Пъклена кръв

36.

20 март, 10:48

Във въздуха над Хималаите, Непал

Хеликоптерът летеше към острия като нож хребет на заснежената планина. Ледената стена пред тях се издигаше на височина шест хиляди метра, максималната, до която можеше да стигне машината. Когато стигнаха хребета, роторите вдигнаха снежни вихрушки, а вятърът ги заблъска напред-назад. Хеликоптерът сякаш беше попаднал в капан, увиснал над ледения бръснач - после носът му клюмна надолу и се спуснаха от другата страна.

Ерин си пое дъх - беше забравила да диша.

- Кацаме след десет минути - с вбесяващо спокоен глас съобщи Кристиан от пилотската кабина.

Току-що бяха преодолели последната планинска верига - Ганеш Химал - и сега се спускаха към дълга долина. Огромни остри върхове ги заобикаляха от всички страни, което обясняваше защо това място е останало недокоснато от модерния свят толкова дълго. Според старата карта, която им бе дал Юг дьо Пайен, през средата на планината би трябвало да се вие река, но долу Ерин виждаше само ослепително бяла покривка. Реката вероятно беше замръзнала и покрита със сняг по това време на годината. Може би през лятото долината бе тучно и зелено място, но точно сега приличаше на негостоприемна пустош.

„Определено не е Едем“.

Затропа с тежките си ботуши, за да върне кръвообращението в краката си. Стоманените котки затракаха по металния под. Макар че кабината се отопляваше и тя беше облечена в зимна екипировка, студът от планините намираше начин да проникне до костите ѝ.

Или може би беше просто страх.

Погледна към другите, сгушени в белите си анораци. Студенокръвните сангвинисти нямаха нужда от подобно облекло, но цветът му осигуряваше добра маскировка в зимния терен. Дори лъвчето с бялата си козина изглеждаше създадено за тази експедиция.

Всички се размърдаха и започнаха да се подготвят за онова, което предстоеше.

Ерин погледна към слънцето. То висеше високо в яркосиньото небе, замацано тук-там от някой перест облак. До пладне оставаше малко повече от час.

Джордан забеляза накъде гледа, пресегна се и стисна коляното ѝ.

- Къде всъщност се казва, че крайният срок е пладне? Може пък да разполагаме с повече време, за да затворим портите на Ада.

Тя го погледна. Белезите от последната битка бяха едва забележими, но сега светлата му кожа беше покрита с алени завъртулки, които покриваха половината му лице. Аноракът му беше разкопчан, сякаш той изобщо не усещаше студа. Ерин си помисли, че ако свали дебелите си ръкавици, сигурно ще може да си стопли ръцете в струящата от него топлина.

Пое дълбоко дъх и се извърна. Не можеше да гледа тези шарки, които показваха колко малко човешко е останало у Джордан. Все пак част от нея се почувства виновна заради егоистичната ѝ реакция. Джордан се бе върнал от смъртта във Франция заради ангелските си сили и човешкия си инат. Когато дойдеше време, той трябваше да реши по кой път да тръгне. И тя трябваше да го остави да избира, независимо колко се боеше, че може да го изгуби.

Отвърна на въпроса му, за да се разсее от тревожните мисли.

- Днес имаме само едно пладне.

- Но защо си толкова сигурна? - попита Рун от другия край на кабината. Лъвчето се протегна на съседната седалка и изви гръб.

Елизабет отговори преди Ерин:

- Вижте луната.

Всички се обърнаха към прозорците. Пълната луна почти докосваше пламтящия диск на слънцето.

Джордан се долепи до Ерин, за да погледне през прозореца, после каза:

- Бернар спомена, че днес ще има затъмнение. Но само частично, ако си спомням правилно.

- Частично във Франция - поправи го Ерин. - Толкова далеч на изток ще е пълно. Проверих, докато пътувахме насам. Пълното затъмнение ще настъпи в Хималаите в дванайсет часа и една минута.

Припомни си стенописа от къщата на Едуард Кели. Онова кървавочервено слънце над черното езеро можеше да е художествено представяне на пълно слънчево затъмнение.

Искаше ѝ се да бяха стегнали по-бързо до това място. Пилотираният от Кристиан „Сайтейшън X“ се носеше на максимална скорост над Европа и Азия. По пътя Бернар редовно им се обаждаше по сателитния телефон, за да им съобщава за положението на земята, за серията нападения, извършвани в тъмните градове, над които летяха. Стригоите и бласфемарите ставаха все по-дръзки и силни, докато вълната на злото се разпространяваше и нарушаваше баланса в тяхна полза. Но тези чудовища бяха само искрата на огнената буря. Обикновената паника вършеше останалото и раздухваше пламъците на хаоса още по-силно.

Кристиан заобиколи планината и пред тях се появи малко селце, сгушено в подножието на склона. От комините на островръхите покриви се издигаха струйки пушек - хората в къщите готвеха, смееха се, живееха. Гледката напомни на Ерин какво се борят да запазят.

Самотен як вървеше по тясна пътека в снега. До него крачеше облечен в ярки дрехи човек с нахлупена над кръглото лице шапка. Тъмнокожият човек и животното спряха, за да погледат хеликоптера.

Ерин притисна длан в стъклото и им пожела дълъг и щастлив живот.

Селото изчезна зад тях. Последният знак за човешко присъствие беше един будистки храм, целият окичен с навързани молитвени знаменца.

Но това не беше храмът, за който бяха дошли.

Кристиан продължи напред към мястото, отбелязано на картата на’Юг.

- Не виждам никакво езеро, освен ако не е под целия този сняг. Може да се наложи да направя кръг.

Докато той издигаше машината, Ерин забеляза отдясно падина с формата на купа.

- Натам! - извика тя, наведе се напред и посочи.

Кристиан кимна.

- Видях. Да идем да проверим.

Зави надясно, като мина между два върха. На дъното на малката долина имаше равен участък колкото половин футболно поле, но повърхността му не бе еднообразна. Черен лед блестеше към тях като пукнатини в лака на бяла ваза.

- Това трябва да е - каза Ерин.

- Има само един начин да разберем. - Кристиан заработи с лоста за управление и хеликоптерът увисна над равния участък.

Вятърът от роторите издуха снега и разкри замръзнало езеро. Повърхността му бе черна като обсидиан, досущ като черното езеро от стенописа в Къщата на Фауст. Но под леда не пълзяха никакви чудовища.

„Засега“.

Ерин погледна небето и видя, че луната вече е започнала да отхапва част от слънцето.

- Мислите ли, че сме на правилното място? - попита Кристиан.

- Погледнете скалите от тази страна - обади се София от дъното на кабината и посочи.

Ерин се обърна. Нужни ѝ бяха няколко секунди, за да разбере какво е привлякло вниманието на дребната жена. Но после също го видя. Две огромни дървета, наполовина скрити в сянката на отвесната скала. Бяха голи, със светлосиви стволове, клоните им бяха покрити с лед и сняг.

София се обърна към другите.

- Юг дьо Пайен не спомена ли, че в долината на монасите стригои растат две дървета?

„Вероятно дървото на познанието и дървото на вечния живот“.

Ерин изпита разочарование. Двете дървета изглеждаха съвсем обикновени - стари, наистина, но съвсем не грабваха въображението.

- Свали ни долу - каза тя. - Това трябва да е мястото.

Кристиан се подчини.

- Да се надяваме, че ледът е достатъчно дебел, за да ни издържи - предупреди ги той. - Това е единственото място, на което можем да се приземим.

Прав беше. От всички страни склоновете се издигаха стръмно и продължаваха като отвесни скали. Кристиан предпазливо спусна хеликоптера, докато плъзгачите му не докоснаха едва-едва леда. Кацна напълно чак когато се увери, че покривката ще издържи теглото им.

- Изглежда добре - каза той и изключи двигателите.

Ерин свали слушалките си и изчака сангвинистите, включително Елизабет, да слязат, нащрек за евентуални опасности. Щом вратата се отвори, в кабината нахлу леден вятър и вдигна вихрушка, сякаш се опитваше да я изгони навън. Ерин потръпна в анорака си, но не от студа. Всяко косъмче по тялото ѝ сякаш настръхна.

Сангвинистите реагираха още по-силно - Кристиан рухна на колене на леда, София изпъшка така силно, че дори Ерин я чу през резкия вой на вятъра. Рун стисна разпятието си под дрехата и се заклати като пиян, докато пристъпваше. Елизабет го подхвана за лакътя да го задържи и изгледа намръщено останалите.

Ерин си спомни, че сангвинистите бяха реагирали по същия начин в Къщата на Фауст. Нечестивостта тук бе много по-силна.

„Дори аз я усещам“ - помисли си тя и отново потръпна, обзета от? безпокойство.

До нея Джордан се намръщи.

- Ама че шум... сякаш някой драска с нокти по стъкло. Не, по-скоро стоманени нокти по черна дъска. Гадост...

Изглеждаше така, сякаш му е прилошало.

Ерин не чуваше никакво драскане, но пък единствено Джордан беше чул песента на камъните. Явно слухът му беше настроен на напълно различен диапазон от нейния.

Тя слезе от хеликоптера да се присъедини към останалите. Джордан скочи след нея. Щом стоманените ѝ котки докоснаха леда, краката ѝ замръзнаха, сякаш нещо изсмука цялата топлина от тялото ѝ.

Зад Джордан лъвчето скочи високо, за да избегне леда, но брегът беше твърде далеч. То се приземи на сребристите си нокти и отиде при Рун, като повдигаше високо всяка лапа, преди да я спусне пак, сякаш се опитваше да докосва черната повърхност колкото се може по-малко.

- Нещо не е наред тук - прошепна тя.

- Могъщо зло живее в това езеро - съгласи се Рун. - Да се махаме по-бързо.

Въпреки желанието си да побягнат към брега продължиха предпазливо, като внимаваха да не се подхлъзнат или да не събудят онова, което спеше долу. Рун ги поведе към брега, който бе най-близо до потъналите в сенките дървета.

Ерин въздъхна с облекчение, когато краката ѝ най-сетне стъпиха върху твърда земя. Моментално се почувства няколко килограма по-лека, сякаш е свалила раницата от гърба си.

Рун застана до нея. Гърбът му вече беше по-изправен. Сангвинистите определено изпитаха облекчение, когато излязоха от езерото, подобно на цветя, отварящи се към слънцето.

- Още го усещам - каза София. - Лъха от езерото, изпълва цялата долина.

Рун кимна.

Кристиан избърса челото си и погледна с копнеж хеликоптера.

- Сега ми се иска да бях кацнал по-близо. С нетърпение очаквам да се махнем от това място.

„Да се надяваме, че ще имаме тази възможност“.

Ерин присви очи към слънцето. Луната продължаваше да пълзи пред него. Тя погледна стръмния каменист склон, който водеше нагоре към големите дървета. Едва сега забеляза, че канарите изглеждат наместени и образуват пътека, която се виеше нагоре към отвесните скали.

- Това е път - каза тя и тръгна към него.

Джордан я спря.

- Стой плътно до мен.

Тя го погледна, зарадвана, че отново влиза в ролята си на защитник. Хвана ръката му и ѝ се прииска да нямаха нужда от ръкавици.

Рун и лъвчето поведоха. Бавно тръгнаха нагоре, като внимаваха да не се подхлъзнат на заледените места. Когато пътеката направи последния завой в горната част, Рун внезапно се закова на място, а лъвчето тихо изръмжа.

- Не сме сами - каза Рун.

11:12

Едва не ги беше пропуснал.

Трима мъже бяха коленичили между огромните стволове на дърветата. Бяха така неподвижни, че можеха да минат за статуи. Снегът покриваше раменете и голите им темета, образувайки пухкави бели наметала. Рун не чу туптене на сърца, но знаеше, че са живи.

Очите им го гледаха, блестяха от сенките под голите стволове.

Щом разбраха, че са ги видели, те се изправиха едновременно с плавни движения и снегът се посипа от белите им дрехи. Излязоха на слънце да посрещнат Рун и другите, скръстили бледите си ръце пред себе си.

Рун знаеше, че са стригои, но те вървяха под слънцето със същата лекота, с която го правеха и сангвинистите. Както бе казал Юг дьо Пайен, тези монаси бяха открили друг начин да установят мир с дневната светлина.

Рун пристъпи напред и се поклони. Вдигна ръка, за да покаже, че не носи оръжие.

- Изпратени сме от Юг дьо Пайен - каза той. - Носим ви неговата благословия.

Водещият монах имаше кръгло лице и тъмни спокойни очи.

- Върнахте ли камъните, които дадохме на нашия приятел да ги пази?

- У нас са - отвърна Рун.

Ерин свали раницата си и я отвори, готова да извади камъка си, но Рун ѝ направи знак да не го прави. Юг бе казал, че могат да се доверят на монасите, но осезаемото зло, надигащо се от езерото, го правеше предпазлив.

Дори лъвчето се притисна до него, несъмнено изнервено от тази долина.

Тримата монаси се поклониха едновременно, сякаш бяха чули някаква беззвучна камбана.

- В такъв случай сте добре дошли - каза водачът им. На устните му играеше блажена усмивка. - Аз съм Сао. Моля, заповядайте в нашия храм и нека съберем вашите камъни със синия им брат. Времето, както знаете, изтича.

Монасите се обърнаха и ги поведоха към дърветата. Рун забеляза, че те са почти еднакви, с дебели сиви стволове и гладка кора. Растяха близо едно до друго и по-високите им клони се преплитаха, образувайки естествена арка. Чепатите клони трепереха на студения вятър, но дърветата изглеждаха здраво вкоренени.

Земята около стволовете беше почистена. Твърдата метла беше оставила кръгли шарки в малкото останал сняг - приличаха на шарките в пясъка на някоя дзен градина, но самите мотиви - завъртулки и дъги - напомняха на Рун за татуировката по гърдите и врата на Джордан.

Монасите спряха при отвесната скала зад дърветата и заговориха напевно на някакъв непознат език.

- Мисля, че говорят на санскрит... - прошепна благоговейно Ерин.

Сао извади от някакъв скрит джоб малка сребърна роза и сви ръка около стъблото ѝ, като проби плътта си с тръните. Капна от кръвта си върху една издатина в скалата и се чу тежкото стьржене на камък върху камък.

- Сангвинистка врата - промърмори Кристиан.

„Или по-скоро неин предшественик“ - помисли Рун.

Малка кръгла врата се издаде напред и се изтъркаля настрани. Снегът заскърца под тежестта ѝ.

Монасите влязоха, като явно очакваха другите да ги последват. Вратата бе толкова ниска, че трябваше да се наведат, за да минат. Вероятно беше направена така нарочно, за да събуди смирение у влизащите.

Рун и лъвчето минаха първи, следвани от останалите.

След като прекрачи прага, Рун се изправи. Намираше се в голяма зала, осветена от пламъците на хиляди свещи и десетки мангали, в които горяха благовония. Моментално позна, че това не е естествена пещера. Залата беше изсечена в скалата и превърната от човешки ръце в истински шедьовър.

Ерин ахна.

Цяло малко селце беше изсечено в скалата, сякаш постройките бяха израснали от камъка. Имаше и стотици статуи, които изобразяваха обикновени селяни, занимаващи се с ежедневните си дела. Имаше дори як в естествени размери, който теглеше каруца, както и стада овце и кози, пасящи каменна трева.

- Все едно са взели селото, над което минахме, и са го превърнали в камък - каза Джордан.

Монасите не обърнаха внимание на изумлението им и продължиха към центъра на селото, където седеше огромен Буда - издигаше се поне на десет метра височина. Каменните му очи бяха затворени в спокойна медитация. Лицето му не бе стилизирано, а сякаш представяше истински човек с широко разположени очи, прав нос, деликатно повдигнати вежди и едва доловима усмивка на пълните устни. Чертите му бяха съвършени: изглеждаше така, сякаш всеки момент ще отвори очи.

Рун долови от скулптурата да лъха мир, ред и спокойствие - добре дошъл контраст след злото, което се таеше отвън.

Като един монасите събраха молитвено ръце и се поклониха на статуята, след което ги поведоха зад нея към висок храм. Подобната му на камбана кула се издигаше почти до тавана. За нея бяха завързани каменни въжета, окичени с каменни знамена, изваяни така, сякаш продължаваха да се развяват на отдавна утихнал вятър.

Две статуи охраняваха входа на храма. Дясната изобразяваше дракон с леко отворена уста, разкриваща остри като ножове зъби. Отляво някакво мъхнато същество се беше изправило на задните си лапи и с вдигнати предни, които завършваха с мощни нокти. Приличаше на кръстоска между човекоподобна маймуна и мечка. Рун никога не бе виждал нещо подобно.

Лъвчето подуши дракона и леко настръхна, сякаш очакваше крилатото създание да оживее всеки момент.

Джордан прокара пръсти по другото чудовище.

- Прилича ми на нещо като бигфут.

- Не - каза Ерин и също пристъпи към статуята. - Мисля... че е йети. Легендарно създание, обитаващо Хималаите.

И погледна Сао за потвърждение.

Лицето му оставаше безизразно.

- Това е изображение на едно от съществата, които излязоха от езерото. Различни зверове изпълзяват от време на време в нашия свят от онова тъмно място. Някои са голи и бързо умират от студа. Други като това скитат из планините години наред, преди да успеем да ги върнем обратно, и вдъхновяват преданията, разказвани около огнищата.

- В какъв смисъл ги „връщате“? - попита Джордан.

- Улавяме ги и ги връщаме при езерото. Опитваме се да ги пазим да не бъдат наранени и да не наранят други, макар че често се проваляме.

- Но това нали са демони? - попита София.

- Нашата философия не ни позволява да заклеймяваме тези създания заради природата им - кротко отвърна Сао, почти като Юг дьо Пайен. - Ние сме тук, за да защитаваме всички.

Обърна се и махна към отворените врати на храма.

- Но нека да продължим. Чакат ни важни задачи.

Рун не възрази. С острите си сетива на сангвинист усещаше как отвън слънцето умира, как сиянието му бавно се поглъща от луната.

Времето им почти беше изтекло.

37.

20 март, 11:22

Долината Тсун, Непал

Елизабет влезе последна в храма: вървеше след другите като някой от простолюдието. Яд я беше, че са я избутали отзад, но това ѝ даваше възможност да наблюдава всичко, свободна от мнението на Рун и останалите. Юг дьо Пайен ѝ беше показал друг начин да живее, друг начин да балансира светлината и мрака, нощта и деня. Тези монаси очевидно вървяха по същия път.

„Бих могла да науча на същото и Томи“.

Затова засега не бързаше, надяваше се да научи колкото се може повече, преди да се измъкне и да се върне при Томи, да спаси момчето от смъртта, която не заслужаваше.

Когато влезе в храма, усети аромата на жасмин, който изпълваше просторната зала. Каменният под беше изваян така, че да прилича на дъски; само за тяхната изработка сигурно са били нужни години всеотдаен труд. Спокоен Буда ги очакваше в другия край на дългото помещение. За разлика от статуята отвън, тази беше с отворени очи.

Запита се защо храмовият комплекс е толкова голям, щом тук живеят само трима монаси. Ослуша се за други, но не чу издайническо влачене на сандали по камък, шумолене на роба върху кожа, тракане на молитвени броеници. Изглежда, в долината бяха останали само тези трима стражи.

Монасите ги отведоха при голяма алена маса, върху която беше поставен нисък сребърен поднос. Масата се намираше пред Буда. В подноса имаше пясък и соли с всевъзможни цветове и нюанси, подредени по такъв начин, че образуваха изящна картина. Тя беше реплика на долината отвън - бял пясък за снега, черна сол за езерото. На единия бряг се издигаха две сиви дървета с точно копирани извити клони.

Лъвчето подуши подноса и Рун махна на любопитното животно да се дръпне назад.

Тримата монаси заобиколиха масата, хванаха Ерин, Джордан и Рун за ръце и ги отведоха при различни ъгли на подноса. Всеки от тях застана на един ъгъл, а дърветата заемаха четвъртия.

Сао посочи и пръстът му се задържа над мъничка фигурка в пясъка, намираща се от страната на Ерин. Пусна пред нея малък рубин и каза напевно:

- Слънцето изгрява на изток.

Друг монах пристъпи до Рун и с малка сребърна пипета пусна съвършена капка вода като перла върху пясъка пред фигурата от тяхната страна.

- Луната залязва на запад - каза Сао.

Последният монах се наведе до Джордан и леко духна зелено зрънце от малката си длан. То се понесе надолу и кацна пред изобразената там фигура.

- Градината събира светлина от юг - каза Сао. След това отиде при последния ъгъл и посочи двете нарисувани дървета. - А вечните корени закотвят севера.

- Какво означава това? - попита Джордан.

- Така ще отворим портала, нали? - попита Ерин.

Сао кимна.

- Камъните трябва да бъдат поставени на стълбове, всеки на съответното му място. Когато слънцето достигне зенита и светлината му падне върху тях, камъните ще засияят и светлината им ще озари езерото. Щом лъчите им се съберат, ще се роди нова светлина, която ще бъде чисто бяла.

Ерин изглеждаше леко скептична.

- Значи казвате, че трите отразени цвята - червен, син и зелен - ще се обединят, за да се получи бяла светлина.

Джордан се изправи.

- Има логика. Също като старите телевизионни екрани, в които има излъчватели на същите цветове. От тях се получават всички останали.

Сао предложи по-елегантен отговор.

- Мракът е отсъствие на светлина, докато в бялото се крие дъга.

- Пълният спектър - каза Джордан.

- И после какво? - попита Елизабет, която не разбираше всичко това, но засега го приемаше.

- Чистата светлина ще прониже вечния мрак на езерото - обясни Сао. - И злото отдолу ще се издигне на повърхността подобно на цирей, пробит с нагорещена игла. Но не се бойте, пирамидата от светлина, създадена от трите камъка, ще удържи родените в зло същества и ще им попречи да влязат в нашия свят.

Елизабет започна да разбира.

- Като клетка с решетки от светлина.

- Точно така - рече Сао. - Но трябва много да внимаваме. Ако камъните помръднат, докато порталът е отворен, решетките от светлина ще се счупят и злото ще излезе на свобода.

- Имам усещането, че сте го правили и преди - каза Джордан.

- Така ли връщате създанията, които се измъкват? - попита Ерин. - Онези като онова йети?

На лицето на Сао се изписа скръб.

- Това е единственият начин да ги върнем в тъмния им свят и да възстановим равновесието тук.

Единият от монасите леко докосна с пръст робата на Сао, сякаш го подканваше да побърза. За тези тихи души простият жест сигурно бе еквивалент на рязко разтърсване.

Сао кимна.

- А сега сме изправени пред още по-тежка задача. Мракът набираше сили през последните няколко месеца. Тъмният владетел, който управлява долу, онзи, когото наричате Луцифер, е скъсал оковите си, за да пробие повърхността на езерото. Трябва да отворим портала и да поправим скъсаните окови, преди да се е освободил напълно.

- И как ще го направим? - попита Ерин.

- Трябва да го призовем при портала, да го подмамим с онова, на което не може да устои. - Сао ги погледна. - С децата на този свят - Воина, Жената и Рицаря, който е овладял черната кръв на владетеля.

Ерин го погледна втрещено.

Джордан поклати глава.

- Иначе казано, ще играем ролята на стръв.

Дори Рун изглеждаше потресен.

- И след като призовем Луцифер, какво трябва да направим? Как да го оковем наново?

- Приготвили сме се за този ден. Още преди хилядолетия. Благословеният храм бе изсечен не само като хранилище за трите камъка, но и да защитава и запази свято велико съкровище, направено от велики ръце. Единствено Просветленият може да създаде подобно съвършенство.

Сао се обърна и се поклони на статуята.

- Буда - с благоговение промълви Ерин.

Тримата монаси пристъпиха към статуята и Сао отвори в корема ѝ вратичка - тя беше така майсторски скрита, че дори Елизабет не бе успяла да я забележи. От кухината вътре другите двама монаси извадиха голям сандък от полирано бяло дърво, върху чиито стени бяха изрисувани цъфнали лотоси.

От напрегнатите лица на носачите си личеше, че сандъкът е невероятно тежък. Въпреки това те го вдигнаха високо, сякаш се бояха да не докосне земята. Докато го държаха така, Сао вдигна капака му - и отвътре ги лъхна вълна от святост.

Сангвинистите ахнаха. Рун се наведе към сандъка, привлечен от благословения извор. Елизабет отстъпи назад - искаше да се махне, светостта на сандъка разкриваше тъмните местенца в нея.

Дори лъвчето наведе глава и легна по корем.

Джордан и Ерин пристъпиха напред, за да видят съкровището.

- Вериги - каза Джордан. - Сребърни вериги.

Веригите наистина бяха от най-чисто сребро, от което пламтеше святост. Всяка брънка бе самото съвършенство, изваяла и гравирана така, че да показва всяко листо и създание, живели под слънцето. Сякаш цялата природа бе представена в сребро.

- И с това ще оковем Луцифер? - попита Ерин.

Сао погледна първо нея, после Джордан.

- Не вие. Единствено създания като нас и като спътниците ви могат да отнесат това съкровище през пирамидата от светлина. Пресичането на тази преграда би означавало смърт за онзи, чието сърце още бие. Само прокълнатите, които балансират светлината и мрака в себе си, могат да минат непокътнати.

Сао се поклони на двамата монаси и на сангвинистите.

Кристиан излезе напред.

- Нека аз ида. Рун трябва да пази стълба на тази пирамида. Аз мога да вляза в нея и да отнеса оковите при Луцифер.

- Но не сам - каза София. - Ще дойда с теб.

Ако се съдеше по напрегнатите рамене на монасите, държащи сандъка, щяха да са нужни двама сангвинисти, които да го носят. Може би дори трима. Но Елизабет не се обади. Нямаше да отиде, освен ако не ѝ бъде наредено, а може би щеше да откаже дори и тогава.

Сао пристъпи и преди Кристиан и София да успеят да реагират, падна на колене да целуне ръцете им.

- Нашата благословия е с вас. Пътят в мрака в пирамидата от светлина няма да е лесен.

- Хм-м... - промърмори Ерин.

- Какво има? - попита Джордан.

Археоложката обърна гръб на монасите и протегна ръка към него.

- Дай да видя зеления камък.

Джордан бръкна в джоба си, извади двете половини и ѝ ги даде. Докато сангвинистите продължаваха да гледат като омаяни сандъка и съдържанието му, Елизабет застана до Ерин. Ерин намести двете половини и завъртя камъка, за да разгледа вграденото в него изображение. Само че този път го обърна наопаки.

- Възможно ли е символът да представя въпросната пирамида от светлина? - попита тя.

Ерин се обърна към Сао за потвърждение. Камъкът в ръцете ѝ се размести и двете половини се разделиха.

Монахът първо замръзна, после за първи път показа силна реакция и ведрите му черти се разкривиха от ужас и потрес.

- Не, не може да бъде! - Ужасът се смени с ярост и той пристъпи заплашително към Ерин. - Какво сте направили?

Ерин се дръпна, а Рун побърза да застане между нея и монаха и каза с недвусмислено предупредителен тон:

- Не е направила нищо.

Сао поклати глава.

- Камъкът на градината е счупен. В това състояние той не може да отвори портала. - Монахът ги погледна сломено. - А щом ключът е счупен, няма бъдеще. Светът ще свърши днес.

11:34

Ерин се взираше в двете половини в ръцете си и се мъчеше да потисне надигащото се в нея отчаяние. „Нима мисията ни е била обречена от самото начало?“ Отказа да приеме това, не и след всичката кръв и жертви, които бяха нужни, за да стигнат до долината.

- Трябва да има някакъв начин да го оправим - каза тя.

Джордан взе парчетата.

- Да, ама си забравих лепилото в другите панталони.

- Не разбирате - рече Сао. - Камъкът не е просто счупен. Той е осквернен. Усещам късчетата мрак, които още се таят в сърцето му.

Ерин си представи камбаната на Джон Дий и стотиците стригои, превърнати на пепел в нея, така че мрач- ната им същност да бъде затворена в свещения камък.

- Може ли да бъде пречистен? - попита тя. - Кръстен?

Свещеният ритуал на кръщението можеше да отмие първородния грях от душата. Не можеше ли същото да важи и за камъка?

- Само доброто може да унищожи злото - рече Сао. - Само светлината може да прогони мрака. Само най-голямото добро и най-ярката светлина могат да пречистят подобно осквернение.

Монахът се обърна да се посъветва със събратята си. Тримата си зашепнаха на санскрит. На Ерин ѝ се искаше да може да ги разбира, но усещаше, че отговорът няма да дойде от тях.

„Аз съм Жената на Познанието“.

Погледна изумрудените отражения в ръцете на Джордан - а после рисунката от пясък. Загледа се в трите фигури, представящи Arbor, Aqua и Sanguis, и си спомни нещо, което бе казал Юг.

„Трябва да разрешите загадката, за да получите камъка, който принадлежи на вас“.

Погледна Джордан и видя как светлината играе по лицето му. Проблясващите зелени петънца приличаха на мънички листа, растящи от алените линии. Сякаш камъкът наистина бе семе, покълнало вътре в Джордан.

Заговори на глас.

- Тези камъни... свързани ли са индивидуално с нас?

Сао се обърна към нея.

- Така е казано в притчите на Просветления. „Дъщерята Евина ще бъде обвързана с червения камък с кръвта си. Синът Адамов ще бъде прикрепен към зеления камък чрез връзката си със земята. А Безсмъртният ще се събере със синия камък, защото е укротил природата си, за да крачи под синьото небе“.

На Ерин ѝ се искаше да има време да прочете сама всички тези притчи, но вместо това се съсредоточи върху належащия проблем.

- Щом камъкът на Сина на Адам е счупен, може би самият Син е в състояние да го поправи - каза тя. Погледна Джордан и снежнобелия лъв, които бяха свързани. - Кръвта на Джордан съдържа същностите на ангели, на същества от светлина и добро. Може би тяхната чистота може да отмие мрака от камъка.

- И щом кръвта може да изцелява Джордан — добави Рун, - може би тя има и силата да изцели камъка.

Джордан сви рамене.

- А ако не се получи, нищо не ми пречи просто да държа двете половини заедно.

Ерин разбираше, че той се шегува само наполовина.

- Какъв друг избор имаме? - попита тя.

- Ерин е права - високо каза Кристиан и погледна към тавана, най-вероятно защото усещаше слънцето. - Каквото и да правим, най-добре да го направим бързо.

- Да видим тогава на какво е способна кръвта ми. - Джордан извади камата от кубинката си. - Едва ли мога да оскверня камъка повече, отколкото вече е осквернен.

И вдигна острието към китката си.

- Не, не тук! - възкликна Сао. - Забранено е да се пролива кръв в свещения храм.

- Къде тогава? - попита Джордан и спря с опряно в кожата острие.

Ерин знаеше, че нямат повече време за умуване. Посочи пясъчната картина и каза:

- Ще трябва да опитаме, когато заемем местата си.

- Обърна се към Сао. - Къде е третият камък? Синият, който е у вас?

„Онзи, който е за Рун“.

Сао кимна на един от събратята си, който се върна при корема на Буда и извади второ ковчеже, също бяло, но с изрисувано небе и пухкави облаци. Носеше го с лекота. Отиде при Рун и му го връчи.

Рун понечи да вдигне капака, но Ерин го спря.

- Недей - предупреди го тя, спомняйки си ефекта, който бе оказал Sanguis върху Джордан в църквата на Юг. Не искаше и този камък да запее и да го отнесе като тогава.

Посочи към изхода и каза:

- Сао, отведи ни по местата ни.

38.

20 март, 11:44

Долината Тсум, Непал

Рун забързано излезе с останалите от храма и прекоси каменното село. Вътрешният му часовник усещаше, че пладне наближава и че светостта в кръвта му отвръща на минаването на луната пред слънцето. С приближаването на мрака силите му намаляваха с всяка секунда, подобно на пясък, изтичащ в пясъчен часовник.

Оттатък отворената врата ярката дневна светлина се бе сменила с приглушен здрач, а лунната сянка пълзеше по планините. Всички забързано излязоха във ветровитата долина, в която злото бе станало още по-осезаемо.

Рун се изправи и погледна към небето. От слънцето беше останал само тънък сърп. Ярката му светлина изгори очите му.

„Времето ни изтече“.

Стигнаха двете дървета и бързо се разделиха. Всеки от тримата беше поведен от един монах. Рун тръгна с най-високия, който забърза в подножието на покритите с лед скали към западния бряг на черното езеро. Сао поведе Ерин, а третият монах - Джордан. Тръгнаха към съответните си места на източния и южния бряг.

София и Кристиан напрягаха мускули под тежестта на сандъка със свещените сребърни вериги и тръгнаха право надолу, като останаха в сянката на дърветата в северния край на долината.

Останалите двама от групата последваха Рун. Единият от тях не го изненада: лъвчето вървеше в снега зад него, като ръмжеше тихо на лъхащото от езерото зло. Личеше си, че долината подлага на изпитание и неговите сетива не по-малко от сетивата на самия Рун.

Другият му спътник обаче го изненада. Елизабет вървеше зад него с големи крачки и изправен гръб, без да откъсва поглед от езерото. За разлика от Рун и лъвчето, на лицето ѝ беше изписан копнеж, сякаш ѝ се искаше да изтича долу и да се пързаля по тъмната му повърхност.

„Защо изобщо не изглежда притеснена от злото тук?“

Тя усети вниманието му, видя въпросителното му изражение, но го изтълкува погрешно.

- Няма да позволя да направиш това, без да има някой до теб. Особено когато си с една ръка.

Той ѝ се усмихна с благодарност.

Тя го изгледа намръщено.

- Внимавай къде стъпваш, Рун, да не изтървеш камъка.

Той се обърна напред и продължи след монаха, който ги водеше по тясна пътека към някакъв стълб, който стърчеше на брега. Беше постамент от сив гранит, покрит с лед и издигащ се до гърдите му.

Монахът с благоговение разчисти снега от върха и видяха изваяна от камък малка чаша, същата като потирите, изобразени на мозайката във Венеция. Подобно на постройките в будисткия храм, основата на чашата се сливаше с постамента и ги правеше едно цяло.

Рун си помисли, че ако разчисти снега в основата на стълба, ще открие, че той също е част от планината.

Монахът пристъпи към него, взе ковчежето от ръката му и го обърна със закопчалката към Рун.

- Небесният камък е за теб - рече той напевно и леко се поклони. - Трябва да поставиш свещения камък на мястото му. Едновременно с останалите.

И кимна към чашата.

Рун разбра.

„Трябва да поставя Aqua в този съд“.

Вдигна ръка, освободи закопчалката с палец и вдигна капака. За миг си помисли, че няма да намери нищо вътре, че това е някакво последно предателство от страна на монасите. Грешеше. Върху копринената подложка лежеше съвършен скъпоценен камък, сияещ като яркосиньото небе, сякаш в него беше уловен най-чудесният ден, за да бъде запазен за вечни времена.

Въздъхна с благоговение.

Лъвчето приближи, опря лапа на коляното на Рун и вдигна нос по-високо, за да види камъка. Елизабет само скръсти ръце на гърдите си.

Рун бутна лъвчето и сви пръсти около камъка. Чувстваше се недостоен.

„Как е възможно подобна прелест да е предназначена за мен?“

Въпреки това знаеше, че това е негов дълг, и взе камъка. Усети как светостта стопля пръстите и китката му и продължава нагоре по ръката. Когато стигна до гърдите му, той почти очакваше сърцето му да забие отново. Когато това не стана, Рун се обърна към стълба и чашата върху него.

Видя, че другите вече са заели местата си. Сао шепнеше нещо в ухото на Ерин - вероятно ѝ даваше същите инструкции.

Ерин го погледна. Макар да се намираше на петдесет метра, той различаваше страха на лицето ѝ. Знаеше какъв е източникът му и също се обърна към него. Тримата трябваше да действат в синхрон, но оставаше една последна задача.

Рун впери поглед в Джордан.

„Дали кръвта му ще пречисти и възстанови счупения камък?“

11:52

Джордан опря студения връх на ножа в кожата на китката си.

„По-добре да се подучи“.

Погледна за миг онова, което беше останало от слънцето - ален пламък покрай ръба на тъмния диск на луната. Ярката светлина опари очите му и го замая. Долината вече беше потънала в сянката на луната, която правеше снега червеникав, а леда на езерото още по-черен, наподобяващ капките кръв на Луцифер.

„Езерото прилича на дупка в този свят“.

Кръвта му се смрази от гледката, от усещането колко е неправилно това, което вижда.

Знаеше какво трябва да направи. Натисна острието и го прокара по китката си. Бликна струя кръв. Джордан прибра ножа, извади парчетата на зеления камък и подаде едното на монаха. Взе другото и го подложи под китката си, улавяйки първата капка в издълбаната кухина.

Приготви се за драматична реакция, но когато не стана нищо, продължи да пълни кухината. Щом кръвта започна да прелива, смени тази половина с другата и повтори упражнението.

Пак нямаше никакви ослепителни светлини, не зазвуча гръмка песен.

Джордан погледна монаха за помощ, но той изглеждаше също толкова смаян - и уплашен.

„Остава само едно...“

Пропъди тревогите си и взе двете половини. Кръвта се стичаше по страните. Той вдигна парчетата и ги намести.

„Хайде...“

За момент не се случи нищо - а после камъкът започна да се затопля между дланите му, при това бързо, подобно на трескавата топлина, когато тялото му се изцеряваше. Джордан се замоли това да е добър знак. След миг вътрешната топлина стана изгаряща, сякаш бе взел въглен от огън. Джордан обаче продължи да стиска, намръщен от болката.

Видя как по ръцете му се появяват нови алени линии, виеха се по кожата и по пръстите. Почти очакваше ръцете му да се слеят с камъка, да се превърнат в черупка на горящото семе, което държеше.

И когато вече му се струваше, че няма да издържи повече, огънят намаля и се смени с песен, която минаваше през него, привличаше го, свързваше го по нов начин с камъка в ръцете му. Едва доловимото ехо, което бе чувал преди от камъка, сега се превърна в мощен хор.

Хорът пееше за топли летни дни, за аромата на сено в плевнята, за шепота на вятъра през царевични поля. Беше изпълнен с бръмченето на пчели в късен следобед, с тихите крясъци на гъски, мигриращи със смяната на сезоните, с басовия зов на кит, търсещ партньорка.

Джордан наклони глава, когато чу някаква нова песен да се слива с мелодията на камъка. Топла червена ивица на надежда и живот течеше и танцуваше в песента му, новите ноти пееха за туптящи сърца, смях и тихото цвилене на кон, поздравяващ любимата си.

После и трети глас се включи в хора, син като ярките пера на сойка под светлината на слънцето. Този рефрен звучеше по-дълбоко - изпълнен с грохота на падаща вода, с тихия тропот на дъжд по суха земя и с песента на прибоя, вечен и постоянен като самия свят.

Трите песни се сплетоха във величествен химн на живота, който разкриваше във всяка своя нота прелестта и чудото на този свят, безкрайната хармония и разнообразие, как всички части се наместват, за да образуват едно цяло.

Джордан се чувстваше част от този химн, но в същото време оставаше наблюдател.

И тогава през цялото това великолепие прозвуча команда, която стигна до ушите му.

- Сега! - извика Ерин. - На три.

Джордан откъсна поглед от изумрудените дълбини на камъка и видя, че тя е застанала зад своя стълб, вдигнала високо сияещия червен камък, който прогонваше мрака на затъмнението.

Сърцето му трецна от гледката и песента заглъхна достатъчно, за да чува Ерин и да изпълнява. Тя приличаше на някаква древна племенна богиня, окъпана в алената светлина, която превръщаше златната ѝ коса в огън.

На запад Рун също вдигна високо камъка си.

- Едно - прозвуча ясният глас на Ерин над езерото.

- Две - отвърна Рун, сякаш го бяха репетирали.

Джордан сложи край на ритуала.

- Три.

11:59

Ерин сложи камъка Sanguis в чашата пред себе си.

Веднага щом страните му докоснаха гранита, рубинът блесна с ослепителна светлина, като ехо на аления огън на затъмненото слънце. Горещина и святост лъхнаха лицето й. Ерин за момент се уплаши, че се е приближила прекалено и жегата ще я изпепели.

Сао не показваше подобни тревоги. Застана до нея и вдигна ръце към пламъците. Докато грееше студената си плът на огъня, монахът припяваше високо на санскрит. Ерин чу, че събратята му правят същото.

Докато луната напълно затъмняваше слънцето и потапяше долината в здрач, камъкът се бореше с мрака. Пламъците му се разгоряха по-ярко, сякаш раздухвани от някакви огромни духала в огнен вихър. На Ерин ѝ се искаше да побегне от този огнен ад, но знаеше, че мястото ѝ е тук.

И тогава, толкова неочаквано, колкото се бяха появили, пламъците потънаха обратно в камъка и той заблестя още по-ярко, сякаш в чашата беше поставено парче от слънцето. После огньовете лумнаха отново - но този път не само по страните на камъка, а навсякъде около нея.

Ерин се заоглежда и осъзна, че пламъците образуват около нея рубинен мехур, по чиято повърхност играеше ален огън. Сякаш камъкът внезапно се беше уголемил, поглъщайки я цялата.

„И аз съм като пукнатина в сърцето му“.

Погледна над тьмната повърхност на езерото и видя Рун, застанал в сфера от син огън, а Джордан - в изумруден.

Направи крачка към тях, но Сао твърдо постави ръка на рамото ѝ, за да я задържи. Ерин гледаше как течният огън се носи по повърхността на сферата и си спомни предупреждението на монаха колко опасно е за човешките същества да пресичат бариерите от светлина и как ще бъдат погълнати от огъня.

Или може би Сао я предупреждаваше да гледа онова, което тепърва предстоеше.

Пламъците внезапно се завихриха и се събраха в горната част на сферата - а после полетяха нагоре, под ъгъл над езерото. Подобни огнени копия, лазурно и изумрудено, блеснаха от другите сфери и се понесоха нагоре, за да се срещнат с рубиненото.

Трите лъча се сблъскаха над средата на езерото с екот, от който Ерин се олюля, но Сао я задържа на крака. Тя зяпна огромната пирамида от огън. На върха трите цвята се вихреха в огромна вихрушка, като събираха пламъците в едно, смесваха се и се сливаха, показвайки всички възможни цветове. После въртенето стана толкова бързо, че човешкото око не можеше да го следи, докато накрая всички цветове не станаха едно цяло, сърце от чиста бяла светлина.

Ерин си спомни обърнатия символ, който беше показала на Джордан и Елизабет.

„И ето го тук, съвсем реален“.

От пожара горе се спусна колона от светлина, която прониза черния лед и по езерото плъзнаха пукнатини. Земята се разтресе.

Светът притихна.

Ерин не чуваше нито воя на вятъра, нито скърцане на клони, нито някакъв звук на живот.

С изключение на туптенето на собственото си сърце, което сякаш се беше качило в гърлото ѝ.

Гледаше как бялата колона от светлина се разширява и образува конус. Вътре в него черният лед се вълнуваше като вода под силен вятър.

Ерин си спомни стенописа от Къщата на Фауст, показващ всевъзможни чудовища, надигащи се в този свят. Събра сили за онова, което предстоеше - но въпреки това знаеше, че няма да е подготвена.

12:01

Внезапно настръхнал, Джордан посегна към пистолета под анорака си. Знаеше, че оръжието вероятно ще е абсолютно безсилно пред онова, което се надигаше от мрачните дълбини на езерото, но искаше да усети твърдия допир като контрапункт на зейналата пред него дупка в света.

Отляво Ерин изглеждаше уплашена, затворена в огнената си сфера. Тя сигурно усети погледа му, защото се обърна да го погледне. Той ѝ се усмихна окуражаващо - поне така се надяваше - и тя успя да му се усмихне в отговор.

Отдясно Рун стоеше с единия от монасите в сфера от сини пламъци. Зад него Елизабет беше извадила сабята си. Младият лъв обикаляше извън сферата - беше отскочил, когато камъкът пламна, и май бе единственият от всички, който не беше попаднал в капан.

А Джордан знаеше, че е в капан, че не може да премине тази бариера от изумрудена светлина, че ще се превърне в пепел, ако се опита да го направи. Затова не му оставаше нищо, освен да стисне още по-силно дръжката на пистолета.

Вълнуващият се мрак в центъра на езерото започна да се издига нагоре със сенки и дим и бавно да запълва белия конус. Накрая Джордан вече не можеше да вижда през него към северната страна на езерото, където чакаха Кристиан и София със сребърните вериги.

Пред очите му мракът започна да се събира в сърцевината си, сенки и дим придобиха плътност. Оформи се тъмна фигура, която се издигаше на цели два етажа, седнала на трон от обсидиан. Чертите й бяха изсечени, голата кожа бе черна като катран. Зад яките рамене се разгънаха огромни криле, които вместо пера имаха черни пламъци. Там, където огнените върхове докосваха светлината, по вътрешната повърхност на конуса пробягваха черни мълнии - но бариерата издържа.

Крилатото създание се изправи от трона си, като опъна сребърната верига, която придържаше тялото му от кръста надолу.

Джордан разбра пред кого е изправен.

Гледаше владетеля на бездънната яма.

Самия Луцифер.

Тъмния ангел...

12:03

„... толкова прекрасен“.

Ерин се възхищаваше на съвършенството на фигурата на трона. Всеки мускул на ръцете и гърдите беше безупречно изваян, крилете горяха с черен огън. Но лицето грабна най-силно вниманието ѝ. Високи скули, тесен прав нос. Дълги мигли обрамчваха очи, които сияеха с мрачно великолепие и виждаха всичко и нищо.

Беше невъзможно да откъсне поглед.

Един от групата им не беше толкова запленен от сцената.

- Какво чакате? - извика Елизабет от другата страна на езерото, разваляйки магията.

Ерин видя как Рун се изтръгва от транса и се обръща към северната страна на езерото.

- Кристиан, София! Тръгвайте!

Двамата тръгнаха от каменния бряг, като едва носеха тежкия сандък. Както беше казал Сао, двамата сангвинисти минаха през външната обвивка на огнената пирамида без проблем, макар че щом стъпиха на леда, злото видимо ги отслаби и коленете им се подгънаха. Появилите се пукнатини правеха прехода им по-коварен и ги принуждаваха да заобикалят, което ги забавяше още повече.

Обхваната от страх, Ерин се обърна към Джордан. Искаше ѝ се да е до нея.

Джордан забеляза и сви ръце пред устата си да ѝ извика нещо - но в същия миг нещо сребърно проблесна зад раменете му.

- Джордан! - изкрещя Ерин. - Внимавай...

Студени силни пръсти се сключиха около шията ѝ и задушиха вика ѝ.

39.

20 март, 12:04

Долината Тсум, Непал

Щом чу вика на Ерин, Джордан се задейства, - дългогодишните инстинкти на войник реагираха на мига. Той се сниши - и дългото извито острие профуча над главата му.

Макар да пропусна целта си, сабята все пак перна изумрудения камък и той се затъркаля по края на гранитната чаша. Джордан се извъртя, вдигна колта и стреля в гърдите на монаха с оръжието.

Знаеше, че противникът му е стригой, и изпразни целия пълнител. Монахът отлетя извън изумрудената сфера и падна по гръб на снега. Гърдите му димяха от сребърните куршуми, черната кръв изтичаше под тялото му.

Джордан се обърна. Тялото му пулсираше от топлина, все още настроено към камъка.

Хвърли се с протегната ръка, когато камъкът изхвръкна от ръба на чашата и полетя надолу. За жалост пръстите му едва го докоснаха, преди да падне на снега.

Отекващ тътен разтърси земята. Джордан запълзя към камъка, който продължаваше да сияе на брега. Но поражението вече беше направено. Макар че изумрудената сфера около него оставаше непокътната и все още пламтеше, една от колоните на пирамидата беше изместена от основата си.

„Трябва да го върна горе, преди да е станало прекалено...“

Остри пукоти се разнесоха до ръката му, силни като пушечни изстрели, и отекнаха над езерото.

Джордан вдигна очи и видя как ледът се нацепва и троши като изпуснато огледало. Но онова, което се отразяваше в огледалото, бе ужасно, нещо, което нямаше място в този свят.

И то изскочи на свобода.

Невъзможни създания се издигнаха от кипналата повърхност - тежки, гърчещи се, блъскащи парчетата лед. Чудовищата запълзяха към брега, най-вече към него и повредената основа на пирамидата, сякаш усетили начин да се цзмъкнат.

Джордан трепна, реагирайки с онази част от мозъка, която бе останала от влечугото в него. Отказваше да приеме какво вижда, но в същото време не можеше да го отрече. Стомахът му се преобърна от гледката, от ужасите, които умът му не можеше да възприеме. Но когато пръстите му се протегнаха и докоснаха вътрешната повърхност на огнената сфера около него, изгаряща болка прониза ръката и гърдите му. Той рязко отдръпна ръка. Почернелите му пръсти димяха.

Даде си сметка, че е затворен в капана на тази сфера, че не може да излезе от нея. Спомни си предупреждението на монаха.

„Пресичането на тази преграда би означавало смърт за онзи, чието сърце още бие“.

Но мерзостите, които изпълзяваха от езерото, нямаха такива сърца, нямаха такива ограничения.

Нещо излезе от езерото от дясната му страна; вървеше като обикновен човек, но имаше плоско черно лице без очи или уста - но въпреки това закрещя и нададе вой към света. Отляво някакво огромно създание с раздвоени копита и безформена глава излезе на скалите и приклекна там, след което отскочи нанякъде.

Искаше му се да закрие очи, но неизвестното го плашеше още повече.

Точно пред него нещо като черен крокодил пълзеше и си пробиваше път през разбития лед. Но съществото нямаше глава, а само някакво сбръчкано смукало, в което се виждаше обръч от зъби. Оставяше блестяща диря от слуз с цвета на жлъчка. То сякаш го усети и запълзя по-бързо към него, мина без проблем през изумрудената преграда на сферата му, донасяйки със себе си вонята на сяра и разлагащо се месо.

Умът на Джордан се мъчеше да възприеме невъзможните гледки и залиташе към безумието. Но един по-голям страх го задържаше все още в реалността.

„Ерин“.

Но затворен в капана на сферата, Джордан не бе в състояние да стигне до нея.

Само един можеше.

12:06

Рун замахна с карамбита и отби сабята на монаха, но изгуби равновесие от удара. Противникът бе много по-силен и по-бърз от всеки стригой, срещу който се беше изправял, вероятно черпеше силата си от лъхащото от езерото зло и присъствието на господаря на мрака-Луцифер.

Рун залитна и мина през синята завеса от светлина. Въздухът извън сферата вонеше на смърт и мор. От отвращение кожата му настръхна, сякаш го лазеха хиляди паяци.

Монахът го последва, дългата му сабя проблесна надолу с отразена синя светлина, но ударът така и не стигна целта си. Нещо удари монаха отстрани и го събори. Лъвчето отскочи и се обърна, ръмжеше. Монахът се изправи със скоростта на атакуваща кобра и замахна с острието към гърлото на лъвчето - но вместо това се строполи напред, главата му се търкулна от тялото, а оръжието му се заби в снега.

Елизабет стоеше зад него. От сабята ѝ капеше черна кръв.

Отново беше спасила живота на Рун, а може би и на лъвчето, но той нямаше време да ѝ благодари.

По време на яростния сблъсък беше видял как Джордан се справя с монаха до него с пистолета си. Видя също как камъкът падна, при което ледът от неговата страна се разби и адът се отприщи на света. В момента зверовете изпълзяваха на брега. Други скачаха по леда и се тълпяха в краката на господаря си. Няколко забелязаха Кристиан и София със сандъка и се понесоха към тях, може би вбесени от светостта на веригите или по заповед на тъмния ангел.

- Пази камъка - нареди Рун на Елизабет.

Трябваше да стигне до Ерин. Преди малко беше видял как я атакуваха, докато тя се опитваше да предупреди Джордан. Сао продължаваше да я държи в душеща хватка. Пръстите му бяха стиснали гърлото ѝ и я бяха повдигнали високо, така че краката ѝ едва докосваха до снега.

Рун се втурна по брега към нея. Някакво подобно на влечуго създание се хвърли от леда към него, но Рун плавно отскочи, замахна и с един удар отсече люспестата му глава. Жълт дим забълва от раната, а капките кръв разядоха анорака му и изгориха кожата като киселина.

Рун продължи да тича, следван от лъвчето.

Още няколко създания го заплашиха, но те, изглежда, се стремяха повече да се измъкнат навън, отколкото да го нападат. Това обаче не се отнасяше за Кристиан и София, които бяха напреднали по леда. Двамата бяха принудени да оставят сандъка, за да се бият с постоян- но растящата орда. Робите им лъщяха от покрилата ги кръв.

Проехтяха нови изстрели. Джордан беше презаре- дил пистолета си и стреляше по някакъв звяр в изумрудената си сфера, която все още оставаше цяла.

Рун се втурна през последните няколко метра към рубинената сфера.

Ерин още бе жива, сърцето блъскаше в гърдите ѝ, дъхът ѝ бе накъсан и задавен.

Сао видя приближаващия Рун и се усмихна. Рун знаеше, че монахът може във всеки момент да прекърши врата на Ерин като съчка, но засега Сао не го беше направил - може би за да се наслади по-пълно на момента.

Монахът освободи едната си ръка и вдигна кама към шията на Ерин.

„Не...“

Острието се впи в плътта, оставяйки дълъг и дълбок разрез в нежната ѝ шия. Кръвта плисна като фонтан, когато монахът я пусна.

Ерин се свлече като чувал и падна на една страна, кръвта ѝ димеше на снега.

Рун залитна, когато осъзна истината - раната беше твърде голяма, за да се спре кървенето, за да се излекува. Въпреки това се застави да измине оставащото разстояние. Нямаше да я изгуби. Беше се заклел да я защитава - не само като Рицар на Христа, но и като човек, който я обича, който не би могъл да си представи света без нея.

Сао посрещна яростта му с още по-широка усмивка, очите му блестяха злобно.

Това не беше дело на Луцифер.

Рун знаеше кой го гледа през тези очи.

12:07

От другата страна на езерото Легион се наслаждаваше на ужаса и поражението, изписани на лицето на Рицаря. Виждаше ги едновременно през очите на поробения монах и през тези на съсъда си.

Все още оставаше скрит сред скалите от южната страна на езерото, откъдето манипулираше събитията от разстояние и изчакваше подходящия момент да се разкрие.

Дълбоко в него пламъчето на Леополд примигваше, потресено от внезапната смърт на Жената от ръцете на монаха. Легион си помисли, че немощният пламък сигурно плаче с димни сълзи.

Колко лесно беше да накара триото да танцува според волята му!

С откраднатото знание на Юг дьо Пайен Легион ги бе изпреварил и свари монасите неподготвени.

„И с едно докосване те станаха мои“.

Легион смяташе да се възползва от тайната, която Юг не беше споделил с другите. Отшелникът знаеше, че счупеният камък не би могъл да отвори портала в тази долина. Юг бе сметнал, че монасите ще знаят как да го възстановят, затова Легион си помисли същото. За съжаление, след като възприе дългата им памет, той не откри подобно познание.

Обезсърчен, Легион състави нов план. Леополд и Юг дьо Пайен се доверяваха на Жената на Познанието, ценяха я изключително високо. Ако някой можеше да измисли как да възстановят камъка, щеше да е тя. Затова се скри и внимателно манипулира тримата монаси, използва ги да изкопчат истината от тримата, да ги накарат да работят за него.

И колко идеално се беше получило.

Жената наистина намери отговора и Воинът даде кръвта си. Заедно тримата отвориха портала и така за Легион остана простата задача да унищожи камъните, така че вратите никога да не се затворят отново. Светът щеше да бъде завладян от мрака. След като черният ангел се освободеше, градината щеше да бъде изчистена от човечеството и този рай щеше да остане единствено за Легион.

Обещание, дадено му с клетва от Луцифер.

Легион излезе от малката пещера в скалите и вдигна ръце към затъмненото слънце. Имаше съвсем малко време да завърши задачата си. Слънцето вече се раждаше отново в небето, издигаше се от пепелищата на затъмнението. Знаейки, че времето ще е кратко, той бе избрал скривалището си по-рано, най-близо до зеления камък и до Воина, който още го пазеше. Макар и възстановен, камъкът си оставаше най-слаб. Легион щеше да разбие най-напред него - след което щеше да унищожи останалите.

За да гарантира успеха си, беше примамил Рицаря да напусне поста си, като заплаши Жената. Легион изчака свещеника сангвинист да приближи, преди да убие първия от триото. След това щеше да унищожи Воина, който оставаше затворен в изумрудената светлина като птица в клетка. Едва тогава щеше да премахне и Рицаря, след като пречупи волята му, убивайки всички онези, които му бяха най-скъпи.

Но Легион нямаше да направи това сам.

Излезе под притъмнялото небе и обитателите на мрака се събраха около него като сенки. Започнаха да ближат опърпаните му ботуши, кланяха се и се умилкваха около него, хапеха се един друг от радост. Разбира се, че го обичаха.

Той ги беше освободил.

И сега щеше да освободи този свят от чумата на човека.

Погледна към Воина.

„И ще започна с този“.

12:08

Просната на една страна, Ерин притискаше гърлото си с ръце. Горещата кръв се процеждаше между пръстите ѝ, а бузата ѝ се опираше в студения сняг.

Можеше само да гледа как Сао прекрачва тялото ѝ и посреща атаката на Рун с кървава кама в едната ръка и извита сабя в другата. От другата страна на огнената сфера стомана и сребро зазвъняха в яростни удари, контраудари и парирания. Лъвчето помагаше, като захапваше робата на монаха, за да го извади от равновесие, или се хвърляше в краката му.

Дори в това положение тя разбираше източника на това предателство, даваше си сметка как изкусно са били изиграни в тази свещена долина, как са били използвани като кукли на конци от Легион, все едно демонът ги беше обладал. Легион се нуждаеше от тях, за да се добере до двата камъка, да възстанови счупения и да отвори портала, за да може Луцифер да се издигне от мрака на езерото.

„И ние направихме всичко това“.

Гневът я грееше, макар че кръвта продължаваше да изтича през пръстите ѝ.

Сао отстъпи към нея, мина през огъня и се върна в сферата. Демонът в него не ѝ обръщаше внимание, може би вярваше, че тя вече е мъртва или най-малкото твърде слаба, за да се бие.

„Но аз съм нещо повече от Жената на Познанието“.

Тя изрита с крак и препъна Сао, изненадвайки демона. Докато той падаше, Рун замахна с карамбита си и заби острието дълбоко в окото на монаха. Използва ножа като лост, за да извърти главата на Сао и да я блъсне с все сили в гранитния стълб. Продължи да я блъска отново и отново, докато монахът не спря да се движи.

Едва тогава Рун се обърна и коленичи до Ерин.

„Поне няма да умра сама“.

Но в крайна сметка тя нямаше значение.

- Джордан... - успя да изграчи.

Рун хвана ръката ѝ: отказваше да я остави.

Тя махна другата си ръка от гърлото си и бутна коляното му, за да го накара да помогне на Джордан. Вместо това той сложи своята ръка върху раната ѝ. Пръстите му се стегнаха по-силно, сякаш знаеха къде точно да натискат, за да затворят най-големите артерии.

Ерин искаше да окаже съпротива, но не ѝ оставаха сили.

Лъвчето се въртеше неспокойно от другата страна на огнената завеса, сякаш искаше да се притече на помощ, но не можеше.

Ерин стисна зъби. Не искаше да ги предава. Тя беше Жената на Познанието и работата ѝ не беше свършена. Щеше да се бори по единствения начин, който ѝ оставаше.

Обърна се малко, за да освободи раницата на гърба си, и прошепна:

- Евангелието.

В книгата несъмнено щеше да има някакъв отговор. Беше я носила досега не само защото нямаше доверие на Бернар, но и защото знаеше, че книгата трябва да има още някаква роля. Тя беше обвързана с нея. И това трябваше да е от значение.

„Но ако умра, потенциалът на Евангелието умира с мен“.

Не можеше да позволи това да се случи, без да опита всичко.

Може би решил, че това е последното й желание, Рун пусна гърлото ѝ, хвана ръката ѝ и ѝ показа как най-добре да притиска. Едва тогава взе кутията от раницата и извади евангелието. Постави книгата отворена в снега, после бързо натисна отново гърлото на Ерин, като шепнеше молитва.

Ерин завъртя глава и бузата ѝ докосна ръба на подвързията. Повечето страници бяха празни и все още чакаха да бъдат запълнени с думите, написани от Христос преди много време. Бернар веднъж ѝ бе казал, че Кървавото евангелие може да съдържа ключа към освобождаването на божественото у всеки и че това познание вероятно е скрито на тези празни страници. А ето че заради нея светът можеше никога да не разбере дали наистина е така.

Рун беше отворил книгата на страницата, на която бяха изписани последните редове от пророчествата, може би с надеждата, че тя ще открие някакъв допълнителен смисъл там. Но златните думите сияеха, сякаш ѝ се подиграваха за провала ѝ.

С треперещ пръст Ерин прелисти и сложи окървавената си ръка на следващата празна страница. Усети как листът се затопля под дланта ѝ, как повърхността става странно гладка.

Рун ахна, когато под пръстите ѝ се появиха златни думи, сякаш се изписваха в момента, ред по ред, и запълниха празното място.

Той обърна страницата вместо нея, после отново.

Появяваха се още думи, още редове.

Рун прелисти бързо и промълви благоговейно:

- Цялата книга е изписана.

Ерин загледа отворената страница и осъзна, че не може да разчете думите. Текстът, изглежда, бе написан на еноховия език, измислен от Джон Дий да говори с ангелите.

Затвори очи. Не можеше да разбере защо Христос е избрал да допише евангелието на този език, след като предишните пророчества бяха на гръцки, на езика на човека. Защо да продължава на езика на ангелите? Само един отговор имаше смисъл. Може би тези нови думи - а може би цялото евангелие - не бяха предназначени за човечеството, а за ангелите.

Не, не за ангелите, осъзна тя и отвори очи. „За ангел... за един ангел“.

Нищо чудно, че текстът се появяваше сега, в тази долина.

Обърна се към единствения ангел тук.

Луцифер седеше на черния си трон и гледаше право към нея.

Ерин се вкопчи в коляното на Рун и тихо изграчи:

- Знам... Знам какво трябва да направя.

40.

20 март, 12:09

Долината Тсум, Непал

Джордан постави изумрудения камък на мястото му и щом той докосна гранитната чаша, огнена

та колона от тази страна на пирамидата блесна по-ярко. Ледът се събра върху езерото, затваряйки портала между световете. Няколко създания попаднаха между двете плочи и телата им останаха замръзнали в леда.

Но усилията му не постигнаха нищо със стотиците, които вече се бяха измъкнали.

Кристиан и София бяха обкръжени от повечето от тях и не можеха да продължат през езерото, за да стигнат до Луцифер. Елизабет още стоеше до синия камък, ранена, но все така защитаваща поста си. От другата страна на езерото Рун бе коленичил до Ерин, която беше още жива, макар че локвата червена кръв около нея му казваше, че не ѝ остава много време. Джордан изгаряше от желание да се втурне при нея, да я прегърне за последен път.

Но дори да успееше да се освободи от изумрудения си затвор, имаше друг противник, който изглеждаше твърдо решен да го спре.

Джордан се обърна с гръб към гранитния стълб. Легион слизаше от скалите към него. Беше заобиколен от отвратителни черни мерзости, като наметало от жива плът. Джордан изстреля последните си куршуми по демона, но при всеки изстрел някоя от сенките скачаше и се хвърляше пред господаря си, посрещайки куршума с тяло.

Останал без муниции, Джордан извади бойния си нож. Пусна безполезния пистолет и се наведе да вземе сабята на монаха - за щастие, той бе паднал вътре в зелената сфера.

- Хайде! - извика Джордан през рева на зверовете. - Ела ми.

Черните очи се спряха върху него.

- Не бързай толкова да умреш, Воине на Човека. Скоро ще бъда при теб.

,Добре... този път съм готов. Няма да ме изненадаш“.

Изгаряше го златна ярост, подхранвана както от ангелската му кръв, така и от жаждата за отмъщение. Докато Легион приближаваше, Джордан вдигна сабята - дълго извито острие с голям нефрит, инкрустиран в ефеса. Застана, разкрачил широко крака, и се приготви да посрещне демона.

Легион също държеше сабя, нещо с отровно на вид черно острие, което блестеше като обсидиан. Не беше от този свят, вероятно бе донесено тук и дарено на демона от някой от ордата му.

Джордан посочи с върха на оръжието си.

- Само двамата - каза той. - Или се страхуваш от някакъв си човек?

- Макар и да си нещо повече от обикновен смъртен, няма да бъда сварен отново неподготвен - отвърна Легион. - Така че да приключваме с това.

Вдигнал високо сабята си, Легион се освободи от чудовищата си и влезе в изумрудената сфера и атакува веднага. Джордан парира - и ръката му изтръпна чак до лакътя. Легион продължи да нанася удари, като бавно принуждаваше Джордан да отстъпи към края на сферата.

„Ако това острие не ме убие, ще го направи зеленият огън.“

Последва бърза серия удари. Стомана и черен кристал звъняха. Легион преминаваше през бариерата и се връщаше, използвайки я като щит - знаеше, че Джордан не може да го последва.

Бърза атака най-сетне проби защитата на Джордан и остави драскотина отстрани на гърдите му. Гореща кръв се просмука в ризата му. Нова серия атаки завърши с дълбока рана в ръката под рамото. Легион отстъпи зад бариерата, като му се усмихваше.

Джордан разбра тежката истина.

„Той си играе с мен“.

Залитна назад, пусна ножа и притисна раната си, като продължаваше да държи сабята.

Легион пристъпи към него, явно готов да го довърши.

Докато демонът пресичаше бариерата, Джордан се хвърли напред с надеждата, че пламъците може да са заслепили противника му за част от секундата. Веднага щом кракът на Легион премина границата, Джордан заби стоманените котки в коляното му. Крайникът се подгъна с хрущене. Докато демонът залиташе, Джордан сграбчи дясната му ръка, изви я и хвърли черното тяло на земята.

Веднага щом паднаха, Джордан използва инерцията и заби сабята в мекия корем, като продължи нагоре към затихналото сърце. Легион изкрещя и го отхвърли от себе си със силата на нападащ бик. Джордан се метна настрани към захвърления нож. Със закъснение осъзна грешката си.

Легион мина покрай него и замахна със сабята си, като стовари инкрустираната дръжка върху зеления диамант. Камъкът се пръсна заедно с гранитната чаша под него. Колоната зелен огън угасна като духната свещ.

Езерото от неговата част отново изригна. Ледената покривка се изду, сякаш някой я удряше отдолу. Към повърхността се издигнаха по-едри чудовища, които все още едва се виждаха - завъртане на огромно черно око, гърчещи се черни пипала. Джордан чувстваше, че тези създания са по-стари и черни от низшите демони, пуснати досега.

Отвъд надигащите се чудовища Луцифер погледна надолу от трона си с непроницаемо лице. Конусът бяла светлина продължаваше да държи тъмния ангел затворен, но докога? В чистата й белота вече се виждаха тъмни сенки, отразяващи пораженията, нанесени на затвора му.

Сякаш разбиращ това, Луцифер се надигна още на трона си и скъса още брънки от веригите, които го държаха.

Земята се разтресе от напъните му.

Легион се обърна към Джордан с тържествуваща усмивка.

- Времето на човека най-сетне приключи.

12:10

Трусовете вече утихваха. Ерин беше видяла как изумрудената колона потъмнява, видя как ледът от другата страна се натрошава, видя мятащите се огромни чудовища. Нови пукнатини плъзнаха по езерото.

Кристиан и София замъкнаха сандъка до здраво място в леда, преследвани от още създания, които ставаха все по-дръзки с промяната на ситуацията.

Ерин затьрси с очи Джордан, но от езерото от неговата страна се издигаше гъста черна пара и закриваше гледката.

Рун, който продължаваше да притиска гърлото ѝ с една ръка, се наведе отново към нея.

- Ерин, какво искаш да кажеш с това, че знаеш какво трябва да направиш?

Тя разбра подтекста на въпроса му. „Какво си мислиш, че можеш да направиш, като си на крачка от смъртта?“

„Каквото мога“ - отвърна му тя наум.

Притисна с една ръка Кървавото евангелие към гърдите си, като си представяше редовете енохови букви, изпълващи страниците му. Беше абсолютно сигурна, че знае истината, но въпреки това думите отказваха да излязат. Беше твърде потресена от онова, което бе открила - истинската цел зад това изгубено евангелие на Христос.

Книгата не беше написана, за да помогне на хората да освободят своята божественост. А за едно-единствено същество, за ангел, за да може да изкупи греха си - за Луцифер. Спомни си табличката, която Лазар ѝ беше показал в библиотеката на сангвинистите и която разказваше алтернативна версия на случилото се в Едемската градина, как Ева обещала да сподели плода на Дървото на познанието със змията, но не изпълнила обещанието си.

Думите на Лазар зазвучаха отново в съзнанието й, докато светът около нея потъваше в мрак.

„Когато Луцифер се изправи пред теб, сърцето ти ще те води по пътя ти. Трябва да изпълниш завета“.

Тогава не беше разбрала значението им, но сега го разбираше.

Змията - Луцифер - беше лишена от тайното познание, което е щяло да позволи на тъмния ангел да прави различни избори - познаването на доброто и злото. Той го е поискал, било му е обещано от самата Ева, но след това тя не му го е дала и той така и не го научил.

Но Христос бил пратен тук за него.

- Трябва да изпълня завета на Ева - промълви тя със сухи, студени устни.

От другата страна на сферата лъвчето я гледаше, сякаш я бе чуло, и тихо мяукаше. Напомни ѝ за първия ѝ домашен любимец - огромен котарак, беше го нарекла Навуходоносор. Той също бе снежнобял.

- Здрасти, Нав - прошепна тя, за момент изгубила представа за времето.

Рун се наведе още повече към нея. От мъката в очите му ѝ се прииска да вдигне ръка и да го докосне, да го утеши.

- За какъв завет говориш? - попита той.

Тя с мъка фокусира очите си.

- Книгата... евангелието... трябва да отиде при Луцифер.

Очите на Рун се разшириха от изумление, дори от ярост.

- Как може Христовото евангелие да иде при ангел, прогонен от небето от самия Бог?

Ерин нямаше сили да спори и зашепна думите с всеки все по-немощен дъх: знаеше, че сангвинистът ще я чуе с острия си слух.

- Христос гo е написал, за да спаси Луцифер. Ако Ева му беше дала плода на познанието на доброто и злото, той е щял да знае какво е добро. И да го избере. Заветът на Ева трябва да бъде изпълнен. Рун, ти трябва да му дадеш това познание.

Рун погледна към потъмнялото небе.

- Не мога да те оставя да умреш сама.

- Трябва... точно за това сме били избрани.

Рун взе евангелието и тя го пусна, радостна да се освободи от този товар. Пръстите ѝ притиснаха отново гърлото ѝ, колкото и безсмислено вече да бе това. Съсредоточи вниманието си върху Рун. Лицето му ѝ казваше колко много иска да остане с нея и колко му е трудно да я остави. Той погледна книгата, отворена в единствената му ръка, и на лицето му се изписа страх.

„Какво е станало?“

Той отговори на неизречения въпрос.

- Написаното изчезна. - Рун бързо прелисти страниците. Всички бяха празни. - Не забравяй, че евангелието е свързано единствено с теб, Ерин. Думите не се разкриват на никой друг.

Вече ѝ беше толкова студено... Не знаеше какво да прави, какво да каже.

- Мога да се опитам да те отнеса при Луцифер - предложи Рун. - Можем да му дадем книгата заедно.

„Не...“

Той бързо разбра и се отпусна до нея.

- Няма да се получи. Ти си жива и светлината ще те изпепели. Единствено сангвинисти или стригои могат да минават през тези бариери.

Светът пред очите ѝ помръкваше. С последния си дъх Ерин прошепна истината.

- Трябва да ме превърнеш... това е единственият начин.

„Трябва да стана стригой“.

12:12

Джордан беше изгубил Ерин от поглед в гъстата черна мъгла, която се плъзна над езерото, изпълнена с крясъци, вой и пламъци, по-черни и от нея. Гигантски форми се движеха в тази мъгла - неща, чийто вид беше достатъчен да го лиши от разсъдък, доколкото все още му беше останал такъв.

Въпреки това, макар че изумрудената сфера около него беше изчезнала, той остана на колене. Порталът беше завинаги повреден с разрушаването на камъка и никога вече нямаше да се затвори.

Джордан не виждаше причини да продължава да се бори, особено щом Ерин беше най-вероятно мъртва.

„Или ще умре съвсем скоро“.

Не беше сигурен дали иска да живее без нея.

Но едно нещо знаеше с абсолютна сигурност.

Искаше отмъщение.

Легион се хвърли към него, вдигнал високо сабята на монаха. На лицето му беше изписано тържество. Острието още димеше от собствената му кръв.

Точно това беше дало идеята на Джордан.

Докато отстъпваше, Джордан се просна по гръб на земята, сякаш се предава и приема смъртта. Вместо това се хвърли върху острието, което беше вдигнал преди миг зад себе си. То прониза гърба му и щръкна от корема. Черният обсидиан го изгори като ледено копие. Това бе сабята на Легион, захвърлена от демона по-рано. Сега острието беше покрито с огнената кръв на Джордан.

Докато демонът приближаваше, куцайки заради счупеното коляно, Джордан отново изрита. Стоманените котки улучиха здравия глезен на Легион - не успяха да го счупят, но все пак го препънаха и той залитна напред.

Джордан отвори ръце в огромна мечешка прегръдка. Легион падна отгоре му, като се наниза на острието, покрито с ангелската кръв на Джордан. Демонът изкрещя и се загърчи, но Джордан го стисна здраво и се претърколи, така че огнената кръв от раната му да се стича в студеното черно тяло на Легион. Заповяда на ангелската си същност да потече, да изгори демона от тялото на Леополд.

- Връщай се в Ада, копеле мръсно.

Легион се мяташе, виеше и бълваше черен дим, сякаш го бяха метнали върху живи въглени. Бавно чернилката изчезна от лицето и тялото му. Воднисто сините очи на Леополд погледнаха Джордан.

- Mein Freund... - промълви той и отпусна чело на бузата на Джордан. - Ти ме освободи.

Джордан продължи да го държи, не за да му попречи да се измъкне, а за да му покаже, че не е сам, че е опростен, дори обичан. Не го пусна, докато тялото на приятеля му не се отпусна в обятията му. Леополд най-сетне намери покой.

12:13

Рун гледаше как ръцете на Ерин падат немощно от гърлото ѝ, твърде слаби, за да продължат да го стискат. Вдигна своята ръка да го притисне, но от все по-слабите удари на сърцето ѝ знаеше, че това е безполезно. Затова я взе в скута си, притисна тялото ѝ в своето и стисна хлъзгавите ѝ от кръвта пръсти. Главата ѝ се отпусна назад, лицето ѝ се озари от аления огън на камъка.

Как можеше да превърне нея, жената, която беше обикнал и все още обичаше?

Стригоите бяха лишени от душа мерзости и създаването им бе грях. Той беше сгрешил в пътя си отдавна с Елизабет и от това се беше родило само зло. От лечителка тя се бе превърнала в убийца, изклала стотици невинни.

Погледна към Елизабет - но ужасната мъгла се бе разпълзяла още повече и скриваше позицията й. Въпреки това колоната лазурен огън продължаваше да свети в тъмното небе. Рун се надяваше това да означава, че тя още е жива. Знаеше, че в нея все още има добро, дори самата тя да не го виждаше съвсем. Замоли се да остане жива достатъчно дълго, за да го открие.

Впери поглед в по-плътния мрак, към мястото, където бе угаснала изумрудената колона. Жив ли бе Джордан? Така или иначе, след като порталът бе повреден, каква надежда имаше за когото и да било от тях?

Лъвчето измяука от другата страна на огнената бариера, сякаш го укоряваше. Златните очи се взираха в неговите, напомняха му, че има надежда - надежда, която лежеше отпуснато в прегръдката му.

- Но това с забранено - каза той на младото създание. - Виж онези демони без души. Нима искаш и тя да стане една ог тях?

Отговорът дойде като въздишка от устните на Ерин, вероятно последната ѝ.

- Моля те.

41.

20 март, 12:14

Долината Тсум, Непал

Ерин се крепеше на ръба на забравата. Макар и отворени, очите ѝ виждаха единствено сенки. Все пак успя да различи силуета на Рун на огнения фон. Зад раменете му ярката светлина на отминаващото затъмнение пронизваше сенките, но дори тя бавно се заличаваше от вдигащата се черна мъгла от езерото - мрак, който щеше да се разраства, докато не погълне целия свят.

Не ѝ бяха останали аргументи да убеждава Рун, нямаше дъх да ги изговори, но умът ѝ продължаваше да работи.

Знаеше, че тази битка се е водила стотици пъти преди. Дори други да успееха да сложат окови на Луцифер, това нямаше да сложи край на борбата.

„Изкованото може да бъде строшено“.

Знаеше, че има само един начин това наистина да приключи.

„Луцифер трябва да бъде опростен“.

Ерин се взираше в Рун, мъчеше се да го накара да види истината на лицето ѝ, да приеме онова, което трябва да се направи.

„Не позволявай смъртта ми да бъде лишена от смисъл. Освободи ме, за да направя онова, което съм длъжна“.

Вместо това Рун нежно докосна челото ѝ със студените си устни. Ерин искаше Джордан да е онзи, който я целува, който я държи в прегръдките си. Но Джордан не можеше да направи онова, което трябваше да се направи. Само Рун можеше.

„Моля те...“

Докато Рун се изправяше и махаше кичур коса от челото ѝ, тя използва последните си сили, за да накара молбата да заблести в угасващите й очи.

По бузите на Рун се стичаха сълзи. Той поклати глава, сякаш наистина четеше мислите ѝ. Тя самата четеше неговите със същата лекота, защото знаеше думите, които го спираха, които не му позволяваха да я лиши от душа: „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“¹⁵¹

Опита се да го накара да разбере.

„Не придобивам света... а го спасявам“.

Рун я придърпа още по-плътно до себе си и се вгледа дълбоко в нея. За първи път Ерин забеляза, че очите му не са черни, а тъмнокафяви, с тънки канелени шарки, като кората на секвоя, необичайно живи на бледото му лице.

- Съжалявам - прошепна той.

Устните му леко докоснаха нейните, като полъх на студен вятър от планината.

Победена, Ерин затвори очи.

После устните се плъзнаха към шията ѝ и остри зъби се впиха дълбоко в плътта ѝ.

Малкото останала в нея кръв изтече за един блажен миг.

„Благодаря ти, Рун“.

12:15

Рун много внимаваше, тъй като знаеше, че смъртта е на път да спре сърцето на Ерин. Докато поемаше последните искрици живот от изстиващото ѝ тяло, той игнорира вълната на екстаз и се съсредоточи върху неравномерните удари на сърцето ѝ. Трябваше му достатъчно от кръвта ѝ, за да я превърне, но не толкова, че да я убие.

Моменти по-рано беше видял решимостта в очите ѝ, знанието, сигурността и най-вече любовта, онзи бездънен извор на състрадание в сърцето ѝ - не само към Джордан и не само към него.

Към всички.

За да спаси всички, тя бе готова да жертва себе си.

А нима Христос не беше взел същото решение в Гетсиманската градина и на кръста?

„Как бих могъл да не почета този избор сега?“

Усети как тя се отпуска под него и извади зъбите си от плътта, отдели устните си от кожата ѝ. Впери поглед в нея, все така сгушена в него, жената, която така обичаше.

Поколеба се - знаеше какво трябва да направи, но се ужасяваше от това.

Както заради нея, така и заради себе си.

Тогава чу последния удар на сърцето ѝ, който сякаш настояваше да действа.

Замахна с карамбита си и преряза дълбоко собственото си гърло. Докато тъмната кръв потичаше, той пусна оръжието, подхвана тила ѝ и придърпа устата ѝ към черния извор. Остави кръвта му да се излива между отпуснатите ѝ устни надолу в отвореното гърло. Тя вече не можеше да преглъща сама, но той продължаваше да я държи, чакаше, молеше се.

Погледна нагоре към тъмното небе, към слънцето, което умираше отново, погълнато този път не от луната, а от ужасния дим, който се издигаше от езерото, от самите порти на Ада.

И тогава усети искрица надежда - когато меките устни се свиха около гърлото му и започнаха да пият, увличайки го в алено блаженство.

Въпреки това по лицето му потекоха студени сълзи.

„Какво направих?“

12:16

Ерин се събуди от студената кръв в устата си - имаше вкус на сол и сребро. Поглъщаше сила с всяко всмукване. Потече още кръв и събуди в нея някаква тъмна страст. Пръстите ѝ се вдигнаха да сграбчат косата на Рун, да го придърпат по-близо към нея. Езикът ѝ се пъхна в раната. за да накара кръвта да потече по-силно. Пиеше така, както преди дишаше, на големи глътки, сякаш се беше давила и най-сетне бе излязла на повърхността.

Това беше колкото живот, толкова и смърт.

И екстаз.

Тялото ѝ крещеше за още, ръцете ѝ се вкопчиха по-силно в Рун, сякаш искаше да го придърпа в себе си, да го изцеди целия. Спомни си за миг онзи интимен момент в параклиса, когато го бе окъпала в крьвта си. Той бледнееше пред този ален захлас, когато двамата се превърнаха в едно.

Усети го как се втвърдява до нея, как се претърколи отгоре ѝ, как я притиска под себе си.

„Да...“

Но това пак не беше достатъчно.

Искаше го целия.

Зъбите ѝ се впиха в гърлото му, настояващи, отказващи да приемат отказ.

Но тогава железни пръсти дръпнаха косата ѝ и откъснаха устните и зъбите ѝ от блажения извор. Тя започна да се съпротивлява, мъчеше се да достигне отново гърлото, но Рун бе много по-силен.

- Не... - изпъшка той и се претърколи настрани.

Студен въздух лъхна помежду им и ѝ се прииска да заплаче от самота. Копнееше за онази близост, за връзката, почти колкото за кръвта му. Облиза с език устни, търсейки остатъци от онзи захлас.

Рун прикри гърлото си с длан и изграчи дрезгаво:

- Вино.

Усещанията на Ерин постепенно се върнаха заедно със страха, че е пила твърде много от него. Свали сребърната манерка от бедрото му, отвори я и изля съдържанието върху устните му. Среброто изгаряше пръстите ѝ, но тя продължи да я държи, като охкаше, когато капките вино пръскаха ръката ѝ, изгарящи като киселина.

Този огън прогори истината в нея.

„Аз съм стригой“.

Рун преглътна конвулсивно последните остатъци от виното и бутна манерката настрани. Изправи се несигурно на крака и я издърпа да стане.

Ерин се изправи в новото си тяло. Сетивата й се бяха разширили неимоверно. Чуваше всяко шумолене, усещаше всеки полъх, всеки аромат беше симфония. Мракът сякаш светеше около нея, лъхащото от езерото зло я привличаше, викаше я.

Но това не бе всичко.

Гладът пламна в нея, привлече погледа ѝ през езерото, откъдето се чуваше тежък тътен. Удари на сърце. Бележещи единствения човек, останал в долината.

Искаше го, нуждаеше се от него, копнееше за топлината, която обещаваше, за кръвта му. Жадуваше да утоли глада в себе си. Усети как източникът се приближава бавно към нея.

Пристъпи да го посрещне, но Рун я спря с думите:

- Това е Джордан.

Тя примигна. Нужно ѝ бе ужасно много време, докато по-топлите спомени успокоят глухата болка и копнежа в нея. Въпреки това те не изчезнаха напълно. Не беше в безопасност в близост до Джордан, особено сега, а може би завинаги.

Рун я хвана здраво за китката.

- Трябва да се бориш с порива.

Не беше сигурна, че може. Най-сетне започваше да разбира мъченията на Рун.

Тъй като нямаше друга ръка, Рун безцеремонно побутна с крак към нея Кървавото евангелие. Ерин все още си оставаше достатъчно археолог, за да се наведе инстинктивно и да вдигне древния артефакт от снега, преди да е пострадал. И щом пръстите ѝ докоснаха износената подвързия, от нея блесна златна светлина, която премина през нея, притъпявайки до голяма степен жаждата.

Ерин се изправи и забеляза, че дори ударите на сърцето на Джордан са станали по-приглушени.

Затърси с поглед покрай брега, отново изпълнена с копнеж - но не за кръвта на Джордан, а за мъжа, когото обичаше.

- Трябва да тръгваме - подкани я Рун.

И тя се остави да я преведе през огнената завеса, която изгори стария ѝ живот.

12:17

Джордан залиташе покрай брега, като притискаше раната в корема си. Не беше сигурен дали се възстановява. Боеше се, че е запратил по-голямата част от ангелската си същност - заедно с кръвта си - в онзи демон. И все пак в корема му гореше някакъв въглен, което означаваше, че някакви капки от същността му са останали, макар да чувстваше, че бързо изтичат.

Продължи напред. Другата му ръка мъкнеше черната сабя на Легион, от която все още капеше кръвта на демона. Продължи през прокълнатата мъгла, която бълваше от разбитата част на портала зад него. След като посече Легион, той избяга от онази ломотеща, подлудяваща гмеж, която се събираше в мъглата, за да посрещне по-големите мерзости, които бавно изпълзяваха в този свят.

„Да правят каквото искат... стига да ме оставят на мира“.

Тръгна по единствения път, който му оставаше, покрай брега на езерото, като внимаваше да не доближава двете останали страни на пирамидата, които още сияеха през леда.

Конусът бяла светлина около Луцифер продължаваше да блести дори в черната мъгла, но Джордан знаеше, че чистотата му е опетнена. Порталът бе повреден и бе само въпрос на време тъмният ангел да се освободи.

Беше твърдо решен да е до Ерин, когато това се случи, та било то само за да прегърне за последен път студеното й тяло. Все пак в сърцето му оставаше искрица надежда, която му даваше сили да продължи напред, да прави една мъчителна крачка след друга:

„Може би все още е жива... може би ще успея да я целуна за последен път“.

Накрая в мъглата се появи тъмночервено сияние. Когато приближи, Джордан видя, че то идва от огнената сфера около стълба на Sanguis. Излезе със залитане от гъстата мъгла и забърза напред - но откри, че сферата е празна.

Ерин я нямаше.

Опря се на сабята и се огледа - и видя, че не е съвсем сам.

Лъвчето чакаше на брега на езерото, без да откъсва поглед от леда. Джордан изкуцука до него и проследи напрегнатия му поглед.

Там се движеха две фигури.

Рун... и Ерин.

Тя вървеше до сангвиниста, притиснала Кървавото евангелие към гърдите си. Сиянието на книгата къпеше двамата в златна светлина.

Искаше му се да извика от радост, да изтича до нея, но можеше само да рухне на колене на брега на езерото - знаеше, че не може да пресече външните страни на огнената пирамида. Помъчи се да разбере как тя все още е жива, как е преминала през тази бариера.

„Да не би книгата да я е изцелила? Да не би сиянието ѝ да е позволило на Ерин да преодолее огнената завеса?“

- Ерин! - извика той. Искаше ако не друго, то поне да види отново лицето ѝ.

Тя го чу и се обърна.

Долната половина на лицето ѝ бе омазана в черна кръв. Тя го забеляза, но в очите ѝ нямаше радост, а единствено мъка. Рун също се обърна през рамо и Джордан видя раната на гърлото му.

И разбра истината. Не книгата я бе изцелила; не сиянието ѝ бе позволило да премине бариерата.

„Изгубих я“.

Рун докосна ръката на Ерин и с един последен неутешим поглед тя се извърна.

- Отиде си - каза глас зад него. Елизабет беше подгизнала от кръв, предимно нейната собствена.

Джордан погледна към огнения син стълб от онази страна, където Елизабет бе пазила камъка Aqua. Той продължаваше да блести ярко.

- Бях принудена да отстъпя - обясни Елизабет. - Някакъв огромен звяр, целият в пипала...

На Джордан не му пукаше. Насочи вниманието си отново към Ерин.

Елизабет потвърди най-лошите му опасения.

- Не чувам сърце.

Думите ѝ бяха изпълнени с уморена тъга - не за неговата загуба, а за нейната собствена.

Елизабет се отпусна на колене до него. Като стригой тя можеше да препече бариерата, да излезе на леда. Но явно нямаше причина да го прави.

Рун също беше изгубен за нея.

42.

20 март, 12:19

Долината Тсум, Непал

Ерин искаше да се върне, да затича към Джордан.

Рун явно долови желанието ѝ - не защото бяха кръвно свързани, а просто защото познаваше сърцето ѝ, дори това новото, което не туптеше.

- Трябва да идеш при Луцифер - каза той. - Сега това е съдбата ти.

Тя знаеше, че е прав, и затова продължи по леда, притиснала Кървавото евангелие към гърдите си, като черпеше сили от него. С всяка следваща крачка книгата засияваше все по-ярко, прогонваше мрака и прегаряше гъстата мъгла.

Някакви противни изчадия се отделиха от групата около Кристиан и София и се хвърлиха към тях. Нещо черно профуча в мъглата над тях и се спусна отгоре им. Ерин едва успя да зърне подобната на гущер фигура преди тя да докосне златната светлина около нея и да избухне в пламъци.

Рун я дръпна настрани и тялото на създанието се стовари върху леда до тях.

Щом видяха това, другите зверове се пръснаха и побягнаха в мрака, колкото се може по-далеч от светлината.

Ерин и Рун продължиха напред, като заобикаляха пукнатините и се приближаваха към Кристиан и София. Двамата не бяха добре. Намираха се на остров сред кипнала маса от демони.

Кристиан беше извадил свещената верига от сандъка и бе преметнал тежките брънки около врата си, макар че среброто несъмнено го изгаряше. Въртеше края на веригата като някаква свещена бола и нанасяше удари по демоните. Веригата прерязваше ордата, сякаш брънките ѝ бяха от разтопена стомана.

Въпреки това лицето на Кристиан беше окървавено, а робата му висеше на парцали.

София бе в още по-тежко положение. Видя ги да се приближават и може би това беше единственото, което очакваше - и бе издържала дотук само със силата на волята си.

Ерин го видя в очите ѝ.

„Недей...“

В последен доблестен напън София се извъртя и прободе едно чудовище в гърба преди да е атакувало Кристиан. Но с това оголи собствената си защита. Ордата моментално се нахвърли върху нея и я събори на леда.

Кристиан се опита да ѝ се притече на помощ, но враговете бяха твърде много.

Ерин най-сетне стигна до тях и златната светлина на книгата пръсна чудовищата. Нещо черно и бодливо отскочи настрани последно.

Ерин спря и сложи ръка на устата си.

„Не!“

София - ревностната мила София - вече я нямаше.

Ерин трепереше, но Рун я задържа.

- Единствено книгата е от значение. Тя трябва да стигне до Луцифер.

Ерин кимна. „Иначе саможертвата на София ще е напразна“.

Въпреки това на Рун му се наложи да я побутне, за да продължи. Само след миг обаче тя вече тичаше, направо летеше по леда, задвижвана от свръхестествена сила, право към конуса от светлина. Демоните се отдръпваха от светлината, но вече не бягаха, а съскаха и се зъбеха след нея, сякаш знаеха, че скоро ще е тяхна.

И като нищо можеха получат този шанс.

Дори Кървавото евангелие не можеше да удържи дълго на такова осезаемо зло. Златната светлина започна да помръква, разкъсвана от мъглата, от нечестивостта на това място. Колкото по-навътре навлизаше, толкова по-големи ставаха пораженията.

Рун и Кристиан правеха всичко по силите си да помогнат - тичаха от двете ѝ страни и държаха на разстояние всичко, което се осмеляваше да се приближи. Кристиан замахна с веригата и удари скачаща към него маймуна без козина. Съскането на изгорена плът се смеси с писъка на създанието, докато то се махаше от пътя им.

Ерин се съсредоточи върху целта им - Луцифер продължаваше да се опитва да стане от трона, като късаше още брънки. Крилете му с черни пламъци вместо пера биеха светлината, която го държеше в затвора му. С всеки удар светлината помръкваше, за да се замести с мрак.

Ерин се втурна през останалото разстояние, но силите ѝ намаляваха заедно със златната светлина. Краката я боляха, ръцете ѝ натежаха толкова, че вече ѝ бе трудно дори да държи книгата, а тялото ѝ отново зажадува за кръв.

Пред нея Луцифер се мяташе и разкъсваше сребърните вериги, които го приковаваха към трона.

Най-сетне стигнаха до ръба на блестящия конус.

Ерин се запрепъва през последната отсечка. Кристиан я изпревари и протегна ръка към бялата светлина. Изкрещя и отскочи - ръката му свършваше с димящ чукан. Светлината я бе изгорила.

Кристиан се обърна към Рун. Зад агонията му се долавяше една още по-голяма болка - разбирането, че дори сангвинистите не могат да преминат през последната бариера.

Ерин пристъпи към тях, но щом докосна бариерата, златната светлина угасна. Преди сангвинистите да успеят да реагират, нещо черно и покрито с хитин скочи от мъглата зад нея върху гърба ѝ, притисна я с членестите си крака и заби челюсти в рамото ѝ.

Ерин изкрещя.

12:25

Рун рязко се завъртя, замахна със сребърния си ка- рамбит и отсече два от шестте крака на създанието Това се оказа достатъчно, за да може Кристиан да откъсне чудовището от гърба на Ерин и да го запрати към конуса светлина. Тялото удари бариерата - и се пръсна на горящи въглени.

Рун издърпа Ерин зад себе си и двамата с Кристиан се изправиха към събиращите се чудовища, спотайващи се в по-гъстата мъгла. Рун бе вдигнал карамбита си, а Кристиан бавно поклащаше веригата, която стържеше заплашително по леда.

- Рун... - изстена Ерин.

Той се обърна. Отровен мрак пълзеше нагоре по шията ѝ и изгаряше кожата. Краката ѝ се подгънаха Кървавото евангелие падна от треперещите ѝ ръце.

Нещото, което я беше ухапало, със сигурност беше отровно.

Той понечи да ѝ помогне, но в същия миг нещо връхлетя от мъглата отгоре и го събори на леда. Приличаше на прилеп, израснал до огромни размери. Остри като игли зъби щракнаха пред лицето му. Рун пусна оръжието си, за да махне звяра от врата си, преди да го е захапал за гърлото.

До него Ерин залитна към бялата светлина, но Кристиан се втурна и я хвана през кръста с ранената си ръка. Издърпа я назад, грабна евангелието от леда и го напъха в дрехата си.

Ерин се съпротивляваше, обърнала глава към светлината, към Луцифер.

Дори сега изглеждаше твърдо решена да изпълни мисията си.

Кристиан я извлече от преградата и се притече на помощ на Рун. Замахна с веригата и цапардоса подобното на прилеп създание. Среброто прегори дебелата му кожа и то изсъска и изчезна в мрака.

Тъмните сенки обаче се приближаваха.

- А сега какво? - попита Кристиан.

12:26

В студеното тяло на Ерин гореше отровен огън и тя усещаше как плътта ѝ около раната на.рамото ѝ се стопява. Кръвта ѝ там течеше по-мудно, сякаш се опитваше да угаси огъня. Същата отрова разяждаше лицето ѝ и продължаваше надолу по ръката.

„Пак“.

Беше ѝ трудно да се съсредоточи, но знаеше, че думата е важна. Преди малко беше започнала да пада. За да се задържи, бе протегнала ръка, която вече бе пълна с отрова - и ръката ѝ проникна през горящата бариера. Чистотата на светлината охлади ръката и унищожи черната отрова.

А после Кристиан я хвана и я издърпа назад.

Отровата отново потичаше в ръката ѝ.

Твърде слаба, за да може дори да се държи на крака, Ерин се отпусна в ръцете на Кристиан. Трудно ѝ бе да говори, тъй като бузата ѝ бе покрита с мехури, но трябваше да ги накара да разберат.

- Светлината... - изпъшка тя. - Мога да мина през нея.

- Тя бълнува - каза Кристиан.

- Мога... - Тя извъртя глава към Рун. Искаше той да види истината на лицето ѝ, да се довери на кръвната им връзка, на взаимното разбиране.

- Тя казва истината - рече Рун, като погледна към конуса и тъмния ангел, който се мяташе в затвора си.

Преди да измислят някакъв план, тъмните сенки от мъглите се нахвърлиха върху тях. Рун скочи да ги пресрещне. Само с една ръка едва ги удържаше. След секунди изчезна в мъглата, но продължаваше да се бие в нея - карамбитът му проблясваше в мрака.

Кристиан не пусна Ерин нито за миг. Сражаваше се яростно, замахваше с веригата, разчистваше пространството около тях, държеше демонската орда назад. Но силите му започваха да намаляват - бе стигнал до дъното на резервите си след дългото сражаване редом със София.

Ранената му ръка я притисна по-силно и той хвърли поглед към ярката светлина, която държеше Луцифер в плен. Замахна отново с веригата и удари една огромна змия с такава сила, че кръвта й плисна по конуса светлина и изгоря със съскане.

Кристиан свали тежките брънки от рамото си.

Ерин се намръщи.

- Какво...?

- Май това няма да се получи без жертването на Кристиан. - На лицето му блесна усмивка. - Ще ми липсваш, доктор Ерин Грейнджър.

Тя го разбра.

„Не...“

Кристиан я хвана в обятията си - и скочи високо, с последните си сили, за да се понесе над най-близките чудовища.

Удариха се в бариерата заедно и тялото на Кристиан избухна в огнена пепел около Ерин, докато тя падаше от другата страна.

Плъзна се по леда и от гърдите ѝ се изтръгна стон. Кървавото евангелие се плъзна до нея, непокътнато.

Тя седна. Усещаше как силата се връща в нея. Черната отрова беше заличена при преминаването ѝ през светлината.

Погледна отвъд бариерата. Онова, което беше останало от техния забавен, леко смахнат и храбър приятел се спускаше на горящи въгленчета върху леда.

Кристиан заслужаваше по-добра участ. Беше жертвал себе си, за да я вкара в конуса от светлина. Ерин се закле, че ще се погрижи да плати изцяло този дълг.

Взе Кървавото евангелие и се обърна към затворника.

Луцифер седеше на трона си. Вече не се мъчеше да се освободи, а гледаше надолу към нея с очевидно любопитство и може би изненадан от появата ѝ.

Ерин не се сви под този черен поглед. Беше дала душата и живота си, за да се изправи пред него. И сега оставаше само едно нещо, което да даде.

Тя вдигна книгата в ръце.

Единствено Ева можеше да откъсне плода от Дървото на познанието и единствено дъщерята на Ева можеше да даде това познание на змията.

Устните на Луцифер се раздвижиха, но от тях не излязоха думи, а само звук като звън на огромна камбана. Дори тази метафора бледнееше пред истинското великолепие на звука, на гласа на ангел, на музиката на сферите. Камбаната удари отново, звънко и въпросително.

Той говореше, но тя не можеше да го разбере.

Ерин вдигна книгата още повече с надеждата, че той ще разбере ако не думите, то поне действията й.

- Това е евангелието на Христос, написано с неговата кръв и останало скрито за много дълги години. Моята задача е да ти го донеса, да изпълня завета, който си сключил с Ева много отдавна.

Черната глава се наклони настрани, безупречните черти си оставаха все така непроницаеми.

Ерин отвори книгата, за да му покаже. В същия миг златната светлина блесна отново. Дори без да гледа, Ерин знаеше, че страниците са пълни със златните букви на еноховата писменост.

Луцифер се наведе и протегна огромната си ръка към нея.

На Ерин ѝ идеше да побегне, но не помръдна от мястото си.

Щом пръстите се озоваха достатъчно близо, тя затвори книгата и внимателно я постави в дланта му. Той я взе, отвори я с абаносов пръст и великолепната златна светлина блесна толкова ярко, че едва не я ослепи.

Ерин трябваше да се извърне. Светлината бе по-страховита и от хиляда слънца. Тя усети как прониква през черепа ѝ, през затворените клепачи. За момент късчета прозрение изпълниха съзнанието ѝ - за тайните на сътворението, за движението на звездите, за скрития код на живота. Но тези късчета прелетяха през нея, понесени като листа във вихрушка. Пресегна се мислено след тях, опита се да ги задържи, макар да знаеше, че подобно познание ще я унищожи.

Издържа тази буря, докато чакаше да утихне - и тя най-сетне спря, а заедно с отминаването ѝ се разнесе тежък звън, който я накара да погледне отново нагоре.

Луцифер още седеше в трона си, но веригите лежаха в краката му.

Беше свободен.

Въпреки всичко не това я накара да падне на колене. Тялото му вече не бе черно, а бяло като полиран мрамор, светещо с вътрешен огън, който сияеше през очите му, докато гледаше нагоре, а евангелието лежеше затворено в скута му. Чернилката на греховете му беше изчистена от тялото му така, както отровата от нейната плът.

Луцифер бе опростен.

Красотата и великолепието му сияеха така ярко, че сякаш целият останал свят помръкна и стана безплътен. Конусът от светлина, горящите парчета от разбитата пирамида от огън бяха изчезнали, погълнати от свещения блясък.

Отвъд тази светлина Ерин успяваше да различи черното езеро, сивите планини и синьото небе. Яркият зимен ден се връщаше след края на затъмнението. Въпреки това всичко ѝ се струваше някак далечно, като сън за друг свят.

За миг картината се промени, изпълни се с по-топла светлина, зимата се смени с лято със зелени треви, сини води и пламтящо червено слънце. Край скалите се издигаха две дървета, целите разлистени и е натежали от зрели плодове клони.

„Нима това е градината...?“

Отново зазвъняха камбани, които не можеха да бъдат пренебрегнати. Погледът на Ерин отново се обърна към Луцифер. Но радостният звън се издигаше не от ангела, а от небесата над тях. Хор на приветствие и радост, приканващ Луцифер да се върне. След всички тези години небето искаше той да се върне у дома.

Луцифер се изправи и разпери криле, този път от бели пламъци.

Без да откъсва поглед от небето, той посегна надолу към нея и положи пръст на главата ѝ. Докосването я изпълни с топлина от главата до петите. Радостта напираше в нея като извор.

И тогава в ушите ѝ отекна удар - и отново, този път по-тихо.

Тя разпозна този ритъм - беше го чувала през целия си живот.

Сърцето ѝ биеше.

Скри лице в шепи и изхлипа щастливо. Луцифер я бе върнал. Тя бе пожертвала живота си за него и той ѝ го връщаше.

Камбаните зазвъняха по-силно и този път в звъна им се долавяше настойчивост.

Време беше яркият ангел да се върне на полагащото му се място.

В отговор на този призив Луцифер плесна с огромните си криле и се издигна във въздуха, увисна над долината. Остана един дълъг момент така, притиснал книгата към гърдите си.

После погледна надолу, може би за последен път.

Погледът му се плъзна по езерото, чиято повърхност отново беше замръзнала. Върху него и по цялата долина пълзяха и се гърчеха черни фигури. Дори движенията им бяха чужди на този свят. Те се пръскаха и бягаха, виеха и ревяха - знаеха, че пътят към дома е затворен завинаги.

Луцифер гледаше надолу не със злоба, нито със съжаление. Вместо това от тялото му струеше любов. Той отвори уста и от нея зазвъня мрачен тон. Най-близките създания се заковаха на място. Главата отново се наклони настрани и вгледа в тях, може би замислена за огромното зло, което можеха да причинят на света тези демони.

Ако Луцифер си отидеше, земният свят пак можеше да бъде прокълнат.

Сякаш в търсене на верния отговор Луцифер отново отвори евангелието и златната светлина освети лицето му. След миг в очите му засия увереност, може би дори намек за съжаление.

Луцифер погледна към небето за последен път, спусна се на огнените си криле към езерото и кацна леко върху леда. Досетила се какво предстои, Ерин заотстъпва, докато не усети студени ръце да хващат топлата ѝ кожа. „Рун...“

Докато Рун я придърпваше към себе си, откъм Луцифер се чу нов мрачен звън. На лицето на Рицаря бе изписано огромно облекчение. Той знаеше, че тя е отново човек. Но сега не беше време за ликуване. Вместо това той хвана ръката ѝ и двамата се затичаха по леда към брега.

Демони и изчадия от всякакъв род се понесоха покрай тях, отвръщайки на зова на господаря си.

Ерин забеляза Джордан и Елизабет на брега. Лъвчето скочи на леда и залудува радостно около краката им, сякаш ги приканваше да се съберат заедно.

Ерин не се нуждаеше от подобно насърчение.

Издърпа ръката си от ръката на Рун и се затича към Джордан.

Той изкуцука напред да я посрещне, притиснал ръка към корема си.

- По-полека, госпожице - предупреди я, но усмивката му бе топла и подканваща.

Ерин се хвърли към него и го прегърна, решена никога повече да не го пуска.

- Не спирайте - нареди Рун. - Трябва да се махнем колкото се може по-далеч от езерото.

Забързаха нагоре към защитата на двете древни дървета и чак когато стигнаха до тях, спряха и се обърнаха. Ерин не се отделяше нито за миг от Джордан.

Демоните вече се бяха скупчили около Луцифер и ярката светлина на ангела помръкваше от тях.

Луцифер погледна към нея. Сребърна светлина се лееше от лицето му, на което бяха изписани покой и приемане - той знаеше какво жертва със следващия си ход. Вдигна високо криле и рязко ги спусна. Блесна ослепителна светлина и миг преди всичко да изчезне в нея Ерин видя как под събралата се орда зейна черна дупка, която погълна сенките - и ярката звезда заедно с тях.

Когато блясъкът изчезна, езерото остана пусто и покрито с лед.

По лицето на Ерин потекоха сълзи.

- Той избра да се върне - рече тя. - Можеше да иде на небето, но се върна да пази демоните, та всичко да е в безопасност.

- Защото ти го избави. — Рун докосна кръста на гърдите си. - И пред лицето на тази слава той избра да служи в Ада вместо на Небето.

43.

22 март, 10:42

Ватиканът

Два дни след събитията в Непал Елизабет седеше до леглото на Томи.

Сангвинистки гвардеец я беше довел тук и сега чакаше пред вратата. Това бе малка отстъпка от нейна страна, за да й позволят да види Томи, да научи къде държат момчето във Ватикана. Възнамеряваше да прецени здравословното му състояние и да разработи план. Знаеше, че в най-лошия случай лесно ще надвие единствения охранител и да измъкне Томи преди някой да разбере какво е станало.

Завари Томи заспал. Момчето изглеждаше много по-зле, отколкото си беше представяла. Сърцето му говореше за болест и слабост. Бледата му кожа беше само няколко нюанса по-тъмна от възглавницата, на която почиваше главата му. А ръцете му върху одеялото бяха покрити с тъмни язви.

„Трябва да направя нещо, при това бързо“.

Сякаш усетил присъствието ѝ, Томи отвори кафявите си очи - кръгли и невинни, като очите на кошута. Примигна и ги разтърка.

- Елизабет? Наистина ли си ти?

- Разбира се, че съм аз! - Думите ѝ прозвучаха по-грубо, отколкото възнамеряваше.

- Чух, че сте се върнали.

Той се помъчи да се надигне, но тя не му помогна, тъй като знаеше колко много държи на независимостта си. За да скрие шока си от слабостга му, се пресегна и нагласи възглавниците, за да се увери, че се е облегнал добре.

- Чух също, че сте спасили света... отново - рече той с уморена усмивка. - И че си героиня за сангвинистите.

- Никога не съм искала да бъда смятана за героиня от сангвинисти - отвърна тя.

Той се намръщи.

- Но аз останах с впечатление, че вече си една от тях.

- Положих клетвата, да.

- Добре.

Тя се вцепени.

- Какво му е доброто?

- Не знам. - Той сви рамене. - Можеш да се сприятелиш с други сангвинисти. Вече няма да си сама. Дори няма да ти се налага да ловуваш.

Загрижеността му я трогна.

- Намерих друг начин.

Разказа му какво беше открила във Франция - че има и друг начин да живееш извън ограниченията на Църквата, без да ставаш жертва на собствената си животинска природа.

- Но сангвинистите няма ли да те преследват, ако се опиташ да се махнеш? - попита той.

- Преследваха ме дълги години, но още съм тук.

Томи замълча и започна да си играе с края на завивката: определено не искаше да я погледне в очите.

- Какво има? - попита тя.

- Кога заминаваш?

Елизабет не бе обмисляла такъв план и си призна:

- Засега не съм решила.

- В такъв случай защо не останеш... докато аз си замина? - Томи гледаше разпятието на стената, вратата, прозореца, навсякъде, но не и към нея. - Не мисля, че ще се наложи да чакаш дълго.

- Ще остана с теб - обеща тя. - Но не за да гледам как умираш. А за да ти помогна да живееш.

Томи вдигна ръка към шията си - беше се досетил какво има предвид тя.

- Не.

- Не?

- Не искам да се превръщам в чудовище.

- Не е нужно да бъдеш чудовище. - Явно не се беше изразила достатъчно ясно. - Разказах ти за Франция, за Хималаите, за другия начин.

Томи поклати решително глава.

- Готов съм да умра. Трябваше да умра в Масада с родителите си.

- Винаги има време за умиране - каза тя. - Не е нужно да е толкова скоро.

- Не - повтори той и се отпусна върху възглавниците. Усилието да ѝ се противопостави му бе струвало много. - Не искам да съм безсмъртен. Не искам да живея от кръв или вино. Видях що за живот е това и не го желая.

Елизабет докосна ръката му. Беше по-топла от нейната, но по-студена, отколкото би трябвало да е. Можеше да го вземе. Нямаше да е трудно. Тя бе по-силна. Беше убивала и превръщала толкова човешки същества, че не им помнеше броя. Стотици. Но той щеше да е първият, когото щеше да убие от обич.

Томи стисна ръката ѝ.

- Моля те, остави ме да си отида.

- Не знаеш за какво говориш.

- Знам - каза той. - Видях Распутин, Бернар, Рун и другите. Знам как живеят те. Не са щастливи. Аз също няма да бъда.

Какво знаеше той за щастието на живота? Беше на четиринайсет години и през две от тях умираше от тази болест. Можеше да го превърне. С времето той сигурно щеше да ѝ прости, а дори да не го направеше, пак щеше да е жив. Елизабет не можеше да понесе мисълта, че той може да умре.

Кафявите му очи се взираха в нейните. Очи, видели много за няколкото кратки години - и въпреки това в тях продължаваше да се чете невинност и доброта. Бяха тъмни като на Рун, но Елизабет никога не бе виждала проста радост или невинност в очите на Рун. Безсмъртието беше наложено и на него и не му подхождаше. Той не беше убиец. Наистина бе искал да бъде свещеник - човек, който служи на другите. Превръщането му в стригой бе извращение на природата му.

Точно както щеше да е перверзия за природата на Томи.

„Как мога да му наложа волята си и да покваря тази невинност?“

Подобна постъпка щеше да е егоистична. Тя щеше да отнеме душата му, за да си спести мъката, че ще изгуби още едно дете. Не можеше да нарани него, за да спаси себе си. Никога.

Томи сигурно беше видял промяната в очите ѝ, защото се отпусна, усмихна ѝ се и прошепна:

- Благодаря ти.

Тя се извърна и примигна, за да махне сълзите си. Томи щеше да страда и да умре, а тя нямаше да го спаси. Стана от стола, отиде до прозореца и се обърна към капаците му, за да не я види как плаче. Щеше да търпи мълчаливо и да остане с него до края. Пое дълбоко дъх и потърси сили дълбоко в себе си.

- Какво ще кажеш да излезем и да се поразходим на слънце? - Щеше да му помогне да се порадва на времето, което му оставаше.

Преди той да успее да отговори, на вратата рязко се почука. Без да чака отговор, Рун нахълта в стаята, плътно следван от лъвчето.

- Извинете за натрапването. - Погледна от Елизабет към Томи и обратно. - Чух, че си тук, сестро Елизабет, и...

Елизабет го изгледа намръщено - много добре знаеше какво го е накарало да се появи така грубо. Рун се страхуваше, че тя ще превърне момчето.

- Добре съм - каза Томи.

Елизабет се усмихна на бледото му лице.

- Така е.

Лъвчето подмина Рун и скочи на леглото. Златните му очи се приковаха в очите на Томи и двамата се загледаха един друг като омагьосани.

- Запознай се с лъва на Рун - каза Елизабет.

Томи сякаш изобщо не я чу, изгубен в погледа на животното, сякаш двамата се познаваха.

Рун ги гледаше.

- Лъвчето реагира по същия начин и когато за първи път видя Джордан - тихо прошепна той. - Мисля, че е заради общата им ангелска кръв. И тримата носеха ангелската същност на архангел Михаил в един или друг момент.

Лъвчето потьрка глава в бузата на момчето, с което развали магията и предизвика звънък смях.

Сърцето на Елизабет се сви при мисълта колко ще ѝ липсва този звук.

Рун отиде до прозореца и отвори капаците. Слънчевата светлина нахлу в стаята, но Елизабет не се подразни така, както щеше да се подразни само преди няколко дни.

Лъвчето се опъна до Томи, доволно от лъчите на утринното слънце. От пухкавите му гърди се разнесе тихо мъркане. Звукът бе пълен с обич, задоволство и проста наслада.

Докато го слушаше, Елизабет почувства как някаква странна топлина минава през нея и изчезва, оставяйки я леко замаяна. Тя се опря на рамката на леглото, докато ѝ мине.

„Май не съм толкова свикнала със слънцето, колкото си въобразявам“.

Томи вдигна бледата си ръка да погали снежнобялата козина на лъвчето. На устните му играеше тъжна усмивка.

Ако не друго, поне беше добре да види момчето щастливо. Дори сърцето му зазвуча по-силно и кръвта потече по-бързо във вените му.

В следващия момент Елизабет отстъпи потресено назад, вперила поглед в бледата кожа на Томи.

- Ръката ти - каза тя.

Томи погледна смутено надолу, после на лицето му също се изписа изненада.

- Язвите ми...

- Изчезнаха - каза Елизабет.

Лъвчето вдигна глава и сънено отвори очи. Те вече не бяха златни, а съвсем обикновени, кафяви, като очите на Томи.

- Рун... - Елизабет се обърна към него за някакво обяснение.

Той се наведе, докосна кръста на гърдите си и внимателно огледа лъвчето и кожата на Томи.

- Чувствам се по-добре - каза Томи и очите му се разшириха, сякаш се изненадваше, че изговаря такива думи.

Елизабет се усмихна. Опита се да спре реакцията си, но надеждата се промъкна в отдавна изстиналото ѝ сърце.

- Излекуван ли е?

Рун се изправи.

- Не знам. Но изглежда, че ангелската същност на лъвчето е изчезнала. Джордан се върна от Непал без признаци на онзи дух в кръвта си. Може би частицата, останала в лъвчето, е трябвало да извърши това последно чудо.

Елизабет си спомни странната топлина, която се бе излъчила с мъркането на лъвчето. Това ли се беше случило? В крайна сметка механизмът на изцелението изобщо не я интересуваше. Важно беше само, че то е налице.

- Докторите ще го прегледат - каза Рун. - Но мисля, че той е съвсем обикновено момче. Излекувано от болестта, но иначе просто момче.

След разменени любезности и обещания Елизабет излезе с Рун в коридора. Лъвчето ги последва.

- Радвам се, че не го превърна - каза Рун, след като се отдалечиха достатъчно.

- Нима си помислил, че ще го направя? - Очите на Елизабет се разшириха в престорена невинност, на която той със сигурност нямаше да повярва.

- Страхувах се, че би могла.

- По-силна съм, отколкото си мислиш - каза тя.

- Какво ще стане с момчето?

- Томи трябва да се върне при леля си и чичо си и аз ще се погрижа за това - каза Елизабет. - Аз не съм подходяща да играя ролята на негова майка.

- Нима просто ще се откажеш от него?

- Няма да е просто. - Тя вирна брадичка. - И няма да се откажа напълно. Ще бдя над него, ще бъда до него, когато се нуждае от мен, и ще го оставям сам, когато така иска.

- Съмнявам се, че орденът ще ти позволи да поддържаш контакти с него.

Елизабет се изсмя.

- Не съм им крепостна. Правя каквото си искам.

- Значи ще напуснеш ордена? - Той преглътна. - И мен?

- Не мога да остана обвързана с Църквата. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг. Остана ли тук, никога няма да бъдем заедно.

- В такъв случай скоро ще трябва да се сбогуваме - каза Рун и я докосна по ръката, за да я накара да спре. Тя се обърна към него. - Получих разрешение да вляза в Уединение, да започна период на самота и размисъл в Светилището на ордена.

На Елизабет ѝ се прииска да му се изсмее, да го подиграе, че обръща гръб на света, но чу радостта в гласа му и тя я накара само да го погледне тъжно.

- Върви тогава, Рун. Намери покой.

17:06

Рун вървеше през залите на Светилището с тиха радост, готов най-сетне да загърби земните грижи. Вървеше сам, стъпките му отекваха през огромните помещения и коридори. Острият му слух долавяше шепота на далечни молитви.

Продължи по-надолу, към нивата, където дори тези шепоти щяха да заглъхнат.

Яркият свят горе вече нямаше какво да му предложи. Преди кардинал Бернар да го изпрати в Масада да търси Кървавото евангелие, Рун беше готов да живее в уединението на Светилището. А сега беше още по-уморен.

„Време е“.

От този момент високите тавани на Светилището щяха да бъдат неговото небе. Щеше да потъне в медитация и свещеници сангвинисти щяха да му носят вино, както бе правил самият той навремето. Можеше да си почине тук, в лоното на Църквата, която го беше спасила преди толкова много години. Ролята му на Рицар на Христа бе приключила и не беше нужно да служи отново на Църквата. Вече беше свободен от тези отговорности.

Сведе глава, когато влезе в царството на Уединените. Тук неговите братя и сестри почиваха в мир, застанали в ниши или лежащи на студения камък, отказали се от материалното заради вечния размисъл и съзерцание. Беше му определена килия, където щеше да прекара цяла година, без да говори, където молитвите му щяха да са единствено негови.

Но първо спря и запали свещ пред фриз на светец покровител, един от стотиците подобни моменти на почит, които можеха да се открият навсякъде в Светилището. Коленичи, докато пламъкът трептеше по чертите на облечената в роба фигура, стояща под дърво с накацали по клоните птици и една на рамото на светеца - свети Франциск Асизки. Сведе глава и си спомни за Юг дьо Пайен и жертвата, която той направи, за да спаси тях и толкова много други.

Сутринта Рун се беше сбогувал с Джордан и Ерин на летището, преди полета им за Щатите, където двамата щяха да започнат щастлив живот. Бяха останали живи благодарение на герои като Юг. Макар отшелникът да бе обърнал гръб на ордена, Рун възнамеряваше той да бъде почетен, пък било и само по този начин.

„Благодаря ти, приятелю“.

Затвори очи и устните му се раздвижиха в молитва. По едно време, много след края на вечернята, нечия ръка докосна рамото му, лека като крилото на пеперуда.

Рун се обърна и сведе глава пред високия мъж.

- Оказваш ми огромна почит - прошепна той на Възкресения, първия от техния орден.

- Стани. - Гласът на Лазар бе дрезгав от възрастта.

Рун се подчини, но продължи да стои със сведен поглед.

- Защо си тук, синко? - попита Лазар.

Рун посочи мълчаливите фигури наоколо, покрити с прах и неподвижни като статуи.

- Дойдох да споделя покоя на Светилището.

- Ти даде всичко на ордена - каза Лазар. - Живота си, душата си и службата си. Би ли дал сега и остатъка от дните си?

- Да. Дадох всичко това с готовност за една висша кауза. Съществувам само за да служа на Него с открито и честно сърце.

- Но въпреки това дойде в този живот чрез лъжа. Не е трябвало да служиш по такъв начин. Би могъл да тръгнеш по различен път и все още можеш да го направиш.

Рун вдигна глава. Не чуваше обвинение, а единствено печал. Не разбираше.

Лазар се обърна и се отдалечи, принуждавайки Рун да го последва.

Възкресеният вървеше бавно покрай неподвижните фигури на монахини и свещеници, дошли тук да търсят мир.

- Нима не платих достатъчно за греховете си? - попита Рун, уплашен, че подобен покой ще му бъде отказан.

- Ти не си съгрешил - отвърна Лазар. - Срещу теб беше извършен грях.

Рун продължаваше да върви след него. Мислите му препускаха, изброяваха греховете, които бе извършил през дългия си живот, и онези, които бяха извършени върху него. Така и не получи просветление.

Лазар го поведе по-навътре, към по-тъмни зали, където фигурите бяха облечени в древни роби, със сведени или вдигнати към тавана глави. Рун беше чувал за тази част, чиито обитатели търсеха не само вечно съзерцание, но и опрощение, като размишляваха върху значението на греха - и на своя, и на греховете на другите. На всички.

Рун се вгледа в лицата, на които бе изписано огорчение и покруса.

„Защо ме доведе тук?“

Лазар спря пред някакъв свещеник, който стоеше със сведена глава. Беше облечен със същата проста кафява роба, която носеше и Рун преди много време, когато бе смъртен. Макар да не виждаше лицето, Рун усети във фигурата нещо познато.

„Трябва да е някой от братята ми от миналото, който също се е оттеглил, за да живее в размисъл“.

Лазар се наведе към бузата на мъжа и дъхът му раздвижи прахта върху ухото на фигурата.

Накрая мъжът вдигна глава - и Рун видя лице, което го преследваше в кошмарите му вече повече от четиристотин години. Залитна назад, сякаш му бяха нанесли силен удар.

„Не може да бъде...“

Впери поглед в дългата тъмна коса, високото бяло чело, пълните устни. Спомни си тези устни на гърлото си, впитите в плътта зъби. Все още можеше да усети вкуса на кръвта му на езика си. Дори в този момент тялото му си спомняше онова блаженство. Дори сега двамата си оставаха свързани.

Това беше стригоят, който се бе нахвърлил върху него на гроба на сестра му, който изтръгна душата от тялото му и сложи край на живота му като смъртен. Рун си мислеше, че звярът е убит. Помнеше, че беше видял как създанието беше отмъкнато нанякъде от верните на Бернар стражи.

А ето че това чудовище носеше робата на ордена.

Мъжът отвори очи и погледна Рун с огромна нежност. Докосна мястото, където зъбите му бяха пронизали плътта. Пръстите му се задържаха там.

- Мислех, че служа, когато извърших този грях върху теб.

- Служил си? На кого?

Ръката се отпусна, клепачите бавно се спуснаха и мъжът отново изпадна в унес.

- Прости ми, синко - прошепна едва чуто. - Не знаех какво върша.

Рун зачака още, някакви думи, които да обяснят невъзможността на всичко това.

- Той е символът на лъжата - обясни Лазар. - Лъжата, която те отклони от благочестивата пътека на службата и те насочи по дългия път на робията в нашия орден.

- Не разбирам - каза Рун. - Каква лъжа?

- Трябва да питаш Бернар - каза Лазар, хвана Рун за лакътя и го поведе обратно към входа на Светилището. Щом стигнаха до портата, Възкресеният го подкани да излезе.

Рун се поколеба на прага. Боеше се да напусне убежището на Светилището, изведнъж изгуби всякакво желание да научава тези последни тайни.

Но Лазар му препречи пътя и го остави без избор.

- Разбери миналото си, за да научиш бъдещето, синко. Открий кой си в действителност. И тогава избери къде ще прекараш дните си.

Рун си тръгна. Не можеше да каже как краката му намираха пътя из тунелите до „Свети Петър“, но докато се изкачваше, си спомни нощта, когато беше превърнат, как бе открит от сангвинистите преди да е съгрешил, как беше отведен пред Бернар и как кардиналът го убеди да се откаже от злата природа и да започне живота на сангвинист.

Всички пътища водеха обратно към Бернар.

Думите на мъжа долу отекваха отново и отново в съзнанието му.

„Мислех, че служа, когато извърших този грях върху теб“.

И Рун разбра смисъла на тези думи.

Бернар знаеше за нощните му посещения на гроба на сестра му. Знаеше, че онази нощ Рун ще е там, сам и уязвим. Именно Бернар беше изпратил на гробището един от ордена, маскиран като стригой, за да го превърне, да го привлече на служба, да сбъдне насила пророчеството, да създаде Избрания, сангвиниста, който никога не бе вкусвал човешка кръв. От стари пророчества Бернар е знаел, че единствено Избран от ордена може да намери изгубеното Кърваво евангелие.

И затова беше създал Избран.

С разбирането дойде и яростта, разгоря се в Рун като пречистващ огън. Бернар беше откраднал душата му и Рун му бе благодарил за това, при това хиляди пъти.

„Цялото ми съществуване е било една лъжа“.

Сякаш насън откри, че върви през папския дворец към кабинета на Бернар: на кардинала му беше позволено да работи там, докато чака процеса за кръвния си грях срещу Елизабет. Рун не почука. Нахълта вътре като буря.

Бернар вдигна очи от отрупаното с хартии бюро. На лицето му беше изписана изненада. Кардиналът продължаваше да носи аленото си расо, червените ръкавици и всички атрибути на поста си.

- Рун, какво има?

Рун едва можеше да говори, яростта го душеше.

- Ти си дал заповедта, която ме лиши от душа.

Бернар се изправи.

- Какви ги говориш?

- Ти си заповядвал на чудовището, което ме превърна в мерзост. Ти си ме насочил в обятията на Елизабет, за да отнема душата ѝ. Моят живот, смъртта ми, всичко това е било замислено от теб, за да наложиш насила Божията воля. Да подчиниш пророчеството на твоите желания.

Рун гледаше как Бернар претегля внимателно думите си, как търси най-добрия отговор на тези обвинения.

Накрая кардиналът избра истината.

- В такъв случай знаеш, че бях прав.

- Прав? - Думкта се изтръгна от Рун, изпълнена с горчивина и болка.

- След като всички пророчества се сбъднаха, би ли поискал нещата да се бяха развили по друг начин? Знаеш цената, която щеше да плати светът, ако се бяхме провалили.

Рун се тресеше от ярост. Бернар го бе лишил от семейството му, бе го обрекъл на вечна жажда за кръв, бе го накарал да вярва, че единственият път за него е да служи на Църквата, и го бе подтикнал да превърне жената, която обичаше, от лечителка в убийца.

И всичко това, за да се спаси светът според условията на Бернар. Да се сбъдне пророчество, до което може би никога нямаше да се стигне, ако не се беше замесил. Да държи всички сангвинисти под контрола на Църквата - и под своя контрол.

За Бернар всяка жертва си заслужаваше за постигането на целта. Какво беше страданието на един човек, когато светът е на ръба? На една графиня? На няколкостотин сангвинисти?

Омерзен и предаден, Рун се обърна и излезе.

- Не прибързвай, синко! - извика Бернар след него.

Не бързаше. Предателството му бе продължавало векове наред.

Рун излезе в папската градина. Имаше нужда от свеж въздух, от открито небе. Нощта се бе спуснала и бе студено и ясно. Звезди обсипваха небето. Огромната луна се бе издигнала високо.

Изтича навътре в градината - и долови позната миризма.

Лъвчето лудуваше тук - сребриста лунна светлина, носеща се над тъмната трева и гонена от раздразнена водачка.

- Връщай се, Навуходоносор!

Лъвчето се хвърли към Рун и го блъсна силно в пищялите, после се затърка яростно в краката му. Утре трябваше да го върнат в Кастел Гандолфо и да го предадат на грижите на брат Патрик, но явно някой беше решил, че има право на едно последно лудуване в градината, след като беше спасило живота на Томи.

Елизабет изтича при него, облечена в черни джинси, бели маратонки и ален пуловер под лекото яке. Косата ѝ бе разпусната, къдриците се вееха около лицето ѝ на поривите на вятъра. Никога не беше изглеждала толкова прекрасна.

Тя изруга на унгарски, после каза:

- Проклетото животно не ме слуша.

- Но все пак си му дала име - каза Рун. - Навуходоносор.

- Вавилонският цар - каза Елизабет и отметна коса назад. Явно го предизвикваше да се подиграе. - Идеята беше на Ерин. Според мен името е подходящо. И между другото, смятам да го взема с мен, когато замина.

- Нима?

- Не бива да бъде държан в някаква конюшня. Трябват му открити поля, открито небе. Трябва му целият свят.

Рун впери поглед в нея. Обичаше я с цялото си сърце. Когато пристъпи напред и хвана ръката ѝ, силните ѝ пръсти се преплетоха с неговите. Тя вдигна глава и го изгледа изпитателно, може би усетила колко много се е променил от сутринта.

- Покажи ми - прошепна той.

Тя се приближи към него. Започваше да разбира.

- Покажи ми света.

Той се наведе и я целуна дълбоко, без неувереност. И това не беше целомъдрената целувка на свещеник. Защото той вече не беше свещеник.

По-нататък...

Късна пролет

Де Мойн, Айова

„Най-сетне покой...“

Слънцето се беше спуснало ниско. Ерин се качи в беседката и вдъхна деликатния аромат на розите, които пълзяха по дървените рамки. Седна на пейката и се облегна.

Откъм поляната долиташе детски смях. Играеха някакъв сложен вариант на гоненица, облечени във взети под наем фракове и елегантни рокли, и не един или двама имаха зелени петна и одраскани колене. Възрастните стояха зад тях също в официално облекло, отпиваха шампанско и бъбреха.

Харесваше всички, дори обичаше някои, но й бе трудно да общува с тях. Точно сега ѝ се искаше да общува само с един човек.

Сякаш прочел мислите ѝ, той дойде в беседката. Беше я проследил, както се бе надявала, че ще стане.

- Има ли място за още един? - попита Джордан.

- Винаги - отвърна тя.

Русата му коса, обикновено подкастрена по войнишки, през последните месеци беше пораснала. Дългите кичури го правеха да изглежда по-отпуснат, с по-малко военна атмосфера около него, особено в сегашната му униформа - тъмносив фрак. Очите му не се бяха променили - все така яркосини, с по-тъмен пръстен около ириса. Той се облегна на стълба до входа и ѝ се усмихна. От него струеше обич и удовлетворение.

Тя също му се усмихна.

- Изглеждате невероятно добре, госпожо Грейнджър-Стоун - каза той.

- Вие също, господин Грейнджър-Стоун - отвърна тя.

Само преди час тя бе взела неговото име, а той нейното, пред неговото семейство и нейните приятели. Бяха положили клетвите си под синьото небе.

„Докато смъртта ни раздели“.

След всичко преживяно тези думи имаха допълнително значение. Джордан ѝ беше предложил, след като се върнаха в Рим, и тя бе приела моментално.

Времето бе твърде безценно, за да си позволят да губят и секунда.

Ерин докосна зарастващата рана на шията си. Беше избрала рокля с висока яка, за да скрие розовия белег, но въпреки това той надничаше над ръба ѝ. Раната вече почти не я болеше, но всеки ден, когато се поглеждаше в огледалото, тя я виждаше и си спомняше, че бе умряла и се бе върнала за живот, даваше си сметка колко близко е била да изгуби бъдещето си с Джордан.

Джордан нежно махна ръката ѝ от шията ѝ и я задържа между дланите си. Кожата му беше топла и напълно нормална. Дори татуировката му се беше смалила до първоначалните си размери. Беше точно толкова красив и мил, какъвто го бе срещнала за първи път в пустинята на Масада, преди сангвинистите да започнат да се разпореждат с живота им.

Сега си имаха свой собствен живот.

„Заедно“.

Джордан въздъхна дълбоко и седна до нея.

- Големи промени ни очакват. Ще работим в джунглата - ти ще изкопаваш артефакти, а аз ще надяна очила и ще уча за съдебномедицински антрополог. Никакви битки, никакви чудовища. Мислиш ли, че ще си щастлива така?

- Повече от щастлива. Възторжена.

Благодарение на връзки във Ватикана Ерин си беше уредила разкопки в Южна Америка, където щеше да се бори да отвоюва история от джунглата, да разкрие тайните ѝ и да я запази за бъдещите поколения. Работата щеше да е трудна, но нямаше да има нищо общо със светци и ангели. Животът ѝ вече си беше само неин - и можеше да го сподели със съпруга си.

Джордан беше уволнен с почести от армията и бе кандидатствал по програма да изучава съдебномедицинска антропология заедно с нея. Беше готов да разследва древни престъпления вместо съвременни. Искаше да дойде, след като кръвта отдавна е изчезнала, когато загадките са интелектуални, а не емоционални.

Подобен живот им предлагаше бъдеще заедно.

И не само за двамата.

Джордан целуна дланта ѝ и устните му се задържаха там, предизвиквайки топли тръпки нагоре по ръката ѝ. Тя зарови пръсти в русата му коса и придърпа устните му към своите. Искаше да го целуне, да го вкуси, да се изгуби в него. Ръцете му се плъзнаха по гърба ѝ и се спряха върху скритите от коприната бедра. Едната му длан се премести върху корема ѝ.

Тя се загледа надолу, като се чудеше дали вече не е започнало да ѝ личи.

- Мислиш ли, че майка ти знае? - попита Ерин.

- Откъде би могла? Самите ние разбрахме едва като се върнахме в Щатите. Засега тази тайна си е само наша. - Той нежно погали корема ѝ. - Но си мисля, че майка ми ще се досети след около седем месеца. Особено щом са близнаци.

Ерин постави ръка до неговата върху корема си.

„Близнаци... момче и момиче“.

Отпусна се в обятията му и си представи малко русо момче със сините очи на Джордан и същата луда глава... и момиче с кехлибарени очи, което жадно прочита всичко, до което може да се добере.

- Мислех си - рече Джордан. - Какво ще кажеш да кръстим момичето София?

Ерин му се усмихна и го целуна.

- Идеално.

Отново се намести щастливо в обятията му, но въпреки това тревогите си оставаха.

След завръщането в Щатите си беше направила всевъзможни изследвания. Всичко се оказа нормално. Беше заченала, когато Джордан бе имал ангелска кръв във вените, и това събуждаше опасения какво може да е предал на бебетата.

„Или какво може да съм предала аз?“

Бременна, тя бе умряла за кратко и бе имала кръвта на стригой.

Джордан усети страховете ѝ и отново я целуна.

- Всичко ще е наред.

Ерин почерпи сили от увереността му.

Тънък настоятелен глас зазвъня откъм поляната:

- Време е да разрежем тортата! - Беше Оливия, племенницата на Джордан, която бе прочута със страстта си към сладкото. - Хайде по-бързо!

Джордан се ухили и устните му се доближиха до нейните.

- Колкото до момчето...

- Нека позная. Мислиш си да го кръстим Кристиан.

- Не, мислех си за Тор. Много мъжествено звучи.

- Тор? - Ерин го бутна и се изправи. - Я да те уредим с малко торта. Да видим дали от захарта няма да дойдеш на себе си.

Хвана ръката му и го изведе на слънчевата поляна. Минаха през ухаещите пролетни рози и продължиха към сладкото обещание за торта - и живот заедно.

Благодарности

Джеймс би искал да благодари на писателската група, която го следваше вярно по пътя му от пустините на Египет до портите ра Ада. Не бих могъл да имам по-добър екип до себе сИ - Сали Ан Барне, Крие Кроу, Лий Гарет, Джейн О’Рива, Дени Грейсън, Ленард Лигьл, Скот Смит, Стив и Джуди Прей, Каролайн Уилямс, Крисчън Райли, Тод Тод, Крие Смит и Ейми Роджърс. Разбира се, огромно благодаря на Дейвид Съливан и Каролин Маккрей, които бяха моята дясна и лява ръка от първата стъпка до последната. Специални благодарности и на хората, участвали във всички нива на създаване на тази поредица - на редакторката ми Лиса Кош, на колегата ѝ Ребека Лукаш и на агентите ми Ръс Гейлън и Дани Барър (както и на дъщеря му Хедър Барър).

Ребека също би искала да благодари на писателската си група - Катрин Уодсуорт, Дейвид Диърдорф, Джудит Хейт, Керън Холингър и Бен Хагард за многото прочетени чернови, уловени грешки и за това, че върнаха книгата в правия път. Специални благодарности и на писатели, приятели и агенти, които ми помогнаха по пътя с тази книга - Андрю Питърсън, Джошуа Корин, Шейн Герик, Шон Блек, Дж. Ф. Пен, Александра Бюстърейн, Мери Алис Киър и Ана Котъл. Щастлива съм, че имам приятели като вас. И накрая, огромна благодарност на моя съпруг и сина ми за тяхното търпение, докато се сражавах с чудовища, истински и измислени. Котката Туинкъл не получава благодарности, защото никога не ми помага.

За авторите

Джеймс Ролинс оглавява класациите на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ със своите трилъри, които са преведени на четирийсет езика. Серията му за Сигма бе обявена за една от „най-популярните“ („Ню Йорк Таймс“) и „страхотно лятно четиво“ („Пийпъл“). Известен със своята оригиналност, Ролинс ни разкрива невидими светове, научни постижения и исторически тайни - и всичко това с едно наистина главоломно темпо.

Сред романите бестселъри на Ребека Кантрел са детективската поредица за Хана Вогел, посрещнатият с възторг роман за младежи „АйДракула“, който бе номиниран за наградата APPY и влезе в челната десетка на „Буклист“ за романи на ужасите за младежи, както и „Светът долу“, първата книга от вълнуваща нова поредица и носител на международната награда на писателите на трилъри. Ребека Кантрел живее в Берлин със съпруга си и сина си.

Нима екипът ѝ беше открил трагично доказателство за деянието на Ирод?

Бележки

Notes

[

←1

]

¹ Луцифер - Б. пр.

[

←2

]

² Тук и нататък всички цитати от Библията са според синодалното издание на БПЦ от 1998 г., освен ако изрично не е споменато друго - Б. пр.

[

←3

]

¹ Откровение, 13:18 - Б. пр.

[

←4

]

¹ Битие, 3:7 - Б. пр.

[

←5

]

² Битие, 3:16 — Б. пр.

[

←6

]

¹ Тайнството на вярата (лат.) - Б. пр.

[

←7

]

¹ От англ.: Нечисто, скверно създание - Б. пр.

[

←8

]

¹ Бог да е с теб (лат.) - Б. пр.

[

←9

]

¹ Превод К. Величков - Б. пр.

[

←10

]

¹ Матей, 4:4 - Б. пр.

[

←11

]

¹ Притчи, 3:5 - Б. пp.

[

←12

]

² Евреи, 11:1 - Б. пр.

[

←13

]

¹ Марк, 5:9- Б. пр.

[

←14

]

¹ Пролетните зодии са Овен, Телец и Близнаци - Б. пр.

[

←15

]

¹ Марк, 8:36 - Б. пp.