Пъклена кръв

28.

19 март, 14:14

Пиренеите, Франция

Джордан стоеше на поляната. Двигателят на хеликоптера затихваше зад него.

Пое дълбоко дъх и се наслади на ухаещия на борове ветрец, носещ се от високата планина пред него. Гранитните ѝ върхове още носеха бялата си снежна покривка, а под нея свежата пролетна гора се спускаше по склоновете и блестеше във всеки нюанс на зеленото под лъчите на следобедното слънце.

- За едно няма спор - заключи Джордан. - Побъркан или не, този тип си е избрал чудесно местенце на Божията зелена земя, за да го превърне в свой дом.

Ерин дойде при него - вървеше сковано през тревата. Пропадането през покрива в Прага определено си беше взело своето. Нужно ѝ бе повече време, за да се излекува - време, с което не разполагаха. Джордан погледна към слънцето - надяваха се да се махнат от това място преди то да е залязло.

Погледна назад към съекипниците си. Сангвинистите не изглеждаха много по-добре от Ерин - Рун се движеше тромаво поради отсечената му ръка, София имаше грозен белег през лицето, а под дългите ръкави на Кристиан, който още не бе дошъл при тях, се криеха бинтове.

Последният член на групата изглеждаше най-силен от всички. Елизабет бе зарязала облеклото на монахиня, за да го смени с туристически обувки, панталони и дълго до коленете черно кожено палто. Лесно можеше да бъде взета за туристка, изгаряща от желание да покори планината. Бяха взели графинята заради миналото ѝ с Юг дьо Пайен. Нуждаеха се от всяко преимущество.

Включително и от талисмана на екипа.

Рун беше пуснал лъвчето от клетката му и сега то лудуваше по поляната и гонеше някаква синя пеперуда. Джордан забеляза меката усмивка на Рун, докато гледаше безгрижното младо животно - присъствието му бе заличило бръчките, издаващи тревогата и болката на свещеника. Никога досега Джордан не беше виждал нещо, което да накара Рун да се отпусне по такъв начин.

След като изключи всички системи, Кристиан слезе от хеликоптера и дойде при тях.

- Това е най-близката точка, до която можем да стигнем. Според Бернар Юг дьо Пайен не позволява съвременни превозни средства да пресичат тази граница.

Думите му бяха отрезвяващо напомняне, че се намират на вражеска територия.

Планът беше Кристиан да остане при хеликоптера, за да го пази и да е готов, ако им се наложи бързо да напуснат планината.

Ерин погледна нагоре, като сложи ръка над очите си, за да ги предпази от ослепително белия връх.

- Накъде трябва да тръгнем?

Рун извади карта и всички се скупчиха около нея. Той посочи едно място доста нагоре в планината, където от линията на снеговете се спускаше река, образувайки серия вирове и водопади.

- Точното местоположение на убежището на Юг е неизвестно, но Бернар смята, че се намира някъде в този район. Ще тръгнем натам и ще се надяваме на най-доброто.

- Обзалагам се, че мосю Пайен вече знае, че сме тук - каза Елизабет. - Пристигането ни с хеликоптера не беше от най-тихите.

- Именно затова се придържаме към правилото на бойскаутите - подметна Джордан. - Да сме готови.

„За всичко“.

Джордан скъси ремъка на картечния си пистолет. Освен това носеше „Колт 1911“ със сребърни куршуми в кобура и посребрена кама в ножницата на глезена си.

Макар да приемаше присърце предупреждението на Бернар - никакво убиване, - Джордан не искаше обръщането на другата буза да е единственият му избор при евентуален сблъсък.

И останалите бяха въоръжени подобаващо. Ерин също носеше „Колт 1911“, а сангвинистите - всевъзможни ножове и саби.

- Да тръгваме - каза Джордан. - Времето не чака.

Тръгнаха към дърветата, водени от ентусиазирания си талисман. Когато навлязоха в гората, ги посрещна чуруликането на птици. Само няколко метра по-навътре буките станаха толкова гъсти, че понякога им се налагаше да се обръщат странично, за да се проврат между сивите им стволове.

Това определено беше стара гора, недокосната от векове.

Юг явно защитаваше земите си от посегателства.

Зеленият балдахин ставаше все по-висок и сенките все по-плътни. Нямаше как да не доловят първобитното усещане. Сякаш се движеха през някаква природна катедрала.

Лесно можеха да се изгубят на такова място.

Лъвчето търкаше брадичка в стволовете на дърветата, сякаш оставяше дирята си, с чиято помощ да се върнат обратно. Във всяко друго отношение се държеше като котенце - гонеше падащи листа и скачаше в храстите. Но когато някаква сова изкряска отгоре, лъвчето подскочи цяла стъпка във въздуха и се приземи сред шумолене на сухи листа и пукане на клонки.

Определено също беше напрегнато.

„Или може би просто усеща нашето безпокойство“.

Изминаха около два километра, като прескачаха паднали дънери и заобикаляха гъсталаци. Ако поддържаха същото темпо, щяха да стигнат до целта си за около час.

След още десетина минути Джордан попадна на стара животинска потека.

„По нея може да стигнем по-бързо“.

- Насам - прошепна той. Гледаше да не повишава глас - не толкова от опасение да не предупреди евентуален враг, колкото от странното страхопочитание, което изпитваше към гората.

Тръгнаха по пътеката, като ускориха темпото.

Изведнъж отпред и отляво изпращя клонка. Стори му се като изстрел.

Джордан избута Ерин зад себе си и се обърна в посока на звука. Сангвинистите застанаха от двете му страни, а лъвчето остана плътно до крака на Рун и изръмжа ниско.

На десетина метра пред тях на пътеката изскочи огромно рунтаво куче и спря. Черната му козина беше повече сенки, отколкото материя - идеална маскировка в тази гора.

С изключение на неестествения ален блясък в очите му.

Бласфемари.

Раменете на звяра бяха на нивото на кръста на Джордан. Животното наведе глава и дръпна уши назад. Видя се дълъг мощен врат и мускулесто тяло. Приличаше повече на мечка, отколкото на куче.

На добре охранена мечка.

Тъмната му козина изглеждаше лъскава.

Това не беше изгубено животно.

Макар че бе необичайно голямо и с черна козина, Джордан позна породата - пиренейско планинско куче. Развъждани като овчарски кучета, тези животни обикновено бяха кротки, но и яростно защитаваха стопаните и териториите си.

Други сенки се раздвижиха от двете страни на пътеката - очевидно държаха натрапниците да ги видят.

Джордан преброи четири.

„Значи са глутница“.

Първата му работа беше да опази Ерин.

Бавно сплете пръстите на ръцете си и каза, без да я поглежда:

- Качвай се на дървото.

Тя реши да не се прави на храбра и само кимна. Стъпи в ръцете му и той я изтласка нагоре. Ерин се хвана за клона на якия бук, набра се и се закатери.

Джордан не откъсваше поглед от кучетата.

Глутницата се размърда, но не приближи.

Джордан вдигна картечния пистолет, а сангвинистите извадиха ножове и саби. Среброто проблесна в сенките.

След дълга напрегната пауза глутницата се раздвижи едновременно, сякаш се подчиняваше на някакъв беззвучен сигнал. Първото куче тръгна по пътеката право към Джордан. Останалите се разделиха, за да заобиколят сангвинистите.

- Не забравяйте, че не бива да ги нараняваме - предупреди Рун.

- Добре, обещавам, че няма да го ухапя пръв. - Джордан продължаваше да държи картечния пистолет насочен право към озъбената муцуна на кучето.

Без да се впечатли от заплахата, водачът на глутницата приближи още. Дъхът му беше зловонен, устните му се бяха дръпнали назад, оголвайки зъбите.

Пръстът на Джордан се сви около спусъка.

Трябваше да направи избор.

„Убий го, рани го или сключете примирие“.

Спомни си обучението си като войник.

Свали оръжието.

„Подчинявай се на заповедите“.

Сърцето му биеше бясно, докато протягаше ръка към животното с дланта напред.

- Няма да те нараня - прошепна той. - Обещавам.

С мълниеносна бързина кучето скочи към него и щракна с челюсти към пръстите му.

Джордан едва усря да си дръпне ръката. От пръстите му потече кръв.

„Но поне всичките са си на мястото“.

Наблюдаваше внимателно противника си. Може би кръвта му беше отровна за кучето, както бе за стригоите в тунелите под Прага. Но кучето само облиза муцуната си.

И се хвърли отново, този път към гърлото му.

Джордан падна по гръб, сви крака и го изрита нагоре и над главата си. Когато кучето падна и се обърна, той вече беше изправен и го очакваше.

От зъбите на кучето се точеше лига. То бавно тръгна в кръг около него, стъпваше безшумно върху окапалите листа.

Джордан вдигна картечния пистолет - и отново го отпусна.

„Не мога да го застрелям“.

- Добро куче - каза той и отново пристъпи към кучето с разперени ниско встрани ръце, за да покаже, че не го заплашва.

С крайчеца на окото си видя, че сангвинистите отбиват атаките на другите кучета по начини, които не заплашваха живота им - предимно с бягане и скачане.

„Но колко може да продължи това?“

Сякаш разбрало, че противникът му се е разсеял, кучето скочи, блъсна го в гърдите и го събори. Джордан успя да вдигне ръка и да защити гърлото си, но зъбите се забиха дълбоко в ръката. Той се извъртя и извади камата от ножницата на глезена си.

Беше отнесъл достатъчно пердах в името на мира.

Кучето изръмжа и стисна още по-силно. Червените очи се взираха в него. Джордан не видя в тях гняв или злост, а само свирепа решимост.

Думите на Бернар отекнаха в съзнанието му: „Не наранявайте нищо, което откриете в планината му“.

Целта им бе да получат помощ от Юг. Каквото и да се случеше с Джордан, нямаше значение в сравнение с това. Той пусна камата.

Между ушите на кучето видя Ерин, яхнала един клон. Кафявите ѝ очи бяха разширени от ужас. Беше насочила пистолета си към кучето.

- Не стреляй! - изграчи Джордан.

И понеже не беше сигурен, че ще го послуша, се претърколи заедно с кучето, за да се озове отгоре и да го прикрие с тялото си. Трябваше да го защити. Ако то умреше, с мисията им беше свършено.

Но никой не беше споделял този план с противника му.

Ръмжащото куче пусна ръката му и щракна челюсти към лицето му. Джордан рязко отметна глава.

Лош ход.

Жълтите зъби се забиха в оголеното му гърло.

15:18

От гърлото на Джордан бликна кръв и Ерин изкрещя. Още се целеше надолу с пистолета, но се страхуваше да стреля, за да не улучи Джордан.

Трескаво оглеждане ѝ показа, че тримата сангвинисти си имат свои проблеми. Всеки се бореше с противник и не можеше да се притече на помощ на Джордан.

Под нея звярът се претърколи с ръмжене и подхвърли Джордан като парцалена кукла. Джордан вече не се движеше, главата му се люлееше безжизнено от челюстите на чудовището. Ерин отново се прицели - вече имаше ясна мишена. Спомни си предупреждението на Джордан.

„Не стреляй!“

По дяволите Юг дьо Пайен и правилата му!

Пръстът ѝ се стегна около спусъка.

И в този миг нещо бяло профуча през сенките под дърветата, блъсна много по-едрото куче в хълбока и то пусна Джордан.

Лъвчето на Рун.

Сянка и светлина се замятаха в плетеница от лапи, после кучето се отскубна и се изправи, като ръмжеше срещу лъвчето. А то, макар да изглеждаше толкова малко, изръмжа и вдигна лапа. Блеснаха сребристи нокти.

Без да се впечатли, кучето пристъпи напред - и лъвчето замахна с бързината на кобра и раздра черния му нос. Водачът на глутницата изквича и отстъпи. Черна кръв потече от четирите неравни линии по муцуната му.

А лъвчето застана пред тялото на Джордан. Снежнобялата му козина беше настръхнала и от гърдите му се чуваше дълбоко ръмжене. То отново вдигна заплашително лапа, готово за бой.

Кучето изскимтя, обърна се и побягна, стопи се в сенките на гората. Останалите от глутницата последваха примера му - оставиха противниците си и изчезнаха.

Ерин бързо слезе от дървото, скочи до Джордан и коленичи до него. Лъвчето приближи от другата му страна. Изглеждаше също толкова уплашено като нея. Наведе муцуна и побутна лицето на Джордан. Помежду им мина малка светкавица, като искра на статично електричество в тъмна стая, само че тази беше определено златиста и напомни на Ерин за ангелската природа на двамата.

„Хайде, Джордан, можеш да се оправиш от това“.

Тя избърса гърлото му с ръкав, а лъвчето облиза бузите и челото му. Кръвта вече беше спряла да тече. Пред очите на Ерин разкъсаната плът започна да се затваря. Алените филизи, които бяха тръгнали от татуировката му по шията, станаха още по-гъсти, виеха се по и под кожата му и го изцеляваха.

Тя докосна бузата му с пръсти. Кожата му беше невъзможно гореща. Никой не би могъл да оцелее дълго с такава треска.

- Джордан...

Той отвори очи, сини като небето.

Ерин знаеше всичко за тези очи - как пръстенът по края на ириса му е по-тъмен, а останалата част е много по-светла, с бледи линии, минаващи през нея като мънички реки. Тези очи се бяха смели с нея, бяха плакали с нея и ѝ бяха обещавали бъдеще заедно. Но сега я гледаха така, сякаш виждаха напълно непознат човек.

- Джордан?

Той изстена, надигна се и седна. Потупа разсеяно лъвчето. Другата му ръка се вдигна към гърлото му. Под кървавите петна татуировката приличаше на лоза, душаща дърво. През разкъсания ръкав на ръката Ерин видя, че пораженията там също са зараснали. Пред очите ѝ по ръката му плъзна алено пипалце.

Ерин посегна към ръката му, но той се отдръпна от нея и се изправи.

Рун се втурна към тях.

- Джордан добре ли е?

Ерин не знаеше как да му отговори.

Елизабет и София също дойдоха. Сангвинистите изглеждаха пораздърпани, но никой не бе пострадал така тежко като Джордан. Може би техните противници само си бяха играли с тях, без да имат намерение да им разкъсват гърлата.

Елизабет погледна намръщено към гората, докато оправяше скъсания ръкав на палтото си.

- Защо избягаха?

Ерин не откъсваше поглед от Джордан.

- Мисля, че лъвчето ги подплаши.

Рун погали лъвчето по главата.

Ерин застана решително пред Джордан и хвана широките му рамене.

- Добре ли си?

Той най-сетне погледна надолу към нея, примигна няколко пъти и кимна. Очите му се фокусираха, сякаш я виждаха едва сега. Пак се пипна по гърлото. Изглеждаше озадачен.

- Нищо ми няма.

Тя го прегърна и го притисна с всички сили към себе си.

Той отвърна с миг закъснение, но ръцете му най-сетне също я прегърнаха.

- А сега съм още по-добре - прошепна ѝ.

Тя се усмихна в гърдите му и сподави надигналото се ридание.

Елизабет изтупа сухите листа от палтото си. Изглеждаше нетърпелива.

Ерин се дръпна от Джордан, но продължи да държи ръката му, като се мъчеше да не обръща внимание на парещата длан и пръсти. Боеше се, че следващия път той може и да не се върне.

Спря, за да почеше кадифените уши на лъвчето. Знаеше кой всъщност бе спасил живота на Джордан.

- Благодаря, мъник.

Някъде в далечината зави куче, сякаш за да им напомни, че още не са в безопасност. Никак даже.

- Време е да тръгваме - каза Джордан. - Ако кучетата се оттеглят към дома си, ще можем да ги проследим.

- Или са просто диви бласфемари, дошли да ни убият - горчиво се обади Елизабет.

Но поради липсата на по-добър план тръгнаха. Рун водеше. Очите му следяха земята, търсеха следи във влажната почва или отчупени клонки. От време на време повдигаше нос и душеше, за да открие миризмата на прокълнатата глутница.

- Поне си имаме свое ловджийско куче - прошепна Джордан на Ерин.

„Но накъде ни води Рун и какви нови ужаси ни чакат в тази планина?“

29

19 март, 15:44

Пиренеите, Франция

Рун вървеше през гората, като правеше всичко по силите си да не обръща внимание на туптящата болка в чукана си. Знаеше, че ще се наложи да се осланя на спътниците си.

Повече от всеки друг път.

Елизабет го следваше с лекота - беше получила съвсем незначителна рана по ръката. Той я беше видял как се бие и това му напомни какъв свиреп воин е. Въпреки това усещаше нежеланието, с което беше дошла тук, някаква настръхнала нетърпеливост, която беше нещо ново. Подобно на Джордан, Елизабет се бе отдръпнала в себе си, умът ѝ бе някъде другаде. Рун се беше опитал да я попита по време на полета, но тя не му отговори.

Въпреки това той усещаше, че в Кастел Гандолфо се е случило нещо, което я е разгневило и едновременно с това разтревожило.

Тя криеше нещо.

„Но нима не го правим всички?“

Зад него мъртвите листа шумоляха - Ерин и Джордан вървяха по-тежко през гората, не можеха да се движат с лекотата на сангвинистите. Рун се заслуша в туптенето на сърцето на Джордан и отново чу онзи особен допълнителен тон. Каквото и да държеше Джордан в хватката си, то като че ли не го плашеше и не му вредеше, а му даваше сила и покой. Подобно нещо не можеше да се каже за Ерин, която почти не откъсваше поглед от Джордан, преценяваше всяка негова стъпка, а туптенето на сърцето ѝ издаваше страха ѝ.

Зад тях София пазеше гърбовете им и ги следваше като някакъв елфически дух. Но Рун знаеше, че слабата на вид жена е с толкова остър ум, колкото е и гъвкава, смъртоносна както с оръжията си, така и със способността си моментално да открие слабото място на противника. В Прага се бе изправила сама срещу адски вълк и бе оцеляла. Малцина можеха да се похвалят със същото.

Лъвчето тичаше отляво на Рун между сребристосивите стволове на буките и също следваше дирята на глутницата бласфемари. Въздухът в гората беше напоен с миризмата им дори под яркото слънце. От годините, когато Рун бе смъртен, много подобни диви места бяха паднали под брадвите и плуговете на цивилизацията. И много създания, както обикновени, така и бласфемари, бяха изчезнали заедно с дърветата.

Буковата гора постепенно се смени със сребърни борове - изкачваха се все по-нависоко. Някъде отляво се чуваше ромон на поток, носещ дъха на стопен сняг. Постепенно ромонът ставаше по-силен и някъде отпред се чуваше рев на водопад.

Накрая слънчевата светлина започна да проблясва през потъналата в сенки гора и ги накара да ускорят крачка. Рун усети, че глутницата се е разделила - всъщност бе изчезнала в гъсталака, след като явно беше изпълнила задачата си.

„Не случайно ни доведоха тук“.

Продължи към свстлината. Лъвчето подскачаше все по-енергично, без да показва страх от онова, което ги чакаше.

Дърветата започнаха да се разреждат и пред тях се откри поляна. Тревата се люлееше по плавния склон като вълните на изумрудено море, осеяно тук-там с малки бели цветя.

След толкова дълго бродене в полумрак яркото слънце заслепи Рун и той присви очи, а Елизабет рязко пое дъх - тя беше още по-чувствителна към светлината.

Рун се огледа. Поляната представляваше приблизителен зелен овал. Няколко сиви канари надничаха над тревата като бдителни стражи. Между тях се виеше сребрист поток, а в отсрещния край имаше висок водопад, чиито води падаха от отвесната скала в голям син вир.

Всички спряха и се заоглеждаха за заплаха.

Рун кимна напред и каза:

- Това е мястото, което Бернар беше отбелязал на картата като вероятно местоположение на убежището на Юг дьо Пайен.

- Тук няма нищо - каза Джордан. - Поляната е пуста.

- Не - каза Елизабет. - Не е вярно.

Посочи към водопада и добави:

- Зад водната завеса виждам очертанията на някаква постройка.

Ерин присви очи.

- Сигурна ли си?

Дори Рун не можеше да различи нищо и изгледа Елизабет със съмнение.

Тя въздъхна раздразнено.

- Ето там!

Вдигна ръка, посочи и изящният ѝ пръст очерта смътната сянка на засводен вход зад водопада, приблизително по средата на отвесната скала.

Сега вече Рун го видя ясно.

От двете страни на вратата имаше прозорци, както и по-голям кръгъл ррозорец над тях.

Приличаше на фасада на църква, изсечена в скалата зад водопада. Долният ѝ край започваше на височина два етажа над вира. Катеренето дотам се очертаваше опасно, особено щом отгоре падаше вода.

Изведнъж Рун усети болката в остатъка от ръката си още по-силно - тя сякаш му напомняше колко невъзможно е подобно катерене за него.

Ерин направи крачка напред.

- И аз го виждам!

- По-добре да се движим на група - предупреди Джордан и дръпна Ерин назад. - Онзи тип Юг ни остави да стигнем дотук, но по-добре да не поемаме ненужни рискове.

Рун се съгласи с преценката му и махна на всички да тръгнат към водопада. Никой не проговори, докато прекосяваха поляната. Рун беше сигурен, че следят всяко тяхно движение. Докато приближаваха водопада, грохотът му ставаше все по-оглушителен, което само засили опасенията на свещеника.

Стигнаха до вира и се събраха на края му. Водата беше кристално синя и толкова бистра, че Рун забеляза дълбоко под неспокойната му повърхност една пъстърва, която побягна да се скрие от появилите се сенки.

Огледа подножието на скалата за изсечени стълби или някакъв друг начин да стигнат до фасадата високо гope. He откри нищо. Единственият начин да стигнат до целта си бе да се катерят по хлъзгавия камък през падащите води.

- Как да се качим до проклетото място? - викна Джордан през грохота на водопада.

Отговорът отново бе открит от зорките очи на Елизабет, която посочи не нагоре, а към дълбините на вира.

- Там долу има отвор на тунел. Може да е някакъв подводен проход, който води до църквата горе.

Ерин погледна с нескрито опасение вира и скръсти ръце на гърдите си. Рун знаеше от опит, че археоложката не е добър плувец и се страхува от вода.

Ерин преглътна.

- Трябва да има и някакъв друг начин. Не ми се вярва кучетата да стигат догоре с плуване. Особено тук, когато са изложени на слънце.

Рун се съгласи с нея. Юг дьо Пайен живееше тук от векове. Планината вероятно беше пронизана от тунели и скрити входове, но групата му нямаше време да ги издирва.

Джордан въздъхна.

- Юг ни доведе до тази поляна с кучетата си. Нещо ми казва, че това е поредното изпитание. Или трябва да влезем през подводния тунел, или да се откажем.

- Тогава ще плуваме - решително заяви Ерин.

- Заедно - каза Джордан. - Всички или никой.

Едрият мъж се съблече и събу дори кубинките си.

Рун беше шокиран от промяната на синята му татуировка, която се бе сдобила с нови алени линии, които продължаваха от нея, обвиваха врата му и се спускаха надолу по ръката. Беше мрачно красива шарка, сякаш самите ангели я бяха изписали по плътта му.

„А може би е станало точно това“.

Рун и останалите последваха примера му и се отърваха от якетата и по-тежките дрехи.

След като приключиха, Елизабет застана до него. Беше само по панталони и сутиен, с изправен гръб, без да показва никакво смущение. Прокара ръка през тъмните си къдрици, прибра ги назад и ги върза на опашка. Гърдите ѝ бяха стегнати и бели под тънката коприна, бледата ѝ кожа блестеше дори в сянката на надвисналата над тях скала.

Рун си спомни допира на кожата ѝ, докосването на устните ѝ. Тогава бе искал да я погълне, да я притежава изцяло.

И още искаше.

Въпреки това се извърна и насочи вниманието си към купчината дрехи и оръжия. Щяха да отидат на срещата невъоръжени. Може би затова Юг ги беше довел до този вход - за да ги принуди да оставят всичко.

Рун взе само едно оръжие.

Намери сребърния си кръст в купчината и си го сложи. Металът изгаряше голата му кожа. Елизабет впери поглед в него и Рун изведнъж си даде сметка за грозния си чукан. Тя обаче гледаше кръста. После отиде да вземе своя и също си го сложи. Среброто остави розов отпечатък върху перлената белота между гърдите ѝ. Изгаряше кожата ѝ също като неговата, но тя не го махна.

- Да вървим - каза Джордан и скочи във водата с главата надолу, след което изплува като видра.

- Чакайте - каза Ерин и взе раницата си от купчината дрехи. Обърна се към Рун. - Можеш ли да я вземеш? Не искам да я оставя тук, а не съм добра плувкиня, за да я мъкна.

Рун знаеше, че в раницата се намира Кървавото евангелие, затворено в херметична кутия. Ерин беше права да не оставя книгата без надзор, особено тук. Взе раницата и я метна на здравото си рамо.

- Ще се погрижа.

- Благодаря.

Ерин преглътна с мъка, обърна се към вира и нагази във водата, като изохка от студа.

Рун и другите сангвинисти я последваха. Водата беше от разтопен сняг, с температура малко над нулата - но поне леденият й допир притъпи болката в чукана му.

Групата пое към грохота на водопада. Дори лъвчето скочи във вира и заплува уверено с тях. Лапите му избутваха водата като гребла. Сърцето му биеше бързо и равномерно. Животното не показваше никакъв страх от водата.

Ерин пък едва ги следваше, повече вдигаше пръски, отколкото плуваше, а сърцето ѝ препускаше бясно. Рун и София изостанаха, за да са до нея.

- Научих се да плувам, когато бях на сто и пет! - извика ѝ София. - Така че и аз не съм много добра.

Ерин ѝ отвърна с бърза усмивка и продължи напъните си.

Рун оцени жеста, но за разлика от Ерин, София нямаше нужда да диша. Вече бе виждал веднъж как археоложката едва не се удави. Знаеше, че тя няма да се откаже дори когато стигне до точката, от която няма връщане.

Джордан и Елизабет вече бяха стигнали водопада. Елизабет погледна нагоре, сякаш да се ориентира, после се гмурна. Джордан я последва.

Рун гребеше с единствената си ръка до Ерин, докато също не се озоваха до падащата вода. Двамата със София спряха, за да може Ерин да си поеме дъх. Устните ѝ бяха стиснати и бяха посинели от студа.

Рун погледна София. Грохотът на водопада правеше разговора невъзможен, но тя му кимна леко в отговор на неизречената молба.

„Пази Ерин“.

Археоложката им отправи измъчена усмивка и се гмурна. За момент белите ѝ стъпала блеснаха на слънцето, след което тя изчезна под повърхността.

Рун и София я последваха във водовъртежа.

На Рун му беше трудно да плува само с една ръка, но въпреки това не изостана от Ерин.

Нещо се блъсна в крака му и той усети драскането на нокти. Лъвчето ги беше последвало. Определено нямаше намерение да ги изостави.

Стигнаха отвора на тунела. Елизабет и Джордан не се виждаха никакви. Ерин се поколеба и лъвчето влезе първо, като се оттласна с лапи от неравните стени.

Може би събрала кураж от него, Ерин го последва.

Но колко още можеше да продължи?

16:24

Дробовете на Ерин горяха.

Плуваше, но всъщност усещането беше по-скоро за пълзене - ръцете ѝ драпаха по каменните стени, а пръстите на краката ѝ опираха дъното.

Колко навътре продължаваше този тунел?

Въпросът я ужасяваше.

Гърдите ѝ вече изгаряха за глътка въздух. Съмняваше се, че ще може да се върне при вира, слънцето и свежия ветрец. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да продължи напред.

„Напред“.

Зарита, следвайки задницата на лъвчето. Приглушената светлина зад нея бързо се смени с полумрак, но бялата козина на лъвчето продължаваше да блести пред нея като блуждаещо огънче в тъмното. Ерин се довери изцяло на животното. Също като нея, то се нуждаеше от въздух. Ако то обърнеше обратно, щеше да го последва.

И затова продължи напред, като заповядваше на премръзналите си ръце и крака да работят.

Внезапно задните лапи на лъвчето изчезнаха нагоре в мрака.

Ерин го последва слепешком.

След секунди главата ѝ се показа на повърхността. Тя жадно пое дъх, после отново, и огледа малката пещера, в която се бе озовала. Беше осветена от тънки лъчи светлина, проникващи през пукнатините в тавана.

Джордан и Елизабет се бяха качили на площадка от другата страна, до проста дървена врата в гранитната стена. Лъвчето доплува до ръба и задраска в опит да се качи. Джордан го измъкна и то се изтръска.

После Джордан се обърна към Ерин.

- Дай ръка.

„Да бе, можеше да го направиш и по-рано... или поне да останеш до мен“.

Като някои други.

Рун и София изплуваха зад нея.

Но колкото и да ѝ беше обидно, че я е изоставил, тя знаеше, че вината не е негова. Всичко това рано или късно щеше да отмине и той отново щеше да стане себе си.

„Само да можех да го повярвам наистина“.

Джордан я измъкна, сякаш беше лека като перце. Прегърна я и този път тя бе благодарна за трескавата топлина на тялото му. Сви се разтреперана в прегръдката му и остана така, докато ръцете и краката ѝ се стоплиха.

София помогна на Рун, който имаше проблем с качването на площадката само с една ръка.

- Трябва да намерим начин да отворим вратата - каза Елизабет и прокара длан по дървото.

С все още тракащи зъби Ерин пристъпи напред. Ако зад преградата имаше топли кърпи и горящ огън, беше готова да я отвори и с ритници.

Огледа я. Беше направена от една-единствена дебела дъска, гладка като стъкло, без видими панти и ключалка от тази страна.

- Май може да се отваря само отвътре.

- Освен ако не я разбием - каза Джордан.

Ерин подозираше, че подобно действие няма да бъде посрещнато радушно от домакина.

- Мисля, че трябва да почакаме - каза тя. - Да покажем търпение.

- Е, значи ще чакаме - каза Рун, клекна и почеса лъвчето зад ушите. То не изглеждаше много щастливо, че е вир-вода.

Джордан пристъпи напред.

- Или да направим това.

Вдигна юмрук и заудря по вратата, после отстъпи и направи фуния пред устата си.

- Ей!

Гласът му отекна в малката пещера.

Ерин затаи дъх, но отговор не последва.

- Май няма никой - изсумтя Джордан.

Друг член на групата също направи опит.

Лъвчето отметна глава и изрева.

Ерин леко подскочи, шокирана, че подобен звук може да се изтръгне от такова малко създание.

Ревът прозвуча като предизвикателство.

Когато ехото заглъхна, заговори дълбок глас, който сякаш идваше от всички страни. Ерин настръхна.

- Само лъвът може да влезе.

От другата страна се чу стържене, сякаш някой махаше резе. Вратата бавно се отвори навътре.

Ерин се опита да надзърне, но отвъд прага беше твърде тъмно. Видя единствено трептящия пламък на факел.

Рун, който още беше коленичил до лъвчето, посочи вратата и каза:

- Хайде, влез.

Лъвчето се изправи боязливо, обърна се и леко захапа ръката на Рун, след което го задърпа към отворената врата.

- Май мъникът не иска да влиза сам в това страшно място - рече Джордан. - Не мога да го виня.

Рун опита да се възпротиви, но лъвчето не пускаше ръката му.

Гласът заговори отново, този път леко развеселено.

- Май другарят ви няма да тръгне без теб, свещенико. Добре, влезте всички, но само до първата стая.

Джордан потупа лъвчето.

- Добра работа, приятел. А аз си помислих, че ще се наложи да киснем тук.

Водени от Рун и лъвчето, те влязоха един след друг.

Ерин огледа преддверието зад вратата. Две факли на железни скоби в стените осветяваха помещение колкото гараж за две коли, изсечено в гранита. В отсрещната стена имаше засводен вход, но нямаха право да минават през него.

Поне засега.

От входа се появи някакъв мъж.

- Чувствайте се като у дома си - поздрави ги той, но предпазливо запази дистанция. - Аз съм Юг дьо Пайен.

Външният му вид и поведението му изненадаха Ерин. Тя очакваше да срещне средновековен отшелник в проста груба дреха, някакво подобие на Франциск Асизки. Вместо това мъжът носеше панталони в цвят каки и дебел вълнен пуловер. Приличаше на фермер или рибар и нищо не показваше, че някога е бил свещеник.

Вгледа се в кръглото му лице, в големите кафяви очи, в къдравата черна коса. Изглеждаше добронамерен. Държеше ръцете си отпуснати отпред, сякаш за да покаже, че не е въоръжен.

- От доста време Орденът на сангвинистите не се е занимавал с мен - каза домакинът. Гласът му бе дълбок и дрезгав, сякаш не го използваше често. Той впери поглед в Елизабет и леко ѝ кимна. - И виждам, че сте довели човек от далечното ми минало. Добре дошли, графиньо Батори.

- Вече съм сестра Елизабет - поправи го тя и докосна кръста на гърдите си.

Той повдигна изненадано вежди.

- Наистина ли?

Тя само сви рамене.

- Значи наистина живеем в интересни времена - каза мъжът. - И изглежда, че графиня... исках да кажа, сестра Елизабет не е единственият интригуващ член на компанията ви.

Юг дьо Пайен ги приближи, загледан в лъвчето. Когато стигна до него, погледна Рун.

- Може ли?

Рун отстъпи крачка назад.

- Той сам си е господар.

- Добре казано - рече Юг и протегна ръка, за да може лъвчето да я подуши.

То погледна Рун, който леко му кимна, и едва тогава проточи врат и подуши пръстите на мъжа. После, видимо удовлетворено, близна ръката на отшелника.

Юг му се усмихна.

- Забележително. Нещо напълно ново. Създание, белязано не от мрак, а от светлина. Мога ли да попитам как го намерихте, отец Корза?

Рун се изненада, че Юг знае името му, но Ерин подозираше, че този мъж знае много повече, отколкото можеше да се съди по любезното му държане. Не можеш да оцелееш векове, като се криеш от сангвинисти, без да развиеш таланта да си потаен и добре информиран.

- Убих майка му в египетската пустиня - обясни Рун. - Тя беше ранен бласфемари.

Юг се изправи.

- Предполагам, че е била от един от зверовете, имали нещастието да попаднат в онзи свещен взрив.

- Точно така - бавно каза Рун.

Това вече изненада и Ерин. Само шепа хора знаеха за онова събитие. В момента повечето се намираха в това помещение. Значи отшелникът беше по-осведомен за ставащото в света, отколкото предполагаха.

- След като убих майка му, лъвчето дойде при мен - продължи Рун. - Взех го, за да го спася.

- По правилата на вашия орден би трябвало да го убиете. Но въпреки това не сте го направили. - Юг поклати глава с шеговито неодобрение. - Знаете ли, че будистите смятат лъвовете за бодхисатви, синове на Буда? Смятат ги за същества, достигнали високо духовно просветление и останали в този свят, за да освободят другите от страданието. Наистина сте щастливец, че този лъв е избрал вас, отец Корза. Може би защото носите венеца на Рицаря на Христа.

Погледна Ерин и Джордан и добави:

- И идвате с Воина на Човека и Жената на Познанието.

- Откъде знаете толкова много за нас? - попита Джордан.

Въпросът му остана без внимание - Юг започна да гали лъвчето и бе възнаграден с доволно мъркане. Едва след това отново се изправи и се обърна към Джордан, но вместо да отговори, протегна ръка.

- Мога ли да видя скъпоценния камък, който носите в джоба си?

Джордан отстъпи крачка назад, но Ерин го хвана за лакътя. Нямаше причина да пазят тайни, особено когато домакинът им сякаш и без това ги знаеше. А те се нуждаеха от отговорите, които би могъл да им даде Юг дьо Пайен.

- Покажи му го - подкани го Ерин.

Джордан бръкна в джоба си и извади двете парчета от счупения зелен камък.

Юг ги взе и събра половините в дланта си. После вдигна камъка към светлината на факлите, сякаш за да провери знака под повърхността му.

- Минаха векове, откакто го видях за последен път, когато бе все още непокътнат и непокварен.

Върна парчетата на Джордан. Спря за момент, наклони глава настрани и разгледа шарките по кожата му.

- Май наистина сте подходящият носител на този камък.

Ерин се възползва от думите му, за да обясни причината, поради която са дошли тук.

- Търсим още два камъка. Подобни на този.

Юг ѝ се усмихна.

- Грешите. Другите два изобщо не са като този.

- Значи знаете за тях? - Рун пристъпи напред. - Смятаме, че те са ключът към...

- Към изпълнението на последното ви пророчество.

- Ще ни помогнете ли? - попита Ерин.

Преди Юг да успее да отговори, лъвчето жално из- мяука. Беше гладно.

- Май първо трябва да се погрижим за по-належащи неща. - Юг посочи входа, който водеше навътре в планината. - Заповядайте в дома ми. Имам кърпи, храна и вино за онези, които се нуждаят от тях.

Почеса лъвчето по главата.

- Както и месо и мляко за теб, приятелю.

Ерин последва Юг дьо Пайен, който ги поведе навътре към тайните, скрити в тази планина.

„Но можем ли да му се доверим?“

30.

19 март, 16:48

Пиренеите, Франция

Рун отпусна ръка върху главата на лъвчето и прекрачи прага след Юг. Зад вратата имаше спирално стълбище, изсечено в скалата. Докато се изкачваха, минаха през няколко площадки, водещи към други нива, затворени с яки врати. Рун си представи лабиринта от тунели, пресичащи планината.

Но домакинът им продължаваше да ги води нагоре, вдигнал димящ факел.

Стълбището свърши с поредната врата, този път обкована с желязо.

- Отворете! - извика Юг.

Дебелата врата се отвори. Рун последва Юг и се озова в нещо като църква. Отляво бе високата порта, която бяха видели през водопада. В момента беше затворена, но въпреки това той чу приглушения рев от другата страна и си представи гледката, когато двойната порта е отворена към падащата водна завеса, осветена от изгряващото слънце.

Прозорците от двете страни и над вратата бяха покрити със стъклописи, дело на истински майстор. Кръгът над портата беше зает от съвършена роза, чиито листчета сияеха във всички оттенъци на червеното. По-малките странични прозорци бяха украсени от цъфнали дървета с накацали по клоните им гълъби и гарвани, а сенките им криеха елени и вълци, агнета и лъвове, живеещи в пълна хармония.

Рун влезе по-навътре, но предупреди другите да останат назад.

Не бяха сами.

В сенките в другия край на църквата се спотайваха четирите рунтави кучета, които ги бяха нападнали в гората. Имаше и други зверове, чиито алени очи светеха, разкривайки прокълнатата им природа. Забеляза двойка адски вълци, черна пантера и огромна горила, опряла предните си лапи в пода.

- Не се бойте - каза Юг и се дръпна настрани с факела. - Вие сте мои гости... докато не кажа друго.

Рун тръгна с останалите, но ги държеше по-надалеч от опасната менажерия. Алените очи ги следяха с не по-малко подозрение. Рун се намръщи на състоянието на малката катедрала. В нефа нямаше скамейки, а каменният под бе покрит със слама. Покрай стените имаше походни легла, а по-малките странични параклиси бяха заградени и зад тях се виждаха дървени корита и купчини сено.

София побутна Рун и кимна към високите слаби фигури, стоящи до мраморните статуи.

Стригои.

Поне дузина.

Доколкото виждаше, нямаха оръжия, освен може би градинските инструменти, подпрени на стените - гребла, мотики и лопати.

- Не е нужно да се боите от никого тук, отец Корза - каза Юг.

Рун се надяваше домакинът им да казва истината. Огледа се. Стените бяха облицовани с бели тухли и се извисяваха във величествени готически арки. От тавана висяха огромни полилеи от ковано желязо, покрити със застинал восък.

Дори там горе се размърдаха някакви същества.

Юг забеляза накъде гледа Рун, вдигна ръка и изсвири.

От полилея се отдели черна сянка, която се спусна надолу и кацна на китката му.

Беше абаносовочерен гарван с пламтящи очи. Клюнът му бе като копие, ноктите - хищни и закривени. Юг нежно разроши перата по шията му. Птицата наведе глава и потърка пръста му в отговор.

- Това е Мунин. - Юг погледна нагоре. - Хугин също трябва да е някъде там. Или е излязъл на лов.

Ерин знаеше тези имена.

- Гарваните на Один - рече тя. - Според легендата могат да летят по целия свят и да носят вести на господаря си, за да е в течение с всичко. Да не искате да кажете, че тези...

- Са същите ли? Не, скъпа - отвърна с усмивка Юг. - Просто ми е забавно да ги наричам с тези имена. И те са само два от огромното ято, което живее в тези гори, смес от бласфемари и обикновени птици.

- Изумително - промълви Ерин и се загледа в тавана.

Рун подозираше, че тя не търси още птици, а е запленена от сводовете. Таванът бе бял, но по него бяха изрисувани червени звезди и сини колела, образуващи сложна и изящна украса.

- Фреските горе - каза Ерин, потвърждавайки предположението на Рун. - Невероятни са. Приличат на онези от Изтока с колелата и звездите, но не съвсем.

И се отдели на няколко крачки от групата, за да ги разгледа по-добре.

Джордан моментално застана до нея. Рун мълчаливо даде знак на Елизабет да ги последва и тя се подчини.

София махна към зверовете и стригоите.

- Как така са се озовали тук?

Юг погледна с обич паството си, а Мунин се намести на рамото му.

- Според опита ми създанията сами намират истинските си господари. Много бласфемари и стригои изминават стотици километри, за да стигнат до убежището ми. Не съм ги викал. Те сами идват при мен, също както това чудесно лъвче е отишло при Рун.

Рун почеса лъвчето по главата и попита:

- Но как така не убиват в планината?

Юг вдигна ръце.

- Защото са постигнали мир с природата си, също като вас. Вместо да бъдат управлявани от жестоката си кръв, те я контролират. Те вече не са убийци.

София не изглеждаше особено убедена. Рун не можеше да я вини.

- Но как някой може да намери мир извън Църквата?

- Чрез приемане и внимаване - отвърна Юг. - Научих някои неща по време на пътешествията си преди време, начини да отвориш съзнанието си и да развиеш в себе си търпение и любов. Мога да науча и вас, ако искате. Всеки е добре дошъл тук.

Юг нежно даде знак на някой зад него.

- Франческа, би ли дошла при нас? Открих, че истините се чуват най-добре от устните на онези, които са ги изпитали лично.

Слаба жена излезе от сенките само на няколко метра от тях. Рун дори не беше усетил, че е там. Навярно някога е била красавица, с дълга светлоруса коса и гъвкави крайници, но в тънкото й тяло се долавяше и крехкост. Тя се усмихна на Юг. В очите ѝ блестеше обич.

Рун забеляза леко издължените кучешки зъби, липсата на туптящо сърце.

- Кажи им - рече Юг.

- Първо се учим на разбиране - почтително прошепна тя. - Разбиране на нашата природа, на това какво сме. Да осъзнаем, че сме Божии създания.

София изсумтя пренебрежително.

- Вие сте хищници, които издебват слабите.

Франческа ѝ се усмихна тъжно.

- Никой не съди лъва, че убива газелата. Такава му е природата и лъвът не е нужно да изпитва вина или срам.

Юг отиде до една табуретка и седна. Отнякъде се появи трикрака сива лисица и скочи в скута му. Остатъкът от липсващия ѝ крак беше превързан с чист бинт и Рун изпита съчувствие към нея. Когато Юг я погали по гърба, лисицата се облегна на него, без да показва страх от мъжа и дори от лъва, който беше наострил уши при вида на раненото животно.

- Но как се изхранвате? - попита Рун.

- Донякъде с вино - отвърна Юг. - Също като вас.

- Мосю дьо Пайен, можете ли още да освещавате вино, след като сте обърнали гръб на Църквата? - попита Елизабет.

- Свещеникът носи неизличим знак в душата си - обясни Рун, - което означава, че си остава свещеник и може да освещава вино дори след като напусне Църквата.

София долови уклончивия характер на отговора.

- Казахте, че виното ви изхранва донякъде. Какво друго ви е нужно?

- Кръв, разбира се - съвсем спокойно отвърна Юг, без да показва никакъв срам. - Както ви каза Франческа, всички ние сме хищници и трябва да приемем природата си.

На Рун му призля и си спомни как последователите на Распутин смесваха вино с човешка кръв. Те си оставаха убийци. Изглежда, Юг бе попаднал в същия греховен капан. Много добре си спомняше вкуса на прокълнатото с кръв вино на Распутин.

Юг вдигна ръка.

- Разберете, вземаме само толкова, колкото ни е нужно, за да оцелеем - но ние също имаме правото да оцеляваме. Както казах, разбирането е само половината от цялото. Внимаването е също толкова важно.

Франческа кимна в знак на съгласие.

- Освен че приемаме и разбираме природата си, ние трябва да внимаваме и да не губим контрол. Медитираме, учим се да отделяме нуждата от желанието, приемаме само толкова, колкото е необходимо и правилно.

- Как може убиването да е правилно? - попита Рун.

Франческа скръсти тънките си ръце.

- Вземаме кръвта само на онези, които страдат, или на такива, които причиняват страдание на други.

- Целта ни е да сложим край на страданието - продължи Юг. - Откриваме онези, които изпитват ужасна болка и искат да умрат. Които са така съсипани от болест, че никога няма да се възстановят. Слагаме край на живота им с милост, благосклонност и радост.

Като свещеник Рун бе прекарал много време с умиращи. Макар да бе ужасен от идеята, че убиването може да е проява на милост, той знаеше, че човекът е създал технологии, които да предотвратят смъртта, но често изглеждаше, че тези методи се използват само за продължаване на страданието, за отсрочване на неизбежния край отвъд отреденото от природата.

Юг въздъхна.

- А когато не откриваме други, понякога отнемаме живота на онези, които причиняват страдание на невинните. Насилници, убийци. Но честно казано, рядко ни се налага да прибягваме до тези неща. Както казах, изхранваме се с колкото се може по-малко кръв.

Джордан се намеси и им напомни, че не са дошли тук за подобни разговори.

- Всичко това е чудесно, но какво ще ни кажете за другите два камъка?

- Притежавам единия от тях - призна Юг. - Но трябва да го заслужите. Да докажете, че сте достойни да го носите оттук нататък.

- Как да го заслужим? - попита Джордан.

- Вашата Жена на Познанието трябва да се докаже. - Погледът на Юг се спря върху Ерин. - Тя трябва да покаже своето разбиране и да открие къде е скрит камъкът. А също и вниманието си, за да разбере къде трябва да бъде занесен той.

17:07

„Страхотно - сардонично помисли Ерин. - Ще е като разходка в парка“.

По време на полета беше чела за Юг дьо Пайен и ролята му като основател на тамплиерите, но едва ли беше научила и една десета от онова, което щеше да й е нужно, за да се изправи пред предизвикателството му.

Юг стана от табуретката и пусна ранената лисица да се върне в бърлогата си в сенките.

- Е, Жено на Познанието, какво можете да ми кажете за това място?

Ерин огледа параклисите, сводовете и стените, забеляза типичната за всички църкви кръстовидна форма, но погледът ѝ се спря върху най-уникалния детайл - тавана.

- Не съм специалист по средновековна църковна архитектура - призна тя. - Но част от украсата е подобна на онази от параклиса „Сен Кристоф“ в Монсон, който е бил построен от тамплиерите - ордена, основан от самия вас.

- Помня строежа му.

Ерин прие думите му за положителен знак и разгледа фреските по-внимателно. Това ли беше изпитанието за нейното „разбиране“? Може би трябваше да разгадае някаква загадка там горе?

Затърси подсказки. Сред калейдоскопа от червени звезди и сини колела имаше и други мотиви - луни, слънца и най-различни геометрични фигури. Виждаше влияния от ислямската и египетската култура. Колелото с многото спици определено изглеждаше будистко. Картината започна да се размазва пред нея поради огромните си размери и диехармония.

Започна да подозира, че това е направено нарочно, за да накара гледащия да не види гората от многото дървета. Наистина бе нужно осъзнаване, за да игнорира хаоса и да види скритата зад него истина.

Гледаше нагоре и бавно започна да отделя иконографията на всяка една култура от огромния стенопис, да го върти в ума си, да го преценява отделно от другите. Уви, упражнението не ѝ донесе нищо съществено. Запита се дали мотивите не са примери от културите, посетени от Юг след като е напуснал Църквата. Кардинал Бернар бе казал, че е пътувал много по света, преди да се установи във Франция.

„Но как ми помага това?“ Тя затвори очи. „Какво не виждам?“

И тогава разбра.

Отвори очи, мислено махна символите от тавана и затърси истината зад шума, зад какофонията на човечеството.

Гората зад дърветата.

След като украшенията бяха махнати, остана само едно нещо, нарисувано на заден план сред бъркотията.

Звездите.

Те бяха вечни.

- Хартия - каза тя и протегна ръка. - И нещо за писане.

Рун затършува в раницата й и извади бележник и химикалка. Ерин почна да прерисува звездите, като разпознаваше съзвездията. Някои бяха по-големи от други, по-явно представени. Техните звезди бяха с шест лъча, а не с пет като останалите.

Докато работеше, чу Джордан да се противопоставя на Юг.

- Не можете ли просто да ни кажете?

- Това е изпитание - непреклонно повтори Юг. - Тримата трябва да докажат, че са достойни за мисията си.

- Тогава моето изпитание какво е? - не отстъпваше Джордан.

- То вече мина. В гората пожертвахте живота си без бой и доказахте, че сте Воин, който може да постигне целта си чрез мир и без насилие.

- А какво е моето? - попита Рун.

- То дойде с теб. - Юг кимна към лъвчето. - Ти, Рицарю на Христа, се смили и спаси създание, за което смяташе, че е родено в мрак, като престъпи правилата на ордена си да го убиеш на място. За подобна милост ти получи чудо от светлина и благодат.

„А сега е мой ред“ - помисли Ерин.

Прииска ѝ се да беше получила по-просто изпитание. Но тя беше Жената на Познанието. Трябваше да се справи сама.

Направи последно сравнение между звездната карта на тавана и нарисуваното от нея и отиде при Юг с бележника си. Чувстваше се като ученичка, извикана на дъската да покаже решението на задача.

- Звездите - каза тя. - Тях искахте да осъзная през целия шум горе.

Юг се усмихна, но не каза нищо.

„На прав път съм“.

Спомни си херметическия принцип, често свързван с тамплиерите: „Каквото горе, това и долу“. Звездите са били средство за ориентиране от зората на цивилизацията - да използваш разположението им горе в небето, за да откриеш смисъла долу на земята.

Мислеше на глас, като крачеше напред-назад.

- Трябва да разбера къде на земята небето се вижда по този начин, но за целта трябва да зная и конкретната дата.

Загледа страницата в бележника си. Откроените съзвездия бяха свързани с пролетта - Рак, Лъв, Дева...¹⁴¹

Трябваше да е пролетно небе.

И тогава си спомни стенописа от къщата на Едуард Кели, показващ планинско езеро и отприщването на ада. Елизабет беше превела чешкия надпис отдолу - пролетно равноденствие.

Може би това беше отговорът, но тя искаше потвърждение. Намръщи се и си спомни, че беше видяла думи на латински, изписани на тавана. Почти изтича обратно и ги затърси, сламата шумолеше под краката ѝ. Гледаха я - както хората от нейната група, така и много алени очи. Накрая откри надписите - единият беше с червени букви в източната страна на църквата, а другият със сини, от западната страна.

Две думи.

Aequus и Nox.

Затвори с облекчение очи.

Equinox. Равноденствие.

Върна се при другите с разтреперани крака.

- Пролетното равноденствие. Това е датата. - Посочи с бележника си звездната карта. - Значи трябва да разбера в коя точка на света ще се вижда точно това небе по време на утрешното равноденствие.

Джордан извади телефона си, който беше прибрал в найлонов калъф.

- Имам приложение за това. Всеки добър войник държи подръка средство за навигация.

Ерин погледна Юг, за да се увери, че могат да използват модерните технологии.

Той сви рамене.

Тя показа страницата на Джордан.

- Можеш ли да откриеш това?

- Ще опитам. - Той снима страницата и затърси съответствие. - Вече мога да ти кажа, че Лъв е на погрешно място. Поне за небето над Франция.

- Тогава открий къде е правилното му място - подкани го тя.

Забеляза, че Юг я гледа въпросително, сякаш тя пропуска нещо.

„Значи учителят иска да си спечеля допълнителни точки“.

Сви устни и отново насочи вниманието си към тавана. Три от по-маловажните пролетни съзвездия бяха свързани с виещи се линии.

Hydra, Crater и Noctua.

- Змия, чаша и сова - промърмори тя. Без никакъв проблем разбра значението им. „Змията най-вероятно е Луцифер, чашата спокойно може да е Потирът от пророчеството, а совата е символ на познанието в много култури от зората на времето“.

Погледна към раницата си. Беше казано, че Кървавото евангелие съдържа между кориците си цялото познание за вселената. Ерин насочи вниманието си отново нагоре, към по-тънките линии, които образуваха сложни завъртулки и спирали около трите съзвездия.

- Свързани са в едно цяло - каза тя.

На лицето на Юг се появи широка доволна усмивка. На Ерин ѝ се искаше да я изтрие от физиономията му и да получи истински отговори.

За щастие точно тогава Джордан вдигна телефона си.

- Намерих го!

Тя отиде при него.

- Ето го нощното небе над Франция.

Ерин погледна екрана и видя, че Джордан е отбелязал съзвездието Лъв.

- Намираме се горе-долу на четирийсет и трета ширина - обясни той. - По това време на годината Лъв би трябвало да е в най-западния край на небето, но на звездната карта на тавана не е така.

Тя погледна нагоре и осъзна колко различни са съзвездията там.

- Тогава къде на планетата може да се види това небе?

- Доста на изток, на около двайсет и осем градуса северна ширина.

- Възможно ли е да е Тибет? - попита Ерин. - Или може би Непал?

Джордан подсвирна с възхищение и вдигна телефона, за да ѝ покаже името, намерено от приложението му.

Катманду, Непал

17°30'N 85°30'Е

- Имай предвид, че това е приблизителен резултат - предупреди я Джордан. - Но горе е показан този район от света. Може да е навсякъде в Хималаите.

Джордан си представи стенописа от къщата на Кели, на който се виждаха три планини около тъмно езеро. Трябваше да е някъде в района на Непал.

„Но къде?“

- Как се сети, че е Непал? - попита Рун.

- От колелата и звездите на тавана. Това са будистки символи. Те са най-добре представени от символите на всички култури, изобразени горе. - Ерин вече говореше бързо, защото бе сигурна в онова, което казва.

- Онова колело там е колелото на трансформацията на Буда. Обръчът е ограничението, центърът представлява света, а осемте спици са Благородният осемкратен път, по който трябва да минеш, за да сложиш край на страданието.

Ерин се обърна към Юг.

- Там сте се научили да медитирате, нали? Пътували сте на изток, преди да се установите във Франция. Научили сте тези техники от будистките монаси.

Юг сведе глава в знак на съгласие.

Рун се намръщи.

- Но как биха могли будисти да ти помогнат да се справиш с прокълнатата си природа?

- Защото и самите монаси бяха стригои.

Изумление се изписа на лицата на сангвинистите и дори на Елизабет, макар че в нейното изражение имаше повече любопитство, отколкото шок.

Юг погледна към осветените прозорци.

- След като напуснах Църквата, скитах много години в опит да разбера какво представлявам. Последвах легендите за вечните монаси, за които се говореше, че живеят в Далечния изток и са безсмъртни като нас. Преминах през много трудности, докато ги открия, но винаги бях упътван напред, докато накрая стигнах до една долина между три върха, където щях да науча много за моята природа и за природата на света.

Елизабет първа наруши смаяното мълчание, което последва.

- И сте оставили описание, нали?

Юг повдигна изненадано вежда - а той вероятно рядко се изненадваше.

- Да.

Елизабет се обърна към Ерин, сякаш тя също би трябвало да знае.

И тя се сети.

Три върха.

Всичко идваше на мястото си.

31.

19 март, 17:43

Пиренеите, Франция

- За какво говори Елизабет? - обърна се Джордан към Ерин, когато забеляза познатото изражение, което се изписваше на лицето ѝ, когато разбере нещо.

Ерин взе телефона от ръката му.

- Нали имаш копия от снимките ми? От Венеция.

- Да...

Тя прехвърли снимките, като спря за момент на една, на която се виждаше самата тя, излизаща полугола от банята. Беше я снимал тайно в Кастел Гандолфо.

„Така де, какво тяло само“.

Ерин го погледна и го дари с бегла усмивка, но не търсеше тази снимка. Накрая я откри и вдигна телефона.

- На стенописа в къщата на Едуард Кели имаше нарисувани три върха. Тогава ми напомниха за нещо, което Елизабет ни беше показала във Венеция, но после в Прага настана лудница.

Обърна се към Юг.

- Това е прочута мозайка от катедралата във Венеция, а според прочетеното за вас Венеция е била любимият ви град в Италия. Прекарали сте много време там.

- Бих ли могъл да устоя? - призна той. - Невероятен град, буквално слял се с морето. Той разкрива много неща за дихотомията на отношението между човека и природата. Венеция е пример как човекът се бори да заобиколи природата и в същото време да бъде част от нея.

- Елизабет каза - продължи Ерин, - че точно тази мозайка от „Сан Марко“ е била поръчана от пражки алхимици, същите, на които сте дали зеления диамант.

Показа на всички снимката на мозайката. Тя представляваше триптих, на който черният дявол се изправя срещу Христос по три различни начина.

Сега и Джордан си спомни.

- Изкушенията на Христос.

- Вие сте поръчали мозайката, нали? - каза Ерин.

- Кели е нарисувал на стената на къщата си трите върха и долината на монасите - нещо, което сте споделили с алхимиците, когато сте им дали диаманта и сте представили също в мозайка в неподвластен на времето град, в базилика, която ще остане за векове. Изобразили сте долината със злато и стъклени плочки.

Джордан още не разбираше какво иска да каже Ерин.

Тя увеличи третото изкушение - числото три беше навсякъде - и показа областта под сандалите на Христос. Той стоеше на планини, в които имаше нещо като снежен глобус, сякаш ходи по вода.

- Права сте - рече Юг. - Такова познание не бива да бъде изгубено. Твърде важно е.

- Какво му е важното? - попита Джордан.

Вместо Юг отговори Ерин.

- В онзи синкав купол под краката на Христос има три чаши. - Тя погледна Юг. - Тези три чаши представляват трите камъка, нали?

- Да - потвърди Юг.

- Там сте ги видели за първи път - продължи Ерин. - Там сте ги намерили. Arbor, Aqua и Sanguis. Камъните на Градината, Водата и Кръвта.

- Точно така. В онази най-света долина, място на божествено просветление.

- Стига гатанки - намеси се Рун. - Къде са тези планини?

Юг не му обърна внимание.

- Доказахте се като достойна Жена на Познанието. Планините се издигат около място, известно като Свещената скрита долина на щастието.

Ерин затвори очи и се плесна по челото.

- Познато ли ти е мястото? — попита София.

- Само по репутация. Иска ми се да кажа, че съм попаднала на нещо от някое изследване, но всъщност прочетох за нея в едно списание. Чисто съвпадение.

- Не - обади се Юг. - Не съществуват никакви съвпадения.

- Какво е тогава? - презрително попита Ерин. - Да не би съдбата ми да е била да попадна на статията?

- Не. Няма такова нещо като съдба. Ние сме господари на собствените си съдби. - Юг обхвана с жест спотаената в сенките публика, при което гарванът, който още беше на рамото му, настръхна раздразнено. - Вашето разбиране и любопитство ви е накарало да видите и прочетете статията, която други биха пропуснали. И вашето внимаване ви помогна да си я спомните. Винаги сте била такава, Ерин Грейнджьр. Подозирам, че това ви е накарало да изоставите семейството си и да поемете в посока, различна от сляпото подчинение на вярата на баща си, да откриете свой собствен път към познанието и мъдростта. Съдба, късмет, съвпадение... тези неща нямат значение. Вие сте просто Жена на Познанието. Това е истинската ви природа. Това ви доведе при мен.

По време на това откровение Ерин се беше присламчила до Джордан, смаяна не само от факта, че този мъж познава миналото ѝ, но и от бързината, с която разкри същността ѝ.

Джордан я придърпа към себе си. Усети, че се е разтреперила, и започна да разбира как дори чудовища и зверове могат да се преклонят пред този тип.

- Къде е тази долина? - настоятелно попита Рун.

- Долината Тсум в Непал - отвърна Ерин. - Едва наскоро е отворена за туристи поради свещената ѝ история. Смята се, че там се е намирало легендарното будистко царство Шамбала. Или Шангри Ла, както е по-известна в западната култура.

Джордан имаше представа за тази история, но само от филми.

- Изгубено във времето място, където никой не остарява и не умира.

Това го накара да се замисли. Дали монасите стригои не бяха в основата на легендата?

- Има обаче и една друга история за Шамбала, която е по-важна за нашата ситуация - каза Ерин. - Чела съм, че вторият Буда, Падмасамбхава, благословил долината като място, което ще бъде преоткрито, когато светът наближи към края си, когато е станал твърде покварен, за да оцелее.

- Прилича ми точно на нашето време - рече Джордан.

- И тази долина наистина ли съществува? - попита Рун.

- Да - отвърна Ерин. - Отдавна е била свещено място за будистите. Там все още живеят монаси и монахини, а убиването е напълно забранено.

- Като тук - добави Джордан, като се чудеше дали Юг не е създал своето убежище като своя лична долина Тсум.

- Монасите, които ме учиха - обясни Юг. - Те живееха в един манастир в долината, построен между две огромни дървета, вечни като самите тях. Под едното медитираха. Наричаха го Дървото на просветлението. Под другото пиеха виното си. Това дърво се наричаше Дървото на вечния живот.

Ерин се дръпна от Джордан.

- Иначе казано, дървото на познанието и дървото на живота. От библейския разказ за Едемската градина.

Дори Елизабет изглеждаше втрещена.

- Да не твърдиш, че онова място, онази долина Тсум, е истинската Едемска градина?

София се намръщи.

- Как е възможно Едемската градина да е в Хималаите?

- Има една школа, която я поставя там - отвърна Ерин. - Някои учени смятат, че легендите за Шамбала са много сходни с тези за Едем, така че може да става дума за едно и също място. Подобно на Едем, Шамбала се описва като градина, в която няма смърт и където могат да останат само чистите.

- Нацистите изпратили експедиция в Тибет през трийсетте - добави Джордан, който черпеше от познанията си за Втората световна война. - Целта ѝ била да открие прародината на арийската раса, расата на свръхчовеците. Онези безсмъртни будисти стригои определено отговарят на описанието.

Всички се обърнаха към Юг за потвърждение.

Той сви рамене.

- Просто казвам, че в долината има две дървета. Не мога да твърдя, че знам къде е бил Едем или дали изобщо е съществувал.

- И все пак - каза Джордан, връщайки ги към по-належащия въпрос, - според стенописа на Едуард Кели долината е и мястото, на което ще се отприщи адът.

Представи си езерото и тъмните сенки, изригващи от него.

Юг леко кимна.

- Монасите ми казаха, че тази градина е пресечната точка между доброто и злото. Че те са пазители на тази порта.

- Ами трите камъка? - попита Ерин.

- Според моите учители трите скъпоценни камъка имат силата да отварят и затварят портала между световете. Но тъй като съвременният човек започваше да навлиза все по-навътре в тяхната територия, заплашвайки да ги открие, монасите се бояха, че може да не са достатъчно силни, за да опазят камъните. Затова ми дадоха два от тях, за да ги разделя по широкия свят.

- Иначе казано, не дръж всичките си яйца в една кошница - обади се Джордан.

- Вечна мъдрост - съгласи се Юг.

- Но защо сте дали такъв могъщ артефакт на Джон Дий? - попита Елизабет.

- Глупаво хрумване всъщност - въздъхна Юг. - Когато от пепелищата на Тъмните векове се появи светът на научните изследвания, когато алхимията се превърна в химия и физика, си помислих, че мога да науча повече неща за камъните.

Джордан знаеше, че кардинал Бернар съвсем наскоро беше попаднал в същия капан и се беше забъркал с онези капки кръв на Луцифер. Нищо чудно, че тези двамата навремето са били първи приятели. Природата им беше една и съща.

- Джон Дий беше мъдър и добър човек - продължи Юг. - Мислех си, че използва камъка, за да задържи злото, като го затваря капка по капка. Не можех да си представя как може да завърши всичко. След смъртта му се опитах да си върна камъка, но алчността на Едуард Кели го беше принудила да го продаде. Така изгубих следите му.

- Значи целта ни е да вземем вашия камък и онзи в джоба на Джордан и да ги отнесем в долината - каза Ерин. - Където монасите пазят третия. Но защо?

- Знам само това, което вече ви казах - отвърна Юг.

- Може би монасите ще знаят повече.

- И да не забравяме - напомни им Джордан, като погледна към прозорците и с облекчение видя, че навън още е светло, - че не сме единствените, които търсят камъните.

Легион още беше някъде там.

- Но защо и демонът се интересува от камъните? - попита София. - Каква е неговата роля?

Рун направи кисела физиономия.

- С камъните той би могъл да отвори портала в долината и да пусне силите на Ада на този свят, както и да освободи Луцифер.

Ерин кимна.

- И явно от нас зависи да използваме камъните, за да открием начин да задържим демонската орда на мястото ѝ, да затворим Ада.

- Лесна работа - с престорено самочувствие каза Джордан. - Разбира се, първо ще ни трябва камъкът, който криете тук, Юг.

Домакинът им разпери ръце.

- Можете да го потърсите в църквата ми.

- Щом Ерин мина изпитанието, защо просто не ѝ го дадете? - попита Елизабет и очите ѝ припламнаха гневно.

- Тя трябва сама да го намери.

Джордан погледна Ерин.

- Съжалявам, маце, но май е време за втората част от теста. Така че вади молив Номер две и започвай.

И пак погледна към слънцето. До залез оставаше около час.

„И по-добре побързай“.

18:04

Ерин изгледа намръщено Юг дьо Найен.

„Нищо чудно, че двамата с Бернар са били такива добри приятели“.

И двамата бяха майстори на тайните и манипулациите.

Тя се обърна към него.

- Нека позная. Aqua, камъкът на водата, още е в онова планинско езеро. Което означава, че у вас е Sanguis, камъкът на кръвта. Напълно логично е монасите да ви дадат точно него, защото сте сангвинист.

- Камъкът никога не е бил предназначен за мен - отвърна Юг. - Трябва да разрешите загадката, за да получите камъка, който принадлежи на вас.

„На мен? Какво означава пък това?“

Пропъди тази мисъл и огледа църквата. Щом Юг беше скрил камъка някъде тук, трябваше да е на някакво важно място.

- Sanguis... кръв... - измърмори под нос.

Рун я гледаше и тревожно посегна да докосне кръста на гърдите си. Разпятието лежеше над смълчаното му сърце, среброто изгаряше кожата му, болката трябваше завинаги да му напомня за клетвата към Христа и Църквата. Ерин спря за момент поглед върху бинтования чукан.

Нима тази болка не беше достатъчна за един бог?

Отново насочи вниманието си към църквата и си даде сметка, че тя има формата на кръст.

„Като този на Рун“.

В главата ѝ се оформи идея. Обмисли я, докато крачеше напред-назад по сламата. Отиде в центъра на кръстовидната църква, където трансептът се пресичаше с нефа.

Погледна пак Рун и видя изгорения отпечатък над сърцето му.

Тя стоеше в сърцето на църквата на Юг.

А нали ролята на сърцето беше да изпомпва кръв?

Камъкът Sanguis трябваше да е тук.

Погледна нагоре към тавана. Дали Юг не го беше скрил някъде там?

„Не - реши тя. - Тази загадка вече е разрешена“.

Отново си спомни принципа.

Каквото горе, това и долу.

Погледна надолу към краката си, после клекна и разчисти сламата от пода. Започна да лази на четири крака, докато не откри камък с ясно различима вдлъбнатина.

Като чаша.

- Тук долу е - колебливо каза тя, после добави по- високо и уверено: - Превърнали сте Sanguis в сърцето на вашата Църква, мосю дьо Пайен! Скрили сте го тук.

Останалите се завтекоха към нея, като подплашиха черните птици под свода.

Юг ги последва.

Рун стигна пръв и клекна до Ерин. Сложи длан върху камъка, който беше открила.

- Тя е права. Усещам светостта, струяща оттук.

София клекна до него и протегна ръце, сякаш за да ги стопли от това лъчение. Единствено Елизабет остана назад, скръстила ръце на гърдите си, без да проявява интерес към камъка.

Дори лъвчето дойде. Досега бе стояло до Юг и предимно поглеждаше птицата на рамото му с естествено котешко любопитство и се облизваше. Сега, когато дойде при вдлъбнатината, постави лапа върху нея, сякаш се къпеше в онова, което чувстваше.

Това привлече вниманието на Ерин. Тя прокара пръст по ръба и си помисли, че и в този случай ключът е кръв.

- Това е сангвинистка врата - заяви Ерин. - Единственият начин да се отвори е с кръвта на сангвинист.

- Вие сте наистина забележителна жена - призна Юг. - С внимание, което е впечатляващо.

Тя впери поглед в него - усещаше, че има и още.

- Нещо ми казва, че отварянето точно на тази врата не е толкова лесно.

- Така е. Подобни врати могат да се заключват по много уникални начини.

Ерин си спомни как Бернар се беше изолирал от тях с командата pro me.

- Дори аз не мога вече да я отворя - каза Юг. - Заключих я с команда, която малцина сангвинисти помнят. Дори скъпият ми приятел Бернар я е забравил.

Ерин кимна. Най-малкото имаше логика. Вратата беше заключена по такъв начин, че никой да не може да принуди Юг да я отвори.

- Вече съм твърде опетнен, за да го направя - каза Юг.

- Ще е нужна чистота за отварянето на светия камък.

- Чистота? - повтори Ерин.

- Вратата може да се отвори единствено от сангвинист, който никога не е вкусвал кръв преди да е пил виното и да е приел предложението на Христа. - Юг ги погледна. - Нужна е кръвта на Избрания.

Ерин се обърна към Рун.

18:18

Рун отстъпи крачка назад.

„Не съм Избрания... или поне вече не“.

Вярно беше, че не бе вкусвал човешка кръв преди да стане сангвинист. Помнеше как бе нападнат на гроба на сестра си от стригой и бе спасен от трима сангвинисти, които го отведоха при Бернар. Там, паднал на колене, Рун бе положил клетвите си, пи от виното и облече мантията на ордена.

„Но вече съвсем не съм чист“.

- Това си само ти и никой друг - настоя Ерин.

- Не може да бъде. Аз съгреших. Вкусих кръв.

- Но греховете ти бяха опростени в пустинята - тихо каза тя и докосна голото му рамо. - Ти си.

Елизабет го погледна намръщено.

- Ти си най-чистият от всички ни, Рун. Какво пречи да опиташ? Да не се страхуваш, че ще се провалиш? Мислех си, че си по-корав.

Рун се засрами. Елизабет беше права. Беше уплашен, но в същото време осъзнаваше, че не може да бяга от задачата, ако има поне малка вероятност за успех.

С неохота коленичи на студения камък и сведе глава. Стисна сребърния си кръст. Паренето в дланта му напомни за нечистата му природа и как тя го владее. Но въпреки това трябваше да опита. Вдигна ръка над вдлъбнатината и осъзна, че няма друга ръка, която да държи ножа.

„Колко съм паднал само... Рицар с една ръка“.

София му се притече на помощ, взе малкия нож, предложен ѝ от Юг, и прободе дланта на Рун. Тъмната кръв потече от раната. Рун завъртя китката си, стисна юмрук и капна прокълнатата си кръв във вдлъбнатината.

След това се прекръсти и продължи с ритуала, като завърши с mysterium fidei.

Всички гледаха.

Камъкът не помръдваше.

„Провалих се“.

Отчаянието го натисна, смазвайки го с истината си.

„Моите грехове обрекоха всички“.

32.

19 март, 18:22

Пиренеите, Франция

Елизабет се взираше в Рун. Прегърбен, със сведена глава, той бе самото олицетворение на поражението. Тя въздъхна при мисълта колко крехки са тези сангвинисти, как се опират на вярата си като на просешка тояга. Сриташ ли я, като посееш съмнение, падат като кегли.

И тогава София изигра ролята на хора от древногръцка трагедия.

- Рун беше единствената ни надежда. Той бе единственият член на ордена ни от хилядолетия, който никога не е пил кръв преди да приеме Христовия дар.

„Не е вярно“.

Поне археоложката не се предаваше.

- Трябва да има друг начин. Ако вземем чук и длето...

- Няма да позволя църквата да бъде осквернявана по такъв начин - заяви Юг. - А и при всеки подобен опит камъкът ще падне в реката, която минава през сърцето на планината, и ще бъде изгубен завинаги.

- Значи сте сложили капан в тайното си хранилище - каза Джордай. - Признавам, подсигурили сте се отвсякъде.

Елизабет гледаше как устните на Рун се движат в безполезна молитва и изпита съжаление към него. Беше дал всичко за своя Бог, а се оказваше, че жертвата му е отишла на вятъра. В очите на Господ той бе определен за нечист като някой див стригой. Този провал бе наградата му за столетията служба на Църквата.

И за него сигурно щеше да е особено унизително да види кой би ги спасил сега, кой би отворил това хранилище, след като той не може.

- Дръпни се - каза Елизабет и взе ножа от София.

Клекна до Рун и взе наръч слама, за да избърше кръвта от вдлъбнатината в камъка.

Рун я зяпна.

- Какво...

- Млъкни - сряза го тя.

Все така на колене, Елизабет поряза дланта си и загледа как кръвта я изпълва. Видя отражението на собственото си лице в гладката повърхност.

„Съжалявам, Рун, знам колко ще те заболи“.

Изрече напевно съответните латински думи:

- „Защото това е чашата на Моята кръв, на новия и вечно жив Завет“.

После завъртя ръка и остави кръвта да закапе във вдлъбнатината. Накрая изрече последните думи от заклинанието:

- Mysterium fidei.

С тихо стържене камъкът потъна в пода, след което се плъзна настрани.

Разнесоха се изумени възклицания.

Единствено Ерин се разсмя.

Останалите се обърнаха към нея.

- Разбирам - каза тя. - Елизабет беше станала отново себе си, когато Рун ѝ върна душата в пустинята. След „Сан Марко“, когато Бернар я лиши от новата ѝ душа, като я превърна отново в стригой, на нея не ѝ бе позволено да пие кръв. Вместо това беше принудена още същата нощ да пие от виното.

- И не съм близвала нито капка кръв оттогава - добави Елизабет и се обърна към Рун. - Според повелите на Църквата аз оставам чиста. Аз съм Избраната. И ето го доказателството.

Тя се дръпна настрани, за да остави слънчевите лъчи от прозорците на църквата да осветят отвора. Огнена светлина се отрази от повърхността на скрития вътре тъмночервен камък и страните му пламнаха. Сиянието сякаш се изливаше от сърцето на камъка.

Макар да бе почти заслепена, Елизабет се взря дълбоко в аления камък, поразена от красотата му. Беше виждала много скъпоценности през живота си. Като смъртна тя бе една от най-богатите жени на света. Но никоя от онези скъпоценности не я беше грабвала така силно.

И тя не беше единствената.

Джордан рухна на колене. Отраженията от камъка играеха по лицето му и приличаха на прясна кръв.

- Той пее - изстена войникът.

18:27

Сърцето на Джордан пееше на огнения камък и той отговаряше в свещена симфония, като го привличаше все повече в мелодията си, в светлината си. Светът около него сякаш изчезна и се февърна в сенки пред това сияние.

„И как би могло да е иначе?“

Чу, че останалите заговориха, но гласовете им идваха някъде отдалеч и думите им бяха като незначителен шум пред великолепието на тази песен.

- Не го ли чувате? - попита той в опит да ги накара да се заслушат.

Един по-остър глас проряза мелодията, като звънеше между отделните тонове.

- Ерин Грейнджър, вземи камъка! Скрий го от светлината, преди той да се е изгубил завинаги в него!

Джордан позна гласа на отшелника.

След миг сиянието угасна и заглуши вечната песен. Светът отново си възвърна плътност, тегло и сенки. Джордан видя някаква жена да увива камъка в бяла кърпа и да угасява огъня му. Очите ѝ го гледаха със страх и тревога.

Някой й донесе раница и тя напъха съкровището в нея. Звукът на затварящия се цип сякаш отекна в смълчаната църква.

Ръцете на Джордан се вдигнаха към жената, към раницата. Копнееше да извади камъка от скривалището му, да го поднесе към слънчевата светлина, да изслуша песента му докрай.

Жената отстъпи крачка назад и попита:

- Някой чу ли пеене?

Всички дружно отрекоха.

Светът около Джордан бавно ставаше все по-ве- ществен. Но ако напрегнеше слух, още можеше да долови съвсем слабо песента от раницата и дори някакво ехо от собствения си джоб. Това ехо бе по-тъмно и изумрудено, пълно със злачен живот и обещание за корени и листа, за цветя и стебла.

- Джордан - рече сладък глас в ухото му. - Чуваш ли ме?

„Да“.

- Джордан, отговори. Моля те. - После продължи по-тихо, към другите: - Какво му стана?

- Неуравновесен е.

„Отново отшелникът“.

- Какво означава това?

- Докоснат е от ангелска кръв. Въпреки че го защитава и изцелява, тя поглъща все повече ог човешката му същност всеки път, когато го спасява. Можете да видите карта на тази война, изрисувана по кожата му. Ако анголската сила победи, ще го изгубите завинаги.

Нечия длан докосна челото му. Допирът бе леденостуден като стопен сняг върху горещата му кожа.

- Как можем да му помогнем?

„Тя се казва... Ерин“.

- Не позволявайте да забрави човешката си същност.

- Какво означава това? Какво трябва да направим?

Джордан чу в тихата песен промяна, която отклони вниманието му. Шепот от някакъв по-малък хор, по-тънка нишка, която се виеше през песента, вкарваше по-ниски предупредителни тонове.

Заповяда на устните си да се размърдат.

- Някой идва.

Последва мълчание, което му позволи да се вслуша по-добре.

- Невъзможно - отново заговори отшелникът. - Навсякъде имам стражи. В сенките на гората, в тъмните тунели. Щяха да ме предупредят. В безопасност сте.

Тъмните тонове зазвучаха по-силно в главата на Джордан.

Лъвчето изръмжа и бялата му козина настръхна предупредително.

Джордан се изправи, отиде до стената и грабна някакво оръжие с дълга дръжка.

- Остави мотиката - каза отшелникът. - Няма нужда от насилие.

Джордан се обърна към дълбоките сенки в дъното на църквата.

Твърде късно.

„Той е тук“.

18:48

Легион пристъпи в тъмния тунел от дълбоките сенки на старата гора. Други го водеха - онези, които бе открил да се спотайват сред дърветата, създания с покварена природа, които си мислеха, че са намерили покой на тази планина. Вместо това се озоваха с дланта на Легион върху бузите си, когато ги беляза и ги подчини на властта си. Погълна спомените им, информацията за бърлогата на отшелника, научи тайните проходи в тази планина.

След като бе научил за това място през очите и ушите на отец Грегъри, Легион беше напуснал Прага. Все още слабото му тяло бе носено от онези, които носеха знака му. Трима белязани сангвинисти осигуриха превозно средство - хеликоптер със затъмнени стъкла, с който можеха да го пренесат над земята в светлината на новия ден.

Кацнаха от другата страна на планината, далеч от хеликоптера на врага. Нататък старата гора го защитаваше от допира на слънцето. Докато се изкачваше, той се потопи в сладкия аромат на богатата почва, на плесента върху гниещо дърво, на зелени листа и кора. Очите му пиеха изумруденозеленото на балдахина от листа, меките листенца на цветята. Ушите му долавяха всяко шумолене, чуруликане и шетня на живота, които му напомняха за рая, който можеше да бъде този свят, ако бе останал недокоснат от човека.

„Ще превърна света отново в истинска градина - помисли той. - Ще покосявам, плевя и изгарям, докато той отново не стане рай“.

В гората откри пазителите на отшелника, зверове и стригои, верни на мъжа, който обещаваше път към покой. Нужно беше само едно докосване, за да ги освободи от тази заблуда, да ги направи свои, така че никой не вдигна тревога.

А после Легион влезе в тунелите, развеселен, че врагът е потърсил подобно убежище, че се е заобиколил с покварените, които така лесно можеха да се обърнат срещу него. Продължи напред и с всяко негово докосване бурята набираше сила в тъмното сърце на планината.

С всяка стъпка в леговището на отшелника очите му се умножаваха, гласът му се засилваше. Робите му призоваваха други при него. Те се събираха като нощни пеперуди около студения му пламък, за да подсилят редиците му още повече.

Последва силите си още по-навътре - докато не чу познатото туптене на сърца.

Трескавото трептене на Жената, гръмовните удари на Воина.

Двамата, които едва не унищожиха съсъда му.

Яростта пламна в него и той вдигна ръка и заповяда:

„Вървете“.

Бурята му забушува през тунелите, за да се разрази върху враговете. Легион знаеше, че те вече са се сдобили с втория камък - огнената му песен бе стигнала до него. След като вече знаеше, че камъкът е намерен, той вече не се нуждаеше от другите, дори от Рицаря.

Даде последната си заповед, изпълвайки с желанието си смълчаните сърца на армията си.

„Избийте ги. Всички“.

18:50

Следван плътно от лъвчето, Рун грабна една коса.

София вече държеше брадва в едната си ръка и чук в другата.

Елизабет вдигна лопата.

Рун се обърна точно когато фигурите изригнаха от един тунел в дъното на църквата и връхлетяха върху събралите се там стригои и бласфемари като разбиваща се в скалите вълна.

Ако не беше предупреждението на Джордан преди секунди, щяха да са неподготвени, да попаднат в капана преди да могат да реагират.

Един от нападателите се откъсна от битката и полетя във въздуха към Ерин. Тя беше клекнала и тъкмо вдигаше раницата с камъка и евангелието, за да ги защити.

Рун се хвърли към нея, замахна високо с косата, улучи крака на звяра и отхвърли тялото му настрани. Стригоят се стовари на пода, от отрязания крайник шуртеше черна кръв. Въпреки това той се мъчеше да се добере до тях, като драскаше и риташе. От гърлото му се разнесе свиреп писък и създанието отметна глава, разкривайки черния отпечатък на длан върху бледата си буза.

Знакът на Легион.

И тогава се появи Джордан: движеше се с бързината на връхлитащ ястреб. Замахна с мотиката и разцепи черепа на създанието.

Рун издърпа Ерин на крака, а Джордан се завъртя и счупи оръжието си в гърба на пантера бласфемари.

После се извъртя обратно, за да забие разцепения край в окото на животното. Преди Рун да успее да реагира, Джордан се обърна и изтръгна косата от ръката му.

Вместо да протестира, Рун отстъпи с Ерин - трябваше да спаси нея и товара ѝ.

София и Елизабет го пазеха от двете страни, докато Джордан удържаше врага. Все повече и повече зверове и стригои се изсипваха в църквата. Броят им беше смазващ. Не можеха да спечелят тази битка.

И тогава зад гърба на Рун блесна светлина, съпроводена с оглушителен грохот.

- Насам! - извика Юг.

Рун погледна през рамо и видя как Юг отваря втората порта на църквата, портата към гръмовния водопад. До края на деня оставаха няколко минути, а църквата на Юг гледаше на изток. Слънцето залязваше на запад и планината засенчваше прага. Светлината бе твърде слаба, за да им предложи някаква реална защита.

Сякаш за да докаже това, друг стригой се откъсна от множеството и се хвърли към тях.

Бяло петно се стрелна във въздуха и прикова нападателя към пода, разкъса лицето и гърлото му със сребърни нокти, сякаш се мъчеше да изтрие знака на Легион от плътта.

Юг сграбчи Рун за лакътя и тикна в ръцете му някакъв навит ръкопис.

- Това е стара карта, нарисувана върху телешка кожа. Тя ще ви покаже пътя към долината.

Рун взе свитъка и го напъха в колана си за по-сигурно. После грабна Ерин през кръста. Имаше само един начин да оцелеят в тази атака.

- Трябва да скочим - каза той.

Ерин се завъртя в хватката му и погледна към тъм- ната църква и бушуващата вътре битка.

- Джордан...

Рун също погледна натам. Джордан беше като скала насред черен водовъртеж. Движеше се с невероятна скорост и свирепост, кървеше от хиляди рани, пръскаше мрака със светата си кръв, като го изгаряше и прорязваше диря през него с косата си.

Но дори Воинът на Човека не можеше да издържи дълго пред подобна буря.

Пред очите на Рун Джордан рухна на коляно. Всеки момент щеше да бъде погълнат.

- Ние ще се погрижим за него - каза София и махна на Елизабет.

Юг изсвири и от сенките се появи глутницата черни кучета.

- Пазете ги - нареди Юг и посочи двете жени. - Воинът на Човека не бива да падне.

Глутницата се втурна напред със София и Елизабет.

Рун хвана Ерин още по-здраво и ѝ обеща:

- Няма да се провалят.

Ерин го погледна. Очите ѝ блестяха от страх, но тя му се довери и кимна.

В църквата се появи нова фигура, по-тъмна от сенките, същинска черна скулптура на бивш приятел.

Ерин също забеляза чудовището.

„Легион в кожата на Леополд“.

Значи демонът още бе жив.

Без да чака повече, Рун направи единственото, което им оставаше.

Придърпа Ерин до себе си, отстъпи към водопада и скочи през ръба.

18:55

Ерин ахна от ледения студ. Силата на водата изкара въздуха от дробовете ѝ. Запремятаха се надолу, но единствената ръка на Рун я държеше в желязна хватка през раменете, краката му бяха като стомана около кръста ѝ, бузата му се опираше в нейната.

Падането във вира разтърси всяка костица в тялото ѝ. Потънаха толкова дълбоко, че ги обгърна мрак. Ерин нагълта вода и се задави. После усети, че се издига нагоре. Рун продължаваше да я държи, не я пускаше нито за миг.

Излязоха на повърхността и ги посрещна ревът на водопада.

Ерин се закашля и жадно си пое дъх.

Рун я помъкна към брега. Ерин най-сетне успя да се окопити достатъчно, за да направи опит да плува сама. Изпълзяха на четири крака на сушата. Тя се обърна, седна и погледна нагоре. Слънцето беше почти залязло и водопадът бе притъмнял и скриваше църквата зад него.

- Джордан - задавено каза тя.

Рун стана и залитна към купчината дрехи и екипировка. Ерин го последва, разтреперана от студ и страх. Грабна пистолета си. Допирът на стоманата ѝ помогна да се поуспокои.

Рун взе сребърния си карамбит.

- Слънцето ще залезе след няколко минути. Трябва да тръгваме.

- А Джордан и другите?

Сякаш призовани от думите й, няколко оплетени фигури полетяха през тъмния водопад, понесоха се във въздуха, паднаха във вира и потънаха дълбоко. Ерин се втурна към брега. От водата се издигаше буря от мехурчета - и изведнъж от дълбините се появи фигура.

Елизабет.

Елизабет избута отпуснатото тяло на Джордан и го обърна по гръб. Той не помръдваше. Кръвта се разтичаше около него и опетняваше сините води като разлят петрол. От огромна зейнала рана се виждаше бяла кост.

София също изплува, мъкнеше подгизналото лъвче. То се замята, изпаднало в моментна паника, но бързо се окопити.

Ерин нагази във водата с Рун, за да издърпат Джордан.

Блестящите му сини очи се взираха нагоре, но не виждаха нищо.

„Мъртъв ли е?“

И тогава гърдите му се надигнаха веднъж, втори път.

- Още е жив - каза Елизабет. - Но сърцето му отслабва с всеки удар.

- Права е - каза Рун. - Дори чудодейното му изцеление може и да не го спаси без помощ.

На Ерин ѝ се прииска да има техните сетива, да чуе сърцето му, да е още по-близо до Джордан.

София посочи към тъмната гора надолу по склона.

- Трябва да се махнем от планината. Пътеката вече е достатъчно тъмна и силите на Легион могат да ни преследват.

Силен плясък накара всички рязко да се обърнат.

Огромна черна фигура бе скочила във вира. Всички отстъпиха назад. Джордан остана проснат на брега, кръвта му продължаваше да изтича във водата.

Ерин вдигна пистолета си и се прицели в гърдите на създанието. Беше го забелязала по-рано в църквата, част от менажерията на Юг.

Черната горила изгази през водата и тръгна към Джордан.

- Не - каза София и избута ръката на Ерин надолу. - Не е покварена. Беше до Юг, когато скочихме.

Горилата вдигна Джордан и внимателно метна тялото му на рамо.

- Юг сигурно я е пратил да ни помогне - каза София.

- Грабвайте оръжията - нареди Рун.

София и Елизабет бързо се въоръжиха. Ерин взе картечния пистолет на Джордан и го метна на рамо.

„За да го използваш, когато се оправиш“ - обеща на Джордан наум.

Побягнаха заедно през поляната, водени от горилата.

- Ами Юг? - попита Ерин.

Елизабет погледна назад със странно скръбна физиономия.

- Той не би изоставил паството си.

- Освен това възнамерява да ни спечели време - добави София и забърза напред.

Когато стигнаха дърветата, зад тях се разнесоха писъци. От водопада се изсипаха тъмни фигури - като мравки, спасяващи се от наводнен мравуняк.

„Времето ни май изтече“.

33.

19 март, 19:04

Пиренеите, Франция

Легион отдръпна дланта си от бузата на жената и отметна русата коса от лицето ѝ. Гледаше как нейните очи стават негови. Вече можеше да гледа през тях и да вижда великолепието на собственото си лице. Знаеше и името ѝ, след като спомените ѝ го изпълниха.

Франческа.

През десетки други очи гледаше ловците си, които преследваха жертвите си в гората отвън, чуваше как воят им отеква по планинските склонове.

Стоеше в църквата, изправен срещу собствената си жертва.

Вече притежаваше всички зверове и стригои тук.

С изключение на един.

Отшелникът стоеше пред него, с гръб към стената, окървавен, но непоколебим. На гладкото му лице нямаше и следа от страх. Кафявите му очи гледаха спокойно.

- Можеш да спреш - каза той. - Дори сега. Мирът и прошката са достъпни за всеки. Дори за дух от мрака като теб.

- Искаш да ме опростиш - рече Легион и веселието се надигна в него. - Но аз съм отвъд греха и проклятието, така че не се нуждая от опрощение. Но ти... - Той вдигна ръка. - Ще отнема болката ти, страданието, дори измамното ти чувство за мир. Ще намериш истински покой в покорното послушание. И така ще споделиш с мен всичко, което знаеш, всичко, което си им казал.

- Нищо няма да ти кажа.

Отшелникът се обърна, сякаш за да отхвърли предложението му. Но вместо това сграбчи един огромен дървен лост, скрит в една цепнатина, и го издърпа с огромен напън. Някъде отдолу се чу трясък, подът се разтресе - и пропадна под двамата.

Легион се хвърли напред. Тухли и камъни се откъснаха под краката му. Отшелникът скочи високо и се хвана за един стенен свещник. Легион успя да докопа ботуша му с черната си ръка.

Остатъците от пода пропаднаха в огромна яма, скрита под църквата, и отнесоха всичките му останали сили. Изригна облак прах от натрошени тухли и трески, донасяйки със себе си грохота на течаща вода някъде далеч долу.

Ако паднеше, Легион щеше да остане завинаги в земните недра, затворен така сигурно, както бе в сърцето на онзи зелен диамант.

Ужасът се надигна в него.

Легион погледна нагоре и видя лицето на отшелника - Юг го гледаше спокойно, но и решително.

„Недей“ - заповяда му Легион.

Но пръстите му докосваха само обработена кожа, а не плът. Волята на отшелника още си бе негова. И той я използва - разтвори пръсти и се пусна.

Полетяха заедно надолу към мрака.

19:10

- Не спирайте! - извика Рун. Преди малко беше чул приглушена експлозия, силно стържене на камъни и разцепващо се дърво. Нямаше представа какво означава това, знаеше само, че групата му още е преследвана от виеща глутница стригои и бласфемари.

Тичаше плътно до Ерин. Пред тях горилата се носеше с Джордан на рамо, спускаше се бързо по склона, като прегазваше храсти и пречупваше фиданки, все едно чупеше клечки. Едрото тяло оставяше пътека през гъстата гора подобно на полетял надолу булдозер.

София беше взела оръжието на Джордан и стреляше в движение назад. Сребърните куршуми свистяха през борови иглички и раздираха листа. Елизабет тичаше от лявата му страна, като сечеше със сабя и нож. Отдясно ги защитаваше лъвчето - движеше се като призрак.

Въпреки това бързо губеха преднина.

Врагът всеки момент щеше да ги настигне.

София се появи до Рун и метна димящото оръжие на гръб.

- Свърших патроните. - На лицето ѝ се беше изписал страх. - Няма да успеем. Ще трябва да...

- Залегнете! - прогърмя вик.

Рун позна гласа и се подчини. Бутна Ерин в дебелата шума и я прикри с тялото си. Другите също залегнаха. Дори лъвчето се плъзна до Рун и се сниши. Бялата му опашка се замята гневно през листата.

Единствено горилата продължи надолу по склона.

Зад нея се появи Кристиан, на няколко метра надолу по склона. Приклекна - държеше два автомата до бедрата си - и откри огън.

Сребърният залп разкъса гората и върху тях се посипаха листа и трески. Трясъкът оглуши Рун. Дори когато стрслбата свърши, ушите му продължаваха да пищят.

- Тръгвайте! - извика Кристиан и захвърли безполезните оръжия. Спечелихме само малко време! Тичайте към хеликоптера!

Втурнаха се още по-бързо надолу.

Най-сетне излязоха на поляната. Хеликоптерът боботеше отпред, перките бавно се завъртаха.

Слънцето вече беше напълно залязло.

Трябваше да се махнат от планината.

Горилата ги чакаше до машината, опряна на яката си ръка, дишаше тежко. Стигнаха до нея и София и Кристиан взеха Джордан и го сложиха отзад. Ерин седна до него.

Рун пристъпи до горилата и постави ръка на косматото ѝ рамо.

- Благодаря.

Част от него още се съмняваше в делото на Юг - винаги беше вярвал, че спасението на подобни прокълнати създания е невъзможно.

„Но вече не“.

Горилата го побутна в гърдите, сякаш го беше разбрала.

После се обърна и тръгна обратно към гората, загледана към далечния водопад, решена да се върне, да защити мъжа, който ѝ беше предложил не само дом, но и сърцето си.

Рун също погледна към планината, докато се качваше в хеликоптера.

„Господ да те пази“.

19:22

Легион лежеше потрошен сред изпочупени греди и пръснати парчета от пода на църквата. Отломките бяха паднали на една издатина, стърчаща от стената на дълбоката яма. Беше паднал тук не по щастлива случайност, а благодарение единствено на волята си. Беше забелязал издатината и се хвърли към нея, надявайки се, че тя ще го издържи.

И не само него.

Така и не беше пуснал ботуша на отшелника, докато падаха, и сега тялото му лежеше до неговото, още по-изпотрошено. Вратът на противника му беше извит под неестествен ъгъл; кръвта течеше между камъните и капеше в реката далеч долу.

Но у него още беше останала искрица живот.

„Може би достатъчно“.

Легион мъчително изпълзя до него, чуваше хрущенето на собствените си кости.

„Щс науча онова, което знаеш“.

Посегна към бледата буза. Кафявите очи го гледаха - премрежени, но все така непокорни. Легион не обърна внимание на погледа и постави длан върху жертвата си. При докосването усети колко слабо е пламъчето, трептящо в отшелника.

„Дали е достатъчно?“

Дръпна ръката си и се намръщи. Както се беше опасявал, дланта му не беше оставила отпечатъка си. Отшелникът бе твърде близо до смъртта, за да задържи знака му. Легион опита отново, но мракът му не можеше да намери нищо, което да е достатъчно, за да бъде овладяно.

Отшелникът затвори очи и на устните му потрепна усмивка. Мислеше си, че е победил.

„Грешиш“.

Легион се надигна с мъка. Макар да не можеше да овладее мъжа като демон, имаше и други пътища към знанието.

„Моят съсъд си остава стригой“.

Оголи зъби. Сякаш усетил надвесения над гърлото му хищник, мъжът отвори очи и в тях се изписа страх, когато със закъснение разбра какво предстои.

Легион заби зъби дълбоко в студената плът. Пи жадно от пресъхващия извор - създаваше кръвна връзка между двамата, между хищник и дивеч, между стригой и жертва. С всяка капка приемаше все повече и повече, изсмукваше последните сили на отшелника, принуждаваше го да сподели всичко, което знае, докато ставаха едно цяло.

Дори след като се сдоби със знанието, Легион продължи да се храни, да изпива жертвата си на големи глътки, докато не остана нищо. Едва тогава се претърколи по гръб и изпрати волята си към онези, които бяха оцелели, заповяда им да спуснат въже, за да го изтеглят, да осигурят още кръв, за да се излекува.

Усмихна се в мрака.

Беше научил нещо от отшелника. Нещо несподелено с другите. Не знаеше дали го е направил нарочно, или просто не му е обърнал достатъчно внимание.

Все пак можеше да използва това знание срещу врага си.

„Но първо трябва да се освободя... и да стигна до долината преди тях“.

34.

19 март, 20:04

Лacep, Франция

Щом кацнаха на пасището до френското село Ласер, Кристиан скочи от пилотската кабина и отиде отзад, за да извади носилка от товарния отсек. София и Елизабет свалиха Джордан и го положиха на нея. Ерин ги последва, като се опитваше да не гледа кръвта, която се бе събрала на локва в кожената седалка.

„Джордан, само не ми умирай“.

По време на полета двете с Елизабет бяха използвали комплекта за първа помощ, за да почистят и превържат най-големите рани. Графинята действаше сръчно - явно бе натрупала опит от обработването на бойни рани. Материалите им обаче свършиха преди да успеят да се погрижат за всичките. След това Ерин бе завила Джордан с едно червено одеяло, но докато проверяваше периодично състоянието му, бързо осъзна, че този път дори по-малките поражения не се възстановяват. Джордан умираше.

Огледа се и видя малък чифлик. Всичките му прозорци светеха.

„Защо кацнахме тук?“

- Трябва да закараме Джордан в болница - каза тя настоятелно.

- Ще трябва да се задоволим с това. - Кристиан вдигна единия край на носилката. - Най-близката болница е твърде далеч.

София вдигна другия край, докато Рун затваряше лъвчето в клетката му в хеликоптера. Без да чака, Кристиан тръгна към къщата. Ерин трябваше да тича, за да не изостане.

- Къде сме? - попита тя.

- Тук живее пенсиониран доктор - отвърна Кристиан, без да забавя крачка. - Приятел на ордена. Очаква ни.

Когато приближиха, вратата се отвори и на прага се появи старец и им даде знак да влизат. Носеше кафяви кадифени панталони и синя карирана риза. Имаше гъста бяла коса и светлокафяви очи под рунтави вежди. Изсеченото му лице стана много сериозно, когато погледна Джордан.

Старецът каза нещо на френски и сангвинистите забързаха с носилката по гол коридор към тъмната кухня. Ерин ги последва.

Единият ъгъл на помещението беше зает от желязна печка. От нея лъхаше топлина, а отгоре имаше чайник с вряла вода. На един стол до печката бяха сгънати груби кърпи, върху които бе поставена лекарска чанта от напукана кожа. Всичко това приличаше на филмов реквизит, а не на нещо, което би могло да им помогне.

Сангвинистите вдигнаха Джордан от носилката и го сложиха на масата.

Когато го видя на по-силна светлина, Ерин едва не припадна. Алените линии бяха станали много по-дълги и вече покриваха гърдите му, пълзяха по врата и лицето. Завъртулки се виеха гневно по брадичката му и продължаваха нагоре към устните. Шарките изпъкваха в ярък контраст на пепелявия фон на кожата.

Но поне малките рани най-сетне бяха започнали да зарастват.

Докторът махна подгизналата от кръв марля и стомахът на Ерин се сви. От дясното рамо до левия хълбок на Джордан минаваше дълбок разрез. Виждаха се кости и разсечени мускули.

Докторът бързо почисти гърдите на Джордан и подаде кърпата на Ерин. Тя стисна топлото окървавено парче плат, без да знае какво да прави с него, докато София не ѝ го взе.

- Ще се оправи ли? - попита Ерин.

- Изгубил е много кръв - отговори ѝ докторът на английски. - Но повече ме тревожи голямата рана. Не кърви много, но пък кръвта не се е съсирила. От друга страна, сякаш всички кръвоносни съдове са се затворили.

- Можете ли да му помогнете? - попита Ерин и долови истерията в гласа си. Пое дълбоко дъх, за да се овладее. Трябваше да остане спокойна, заради Джордан.

- Ще зашия артериите и ще затворя раната. Но той целият гори. Не разбирам защо. При такава кръвозагуба температурата му би трябвало да е паднала, и то много. Ще трябва да я сваля.

- Не - в един глас казаха Ерин и Рун.

- Температурата не е причинена от заболяване - обясни Рун.

- Няма връзка с физиологията му - добави Ерин, мъчеше се да намери думи, с които да обясни необяснимото. - В кръвта му има нещо, което му помага да се възстанови.

„Поне се надявам да е така“.

Докторът сви рамене.

- Не разбирам и не съм сигурен, че искам да разбера, но ще го третирам като нормален пациент и ще видя дали ще прескочи трапа. Не мога да направя нищо повече.

Докато старецът работеше, Ерин седна до масата и хвана ръката на Джордан. Направо гореше в дланта ѝ. Тя прокара пръсти през късата му руса коса. Беше мокра от пот.

Кристиан застана до доктора и каза;

- Мога да помогна.

- Нищо против - отвърна старецът. - Извади изварените инструменти от чайника.

Ерин също искаше да помага, но си знаеше мястото и остана да държи ръката на Джордан. Докторът правеше всичко по силите си, но тя знаеше, че раните на Джордан не са само физически. Пръстите ѝ проследиха извитата шарка по дланта му - тя едновременно я мразеше и се молеше на минаващата през нея сила да спаси мъжа, когото обичаше. Знаеше, че същата тази сила може да го погълне напълно, да ѝ го открадне също като смъртта - но дали това бе лошо за самия Джордан? Той можеше да прекрачи човешката си същност и да се превърне в ангел. Трансформацията като че ли изобщо не го смущаваше така, както смущаваше нея. Как можеше да позволи на егоистичните си желания да му попречат да стане ангел?

В съзнанието ѝ отекна предупреждението на Юг дьо Пайен: „Не позволявайте да забрави човешката си същност“.

Но какво означаваше това?

21:21

Джордан се носеше в изумрудена мъгла, изгубен за самия себе си и за всичко освен за едва доловимата мелодия. Тя му пееше тихо, обещаваше покой, привличаше го все по-дълбоко в сладката си прегръдка.

Но някаква съвсем малка частица от него оставаше - една-единствена нота срещу могъщия хор. Тя се сви в як възел на съпротивата, около една дума.

Не.

Около тази дума се събираха спомени, подобно на перла, образуваща се около песъчинка.

... как се кара със сестра си кой да седне на предната седалка...

... как напряга всички сили да извлече ранен приятел на безопасно място, докато куршумите свистят над тях...

... как продължава да работи по стар случай и намира справедливост, когато всички други са се отказали...

Около тези мимолетни спомени се оформи нова дума, която определяше природата му, ядро, около което можеше да гради.

Инат.

Прие го като своя същност и го използва, за да продължи да се бори, да се извива и да рита, да търси отвъд обещанията на песента, да иска нещо повече от покой.

Мятането му раздвижи мъглата и я разпръсна, колкото да зърне червеникава светлина в далечината. Насочи се към нея. Усещаше достатъчно от самия себе си, за да добави нова дума.

Копнеж.

Огнената точка ставаше по-голяма, от време на време потрепваше, понякога изчезваше напълно. Но той остана съсредоточен върху нея, знаеше, че тя има значение, въпреки че тихите тонове му казваха обратното.

Накрая рубинената частица се приближи достатъчно, за да различи нов звук - барабанен ритъм. Той звучеше през хора, контрапункт на тихите звуци. Блъскаше и думтеше, пълен с хаос и безпорядък, всичко, което музиката не беше.

Оформи се нова дума, определяща това объркано съвършенство.

Живот.

Почувства се прероден от тази дума - раждане, съпроводено с пронизваща болка, която разссче мъглата и му даде крайници, гърди, кости и кръв. Той вдигна новите си ръце и запуши уши, още докато се оформяха, за да заглуши сладката музика.

Но барабанният ритъм ставаше все по-силен и по- силен.

И той го разпозна.

Туптене на човешко сърце, уязвимо и малко, просто и обикновено.

Отвори очи и видя лице, взиращо се надолу към него.

- Ерин...

21:55

- Героят се буди - каза Елизабет, като се мъчеше да го каже презрително, но дори в собствените ѝ уши думите ѝ звучаха облекчено, дори радостно.

„А и как иначе?“

Лицето на Ерин грееше от радост, докато целуваше Джордан. Облекчението направо сияеше през кожата ѝ, в очите ѝ грееше нежност. Рун навремето бе гледал Елизабет по такъв начин. Пръстите ѝ неволно се вдигнаха да докоснат устните ѝ при спомена, но тя се усети и свали ръката си.

След почти два часа в импровизираната операционна Джордан вече лежеше на тясно легло в една задна стая на къщата, целият в бинтове, с покрито с шевове лице. Докторът си бе свършил работата добре, но Елизабет знаеше, че истинското изцеление изобщо не се дължи на сръчността му с иглата.

Рун се размърда на изтърбушения стол в ъгъла и събуди лъвчето, което се беше свило на кълбо в краката му - беше го довел при тях. Кристиан и София се бяха молили за спасението на Джордан, но накрая бяха излезли, за да съставят план за действията им оттук нататък.

Рун стана, докосна Ерин по рамото и се обърна към Елизабет.

- Ще отида да кажа на София и Кристиан.

Когато Рун излезе, Елизабет пристъпи към Ерин и застана до нея със скръстени на гърдите ръце. Любовта на археоложката към Джордан личеше във всяко докосване, във всяка прошепната дума.

Елизабет погледна алените линии, които се виеха по тялото и лицето му.

„Вярно е, че още дишаш, но не си добре“.

Запази тези мрачни мисли за себе си.

Явно чул новината за пациента си, докторът се върна и почна да преглежда Джордан - светна с фенерче в очите му, преслуша сърцето му, постави длан на челото му и промърмори:

- Невероятно!

Вратата рязко се отвори и Рун нахълта в стаята заедно с другите сангвинисти. По-рано всички бяха пили вино, дори Елизабет. Сега тя се чувстваше възстановена и виждаше, че другите също са се съживили, но в същото време на лицата им беше изписано безпокойство, а в движенията им се долавяше нетърпение.

Те знаеха истината.

Тази нощ светът пропадаше в мрака, по телевизията и радиото непрекъснато съобщаваха ужасни новини за кръвопролития и чудовища. Паниката растеше с всеки изминал час.

Не биваше да губят нито минута.

Кристиан заговори забързано:

- Самолетът е зареден и чака. Можем да стигнем до пистата за петнайсет минути и да отлетим незабавно. Ако изстискам двигателите докрай, можем да стигнем до Катманду за по-малко от седем часа. Ще кацнем малко рисковано, но би трябвало да успеем.

Планът зависеше от една жизненоважна подробност, така че Кристиан се обърна към Джордан.

- Как си?

- Бил съм и по-добре - отвърна Джордан.

Рун се обърна към доктора.

- След колко време ще може да пътува?

Старецът го погледна смаяно, сякаш не вярваше на ушите си.

- След дни, дори седмици!

- Готов съм - каза Джордан и се помъчи да се надигне - и дори успя. - Ще спя в самолета.

Разтревожената Ерин се обърна към Рун. Погледът ѝ го умоляваше да разубеди Джордан, да се вслушат в думите на доктора.

Рун обаче ѝ обърна гръб и каза:

- Тръгваме.

Единствена Еушзабет зърна лицето на Рун, докато той минаваше покрай нея. Видя как изричането на тази дума пред Ерин го беше съсипало.

И сърцето на Елизабет също бе смазано, когато осъзна колко много Рун обича тази жена.

Затова тя го остави да се махне - както от стаята, така и от сърцето ѝ.

„Има друг, който се нуждае повече от мен“.

35.

19 март, 22:04

Рим, Италия

Томи тичаше по тъмната улица към сиясщия купол на „Свети Петър“. Площадът пред базиликата обикновено бе пълен с туристи, които се шляеха и зяпаха, но тази нощ бе пуст заради полицейския час. Десетки патрули от въоръжени мъже и сангвинисти в цивилни дрехи кръстосваха града.

В самия град ревяха сирени и се чуваха писъци. Навсякъде бушуваха пожари и безброй стълбове дим се издигаха в небето.

Томи се препъна и падна. И един от тримата му телохранители сангвинисти моментално го вдигна. Тримата го местеха от апартамента му до реката във Ватикана.

„За твоя защита“, както му бе обяснено.

Беше се опитал да възрази, тъй като се боеше, че Елизабет няма да знае къде е. Беше се опитал да ѝ се обади след залез, когато страхът му растеше заедно с хаоса навън, но мрежата беше претоварена.

На входа към площада беше издигната барикада - метални прегради, високи три метра. Отгоре имаше снайперисти в специални бронирани кабини. Огромни прожектори светеха в подножието на преградата и осветяваха околните улици.

Градът беше под обсада.

Но от кого?

По-рано беше гледал новините на Би Би Си, които показваха репортажи за нощни нападения по цяла Европа и по останалия свят. Патрули обикаляха големите градове, особено след залез-слънце. Рим не беше единственото място, където бе обявено военно положение.

Томи имаше чувството, че стригоите са станали по- силни и са излезли от контрол.

Когато стигнаха барикадата и ги пуснаха да влязат, Томи зяпна безбройните швейцарски гвардейци и сангвинисти вътре, заели позиции покрай стените и по балконите около площада. Още въоръжени хора бързаха да попълнят редиците им, преди портите да се отворят.

Сякаш Църквата събираше въоръжените си сили, за да се защити, като оставяше всички останали да се оправят сами.

Поведоха го през площада към базиликата. Огромните ѝ врати бяха покрити с нови метални брони.

- Вътре ще си в безопасност - каза един от телохранителите му.

„Може би...“

Тревогата за Елизабет го изгаряше. Какви ли беди я бяха сполетели? Томи егоистично искаше тя да е до него. Едва тогава щеше да се почувства наистина в безопасност. Но в същото време знаеше, че има неща, от които не би могла да го защити дори Елизабет.

Закашля се, прикри устата си с ръка и се преви от болка.

Погледна дланта си.

Кръв.