Първото семейство

Глава 10

След посещението на Овалния кабинет Стив се върна в Белия дом, за да бъде формално зачислен в редиците на АМЕКСИКО. Скромната церемония, проведена от Карлстром, изискваше Стив да положи нова клетва за вярност лично към Генералния президент, следвана от тържествено обещание да спазва абсолютна тайна за съществуването на АМЕКСИКО и членството си в нея. След като Стив се закле, двамата с президента се изправиха един пред друг, поставиха дясната си ръка на сърцето и я покриха с лявата.

Когато свършиха с формалностите, Джеферсън, който през цялото време беше останал с каменно лице, се усмихна бащински на Стив, стисна му топло ръка, пожела му всичко хубаво и го отпрати с потупване по гърба. Карлстром също приветства със сухия си, леко подигравателен глас присъединяването му към частта и му обясни, че този акт автоматично го издига до JX–1 — първото стъпало по ръководната йерархия. Той трябваше незабавно да започне обучението си; първата му задача вече беше запланувана. Стив отново обеща да направи всичко възможно, отдаде чест и излезе.

Един младши лейтенант в куртка с твърда яка от почетната гвардия на президента го посрещна в приличащата на крепост приемна зала и го придружи по дългия мраморен коридор до частния асансьор на Карлстром. Маги Прует, дружелюбната JX–2, чиято поява беше обявила реабилитирането му, чакаше в кабинета да го отведе на следващия етап от неговото пътешествие. Все още замаян от новината за неочакваното повишение, Стив вървеше с нея и бърбореше възбудено. Точно когато научи, че тя е от Арканзас, Прует спря и посочи една въртяща се преграда.

— Аз мога да отивам само дотам. Ето… това ще ти трябва. — И му подаде една синя калъфка с идентификационна карта.

Стив взе сензорната карта, маркирана със сребърно «Х», което означаваше неговия ранг, и прочете собственото си име и номер. Беше отново на служба. Той я опипа нежно, чудейки се колко високо го е издигнала тя, до какви нови нива на информация и услуги ще има достъп сега.

— Много благодаря.

— Просто си върша работата — каза Прует, обърна се и се отдалечи.

Стив мина през въртящата се преграда. Тесният коридор водеше към перон на линията на совалката, където чакаше композиция от два вагона. Когато Стив стъпи на перона, на осветения панел над отвора за карта, контролиращ вратите на совалката, светна инструкция: «Пъхни карта». Стив пъхна картата си, качи се на задния вагон, взе си картата от отвора от вътрешната страна на вратата и седна. Беше единственият пътник. Совалката потегли.

Когато спря, един мек приятен глас от информационната система го покани да слезе. Стив стъпи на празния перон и видя мигащата червена светлина на един телевизионен екран. Погледна го и автоматично застана мирно, забравил, че сега има същия ранг като лицето, което гледаше.

Приятният глас отново се обърна към него.

— Добро утро, Стивън. Моля, застани свободно и слушай внимателно.

Стив вдигна глава към лицето, оградено от къса, добре сресана коса. Беше абсолютно симетрично, с твърда брадичка и челюст, с високи скули, силен врат и широки рамене — имаше всички желани елементи на идеален трекер, но сините очи бяха със странен блясък, който породи у Стив смътно безпокойство.

— От името на групата по посрещане бих желала да те приветствам с добре дошъл в редиците на АМЕКСИКО. Аз съм Лиза. Това е тренировъчният център Рио Лобо, който ще бъде твоя база през следващите четири седмици. Няма официална процедура по въвеждане, твоето присъствие тук се регистрира автоматично. Получаването на необходимото облекло и снаряжение ще стане следобед. Първият период на инструктаж ще започне в 08:00 утре. Натоварена съм да ти обясня, че целият инструктаж в този център се извършва поединично. По време на тази фаза не се разрешават контакти с други обучавани. Всеки опит да се наруши това разпореждане по време на престоя ти тук ще доведе до незабавното ти изгонване от курса и наказателна санкция, предвидена за нарушение на Първи кодекс.

С други думи смърт…

— Трябва да подчертая, че това ограничение не е наказание, а неразделна част от изискването за максимална сигурност на АМЕКСИКО, която ти си се заклел да спазваш. Контакти с други членове на разузнавателната команда стават само с разрешение на оперативния директор. Квартирата ти е обзаведена с всичко, което ти е нужно, включително диалогов телевизионен канал, от който можеш да искаш помощ. Аз съм натоварена да се грижа за теб по време на престоя ти тук и мога да бъда намерена по всяко време от денонощието, за да отговоря на твоите въпроси или проблеми. Следвай жълтите стрелки. Те ще те отведат до твоята квартира, където ще получиш по-нататъшни инструкции. Приятен ден.

Лицето на Лиза изчезна от екрана и се смени с инструкцията: «Следвай жълтите стрелки». Думите бяха в жълто, подчертани с мигаща стрела в същия цвят. Онзи, който ръководеше Рио Лобо, очевидно искаше да няма никакви недоразумения.

Електрическият мотор на совалката оживя. Стив се обърна и видя двата празни вагона да се плъзгат назад в тунела, който водеше към Белия дом. Той напусна перона, обърна се надясно, както му беше казано, и тръгна уверено по един дълъг коридор, осеян от двете страни със здрави врати. В дъното продължи по други стрелки и накрая стигна до определената му жилищна част. Влезе в малък коридор, след това, действайки импулсивно, се опита отново да отвори вратата. Не можа. На индикаторния панел се появи надпис «Забранено» и се чу гневно бръмчене. Лиза не се шегуваше.

Стив огледа новата си квартира и установи, че е просторна, но строго функционална. Имаше отделни помещения за спалня и работа, самостоятелна баня, малка стая за физически упражнения със съоръжения за тренировки и навсякъде видеоекрани. На една лавица бяха скътани защитните дрехи, с които беше избягал от М’Колите. Беше забравил колко износени и избелели бяха. Едно съобщение на видеоекрана му каза да ги облече и да сложи синята си планеристка униформа в коша за пране.

Научен от опита с вратата, Стив покорно свали новата си униформа и навлече старите бойни дрехи. Дистанционният контрол и заплахата от единичен арест му се сториха малко странни, но това не беше нищо в сравнение с онова, което последва през следващите четири седмици. Тренировъчната програма и условията в Рио Лобо бяха едновременно и странни, и съвсем неочаквани — едно необикновено и болезнено изживяване.

Цял месец на Стив не му беше позволено да сваля дрехите си без разрешение — дори когато спеше — и не му разрешиха да вземе душ. Нито пък можеше да го направи. Водата в душа изобщо не течеше. От кранчето на мивката в банята капеше ограничено количество студена вода, но никъде нямаше течен сапун, мивката нямаше запушалка и скоро той откри, че водата в казанчето на клозета работи само един път дневно. И най-лошо от всичко — нямаше тоалетна хартия. Трябваше да си бърше задника с шепа червени листа от една кофа. Нито едно от тях не беше достатъчно голямо за желаната цел, а дискомфортът беше утежнен от откритието, че листата се доставят един път седмично. Леглото беше със стандартен памучен дюшек, но вместо обичайното одеяло имаше само две миризливи животински кожи. Това също беше изненада. Когато пристигна първата чиния с топла ароматна яхния, Стив разбра какво става. Беше подложен на режим на привикване. Щяха да го пратят отново на повърхността.

Искаше се не само да е мръсен и потен; тялото му трябваше да хване тен и да бъде обветрено до степен кожата му да се обели; след това стана груба и с пришки, устните му се напукаха. С двестагодишен опит в тази работа в МХ бяха довели процеса до истинско изкуство.

Беше трудно да се съсредоточи върху нещо друго, освен да остане жив, когато върху него се изливаха струи солена вода във въздушна камера, но по времето, когато лежеше на леглото под ултравиолетови лампи, от него се искаше да продължи с видеоуроци и да запомни различни местоположения така добре, че когато го изпитват, да може моментално да ги разпознае и да опише пътя от една точка до друга.

Освен Лиза на екрана Стив не видя никой друг. Инструкторите, които срещаше по време на обучението на живо или на телевизионния екран, бяха с плътни шлемове с непрозрачни забрала и в тези случаи от него се искаше да прави същото. И към него се обръщаха не по име, а с «Нула-две» — номерът, пришит на гърдите и на гърба на памучната му жилетка без ръкави, която му беше наредено да носи над работните дрехи.

Трите години специална подготовка във Въздушната академия в Ню Мексико му бяха дали много от уменията, изисквани от един член на разузнавателната команда, и след един месец от двадесет и четири часови дни и седемдневни седмици анонимните му инструктори прецениха, че е готов за «внедряване» — термин на АМЕКСИКО, означаващ прехвърляне на повърхността на земята за изпълнение на специална задача. Нямаше никакъв парад или представяне, никакво честване и потупване по гърба; една сутрин към края на неговия престой просто беше информиран от Лиза, че периодът на инструктаж е изтекъл и че той е получил кодово име ХАНГ-ФАЙЪР.

Стив, който никога не беше чувал тази дума, не знаеше, че това е термин, използван преди Холокоста за обозначаване на артилерийски снаряд, чийто експлозив не е избухнал. Процедурата за работа с ханг-файър се състоеше в отваряне на задната част на оръдието и изчакване няколко минути преди да се направи опит за махане на дефектния заряд. Артилеристите традиционно я считаха за рискована, защото винаги имаше опасност по време на вадене от оръдието зарядът да експлодира с фатални последствия за лицето, което го вади. В случая със Стив този код се смяташе за подходящ и неговият избор бе донесъл на главнокомандващия Карлстром известно удовлетворение.

Докато пътуваше към Белия дом за инструктаж за първата си задача, Стив размишляваше върху току-що напуснатата странна организация. Беше принуден да премине през няколко кръга на ада, за да стане член на разузнавателната команда, но не беше в състояние да разкрие нищо за структурата на организацията, обхвата на действие, броя на хората, включени в нея, или тяхната идентичност. Знаеше само, че е свързана с Генералния президент и че Карлстром е нейният оперативен ръководител; всичко друго оставаше пълна тайна.

Единствената личност, която можеше да разпознае от групата, беше Лиза, членът на екипа по приемането му, която отговаряше за него. Като се имаше предвид маниакалната загриженост на АМЕКСИКО за сигурността, това изглеждаше пропуск, особено след като Лиза и вероятно нейните колеги можеха да идентифицират всеки, който минаваше през Рио Лобо.

Онова, което той не знаеше, беше, че Лиза съществуваше само като матрица от пиксели върху екрана на електроннолъчевата тръба. Тя беше компютърно генериран образ, създаден от КЪЛЪМБЪС — както гледката през прозорците на Овалния кабинет. Способността на КЪЛЪМБЪС да създава говорещи човешки глави беше едно от многото неща, които Стив тепърва имаше да открива в света, създаден от Първото семейство.

Един час след залез-слънце на 1-ви април 2990 година Стив седна на пътническата седалка на тъмносив «Скайрайдър» без отличителни знаци, който чакаше на специална писта над Хюстън/Гранд Сентрал.

Когато се издигнаха в небето, Стив изпита същото радостно чувство на освобождение, каквото беше почувствал при първия си надземен самостоятелен полет, но още не се беше отърсил от манията за сигурност на АМЕКСИКО. Защото въпреки факта, че седи в затворена каюта под тъмнеещото небе, той беше инструктиран да държи забралото на шлема си спуснато. Пилотът беше направил същото и разговорът през целия полет от осемстотин мили беше минимален.

Началното чувство на Стив за неудовлетвореност изчезна пред чудото на неговия първи нощен полет. Нямаше луна, но през първата част от пътуването небето над тях беше безоблачно и пълно със звезди. «Очи в тъмната плащаница на Мо-Таун», който бдеше над Плейнфолк, докато мютите спяха.

Стив гледаше трепкащите светли точки и за хиляден път се чудеше кой и за какво ги е турил там. Какво означаваше всичко това? Само шепа трекери, чиято съдба беше да прекарат живота си в «тъмните градове» на Федерацията, знаеха, че съществува такова чудо — повечето от екипажите на ешелоните старателно ги пренебрегваха. Трекерите бяха обучени да се подчиняват на заповеди, а не да задават въпроси — особено за теми, които излизаха извън Наръчника. Надземните операции винаги завършваха, когато светлината започваше да намалява. Пионерите се връщаха във фургоните си, затваряха люковете, обръщаха гърбове на видеоекраните и заспиваха на запалени лампи.

Когато прекосиха щатската граница между Оклахома и Канзас, започнаха да се събират облаци. Пилотът продължи да лети неотклонно през сгъстяващия се мрак. Стив погледна надолу. Не се виждаше никаква земя.

— Спокоен ли сте при това положение? — попита той малко неспокойно.

— Няма проблем — каза пилотът и посочи светещия панел пред себе си. — Това е теренен радар. Ще ни води по целия път дотам и ще ни свали невредими.

Стив реши, че няма смисъл да иска повече обяснения. Трябваше да вярва, че МХ знае какво прави. Иначе щеше да загази. Не че това имаше кой знае какво значение. Той беше загазил и сега независимо дали щеше да се провали, или щеше да успее, а не беше изминал и половината от пътя. Напълно неочакваният разговор с Генералния президент беше момент, вдъхващ благоговение, а неговото повишение в JX–1 беше приятна изненада, но никое от двете събития не можеше да го накара да забрави собствените си цели.

Изправен пред перспективата да прекара най-малко три години на нива А, Стив се беше вкопчил във възможността да възстанови предишния си статус и беше скочил от радост при шанса да отиде на повърхността. Би се съгласил на почти всяко предложение, което би му дало възможност да види отново Клиъруотър. Но дори той, бивш майстор на лицемерието, беше ужасен, когато Карлстром спокойно го инструктира за първата му задача. Въпроси бяха позволени, възражения — не. В резултат сега Стив беше между чука и наковалнята. Карлстром му беше обяснил нещата съвсем ясно. Ако Стив не се справеше, ако предадеше организацията и нарушеше дадената пред Генералния президент клетва, щеше да изгуби живота си и да погуби кариерата на сестра си.

И с това заплахата не се изчерпваше. Стив знаеше, че Роз и Ани, неговата майка-настойница, могат също да бъдат прехвърлени в нива А или изправени пред стената; на татко Джак, умиращия герой, неговия баща-настойник, можеше да му бъдат взети бойните отличия и да бъде публично опозорен. Стив не хранеше силни чувства към своите родители-настойници извън нормалните роднински връзки, но въпреки това намираше тази перспектива за смущаваща. Най-много го разстрои опасността за Роз. Въпреки преднамереното му пренебрежение към тяхната изключителна връзка дълбоко в себе си той знаеше, че животът им е свързан по начин и причини, за които не искаше да мисли. Ако тя беше застрашена, той също беше застрашен. Той беше длъжен да направи всичко възможно, за да я защити — дори заради себе си. Беше му неприятна отговорността, която чувстваше, че е в разрез с неговия високо развит инстинкт за самосъхранение, но не можеше да я отхвърли. Беше невъзможно да пренебрегне този товар.

Стив се облегна назад и направи опит да се отпусне и да подремне. Скайрайдърът се спусна рязко и се насочи към мястото на срещата близко до реката, известна някога като Медисин Крийк — на тридесет мили северно от местността Кеймбридж, Небраска отпреди Холокоста. На две хиляди фута пилотът изключи мотора и свали задкрилките. Небето вече не беше черно като катран, но беше все още тъмно и долу имаше гъста ниска мъгла. Стив погледна алтиметъра и дъхът му спря. Чуваше как вятърът свири между подпорките на крилата. Маскираният пилот — тананикаше си началните тактове на една балада за синьото небе — направи няколко корекции на траекторията и се приземи без подскачане.

— Отлично — каза Стив, когато се плъзнаха гладко и спряха.

Пилотът изсумтя.

— Всеки член на организацията…

Стив скочи на земята, отвори товарния люк зад кабината, хвана двете дръжки на чувала с тялото, свали го на земята, издърпа го настрана, върна се при скайрайдъра, свали добре защитената от атмосферата въздушна пушка, кожената постелка, на която бе спал в Рио Лобо, и изплетената от ракита клетка с животното, с което беше делил квартирата си по време на тренировката. Остави люка отворен и удари по кабината.

— Окей. Пак ще се видим.

— Може би — каза пилотът. Обърна маскираното си лице към Стив и небрежно отдаде чест. — Буена суерте, амиго [5].

— Благодаря. Имам чувството, че ще ми трябва. — Стив метна на рамо багажа си и закрачи към мъглявата оранжева светлина, която можа да види в оловносивия мрак.

Идваше от вътрешността на примитивна землянка, изкопана на един склон. Входът беше частично закрит от камъни и клони. Когато стигна по-близко, той видя несресана брадата фигура с въздушна пушка. Също като Стив, мъжът беше облечен в износена бойна униформа плюс дълго палто без ръкави, направено от кожи на различни животни.

Стив се представи чрез специалния прибор, какъвто носеха всички оперативни МХ работници; брадатата фигура — първият «мексиканец», когото срещаше — направи същото, след това му подаде ръка.

— Снейк-Айс [6]…

— Ханг-Файър.

— Добре ли пътува?

— Поне спокойно.

Снейк-Айс се ухили и се видяха мръсните му пожълтели зъби.

— Обикновено е спокойно. Сигурно си нов в командата?

Стив кимна.

— Можеш да си свалиш шлема. Ще ми трябва за обратното пътуване.

Стив му подаде шлема и погледна през входа на землянката. Няколко ниски стъпала водеха в разхвърляна вътрешност. Беше живял с М’Коли и знаеше каква миризма може да очакват, но от тази воня дъхът му направо спря.

— Ще намериш всичко, което ти трябва. — Снейк-Айс приглади дългата си коса и сложи шлема — сплъстените му мустаци останаха да стърчат над плочата за брадичката. — Само си представи — каза той, докато се опитваше да закопчае каишката на врата. — След десет часа ще мога да се обръсна и да взема душ. И най-доброто от всичко — ще мога да се изсера, без да ми замръзнат топките или някоя пълзяща гадинка да ме захапе за халката.

— Познато ми е това чувство — каза Стив. — Нещо станало през последните двадесет и четири часа, което трябва да знам?

— Чете ли метеорологическата прогноза, преди да напуснеш Рио?

— Да.

— Значи си информиран. — Снейк-Айс взе постелките си и преметна пушката през рамо. — Добре, разтоварвай си нещата и да свършваме.

Стив свали чувала. Снейк-Айс дръпна ципа и помогна на Стив да извади третия пътник на скайрайдъра — един брадясал, несресан трекер със загоряла кожа, облечен като ренегат. Само че не беше ренегат или агент на федералните власти под прикритие и не беше мъртъв. Беше на-ко, нарушител на Кодекса, който, докато чакаше изпълнението на екзекуцията, беше подложен на същите климатични влияния като Стив и му беше дадена богата закуска, наситена с дрога.

— Как го искаш — с лице нагоре или надолу?

— Без значение. — Стив нагласи пушката си на единична стрелба.

Снейк-Айс отстъпи и започна да си тананика «На юг от границата», мелодия, която «мексиканците» използваха да съобщят на други тайни агенти за присъствието си. Стив се прицели в нищо несъзнаващия на-ко, пое дълбоко дъх, след това спокойно стреля два пъти в челото и трети път в лявото око.

Снейк-Айс спря да тананика, взе си нещата и потупа Стив по рамото.

— Да се надяваме, че ще ти помогне, приятелче. Сбогом.

Стив наблюдаваше как Снейк-Айс се изгуби в спокойната сивота. Контурите на равнината едва се различаваха, но пилотът беше включил малка червена навигационна лампа под кабината. Светлината трепкаше. Стив чу как товарният люк се затваря, след това чу кратко ръмжене, когато пилотът включи двигателя да обърне самолета и започна да рулира. Ръмженето се превърна в равномерно безплътно бучене, което бързо заглъхна, когато скайрайдърът се издигна във въздуха и го остави самотен сред тъмния враждебен простор. Единствените звуци бяха тъжното скимтене на затвореното в клетка животно при неговите стъпки и тихото пращене на дървата, които Снейк-Айс беше хвърлил в огъня, преди да излезе. Стив изпъна рамене, взе решение да посрещне онова, което го очаква, с обичайния си кураж и упорство, после внесе вътре личните си вещи.

Вътрешността на землянката беше повече или по-малко същата като макета, в който беше прекарал последната седмица от тренировката си. Снейк-Айс беше махнал няколко неща и беше закачил мютския арбалет до вратата вместо на стената отляво на примитивното огнище, но иначе Стив се чувстваше като у дома си. Единственото, което липсваше, беше видеото, чрез което беше обучаван и изпитван до последната минута. Всичко това беше част от грижлива подготовка за завръщането му на повърхността. Умът му трябваше да се просмуче с информация, както тялото му се беше просмукало с ултравиолетови лъчи. Той беше задължен да запомни характерните особености на времето за всяка седмица от миналата зима в Южна Небраска заедно с движенията на стадата животни. Трябваше да запомни дори неколкостотин истории, свързани с набавянето на кожите, които висяха на стените.

Дръпна завесата от бизонска кожа на вратата, разгъна кожите за спане и извади шлема на Фазети. Калъфът с ножа на Нейлър вече беше на десния му крак. Постла кожите върху дебелото легло от суха папрат, закачи шлема на един клон, мушнат в една от стените, хвърли още дърва в огъня и извади Баз от клетката.

Баз беше вълче. То подскочи весело към Стив, след това тръгна с леки, тихи стъпки из землянката — душеше всичко наред. Стив извади от клетката парче навита жица, сложи я около врата на Баз, завърза го пред кожената завеса на вратата и му даде парче сурово месо. Баз щастливо притихна.

След като свърши с най-важните домакински задължения, Стив влезе вътре, хвърли ракитовата клетка в огъня, седна на леглото и я загледа как гори. Свали ботушите си и огледа дупките в мръсните си чорапи. Мръсният нокът на левия му крак стърчеше. Нямаше съмнение, маскировката, направена от специалистите в Рио Лобо, беше безупречна. Той се зави с кожите, прозина се и загледа играта на светлината от огъня върху плетеницата от клони, която представляваше таван. За момент се зачуди дали някой е намерил останките от «Блу Бърд», които един полеви екип от МХ беше скрил грижливо в гъстака от храсти на сто и десет мили северозападно от сегашното му положение, и заспа.

След няколко часа го събуди силното скимтене на вълчето. Той обу ботушите, взе арбалета, зареди го и предпазливо излезе. Не се виждаше никакво движение. Слънцето, издигнало се над дърветата в ясното небе, беше започнало да разтопява сланата. Кристалночисти капчици, увиснали на извитите стръкчета трева и пълни с уловена слънчева светлина, блестяха като диаманти, разпръснати от побъркан милионер. Пъпки напираха да изскочат от кората на безлистите клони на дърветата, нови стръкчета трева вече избутваха жълтеещите семена, които по някакъв начин бяха преживели Бялата смърт.

Стив пое хладния сладък въздух, почувства го дълбоко в дробовете си. Изпита отново същото чувство на принадлежност, на хармония — и с него разбирането, че сега е истински жив. И отново не посмя да се запита защо. Унесът му беше нарушен от Баз — вълчето скачаше по краката му, скимтеше и виеше. Стив го отвърза и го пусна вътре, където Баз го придума да му даде част от закуската си от печено бизонско.

Докато наблюдаваше как вълчето яде, Стив размишляваше върху отношението си с това животинче, което беше взел от Рио Лобо. Отначало идеята да живее в близост с миризливото животно, което, когато станеше по-голямо, можеше да се върне към дивото си състояние и да го нападне, му изглеждаше странна. Инструкторът беше подчертал важността на редовен физически контакт и след като Стив беше преодолял първоначалното си отвращение, любопитството и интересът му нараснаха. Постепенно той беше свикнал да се грижи за вълчето и сега, когато свърши дажбата си месо и дойде за още, то потри глава в ръката му.

Според неговия инструктор някои ренегати бяха постигнали разбирателство с определени животни на повърхността. Двата главни типа животни бяха вълците и соколите, като малките вълчета бяха най-обичайни. Обучени, вълците осигуряваха дружба, източник на топлина през зимата и можеха да бъдат впрягани да теглят товари по снега. Те служеха и като пазачи и в умели ръце можеха да бъдат обучени да ловуват. А когато техните стопани бъдеха застрашени от глад, винаги можеха да бъдат убити и изядени.

Баз се отказа от опита си да захапе ръката на Стив, легна по гръб и помоли Стив да го почеше по корема. Стив сложи ръка върху гърдите на вълчето и игриво го разтърси.

— Хайде, стига вече. — Той взе една съчка и я хвърли към вратата на землянката. Баз скочи подир нея, хвана я с лапи и започна да я гризе.

Докато го наблюдаваше, Стив се чудеше защо мютите, които бяха чудесни ловци, не бяха развили подобна връзка с животните. Заключи, че Плейнфолк, за които се смяташе, че са в пълно съгласие със средата си, вероятно разчитат на животните по начин, който той още не разбираше напълно. В края на краищата той беше прекарал по-малко от половин година сред мютите и знанието му за тях почиваше изцяло на М’Колите, които бяха мюти от Ши-Карго. Обичаите на другите племена, като Д’Троит, Сан’Пол, С’Нати и М’Уокии може би бяха съвсем различни.

На Стив му беше заповядано да живее в землянката седмица преди да тръгне да търси М’Колите. Тези седем дни щяха да му позволят да остави свои следи на мястото и да му дадат време да изследва близките околности. Те щяха също да му позволят да подобри контрола си над Баз. Видеолентите, които беше наблюдавал в Рио Лобо, вече му бяха дали практически познания за района; сега трябваше физически да се запознае с терена, да го почувства. Да провери коша за риба под голямата надвиснала скала, където реката беше дълбока, да поднови ориентировъчните белези по дърветата оттатък реката, да маркира пътя си до скривалището, където се предполагаше, че е презимувал. Но първо трябваше да зарови трупа.

Взе късата лопата и отиде до убития на-ко. Четирите черни птици, които вече кълвяха черепа му, хвръкнаха, след това кацнаха на съседните клони. Стив довлече трупа до едно място с по-мека почва, изкопа плитък гроб, хвърли трупа в него и го затрупа с камъни. Мъртвият на-ко беше част от неговата история за прикритие. Доказателството трябваше да остане тук, докато потрябва — а не да бъде изровено от животни или лешояди.

Когато свърши, Стив тръгна към другия гроб — знаеше къде е от тренировките в Рио Лобо. На-ко в него беше погребан миналия ноември. Между камъните вече бяха покарали трева и мъх. Под тях лежаха останките на друг мъртъв човек от историята за прикритие на Стив. Не му харесваше задачата да изрови трупа и се надяваше да не му се наложи да го прави.

Когато наближи краят на седмицата, Стив прекара няколко часа в изучаване на измачканата и изцапана авиационна карта, оставена от Снейк-Айс. Землянката, в която живееше, се намираше в южния край на река Плат, която течеше на изток, за да се влее в Мисури в опорната навигационна точка, наречена Омаха. На запад Плат се разделяше на два по-малки притока, известни като Северен и Южен Плат. Ако вървеше по Северен Плат, която се виеше на запад около планините Ларами, тя щеше да го заведе в Уайоминг, мястото на битката от миналата година между М’Колите и «Дамата».

Според последната информация, получена от Карлстром, по някое време през следващите три месеца се очакваше племето да мине през този район. Единственото, което Стив трябваше да направи, беше да се настани приблизително на пътя на тяхното движение и да установи контакт.

Лесно за изпълнение — или, изглежда, така мислеше МХ.

Неговото внедряване беше обмислено до най-малки подробности, но оставаше най-трудната част. Точно как, чудеше се Стив, щеше да осъществи контакт с мютите, без да го убият? И дори ако успееше, колко дълго щеше да оцелее? Кликата в сянка, която бе негодувала срещу неговото присъствие, щеше да се чувства задължена да се опита да отмъсти за смъртта на Мотор-Хед и двамата му другари. И което бе по-важно — как щеше да реагира Клиъруотър… и щеше ли той да си възвърне доверието на Кадилак и Мистър Сноу? Без него никога нямаше да може да изпълни задачата си. Това бе най-несигурното; дори ако всичко вървеше по план, когато ножът опреше до кокала, щеше ли той да намери сили да направи онова, което се искаше от него?