече за онези тримата - достатъчно, за да ги спре. Прокара тъмните си пръсти по стената - усещаше огъня на светостта в камъните. Преградата отделяше Рим от Ватикана. Легион закрачи решително покрай нея.

Беше научил от Леополд имената на другите двама - Жената на Познанието и Рицаря на Христа. Те най-вероятно бяха някъде наблизо, скрити в този бастион на божественото. Легион се дръпна от стената и се загледа в дланта си, във виещия се по кожата мрак.

Ако поставеше тази ръка върху някой от тримата, можеше да го обсеби за миг.

„С едно-единствено докосване мога да сложа край на заплахата на това пророчество“.

Първата стъпка към целта в момента приближаваше. Беше се надявал, че все ще срещне някого покрай стената на светия град - и беше познал.

Човекът вървеше към него по тротоара. Изглеждаше най-обикновен минувач. Но изострените сетива на Легион доловиха една важна разлика.

В гърдите на човека срещу него не биеше сърце.

Той беше сангвинист - поредната дума, научена от Леополд.

Божият служител усети свръхестествената му природа с миг закъснение. Легион сграбчи голата му ръка с черните си пръсти. Жертвата му падна на колене, когато той изгори волята ѝ, вкара сенките си в замлъкналото сърце.

„Ти ще си моите очи и уши в този град“.

Погледна нагоре към стената. С помощта на този роб можеше да научи къде се крие врагът му и да сложи край на заплахата.

„Няма да се проваля отново“.

19:15

Ватиканът

Докато чакаше завръщането на Джордан, Ерин изучаваше картата на монитора на Бернар и начина, по който атаките се разширяваха от Куме във всички посоки.

- Като чума - промълви тя.

Кардиналът вдигна очи от докладите, които преглеждаше.

- Какво казахте?

Тя посочи екрана.

- Ами ако погледнем на атаките на тези странни стригои като болест, като патоген, който се разпространява?

- Как може да ни помогне това?

- Вместо да се опитваме да намерим начин да отблъснем атаките, може би ще е по-добре да съсредоточим усилията си върху откриването на първия заразен. Ако успеем да го намерим...

Кратко почукване на вратата я прекъсна.

- Влез - извика Бернар и оправи алената си шапчица: беше по-суетен, отколкото би признал.

Ерин се обърна. Вратата се отвори широко и отец Грегъри влезе и се отмести, за да направи път на другите. Тя зърна първия влизащ и преди да се усети, изхвърча от стола си.

Джордан я хвана в прегръдката си и я вдигна във въздуха. Тя го прегърна с всички сили. След като той я пусна, се дръпна назад с ръце на раменете му, за да го погледне.

Въпреки уверенията на кардинала тревогата ѝ за Джордан така и не бе отминала. Но той наистина изглеждаше добре. Всъщност изглеждаше страхотно, загорялата му кожа буквално блестеше от здраве.

Ерин се вдигна на пръсти, подканвайки го да я целуне. Той се наведе и я целуна по бузата. Устните му пареха, сякаш имаше треска. Ерин се дръпна, вдигна ръка и се пипна по бузата.

„Целувка по бузата?“

Такъв сдържан знак на привързаност беше нетипичен за него. Почувства го като отхвърляне.

Вгледа се в ясните му сини очи и посегна да прокара ръка през късата му руса коса. Искаше да го попита какво става. Той не реагира на докосването ѝ. Ерин го пипна по челото. Кожата му гореше.

- Температура ли имаш?

- Не. Чувствам се чудесно. - Той отстъпи и посочи с палец спътника си, който стоеше зад него. - Сигурно съм прегрял от тичане след този тип.

Беше Кристиан, но ако се съдеше по изражението му, младият сангвинист също беше разтревожен. Джордан определено премълчаваше нещо.

Преди Ерин да успее да отвори уста, Кристиан влезе. Беше с протрити черни джинси и дълго тъмносиньо яке, под което се виждаше свещеническа риза и якичка. Кимна на Бернар и каза:

- София и Баако отнасят тялото на стригоя в папската хирургия.

Ерин загърби тревогите си около продължаващата отчужденост на Джордан и се съсредоточи върху загадката, на която бяха попаднали той и останалите. Ако можеха да открият източника на необичайната сила и бързина на тези стригои, може би щяха да измислят начин да ги спрат.

Но това явно трябваше да почака.

Крйстиан извади от джоба си някакъв парцал и хвърли поглед към Джордан.

- София каза да покажа това на Ерин.

Ерин затаи дъх. Парчето плат беше от ризата на Джордан - и бе цялото в засъхнала кръв, с ясен разрез в средата. Тя погледна тревожно Джордан.

Той ѝ се ухили.

- Спокойно де. Просто одраскване.

- Одраскване ли? - Тя усети, че той ѝ спестява нещо. - Покажи ми.

Джордан вдигна ръце.

- Кълна се... няма нищо за гледане.

- Джордан... - В гласа ѝ се долови предупредителна нотка.

- Добре. - Той повдигна тениската си и Ерин видя плочките на корема му.

„Определено им няма нищо“.

Прокара пръст по необичайно топлата му кожа, но не откри нищо освен тънък белег. Беше нов. Без да маха ръка от корема на Джордан, тя погледна окървавеното парче плат в ръката на Кристиан. Разрезът отговаряше на белега.

- Одраскване или не, не би трябвало да зарасне толкова бързо.

Бернар също приближи да огледа Джордан.

- Според София и Баако - обясни Кристиан - Джордан се излекувал спонтанно, без никакви нежелани ефекти.

„Нежелани ефекти ли?“

Кожата му гореше под пръстите ѝ. Ерин си спомни друг случай, при който беше горял така. Когато бе излекуван от ангелската кръв на Томи. Беше ли това свидетелство за пророчеството, свързано с Воина на Човека? Думите отекнаха в съзнанието ѝ: „Воинът на Човека пък е свързан с ангелите, на които дължи земния си живот“.

Джордан оправи тениската си и я погледна.

- Не исках да се тревожиш. Щях да ти кажа, когато останем сами.

„Щеше ли наистина?“

Мразеше се, че се съмнява в него, но това не променяше нещата.

- Мисля, че има нещо, което е по-належащо - продължи Джордан.

Извади нещо от джоба на камуфлажния си панталон и го вдигна, за да го видят всички. Острите ръбове проблеснаха на светлините на свещите. Приличаше на две парчета от черупка на яйце.

- Намерихме това при олтара в храма на сибилата - обясни Джордан.

Мина през стаята и остави парчетата на бюрото на кардинала. Всички се събраха около тях. Прозрачните страни пречупваха светлината и хвърляха по лицата им дъги, по-ярки от всичко, което Ерин бе виждала - жълто като слънчевата светлина, зелено като тревата, синьо като лятното небе. Парчетата определено не бяха от обикновено стъкло.

- Що за камък е това? - попита Ерин.

- Мисля, че е диамант - отвърна Кристиан, като се наведе да разгледа парчетата. - И по-точно зелен диамант. Изключително редки са.

Ерин впери поглед в камъка, омагьосана от красотата му. Кристалът хвърляше цветни отражения върху гладката повърхност у а бюрото. Блестящите изумрудени капки приличаха на мънички листа, танцуващи в летен вятър.

Джордан побутна двете парчета едно към друго.

- Открихме го счупен, но несъмнено е бил един камък. И вижте това...

Той обърна парчетата и показа някакъв символ върху кристала.

Ерин се наведе и проследи фигурата с пръст. Изображението сякаш беше стопено в камъка.

- Странно, нали? - каза Джордан. - Сякаш символът винаги е бил част от диаманта, а не е бил гравиран по-късно.

Ерин се намръщи.

- Чувала съм за дефекти и включения в скъпоценни камъни, но не мога да повярвам, че подобно прецизно изображение се е образувало по естествен начин.

- Съгласен съм - каза Кристиан.

Ерин се изправи.

- Освен това вече съм виждала този символ.

Част от нея се наслади на смаяните им изражения.

- Къде? - попита Бернар.

Тя посочи библиотеката на кардинала.

- Ето там.

Отиде при рафтовете и свали малък том в кожена подвързия. Лично беше донесла противната книга на кардинала; беше я взела от снега в Стокхолм, след като Елизабет Батори я бе изпуснала. Това бе личният дневник на Кървавата графиня, описание на жестокостите и на зловещите ѝ експерименти.

Ерин се върна при бюрото и отвори трошливата корица. Дневникът бе писан преди векове, но въпреки това тя можеше да се закълне, че долавя миризмата на кръв, лъхаща от страниците. Прелисти рисунките на лечебните билки, докато не стигна описанието на по-късните експерименти на Батори, съдържащи подробни илюстрации на анатомията на хора и стригои. Потрепери при вида на спретнатите бележки върху отвратителните опити, извършвани върху живи жени и стригои, ужасните деяния, причинили ужасни страдания и смърт.

В края на книгата намери онова, което търсеше. На последната страница имаше символ, който сякаш бе надраскан много набързо.

Отговаряше точно на символа върху камъка.

- Какво означава това? - попита Бернар.

- Ще трябва да попитаме жената, която го е нарисувала - отвърна Ерин.

Джордан изстена.

- Нещо ми казва, че няма да е много склонна да ни сътрудничи, особено след онова, което ѝ направи Рун. Тя не е от лесно прощаващите.

- И въпреки това Рун може би е единственият, който би могъл да я придума да ни помогне - каза Ерин.

Джордан въздъхна.

- С други думи, време е отново да съберем тайфата.

Не изглеждаше много щастлив, но Ерин почувства известно облекчение при мисълта, че ще бъдат отново заедно, че триото от пророчеството ще се възстанови.

Представи си пепелявото лице на Рун, измъчените му тъмни очи и се обърна към Бернар.

- Къде всъщност е нашият липсващ Рицар на Христа?

8.

17 март, 20:37

Кастел Гандолфо, Италия

„Още една задача и ще мога да се върна в Рим“.

В действителност Рун не бързаше особено. След завръщането си от Египет бе спрял първо в лятната резиденция на папата Кастел Гандолфо. Негово светейшество рядко идваше тук и резиденцията се управляваше като провинциално имение. Темпото бе бавно и спокойно, сменяше се със смяната на сезоните.

Рун застана до прозореца и се загледа към пролетните поля и осветените от луната води на езерото Албано. Не си беше давал сметка колко му е липсвала гледката на вода след месеците в пустинята. Пое дълбоко дъх и се изпълни с аромата на вода, зеленина и риба.

Остра болка прониза петата му и насочи вниманието му обратно към каменния под и палавото лъвче, което дъвчеше обувката му. Белоснежният мъник лежеше на пода, протегнал лапи пред себе си като сфинкс. С тази разлика, че сфинксовете не накланяха глави настрани и не забиваха зъби в кожа.

- Достатъчно, приятел. - Рун освободи крака си от настървеното лъвче.

Малкият беше понесъл добре пътуването от Египет. Преди полета до Италия беше погълнал огромна закуска от мляко и месо, след което спа часове наред, свит на кълбо в кашона си.

„Явно пак си гладен... за обувки“.

Почукване накара и двамата да се обърнат към вратата. Рун тръгна забързано към нея с надеждата, че е човекът, когото бе помолил дискретно за среща в това забутано кътче на резиденцията. Отвори вратата и видя пълничък свещеник, чиято сива коса беше обръсната на монашеска тонзура. Главата му едва достигаше до рамото на Рун.

- Брат Патрик, благодаря, че дойде.

Другият сангвинист не обърна внимание на официалностите и влезе в стаята. Стисна двете студени ръце на Рун в своите.

- Когато каза, че си дошъл да ме видиш, направо не можех да повярвам. Толкова години минаха.

Рун се усмихна на ентусиазма му.

- Брат Патрик, караш ме да се срамувам. Наистина ли е минало толкова много време?

Мъжът сбърчи замислено чело.

- Мисля, че когато говорихме за последен път, човекът тъкмо бе стъпил на Луната. Знам, че неотдавна си бил тук, но дойде и си замина толкова бързо... - Той размаха укорително пръст. - Трябваше да се отбиеш.

Рун кимна. Миналия път беше зает с един предател в ордена, но предпочете да не обяснява. За щастие вниманието на брат Патрик бързо се отклони към другия гост на замъка.

- Боже мой! - Патрик клекна и протегна ръка към лъвчето да почеше меките му уши. - Това определено компенсира дългото ти отсъствие. От векове не съм виждал такова великолепно създание.

Монахът се грижеше за папската менажерия отдавна, от времето, когато тя се състоеше от коне, говеда, гълъби и соколи. Въпреки дребния си ръст и доста закръгленото си тяло той можеше да впрегне четворка коне за нула време. Преди повече от век Рун беше работил заедно с него в конюшнята. Никой не беше по-привързан към Божиите създания от Патрик.

- Мъникът изглежда гладен - каза монахът, показвайки естествената си привързаност и сега.

- Преди малко се натъпка здравата.

Старият монах се засмя.

- Защото расте. - Изправи се и посочи вратата. - Ела с мен. Вече съм му приготвил уютно местенце. След като извести за чаровния си спътник, се погрижих за всичко.

Следвани от доволното лъвче, Патрик и Рун слязоха по стълбите и излязоха навън. Патрик ги поведе към задните дворове, където се издигаха старите конюшни.

Веднага щом Рун влезе, миризмата на коне, кожа и сено го върна сто години назад. Силните бавни удари на конските сърца го заобикаляха като музика. Сега в конюшнята живееха само няколко животни, много по-малко, отколкото навремето, когато всяко пътуване се нуждаеше от помощник с четири крака.

Конете тихо зацвилиха при вида на Патрик, който тутакси извади бучки захар от джоба си и ги погали един по един по муцуните.

Рун взе на ръце любопитното лъвче, за да не се втурне в яслите.

Накрая Патрик стигна до вратата на кабинета си и ги въведе вътре. По стените висяха изображения на коне - снимки и скици с молив. Рун позна един кон от времето, когато бе работил тук - шампион, отгледан лично от Патрик.

Монахът проследи погледа му.

- Помниш Свети огън, нали? Какъв чуден жребец беше! Излезе от утробата на майка си и сам стъпи на крака, кълна се.

Патрик подмина разхвърляното си бюро и спря при малкия хладилник. Извади от него метален съд за мляко, свали от лавицата голяма керамична купа и я напълни до ръба.

Щом я остави на пода, лъвчето се озова при нея и залочи жадно. Силно мъркане изпълни стаята.

За един странен момент Рун изпита чувството, че напуска тялото си. Откри, че се взира в бялата течност пред носа си, усети как леденото мляко се стича в гърлото му. После изведнъж се озова в собственото си тяло и залитна назад от изненада.

Патрик го погледна загрижено.

- Рун?

Рун поклати глава и се овладя. Нямаше представа какво беше това. Погледна лъвчето, после Патрик, готов да обясни станалото с умората. Точно сега имаше по-належащи проблеми.

- Благодаря, че се съгласи да го вземеш. Зная, че ще ти е в тежест, но ще съм благодарен, ако можеш да го гледаш колкото можеш по-дълго.

- Ще го направя с удоволствие, но не мога да държа лъв тук, особено при конете. Накрая ще трябва да го дадем на някой зоопарк, където ще се грижат подходящо за него и ще му осигурят достатъчно свободно място. - Погледна към Рун и потупа лъвчето по хълбока. - Определено е чаровник, но не е характерно за теб да прибираш бездомници. Какво му е специалното на малкия приятел?

Рун не беше готов да обясни, че лъвчето е родено от бласфемари, така че заобиколи въпроса.

- Беше изоставено. Намерих го до трупа на майка му.

- Много животни осиротяват, но не ги домъкваш в конюшнята ми.

- Той е... различен. Може би специален.

Патрик изчака още обяснения, но когато такива не последваха, се плесна по бедрата и се изправи.

- Мога да го задържа за няколко седмици. Но за всеки случай ще започна да му търся постоянен дом.

- Благодаря ти, Патрик.

Телефонът на бюрото иззвъня и монахът го погледна намръщено.

- Някой ме търси.

Докато Патрик отговаряше, Рун се наведе да потупа лъвчето и тръгна към изхода, но преди да излезе, Патрик го извика.

- Оказва се, че съм сгрешил, Рун. Теб търсят.

Рун се върна.

- От кабинета на кардинала - каза Патрик. - Негово високопреосвещенство иска незабавно да идеш във Венеция.

- Венеция ли?

- Кардинал Бернар ще те чака лично.

Рун усети тръпката на безпокойството. Досещаше се каква е причината за това повикване. След събитията в Египет Елизабета беше пратена във Венеция. Там я наглеждаха и пазеха в един манастир. Беше истинска затворничка между стените му.

„Сега пък какво е направила?“

Премисли плановете си. Смяташе след като се освободи от лъвчето да продължи направо към Рим и да предаде кесията с черните камъни, капките кръв на Луцифер, изровени от египетските пясъци. Но тази внезапна промяна изискваше първо да остави камъните на сигурно място. Не искаше подобно зло да се доближава до Елизабета.

Пристъпи към бюрото. Патрик явно прочете нещо на лицето му.

- Какво друго искаш от мен, синко?

Рун извади кожената кесия от джоба си и я остави на бюрото. Монахът усети злото и се дръпна.

- Можеш ли да прибереш това в сейфа на кардинала в замъка? Никой не бива да докосва онова, което е вътре.

Патрик изгледа с отвращение кесията, но кимна.

- Идваш с много интересни придобивки, Рун.

Рун стисна ръката му.

- Днес ме освобождаваш от два товара, стари приятелю. Благодарен съм ти.

След като въпросът бе уреден, той излезе, но не изпита особено облекчение. Нямаше представа какво да очаква във Венеция. Едно обаче знаеше със сигурност.

Елизабета нямаше да приеме добре визитата му.