Първичен инстинкт

Глава петнадесета

„Фургонът“ е кънтри бар на Четиринадесета улица и Валенсия, място с добър джубокс и евтина наливна бира, две неща, които го правеха любим пристан за Гюс Моран, когато биваше на каубойска вълна.

Ник Кърън откри партньора си на бара, надвесен над халба студена „Анкър Стийм“, спретнат в сини джинси, каубойска риза и съответната шапка, подобно на останалите гости в бара. За разлика от тях обаче, Гюс седеше сам, втренчен мрачно в чашата си.

Ник се намести на стола до него, взе шапката от главата му и я сложи на своята.

— Знаех си, че ще те открия тук.

— Много си весел тази вечер — извърна се Гюс на стола си. — Къде по дяволите се губиш? Ходих у вас. Нямаше никой.

Гюс говореше високо, твърде високо и някак провлечено. След още една, най-много две халби щеше да бъде напълно пиян.

— Спокойно, каубой. Не си бях у дома. Това е всичко.

— Ходих и миналата нощ.

— Аз и миналата нощ не бях там.

Гюс отпи голяма глътка и се втренчи в партньора си. Изглеждаше така, сякаш се опитва да разреши сложен проблем, ала замъгленият му от алкохола разум отказва да му служи. Най-сетне му просветна. Лицето му се помрачи:

— Ти… си я чукал! Проклет тъп кучи син. Не си бил вкъщи, защото си ходил да чукаш онази проклета кучка! Не мога да повярвам! Ти откачил ли си?

— Успокой се, Гюс. Няма причини да се вълнуваш. Ще се справя сам.

— По дяволите. Ти си един тъп кучи син и аз ей сега ще се разкарам оттук, понеже ти си самото нещастие, а това е заразно. Обаче на мен не ми трябва повече. Стига ми колкото си имам, хиляди благодарности — той слезе от стола си и се заклати към вратата.

— Не се притеснявай, каубой. Следващия път ще си взема гумички.

Винаги е трудно да се предскаже точно кое може да пощури един пиян. По някаква тайнствена причина споменаването на презервативи разгневи Гюс и той не се поколеба да осведоми за това Ник и целия бар. Много високо и звучно той заяви:

— Да ти пикая на презервативите, Кърън.

— Хей, Гюс! — барманът размаха развълнуван една сметка. — Не си ли забравил нещо?

Той нямаше нищо против да види как Гюс си отива, но не беше склонен да се откаже заради това от парите си.

Ник уреди въпроса.

— Колко?

— Седемнадесет — отвърна барманът.

— Чаши или долари?

— Долари.

Ник хвърли една двайсетачка на бара.

— Задръж рестото.

Той настигна Гюс пред бара. Гюс зяпаше две жени на средна възраст и двете в каубойско облекло. Те искаха да влязат в бара, но Гюс беше застанал между тях и вратата.

— Презервативи! — заяви той гръмко.

— Човек действително трябва да се пази — съгласи се Ник. — Помисли за това!

— Защо по дяволите? Наистина ли мислиш, че имам нужда от това на моята възраст?

— Разбира се.

Гюс махна пиянски на двете поувехнали шоугърли.

— Е, вярно, че мога да обръщам проклети стари крави като тези двете. Но аз не ги обичам, така да знаеш, Ники. Аз просто не ги обичам.

— Това вече е проблем — съгласи се Ник и отведе Гюс по-далеч от двете обидени жени.

— Къде, по дяволите, ме водиш?

— Крайно време е да изтрезнееш малко. Едно кафе, нещо за хапване и ще се почувстваш като един милион долара наведнъж.

— Нещо за хапване няма да ми дойде зле — каза замислено Гюс.

„Макс“ е малък и уютен локал, който работи през цялата мощ. Намира се на Мейсън Стрийт, близо до театрите на Сан Франциско и прочутия „Тендърлон“ и привлича театралната публика, полицаи, таксиметрови шофьори и туристи. Тази вечер и последният стол на бара беше зает. Гюс се втренчи в една охранена туристка. По всичко личеше, че възнамерява да й каже нещо, несъмнено, нещо твърде обидно. Решен да предотврати на всяка цена това, Ник го избута до едно сепаре и го сложи да седне.

Храната в „Макс“ е добра, а кафето още по-добро. Ник се погрижи партньорът му да получи повече от обичайната си доза и му поръча огромна допълнителна порция бъркани яйца, чили със сирене и кисела сметана.

— Яж — нареди той.

Гюс последва указанията и се нахвърли на храната. Звуците, които издаваше, за няколко минути бяха единственият шум на масата.

— По-добре ли си?

— Значително по-добре! — Силата, с която го изрева, издаваше, че има какво още да се желае.

— Шшшт — напомни му Ник.

— Я не ми шъткай! — разгневи се Гюс. — Да ме си посмял да ми шъткаш, хлапе такова. — Той нагълта огромна хапка и задъвка яростно. — Как можа да я начукаш?

Хората наоколо се заобръщаха недоволно. Гюс като че ли не ги забелязваше, пък и да ги забелязваше, явно не го беше грижа за тях.

— На теб май ти се мре, синко. Така ли е? Какво ти става? Още ли не можеш да прежалиш онези шибани туристи? Толкова години вече ходиш като пребит. Толкова пребит, че си готов да налетиш на това шило за лед. Точно това е целта ти, нали отгатнах?

— Гюс, стига вече…

Гюс повиши глас още повече.

— И без това имаме прекалено много туристи тук, твърде много смахнати туристи… бог знае откъде…

— Хайде, Гюс…

— Страшно съм ти сърдит, хлапе такова. Страшно! И знаеш ли защо? Ще ти кажа. Понеже си твърде откачен, за да те е страх от тази жена. Ти не се страхуваш от нея, нали?

— Не — отвърна спокойно Ник. — Не се страхувам от нея.

— Защо не, по дяволите? — изрева Гюс.

Ник поклати бавно глава.

— Не знам. Просто не се страхувам от нея.

— Тая ти е засмукала ума между краката си, бе!

Тлъстата туристка на бара остави хамбургера си и хвърли отровен поглед към Гюс. Той й смигна пиянски и й махна с ръка.

— Не е вярно — възрази убедено Ник.

— Обаче е. Ти не ме слушаш с главата си, Ник.

— Знам какво правя.

— Изобщо не знаеш — Гюс отпи още кафе и намести шапката на главата си. — Чуй ме сега. Вътрешният отдел е напипал нещо за Марти Нилсен. Общо взето много интересно.

— Какво са открили?

— Всичко по реда си, синко. Много интересно, както ти казах, и мухоловците правят всичко възможно да предотвратят изтичането на информация от гнезденцето си. Но старият Гюс, всекиму приятел, никому враг, научи.

— Какво научи?

— Че ВО са открили сейф с петдесет хиляди долара. Нилсен го наел преди три месеца. Бил само веднъж там. Сложил парите и никога повече не се появил… Аз, значи аз бих ходил да го навестявам на всеки няколко дни, разбираш ли какво искам да ти кажа…

Гюс се усмихна цинично на дебелата туристка.

— Но това е безсмислено. Преди три месеца тя изобщо не ме познаваше.

— А може би изобщо не е била тя. Щом си във Вътрешния отдел, винаги ти се откриват възможности за нещо странично. Никой не ти гледа в ръцете. Щом си от ВО, няма защо да се боиш от ВО. Така ли е, или съм прав?

— Тя му е платила.

Гюс Моран вдигна рамене.

— Е, какво ли знам и аз? Аз съм само един стар градски каубой, който внимава да не падне от седлото.

— Ела, да се махаме оттук.

— Окей, партньор!

Вратата на раздрънкания севил ’80 се оказа сериозно препятствие за Гюс. Ясно беше като бял ден, че човекът не е в състояние да шофира.

— Искаш ли да те закарам? Нали знаеш какво се казва за приятели, които са оставили…

— Не съм пиян.

— Знам, само си помислих, че ще поискаш аз да те закарам, защото ти си имаш достатъчно грижи.

— В твоята скапана таратайка. Не, по дяволите. Не искам да излизам в пенсия по инвалидност. Искам пълна пенсия и хубав златен „сейко“.

Най-солидният аргумент на Гюс беше, че предната седалка на стария, разяден вече от ръждата кадилак е широка и удобна като диван в дневна. В мустанга напротив беше тясно като в корабна кухня.

— Добре де, ще те закарам с твоя сандък.

Гюс го погледна, дълбоко оскърбен.

— Този сандък, мойто момче, случайно е кадилак кабриолет. Да не мислиш, че ще те оставя да караш моя кадилак кабриолет? Няма да допусна откачен идиот като тебе да кара моя кадилак кабриолет.

— Гюс!

— Разкарай се, момчето ми, аз потеглям.

Той се намести с труд в колата си и запали мотора. Форсира го няколко пъти като драгстер, после включи на първа и потегли с трясък, оставяйки гъст облак дим след себе си. Ник продължи да чува мотора и скърцащите спирачки на стария кадилак поне още три преки. Той поклати глава и се помоли Гюс да се добере цял до дома си.

После тръгна бавно към колата си. Повтаряше си думите му, размишляваше за Катерин Трамел и Нилсен. Как ли бе установила контакт с него? Откъде е знаела, че той ще е в състояние да получи документите. Естествено, не съществуваше доказателство, че тя действително е получила делото от Нилсен. Единственото, което можеше да се обясни, бе мотивът на Нилсен: той е продал делото, понеже мразеше Кърън. Парите са били само дребно допълнение, нещо странично.

Ник така бе потънал в мислите си, че не забеляза как една кола зад него се отдели от бордюра и го последва. Чу я едва когато шофьорът подкара с пълна газ.

Никой шум не може да се сбърка с мотора на лотус на пълни обороти. Черната кола полетя по тясната улица като снаряд и се насочи към Ник. Той я зърна за миг едва когато го блъсна и преметна над лъскавия си покрив. Шофьорът закова рязко. Моторът изрева, колата потегли на заден ход право към Ник.

Този път той навреме отскочи встрани, хвърли се към мустанга си, преди лотусът да го е размазал на асфалта.

Сега вече шофьорът — Катерин ли беше? — явно реши, че два опита за убийство са достатъчни за една вечер. Колата се засили по улицата и зави надясно.

За секунда Ник се озова зад волана на мустанга и потегли разярен след нея.

Лотусът се движеше към Норд Бийч, справяйки се без усилие със стръмната отсечка. Пресече ярко осветената зона на баровете с монокини и порнокината на Бродуей, изкачи хълма Валехо, сетне Кърни и Грийн. Ник беше по петите му, моторът на мустанга ръмжеше с все сила.

Лотусът пое по Телеграф Хил, най-високата точка на ситито, толкова стръмен хълм, че някои от улиците му са чисто и просто дълги бетонни стълби. Ник здравата пришпори мустанга, заби в пода педала на газта и подкара по стъпалата. Той бързаше към една стратегически важна точка на върха на хълма, тясна права отсечка, където щеше да пресече пътя на другата кола.

Мустангът подскачаше по стълбите, ауспухът и заглушителят дрънчаха в земята, всеки шев на рамата пукаше, но мощният мотор все пак изведе колата до края на стълбата. Там Ник зави наляво, към Кърни.

Сега светлините на лотуса бяха право пред него, също като в игра на хлапета, но с два мощни автомобила. Ник натисна газта и полетя срещу лотуса. В последния момент тя загуби самообладание и опита да свърне встрани по тясната улица, но нямаше къде. С виещ мотор колата излетя над ръба на строителния изкоп за новия Москоне Сентър, преобърна се два пъти и се приземи на покрива си. Свършено бе с лотуса. И с Рокси също, както установи Ник няколко секунди по-късно. Беше се свлякла и висеше от отворената врата със счупен врат. Недалеч вече виеха полицейски сирени.

Ник Кърън се справи образцово с ролята на порядъчен гражданин, даде показания пред един полицай, който старателно ги записа в своя доклад и после му ги поднесе за подпис.

И все пак не беше обикновена злополука. Обикновените транспортни злополуки не се радват на вниманието на детективите Съливан и Морган от Вътрешния отдел или на лейтенант Уокър, шефа на отдел „Убийства“.

Уокър грабна показанията от ръцете на Ник и ги размаха под носа му.

— И тази глупост ти наричаш показания? И наистина смяташ да ги подпишеш?

— Защо не? — Ник пъхна цигара в устата си, запали я и размаха клечката. — Защо да не подпиша? Беше нещастен случай.

Уокър перна с ръка листа, сякаш искаше да накаже думите, които стояха там.

— Значи, ако съм те разбрал ясно, Кърън, ти без от каква особена причина се разхождаш из Норд Бийч и тази кола не иска да ти направи път. И после ми разказваш, че било злополука.

— Ами виж, Фил, аз наистина не мисля, че тя искаше да скочи долу…

— Дайте ми го за минута — намеси се Съливан.

Уокър го отстрани.

— Не ме разигравай, Ник — каза той спокойно. — Нямам причини да ти слагам примка на шията.

Съливан отново се намеси.

— Пълното име на загиналата е Роксана Харди. Последен адрес — някаква дупка в Кловърдейл. Не е задържана, не е осъждана, съвсем нищо. Колата е регистрирана на името на Катерин Трамел… — той шумно затвори бележника си. — Светът е малък, а, Кърън?

Уокър погледна Ник, като че иска тук и сега да му види сметката.

— Значи я познаваш?

Ник вдигна рамене.

— Гюс и аз говорихме с нея в къщата на Трамел. Записахме името й и това бе всичко.

Уокър беше на косъм от избухването.

— Ти й записваш името и ето че след това идва невероятната изненада — тя се засилва с колата си към пропастта и предава богу дух пред очите ти. Това ли се опитваш да ми пробуташ? Искаш да ти вярвам!

Ник хвърли фаса в калта.

— Това е всичко, което знам.

— Тогава върви по дяволите! По дяволите, Ник! — Уокър се отдалечи гневно, но после спря и прибави: — И да знаеш, че сам си го направи. Съвсем сам.

— Знам това, лейтенант.

— Казах ти да стоиш далеч от Трамел. Това беше заповед.

— Да, но не ми каза да стоя далеч от колата й.

— Задник! — изръмжа Уокър.

— Вие явно вече сте загубили контрол над себе си, Кърън — каза Съливан. — Бих искал да дойдете утре сутрин в девет в кабинета на доктор Гарнър.

— А така ли? И на кого, братлета, смятате да продадете този път експертизата ми? На „Нешънъл Инкуайър“ ли?

Двама служители от моргата измъкнаха трупа на Рокси от колата. Мъртвите й, невиждащи очи бяха широко отворени и гледаха право към Ник.