Пъклена кръв

9.

17 март, 20:40

Във въздуха над Венеция, Италия

Хеликоптерът се понесе над Адриатическо море и Джордан си погледна часовника. Движеха се добре от Рим. Пред тях Венеция блестеше на черния фон на лагуната като някаква обсипана със скъпоценни камъни корона, захвърлена в италиански води.

Освен двамата с Ерин в хеликоптера имаше трима сангвинисти. Отпред Кристиан се беше навел над уредите за управление, а София и Бернар седяха отзад при тях. Включването на кардинала в пътуването бе изненадало Джордан.

„Май на Бернар му е писнало да се мотае в Рим“.

Все пак кардиналът и останалите бяха опитни воини. Джордан определено нямаше нищо против допълнителни мускули, особено след атаката в подземния храм. Коремът му още гореше от огъня, запален от някаква чудодейна изцелителна способност. Същата жега пълзеше по стария белег, виещ се през рамото и гърдите му - спомен от мълнията, която го беше ударила като тийнейджър.

Сега Ерин се беше облегнала на това рамо и той държеше ръката ѝ. През целия полет тя не спираше да му хвърля тревожни погледи. Не можеше да я вини - дори София и Баако се бяха уплашили от станалото.

Хеликоптерът се разтресе и Джордан погледна през прозореца към града. Кристиан завъртя машината и я наклони, за да виждат по-добре.

- Точно под нас е площад Сан Марко - каза той по общата честота. - Кулата в червено и бяло е Кампанила, а онази сграда, която прилича на готическа сватбена топка, е Дворецът на дожите. До него е базиликата „Сан Марко“. Орденът си има своя територия под нея, също като под „Свети Петър“. Там ще пренощуваме, след като разпитаме Елизабет Батори за символа.

Ерин стисна ръката на Джордан и се наведе през него, за да разгледа.

- Венеция почти не се е променила през последните хиляда години - рече тя. - Представи си само...

Той се усмихна на ентусиазма ѝ, но усмивката му беше малко пресилена. Все още продължаваше да се чувства странно отчужден. И не беше само реакцията му към жената, която обичаше. Днес беше пропуснал обяда и вечерята, но въпреки това не бе гладен. И дори когато си заповяда да се нахрани, храната му се струваше блудкава. Ядеше по-скоро по задължение, отколкото от истинско желание.

Потърка с палец новия белег на корема си.

„Нещо определено се е променило“.

И въпреки че това би трябвало да го тормози и дори да го плаши, изпитваше дълбоко спокойствие, сякаш случилото се, каквото и да бе то, е било писано да стане. Не можеше да го изрази с думи, така че избягваше да говори за това дори с Ерин, но то някак му се струваше правилно.

Сякаш ставаше по-добър и по-силен.

Докато размишляваше върху тази мистерия, Кристиан ги отдалечи от площад „Сан Марко“ и кацна на покрива на луксозен хотел наблизо. Докато двигателят намаляваше обороти, Джордан бързо провери оръжията си - пистолет, картечен пистолет, кама. Хвърли поглед към другите и зачака Кристиан да им даде знак, че могат да слязат.

Ерин изглеждаше развълнувана, но той забеляза и сенките под очите ѝ. За обикновена цивилна ѝ се бяха натрупали прекалено много неща за прекалено кратък период. Така и не бе имала време да се възстанови, да приеме всичко, което се бе случило през изминалата година.

От пилотското си място Кристиан им махна, че могат да слизат, но София ги задържа - искаше да слезе първа. По време на полета дребната индийка бе седяла с притворени очи и излъчваше усещане за покой. Джордан не бе сигурен дали това спокойствие идва от вярата ѝ или от свръхестествената ѝ способност да не помръдва. Сега тя отвори вратата и скочи навън с изненадваща грациозност.

Бернар я последва със същата лекота. Щом кардиналът стъпи на площадката, порив на вятъра разтвори тъмното му палто, разкривайки алената одежда на поста му. Погледът му се плъзна по покрива в търсене на потенциална опасност. Макар да бе прекарал пътуването в молитви, сплел смирено облечените си в ръкавици ръце в скута си, сега кардиналът не изглеждаше много спокоен.

Но пък и Елизабет Батори, целта на това пътуване през цялата страна, вероятно щеше да се окаже предизвикателство за всички тях. Особено за кардинала, който имаше дълга и кървава история с тази жена. Между двамата имаше вражда, обхващаща столетия.

Кристиан заобиколи, като се навеждаше под перките на хеликоптера, за да подаде ръка на Ерин. Вятърът развя русата ѝ коса като прозрачен ореол, докато тя поглеждаше назад към Джордан. Кехлибарените ѝ очи блестяха под звездите, бузите ѝ бяха зачервени, а устните ѝ леко се разтвориха, сякаш очакваха да бъдат целунати.

За момент красотата ѝ проряза горящата мъгла, която го изпълваше.

„Наистина те обичам, Ерин“.

„Това никога няма да се промени“, закле се той наум. Но дълбоко в себе си се запита дали ще може да удържи на думата си.

20:45

Елизабет лежеше напълно облечена на леглото в манастирската си стая и гледаше играта на светлините на града, които се отразяваха в канала и танцуваха по тавана. Мислите ѝ бяха на другия край на света, при Томи.

Докосна скрития в джоба ѝ телефон. Веднага щом се измъкнеше, щеше да измисли как да му помогне. Собствените ѝ деца ѝ бяха отнети. Нямаше да позволи същото да се случи и с Томи. Никой не можеше да вземе онова, което бе нейно.

Обърна глава към прозореца, към мястото, където бе скрила откраднатия ключ на катера на Бернт в малка дупка в мазилката. Засега трябваше просто да чака, да се опитва да диша равномерно, да успокои сърцето си. Не можеше да позволи няколкото монахини сангвинисти, които се бяха смесили със смъртните си сестри в манастира, да доловят безпокойството ѝ и да заподозрат, че тази нощ възнамерява да избяга от затвора си.

Манастирът налагаше на гостите си да се приберат преди полунощ и както обикновено, Абигейл щеше да стои на пост на рецепцията, докато портите не бъдат затворени. След това старата монахиня щеше да се оттегли в стаята си в дъното на сградата. Елизабет обаче не можеше да разчита, че тя ще заспи. Помнеше как нощта винаги вливаше енергия в тялото ѝ на стригой, как настояваше да излезе и да почувства светлината на луната и звездите по кожата си. Сангвинистите сигурно изживяваха същото, независимо колко се опитваха да се контролират чрез молитви.

Някъде по коридора се затръшна врата.

Поредният турист се бе върнал да си легне.

Тъй като беше пролет, стаите за гости бяха заети, което беше добре. При толкова много биещи сърца в това крило на Абигейл нямаше да ѝ е лесно да долови сърцето на Елизабет сред всички останали. Това можеше да ѝ е достатъчно, за да успее да избяга.

„А аз трябва да избягам“.

Прехвърли наум плана си - изважда ключа от скривалището му, промъква се боса по застлания коридор, като носи обувките си в ръце, отваря желязната странична порта и заобикаля сградата до катера на Бернт. Развързва въжетата, оставя течението да я отнесе на известно разстояние, пали двигателя и продължава към свободата.

По-нататък нещата ставаха тревожно неясни.

Преди да се озове сред сангвинистите миналата зима, бе заровила много пари и злато край Рим - съкровище, което бе събрала от труповете и телата на жертвите си, след като се бе събудила в тази епоха след векове сън в саркофаг, пълен с осветено вино.

Рун я беше затворил в онзи каменен ковчег, както я бе затворил и тук.

Вдигна ръка да докосне стената. Беше твърдо решена да не позволи на нищо да ѝ попречи да стигне при Томи преди да е станало твърде късно за момчето. След като се освободеше, щеше да намери стригой и да го убеди да я превърне. След което можеше да даде същия дар на Томи.

„Така ще живееш... и завинаги ще бъдеш до мен“.

Чу стъпките по коридора и наостри уши. Приближаваше голяма група - твърде голяма, за да са семейство туристи.

Да не би монахините да бяха надушили някак плановете ѝ?

На вратата рязко се почука.

- Графиньо - обади се мъжки глас с италиански акцент.

Тя моментално позна едва прикрития властен тон и стисна зъби толкова силно, че челюстта я заболя. „Кардинал Бернар“.

- Будна ли сте?

За миг Елизабет си помисли да се престори на заспала, но нямаше смисъл - пък и беше любопитна да разбере каква е причината за тази неочаквана визита.

- Да - прошепна тя; знаеше, че той ще я чуе с острите си сетива.

Стана да отвори. Полите ѝ зашумоляха по студените плочки на пода, докато махаше резето. Както обикновено, кардиналът бе облечен в алено - суета, която тя намираше за смешна. Бернар винаги трябваше да показва на всички високия си пост.

Абигейл я гледаше намръщено зад рамото му. Елизабет не обърна внимание на монахинята и кимна на спътниците на Бернар. Познаваше добре повечето - Ерин Грейнджър, Джордан Стоун и младия сангвинист Кристиан. Забеляза подозрителното отсъствие на един от антуража.

Рун не беше сред тях.

Да не би да го беше срам да се покаже?

Гневът пламна в нея, но тя просто стисна по-силно устни. Не смееше да показва възбудата си.

- Късно е за посещения.

- Моите извинения, че ви притеснявам в такъв неподходящ час, графиньо. - Кардиналът говореше гладко и мазно като дипломат. - Трябва да обсъдим с вас един въпрос.

Елизабет запази безизразна физиономия. Знаеше, че причината, поради която се бяха явили на прага ѝ, е спешна. Усещаше също, че шансовете ѝ за бягство тази нощ се изпаряват.

- С удоволствие ще поговоря с вас сутринта - рече тя. - Тъкмо се канех да си легна.

Сестра Абигейл се пресегна и я издърпа в коридора, без да си прави труда да крие неестествената си сила.

- Те имат предвид веднага.

Джордан постави ръка на рамото на монахинята.

- Мисля, че ще минем и без грубости.

- А и въпросът е дискретен - добави Бернар и даде знак на Абигейл да ги остави.

Едно мускулче потрепна под окото на монахинята.

- Както желаете. Имам да се погрижа за други въпроси, така че оставям лейди Елизабет на вас.

Абигейл пусна Елизабет, обърна се и се отдалечи.

Елизабет я гледаше със задоволство как си отива.

- Желаете ли да говорим в спалнята ми? - Посочи килията и си позволи да покаже малко раздразнение. - Макар че е доста тясно.

Бернар пристъпи към нея, като хвърли поглед към коридора.

- Ще ви отведем в параклиса ни под базилика „Сан Марко“, където ще можем да поговорим насаме.

- Разбирам - рече тя.

Кардиналът посегна към ръката ѝ, сякаш искаше да я поведе, но вместо това щракна на китката ѝ студена белезница и закопча другата гривна на собствената си ръка.

- Белезници? - попита тя. - Нима силен мъж като вас не може да контролира дребна и безпомощна смъртна жена като мен?

Джордан се ухили.

- Смъртна или не, у вас определено няма нищо безпомощно.

- Може би сте прав. - Тя наклони глава и му се усмихна.

Беше красив мъж - силна челюст, изсечено лице и едва набола четина с цвят на пшеница по брадичката и бузите. От него се излъчваше топлина, вътрешен огън, на който тя самата с удоволствие би се стоплила.

Ерин хвана ръката му, за да покаже, че е неин. Някои неща не се бяха променили през изминалите столетия.

- Водете ме към съдбата ми, сержант Стоун - каза Елизабет.

Всички заедно прекосиха манастира и излязоха през главната порта. Елизабет зърна катера на Бернт и изпита леко раздразнение, но го остави да отшуми.

Тази нощ нямаше да се вози с лодка към свободата, но пък можеше да ѝ се отвори някаква по-интересна възможност.

21:02

Ерин вървеше след сангвинистите по алеите и малките извити мостове на Венеция. Държеше Джордан за ръка. Опитваше се да пропъди страховете си за него. Колкото и трескав да ѝ се струваше, той изглеждаше здрав, готов да се справи сам с цяла армия.

Щом останеха сами, щеше да изкопчи от него повече подробности за случилото се в онази пещера и защо напоследък сякаш я отбягва. Подозираше, че виновникът за тези промени е ангелската същност, която Томи бе вкарал в него, когато спаси живота му. Но макар умът да размишляваше върху тази възможност, сърцето ѝ бе заето с по-прозаични въпроси.

„Ами ако просто вече не ме обича?“

Сякаш прочел мислите ѝ, Джордан стисна ръката ѝ и попита тихо:

- Била ли си някога във Венеция?

- Само съм чела за нея. Но е точно такава, каквато си я представях.

Огледа се, благодарна за разсейването. Уличките на островния град бяха толкова тесни, че на места по тях можеха да вървят само двама души, при това плътно един до друг. Малки витрини показваха антикварни книги, писалки от стъкло, кожени маски, копринени и кадифени шалове. Знаеше, че Венеция винаги е била търговски център. Че преди стотици години същите тези витрини са запленявали други пешеходци със стоките си. Надяваше се, че ще продължат да го правят и след още стотици години.

Пое дълбоко дъх и вдиша миризмата на море от каналите, на чесън и домати от някакъв ресторант наблизо. Фасадите на къщите бяха боядисани в различни нюанси на охра, жълто и избеляло синьо, стъклата на прозорците им бяха станали на вълнички от отминалите столетия.

Лесно беше да си представи, че е използвала машина на времето и се е върнала сто или дори хиляда години в миналото. Беше израснала в селски район, отгледана от родители, чието ежедневие бе по-примитивно от това на хората, живели в този град преди столетия. Вярата на баща ѝ го беше накарала да се отрече от модерния свят и Ерин понякога се тревожеше, че професията ѝ, интересът ѝ към историята, също не е в крак с времето.

„Дали в края на краищата не съм се метнала на баща си?“

Минаха през тъмен тунел през стара стена и когато излязоха, пред тях се откри площад „Сан Марко“ и прочутата базилика.

Златна светлина осветяваше фасадата на византийската сграда с нейните засводени портали, мраморни колони и пищни мозайки. Ерин вдигна глава, за да я обхване цялата с поглед. В центъра, на най-високата част, се издигаше статуя на свети Марко над златен крилат лъв, неговия символ. От двете страни на светеца воин имаше шестима ангели.

Цялата сграда бе олицетворение на разкош и великолепие.

Джордан явно беше на друго мнение.

- Вижда ми се малко крещяща.

Ерин се засмя - не успя да се сдържи. Говореше като онзи Джордан, когото бе срещнала в Израел.

- Почакай да я видиш отвътре - рече тя. - Има много основателна причина да я наричат Златната църква.

Джордан сви рамене.

- Щом нещо си заслужава, защо да не се прекали?

Тя му се усмихна.

Тръгнаха през площада. През деня тук щеше да е пълно с гълъби и туристи, но в този късен час площадът бе почти пуст.

Пред тях графинята вървеше царствено до кардинал Бернар с вирната брадичка и поглед, забит в някаква далечна точка. Въпреки че беше със сравнително съвременна рокля, тя приличаше на принцеса от приказка, излязла от страниците на стара книга. В нейния случай книгата щеше да е със страшни приказки.

Когато приближиха базиликата, Ерин посочи мозайките на входа и каза:

- Тези са от тринайсети век. Изобразяват сцени от Битие.

Спомни си историята от табличката в библиотеката на сангвинистите - и как беше променена историята. Затърси съответната мозайка, като си мислеше как разказът описваше уговорката между Ева и змията - да сподели плода на Дървото на познанието.

Преди да успее да я разгледа добре, от сенките на входа излезе възрастен свещеник. Бялата му коса беше разрошена, а расото му беше закопчано накриво. На колана му висеше връзка ключове.

Свещеникът посрещна Бернар на прага на базиликата.

- Това е абсолютно необичайно. През всичките си години служба никога...

Бернар вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

- Да, искането е много необичайно. Благодарен съм, че успяхте да се отзовете без предварително предупреждение. Ако не беше спешно, не бихме и помислили да ви притесняваме.

- Винаги съм готов да служа - каза донякъде умилостивеният свещеник.

- За всички ни се отнася - отвърна кардиналът.

Свещеникът се обърна, поведе ги към вратата и я отключи.

- Изключих алармата - предупреди той Бернар, след като се дръпна да им направи път. - Трябва да ме уведомите, когато приключите.

Кардиналът му благодари и побърза да влезе.

Ерин го последва и зяпна златните мозайки, които покриваха всяка повърхност - стени, арки и куполи.

Джордан тихо подсвирна.

- Очите ли ми правят номера, или всичко наистина блести?

- Плочките са изработени така - обясни Ерин и се засмя на реакцията му. - Златни листа между стъкло. Така отразяват повече, отколкото плътното злато.

Елизабет обърна сребристите си очи към Джордан, може би привлечена от ентусиазма му.

- Много са хубави, нали, сержант Стоун? Някои от тези мозайки са били направени от предците ми в Бохемия.

- Наистина ли? Определено са впечатляващи - рече Джордан.

На Ерин не ѝ хареса как усмивката на Елизабет стана по-широка от вниманието му.

Може би усетила раздразнението ѝ, графинята се обърна към кардинал Бернар.

- Подозирам, че не ме водите тук, за да се възхищаваме на работата на предците ми. Какво е толкова спешно, че налага това среднощно посещение?

- Знанието - отвърна той.

Бяха стигнали централната част на църквата. Бернар явно не искаше някой да ги подслуша. Кристиан и София стояха отстрани и бавно обикаляха групата, сякаш да ги пазят и да не допуснат някой заблуден свещеник да ги доближи прекалено много.

- Какво искате да знаете? - попита Елизабет.

- Свързано е със символ, който фигурира в дневника ви.

И извади оръфаната книга в кожена подвързия.

Елизабет вдигна свободната си ръка.

- Мога ли да го видя?

Ерин пристъпи и взе книгата. Отвори на последната страница и показа приличащия на чаша символ.

- Какво можете да ни кажете за това?

Устните на графинята се извиха в истинска усмивка.

- Щом питате сега, значи сте открили същия символ на друго място.

- Може би - каза Ерин. - Защо мислите така?

Графинята посегна за книгата, но Ерин я дръпна. За момент гладките черти на Елизабет се разкривиха от раздразнение.

- Нека позная - каза тя. - Открили сте символа върху камък.

- Какви ги говорите? - попита кардиналът.

- Добър лъжец сте, ваше високопреосвещенство. Но отговорът на въпроса ми е изписан на лицето на тази млада жена.

Ерин се изчерви. Мразеше се, че е толкова прозрачна, особено когато нямаше представа какво си мисли графинята.

Елизабет обясни:

- Говоря за зелен диамант, голям горе-долу колкото юмрука ми и носещ същия знак.

- Какво знаете за него? - попита Джордан.

Графинята отметна глава и се разсмя. Смехът ѝ отекна в огромното пространство.

- Няма да ви дам информацията, която търсите.

Кардиналът се извиси над нея.

- Можем да ви принудим да го направите.

- Успокойте се, Бернар. - Използването на малкото име като че ли само подразни кардинала още повече. На нея определено ѝ харесваше да му уцелва чувствителните места. - Казах, че няма да ви дам знанието, но това не означава, че не съм готова да се разделя с него.

Ерин се намръщи.

- Какво искате да кажете?

- Много просто - отвърна Елизабет. - Ще ви продам знанието си.

- Не сте в позиция да се пазарите - кипна кардиналът.

- Мисля, че съм в отлична позиция - възрази тя, посрещайки надигащата се в кардинала буря с ледено спокойствие. - Страхувате се от този символ, от камъка, от събитията, които и в този момент се развиват срещу вас и безценния ви орден. Ще ми платите онова, което искам.

- Вие сте пленница - започна кардиналът. - Вие...

- Бернар, цената ми не е висока. Сигурна съм, че ще можете да я платите.

Ерин стисна по-силно дневника. Не откъсваше очи от тържествуващото лице на графинята и с ужас очакваше да чуе какво ще последва.

- Какво искате? - предпазливо попита кардиналът.

- Нещо не особено ценно - отвърна тя. - Само вечната ви душа.

Джордан се беше вцепенил, сякаш очакваше атака.

- Какво по-точно означава това?

Графинята се наведе така близо до кардинала, че черната ѝ коса докосна расото му. Той отстъпи крачка назад, но тя пристъпи след него.

- Върнете ми някогашната слава - прошепна тя. Гласът ѝ бе повече прелъстителен, отколкото настоятелен.

Бернар поклати глава.

- Ако имате предвид замъка и земите ви, това не е по силите ми.

- Не говоря за земи. - Тя се разсмя звънко. - Мога да си ги върна и сама, ако ми притрябват. Онова, което искам, е много по-просто.

Кардиналът я погледна с погнуса и отвращение. Беше разбрал какво ще поиска.

Дори Ерин беше разбрала.

Елизабет протегна ръка към устните на кардинала, към скритите му кучешки зъби.

- Направете ме отново стригой.

10.

17 март, 21:16

Венеция, Италия

Когато на обикновено спокойното лице на кардинал Бернар се изписа шок, Елизабет потръпна от удоволствие. За част от секундата той оголи зъби, свали маската, показа истинската си природа. След векове борба тя най-сетне бе успяла да пропука фасадата му на дипломатичност и ред, разкривайки животното зад нея.

„Имам нужда от това животно“.

Беше готова да рискува живота си, за да го освободи.

Археоложката и войникът изглеждаха не по-малко изненадани, но най-добрата реакция бе на сангвинистите. Младият Кристиан се вцепени; стройната жена с лъскавите източни черти изкриви погнусено устни. Подобно искане бе невъобразимо за светите им умове.

Но пък липсата на въображение открай време си беше основният грях на сангвинистите.

- Никога. - Първата дума на кардинала беше басово боботене, след което гласът му се извиси, изригна от гърдите му и отекна в цялата църква. - Ти... ти си мерзост!

Тя посрещна яростта му и я подхрани още повече със спокойствието си.

- Свещеническата ви благопристойност не ме интересува. И не се заблуждавайте, аз съм не по-голяма мерзост от вас.

Бернар се мъчеше да потисне гнева си, да го стъпче в себе си, но пукнатините продължаваха да се виждат. Беше свил юмруци като ковашки чукове.

- Няма да обсъждаме такива смъртни грехове на това свято място.

Дръпна закопчаната си ръка така силно, че белезницата се впи в кожата ѝ, и тръгна към дъното на църквата, като повлече след себе си и останалите, сякаш те също бяха вързани за него.

„И може би са, по свой начин“.

Елизабет трябваше да подтичва, за да не изостава, но не можеше да поддържа темпото. Дългата ѝ пола се оплете в краката ѝ и тя се просна на студения мрамор. Белезницата се впи още по-дълбоко в китката ѝ.

Не произнесе нито звук, наслаждаваше се на болката.

Щом ѝ причиняваше болка, значи беше изгубил контрол.

„А аз го получих“.

Докато се мъчеше да стане, едната ѝ обувка се изхлузи. В усилията си да се надигне скъса роклята си при рамото. Ужасена, хвана дрехата със свободната си ръка, за да не се свлече.

Кристиан спря Бернар, като го докосна по ръката.

- Тя не може да издържи на темпото ви, ваше високопреосвещенство. Не забравяйте, че вече е смъртна, колкото и да не ѝ се иска да бъде такава.

Джордан ѝ помогна да стане. Елизабет усети топлите му ръце върху тялото си и му прошепна:

- Благодаря.

Дори Ерин ѝ се притече на помощ и нагласи роклята ѝ така, че да не виси много. Въпреки долното ѝ минало у тази жена наистина имаше извор на доброта, достатъчно дълбок, за да помогне на враг в беда. Може би това бе част от причината Рун да изпита привързаност към нея - простата ѝ доброта.

Елизабет се дръпна от жената, без да ѝ благодари. Изрита другата си обувка, за да не ѝ се налага да куца.

Бернар се извини през зъби.

- Моля за извинение, графиньо Батори.

После се обърна и продължи напред, но с по-умерена крачка. Въпреки това гневът му си личеше. Определено не можеше да приеме онова, което тя искаше, което изискваше от него. Беше безсмъртен от толкова дълго време, че бе забравил желанията и слабостта на смъртните. Но наред с това бе създал и голяма слабост в самия себе си.

„И аз ще се възползвам максимално от нея“.

Кардиналът стигна до края на базиликата и ги поведе надолу по някакви стъпала, вероятно към подземния параклис на сангвинистите.

„Тъмно място за тъмни тайни“.

Стълбището свършваше в осветена от свещи крипта. Подът бе гладък и чист, по него можеше да се ходи лесно дори без обувки. В дъното Бернар спря пред каменна стена, украсена с релефна фигура на Лазар.

„Колко много обичат тайните си“.

Застанал пред изображението, кардиналът свали ръкавицата на лявата си ръка и извади от колана си нож. Убоде дланта си с тънкото острие и капна капка кръв в чашата, която държеше Лазар. Проговори нещо на латински, но твърде бързо, за да може Елизабет да разбере думите.

След секунда малката врата се плъзна със стържене настрани.

Кардиналът се обърна към останалите.

- Ще разговарям с графинята на четири очи.

Другите замърмориха и на лицата им се изписа неувереност.

Кристиан се оказа най-дързък, може би защото бе най-новият в ордена и беше готов да се опълчи открито на по-висшия.

- Ваше преосвещенство, това е против правилата ни.

- Отдавна сме престъпили правилата - отвърна Бернар. - Мога да стигна до по-задоволителна договорка без присъствието на други.

Ерин пристъпи напред.

- Какво смятате да правите с нея? Да изтръгнете информацията с мъчения ли?

Джордан подкрепи археоложката.

- Бях против подобни техники на разпит в Афганистан, няма да ги търпя и сега.

Кардиналът не им обърна внимание и прекрачи прага, като издърпа Елизабет със себе си. От другата страна извика команда, която отекна в криптата:

- Pro me. Само за мен.

Преди някой да успее да реагира, вратата се затвори. Мракът обгърна Елизабет.

- Сега си моя - прошепна в ухото ѝ Бернар.

21:20

Ерин заблъска с ръка затворената врата.

Трябваше да очаква такава коварна маневра от страна на Бернар. Когато ставаше въпрос за научаване на тайни, той вече беше показвал, че е готов да стигне до крайности, за да контролира информацията. Ерин не изключваше и възможността да запази за себе си информацията, която ще изтръгне от Елизабет. Можеше дори да убие графинята, за да ѝ затвори устата.

Обърна се към Кристиан и посочи чашата в ръцете на релефа.

- Отвори вратата.

Той понечи да се подчини. София обаче го спря: докосна младия сангвинист по рамото, но думите ѝ бяха предназначени за всички.

- Кардиналът лично ще разпита графинята. Той има опит в подобни неща.

- Аз съм Жената на Познанието - възрази Ерин. - Онова, което знае Елизабет, засяга пряко мисията ни.

Джордан кимна и каза:

- И Воинът на Човека е на същото мнение.

София отказа да отстъпи.

- Не знаете със сигурност с каква информация разполага и дали тя има връзка с мисията ви.

Ерин кипна, че така внезапно я отрязват. Но имаше и по-голяма грижа. Нямаше доверие на графинята, дори когато беше с кардинала. Боеше се, че Елизабет ще надхитри Бернар. Беше очевидно, че тя знае как да напипва слабите му места, но дали това бе просто садистична игра, или Елизабет манипулираше кардинала, преследвайки свои цели?

Опита различен подход.

- Ако нещата загрубеят, колко бързо можем да влезем?

- Какво значи „да загрубеят“? - попита Кристиан.

- Бернар е затворен там с Кървавата графиня. Тя има блестящ ум и познава по-добре от всеки друг стригоите и тяхната природа.

София повдигна вежда. Изглеждаше малко изненадана.

Ерин продължи:

- Графинята е провеждала опити върху стригои, опитвала се е да определи природата им. Всичко е записано в дневника ѝ.

Джордан погледна към затворената врата.

- Което означава, че по всяка вероятност познава слабостите на Бернар може би по-добре от самия него.

Ерин погледна Кристиан в очите. Той искаше да помогне, но явно още се чувстваше длъжен да изпълнява заповедите на Бернар.

- Така или иначе, няма значение - каза София. - Кардиналът затвори вратата с командата pro me, което означава, че тя може да бъде отворена единствено от него.

„Какво?“

Ерин се обърна разтревожено към вратата.

- Можем да влезем, но не само с нашата кръв - обясни Кристиан и посочи София. - За да бъде отменена заповедта на кардинала са необходими трима сангвинисти. Заедно те могат да отворят вратата по всяко време.

София се намръщи разтревожено.

- Май ще е най-добре да доведа още един. За всеки случай.

- Направи го - каза Ерин.

„И побързай“.

София се втурна през криптата и се стопи в мрака на стълбището.

Ерин погледна Джордан в очите и видя собствената си тревога, отразена там.

„Това ще свърши зле“.

21:27

Елизабет се бореше с паниката. След затварянето на вратата мракът бе станал така плътен, че сякаш бе придобил субстанция и можеше да изпълзи в гърлото ѝ и да я задуши. Но тя си заповяда да запази спокойствие - знаеше, че Бернар може да чуе бесните удари на сърцето ѝ. Стегна се, решена да не му доставя това удоволствие.

Съсредоточи се върху парещата болка в китката. Топлата кръв сълзеше от разкъсаната кожа и се стичаше в дланта ѝ. Кардиналът несъмнено усещаше и нея.

„Добре“.

Разтърка ръце, размазвайки кръвта по тях.

- Хайде - дрезгаво рече Бернар.

Дръпна я грубо и я помъкна навътре в мразовитото леговище на сангвинистите. Елизабет потръпна от студа. Кардиналът почти я влачеше в мрака. Стори ѝ се, че вървят цяла вечност, макар че едва ли бяха минали повече от няколко минути.

Накрая спряха, кардиналът драсна кибритена клечка и се разнесе миризмата на сяра. Пламъкът освети бледото сурово лице на Бернар. Той поднесе клечката към закрепения на стената свещник, после отиде при друг и запали и неговата свещ.

Топлата трептяща светлина изпълни помещението.

Елизабет погледна тавана. Мозайката му блестеше. Стъклените плочки в базиликата бяха със златни листа, а тези - със сребърни. Покриваха всяка повърхност.

Стаята буквално сияеше.

Мозайката изобразяваше познат сангвинистки мотив - възкресението на Лазар. Той седеше в кафявия си ковчег, бял като смъртта, а от крайчеца на устата му се стичаше алена струйка. Срещу него стоеше позлатеният Христос, единствената златна фигура в помещението. Фините плочки представяха детайлно сияйни кафяви очи, къдрава черна коса и тъжна усмивка. Простата му фигура излъчваше великолепие и изпълваше с благоговение събралите се да видят чудото. И свидетелите не бяха само човешки същества. Светли ангели наблюдаваха сцената отгоре, тъмни ангели чакаха отдолу, а Лазар седеше, уловен завинаги между тях.

Възкресеният на сангвинистите.

Колко по-прост щеше да е животът ѝ, ако Лазар не беше приел предизвикателството на Христос.

Откъсна поглед от тавана и насочи вниманието си към единствената друга украса в помещението. В средата се издигаше бял олтар. Върху него бе сложен сребърен потир. Допирът на среброто изгаряше и стригои, и сангвинисти. Пиенето от сребърен съд засилваше болката на сангвиниста, а с нея и покаянието при приемането на осветеното им вино.

Устните ѝ се изкривиха в презрителна усмивка.

„Как могат тези глупци да следват Бог, изискващ такива безкрайни страдания?“

Бернар се обърна към нея.

- Ще ми кажеш всичко, което искам да знам. Тук. В това помещение.

Тонът на Елизабет беше студен, думите - прости.

- Първо плати цената.

- Знаеш, че не мога да го направя. Това би било ужасен грях.

- Но е правено преди. - Тя докосна гърлото си и си спомни зъбите, разкъсващи плътта ѝ. - От вашия Избран. От Рун Корза.

Бернар извърна поглед.

- Той беше млад, нов в ордена - рече с по-тих глас. - Поддаде се в момент на похот и гордост. Аз не съм толкова глупав. Правилата са ясни. Ние никога...

- Никога? - прекъсна го тя. - Откога тази дума е станала част от речника ти, кардинале? Ти наруши много правила на ордена си. И го правиш от векове. Да не мислиш, че не го знам?

- Не си ти онази, която ще ме съди - рязко отвърна той. Личеше си, че започва да се разгорещява. - Единствено Бог може да ме съди.

- Тогава Той ще съди и мен. - Босите ѝ стъпала вече я боляха от студа, но тя се държеше. - Защото по Негова воля съм тук сега, единствената, която има това знание. Истина, която можеш да получиш, стига да платиш цената.

В очите на Бернар се мярна несигурност.

Тя се възползва от момента и го притисна още по-силно.

- Щом твоят Бог е всезнаещ и всемогъщ, защо ме е поставил пред теб като единствен притежател на знанието, което търсиш? Може би това, което искам от теб, е по Негова воля?

Инстинктивно разбра, че е отишла една крачка по-далеч от необходимото - прочете го в чертите му, които изведнъж станаха по-сурови.

- Как смееш да тълкуваш волята Му, паднала жено? - Той я изгледа намръщено; думите му я принизяваха до нивото на жените, които продават телата си за пари.

„Как смееш!“

Тя зашлеви надменната му физиономия, размазвайки кръвта си по кожата му.

- Не съм паднала жена. Аз съм графиня Батори Екшед, с кралско потекло, което може да се проследи от векове. И няма да позволя да бъда очерняна по такъв начин. Особено от теб.

Отговорът му бе мълниеносен. Юмрукът му се стовари върху нея. Елизабет залитна назад, лицето ѝ затуптя. Тя бързо се окопити и се изправи сковано. Усети вкуса на кръв в устата си.

„Отлично“.

- Тук си изцяло в ръцете ми - отсече той.

Елизабет облиза устни, като ги навлажни с кръвта си. Знаеше, че той вече надушва прясната кръв, която засъхваше по бузата му. Забеляза как ноздрите му леко се разширяват, разкривайки животното в него, чудовището, спотайващо се зад маската.

Трябваше да освободи този звяр от оковите му.

- Какво можеш да ми сториш? - предизвикателно отвърна тя. - Толкова си слаб, че не можеш дори да ме убедиш да ти помогна.

- Не бъркай спокойствието ми със слабост - предупреди я той. - Много добре си спомням Инквизицията, когато причиняването на болка в служба на Църквата бе превърнато в изкуство. Мога да ти причиня неща, за които не си и помисляла.

Тя се усмихна на гнева му.

- На нищо ново не можеш да ме научиш за болката, свещенико. Сто години в страната ми беше забранено да се произнася името ми заради нещата, които извърших. Причинявала съм и съм изпитвала повече болка, отколкото можеш да си представиш... а с нея и повече удоволствие. Тези неща са взаимосвързани по начин, който никога няма да проумееш.

Елизабет пристъпи към него и Бернар понечи да се дръпне, но белезниците му пречеха да се отдалечи достатъчно.

- Болката не ме плаши - продължи тя, издишвайки към него горещ, наситен с кръв дъх.

- А... а би трябвало да те плаши.

Елизабет искаше да го накара да продължи да говори, тъй като говоренето изискваше дишане. А с всяко вдишване той поемаше миризмата ѝ все по-дълбоко в себе си.

- Нарани ме и да видим кой ще се наслаждава повече - предупреди го тя.

Той се дръпна от нея, докато гърбът му не се притисна в сребърната мозайка на стените. Но белезниците я държаха близо до него.

Тя наведе глава и ухапа силно насинената си буза. Отвори уста и прясната кръв потече по устните ѝ. После отметна глава, оголвайки шията си. Светлината на свещите заблестя по червената струйка, която се спускаше надолу и се събираше в ямката между ключиците ѝ.

Усети как погледът му следи топлата следа, обещанието, което носеше тя. Гъстата ѝ топлина призоваваше звяра, скрит във всяка капка на собствената му прокълната кръв.

Знаеше как ароматът разцъфва в помещението по начини, които вече не можеше да усети. Как изпълва ноздрите, дори устата. Много отдавна беше чувствала онова, което чувстваше той сега. Познаваше непреодолимата сила на желанието. Беше се научила да го приема и това правеше силна и нея.

Той го отричаше - и това го правеше слаб.

- Как ще ме измъчваш сега, Бернар? - попита тя с пълна с кръв уста, като нарочно използва малкото му име.

Свободната му ръка посегна към кръста на гърдите му, но тя го спря, постави собствената си длан върху среброто, като му попречи да го докосне, лиши го от утехата на светата болка. Пръстите му се свиха около нейните и ги стиснаха, сякаш той си мислеше, че ръката й е неговият кръст, неговото спасение.

- Ще ти кажа онова, което искаш - прошепна тя, изричайки най-съкровеното му желание. - Ще ти помогна да спасиш твоята църква.

Пръстите му се стегнаха още и едва не счупиха костиците на ръката ѝ.

- За теб ще е просто - подкани го тя. - Извършвал си кървави грехове и преди, а аз знам, че те са много по-тъмни, отколкото си мислят всички. Извършил си много грехове в Негово име, нали?

Лицето му ѝ каза, че наистина е така.

- Тогава го направи и сега - рече тя. - И делото ти ще ти даде силата да защитиш своята църква, своя орден. Нима ще позволиш твоят свят да рухне, да изгубиш всичко, защото си се страхувал да действаш? Защото си поставил собствения си страх от правилата над светата си мисия?

Отново облиза устни. Отлично си представяше как изглежда кръвта върху бледата ѝ кожа, как гледката и миризмата ѝ го призовават неудържимо.

Без да осъзнава, той също облиза устни.

- Как може спасението на Неговия свят със средствата, които Той ти е дал, да бъде грях? - попита го тя. - Ти си по-силен от правилата, Бернар. Знам го... а дълбоко в себе си и ти го знаеш.

Пое дълбоко дъх, без да откъсва очи от неговите. Думите ѝ бяха достигнали до него, бяха събудили съмненията му, играеха си с честолюбието му.

Той трепереше пред нея - желаеше отговора ѝ, кръвта ѝ, нея.

Сега може и да беше сангвинист, но преди беше стригой, а оше по-преди - мъж. Поглъщал беше плът, вкусвал бе удоволствието. Тези желания бяха пропити във всяка фибра на съществото му и винаги щяха да си останат там.

Сърцето ѝ препускаше, бузата ѝ туптеше горещо от удара му. Винаги беше обичала болката, нуждаеше се от нея така, както по-късно се нуждаеше от кръв. Затвори очи и остави болката да отекне в нея - от бузата, от разкъсаната ѝ китка.

Истинско блаженство.

Когато отвори очи, той още държеше ръката ѝ притисната в кръста до сърцето му. Погледът му се плъзна от алените от кръвта устни към пулса в гърлото ѝ, към раменете, към бялата кожа под копринения комбинезон. Тя се размърда и разкъсаната ѝ рокля се свлече от раменете ѝ. Сега светлината на свещите осветяваше гърдите ѝ, така ясно видими под коприната.

Той стоеше неподвижно, без да откъсва поглед от нея.

Тя се наведе безкрайно бавно към него - после се повдигна на пръсти и леко, като милувка на вятър, докосна с устни неговите. Остана така един дълъг миг, оставяйки го да почувства топлината ѝ, да вдиша аромата на кръвта ѝ.

- Ако не е по Негова воля, то защо съм тук? - прошепна тя. - Само ти можеш да бъдеш достатъчно силен, за да получиш отговора от мен. Само ти имаш силата да спасиш твоя свят.

А после разтвори устните му със своите и пъхна езика си между тях.

Той изстена и отвори уста.

Тя вече усещаше как кучешките му зъби се удължават, докато целувката ѝ ставаше все по-дълбока.

Без да откъсва устни от нейните, той я завъртя и я блъсна в стената, като притисна тялото си към нейното. Стари плочки се отделиха и паднаха, стъклените ръбове разкъсаха тънкия копринен комбинезон и одраскаха кожата ѝ. Кръвта потече по гърба ѝ и закапа по каменния под.

Тя откъсна устни от неговите и отметна глава, предлагайки му шията си.

Без никакво колебание той я захапа.

Елизабет изпъшка от болката.

Бернар незабавно всмука огромна глътка от кръвта ѝ, пое топлината ѝ. Елизабет потръпна, крайниците ѝ започнаха да изстиват. Ледена болка прониза сърцето ѝ. Този път го нямаше изпълненото с екстаз единение, който бе изпитала с Рун.

Това бе животинска нужда.

Болезнен глад, който не оставяше място за любов или нежност.

Той можеше да я убие и да я остави така, но тя трябваше да поеме този риск, уповаваше се на надеждата, че за този, който я беше награбил, знанието е толкова важно, колкото и кръвта ѝ.

„Няма да ме остави да умра и да отнеса тайните със себе си“.

Но дали наистина щеше да стане така, след като бе освободила звяра в него?

Тялото ѝ се свлече на пода. Докато сърцето ѝ замлъкваше, съмнението изпълни пустотата в нея - заедно със страха.

После светът потъна във вечен мрак.

11.

17 март, 21:38

Венеция, Италия

Рун крачеше енергично по полирания под на „Сан Марко“. Беше кацнал във Венеция преди четвърт час. От оставеното съобщение беше научил, че Бернар и останалите са довели Елизабета тук. Само че когато пристигна, откри вратата на църквата отворена и вътре като че ли нямаше никой.

„Нима вече са слезли в параклиса на сангвинистите?“

Погледна през централния кораб към северния трансепт на базиликата. Доколкото си спомняше, там имаше стълбище, което водеше до подземна крипта и тайната врата към територията на сангвинистите. Понечи да тръгне натам, но някакво движение насочи вниманието му към южния трансепт. От мрака се откъснаха сенки и се понесоха към него с неестествена скорост.

Рун се напрегна и приклекна. Не знаеше кои са тези, а нападенията напоследък го бяха направили още по-предпазлив.

„Никакви стригои не биха посмели да атакуват на такова свято място“.

Един глас го извика по име, когато сенките приближиха, и се оказа, че са сангвинисти - двама мъже и една жена.

- Рун!

Той разпозна източните черти на София.

Дребната жена забърза към него, следвана от останалите.

- Идваш тъкмо навреме.

Той видя тревогата в очите ѝ.

- Какво е станало?

- Ела. - Тя тръгна към северния трансепт. - Има проблем при вратата на сангвинистите.

- Кажи ми - нареди той, като провери карамбита на китката си, без да забавя крачка.

Тя му разказа какво е станало долу, как Бернар бе взел Елизабета и бе затворил вратата след тях.

- Кристиан вече е долу, но трябва да сме трима, за да я отворим. - София посочи двамата свещеници зад тях. - Дойдох за още помощ, но ми отне твърде много време, докато ги намеря. А Ерин се бои да не стане най-лошото.

Когато стигнаха стълбището, Рун поведе групата. Вярваше на преценката на Ерин. Щом тя бе разтревожена, значи имаше добри основания. Още по средата на стълбите чу две сърца да отекват от криптата долу.

Ерин и Джордан.

Можеше да ги различи със същата лекота, с която различаваше гласовете им. Бързо туптящото сърце на Ерин издаваше страха ѝ. Рун стигна до криптата и видя как Кристиан удря по стената и вика кардинала.

Знаеше какво е развълнувало толкова младия сангвинист.

Оттатък стената чу друго сърце, приглушено от камъка, но въпреки това доловимо за острите му сетива. Звукът се усилваше от акустиката в дългата крипта.

„Елизабета“.

Сърцето ѝ прескочи, биеше все по-слабо с всеки удар.

Тя умираше.

Кристиан ги чу да се приближават и се обърна.

- По-бързо!

Рун нямаше нужда от подканяне. Втурна се през криптата. Ерин пристъпи напред да го посрещне, но той я подмина без нито дума. Нямаше време.

Извади ножа, прободе дланта си и пусна капка кръв в чашата на Лазар. София и Кристиан застанаха от двете му страни и бързо направиха същото.

- Защото това е чашата на нашата кръв, на новия и вечно жив Завет - казаха в един глас тримата.

Очертанията на вратата се появиха върху камъка.

- Mysterium ftdei - напевно продължиха сангвинистите.

Бавно - прекалено бавно - вратата се отвори. Плътната миризма на кръв моментално достигна до тях, силна и замайваща, ухаеща на опасност.

Веднага щом отворът стана достатъчно широк, Рун се промъкна странично и се затича, следвайки миризмата към източника ѝ.

Стигна прага на параклиса - точно когато сърцето на Елизабета спря. Погледна невъзможната сцена. В святото помещение, под светлината на сребърната мозайка, Елизабета лежеше по гръб, отпусната и безжизнена.

Но не беше сама.

Бернар бе коленичил на пода, закопчан с белезници за нея, с окървавена уста. Обърна се към Рун и на лицето му се изписа мъка. Сълзи потекоха по бузите на кардинала, оставяйки диря по аленото петно на греха му.

Рун не обърна внимание на болката му и се завтече към Елизабета, падна на колене, вдигна я и я притисна към себе си. Издърпа тялото ѝ толкова далеч от Бернар, колкото позволяваха белезниците, които ги държаха заедно.

Искаше да се разбеснее срещу този грях, да остави яростта да изгори мъката, която го изпълваше. Един ден щеше да накара Бернар да плати, но не днес.

Този ден беше единствено за нея.

Кристиан пръв се озова до него. Докосна го съчувствено по рамото, коленичи и се зае с белезниците. Металната халка освободи тънката китка на Елизабета и изтрака на пода.

След като Елизабета бе освободена от убиеца си, Рун вдигна студеното й тяло и се изправи. Искаше да я държи по-далеч от Бернар.

София поведе двамата си спътници към окаяната фигура на кардинала. Изправиха го грубо на крака. Тихото им мърморене показваше, че не могат да повярват, че кардиналът е способен на подобно нещо.

Но той го беше направил - беше убил Елизабета.

- Рун... - Ерин стоеше до Джордан, притисната към него, към живота, който гореше така ярко в него.

Рун не можеше да понесе гледката. Извърна се и понесе Елизабета към олтара. Искаше тя да бъде заобиколена от святост. Мислено се закле, че оттук нататък тя винаги ще остане в тази благодат. Че ще открие къде са погребани децата ѝ и ще я положи да почива до тях.

Беше го заслужила.

Много отдавна той ѝ бе отнел полагащото ѝ се място, но сега щеше да направи всичко по силите си, за да поправи онова, което можеше да бъде поправено. Това бе всичко, което можеше да направи за нея.

Сребристата светлина обливаше бледата ѝ кожа, дългите мигли и черните ѝ къдрици. Дори в смъртта си тя бе най-прекрасната жена, която бе виждал. Държеше погледа си настрана от ужасната рана на гърлото ѝ, от кръвта, която течеше по раменете и се пропиваше в тънката ѝ копринена дреха.

Стигна до олтара, но не можеше да я положи на това студено ложе. Когато я пуснеше, щеше да я изгуби завинаги. Затова се отпусна на пода до олтара и свали бялата му покривка, за да увие голите ѝ крайници.

С ръба на благословената тъкан избърса кръвта от брадичката ѝ, от пълните устни, от бузите. На едната имаше синина. Явно Бернар я беше ударил.

„Ще си платиш и за това“.

Той се наведе над нея.

- Съжалявам - прошепна. Беше ѝ казвал тази дума много пъти. Прекалено много.

„Колко пъти съм постъпвал лошо с теб...“

Сълзите му капеха по студеното ѝ бяло лице.

Погали насинената ѝ буза много нежно, сякаш тя още можеше да усети допира. Докосна меките ѝ клепачи. Искаше му се тя да можеше просто да се върне от смъртта, отново да отвори очи...

И тя го направи.

Размърда се в обятията му като събуждащо се цвете, което бавно се разтваря за новия ден. Отначало понечи да се дръпне, но после го позна и се успокои.

- Рун... - едва чуто прошепна тя.

Той се взираше в нея, изгубил дар слово. Знаеше истината. Не чуваше сърцето ѝ.

„Господи, не...“

Погледна през рамо. Яростта се надигаше в него и изместваше мъката. Бернар не само беше пил кръвта ѝ - но беше влял своята кръв в нея. Беше я проклел така, както бе направил Рун преди векове, беше я осквернил. Тя отново беше бездушна мерзост.

Само преди месеци Рун бе пожертвал връщането на собствената си душа, за да спаси нейната - и Бернар бе превърнал този дар в пепел.

Кардиналът стоеше, заобиколен от Кристиан и другите трима сангвинисти. Бернар бе извършил най-големия грях и щеше да бъде наказан, може би дори със смърт.

Рун не изпитваше съжаление към него.

Елизабета отпусна глава на гърдите му. Беше твърде слаба, за да я повдигне. Думите ѝ бяха повече дъх, отколкото звук.

- Уморена съм, Рун... уморена до смърт.

Той продължи да я прегръща и отвърна на шепота ѝ:

- Трябва да се нахраниш. Ще намерим някой, който ще ни даде кръв, за да възвърнеш силите си.

София се надвеси над тях.

- Това е невъзможно. Не може да бъде оставена да съществува. Сега тя е стригой и трябва да бъде унищожена.

Рун погледна останалите, но не откри несъгласие с думите ѝ. Възнамеряваха да я заколят като животно.

И в този миг намери помощ от най-неочакваното място.

Бернар заговори, сякаш все още имаше думата по подобни въпроси.

- Тя трябва да пие от виното, да стане една от нас. Поех гнева на превръщането ѝ върху себе си... защото графинята се закле да посрещне това предизвикателство. Да пие от осветеното вино и да влезе в нашия орден.

„Или да умре, докато се опитва“.

Рун погледна с ужас Елизабета. Тя никога не би се съгласила на подобно нещо. Но Елизабета лежеше в обятията му със затворени очи - беше припаднала от слабост.

София докосна сребърния кръст на гърдите си.

- Дори да премине изпитанието, това няма да изкупи греха ви, кардинале.

- Ще приема моето наказание - каза той. - Но тя трябва да приеме осветеното вино - и Божия съд.

- Това не е неин грях - възрази Рун.

Кристиан застана до София.

- Рун, съжалявам. Няма значение как е била превърната, а само това, че сега е стригой. Подобни създания не бива да бъдат оставяни живи. Те трябва или да се изправят пред изпитанието и да пият виното, или да бъдат убити.

Рун си помисли дали да не избяга с нея. Но дори да успееше да победи събралите се тук, после какво? Прокълнато съществуване в скитане по света, борба да ѝ попречи да покаже истинската си природа, и двамата откъснати от Божията милост?

- Трябва да бъде направено, при това веднага - каза София.

- Чакайте - намеси се Джордан. - Може би няма да е зле всички да спрем за малко и да поговорим.

- Съгласна съм - каза Ерин. - Обстоятелствата са необичайни. Не забравяйте, че тя разполага с информацията, която ни е нужна. Не трябва ли поне да се сдобием с нея, преди да рискуваме да я изгубим отново?

- Ерин е права - каза Джордан. - Изглежда, че на графинята ѝ е било платено. Получила е онова, което искаше, и сега трябва да ни каже какво знае.

Кристиан се намръщи, но като че ли беше готов да застане на тяхна страна. София обаче не изглеждаше особено трогната и имаше подкрепата на двамата сангвинисти до нея.

И тогава подкрепата дойде от друга страна.

- Ще ви кажа какво знам - дрезгаво рече Елизабета. - Но не и ако това означава смърт за мен.

София извади извитите си ножове и те проблеснаха на светлината на свещите.

- Не можем да оставим жив един стригой. Правилата са ясни. Всеки стригой има избор - да влезе в ордена или да бъде убит незабавно.

Рун стисна Елизабета в прегръдката си. Нямаше да я изгуби два пъти за една нощ. Щеше да се бие, ако се наложеше.

Може би усетила, че напрежението доближава връхната си точка, Ерин пристъпи между Рун и останалите.

- Не можем ли да направим изключение за нея? Да я оставим да запази сегашната си форма. Църквата беше готова да работи с нея и преди, когато бе стригой и когато търсехме Първия ангел. Беше ѝ позволено да живее като стригой в замяна на помощта ѝ. Нима сегашното положение е по-различно?

В помещението се възцари тишина.

Накрая Бернар наруши мълчанието - и каза истината.

- Тогава тя ни излъга. Ако беше оцеляла като стригой след откриването на Първия ангел, трябваше да бъде убита.

Ерин ахна.

- Наистина ли?

- Трябваше да сложа край на прокълнатия ѝ живот със собствените си ръце - каза Бернар.

Рун впери поглед в наставника си, в човека, който го бе възпитал в този нов живот. Беше се доверявал на Бернар стотици години. Сега усети как светът се преобръща под краката му. Нищо не беше такова, каквото изглеждаше. Никой не беше такъв, какъвто твърдеше, че е.

С изключение на Елизабета.

Тя никога не се беше преструвала, че не е онова, което е, дори когато беше чудовище.

- Значи обещанията ти не означават нищо, кардинале - каза Елизабета. - В такъв случай не виждам причина да спазвам своите. Няма да ви кажа нищо.

- В такъв случай ще умреш още сега - отвърна Бернар.

Елизабета погледна кардинала. Войната между двамата никога нямаше да приключи.

- Тогава ми задайте въпроса - рече тя. - Предложете ми онова, което трябва да предложите на всеки стригой, който заловите.

Никой не проговори.

Елизабета отново отпусна глава и погледна Рун с очи, пълни с тъга, но и с решимост.

- Задай ми въпроса, Рун.

- Няма да го направя. Няма за какво да отговаряш.

- Напротив, любов моя. Накрая всички ще отговаряме. - Тя протегна ръка и докосна бузата му с треперещи пръсти. На уморените ѝ устни се появи едва забележима усмивка. - Готова съм.

- Ще станеш на пепел, ако докоснеш виното - намеси се Бернар. - Кажи ни първо какво знаеш и може би Бог ще ти прости.

Тя не му обърна внимание и не откъсна поглед от Рун.

Той видя твърдата ѝ решимост.

- Батори Екшед - каза Рун със студени устни. - Изоставяш ли прокълнатото си битие, за да приемеш предложението на Христа да служиш на Църквата, да пиеш единствено Неговата кръв, Неговото свято вино... сега и завинаги?

Погледът ѝ не трепна, макар че по бузите ѝ се стичаха сълзи.

- Да.

12.

17 март, 23:29

Венеция, Италия

Ерин гледаше огромния купол в центъра на базиликата „Сан Марко“, обърнала лице към златното сияние сякаш към изгряващото слънце. Наближаваше полунощ, но тук тъмнината на нощта нямаше власт.

По-рано, в малкия сребърен параклис под земята, бе гледала как отвеждат графинята в тъмните кътчета на нивото на сангвинистите. Тревожеше се да не ѝ сторят нещо, но София бе заявила непреклонно, че това е свещен ритуал на ордена им и тя няма право да присъства на него. Ерин знаеше само, че Елизабет ще бъде умита и облечена в монашеска дреха, преди да се подложи на ритуала на трансформацията, който явно включваше молитви, покаяние и приемане на превърнато вино.

Не би имала нищо против да присъства на събитието, но не беше единствената изключена.

На един от сангвинистите също не му бе позволено да иде с останалите.

Поне засега.

Тя се обърна и го погледна. Рун крачеше напред-назад в огромната базилика и пламъците на свещите се люшваха след него, докато минаваше от една сянка към друга. В едната си ръка държеше молитвената си броеница и не я оставяше нито за миг. Устните му се движеха в непрестанна молитва. Никога не го беше виждала толкова развълнуван.

Джордан се беше разположил на една скамейка наблизо. Тя отиде и седна до него, като остави раницата до себе си.

- Имам чувството, че Рун ще издълбае коловози в мрамора - отбеляза Джордан.

- Жената, която обича, може да умре тази нощ - отвърна тя. - Има пълното право да се вълнува.

Джордан въздъхна.

- Ако питаш мен, тя не е кой знае какво. Престанал съм да броя колко пъти му въртя номера.

- Това не означава, че той иска да я гледа как умира. - Ерин хвана ръката му и сниши глас, тъй като Рун лесно можеше да ги чуе дори от другия край на нефа. - Иска ми се да можехме да направим нещо.

- За кого? За Рун и Елизабет ли? Не забравяй, че тя поиска да бъде превърната в стригой. Нещо ми подсказва, че е изчислила възможностите си преди да се съгласи да влезе в ордена. Мен ако питаш, по-добре да оставим нещата да се развиват по естествения си начин.

Ерин се облегна на Джордан и отново усети излъчващата се от него топлина. Той се отмести. Движението бе съвсем леко, но не можеше да се сбърка.

- Джордан? - започна тя, готова да се изправи срещу страховете си. - Какво стана в Куме?

- Вече ти казах.

- Но не и за атаката. Още гориш... и... и ми се струваш различен.

Думата изобщо не можеше да опише чувството, което изпитваше.

Джордан заговори някак отнесено.

- Не знам какво стана. Ще ти прозвучи странно, но знам само, че онова, което се е променило в мен, ме води по добър път. Път, който трябва да следвам.

- Какъв път? - Ерин преглътна с мъка.

„И мога ли и аз да дойда с теб?“

Преди той да успее да отговори, Рун спря при скамейката им.

- Извинявай, Джордан, мога ли да те попитам за часа?

Джордан освободи ръката си от ръката на Ерин и си погледна часовника.

- Единайсет и половина.

Рун хвана кръста на гърдите си и се загледа с очевидна тревога към стълбището в северния трансепт. Церемонията трябваше да започне в полунощ.

Ерин стана, привлечена от мъката му. Нямаше да получи никакви конкретни обяснения от Джордан. Може би той не знаеше повече от онова, което вече ѝ бе казал - или просто не искаше да ѝ каже. Така или иначе, нямаше полза да седи тук.

Отиде при Рун.

- Джордан е прав, нали знаеш.

Той я погледна.

- За какво?

- Елизабет е интелигентна жена. Не би се съгласила да постъпи в ордена, освен ако не смята, че има голяма вероятност да издържи трансформацията.

Рун въздъхна.

- Тя мисли, че процесът е сложен, че оставя място за съмнения и грешки, но това не е така. Присъствал съм на много подобни церемонии. Виждал съм мнозина да... загиват, след като пият от виното. Не може да мине през ритуала с хитрини.

Той отново закрачи, но Ерин тръгна с него.

- Може да се е променила - предположи тя. Не го вярваше наистина, но знаеше, че Рун иска да е така.

- Това е единствената ѝ надежда.

- Тя е по-силна, отколкото ѝ признаваш.

- Моля се да си права, защото... - Гласът на Рун се пречупи и той преглътна. - Защото не мога да гледам как умира отново.

Ерин хвана студената му ръка. Пръстите му бяха зачервени и покрити с мехури от допира на сребърните мъниста на броеницата. Той спря и я погледна. Трудно ѝ беше да понесе страданието в тъмните му очи, но Ерин не извърна поглед.

Той се наведе към нея и тя инстинктивно го прегърна. Само за миг той се отпусна и я остави да прегръща студеното му сковано тяло. Над рамото му Ерин видя, че Джордан ги гледа. Знаеше чувствата му към Рун и очакваше, че ще прояви ревност, но той гледаше през нея, сякаш потънал в някакъв свой свят, в който тя явно губеше мястото си.

Рун се дръпна от прегръдката ѝ и я докосна леко по рамото. Простият жест предаваше благодарността му. Дори в мъката си той си даваше сметка за Ерин повече, отколкото Джордан.

Тръгнаха мълчаливо към Джордан.

Той ги погледна. Изглеждаше вбесяващо спокоен.

- Почти е време - каза преди Рун да отвори уста. - Ще бъдеш ли с Елизабет, когато приеме виното?

- Не мога - отвърна Рун с още по-тих глас. - Не мога.

- Не ти позволяват ли? - попита Джордан.

Виновното мълчание на Рун беше достатъчен отговор.

Ерин докосна ръката му.

- Трябва да си там.

- Тя ще живее или ще умре независимо от присъствието ми, а аз не мога да гледам, ако... ако...

- Тя е уплашена, Рун - каза Ерин. - Колкото и да се опитва да го скрие. Има вероятност това да са последните ѝ мигове на земята, а ти си единственият останал на този свят, който наистина я обича. Не можеш да я оставиш сама.

- Може би си права. Ако я бях оставил да изживее живота си така, както Бог беше повелил, сега нямаше да страда от тази участ. Може би съм длъжен...

Ерин стисна ръката му. Все едно стискаше мраморна статуя, но някъде дълбоко в него имаше наранено сърце.

- Не го прави от чувство за дълг - настоя тя. - Иди, защото я обичаш.

Рун сведе глава, но още се колебаеше. Обърна се и започна нова обиколка на нефа. Този път Ерин го остави сам, тъй като знаеше, че има нужда да помисли над думите ѝ, да вземе решение.

Въздъхна и отново седна до Джордан.

- Ако ние бяхме в това положение, щеше ли да ме оставиш да изпия виното сама?

Той повдигна брадичката ѝ с пръст и обърна главата ѝ към себе си.

- Щях да ти спукам задника, преди да се стигне дотам.

Тя му се ухили и се наслади на момента, но той не продължи дълго.

Кристиан се появи на вратата и тръгна по пътеката към тях. Носеше ниска кутия, от която ухаеше на месо, сирене и домати. В другата си ръка държеше две кафяви бутилки.

- Пица и бира! - възкликна Джордан. - Ти си сбъдната мечта.

- Запомни го, когато обмисляш бакшиша ми. - Кристиан му връчи кутията.

Рун се върна при тях. Подозираше, че Кристиан не е дошъл само с късна вечеря.

Младият сангвинист му кимна.

- Време е. Но не е нужно да присъстваш. Разбирам колко е болезнено за теб.

- Ще дойда. - Той изгледа дълго Ерин. - Благодаря, че ми напомни защо, Ерин.

Тя сведе глава. Искаше ѝ се да можеше да отиде с него, да бъде до него, ако графинята не оцелее.

Рун се обърна и тръгна да посрещне онова, което предстоеше, да го сподели с Елизабет.

Съдбите на двамата бяха обвързани.

23:57

Елизабет отново стоеше в сребърния параклис, където бе умряла и се бе родила отново. Някой беше почистил кръвта ѝ от пода и стените. Помещението миришеше на тамян, камък и лимони. На олтара бяха запалени нови свещи.

Сякаш нищо не се бе случило.

Погледна нагоре към ярката мозайка с Лазар. Той беше направил онова, което тя щеше да опита след малко, и бе оцелял. Но той бе обичал Христос.

За разлика от нея.

Прокара длан по черната си одежда на обикновена монахиня. На колана ѝ имаше сребърна броеница, а на гърдите ѝ висеше кръст. Двата предмета изгаряха дори през дебелата тъкан. Чувстваше се така, сякаш е облякла костюм за бал.

Но маскарадът не бе само неин.

Без да помръдва, за да не издаде на другите как се чувства в действителност, Елизабет ликуваше от силата в себе си. Кардиналът бе пил жадно кръвта ѝ и ѝ беше предложил от своята съвсем малко, но достатъчно, за да я поддържа. Даже по-лошо, чувствителните ѝ стъпала докосваха свещена земя, място, което би трябвало да я отслаби още повече.

Но тя се чувстваше силна. Може би по-силна от всеки друг път.

„Нещо в света се е променило“.

Осем сангвинисти стояха в параклиса с нея, гледаха я, преценяваха я. Но тя забелязваше само един. Рун беше дошъл да участва в ритуала и стоеше до нея. Беше изненадана колко силно ѝ подейства жестът му.

Рун пристъпи до нея.

- Имаш ли вяра, Елизабета? - едва чуто прошепна той. - Достатъчно вяра, за да преживееш това?

Елизабет погледна загрижените му очи. Векове наред той искаше от нея единствено да се бори със злото в себе си, да се посвети на безрадостното съществуване в служба на църква, на която никога не бе имала доверие. Тя искаше да го утеши, да го окуражи, но нямаше намерение да го лъже, не и когато това можеше да е последният им момент заедно.

Сангвиниститс зад него припяваха молитва. Ако се опиташе да избяга, щяха да я убият - а ако тя умреше, Томи щеше да умре с нея. По този изгарящ път се намираше единствената надежда да спаси живота на момчето, както и собствения си живот.

- Имам вяра - отвърна тя, което беше самата истина. Просто не беше вярата, която той искаше за нея. Тя имаше вяра в себе си, в способността си да преживее това и да спаси Томи.

- Ако не вярваш - предупреди я Рун, - ако не вярваш, че Христос може да спаси прокълнатата ти душа, ще умреш при първата глътка от Неговата кръв. Винаги е било така.

„Наистина ли?“

Распутин беше отлъчен от Църквата, но въпреки това тя беше видяла с очите си, че още е жив извън лоното ѝ. Немският монах брат Леополд бе предавал Църквата в продължение на петдесет години, но въпреки това бе пил виното безброй пъти и така и не бе изгорял.

Дали вярата на монаха в целта, на която служи, не го беше поддържала?

Надяваше се да е така. Заради себе си и заради Томи. Трябваше да повярва, че има други пътища към спасението, предлагано от тази света кръв. Макар сърцето ѝ да не беше чисто, помагането на Томи беше достатъчно благородна цел.

„Но ако греша...“

Тя посегна към голата китка на Рун и я докосна с пръст.

- Искам ти да ми дадеш виното. Ти и никой друг.

„Ако умра, нека да е от ръцете на човек, който ме обича“.

Рун преглътна с мъка, на лицето му се изписа страх, но не ѝ отказа.

- Сърцето ти трябва да е чисто - предупреди я той.

- Трябва да отидеш при Него открито и с любов. Можеш ли да го направиш?

- Ще видим - каза тя, отбягвайки въпроса.

Удовлетворен, но все така колебаещ се, Рун посочи сребърния потир на олтара. Острата миризма на виното се носеше от него през миризмата на тамян. Трудно можеше да се проумее как такава проста субстанция като ферментирало грозде може да крие в себе си тайната на живота. Или че би мога да унищожи новооткритата ѝ безсмъртна сила, а заедно с това и самата нея.

Рун застана пред олтара с лице към нея.

- Първо трябва публично да се покаеш за греховете си. За всичките си грехове. После можеш да приемеш Светата кръв.

Останала без избор, Елизабет започна да изброява грях след грях, като виждаше как всеки един пада върху раменете на Рун, как той поема върху себе си вината за деянията ѝ. Понасяше ги пред нея и тя виждаше болката и съжалението в очите му. Въпреки всичко станало между тях тя би му спестила това страдание, ако можеше.

Когато приключи, беше прегракнала. Бяха изминали много часове. Тялото ѝ на стригой усети, че новият ден наближава.

- Това ли е всичко? - попита Рун.

- Не е ли достатъчно?

Той се обърна, взе сребърния потир от олтара и го вдигна над главата си. Каза молитвите, необходими за превръщането на виното в Христова кръв.

През цялото това време Елизабет претърсваше съвестта си. Страхуваше ли се, че това са последните ѝ мигове? Че може скоро да стане на пепел и да се пръсне по пода? Отговорът беше само един.

„Каквото е писано да стане, ще стане“.

Коленичи пред Рун.

Той се наведе и поднесе потира до устните ѝ.

13.

18 март, 05:41

Венеция, Италия

Джордан се протегна, за да разкърши гърба си. Беше заспал на една от скамейките в базиликата. Сега се изправи и се раздвижи, за да възстанови кръвообращението в тялото си. Наведе се да разтрие прасеца си - беше се схванал.

„Мога чудодейно да се излекувам от смъртоносна рана, а не мога да направя нищо за едно схващане“.

Закуцука към Ерин, която изучаваше някакво произведение на изкуството наблизо. Стоеше с Кристиан, който беше останал да им прави компания в нощното бдение. Всички чакаха да научат какво е станало с Елизабет. Ако се съдеше по отпуснатите рамене и подпухналите очи, Ерин май изобщо не беше успяла да поспи.

Кристиан можеше да отиде при другите сангвинисти и да вземе участие в ритуала, но бе останал тук, било за да ги пази от евентуална заплаха или да им попречи да се намесят в ставащото долу. Или пък просто не искаше да гледа как графинята изгаря, както не искаше и Рун.

През цялата нощ той бе напълно откровен с тях и отговаряше на въпросите на Ерин за това какво става долу. И което беше по-важно, донесе още бира на Джордан.

- Какво всъщност гледаме? - попита Джордан, когато се присъедини към тях.

Ерин посочи мозайката точно над тях.

Той проточи врат.

- Това да не е Иисус, седнал на дъга?

Тя се усмихна.

- Всъщност да. Възнася се на небето. Оттук е и името на тази част на базиликата - Куполът на възнесението.

Продължиха по централния кораб. Ерин разпитваше Кристиан за различни мозайки, но беше ясно, че в главите и на тримата се върти по-важен въпрос.

Накрая Джордан го зададе.

- Мислиш ли, че тя ще оцелее, след като пие от виното?

Кристиан спря и въздъхна.

- Ще оцелее, ако наистина се покае за греховете си и Го приеме в сърцето си.

- Това е малко вероятно да се случи - рече Ерин.

Джордан беше съгласен с нея.

Реакцията на Кристиан беше по-състрадателна.

- Никога не можем да познаем сърцето на другия. Колкото и да си мислим, че можем. - Обърна се към Джордан. - Леополд заблуди всички ни, а е бил агент на Белиал в нашите редици десетилетия наред.

Ерин кимна.

- И е можел да пие осветеното вино, без да става на пепел.

Джордан се намръщи, когато си даде сметка, че има една тема, която така и не бе намерил време да повдигне. Беше разказал на всички, че тялото на Леополд липсваше в подземния храм, но така и не продължи с по-странния аспект на историята.

- Ерин - каза той. - Има нещо, което така и не споменах за атаката в Куме. Онзи стригой, който... който ме рани... точно преди да умре каза, че съжалява. Знаеше името ми.

- Какво?

Кристиан рязко се обърна към него. Явно Баако и София също не бяха споделили тази подробност със сангвинистите. Може би всички бяха готови да подминат станалото като чиста случайност. Може би мъртвият стригой е бил немец, което обясняваше акцента му. Може би е знаел името на Джордан, защото онзи, който е пратил чудовището, е знаел, че Воинът на Човека се намира в подземния храм.

Въпреки това той не вярваше.

„Джордан, mein Freund...“

- Кълна се, че гласът, с който проговори, беше гласът на Леополд.

- Невъзможно - промърмори Ерин, но вече беше станала свидетел на достатъчно невъзможни неща, за да се съмнява.

- Знам как звучи - рече той. - Но си мисля, че Леополд е използвал тялото като високоговорител.

- Що за връзка би могло да има между тях, за да е възможно подобно нещо?

Кристиан предложи една хипотеза.

- Може би когато Леополд е умрял, духът му се е прехвърлил в този стригой.

Ерин се обърна към него.

- Това случвало ли се е друг път?

Кристиан сви рамене.

- Не че знам, но откакто ви срещнах, видях много неща, които бих сметнал за невъзможни.

Ерин кимна в знак на съгласие. Погледна Джордан.

- Имаше ли нещо друго необичайно в онзи стригой? Нещо, което би могло да обясни подобна връзка?

- Освен невероятната му сила и скорост ли? - попита той.

- Освен това.

Джордан си спомни една последна подробност.

- Всъщност имаше още едно странно нещо. На гърдите му имаше черен знак. - Имитира го със собствената си длан. - Във формата на ръка.

Отпуснатите рамене на Ерин се поизправиха.

- Като на Батори Дарабонт ли?

- Точно това си помислих и аз. Някакъв знак за собственост.

- Или обсебване - добави Ерин.

Кристиан изглеждаше загрижен.

- Трябва да са приключили с аутопсията на тялото във Ватикана. Може би когато се върнем там, ще имат някакво по-добро обяснение. Кардинал Бернар вероятно ще знае какво да...

Гласът му замря. Явно за момент беше забравил, че кардиналът вече не е начело на сангвинистите. Сега той беше арестант.

Джордан поклати глава. Това беше най-неподходящото време за трусове по върховете на ордена.

- Какво ще стане с Бернар? - попита той.

Кристиан въздъхна.

- Ще бъде отведен в Кастел Гандолфо и поставен под домашен арест, докато не бъде готов да се изправи пред съда. Тъй като е кардинал, трябва да се събере конклав от дванайсет други кардинали, които да произнесат присъдата си. Може да отнеме две седмици, особено покрай зачестилите нападения на стригоите.

- Какво е най-вероятно да решат? - попита Ерин.

- Кардинал Бернар е силен - отвърна Кристиан. - Малцина ще искат да говорят срещу него. Поради това и поради факта, че има смекчаващи вината обстоятелства, най-вероятно ще му бъде наложено някакво наказание.

- Какво наказание? - попита Джордан.

- Той е извършил тежък грях. При нормални обстоятелства наказанието би било смърт. Но орденът може да избере и да му прости. София каза, че кардиналът е нарушавал законите ни и в миналото, като е пил кръвта на човешки врагове по време на Кръстоносните походи.

- Кръстоносните походи ли? - втрещи се Ерин. - Та това е било преди хиляда години.

- Доста дълга памет имате - отбеляза Джордан.

- Призванието ни е трудно. - Кристиан докосна мънистата на броеница си. - И ако графиня Батори наистина има информация, която може да ни помогне в мисията да оковем отново Луцифер, съдът може да прояви снизходителност към кардинала.

Ерин погледна по дължината на централния кораб.

- Значи животът на Бернар може да зависи от това дали графинята ще оцелее при ритуала, така ли?

- Струва ми се подобаващо - рече Джордан.

- Подобаващо или не, сигурен съм, че скоро ще разберем участта ѝ - каза Кристиан.

Джордан си помисли, че и за Бернар нощта не е била особено лека.

„И така му се пада“.

05:58

Със закопчани отпред ръце, Бернар се мъчеше да запази равновесие в люлеещия се катер. Сребърните белезници изгаряха кожата му при всяко движение и изпълваха тъмния трюм с миризмата на овъглената му плът.

„Затворен съм като обикновен крадец“.

И знаеше кой е виновен за сегашното му състояние - кардинал Марио. Кардиналът на Венеция открай време ненавиждаше Бернар, най-вече защото Бернар спъваше вековната му кампания да преместят централата на Ордена на сангвинистите в този упадъчен град на каналите. Сегашното пътуване в тъмния трюм беше отплата за този му грях.

Но все пак това бе само неудобство. Бернар нямаше илюзии за това какво го очаква. Не знаеше какво точно ще бъде наказанието за по-големия му грях, но задължително щеше да бъде свален от високия си пост и щеше да пада толкова дълго, че да се пита къде ли е дъното. И със сигурност щяха да му отнемат титлата.

Смъртта щеше да е по-проста възможност.

Сведе глава. Беше служил на Ордена на сангвинистите почти хиляда години. Малцина от неговата епоха бяха оцелели до днес. През цялото това време никога не се беше изкушил да се оттегли в Светилището, да стане един от Уединените. Това не беше път за него и за амбициите му.

„Принадлежа към редиците на Църквата и служа на ордена с всичките си способности“.

Вдигна окованите си ръце, за да докосне с палци кръста на гърдите си. Болката беше позната, успокояваща. Напомни му, че службата му още не е приключила.

Трябваше да се съсредоточи върху това вместо как е бил унизен от създание като Елизабет Батори. Яростта пламна в него, но той се сгълча и прие недостатъците си. Графинята бе познала дълбината на гордостта му, използвала бе собствените му амбиции срещу него. Думите ѝ отекваха в съзнанието му.

„Само ти имаш силата да спасиш твоя свят“.

Беше го изкусила - не само с кръв, но и с безценното си знание. В мозъка ѝ се пазеха тайните, за които той копнееше толкова, колкото за кръвта ѝ. Беше нетърпелив да плати цената ѝ. Тя знаеше на коя струна да свири.

„А аз бях просто нейният инструмент“.

Но вече не.

Другите не разбираха дълбочината на злото, което графинята носеше в черното си сърце, но Бернар не бе като тях. Той не се съмняваше, че виното ще я унищожи, но ако това не се случеше, трябваше да е готов.

Знаеше как да я контролира, ако оцелее. Беше я грижа за момчето, за Томи.

„Контролираш ли детето, контролираш и майката“.

Размърда се, за да извади мобилния си телефон от джоба. Бяха му отнели само оръжията. Набра номера в тъмното. Дори в подобни моменти имаше хора, които му оставаха верни.

- Ciao? - отговори глас от другия край.

Бернар бързо обясни какво му е нужно.

- Ще бъде направено - каза съзаклятникът му и прекъсна връзката.

Бернар изпита студена утеха, че планът му за графинята няма да се провали.

„Този път аз ще я превърна в инструмент за моите цели“.

Независимо от цената.

06:10

Елизабет бе коленичила, колебаеща се между спасението и унищожението. Потирът беше пред устните ѝ. Над главата ѝ Лазар и Христос от мозайката се взираха в нея, но тя гледаше онези, които се бяха събрали да видят чудото - семейството на Лазар, сестрите му Марта и Мария от Витания. Малките стъклени плочки показваха техния ужас, не радостта им.

„Дали са се страхували, че брат им няма да оцелее, след като пие кръвта на Христос?“

Погледът ѝ се отмести към друг, който споделяше техния страх и който поднасяше потира към устните ѝ.

Отразената светлина на свещите блестеше по напрегнатото лице на Рун и превръщаше бледата му кожа в сребърна. Никога не го беше виждала обхванат от такъв ужас освен в момента, когато го бе целунала за първи път пред камината в замъка си и когато той задвижи събитията, довели и двамата тук, на това място.

Тъмните му очи се взираха в нейните. Това беше моментът за патетично сбогуване, но тя не можеше да измисли какво да му каже, особено пред събралите се сангвинисти.

Съсредоточи се върху Рун и забрави за всичко останало.

- Ege’sze’ge’re - прошепна тя над ръба на чашата. Това бе обичайната унгарска наздравица - „За твое здраве“.

Очите на Рун омекнаха и на лицето му се появи намек за усмивка.

- Ege’sze’ge’re - с леко кимване повтори той.

Тя отметна глава и той наклони чашата.

Виното се изля върху езика ѝ.

„Свърши се...“

Преглътна и течността прогори огнена следа през гърлото ѝ. Сякаш отпиваше разтопена скала. На очите ѝ избиха сълзи. Гърбът ѝ се изви в агония и грубата тъкан на монашеската ѝ дреха се опъна по гърдите ѝ. Ръцете ѝ се замятаха. Огънят потече през тялото в крайниците ѝ, до върха на пръстите ѝ. Всяка вена сякаш бе пламнала. Това беше агония, каквато не бе изпитвала никога.

С тази болка осветеното вино я изпълни - удавяше силата ѝ на стригой. Бореше се с мрака в кръвта ѝ. Но светостта не победи. Злото не беше изгорено напълно. Все още продължаваше да пулсира в нея като тлеещ огън.

Най-сетне успя да издиша, изхвърляйки част от огъня.

Подозираше какво може да предстои и събра сили. Според Рун всеки път, когато пиеше, виното щеше да я кара да преживява най-лошите си грехове. Той наричаше това изживяване „изкупление“. Целта му беше да напомня на всеки сангвинист, че е грешен и че единствено Неговата невероятна милост може да ги спаси от греховете им.

„А аз имам да изкупвам толкова много“.

Докато огънят в нея утихваше, тя се наведе напред и скри мокрото си от сълзи лице в шепите си. Но не в опит да избяга от ужасните спомени.

А за да скрие облекчението си.

Беше издържала тяхното изпитание - и нямаше спомени за минали престъпления. Умът ѝ бе бистър както винаги. Явно не се нуждаеше от изкупление.

„Може би защото не съжалявам“.

Усмихна се в шепи.

Дали сангвинистите сами не бяха архитекти на наказанието и болката си?

Ръката на Рун легна на рамото ѝ, може би за да я утеши. Тя не се дръпна, тъй като не беше сигурна колко време отнема изкуплението. Продължи да стои със скрито в шепи лице и да чака.

Накрая пръстите на Рун леко стиснаха рамото ѝ.

Тя прие това за знак и вдигна глава, като внимаваше да запази трагична физиономия.

Грейнал от радост, Рун ѝ помогна да се изправи.

- Доброто в теб възтържествува, Елизабета. Да благодарим на Бог за безкрайната му милост.

Тя се облегна на него. Беше забележимо по-слаба от осветеното вино, лишена от странно увеличената сила на стригой. Вкопчи се в ръката на Рун, докато гледаше лицата на събралите се. Повечето оставаха стоически, но някои не бяха в състояние да скрият изненадата си.

Продължи да играе ролята, която се очакваше от нея. Погледна Рун в очите.

- След като вече съм преродена, не мога да престъпя обещанието си към теб, към всички вас. Ще ви кажа онова, което знам, онова, което ще ви помогне в мисията ви. Нека това да бъде първото ми разкаяние.

Рун я прегърна по-силно, за да ѝ благодари и може би за да се увери, че тя наистина е жива. После каза:

- В такъв случай да вървим.

Поведе я покрай останалите. Те докосваха раменете ѝ, докато минаваше покрай тях, за да я поздравят, че е влязла в редиците им. Един от свидетелите обаче не можеше да скрие шока си. Тя бе последната, която поздрави Елизабет, като само леко сведе глава.

- За мен е чест, че се присъединявам към вас, сестро - каза Елизабет.

На лицето на старата монахиня се изписа някакво подобие на доброжелателност.

- Вече вървиш по труден път, сестро Елизабет. Моля се да намериш сили в себе си, за да продължиш напред.

Елизабет погледна сериозното ѝ лице.

- Аз също, сестро.

Излезе от параклиса, като потисна надигащия се в нея глас.

„Кой да си помисли, че бягството ще се окаже така лесно?“

14.

18 март, 09:45

Венеция, Италия

„Кървавата графиня е оцеляла...“ Ерин, която все още се опитваше да осъзнае това, се взираше в гърба на Елизабет, докато бившата графиня ги водеше през дълбините на базилика „Сан Марко“. Вече приета като една от сангвинистите, тя беше облечена в проста одежда на монахиня. Ерин я изучаваше, все още неспособна да повярва на внезапната промяна. Въпреки екромното облекло у Елизабет все още се долавяше кралско високомерие - личеше си в изопнатите рамене, в скованата шия.

„Но тя е преминала изпитанието на сангвинистите“.

Ерин поклати глава и прие истината.

Поне засега.

И ако не друго, графинята оказваше съдействие.

- Ето какво дойдох да ви покажа - каза Елизабет и спря под великолепна мозайка, която красеше тавана над тях. - Наречена е Изкушението на Христа и е една от най-добрите в базиликата.

Рун стоеше плътно до Елизабет и я следваше на всяка стъпка, погледът му не се откъсваше от нея, на лицето му бе изписано облекчение, благоговение... и радост. След всичко, на което го бе подложила графинята, той продължаваше да я обича.

Джордан стоеше малко настрани от Ерин. На Ерин й се искаше той да я гледа със същото изражение на безусловна, неутолима любов. А вместо това той изучаваше изображението.

- Значи тук са показани трите пъти, когато Сатана изкушава Христос по време на четирийсетдневното му оттегляне в пустинята - каза Джордан.

- Точно така - каза Ерин. - Най-лявата част показва как дяволът, представен като черен ангел пред него, носи на Христос камъни и го изкушава да ги превърне в хляб.

Кристиан кимна.

- Но Христос отказал с думите „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста“¹⁰¹.

Ерин посочи следващата част.

- При второто изкушение дяволът казва на Иисус да скочи от храма и да накара Бог да го улови, но Иисус отказал да изкушава Господа. А на последното, при което Иисус стои на планината, дяволът му предлага всички царства на земята.

- Но Иисус отказал - каза Джордан.

- И дяволът е прогонен - добави Ерин. - После трите ангела отдясно се погрижили за Иисус.

- И числото е показателно - обади се някой отстрани.

Ерин се обърна към Елизабет, която беше скръстила скромно ръце пред себе си.

- Какво искате да кажете? - попита Ерин.

- Три изкушения, три ангела - обясни Елизабет. - Обърнете също внимание, че Христос стои на три възвишения. Числото три винаги е било важно за Църквата.

- Като в Отец, Син и Светия дух - рече Ерин.

„Светата Троица“.

Елизабет посочи Рун, Кристиан и себе си.

- И поради това сангвинистите винаги се движат в групи по трима.

Ерин си спомни и как беше нужна кръвта на трима сангвинисти да отворят вратата, която Бернар беше запечатал. Дори пророчеството от Кървавото евангелие беше съсредоточено върху три фигури - Жената на Познанието, Воина на Човека и Рицаря на Христа.

- Но това не е най-важното три, скрито в мозайката - продължи Елизабет и посочи. - Вгледайте се по-внимателно в планината под сандалите на Христос.

Джордан присви очи.

- Да не би да е застанал над някакъв воден мехур?

- А вътре в мехура? - попита Елизабет.

Мозайката беше доста високо и на Ерин ѝ се прииска да имаше бинокъл, но въпреки това виждаше достатъчно ясно, за да разбере. Малки сияйни бели плочки обкръжаваха три предмета, които се носеха във водата.

- Три чаши - промълви Ерин, неспособна да скрие благоговението си.

Сред въпросите в ума ѝ се надигна надежда. Възможно ли бе една от тези чаши да е Потирът на Луцифер, чашата, която трябваше да намерят?

Тя се обърна към Елизабет.

- Но какво е значението на това, което ни показвате?

- Може да е свързано с мисията ви. Много отдавна тази мозайка беше поръчана от хора, които по-късно образуваха двор при император Рудолф II. Дворът на алхимиците.

Ерин се намръщи. Беше чела за тази група в детските истории за библейския голем. В Прага се събрали прочути алхимици, които изучавали окултното, търсели начин да превръщат оловото в злато и се мъчели да научат тайните на безсмъртието в многобройните си лаборатории.

Доколкото знаеше, усилията им се оказали безуспешни.

- И какво е значението на чашите? - попита тя.

- Не съм сигурна, но знам, че по някакъв начин са свързани със зеления камък, който сте намерили. Със зеления диамант.

- Как са свързани? - попита Джордан.

- Камъкът също има история, която е свързана с Двора на алхимиците. С един човек, когото познавах навремето, когато аз самата правех проучване върху природата на стригоите.

Ерин се намръщи на избора ѝ на думи. Проучване. Отвратително циничен начин да се опише изтезанието и убийството на стотици момичета.

- Той беше един от придворните алхимици - продължи Елизабет. - Той ми показа символа, който сте открили върху диаманта, и аз го копирах в дневника си.

- Кой е бил той? - настоя Ерин.

- Джон Дий.

Ерин впери поглед в нея. Джон Дий беше прочут английски учен, живял през шестнайсети век. С познанията си по навигация помогнал на кралица Елизабет да постави основите на Британската империя. Но по-късно бе станал световноизвестен като астролог и алхимик. Живял в епоха, когато религията, магията и науката се намирали на кръстопът.

- Върху какво е работел, че му е трябвал зеленият диамант? - попита Ерин.

- Една от целите на живота му, която накрая го дискредитира, беше да говори с ангели.

„Ангели?“

Преди година Ерин щеше да подмине това с насмешка, но сега - тя погледна Джордан - знаеше колко реални са те.

- Дий работеше с един млад мъж, Едуард Кели, който твърдеше, че е врач.

- Какъв? - не разбра Джордан.

- Гадател - обясни Ерин. - Използвали са кристални кълба, чаени листа и други средства, за да предскажат бъдещето.

- Конкретно Кели имаше черно полирано огледало, за което се твърдеше, че е изработено от обсидиан от Новия свят. Той твърдеше, че ангелите му се явявали в огледалото, или поне така беше убедил Джон Дий. Дий записваше думите им на специален език, измислен от самия него.

- Енохов - каза Ерин.

Елизабет кимна.

- Да. След време Дий изгуби вярата си в Едуард Кели и искаше да говори с ангелите лично. За целта се опитваше да отвори портал към техния свят, през който да говори с тях и да сподели мъдростта им с човечеството.

- Но какво общо има всичко това със зеления камък? - попита Джордан.

- Именно - обади се Ерин.

- Камъкът имаше силата да отвори въпросния портал. Той бе пълен с тъмна енергия, достатъчно мощна, за да пробие преградите между световете ни. В деня, в който Дий трябваше да отворил портала, се случи нещастие и той и чиракът му били открити мъртви в лабораторията. Император Рудолф скрил камъка, така че никой да не отприщи силата му отново.

- Откъде знаете това? - попита Ерин.

Графинята приглади гънките на дрехата си.

- Самият император ми разказа.

Кристиан я погледна скептично.

- Познавали сте императора?

- Разбира се, че го познавах - озъби се Елизабет. - Аз произлизам от една от най-благородните фамилии в Европа.

- Не исках да ви обидя, сестро - рече Кристиан.

Елизабет се овладя и отново скръсти ръце пред себе си. Изглеждаше така, сякаш полагаше всички усилия да заприлича на смирена монахиня. Не ѝ се получи.

- Императорът ми написа писмо - обясни тя. - Той знаеше, че майстор Дий и аз сме единствените, които се занимават с тези неща - с изследването на природата на доброто и злото.

- Как всичко това ни помага да продължим мисията си? - попита Джордан.

- Дий знаеше за диаманта много повече, отколкото беше склонен да споделя в писмата си - обясни Елизабет. - Като този символ например. Подозирам, че е знаел значението му. Ако можехме да намерим старите му книжа, личните му бележки, бихме могли да научим истината.

Ерин кимна. „Поне е някакво начало“.

Рун се взираше в Елизабет. Погледът му всъщност рядко се откъсваше от нея.

- Защо изглеждаш толкова разтревожена?

Ерин се опита да долови същото безпокойство в гласа ѝ, но не успя. Но пък Рун я познаваше по-добре от всеки друг.

- От малките подробности в описанието на императора за състоянието, в което открили телата на Дий и момчето, се боя, че порталът на Дий не се е отворил към светите ангели, а към най-тьмния от всички - към самия Луцифер.

Елизабет погледна нагоре към черните фигури, които изкушаваха Христос. В огромната църква се възцари тишина, докато всички бавно проумяваха чутото. Накрая графинята отново се обърна към тях.

- Каквото и да става - предупреди ги тя, - камъкът трябва да си остане цял.

Джордан и Ерин се спогледаха и Ерин каза:

- Покажи ѝ.

Джордан бавно извади от джоба си двете счупени парчета на диаманта. Елизабет се дръпна назад като попарена. Дори Ерин успя да види страха на лицето ѝ. Просто нямаше как да не го види.

- Свободно е - прошепна Елизабет.

- Кое? - попита Ерин.

- Не ни остава нищо друго - с тих и уплашен глас каза Елизабет, без да обръща внимание на въпроса, - освен да се подготвим за завръщането на Луцифер.

10:38

Рун се взираше невярващо в Елизабета. Търсеше някаква измама, но откриваше единствено неподправен страх.

- Луцифер ли? - попита той. - Наистина ли мислиш, че завръщането му предстои?

- Стригоите са се променили, нали? - Елизабета го погледна изпитателно. - Станали ли са по-бързи и по-силни?

Джордан кимна, като разтриваше корема си.

- Но какво означава това? - попита Ерин.

- Означава, че опасността, пред която сте изправени, е по-голяма, отколкото си давате сметка. - Елизабет докосна с пръст счупените парчета. - Избягало е от затвора си.

- Какво е избягало? - попита Рун, като дръпна ръцете ѝ от камъка. Ако в него беше останало някакво зло, не искаше Елизабета да е близо до него.

- Скъпоценният камък беше пълен с ужасни сили, с енергия, събрана и дестилирана през многото години, в които Джон Дий ги събираше.

- Какво е събирал? - попита Ерин. - За каква енергия говорите?

- Есенцията на повече от шестстотин стригои. Дий събираше умиращите им енергии в момента на смъртта им и ги вкарваше в диаманта. - Тя се обърна към Рун и се вкопчи в ръката му. - Ти си посякъл достатъчно стригои, за да видиш черния пушек, който се освобождава при смъртта им.

Рун бавно кимна, погледна Ерин и останалите и видя, че те също разбират. Всички го бяха виждали в един или друг момент.

- В дневника ви е описано как убивате стригои в стъклен ковчег - каза Ерин. - Илюстрирали сте пушека, който се издига от телата им.

- Това беше максималното, до което успях да стигна с моите експерименти. Дий обаче се е научил как да улавя тези есенции с помощта на стъклен апарат, изобретен от самия него - и как да ги събира. По някакъв начин е открил, че зеленият камък може да задържа в себе си такова концентрирано зло.

Джордан погледна тежките парчета в ръцете си и каза:

- И сега тези сили са пуснати на свобода.

- Счупването на камъка - каза Ерин. - Възможно ли е именно за това да говори Кървавото евангелие? Че оковите на Луцифер са строшени?

- Може би - отвърна Елизабет. - Но определено това е причината стригоите да са станали по-силни напоследък.

- Това пък защо? - попита Рун.

Тя се обърна към него.

- Наистина ли не знаеш?

Рун само се намръщи.

- Не си ли се питал някога какво е това, което ти дава дългия ти живот и силата ти? - попита Елизабет.

- Проклятие - отвърна той.

- Това е простият отговор - каза тя. - Несъмнено Църквата има учени, които са се занимавали по-обстойно с тази загадка.

- И така да е, ние не знаем за това - рече Кристиан. - Така че ни кажете.

Елизабет поклати глава, сякаш не можеше да повярва на глупостта им.

- От моите експерименти и от проучванията на Дий стигнахме до заключението, че всички стригои се захранват от една-единствена ангелска сила - от тъмен ангел.

Рун погледна нагоре към фигурите на Луцифер.

Елизабета проследи погледа му.

- Не си ли виждал как пушекът от умиращ стригой не се вдига нагоре, а пада надолу?

Той бавно кимна.

- Връща се в Ада.

- Връща се при източника си. При самия Луцифер.

Рун вдигна ръце и се загледа в плътта си, като си мислеше за сатанинската енергия вътре в него, задържана единствено от милостта на светата Христова кръв. Стоящият до него Кристиан изглеждаше също толкова отвратен - и двамата може би за първи път разбираха истинската си природа.

За щастие Ерин насочи разговора в по-практична посока.

- Елизабет, казахте, че нещо е било освободено, че е избягало от затвора си. Какво според вас е било освободено от диаманта?

- Не мога да кажа със сигурност, но Дий е събрал конкретен брой духове на стригои. Шестстотин шейсет и шест, ако трябва да съм точна.

- Библейското число на звяра - каза Ерин.

- Дий смяташе, че когато стигнат този брой, същностите ще се слеят, ще станат едно, за да родят или може би да уловят демон.

- Библейският звяр - каза Рун, който започваше да проумява ужаса на Елизабета.

- Дий мислеше, че може да накара демона да отвори ангелския портал, но се провали.

- И сега той е на свобода - рече Рун.

Елизабета стисна ръце пред себе си.

- Ако искаме да имаме някаква надежда да го спрем, трябва да намерим старите книжа на Дий. Само той може да е разбирал какво е създал.

- Откъде да започнем да търсим? - попита Ерин.

- От старата му лаборатория в Прага. Разбира се, стига още да съществува. Дий знаеше как да пази тайни. Имаше скривалища в помещенията си. В камината, фалшиви стени, дори в подземия под лабораторията. Трябва да идем в Прага и да открием тези отговори.

Рун се обърна към Ерин и Джордан. Следата беше съмнителна, но все пак беше нещо.

- Какво мислите?

Джордан погледна Ерин.

Тя кимна.

- Мисля, че си заслужава да опитаме. И предвид всичко, което става, по-добре да потегляме незабавно.

- Мога да подготвя хеликоптера - каза Кристиан. - Но кой отива?

Ерин махна към Рун и Джордан.

- Ние тримата, разбира се.

Елизабета се размърда и изправи рамене.

- Не е зле да дойда и аз. Посещавала съм работилницата на Дий и зная много от тайните му.

Кристиан повдигна вежда.

- Вие току-що влязохте в нашия орден, сестро Елизабет. Прието е новопостъпилите да прекарат месеци в уединение, за да се научат да владеят животинските сили в себе си. Опасно е.

Елизабета сведе глава, но Рун видя познатия гняв в сребристите ѝ очи.

- Ако това е волята на Църквата, трябва да ѝ се подчиня. Но все пак не виждам как ще успеете без моята помощ.

Зад тях се разнесе глас. Някой беше подслушвал разговора им от сенките.

- Сестра Елизабет трябва да помогне на тримата в мисията им - каза София, излизайки от мрака. - Никой друг в Църквата няма нейните познания. Трябва да се поемат рискове, ако искаме да се надяваме на успех.

Елизабета отново сведе глава.

- Благодаря, сестро София.

- Ти прие виното. Щом Бог ти се доверява, ние също трябва да ти се доверим. - София кимна на Кристиан. - Но тревогите, изказани преди малко, са съвсем истински, затова ще пътувам с теб. За да ти помогна да си нащрек срешу изкушението.

- Познанията ви по тези въпроси са добре дошли за мен - отвърна Елизабета.

Рун подозираше, че София се присъединява към тях не като наставник, а като телохранител, който да държи Елизабета под око. И може би това бе мъдро решение. Така или иначе въпросът бе уреден.

Кристиан се обърна.

- Ще подготвя летателен план. Ако не изникнат проблеми, би трябвало да стигнем до Прага по обед.

Тръгнаха след него и Рун погледна как Джордан прибира в джоба си двете половини на зеления камък. Те му напомниха какво е било пуснато на този свят. Ако страховете на Елизабета бяха верни, някакъв демон беше излязъл на свобода.

„Но що за звяр е той?“

15.

18 март, 11:12

Венеция, Италия

„Колко още трябва да чакам...?“

Легион остана скрит под сянката на един свод. Гледаше от мрака украсената с колони фасада на голямата църква в другия край на озарения от слънцето площад. Яркото обедно слънце се отразяваше от златните ѝ повърхности и изгаряше очите му, но той остана на място.

„Чаках дълго и мога да чакам още по-дълго“. Докато стоеше на пост дълбоко в Леополд, той търсеше и през очите на онези, които бе поробил с докосването си. Чрез тези далечни нишки виждаше стотици други картини от места, които още тънеха в мрак.

... разкъсано гърло на младо момиче, от което се лее алена кръв върху черния асфалт...

... насълзените и ужасени очи на мъж в метална кутия, очакващ смъртта си от острите зъби на звяр в нощта...

... друг се промъква в гората и дебне преплетена в едно двойка, която е сляпа и глуха за всичко освен за страстта си...

Във всеки момент можеше да направи и повече, отколкото да гледа. Можеше да прехвърли съзнанието си изцяло в някой от робите, да обладае тялото му. Но той остана там, където беше, изцяло в съсъда си, в опората си на този свят. Прерови още веднъж спомените на мъничкия пламък, трептящ в огромния му мрак.

Леополд беше разпознал светата твърдина от другата страна на площада.

„И сега аз също я знам“.

Базиликата „Сан Марко“.

Легион беше дошъл от Рим, доведен от треперещ сангвинист, който слушаше зад вратата на някой на име кардинал Бернар. От неговите уши беше научил, че тримата от пророчеството ще се съберат тук. Макар да искаше да разбере какво става между светите стени, не смееше да прекрачи прага.

Спираше го не само светостта на мястото, но и свирепото слънце, което заплашваше да го превърне в пепел. Не беше взел нищо, с което да се покрие от него. Дори в сенките светлината пареше кожата му. Слънцето скоро щеше да го прогони в някоя сграда наоколо или може би дълбоко в морето, което подхранваше каналите.

„Мога да почивам в хладната зелена вода по време на жегата“.

Изкушаваше се да види тази прелест - сребристото проблясване на рибите, танца на изумрудените водорасли. Искаше да се наслаждава на красотата, да е част от нея.

Но още не.

Вместо това трябваше да остане в зловонните канали на този град, в този миш-маш на човешка греховност и святост. Тримата, които преследваше, бяха потърсили убежище тук. И въпреки опитите на Леополд да скрие знанията си за тях, Легион постепенно научаваше все повече.

Разбира се, двама от триото бяха смъртни.

Воинът и Жената.

Но третият - Рицарят, Рун Корза - беше пристигнал по-късно. Той бе сангвинист като Леополд, което означаваше, че може да бъде покварен. Легион можеше да докосне мрака в Рицаря със собствените си сенки.

„Да го бележа, да го подчиня на волята си“.

Уви, не можеше да направи същото с Воина и Жената, в които нямаше такъв мрак, но и Рицарят му беше напълно достатъчен.

Корза щеше да е неговият път към тримата, неговият начин да унищожи пророчеството отвътре.

От другата страна на площада се затръшна тежка врата и звукът привлече вниманието му натам.

Група сангвинисти със замлъкнали сърца излезе от святото място на открития площад. Легион се взираше в лицата им, като вдишваше дълбоко пушека от пламъка на Леополд. Леополд познаваше много от тях по име и по облекло.

Но погледът на Легион се спря върху онзи в центъра, до Воина и Жената.

Рун Корза.

„Щом ми се поклони, ще прочистим този свят, ще го превърнем отново в рай“.

Но жертвата му си оставаше на светло, което го вбесяваше. Лишен от друг избор, Легион ги последва по тесните улички на Венеция, като се придържаше към сенките. През вратите, покрай които минаваше, чуваше сърцата на хората, занимаващи се с отегчителните си дела. Но едно сърце привличаше влиянието му по-силно.

Воинът вече би трябвало да е мъртъв. Легион помнеше как бе обсебил стригоя, който го нападна - забиването на острието в мекия корем, рукналия поток кръв по студените длани.

Но сърцето на Воина продължаваше да бие.

По-отблизо Легион разпозна нещо чуждо в ритъма, сякаш някаква огромна тръба отекваше между равномерните удари.

Това беше загадка, но тя можеше да почака.

Групата беше стигнала целта си и забързано изминаваше последните крачки под безмилостното слънце.

„Не разполагам с повече време“.

Групата влезе в постройка, изпълнена с вездесъщата за този свят миризма на гориво. На покрива имаше някаква машина с перка. Леополд разпозна устройството.

„... хеликоптер, който може да лети като стършел...“

За момент Легион изпита благоговение пред изобретателността, с която тези смъртни бяха овладели ограничения си свят. Човекът бе покорил много неща през вековете, които той бе прекарал затворен.

Дори небето.

Трескаво се замисли как да продължи лова си. Хеликоптерът скоро щеше да полети под слънцето на новия ден и да отнесе тримата. Трябваше да разбере къде отиват.

Перките вече започваха да се въртят.

От сградата излезе по-малка група сангвинисти. Това беше ескортът, който бе охранявал тримата при преминаването им през града и сега се връщаше обратно. Повечето тръгнаха към мястото, от което бяха дошли, към базиликата, но една фигура се отдели и пое в друга посока.

Пътят ѝ минаваше покрай един канал, чийто бряг още се намираше в плътна сянка.

Легион бързо продължи през други тъмни местенца, за да я последва.

Докато тичаше, се вслушваше в града, във виковете и смеха му, в чукането от строежите. Почти не се чуваха звуците на природата. Нямаше птичи песни, листа не шепнеха под полъха на вятъра. Човечеството беше превзело този остров, както и по-голямата част от света, и го бе опитомило, за да го използва за своите цели, като унищожава дивите му градини и избива създанията, живели в хармония тук.

„Бог може да търпи подобно съсипване на творението си, но не и аз“.

Затова забърза с развяващи се дрехи към целта си, която продължаваше да върви покрай канала, без да подозира за ловеца.

Измъкна името ѝ от Леополд и го каза на глас.

- Сестра Абигейл...

Тя се обърна. Косата ѝ бе сива като камък, прибрана назад, лицето ѝ беше намръщено. Беше определено раздразнена и гневът забави реакцията ѝ. Докато очите ѝ се разширяваха от ужас, отразявайки тъмния му силует, той вече беше до нея.

Хвърли се и я докосна по бузата, остави белега си върху плътта ѝ.

Тя незабавно се отпусна под допира му Той я подхвана, прегърна я. Докато я държеше, прехвърли спомените ѝ като книга.

... как върви по мокрите улици на Лондон и държи ръка почти над главата си. Ръката на майка ѝ...

... как стои пред прост бял надгробен камък. Баща ѝ...

... радостни хора ликуват по улиците. Войната е свършила, но с цената на толкова много жертви. Толкова много поля, осеяни със смърт...

... гигантски камъни, падащи от небето. Бомби. Друга война, по-голяма и от предишната. Оръжия, способни да унищожат всичко дадено на Човека...

... мъж с очи като буреносни облаци и студена кожа. Взема кръвта ѝ и ѝ предлага своята в замяна...

... потънало в кал бойно поле. Кафяви очи. Бомби, които падат и унищожават и добро, и зло. Още една война, в Корея. Тя ловува с мъжа с буреносните очи...

... избор, предложен ѝ от жена, носеща кръст. Да се покае или да умре. Вино, изгарящо устните ѝ...

Легион поемаше живота на монахинята, вдишваше го целия, но миналото ѝ не представляваше интерес за него. Избута тези спомени настрани и затърси по-новите.

... лице на жена. Черни къдрици, сребристосиви очи. Прекрасна е и студената Абигейл я мрази...

Легион извлече името ѝ.

Графиня Елизабет Батори.

Тя не беше от полза за Легион. Изгубил търпение, той се насочи към целта си, съсредоточи се върху жената, която прегръщаше.

„Къде отиват?“

Устните на Абигейл - съвсем близо до ухото му - се раздвижиха.

- В Прага.

Легион потръпна, когато чу това име - място, свързано с неговата история, мястото, където беше затворен. Колкото той преследваше тримата, толкова те наближаваха собственото му минало.

Съсредоточи се върху една-единствена дума.

„Защо?“

Тихите думи достигнаха до ухото му.

- Търсят книжата на Джон Дий.

Този път го връхлетяха собствените му спомени.

... мъжът с млечнобялата брада и умните тъмни очи...

... очите се усмихват към мен от другата страна на зеления пламък. Той е моят тъмничар...

... горя от болка и омраза...

Избута Абигейл настрани. Знакът му беше прогорен на бузата ѝ.

Знаеше къде трябва да иде.

В Прага.

Вече имаше роби в района и можеше да ги насочи към онзи стар град, но възнамеряваше да отиде лично. Абигейл можеше да пътува през деня и щеше да му помогне да направи същото.

В онзи град щеше да отмъсти за миналото си, да защити бъдещето си... „И да унищожа надеждата за цялото човечество“.