Първото семейство

Глава 18

След като импулсивно беше изявил желание да отиде в Бет-Лем, Стив започна да размисля. Беше ли постъпил разумно — или беше попаднал в друг капан, заложен от неговия любезен домакин? Мистър Сноу вече го беше излъгал с построяването на «Блу-Бърд» и беше манипулирал отношенията му с Клиъруотър. Това беше сигурно, летописецът весело беше признал своето участие и в двете. Но Стив подозираше също, че той е виновен за изчезването на неговия радионож и за организирането на хайката за унищожаване на поддържащото отделение. За нещастие да вярва в това означаваше да приеме, че Мистър Сноу, макар че му беше предал цялата история, все още не му вярва напълно. «Щеше да е глупак, ако ми вярва» — мислеше Стив. Но въпреки тези цинични мисли той се опитваше да признае на летописеца изгодата от съмнението.

Точно тази двойственост в отношенията им тревожеше Стив. От момента, когато беше дошъл в съзнание, след като го бяха пленили, той беше почувствал естествено привличане към стария човек — нещо, което беше в разрез с основните му инстинкти за оцеляване. Той жадуваше за неговата дружба и съвет, но му липсваше честност да признае тази си потребност; искаше да вярва и все пак се страхуваше от това, за да не стане уязвим. А може би мотивът на летописеца беше по-основателен. Може би Мистър Сноу вярваше, че като премахне всички средства за контакт с Федерацията, премахва един източник на напрежение, който на практика го поставя извън обхвата на изкушението?

Това си беше чиста догадка. Беше невъзможно да се каже какво мисли хитрият стар мют или дали, както той обичаше да подсказва, наистина знае какво точно става в главата на Стив. Или всичко беше просто въображение? Беше ли станал той жертва на собственото си двуличие, неспособен да се доверява, следователно неспособен да вярва, че други могат да му вярват, и изграждаше лабиринт от конспирации, докато всъщност не съществуваше нито една?

Само в едно нещо можеше да е сигурен. Мютите не бяха глупаци, за каквито ги бе смятал. Това беше урокът, който бе научил бавно, но с него беше разбрал по-добре собствения си характер — и беше придобил малко скромност.

Главното безпокойство на Стив беше, че Мистър Сноу не му беше разказал истината за Клиъруотър и Кадилак. Като майстор на сложни стратегии Стив допускаше ситуация, при която той самият е на борда на един от корабите с колела и без възможност да избяга, докато те, с благосклонното разрешение на Яма-Шита, спокойно слизат и се връщат у дома, и се смеят като койоти, а той отплува в обратна посока.

Това би било един елегантен начин да се освободят от него и щеше да им гарантира, че той вече няма да пречи на отношенията им. Но сега, когато Кадилак знаеше за истинските чувства на Клиъруотър, какво определяше цената на тяхната връзка? Мистър Сноу беше намекнал, че младият летописец не е много зарадван от онова, което беше станало по време на неговото отсъствие. Характерът на Кадилак беше този, който даваше отговор на сегашната дилема на Стив. Колкото повече мислеше за Кадилак, толкова повече се убеждаваше, че думите на Мистър Сноу за казаното от Яма-Шита са истина. По време на месеците, прекарани в плен, той беше наблюдавал почти маниакалната амбиция на Кадилак да спечели статус — което мютите наричаха репутация. Младият мют в много отношения беше огледален образ на самия него. И двамата жадуваха за власт, и двамата имаха дълбоко залегнала потребност да спечелят признание, да са някой. Оттук и неоснователната надежда на Кадилак, подхранвана от Мистър Сноу, че той е Талисмана, надежда, която той бе разкрил на Стив в един от многобройните им разговори. Като бе позволил на Кадилак да източи собствения му запас от знания, Стив му беше дал, съвсем несъзнателно, дълго мечтания статус, беше му предоставил достъп до реална власт. Но имаше и един допълнителен фактор. С клонирането на банките памет на Стив младият летописец беше придобил други умствени процеси, които щяха да повлияят на начина, по който той използваше това ново знание. Имаше голяма възможност Кадилак да стане раздвоена личност, способна да мисли като мют и като трекер. И то не въобще като трекер. А като Стив.

Разгледано в тази светлина, желанието на Кадилак да остане при майсторите на желязо имаше смисъл. Той беше първият мют, издигнал се във въздуха. Беше построил апарат с двигател, способен да лети, макар че беше взел това знание на заем, беше го предоставил на майсторите на желязо и беше продължил да им помага в техниките на проектиране и построяване и може би с тяхна помощ строеше друг самолет. Отиването на изток беше открило нови хоризонти, беше предложило нови предизвикателства на неговия развиващ се интелект. Кадилак вече беше намекнал за чувствата на отчужденост, породени от преживяното през детството му. Като мют с прави крайници и чиста кожа той вече се отличаваше от останалото племе въпреки уважението, придобито като избран наследник на Мистър Сноу. Уважението не беше достатъчно; Кадилак трябваше да вярва в собствената си значимост, да я докаже със собствения си критерий. И сега имаше златна възможност за това. Каквото и да правеше, то трябваше да е много по-добро от перспективата да се върне у дома и да наблюдава как племенните му братя спят на бизонски кожи. Да… ако беше мют, точно така щеше да постъпи и Брикман С.Р.

По време на последния инструктаж Карлстром беше посочил района, който се смяташе, че заемат майсторите на желязо — част от североизточния бряг, простиращ се от Кънектикът до Вирджиния, включително планинската верига Алегени. Но това беше всичко. Карлстром не беше дал по-нататъшни данни, освен предположението, че Огнените ями на Бет-Лем вероятно са разположени в Питсбърг, една навигационна опорна точка от щата Пенсилвания отпреди Холокоста. Беше дал тези данни за майсторите на желязо в края на инструктажа и с тях беше завършил, преминавайки направо към «довиждане и успех», без да остави на Стив възможност да зададе някакви въпроси.

Стив знаеше, че във Федерацията стандартната политика е да се съобщава само необходимата информация, но беше озадачен от сдържаността на Карлстром по темата за майсторите на желязо. Можеше да разбере защо тяхното съществуване беше държано в тайна от обикновените трекери, но той се беше върнал от плен и знаеше за тях. Не само това, той беше член на АМЕКСИКО и му предстоеше да изпълни деликатна и опасна задача на повърхността.

Нямаше значение. Неговата скрита враждебност към Първото семейство излезе на повърхността и отнесе всякакви колебания; даде му обновено чувство за цел. Онова, което те не знаеха или не бяха склонни да му кажат, щеше да научи сам. Щеше да отиде надолу по реката като обикновен работник. Това щеше да му даде възможност да види злокобните Огнени ями на Бет-Лем и земите, които граничеха с Източно море. Щеше да отиде, за да намери Клиъруотър и да я освободи — и да доведе и Кадилак въпреки изразеното от него желание да остане на изток. Ако Мистър Сноу умреше, Кадилак трябваше да е тук, за да заеме неговото място, но имаше и нещо още по-важно. Плодовете от неговата работа за майсторите на желязо трябваше да бъдат унищожени. Не можеше да се допусне раса с такива умения и с такъв войнствен характер да оспорва въздушното господство на Федерацията. И, разбира се, не трябваше да им се разрешава да построят летящи машини с помощта на някой, който нарича себе си «Стив Брикман». Първото семейство може би нямаше да знае до какво точно са се добрали майсторите на желязо, но цялата история рано или късно щеше да излезе наяве. А когато това станеше, той нямаше да може да избегне обвинението, че стои в основата на всичко. Но можеше да ограничи вредите, да ги спре още в зародиш.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Той се готвеше да предприеме пътешествие в неизвестното. Разчиташе единствено на невероятното си щастие и — може би — на Талисмана. Макар че се беше заклел в себе си да вярва в идеята за един невидим благодетел, Стив нямаше намерение да остави всичко на шанса. Щеше да вземе бойния си нож и тоягата с остриетата, която Клиъруотър беше оставила на грижите на Найт-Фивър. Мютката с челюсти като багер може би беше забравила съобщението, което вървеше с тоягата, но Клиъруотър му беше говорила чрез тоягата. Тя беше повече от знак на любов и неговите съображения да я вземе съвсем не бяха сантиментални. Зад акта на предаването лежеше една по-дълбока цел, която беше станала кристално ясна, когато беше взел тоягата в ръцете си да се бие срещу трекерите до езерото. Тогава беше почувствал, че дървената тояга е оживяла, пулсира със странна сила, която се беше вляла в тялото му, давайки му почти свръхчовешка бързина и мощ. Беше се опитал да се убеди, че си въобразява, но дълбоко в себе си знаеше, че е истина; осезаем израз на мютската магия. Клиъруотър, чиято сила на два пъти го беше спасявала от смърт от ръцете на Мотор-Хед, бдеше над него.

Мистър Сноу безцеремонно беше отхвърлил предложението му да скрие оръжия на кораба с колела като невъзможно. Сигурно беше вярно, че тоягата му не можеше да се пренесе на борда по време на товаренето. Общите работници бяха единствените мюти, които бяха допускани до дървените пътеки, но преди да стъпят на тях бяха длъжни да се съблекат голи, да се измият в езерото, после да сложат памучна препаска, която само прикриваше гениталиите им, но иначе ги оставяше с голи задници, както ги е майка родила.

Тъй като Стив не беше един от тях той беше длъжен да остави багажа си на брега, но вечерта, когато корабите се оттеглиха, той попита товарачите какво и кого са видели. От тези разговори можа да си състави частична картина за вътрешността на кораба. Не беше толкова подробна, колкото би желал, но поне щеше да може да се ориентира, когато се качи на борда. Не с другите общи работници на сутринта, а тази вечер, докато корабите бяха на котва навътре в залива.

Успя също да открие, че мютите от племето М’Кол ще пътуват на левия флангови кораб — онзи, боядисан главно в черно и сребърно. Заловените ренегати щяха да бъдат разделени между него и другия, боядисан в черно и златно. Корабът на Яма-Шита, в червено и златно, най-украсен от трите, не пренасяше човешки товар.

Планът на Стив беше да преплува под прикритието на тъмнината до кораба в черно и сребърно и да скрие ножа и тоягата на най-сигурното място, което може да намери. Нямаше абсолютно никаква представа колко ще продължи пътуването или какво ще стане при пристигането му. За това щеше да мисли, когато му дойдеше времето.

Следобеда групи мъже с бели ленти изнесоха тежки железни вериги от двата флангови кораба и ги донесоха на червените ленти, които чакаха да оковат заловените ренегати. Китките на всеки ренегат бяха оковани във верига, която минаваше през ухо в железен колан, завързан около кръста му. Веригите позволяваха ръцете да бъдат вдигнати достатъчно високо, но само една по една. На глезена на единия крак слагаха тежки гривни, но без вериги. Бягството беше невъзможно. Всеки, който се опиташе да избяга, бързо щеше да се изтощи, а ако бе достатъчно глупав да скочи от борда, щеше да потъне като камък.

Когато Мо-Таун наметна тъмната си пелерина върху небето. Стив завърза ножа за левия си прасец, метна на рамо тоягата и тръгна, без да каже на Мистър Сноу или на някой друг какво е намислил. Излезе на три-четвърти миля на север от търговската върлина. Бързо се съблече, сгъна дрехите си, сложи ги под купчина камъни и влезе във водата. Предишното му плуване в езерото му даваше по-голяма увереност, но не беше забравил напълно страховете си от срещата с някое ужасно хлъзгаво същество.

Трите кораба, сега хвърлили котва извън залива, ясно се открояваха на фона на небето. Извитите веранди отпред, отстрани и отзад на горните палуби бяха окичени с фенери, които светеха с жълт пламък. Други по-големи фенери осветяваха предните и задните палуби, като външното осветление беше допълнено от фенери, които висяха над водата. Стив ги беше видял предишните нощи, но не беше разбрал, че тяхната цел не е само декоративна. Сега, когато приближи до кораба с бавни, тихи загребвания, видя, че те осветяват широка ивица вода около всеки кораб, което правеше практически невъзможно да стигне до кораба, без да го видят часовите.

Единственото решение беше да плува под вода. Тази мисъл не му хареса. Макар че беше преплувал половината езеро в преследване на Лундквист и сега успешно бе преминал същото разстояние, той не можеше да се реши да се гмурне под тъмната повърхност. Но друг начин нямаше.

Стив огледа кораба. Под квадратния нос имаше едно неосветено петно, но на палубата точно над него стоеше страж и изглежда, нямаше друг начин да се изкачи на борда, освен по тежката верига на котвата. Кърмата му се стори по-обещаваща — огромните дървени лопатки на колелото спираха светлината от фенерите на палубата. Ако можеше да се пъхне между задните лопатки, щеше да може да се изкачи по вътрешността на колелото до палубата. Пушекът, който беше видял да излиза от комините, му подсказа за движещата сила на кораба. Буталата — огромни дървени греди, подсилени с метални пръстени — които движеха колелата, бяха свързани с източник на парно налягане. Той вероятно беше разположен някъде на по-долните нива на корпуса. Стив не беше сигурен как е свързано всичко нагоре, но точката, в която буталата минаваха под линията на палубата, беше покрита с наклонен кожух. Това бе мястото, откъдето би могъл да влезе.

Досега беше забелязал дузина стражи — някои охраняваха входове, други патрулираха по двойки. Вътре сигурно имаше други. Стив се замисли как най-добре да продължи, след като се качи на борда. Маските осигуряваха чудесно средство за дегизиране, но непонятният език правеше ефективното превъплъщение практически невъзможно. А и майсторите на желязо може би сваляха маските си на кораба, когато бяха между свои. При тези обстоятелства ликвидирането на един от стражите и заемането на мястото му беше твърде рисковано. Не че сегашната му маскировка — на полугол мют — правеше нещата по-лесни. Той трябваше да разчита на елемента на изненада, както при плуването до острова. В безопасност на корабите и заобиколени от вода, майсторите на желязо нямаха никакво основание да се страхуват от появата на сухоземните си търговски партньори. Истинското затягане на дисциплината щеше да настъпи утре, когато мютските общи работници и ренегатите се качиха на борда. От този момент стражите щяха да са максимално бдителни, за да предотвратят евентуални бягства; но не биха очаквали някой да се качи на борда един ден по-рано, и то по собствена воля.

Стараейки се да раздвижва водата колкото се може по-малко, Стив заобиколи кораба да огледа верандите на десния борд, после излезе под кърмата.

Мистър Сноу нервно крачеше. Ролинг-Стоун и Мак-Трак, член на търговския съвет, го гледаха. И тримата бяха облечени в церемониалните си премени. Подозрението на Стив относно Мистър Сноу не беше съвсем неоснователно. Макар да не беше скрил нищо съществено, летописецът не беше предал изцяло отговора на Яма-Шита за Кадилак и Клиъруотър. Шефът на майсторите на желязо беше изтъкнал желанието си да направи по-нататъшна оценка на въпроса и беше поканил Мистър Сноу и двама мюти на частна аудиенция на борда на кораба — чест, неоказвана досега на никого от Плейнфолк.

Мистър Сноу не беше казал нищо на Брикман за тази покана — имаше си причини. Протоколът изискваше Ролинг-Стоун да е един от двамата, които да го съпровождат, и той беше избрал Мак-Трак пред Блу-Тъндър. Върховният воин, макар и достоен представител на племето, не беше най-блестящият ум и му липсваха социално привлекателни качества, които случаят може би изискваше. Мистър Сноу би предпочел да вземе Брикман поради неговата висока интелигентност, но той беше емоционално свързан със ситуацията. Ако заговореше, когато не бива, нещата можеха да се усложнят. И това не беше единственият проблем. Статусът на облачния воин все още беше само на почетна мечка. Ако го вземеше, това би било сериозна обида за Блу-Тъндър и би намалило неговия статус в очите на племето. Затова той избра Мак-Трак.

Въпреки това Мистър Сноу се чудеше какво обяснение да даде на Брикман, когато лодката дойдеше да ги отведе на кораба на Яма-Шита. Вече разбираше какво ще се случи, когато отидат там; нервността му се усилваше от мисълта какво може да направи Брикман, като разбере какво става и че не е бил поканен. Последното нещо, което искаше, беше облачният воин да се натрапи на групата.

Мистър Сноу напразно се притесняваше. Когато видя Мистър Сноу нагизден с ленти и кости, той не попита защо, а по времето, когато куриерът пристигна да съобщи, че лодката идва, Брикман беше изчезнал в нощта. Никой нямаше представа къде е отишъл. Тази новина даде основание на Мистър Сноу да се безпокои за друго. Той пое лулата, която си подаваха мютите в една близка група мечки, дръпна няколко пъти да успокои нервите си, после поведе другарите си към брега.

Сврян в едно от гигантските колела, Стив видя лодката да се отделя от кораба на Яма-Шита и да тръгва към брега. На носа и на кърмата светеха фенери. Екипажът се състоеше от обичайните бели ленти — четирима гребци и кормчия, — но богато украсената в червено и златно кабина, в която пътуваше Яма-Шита, не беше на палубата. На нейно място стоеше един безстрастен, разкрачен и със скръстени на гърдите ръце маскиран самурай. Зад него в подобни пози стояха неговите две «червени ленти» — и двамата държаха дълги тояги със знаменца. Лодката мина на петдесет метра от Стив. Той проследи с очи как се плъзга по накъдрената от вятъра вода, фенерите хвърляха кръгове жълта светлина в мрака.

От мястото, където беше, Стив можеше да вижда само високата търговска върлина — като силует на оранжевата светлина от огньовете на лагера на мютите. Видя малки фигури да излизат от тъмнината, за да посрещнат лодката, после тя тръгна назад. Стив разбираше, че губи ценно време, но любопитството му беше възбудено и нищо не можеше да го помръдне оттук, докато не види кой е в лодката. Самураят сега седеше с лице към тримата седнали пътници — един отпред, двамата един до друг отзад. Зад тях стояха двамата червени, флагчетата им се развяваха гордо от вятъра.

Беше невъзможно да различи чертите на хората на борда, но нямаше съмнение кой е белобрадият с лице към самурая. Старият хитрец. Значи затова се беше пременил така. Какво ли беше намислил?

Стив беше обхванат от неочаквано желание да доплува до тях и да подслуша разговора им, но здравият разум надделя. Ако го хванеха въоръжен до зъби, това можеше да провали тези, както изглежда, частни преговори и да изложи Мистър Сноу и другите двама на смъртна опасност — да не говорим за самия него. Съдбата на двамата другари на Мистър Сноу не го интересуваше много, но на този етап на играта той не можеше да рискува да изгуби летописеца. Още много имаше да се играе. Стив изчака, докато лодката стигне до кораба, видя как Мистър Сноу стъпи на стълбата и изчезна със своя самурайски ескорт, след това отново насочи вниманието си към проблема да намери път в кораба, без да го открият.

За Мистър Сноу, който никога не беше влизал в изградена от човек постройка, по-голяма от мютска колиба, корабът бе направо страховит. Ако се съдеше по израженията им, същото се отнасяше и за неговите другари. Огромните помещения събудиха у него пълните с ужас спомени от друго време — когато предшествениците на мютите бяха хванати в пламтящи лабиринти от дърво и камък, смазани под падащи греди и нарязани на парчета от назъбени късове замръзнала вода — мютски начин за описване на стъкло, думата, за което се беше изгубила от езика.

Видяха шест наредени една до друга големи кръгли каци, четири от тях пълни с изпускаща пара вода. До каците стояха по три голи до кръста прислужнички. До краката им имаше няколко ведра със студена вода; на една лавица по стената отзад имаше сгънати бели кърпи от груба тъкан. Мистър Сноу погледна прислужничките изненадано — заради малките им голи гърди, заради лицата. Те не бяха маскирани. Той гледаше истинските лица на майсторите на желязо — теснооки, с плоски физиономии, без, доколкото можа да види, никакви косми.

Погледна озадачено Ролинг-Стоун и Мак-Трак. Те бяха също толкова изненадани и също обезпокоени от онова, което можеха да предвещават четири каци с вряла вода.

— Какво искат да направят? — прошепна Ролинг-Стоун. — Да ни сварят живи?

Мистър Сноу се обърна към самурая. Очакваше да види същото плоско теснооко лице, но беше разочарован. Самураят, който вече беше предал шлема си на един от червените, не беше открил лицето си. Той протегна ръце, та вторият червен да му свали доспехите и бельото, после посочи тримата мюти и след това изпускащите пара каци.

— Моля да направите същото.

Мистър Сноу и другарите му се поклониха.

— Хай! — каза Мистър Сноу. Дръзна да използва единствената дума на езика на майсторите на желязо, чието значение беше разбрал. Не знаеше обаче, че в родината на мъртвешките лица използването на самурайския език от чужденци е абсолютно забранено и се наказва със смърт. Ако Мистър Сноу не беше поканен от Яма-Шита, заради тази малка шега щеше моментално да остане без глава.

Една жена от всяка тройка прислужнички свали издутите си на коленете панталони и само с бели памучни забрадки на главата четирите влязоха в каците с гореща вода. Следващият ход беше ясен дори за един мют. Облеклото им с колекцията от кости, пера и камъчета беше грижливо свалено, след това ги поканиха да се потопят в горещата вода.

Това изживяване беше ново. През хилядата години, откакто травматизираните им предшественици се бяха измъкнали от руините на войната, мютите никога не бяха прахосвали гореща вода за телата си; единствената вода, която сгряваха, беше за супа или яхния. Но имаше и друга изненада. Жените в каците държаха парчета твърда жълта мазнина, която правеше бяла пяна като сапунените листа, но в много по-голямо количество. Държаха и меки камъни, пълни с дупки — камъните можеха да се изстискат с ръка и с тях се търкаше кожата. Мистър Сноу овладя първоначалните си опасения и покорно се остави на грижите на прислужничката. Не беше толкова неприятно, колкото очакваше.

Когато тя достигна частите, които не бяха усещали докосване на женска ръка от няколко десетилетия, Мистър Сноу трябваше да признае, че в цивилизацията на майсторите на желязо има и нещо добро.

След като влезе в кацата, самураят свали маската си, но държеше лицето си обърнато настрани. Преди да излезе един от неговите червени му донесе нова маска. Прислужничките изтъркаха тримата мюти, после ги поляха със студена вода, а другите, които стояха до каците, ги избърсаха. После им дадоха набедрени препаски и свободни долни ризи, черни издути на колената панталони и куртки в черно и кафяво с широки рамене и пристегнати с широк платнен колан. Сложиха ги на ниски столове, изсушиха им косите, сресаха ги и ги сплетоха изкусно на венче на главите с тънки дървени тресчици. След това едно от мъртвешките лица внимателно изсуши стъпалата им, докато второ безжизнено лице им обу къси бели памучни чорапи и дървени сандали.

Самураят получаваше същото внимание. Единствената разлика беше в облеклото му, в което бяха вплетени нишки блещукащо сребро, а на гърба му бе избродиран символът на неговия род. Лицето му отново беше скрито от бял шал с плътна червена препаска точно над челото. Самураят пъхна извития си меч в широкия си пояс и покани тримата мюти да го последват. Излязоха от банята и отидоха на главната палуба, изкачиха се по две открити стълби и стигнаха на втората от двете веранди на горната страна.

Цялостната конструкция на кораба беше от хоризонтални и вертикални греди, но суровите линии бяха омекотени от скулптирани подпори и корнизи и богато украсени табла и паравани, поставени между масивни подпори. Водачът им зави надясно и мина между двама маскирани червени, охраняващи коридор, който се простираше по целия кораб от левия до десния борд. От лявата страна на коридора на височина на прасеца имаше платформа, широка четири стъпки. Други двама червени седяха кръстато по средата на платформата от двете страни на една врата. Също като стените, вратата беше направена от два панела прозиращ бял плат, опънат на дървени рамки.

Когато четиримата приближиха, червените коленичиха с лица един към друг, отвориха плъзгащата се врата и когато самураят влезе, се поклониха ниско. Мистър Сноу го последва — мина между още двама червени стражи, разположени непосредствено до вратата отвътре. Намери се в още по-голямо правоъгълно помещение, чиито стени бяха направени от същите панели от бял плат. Подът беше покрит със сламена рогозка без нито едно петънце върху нея. На рогозката имаше няколко малки тъмнокафяви килимчета, три от тях подредени в триъгълник, който сочеше към квадратен подиум в дъното на стаята. Четирима майстори на желязо, облечени по-богато от техния водач, седяха на подиума отляво и отдясно на богато украсен сгъваем стол.

Като гледаха какво прави самураят, Мистър Сноу и неговите другари коленичиха и се поклониха. Самураят зае мястото си в лявата страна на стаята. Мистър Сноу коленичи на първото килимче; Ролинг-Стоун и Мак-Трак заеха килимчетата зад него. Един панел в дъното на стаята се отвори и видяха Яма-Шита — веднага го познаха по черната маска с вежди с три широки златни линии. Всички се наведоха и допряха носове до пода, после, когато Яма-Шита седна, майсторите на желязо на подиума също седнаха, а младшият самурай и мютите клекнаха и зачакаха решението на господаря. Главният майстор на желязо се обърна към водача им с неразбираем поток от звуци и се наведе напред, като подпря десния си лакът на коляното си и насочи вниманието си към Мистър Сноу.

Самураят преведе:

— Господарят Яма-Шита казва, че вашето присъствие тук е доказателство за неговото високо мнение за Плейнфолк. За разлика от онези, които населяват пустинята на юг, нашите два народа, макар и по различен начин споделят същото чувство за чест и уважение на храбростта, смелостта и доблестта. За него е удоволствие да научи, че дългото остро желязо, което той ви достави, ще бъде носено в битките от най-доблестните воини.

Мистър Сноу прие този неочакван комплимент с възпитано кимване. Яма-Шита отговори с друг непонятен поток и самураят преведе:

— Господарят Яма-Шита иска да говори отново за облачния воин, който ни изпратихте и чието завръщане очаквате заедно със завръщането на неговия ескорт.

Последва нова поредица безсмислени думи.

— Той разбира вашето разочарование и се надява, че то няма да помрачи дружбата между синовете на Ни-Исан и на Плейнфолк. С цел да премахне всяко съмнение относно нашето поведение по този въпрос той ви покани тук, за да научите истината лично.

Яма-Шита излая отсечена заповед и погледна към стената вдясно на Мистър Сноу. Изтеглени назад от невидими ръце, двата централни панела се отдръпнаха и разкриха една тъмнокоса девойка с кожа с цвят на мед, коленичила на мека възглавница в стаята отзад. За момент Мистър Сноу беше поразен от странния й вид, но светлината, която излизаше от сините й очи, не можеше да се сбърка.

Беше Клиъруотър.

Бе облечена в дрехи на майсторите на желязо — дълга многоцветна роба, която мъртвешките лица наричаха кимоно. То се държеше от широк платнен колан от гладък лъскав плат, набран около кръста и завързан на гърба в огромна панделка. Косата й — изглеждаше много голяма — беше вдигната в твърд лакиран кок, закрепен с дълги черни гребени. Но не само облеклото й беше различно. Лицето, вратът и обратната страна на ръцете вече не бяха изрисувани с обичайната шарка от кафяво и черно. Тя беше взела със себе си запас от специални листа за натриване за всеки случай. Какво я беше накарало да махне боята от тялото си и да разкрие гладката си, чиста маслиненокафява кожа? Мистър Сноу копнееше да знае отговора, но не се решаваше да я попита, тъй като не знаеше как ще се приемат тези въпроси от неговите домакини и до какво могат да доведат.

Когато очите им се срещнаха, Клиъруотър се поклони почтително, след това седна с ръце, поставени покорно на коленете; лицето й бе лишено от всякакво изражение.

Двама червени застанаха от двете страни на разтворените паравани. За момент смутен от присъствието на Клиъруотър на кораба и промяната във вида й, Мистър Сноу погледна другарите си, след това се обърна към подиума. Не знаеше какво да направи. Яма-Шита махна с ръка към Клиъруотър, след това из лая нещо на родния си език.

— Господарят Яма-Шита каза, че е време да говорите — каза преводачът. — И двамата сте свободни да кажете всичко, каквото желаете.

Старшият самурай отдясно на платформата излая някаква заповед. Един червен изтича с леки стъпки до лакирания шкаф, донесе голям пясъчен часовник и го постави в центъра на отворената врата по средата между Мистър Сноу и Клиъруотър. Мистър Сноу никога не беше виждал такъв предмет и не знаеше как се нарича, но като видя тънката струйка пясък да пада от горния съд в долния, бързо разбра предназначението му.

След като им беше казано, че са свободни да говорят, Мистър Сноу очакваше Яма-Шита да се оттегли, но никой не помръдна. Те просто седяха и чакаха и поради закритите им лица беше невъзможно да се каже какво мислят. Мистър Сноу погледна Клиъруотър. Личеше, че тя също е смутена от присъствието на мъртвешките лица, и все пак и двамата отстъпиха, макар че и двамата притежаваха сила да извикат гръмотевична стена от въздух и вода, която би изхвърлила корабите на брега като клечки. Умовете им бяха укротени от отсъствието на Кадилак и от съзнанието, че нямат право да направят нещо, което би изложило на опасност жизненоважните търговски връзки между Плейнфолк и майсторите на желязо.

Като наричаше Кадилак «облачен воин», Клиъруотър започна да обяснява, че е поискала дай се разреши да продължи престоя си на изток. Опитваше се да подчертае, че макар «облачният воин» да е отправил тази молба въпреки нейното желание, той го е сторил по своя собствена воля. Никакъв натиск не бил упражнен от страна на техните домакини. Като негов назначен пазител Клиъруотър смяташе, че трябва да остане с него, докато той не реши да се върне. Потвърди, че «облачният воин» е в добро здраве и че и двамата се радват на много привилегии. Фините й дрехи и присъствието й на кораба бяха доказателство за великодушното гостоприемство на майсторите на желязо. Тя добави, че иска да използва тази възможност и в присъствието на хора от своето племе да изрази искрената си благодарност на своя главен благодетел — великия господар Яма-Шита.

При произнасянето на името му Клиъруотър се обърна и му се поклони. Взимайки пример от нея, Мистър Сноу направи същото. Ролинг-Стоун и Мак-Трак се спогледаха нервно, след това последваха примера му.

После Клиъруотър попита за племенните си сестри и за майка си.

— Името ти е на устните им и в сърцата им, но те не плачат. — Мистър Сноу спря, после добави: — Другите чакат и гледат за новина за твоето завръщане в камъка.

Видя, че очите на Клиъруотър реагираха на уговорената дума.

— И какво казва камъкът, мъдри?

Мистър Сноу подбираше грижливо думите си, като използваше паузи, за да предаде истинското значение на онова, което казва.

— Камъкът говори за живот и за смърт, за отиване и завръщане, за надежда и отчаяние, за любов и омраза. Онова, което е видял, е дошло, за да отмине, което е предсказано, скоро ще настъпи. Откровенията ще се сбъднат, мечтите ще станат действителност.

Клиъруотър направи знак с очи, че разбира посланието. После попита как племето е прекарало зимата и за новини за пролетното засаждане.

— Семената, които мислехме за отнесени от вятъра, отново поникнаха изпод земята — отговори Мистър Сноу.

— Ами разпръснатият плод?

— Нищо не е изгубено. С помощта на силно остро желязо всичко ще бъде събрано преди Жълтеенето.

В горната половина на странния съд беше останал много малко пясък. Клиъруотър се обърна надясно и с две ръце вдигна от възглавницата, на която беше коленичила, една малка лакирана кутия в черно и златно.

— Мъдри, господарят Яма-Шита ми разреши да поднеса на теб, моя учител, този подарък като знак на моето уважение и преданост. Само синовете на Ни-Исан могат да изработят такъв красив предмет. Като знам твоята любов към такива неща, аз използвах техните ненадминати умения да изработя образец, който да даде удоволствие на очите ти. Той изразява по-добре от думите ми чудесата и безкрайните богатства, които могат да бъдат намерени в Страната на изгряващото слънце. — Клиъруотър се наведе напред, докъдето можеше да стигне, без да става от възглавницата, и остави кутията на пода. След това отново се поклони на Яма-Шита.

Майсторът на желязо отговори с безапелационно махане с ръка. Един от червените взе кутията и я постави пред Мистър Сноу, който на свой ред се поклони на господаря на майсторите на желязо и каза:

— Макар че този подарък е изработен от ръцете на нашата дъщеря, ние знаем, че той идва при нас благодарение на твоята неизчерпаема щедрост. За нас е голяма чест да се радваме на твоята неизтощима доброта и ние винаги ще търсим пътища да бъдем достойни за уважението и дружбата, които ти показа към нашия народ.

Младшият самурай преведе казаното на Яма-Шита. Мистър Сноу беше сигурен, че господарят на майсторите на желязо знае мютски и го разбира идеално, но поради някаква причина — може би, за да изтъкне още повече високата си позиция — беше избрал всичко да му се предава чрез преводач.

Яма-Шита изсумтя одобрително, стана и властно махна с ръка. Всички под подиума забиха носове в пода и останаха така, докато той не напусна стаята, последван от своя антураж.

Когато Мистър Сноу се надигна, Клиъруотър вече я нямаше. Невидимите ръце, които бяха отворили стената-параван, я бяха затворили, скривайки от погледа му съседната стая. Изведнъж той изпита някакво тревожно пробождане за онова, което щеше дай се случи, но когато взе кутията, се успокои. Тя съдържаше послание; онова, което Клиъруотър би казала, ако беше свободна да говори. Беше го разбрал от казаното от нея и от интонацията на отговорите й. Прекара пръсти по боядисаната повърхност на дървото и почувства присъствието й. Беше добре, че майсторите на желязо или бяха невежи, или не вярваха в историите за мютската магия.

Младият самурай ги върна на главната палуба и ги вкара в едно крило на банята, където ги чакаха прислужничките, които ги бяха изкъпали — сега напълно облечени, — за да им помогнат да облекат собствените си дрехи. На Мистър Сноу му се стори странно, че им е разрешено да виждат лицата на жените на майсторите на желязо, но не и на мъжете. Замисли се върху определението «Синове на Ни-Исан». Тази вечер го бе чул за първи път. Означаваше ли това, че в обществото на майсторите на желязо жените се смятат за по-низши същества? Или означаваше просто, че точно тези жени са по-нискостоящи от самураите и раболепните слуги с червени ленти?

Двамата старейшини на племето не продумаха нищо, докато не слязоха на брега, после се хвърлиха на земята, притиснаха се към нея и почнаха да я целуват, заравяха пръсти в покрития с малки кръгли камъчета бряг.

Ролинг-Стоун пръв се изправи на колене и възкликна:

— Каква нощ! — Погледна след отдалечаващия се самурай. — Още не мога да повярвам колко голям е този кораб! Само като си помисля за дърветата, които са отсекли, за да го построят! И през цялото време, докато бяхме на него, той не престана да се движи. Не го ли почувствахте?

— Да — каза Мистър Сноу. — Но това не ме впечатли толкова много.

Старейшината стана и разтри гърдите и корема си.

— Ти си щастливец. Аз се чувствам болен като мръсно куче.

— Аз също — каза Мак-Трак, изправи се и изплю жлъчка. — Защо не попита Клиъруотър защо е без окраска?

Мистър Сноу вдигна ръце.

— Не знаех как да я попитам. Тъй като Яма-Шита не повдигна въпроса, реших, че е по-добре да не казвам нищо. Ако решеше, че се опитваме да го изиграем, можехме да си навлечем неприятности.

Когато тръгнаха към лагера, Ролинг-Стоун въздъхна и каза:

— Наистина не разбирам защо трябваше да раболепничим пред тези негодници.

— Особено след като те ни ограбват — добави Мак-Трак.

— Виж, Мак, преди да започнеш да се оплакваш, си спомни, че ако не бяха те, щяхме да се замерваме с камъни и да ядем бизоните като кучета. Това ли искаш?

— Но животът щеше да е много по-лек — каза Ролинг-Стоун.

— Какво те кара да мислиш, че щеше да е по-лек? — измърмори Мистър Сноу. — Човек трябва да се стреми да живее леко, но за това е необходимо умствено усилие, което е извън възможностите на нашите хора. Самият живот е най-голямата загадка. Едно дърво пораства от мъничко зрънце, което може да се носи от човката на птица. Но ако то не бъде изядено, остава ли там? Разбира се, че не. Ако пусне корени и го грее слънцето, и го полива дъждът, то събира сила и израства, докато не стане високо колкото двадесет воини! И когато стигне своя разцвет, това едно зрънце може да даде цял чувал други зрънца. В дните, когато Оукланд-Райдър е повел това племе, М’Колите са наброявали не повече от осемнадесет ръце. Погледнете ни сега! Както дървото простира клони нагоре, за да докосне слънцето, така и Плейнфолк са определени да израстат високи и силни в светлината, която е Талисман.

Смълчани пред красноречието му, другарите му стъпваха тежко до него в тъмнината; лицата им бяха осветени от пламъците на стотиците лагерни огньове.

— Аз все пак смятам, че ти прекали — каза Мак-Трак. — «Неизчерпаема щедрост», «неизтощима доброта»… Не знам какво означават тези думи, но мислиш ли, че повярваха на това баламосване?

Мистър Сноу го потупа бащински по рамото.

— Мак, ти си тук да сключваш сделки. Остави игрите с думи на мен. Утре при изгрев-слънце мъртвешките лица ще са си тръгнали и ние ще можем да държим главите си вдигнати още една година. Е, може би ще трябва малко да се докарваме пред тях, но те правят същото. Така работят те. Нямам нищо против да се правя на подчинен една седмица, ако това означава племето да получи необходимото за оцеляване. Да, разбира се, те прекаляват, но какво от това? Това е по-добре, отколкото да бъдем изгонени от подземните хора.

Последва друга продължителна пауза. Стигнаха лагера и си проправиха път между празнуващите до четирите кола, които очертаваха площта, определена за старейшините на племето. Мистър Сноу свали официалните си дрехи и седна на кожите за спане.

— Какво има в кутията? — попита Мак-Трак, когато двамата с Ролинг-Стоун седнаха с лице към него.

— Нищо. — Той вдигна капака и им показа празната, боядисана в черно вътрешност.

Ролинг-Стоун гледаше озадачен.

— Не разбирам. Изминала е целия този път да ти даде празна кутия?

Мистър Сноу въздъхна.

— Нищо ли не разбираш от магия? Не съм ли ти обяснявал какво могат и какво не могат повелителите?

Ролинг-Стоун вдигна слабите си кокалести рамене.

— Не знам. Може и да си ми обяснявал. Забравил съм.

Мистър Сноу сложи кутията в скута си, затвори очи и бавно потри сложните златни образи, които украсяваха капака и страните. Когато заговори, гласът му беше като далечно ехо.

— Не е важно какво има в кутията, а какво има върху кутията. — Отвори очи, вдигна кутията и я завъртя, така че двамата да видят картините. — Без да разбира какво прави, художникът, който е изрисувал тези образи, ни е казал много неща. Когато ги разгледаш на дневна светлина, виждаш, че това са картини от света на майсторите на желязо. Те показват земята, която лежи отвъд огнените ями на Бет-Лем, между Бъфало Хилс и Великия океан, пътищата, които водят до мястото, където трябва да намерим Кадилак — а тази показва голяма колиба до падащата вода, където държат Клиъруотър против волята й.

Двамата му другари гледаха впечатлени.

— Защо тя не каза това? — попита Ролинг-Стоун.

— Не можеше да го каже. Скрити зад всяка страна на вратата, където не можехме да ги видим, имаше още две червени ленти с опънати лъкове и стрели, насочени към сърцето й.

Главният старейшина се намръщи.

— Но от какво се страхува? Не владее ли тя втория кръг на силата? Не можеше ли да пожелае стрелите да се отклонят? Ако тя и Кадилак са пленници, защо не призовава земните сили да ги освободят?

Мистър Сноу поглади златните образи върху кутията.

— Не можа да се реши. Кадилак стои там по собствена воля. Него вече не го интересува дали Клиъруотър ще си отиде, или ще остане. Тя остава, защото е дала обет да остане, но не е свободна. Държат я в колибата на големия господар, който иска да я направи своя лична робиня. Тя не използва силата си, защото Талисмана й забранява това. Никой от майсторите на желязо не трябва да загине от ръцете на Плейнфолк. Затова облачният воин беше върнат при нас. Той е избран от Талисмана да измъкне Кадилак и Клиъруотър от ръцете на източните хора. Много мъртвешки лица ще умрат, техните големи колиби и много от техните фабрики ще бъдат разрушени, но техният гняв и тяхното желание за отмъщение не ще паднат върху нас, а върху подземните хора.

— Умно — каза Мак-Трак. — Харесва ми. А сега какво?

— Сега ще намерим облачния воин и ще му покажем кутията. Тази средна картина отгоре прилича на дърво, но е нещо повече. Клоните и стеблото са реки. Другите линии показват посоката на хълмовете и долините, гледани от небето. Той разбира по-добре от мен какво означават тези знаци. След като ги види, те ще направляват краката му във вярната посока.

Мак-Трак кимна и попита:

— Ще му кажеш ли, че Клиъруотър е там… на кораба на Яма-Шита?

— Не. Това само ще усложни нещата. Нека го разбере сам.