Първичен инстинкт

Глава трета

Ник положи всички усилия да бъде точен за часа си при психиатъра. Гюс пришпори цивилното полицейско возило с пълна газ по шосе номер 101, профуча като подивял по Голдън Гейт Бридж, проклинайки шофьорите, задръстили моста при Марни, и стеснението на пътя при Пресидио. Обаче разстоянието от Стинсън Бийч до полицейското управление не е малко и часовникът показваше три и петнадесет, когато Ник блъсна вратата на Бет Гарнър, щатен психиатър на департамента.

— Съжалявам, Бет! — каза той, нахлувайки в кабинета й. — Задържаха ме. Наложи се да ходим чак до Стинсън.

Кърън изглежда се притесняваше от закъснението си много повече от самата лекарка. Бет Гарнър беше привлекателна млада жена на около трийсет години и едва от две години в професията. Ник Кърън бе неин стар приятел — пациент и за кратко време любовник. Да поддържа връзка с полицейски детектив, при това картотекиран в собствения й кабинет, противоречеше на правилата на департамента и на професионалната етика, но Кърън имаше почти магнетично излъчване, ореола на истински полицай, онзи особен чар, който бе привлякъл Бет в полицията.

Тя му се зарадва от сърце.

— Как си, Ник?

Кърън познаваше достатъчно психиатрите, за да заподозре, че подобен въпрос не е подхвърлен между другото.

— Това е клопка, Бет. Съвсем добре съм.

— Добре?

— Хайде, Бет, знаеш, че съм добре. Докога, по дяволите, ще ме подлагаш на тези мъчения?

— Това решава Вътрешният отдел — отвърна тя спокойно.

Беше свикнала с възраженията на Кърън. Те почти не се различаваха от реакцията на другите ченгета под нейно наблюдение. Някъде, в душата на всеки полицай е затаено недоверие към психиатрията. Някак унизително им се вижда да говорят с тези „чистачи на души“. Направо кастриращо. Всеки ден градските ченгета ловят откачени по улиците и ги водят в Главното, откъдето ги прехвърлят в щатската болница в Напа, за да бъдат подложени на психиатрично освидетелстване — тогава по какво се различава ченгето в психиатричния кабинет от един прибран на Маркет Стрийт луд, който опява, че е Исус Христос?

— Всичко това са идиотщини — мърмореше Кърън — Аз го знам. Ти го знаеш. Вие направо ме малтретирате.

Бет Гарнър се усмихна с разбиране. Както всеки полицай, Ник гледаше да се окопае зад някой юридически термин, за да се дистанцира от онова, което не обича и от което дори се бои.

— Защо просто не седнеш? Нека поговорим. От това не боли.

Кърън седна, скръсти ръце, но не се предаде:

— Абсолютни идиотщини!

— Да… възможно е, но колкото по-бързо го отметнем, толкова по-скоро ще се отървеш от всичко това. Знаеш много добре, че не аз командвам тук.

— Този, който командва, също е идиот — продължи Кърън.

— Не непременно.

— Това пък какво значи.

— Все едно дали го съзнаваш, или не, но ти си преживял някаква травма след… след оня инцидент.

— Велики боже! Оня инцидент! Защо просто не кажеш както си е? Убийството! Смъртта! Горките туристи, които случайно попаднаха под обстрела на един автоматичен 9-милиметров пистолет, който случайно се намираше в ръката на един детектив от полицейското управление в Сан Франциско. И ти ми говориш за някаква травма? Остави моята травма на мира, какво ще кажеш за травмата да те пречука ченге? Ето това аз наричам травма.

— Чувстваш ли се виновен?

— По дяволите, Бет, кой не би се чувствал?

— Това е много здрава реакция.

— О, не…

Бет Гарнър отбеляза нещо в досието на Ник, отворено на писалището пред нея. Пишеше с красиви малки букви.

— А иначе как вървят нещата, Ник? Как живееш? Имаш ли смущения в съня, или нещо такова?

— Всичко е наред. Нали ти казах… толкова добре, колкото…

— Колкото?

— Колкото може да бъде, когато имаш професия като моята и шефовете непрекъснато те преследват, сякаш си напълно побъркан.

— Знаеш, че не те мисля за такъв. Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти — каза Кърън спокойно. И беше истина. Не заради бялата престилка и дипломата, а понеже за него тя беше преди всичко приятелка.

— Какво става с личния ти живот, Ник? Има ли нещо, което да споделиш? Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— Личния ми живот ли… А, искаш да кажеш сексуалния ми живот! Сексуалният ми живот си го бива… — тук Ник направи пауза и се усмихна. Наистина нямаше причини да я лъже. — Сексуалният ми живот е пълна мизерия, откак престанах да се виждам с теб — освен по служба. — Той вдигна ръката си с длан към нея. — Виждаш ли, вече имам мазоли.

— Държиш се като дете, Ник.

— Е, може би наистина. Извинявай, Бет.

— А пиенето? Престана ли с алкохола?

— От три месеца — заяви той. За човек с тежка пристрастеност към „Джак Даниелс“ действително беше постижение да остане сух три месеца.

— Наркотици?

— Не.

— Кокаин?

— Никакъв кокаин! — заяви той решително. — Бет, аз се претрепвам от работа. Нямам време за такива неща. Дори не пуша вече.

Тя се усмихна. Когато един не човек, а котел под налягаме с професия като котел под налягане не пуши, това вече означава изключителен самоконтрол.

— И как е?

— Гадост — отвърна кратко Ник. Беше тук цели петнадесет минути и ставаше все по-раздразнителен. Искаше да се махне, обратно на улицата, да открие кой е накълцал Джони Боз. Работата го стимулираше като наркотик.

— Е, Бет, би ли информирала Вътрешния отдел, че съм редовен, ни повече, ни по-малко от всяко шибано стандартно ченге… И би ли ме пуснала да си вървя.

Бет Гарнър не бързаше да отговори. Да прекрати сеансите с него означаваше да не го вижда вече, но професионално погледнато, тя не можеше да настоява за тяхното продължаване. Ник изглеждаше като всеки нормален полицейски детектив, ако наистина има такова нещо „нормален“ детектив от отдел „Убийства“.

— Ще направя доклада си за Вътрешния отдел.

— И какво?

— Ще ги информирам, че си едно напълно нормално шибано стандартно ченге. Как ти звучи?

Кърън се усмихна широко.

— Благодаря ти, Бет.

И тръгна да си върни.

— Ти още ми липсваш, Ник — рече Бет Гарнър. Каза го тихо, достатъчно тихо и той можа да се престори, че не е чул.

Бюрократичните несгоди на Ник не бяха свършили за този ден. След като остави Бет Гарнър, той слезе четири етажа по-долу, от тишината на администрацията в проглушителния хаос на детективските бюра. Завари обичайното кротко безумие от звънящи телефони, тракащи машини и заядливи детективи, които тормозеха заподозрените и самите себе си. Контролът върху убийствата в такъв щур град като Сан Франциско не е подходящо занимание за любителите на тихите работни кътчета. Всъщност Кърън обичаше едва овладяната анархия в бюрото и приемаше шумната бъркотия за своя естествена среда. Днес обаче тя го подразни, понеже отразяваше безпокойството, което изпитваше той самият: убийството на Джони Боз, очевидните симпатии на Бет Гарнър, тънката усмивка и знаещите очи на Катерин Трамел.

Гюс Моран го посрещна с друга неприятна новина. Възрастният детектив се надигна при появата му.

— Талкът е при Уокър.

— Страхотно.

— Продължава да наблюдава, ако питаш мен. Не е наблюдавал достатъчно тази сутрин.

— Нали ти сам каза, че е шибан наблюдател.

— Как беше при добрата госпожа доктор?

— Още й липсвам…

Гюс отвори вратата към офиса на Уокър.

— Ей, това момиче много се връзва!

Навалицата в бюрото на шефа на отдел „Убийства“ почти не се различаваше от стълпотворението на ченгета в спалните покои на Джони Боз. Хариган и Ендрюс бяха прекарали деня в събиране на данни за частния живот на Боз, за сделките, приятелите, враговете му. Имаха и резултатите от огледа на местопроизшествието и очакваха сега Моран и Кърън, за да блеснат с всичките си знания. Уокър изглеждаше твърде напрегнат и изнервен, но понеже сам бе настоял Ник да спази часа си при Бет Гарнър, нямаше никакви основания да се оплаква от закъснението му. Талкът не бе загубил нищо от високомерното си спокойствие.

Ник и Гюс още не бяха затворили вратата, когато Уокър се надигна от стола си:

— Хайде тогава!

В същия миг, като че му бяха натиснали някакво копче, Хариган зачете от бележника си:

— Шестнадесет прободни рани по гърдите и шията. Никакви отпечатъци, няма насилствено влизане, нищо не липсва.

— С други думи — рече Моран, сядайки, — никакво нищо.

— Остави човека да довърши — сряза го Кърън. Той наля две чаши кафе от каната до прозореца, сипа сметана и захар в едната, както обичаше Гюс.

— Благодаря ти, Ник! — каза саркастично Хариган. — Наистина съм ти признателен! — Той не беше работил цял ден по случая, за да се остави да го подиграват тези двамата.

— На вашите услуги, офицер! — отвърна. Ник. Сложи едната чаша пред Гюс и отпи от своята.

— По шилото за лед нямаше отпечатъци — взе думата Ендрюс, идвайки на помощ на колегата си, — изобщо АГ…

— А-Ге ли? — попита Талкът.

— Абсолютна гадост… — преведе Гюс. И додаде сякаш на себе си — … Капитане.

— Това шило за лед може да се купи поне в хиляда магазина — във всеки търговски център, във всяка железария, във всеки крайпътен магазин, дори в „Андронико“. И петстотин полицаи да пратиш, пак няма да има полза.

— А шалът? — попита Кърън.

— Скъп. От „Хермес“. Шестстотин долара — Хариган поклати удивено глава. — Шестстотин долара за един шал. Кой има толкова мангизи!

— Богатите хора — обясни, му Гюс.

— Да де, знам, обаче шестстотин долара… за един шал!

— Хариган! — върна го Уокър на темата.

— Питах при „Хермес“. Имат филиал на Юнион Скуеър. Продават около осем шала от този вид на седмица само в града. Имат няколко магазина в Марин и още един филиал в Сан Рафаел. И там около осем-десет шала седмично. Около Коледа повече, така ми казаха. Според тях продават около двайсет хиляди годишно по света. Това прави дванайсет милиона долара годишно за шаловете! Боже мили!

— Бихме могли да се концентрираме върху продажбите в областта на залива — каза Уокър. — Не е съвсем безнадеждно. Ако обаче го е купила в Хонконг или Париж, нямаме никакъв шанс да открием следа.

— Тя ли? — обади се Моран. — Откъде знаете, че е била „тя“?

— Някакви доказателства, че е правил секс с мъж? — Уокър отправи въпроса си към Ендрюс и Хариган.

Двамата детективи поклатиха глави.

— Не.

— Трябва да е била някоя „тя“, Гюс.

— Да — присъедини се Ендрюс. — Нищо в историята на Боз не говори, че се е интересувал от мъже.

— Няма мъже за Боз! — обяви Гюс.

— Кажете ни за него — намеси се Кърън.

— Прахът наистина беше кокаин, Ник…

Кърън и Талкът кръстосаха погледи като мечове.

— … висококачествен, добра стока. Пробата беше няколко класи над всичко, което напоследък е сменило собственика си в този град. Повечето кокаин, който се появява тук, не е точно върхът. А това тук е висококачествен материал от великата епоха на Рейгън…

— Някои хора са толкова изостанали — поклати глава Гюс Моран, — толкова демоде!

Всички ченгета, включително и Уокър, но без Талкът, се засмяха. Последната модна акция на Гюс беше се състояла през 1974 г. Тогава той се сдоби със спортен костюм, който обличаше и досега от време на време за всеобща покруса.

— Да — продължи Ендрюс. — Инхалирал го е, има следи по устните и по пениса му…

— Инхалирал е с пениса си? — почуди се Моран.

Ендрюс се усмихна.

— Хайде, Гюс, остави ме да говоря. Боз оставя около пет милиона долара, няма наследници, не е осъждан, има само едно оплакване срещу него и групата му, разрушаване на хотелска стая през 1969 г. Платил глобата и щетите и това било всичко.

— Знаем, че си е падал по кокаина — продължи Хариган, — падал си е по мацки, по рокендрол…

Ник Кърън отпи от кафето си.

— Падал си е по кмета, нали така?

Талкът му хвърли един от своите погледи от закалена стомана.

— Дотук добре — обади се Уокър. — Кажи сега за мацките.

— Имало е няколко, все групарки от клуба му. Приятелката му, постоянната му партньорка, момичето му, главната му жена е била онази Катерин Трамел.

Талкът се раздвижи обезпокоен.

— Тя играе ли тук някаква роля? Заподозряна ли е?

— Ник? — обърна се Уокър.

Кърън вдигна рамене и отпи от кафето си.

— Гюс?

— По въпроса за възможната вина на мис Трамел ще се присъединя към колегата си.

— Е — рече Уокър, — тогава нека аз кажа мнението си. Тя е заподозряна.

Всички го погледнаха изненадано, а Талкът подскочи като опарен.

— На какво основание?

Уокър извади личния си бележник.

— Катерин Трамел. Трийсет години. Няма криминално досие, неосъждана. Завършила с докторат Бъркли през 1983 г. Две специалности: литература и психология.

Дъщеря на Марвин и Елейн Трамел.

— Това го има и в „Кой кой е“ — каза Талкът.

— А защо пък да я има в „Кой кой е“? — попита хрисимо Кърън. — Тя е най-обикновен книжен червей! Завършила Бъркли, моля ви се, съвсем порядъчен университет. Не като онези баровци долу в Пало Алто.

Талкът неволно скри пръстена с емблемата на Станфорд на дясната си ръка.

— Не бих казал, че е жена от народа, Ник — каза Уокър.

— Знам, нали я видях.

— Случайно не спомена ли, че е сираче.

— Ах, колко тъжно — събра ръце Гюс. — Потресен съм. Наистина ли?

Уокър отново се наведе над бележника си.

— Катерин Трамел. Единствено дете на споменатите Марвин и Елейн Трамел, загинали през 1979 г. при злополука с моторница. Малката Катерин, тогава на осемнадесет, била единствената наследница. На сто и десет милиона долара.

— А така! — каза Хариган.

За момент цифрата увисна във въздуха.

Ник разтърси глава, сякаш искаше да я пропъди.

— Ти майтапиш ли се? Колко казваш струва?

— Сто и десет милиона — повтори Уокър.

— В случай, че някой иска да си ги представи — обади се Гюс, — това е едно единайсет със седем нули отзад.

— Не мога да разбера — намеси се строго Талкът, — как така личното имущество на мис Трамел я прави заподозряна в убийството.

— Ей сега ще стане ясно… Неомъжена…

— И аз съм свободен — обади се пак Гюс. — Знаете ли, имаше нещо в това момиче, което ме кара да си мисля, че бих могъл да се грижа за нея. Наистина!

— … но е била сгодена веднъж, за някой си Мануел Васкес…

— Градинарят й? — опита се да отгатне Хариган.

— Мануел Васкес ли? — намеси се Ник. — Чакайте, да не би да говорим за Мани Васкес?

— Точно за него — потвърди Уокър.

— Ти да не се бъзикаш с нас? — попита Андрюс недоверчиво.

— Не може да бъде! — заяви спокойно Хариган.

— Кой? Кой е този? — завъртя се на стола си Талкът.

— Не може да бъде! — поклати глава Моран.

— Те дори са искали разрешение за брак в хубавия щат Ню Джърси.

— Кой казвате? — Талкът се наведе напред, сякаш е пропуснал поантата на някакъв вид, докато всички други се превиват от смях.

Хариган го изведе от неведение.

— Мани Васкес, капитане, сещате ли се? Боксьорът Средна категория. Беше сладур, много подвижен, страхотен прав…

— Слаба работа — каза Ник.

— Не знам… — огледа се Талкът объркан.

— Трябва да знаете, капитане. Мани Васкес бе убит при една схватка на ринга.

— Атлантик Сити, Ню Джърси — помогна му Уокър, — септември 1984.

— Тази си я бива — рече Ник. — Има сто милиона. Чука се с боксьори и рокзвезди. На всичкото отгоре има диплома по бърникане в хорските глави.

— Но това не значи, че е убила Джони Боз — протестира Талкът. — Тук нищо не подсказва, че е имала причина да желае смъртта му. Личният живот на хората си е тяхна работа.

— Особено в Сан Франциско — оповести особеното си мнение Гюс Моран.

— Не съм свършил — обади се Уокър.

— Остави ме да отгатна — спря го Ник. Била е циркова артистка? Не? Тогава сигурно е била мъж? Така става ли? Направила си е операция за смяна на пола, нали?

— Забрави дипломата й по литература, Ник. Тя е писателка…

— Колко скучно — каза Моран.

— Не, не съвсем. Миналата година е публикувала роман, под псевдоним. Да ви кажа ли за какво?

— Чакай — намеси се пак Ник. — Мисля, че този път ще позная.

— Съмнявам се — подсмихна се Уокър.

— Значи е публикувала роман — каза Талкът — Но това не е престъпление.

— Аз и не твърдя такова нещо, обаче съдържанието е малко необичайно — тук Уокър направи драматична пауза. — Става дума за бивш рокпевец, който бива убит от приятелката си…

Изведнъж всички млъкнаха.

Същата нощ, сам в леглото, Ник си четеше домашното — „Любовта ранява“ от Катерин Улф. Той вече беше погледнал задната корица. Имаше снимка на авторката и само два реда за нея: Катерин Улф живее в Северна Калифорния, където работи над третия си роман. Беше вече след полунощ, когато внезапно Ник захвърли книгата, грабна телефона и набра бързо номера на Гюс.

Преди Гюс да успее да се възмути заради късния час, Ник каза с гробовен глас:

— Страница 67, Гюс! Знаеш ли как го е довършила? С шило за лед, в леглото, ръцете му били завързани с бял копринен шал!

Отвърна му изумено мълчание.