Първичен инстинкт

Глава шестнадесета

Ник си легна рано, трезв и сам, и изглеждаше отпочинал и овладян, когато на другата сутрин се озова в полицейското управление. Бет го очакваше в стаята за разпити, но не беше сама. До нея на масата седяха двама мъже, единият, дребен с оредяла коса, приличаше на счетоводител. Другият имаше сребристобяла коса и доста лъскав вид, зъбите му явно бяха поддържани, а на китката му проблясваше скъп „Ролекс“. Ник не беше срещал още холивудски агент, но точно така си представяше подобен тип. Обаче двамата мъже бяха психиатри, едри риби, поканени, за да му устроят психосеанс трета степен.

Достатъчен му бе един поглед към тях, за да усети как гневът се надига в него и самообладанието му се стопява.

— Това е доктор Майрън, Ник — каза Бет Гарнър, сочейки счетоводителя. — А това доктор Мак Елуайн.

— Хубави имена — заяви мрачно Ник.

Тримата доктори се усмихнаха принудено.

— Те бяха помолени да ми помогнат.

— А, значи са били помолени? Искате да кажете, че не сте ги помолила сама. Те са ви били натрапени от друга една личност или личности, така ли е?

Никой от докторите не си направи бележка, но почти можеше да се чуе как преценката им започва да се оформя: агресивен, враждебен, конфликтен, несговорчив, не признава авторитети.

— И двамата са изтъкнати експерти, Ник. Ценя техните познания и мнението им. Радвам се, че ще ми помогнат.

— Защо не седнете? — предложи доктор Майрън.

— Страхотна, идея — отвърна язвително Ник. — Радвам се, че помислихте за това, докторе. Никога нямаше да се сетя сам.

Докторите отново наподобиха по една измъчена усмивка. Ник седна и те се загледаха в него. Той също се втренчи мрачно в тях. Най-сетне Мак Елуайн наруши мълчанието:

— Ник — рече той меко, — доктор Гарнър ни осведоми, че напоследък сте имали трудности да обуздаете темперамента си. Така ли е?

— Само спрямо една личност — каза Ник.

— Мислите ли, че лейтенант Нилсен е заслужавал да умре? — попита доктор Майрън.

— Дали е заслужавал да умре? — Ник безпомощно вдигна ръце. — Кой съм аз, че да решавам това?

— Но не изпитвате угризения?

— Угризения? Бих изпитвал угризения, докторе, ако имах нещо общо със смъртта му. А случаят не е такъв. Може би искате да знаете дали съжалявам за смъртта му? Е, аз не познавах достатъчно добре този човек. Да кажем, че няма да ми липсва.

— Но изпитвате известна радост от смъртта му? Може ли да се каже така?

— Това, докторе, е некоректна формулировка. Никой, никой нормален човек, не изпитва радост от смъртта. Аз поне не — Ник решително скръсти ръце пред гърдите си.

Мак Елуайн хвърли измъчен поглед към колегата си и реши да опита по-иначе. Той заговори любезно и доброжелателно с топла усмивка, откриваща хубавите му бели зъби.

— Кажете ми, Ник, когато си спомняте детството си, приятни ли са спомените ви, или някои от тях ви потискат?

Цяла половин минута Ник стоя срещу инквизитора си, смаян и разгневен. Удаде му се да потисне гнева, но не и изумлението си.

— Е, добре — каза той спокойно и прямо. — Първо: не си спомням вече колко често онанирах, но беше често.

Бет Гарнър затвори очи и поклати глава. Ник Кърън никога нямаше да се стегне, никога нямаше да научи правилата на играта.

Гласът на Ник се усили:

— Второ, не мразех баща си, дори след като пораснах достатъчно, за да знам какво, правят с мама в спалнята.

— Ник — прошепна Бет, — моля те!

— Остави ме да си излея душата. Трето, не поглеждам в клозета, преди да дръпна водата. Четири, не се напикавам в леглото от доста години вече.

— Ник! — закле го, Бет.

— И пето, вървете на майната си, защото аз сега смятам да си ходя!

Ник скочи и излетя от стаята. На вратата той чу доктор Майрън да казва:

— М-да!

Бет веднага изтича след него, опита се да го настигне по коридора. Сграбчи го за ръкава на сакото, разгневена и обидена.

— Какво, по дяволите, ти става? Само се опитвам да ти помогна. Защо не искаш да ти помогна?

Ник дръпна ръкава си и продължи да крачи по коридора.

— Не ми е притрябвала помощта ти. Нямам нужда от никаква помощ. Не разбираш ли?

— Обаче имаш — настоя Бет. — Нещо не е наред с теб. Ти спиш с нея, нали?

Той спря и се обърна към нея.

— Откъде този интерес към Катерин Трамел, Бет. Да не би да ревнуваш?

— Ти ме интересуваш, не тя. Тя съблазнява хората. Манипулира ги. Тя е способна на всичко.

— Мислех, че едва я познаваш.

— Познавам този тип. Аз съм психолог, забрави ли това. Достатъчно често съм анализирала хора като нея.

— А, нашата психоложка! Това означава, че и ти манипулираш хората, не е ли така, Бет. Ти си практикуваща психоложка. Значи вършиш същото, но по-добре от нея. Така ли е? — той се обърна и продължи по коридора, но този път Бет Гарнър не го последва.

— Жал ми е за теб, Ник — поклати глава тя и се отдалечи в противоположната посока. Очевидно не можеше да направи нищо повече за него.

Той стигна къщата на Катерин в Стинсън малко преди един следобед. Гъстата мъгла над магистралата пречеше на движението. Непрогледна пелена беше скрила скалния бряг, обвиваше вилата и я откъсваше напълно от океана.

Къщата изглеждаше пуста, но отпред бе паркиран белият лотус. Дори и да не беше там, Ник знаеше, че ще открие Катерин в Стинсън. Стинсън беше нейното убежище, нейното скривалище, бункерът й, кулата й от слонова кост.

Никой не отвърна на чукането. Той отвори колебливо вратата.

— Катерин?

Никакъв отговор.

Вътре беше тъмно, всички завеси бяха спуснати пред ослепителната белота на мъглата. Къщата изглеждаше завладяна от тъга и изпълнена с такава плътна тишина, та му се стори, че може да я докосне с ръце.

Ник спря в тъмния коридор и се ослуша. Тишината нарушаваше един-единствен звук, леко скърцане на всеки няколко секунди, равномерно като хода на часовник. Той тръгна през коридора по дирите на шума, спирайки на всеки няколко крачки, за да се ослуша.

Катерин седеше в люлеещия се стол в ъгъла на хола и го поклащаше плавно напред-назад. Тя погледна Ник с големи, зачервени очи. Косите й бяха разбъркани, страните й хлътнали. Очевидно не беше спала, а лицето й беше мокро от сълзи.

Тя отклони поглед от него й заговори колебливо. Самоувереността, хладнокръвното й спокойствие и невъзмутимост бяха изчезнали, заместени от угризения и тъга.

— Когато вчера ти си тръгна, аз се върнах в къщата. Тя ме изгледа толкова странно. Излезе веднага след теб. — Катерин прокара пръсти през разбърканите си коси. Сетне поклати бавно глава. — Не трябваше да й разрешавам… не трябваше да я оставя да гледа онази нощ. Но тя искаше да ме гледа. Казваше, че иска винаги да ме гледа. През цялото време.

Тя отново се обърна към него, изгледа го със същия поглед, който той бе забелязал при първата им среща.

— Тя се е опитала да те убие, така ли, Ник?

Той не отговори веднага.

— Харесваше ли ти да те гледа?

— Да не мислиш, че аз съм й казала да те убие.

Той беше стигнал до извода, че вече знае отговора на този въпрос. Поклати глава.

— Не, не мисля, че имаш нещо общо с това.

Катерин погледна към океана.

— Всеки, когото обичам… умира.

Ник се наведе над нея и сложи ръце на раменете й, мачкайки ги със силните си пръсти. Тя потрепери от докосването му. Ръцете му се плъзнаха надолу, отвориха блузата й, погалиха нежно гърдите й.

— Аз не съм мъртъв — каза той.

Катерин се потърка в ръката му като котка.

— Моля те — прошепна, — моля те, прави любов с мен.

Единствената светлина в хола идваше от камината. Проливен студен дъжд, връхлитащ откъм океана, плющеше по покрития с шиндел покрив на къщата и обливаше прозорците. Любовта им беше страстна както преди, но без болка и лоши игри. Беше упоителната, хармонична любов между двама, които се обичат, а не дива схватка на еротични съперници.

Катерин се сгуши в ръцете му, доволна, но и обзета от меланхолията, която понякога идва след любовния акт заради връщането в реалния свят. Тя мълча дълго, после прошепна:

— За какво мислиш?

— Мислех… мислех, че не съм прав.

— Не си прав?

— За теб. За Рокси.

— Рокси?

Той я целуна леко по челото.

— Мисля си, че може би тя го е убила.

Катерин трепна.

— Да е убила Джони? Защо? За да ме засегне? Тя не би направила такова нещо. Тя ме обичаше. Тя никога не би ми направила нищо лошо, никога…

— Ревнуваше те от мен. Може да те е ревнувала и от Джони.

— Не — каза твърдо Катерин. — Това не беше в стила й. Тя никога не ревнуваше. Поне преди теб. Това я възбуждаше.

— Жалко, че не можем вече да я попитаме.

Катерин се обърна, главата й остана на рамото му, косите и се пръснаха по гърдите му.

— Не ми върви с жените…

Ник се подсмихна.

— И на мен. Поне досега.

Тя не обърна внимание на закачката му.

— Имаше едно момиче в колежа… веднъж спах с нея… — Катерин сложи ръка на устата си, като че искаше да си попречи да продължи.

— И какво се случи — попита Ник. — Какво направи тя? Неприятности ли имаше?

Тя поклати глава.

— Това момиче се побърка по мен. Непрекъснато ми правеше снимки. Боядиса си косите като моите. Обличаше се като мен. Непрекъснато ме преследваше. Лиза коя беше… Лиза Оберман — тя потръпна при спомена. — Беше ужасно…

Ник погали косите й.

— Нали каза, че няма да правиш признания?

Катерин го погледна в очите.

— Никога не съм го правила. Никога досега.

Когато се събуди, слънцето вече грееше в прозореца. Беше сам и името Лиза Оберман бръмчеше упорито из главата му като муха в буркан. Огледа се за някаква бележка от Катерин, но не откри нищо. Полежа съвсем тихо и се ослуша. Никакъв шум не идваше от къщата, само вълните се разбиваха неспирно в брега.

Той стана, облече ризата и панталона си и тръгна да я търси. Тя не беше в къщата, не беше и на верандата, бдяща над вълните. Лотусът стоеше на входната алея. Катерин трябваше да е някъде наблизо.

Спусна се по скалистата пътека към брега, но го намери пуст. Надзърна в малката плажна кабина, отдалечена на няколко крачки от линията на брега. Нямаше и следа от Катерин. Ник обаче беше сигурен, че ще се появи отнякъде. Въздъхна и се загледа в океана, обърнал лице към слънцето, отпочинал и доволен.

Внезапно някой го блъсна силно отзад.

Той реагира светкавично, преметна нападателя през раменете си, хвърли го на пясъка и притисна гръкляна му с коляно.

— Ник! — изкрещя Катерин. — Спри!

Просната на пясъка, тя се усмихваше уплашено.

Ник си отдъхна облекчен, че е било лоша шега, а не истинско нападение.

— Господи, колко си нервен — засмя се тя.

Макар и с неудоволствие, той трябваше да признае, че е права.

— Пак ли игрички?

Тя потърка глава в пясъка.

— Край на игричките. Игричките свършиха. Пусни ме.

Ник се отдръпна и й помогна да стане, изтупвайки пясъка от джинсите й. Катерин разтърси глава като куче, което се отърсва от вода. Изкачи се по брега и се отпусна в един от тръстиковите столове пред кабината.

— Край на игрите — повтори. — Обещавам.

— Обещаваш ли? Тогава разкажи ми за Нилсен.

Очите й заблестяха весело.

— Бих могла, но знам, че няма да ми повярваш.

— Опитай поне.

Катерин вдигна рамене и заразказва делово.

— Открих името му в стаята на „Хроникъл“ за теб. Свързах се с него и сключихме сделка. Петдесет хиляди долара в брой, на последното той държеше особено, срещу които получих досието ти. Служебното и психиатричното. Всичко, което имаше.

Ник стисна зъби.

— Кога?

— Около три месеца преди да те срещна за пръв път.

— Защо?

— Знаех за теб от вестниците. Четох за изстрелите. Стана ми интересно. Реших да напиша книга за един детектив, който много прилича на теб.

— Бих казал, съвсем като мен.

— Търсех материал за моя персонаж — каза тя припряно. — Това е всичко.

— И си платила петдесет хиляди долара за един персонаж — не повярва той.

Тя изобщо не опита да се оправдае. Уязвимостта от предната нощ беше изчезнала под обичайната й самоувереност.

— Бих платила и повече. Исках да зная всичко за теб. После ти сам дойде. След като убиха Джони. Това беше шанс да опозная по-добре героя си.

— А какво ще кажеш за последната нощ? — настоя Ник. — Какво ще кажеш за последната нощ? Пак ли беше проучване? Може би просто си опознавала по-добре героя си.

Няколко дълги секунди Катерин се взира в лицето му, после отмести поглед.

— Може би губя интерес към книгата и към героя. Може би се уча да харесвам реалността.

— Истина ли е това?

— Не ми ли вярваш?

— Не знам — отвърна Ник.

— Ще те убедя.

Тя преметна ръце през шията му и го целуна продължително. Топлината на целувката затрептя по устните му. Заля го вълна от нежност. Той притисна Катерин към себе си и я целуна. Безжичният телефон в кабината иззвъня. Тя опита да се освободи, но той я спря:

— Остави…

Катерин се измъкна и вдигна телефона, вслуша се за момент, после подаде слушалката на Ник.

— За теб.

— Кой е?

— Гюс. Оня Гюс, който не ме обича.

Той взе слушалката, а тя се уви около него, зацелува го леко по лицето, докато той се опитваше да говори с партньора си.

— Катерин твърди, че не я харесваш, Гюс. Не мога да повярвам, ти можеш ли?

— Права е — изсъска Гюс. — Не ти ли е забила вече шилото за лед?

Ник опипа с ръце тялото си.

— Не. Още не.

— Какво каза той? — полюбопитства Катерин.

— Пита дали вече си ми забила шилото.

— Много смешно.

— На нея не й е смешно, Гюс.

— Не ми пука как й е на нея. Нали знаеш приказката, че хората се познават по приятелите им, Ники.

— Не вярвам в нея — отвърна Ник.

— Тъй ли? И защо?

Ник се усмихна.

— Нали ти си ми приятел, Гюс.

— Ще повярваш приятелче, понеже ще ти докажа, че си на погрешен път.

— Тъй ли? И как смяташ да го направиш?

— Чуй сега, Ник Малоумнико Кърън, ти току-що получи безплатен билет за едно очарователно местопрестъпление.

Ник усети, че му се свива гърлото.

— Велики боже! Сега пък кой, Гюс.

— Какъв удар за теб, а, синко? Успокой се, няма произшествия. Случило се е преди дълго време. Но ако питаш мен, е много актуално. Харесва ли ти тази дума? Актуално!

— И къде е това очарователно и актуално местенце?

— В екзотичния Кловърдейл, моето момче. Качвай се в смешното си автомобилче и потегляй по прекрасния 101 към Кловърдейл. Ще се видим там след два часа в полицейската станция. — Гюс се изкикоти и хлопна слушалката.