Първичен инстинкт

Глава седемнадесета

Кловърдейл не е най-скучният и невзрачен град в Северна Калифорния, но с положителност може да претендира за място сред първите десет от тази категория. Той се намира в окръг Сонома и е последното голямо населено място преди Мендосино. За разлика от другите градове в този район като Гейсървил, Хелдсбърг и самия Сонома, Кловърдейл няма абсолютно никакви забележителности.

Окръг Сонома е прочут винарски край. Много от градовете и селата притежават онази неуловима европейска атмосфера, която отличава винарските райони. Но в Кловърдейл не отглеждат лозя. Там се произвеждат предимно млечни продукти и единствената особеност на града е фактът, че шосе номер 101, лишената от всякаква прелест северо-южна артерия на щата, е и централна улица на града. Около него се нижат, паркинги за тирове и места за бърза закуска, павилиони за стриптийз и мотели.

Изобщо Кловърдейл изглеждаше най-невероятното място за убийство, поне за такова ексцентрично убийство, каквото Гюс твърдеше, че е надушил.

Ник вече навлизаше в града, когато се сети, че съвсем наскоро е чул да се споменава Кловърдейл. Беше през нощта на опасния му дуел с Рокси. Един от Вътрешния отдел беше идентифицирал Рокси като Роксана Харди. Ник почти чу гласа на Съливан: „Последен адрес — някаква дупка в Кловърдейл. Не е задържана, не е осъждана“. Това внезапно и непредвидено пътешествие в Сонома трябва да беше свързано с нея.

Ник завари Гюс пред полицейската станция на главната улица. Облегнат на смачкания калник на огромния си стар кадилак, той гризеше една мазна фахита, купена от крайпътен павилион в хубавия център на Кловърдейл.

— Добре, че дойде, момчето ми — Гюс Моран смачка мазната хартия от сандвича и я захвърли. Не че не го бе грижа за чистотата на Америка. Просто мислеше, че за Кловърдейл отдавна вече е късно.

— За какво става дума, Гюс? За какво, освен за Рокси?

Гюс вдигна показалец като гимназиален учител.

— Какво проницателно момче имам за партньор. Сам ли се сети за всичко, мъничкият ми?

— За всичко освен за това, какво по дяволите правим тук.

— Чакай да позная, момчето ми. Обзалагам се, че си прекарал миналата нощ в чукане на онази Катерин Трамел, нали така? Е, докато ти си чукал нея, аз бях в управлението и чуках въшливия компютър, обаче открих разни неща. Информацийки, които не са за теб, но хайде от мене да мине. Реших, че ще ти бъде вместо прощален подарък.

— Прощален ли? Къде отивам?

— Ще видим, Ник, веднага след като тази сбъркана дама ти забие едно хубаво остро шило за лед в гърлото. На небето ли, в ада ли, не ме питай. Но мога да погадая.

— Ти днес май си в настроение, Гюс.

— Да, това е нещо, което жените много харесват у мен — чувството ми за хумор.

Той тръгна по стъпалата на полицейската станция.

— Хайде, Ник, да не караме любезните полицаи да ни чакат.

Оказа се полицайка, сержант Джанет Кушман с нейната служба за младежката престъпност в района на Кловърдейл.

— Най-ужасното нещо, което се е случвало при нас — каза тя. Преди случая Роксана Харди всички младежки престъпления бяха кокошкарски истории — разходки с крадени коли, обири на автомати за шоколад и разни такива. Все в стила на петдесетте… — Ник и Гюс кимнаха с разбиране. Спомниха си своята собствена младост. — Този случай беше причината да се създаде моят отдел. Когато Роксана Харди уби своите братя, всички бяха сигурни, че Кловърдейл ще бъде залян от вълна на младежка престъпност, и така започнахме. Обаче не последваха други убийства. Най-често си имаме работа с изнасилвания.

— Бихме ли могли да видим досието, сержант?

Джанет Кушман вече се беше погрижила за това.

Тя им го подаде през писалището.

— Заповядайте. Но не може да го снимате без разрешение на шефа.

— Няма проблеми — обеща Ник.

Първото, което извади от сивата папка, беше черно-бяла моментална снимка на две малки момчета, легнали в нещо като мръсна локва в един двор. При по-внимателно вглеждане локвата се оказа кръвта на момчетата, по чиито тънки вратлета можеха да се различат зеещи рани от бръснач.

Ник имаше много опит с трупове, а също и с безпощадните гланцирани фотографии на жертвите. Но в тази снимка имаше нещо, от което му се повдигна. Беше бруталността на сцената: дете срещу дете в тиха градинка. Жертвите бяха на около седем и девет години. Имаше и снимка на Рокси, но тя не беше от полицейския фотограф, а от семеен албум — момиче с плитки и с шини на зъбите се усмихва дръзко в обектива.

— На колко години е била, когато го е направила — попита той Джанет Кушман.

— На четиринадесет. Както ви казах, най-голямото престъпление на малолетен в този край. Трябвало е да почака четири години с убийствата, ако е искала да застане пред съда като пълнолетна.

— Но Съливан каза, че тя няма никакви…

— Не е била арестувана. Не е била съдена. Пратили са я в поправителен дом. Нещо като малък „Атаскадеро“ — само за деца.

„Атаскадеро“ беше калифорнийското щатско заведение за душевноболни престъпници.

— Не я открих в картотеката на арестите — обясни Гюс. — Приложих малко креативно мислене. Прегледах делата на щатските здравни служби и я потърсих при настанените в болнични заведения.

— И как ти хрумна това?

— Как ли? Ами то си й личеше, че е халосана, затова се сетих какво да правя, синко. Знаех си, че е регистрирана някъде като халосана. И без това нямах по-добро занимание миналата нощ — добави той многозначително.

— Имала ли е мотив? — попита Ник и в същия момент се ядоса на въпроса си. Макар и убийство, то все пак беше извършено от дете. Не можеше да се говори за мотив.

Гюс се изсмя.

— Мотив? Ами да, направила го е за парите от застраховката.

Джанет Кушман не намери нищо смешно в случая. Тя погледна с укор Гюс.

— Роксана казала, че тя самата не разбира. Само допреди минута си играела спокойно с тях. И в следващия момент им прерязва гърлата с бръснача на баща си… Някакъв неудържим импулс… — сержант Кушман вдигна рамене — … бръсначът просто се случил наблизо…

Гюс и Ник погледнаха изненадани полицайката. Те вече бяха чували тази история, съвсем същата история — от чаровна възрастна дама на име Хейзъл Добкинс, по една случайност също приятелка на Катерин Трамел. Гюс си измърмори нещо тихо. Прозвуча като: „Проклети откачалки!“

— Искате ли копие? — попита Джанет Кушман. — Трябва да спипам шефа, преди да е отишъл да обядва.

— Не — обади се Ник. — Не мисля, че ще ни потрябва.

— Благодаря, сержант — каза Гюс. — Благодаря за помощта. Май е време да си вървим.

Те излязоха от полицейската станция и тръгнаха към колите.

— Представа си нямам какво по дяволите става — рече Ник.

— Не е ли страхотно, синко? На тази млада селянка, на тази Роксана Харди очевидно й писнало от малките и братчета и взела та ги разкарала, и то веднъж завинаги. Съвсем като старата Добкинс. Само дето Рокси не използвала сватбения си подарък. Просто взела бръснача на татко…

— Но защо?

Гюс се облегна на очукания калник на кадилака.

— Има ли значение? Хейзъл, Рокси, тази префинена, богата Катерин Трамел… — той поклати глава и се засмя. — Господи, какво трио! Какво ли си разказват вечер край лагерния огън!

Клатейки тъжно глава, Гюс се вмъкна зад волана на охтичавата си бензиногълтачка.

— Я, кажи, виждал ли си някой неин приятел, който още не е убивал? — Той блъсна вратата. — Ще трябва да признаеш, че не е съвсем в ред тази млада дама. — Огромният мотор изръмжа. — До скоро, Ник.

— Аз вече не съм съвсем сигурен, че го е направила тя — извика Ник през шума на мотора.

Гюс изпръхтя ехидно и му отправи поглед, изпълнен със състрадание.

— За коя от нашите три сърдечни приятелки говориш, момчето ми. Знаем, че старата Хейзъл го е направила, знаем, че младата Рокси също го е направила. А другата… е, другата си има хитра университетска… която ти е размътила мозъка. Както казах, до скоро, скъпи мой. — След което Гюс Моран подкара колата си и се вля в движението по главната улица.

Ник го последва и остана зад раздрънкания кадилак през целия път към Марин. Когато двучленният им конвой наближи Сан Рафаел, Гюс Моран зави и пое по разклонението за Голдън Гейт Бридж и Сан Франциско, нареди се заедно с останалите коли на опашката за моста. Ник понечи да го последва, когато погледът му се спря на една зелена табела: Ричмънд, Олбани, Бъркли.

Той импулсивно зави надясно към Бъркли и кампуса на най-реномирания университет в Калифорния, който бе посещавала Катерин Трамел. Възможно беше, но само възможно да се открие нещо от академичното й минало. Нищо чудно да има и информация за Лиза Оберман, студентката, която някога така измъчила Катерин.

Пътят от Сан Рафаел към Бъркли не е лишен от природни забележителности. От моста Ричмънд — Сан Рафаел се открива величествена гледка към залива Сан Пабло вляво и безбрежната синева на залива Сан Франциско вдясно. Ако от моста се погледне към Сан Рафаел, се вижда великолепната местност по течението на канала с къщите на милионерите, но и, съвсем не на място, непристъпните стени на затвора Сан Куентин, отделен от скъпите домове, магазини и кейове със санитарния кордон на междущатско шосе номер 580. Ник отдавна беше престанал да брои колко хора е пратил в затвора Сан Куентин, но си спомни, че женското крило дълги години е подслонявало Хейзъл Добкинс.

Забележителностите свършиха с вълнолома Шеврон. После Ник прекоси градовете-спални Ричмънд и Олбани, остави зад себе си Колодрума и Голдън Гейт Фийлдс и пое по Юнивърсити Авеню, разклонението, което води към университетския град.

В някои части на града Бъркли времето сякаш беше спряло към края на шестдесетте години. По улиците се влачеха хипита, облечени в гащеризони и батикови тениски, стените бяха покрити с останки от плакати и манифести, които настояваха за безплатно здравеопазване, грижа за бездомните и критикуваха американската външна политика в Централна Америка, в Африка и Близкия изток. Бъркли беше решен да остане самотен пост на радикализма в САЩ, макар че всичко това изглеждаше твърде архаично. Повечето хипита явно бяха прехвърлили петдесетте и Ник ясно си представи как тези посивели ветерани на контракултурата се събират, за да изпушат една цигара марихуана и да си спомнят славните времена от Пипълс Парк, Похода към Вашингтон и Деня на гнева, също като ветерани от войната.

Той паркира в Банкрофт и се отправи към кампуса. Тук нещата бяха по-различни. Повечето студенти бяха заети главно със следването си. Озовали се благополучно в този голям университет, те старателно се трудеха за добри оценки и още отсега си правеха сметки за високоплатени длъжности. Модата на работните комбинезони и батиковите блузки тук вече беше отминала, студентите се обличаха чисто и спретнато.

Спроул Пласа предлагаше обичайната колекция от ексцентрици и скитници, но и те всъщност бяха вече твърде стари, за да минат за колежани. Истинските студенти поглеждаха заинтригувано плакатите с Исус и момчето, което с пълно гърло пееше песни на Франк Синатра, и отминаваха забързани за семинара си по икономика.

В кампуса беше приятно и спокойно. Високи евкалипти засенчваха дългите алеи, Ник повървя с удоволствие по тях, оглеждайки благосклонно хубавите студентки. Попита една от тях за пътя и получи желаната информация плюс очарователна усмивка в добавка. Ако имаше време и настроение, той би поканил момичето на чаша кафе, но сега го чакаше работа.

Дуайнъл Хол, както узна, беше главната административна сграда с регистъра на всички студенти. Той показа полицейската си карта и служителката — млада жена на около двадесет години, работеща студентка по всяка вероятност — включи един компютър.

— Нуждая се от информация за една бивша студентка — обясни Ник. — Лиза Оберман.

— Имате ли годината? Документите са подредени, по години.

— Мисля, че е било някъде около 82-ра или 83-а година.

— Мислите? — натърти жената. Ник забеляза огромен учебник по биология, разгърнат до компютъра. Тя явно се дразнеше от това ченге, което й пречеше да учи. Все пак пръстите й затанцуваха по клавиатурата.

— Има няколко Оберман — обади се тя след малко. — Андреа К., Ендрю У… — очите й се плъзнаха по колоната от имена на екрана — Доналд М., Марк У… Съжалявам, няма Лиза Оберман. Сигурен ли сте за годината?

— Катерин Трамел каза, че е завършила през 83-а година и че тази Лиза Оберман е била тук по същото време.

— Как беше другото име?

— Трамел — отвърна Ник. — Катерин Трамел.

Тя вкара данните в компютъра и кимна, когато името на Катерин се появи на екрана.

— Имаме Трамел. Но не и Лиза Оберман.

Ник се обърка. Би могъл да се закълне, че Катерин не го лъжеше. Отвращението й при спомена за тази вманиачена Лиза Оберман беше твърде силно, твърде истинско, за да е симулирано. Защо да лъже за такова нещо? Както много други неща при Катерин Трамел и това нямаше никакъв смисъл.

— Трябва да има Лиза Оберман — настоя той. — Може ли да има някаква грешка?

Младата жена го погледна хладно.

— Само ако вие я правите.

— Благодаря — каза той. — Много благодаря.

— Няма защо — отвърна тя и отново се върна към учебника си.

Ник пое право към къщата на Катерин на Дивисадеро и я завари да излиза със слабата, изпита Хейзъл Добкинс. Той насочи колата си към бордюра и спря пред входа.

Катерин не изглеждаше изненадана.

— Хейзъл. Това е Ник. Разказах ти всичко за него, помниш ли?

Хейзъл кимна и се усмихна объркващо.

— А, вие сте Стрелеца, нали? Как сте?

Ник остана с впечатление, че възрастната дама го приема като свой човек, сякаш са свързани с невидима връзка: връзката между онези, които са отнели човешки живот. Оставаше само да го поздрави със заговорническо ръкостискане.

— Благодаря, добре. — Той се обърна към Катерин: — Трябва да говоря с теб за минута.

Катерин посочи на Хейзъл лотуса, паркиран пред къщата.

— Миличка, защо не се разположиш в колата? Ей сега ще дойда.

— Окей. Довиждане, Стрелецо — рече Хейзъл любезно.

Ник изчака да се отдалечи достатъчно и се обърна към Катерин, клатейки глава.

— Ти наистина си падаш по убийци, а? Знаеш ли, че Рокси…

Катерин го прекъсна.

— Естествено, че знаех.

— И това не ти пречеше? Или може би я правеше още по-екзотична в очите ти. По-желана?

— Знаеш много добре, че пиша за необикновени хора.

— Едно е да пишеш — каза той, — но да ги каниш в леглото си е съвсем друго нещо.

— Понякога моето проучване ме сближава с тези необикновени хора. Случва се, нали знаеш.

— Случва се, по дяволите.

— Случи се и с теб.

— Не е същото.

— О, хайде сега… Ти беше очарован от, мен. Аз съм очарована от убийците. Да убиваш не е като да пушиш. С това не може да се престане.

— Какво по дяволите искаш да кажеш?

Тя го целуна по бузата — топла, направо съпружеска целувка.

— Трябва да вървя. Обещах на Хейзъл да я върна у дома преди шест. Тя страшно обича криминалната хроника.

— А, така ли? Може би се надява да види някой познат…

— Не мога да говоря сега с теб — каза Катерин и тръгна към колата.

— В Бъркли не е имало Лиза Оберман по твое време — подхвърли той зад гърба й.

Тя се закова на място.

— Какво си правил? Шпионираш ли ме? Защо?

— Проучване — отвърна Ник.

Катерин се вмъкна зад волана на лотуса и запали. Стъклото се спусна беззвучно.

— Нямаше Оберман, така ли?

— Точно така.

— Е, тогава защо не опиташ с Лиза Хоберман.

Тя включи на скорост, форсира мотора няколко пъти и се засили надолу по улицата.

Телефона вдигна същата жена. Тя го позна, той нея също, но и двамата се направиха, че се чуват за пръв път. Обаче нейният глас бе изпълнен с триумф — той беше допуснал грешка, точно както тя предположи. Оберман, Хоберман — грешка, каквато често се случва, и все лак тя чувстваше възвишено удовлетворение.

— Да, има Хоберман, Лиза, от септември 1979 до май 1983 година.

— Добре… — Ник запуши едното си ухо заради шума на улицата. — Дайте ми всичко, което имате.

— Искате ли оценките?

— Всичко друго, само не тях.

— Мога да ви кажа къде е живяла, кои курсове е посещавала… друго като че ли няма…

Ник действително не изпитваше любопитство към бележките на Лиза Хоберман, не му трябваше и адресът й отпреди десет години. Имаше нещо обаче, което би могло да му свърши работа, един деветцифрен ключ за живота на всеки американец.

— Имате ли номера на социалната й осигуровка? — попита той.

— Да — студентката му продиктува номера и той го записа в бележника, който държеше в задния джоб на панталона си.

— Много съм ви задължен — каза той накрая.

Окачи слушалката, излезе от телефонната кабина и спря за момент, обмисляйки следващата си стъпка. Искаше да научи повече за Лиза Хоберман и знаеше къде може да получи тази информация. Проблемът се състоеше в това, че нямаше достъп до компютрите в полицейското управление. Сигурен беше, че компютърният му кодов номер вече е невалиден, а и да не беше, той не можеше да рискува да остави името си. Всеки, който се включваше в системата, биваше регистриран. Трябваше му съучастник, който може да си държи езика зад зъбите.

Най-близкият до ума кандидат беше Гюс Моран, но въпреки всички ругатни, които Ник изрече в телефона, никой отсреща не вдигна слушалката. Той напусна телефонното си убежище и провери във „Фургона“ и „Макс“, обаче и на двете места не откри Гюс.

Това означаваше, че трябва да опита резервния вариант. Андрюс му беше помагал вече, може би щеше да го стори още веднъж. Това едва ли щеше да го очарова, но Ник реши, че случаят си заслужава да опита.

Андрюс беше в „Тен-Фор“ в компанията на две ченгета, които Ник не знаеше по име. Те не бяха от отдел „Убийства“ за щастие и едва ли щяха да се почудят на внезапния му интерес към Андрюс. Обаче Ник можеше да се обзаложи, че са в течение на собствените му проблеми.

Той успя да отведе Андрюс достатъчно далеч от пиещите му приятели.

Сам, ще ми направиш ли услуга…

В помещението на отдел „Убийства“ нямаше жива душа, което бе добре дошло и за двамата. Затаил дъх, Андрюс се промъкна като взломаджия през големия, тънещ в безпорядък офис и запали само една лампа.

— Трябва да съм откачил напълно — замърмори той. — Това може да ми струва един ритник в задника… Да ти давам информация… точно на теб, дето дори не трябва да припарваш тук. В тази проклета сграда…

— Никога няма да забравя това, Сам, наистина. Никога не забравям услугите.

— Единствената услуга, която ще можеш да ми направиш, Ник, е да ми потърсиш място в най-близката скапана автомивка, в която ще отидеш да работиш. Тъкмо ще сме пак заедно, след като ни изритат оттук.

— Ей, защо се впрягаш. Трябва да е хубава работа. Чист въздух… срещаш интересни хора.

— Моля те — изхленчи Андрюс, — поне си затвори устата. — Той седна зад компютъра и подаде кода си.

— Добре — прошепна Ник, втренчен в екрана — потърси шофьорската книжка на Лиза Хоберман — и той издиктува по памет номера на социалната й осигуровка.

Андрюс въведе информацията и големият изкуствен мозък се зае със задачата си. След малко на екрана се появиха думите: Подновена 1987 г. — Елизабет Гарнър, Куинстън Драйв, 147, Салинас, Калифорния.

Ник едва не извика, когато видя името. Отвращение и ужас се надигнаха в него, но той ги потисна и поне външно остана спокоен.

— Дай книжката й, Сам, ако обичаш!

Андрюс натисна съответните клавиши и на екрана се появи компютърното копие на шофьорската книжка. От снимката гледаше строго психоекспертката, чийто живот беше така тясно свързан с Ник.

— Ей! — ахна Андрюс. — Това да не е доктор Гарнър?

— Да. Върни на 1980-а, моля те.

Десет години по-старата снимка беше много различна, естествено. Бет изглеждаше по-млада и не толкова изискана — по това време е била все пак студентка. Но не тази беше най-очебийната разлика. Сегашната Бет Гарнър имаше тъмнокафява коса с блестящ кестенов цвят. Бет Гарнър отпреди десет години имаше руса коса на едри златни вълни и дори на неясното копие се виждаше, че цветът е досущ като на Катерин Трамел.