Пъклена кръв

16.

18 март, 14:40

Във въздуха над Чехия

Елизабет седеше в задната част на хеликоптера, вкопчена с две ръце в предпазния си колан. Реки, дървета и градчета профучаваха със замайваща скорост под малката машина. От прозореца ѝ се виждаше свят играчка, а тя беше детето, което гледаше надолу към него, готово да си играе.

Изгарящото вино се бореше с тъмната сила в кръвта ѝ. Въпреки това тя се чувстваше отново цяла, отново добре за първи път от месеци.

„Такава съм и такава ми е определено да бъда“.

Може би можеше дори да прости на Рун за всичко, което ѝ беше сторил, защото той ѝ бе показал пътя дотук, той я бе довел до този момент.

През целия полет от Венеция Рун ѝ хвърляше продължителни погледи, сякаш очакваше, че всеки миг ще изчезне. Отсреща Ерин и Джордан бързо бяха заспали, а София и Кристиан седяха заедно в пилотската кабина и пилотираха хеликоптера по безкрайните въздушни реки.

Беше изумително да се живее в тази епоха.

„И аз ще се възползвам изцяло от този живот“.

Загледа се в простиращите се пред тях земи - знаеше, че скоро ще пристигнат в Прага. Зачуди се дали ще познае града, или той ще ѝ е чужд, както ѝ бе чужд и Рим. Всъщност не я беше грижа. Можеше да се учи и да се приспособява към промените, които бяха настъпили и винаги щяха да настъпват.

Но не сама.

Представи си лицето на Томи. Той я беше научил на толкова много неща за модерните времена. В замяна тя щеше да го научи на чудесата на нощта, на удоволствията на кръвта, на потока на времето, което никога нямаше да ги докосне отново.

Усмихна се.

„На кого му е нужно слънце при такова светло бъдеще?“

Радиото изпращя в слушалките ѝ. Гласът на Кристиан събуди другите и накара Рун да седне по-изправен.

- Наближаваме Прага.

Рун забеляза усмивката ѝ и също се усмихна.

- Изглеждаш добре.

- И съм добре... много добре.

Тъмните му очи бяха щастливи и мили. Щеше да го заболи, когато тя напуснеше ордена. Елизабет се изненада, като си даде сметка колко много я тормози тази мисъл.

Загледа се отново през прозореца. Хеликоптерът се носеше над модерни постройки от стъкло и грозни сгради, но по-нататък тя видя старата част на града, с червени керемидени покриви и лъкатушещи тесни улички.

Докато летяха над широката Вълтава, видя широкия мост, прехвърлен над водата в поредица от величествени арки. Зарадва се, че не всичко се е променило. Прага все още бе запазила много от своите кули и забележителности.

- Това е Карловият мост - каза Ерин, след като проследи погледа ѝ.

Елизабет сдържа ироничната си усмивка. В миналото беше известен просто като Каменния мост. Загледа се как хората се разхождат по него. По нейно време мостът беше задръстен от коне и екипажи.

„Някои неща все пак са се променили“.

Докато хеликоптерът се насочваше към центъра, Елизабет гледаше жадно, търсеше улици и сгради, които помнеше от миналото. Видя двете кули на църквата „Дева Мария пред Тин“ до градския площад. Кулата на кметството все още се красеше от великолепието на Орлой, прочутия градски астрономически часовник.

Ерин отново беше проследила погледа ѝ.

- Този средновековен часовник е истинско чудо. Според преданието майсторът на часовника бил ослепен от градските съветници, за да не направи друг.

Елизабет кимна и каза:

- С нажежен ръжен.

- Жестока награда - отбеляза Джордан. - Чудесен бонус за добре свършена работа.

- Времената бяха жестоки - каза Елизабет. - Но се говореше, че часовникарят си отмъстил, като влязъл пипнешком в кулата и унищожил деликатния механизъм, след което умрял там. Цели сто години не успяха да го поправят.

Елизабет се загледа в чудатия циферблат. Хубаво беше, че част от миналото все още се пази и почита. Макар часовникарят да бе умрял, шедьовърът му бе оцелял.

„И аз ще оцелея“.

- След няколко минути кацаме - уведоми ги Кристиан.

Телефонът завибрира дълбоко в джоба на Елизабет. Тя го покри с длан, като се надяваше Рун да не го е чул от рева на двигателя и слушалките на ушите му. Трябваше да е Томи. Но защо се обаждаше? Като се боеше от най-лошото, Елизабет се размърда неспокойно на мястото си. Искаше ѝ се да може да поговори с момчето. Но за целта трябваше да остане за момент сама.

След като вибрирането престана, тя стисна силно ръце. Искаше да кацнат час по-скоро.

За щастие не им отне много време. Както бе казал Кристиан, след минути бяха на земята. След кратка борба с колана Елизабет излезе и последва останалите към някаква дълга ниска сграда.

Въздухът тук бе по-студен, отколкото във Венеция, но въпреки това тя гореше. Вдигна длан към слънцето. Като стригой кожата ѝ би трябвало да се е покрила с мехури, но явно светата кръв я защитаваше. Но не напълно. Вътре в нея оставаше достатъчно мрак, който слънчевата светлина продължаваше да жили болезнено. Елизабет свали ръка и наведе глава, за да скрие лицето си в сянката на забрадката.

Рун забеляза реакцията ѝ и каза:

- С времето ще свикнеш.

Тя се намръщи. Дори денят беше наказание за сангвинистите. Животът им бе постоянно приспособяване и болка. Тя копнееше да се освободи от тези ограничения... да бъде отново свободна.

„Но още не“.

Влязоха в терминала на летището и тя се намръщи на грозната му утилитарност и безличие. Всичко беше сиво и бяло. Хората в тази модерна епоха като че ли се страхуваха от цветовете.

- Мога ли да отскоча да си измия лицето и ръцете? - попита тя Рун с надеждата да откъсне свободен момент, за да се обади на Томи. - Пътуването съвсем ме замая.

- Аз ще я заведа - предложи София: обади се миг по-рано от необходимото, с което всъщност издаде недоверието си.

- Благодаря, сестро - каза Елизабет.

София я поведе по един страничен коридор към тоалетна с много кабинки и влезе с нея. Елизабет отиде до умивалника и изми ръцете си с топлата вода. София застана до нея и наплиска лицето си.

Елизабет използва момента да огледа тъмнокожата жена, като се питаше каква ли е била преди да стане сангвинист. Дали е имала семейство, което е изоставила преди много години? Какви жестокости е извършила като стригой, преди да приеме светото вино?

Но лицето на жената си оставаше стоическа маска и скриваше болката от миналото, ако такава изобщо имаше. Елизабет знаеше, че би трябвало да има.

„Всички сме измъчвани по един или друг начин“.

Представи си сина си Павел, спомни си звънкия му смях.

Приличаше на живот, но в действителност беше сборище на духове. Колкото по-дълго живееш, толкова повече сенки те преследват. Загледа отражението си в огледалото, изненадана от самотната сълза, стичаща се по бузата ѝ.

Вместо да я избърше, тя я използва.

- Мога ли да остана за момент сама?

София изглеждаше готова да възрази, но лицето ѝ омекна, когато видя сълзата. Въпреки това се огледа за евентуални прозорци или други пътища за бягство. След като не откри такива, докосна Елизабет по ръката и отстъпи назад.

- Ще изчакам отвън.

Щом София излезе, Елизабет извади телефона. Остави водата да тече, за да заглуши гласа си, и набра номера на Томи.

Той вдигна моментално.

- Елизабет, благодаря, че се обади. Хващаш ме точно навреме.

Тя изпита облекчение, че гласът му звучи спокойно.

- Всичко наред ли е?

- Достатъчно добре - отвърна той. - Просто съм развълнуван, че ще те видя скоро.

Тя се намръщи неразбиращо. Момчето не можеше да знае, че възнамерява да иде при него веднага щом успее да се измъкне.

- Какво искаш да кажеш?

- Дойде един свещеник. Ще ме заведе в Рим.

Елизабет се вцепени.

- Свещеник ли? - Мислите ѝ запрепускаха диво, помъчи се да проумее чутото. Беше неочаквано и намирисваше на капан. - Томи, недей...

- Момент - прекъсна я Томи. Елизабет го чу да говори с някого на заден план, после той отново вдигна слушалката. - Леля ми казва, че трябва да затварям. Колата е дошла. Утре ще се видим.

Гласът му изгаряше от нетърпение. Изпълни я ужасът.

- Не тръгвай с този свещеник! - остро го предупреди тя.

Но връзката беше прекъснала. Тя набра номера отново. Телефонът звънеше и звънеше, но Томи не отговори. Елизабет изтръпна, като си представи причините, поради които биха могли да го вземат.

Може би го измъкваха на сигурно място заради атаките на стригоите.

Заряза тази надежда - знаеше, че Църквата вече не се интересува и от момчето.

„Тогава къде го водят? Защо Томи е станал отново така важен за тях?“

И разбра.

„Заради мен“.

Църквата знаеше, че Томи е важен за нея. Някой беше поел контрол над момчето с намерението да го използва като пешка, като начин да ѝ сложи нашийник. Само един свещеник би използвал едно невинно дете като инструмент. Макар и арестуван, злодеят още можеше да упражнява силата си.

Кардинал Бернар.

Заби юмрук в огледалото. От юмрука ѝ към краищата се появиха радиални пукнатини.

Погледна към вратата. София чакаше отвън. Да счупи огледалото беше прибързана постъпка, причинена от яростта. Ако искаше да спаси Томи, трябваше да е по-умна. Преди София да влезе да провери какво става, тя спря водата и забърза към изхода.

Когато излезе, София я изгледа подозрително.

Елизабет оправи забрадката си и докосна броеницата. Среброто опари пръстите ѝ. Тя използва кратката болка, за да се овладее, и каза:

- Аз... готова съм да продължим.

Върнаха се при другите.

Ерин беше отворила карта на телефона си - поредното чудо на тази модерна епоха.

- Намираме се недалеч от стария дворец. Повечето алхимически лаборатории са там.

- Лабораторията, която търсим, не е там. Трябва да идем в центъра на града, при Орлой - каза Елизабет с намерението да изчака удобен момент.

„Ще чакам и ще наблюдавам“.

Нейният момент щеше да дойде.

Както и на Бернар.

15:10

Докато вървяха към изхода на терминала, Ерин намести раницата на гърба си. Добре си даваше сметка, че носи Кървавото евангелие. Знаеше, че би трябвало да остави книгата на сигурно място в Рим, но тя бе свързана с нея и затова нямаше начин да го направи.

Да, книгата вече беше част от нея.

Отпред Рун вървеше до графинята, грациозен като пантера в тъмните си джинси и дългото черно палто. В плавната походка на Елизабет пък се долавяше заповедническа нотка. Двамата бяха красива двойка и Ерин усети как ревността я жегва с неочаквана сила. Това я изненада. Дали не ѝ се искаше да бъде жената до Рун, ако подобно нещо изобщо беше възможно?

Погледна Джордан. Сините му очи оглеждаха помещението, винаги нащрек за евентуална опасност, но раменете му бяха отпуснати и спокойни. Волевата му брадичка беше покрита със златиста четина. Ерин си спомни как наболите косъмчета гьделичкаха корема и гърдите ѝ.

Джордан я улови, че го гледа, и тя сс изчерви и заби поглед в земята.

Когато излязоха в хладния следобед, Елизабет намести забрадката, за да скрие по-добре лицето си. Дрехата на Рун също имаше качулка, но той не си направи труда да си я сложи.

Ерин сс обърна към Кристиан.

- Защо ми се струва, че слънцето тормози Елизабет повече от вас?

- Тя е новоприета - обясни Кристиан. - Не знам дали заради времето, или заради годините покаяние, но с възрастта сангвинистите стават все по-издръжливи на дневната светлина.

- Как е възможно да не знаете каква е точната причина? - попита Ерин, изненадана от липсата на интерес на сангвинистите към собствената им природа. - Не можете да си оставите мозъка на гардероб. Какво лошо има да разберете какво ви е било сторено?

Отговори София, която вървеше от другата страна на Кристиан.

- „Надявай се на Господа от все сърце и не се осланяй на твоя разум“¹¹¹ - цитира тя малко по-остро от необходимото. - Това не бива да се поставя под въпрос.

- Да бъдеш сангвинист не означава да вървиш по пътя на научното откритие — добави Кристиан. - Нашият път е пътят на вярата. „А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда¹²²“. При тези неща няма доказване.

Джордан завъртя очи.

- Може би ако бяхте задавали повече въпроси преди, сега нямаше да сме в такава каша.

Никой не възрази и Кристиан посочи напред към малко кафене с маси навън.

- Какво ще кажете за малко зареждане? Очаква ни тежък ден.

Единствено Ерин и Джордан се нуждаеха от „зареждане“, но Кристиан беше прав. Малко кофеин щеше да им се отрази добре... а много беше за предпочитане.

Кристиан влезе вътре да поръча, докато Джордан събираше две малки кръгли масички под един чадър. Кристиан се върна с поднос с две кафета в големи чаши и чиния сладкиши. Преди да остави подноса, се наведе и вдиша ароматната пара.

Въздъхна с наслада.

Ерин се усмихна, но с крайчеца на окото си забеляза как устните на София се свиха с отвращение. Сангвинистите смятаха всяка проява на човещина за слабост. Ерин обаче намираше тези човешки черти у Кристиан за приятни - заради тях му се доверяваше повече, а не по-малко.

Ерин обгърна чашата си с длани, за да се стопли, да се успокои. Погледна другите.

- Какъв е планът? Имам чувството, че се движим пипнешком, като слепци. Време е да променим това. Време е да започнем да задаваме трудните въпроси. Например за природата на сангвинистите и стригоите. Това изглежда жизненоважно за мисията ни.

Джордан кимна и изгледа многозначително Кристиан и София.

- Колкото по-малко знаем, толкова по-голяма е вероятността от провал.

- Съгласна съм - рече Елизабет. - Невежеството не ни е послужило в миналото, няма да ни послужи и сега. Има неща, които Църквата трябва да знае. Имала е две хиляди години да изучава тези теми, но въпреки това не може да отговори на най-прости въпроси. Като на този какво вдъхва живот на един стригой?

- Или на друг - как се променяте, когато положите клетвата на сангвинист? - добави Ерин. - Как виното ви поддържа?

Въпросите ѝ предизвикаха кратка, но разгорещена дискусия. Рун и София застанаха на страната на вярата и Бог. Ерин, Джордан и Елизабет настояваха за научен метод и мислене. Кристиан пое ролята на колебаещия се, който се опитва да намери обща основа.

В крайна сметка се разделиха още повече.

Ерин избута празната си чаша. В чинията бяха останали само трохи от сладкишите. Джордан бе хапнал само една хапка от датския си ябълков пай, но май му беше дошло до гуша - ако не от кафето и сладкиша, то поне от разговора.

- Трябва да тръгваме - каза той и стана.

София си погледна часовника.

- Джордан е прав. Губим време.

Ерин преглътна острия си отговор, тъй като разбираше, че от него няма полза.

За изненада на всички Елизабет отвърна по-помирително.

- Може пък да открием отговорите на тези въпроси в лабораторията на Джон Дий.

Ерин стана.

„По-добре наистина да ги намерим... или светът е обречен“.

17.

18 март, 15:40

Прага, Чехия

Рун стоеше до Елизабет в центъра на стария градски площад на Прага. Бяха се събрали облаци и започна да ръми, лекият дъжд шепнеше по паважа. Елизабет бе спряла и се взираше в златния циферблат на астрономическия часовник, прочутия Орлой. После насочи вниманието си към околните сгради.

- И къде точно е лабораторията на онзи тип? - попита Джордан.

- Трябва да се ориентирам - каза Елизабет. - Доста неща са се променили, но за щастие, други не са.

Рун се загледа в множеството припокриващи се дискове и символи на часовника. Вече беше почти четири следобед, което означаваше, че имат още два и половина часа дневна светлина.

Ерин се сгуши в тънкото си синьо яке.

- Лично аз бих предположила, че лабораторията на Джон Дий трябва да е някъде на Алеята на алхимиците, до Пражкия замък.

- И би сгрешила - с надменен тон отвърна Елизабет. - Много алхимици са имали работилници на онази алея, но повечето тайни занимания са се вършели в този район.

- И в такъв случай къде е лабораторията на Дий? - попита София.

Елизабет бавно се отдалечи от часовника към центъра на площада и бавно се завъртя в кръг като стрелката на компас, опитваща се да намери севера. Накрая посочи една тясна уличка, започваща от площада. От двете ѝ страни се издигаха високи жилищни сгради.

- Освен ако не е била разрушена, лабораторията му се намира в тази посока.

Ерин се намръщи разтревожено. Рун разбираше загрижеността ѝ. Ако лабораторията беше изчезнала, щяха не само да са били напразно път, но и щяха да останат изгубени, без да знаят как да продължат нататък.

Елизабет тръгна. София забърза до нея, а Рун изостана с другите.

Ерин оглеждаше историческите забележителности, но мислите й бяха насочени към едно по-скорошно събитие.

- През 2002 година - каза тя, като махна с ръка, - Прага пострада сериозно от наводнение. Река Вълтава излязла от бреговете си и потопила града. Когато водата се оттеглила, цели части от централните улици, включително и тази, ако не се лъжа, се сринали, разкривайки отдавна забравени средновековни тунели, помещения, работилници... дори алхимически лаборатории. - Кимна към камъните под краката си. - През годините милиони хора са минавали над тези тунели, без да подозират за съществуването им. Това предизвика голямо вълнение в археологическата общност.

Пред тях Елизабет изруга на унгарски. Всички забързаха към нея. Тя беше спряла до дървен знак, висящ над улицата. Тъмносините врати до него бяха отворени. Веждите на Елизабет се бяха сключили гневно. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще откъсне знака от металните му панти.

На една от вратите имаше блестящ сребрист кръг около две колби, свързани с тръби. Около символа бяха изписани думите Speculum Alchemiae Muzeum Prague.

- Музей! - изсъска тя. - Така ли вашата епоха пази тайните си?

- Очевидно - рече Джордан.

Рун пристъпи напред. От рамка от ковано желязо, закрепена на вратата, висяха крушовидни съдове. Всеки имаше златна табелка, на която беше написано какво съдържа: „Еликсир на паметта“, „Еликсир на здравето“ и „Еликсир на вечната младост“.

Рун помнеше подобни настойки от детството си.

Кристиан сложи ръце на кръста си и погледна музея със съмнение.

- Нима книжата на Джон Дий са тук?

- Били са тук - поправи го Елизабет. - Навремето това беше съвсем обикновена на вид къща. Имаше салон отпред и дневна отзад, където алхимиците приемаха гости и разговаряха за работата си. Идваха и учени като Тихо Брахе и рави Льов. Белобради старци, наведени над тигели и реторти. Както и шарлатани, разбира се, като онзи проклет Едуард Кели.

Дъждът валеше в очите на Рун и той избърса капките с ръка.

- Върху какво са работили?

- Върху какво ли не. Търсеха много неща, които се оказаха глупости или неуловими като философския камък, способен да превръща простите метали в злато, но направиха и много истински открития. - Тя тропна с малкия си крак по паважа. - Открития, които по-късно бяха изгубени. Неща, за които вашите модерни умове дори не могат да помислят. А сега сте превърнали тази къща в място за детско забавление.

- Е, така и така дойдохме чак тук - каза Кристиан и мина покрай тях. - Нищо не ни пречи да погледнем.

Всички го последваха, като помъкнаха и Елизабет въпреки протестите ѝ.

Посрещнаха ги две жени зад рецепция. По-възрастната, прошарена брюнетка, нанизваше мъниста на огърлица, а по-младата, вероятно нейна дъщеря, бършеше стъклена витрина с четка за прах с дълга дръжка.

Рун огледа помещението. Приклекна под някакви сухи билки, окачени на засводения таван. Покрай всички стени се издигаха дървени рафтове, заети от всевъзможни книги, стъклария и керамика. Вдясно от рецепцията имаше голяма дървена врата, затворена.

Елизабет мина покрай тях, отиде направо при рецепцията и се обърна към по-възрастната жена.

- Възможно ли е да видим приемната? И може би помещенията долу?

- Разбира се, сестро. - Жената я погледна над полукръглите си очила, като че ли леко развеселена от компанията от монахини и свещеници с бели якички. - Предлагаме обиколки.

Елизабет изглеждаше отвратена, но Кристиан побърза да се намеси:

- Шест билета, ако обичате. Кога е следващата обиколка?

- Веднага - отвърна жената, взе парите от Кристиан и даде на всеки по един голям билет.

По-младата жена се усмихна на Джордан. Имаше мили кафяви очи и изглеждаше на около двайсет и пет. Дългата ѝ тъмна коса беше прибрана в кок и вързана с пурпурна лента. Цветът отговаряше на цвета на ризата ѝ и на тясната пола, свършваща доста над коленете.

Елизабет пристъпи между нея и Рун и изгледа неодобрително тясното ѝ облекло.

- Аз съм Тереза - каза младата жена, като правеше всичко по силите си да не обръща внимание на изпепеляващия поглед на Елизабет. - Ще бъда ваш гид в алхимическата лаборатория. Моля, последвайте ме.

После отключи вратата с тежък ключ. Когато я отвори, ги лъхна миризма на влага и плесен. Рун настръхна, когато надуши и нещо друго. Спомни си дните, прекарани в египетската пустиня, и разпозна присъствието на същото зло, което бе преследвал в пясъците.

Огледа се, но не откри признаци за опасност. Другите сангвинисти явно не споделяха опасенията му. Въпреки това Рун се премести по-близо до Ерин.

16:24

Ерин прекрачи прага след Рун и се озова в тъмен коридор. Джордан, който вървеше след нея, кихна шумно от прахта. Може би имаше алергия към плесен. Въпреки това Рун подскочи от резкия звук и избута Ерин до стената с ръка, здрава като стомана.

Джордан, естествено, забеляза това и подметна:

- Внимавай да не се оригна. Тогава става наистина страшно.

Продължиха напред. Ерин разглеждаше маслените картини по двете стени. Приличаха на репродукции.

Тереза - вървеше заднешком - махна с ръка.

- Тези картини са на...

Елизабет я прекъсна и започна да сочи платната.

- Император Рудолф II, Тихо Брахе, рави Льов и лекарят на Рудолф... в момента не се сещам името му. Не си приличат особено.

След това мина покрай Тереза и влезе в една от стаите, сякаш отлично знаеше какво прави.

- Сестро! Чакайте! - Тереза забърза след Елизабет и всички ги последваха.

Елизабет спря в центъра на средно голямо помещение, долепила длани до гърдите си, сякаш се молеше, но Ерин не можеше да си представи, че подобно нещо е възможно. Високомерният ѝ поглед обходи стаята.

От тавана висешс кръгъл полилей с две рогати маски, който хвърляше жълтеникава светлина върху меча кожа, постлана пред мраморна камина. Вниманието на Ерин беше привлечено от антикварен шкаф, пълен със стари книги, черепи и образци в стъкленици.

Заинтригувана, тя пристъпи към него.

„Ето значи как е изглеждало това място преди четиристотин години“.

Елизабет отиде при едно бюро с гранитен плот до стената, погледна прозореца - завесата бе спусната, - огледа стаята и побита:

- Къде е камбаната?

- Камбана ли? - нервно попита Тереза. - Каква камбана?

- Пред този прозорец имаше огромна стъклена камбана. Толкова голяма, че побираше изправен човек. - Елизабет клекна и огледа плочите. - Беше оставила следи по пода. Джон Дий държеше устройството тук, а не в основната си лаборатория долу, защото се нуждаеше от слънчева светлина за експериментите си.

Ерин клекна до нея и прокара пръсти по пода.

- Плочките нови ли са?

Тереза кимна.

- Мисля, че да.

Елизабет се изправи със сумтене и избърса длани във влажната си дреха.

- Къде са закарали камбаната?

- Нямам представа за какво говорите - отвърна Тереза. - Доколкото знам, никога не е имало никаква камбана.

И промърмори нещо под нос. Звучеше като ругатня на чешки. Елизабет ѝ отвърна рязко на същия език, от което водачката им преглътна.

Джордан застана до Тереза и я докосна окуражително по ръката.

- Какво ще кажете да оставим тази симпатична млада жена да ни каже онова, което знае? В края на краищата платихме за пълна обиколка.

Елизабет като че ли се канеше да каже нещо, но вместо това прибра ръце зад гърба си и пак погледна към мястото, където беше очаквала да открие камбаната.

Тереза пое дълбоко дъх и се опита отново да влезе в ролята си.

- Т-това е стаята, в която алхимиците приемали гости, но не става дума за обикновена дневна. Както виждате, във всеки ъгъл са поставени алхимическите символи на четирите елемента - земя, въздух, огън и вода.

Ерин бавно се завъртя да огледа всеки символ. До нея Елизабет отиде до камината, като стоеше с гръб към водачката им. Опря се на лавицата, сякаш не се чувстваше добре.

Тереза продължи по-уверено, явно доволна, че сприхавата монахиня вече не ѝ досажда.

- Енергията от тези сили се събирала от полилея в центъра на помещението. Тя била използвана за най-различни окултни и алхимически цели. Ако дойдете до шкафа, ще ви покажа...

Ерин се дръпна, застана до Елизабет, която вече стоеше с гръб към камината, и попита тихо:

- Какво правите?

- Дий имаше скривалище в мраморната лавица - също така тихо отвърна Елизабет. - Държал е там зеления диамант, когато още е бил цял. Току-що проверих.

- Открихте ли нещо?

Елизабет разтвори длан и ѝ показа парче хартия.

- Само това.

Ерин видя върху листчето поредица необичайни символи.

- Име, написано на енохов език - обясни Елизабет.

Ерин се загледа в странните букви. Знаеше, че Джон Дий е създал свой език и писменост, но никога не ги беше учила.

- Какво име?

- Белмагел.

Ерин се намръщи замислено. Името не ѝ говореше нищо.

- Белмагел е ангелът, с който уж разговарял Едуард Кели по време на сеансите с Джон Дий. Дий не му вярваше особено и накрая между двамата настъпи разрив, но император Рудолф беше верен и непоколебим почитател на Кели.

- И кой според вас е оставил това листче?

- Само Рудолф, Дий и аз знаехме за съществуването на това скривалище. Рудолф беше много потаен по този въпрос. Дори бе наредил да убият майстора на камината, за да не разкрие съществуването на тайника. Ако Дий е оставил нещо там, Рудолф би го взел след смъртта му, така че предполагам, че бележката е оставена от самия Рудолф.

- Какво друго знаете за този Белмагел? - попита Ерин.

- Кели твърдеше, че общувал с два ангела. Судсама бил добър, създание от светлина, а Белмагел бил тъмен ангел, роден от злото.

Може би това беше следа. Групата наистина търсеше най-злия ангел от всички - Луцифер.

- Ако Рудолф е оставил това, то може да е съобщение за мен - обясни Елизабет. - Нещо, което бих разбрала единствено аз.

- Какво се е опитвал да ви каже?

Елизабет обезсърчено поклати глава.

- Трябва да е нещо свързано с онзи шарлатан Кели. Може би бележката е била скрита, за да насочи мен към него, към къщата му.

- Къде е живял той?

- Имаше много къщи. Кой знае дали някоя от тях още стои?

Ерин погледна човека, който би могъл да знае, и вдигна ръка.

- Тереза, може ли един въпрос?

Младата жена се обърна към нея.

- Да?

- Едуард Кели е бил близък с Джон Дий. Знаете ли къде е живял и дали сградата още съществува?

Очите ѝ се разшириха. Явно беше доволна, че знае отговора.

- Разбира се. Сградата е прочута. Нарича се Faustus dum, Къщата на Фауст. Намира се на Карловия площад, но не е отворена за туристи.

Ерин погледна Елизабет. Графинята кимна едва-едва - знаеше къде се намира къщата. Ако се съдеше по мрачното ѝ изражение, мястото не ѝ допадаше.

Тереза продължи лекцията си, а Ерин тихо попита Елизабет:

- Какво знаете за Къщата на Фауст?

- Място с много лоша слава. Преди Кели да се нанесе, там живееше астрологът на Рудолф Якоб Кручинек с двамата си сина. По-късно по-малкият уби по-големия, уж заради някакво скрито в къщата съкровище. Самият Кели напълни мястото с какви ли не номера. Врати, които се отварят сами, летящи стълби, дръжки, които те разтърсват, ако ги докоснеш.

Изсумтя презрително и продължи:

- Онзи тип беше лъжец и мошеник. Но къщата... тя си е истинско зло. Именно затова е свързана с легендата за Фауст.

- Защото сключил договор с дявола ли?

- Някои твърдят, че самият Фауст е живял там и че именно от тази къща бил завлечен в Ада, направо през покрива.

Ерин погледна графинята със съмнение.

Тя сви рамене.

- Легенда или не, с къщата са свързани странни случки. Загадъчни изчезвания, силни трясъци посред нощ, странни светлини.

Ерин посочи бележката с еноховия надпис.

- Възможно ли е Рудолф да е оставил това съобщение за вас, за да ви насочи към Къщата на Фауст? Зеленият диамант е свързан с тъмен ангел, също като онова място.

- Може би...

Тереза пристъпи до шкафа и заговори по-високо:

- А сега да продължим с обиколката.

Избута шкафа настрани и зад него се видяха стъпала, водещи надолу.

- Супер! - възкликна Джордан като развълнувано хлапе. - Таен проход!

Тереза застана до тайното стълбище.

- Този проход води към тайна алхимическа лаборатория. Ако погледнете надолу, ще видите голяма метална халка на нивото на пода. Твърди се, че рави Льов оковавал за нея прочутия си голем, когато бил непослушен.

Ерин се усмихна, а сангвинистите погледнаха скептично халката. Явно вярваха в стригои и ангели, но не и в глинени великани, съживени от алхимици. Може би пък все някъде трябваше да се тегли черта между реалност и измишльотини.

Тереза ги поведе надолу.

Елизабет побутна халката с върха на обувката си, докато минаваше покрай нея, и прошепна:

- Ама че глупост! Дий връзваше вълк за тази халка. Звярът слушаше единствено него. В деня на смъртта му Рудолф наредил да го убият, за да влезе в стаята.

Ерин слезе последна по каменните стъпала. Стълбището беше тясно, така че вървяха в колона. В основата му започваше тунел и Тереза ги поведе напред. Ерин обаче спря да разгледа някаква метална врата отляво. Имаше квадратно прозорче на нивото на очите, като врата на затворническа килия. През отвора се виждаше друг тунел.

Водачката им забеляза интереса ѝ и каза:

- Зад тази врата има тунел, водещ към градския площад. Открихме го заедно с други тунели преди няколко години, след голямото наводнение. Отне доста време да разчистим калта.

Джордан погледна Ерин. Явно си бе спомнил, че им беше казала за наводнението.

- В стаята с пещта отпред открихме тунел, който минава под реката и стига чак до Пражкия замък - продължи Тереза.

Елизабет кимна и каза тихо:

- Рудолф използваше този тунел и други, за да се придвижва, без никой да знае къде е.

Ерин беше очарована от тези истории. Опита се да си представи епохата, когато наука, религия и политика са се смесвали, обвити в мистерии и легенди.

Продължиха напред. Джордан трябваше да върви приведен заради ниския таван. Накрая проходът свърши в малко помещение с кръгла метална печка в средата. Върху печката имаше метални съдове с дълги чучури, а пред отвора ѝ беше поставено духало. Всичко беше покрито със сажди - таванът, стените и дори каменните плочи на пода бяха черни.

Явно това беше стаята с пещта, за която бе споменала Тереза. В дъното ѝ имаше друга, водеща към съседно тъмно помещение. Тереза посочи към него.

- В съседната стая алхимиците работели върху трансмутацията, превръщането на обикновени метали в злато.

- Ама че глупост - промърмори Елизабет. - Кой би помислил, че можеш да превърнеш обикновен метал в злато?

Джордан я чу и я погледна ухилен.

- Всъщност възможно е. Ако бомбардираш определен вид живак с неутрони. За съжаление процесът струва повече от златото, което се получава. Освен това златото е радиоактивно и се разпада след няколко дни.

Елизабет въздъхна престорено.

- Явно модерният човек не се е отказал от старите си страсти.

- Пещта и по-големите съдове са оригинални - каза Тереза, продължавайки историята си за опитите на алхимиците да създадат еликсира на вечната младост. - Открихме стъкленица от този еликсир, скрит в зазидано скривалище в стената на това помещение. Заедно с рецептата за приготвянето му.

Сега беше ред на Ерин да изсумти пренебрежително.

- И днес ли можете да го приготвите?

Тереза се усмихна.

- Става въпрос за сложен процес със седемдесет и седем билки, събрани на лунна светлина и накиснати във вино. Варенето продължава цяла година, но иначе да, може да бъде направено. Всъщност еликсирът се приготвя от монаси в един манастир в Бърно.

Дори Елизабет изглеждаше изненадана от думите ѝ.

Ерин огледа петстотингодишната времева капсула от света на алхимиците. Обиколи стаята, като разглеждаше пещта и стъкларията. Забеляза зад пещта малка врата.

„Явно оттам започва тунелът към замъка“.

Рун внезапно се озова до нея и хвана ръката ѝ. Тя се обърна и едва сега забеляза, че сангвинистите са замръзнали и гледат нагоре. Дори Елизабет беше вдигнала глава към тавана.

- Какво има? - попита Джордан. Ръката му инстинктивно посегна към колана, където обикновено държеше картечния си пистолет, но поради чешките закони не му бе позволено да мине през митницата въоръжен.

- Кръв - прошепна Рун, като гледаше към тунела, водещ към помещенията горе. - Много кръв.

18.

18 март, 16:39

Прага, Чехия

„Кръвта пари на езика ми...“ Легион знаеше, че всъщност езикът не е неговият. Тялото му, загнездено дълбоко в черния съсъд Леополд, лежеше проснато в задната част на ръмжаща кола. Прозорците бяха затъмнени и засенчваха изгарящото следобедно слънце. Усещаше, че залезът наближава, но дотогава трябваше да ловува от разстояние, да гледа през други очи, да насочва волята си в онези, които носеха знака му.

До него жената сангвинист Абигейл управляваше колата, този мощен боботещ черен кон, който бълваше отровни облаци след себе си. Тя сякаш не забелязваше слънцето. Виното на сангвинистите я защитаваше от светлината, светостта му действаше като щит.

Легион бе твърдо решен да дамгоса и други като нея, да създаде сили, способни да се движат на светло и тъмно, да подсили редиците си за предстоящата война.

Кръвта го призова отново, насочи съзнанието му към роба, който пируваше със старата жена в малката стаичка, пълна с изсушени билки, прах и книги. Простря сетивата си още повече и видя още три чифта очи. Още трима роби, подчинени на волята му, се промъкваха по тъмни тунели и наближаваха плячката, скрита долу.

Легион беше събрал тях и други в града, за да унищожи древното пророчество, въплътено в триото - Воина, Жената и Рицаря.

Нямаше да им остави нито миг покой, нямаше да им позволи да намерят убежище.

Възнамеряваше да убие смъртните, но онзи Корза...

„Ти ще си най-добрият ми роб, оръжие, което ще използвам срещу Небето“.

Но първо трябваше да принуди Рицаря да излезе на открито.

Вдигна ръка, като гледаше как вихрушката мрак се вие около нея. Изпрати заповед на онези, които носеха знака му.

„Убийте ги... но запазете Рицаря за мен“.

16:50

Джордан придърпа Ерин зад себе си в стаята с пещта. Рун, София и Кристиан извадиха оръжията си, без да откъсват погледи от стълбището, водещо нагоре към музея.

- Какво правите? - попита Тереза, когато видя оръжията, и сложи ръка пред гърлото си.

Ерин хвана другата ѝ ръка.

- Стой до мен.

Джордан пристъпи напред и взе единственото оръжие, което видя - стар ръжен, опрян на пещта.

Не беше картечният му пистолет, но се налагаше да се задоволи с това, с което разполага.

Елизабет го видя да се въоръжава и направи същото: хвана една стъкленица за гърлото и пръсна издутото ѝ дъно, сдобивайки се по този начин със стъклен кинжал.

Тереза ахна, но остана плътно до Ерин.

- Дим - каза стоящият до вратата Рун.

Джордан погледна над рамото му. От стълбището в края на тунела се носеха кълба тежък черен дим. Приземният етаж явно гореше.

- Ма... майка ми - ахна Тереза. Понечи да тръгне напред, но Ерин я задържа.

И с основание.

От пушека се появи тъмна фигура и приклекна - едър мъж с бръсната глава и мускулесто тяло. В едната си ръка държеше дълъг нож. Бялата му тениска беше оплискана с прясна алена кръв. Той оголи зъби и подуши въздуха като излязъл на лов хищник.

Докато създанието стоеше с вдигната глава, Джордан видя черния белег с формата на длан на гърлото му - белега, който го издаваше като поробен стригой като онзи, който ги бе нападнал в пещерата в Куме.

София също позна знака и изсъска.

Стригоят я чу - и се хвърли с невероятна скорост към тях.

Рун скочи напред в тунела, за да посрещне атаката, вдигнал сребърните карамбити, извити като дълги хищни нокти. Замахна, когато звярът стигна до него - но остриетата разсякоха единствено въздух.

Стригоят се сниши, обърна се и замахна с ножа си, но в последния миг обърна оръжието и фрасна с дръжката Рун отстрани по главата. Ударът отхвърли Рун към стената на тунела и го зашемети.

А стригоят скочи към София и Кристиан.

Елизабет пристъпи напред.

- Рун...

Джордан избута Ерин и Тереза назад и със закъснение осъзна грешката на защитата си. Зад него прозвуча скърцане на стари панти. Той се обърна точно когато някаква тъмна фигура се хвърли от малката врата, водеща към тайния тунел на Рудолф.

Стригоят откъсна Тереза от ръцете на Ерин и раздра гърлото на младата жена, удавяйки изненадания ѝ писък в кръв. Друг звяр - следваше го по петите - скочи към Ерин с дълъг нож в ръка.

Джордан стигна до Ерин, издърпа я зад себе си и блокира ножа на стригоя с ръжена. Когато стоманата звънна в желязото, му хрумна една мисъл.

„Не би трябвало да мога да се движа така бързо“.

Нямаше време да умува върху загадката, беше само благодарен, че е бърз.

Стригоят изръмжа изненадано, дръпна оръжието си и приклекна. Зад него другият звяр приключи с Тереза, застана до партньора си, изсъска към Джордан и от устата му пръсна кръв. Двамата като че ли бяха стреснати от силата и бързината на Джордан и проявяваха предпазливост.

Кристиан и София се присъединиха към Джордан и застанаха от двете му страни. Кристиан вдигна дълга сабя, София държеше две ками.

„Трима срещу двама... така ми харесва повече“.

И тогава от тунела се появи трети стригой, същински великан.

„Дотук с численото превъзходство“.

Ерин грабна някаква маша и викна:

- Трябва да излезем на слънце!

По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи.

А и слънцето клонеше към залез.

Трясъците зад тях показваха, че Рун и Елизабет още се борят с първия противник в тунела. Значи онзи път беше блокиран. Пък и стълбите така или иначе водеха към огън.

Джордан се съсредоточи върху тримата противници пред себе си. Зад тях от малката врата бълваше пушек, който донасяше миризма на горящо дърво и бензин. Явно нападателите бяха запалили огън и в онзи тунел, за да са сигурни, че никой няма да избяга през него.

Огромният стригой, който несъмнено бе лидерът на групата, избута другите двама. Лицето му беше цялото в белези, кучешките зъби - дълги и жълти. Той вдигна сабята си и я завъртя така бързо, че широкото острие се превърна в размазана сребърна ивица.

Кристиан пристъпи напред да пресрещне нападателя - и един от по-дребните скочи ниско, със свръхестествена скорост, и го събори на земята. Другият се метна към София и я блъсна към пещта.

Джордан вдигна ръжена. Осъзна, че гигантът е използвал драматичното си представление, за да ги разсее и да позволи на двамата по-дребни да атакуват сангвинистите, като по този начин елиминира основните заплахи.

И остави само Джордан и Ерин.

„Да те видим що за стока си, здравеняко“.

Джордан се хвърли към въоръжения стригой. Ръженът му посрещна сабята с оглушителен звън. Усети сблъсъка от раменете чак до петите си.

Но същото се отнасяше и за противника му.

Гигантът изпусна звънтящото си оръжие и отстъпи крачка назад. Устните му се изкривиха в презрителна усмивка и той се хвърли към Джордан.

Беше като сблъсък с камион. Джордан отлетя назад към една маса и пръсна стъкларията върху нея на парчета.

Зъби се впиха в ръката му под лакътя и стигнаха до костта.

Но вместо парализираща болка Джордан усети как ръката му пламна.

Стригоят изкрещя и го пусна. Залитна назад, като дереше лицето си. Джордан видя как плътта му се покри с мехури и пламна. Рукна черна кръв. Звярът падна и се загърчи на пода, а огънят се разпростря и запоглъща бързо тялото му.

Джордан погледна ранената си ръка, после отново погледна гиганта.

„Кръвта ми е отрова“.

Вместо страх го изпълни спокойствие, което ставаше все по-дълбоко, а всички движения в помещението сякаш минаха на забавен кадър. Звуците се чуваха приглушено. Светлината придоби златист оттенък и всичко стана някак мъгливо.

Стригоят, който се биеше със София, изпадна в паника от случилото се с гиганта и побягна към горящия тунел. Кристиан се възползва от изненадата и отсече главата на другия.

Джордан взе парче счупено стъкло от масата и без да се замисля, се хвърли към бягащия стригой. Сграбчи го отзад за врата и му преряза гърлото от ухо до ухо, след което пусна тялото да падне на земята.

Ерин го дърпаше за ръката и кашляше от пушека.

- Всичко се срутва - извика тя, гласът ѝ звучеше някак отдалече.

Побягнаха, като подбраха по пътя Кристиан и София.

В тунела Елизабет държеше първия стригой изотзад, докато Рун замахваше с ножа си. За Джордан свещеникът се движеше така бавно, че острието в ръката му отразяваше всяка прашинка светлина. Пръските черна кръв сякаш увиснаха във въздуха.

Ерин посочи покрай Рун към вратата до стълбите.

- Трябва да стигнем до тунела към стария градски площад!

Една греда се откърти от тавана и рухна на каменния под, пръскайки искри. Тунелът се изпълни с още дим.

- Закъсняхме! - извика Ерин.

17:02

Ерин се задушаваше в пушека, дробовете ѝ горяха, очите ѝ се бяха насълзили. В следващия миг Рун се озова до нея и я наметна с палтото си. За щастие, на сангвинистите не им бе нужно да дишат.

- Наведи се - предупреди я Рун.

Тя се подчини. Беше вдигнала мократа си от дъжда яка и дишаше през влажния плат. Кристиан и София водеха, като използваха силата си, за да разчистят път през горящите греди и купчините камък. Още отломки се изсипаха отгоре, когато помещенията започнаха да се срутват в тунела.

Малко по-напред Елизабет приклекна до вратата, водеща към единствения им изход. Пламъците изпълваха стълбището зад нея, превръщайки го в отвора на огромна камина.

Ерин погледна назад и се закашля. Джордан вървеше бавно след нея, сякаш без да забелязва пушека и жегата. Тя си спомни какво бе станало с огромния стригой, как плътта му кипна и как кръвта изригна от нея. Беше виждала подобни поражения и преди, когато ангелска кръв докосна един стригой.

Беше ли това още едно доказателство за ангелската природа на Джордан? И какво означаваше това за мъжа, когото обичаше?

Силно сгьржене на метал привлече погледа ѝ отново напред.

Елизабет бе откъртила вратата от пантите.

- По-бързо! - извика тя, като изтърсваше горящи въглени от раменете си, шмугна се в мрака и изчезна от поглед.

Ерин се уплаши, че тя спокойно може да използва тази възможност и да избяга.

„И не бих я винила“.

Всички се втурнаха в тунела и се затичаха, гонени от дима.

Кристиан и София вървяха рамо до рамо отпред, следвайки Елизабет.

Рун вървеше зад Ерин, следван от Джордан.

Когато светлината зад тях заглъхна, Ерин бръкна в джоба си и извади фенерче. Включи го и тънкият лъч светлина прониза мрака.

Зад тях се чу силен грохот. Ерин си представи как тунелът на алхимиците се срутва напълно.

Накрая някъде отпред се отвори врата и в тунела нахлу светлина.

„Слънце... чудесното слънце“.

С всяка крачка въздухът ставаше по-свеж, по-чист, по-студен.

Елизабет държеше вратата отворена.

„Значи не е избягала“.

Изскочиха в огряна от слънцето алея - окървавени, опърлени, но живи.

Ерин се обърна към Джордан, разтревожена, че не беше казал нито дума през цялото им бягство.

Докосна бузата му, но сините му очи оставаха нефокусирани и се взираха невиждащо. Паниката се надигна в нея, но тя я потисна с усилие на волята.

- Джордан, чуваш ли ме?

Той примигна.

- Джордан...

Джордан отново примигна и потръпна. Очите му постепенно се фокусираха и той я погледна.

- Ерин...?

Звучеше неуверено, сякаш не я познаваше.

- Да, аз съм - тихо и малко уплашено каза тя. - Добре ли си?

Той се отърси като куче и погледна към останалите.

- Добре съм... мисля.

- Може да е замаян от дима - предположи Елизабет.

Ерин не мислеше така. Каквото и да ставаше с него, то нямаше нищо общо с дима. Хвана го за ръката и дръпна раздрания ръкав, за да огледа белега от ухапване. Раната вече беше започнала да заздравява, плътта зарастваше, сякаш е бил нападнат преди дни, а не само преди минути.

Още по-тревожното бе, че видя червена линия, която се виеше от бицепса му надолу към раната, правейки завъртулки около краищата на заздравяващата плът. Вдигна още по-нагоре остатъците от ръкава, за да види източника ѝ.

Линията започваше от стария белег, останал от удара на мълнията. Като тийнейджър Джордан беше татуирал фракталната шарка като спомен за разминаването си на косъм със смъртта.

Но това алено пипалце беше ново.

Ерин го проследи с пръст, усещаше излъчващата се от него топлина.

- Татуировката ти расте...

Джордан дръпна ръката си и спусна ръкава.

- Кажи ми какво става - настоя тя.

- Не знам - отвърна той и леко се извърна. - Започна, когато Томи ме докосна и ме излекува. Отначало беше просто парещо усещане.

- А после?

- Стана по-силно, откакто онзи стригой ме наръга в Куме. И още по-силно, когато гигантът ме ухапа преди малко.

Сякаш не можеше да я погледне в очите.

Тя хвана ръката му. Той не се дръпна.

Рун я докосна нежно по гърба.

- Трябва да се махаме - предупреди ги Елизабет, а в далечината завиха сирсни. - Слънцето скоро ще залезе.

Но къде можеха да отидат?

17:37

Легион наблюдаваше горящата сграда и как запаленият от силите му пожар се разпростира. Гледаше как червените пламъци танцуват на сивия фон на небето и си спомняше за това място. Тук бе имало стая, в която беше затворен в онзи зелен диамант. От остатъчния пушек от шестстотин шейсетте и шестима в себе си той извикваше откъслечни спомени за онова време.

... старец с бяла брада върви от другата страна на зеленото стъкло...

... слънчевата светлина изгаря кост и кожа и оставя след себе си само дим...

... димът е прогонен от светлината в тъмното сърце на студен камък...

Оттатък стените на колата, в която се криеше, огънят продължаваше да бушува - поглъщаше всичко и превръщаше болезнената история в пепелища и пушек.

„Колко подобаващо“.

Изпрати команда на Абигейл и колата изръмжа и потегли. Легион гледаше през очите на робите си как врагът унищожава силите му под земята. Не знаеше какво става с тримата от пророчеството, но ги бе оставил само с един път за отстъпление. Един-единствен отворен тунел. Ако оцелееха, враговете му щяха да бъдат вкарани в капана.

Вече беше извикал допълнителни сили в Прага, набираща сили буря, която всеки момент можеше да бъде отприщена. Легион чакаше само един последен елемент. Погледна през затъмнения прозорец към пламтящия диск на слънцето, увиснал ниско над хоризонта.

„Денят може и да е техен, но нощта ще е моя“.

19.

18 март, 18:08

Прага, Чехия

Рун бързаше след Ерин, която беше заредила карта на Прага на телефона си. Духаше леден вятър - над града се събираше буря.

Излязоха на голям площад с множество фонтани. Позеленял меден знак оповестяваше с големи готически букви.

- Карловият площад - преведе Ерин.

От едната страна се издигаше внушителното кметство с висока кула, но вниманието на Рун беше привлечено от голямата йезуитска църква с барокови кули. Това беше „Св. Игнаций“. Рун не би имал нищо против да се отбият там, за да си възстановят силите. Кристиан беше с превързана ръка; София имаше няколко големи драскотини и синини. Елизабет, която беше изгубила забрадката си, имаше неравна драскотина на бузата, която беше скрила под тъмните си къдрици.

Но нямаха време да се бавят.

Докато пресичаха площада, слънцето потъна зад хоризонта и оранжевото небе стана червено, а после индигово. Ако в града имаше още стригои, скоро щяха да се появят.

По пътя насам Рун беше проверявал дали някой не ги следва, но градът беше пълен с туристи. Той чуваше ясно туптенето на сърцата на хората, които се разхождаха, хранеха се в ресторанти, пазаруваха в магазините. Опита се да се заслуша за по-недоловими звуци, издавани от онези със замлъкнали сърца - тихи стъпки, студен дъх. Макар да не чу признаци за подобни създания, това не означаваше, че не са наоколо и не се спотайват някъде в сенките.

Погледна към „Св. Игнаций“. Веднага щом приключеха с изследването на последното място в града, щяха да потърсят убежище в църквата.

- Онова там би трябвало да е Къщата на Фауст - каза Ерин. - В югозападния ъгъл на площада.

Сградата беше четириетажна - сив камък на първия и розов като сьомга нагоре, с фалшиви коринтски колони по фасадата. Когато приближиха, видяха над входа златния надпис FAUSTUS DUM, който потвърждаваше, че това наистина е прочутата Къща на Фауст.

Елизабет смяташе, че Рудолф е оставил съобщението като код, предназначен за нея, за да я насочи към тази постройка. Ако наистина беше така, в нея също можеше да е скрито нещо важно.

Но какво?

Отново заваля дъжд. Спряха на отсрещния тротоар срещу входа. Колите минаваха покрай тях, шофьорите бързаха да се приберат преди бурята да се е разразила.

Някъде в далечината изтътна гръмотевица. Джордан се взираше в сградата. Вече приличаше повече на себе си, макар че Рун забеляза, че туптенето на сърцето му след атаката неусетно се е променило и сега звучеше повече като тежък барабанен ритъм, подчертан от слаб звън. Може би това отклонение го бе имало и преди, но случилото се по време на атаката го бе направило по-забележимо.

- Кели явно е бил доста заможен, щом е можел да си позволи такава къща - каза Джордан.

- Имал е подкрепата и покровителството на император Рудолф - каза Ерин. - Освен това се смята, че мястото е прокълнато.

- Какво? - Джордан я изгледа остро.

- Направих справка с Гугъл през телефона, докато вървяхме насам - обясни тя. - В езическия период тук е имало сборища, на които се принасяли жертви на Морена, богинята на смъртта. Вероятно това е причината легендата за доктор Фауст да бъде свързана с къщата. И сигурно е подкрепило допълнително твърденията на Едуард Кели, че може да се свързва със злия ангел Белмагел.

- Щом казваш. Аз виждам само една скъпа къща с цял куп гръмоотводи.

- Какво е гръмоотвод? - попита Елизабет.

Джордан посочи червените керемиди на покрива.

- Виждаш ли ветропоказателя? И онзи прът до него? И двете са поставени така, че да привличат мълниите и да ги отвеждат в земята, където те се разреждат, без да предизвикват поразии.

Очите на Елизабет блеснаха.

- Ама че хитра идея!

Сякаш по покана мълния блесна над покривите, последвана от оглушителен гръм, все едно да им напомни, че времето им изтича.

- Как ще влезем? - попита Ерин. - Всички прозорци на първия етаж са с решетки.

Рун посочи по-нагоре.

- Ще се покатеря, ще вляза през някой от горните прозорци и ще сляза долу да ви отворя вратата.

- Ами алармените инсталации? - попита София.

Кристиан поклати глава.

- Сградата е на стотици години и вероятно не е модернизирана. В най-добрия случай да са сложили сигнализация на прозорците на втория етаж с идеята, че решетките долу вършат най-сигурна работа. - Посочи по-нагоре. - Сигурно няма да имаш проблем, ако успееш да стигнеш до по-малките прозорци на третия етаж. Те едва ли са охранявани.

Рун кимна и бързо се огледа. Поне дъждът беше прогонил повечето хора от площада. Той бързо пресече и спря до улука, спускащ се по един скрит в сенките ъгъл на фасадата.

Бързо се изкатери до третия етаж, хвана се за капитела на една декоративна колона и тръгна надясно - пълзеше като гущер по мократа фасада към най-близкия прозорец.

Щом стигна до него, изчака следващата гръмотевица и счупи с лакът долния панел. Стъклото звънна на пода на стаята. Рун замря, очаквайки да чуе тревожни гласове, но къщата продължи да тъне в тишина.

Рун предпазливо пъхна ръка през дупката, завъртя дръжката и бавно отвори прозореца. Лъхна го миризма на плесен и бетон - и на нещо друго, което го накара да настръхне. Той се ослуша и след като не се включи никаква аларма, се вмъкна вътре.

Още преди да е стъпил на пода усети как силата изтича от тялото му. Спомни си думите на Ерин, че сградата е построена на прокълнато място.

Изглежда, някои легенди бяха верни.

Хвана кръста на гърдите си и се помъчи да се овладее. Въздухът в къщата беше леденостуден и изпълнен със зло. Той се огледа за някаква заплаха, но не откри нищо. Светлината на уличните лампи разкриваше празна стая с висок бял таван и гладки гипсови стени.

Рун прошепна молитва и тръгна надолу да отвори на другите, без да обръща внимание на все по-силното желание да побегне от това място.

18:19

Елизабет влезе първа и веднага усети нечестивостта на това място. Привличаше я по начина, по който пламъкът привлича нощна пеперуда - но вместо да изгори, тя изпита прилив на сили, сякаш прокълнатата земя призоваваше мрака в кръвта ѝ.

Забеляза, че Рун едва се държи на крака и е хванал дръжката на вратата, за да не рухне.

„Това място направо го е изцедило“.

Ефектът бе същият върху Кристиан и София. Сякаш някой беше поставил на раменете им непосилен товар.

„Тогава защо на мен ми няма нищо?“

Огледа се, като се чудеше дали причината не е в това, че съвсем скоро е приела светото вино, но подозираше, че има и нещо друго, свидетелство за истинската ѝ същност.

За да скрие това, тя опря длан на стената и се олюля, сякаш е станала жертва на същото неразположение.

Рун ѝ подаде ръка и обясни:

- Заради прокълнатата земя е. Тя се бори със силата, която ни дава кръвта на Христос.

Елизабет кимна.

- Просто... просто е ужасно.

Джордан я погледна подозрително, сякаш знаеше, че ги мами.

- Да приключваме по-бързо - напрегнато каза София.

- Откъде да започнем? - попита Ерин, като се обърна към Елизабет за указания: подозираше, че тя е идвала тук и преди. - Имаш ли някаква идея?

Джордан включи фенерче и освети полилей от ковано желязо и бели гипсови стени. Намираха се в просторно преддверие, от което се влизаше в голяма зала, зад която имаше извито стълбище.

Елизабет ги поведе през залата.

- Проклетият ангел на Кели, Бемлагел, се е появявал единствено пред него. - Погледна назад към другите. - Разбира се, защото е чиста измислица. Кели беше шарлатан и гледаше да се облагодетелства от доверчивите. Знам обаче, че Белмагел му се явявал в една стая горе. Ако Рудолф е оставил съобщението за мен, може би първо трябва да погледнем там.

Ерин вървеше до Рун. Загрижеността ясно личеше на лицето ѝ.

- Нечестивостта ли чувстваш? - попита тя. - От някаква определена точка ли излиза тя, или е навсякъде?

- Усетих я по-силно горе - призна Рун.

- По-лошо от това тук? - измърмори Кристиан и го погледна стреснато.

Рун кимна.

Когато стигна до широкото извито стълбище, Елизабет също го усети. Беше като повей, носещ се надолу по дървените стъпала. И докато въздействието сякаш смазваше сангвинистите, тя трябваше да положи усилия, за да не се втурне шеметно в прегръдката му.

- Трябва да проследим тази нечестива следа - каза Ерин. - Каквото и да е прокълнало това място, може да се окаже важно за мисията ни.

- Или да ни вкара в беля - добави Джордан.

Елизабет продължи да ги води. Изкачваше се бавно, като се преструваше на слаба и се вкопчваше в покрития с резби парапет, сякаш се издърпваше на него. Правеше всичко по силите си да се съобразява с темпото на сангвинистите зад нея. Но с всяка стъпка чувстваше как тъмната сила я изпълва.

Изгубила търпение, тя се разсея, като се загледа в стените. Бяха боядисани в охра и украсени с ренесансови картини. На пръв поглед изглеждаха обикновени салонни творби, но при по-внимателно вглеждане се виждаха демони, облечени в одежди на благородници и дами, които я гледаха похотливо и злобно. Един демон бе сграбчил невинно дете; друг пируваше с главата на еднорог.

Стигнаха най-горния етаж. Тук въздухът направо пращеше от злонамереност. Елизабет копнееше да отметне глава и да ѝ се отдаде. Но вместо това докосна изгарящия я сребърен кръст и запази безизразна физиономия.

- Насам - каза тя. - Тук беше алхимическата лаборатория на Кели. Казваха, че именно в нея е призовавал Белмагел.

Въведе ги през двойни врати в голяма кръгла стая с гол дъсчен под. Покрита с петна дървена маса беше избутана до извитата стена.

- Мирише на сяра - каза Рун и се поколеба на прага.

- Сярата е често използвано от алхимиците вещество - обясни Елизабет, докато влизаше в стаята с Ерин и Джордан. - Явно онова, върху което е работил Кели тук, се е просмукало в самите кости на къщата.

Обяснението звучеше разумно, но дори Елизабет се съмняваше, че е вярно.

„Злото на това място изпълва къщата“.

Започна да се пита дали не е сгрешила за Кели. Може пък и да беше успял да призове успешно нещо мрачно в тази стая.

Докато Джордан изучаваше бюрото и отваряше различни чекмеджета, Ерин тръгна покрай стените, като разглеждаше трите стенописа върху гладката мазилка и латинските надписи под тях.

След като приключи обиколката си, се върна в центъра на стаята и посочи изображенията.

- Алхимическите символи приличат на онези, които видяхме в приемната на Дий. - Отиде при един от тях, кръг със сини вълнообразни линии, и прочете латинската дума под цего. - Aqua. Вода.

Заинтригувана, Елизабет отиде при второто изображение - кръг, пълен със зелени петна, подобни на листа през лятото.

- А тук пише Arbor, което означава дърво или градина на латински.

Джордан пристъпи към третия символ, който се намираше близо до бюрото. Неговият кръг бе запълнен от алени линии.

- Sanguis. Кръв.

Ерин извади от раницата си фотоапарат и започна да снима. Докато работеше, заговори:

- В къщата на Джон Дий символите бяха четири: на земята, водата, въздуха и огъня. Тези тук не само че са различни, но и няма четвърти.

Елизабет се огледа. Единствената друга украса по стените беше изящен стенопис. Тя отиде при него и се наведе, за да го разгледа по-внимателно, да види дали липсващият четвърти символ не е скрит някъде в картината.

Стенописът изобразяваше злачна долина, заобиколена от три покрити със сняг планини. През долината течеше река и се вливаше в тъмно езеро. Странно, но в горната част висеше червено слънце. Под фреската бяха изписани чешките думи jami rovnodennost.

Прокара пръст по думите и ги преведе на глас:

- Пролетно равноденствие.

Ерин отиде при нея.

- Какво е това, което излиза от езерото в центъра?

Елизабет се вгледа по-внимателно. От тъмната водна повърхност към червеното слънце сякаш се протягаха крайници и демонични образи.

- Сякаш целият ад е на път да се отприщи - каза Джордан, като гледаше многозначително Ерин.

- Възможно ли е това да е мястото, където Луцифер излиза на свобода? Тази долина? - Ерин докосна червеното слънце. - Изглежда така, сякаш е пладне. На пролетното равноденствие. - Обърна се към другите. - Възможно ли е това да е предупреждение? Срок, който трябва да спазим?

- Кога е равноденствието? - попита Джордан.

Отговори му Кристиан от другия край на стаята.

Дори изричането на думите сякаш му костваше огромни усилия.

- На двайсети март. Вдругиден.

- И това ако не е в последния момент. - Джордан се намръщи към стенописа. - Особено когато не знаем къде е това езеро. Стига изобщо да съществува, естествено.

Ерин отново погледна трите кръга, сякаш очакваше да намери отговор в тях. И може би щеше да го намери. Елизабет не можеше да отрече острия ѝ интелект.

- Защо само три символа? - промърмори Ерин.

- Знакът на алхимията е триъгълник - обади се Елизабет. - Може би затова са само три.

Ерин бавно се завъртя в кръг, като рисуваше невидим триъгълник между изображенията.

- В къщата на Дий четирите символа имаха за цел да насочват предполагаемите си енергии в полилея с рогатите маски, който висеше в средата на стаята. Тук също би трябвало да има някаква централна точка.

Елизабет кимна.

- Ако символите са от алхимически триъгълник, трябва да търсим нещо, намиращо се в центъра.

Бързо определиха невидимите линии между фреските. Ерин застана в средата и каза:

- Подът. Дървен е. Може под него да има някакво скривалище. Като в къщата на Джон Дий.

Кристиан пристъпи напред и извади сабята си.

- Дъските са стари. Сигурно ще успея да ги откъртя.

Ерин се дръпна и скръсти нервно ръце на гърдите си.

- Само внимавай да не повредиш...

Някъде отдолу отекна оглушителен трясък на желязо и счупено стъкло/

Всички замръзнаха.

Елизабет чу тропота на много крака и някакво съскане и ръмжене. Погледна през вратата към един от прозорците на фасадата. Мракът бе покрил света, нарушаван единствено от светлините на уличните лампи. Мълния проблесна под черните облаци. Избоботи гръм.

Слънцето беше залязло и бурята връхлиташе.

А после се чу друг шум - вой, пълен с ярост и кръвожадност. Отговори му втори, после трети.

Явно този път стригоите не бяха дошли сами.

Джордан разпозна във воя покварата, издаваща ужасния звяр, от който се бояха всички сангвинисти.

- Страхотно. Домъкнали са глутница адски вълци.

18:23

Легион стоеше на шибаната от дъжда улица, вдигнал длани към каменната сграда, сякаш се грееше на огън. Но не горещина го топлеше в студената вечер.

Злонамереността направо изтичаше от сградата, пулсираше от отровното ѝ сърце. Той искаше да я погълне - и заедно с нея всяка душа вътре.

Гледаше как бойците му - дузина стригои - нахлуват в къщата. Чрез връзката си с тях усещаше как злото се влива в крайниците им, как стават все по-силни.

По-рано, преди слънцето да залезе, бе поставил наблюдатели в края на тъмния тунел край стария градски площад. През поробените очи бе гледал как жертвите му излизат на светло, спасяват се от пожара и поемат по единствения път, който оставаше открит за тях.

„Право към мен“.

Беше използвал очите, скрити в сенки и тъмни стаи, за да проследи групата дотук, до тази величествена зла постройка - където сега бяха попаднали в капан.

От немощния пламък на духа на име Леополд, който гореше в него, знаеше, че сангвинистите ще са слаби, в това число и Рицарят, когото смяташе да бележи тази нощ и да го подчини на волята си. За да гарантира краха на пророчеството, щеше да посече Воина и Жената, така че кръвта им да бъде принесена в жертва на тази нечиста земя.

Вдигна лице към бурята.

„Сега няма слънце, което да ви защити“.

От входа лумна огнена светлина.

Той гледаше през много очи, прескачаше от един роб на друг, без да се задържа на едно място. Беше един и множество, виждаше всичко.

... мебели, натрошени на подпалки...

... разлят навсякъде бензин...

... един пламък се превръща в много, помита долните етажи...

Възнамеряваше да прогони жертвите си на покрива, да овладее Рицаря там, насред пламъците и пушека. Този път нямаше да има спасение.

За да се погрижи за това, се пресегна към друг от своите белязани, който бе по-близък до черното му сърце от другите роби - водача на вълците. Вкара съзнанието си в могъщия звяр, като се наслади на мрачните му страсти, на силата в мускулестите лапи. Нададе вой през страховитите челюсти, отправяйки заплахата си в нощта.

Изпрати една-единствена команда дълбоко в кръвта на вълка.

Ловувай.

20.

18 март, 18:27

Прага, Чехия

- По-бързо - подкани ги Ерин - вече надушваше пушека от долните етажи - и коленичи на пода с Джордан и Елизабет, приблизително в центъра на трите алхимически символа - aqua, arbor и sanguis.

Преди секунди, още преди воят на вълците да замлъкне, Рун и Кристиан бяха изчезнали надолу по стълбите. София остана на стража до вратата с две саби в ръце.

Ерин имаше друга отговорност.

„Намери какво е скрито тук“.

Елизабет вмъкна кама между дъските и сръчно откърти една. После откърти с ръце съседните дъски. Действаше бързо, силата ѝ бе невероятна, макар и намалена от нечестивото място.

Ерин насочи фенерчето си към зейналата дупка, но видя само напречни греди, прах и изпражнения на мишки. Прашинки танцуваха в яркия лъч.

- Тук няма нищо.

Елизабет изглеждаше толкова обезсърчена, колкото се чувстваше Ерин.

„Какво пропускаме?“

Елизабет се изправи и огледа символите.

Ерин погледна нагоре към нея - и подскочи, когато я връхлетя вдъхновението.

„Нагоре...“

- Полилеят... в къщата на Джон Дий! Енергиите на символите бяха насочени към него. Към тавана. Не трябваше да търсим в пода.

Джордан застана до нея и присви очи към тавана.

- Не виждам нищо там горе.

Тя също не виждаше, но въпреки това се чувстваше сигурна.

- Спомни си историята за доктор Фауст - каза тя. - Легендата е свързана с това място. Според нея той бил отмъкнат от дявола нагоре, през покрива. Ами ако историята има корени точно тук?

Елизабет също погледна нагоре.

- Различавам едва видим квадрат. Макар никога да не съм ги виждала с очите си, съм чувала, че Кели е имал в къщите си тайни врати и стълби.

„Тогава защо да няма и една горе?“

Джордан не изглеждаше особено убеден.

- Дори и да има някакъв таван, кой знае дали е важен по някакъв начин?

- Важен е - каза Елизабет, клекна и започна да рисува в прахта. - Цялото място крещи, че е важно. Кръглата стая, триъгълникът, а сега и квадратът горе.

Тя начерта трите фигури, които образуваха символ.

- Това е знакът на философския камък - ахна Елизабет.

Сърцето на Ерин заби по-бързо, докато гледаше нагоре и се мъчеше да различи квадрата.

- Смятало се, че философският камък може да превръща оловото в злато и да създава еликсира на живота. Той е най-важният елемент в алхимията. Там горе трябва да има нещо.

Джордан забърза към бюрото.

- Помогни ми да го избутаме!

Преди Ерин да успее да помръдне, Елизабет се бе озовала до Джордан и избута бюрото в средата на стаята без чужда помощ.

Ерин се качи на него и протегна ръце към тавана, но беше твърде дребна. Дори Джордан се опита, но не му достигаха цели две стъпки, за да докосне тавана. Но поне вече Ерин можеше да различи по-ясно очертанията на квадрата.

Обърна се към Джордан.

- Ще трябва да...

Прекъсна я звън на стомана от долните етажи. След като бе запалил пожара, за да се увери, че няма измъкване по този път, врагът явно беше продължил нагоре - и се беше натъкнал на Рун и Кристиан.

„Но колко време ще издържат?“

Отговорът дойде моментално - отдолу се чу изпълнен с болка вик.

Елизабет рязко се завъртя, когато позна гласа.

- Рун...

- Върви - каза ѝ Ерин, но Елизабет вече беше изхвърчала покрай София, за да се притече на помощ на Рун.

- Разберете какво има там горе - нареди София, излезе в коридора и затръшна вратата. Ерин и Джордан останаха сами.

- Повдигни ме - задъхано каза Ерин, като се мъчеше да мисли единствено за задачата, за да удържи парализиращата паника.

Джордан я повдигна и тя се качи на раменете му. Малко несигурно натисна центъра на квадрата, но той не поддаде.

Откъм вратата се чуха писъци и ръмжене.

- По-бързо - извика София от другата страна.

- Държа те - увери я Джордан. - Действай.

Ерин пое дълбоко дъх, стъпи върху главата на Джордан и опря рамо в тавана. Натисна здраво. Посипа се прах и натрошен гипс... И единият ъгъл на квадрата поддаде и се повдигна мъничко.

„Значи наистина е врата!“

Премести се по-близо до поддалия се ръб и натисна отново. Капакът се повдигна по-високо, достатъчно, та Ерин да вкара трийсетсантиметровия фенер в процепа и да го нагласи вертикално.

- Готово...

Хвана се за ръба, набра се през тясната цепнатина и изпълзя по корем покрай фенера, като внимаваше да не го бутне. Щом мина, се обърна и с помощта на краката си повдигна капака още повече.

- Не знам колко време ще издържа! - извика надолу.

- Мога да скоча.

И Джордан наистина скочи. Пръстите му се вкопчиха в ръба на отвора и той се набра до нея. След това задържа капака с мускулестите си крака, а Ерин се огледа, намери як железен прът и го подпря.

Задъхана от усилията, Ерин взе фенера си и освети тайното пространство. Всичко беше покрито с прах. От гредите на тавана висяха въжета и макари.

Тя се дръпна от отвора и закачи някакво въже. Вдигна облак прах.

- Това трябва да са тайните механизми на Кели, с които е задвижвал вратите и стълбите.

- Жалко, че не работят - каза Джордан. - Можехме да ги използваме, за да се измъкнем.

Ерин се блъсна в някакво зъбно колело и го събори от оста му. То изтрака на пода. Шумът бе като експлозия в теснотията.

Тя продължи навътре. Подпокривното пространство, изглежда, бе с половината диаметър на стаята долу. Лъчът на фенера освети висок предмет, изправен до стената, матов от мръсотията и годините.

Нямаше как да сбърка формата му.

- Камбаната - каза Ерин.

Впери поглед в нея и в стърчащата стъклена тръба и си спомни разказва на Елизабет за стотиците стригои, умрели вътре, и как пушекът им бил събиран и извеждан през тръбата. За момент изпита страх да я доближи, след като знаеше ужасната ѝ история, но успя да превъзмогне суеверието и пристъпи напред.

- Рудолф сигурно я е скрил тук след смъртта на Джон Дий.

- Значи това е било съобщението на императора до Елизабет. Искал е да ѝ покаже как да намери проклетото нещо. Защо? За да може да продължи работата, започната от Дий ли?

- Надявам се - рече Ерин.

Джордан я погледна рязко.

- Защо се надяваш?

Ерин забърса с ръкав вековната мръсотия и прах от камбаната, изчисти достатъчно голямо прозорче и надникна през дебелото зеленикаво стъкло.

- Ето защо...

Джордан се наведе до нея.

- Вътре има цял куп хартии.

- Ако Рудолф е докарал камбаната на Джон Дий тук, със сигурност би включил и бележките на стария алхимик.

- Нещо като ръководство за употреба. Има резон. - Джордан прокара длан по стената на камбаната, мъчейки се да намери някакъв отвор. - Виж! Тук има врата. Мисля, че мога да я отворя.

Дръпна рязко закопчалките и ремъците и вратата остана в ръката му.

Ерин бръкна в камбаната, награби книжата и ги извади.

- Май повечето са написани на енохов език - каза тя, докато пъхаше документите в раницата си, до кутията с Кървавото евангелие. - Да се надяваме, че Елизабет ще успее да ги преведе.

- В такъв случай да се махаме оттук.

Тръгнаха към отвора - и в същия миг отдолу се чу трясък на разцепено дърво.

По пода на стаята под тях се плъзна разбитата врата. София влетя след нея, ловко се изпързаля и се обърна към входа с вдигнати оръжия.

- Стойте там! - извика им, без да поглежда нагоре.

Секунда по-късно се появи причината за предупреждението ѝ.

През кълбата черен дим изникна грамаден звяр с ниско наведена глава, оголени зъби и настръхнала тъмна козина.

Адски вълк.

Джордан изруга и изрита железния прът, който поддържаше капака.

Той се затвори с трясък.

Намираха се в капан на тавана.

18:37

Притиснат на широка площадка на стълбището, Рун удържаше позицията си. Дясната му ръка висеше безполезно. Не бе успял дори да види острието, което го беше ранило. Блоковете и контраударите му бяха някак бавни и тромави. В отслабеното си състояние се чувстваше като дете, играещо си на война срещу тези подсилени от проклятието войници.

И на свой ред те сякаш си играеха с него.

Отдавна можеха да го убият, но не го правеха.

Защо? От чиста злост или имаше някаква друга причина?

Трима стригои го притиснаха. Бяха по-едри, мускулести, покрити с белези и татуировки. Всеки държеше тежък извит ятаган. Не показваха особено умение с оръжието, но бяха по-бързи и по-силни от Рун. Първо един, после друг атакуваше и замахваше към ръцете, гърдите или лицето му. Можеха да го убият по всяко време, но вместо това си играеха с него като котка с уплашена мишка.

„Но аз не съм мишка“.

Поемаше ударите им, наблюдаваше действията им, търсеше някакво слабо място.

Отдолу бълваше пушек. Кристиан се биеше някъде там, но Рун го беше изгубил от поглед, след като се опита да последва вълка, който бе профучал преди малко покрай него. Беше го чул как разбива вратата на горния етаж, бе чул вика на София. Въпреки това не можеше да се освободи от тези тримата и да се притече на помощ на другите.

„Не и сам“.

Рязък вик и звън на стомана му каза, че Кристиан още е жив. Ами Елизабет? Тя му се беше притекла на помощ преди няколко мига, понесе се по стълбите като някакъв черен сокол и видя сметката на двама противници, включително на стригоя, който бе извадил от строя дясната ръка на Рун. След това бе изчезнала с двама противници в пушека.

„Жива ли е?“

Разсеян от мисълта, той реагира твърде бавно, когато най-едрият му противник атакува за пореден път. Ятаганът му остави дълъг разрез през ребрата му. Друг го нападна откъм ранената му страна. Рун нямаше как да...

Внезапно вторият нападател изчезна, дръпнат назад в димната завеса. Разнесе се гъргорещ писък. Другите двама стригои пристъпиха един към друг, когато от дима се появи някаква дребна тъмна фигура, изкачваща се по стъпалата към площадката на втория етаж.

Елизабет.

От широката ѝ сабя капеше черна кръв. Острието изглеждаше абсурдно грамадно в изящните ѝ ръце, но тя го държеше с лекота, сякаш теглото му изобщо не я притесняваше.

Най-едрият стригой се хвърли към нея и ятаганът му разсече въздуха по-бързо, отколкото Рун можеше да го проследи с поглед. Но Елизабет изчезна в последния миг, направи пирует, като замахна със сабята си към врата на нападателя си. Обезглавеното тяло се затъркаля надолу по стъпалата зад нея.

Рун използва нейния отвличащ вниманието танц, хвърли се към последния стригой, заби карамбита си във врата му отзад и прекъсна гръбнака му с рязко извиване на китката. Тялото на стригоя се отпусна и Рун го изрита през парапета на площадката.

Елизабет застана до него. И двете ѝ ръце бяха окървавени, лицето ѝ също бе опръскано с кръв.

- Твърде много са - изпъшка тя. - Едва успях да се върна.

Той ѝ благодари, като докосна свободната ѝ ръка. Елизабет стисна пръстите му.

- Ако действаме заедно, можем да стигнем до изхода - рече тя.

Рун се облегна на стената. От раните му течеше кръв. Ако беше човешко същество, щеше да е умрял десетки пъти. Но вместо това само се чувстваше ужасно слаб. Посочи нагоре.

- Ерин и Джордан. Не можем да ги изоставим.

Воят на вълка му напомни за опасността.

Елизабет го подхвана през раменете, за да го задържи.

- Едва стоиш прав.

Рун не можеше да спори. Спасяването на другите трябваше да почака. Извади манерката с вино и я пресуши на една дълга глътка. Елизабет стоеше на пост до него, търпелива и мълчалива в дима. Рун си спомни един отдавна отминал ден, когато двамата бяха вървели през поле, обгърнато в пролетна мъгла като този пушек. Тогава тя още беше жена, а той сангвинист, който не бе паднал.

Затвори очи и зачака наказанието.

То го запрати назад във времето към най-ужасния му грях. Спомените го връхлетяха, но сега той нямаше време за покаяние и го потисна, макар да знаеше, че при следващото приемане на виното ще се върне с още по-голяма сила.

Въпреки това откъси от миналото проблеснаха в паметта му.

... ароматът на лайка в отдавна превърналия се в руини замък на Елизабета...

... отражението на пламъците в сребристите ѝ очи...

... допирът на топлата ѝ кожа, докато я обладаваше...

... тялото ѝ, умиращо в обятията му...

... глупавият, ужасен избор, който бе направил...

Дойде на себе си, все още усещащ вкуса на кръвта ѝ върху езика си - плътна, солена и жива. Стисна кръста си и се замоли през болката, докато вкусът изчезна.

Освободи се от ръката на Елизабет и се изправи, изпълнен с нови сили. Сребристите ѝ очи го погледнаха и Рун изпита чувството, че тя вижда право през него онази нощ, страстта и болката, които бяха споделили. Той се наведе и устните му докоснаха нейните.

Част от тавана пропадна с трясък върху стълбите, като ги накара да отскочат назад. Разхвърчаха се горящи въглени, които подпалиха дрехата ѝ и косата му.

Елизабет изгаси пламъците с ръце. В сребърните ѝ очи блесна гняв, който се смени с примирение.

- Не можем да се върнем горе... поне не отвътре. Ще помогнем най-добре на приятелите ти, ако излезем и се качим на покрива отвън.

Рун се съгласи с логиката ѝ. Трябваше да стигне до Ерин, Джордан и София преди прокълнатата сграда да рухне, превръщайки се в техен огнен гроб.

Посочи надолу, към хаоса от огън и кръв, като се молеше вече да не е станало късно.

- Да тръгваме.

21.

18 март, 19:02

Прага, Чехия

Легион крачеше по равния покрив на злата постройка, а светкавиците раздираха небесния свод над него. Долу бушуваше пожар, пламъци изригваха от прозорците на първия етаж, задушлив дим се вдигаше в дъждовната нощ. Под краката му злото на това място течеше през костите на съсъда му, изпълваше го със сила и целеустременост.

Откри жертвите си и се насочи към тях - две биещи сърца, бележещи единствените човешки същества в горящата сграда.

Воинът и Жената.

Както беше предвидил, пламъците бяха принудили врага да побегне, отстъпвайки все по-нагоре и по-нагоре.

„Към мен“.

Щом човеците бяха тук, Рицарят също нямаше да е далеч. Но тъй като безсмъртният нямаше биещо сърце, Легион не можеше да е сигурен къде точно се намира. Затова смяташе да се заеме с тези двамата и да изчака Рицаря.

А и не ловуваше сам.

Тежките лапи стъпваха до него и разплискваха локвичките дъждовна вода. Вълкът изръмжаваше при всяка гръмотевица, сякаш предизвикваше небето.

Легион споделяше сетивата му, като гледаше през очите му, слушаме с по-чувствителните му уши, надушваше мълниите във въздуха. Ликуваше в дивото му сърце. Макар и покварен от черната кръв, вълкът му напомняше за красотата и великолепието на тази земна градина.

Заедно приближаваха двете биещи сърца отдолу. Възнамеряваше да порази първо Воина и се заслуша в странното биене на сърцето му, как ехтеше като златна камбана - звънко, ясно и свято. Спомни си също, че кръвта на Воина беше изгорила един от робите му. Не биваше да остава жив.

„И камъкът, който е у него, ще бъде мой“.

А Жената... тя можеше да се окаже полезна.

Леополд му бе дал името ѝ - Ерин. И с това име дойдоха още подробности за предсказанието, свързано с тази Жена на Познанието. Уважението и възхищението на Леополд към острия ѝ ум лесно можеше да се различи. Слети в едно, Леополд също така добре знаеше целта на Легион, знаеше, че Легион се нуждае и от трите камъка. И макар че не можеше да овладее Жената и да я пороби, Легион щеше да намери друг начин да я убеди, да я накара да се подчини.

Най-сетне стигнаха мястото точно над двете биещи сърца. Легион изпрати желанието си на вълка. Мощните лапи започнаха да драскат керемидите, после острите нокти разкъсаха зеления метал, закован под тях.

Когато остана само тънката дървена основа, Легион докосна вълка по хълбока в знак на благодарност и уважение и прошепна:

- Тази жертва е моя.

Вълкът се подчини и покорно наведе муцуна. Легион почувства как обичта му към чудесния див звяр отеква обратно към него. Сигурен, че вълкът ще го пази с живота си, Легион пристъпи към оголената част на покрива, заби силно пета в дървото - и пропадна тежко през отвора.

Приземи се на крака на пода, без дори да подгъне коляно.

Озова се лице в лице с Воина, който държеше железен прът. Жената се бе скрила зад него с лъч светлина в ръката. И двамата го очакваха, бяха готови, тъй като бяха чули вълка, но въпреки това Легион се наслади на изписалия се на лицата им ужас, когато за първи път видяха мрачната му слава.

Той се усмихна, оголвайки кучешките зъби на Леополд.

От ударите на сърцето разбра, че Воинът го е познал - и е смутен.

Но едно чувство беше най-силно от всички други и сияеше на лицата и на двамата.

Решимост.

Нямаше да му се подчинят.

„Тъй да бъде“.

Значение имаше единствено Рицарят, а онзи на име Корза още не беше тук.

Воинът избута Жената - Ерин - зад златното си сърце, сякаш тялото му можеше да я защити от Легион. Светлината ѝ се замята, когато тя се раздвижи. Лъчът освети висок предмет отляво на Легион, отрази се в мръсната повърхност и блесна ярко в една част, която беше наскоро почистена.

Изумруденозеленото привлече вниманието на Легион и запали яростта дълбоко в него.

Омразната камбана.

Димът на шестстотин шейсетте и шестима се раздвижи в него, когато позна ужасното устройство. Те забучаха като черна буря, вдигайки вихрушка от спомени. Съзнанието на Легион се пръсна между минало и настояще, между собствените му спомени и тези на множеството.

... пълзи по гладките стени на зелен диамант, търси отвор...

... проваля се шестстотин шейсет и шест пъти...

Преди Легион да успее да се възстанови напълно от шока, Воинът се хвърли към него. Невъзможно силни ръце сграбчиха китките му. Когато тази благословена от слънцето плът докосна черната му кожа, между тях избухна златен огън, който подпали ръката му до рамото.

За първи път от цяла вечност Легион изкрещя.

19:10

Ерин затисна ушите си с ръце, изпусна фенера и рухна на колене. В очите ѝ избиха сълзи. Мъчеше се да не изгуби съзнание.

„Трябва да помогна на Джордан...“

На няколко стъпки от нея Джордан беше сграбчил онова чудовище с абаносово лице. Блъсна силно тялото на противника си в стената и изкара въздуха от дробовете му, за да спре пронизителния писък.

Ударът беше толкова силен, че от покрива се посипаха керемиди. Ерин погледна нагоре - и видя две горящи алени очи, бележещи покварата в звяра.

Адски вълк.

За момента отворът беше твърде малък за огромното му тяло, но вълкът започна да рови по краищата му и да го разширява, несъмнено за да се притече на помощ на господаря си. В другия край на таванското помещение Джордан продължаваше да се бори с тъмния нападател.

Ерин заотстъпва, докато гърбът ѝ не се притисна в хлъзгавата от мръсотия камбана. Ръцете ѝ зашариха по пода в търсене на някакво оръжие, но напипаха единствено зъбното колело, което беше съборила. Пръстите ѝ се свиха около него, колкото и безполезно да беше то.

Все пак...

Опряла гръб в камбаната, тя затърси пипнешком, докато не откри стъклената тръба. Обърна се и замахна със зъбното колело към основата ѝ, където тя се свързваше със стената. Тръбата се отчупи, падна на земята и се пръсна на по-къси парчета.

Тя грабна най-дългото и най-дебелото.

Вече въоръжена, се обърна към вълка. Звярът почти беше успял да се провре. В отговор на предизвикателната ѝ стойка промуши глава колкото се може по-навътре и щракна с челюсти към нея и от устните му се разхвърча слюнка. Но широките му рамене не минаваха през дупката.

„Засега“.

Решена да се възползва максимално от момента, тя се насочи към Джордан, който още беше вкопчен в противника им. Сякаш се бореше със собствената си сянка. Двамата бяха на пода, търкаляха се и се мятаха, като се движеха със скорост, която очите ѝ не можеха да проследят.

Ерин спря, стиснала стъкленото си копие. Страхуваше се да нанесе удар, за да не прониже неволно Джордан.

И с какво точно се биеше той?

Беше зърнала за миг лицето на противника, когато той беше скочил долу. Кожата му беше черна, по-черна от въглен и сякаш поглъщаше слабата светлина на фенера ѝ. Спомни си, че беше видяла подобна тъмна фигура на компютъра на кардинал Бернар, от записа на атаката в онази дискотека в Рим, но картината беше много неясна, за да се видят подробности.

Вече не беше така.

Сега тя разпозна чертите, макар и да бяха станали черни.

„Брат Леополд“.

Джордан издебна удобен момент и прикова съществото на пода. Както го беше яхнал, пусна черната китка и стисна гърлото му.

Ерин видя, че върху освободената китка е останал бял отпечатък от дланта и пръстите на Джордан, все едно сенките са избягали от докосването му. Пред очите ѝ чернилката отново изпълзя обратно, потече по бледата плът като петрол.

Ерин чу как Джордан ахна и вниманието ѝ отново се насочи към лицето на Леополд.

Докато Джордан стискаше гърлото му, сенките побягнаха от ръката му. Мракът се оттегли по брадичката на Леополд, по устата и носа, разкривайки бледите черти на монаха.

Лицето му беше изкривено в агония, устните се раздвижиха с мъка.

- Убий ме - изхриптя Леополд.

Джордан погледна през рамо към нея. Не беше сигурен какво да прави, но отказваше да го пусне.

Ерин се втурна напред с надеждата да получи някакво обяснение.

- Какво е станало с теб?

Отчаяните синьо-сиви очи се обърнаха към нея.

- Легион... демон... трябва да ме убиете... не издържам...

Чернилката се спусна над очите му и гласът му замря. Свободната ръка се стрелна, сграбчи Джордан за гърлото - и рязко завъртя.

Като че ли изхрущя кост.

„Не...“

Зад нея се чу свирепо ръмжене. Ерин погледна през рамо. Адският вълк се беше проврял през дупката и се готвеше да скочи долу, за да ги довърши.

19:14

Елизабет се носеше след Рун по хлъзгавия от дъжда покрив. Въпреки нечестивата сила, която я изпълваше, не можеше да следва темпото му. Той бе като черен гарван пред нея, скоростта му се подклаждаше не от проклятие, а от страх и обич.

Двамата бяха успели да си пробият с бой път навън от къщата, като подбраха по пътя ранения Кристиан. Щом се озоваха навън, барикадираха вратата, за да вкарат в капан останалите вътре стригои. Кристиан бе останал на пост долу и пазеше гърба им.

Но щом стигнаха покрива, следвайки звуците на битката и туптенето на сърцата на Ерин и Джордан, видяха адски вълк да рови керемидите в опит да стигне до таванското помещение.

Рун стигна пръв до звяра, вряза се в него и го отхвърли от дупката. Без да забавя крачка, Елизабет ги прескочи, като замахна във въздуха със сабята си и отряза едното ухо на вълка, докато той вдигаше глава.

Приземи се, плъзна се по мокрите керемиди и се обърна към вълка, който зави от ярост.

Рун се претърколи и се изправи от дясната ѝ страна, вдигнал сребърния си карамбит. Сякаш усетил по-слабия от двамата, звярът приведе глава и се обърна към Рун.

Елизабет пристъпи напред, за да осуети намерението му - и в същия момент забеляза някакво движение в сенките отляво. През завесата на дъжда се появи тъмна фигура, сякаш спуснала се от облаците. Имаше черни одежди, подобни на тези на Елизабет - или по-точно на онова, което беше останало от тях.

- София...? - извика Рун, но грешеше.

Блесна светкавица и за един кратък миг Елизабет видя по-старото лице под мократа сива коса. В едната си ръка монахинята държеше извит ятаган.

- Абигейл? - изненадано възкликна Елизабет.

„Какво прави тук тази дъртачка?“

Нова светкавица блесна още по-ярко, разкривайки нещо ново на лицето на старата монахиня - черен отпечатък от длан върху мократа ѝ буза.

Абигейл се хвърли към Елизабет - движеше се с неестествената скорост на обладаните от зли сили.

Елизабет едва успя да отбие първия удар. Свадливата старица се извъртя настрани със скорост и ловкост, която събуди както възхищението, така и страха на Елизабет, и отново вдигна оръжието си. Очите ѝ бяха мъртви като на труп.

Рун се опита да ѝ се притече на помощ, но вълкът се хвърли към него. Двамата се затъркаляха по керемидите. Жълти зъби защракаха пред лицето на Рун, сребърният карамбит проблесна.

Абигейл атакува отново. Светостта на сангвинистите вече не я забавяше на това място. Вместо това тя черпеше сили от зло, по-черно дори от сърцето на Елизабет.

Елизабет финтира надясно и успя да посече лявото ѝ рамо.

Монахинята с нищо не показа, че е ранена. Ятаганът ѝ замахваше отново и отново. Елизабет правеше всичко по силите си да отбива пороя удари, но те бяха бързи и точни.

Последният удар улучи бедрото на Елизабет и острието стигна до кост.

Кракът ѝ се подгъна.

Монахинята тръгна към нея, неумолима като морето.

19:18

Ерин чу битката и воя откъм покрива. Само преди миг някаква тъмна сянка бе отнесла вълка от дупката, за да я защити. Само един можеше да бъде толкова безразсъден и смел.

„Рун...“

Окуражена от усилията му, тя се хвърли към Джордан и обсебеното тяло на Леополд. Джордан още беше върху чудовището, но черната ръка на демона го душеше. Лицето на Джордан бе станало пурпурно, очите му сякаш щяха всеки момент да изхвръкнат от орбитите.

Джордан я видя да приближава и с всичките си останали сили се претърколи настрани, повличайки тялото на Леополд със себе си, така че някогашният монах се оказа отгоре, с гръб към нея.

Тя се поколеба. Леополд беше неин приятел - беше спасявал неведнъж живота ѝ в миналото. Но преодоля колебанието и вдигна оръжието си - копието от счупено стъкло.

Заби го с всички сили, като го държеше с две ръце, и прониза Леополд през гърба, като се целеше в мъртвото му сърце.

От гърлото на Леополд се изтръгна болезнен стон. Душещата ръка на гърлото на Джордан се отпусна. Тялото на Леополд се претърколи настрани, сякаш някаква струна в него беше прекъсната. Пръстите му потръпнаха и замряха.

Макар и свободен, Джордан остана да лежи по гръб, с извърнато от нея лице. Ерин коленичи до него. Вратът му беше насинен, под кожата стърчеше някаква твърда бучка. Вратът му беше счупен.

- Джордан? - тихо повика тя. Протегна ръце, но се страхуваше да го помръдне.

Вместо него ѝ отговори друг, едва доловим глас.

- Ерин...

Обърна се и видя, че Леополд се взира в нея. Чернилката беше изчезнала от лицето му, изтекла заедно с черната кръв. Ерин знаеше, че сангвинистите могат да контролират кървенето си и да го спират с волята си.

Леополд обаче не го правеше. Искаше да умре.

Мъката се надигна в нея. Знаеше, че в някогашния монах има добро, макар и подведено.

- Ти ме спаси - прошепна тя, спомнила си тъмните тунели под „Свети Петър“.

Студена ръка докосна китката ѝ.

- ... ме спаси. - Той леко кимна, за да я окуражи.

Ерин изхлипа.

Дори в смъртта си той се опитваше да я утеши.

Гласът му стана недоловим като дъх.

- Легион...

Тя усети настоятелната нотка и се наведе по-близо.

- Три камъка... Легион ги търси...

- Какви ги говориш? Какви камъни?

Леополд сякаш не я чуваше - вече се беше отнесъл някъде далеч и говореше като през широка пропаст.

- Градината... осквернена... съшита с кръв, окъпана във вода... там Луцифер ще...

Сините очи се изцъклиха и устните му замлъкнаха завинаги.

Ерин искаше да изтръгне още отговори от него, но вместо това докосна леко бузата му.

- Сбогом, приятелю.

19:20

Паднала на покрива, Елизабет прокле ранения си крак.

Абигейл се извисяваше над нея. Миришеше на мокър памук. Поредната мълния проблесна по вдигнатото ѝ оръжие. Мъртвите ѝ очи гледаха Елизабет - не студено, а с погледа на хищник, когото не го е грижа за жертвата.

По-нататък Рун се бореше с вълка. И двамата бяха окървавени, но продължаваха да се бият.

Изгубила оръжието си, Елизабет се приготви за атаката. За миг изпита съжаление. Смъртта ѝ щеше да реши съдбата на Томи. Не беше успяла да спаси собствените си деца, а сега нямаше да спаси и него.

И тогава вълкът зави. Никога не бе чувала подобен звук.

Вой, пълен с ярост, болка и шок.

Видя го как връхлетя върху Рун, събори го, после се обърна и се втурна право към Елизабет и Абигейл.

- Рун! - Думата беше изречена с познатия властен глас, идващ отгоре.

Елизабет погледна Абигейл. Очите на монахинята вече бяха живи и блестяха от ярост. Петното беше изчезнало от бузата ѝ, сякаш някой го беше изтрил.

Абигейл хвана Елизабет, изправи я грубо и я бутна настрани.

- Върви!

Елизабет залитна настрани, а Абигейл вдигна ятагана си и се обърна да посрещне звяра. Вълкът се плъзна на лапи, ноктите му вадеха и чупеха керемидите. Той изръмжа към Абигейл, сякаш смутен за момент от заплахата, идваща от досегашен съюзник. Но объркването бързо се смени с ярост - и той скочи към старата монахиня.

Абигейл замахна. Вече беше много по-бавна и пропусна. Зъбите на вълка се забиха в ръката ѝ. Въпреки това тя повлече звяра със себе си, стигна до края на покрива и се хвърли надолу заедно с вълка.

Елизабет се добра до ръба навреме, за да види как телата им падат върху паважа четири етажа по-долу. Абигейл приличаше на счупена кукла, с неестествено разперени крайници и извита шия. В канала изтичаше черна кръв. Вълкът като по чудо беше оцелял. Надигна се като пиян и закуцука към сенките.

На улицата се появи залитащият Кристиан. Двама стригои го следваха по петите, но подобно на вълка, и те побягнаха, като захвърлиха оръжията си.

Рун се втурна към дупката и скочи в таванското помещение, за да провери другите.

Останала сама на покрива, Елизабет се зачуди какво беше обърнало хода на битката. Представи си как знакът изчезва от бузата на Абигейл. Монахинята явно се беше освободила от силата, която я бе обладала.

„Затова ли и другите побягнаха?“

Но имаше и нещо друго, което ѝ се стори необичайно. За миг Елизабет бе срещнала погледа на вълка, преди той да атакува и да побегне. Беше видяла блестящия в очите му разум - много по-голям, отколкото би трябвало да притежава обикновено животно, дори да е покварено.

Но какво означаваше това?

Потръпна, уплашена от отговора.

19:25

- Изобщо не мога да го накарам да отговори - каза Ерин, благодарна, че Рун е отново до нея. - И виж врата му.

Джордан лежеше на пода до тялото на Леополд. Синината беше изчезнала, но шийните прешлени си оставаха смущаващо изкривени. Тя пак провери пулса му. Беше силен и стабилен под пръстите й, бавен и равномерен, сякаш той просто спеше.

- Джордан! - извика тя, но се страхуваше да го разтърси.

Джордан изобщо не реагира, отворените му очи продължаваха да се взират в нищото.

Рун също изглеждаше разтревожен. Вече бе прегледал Леополд и бе допрял кръста си до челото на монаха. Среброто не изгори кожата му, което означаваше, че злото наистина го е напуснало.

Къде беше избягало бе въпрос, върху който щяха да мислят по-късно.

Някъде под дъските се разнесе приглушен стон.

- Ерин! Джордан!

Ерин се изправи и се обърна към капака. Внезапно си спомни.

- София още е долу.

„С адски вълк“.

Но звярът не беше единствената заплаха.

Пушекът се издигаше между дъските. Рун отиде до капака, хвана го и го повдигна. Лъхна го гореща вълна, която донесе още пушек.

Ерин се закашля и закри носа и устата си с ръкав.

Рун протегна ръце надолу и изтегли София на тавана. Дребната жена беше цялата в кръв - както нейна, така и на вълка. Направи опит да оправи разкъсаните си дрехи.

- Вълкът избяга - каза София. В очите ѝ още се четеше паника. - Не знам защо.

Ерин погледна към Леополд. Започваше да се досеща какво се е променило.

Тропот на крака по покрива насочи вниманието им нагоре. Всички се напрегнаха в очакване на още беди, но след това през дупката се показа главата на Кристиан.

- Трябва да се махаме - предупреди ги той. - Сградата всеки момент ще се срути.

София и Рун бързо взеха Джордан и го вдигнаха към Кристиан, който го пое под мишниците и го изтегли на покрива с помощта на Елизабет.

Рун се обърна към София.

- Помогни им да свалят Джордан на улицата. С Ерин ще ви последваме. Тръгнете към „Свети Игнаций“. Там би трябвало да намерим убежище.

София кимна, скочи нагоре, хвана се за ръба и изчезна.

- Ами тялото на Леополд? - попита Ерин.

- Огънят ще се погрижи за него - отвърна Рун.

Мъката я жегна, но тя знаеше, че нямат друг избор.

Рун ѝ помогна да излезе през дупката на покрива. Студеният въздух и дъждът ѝ помогнаха да преодолее обзелата я безпомощност.

„Джордан ще се оправи“.

Отказваше да повярва, че ще умре. Огледа се, но другите вече бяха изчезнали - спускаха се с отпуснатото тяло на Джордан. Не искаше да го оставя далеч от очите си и забърза към ръба заедно с Рун.

- Ще те сваля долу - каза той. Вече беше протегнал ръка към нея.

Тя се обърна с благодарна усмивка - и в същия миг покривът под краката ѝ хлътна.

Ерин полетя в горещия изпълнен с пушек мрак.

22.

18 март, 19:29

Прага, Чехия

Рун пропадна с Ерин.

Сграбчи я за ръката и я притисна към гърдите си. Обви ръце и крака около нея, докато се носеха през горящи греди, дим и падаща мазилка.

Паднаха върху под, който още беше цял. Рун направи всичко по силите си да се претърколи, за да поеме силата на удара.

Озова се на колене, прегърнал отпуснатото тяло на Ерин. Тя беше замаяна. Лицето ѝ беше цялото в кръв от дълбока рана на скалпа ѝ. Около тях бушуваха пламъци и се виеше дим, но Рун позна помещението, в което се бяха озовали - някогашната алхимическа лаборатория на Едуард Кели.

Вдигна Ерин, като усещаше как дробовете ѝ се мъчат да поемат въздух в пушека, как сърцето ѝ тупти неравномерно и все по-слабо - тя се задушаваше. Залитна слепешком към стената с намерението да продължи покрай нея, докато не стигне вратата, а после някой прозорец.

Отгоре се чу трясък и поредната греда се пречупи. Нещо огромно се понесе надолу, като трошеше всичко. Пламъците осветиха зеленикава повърхност, светеха през стъклото.

Камбаната.

Рун инстинктивно вдигна ръка срещу злото, за да предпази Ерин, да я защити с тялото си. Камбаната удари ръката и гърба му и го прикова за пода. Дебелото стъкло се пръсна над него, поряза ръката и рамото му, като разкъса мускули и строши кости.

Болката го ослепи и той изкрещя.

Ерин го чу и се размърда под него.

- Рун...

Той се претърколи от нея, като наряза плътта си още повече, и изстена:

- Бягай!

Тя изпълзя и се изправи, но вместо да изпълни заповедта му, хвана здравата му ръка и се опита да го измъкне от стъклата. Преди да успее, отслабеният от огъня под поддаде под тежестта на разбитата камбана. Докато горящите дъски пропадаха под него, Рун се обърна и видя безжизненото тяло на Леополд да пада от тавана и да полита сред остатъците от камбаната надолу към огнената яма, в която се беше превърнала къщата.

Тялото на Рун също се плъзна надолу, но Ерин го измъкна от зейналата дупка обратно в кръглата стая. Болката го поглъщаше, но той се помъчи да я превъзмогне, да остане с Ерин. Нямаше право да я остави. Още можеше да направи нещо за нея.

От дупката, направена от камбаната, забълва пушек. През импровизирания комин задуха вятър към покрива. По-голямата част от пода вече беше изгоряла. Пламъците ревяха под тях.

Този път Ерин държеше него в обятията си. Беше го замъкнала до стената. На Рун му се искаше да го беше зарязала, за да се спаси.

- Остави ме - с мъка изрече Рун и се обърна към вратата, към слабата светлина на някаква улична лампа, достигаща до тях през пушека. - Тръгни към прозореца...

Студената кръв се лееше по хълбока му. Беше влизал в достатъчно битки, за да разпознае фаталната рана. Но може би Ерин можеше да излезе през прозореца, да се спусне по фасадата и да се спаси. Не беше нужно да умира с него.

Въпреки това тя не го остави. Вместо това бързо свали кожения си колан, сложи го на рамото му и го стегна.

Рун изпъшка от новата болка.

- Съжалявам - каза тя, като кашляше. - Трябва да спра кървенето.

Рун погледна към стегнатия колан.

Ръката под него я нямаше, отрязана от счупената камбана.

19:33

Ерин притисна китката си към устните му и нареди:

- Пий.

Турникетът почти бе спрял кървенето, но Рун нямаше да оцелее дълго без нов източник на кръв.

Обърна немощно глава настрани, отказвайки да се подчини.

- По дяволите, Рун. Трябва ти силата на кръвта ми. Съгреши сега и после ще се покаеш. Няма да те оставя и не мога да те нося сама.

Разтърси го, но той се беше отпуснал върху нея, изгубил съзнание.

Ерин се опита да го завлече към вратата, но тялото му беше твърде тежко. Почти не можеше да диша; очите ѝ бяха пълни с парещи сълзи, родени колкото от пушека, толкова и от безсилието ѝ.

На няколко стъпки от тях една греда не издържа. Нова част от пода пропадна в огъня долу. Жегата опари бузата ѝ, сякаш се намираше пред отвора на горяща пещ. Пламъците зареваха към нея.

И тогава пушекът при вратата се раздвижи и някаква тъмна фигура влетя в стаята.

Беше Кристиан. Хвърли се към нея като черен ангел. Сигурно я беше намерил по ударите на сърцето ѝ. Понечи да я сграбчи, но тя тикна Рун в ръцете му.

- Вземи него - каза, като кашляше.

Той се подчини, метна Рун на рамо и я вдигна с другата си ръка. Помъкна я към полъх свеж въздух. Под краката ѝ хрущеше счупеното стъкло на прозореца на третия етаж. Кристиан явно го беше разбил, за да стигне до тях.

- Как ще...? - започна тя.

Кристиан рязко се обърна, хвана я и я запрати през прозореца.

Ерин полетя със заседнал в гърлото писък. Земята се носеше към нея - и в следващия миг долу се появиха Елизабет и София. Ръцете им я подхванаха преди да се удари в паважа и омекотиха падането ѝ, но въпреки това тя стъпи така тежко, че зъбите ѝ изтракаха.

Обърна се и видя как Кристиан скочи на няколко метра от нея, приклекна и плавно се изправи, без да изпуска Рун.

Залята от облекчение, Ерин седна на мокрия паваж и се разкашля. Между пристъпите гълташе колкото се може повече свеж въздух. Дробовете я боляха.

Някой се наведе над нея, после клекна.

- Ерин, добре ли си?

- Джордан...

Той я гледаше с блеснали очи. Отново беше себе си. Очите ѝ се напълниха с нови сълзи, но тревогата още я мъчеше.

- Вратът ти?

Той разтри врата си зад яката и я погледна стеснително.

- Още боли като шиба... така де, още боли.

Усмихна ѝ се.

Беше се изцелил.

Отново.

- Хайде - смени темата той. - Трябва да тръгваме.

Вдигна я да се изправи и силните му ръце я прегърнаха. Коленете ѝ трепереха и краката едва я държаха. Тя погледна нагоре към него, сякаш искаше да го изпие с очи.

- Не го прави повече - прошепна. - Не ме оставяй.

Но той като че ли не я чу.

Вместо това я поведе към Кристиан, където Елизабет помагаше на сангвиниста с тялото на Рун. Рун вече изглеждаше мъртъв, главата и крайниците му висяха безжизнено. От импровизирания турникет на Ерин продължаваше да капе кръв.

София се появи до Джордан.

- Трябва да го отнесем в „Свети Игнаций“. В нашия параклис там. По-бързо.

Дребната жена ги поведе през тъмния мокър от дъжда площад. Ерин се запрепъва, поддържана от Джордан. Пожарът продължаваше да бушува зад тях и да поглъща Къщата на Фауст и тайните ѝ.

Пламъците се отразяваха от златния ореол около фигурата на върха на църквата. София мина покрай бароковата фасада и се насочи към една част от стената, закрита от голямо дърво. От нея стърчеше малък мраморен басейн, подобен на съдовете за светена вода на входа на църква. София стисна една от раните на ръката си и изцеди капки кръв в него.

Камък застърга по камък и пред тях се появи малък отвор.

Елизабет взе Рун на ръце и влезе първа с него. Всички я последваха, но София се забави при входа и прошепна:

- Pro me.

Ерин погледна назад. Кардинал Бернар беше изрекъл същите думи, за да се заключи в параклиса на „Сан Марко“, така че само трима сангвинисти заедно да могат да отворят вратата. Явно София правеше същото, тъй като се боеше, че робите на Легион още са някъде наблизо и че някои от тях вероятно са сангвинисти.

Дори тук групата им не се намираше в пълна безопасност.

Вратата се затвори и мракът ги погълна.

Някой драсна кибритена клечка и отпред затрептя пламък на свещ. Кристиан я използва да запали и други, като постепенно освети прост каменен параклис. Ерин пристъпи в него. Таванът представляваше варосан свод, от всички страни ги заобикаляха голи гипсови стени. Обгьрна я ароматът на тамян и вино, донасяйки със себе си утеха и обещание за закрила.

Между редиците грубо сковани скамейки имаше пътека, водеща към застлан с бяла покривка олтар с портрет на Лазар, получаващ първото си вино от ръцете на Христос. В кафявите му очи се четеше неувереност, а Христос му се усмихваше.

Кристиан отиде до шкафа до олтара и извади бяла метална кутия с червен кръст на нея. Комплект за първа помощ. Подхвърли го на Джордан, а София отиде при сребърно сандъче зад олтара. Отвори го и извади от него манерки осветено вино, еквивалент на пакета за първа помощ за сангвинистите.

Елизабет положи отпуснатото тяло на Рун на пода пред олтара и разкъса остатъците от палтото и ризата му. Стотици черни дълбоки рани покриваха бледата му кожа, но никоя не беше така сериозна като откъснатата ръка.

Елизабет огледа турникета и вдигна сребристите си очи към Ерин.

- Добре си се справила - каза графинята. - Благодаря.

Ерин долови искреността в гласа ѝ. Колкото и да се мъчеше да го отрича, Елизабет я беше грижа за Рун.

Ерин кимна и сложи ръка на устата си, когато я връхлетя нов пристъп на кашлица. Джордан отиде при нея и я отведе до една скамейка. Докато тя оставяше раницата си, той отвори комплекта за първа помощ, бръкна в него и извади две малки бутилки вода. Даде ѝ едната. Докато тя отпиваше жадно, той използва другата, за да навлажни една кърпа.

Внимателно избърса лицето ѝ от мръсотията. Дланите му се плъзнаха нежно по тялото ѝ, проверявайки за сериозни рани. Докосването му събуждаше чувства, които бяха абсолютно неуместни в пълен със свещеници параклис. Ерин откри, че се взира в очите му.

Джордан отвърна на погледа ѝ, после се наведе и я целуна дълго.

Колкото и да ѝ се искаше да повярва, че този жест на привързаност е изпълнен със страст, Ерин усети също, че той я целува и за сбогом. Когато най-сетне устните им се разделиха, Джордан повдигна едва забележимо вежди. Избърса сълзите от бузите ѝ, очевидно без да разбира каква е причината за тях.

- Добре ли си? - прошепна той.

Тя преглътна, кимна и избърса очи.

- Просто ми дойде прекалено...

Опита се да поеме дълбоко дъх, но острата болка в гърдите я спря. Може би беше пукнала ребро. Но нейните наранявания бяха нищо в сравнение със състоянието на Рун.

Сангвинистите коленичиха около тялото му.

Но дали се опитваха да го излекуват... или те също се сбогуваха?

20:04

Елизабет сипа вино в устата на Рун, но от отчаяние ръцете ѝ трепереха и виното потече по бузата му.

Кристиан я докосна, за да успокои.

- Дай на мен - прошепна той и взе изгарящата сребърна манерка от пръстите ѝ.

Тя му позволи и разтърка длани в коленете си в опит да се освободи от светостта на виното и паренето на среброто. Загледа се смаяно в съсипаното тяло на Рун. Бяха го съблекли почти гол, оставяйки го едва ли не по набедреник като онзи на Христос от разпятието над олтара. Но дори Христос нямаше такива жестоки поражения. Сякаш можеше да разчете картата на агонията на Рун по стотиците порязвания и разкъсана кожа. Погледът ѝ спря върху остатъка от ръката му. Беше срязана между рамото и лакътя.

Очите ѝ се напълниха със сълзи и светът се размаза, сякаш се опитваше да заличи ужасната гледка.

Избърса ги гневно.

„Ще свидетелствам... за теб, Рун“.

Докато Кристиан продължаваше да сипва по малко вино между бледите устни, София взе намокрена с вино кърпа и се зае да почиства раните, да ги изгаря със святост. При всяко докосване кожата на Рун потръпваше от болка.

Елизабет хвана ръката му и я стисна. Искаше ѝ се да го освободи от агонията му, но поне си личеше, че животът все още не го е напуснал и се държи някъде дълбоко в съсипаното му тяло.

„Върни се при мен...“

София взе манерка осветено вино и изля съдържанието ѝ върху разкъсания чукан. Тялото на Рун се напрегна и гръбнакът му се изви в дъга, а устата се отвори в беззвучен писък. Пръстите му се стегнаха около пръстите на Елизабет, като едва не смазаха костите ѝ, но тя прие тази болка, ако тя можеше да му помогне поне мъничко.

Накрая тялото му се отпусна отново на пода.

София седна с подвити под нея колене. Лицето ѝ бе маска на загриженост.

- Ще се възстанови ли от виното? - попита Елизабет.

- Нуждае се от почивка - каза София, но думите ѝ прозвучаха така, сякаш се опитва сама да убеди себе си.

- Трябва да пие кръв - каза Елизабет и допусна в тона си нотка на ярост. - Всички го знаете, но въпреки това само го мъчите.

- Не бива да пие - отвърна София. - Съгрешаването в този параклис ще го лиши от силата на светостта. Подобно действие може да го убие още по-бързо.

Елизабет не знаеше дали да ѝ вярва. Помисли си дали да не вземе тялото му и да избяга от това място. Но светата земя я отслабваше, а тези двама сангвинисти бяха пили много от виното си, приемайки допълнителни сили от Христовата кръв.

„И какво ще правя с Рун по онези пусти улици?“

Ако му беше писано да умре, то поне нека да бъде на място, което обичаше.

И до онези, които го обичаха.

Тя стисна ръката му.

- Елизабет е права - каза Ерин до нея. - Рун се нуждае от кръв, ако искаме да оцелее.

Кристиан я погледна тъжно.

- София каза истината. Не бива да пие, грехът ще...

- Кой казва, че трябва да пие? - прекъсна го Ерин и коленичи до тях. Държеше кама. - Ами ако намажа с кръвта си раните му? Готова съм да поема този грях - ако изобщо е грях - върху себе си.

Кристиан погледна София с надежда.

- Не - твърдо рече тя. - Кръвният грях си е кръвен грях.

Кристиан не изглеждаше така уверен.

Ерин сви рамене.

- Аз го извършвам.

Елизабет изпита прилив на възхищение към дързостта на тази жена.

- Няма да позволя - каза София и пристъпи към нея.

Кристиан вдигна ръка и я спря.

- Нямаме нищо за губене с този опит.

- Освен безсмъртната му душа. - София се опита да го избута, но Елизабет му се притече на помощ и двамата не позволиха на монахинята да помръдне.

Графинята погледна Ерин в очите и каза:

- Направи го.

Ерин кимна и прокара острието по дланта си. Намръщи се от болката, но се овладя. Миризмата на прясна кръв, изтласквана от силно биещо, изпълнено с живот сърце, изпълни малкия параклис.

Елизабет усети как двамата сангвинисти се размърдаха и изпъшкаха от миризмата. Ранените им тела неистово искаха да пият от кръвта, събираща се на алена локвичка в шепата на Ерин. Елизабет също усещаше сладката миризма, вдишваше я дълбоко, но нямаше да се предаде, щом другите двама се сдържаха. Щеше да издържи.

„Тази кръв не е предназначена за мен“.

Ерин се наведе над голото тяло на Рун. Потопи пръсти в кръвта и нежно започна да я размазва по студената му кожа. Плътта на Рун отново потръпваше при всяко докосване, но този път не от болка.

А от удоволствие.

Устните му се разтвориха и от тях се изтръгна лек стон.

Елизабет си спомни, че е чувала същия звук в ухото си и преди, много отдавна. Спомни си как той беше отгоре ѝ, как бяха едно.

Ерин продължи да работи методично, без да пропуска нито една рана. Накрая ръката ѝ спря над разкъсания остатък от кост, мускули и бавно капеща черна кръв. Тя погледна Елизабет, сякаш искаше разрешение.

Елизабет кимна едва забележимо.

„Направи го“.

Ерин разтри порязаната си ръка, за да събере още кръв. Едва когато алените струйки започнаха да преливат, хвана края на ръката на Рун и изля живота си върху жестоката рана.

Рун се разтресе и гръбнакът му отново се изви в дъга.

От гърдите му се изтръгна вик на такъв първичен екстаз, че София се извърна.

Или може би се беше смутила от по-твърдото доказателство за удоволствието му. Набедреникът на Рун не можеше да скрие възбудата му, разкриваща мъжа в звяра, похотта, която бялата свещеническа якичка никога не можеше да овладее напълно.

Елизабет също го помнеше. На мига се върна в миналото, усети го дълбоко в себе си, как я изпълва, как двамата стават едно.

Когато тялото на Рун се отпусна на каменния под, Ерин най-сетне го пусна. Той остана да лежи, тялото му леко потрепваше, изтощено, но очевидно вече по-силно.

Безбройните малки рани се бяха затворили.

Дори отсечената му ръка беше спряла да кърви и плътта вече покриваше костта.

Кристиан въздъхна шумно.

- Мисля, че ще оцелее... с повече почивка.

Дори София отстъпи.

- Виното би трябвало да му помогне нататък.

Ерин остана на колене. Джордан дойде при нея и се погрижи за животоспасяващата ѝ рана. Ерин се облегна на него, докато той внимателно и нежно превързваше дланта ѝ.

- Ръката му - каза Ерин, без да откъсва поглед от Рун. - Тя ще... ще...?

Джордан завърши вместо нея:

- Ще порасне ли отново?

- След време... след много месеци, ако не и години - отвърна Кристиан. - За това чудо ще му е нужна много по-дълга почивка.

- Какво означава това за мисията ни? - попита Джордан.

Никой нямаше отговор, а само още въпроси.

- Дори не знаем как да продължим - каза София и в гласа ѝ се долови поражение. - Нищо не научихме от цялата тази касапница.

Ерин поклати глава.

- Не е вярно.

Всички я погледнаха.

- Знам какво трябва да търсим - уверено каза тя.

20:33

- Какво искаш да кажеш? — попита Кристиан.

- Момент. - Ерин стана, подкрепяна от Джордан, но се освободи от прегръдката му. Искаше да остане на разстояние от него, от всички. Потръпна при спомена какво бе почувствала, докато държеше ръката на Рун. За няколко мига долови болезнената му страст, похотта му, опияняващото удоволствие, когато кръвта ѝ се вливаше в него, разтваряше я в него, как двамата стават едно.

Сви бинтованата си ръка в юмрук, за да спре спомена.

Джордан я докосна по рамото.

- Ерин?

Сините му очи я гледаха загрижено. Тя се отдръпна. Имаше нужда да се движи.

„Направих онова, което трябваше... нищо повече“.

Въпреки това изпитваше вина. Двамата с Рун бяха показали близостта си в този параклис, пред очите на всички.

Отиде при раницата си и я отвори с треперещи ръце. Бръкна вътре и сложи ръка върху кутията с Кървавото евангелие. Почерпи сили от него, после извади листата, които бе взела от камбаната, и ги сложи на скамейката.

- Мисля, че това са старите бележки на Дий - каза тя. - Но не мога да кажа със сигурност, защото са написани на енохов език.

Елизабет стана и отиде при нея.

- Дай да видя. - Прегледа набързо книжата. - Наистина са на Дий. Познавам почерка му.

- Можеш ли да прочетеш написаното? - попита Ерин.

- Разбира се. - Елизабет седна на пейката. - Но ще отнеме време.

- Засега можеш ли да потърсиш къде се споменава зеленият диамант?

- Да, но защо?

Кристиан повтори въпроса ѝ.

- Ерин, какво знаеш?

Тя го погледна и мъката й даде сили.

- Много малко. Но преди да умре, Леополд се освободи от демона, който го бе обладал.

- Какъв демон? - попита София.

Ерин пое дълбоко дъх. Спомни си, че бе чула само последните думи на Леополд.

- Нарече го Легион.

Кристиан погледна София.

- В Библията се споменава такъв демон.

София кимна.

- Христос го е прогонил, но преди това се изправил срещу него и настоял да му каже името си. „А той отговори и рече: легион ми е името, понеже ние сме много“¹³¹.

- „Понеже ние сме много“ - повтори Ерин и се замисли върху думите. - Възможно ли е това да е природата на демона? Да обсебва мнозина.

- Определено изглеждаше способен да подчинява другите на волята си - каза Елизабет и започна да преглежда купчината стари книжа. - Дори сестра Абигейл.

- Но не и нас - каза Джордан и посочи Ерин. - Аз го държах в ръцете си, но той не успя да ме обсеби.

- Може би може да контролира само онези, които вече са опетнени - предположи София. - Буренът се нуждае от пръст, за да порасне. Може би мрака трябва да го има, за да може демонът да пусне корени в някого.

- Ако този демон е като бурен, би ли оцелял при смъртта на Леополд? - попита Кристиан.

- Не знам - призна Ерин. - Но Леополд каза, че Легион търси три камъка. - Погледна Джордан. - Изпратил е един от робите си в онзи храм в Куме. Може би е искал парчетата от зеления диамант.

- Може би - съгласи се Джордан. - Или пък просто е искал да ме убие. По дяволите, едва не успя.

- Не. Мисля, че е искал камъка.

- Защо си толкова сигурна? - попита Кристиан и добави с мека усмивка: - Не че се съмнявам в Жената на Познанието.

- Заради последните думи на Леополд, точно преди да умре. Той спомена нещо за „градина, осквернена... съшита с кръв, окъпана с вода“. Звучеше така, сякаш Луцифер ще се появи там.

- Но каква градина? - попита Кристиан. - Какво означава това?

- Може би Едем? - предположи София. - Райската градина?

Ерин се загледа в нищото, после промърмори:

- Не може да е просто съвпадение.

Джордан докосна рамото ѝ.

- Какво?

Тя погледна останалите.

- Трите фрески в алхимическата лаборатория на Кели. Arbor, Sanguis и Aqua. Символи на градина, кръв и вода.

Кристиан потърка брадичката си.

- Символи, отразяващи последните думи на Леополд.

- И Легион търси три камъка - каза Ерин и кимна. - Може би те отразяват същото. Arbor, Sanguis и Aqua.

Джордан извади от джоба си двете половини на зеления диамант.

- Мислиш, че това може да е Arbor. Защото е зелен като градина.

Тя кимна.

- И знаем, че не е обикновен диамант. Той носи в себе си онзи странен символ. Освен това е способен да задържи духовете на повече от шестстотин стригои.

- И в крайна сметка самия Легион - добави Кристиан.

Ерин докосна диаманта.

- Може би затова Леополд описа градината - този камък - като осквернена. Била е замърсена със зло.

- Ако си права - обади се Елизабет от скамейката, - трябва да има още два камъка. Sanguis и Aqua.

Ерин усети особена нотка в гласа на графинята и се обърна към нея.

- Знаеш ли нещо за тях?

- Не - отвърна Елизабет, но изражението ѝ остана замислено. - Но можем да попитаме онзи, който е пратил зеления камък на Джон Дий.

Ерин я погледна.

- Кой е той?

Елизабет вдигна с усмивка един пожълтял лист.

- Това е писмо до Дий от изпращача.

Ерин отиде при нея да види писмото, но и то беше написано на енохов език.

Елизабет посочи с пръст няколко символа.

- Това е името му - каза Елизабет. - Юг дьо Пайен.

Името се стори познато на Ерин, но не можеше да се сети откъде. Изтощението си казваше думата и затрудняваше мисленето ѝ.

Кристиан пристъпи към тях с болка на лице.

- Не може да бъде!

- Защо? - попита Джордан.

- Юг дьо Пайен е бил сангвинист - обясни Кристиан. - От времето на Кръстоносните походи.

Ерин внезапно си спомни името на мъжа и видното му място в историята.

- Юг дьо Пайен... не беше ли онзи, който заедно с Бернар дьо Клерво основал Ордена на тамплиерите?

- Същият - потвърди Кристиан. - Само че той основал сангвинисткия орден на тамплиерите. Деветима рицари, свързани помежду си с кръв.

Ерин се намръщи и за пореден път си напомни, че историята, която е изучавала, е просто игра на светлини и сенки и че истината е някъде по средата.

- Но Юг дьо Пайен умрял по време на Втория кръстоносен поход - добави Кристиан.

- Кой ти каза това? - попита Елизабет. - Защото датата на това писмо е от 1601, четири века след похода.

- Чух историята от другаря на Юг и съосновател на ордена Бернар дьо Клерво, който е бил свидетел на благородната му смърт. - Кристиан повдигна вежда към Ерин. - Или кардинал Бернар, както го познавате по-добре.

Ерин се опули.

- Нима Бернар е онзи Бернар дьо Клерво?

Имаше смисъл. Ерин знаеше, че кардиналът е участвал в походите и оттогава е заемал високопоставени постове в Църквата.

- Май Бернар не е казал самата истина - отбеляза Елизабет с иронична усмивка, като почукваше с пръст името в писмото. - За пореден път.

- Това може да почака засега. - Ерин кимна към листа. - Какво друго се казва в писмото?

Елизабет прегледа текста, като превеждаше в движение архаичната писменост. На лицето ѝ отново се появи усмивка.

- Юг е искал аз да получа камъка, ако с Джон Дий стане нещо. Алхимикът явно е споделял естеството на моите занимания с тайния си благодетел.

- Значи онзи тип е искал, ако Дий се провали, ти да довършиш труда му, така ли? - попита Джордан.

- Така изглежда. Планът бил Едуард Кели да вземе камъка след смъртта на Дий, да го пази и да ми го донесе. Сигурно затова император Рудолф е дал камъка и камбаната на Кели. - Елизабет се намръщи.

- Но онзи алчен шарлатан ги е задържал за себе си. Най-вероятно тайно е продал диаманта. Струвал е огромно състояние.

- Но в крайна сметка прокълнатият камък е намерил начин да се върне при теб - отбеляза Ерин.

- Каквото е писано, ще стане - рече Елизабет.

Ерин с мъка се спря да не завърти очи.

- В писмото споменава ли се за другите два камъка?

- Нито дума.

- Значи сме в задънена улица - каза Джордан.

- Освен ако Юг дьо Пайен не е все още жив - рече Ерин. - Знаем, че не е умрял по време на походите, когато твърди Бернар. Нищо не пречи все още да е жив.

Джордан въздъхна.

- И така да е, как ще го намерим?

Ерин сложи ръце на кръста си.

- Ще попитаме най-стария му приятел. Бернар дьо Клерво. - Обърна се към Кристиан и София. - Къде е кардиналът?

- Изпратиха го в Кастел Гандолфо - каза Кристиан. - Да чака присъдата си.

- Да се молим да не са го екзекутирали за греховете му - добави София.

Права беше.

Не можеха да си позволят още нещо да се обърка.

18 март, 21:45

Прага, Чехия

Вълкът копае в дима и горящите въглени.

Лапите му ровят калта и избутват счупени греди. Остри камъни раздират до кръв възглавничките му. Искри падат и прогарят гъстата козина.

Плътна чернилка държи бурята в сърцето му, кара го да копае още по-надълбоко.

Няма думи, няма заповеди, само копнеж. Източникът на това черно желание чака долу, свит около едва трептящото пламъче, загнезден в студения труп, който го пази.

Вълкът копае към него.

Едно желание го привлича все по-навътре в горящите руини.

Освободи ме.