Пъклена кръв

23.

19 март, 06:19

Кастел Гандолфо, Италия

Ерин се мяташе в кошмар, пълен с огън и демони.

Събуди се в стая, озарена от светлината на новия ден. Минаха няколко панически мига преди да познае простото помещение и да си спомни среднощния им полет от Прага до идиличната провинция на север от Рим. Намираше се в папската резиденция Кастел Гандолфо. Наслади се на познатото - голите бели стени, дървения под, който блестеше под лъчите на изгряващото слънце като топъл мед, солидното легло от махагон с окачено над него разпятие. Двамата с Джордан бяха настанени в същата тази стая и при предишното им идване тук.

„В безопасност съм...“

Може би не беше точно така, но от много време не се бе чувствала по-сигурно.

Дебелите дървени капаци на прозорците бяха затворени, но два от тях бяха оставени открехнати съвсем леко. Ерин приветстваше слънчевата светлина след дългата, изпълнена с ужаси нощ. Бяха взели частен самолет - „Сайтейшън X“, - който ги бе докарал по папска заповед от онзи средновековен град до това място. Кацнаха изтощени и измъчени, кървави и насинени.

Първата ѝ мисъл беше за Рун.

Веднага след кацането го откараха с носилка в лечебницата на сангвинистите. Ерин също искаше да отиде, но едва се държеше на крака. Джордан почти я донесе в стаята посред нощ. Двамата се бяха проснали в леглото, преплели ръце и крака. Като никога горещината на тялото му не я тревожеше и тя се сгуши в него като до топъл огън.

Въпреки това продължаваше да изпитва малко вина, че е изоставила Рун. Опита се да се отърси от това чувство, да се скрие от спомена как го докосва и споделя моментната кръвна връзка с него.

„Рун е в най-добрите ръце“ - напомни си. Със сигурност имаше някой, който щеше да го наглежда. Елизабет беше оказала да се отдели от Рун. Макар че той така и не беше дошъл в съзнание, графинята не пусна ръката му през целия полет и последва носилката до лечебницата въпреки изтощението си.

Ерин можеше и да няма доверие на Елизабет, но когато ставаше въпрос за Рун, нямаше по-верен закрилник от нея.

Спирането на душа насочи погледа ѝ към вратата на банята. Беше се събудила от шума на течаща вода. Опипа смачканите чаршафи до себе си и усети отслабващата топлина на тялото на Джордан. Постави длан върху отпечатъка от главата му на възглавницата.

Измъчваше я тревога за Джордан, но трябваше да признае, че се чувства много добре, след като бе спала до него. Протегна се и въздъхна.

„Доста добре... като се имат предвид обстоятелствата“.

Но дали това бе само заради почивката? Макар че гърбът ѝ бе насинен и имаше рана на скалпа, на която бяха сложили лепенки, тя се чувстваше невероятно добре - много по-добре, отколкото би трябвало.

Намести се върху все още топлото място, на което бе лежал Джордан, и се наслади на спомена от допира им, като се питаше дали нощта, прекарана в тази топлина, не е свързана някак с начина, по който се чувства.

Или просто заради това, че беше прекарала известно време сама с Джордан?

Той определено приличаше повече на себе си.

Вратата на банята се отвори със скърцане и тя се обърна.

Сякаш извикан от мислите ѝ, Джордан стоеше на прага сред облаци пара, само с една бяла кърпа около кръста. Ерин му се усмихна, все още сгушена в чаршафите, които изведнъж ѝ се сториха много по-топли.

Той повдигна вежда, остави кърпата да падне на пода и избърса струйка вода от слепоочието си. Погледът ѝ се плъзна по него, без да пропуска нито едно мускулче, нито една мокра следа.

Всички в групата бяха целите в синини и рани. Но не и Джордан. Гладката му кожа беше непокътната и той направо сияеше от здраве. Мека светлина се отразяваше от русите косъмчета по ръцете и мускулестите крака. Приличаше на гръцка статуя - твърде съвършен, за да е истински.

Той мина през стаята и спря пред нея. Голата му кожа бе само на сантиметри от нейната. Прииска ѝ се да го докосне.

- Как си? — попита той.

- Готова за всичко - отвърна тя и се усмихна още по-широко. - И смятам да започна с теб.

Взираше се нагоре в ясните му сини очи. Много пъти бяха стояли така, но винаги ѝ се струваше, че изживяването е ново и то винаги събуждаше някакъв трепет в гърдите ѝ. Докосна извиващата се татуировка на рамото и гърдите му. Усети туптенето на сърцето му под дланта си. Проследи линиите на татуировката и пръстите ѝ се плъзнаха надолу по гладката кожа на корема му.

Познаваше формата и големината на татуировката. Сега тя бе несъмнено по-голяма, отколкото преди няколко дни, с нови тъмночервени извивки и шарки - видим знак как Джордан се променя. Беше особено разтревожена от линиите, които сега се виеха по врата му, сякаш го душаха, както го бяха душили черните пръсти на демона. Но тя знаеше, че същите шарки най-вероятно го бяха възстановили, бяха излекували синините и поправили счупените шийни прешлени.

Трябваше да се възхищава на тези линии, но вместо това те я ужасяваха.

- Не гледай така тревожно. - Джордан свали ръката ѝ от гърдите си и целуна дланта ѝ. Меките му устни направо изгаряха кожата ѝ. - Тук сме, заедно и живи. Какво по-добро от това?

Ерин нямаше как да не се съгласи с думите му.

Езикът му се плъзна по дланта ѝ до китката. Дъхът ѝ секна. Той се отпусна на коляно и продължи да целува ръката ѝ. Допирът на устните му беше лек като пеперуда по насинената ѝ кожа. Тръпки пробягаха от ръката към гърдите и тялото ѝ.

Тя преметна ръка през него и го придърпа към себе си. Искаше да усети кожата му със своята, да забрави случилото се и да повярва поне за момент, че всичко е наред.

Джордан се отпусна на леглото до нея. Горещите му ръце я галеха, изследваха, спускаха се все по-надолу. Ерин искаше да се изгуби напълно, но трескавата му топлина й напомняше как се бе отдалечил от нея, как тези очи я гледаха, без да я виждат.

Тя потръпна.

- Ш-ш-ш - прошепна той. Беше разтълкувал погрешно реакцията ѝ. - Няма нищо страшно.

Претърколи се върху нея. Спокойните му сини очи ѝ казваха, че иска единствено нея, че все още я обича. И докато се притваряха, тя се надигна към него за целувка.

Устните му почти докосваха нейните, нежни като полъх.

- Липсваше ми.

- И ти на мен - отвърна тя.

Устните ѝ се разтвориха, жадни да го вкусят. Ръцете му се стегнаха около нея, притиснаха я така силно към него, че едва можеше да диша. Не беше достатъчно близо.

Когато се отдръпна от нея, Ерин изстена. Не искаше целувката да свършва. Никога. Не можеше да понесе мисълта, че може да го изгуби, да се лиши от тази близост. Пръстите ѝ се плъзнаха по челюстта, по скулите му. Задържаха се върху горната му устна, където беше извита като лък. Той се усмихна и я целуна отново.

Нямаше нищо освен тях двамата, изгубени в топлината на телата си. Времето изгуби значение. Съществуваше единствено вкусът на устните му, наболата му четина по бедрото ѝ, притиснатите тела, усещането, че е вътре в нея, че с него е цяла - не за друго, а защото ѝ се струваше така естествено.

И тогава, изгубена в страстта си, докато тялото ѝ отговаряше на всеки негов допир и движение, тя затвори очи и за миг се върна към момента с Рун в параклиса, как пламъкът на кръвта й потича през него, как тялото му става част от нея.

Ерин изпъшка, гръбнакът ѝ се изви в дъга под Джордан, тя обви крака около него и го притисна по-плътно към себе си. Яхна мига като вълна, изгубена в екстаза, без да знае къде свършва тялото ѝ и къде започва неговото.

Накрая се отпусна, задъхана, трепереща.

Джордан я целуна, за да я успокои, и ѝ се усмихна.

Тя се взираше в него. Обичаше го повече от всякога. Въпреки това дълбоко в себе си изпитваше вина - знаеше, че реакцията ѝ не е единствено от неговото докосване.

- Нещо не е наред ли? - попита той и прокара пръст по бузата ѝ.

- Не... съвършено е.

„Прекалено съвършено“. И това я плашеше.

Лежаха прегърнати, а слънчевата светлина пълзеше по стаята. В някакъв момент Ерин потъна в сън без сънища. Когато се събуди, се ослуша за течащ душ, за някакъв знак, че Джордан още е тук, но знаеше, че го няма.

За миг я обхвана паника.

„Сигурно е отишъл да вземе закуска“.

Пропъди страховете си и стана. Имаше нужда да се раздвижи. Взе бърз душ. Горещата вода масажираше тялото ѝ, премахна последните болежки и я събуди напълно. Избърса се и облече чистите дрехи, които беше получила снощи - джинси и бяла памучна риза. Накрая си сложи коженото яке. Беше изработено от кожа на адски вълк - от опит знаеше, че е здрава като броня. Остави част от тази сила да попие в нея, да я подготви за предстоящия ден.

На вратата се почука и Ерин отиде да отвори. Тялото ѝ беше напрегнато, докато не видя Джордан.

- Идвам със закуска - каза той и вдигна пред нея поднос с кафе, плодове и кроасани. - И с нареждания.

- Нареждания ли?

- Срещнах Кристиан. Каза, че ни е дадено позволение да говорим със затворника.

„Кардинал Бернар“.

- Крайно време беше - каза тя.

Джордан се намръщи шеговито.

- Май снощи изобщо не ни беше до разпити.

„Така е“.

- Кога ще можем да говорим с него?

- В осем... след около час. - Той отиде до леглото с подноса, седна и потупа дюшека. - Какво ще кажеш да ти сервирам закуската в леглото?

Тя се отпусна до него.

- Мисля, че се брои само ако сме голи.

Той остави подноса на нощното шкафче.

- Това правило ми харесва... а ти знаеш, че спазвам стриктно правилата.

Започна да разкопчава ризата си.

07:20

Елизабет внимателно свали натопената във вино превръзка от остатъка от лявата ръка на Рун. Махна стария бинт и огледа раната. Кожата вече беше започнала да се затваря на доста места и да закрива мускулите, но имаше нужда от още възстановяване. Тя покри пораженията с компрес с осветено вино. Рун тихо изпъшка от болка, но очите му не се отвориха.

„Върни се при мен, Рун“.

Стегна компреса с нов бинт и се облегна назад. Усещаше, че слънцето е изгряло преди около час. Беше прекарала цялата нощ с него в тази килия без прозорци. Вонеше на тамян и вино, с намек за сено и тухли. Миризмата ѝ напомни за времето, когато тя беше затворена тук. Въпреки това остана. Искаше да е до Рун, когато се събуди.

Огледа се намръщено. Стаята не й харесваше.

В помещението имаше просто дървено легло със сламеник, шкафче със запалена свещ, манерка вино, чисти бели марли и стъкленици с масла, миришещи на вино и смола. Приличаше досущ на нейната килия, която се намираше до тази - не че я беше използвала през дългата нощ.

Тътренето на кожа по камък я накара да се обърне към тясната врата. Дребен закръглен мъж с монашеска тонзура влезе в стаята с още вино и бинтове.

- Благодаря, брат Патрик.

- За Рун - винаги.

Монахът ѝ беше помагал в грижите за Рун през цялата нощ. Искрена мъка се изписа на лицето му, когато погледна неподвижното тяло на леглото. Беше го грижа за него, но това не беше само загрижеността на събрат сангвинист. Може би двамата бяха приятели.

- Трябва да си починеш, сестро Елизабет - каза ѝ той за пореден път. - Аз ще го наглеждам. Ако има някаква промяна, веднага ще ти кажа.

Тя отвори уста да откаже - и усети леко вибриране в джоба, където държеше телефона си.

Томи.

През нощта всеки път, когато оставаше сама, се опитваше да се свърже с момчето, но винаги чуваше един и същи механичен глас да я подканва да остави съобщение. Не го направи, тъй като се боеше, че някой друг може да чуе думите ѝ.

- Благодаря, брат Патрик. - Елизабет стана от табуретката до леглото. - Ще ида да си почина.

На лицето му се изписа смесица от изненада и облекчение.

Тя му се поклони, обърна се и излезе. Отиде в съседната килия и затвори яката врата. Едва тогава извади телефона. На малкия екран светеха думи.

Не знаеше как да отговори на съобщението му и не разбираше малкия символ в края. Но разбираше думата „неприятности“.

Разтревожена, тя стисна телефона и набра номера на Томи.

07:32

„Хайде, хайде...“

Томи седеше на тоалетната чиния. Душът до него течеше. Носеше само кърпа около бедрата си. Взираше се в телефона и се молеше Елизабет да отговори на есемеса му. Непрекъснато поглеждаше вратата, уплашен да не се появи някой от стражите, стоящи в коридора пред апартамента му в покрайнините на Рим. Прозорците бяха с решетки. Единственият изход беше покрай двамата сангвинисти, облечени в цивилни дрехи, които пазеха пред вратата.

Накрая телефонът в ръката му завибрира.

Той вдигна веднага и прошепна тихо:

- Елизабет?

- Томи, къде си? Какво е станало? - Както обикновено, тя напълно пренебрегна обичайните любезности.

- Някъде в Рим.

- В опасност ли си?

- Не мисля, но нещо не е наред. Свещеникът, който дойде с мен от Санта Барбара, не ме отведе във Ватикана, а ме остави в някакъв апартамент. Заключен съм... с пазачи отпред.

- Можеш ли да ми кажеш нещо за мястото, където са те завели?

- Стара сграда. Жълта. Мирише на чесън и риба. На третия етаж съм. Виждам някаква река от прозореца на спалнята, а също и фонтан с риба, от чиято уста тече вода. Мисля също, че наблизо има зоологическа градина. Поне чух да реват лъвове.

- Добре. Би трябвало да успея да намеря сградата. Може да отнеме известно време, но ще дойда.

Томи сниши глас още повече.

- Казват, че съм в опасност... от теб, но знам, че не са прави.

- Никога не бих те наранила, но ще ги накарам да си платят, ако ти направят нещо.

Томи се ухили. Не се съмняваше, че Елизабет ще дойде и ще нарита задниците на тия типове, но не искаше тя да пострада.

Помещението се изпълваше с пара. Томи се ослуша да разбере дали някой не е усетил, че говори по телефона, след което продължи:

- Чух ги да казват, че Бернар искал да ме държат под ключ, докато не направиш онова, което искат. Не знам дали е вярно, но ако е така, не им се давай.

- Ще направя всичко, за да стигна до теб. Ще те освободя и ще намерим начин отново да станеш здрав.

Той въздъхна и погледна ръката си. Петното мела- нома се бе разраснало и пълзеше като горски пожар нагоре по ръката му. Бяха се появили и нови петна по краката и лявата буза на задника му. Ангелската му кръв вече я нямаше и ракът сякаш наваксваше пропуснатото време.

- Не е чак толкова зле - излъга той. - Просто се уморявам лесно, но те не ме оставят да спя.

- Пази си силите.

„Лесно е да се каже“.

На вратата на банята се почука и Томи подскочи от изненада. Не беше чул някой да влиза, но пък сангвинистите можеха да се движат като призраци.

- Трябва да затварям - прошепна той. - Липсваш ми.

- И... ти на мен.

Томи прекъсна връзката, скри телефона зад казанчето на тоалетната и бързо застана под душа. Запляска шумно и извика:

- Не мога ли поне да се изкъпя на спокойствие?

- Много дълго се къпеш - отвърна груб глас. - И те чух да говориш.

- Мога да се къпя колкото си ща! И освен това си говоря сам!

Последва дълго мълчание, после пазачът заговори с по-бащински тон. Несъмнено знаеше, че Томи лъже и крие нещо, но тълкуванието му беше погрешно.

- Ако се пипаш по пишката, момче, няма нищо срамно. Но трябва да изповядваш тези грехове на свещеника си.

- Първо на първо, аз съм евреин. И второ на второ, начукай си го!

Стоеше под струята, по-сгорещен и от горещата вода.

„Вече наистина искам да умра“.

07:35

Кастел Гандолфо, Италия

Елизабет скри телефона и тръгна обратно към стаята на Рун. Гневът ѝ пламна, но тя го укроти. Когато дойдеше време да спаси Томи, трябваше да действа с чисто като лед съзнание. Нямаше място за емоции.

Възнамеряваше да се изправи пред кардинала, но първо искаше да провери как е Рун.

Влезе и приглади дрехата си, оправи и ръкавите. Брат Патрик беше коленичил до леглото на Рун и държеше ръката му.

Монахът вдигна глава и ѝ даде знак да приближи.

- Още почива.

Елизабет пристъпи напред и погледна лицето на Рун. Беше отпуснато в съня. Изглеждаше по същия начин както винаги, недокоснат от многото години и трагедии, съставляващи дългия му живот. Де да можеше да е живял живота на обикновен свещеник и да умре в отреденото му време. Не заслужаваше участта, която го бе сполетяла.

- Сигурен съм, че скоро ще се свести - продължи Патрик. - Навременната помощ е спасила живота му.

Елизабет си представи Ерин - как маже раните на Рун с кръвта си. Макар и крехка и смъртна, археоложката го беше спасила.

- Можеш да се помолиш с мен, ако искаш - предложи монахът.

Елизабет искаше да остане, но погледна към дървената врата.

- Първо трябва да говоря с кардинал Бернар.

- Чух, че другите след малко ще се срещнат с него.

Тя обаче не го беше чувала.

При мисълта какво е направил онзи злодей с болното момче, как го използва като пешка, гневът ѝ отново се надигна.

Излезе от стаята и забърза по коридора. Трима непознати сангвинисти - двама мъже и една жена - охраняваха тази част от резиденцията. Но дали пазеха Рун, или искаха да са сигурни, че самата тя няма да мърда никъде?

Елизабет се обърна към жената, която бе африканка. Никога не бе виждала толкова тъмна кожа.

- Трябва да говоря с кардинал Бернар. Имам информация, която е жизненоважна за сигурността на ордена.

Кръглите очи на жената я погледнаха изпитателно.

- Достъпът до затворника е ограничен. Единствено личният му помощник отец Грегъри може да разговаря с кардинала и да се грижи за нуждите му. Можете да ми кажете съобщението и ще му го предам.

- Трябва да говоря с кардинала лично.

Устните на жената се свиха.

- Предвид престъпленията му спрямо вас, боя се, че това е забранено.

Елизабет заговори толкова меко и смирено, колкото можеше.

- Разбрах, че спътниците ми имат среща с него тази сутрин. Не мога ли да говоря с него в тяхно присъствие?

- Заповедта е категорична. - Лицето на монахинята стана по-сурово. - Като жертва и предвид обвиненията не можете да се виждате с него при никакви обстоятелства.

- В такъв случай ще трябва да оставя другите сами да му предадат информацията. - Елизабет леко сведе глава, за да скрие яростта си, и бавно тръгна обратно към килията си.

Щом остана сама, удари с длан тухлената стена.

„Ще си платиш, задето си взел Томи, Бернар... дори ако се наложи да унищожа всичко, което ми е мило“.

На вратата се почука и брат Патрик извика през яките дъски, гласът му звучеше радостно:

- Рун! Събужда се!

24.

19 март, 07:39

Кастел Гандолфо, Италия

А Рун се бореше с мъглата от болка и кръв. Усети миризмата на вино и тамян. Чу развълнувани гласове, натрапчиво познати. Всичко пред очите му беше размазано, но картината бавно се избистри и той видя малка стая, осветена със свещи.

„Къде съм...?“

Опита се да вдигне глава, но от това светът само се завъртя още по-бързо. Студени ръце докоснаха челото му и го накараха да се отпусне на възглавницата.

- Всичко е наред, Рун, синко. По-полека.

Той се съсредоточи върху нежно усмихващото се лице.

- Патрик...

- Да, аз съм. - Монахът се отдръпна. Зад него имаше още някой.

- Виждам, че най-сетне си се събудил - сурово каза Елизабет, но по очите ѝ личеше, че изпитва огромно облекчение.

- Събудих се.

Почти не позна собствения си глас. Беше дълбок и дрезгав, глас на някой друг, някой по-слаб от него. Опита се да се надигне, но се отказа, когато болката прониза лявата му страна. Стисна зъби и посегна да разтрие мястото - но не откри нищо. Обърна се да погледне.

„Ръката ми я няма!“

Шокът върна калейдоскоп от спомени - разбиващата се над него камбана, как Ерин го дърпа, как огънят и димът ги обгръщат.

Това бе всичко, което си спомняше.

- Какво е станало? - изпъшка Рун. - Как така сме в Кастел Гандолфо? Защо?...

Елизабет седна на една табуретка и хвана дясната му ръка. Той стисна пръстите ѝ и тя му отвърна със същото.

Рун пое дъх няколко пъти, за да се успокои.

- Колко време бях в безсъзнание?

- Само тази нощ.

Елизабет бавно му обясни какво се бе случило, каза му какво са научили от книжата на Джон Дий и как са го свързали с кардинал Бернар.

- Затова сме тук. За да разберем какво знае. Но ти, славни Рицарю на Христа, трябва да почиваш.

И му се усмихна.

Той обърна глава и огледа бинтования остатък от ръката си.

- Помня...

Гласът му замря, когато си спомни смътно как се гърчи от удоволствие, как горещи пръсти, потопени в кръв, го докосват, как го докарват до върха на екстаза.

Погледна Елизабет.

- Ерин.

По лицето ѝ премина сянка.

- Да, археоложката те спаси. Използва кръвта си, за да те върне от прага на смъртта.

Патрик я докосна по рамото.

- Но ти, скъпа ми сестро, не се отдели от него през цялата нощ, грижеше се за раните и поднасяше Христовата кръв към устните му.

Рун докосна коляното ѝ.

- Благодаря.

В отговор тя само тръсна глава.

- Ерин и Джордан имат среща с Бернар тази сутрин.

- Кога?

Елизабет хвърли поглед към Патрик, който погледна часовника си и каза:

- След двайсетина минути.

- Трябва да присъствам. - Рун се надигна с помощта на единствената си ръка. Болката го прониза отново, но този път той издържа. - Къде са ми дрехите?

- Не мисля, че е разумно - каза Патрик.

- Разумно или не, трябва да ида.

Патрик разбра, че е твърдо решен, и го подхвана през раменете. Погледна Елизабет, когато одеялото на Рун се смъкна и разкри голото му тяло.

- Сестро, ще е по-добре да го оставиш на мен за момент.

Елизабет се обърна към купчината дрехи, взе едни панталони и ги изтръска.

- Не искам да съм нескромна, но кой чистеше раните му цяла нощ? Не съм от жените, които едва не припадат при вида на гол мъж.

Патрик сведе глава, за да скрие усмивката си.

- Както желаете. - И помогна на Рун да стане. - Бавно.

Съветът му бе разумен. Стаята се люшна, когато Рун опита да направи няколко крачки, но след няколко опита вече можеше да се държи на крака и да ходи, без някой да го подкрепя. Въпреки това му трябваше помощ при обличането, особено след като разполагаше само с една ръка.

След като приключи с обличането, Елизабет закопча празния ръкав и го затъкна в колана му. После отстъпи и го изгледа от глава до пети.

- Изглеждаш по-добре.

- И се чувствам по-добре.

Патрик го подхвана за лакътя и го поведе към вратата.

- Ще дойда с теб, за да ти помагам.

Рун погледна Елизабет.

- Идваш ли?

Тя понечи да го последва, но брат Патрик бързо попари надеждите ѝ.

- Боя се, че това не е позволено. Кардиналът изрично настоя, че ще говори единствено с тримата от пророчеството.

- Нали е затворник? - изсумтя презрително Елизабет. - Откъде накъде ще поставя условия?

- Може да го прави - отвърна Патрик. - Той има доста съюзници във Ватикана. Дори и сега. Наистина съжалявам, сестро.

- Тъй да бъде. - Елизабет скръсти сърдито ръце на гърдите си.

Рун разбираше раздразнението ѝ. Бернар ѝ беше сторил зло, бе откраднал душата ѝ, а в същото време можеше да поставя условия на срещата, докато тя беше затворена и с вързани ръце. Кой всъщност беше истинският затворник?

- Вървете - горчиво каза тя. - Може би трябва да си намеря някакво ръкоделие, докато чакам.

Рун въздъхна, излезе и тръгна по коридора. Дори с подкрепата на Патрик се наложи да се подпира на варосаните стени. Едната му ръка я нямаше. Макар да виждаше чукана и да усещаше болката, не можеше да приеме новото положение.

„Ще порасне нова“.

Беше виждал подобни чудеса в миналото, но знаеше, че за това може да са нужни години.

„Как бих могъл да пазя Ерин и Джордан в това осакатено състояние? Какво ще стане с мисията ни?“

Патрик го водеше през папската резиденция, като го оставяше той да определя темпото. За щастие силите му се завръщаха все повече и повече, докато минаваха покрай запалените свещници и изкачваха витите стъпала. Накрая вървеше без подкрепата на Патрик, но въпреки това монахът не се отделяше от него.

Рун усети, че приятелят му иска да каже нещо.

- Какво има, Патрик? Ако продължаваш се озърташ така през рамо, ще си изкривиш врата.

Брат Патрик скри ръце в широките си ръкави.

- Свързано е с друг твой приятел.

На Рун му потрябваха няколко секунди, докато разгадае думите му.

- Лъвчето...

Спомни си жалния писък на малкото, как побутваше с муцуна тялото на мъртвата си майка.

- Много се е променил. Расте по-бързо, отколкото подобава на нормално същество. - Патрик го погледна. - Какво не си ми казал за него?

Рун знаеше, че вече не може да пази тайната.

- Майка му беше бласфемари.

Патрик рязко спря и Рун също спря.

- Защо не ми каза?

Рун се засрами.

- Помислих си, че ако го смяташ за опетнено, няма да го вземеш.

- Глупости. Повече от ясно е, че не е опетнено. По- скоро е благословено.

- Какво искаш да кажеш?

- Никога не съм виждал лъв като него. Нежна душа е. Много пакостлив, вярно, но в него няма поквара. Виждам единствено доброта.

Рун изпита огромно облекчение. Беше усетил доброто у лъвчето още в пустинята и се радваше, че не е сгрешил.

- Чудно ми изглеждаше още когато го намерих.

- Знаеш ли нещо друго за него?

- Почти нищо. Майка му беше лошо ранена от ангелския взрив след битката в Египет. Подозирам, че малкото в утробата е било пощадено като свидетелство за невинността му. Може би нещо от онази ангелска същност е останало в него.

Патрик докосна ръката му.

- За мен няма съмнение. Благодаря, че сподели това чудо с мен. Никога не съм си помислял, че ще видя нещо подобно - създание, което е пълната противоположност на бласфемари, благословено с чистота. Наистина е чудо.

- Можеш ли да запазиш тайната... поне засега?

- Не се безпокой за това. - Патрик махна с ръка и двамата отново тръгнаха. - Радостен съм, че засега чудото е само мое.

Продължиха към най-отдалечената част на резиденцията.

- Кардиналът е затворен в един апартамент зад ъгъла - каза Патрик.

Когато завиха, Рун видя в коридора двама сангвинисти с раса и качулки и с извадени мечове. Пазеха яката дървена врата, водеща в затворническата килия на Бернар.

Рун тръгна към нея и докато вървеше, забеляза, че прозорците гледат към великолепната синева на езерото Албано. Тук-там по стените висяха ренесансови картини, боите им блестяха на слънцето. Предположи, че „килията“ на Бернар има същия изглед и е не по-зле украсена.

Кардиналът определено имаше съюзници, които се грижеха за него.

- Рун! - извика глас от един съседен коридор.

Рун се обърна. Ерин тичаше към него, якето ѝ беше разкопчано. Джордан я следваше, но не изглеждаше така възторжен, че го вижда.

- Не трябваше ли да си в леглото? - попита едрият мъж, когато се събраха.

Брат Патрик се поклони на Ерин и стисна ръката на Джордан.

- Засега се възстановява добре, но се надявам вие да го поемете оттук нататък. - Обърна се към Рун. - Оставям те на другарите ти, но ще съм наблизо, ако ти е нужен съвет от стар глупак като мен.

- Никога не си бил глупак - възрази Рун.

Брат Патрик сви рамене, скри ръце в ръкавите си и енергично си тръгна.

Ерин погледна загрижено Рун, докато вървяха към охраняваната врата.

- Как се чувстваш?

- По-силен - честно отвърна той. - Благодаря ти, че ми спаси живота.

Тя му се усмихна.

- Беше ми ред.

- Трябва да призная - рече Джордан, - че за тип, празнувал стотици рождени дни, си доста костелив орех.

Рун почувства как се отпуска в дружеската атмосфера. Вярно, че бяха екип, преживял много неща заедно, но имаше и нещо повече.

Бяха приятели.

Когато стигаха вратата, стражите се дръпнаха настрани. Единият заговори под качулката си. Не беше особено радостен от появата им, нито от онзи, при кого са дошли.

- Кардиналът ви очаква - каза той, без да крие презрението си към затворника.

Другият пазач извади голям ключ от гънките на расото си и отключи вратата. Не си направи труда да я отвори.

Рун пристъпи напред, но изгуби равновесие. Ерин го хвана за ръката и го задържа.

Джордан отиде до вратата, отвори я и каза на стражите:

- Трябва да поработите върху гостоприемството си. Обещавам ви, отзивът ми в „Йелп“ за това място ще е унищожителен.

После задържа вратата, та Ерин и Рун да влязат.

Озоваха се в помпозно антре с мека мебел и тежки копринени завеси. Къс коридор водеше към спални, малък салон и будоар. Беше тъмно, ако не се броеше светлината на свещи, която се лееше през притворената врата в дъното. Рун чу, че в стаята някой говори. Не можеше да различи думите, но нямаше как да обърка гласа.

Бернар.

Имаше ли някой с него? Патрик му бе казал, че асистентът на Бернар отец Грегъри го посещава по всяко време на денонощието, най-вероятно изпълнява задачи, докато кардиналът се мъчи да запази положението си и да овладее положението, настъпило след греха му.

Джордан също чу кардинала и закрачи енергично по коридора. Огледа се, докато вървеше.

- И това ако не е златен кафез - промърмори кисело.

Рун го последва.

Ерин се задържа до него, явно разтревожена дали може да ходи стабилно, но Рун ѝ махна да върви напред.

Джордан пръв стигна открехнатата врата и почука. Никой не отговори и той бутна вратата. Ерин го следваше по петите, явно пълна с въпроси към Бернар.

Рун забърза след тях. Самият той имаше много въпроси към Бернар за неговите лъжи и полуистини, особено за стария приятел на кардинала кръстоносеца Юг дьо Пайен.

Когато влезе, видя разхвърляно бюро и засъхналите локвички восък по плота. Тежките копринени завеси бяха спуснати.

„Нещо не е...“

Вратата се затръшна зад него.

Обърна се твърде бавно, за да блокира с рамо удара, който го събори на пода. Болката отново го прониза, когато удари чукана на лявата си ръка. Причерня му.

Тъмна фигура профуча покрай него и удари Джордан по главата с някакъв мраморен бюст. Докато войникът падаше, Ерин беше сграбчена и хвърлена през бюрото - блъсна се в един закрит от завеси прозорец и рухна на пода.

Преди Рун да успее дори да седне, една ръка стисна врата му със силата на менгеме и го вдигна високо - само пръстите на краката му докосваха килима.

Противен кикот достигна до него през болката.

Кардинал Бернар го гледаше със злобна усмивка. Алените му одежди висяха на парцали върху почти голото му тяло. В кафявите му очи се четеше лудост.

- Добре дошъл, Рицарю на Христа... добре дошъл при твоя край.

25.

19 март, 08:02

Кастел Гандолфо, Италия

Зашеметена от внезапната атака, Ерин се хвана за ръба на бюрото и се надигна, без да обръща внимание на болката. При полета си над бюрото беше съборила единствената свещ и сега стаята бе почти тъмна, ако не се броеше проникващата през завесите светлина.

Първата ѝ мисъл бе, че са издебнати от стригой.

Залитна към прозореца и дръпна завесите. Те бяха вързани, така че да не се отварят напълно, но тя успя да раздели тежката коприна достатъчно, за да може слънчевата светлина да проникне вътре.

Обърна се и пред очите ѝ се разкри невъзможна гледка. Кардинал Бернар беше стиснал Рун за гърлото и го беше притиснал към един библиотечен шкаф. По почти голото му тяло висяха алени парцали, под които по бялата плът се виждаха десетки драскотини, сякаш беше раздрал дрехите си в пристъп на ярост.

На килима зад тях някой лежеше неподвижно, а от главата му течеше кръв...

„Джордан...“

Рун като че ли се възстанови от изненадата си. В дясната му ръка се появи сребърно острие и се заби дълбоко в ръката на кардинала. Пръстите пуснаха гърлото му. Докато падаше, Рун замахна отново - но улучи единствено въздух.

Бернар вече беше в другия край на стаята и грабна меч от стената. От неземната му скорост беше ясно, че кардиналът вече не изпълнява обетите на сангвинистите. Подобно на стригоите, неговата сила идваше от някакъв по-тъмен източник.

„Какво е станало?“

Джордан се размърда. Клепачите му трепнаха и се отвориха. В тъмното очите му блестяха златисто.

Преди Джордан да дойде на себе си, Бернар се хвърли към Рун.

Рун отскочи настрани и тромаво се блъсна в някаква огромна китайска ваза. Присъщата му грациозност беше изчезнала заедно с ръката му.

Ерин извади кинжал от скритата от вътрешната страна на якето ѝ ножница и се приготви да се защитава. Но тя не беше боец. Най-доброто ѝ оръжие беше умът ѝ. Бернар отново се нахвърли върху Рун, но Джордан го спъна и той падна върху един голям глобус на стойка.

Докато кардиналът скачаше с ръмжене на крака и тялото му попадна под лъчите на слънцето, Ерин погледна голата плът в търсене на издайническия черен отпечатък на длан.

Нямаше нищо.

Тя не се изненада.

Как би могъл Легион да обсеби кардинала? Особено докато е затворен тук? Но щом Легион не беше източникът на тази поквара, тогава кой?

„Трябва да помисля...“

Джордан застана до Рун и двамата се изправиха срещу бесния звяр, в който се бе превърнал кардиналът.

Ерин огледа стаята за нещото, което държеше кардинала в хватката си. Погледът ѝ се плъзна по хаоса на бюрото. Не видя нищо необичайна - листове, книги, подвързан в кожа дневник. Погледна зад бюрото. И тогава кракът ѝ подритна някаква черна кесия на пода. Нещо се изтъркаля от нея.

Парче черно стъкло.

То сякаш излъчваше мрак. Беше виждала и преди подобен отровен артефакт - в египетската пустиня. Неотдавна Рун беше заминал с екип да освободи пясъците от това зло. Ерин клекна. Знаеше какво лежи на килима.

Капка от кръвта на Луцифер.

Взе камъка с помощта на един лист, като с другата ръка хвана връзките на кесията. Изправи се, остави черната сълза на осветеното от слънцето писалище и изсипа съдържанието на кесията до нея. Тъмните капки сякаш поглъщаха светлината, създаваха малки пустоти в тъканта на вселената. Нямаше нужда да ги докосва, за да долови тяхното зло, тяхната погрешност.

Но как можеше да унищожи това зло?

Явно слънчевата светлина не им действаше.

„И защо да им действа?“

Преди хилядолетия тези капки кръв на Луцифер бяха паднали в египетския пясък и се бяха превърнали в черно стъкло, което запечатваше в себе си злото, защитаваше мрака му от светлината на слънцето. Щом двете хиляди години в пустинята не им бяха направили нищо, обикновеното италианско слънце изобщо нямаше да има ефект върху тях.

„Ами ако...“

Погледът ѝ спря върху преобърнатото каменно преспапие в края на бюрото на Бернар. Имаше формата на ангел - и което бе по-важно, беше тежко.

Тя го сграбчи, вдигна го високо, стовари го върху една черна капка - и я превърна в прах.

В другия край на стаята Бернар зави и засъска.

„Значи го чувстваш, а?“

Вдигаше преспапието отново и отново и разбиваше капка след капка. При всеки удар от кристалния прах се издигаше черна струйка дим - свиваше се в кръг, бягаше от слънцето, стигаше до края на бюрото, спускаше се надолу и изчезваше през пода.

Ерин си спомни описанието на Елизабет как същността на стригоя прави същото след смъртта му - връща се при източника си.

„При Луцифер“.

Когато разби последното парче обсидиан, кардинал Бернар изпъшка за последен път и се строполи на пода.

08:12

Рун клекна до Бернар, опрял ножа си на гърлото му, готов да убие стария си приятел. Джордан беше взел захвърления меч и стоеше до него. В същото време двамата закачулени стражи нахълтаха в стаята с вдигнати оръжия, привлечени от шума на кратката битка.

- Пазете вратата! - извика Рун, който се боеше, че някъде може да се спотайва друго зло. - Никой да не влиза без мое разрешение!

Двамата кимнаха отсечено и се върнаха на поста си.

Рун гледаше как лудостта изчезва от очите на кардинала. На нейно място се появи нещо, което Рун не беше виждал никога преди.

Съмнение.

Рун се отдръпна и махна ножа от гърлото му, но не го прибра.

Бернар седна и се опита да се покрие с остатъците от робата си, сякаш се опитваше да спаси малкото останало му достойнство. Накрая отпусна разтреперани ръце в скута си.

Ерин се приближи. Продължаваше да държи малката скулптура на ангел. Долната ѝ част беше напукана и покрита с черен прах.

- От капките кръв на Луцифер - каза тя.

Рун разбра и кимна.

- Аз ги оставих, като се върнах от Египет. Заключих ги в сейфа на кардинала. Вината е моя.

- Не... - Бернар поклати глава. - Виновна е моята надменност. Повярвах, че мога да си играя с този мрак и да остана недокоснат от него.

- Но защо изобщо ви е трябвало да се занимавате с тях? - попита Джордан.

- Надявах се да науча нещо от тях, нещо за Луцифер. - Бернар впери поглед в Рун. - Снощи, когато отец Грегъри ми съобщи, че се връщате от Прага и имате въпроси относно някакви камъни, свързани с Луцифер, си спомних какво донесе от Египет.

- Капките, станали на камък - рече Рун.

- Смятах да ви изчакам, преди да ги разгледам, но след като отец Грегъри ги донесе от сейфа в стария ми кабинет, те ме призоваха. Не успях да устоя.

Рун кимна и се обърна към другите.

- Действаха по същия начин на другите от екипа, който беше с мен в Египет.

Бернар се огледа и докосна объркано челото си.

- Не знам колко време съм бил под властта на това зло. То ме взе, но не ми даде нищо в замяна.

- Но сега сте свободен - каза Ерин. - И ние имаме въпроси.

- За Юг дьо Пайен. - Бернар кимна тъжно. - Отец Грегъри ми съобщи и това. Искате истината за моя приятел.

Ерин заговори по-меко, вероятно в отговор на болката и тъгата в гласа на кардинала.

- Значи Юг не е умрял по време на Втория кръстоносен поход, както твърдяхте?

- Да, не умря - едва чуто прошепна Бернар.

Ерин протегна ръка към кардинала и му помогна да стане.

- Джордан, намери някакво одеяло.

Рун отведе Бернар до столовете при камината, като внимаваше да не настъпи парчетата от разбитата ваза. Джордан се върна от съседната спалня с вълнена завивка и я даде на Бернар, който се покри с благодарна въздишка и бавно възвърна част от достойнството си. Отново заприлича на мъжа, когото Рун познаваше от толкова време.

Ерин седна на стола срещу Бернар и се наведе напред.

- Кажете ни какво е станало в действителност.

Бернар погледна студената камина. Погледът му още беше отнесен някъде в миналото.

- Юг ме прие, когато бях диво животно. Молеше се за мен, когато бях изгубен.

Рун не беше чувал тази история.

- Да не искаш да кажеш, че той те е приел и въвел в Ордена на сангвинистите?

В отговор получи едва забележимо кимане.

Рун беше наясно с огромното значение на паметния акт, каква силна връзка може да изгради той между двамата. Самият Рун беше насочен по този свещен път от Бернар, който бе станал негов ментор и приятел. И въпреки действията на кардинала той завинаги щеше да му остане задължен и благодарен. Връзката между Бернар и Юг дьо Пайен трябваше да е била също толкова силна.

- Бях изгубен дивак, преди той да ме спаси - продължи Бернар. - Двамата заедно доведохме мнозина в ордена. Мнозина. Ние създадохме рицарите тамплиери. Извършихме много добри дела.

- Деветима мъже, обвързани с кръв - тихо каза Ерин. - Сангвинистки орден на монаси воини.

- Какви са били тези тамплиери сангвинисти? - попита Джордан.

Бернар го погледна и прегърбените му рамене леко се поизправиха от гордост.

- Ние бяхме орден в ордена, способни да водим битка както срещу враговете от плът, така и срещу духовете, родени от зло. Вярата ни беше толкова броня, колкото и ризниците ни. Не се бояхме нито от хора, нито от демони.

- И наистина ли сте Бернар дьо Клерво? - попита Ерин.

- Да. И заедно с Юг извършихме велики дела, обединихме пръснатите тамплиери под един флаг, дадохме им единство, сила и цел. - Бернар ги изгледа един по един. - Разберете, Юг беше велик водач. Харизматичен, състрадателен, съпричастен. Хора и сангвинисти се стичаха при него, готови да дадат живота си по негова заповед. Но след време това му дойде в повече.

- Познавам подобни хора - каза Джордан. - Характеристиките, които правят някого добър лидер, като съпричастността, понякога го правят по-податлив на изтощение и на посттравматичен стрес.

- Какво стана с Юг? - попита Ерин.

Бернар въздъхна тежко.

- Изостави тамплиерите. След Втория кръстоносен поход. - Погледна Рун. - Всъщност напусна ордена ни.

- Напуснал е сангвинистите? - Рун не беше в състояние да скрие шока си.

Сангвинистите не напускаха. Или умираха в служба на Църквата, или престъпваха клетвите си и се връщаха към нечестивата си природа, така че се налагаше да бъдат преследвани и избивани. Единственият сангвинист, избягнал подобна участ, беше Распутин, който бе създал своя извратена версия на ордена в рамките на Руската православна църква и се бе установил в Санкт Петербург, където сангвинистите не можеха да стигнат до него.

Но се оказваше, че има и друг.

- Къде отиде той? - попита Рун.

Бернар погледна ръцете си.

- Отначало пътуваше надалеч, сам. Беше отшелник и скитник. Накрая се установи в отдалечените планини на Франция, като отшелник. Там намери известен мир, откри благодат в дивите кътчета на света.

- И какво искаш да кажеш? - попита Рун. - Че отново се е върнал към съществуване като стригой ли?

Бернар поклати глава.

Рун се мъчеше да го разбере, но не можеше.

- Тогава как може да живее извън закрилата на Църквата?

- Просто го направи - уклончиво отвърна Бернар, като избягваше погледа му.

Ерин изясни част от историята.

- Затова сте разпространили лъжата за смъртта му, нали? Юг дьо Пайен е изоставил ордена, но не се е върнал към дивашкия начин на живот. Открил е свой път към благодатта, независим от пътя на Църквата.

Рун я зяпна, неспособен да приеме думите ѝ. Нямаше друг път към благодатта освен службата на Църквата. Той и всички сангвинисти бяха учени на тази проста истина още от времето на Лазар.

- Не можех да позволя никой да научи - обясни Бернар. - Ами ако и други сангвинисти решаха да напуснат ордена? Затова измислих историята за славната му смърт, за живот, отдаден на служба на Църквата. Но това беше само половината от причината да излъжа.

- Каква е другата половина? - попита Ерин.

- Когато Юг заговори за напускане на ордена, разбрах, че те ще го убият. Измислих историята, за да го спася. - Погледна Рун, сякаш търсеше опрощение. - Излъгах ордена. Излъгах Църквата. Но те щяха да го преследват като животно, а той не беше животно. А мой приятел.

Рун се отпусна тежко на един стол. Раните му и тези откровения го оставиха съвсем без сили.

„Този сангвинист е намерил благодат извън Църквата“.

В ума му бушуваше буря. Той бе станал сангвинист, защото си бе мислил, че това е единственият начин да живее с проклятието си. Изборът, пред който беше изправен, бе прост - да умре като стригой или да живее като духовник и да защитава другите. По онова време, преди векове, Рун вече беше тръгнал по пътя на духа и учеше в семинарията, така че изборът не му беше труден - щеше да служи. Бяха му казали, че това е единственият начин.

Когато Распутин напусна Църквата преди почти век и създаде армия от последователи, достатъчно силна да го пази от правосъдието на Църквата, вярата на Рун си остана непоклатима. Животът на Распутин бе живот в грях и лъжа и Рун не би последвал примера му. Но откровението, че може да има и друг път, го плашеше и гневеше.

Загледа се към слънчевата светлина, която се лееше през прозорците.

„Нима целият ми живот е лъжа?“

08:25

Ерин забеляза как Рун се отпусна в стола, видя безнадеждността, изписана на лицето му Знаеше, че му се е насъбрало твърде много. Едва не беше умрял и бе изгубил ръката си, но тя подозираше, че наученото от Бернар му е нанесло по-дълбока рана, рана, на която ще й е нужно много време, за да заздравее - ако изобщо заздравее. Почти виждаше как упованието и вярата на Рун в Църквата се сгромолясват.

Но засега имаха по-належащи въпроси за решаване.

Тя се обърна към Бернар.

- Юг жив ли е още?

- Да.

Рун погледна рязко към Бернар, но кардиналът избегна погледа му.

- Все още живее като отшелник в планините - призна Бернар.

- Знаете ли нещо за камъните? - Ерин кимна на Джордан и той извади парчетата от зеления диамант.

- Юг е дал този на Джон Дий, а вероятно и още два като него.

- Не зная нищо. Именно затова реших да се захвана с проклетите капки.

Джордан прибра диаманта в джоба си.

- Май ще трябва да идем направо при източника. Да посетим стареца, ако искаме отговори.

„Именно“.

- Къде можем да го намерим? - попита Ерин.

Бернар вдигна ръка, но я остави да падне на коляното му в знак на поражение.

- Човек не може просто да помоли за среща с Юг дьо Пайен. Той не се вълнува от светските дела и отшелническата му килия е добре охранявана.

- Охранявана? - Джордан се намръщи. - В какъв смисъл?

- Трябва да разберете, че онова, което правеше Пайен такъв велик лидер, беше способността му да вниква в сърцата на другите, да ги познава често по-добре, отколкото самите те познават себе си. Той изпитваше силна привързаност към всички Божии създания и беше голям почитател на свети Франциск от Асизи.

- Светецът покровител на природата и животните - каза Ерин.

Тя знаеше легендите, свързани с италианския светец, как дори птиците се събирали да слушат проповедите му и кацали на раменете му. Твърдеше се, че Франциск дори опитомил вълк, който тормозел едно село. Имаше логика Юг да се възхищава на подобна личност.

Бернар наведе глава и на лицето му се появи тъжна усмивка, която показваше колко истински обича този човек.

- Навремето разправяха, че Юг може да разговаря с животните. По време на походите бойните коне го следваха като кучета. Бяха готови на всичко за Юг, да препускат в най-свирепата битка и дори през огън, ако им заповяда. Мисля... мисля, че тяхната кръв му тежеше повече, отколкото кръвта на мъжете, които умираха редом с него. За Юг те бяха невинни, избивани заради тяхната вярност към него. Накрая това му дойде прекалено много.

Ерин много добре разбираше това. За миг си помисли за смъртта на студентите си в Израел.

- Накрая Юг не беше в състояние да убие дори бласфемари.

- Мислех си, че трябва да убивате всички прокълнати създания - рече Джордан. - Че имате заповед да ги ликвидирате на място.

- Така е - каза Рун. - Те са зверове, покварени от злото. И за разлика от стригоите, не могат да бъдат насочени по пътя на доброто. За да се сложи край на страданието им, те трябва да бъдат унищожени.

- Но знаете ли го със сигурност? - попита Ерин, която повече от всякога си даваше сметка как много от смятаните за твърдо установени правила са погрешни. - Не може ли да има друг път към спасението за тези нещастни животни? Може би дори за стригоите?

- Юг би се съгласил с теб - рече Бернар. - Подозирам, че именно тази нагласа обяснява защо толкова бласфемари се стичат към килията му. Идват отвсякъде, самотни създания, откъснати от себеподобните си, и търсят утехата и закрилата, която той им предлага.

- Какво?! - Рун го изгледа с ужас.

- И не само опетнени животни - каза Бернар. - Но и стригои.

Рун стана.

- И ти си го пазил в тайна от всички?

- Нека позная - възкликна Джордан. - Когато казахте, че килията му е охранявана, имахте предвид точно това. Че той има армия от стригои и бласфемари, която му е вярна и го пази.

Бернар сведе глава в знак на съгласие.

- Страхотно - промърмори Джордан.

Бернар въздъхна.

- Но аз ви казвам всичко това, защото то предлага и начин да се стигне до него. - Обърна се към Рун. - Ти самият донесе ключа към сърцето на Юг.

26.

19 март, 08:55

Кастел Гандолфо, Италия

Джордан гледаше как кардиналът затваря телефона.

- Готово - каза Бернар и се върна при стола си. Краката му още трепереха. - Ключът ще бъде донесен тук.

Джордан погледна Рун с очакване на някакво обяснение. Ерин клекна до Рун и провери превръзката на ръката му. По марлята имаше прясна кръв от скорошния сблъсък. Веднъж Рун бе казал на Джордан, че всички усещания у сангвинистите са много по-силни, включително и болката. Ако това бе вярно, Джордан можеше само да си представя агонията, която изпитваше в момента Рун.

- Добре, кардинале - каза той. - Защо не ни разкажете как се охранява мястото на Юг и срещу какво може да се изправим?

Бернар потърка брадичката си.

- За да разберете това, трябва да разберете философията на Юг. Имах много дълги разговори с него по тази тема преди той да напусне ордена. Когато става въпрос за бласфемари, че дори и за стригои, той вярва, че всички те са Божии създания, чийто единствен грях е, че им е отнета невинността.

- Може и да е прав - каза Ерин. - Те не са имали думата дали да бъдат покварени. Обикновено са били покварявани насила, против волята им.

- Това няма значение - възрази Бернар. - Всички ние сме родени с първородния грях, който опетнява невинните ни души поради неподчинението на Адам и Ева в Райската градина. Този грях се отмива от нас единствено при свещеното тайнство на кръщението.

Ерин не изглеждаше убедена от доводите му.

- Навремето - продължи Бернар - си мислех, че аргументите на Юг са чисто теоретични. Когато той напусна и тръгна да скита по света, не получих никаква вест от него. Предположих, че е загинал, както става с мнозина, които са лишени от закрилата на Църквата.

- Но той е оцелял - каза Джордан.

- Един ден получих писмо. Пишеше ми, че се е усамотил в планините на Франция, че е намерил мир в грижите за изгубените и отчаяни създания на света.

- С което е имал предвид бласфемари и стригои ли? - попита Ерин.

Бернар кимна.

- Не казах на никого. Юг искаше единствено да бъде оставен на мира, да живее на своята планина като свети Франциск. Проявих търпимост единствено защото той забрани убийството по склоновете на планината. Дори онези под негова закрила нямат правото да убиват, освен ако не са предизвикани да защитават убежището си.

Чутото не се хареса особено на Джордан.

- И как предлагате да минем през това изпитание, дори да имаме въпросния ключ?

- Трябва да идете в планината му не като нашественици, а като молители. - Бернар изгледа твърдо първо Джордан, после Рун. - Което означава, че не бива да наранявате нищо, което се изправи пред вас. Ако се провалите, Юг не само ще откаже да се срещне с вас, но и най-вероятно ще бъдете унищожени преди да сте излезли от горите.

- Значи трябва да изкатерим планина, пълна с чудовища - каза Джордан. - И да обръщаме другата буза, когато ни нападат.

Бернар вдигна пръст.

- И трябва да идете с дар, който Юг няма да може да откаже.

„Що за дар може да бъде това?“

- Щом привлечете вниманието му - наблегна кардиналът, - от вас ще зависи дали ще успеете да го убедите да ви помогне, да докажете, че мисията ви е достойна, че служи на интересите на всички, не само на сангвинистите, а на всички Божии създания.

- Значи ни предстои разходка в парка - рече Джордан. - И имаме caмo един ден или някъде там, за да го убедим да ни помогне да спасим света.

Бернар се намръщи неразбиращо.

- Заради пролетното равноденствие - обясни Ерин. - Един стенопис в лабораторията на Едуард Кели ни дава основания да мислим, че имаме време до утре по обед да попречим на Луцифер да се освободи от оковите си.

Докато тя обясняваше крайния им срок, Джордан си погледна часовника.

- Това означава, че разполагаме с около двайсет и седем часа.

- Но може да не става дума за това пролетно равноденствие - предположи Ерин. - Стенописът е бил създаден преди векове. Кой знае със сигурност какво го е вдъхновило?

Бернар не се хвана на думите ѝ - нито пък Джордан.

- Положението в света се влошава с всеки час - каза кардиналът. - Равновесието между доброто и злото е нарушено и всичко върви към разруха. Дори звездите се подреждат против нас и тази поличба подсказва, че утрешното равноденствие е важно.

- Каква поличба? - попита Ерин.

- Не сте ли чули? - попита кардиналът.

- Бяхме заети - отвърна Джордан.

- Ще има слънчево затъмнение... частично.

Ерин се намръщи.

- Слънцето от стенописа беше кървавочервено. Може би художникът се е опитвал да представи именно затъмнение.

Разговорът им бе прекъснат от почукване и всички се обърнаха към вратата.

Един от стражите надникна вътре и каза със стран- но нервен глас:

- Отец Корза, този посетител казва, че сте го извикали. Че искате да видите и двамата.

Стражът се отдръпна и видяха закръглената фигура на първия посетител - брат Патрик. Докато той влизаше, Рун стана и вдигна ръка за поздрав.

„И кой друг?“

Снежнобяла фигура скочи покрай монаха и едва не го събори на пода.

Джордан примигна от изненада. Създанието беше подрастващ лъв, голям колкото немска овчарка, с напълно бяла козина, сребристи нокти и златистокафяви очи.

Докато лъвът тичаше към тях, Джордан се измести, за да защити Ерин. Но лъвчето скочи право върху Рун, събори го на пода и започна да ближе лицето му.

И Джордан чу много необичаен звук.

Рун се смееше.

После лъвчето погледна Джордан и с един скок се озова до него и започна да души глезените и краката му. Джордан трябваше да избута любопитния му нос от чатала си.

- Да, здрасти и на теб. - Джордан се обърна към Бернар, спомнил си разказа му за любовта на Юг дьо Пайен към животните. - Нека позная. Това е въпросният „ключ“ към сърцето на приятеля ви.

Бернар гледаше животното с нескрит копнеж.

- Много повече от ключ.

Джордан клекна и зарови пръсти във все още късата грива на лъвчето. Щеше да е зашеметяваща гледка, когато порасне. В отговор то го побутна с глава в челото.

Когато главите им се докоснаха, през тялото на Джордан сякаш премина мълния. Белегът по рамото и гърдите му пламна.

„Какво става, по дяволите?“

Златните очи го погледнаха и Джордан не можеше да се извърне. Усещаше сроден дух, също като него докоснат от ангели.

Бернар беше прав.

„Определено си повече от това, което изглеждаш, мъниче“.

И тогава лъвчето изръмжа в лицето му и оголи зъби.

09:04

Рун посегна към лъвчето, изненадан от внезапната му агресивност към Джордан. Но преди да успее да го хване, то се извъртя и отскочи. После, без да престава да ръмжи, излезе в коридора. Козината му беше настръхнала.

Брат Патрик вдигна ръка.

- Оставете го! Доловило е някаква миризма!

Лъвчето тръгна по коридора и влезе в една от тъмните спални.

- Току-що бях там да взема одеяло - каза Джордан. - Стаята е празна.

За всеки случай Рун вдигна карамбита си от пода и тръгна след лъвчето. Останалите го последваха неуверено.

- Патрик - обърна се Рун към монаха, - извикай стражите.

Лъвчето пристъпваше снишено, опашката му се мяташе гневно. Поведе ги към изящния стар гардероб от едната страна на леглото. Ръмженето затихна, но погледът на лъвчето си остана прикован към вратите.

„Вътре има нещо“.

Рун изчака стражите да се появят и предпазливо тръгна покрай лъвчето.

Джордан мина от другата страна на животното със сабя в ръка. Посегна към дръжката и погледна въпросително Рун.

Рун кимна.

Джордан отвори вратата - и някаква дребна тъмна фигура скочи към тях, блъсна с рамо Джордан и го отхвърли към рамката на леглото. Рун замахна с извитото си оръжие и разряза плът, но ударът му беше само повърхностен.

Нападателят се движеше със свръхестествената скорост на стригой. Но Рун зърна за миг проблясването на бяла якичка. Сангвинист.

Бернар изблъска Ерин настрани, сграбчи сабята на един от стражите, завъртя се и посече противника във врата. Главата отлетя в коридора, а тялото се просна на пода.

Рун се огледа, за да се увери, че няма други заплахи.

- Светлина! - извика Бернар и посочи със сабята. - Дръпнете завесите в коридора!

Двамата стражи дръпнаха тежката коприна от прозорците. В коридора нахлу слънчева светлина.

Бернар се наведе и обърна главата, за да види лицето на нападателя. После смаяно отстъпи крачка назад.

- Това е отец... отец Грегъри.

Рун хвана Бернар, помъкна го обратно към кабинета, далеч от главата на бившия му вече помощник, и нареди на стражите:

- Претърсете всички помещения. И тялото също. Гледайте за черни белези по кожата.

Всички последваха Рун в кабинета. Лъвчето вървеше след тях.

Ерин обгърна тялото си с ръце: даваше си сметка, че вече няма безопасни места. На Рун му се искаше да я утеши по някакъв начин, но тя беше права.

Гласът на Бернар трепереше.

- Възможно... възможно ли е да е от капките кръв на Луцифер? Може да се е заразил като мен. Той ми ги донесе.

- Не - уверено каза Ерин. - Асистентът ви щеше да се освободи, когато унищожих камъните. Също като вас. Мисля, че по-скоро ви е донесъл нарочно камъните снощи, защото е знаел, че злото им ще ви овладее. Някакъв друг мрак го е покорил.

Думите ѝ бяха потвърдени, когато един от стражите се появи на вратата.

- Останалите стаи са чисти. Но открихме черен отпечатък върху гърба на отец Грегъри.

- Легион - каза Ерин.

- Значи неговото зло е още живо. - Рун се бе опасявал, че е станало точно така.

- Явно. - Ерин погледна към коридора. - И ако е подслушвал разговора ни, трябва да приемем, че знае толкова, колкото и ние.

Джордан застана до нея.

- В такъв случай трябва да стигнем до Юг преди Легион.

Бернар кимна и каза:

- Разполагаме с едно преимущество.

- Какво? - попита Джордан.

Кардиналът погледна лъвчето.

- С това благословено създание.

Изненадан, Рун погледна Патрик.

- Не съм разкривал тайната ни - каза монахът.

- Така е, Рун - каза Бернар, сякаш Рун можеше да му повярва. - Но нищо не е далеч от очите и ушите на онези, които са ми верни, както тук, така и във Ватикана. Освен това един лъв в папско имение не би могъл да остане незабелязан. Особено този.

Бернар постави ръка на главата на лъвчето, но то се дръпна.

„Ясен знак за добра преценка“.

- Той е напълно ново създание - рече Бернар. - И именно затова ще очарова Юг дьо Пайен.

Лъвчето се потърка в бедрото на Рун и замърка. Рун докосна копринената му глава. Ерин се усмихна и протегна ръка. Лъвчето я подуши и зарови игриво нос в дланта ѝ.

- Къде го намери? - попита тя.

Рун им разказа набързо историята и завърши с думите:

- Мисля, че ангелският огън е пощадил малкото в утробата и го е благословил със сегашната му форма.

- Ако си прав - замислено каза Джордан, - то става дума за същия огън, който излекува мен. Дар от Томи.

- Погледна надолу към лъвчето. - Това ни прави нещо като кръвни братя, мъник.

Рун местеше поглед от Джордан към лъвчето и об- ратно. И двамата наистина бяха благословени от един и същи източник. Може би имаше причина да се озоват заедно в една и съща стая. Това му вдъхна известна надежда.

Но в същото време изпита и страх - знаеше, че противникът им още е някъде наблизо, като тъмно огледало на светлината. Беше успял да проникне в самото сърце на ордена и да го отрови.

На кого можеха да се доверят?

Погледна Ерин и Джордан. Едно знаеше със сигурност.

„Мога да се доверя на тях, на сърцата им“.

27.

19 март, 10:01

Прага, Чехия

Легион почувства откъсването на черното пипало, отрязано от сребро. Докато се гърчеше и прибираше, то върна съзнанието си в мрака на студеното мазе под старата сграда в Прага. Живеещите на горните етажи вече бяха мъртви, със завинаги замлъкнали сърца.

Разтвори устни и остави още кръв да потече по съсухрения му език надолу в изгореното гърло. Слугите му вече бяха малко, само онези, които бе успял да удържи, когато съсъдът му бе така увреден. Зейналата рана в гърдите му вече се беше затворила. Счупените кости бяха зараснали. Почернялата от огъня кожа се белеше на огромни парцали, сякаш бе змийска.

Но той остана вкопчен в това минало, остави го да го гори като огъня, който беше изгорил това крехко тяло.

Спомни си ноктите и зъбите, които го извлякоха от димящите руини на онази зла къща. Беше смъкнат надолу по стъпала в мрака. Знаеше кой е благодетелят му. Сега той се беше отпуснал до него, поемаше дълбоко дъх, винаги нащрек, винаги готов да го защити.

Адският вълк.

Щом се озова тук, Легион отдръпна сенките си от почти угасналия пламък на Леополд - беше ги обвил около него, тъй като беше принуден да го защитава. Ако Леополд умреше, Легион щеше да изгуби опората си в този свят и да бъде запратен обратно в безформения мрак. Затова подхранваше пламъка - за да запази съсъда си. Това изискваше всичките му сили и се наложи да се лиши от множество разклонения, като освободи онези, които беше поробил.

Но не всички.

Макар дървото да беше свирепо окастрено, коренът му бе оцелял.

„И ще порасна отново, още по-силен“.

След като вълкът го довлече тук, Легион се докосна до онези, които още бяха под игото му, и ги събра, заповяда им да избият всички горе, за да му донесат прясна кръв, която да съживи и подсили съсъда му. Затърси други очи, за да открие колко са останали в другите земи и да стигне до онези, които се бяха освободили, когато той падна. Насочи ги в една-единствена посока.

„Всички освен мен“.

Бе прехвърлил съзнанието си в един свещеник от ордена на сангвинистите. Беше го белязал преди да напусне Рим. Беше научил за него от сангвиниста, когото беляза в сянката на стените на Ватикана. Толкова лесно бе да примами другия - използва простото доверие на жертвата в събрата сангвинист, който го доведе при него, при Легион.

Как беше крещял онзи свещеник, когато го видя - но всичко свърши, когато той го хвана, съблече го и постави дланта си върху кръста му, оставяйки там знака си.

И точно през тези очи и уши бе шпионирал врага си и бе научил онова, което знаеше той.

„Което сега знам и аз...“

Опитът му да ги поквари с черната кръв на тъмния ангел може и да се бе провалил в Прага, но той знаеше накъде ще тръгнат сега.

„Накъдето ще тръгна аз...“

Да намери камъните.

Трябваха му и трите, за да увеличи силата им и да изкове ключа за оковите на Луцифер. А после той щеше да доведе царството на човечеството до огнен край.

Ръката му намери пипнешком вълка и той усети дивотата зад покварата, отправи й обещание.

„Ще ти върна рая... на теб и на мен“.

На новия тъмен владетел.