Глава десета

I

Ако Прудънс имаше по-остро ухо — или по-скоро ако слухът й в този момент не беше притъпен от мъка — докато стоеше облегната на парапета на балкона си, щеше да чуе един звук, който би причислила към хлипащите вопли. И ако бе огледала по-внимателно ливадите и горичките — или по-точно ако очите й не бяха замъглени от напиращите сълзи — щеше да забележи, че въпросният звук идва откъм Бил Листър, който седеше на един пън в края на втората горичка отдясно. Но тъй като бе погълната от мислите си, тя го пропусна, а Бил, който бе скочил на крака и се канеше да размаха ръце като семафор с надеждата да привлече вниманието й, трябваше с болка да я види как изчезва като сънувана богиня. Единственото, което можеше да направи, бе да отбележи внимателно мястото на кратката й поява и да иде да потърси стълба.

Предполагайки, че Бил е напуснал гостната с наведена глава по време на отсъствието му, Фреди беше напълно прав. След едностранната обмяна на реплики с лейди Хърмион, влюбеният бе разбрал, че нищо не го задържа и като се забави само колкото да се спъне в един стол и отново да прекатури масичката за чай, той бе излязъл клатушкайки се навън под палещото слънце. Всякаква тревога за багажа му беше разсеяна от уверенията на домакинята, че и той ще бъде изхвърлен след него и в най-скоро време ще се озове в „Гербът на Емсуърт“.

Чувствата на човек, който пристига в провинциално имение за дълга визита, а се озовава изхвърлен в края на двадесетата минута, несъмнено са объркани, но поне по един въпрос Бил беше съвсем наясно — че има много време пред себе си. Все още нямаше шест часа, а денят като че ли щеше да продължи безкрайно. За да минава някак времето, той се бе заел да обикаля безцелно терена и като отбягваше инстинктивно местата пред къщата, където опасността да налети на лейди Хърмион беше най-голяма, най-накрая беше стигнал до втората горичка вдясно от балкона на Прудънс. Там беше приседнал, за да обмисли положението и да се опита да прецени шансовете си някога отново да види любимото момиче. И по каприз на съдбата се случи така, че го видя още на втората минута. Вярно, Пру се беше появила и изчезнала като кукувичка от стенен часовник, но все пак я видя. И, както казахме, Бил отбеляза внимателно мястото и тръгна да търси стълба. Ромео би постъпил по същия начин, а ако диагнозата на Почитаемия Галахад за чичото на Типтън Плимсол беше вярна, то и той би предприел подобни действия. На чичо Чет, както и на Ромео, му сечеше пипето, особено когато наоколо имаше момичета, а Бил беше изпълнен с жар и плам колкото всеки един от последните двама. Инстинктът на всеки влюбен, когато види обекта на своята страст на балкон, е да се покатери при него.

Едно от нещата, които могат да се кажат в полза на английската провинциална къща е, че ако си наоколо и ти потрябва стълба, непременно ще намериш такава. Може да ти коства малко време, както стана и в този случай, но издирването винаги се увенчава с успех. Бил най-накрая намери своята стълба подпряна на едно дърво, където някой вероятно е кастрил Клоните и точно тук могъщата му физика, която не бе оценена в „Бариболт“, а така също и в гостната на Замъка Бландингс, започна да му се отплаща. Една стълба, дори и средно голяма като тази, която бе намерил, не е малък товар, но той я вдигна с лекота и я понесе като тръстиков бастун. Малко оставаше да я завърти около показалеца си. После я подпря на стената, намести я и започна да се изкачва. Любовта му даваше криле. Макар и да беше твърде масивен, прескачаше по няколко стъпала като перце. След секунди стигна балкона и влезе припряно в стаята. А отдолу полковник Егбърт Уедж, който след края на общото събрание бе решил, че само една разходка ще възстанови душевното му равновесие, крайно разклатено от спора с лорд Емсуърт, сви зад ъгъла на къщата и зяпна учудено.

Отпечатъкът, който общото събрание и особено участието на зет му остави върху състоянието на полковник Уедж, водеше до извода, че горкият човек вече е бил подложен на максимума, който един кавалерийски полковник в оставка може да издържи. Ако го бяхте причакали на прага на гостната и го бяхте запитали: „Я кажете, полковник Уедж, до дъно ли изпихте горчивата чаша?“, той би отвърнал: „Да, по дяволите, до самото дъно“. А сега, като капак на всичко, ето че някакъв мерзък крадец се беше осмелил да проникне в къщата посред бял ден. Посред нощ, да. Това би разбрал. Ако се беше случило в малките часове или даже по време на последното уиски със сода, без да одобрява действията на бандита, той би му влязъл донякъде в положението. Но в момент, когато семейството още не бе преглътнало следобедния си чай с препечените филийки…

— Тюх! — възкликна полковник Уедж отвратен и изрита сприхаво стълбата.

Тя се просна на тревата, а той забърза към щаб-квартирата да предаде рапорта си и да разпореди за подкрепление.

II

Прудънс не остана дълго в стаята, след като чичо й Галахад излезе. Едно влюбено момиче, измъчвано от угризения, че е наранило избраника си, може да излее сърцето си с писалка почти толкова бързо, колкото лорд Емсуърт праща телеграми от гара Падингтън в момент, когато влакът вече пуфти във врата му. Прудънс беше свършила писмото си, беше го адресирала до мистър У. Листър в „Гербът на Емсуърт“, беше наплюнчила плика и го беше залепила доста преди Бил изобщо да помирише стълбата си. Тя възнамеряваше да влезе във връзка с една от прислужниците, с която имаше познанство достатъчно топло, за да се нарече приятелство, и да й плати, за да занесе писмото и да го връчи лично. С тази цел се упъти да я търси.

Ето защо, когато Бил влезе в стаята с разтуптяно сърце, я намери празна и за момент се почувства крайно нещастен. Но в следващата секунда осъзна, че макар и да не е намерил Прудънс, пред очите му е нещо почти също толкова ценно. Писмото лежеше на тоалетката, където авторката му реши, че е по-разумно да го остави, докато преговаря с прислужничката. При сегашното тревожно раздвижване в Замъка Бландингс да го носи у себе си би било като да пренася депеши през вражеската линия по време на война.

Бил отвори плика с треперещи пръсти. По време на романтичната им любовна връзка беше получил общо четиридесет и седем писма от тази девойка и почеркът й винаги извикваше бурни чувства в гърдите му, но никога чак толкова бурни, колкото в този момент. От това послание зависеше живота му. Останалите четиридесет и шест бяха по-скоро вариации на тема „Обичам те“ — четиво, което му беше доставило истинско удоволствие. Но това бе четиридесет и седмото и стаята се завъртя само при мисълта, която прониза душата като нажежен шиш — това, последното, можеше да бъде съдбоносно. То беше отговор на пламенната му молба за помирение и кой знае какви горчиви упреци можеше да съдържа. През мъглата, която трептеше пред очите му, той прочете следните думи:

„Мой скъпи, драгоценни, прекрасни Бил“,

и се почувства така, както понякога се чувстваше на футболния терен, когато пет-шест едри, добре охранени членове на противниковия тим се изправят след плонжа си върху стомаха му. Логиката му подсказваше, че едно момиче, чиито намерения са да мъмри и да чете конско, едва ли ще използва такова предисловие.

— Уф! — въздъхна той и с олекнало сърце се захвана с прочита.

Беше едно чудесно писмо. Всъщност, за да сме по-точни, всяка буква си му беше на мястото. С две думи, казваше се, че тя го обича както преди — даже повече, отколкото преди. Това се заявяваше в първия параграф и се изясняваше още по-добре в следващите страници. Да не говорим, че съдържаше такива хвалебствия за него, че някой като лейди Хърмион, ако беше прочел апологията, би помислил, че тука има някаква грешка и че става дума за друга двойка. Даже на Бил, който вече беше чел същия род послания четиридесет и шест пъти, му беше трудно да повярва, че въпросното богоравно същество, чиито добродетели предизвикват такъв ентусиазъм, е той самият.

На четвърта страница тонът на писмото се променяше. Докато в началото четивото представляваше само едно есеистично излияние на любов и обожание, сега започваше да прилича на комюнике от фронта. Защото точно тук авторката начеваше сагата за огърлицата. И докато четеше, сърцето му биеше възбудено. Прудънс беше очертала толкова ясно характерните моменти, че той успя без затруднение да проследи сценария стъпка по стъпка чак до победоносния му край и да разбере, че това, което се бе случило, можеше спокойно да се нарече, както би казал Фреди, чудо на чудесата. Разгромът се бе обърнал в триумф. Мина му през ум, както по рано и на Прудънс, че моментът е може би малко труден за Фреди, който без никаква лична вина се бе превърнал в нещо като играчка в ръцете на Съдбата, но не мина много време и той вече се успокояваше с философската мисъл, която беше помогнала и на Почитаемия Галахад — а именно, че да строшиш яйцата е неизбежна част от приготвянето на омлета и че във всеки случай мъките на приятеля му ще бъдат само временни. „Хърмион — беше казал Гали — ще трябва да вдигне бял байрак“, и точно до това окуражително заключение стигна и Бил. Не можеше да съществува нищо на света, което в този момент да увеличи щастието му. Но съществуваше нещо, което определено можеше да го помрачи. Откъм коридора внезапно долетяха гласове. Бил скочи, застина и се ослуша. Тревогата му не беше без основание. Единият от гласовете беше на лейди Хърмион Уедж, а отношенията им напоследък бяха такива, че и най-кратката дума от нейните уста беше достатъчна да го разтрепери.

— Сигурен ли си? — казваше гласът.

Онзи, който отвръщаше, бе непознат за Бил, тъй като още не бе имал удоволствието да се запознае с полковник Уедж.

— Съвсем сигурен, драга. Не може да греша. Беше опънал една дяволска стълба на стената и току пред очите ми се покатери по нея като шимпанзе. Мога да ти покажа и стълбата. Ела, гледай там. Ето я долу.

Последва тишина, по време на която невидимите събеседници явно бяха отишли до прозореца в коридора. После проговори лейди Хърмион.

— Много странно. Да, виждам стълбата.

— Именно. И ако беше слязъл по стълбите, щяхме да го срещнем. Следователно, стигаме до твърдото заключение, че наглецът се спотайва някъде из тия стаи и сега ще ги претърся една по една.

— О, Егбърт, недей!

— Ъ? Защо не? Нося си служебния револвер.

— Недей. Може да пострадаш. Чакай да дойдат Чарлз и Томас. Отдавна трябваше да са пристигнали.

— Добре. В края на краищата не виждам причина да бързаме. Бандитът няма как да се измъкне. Можем да си свършим работата без суетня.

Във всяка трудна ситуация, когато духът е подложен на изпитание и от всеки ъгъл дебне опасност, рано или късно идва моментът, в който заинтересуваната страна в центъра на събитията стига до заключението, че нещата стават твърде напечени. Еленът по време на лов сигурно има това чувство. Също и индианецът, вързан на кола. Ето сега го имаше и Бил. Той не знаеше кои могат да бъдат тези Чарлз и Томас. Всъщност, това бяха съответно първият и вторият лакей на Замъка Бландингс. Сега възстановяваха телесата си в помещението за прислугата и без ентусиазъм слушаха детайлите на задачата, която им бе обрисувана накратко от Бийч, икономът. Закъснението им се дължеше на бавната скорост, с която Бийч напредваше в излагането на идеята, докато те, с пълно право, отстояваха схващането, че не е тяхна работа да обезоръжават крадци по средата на солидната си вечеря, обилно полята с чай.

Както казахме, имената им бяха неизвестни на Бил, но които и да бяха и колкото и да се бавеха да стигнат огневата линия, беше му пределно ясно, че най-накрая ще дойдат и той нямаше никакво намерение да ги чака и да се запознава с тях. Не че мъж с неговите мишци и неговата храброст се страхуваше от схватка със сто Чарлзовци и Томасовци, нито пък му трепваше окото от хиляда полковници със служебни револвери. Това, което го подтикваше да се оттегли, бе мисълта за среща с лейди Хърмион. Точно тя го подбуждаше към действие като трън в гащите. След като се реши на бягство, първият му ход беше да заключи вратата и по този начин да си подсигури временна отсрочка, когато започне голямото бутане. Като свърши това, побърза към балкона.

Полковник Уедж беше изразил схващането, че няма смисъл да бързат, тъй като разбойникът няма път за бягство и Бил беше първият, който се наложи да признае, че загубата на стълбата е тежък удар по средствата му за отстъпление. Но в никакъв случай не би казал, че е напълно обграден. Това, което полковникът не можа да предвиди, бе, че перспективата от една среща с жена му представлява забележителен стимул за умствените способности на крадеца. Мозъкът на един обирджия, изправен пред дебнещата опасност да се срещне с жена от типа на лейди Хърмион Уедж, действа като светкавица и за нула време Бил стигна до заключението, че по стените на къщите обикновено има водосточни тръби, по които решителният мъж може да се спусне от втория етаж. След секунда той вече откри обекта. Но когато очите му, шарещи по стената на Замъка, попаднаха върху тръбата, сърцето му се сви. Тя отстоеше на около три метра и половина от него. За бълха-акробатка, разбира се, един дълъг скок от около три метра би бил фасулска работа. На мястото на Бил такава бълха щеше да се поклони на публиката, да се усмихне на приятелите от първия ред, да си изчетка мустачките и да скокне с едно безгрижно „Опа-ла!“. Бил даже и не помисли за подобна възможност. Той си знаеше възможностите. Веднъж беше гледал един младеж, който скачаше на трапец и пореше въздуха като птичка, но той вероятно беше тренирал с години. Бил определено беше новак. И както си стоеше там с безмълвния въпрос „Какво да правя?“ на уста, внезапно му проблесна, че все още има надежда. По стената минаваше тесен корниз. Освен това, тъй като Замъкът Бландингс съществуваше от години, по повърхността му се диплеше в изобилие бръшлян. А мъж, решен да се добере от един балкон в точка А до една тръба в точка Б, може да направи чудеса с помощта на корниз и малко бръшлян.

Това, което накара Бил да остане неподвижен за момент със сбърчено чело и сдъвкана устна, беше растящото съмнение дали желае да бъде точно този мъж. Бръшлянът изглеждаше доволно здрав, стъблата му бяха яки и възлести и имаха вид на достатъчно стабилни, за да го издържат, но човек винаги трябва да има едно наум с бръшляна. Обикновено изглежда внушително, но точно когато дойде време за всеки свестен бръшлян да се притече на помощ, вземе че те изпортва. Тази мисъл караше Бил да се колебае. Подобно на Фреди и той жадуваше за сътрудничество и искаше да е абсолютно сигурен, че ще го получи. Нямаше никакъв спор по въпроса, че при евентуален неуспех от страна на този бръшлян да осигури стопроцентово обслужване, ще последва бърз и опасен финиш за храбреца, който е сглупил да му се довери. Той ще полети право надолу и няма да спре, преди да е ударил чело в поляната, а от окото на Бил не беше убягнал факта, че въпросната поляна изглежда порядъчно твърда и негостоприемна.

И той все още претегляше плюсовете и минусите, когато размишленията му бяха грубо прекъснати от един женски глас, изтънял от възбудата на преследването.

— Тази врата е заключена. Сигурно е тука. Разбий тази врата, Чарлз.

На човек могат да му се случат и по-лоши неща от това да лежи бездиханен по поляните. Бил се преметна през парапета на балкона и стъпи с крак на корниза.

В същото това време Типтън Плимсол мина забързано покрай групичката преследвачи в коридора и се стрелна към стаята си като заек.

III

Типтън се отпусна в един стол с доволно сумтене, като човек, щастлив, че е стигнал края на пътешествието си. Дишаше на пресекулки, защото беше изкачил стълбите на един дъх. Един страничен наблюдател, ако съществуваше такъв, би забелязал, че под сакото си стиска някакъв обемист предмет, който разваля линията му. Като че ли от лявата страна му беше порасла голяма буца.

Приблизително в момента, когато Бил беше чул всичко, което искаше да чуе по въпроса за Чарлзовците, Томасовците и служебните револвери и се беше оттеглил на балкона в издирване на водосточни тръби, Типтън напускаше апартамента на Почитаемия Галахад на приземния етаж с трепетния вид на елен, който макар и все още да не е сгащен от ловците, усеща известна тревога и желание да отклони всякакво внимание от себе си. Беше посетил въпросния апартамент, за да си вземе бутилката, която в пристъп на лудост остави да му се изплъзне от ръцете, пренебрегвайки наивно факта, че все някога ще дойде време, когато ще му потрябва и то на всяка цена. Именно наличието на тази бутилка под сакото го бе накарало да профучи така чевръсто покрай групичката в коридора. Беше видял, че събранието се състои от полковник Уедж, лейди Хърмион Уедж, Бийч, икономът и двама лакеи. Във всеки друг случай — понеже ситуацията несъмнено представляваше някакъв интерес — той би се спрял и би задал няколко въпроса. Но с тази буца под сакото предпочиташе да не влиза в контакт с ближните си, които от своя страна биха поставили своите въпроси, фактът, че разноликата тълпа се е събрала пред съседната врата и се пули в нея твърде напрегнато, го изпълни не толкова с любопитство, колкото с благодарност. Това означаваше, че ще може да мине незабелязано зад гърбовете им.

Вече в безопасност, Типтън извади бутилката, погледна я с умиление и с нетърпелива искрица в очите. Видът му вече не издаваше тревога и объркване. Ако все още напомняше елен, то това беше елен в спокойната вечер, тръгнал да утоли жаждата си. Той подаде език и облиза устни. Откакто го видяхме за последен път на сцената на Бландингс, разположението на духа му беше претърпяло коренна промяна. Беше превъзмогнал оня пристъп на лошо настроение, който го накара да грабне огърлицата от ръката на Вероника и да я захвърли презрително на Прудънс като принос в разпродажбата на свещеника. Пет минути в градината с розите в компанията на любимото момиче бяха направили от него друг човек. Сега беше изпълнен до горе с такова безгранично благоразположение, че в обсега му попадаше дори и Фреди. Беше се върнал към старата си представа за Фреди като приятел и брат и се радваше, че е дал оная концесия за проклетите му кучешки бисквитки. В края на краищата, със сигурност благоприличието не изключваше възможността един братовчед да подари на братовчедка си за рождения ден някаква си дрънкулка от сергия.

Но имаше друга и то по-солидна причина достойна за отпразнуване, от едното убеждение в невинността на човек, когото преди време беше принуден с неохота да причисли към гърмящите змии и черните мамби. Освен опияняващата радост да си сгоден за най-прекрасното момиче на света, Типтън започваше да осъзнава, че е загърбил долината на сенките и е излязъл победител на отвъдната страна. Даже Е. Джимпсън Мъргатройд сега би бил принуден честно да признае, че здравето му цъфти и процъфтява. Защото забележете какво се беше случило. За да си даде кураж преди обяснението в любов, той бе сръбнал една глътка. И какво последва? Видя свиня в спалнята на Вероника. Да, но истинска свиня, автентична, свиня еднакво видима за непредубедени очи като тези на Вероника и майка й. На негово място самият Е. Джимпсън Мъргатройд би видял именно това, което видя и той. Тук нещата си бяха абсолютно точни.

И още един факт, който би впечатлил дълбоко Е. Дж. Мъргатройд, ако бе запознат с него — от началото до края нямаше и следа от лицето. За пръв път от връзката си с него, то бе предизвикано и бе пропуснало да се яви. И тогава какво е единственото заключение? Единственото заключение е, че той вече е загърбил проблемите. Чистият въздух на Шропшър си беше свършил работата и сега той се чувстваше излекуван и готов да продължи смело напред и да пие за щастието си така както си му е редът. И тъкмо се зае да го стори, когато видя нещо с крайчеца на окото си и като се обърна, разбра, че е подценявал упорството на лицето и жаждата му за победа. Не знаеше какво го е задържало последния път — може би някакъв друг ангажимент, но предполагайки така наивно, че се е оттеглило от задачата си, Типтън със сигурност беше допуснал печална грешка.

Ето я гадината със сплескан нос в стъклото на прозореца, със същия оня вторачен, изпитателен поглед. И като че ли се опитваше да му каже нещо.

Причината за вторачения поглед на Бил бе, че гледката на Типтън през прозореца наподобяваше платно на хоризонта за очите на корабокрушенеца. А това, което се опитваше да му каже, бе, че ще се радва, ако при първа възможност Типтън стане и го пусне вътре.

Има един особен момент в процеса на катеренето по корнизи с цел достигане до водосточни тръби и той е следният: когато вече си стигнал до твоята водосточна тръба и е дошъл моментът да се спуснеш надолу по нея, цялата идея за спускане по водосточни тръби като че ли е загубила очарованието си, което може да е имала в началото на пътешествието ти. Изправен пред последната стъпка от пътя си, Бил беше започнал да изпитва същото недоверие към сигурността на водосточната тръба, каквото преди малко питаеше и към бръшляна. Ето защо, като стигна до прозореца и видя Типтън, той реши внезапно да промени цялата тактика на кампанията. Веднага беше разпознал оня висок слаб младеж, който се показа толкова несговорчив по време на първата им среща сред рододендроните, но се надяваше, че сега, при по-специалните обстоятелства ще бъде по-любезен. Типтън вероятно беше от ония хора, които не обичат да си приказват с непознати, повдигат вежди и ги подминават, в случай, че са заговорени. Но в края на краищата, когато става дума за човешки живот и най-несговорчивият от всички високи слаби младежи може да се очаква да направи малко изключение.

Единственото, което искаше от Типтън, бе да го пусне вътре и да го остави да се усамоти под леглото или някъде другаде, докато преследваческата треска утихне в гърдите на Чарлз, който и да е той, на Томас, който и да е и той, на неидентифицирания тип със служебния револвер, и не на последно място — в гърдите на лейди Хърмион. Нямаше намерение да си говори с Типтън и да му досажда по какъвто и да било начин и беше готов да даде гаранции, че не си и помисля да злоупотребява с това изпросено познанство. Беше напълно съгласен, ако Типтън желае, да му обърне гръб следващия път, когато се срещнат, при условие, че сега му протегне ръка за помощ.

Беше трудна задача да се обясни всичко това през затворен прозорец, но с цел започване на преговорите, Бил допря уста до стъклото и подвикна:

— Хей!

Едва ли можеше да направи по-злополучен ход. Едносричният поздрав напомни недвусмислено на Типтън обстоятелствата при последната им среща и го накара отново да изпадне в отчаяние и униние. Естествено Бил не знаеше, но точно това негово „Хей!“ предишния път покруси мъжа с бутилката по-силно и от самото му лице. Най-общо казано, по отношение на лицата фантоми Типтън беше на мнение, че човек, способен да понесе превратностите на съдбата, би се справил, стига те да си кротуват и да си държат езика зад зъбите. Съчетани със звук — вече отиваха твърде далече.

Той изгледа Бил укорително, както Свети Себастиян би изгледал своите преследвачи и напусна демонстративно стаята.

Бил се почувства така, като че ли е обсаден гарнизон и флотът на Съединените щати, който тъкмо е пристигнал на помощ, се обръща на пети и духва нанякъде. В продължение на няколко секунди той остана на мястото си с нос, залепен за прозореца. После неохотно обхвана с ръце тръбата и започна да се спуска. Измъчваше го горчивото чувство, че за последен път се доверява на високи слаби младежи. „Само дебелаците са свестни хора“, мислеше си той, докато внимателно си проправяше път надолу.

Водосточната тръба се държа прекрасно. Много лесно би могла, ако имаше извратеното чувство за хумор на някои водосточни тръби, да се откъсне от стената и да го изстреля надолу като падаща звезда, но тя остана непоклатима като скала. Даже не помръдна. И сърцето на Бил, което се беше качило в гърлото, постепенно си слезе на мястото. Завладя го нещо като въодушевление. Не успя да види Прудънс, но надхитри лейди Хърмион Уедж, типа със служебния револвер, неизвестния Томас и мистериозния Чарлз. Решиха да си мерят ума с неговия и той ги накара да се почувстват като последни глупаци.

Въодушевлението му достигна връхната си точка, когато почувства твърда земя под краката си. Но не се задържа дълго на тази висота. Почти веднага последва силен спад и сърцето му отново се изстреля като ракета в гърлото. Наситен мирис на прасе изпълни ноздрите му и един тънък, писклив гласец прозвуча зад гърба му.

— Хво хайш тухъ? — запита гласецът.

Гласецът принадлежеше на някакво дребно старче в кадифени панталони, обгърнато от облаци воня. Можеше да бъде или някой миризлив столетник, или осемдесетгодишен старец, състарен преждевременно от грижи. За Бил беше неизвестен, но не и за лейди Хърмион Уедж, която добре познаваше както вида му, така и обичайния му парфюм. С две думи — това беше свинарят на лорд Емсуърт, Едуин Пот, и причината, поради която каза: „Хво хайш тухъ?“ вместо „Какво правиш тука?“ се дължеше на факта, че нямаше небце. Човек не може да го вини за това. Както Гали беше казал на лейди Хърмион, не можем всички да имаме небце в устите си.

Въпросът вероятно е спорен, но ако се има предвид, че те хващат в момент, когато се спускаш по чужди водосточни тръби, може би е по-добре заловителят да беше човек с небце, а не такъв, на когото му липсва това полезно преимущество. В първия случай би била възможна някаква обмяна на мисли, а във втория — не. Когато Едуин Пот запита: „Хво хайш тухъ?“, Бил не можа да го разбере. Ето защо не даде отговор, а другият, след като почувства, че тежестта на разговора се пада на него, рече: „Хаах ий ше, ха сеха ше?“ На този въпрос Бил отново не даде отговор. Във всеки случай той и без друго не беше много склонен да си бъбри. Искаше да се изпари колкото може по-бързо и с това намерение тръгна да заобикаля новодошлия като голям параход, маневриращ около малка шамандура. Но маневрите му бяха пресечени. Когато Едуин Пот каза „Хаах ий ше, ха сеха ше?“, той беше имал предвид „Хванах ли те, а сега де?“ и в този момент започна да превръща думите в дела, като вкопчи в сакото на Бил старческите си пръсти. Бил се опита да се освободи, но ръката стискаше здраво.

Това беше ситуация, с която беглецът изобщо не знаеше как да се справи. Вече го познаваме като младеж, чието име може да бъде сред първите в списъка на някой, който си търси помощник, за да укроти бесния му бик и с един бесен бик Бил щеше да се чувства в свои води. Едуин Пот нямаше да му се опре също и ако беше някой як главорез. С такъв противник Бил щеше да блесне в цялата си светлина. Но това тук беше друго. Насреща му стоеше някаква нещастна отрепка с единия крак в гроба и с другия на ръба, едно крехко създание, чиито бели коси, доколкото се забелязваха все още по яйцевидната му глава, изискваха респект и уважение. Би могъл да препоръча на Едуин Пот един силен сироп за белите му дробове. Но не би могъл да се дръпне и да му друсне един в ченето.

Още веднъж той опита любезно и почтително да разхлаби стискащата ръка. Напразно. Едуин Пот каза нещо, което трябваше да значи: „Давай, давай, по-лесно ще помръднеш скала, отколкото мене“. Положението стана безизходно. Бил искаше да се махне, а не можеше. Едуин Пот искаше да викне за помощ, а успяваше да произведе само един писклив тъничък врясък като свистене на газ по тръбите.

И на фона на този натюрморт на сцената изскочи полковник Уедж със служебен револвер в ръка.

Като предполагаше, че спускайки се по водосточната тръба е надхитрил полковник Уедж, Бил беше изпаднал в смешно заблуждение. С подобна тактика може да надхитрите капитани, вероятно и майори, но не и полковници. Мисълта за съществуването на такава тръба беше проблеснала в главата на Егбърт Уедж в момента, когато Чарлз започна да разбива вратата на Прудънс с най-голямо наслаждение, защото кой лакей не обича да троши имуществото на господаря си. И в същата секунда полковникът вече препускаше по стълбите. Няма защо да учите един военен колко е важно да пресечеш пътя на врага за отстъпление. Първото чувство, което го завладя, когато съзря двойката пред себе си, беше сдържана радост, примесена с искрено задоволство от собствения си ум и проницателност; второто чувство беше силно облекчение, че е взел служебния си револвер. Погледнат отблизо, този мародерстващ разбойник имаше вид на неприятно як мародерстващ разбойник, от ония, за чието обезвреждане ти трябват всички служебни револвери на разположение. Той се зачуди как Едуин Пот беше имал храбростта да се замеси в ръкопашен бой с такъв невероятно добре охранен екземпляр от криминалните редици и мигновено реши, че той лично няма намерение да прави нещо толкова глупаво.

— Ей ти, горе ръцете! — ревна той, като пристъпи към действие от сигурно разстояние. Имаше намерение да каже „Ей ти, бандитино ниеден“, но в напрежението думите не му дойдоха на езика.

— Аш хо хаах — рече Едуин Пот твърде самодоволно и полковник Уедж, който си падаше малко нещо лингвист, разбра правилно кой е хванал злосторника и отдаде дължимото там, където беше редно.

— Чудесна работа, Пот — каза той. — А сега, Пот, дръпни се настрани. Ще го отведа в къщата.

Макар че предвиждаше такова стечение на обстоятелствата, Бил не можа да сдържи един горестен вик.

— Тишина! — ревна полковник Уедж като на парад. — Надясс-но, ходом марш, и да не си пробвал някоя от твоите шегички. Този револвер е зареден.

И с властен жест посочи на Бил да тръгва, а Бил, разбирайки, че всяка негова проява на нежелание ще бъде класифицирана от яростния му критик като шегичка, се подчини. Полковник Уедж го последва с насочен револвер, а Едуин Пот, в качеството си на главен свидетел на обвинението, оформи задните редици. Шествието зави зад ъгъла на къщата и се насочи към терасата. Там стоеше Почитаемият Галахад, потънал в дълбок размисъл. Когато наближиха, той вдигна глава, явно усетил присъствието на Едуин Пот, от чиято посока подухваше лек ветрец. При вида на Бил, револвера, полковника и свинаря, на лицето му се изписа удивление. И без друго тъкмо се чудеше какво е станало с младия му приятел, но едва ли бе предполагал, че може да бъде точно това.

— За бога, Бил! — възкликна той, намествайки здраво монокъла на окото си. — Каква е цялата тая работа?

На свой ред полковник Уедж беше удивен. Не знаеше, че крадците се движат в такива влиятелни кръгове.

— Бил? Познаваш ли тоя ужасен тип?

— Дали го познавам? Нали съм го друсал толкова пъти на коленете си.

— Не би могъл — възрази полковникът, оглеждайки изпитателно солидната снага на Бил. — Той не може да ти се побере на коленете.

— Когато беше бебе — обясни Гали.

— А, когато бил бебе? Искаш да кажеш, че си го познавал, когато е бил бебе?

— Много добре.

— И какво бебе беше?

— Очарователно.

— Е, значи доста се е променил оттогава — поклати глава полковник Уедж, разкривайки новината с тъжен глас. — Станал е най-противен вредител. Обира къщите в шест часа през деня.

— Аш хо хаах — поясни Едуин Пот.

— Пот го хвана — преведе полковникът. — Спускал се по една водосточна тръба.

Бил реши, че това е моментът да се намеси.

— Исках да се срещна с Пру, Гали. Видях я на един балкон и намерих стълба.

— Много добре — одобри Гали. — Поговорихте ли си.

— Нея я нямаше. Но беше оставила едно писмо за мен. Всичко е наред, Гали. Още ме обича.

— И на мен така каза, когато си говорихме. Е, това е чудесно.

На полковник Уедж му просветна.

— Мили боже! Да не би това да е оня, за когото ми казваше Хърмион.

— Да, това е любимият на Пру.

— Да му се не види! Взех го за крадец. Съжалявам.

— Няма защо — отвърна Бил.

— Май сте ме помислили за грубиян.

— Не, не. Всичко е наред.

Полковник Уедж се почувства в затруднение. Тъй като беше романтична душа, разказът на жена му за оплетената любовна история на племенницата Прудънс породи у него тайна симпатия към младия й избраник. Трябва да му е било доста неприятно на младежа, помисли си той, да му отмъкнат булката точно в деня на сватбата и да я затворят под ключ. Той самият би се почувствал зле на негово място. Освен това беше почитател на храбростта у младото поколение от мъжки пол и напористата тактика на Бил по въпроса със стълбите и водосточните тръби му допадаше. От друга страна, беше верен съпруг и знаеше, че жена му питае дълбоко неодобрение към младежа. Неведнъж му беше говорила с думи, които не оставят място за съмнение.

— Знаеш ли, Гали — рече той накрая. — Аз ще тръгвам. Не искам да се набърквам в тая история. Нали ме разбираш?

Почитаемият Галахад го разбираше и прецени действието му като мъдро.

— Да, няма нужда да оставаш, Егбърт. Хайде, бягай. И — добави той, сочейки Едуин Пот, който се беше оттеглил почтително назад, — вземи тоя смрадльо със себе си. Искам да поговоря с Бил насаме.

Полковник Уедж тръгна с широка крачка, следван от Едуин Пот, а лицето на Гали прие тъжен вид.

— Бил — започна той. — Съжалявам, но трябва да ти кажа, че се случи нещо много неприятно. О, по дяволите — спря той, като видя, че се канят да ги прекъснат.

На терасата се беше появил Типтън Плимсол.

— Някой идва — поясни Гали, сочейки с пръст.

Бил се огледа. И като видя високия слаб младеж, който при последната им среща така се беше изложил в областта на гостоприемството и хуманността, лицето му потъмня. Искаше да му каже няколко думи.

— Хей! — подвикна той и тръгна към него.

По лицето на Типтън Плимсол се изписа мрачна решителност. Такова изражение можете да видите по лицето на войника, когато чуе сигнал за атака. Не му беше идвало наум досега, но се сети, че посветените хора препоръчват специални процедури срещу привидения. Например да се мине през съответния безплътен обект. Беше чел разкази, в които хората го правеха и то с най-добри резултати. Привиденията разбират, че са попаднали на костелив орех, огъват се, обезсърчават се и се отдръпват от неравния двубой.

Ако имаше някакъв друг път към мирно разрешение на проблема, той би го предпочел, защото не изгаряше от желание да пристъпи към въпросната процедура. Но изглежда друга алтернатива не съществуваше. С привиденията трябва да се пипа с твърда ръка. И като се предаде в ръцете на Господа, Типтън наведе глава, засили се и заби чело в диафрагмата на Бил.

— Ох! — изпъшка Бил.

— Я гледай! — викна Типтън.

Не може да се каже кой от двамата беше по-изненадан или кой по-изпълнен с искрено възмущение. Но тъй като Бил бе зает да си поеме въздух, Типтън пръв даде воля на чувствата си.

— Е, как можех да знам, че е истински? — запита той, като се обърна към Гали като към честен и безпристрастен свидетел, който ще може да оцени ситуацията обективно. — Тоя човек ме преследва сума време, изниква по фоайетата, наднича зад ъглите, хили ми се от храсталаците. А само преди половин минута слухтеше в прозореца ми. Ако си мисли, че ще търпя всичко това, не е познал. Всичко си има граници — обобщи той накрая.

Още веднъж приятната задача да изглади бръчките по тревожното чело се падна на Почитаемия Галахад. Разказът на Типтън предния ден му позволяваше да вникне в положението, което би могло да се стори твърде озадачаващо за непосветения.

— Да не би да искаш да кажеш, че през цялото време си виждал Бил? Колко забележително! Това е кръщелникът ми, Бил Листър. Бил, Типтън Плимсол, племенник на моя стар приятел Чет Типтън. Кога вие двамата се срещнахте за първи път? Май в „Бариболт“, а?

— Подаваше си носа през стъклената врата, когато бях на бара.

— Ами, исках да пийна едно — оправда се Бил. — Тази сутрин щях да се женя.

— Да се жениш? — Типтън започваше да разбира и беше готов да прости. — Затова ли после те видях в гражданското?

— Да.

— Е, да пукна дано!

— Цялата история — намеси се Гали, — си има готово обяснение. Невестата му, моята племенница Прудънс, беше възпряна от властите преди да стигне до гражданското, и изпратена тук. Бил я последва. Ето така сте се срещнали отново.

Типтън съвсем беше омекнал. Даже вече започна да се усмихва. Но изведнъж споменът за една конкретна несправедливост му изтри усмивката.

— Нямаше нужда да носи оная гнусна брада!

— Напротив, имаше — възрази Гали. — Не биваше да го разпознаят. А когато ти е правил знаци през прозореца, предполагам, че тъкмо е идвал от стаята на племенницата ми, която е до твоята. Прав ли съм, Бил?

— Да. Минавах по някакъв корниз на стената, видях го вътре и исках да ме пусне. Но той само ме изгледа и си излезе.

— Но сега, разбира се, оценяваш мотивите му. Спомням си един скъп приятел, Боко Багшот — вече не е между живите, за жалост, цироза на черния дроб — та на него често му се привиждаха лица по прозореца и той винаги фъсваше като попарена котка, щом ги зърне. Честно казано, не мисля, че можем да виним Плимсол.

— Предполагам, не можем — призна Бил, макар и неохотно.

— Човек винаги трябва да влиза в положението на другия. Едва ли при тези обстоятелства можеше да очакваш от него топъл привет.

— Предполагам, че не съм могъл — каза Бил, вече по-малко неохотно.

Що се отнася до Типтън Плимсол, цялата неприятна история беше вече забравена. Усмивката, която преди малко беше изчезнала, се завърна още по-сияеща. Всъщност, толкова сияеща, че би могла спокойно да замести следобедното слънце, ако последното по някакви причини бе решило да лиши терасата от светлината си.

— Господи — възкликна той, — какъв камък ми падна от гърба. В този момент започвам да живея истински. Не знаеш какво ми беше последната седмица — да не можеш да си сръбнеш и глътка, без онова ужасно… ъ-ъ… такова… без онова лице да се появи наоколо ти. Нямаше да мога да издържа още дълго. Забележи, сега, когато ще се женя…

— Ще се жениш?

— И още как.

— Поздравления.

— Благодаря, старче.

— Надявам се да си много, много щастлив, друже.

— Точно това смятам да направя — отвърна Типтън. — Та, както казвах — продължи той, — сега, след като ще се женя, приключвам с всички лудории и едва ли някога ще ме видиш фиркан до козирката до края на живота ми, освен, разбира се на Нова година…

— Разбира се — кимна Бил.

— … и вечерта след надбягванията с лодки…

— Естествено.

— … и други подобни специални случаи. Но друго си е, като знаеш, че си в състояние да ограничиш пиячката до разумни количества. Чувстваш се такъв глупак, когато се наливаш с боза, а другите обръщат уиски със сода. Да, какъв късмет, че налетях точно на тебе.

— Така си и беше, налетя ми — припомни му Бил.

— Ха, ха — изкиска се сърдечно Типтън.

— Ха, ха — разсмя се сърдечно и Бил.

Типтън потупа Бил по гърба. Бил потупа Типтън по гърба. Почитаемият Галахад сияеше, гледайки с растящо одобрение тази възхитителна сцена на сърдечност и задушевност. После попита Типтън ще има ли нещо против, ако отведе кръщелника си настрана, за да му каже нещо, предназначено изключително за неговите уши, а Типтън отвърна: „Давай, давай, не бой се“. Гали каза, че ще го задържи само минута, а Типтън рече: „Карай спокойно, карай спокойно, никой не ни гони“.

— Бил — започна Гали с нисък, настойчив глас, отвеждайки го към стената на терасата, — стигнахме до кризисна точка в твоите дела. Добре че между теб и това момче Плимсол се породи такова сърдечно приятелство.

— Вижда ми се симпатяга.

— Прекрасен младеж. Беше малко кисел, когато се запознахме, но сега е живо копие на чичо си Чет, най-безгрижната душа, която някога е опустошавала кръчмите. Страхотно богат е.

— Така ли?

— Не можеш да си представиш. И струва ми се те харесва.

— И на мен ми се стори приятелски настроен.

— Да, мисля, че му направи отлично впечатление. А сега всичко зависи от него.

— Какво искаш да кажеш?

В монокъла на Почитаемия Галахад блесна печална искрица.

— Ако си спомняш, първоначалният план на Пру беше да вземе известен капитал за модернизирането на „Черницата“ от брат ми Кларънс. И с тази огърлица в ръцете ни това можеше лесно да стане. Пру нали ти е писала за огърлицата в писмото си?

— Да. Истински шанс.

— Страхотен шанс. С нея можехме да диктуваме условията. За беда, обаче, аз я загубих.

— Какво!

— Някой я е задигнал. Преди малко отидох в стаята си, за да се уверя, че е там, и не я намерих.

— О, пресвета дево!

Гали поклати глава.

— Сега не е важна пресветата дева, а лелята на Пру. Има някакъв шанс да не я е намерила Хърмион, но ако е тя, флангът ни е оголен и остава само една надежда. Трябва да се опитаме да вземем този капитал от младия Плимсол.

— Но аз не бих могъл. Та ние току-що се запознахме.

— Именно. Но неговите чувства към тебе очевидно са дружески. Останах с впечатлението, че ти е толкова задължен, задето не си призрак, че можеш да поискаш от него всичко, което си пожелаеш, дори това да е половин кралство. Във всеки случай, от този храст може да изскочи спасението. Горе главата, а говоренето остави на мен. По дяволите — каза Гали със същото изражение, което озаряваше лицето на Фреди, когато се канеше да се впусне в темата „Кучешка наслада на Доналдсън“ пред майор Р. Б. и лейди Емили Финч, — надприказвал съм и най-костеливите букмейкъри и съм слагал в малкото си джобче всички самохвалковци по кръчмите из цял Лондон и Ню Йорк. Няма да се проваля и сега.

IV

— Я ми кажи, драги Плимсол — рече Гали, — или мога да те наричам Типтън?

— Защо не — съгласи се Типтън. — Даже още по-добре Ти-пи. Ти също — добави той великодушно.

— Благодаря, Типи — отвърна Бил.

— Няма защо — засия Типтън, — за мен е удоволствие.

Почитаемият Галахад остави монокъла си да просветне на слънчевите лъчи, доволен, че такава приятна атмосфера на радушност се установява още в началото на преговорите.

— Това, което исках да те питам, драги ми Типи — продължи той, — е дали някога си се замислял върху модните тенденции?

— Ами, да ти кажа — отвърна Типтън, който за пръв път научаваше, че такива съществуват, — по една или друга причина, не.

— Като казвам „модни тенденции“ — обясни Гали, — се сещам за света на развлеченията. Удивително е как вкусът на хората се е променил, откакто бях на вашата възраст. Tempora mutantur, nos et mutantur in illis21.

— И още как — кимна Типтън, озадачен, но любезен.

— Да вземем най-простото нещо — да пийнеш едно питие. Когато бях млад, човек просто отиваше до бара на съседната улица.

— Това все още си е много хубаво — съгласи се Типтън.

— Да. Но виж как автомобилът промени всичко. Сега модата е да излезеш навън. Човек като ожаднее, грабва най-близкото момиче, тиква го в автомобила и духва към откритите пространства. Вместо да се душат в някой спарен лондонски бар, те отиват да си вземат освежителното питие под свежия ветрец на прохладната тераса на някоя кръчма в предградията на Оксфорд.

— Оксфорд?

— Оксфорд.

— Защо точно Оксфорд?

— Защото такава е сега модната тенденция. Оксфорд е достатъчно близко, а в същото време си далече от задухата на Лондон. Човек, който има кръчма около Оксфорд, е направо за завиждане.

— Предполагам — каза Типтън.

— Например, такъв като Бил.

— Бил?

— Бил.

— Този Бил?

— Същият. Той е притежател на живописна кръчма недалеч от Оксфорд, и това, което му казвах, е че ако реши да превърне мястото в крайпътно заведение с всичките му съвременни подобрения, ще има в ръце златна мина. Сигурно си съгласен с мене?

— О, разбира се.

— Така си и мислех. Ако добре се разработи, тази кръчма на Бил ще бълва богатства.

— Сигурно.

— Намира се на най-красивото място в едно от най-привлекателните английски графства. Хората ще идват отдалече, само за да се порадват на пейзажа. Прибави една първокласна изба, кортове за скуош, джазов оркестър и прекрасна кухня с безупречно сервиране на терасата, когато времето е хубаво и в богато облицован в дърво салон, когато е влажно — вземи всичко това на куп и ще имаш нещо, което ще привлича потоци от коли като магнит.

— Салонът облицован ли е в дърво?

— Не още. Щях да говоря и за това. За да се разработи това място — казва се „Черницата“ — е нужен капитал.

— Ясно. Не можеш да правиш бизнес без капитал.

— Като си затворя очите — каза Гали и го направи, — виждам „Черницата“ такава, каквато ще бъде, когато всички подобрения са приключени. Като отбием от главното шосе, минаваме през приказна градина, осветена от разноцветни фенери.

— С фонтан по средата.

— Разбира се, с фонтан по средата.

— Осветен с разноцветни светлини.

— Точно така, осветен с разноцветни светлини. Наистина ми е драго, че схващаш толкова бързо, драги ми Типи. Знаех си, че ще те заинтригувам.

— О, така е. Та докъде бяхме стигнали?

— Стигаме фонтана. Отдясно са широки лехи, покрити с най-различни цветя, отляво — през очертанията на загадъчни дървета съзираме блещукаща сребърна светлинка.

— Тъй ли? — запита Типтън. — И защо?

— Това е басейнът — обясни Гали.

— Има и басейн, така ли?

— Ще има — след като намерим капитала.

Типтън се замисли.

— Бих препоръчал изкуствени вълнички.

— Прекрасна идея.

— Изкуствените вълнички правят басейна съвсем различен.

— Напълно различен. Запиши си, Бил, изкуствени вълнички.

— Дадено, Гали.

— Тогава приближаваме терасата.

— Там ли се сервира храната?

— Когато времето е хубаво.

— Слушай — каза Типтън, който започваше да се пали, — какво ще ти кажа за тая тераса. Нека да бъде като беседка, покрита с рози.

— Ще бъде.

— И ще трябва едно от ония неща, дето се опъват отгоре. Как се казваха ония неща, дето се опъват отгоре?

— Чадъри? — опита се да познае Бил.

— Бил! — Гали го погледна с укор. — Не можеш да направиш чадъра да мирише на рози. Думата, която има предвид Типи, предполагам е „пергола“. Нали знаеш, ония навеси с арки, колони и виещи се растения.

— Пергола. Точно така. Трябва ви пергола, покрита с рози, а джазовия оркестър ще го скриете зад един цъфнал храст орлови нокти. Божичко, ще бъде супер — възкликна Типтън, като щракаше с пръсти. — Колко ще струва на човек една вечеря?

— Осем шилинга, струва ми се.

— Направи ги десет. Никой няма да усети разликата. Ето, гледай сега. Речи ги средно по двеста порции на вечер по десет шилинга парчето, това са ти сто лири в джоба. И като си помислиш, че това продължава през цялото лято… А после и напитките. Не забравяйте напитките. Тук е голямата печалба. Коктейлите ще се сервират на малки масички около фонтана.

— И около басейна.

Типтън беше започнал да крачи нагоре-надолу, изразявайки чувствата си с широки жестове.

— Бил — обърна се той към него, — имаш в ръцете си истинско бижу.

— И аз мисля така, Типи.

— Да, истинско бижу. Хората ще идват от цялата страна. Няма да можеш да се оправиш с тях. Ще трябва да ти дадат специален екип полицаи да регулират трафика. Ще станеш милионер, преди да се обърнеш.

— Точно това му казвам — намеси се Гали. — Което си е право, право си е, начинанието няма грешка.

— Няма — съгласи се Типтън.

— Остава само оная подробност с капитала.

— Капитала. Разбира се.

— Като се намери капитал, започваме в същата минута.

— Намерете капитал и работата ви е в кърпа вързана.

— Три хиляди ще свършат работа.

— По-сигурно четири.

— Или пет.

— Да, може би пет. Точно, цифрата е пет.

Гали положи с обич ръка на рамото на Типтън и го потупа.

— Наистина ли си готов да вложиш пет хиляди лири? — запита той нежно.

Типтън зяпна.

— Кой? Аз? Да вложа пет хиляди лири? Нищо няма да влагам — каза той, като се ухили при мисълта за подобен абсурд. — Да не съм луд, може и да ги загубя. Но не се съмнявам, че ще си намерите капитал. Разпитайте наоколо. А сега, моля да ме извините. Обещах да изведа Вий с лодка в езерото.

И той припна към къщата, олицетворение на живота и щастието. Възможно е да се е сетил, че зад себе си оставя две разбити сърца, но едва ли. Типтън Плимсол беше твърде егоцентричен младеж.

V

Гали погледна Бил. Бил погледна Гали. В продължение на минута и двамата мълчаха, тъй като чувствата им бяха прекалено дълбоки, за да се облекат в думи. Тогава Гали направи изказване, което беше чул от устата на един разочарован комарджия, когато последният разбрал, че букмейкърът духнал с парите без да остави никакъв адрес. Това изказване изглежда го облекчи. Чертите му видимо се отпуснаха.

— Е, какво да се прави, Бил.

— Какво да се прави, Гали.

— Странно, същото нещо се случи на стар мой приятел преди много години. Имаше намерение да отвори клуб и се опитваше да заинтригува един богат младеж. Спомням си, когато ми каза със сълзи на очи, че бил готов да се обзаложи на цялото си богатство, ако имал такова, че оня тип едва не се бръкнал за чековата си книжка, преди да откаже. Случват се такива неща. Трябва да ги приемаме твърдо. Сега се връщаме на Кларънс. Бих дал всичко да разбера дали Хърмион е спипала огърлицата. Ако не е, може би ще успеем да постигнем целта като блъфираме. А, ето я и нея!

Бил подскочи като червей на въдица.

— А! Какво! Къде! — той погледна трескаво към къщата и видя, че за нещастие новината отговаря на истината. Лейди Хърмион, придружена от лорд Емсуърт, тъкмо излизаше от френския прозорец на гостната. — Гали, аз изчезвам.

Почитаемият Галахад кимна.

— Да, сигурно ще е по-добре да ме оставиш аз да се заема с преговорите. Ако бях на твое място, щях да ида да си побъбря с Пру. Видях я преди малко да отива към градината с розите. Ей там — посочи Гали. — Аз ще дойда по-късно — добави той и тръгна да срещне родната си плът и кръв, която напредваше към него през терасата. Лицето му беше твърдо и решително. Монокълът му проблясваше с тиха непоколебимост. Имаше вид на боксьор лека категория, който влиза на ринга да се бие с шампиона.

Едва когато сестра му наближи и той успя да проучи лицето й, в юначното му сърце трепна лека надежда. Видът й не беше на жена, която чрез превземане на огърлици е надвила противника.

— Горе главата! — каза Гали на сърцето си, а то му отвърна: „Само така!“

Намирайки лейди Хърмион мрачна, Гали не беше сгрешил. За щастие рядко се случва в някое семейство от английската аристокрация двама от членовете му да изпият до дъно горчивата чаша в един и същи следобед. Но точно това се беше случило днес. Чухме малко по-рано полковник Уедж най-чистосърдечно да си го признава, а ако бяхме попитали лейди Хърмион, тя би била принудена да стори същото. Като излезе на терасата, настроението й беше под нулата, а мислите й витаеха тревожно. Доколкото беше осведомена, огърлицата все още се намираше в ръцете на брат й Галахад и предсказанието му, че ще й се наложи да вдигне бял флаг не спираше да звучи в ушите й. Колкото повече оглеждаше положението, толкова повече се убеждаваше с болка на сърце, че той е прав, а една горда дама не обича да вдига бели флагове. Но не виждаше никакъв изход.

Гласът на Фреди, отправяйки ултиматума си на събранието, й прозвуча като гласа на злата орис. Ако той наистина изпълнеше заканата си да разкаже всичко на Типтън Плимсол, неминуемо щеше да последва катастрофа. Тя беше дълбоко впечатлена от властния и високомерен дух, с който Типтън разхвърляше огърлици от ръце на ръце в гостната. Разбираше, че това е мъж, който няма да търпи обяснения. Само да разбере, че е бил лъган, и ще разтури годежа. А при мисълта детето й да изгуби такъв жених, краката й се подкосяваха.

Едва ли би било голяма утеха след години, когато хората я поздравяват за добрия съпруг на Вероника, който бъдещето несъмнено ще й поднесе, тя да им казва: „А да бяхте видели само оня, когото изтървахме!“

Подобни мисли бяха накарали желязната й воля да омекне. Започваше да смята, че в живота има по-важни неща от това да пречи на племенницата си да се ожени в престъпническите среди. Не беше променила мнението си, че Бил е отрепка, но в гърдите й се прокрадваше чувството, че сестра й Дора трябва да си поеме тревогите лично. С две думи, в този момент тя беше само сянка на самата себе си. Образът на пораженеца в плът и кръв.

От своя страна Гали беше привърженик на бързата атака. Той реши да не губи време в предисловия.

— Е? — каза твърдо.

Лейди Хърмион потрепери, но не пророни дума.

— Реши ли? — настоя Гали.

Когато се опита да възрази, в гласа на лейди Хърмион се долови почти умолителна нотка.

— Но, Галахад, не може да желаеш племенницата ти да се омъжи за художник без пукнат грош в джоба.

— Той не е художник без пукнат грош в джоба. Той е притежател на това, което ще се превърне в най-прекрасното крайпътно заведение в Англия, веднага щом Кларънс отпусне капитала за модернизацията и подобренията.

— Ъ? — измуча лорд Емсуърт, който се беше заплеснал.

— Слушай, Кларънс — обърна се Гали към него. — Искаш ли да спечелиш много пари?

— Имам си много пари — отвърна лорд Емсуърт.

— Още малко няма да са ти излишни.

— Вярно.

— Представи си, Кларънс, едно прекрасно местенце в провинцията, и насред него — едно усмихнато ханче. Наоколо му — побърза да продължи той, защото забеляза, че брат му се кани да попита защо ханчето е усмихнато, — е пълно с групи хора, които сръбват коктейли за по два шилинга. На терасата е претъпкано с гладни, които се радват на блюда от по десет шилинга под венци от рози. Светят фенери. Сребрее фонтан, озарен от разноцветни светлини. В плувния басейн — забележи това Кларънс — приплискват изкуствени вълнички. С две думи, това е най-известното заведения от този род в страната и оборотът е страхотен.

Лорд Емсуърт рече, че звучи добре, а Гали го увери, че това е най-точната дума.

— Истинска златна мина — каза той. — И ти ще имаш половината дял само срещу пет хиляди лири.

— Пет хиляди лири?

— Не можеш да повярваш, нали? Дребни парици. И няма нужда — избърза Гали, виждайки, че събеседникът му започва да се замисля, — да ги извадиш от джоба си на секундата. Всичко, което искам от тебе е едно писмо до кръщелника ми Бил Листър с обещанието да ги отпуснеш, когато му дойде времето.

Лорд Емсуърт беше започнал да бърника пенснето си — лош знак, реши Гали. Често беше виждал банкови чиновници да си бърникат пенснетата, когато е искал да уреди малък кредит.

— Ами, не знам, Галахад.

— Хайде, Кларънс.

— Пет хиляди лири е много пара.

— Само дреболия, за да хванеш голямата риба. Ще си ги възвърнеш в края на първата година. Казах ли, че ще има първокласен джазов оркестър, който ще свири зад цъфнала леха орлови нокти.

Лорд Емсуърт поклати глава.

— Съжалявам, Галахад…

Лицето на Гали придоби свиреп вид.

— Добре. Тогава забележи алтернативата. Няма да дам огърлицата и какво ще последва? Разруха, скръб и отчаяние. Младият Плимсол къса с Вероника. Мисис Фреди се развежда с Фреди.

— Ъ?

— И бедният Фреди идва да изживее тъжните си дни в Замъка Бландингс.

Лорд Емсуърт вдигна пенснето си, което беше изхвърчало от носа му. Когато си го намести отново, лицето му бе придобило решителен вид.

— Отивам веднага да напиша писмото. Името е Листър, нали?

— Уилиям Листър. Л като ларингит, И като имамбаялдъ, С като…

Но лорд Емсуърт вече беше изчезнал.

— Ух! — каза Гали, като повдигна шапката си и я размаха пред челото, което се беше покрило с пот.

Сестра му Хърмион също изглеждаше напрегната. Очите й щяха да изскочат, а бузите й бяха морави.

— А сега, Галахад, ще бъдеш ли добър да ми дадеш тази огърлица!

Последва кратка пауза. Почитаемият Галахад не обичаше да произнася думи, които носят болка.

— Не е у мен.

— Какво!

— Съжалявам. Вината не е моя. Сега ще разбереш какво се случи. От мотиви за сигурност, в случай че не устоиш на желанието да претърсиш стаята ми, я оставих там, където никога не би и помислила да погледнеш. Вчера младият Плимсол ми даде една бутилка, за да му я пазя — голяма, тумбеста бутилка…

Той спря. Горестен вик разтърси притихналата градина. Лейди Хърмион приличаше на готвачка, която е видяла черен бръмбар в кухнята си, а отровата й за бръмбари тъкмо се е свършила.

— Ти си сложил огърлицата в бутилката на Типтън?

— Много умно скривалище. Така ми се стори. Но се боя, че проклетата бутилка изчезна. У кого е сега, не мога да ти кажа.

— Но аз мога — изврещя лейди Хърмион. — Той я даде на мен. Току-що го срещнах, когато излизах от стаята си. Тикна ми я в ръката със странен, див поглед и ме помоли да му я пазя.

Гласът й изтъня в тежка въздишка, като вятърът, който свири през дупките на разбито сърце.

— Галахад — изхриптя тя, — бива те като изнудван и мошеник.

— Така казват хората — Гали беше поласкан. — Е, това е чудесно. Щом огърлицата е у тебе, можеш да я дадеш на Фреди и работата е приключена. Всички са доволни, влюбените са заедно, няма за какво да се тревожиш. Сега ме извини, ще ида да видя как се справя Кларънс с писмото. А после трябва да се срещна с двама млади в градината с розите.

И той изприпка към къщата, подскок-подскок, като Кристофър Робин на преклонна възраст.

Загрузка...