Първичен инстинкт

Глава десета

Ник Кърън постави нов рекорд, ако изобщо имаше стар, по бързо изминаване на пътя от Стинсън Бийч до центъра на Сан Франциско. Една-единствена мисъл пулсираше в мозъка му, докато летеше по магистралата. Бяха го предали, бяха го предали на Катерин Трамел. Той не знаеше защо, но можеше да си представи как.

Ченгетата всеки ден си имат работа с информатори. Рядкост е някой случай да бъде разрешен без подобна информация, която се купува или получава насила. Самият Ник имаше дузина „антени“ или доносници сред търговците на наркотици, във виетнамските и ямайските банди и китайските тайни общества. Доброволното предателство стои в основата на полицейската работа. Криминалните мразят предателите, но и ченгетата, странно защо, споделят тази омраза. Може би причината е в осъзнаването на някои общи неща между нарушителите и пазителите на реда — две братства със собствени кодекси и табута. Макар че разчитат на доносниците, ченгетата дълбоко презират тези хора. Дори само заради това, подозрението, че някой е изнесъл информация за него, особено измъчваше Ник.

Той изскочи от асансьора на десетия етаж на полицейското управление и се втурна по коридора към кабинета на Бет Гарнър. Секретарката й вдигна глава от машината и опита да предотврати нахлуването му при Бет.

— Тя в момента говори по телефона. Веднага след това ще има време за вас, детектив Кърън. Ще й съобщя, че сте тук.

— О, по дяволите — изрева Ник, — че аз дотогава вече ще съм вътре! — Той едва не ритна вратата. Беше извън себе си, достатъчно бесен, за да извърши убийство.

Дръпна слушалката от ръката на Бет и я тресна върху вилката. После се надвеси над писалището й, приближил лице до нейното. Бет си спомни последната км среща и се дръпна уплашено.

— Кой е пипал досието ми?

Бет Гарнър пребледня.

— За какво говориш, Ник? Какво ти става? Какво има?

Ник повтори ясно и отчетливо, настръхнал от враждебност:

— Кой е пипал проклетото ми досие?

— Ник…

Кърън сграбчи тесните й рамене и я вдигна грубо от стола.

— Не ми се прави на невинна! Не ми разправяй за доверието между лекаря и пациента. Питам те още веднъж и искам отговор: На кого си дала досието ми.

Не беше нужно да заплашва. Тя добре знаеше, че той не би се спрял да употреби насилие.

— На никого — отвърна Бет, без да го поглежда в очите.

— Предупреждавам те, Бет!

— Това е секретен документ, Ник. Би било нередно да…

— Точно това ти казах, че не искам да чувам, Бет!

— Но това е самата истина.

Той поклати глава.

— Не, не е. Хайде, Бет, не ме лъжи!

— Ник, аз…

— Вътрешният отдел, нали така? — сети се той внезапно. — Дошли са и са те изнудили, така ли?

— Ник, те казаха, че…

— Кой? — разтърси я Ник. — Кои са тези „те“?

Тя преглътна мъчително, после прошепна:

— Нилсен.

— Това е всичко, което исках да зная, Бет.

Минута по-късно Ник Кърън влетя с трясък в канцеларията на Вътрешния отдел, профуча покрай бюрата и се насочи към Нилсен с точността на пушка с лазерен прицел. Пълният детектив седеше удобно облегнат в стола си, с поглед към следобедния „Екзаминър“, надигайки към устните си чаша кафе.

С едно перване на ръката Ник изби вестника и чашата от подпухналите ръце на Нилсен, кафето се разля върху разхвърляните му книжа и потече по смачкания му костюм.

— За бога, Кърън! — Нилсен скочи от стола си със зачервено от гняв лице. — Какво по дяволите…

Ник вече беше пред него. Той го сграбчи за реверите и го блъсна в стената. Беше бесен до неузнаваемост, на път окончателно да изгуби контрол над себе си.

— Ти си й продал досието ми, нали! Ти, кучи сине!

Нилсън погледна в очите на Кърън и видя сляпа ярост. Хвана го страх.

— За какво говориш? Да не си превъртял…

Ник отново го сграбчи, удари главата му в стената. Останалите офицери в помещението, застинали от изненада по местата си, се хвърлиха да спасяват Нилсен.

— Колко ти плати, гад такъв?

Един от кадровиците сграбчи Ник за рамото и се опита да го дръпне от Нилсен. Ник го отхвърли от себе си, сякаш не тежи повече от дете. Сетне стисна в желязна хватка гърлото на Нилсен и процеди.

— Колко ти плати?

Дори и да искаше, Нилсен не можеше да отговори.

Ръката на Ник притискаше трахеята му, очите му започнаха да изскачат от орбитите. Лицето му се зачерви страшно.

— Кърън! — изрева едно от ченгетата в стаята. — За бога, ще го убиеш!

Ник изобщо не му обърна внимание. Хватката му ставаше все по-силна. Не виждаше нищо, освен разкривеното от страх, почервеняло лице пред него, усещайки как го обзема сладостно-парливото желание да убива. Стаята, другите не съществуваха. В този момент той целият беше омраза.

В действителността го върна рязко хладното, убийствено конкретно присъствие на едно дуло, което се притисна зад дясното му ухо.

— Пусни го — каза спокойно един от мухоловците. — Пусни го, Кърън. Съвсем кротко.

Ник застина, но ръцете му се отпуснаха само колкото да позволят на Нилсен едно измъчено вдишване. Кърън погледна през рамо. Сетне освободи напълно хватката си и Нилсен се измъкна, като кашляше, давеше се и търкаше изранената си шия.

Ченгето с пистолета, забит в главата на Ник, отново заговори, все така спокойно.

— Чуй ме добре, ако имате някакви несъгласия с Нилсен, разрешете ги извън това помещение. Ясно ли е? А сега, Кърън, сега ти просто ще излезеш. Нито дума повече! Без глупости! Просто се обърни и изчезвай! Ясно ли е?

— Ясно — каза Ник отрезнял.

— Така е по-добре. А сега върви.

Ник се обърна и се отдалечи спокойно, без да поглежда дулата на пистолетите, зеещи тъпо насреща му.

Нилсен обаче не беше толкова спокоен. Той се изправи с все така изкривено от болка лице, унижен и бесен.

— Ти сам се насади, Стрелецо! — изсъска той зад гърба му. — Чу ли? Ти си вън от играта! Ще изхвърчиш от управлението, пък ако ще това да е последното ми дело тук. Уволнен си!

Ник не даде никакъв знак, че е чул, а и да беше, това явно никак не го вълнуваше.

Ченгетата обичат скандали не по-малко от всеки друг. Не след дълго цялата централа вече знаеше за схватката между Кърън и Нилсен. Гюс се ужаси, като разбра какво се е случило. Едно беше да се скараш с някой друг полицай — дори по-старши като Талкът — и съвсем друго да скъсаш отношенията с Вътрешния отдел. Стига да поискат, тиловете от ВО могат да ти направят живота непоносим. Това им е работата, да изхвърлят ченгета от службата. Ник беше се сблъсквал вече с мухоловците и този път сигурно нямаше да му се размине вътрешно разследване.

Гюс откри Ник, когато последният изхвърча от сградата и се втурна към паркинга на полицията. За Моран нямаше съмнение накъде би се устремило всяко нормално ченге след схватка с ония от ВО — в най-близкия бар, но в никакъв случай не в „Тен-Фор“. Трудно можеше да се предскаже обаче в каква поредна глупост ще се забърка откачен тип като Кърън.

— Ник! Ник! Почакай!

Докато го настигне, Гюс се задъха и запуфтя като парен локомотив.

— Какво става, синко? Из цялата сграда се носи, че си опитал да убиеш Нилсен с голи ръце. Трябва здравата да си дръпнеш юздите, момчето ми, иначе ще се озовеш на сухо.

Ник си пое дълбоко дъх. Не трябваше да си изкарва яда на Гюс. Това беше единственият човек в цялото управление, на когото можеше да разчита.

— Не се притеснявай, Гюс. Нищо няма да се случи. Всичко ще се оправи.

Гюс Моран поклати съчувствено глава.

— Не, човече. Няма да се оправи. Ти го знаеш. Аз го знам. Те ще поискат значката ти.

— Ами да си я вземат тогава!

— Ники, не говориш сериозно.

Раменете на Кърън внезапно увиснаха, налегна го отчаяние.

— Не знам какво говоря. Единственото, което знам, е, че абсолютно ми писна да ме правят на салата.

Гюс можа да наподоби само една измъчена усмивка.

— Както чувам, имаш много убедителен начин да го показваш…

— Тя знае, Гюс.

Не беше нужно да споменава името й. И двамата знаеха, че става дума за Катерин Трамел.

— Знае ли? Какво знае? Само ще оглупееш заради нея, Ник. Стига глупости.

— Знае къде живея, знае как живея. Тя се е загнездила в главата ми. Тя посяга към мен и аз трябва да бъда готов.

— Какво става между вас двамата?

За миг Ник се поколеба между своите страхове и копнежи и хипнотичното очарование на Катерин Трамел, Много преди сам да разбере, тя беше влязла под кожата му и посягаше към душата му. Той разтърси глава и почти се засмя.

— Не знам. Изобщо не знам, какво по дяволите става…

— Но нещо, нещо все пак става?

— Да, нещо…

Гюс Моран сложи едрата си ръка на рамото му.

— Хайде, Ник, вземам си свободния ден. Ела, да те почерпя.

— Не. Мисля, че не е необходимо. Трябва да се скрия някъде и да размисля.

— Само не отивай да размисляш в Стинсън, Ник!

— Не, не бой се. Няма.

— Хей, синко, направи ми една услуга.

Ник спря и обърна глава назад.

— Всичко, което пожелаеш, каубой!

— Просто внимавай!

Ник се усмихна.

— Е, значи почти всичко. Това обаче не мога.

Моран вдигна рамене.

— Така си и знаех. Обаче с теб става нещо, което изобщо не съм очаквал.

— Наистина ли? И какво е то?

Гюс се усмихна широко.

— Твоите идиотщини стават предсказуеми.

Телевизорът бълваше истеричен кикот, шумни изблици на веселие към някакви третокласни вицове. Ник седеше в креслото, втренчен в изображението на екрана и люлееше в скута си като бебе една бутилка „Джак Даниелс“. От устните му висеше цигара, пепелникът до лакътя му преливаше от фасове, бутилката бе полупразна.

Някой случаен наблюдател би помислил, че Ник гледа сериозен чуждестранен филм със субтитри, а не някаква слабоумна комедия. Всъщност той не виждаше нищо. Дори не би могъл да каже за какво се отнасят пристъпите на смях. Не знаеше дори кое е предаването, толкова дълбоко се беше замислил.

Като упойваща отрова Катерин Трамел бе проникнала в кръвта му, достигайки всяка частица на съществото му. Пред трескавите му очи се нижеха образи — трептящи и кристално ясни като мираж. Виждаше се как прави любов с нея, страстно и нежно. Виждаше се как я убива, как я пречуква хладнокръвно с револвера си. Виждаше се как прави и двете…

Представа нямаше откога някой чука на вратата и почти не помръдна, когато чу измъчения глас на Бет Гарнър.

— Ник! Ник! Знам, че си там. Моля те, отвори!

Очите му се обърнаха към вратата, сякаш можеше да види Бет през нея.

— Изчезвай, Бет. Тъкмо гледам любимото си предаване.

Гласът й прозвуча умолително:

— Ник, моля те!

— Не искам да те виждам — викна той грубо.

За момент настъпи тишина и той вече си мислеше, че тя просто си е отишла, когато чу звука от ключ, който се превъртя в ключалката и резето се дръпна. Вратата се отвори, появи се Бет, уплашена и неуверена.

— Аз още пазя ключа си — каза тя. Държеше го високо пред себе си, сякаш той иначе няма да й повярва.

Ник дръпна последния никотин от фаса си, всмукна дълбоко, цигарата изгоря до филтъра и опари пръстите му.

— Казах, че не искам да те виждам, Бет! — Той посегна за друга цигара и я запали. — Остави ключа на масата и се махай!

Сега вече Бет Гарнър се разгневи. Хвърли ключовете на земята пред краката му.

— По дяволите, Ник, остава само да ме изриташ навън. Не мислиш ли, че ми дължиш друго?

Той стана спокойно, постави внимателно шишето на масата и вдигна ключодържателя.

— Нищо не ти дължа, Бет. Ти на мен също. Спали сме няколко пъти — колко беше, десет или петнайсет?

— Изобщо не съм предполагала, че си броил през цялото време — каза тя тихо.

— Не си въобразявай нищо, Бет. Никога не е било толкова зашеметяващо, че да се появи някаква обвързаност.

Очите й се присвиха и засвяткаха гневно насреща му.

— Понякога наистина те мразя.

Ник се усмихна, но в погледа му нямаше нищо весело.

— Така ли? Тогава защо не си намериш някой подходящ психотерапевт, за да обсъдите с него тези лоши чувства. — Той млъкна за момент, колкото да дръпне от цигарата си. — Нали знаеш? Щом обсъдиш проблемите си, Бет, ще си спестиш някоя и друга трагедия.

— Трагедия ли? За какво по дяволите говориш?

— Може би ще ти се удаде от време на време да се освобождаваш от себе си. Преди следващият тип да умре от скука.

Бет се сгърчи, сякаш са я ударили. Злъчните му думи увиснаха за миг между тях, после се изляха като масло в огъня.

Устните на Бет потрепериха, тя се хвърли към него със сгърчени ръце и хищни червени нокти. Ник усети горещата вълна на яростта й, която избликна като лава. Бет искаше да му избоде очите. Искаше да усети кръвта му на устните си. Искаше да му причини повече болка, отколкото някога е изпитвал.

Ник я улови за китките и я задържа далеч от себе си. Видя как отвращението кипи в кръвта й, как пулсира в мускулите и сухожилията й. Тя се замята в ръцете му, пламнала от гняв, но гореше толкова буйно, че скоро угасна. Яростта й се разнесе също така бързо, както бе избухнала, и тя увисва безсилно в ръцете му. Ник я отблъсна студено от себе си.

Бет Гарнър скри лице в дланите си и потрепери, спомняйки си ожесточението, което бе изпитала само преди секунди. Никой не знае по-добре от професионалния психотерапевт опасностите, които носи със себе си всяка загуба на самообладанието.

— Съжалявам — прошепна тя. — Съжалявам. За пръв път ми се случва.

Ник Кърън я изгледа замислено, в погледа му се мярна съжаление. Той поклати бавно глава.

— Как можа, Бет! Как можа да дадеш това гадно досие! Аз ти се доверих, Бет. Не знам дали ми вярваш, но аз ти се доверих.

— Съжалявам, Ник, но трябваше. Трябваше да му дам делото. Не виждах друга възможност.

— Трябваше ли? И нямаше друга възможност? Защо, мили боже? Трябваше да знаеш, че щом Нилсен… — той махна с ръка. — Добре, забрави го. Вече няма значение.

В големите кафяви очи на Бет Гарнър се появиха сълзи.

— Ник, той искаше да предложи да те уволнят от полицията. Отричаше моята компетентност. Твърдеше, че не съм обективна. И аз сключих сделка с него. Той трябваше сам да провери записките от нашите сеанси. Не предполагах, че ще ги покаже на някой — тя го изгледа умолително.

Ник поиска да я прегърне и успокои, но не можа да превъзмогне студенината в себе си. Лицето му се вкамени.

— Значи си го направила заради мен?

— Да, да, точно така. Страхувах се за теб. Затова го направих.

— Не си ли разбрала? Обективно! Бива си го. Щом става въпрос за мен и Нилсен, и самият Зигмунд Фройд няма да се стори достатъчно обективен на този гад. Той искаше да ме види окалян до гушата и ти си била най-доброто му оръжие. Той ти е пробутал някаква история, за да ме предадеш. Той просто те е прецакал и ти си се вързала.

— Ник, моля те…

Той й обърна гръб и каза меко:

— Върви си, Бет. Моля те!

— Бих искала ти…

— Върви си, Бет. — Той надигна бутилката и отпи голяма глътка.

Бет го погледна умолително още веднъж, дваж, но в сърцето си знаеше, че го е загубила, че предателството е грях, който той не би могъл да прости.

Часове по-късно, дълбоко в нощта — уискито отдавна беше свършило, екранът трептеше без образ — Ник Кърън задряма на дивана. Зловещи видения завладяха пияния му мозък, мяркаха се трупове, наркотици, гилзи падаха на земята с тъп звук. В дива бъркотия се появяваха и изчезваха Катерин Трамел, Рокси, Гюс, Бет, Талкът, Уокър. Там бяха и картините от хола на Катерин, деформирани и изопачени, трупът на Джони Боз, облян в кръв. Яви му се Хейзъл Добкинс, която убива мъжа и децата си преди много години. Някъде дълбоко в себе си той знаеше, че трябва да спре тези убийства. Трябваше да вдигне тревога. И ето че като по чудо зазвъняха камбаните.

Силният звън на телефона го изтръгна рязко от съня му.